Банкери

1

Подобно на мехурчета, които идват от водните дълбини и се пукат на повърхността, първите застрашителни признаци се появиха в средата на януари. В колоната с клюките „Ухо, прилепено към земята“ на неделното издание на градския вестник пишеше следното:

„Из града се носят слухове, които предсказват резки съкращения на финансите за Форум Ист. Твърди се, че огромният проект има финансови проблеми. Кой ли ги няма в днешно време…“

Алекс Вандервурт прочете съобщението в понеделник сутринта, когато секретарката остави на бюрото му пресата. Най-отгоре беше именно този вестник, а информацията беше оградена с червено кръгче.

В понеделник следобед Едуина Д’Орси му телефонира, за да го попита дали е чел съобщението и дали знае нещо повече по този въпрос. Тревогата на Едуина беше основателна. Още от самото начало, нейният централен градски банков клон бе предоставил заеми за строителство във Форум Ист, а също и много от заемите за закупуване на жилища в комплекса. Този проект представляваше важен дял от деловата дейност на клона.

— Ако наистина предстои такова нещо — настоя Едуина, — бих искала да знам.

— Веднага ще ти съобщя. Засега нищо не се е променило — увери я Алекс.

Той посегна към слушалката, за да се обади на Джеръм Патертън, но промени решението си. Дезинформациите около Форум Ист не бяха нещо ново. Проектът предизвикваше голям интерес сред обществеността, естествено, имаше и свои недоброжелатели.

Алекс реши, че е безсмислено да занимава новия президент с ненужни дреболии, особено когато искаше Патертън да подкрепи нещо много по-важно — широкомащабното разширяване на дейността на Първа търговска американска банка в сферата на спестяванията, което беше в плана за обсъждане от управителния съвет.

Алекс бе обзет от тревога няколко дни по-късно, когато в редовните колони за новини на всекидневника „Таймс Реджистър“ се появи една голяма статия.

В нея се казваше:

„Тревогата за бъдещето на Форум Ист нараства поради ширещите се слухове, че финансовата му подкрепа в най-скоро време ще бъде значително намалена или напълно преустановена.

Проектът Форум Ист, чиято дългосрочна цел бе цялостна реконструкция на тази част от града — както районите за делова дейност, така и жилищните сгради, бе подкрепен от финансов консорциум начело с Първа търговска американска банка.

Говорител на Първа търговска американска банка потвърди слуховете, но не пожела да ги коментира. Единственото, което каза, бе «В най-скоро време ще направим официално изявление.»

Според проекта Форум Ист някои жилищни райони в града бяха вече реконструирани или изградени наново. Завършен е комплексът от високоетажни жилищни сгради, където срещу сравнително ниски наеми са настанени много хора. Изгражда се втори такъв комплекс.

Главният десетгодишен план предвижда реконструкция на училища, подпомагане на бизнеса сред малцинствата, създаване на центрове за професионално обучение и настаняване на работа, както и условия за културен живот и почивка. Главните строителни работи, които започнаха преди две години и половина, вървяха според трафика.“

Алекс прочете статията, докато закусваше в апартамента си. Беше сам. Тази седмица Марго беше извън града по някаква работа.

Веднага щом пристигна в централната сграда на банката, той повика Дик Френч. Бивш редактор във финансово списание, вицепрезидентът по връзките с обществеността беше едър мъж, който винаги говореше прямо и открито и се справяше добре със задълженията си.

— Искам да знам кой е бил този говорител на банката? — попита Алекс.

— Това бях аз — каза Френч. — И веднага искам да ви кажа, че съвсем не ми беше по вкуса да обявявам това „специално изявление в най-скоро време“. Но господин Патертън ми каза да използвам точно тези думи. Той настояваше да не давам никаква друга информация.

— А има ли такава информация?

— Вие ще ми кажете, Алекс. Но очевидно нещо става, и независимо дали е хубаво или лошо, колкото по-скоро го обявим, толкова по-добре.

Алекс усети, че започва да се ядосва.

— Има ли някаква причина, поради която не съм бил уведомен за всичко това?

Френч го погледна учудено.

— Мислех, че знаете. Когато говорих с господин Патертън по телефона, разбрах, че Роскоу Хейуърд е там, защото ги чух да разговарят. Реших, че и вие сте там.

— Следващият път не решавайте нищо.

Той отпрати Френч, а след това нареди на секретарката да провери дали Джеръм Патертън е свободен. Президентът все още не беше дошъл, но вече беше тръгнал към банката и Алекс можеше да се срещне с него в единайсет часа. Той промърмори нещо ядосано и продължи да работи по програмата за разширяване на спестяванията.

В единайсет Алекс отиде в кабинета на президента, който се намираше през няколко врати от неговия и се състоеше от две ъглови стаи с чудесен изглед към града. Вратата на втората стая обикновено беше заключена и президентът никога не канеше в нея. Секретарките не можеха да си обяснят за какво ли би могъл да я използва Патертън.

На безоблачното зимно небе грееше ярко слънце, то проникваше в стаята през високите колкото стените прозорци и се отразяваше в розовата, почти плешива глава на Джеръм Патертън. Седнал зад бюрото, той не беше с любимия си костюм от туид, а с елегантен светъл костюм. Вестникът пред нето беше разгърнат на страницата със статията, която накара Алекс да дойде в кабинета.

В сянката, на канапето, седеше Роскоу Хейуърд.

Тримата се поздравиха.

— Помолих Роскоу да остане — започна Патертън, — защото предполагам за какво ще стане дума. — Той посочи към вестника: — Сигурно си прочел това.

— Прочетох го. Освен това разговарях с Дик Френч. Той ми каза, че вчера с Роскоу сте обсъждали какво да съобщите на пресата. Така че първият ми въпрос е защо и аз не съм бил информиран? Аз също съм свързан с Форум Ист.

— Щяхме да те информираме, Алекс — смутено каза Джеръм Патертън. — Истината е, че малко се пообъркахме, когато заваляха обажданията на журналистите и разбрахме, че отнякъде е изтекла информация.

— Информация за какво?

— За предложението, което възнамерявам да направя следващия понеделник пред финансовата комисия — побърза да отговори Хейуърд. — Ще искам да бъдат намалени сегашните вложения на банката във Форум Ист приблизително с петдесет процента.

Думите на Роскоу всъщност бяха потвърждение на слуховете, които вече се ширеха, и място за чудене нямаше. Това, което изуми Алекс, бяха процентите.

Той се обърна към Патертън.

— Джеръм, да смятам ли, че и ти одобряващ тази невероятна глупост?

Червенина заля лицето и яйцевидната глава на президента.

— И да, и не. Запазвам си правото да се изкажа в понеделник. Това, което прави Роскоу вчера и днес, е просто предварителна агитация.

— Правилно — добави любезно Роскоу. — Една съвсем законна тактика, Алекс. А в случай, че възразяваш, ще ти припомня многобройните случаи, когато внушаваше идеите си на Бен преди заседанията по финансовата политика.

— Дори да съм го правил — каза Алекс, — моите идеи са били поне разумни. За разлика от тази.

— Това, разбира се, е твоето мнение.

— Не само моето. И други хора са на същото мнение.

— А моето мнение е, че ние трябва да вложим парите на банката в значително по-полезни неща — невъзмутимо заяви Роскоу и се обърна към Патертън: — Всъщност, Джеръм, тези слухове, които се носят сега, ще ни бъдат от полза, ако предложението ми за съкращения получи одобрение. Най-малкото, това решение няма да се възприеме като внезапен шок.

— Щом гледаш така на нещата, може би именно ти си пуснал слуховете — каза Алекс.

— Уверявам те, че това не е вярно.

— Тогава как да си обясним появата им?

— Съвпадение, предполагам — сви рамене Роскоу.

Алекс се питаше дали това беше наистина съвпадение. Или може би някой близък на Роскоу Хейуърд е свършил тази работа вместо него? Да. Това би могъл да направи например Харолд Остин, достопочтеният Харолд, който беше ръководител на рекламна агенция и поддържаше редовни контакти със средствата за масова информация. Така или иначе, шансът да се докаже истината бе минимален.

Джеръм Патертън вдигна ръце.

— Моля ви да запазите аргументите си за понеделник. Тогава ще обсъдим всичко подробно.

— Нека не извъртаме въпроса — настоя Алекс Вандервурт.

— Всъщност главното, което обсъждаме, е каква печалба би била разумна и каква — прекомерна.

— Честно казано, Алекс — усмихна се Роскоу Хейуърд, — никога не съм смятал която и да било печалба за прекомерна.

— Нито пък аз — намеси се Том Строгън. — Но признавам, че преследването на изключително високи печалби понякога е опасно и води до сериозни проблеми, защото става обществено достояние и съответно обект на критика. В края на финансовата година ние все пак ще трябва да публикуваме тези данни.

— Ето още една причина — добави Алекс, — поради която трябва да балансираме между печалбата и предоставянето на помощ.

— Печалбата помага на нашите акционери — каза Хейуърд.

— Тази помощ за мен е по-важна.

Заседанието на финансовата комисия се провеждаше в залата за съвещания на изпълнителните директори. Комисията се състоеше от четирима души и заседаваше през седмица в понеделник сутрин под председателството на Роскоу Хейуърд. Освен Алекс, членове бяха и вицепрезидентите Строгън и Орвил Йънг.

Комисията взимаше решения как да се използват фондовете, с които разполага банката. По-важните решения се предлагаха за одобрение на управителния съвет, макар че съветът рядко правеше промени и обикновено утвърждаваше препоръките на комисията.

Дискутираните суми най-често надхвърляха десетки милиони.

Президентът на банката участваше, и то неофициално, само в по-важните заседания на комисията и гласуваше единствено когато това беше необходимо, за да се стигне до някакво решение. Патертън присъстваше на днешното заседание, но още не се беше включил в разискванията.

В момента обсъждаха предложението на Роскоу Хейуърд за драстични съкращения във финансирането на Форум Ист.

Ако изграждането на Форум Ист продължеше по план, през следващите няколко месеца щяха да са необходими нови заеми за строителството, а също така и нови средства за подпомагане на наемателите на нови жилища. От Първа търговска американска банка се очакваше да подпомогне това финансиране с петдесет милиона долара. Хейуърд предлагаше това количество да се намали наполовина:

— Ние ще обясним на всички, които се интересуват, че нито сме се отказвали, нито ще се откажем от Форум Ист В обяснението ще се посочва, че някои обстоятелства ни налагат да направим промени в разпределението на фондовете. Проектът няма да бъде спрян, а ще се осъществи малко по-бавно, отколкото беше планирано.

— Ако погледнем реално, работата по проекта и без това е забавена — възрази Алекс. — Така че най-неуместното, което бихме могли да направим, е да спомогнем за по-нататъшното задълбочаване на този процес.

— Аз наистина гледам реално, и то най-вече на интересите на банката — каза Хейуърд.

Отговорите му бяха безочливи и Алекс си помисли, че може би това се дължи на неговата пълна увереност, че ще бъде взето такова решение, каквото иска той. Алекс беше сигурен, че ще получи подкрепата на Том Строгън против Хейуърд. Строгън беше главният икономист на банката — млад, способен, с широки интереси — и Алекс бе положил не малко усилия, за да му помогне да се издигне по-бързо.

Но Орвил Йънг, ковчежникът на банката, беше човек на Хейуърд и без съмнение щеше да го подкрепи.

В Първа търговска американска, както и във всяка друга голяма банка, реалните линии на властта рядко се подреждаха в организирани схеми. Истинското влияние и власт се разпростираха в една или в друга посока и зависеха от предаността на едни хора към други, така че тези, които не участваха в борбите за власт, бяха изтиквани встрани и изоставаха.

Борбата за власт между Алекс Вандервурт и Роскоу Хейуърд бе добре известна. Ето защо служителите в Първа търговска американска банка се ориентираха към единия или другия, като свързваха надеждите си за бъдеща успешна кариера с победата на тяхната страна. Това разделение беше очевидно и във финансовата комисия.

— Печалбата ни през миналата година беше тринайсет процента — продължи Алекс. — Отлично постижение за всеки бизнес, няма спор. Перспективите за тази година са дори по-добри — ще получим петнайсет, а може би и шестнайсет процента възвръщаемост на инвестициите. Трябва ли да се стремим към повече?

— Защо не? — попита Орвил Йънг.

— Вече обясних защо — рязко каза Строгън. — Защото това би било проява на недалновидност.

— Нека си припомним, че в банковото дело не е трудно да се постигат високи печалби, и всяка банка, която не успява, се ръководи от глупаци — заяви Алекс — В много отношения самите обстоятелства са в наша полза. Ние имаме възможности, натрупали сме опит, разполагаме с добри банкови закони. А законите са много важни Те, обаче, няма да бъдат толкова добри, ако продължаваме да се възползваме от обстоятелствата и нехаем за отговорностите си пред обществото.

— Що се отнася до Форум Ист, аз не смятам, че пренебрегваме отговорностите си — каза Роскоу Хейуърд. — Дори след намалението, което предлагам, ние продължаваме да бъдем обвързани с проекта.

— Обвързани! С най-тънката връвчица. Точно като останалите американски банки в подобни обществени проекти. Ако вземем строителството на жилища за хора с ниски доходи, ще видим, че в гази област нашата банка, както и останалите банки, има твърде мрачна слава. Защо да се заблуждаваме? Поколения наред банките са пренебрегвали обществените проблеми. Ние правим само минималното, колкото да не е без хич…

Главният икономист Строгън започна да разлиства документацията си, погледна написаните на ръка бележки и каза:

— Имах намерение да поставя въпроса за заемите за жилища. Алекс вече говори за това, но аз бик искал да изтъкна, че само двайсет и пет процента от спестовните влогове в нашата банка се предоставят за заеми за жилища. Това е нисък процент. Бихме могли да го увеличим до петдесет процента от вложенията, без това да навреди на стабилността на банката. Смятам, че би трябвало да го направим.

— Разбира се — каза Алекс. — Ръководителите на клоновете непрекъснато настояват за повече средства за жилищни заеми. Възвръщаемостта на тези инвестиции е добра. От опит знаем, че рисковете от тези заеми са нищожни.

— Но така парите се задържат за дълго време — възрази Орвил Йънг. — От тези пари бихме могли да спечелим значително повече, ако…

Алекс нервно удари с длан по масата.

— Наше обществено задължение е от време на време да се задоволяваме с по-ниски печалби. Аз държа на това и поради тази причина съм против предложението за Форум Ист.

— Има още една причина — добави Том Строгън. — Алекс спомена за нея — законодателството. В Конгреса вече се долавя известно недоволство. Мнозина биха желали да се приеме закон, подобен на този в Мексико — той изисква определен процент от банковите депозити да се използва за финансиране на строителство на жилища за бедни.

— Това никога няма да стане — усмихна се подигравателно Хейуърд. — Във Вашингтон банковото лоби е най-силното.

Главният икономист поклати глава.

— Не разчитай прекалено на това.

— Том, обещавам, че след една година ще се върнем отново на заемите за жилища — каза Роскоу Хейуърд. — Може би тогава ще направим това, за което настояваш, може би ще засилим отново финансирането на Форум Ист. Но не тази година. Искам през тази година да имаме необичайно високи печалби — Той погледна към президента на банката, който все още мълчеше. — Същото иска и Джеръм.

Алекс разбра за първи път стратегията на Хейуърд. Една година на изключително високи печалби за банката щеше да превърне президента Джеръм Патертън в герой в очите на директорите и акционерите. Патертън бе получил царството за една година в края на не особено бляскавата си кариера. Но тази една година би могла да му помогне да се оттегли със слава и достойнство, под звуците на фанфари. И Патертън беше човек. Беше съвсем разбираемо, че идеята на Хейуърд му харесваше.

Не беше трудно да се предположи и какви бяха по-нататъшните планове. От благодарност към Роскоу Хейуърд Джеръм Патертън щеше да лансира идеята именно той да бъде негов заместник. И тъй като годината щеше да донесе твърде големи печалби, Патертън щеше да има силни позиции и щеше да успее да прокара своето желание.

Всичко беше така старателно обмислено и подготвено от Хейуърд, че на Алекс би му било много трудно да попречи на логичния ход на събитията.

— Има още нещо, за което не съм ви съобщил — каза Хейуърд. — Не съм го споменал дори пред теб, Джеръм. Но смятам, че то може да повлияе върху решението ни днес.

Всички го погледнаха с любопитство.

— Надявам се в най-скоро време да осъществим делови контакти със Съпранешънъл Корпорейшън. Честно казано, вероятността това да стане е голяма. Ето още едно основание, поради което смятам, че не трябва да влагаме капиталите си другаде.

— Това е фантастична новина — каза Орвил Йънг.

Том Строгън бе също приятно изненадан.

Съпранешънъл, или Сънеко, както обикновено я наричаха партньорите й в цял свят, представляваше многонационален гигант, нещо като Дженеръл Мотърс, но в сферата на световните комуникации Сънеко притежаваше или държеше контролен пакет акции в десетки други компании, свързани или несвързани с главния предмет на дейността й. Корпорацията имаше изключително влияние върху най-различни правителства — от демокрации до диктатури, и мнозина признаваха, че подобни позиции не бе достигало нито едно обединение от сферата на бизнеса в цялата досегашна история. Политическите наблюдатели твърдяха, че Сънеко разполага с по-голяма реална власт, отколкото повечето суверенни държави, в които развиваше своята дейност.

До този момент Сънеко бе свързала банковата си дейност в Съединените щати с трите големи банки — Банк ъф Америка, Фърст Нешънъл Сити и Чейс Манхатън. Авторитетът на Първа търговска американска банка би нараснал значително, ако успееше да се присъедини към това забележително трио.

— Това е наистина една вълнуваща Перспектива, Роскоу-каза Патертън.

— Надявам се, че ще мога да изложа повече подробности по въпроса на следващото заседание на финансовата комисия — добави Хейуърд. — Вероятно Сънеко ще поиска от нас да й предоставим значителен кредит.

— Все още не сме гласували за Форум Ист напомни Том Строгън.

— Готови сме — кимна Хейуърд. Той се усмихваше уверено, доволен от реакцията, която породи съобщението му, и сигурен, че съдбата на Форум Ист е решена.

Както се очакваше, те се разделиха двама по двама — Алекс Вандервурт и Том Строгън се противопоставиха на съкращаването на фондовете, Роскоу Хейуърд и Орвил Йънг го подкрепиха.

Всички гледаха към Джеръм Патертън, който имаше решаващ глас.

Президентът на банката се поколеба за миг, след това каза.

— Алекс, този път ще подкрепя Роскоу.

2

— Няма никаква полза да седим и да се оплакваме — заяви Марго. — Това, което трябва да направим, е да си вдигнем задниците и да се заемем с нещо сериозно.

— Може би трябва да взривим проклетата банка? — обади се някой.

— Нищо подобно. Там имам приятели. Освен това взривяването на банки е незаконно деяние.

— А кой е казал, че трябва да действаме само със законни средства?

— Аз казвам — отсече Марго. — А ако някой се прави на много хитър и мисли по друг начин, прав му път.

Във вторник вечерта, в адвокатската кантора на Марго Бракън, бе свикано съвещание на изпълнителния комитет на асоциацията на наемателите във Форум Ист. Тази асоциация бе едно от многобройните сдружения в по-бедните квартали, на които Марго бе юридически консултант, и които използваха кантората й за срещи За тази услуга Марго понякога получаваше наем, но в повечето случаи помещението се ползваше безплатно.

За щастие кантората не беше претенциозна и беше подходяща за целта — бивш магазин за хранителни стоки. Тя се състоеше от две стаи, по чиито стари лавици се приютяваха правните книги на Марго. Мебелите бяха в различен стил, купувани на ниски цени.

Магазините от двете страни на кантората бяха изоставени и запуснати — типична гледка за района. С малко късмет и значителни усилия, може би някой ден вълната на реконструкция във Форум Ист щеше да стигне и дотук. Но засега нямаше никакви признаци.

Изпълнителният комитет се беше събрал именно заради проблемите около Форум Ист.

Чрез официалното си изявление преди два дни Първа търговска американска банка превърна слуха във факт. Финансирането на бъдещите проекти за Форум Ист се съкращаваше наполовина и решението влизаше в сила веднага.

Заявлението на банката бе старателно завоалирано с евфимистични фрази като „временно ограничаване на дългосрочното финансиране“ и „периодично подлагане на обсъждане“, но никой не им вярваше и всички вътре и вън от банката съзнаваха, че това е окончателният край.

Сегашното заседание трябваше да обсъди какво би могло да се направи, ако въобще беше възможно някакво противодействие.

Думата „наематели“ в названието на асоциацията не беше съвсем точно. Голяма част от членовете й наистина бяха жители на Форум Ист, но имаше и много други, които тепърва се надяваха да станат наематели.

— Много от нас очакват да влязат там, по това явно няма да стане, ако ни ударят секирата — каза работникът от стоманодобивния завод Дийкън Юфрейтс.

Марго знаеше, че Дийкън, жена му и петте им деца живеят в тясно жилище в пренаселена, разнебитена сграда, която бъкаше от мишки и която би трябвало да бъде разрушена още преди година. Тя бе опитвала да им помогне, но без резултат Единствената надежда, с която живееше Дийкън Юфрейтс, беше, че ще се премести заедно със семейството си в някоя от новопостроените сгради във Форум Ист. Но името на семейство Юфрейтс беше едва някъде по средата на дългия списък на чакащи и ако строителните работи се забавеха, той щеше да е принуден да чака доста дълго.

Заявлението на Първа търговска американска банка бе шокиращо и за Марго. Тя беше сигурна, че Алекс се е противопоставил на предложението за съкращаване на банковите кредити, но очевидно е бил принуден да даде съгласието си. Марго не беше разговаряла с него по този въпрос. Пък и колкото по-малко знаеше Алекс за нейните планове, толкова по-добре щеше да бъде и за двамата.

— Според мен — обади се Сет Оринда, също член на комитета, — каквото и да направим, законно или не, след като са решили да не отпускат тези средства, няма абсолютно никакъв начин да измъкнем тези пари от банката.

Гимназиалният учител Сет Оринда беше цветнокож и живееше във Форум Ист. Но будната съвест не му даваше мира и той се безпокоеше за хилядите хора, които с надежда чакаха своя ред. Марго разчиташе доста на авторитета и помощта му.

— Не бъди толкова сигурен, Сет — отвърна тя. — Банките имат и слаби места. Достатъчно е да натиснем едно от тях и може да стане чудо.

— Как да натиснем? — попита Оринда. — Като организираме протест ни акции? Или може би седящи стачки? Или демонстрации?

— Не — каза Марго. — Забрави всичко това. Подобни действия са си изпели песента. Кой обрьща внимание на демонстрациите! Те са една глупост. Нищо не може да се постигне чрез тях.

Тя огледа хората в претъпканата тясна и задимена кантора — дванайсетина души, бели и цветнокожи, различни по ръст и външен вид, е различни маниери. Някои бяха седнали на разнебитените столове и кашони, други седяха на пода.

— Слушайте внимателно всички. Казах ви, че трябва да направим нещо, при това нещо, което вярвам, ще ни помогне да успеем.

— Госпожице Бракън! — От дъното на стаята близо до вратата се изправи дребна фигура. Това беше Хуанита Нунес, която Марго беше поздравила при влизането й.

— Да, госпожо Нунес?

— Бих искала да помогна. Но вие, мисля, знаете, че работя в Първа търговска американска банка. Може би не трябва да чувам това, което ще кажете на останалите…

— Всъщност аз би трябвало да се досетя за това, вместо да ви поставям в затруднено положение — каза дружелюбно Марго.

Чуха се одобрителни възгласи. Хуанита се запъти към вратата.

— Но това, което вече чу, е тайна — предупреди я Дийкън Юфрейтс.

Хуанита кимна, а Марго побърза да каже:

— Можем напълно да се доверим на госпожа Нунес. Да се надяваме, че и нейните работодатели са толкова етични, колкото нея…

Заседанието продължи и Марго заговори, заела типичната си поза: с ръце на тънката талия, с агресивно насочени напред лакти. Само преди миг тя беше отметнала назад дългата си кестенява коса. Едно движение, което вече й бе станало навик и което правеше преди да предприеме някакво действие — нещо като вдигане на завесата преди представление. Всички я слушаха с нарастващо внимание. Появиха се една-две усмивки. По едно време Сет Оринда се засмя. А към края всички начело с Дийкън Юфрейтс се смееха доволно.

— Господи, о, боже! — възкликна Дийкън.

— Дяволски умно! — обади се друг.

— За да осъществим всичко това, ще имаме нужда от много хора — напомни им Марго. — Най-малко хиляда в началото, а впоследствие и повече.

— За колко време ще ни трябват?

— Ще направим планове за една седмица. Банкова седмица — това означава пет дни. Ако не успеем — ще продължим. Но, честно казано, не вярвам, че ще се стигне до това. И още нещо: с всеки трябва внимателно да се разговаря.

— Наемам се с това — изяви желание Сет Оринда.

— Аз също — обадиха се в хор още няколко души.

Гласът на Дийкън Юфрейтс се открои сред останалите:

— Ще имам доста свободно време през следващите дни и ето как ще го използвам! Ще си взема седмица отпуск и се кълна, че ще намеря достатъчно хора.

— Добре — каза Марго и добави решително: — Ще имаме нужда от главен план. Аз ще го подготвя до утре вечер. А всички вие би трябвало да започнете да набирате хора веднага. И помнете, особено важно е всичко да се пази в пълна тайна.

Когато след половин час заседанието свърши, членовете на комитета бяха много радостни и изпълнени с оптимизъм.

По молба на Марго Сет Оринда остана, след като другите се разотидоха.

— Сет, ще имам нужда специално от твоята помощ — каза тя.

— Знаете, че ще направя каквото мога, госпожице Бракън.

— При подобни акции аз винаги съм начело. Ти знаеш — каза Марго.

— Разбира се — усмихна се учителят.

— Този път искам да остана в сянка. Освен това, не желая името ми да се споменава, когато се появят журналисти от пресата, радиото и телевизията и започнат да разпитват. Правя го, за да не създавам неприятности на двама мои много близки приятели в банката, за които вече споменах. Искам непременно да предотвратя това.

— Мисля, че няма да има проблеми — кимна сериозно Оринда.

— Това, което всъщност искам — настоя Марго, — е ти и останалите да застанете този път начело вместо мен. Аз ще бъда зад кулисите, разбира се. И ако нещо се наложи, бихте могли да ме извикате, макар да се надявам, че няма да се стигне дотам.

— Как бихме могли да ви извикаме, след като никой от нас никога не е чувал името ви — каза Сет Оринда.

В събота вечерта, четири дни след заседанието на асоциацията на наемателите, Марго и Алекс бяха на гости у приятели. След това отидоха в дома на Марго. В сравнение с квартала, в който живееше Алекс, кварталът на Марго не бе така изискан, а апартаментът й не бе голям, но уютно подреден с красиви мебели, които Марго беше купувала на възможно най-ниски цени в продължение на години. Алекс обичаше дома й.

Апартаментът нямаше нищо общо с кантората на Марго.

— Липсваше ми, Бракън — каза Алекс. Той беше облякъл пижамата и халата, които държеше у Марго, и се бе отпуснал в големия стол в стил кралица Ана. Марго беше седнала на килима пред него, главата й бе опряна на коленете му, а той галеше нежно дълг ата й коса. От време на време пръстите му плъзваха по тялото й — Алекс знаеше, че тя обича тези възбуждащи ласки. Марго въздъхна със задоволство. Скоро щяха да си легнат. А докато взаимното им желание нарастваше, те изпитваха удоволствие от това умишлено забавяне.

Не се бяха виждали седмица и половина — най-различни ангажименти им бяха попречили да бъдат заедно.

— Трябва да наваксаме за пропуснатите дни — подхвърли Марго.

Алекс каза:

— Знаеш ли, цяла вечер чакам да започнеш да ме вариш на бавен огън заради Форум Ист. А ги не споменаваш и дума.

Марго притисна глава към коленете му. После учудено попита:

— Но защо да си го изкарвам на теб, скъпи? Съкращаването на банковите средства не е твоя идея. — Тя повдигна вежди и добави. Или може би е твоя?

— Знаеш, че не е.

— Да, както знам, ти си се противопоставил.

— Да, противопоставих се. — После добави с гневен тон: — Но от това нямаше кой знае каква полза.

— Направил си всичко, каквото си могъл. Повече нищо не би могло да се иска от теб.

Той я погледна подозрително.

— Реакцията ти е твърде странна.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си борец. И това е едно от нещата, заради които те обичам Ти не се предаваш. Нито пък си склонна да приемаш спокойно пораженията.

— Може би някои поражения са тотални. В такива случаи нищо не може да се направи.

Алекс се поизправи в стола.

— Ти си намислила нещо, Бракън, познавам те. Казвай какво е то?

Марго помисли и заговори бавно:

— Не признавам нищо. Но дори това, което току-що каза, да е вярно, струва ми се, че е по-добре да не знаеш всичко. Това, което в никакъв случай не искам, Алекс, е да те поставя в затруднено положение.

— Е, все пак ми каза нещо — усмихна се нежно той. — Добре, щом не желаеш да ми кажеш повече, няма да настоявам. Но искам да съм сигурен в едно: всичко, което си намислила, трябва да бъде законно.

Марго веднага пламна:

— Ако не се лъжа, аз съм единственият адвокат тук. И аз ще решавам кое е законно и кое — не.

— Дори умните жени адвокати допускат грешки.

— Не и този път. — Тя сякаш се канеше да продължи с нови аргументи, но се отказа и добави със смекчен тон: — Ти знаеш, че аз винаги се простирам в рамките на закона. Знаеш също така и защо.

— Да — съгласи се Алекс и се отпусна назад, като продължаваше да гали косата й.

След като се бяха сближили, Марго му беше разказала за своите изградени преди години възгледи — резултат на разочарования и голяма лична трагедия.

Марго била отлична студентка в юридическия факултет. И тя, както много други нейни колеги, се присъединила към протестните акции. Това било по време на въвличането на Щатите във войната във Виетнам и на разделението на нацията по този въпрос. Било и времето на борба за промяна в професията на юриста, един вид въстание на младите срещу законите на по-възрастните, на онова ново поколение войнстващи адвокати, славен символ на които стана Ралф Нейдър.

В колежа, а по-късно и в юридическия факултет, Марго била много близка с един от своите колеги — двамата подкрепяли авангардистките схващания, заедно участвали в протестното движение, а и както било прието тогава, живеели заедно. Алекс бе чувал само първото му име — Грегъри.

Конфронтацията между студентите и администрацията се засилила особено много, когато започнала кампанията за набиране на доброволци за американската армия и флота. Голяма част от студентите, между които Марго и Грегъри, настоявали да се сложи край на тази акция. Ръководството на университета заело противоположната позиция.

В знак на протест студентите окупирали административната сграда и се барикадирали. Марго и Грегъри също били там.

Преговорите се провалили поради „нереалните искания на студентите“. След два дни администрацията повикала полицията, по-късно доста неразумно подсилена от Националната гвардия. Окупираната сграда била атакувана. Разнасяли се изстрели, имало и жесток ръкопашен бой. Като по чудо никой не бил застрелян. Но по трагично стечение на обстоятелствата, един от ранените получил мозъчен кръвоизлив и починал след няколко часа. Това бил Грегъри.

Под натиска на общественото негодувание, младият, неопитен и уплашен полицай, който нанесъл смъртоносния удар, бил подведен под съдебна отговорност. Но обвиненията срещу него били отхвърлени.

Макар силно разстроена и шокирана, Марго вече знаела законите и си давала сметка за справедливостта на съдебното решение. Юридическото образование й помогнало по-късно, в по-спокойна обстановка, да обмисли внимателно и да направи преоценка на собствените си убеждения. Бързо развиващите се събития и свързаните с тях емоции й попречили да то стори по-рано.

В крайна сметка Марго не се беше отказала от своите политически и социални възгледи. Но преценявайки онези събития, тя бе имала доблестта да признае пред себе си, че с агресивните си действия студентите бяха лишили останалите от същите тези свободи, за чиито защитници се обявяваха. В своя устрем те бяха нарушили закона, онази система, на която бе посветено професионалното им обучение, а и най-вероятно целия живот.

Марго беше стигнала до извода, че може би борбата щеше да бъде много по-успешна, ако се бяха ограничили в законните рамки.

Тя беше доверила на Алекс по време на единствения им разговор за студентското й минало, че именно онези години са я убедили никога вече да не отстъпва от легалните средства на борба и до ден днешен те бяха ръководен принцип в работата й.

Марго седна по-близко до Алекс и го попита:

— Как вървят работите в банката?

— Понякога се чувствам като Сизиф.

— Онзи грък, който бутал скалата нагоре по хълма? И всеки път, когато почти достигал върха, скалата се търкулвала и се озовавала отново в подножието…

— Точно така. Със същия успех той би могъл да бъде банков изпълнителен директор, който се опитва да осъществи някакви промени. Ще ти издам една тайна за нас, банкерите, Бракън.

— Да?

— Ние успяваме, въпреки че ни липсва перспективно мислене и въображение.

— Може ли да те цитирам?

— Ако го направиш, ще се закълна, че никога не съм го казвал усмихна се той. — Между нас казано, банките реагират на социалните промени, но никога не ги предвиждат. Всички проблеми, с които сме принудени да се занимаваме сега — околна среда, екология, енергия, малцинства — всички те са били просто пред очите ни от години. Всичко това ни засяга и би могло да се предвиди. Ние, банкерите, бихме могли да застанем в авангарда. А вместо това сме на опашката и се придвижваме напред само когато се налага или когато ни тикат.

— Защо тогава продължаваш да стоиш в банката?

— Защото за мен това е много важно. Заслужава си усилията — стига да станеш добър банкер. Независимо дали се придвижваме доброволно или не, ние сме професионалисти, от които има нужда. Паричната система придоби такива мащаби, стана толкова сложна и объркана, че единствено банкерите могат да я овладеят.

— Така че главното, от което се нуждаете, е да получавате аплодисменти Права ли съм?

Той се загледа в нея, а на лицето му се изписа нарастващо любопитство:

— Тази твоя палава главица май замисля нещо…

— Нищо не признавам.

Каквото и да е то, надявам се, че този път няма да окупирате тоалетните.

— О, господи, не.

Двамата се засмяха, защото си спомниха за една акция на Марго от преди година — блестяща победа, привлякла широкото обществено внимание.

Битката й бе с ръководството на градското летище, което плащаше на неколкостотин портиери и чистачи значително по-ниски надници от приетото. Работническият профсъюз бе корумпиран, поддържаше „сърдечни отношения“ с ръководството и не правеше нищо, за да защити своите членове.

В отчаянието си група от чистачите потърси помощта на Марго, която започваше да си създава име на майстор по разрешаване на подобни заплетени ситуации.

Опитите на Марго да установи пряк контакт с ръководството не доведоха до нищо. Тя реши, че трябва да привлече общественото внимание и един от начините бе да направи за смях летището и ръководеното му. За да се ориентира в обстановката, Марго и няколко симпатизанти, които й бяха помагали и преди, направиха внимателно проучване на голямото летище по време на нощта, когато графикът бе най-интензивен.

Проучването показа, че пристигащите пътници, които бяха хапнали и пийнали в самолета, се насочваха право към тоалетните на летището, така че в продължение на няколко часа там се тълпяха най-много хора.

Седмица след това, в петък вечерта, когато броят на излитащите и кацащите самолети бе най-голям, неколкостотин доброволци, предимно портиери и чистачи, които не бяха на смяна, пристигнаха на летището, водени от Марго. През цялото време те се държаха тихо и кротко, поведението им бе напълно законосъобразно.

Целта им бе да се настанят, и то за продължително време, а някои дори за цялата нощ, във всички обществени тоалетни на летището. И те го направиха. Марго и помощниците й бяха разработили подробен план и доброволците отидоха на точно определените места, платиха таксата за вход и се настаниха вътре, като убиваха времето с четене на книги, слушане на портативни транзистори, а някои си бяха донесли и храна. Сред жените имаше и такива, които бяха дошли с плетките или с гоблените си. Така те поставиха своя ултиматум чрез една съвсем законна окупация.

Пред писоарите в мъжките тоалетни се оформиха огромни опашки и придвижването ставаше изключително бавно. Трябваше да се чака поне час, за да ти дойде редът. Почти никой не оставаше толкова дълго.

Участниците в акцията обясняваха на всеки, който бе готов да ги изслуша, какво всъщност става и защо.

На летището настана пълна бъркотия, стотици ядосани и изнервени хора се оплакваха на земните стюардеси и на другите служители, които веднага сигнализираха на ръководството. То пък се чувстваше объркано и безпомощно, защото не бе в състояние да направи нищо. Част от пътниците, на които не се налагаше да посетят тоалетната, намираха ситуацията за твърде забавна. Така че всъщност никой не остана безразличен.

Скоро се появиха и представители на средствата за масова информация — това също бе работа на Марго, тя ги беше предупредила. Репортерите се надпреварваха кой по-напред да разкаже тази необичайна история и новината се разпространи не само из цялата страна, но чрез телефони и телекси достигна и до други краища на света и се появи на страниците на съветския вестник „Известия“, на южноафриканския „Йоханесбург Стар“ и на лондонския „Таймс“. На другия ден целият свят се смееше.

В повечето репортажи се отделяше значително място на Марго Бракън. Освен това се заявяваше, че акцията ще продължи.

Марго знаеше, че присмехът е едно от най-силните оръжия във всеки арсенал. В края на уикенда ръководството на летището се съгласи да започне преговори по заплатите на портиерите и чистачите, които скоро доведоха до благоприятен резултат. Освен това корумпираното ръководство на профсъюза бе отстранено чрез гласуване и бе заменено с честни хора.

Марго се притисна в Алекс. След това попита тихо:

— Та каква точно глава каза, че съм имала?

— Палава.

— Това хубаво ли е? Или лошо?

— За мен е хубаво. Ободрително. Пък и в повечето случаи аз харесвам каузите, за които работиш.

— Но не и всяка от тях?

— Не, не всяка.

— Е, да, моите акции предизвикват неодобрение. При това доста често. Ами ако това неодобрение е свързано с нещо, което ти също не одобряваш или в което не вярваш? Ако имената ни бъдат свързани точно в такъв случай, в който ти не би искал да имаш нищо общо с мен?

— Ще се науча да живея така. Освен това, аз имам право на личен живот. Така, както и ти.

— Да, всяка жена има това право — каза Марго, — но все пак се питам дали би могъл да живееш така. Имам предвид, ако непрекъснато сме заедно. Мили, аз не бих могла да се променя, ти го знаеш и трябва добре да ме разбереш. Не бих могла да се откажа от моята независимост и активност, не мога да престана да бъда това, което съм.

Той си помисли за Силия, която никога не беше поемала никаква инициатива, и за това, колко много му се бе искало да го направи — поне веднъж. С болка се замисли за нея. Онова, което беше научил от съвместния им живот, бе, че един мъж не може да бъде щастлив, ако жената, която обича, не е свободна или не разбира смисъла на свободата в осъществяването на собствените желания и стремежи.

Алекс сложи ръце на раменете на Марго. През тънката копринена нощница той усети уханната топлина на тялото й, почувства мекотата на кожата й.

— Обичам те и те желая такава, каквато си — каза нежно той. — Ако се промениш, ще си намеря някоя друга адвокатка и така ще те накажа за злоупотребата с любовта ми.

Ръцете му бавно се спуснаха надолу. Той долови учестеното й дишане. Само след миг тя се обърна към него нетърпелива и изпълнена с желание:

— Но какво чакаме още?

— Един господ знае — каза той. — Хайде да си лягаме.

3

Гледката беше толкова необичайна, че един от чиновниците в заемната служба на клона, Клиф Касълман се приближи към бюрото на Едуина.

— Госпожо Д’Орси — каза той, — случайно да сте поглеждали през прозореца тази сутрин?

— Не — каза Едуина, която преглеждаше сутрешната поща. — Защо, трябва ли?

Беше сряда, девет без пет сутринта.

— Е — продължи Касълман, — помислих си, че това може би ще ви заинтересува. Отвън има опашка, каквато никога преди не съм виждал.

Едуина вдигна очи. Служителите се трупаха по прозорците. Дочуваха се и оживените им разговори — нещо съвсем необичайно за този ранен час. Тя усети, че я обзема тревога.

Едуина се приближи към един от големите прозорци от шлифовано стъкло, които оформяха фасадата на сградата. Това, което видя, я изуми. Дълга редица от хора, наредени в редица по четирима-петима, се виеше от главния вход по продължение на сградата и краят й не се виждаше. Изглежда всички тези хора чакаха да бъде отворена банката.

— Но какво, за бога… — Тя просто не вярваше на очите си.

— Проверихме преди малко — опашката се е проточила до средата на площада и непрекъснато прииждат нови хора — каза Касълман.

— Питахте ли ги за какво се редят?

— Да, попитал ги е човекът от дежурната охрана. Отговорът бил, че са дошли да си открият сметки.

— Но това е смешно! Толкова много хора? На опашката има поне триста души. Никога не са били откривани толкова много сметки в един-единствен ден.

Касълман сви рамене:

— Аз само ви предавам това, което съм чул.

Оперативният администратор Тотънхоу застана до прозореца. На лицето му отново бе изписано обичайното лошо настроение.

— Съобщих в отдела по сигурността — информира той Едуина, — казаха, че ще изпратят допълнително хора от охраната. Господин Уейнрайт също ще дойде. Освен това ще се обадят в градската полиция.

— Нямаме кой знае какви основания за тревога — каза Едуина. — Поне външно, тези хора изглеждат съвсем миролюбиви.

Около две трети от опашката бяха жени, повечето цветнокожи. Някои бяха довели децата си. Голяма част от мъжете бяха облечени в работни дрехи — сякаш току-що бяха излезли от работа или пък се бяха отбили на път за предприятието си. Малцина бяха добре облечени.

Хората разговаряха, някои доста оживено, но нямаше спречквания, нито кавги. Онези, които забелязаха, че ги наблюдават, се усмихваха и кимаха за поздрав към банковите служители.

— Погледнете там! — възкликна Клиф Касълман и посочи към току-що пристигналия телевизионен екип. Хората от екипа веднага започнаха да снимат.

— Миролюбиви или не — разсъждаваше Касълман, — все пак трябва да има някаква причина, която е накарала тези хора да дойдат тук.

Една внезапна мисъл озари Едуина.

— Това е във връзка с Форум Ист — каза тя. — Обзалагам се, че причината е Форум Ист.

Чиновниците, чиито бюра бяха наблизо, се приближиха и се включиха в разговора.

— Трябва да забавим отварянето на клона, докато дойде допълнителната охрана — каза Тотънхоу.

Погледите се насочиха към стенния часовник, който показваше девет без една минута.

— Не — разпореди се Едуина. Тя дори повиши глас, така че да могат всички да я чуят. — Ще отворим както обикновено, навреме. Моля всички да се върнат на работните си места.

Тотънхоу бързо се отдалечи. Едуина също се върна на бюрото си.

Тя видя как главната външна врата се отвори и първите клиенти нахлуха вътре. Тези, които бяха начело на опашката, поспряха за миг, поогледаха се, но бързо се придвижиха напред под натиска на тълпата. Само за минута централната оперативна зала на големия банков клон се изпълни с шумни, приказливи хора. Сградата, сравнително тиха до преди малко, се превърна в истински кошер. Едуина забеляза един висок, строен тъмнокож мъж, който размаха няколко банкноти и високо заяви:

— Искам да вложа парите си в тази банка.

Един от пазачите го упъти:

— Ето там се откриват нови сметки.

Служителката беше младо момиче и изглеждаше малко притеснена. Високият мъж се приближи към нея, усмихна й се сърдечно и тя тутакси се успокои. Зад него се нареди дълга опашка.

По всичко личеше: предварителните сведения бяха верни — всички тези хора бяха дошли, за да си открият сметки.

Едуина забеляза, че високият мъж, седнал удобно пред бюрото, продължава да стиска банкнотите си. Гласът му ясно се открояваше сред останалите разговори и тя го чу да казва:

— Аз не бързам. Искам да ми изясните някои неща.

Отворени бяха още две гишета. Със същата бързина пред тях се проточиха дълги опашки от хора.

Обикновено с откриването на нови сметки се занимаваха само трима служители. Беше очевидно, че днес няма да могат да се справят. Едуина се огледа, забеляза Тотънхоу в другата част на залата и му се обади по вътрешния телефон:

— Отворете още две гишета за нови сметки, нека всички от персонала, които са свободни в момента, да застанат на тях.

Макар че държеше слушалката плътно до ухото си, беше й много трудно да чува поради шума в залата.

— Не е възможно да се справим с всички тези хора днес — промърмори в отговор Тотънхоу. — Каквото и да направим, ще закъсаме.

— Тогава дайте указания на всички да съкратят до минимум процедурата по откриването на сметка — нареди Едуина.

Но тя знаеше, че в най-добрия случай откриването на нова сметка ще отнеме между десет и петнайсет минути. За по-кратко време това просто бе невъзможно. Изискваха го документите, които трябваше да се попълнят.

В заявлението за нова сметка трябваше да се впишат подробности по местожителството, работата, социалните осигуровки и семейното положение. Следваше подпис на клиента. Освен това трябваше да се представи документ за самоличност. След това чиновникът отнасяше документите на друг служител за одобрение и поставяне на подпис. Най-накрая се попълваше спестовна книжка или се изготвяше временна чекова книжка.

С други думи, един чиновник в която и да било банка би могъл да открие максимално по пет нови сметки на час. Ако работеха едновременно трима души, те биха могли да се справят с деветдесет клиента дневно, и то при непрекъснато високо темпо, което беше почти невъзможно.

Дори да използваха целия персонал, нямаше да могат да открият повече от около двеста и петдесет нови сметки. А само в първите минути на работния ден в банката се бяха изсипали над четиристотин души, непрекъснато прииждаха нови, а когато Едуина стана, за да провери какво е положението навън, видя, че краят на опашката все така не се вижда.

Шумът в банката нарастваше и ставаше нетърпим.

Възникна още един проблем: тълпите, които изпълниха залата, препречиха пътя до гишетата и касите, и клиентите, които идваха по друга работа, не можеха да се доберат до тях. Едуина забеляза няколко познати лица, които с ужас наблюдаваха тази бъркотия. Повечето от тях бързо се отказаха и си тръгнаха.

Някои от новодошлите задаваха въпроси на касиерките и те, тъй като и без това не можеха да правят нищо друго сред това меле, разговаряха с тях.

Двама заместник-управители бяха застанали в центъра на залата и се опитваха да регулират човешкия поток, така че да се освободи пътят до някои от гишетата. Но те трудно можеха да се похвалят с успех.

И все пак всичко беше спокойно. Залата беше претъпкана с хора, но те разговаряха любезно и усмихнато. Едуина ги гледаше и си мислеше, че всички като че ли са били предварително инструктирани да се държат добре. Така или иначе, тя реши, че е време да се намеси.

Едуина с мъка започна да си пробива път към входната врата, където тълпата бе най-голяма. Тя даде знак на двама от дежурните по охраната и те се доближиха до нея с помощта на лактите си.

— Вътре има много хора. Повече никой да не влиза. Пускайте само по няколко души, според броя на излезлите от банката. Редовните клиенти да влизат, без да чакат.

По-възрастният от пазачите наклони главата си към нея, така че да може да го чуе:

— Това ще бъде много трудно, госпожо Д’Орси. Ние, естествено, ще разпознаем някои от редовните клиенти, но не и всички. Всеки ден оттук минават толкова много хора, че е невъзможно да ги запомним до един.

— И още нещо — обади се другият пазач, — когато пристигне някой, тези от опашката започват да викат: „Нареди се и чакай“. Ако започнем да даваме предимство, ще се вдигне голям шум.

— Няма да се вдигне шум — увери го Едуина. — Правете това, което ви казвам.

Докато се връщаше обратно, Едуина разговаря с някои от чакащите. Несекващите разговори пречеха на хората да я чуят добре и тя повиши глас.

— Аз съм директорът. Бих помолила някой от вас да ми каже защо всички едновременно дойдохте днес.

— Искаме да си открием сметки — усмихна се една жена, която държеше детето си за ръка. — В това няма нищо лошо, нали?

— Непрекъснато слушаме вашите реклами — обади се още един глас. — Според тях е достатъчно да имаш съвсем малко пари, за да си откриеш сметка.

— Това е вярно — каза Едуина. — Но все пак трябва да има някаква причина, поради която всички сте решили да си откриете сметка точно днес.

— Вие сама бихте могли да се досетите — намеси се един възблед възрастен мъж. — Всички ние сме от Форум Ист.

— Или искаме да бъдем — обади се друг, по-младежки глас.

— Все пак това не обяснява… — започна Едуина.

— Може би аз бих могъл да ви обясня, госпожо. — Пред тълпата застана цветнокож мъж на средна възраст с приятна външност.

— Моля ви.

Едуина усети, че до нея стои още някой. Обърна се и видя Нолан Уейнрайт. А на главния вход бяха застанали още няколко души от охраната и помагаха на дежурните. Тя погледна въпросително шефа на сигурността.

— Всичко е наред — каза успокоително той.

Мъжът, който беше излязъл напред, каза:

— Добро утро, госпожо. Не съм знаел, че има жени банкови директори.

— Е, намират се — отвърна Едуина. — И с времето ще стават все повече. Надявам се, че вие подкрепяте равноправието на жените, господин…?

— Оринда. Сет Оринда, госпожо. Разбира се, че го подкрепям. И много други неща, освен него.

— Може би някое от тези други неща ви е довело тук?

— В известна степен…

— И по-точно?

— Тук всички сме от Форум Ист.

— Вече ми казаха.

— Това, което правим, е един вид акт на надежда.

Елегантно облеченият говорител произнасяше внимателно думите — явно речта му бе предварително написана и запаметена. Наоколо хората се заслушаха. Оринда продължи:

— Бе обявено, че тази банка няма достатъчно пари, за да продължи да подпомага изграждането на Форум Ист. Банката намали средствата наполовина и някои от нас смятат, че положението би могло да се оправи, ако не стоим със скръстени ръце.

— Това, надявам се, не означава да доведете деловата дейност на целия клон до пълен застой — прекъсна го Едуина. Докато говореше, тя забеляза, че няколко души са разтворили бележниците си и записват. Явно бяха репортери.

Някой беше уведомил средствата за масова информация и това обясняваше присъствието и на телевизионните камери. Едуина се чудеше кой ли би могъл да го направи.

Сет Оринда се засегна от думите й:

— Но, госпожо, единственото нещо, което правим, е да внесем всичките си пари, а ние, както знаете, сме бедни хора. Надяваме се да помогнем на банката в този труден момент.

— Не смятате ли, че това е благородна постъпка? — намеси се още един глас.

— Но това е нелепо! — отсече Нолан Уейнрайт. — Тази банка не е в затруднение.

— Щом не е в затруднение — попита една жена, — защо постъпи така с Форум Ист?

— Позицията на банката бе ясно изложена в нейното изявление — отговори Едуина. — Въпрос на приоритет. Банката се надява в бъдеще да възстанови пълната сума за финансиране на проекта.

Едуина усети, че думите й не звучат убедително. Очевидно и другите мислеха така, защото се разнесоха негодуващи възгласи. Това бе първата проява на недоволство и антагонизъм. Мъжът с приятна външност, Сет Оринда, се обърна рязко и вдигна ръка, за да въдвори спокойствие. Гласовете секнаха.

— Аз не знам как точно стоят нещата в банката — обърна се той към Едуина, — но всички тук сме дошли, за да вложим парите си. Ето защо ви казах, че за нас това е един вид акт на надежда. Ние се надяваме, че след като разберете как се чувстваме и какво мислим, може би ще промените решението си.

— А ако не го направим?

— Тогава ще продължим да търсим още хора, които са готови да ви предоставят парите си. Около нас има още много добри души, склонни да дойдат още днес, утре или вдругиден. Надяваме се, че до петък нещата ще се разчуят — той посочи към репортерите, — и ще се намерят и други, които не са от Форум Ист, но които ще се присъединят към нас. Само за да си открият сметка, разбира се. И да помогнат на тази бедна банка. Нищо повече.

Чуха се весели възгласи:

— Точно така, ще дойдат още много хора… Нямаме кой знае колко за хляб, но поне сме много на брой… Кажете на приятелите си да дойдат и да ни подкрепят.

— Е, някои от приятелите, които влагат парите си днес, може би ще дойдат утре, за да ги изтеглят — продължи Оринда с невинно изражение. — А може би това ще стане след два дни или следващата седмица. Повечето нямат кой знае колко пари, така че няма да могат да ги оставят за дълго. Но затова пък по-късно, когато отново се сдобият с някой долар, ще дойдат и пак ще си открият сметка. — Очите му блеснаха дяволито. — Нашата цел е да ви създаваме работа.

— Да — каза Едуина, — разбирам вашата цел.

— Господин Оринда, каква ще бъде сумата, която ще внесете в банката? — попита една от репортерките, слабо русо момиче.

— Е, няма да е голяма — отвърна бодро той. — Повечето са дошли с по пет долара. Това е най-малката сума, която банката приема. Нали така? — Той погледна към Едуина и тя кимна.

Едуина, а и всички около нея знаеха, че изискванията на някои банки за откриване на влогови сметки са минимум петдесет долара, а за чекови — сто долара. Други пък банки въобще нямаха ограничения. Първа търговска американска банка — в усилията си да привлече вложителите — се бе спряла на компромисно решение — пет долара. След като сметката бъде открита, по-голямата част от първоначално внесените пет долара биха могли да се изтеглят: трябваше да остане само някаква дребна сума, така че сметката да не се ликвидира. Сет Оринда и останалите знаеха това и явно смятаха да залеят главния градски банков клон с внасяния и тегления на дребни суми. Планът им щеше да успее, мислеше Едуина. Нищо не можеше да ги спре — техните действия не бяха нито незаконни, нито враждебни.

Независимо от цялата ситуация и от раздразнението, което я бе обзело, Едуина я напуши смях, но, естествено, запази самообладание. Тя погледна към Нолан Уейнрайт, който сви рамене и каза тихо:

— След като няма някакво явно нарушение, не можем да направим нищо друго, освен да създадем ред при обслужването.

Шефът по сигурността се обърна към Оринда и заяви:

— Надявам се, че всички вие ще помогнете за създаването на добър ред както вътре в банката, така и отвън. Хората от охраната ще определят по колко души да влизат в залата и как да се подреди опашката.

— Естествено, господине — кимна Оринда. — Приятелите ми и аз ще направим всичко възможно, за да ви помогнем. Ние също не искаме неприятности. Но от вас очакваме да бъдете толерантни.

— Какво искате да кажете?

— Всички ние сме клиенти с равни права. И след като се съгласяваме да стоим спокойно и да чакаме своя ред, не сме съгласни да се разрешава на други клиенти да влизат, без да чакат. Всеки клиент — независимо кой е той — трябва да се нареди отзад на опашката.

— Ще видим как ще решим това.

— И ние ще гледаме, господине. Ако постъпите по друг начин, това ще бъде чиста дискриминация и ще протестираме.

Едуина забеляза, че репортерите продължаваха да пишат. Тя си проправи път и се насочи към трите гишета, където се откриваха нови сметки. До тях бяха отворени две допълнителни гишета, а по-нататък се подготвяха още две.

Едуина забеляза, че на едно от допълнителните гишета работи Хуанита Нунес. Тя усети погледа на Едуина и двете си размениха усмивки. Едуина внезапно се сети, че момичето живее във Форум Ист. Дали е знаело предварително за днешното нашествие? Без да се замисля, Едуина реши, че това всъщност няма никакво значение.

Двама от по-младшите банкови служители помагаха в откриването на новите сметки и беше ясно, че за днес останалата дейност ще отиде на заден план.

Едуина се приближи към гишетата. Едрият цветнокож мъж, когото бе забелязала сред първите на опашката, тъкмо си тръгваше. Момичето, което го бе обслужвало, вече не беше нервно.

— Това е господин Юфрейтс — представи го то. — Той току-що си откри сметка.

— Дийкън Юфрейтс. Поне така ме наричат повечето хора.

Едуина пое протегнатата му ръка.

— Добре дошли в Първа търговска американска банка, господин Юфрейтс.

— Благодаря ви. Толкова се радвам. Дори ще се опитам да прибавя още нещичко към сметката си. — Той извади от джоба си дребни пари, преброи ги внимателно, отдели половин долар и още две монети и се насочи към касиерката.

— Каква бе вноската му? — попита Едуина.

— Пет долара — отговори служителката.

— Много добре. Постарайте се да действате колкото може по-бързо.

— Разбира се, госпожо Д’Орси. Но този отне доста време, защото задаваше много въпроси — за тегленето, за лихвените проценти. Беше си ги записал на листче.

— Вие взехте ли листчето?

— Не.

— Вероятно и другите ще имат такова листче. Опитайте се да вземете едно и ми го покажете.

Едуина смяташе, че така ще могат да се доберат до ключа на загадката — или кой бе планирал и осъществил тази безупречна акция. Не й се вярваше да е някой от тези, с които беше разговаряла.

Ставаше все по-ясно, че нашествието в банката няма да се ограничи само с откриването на нови сметки. Тези, които вече го бяха сторили, оформяха опашки пред касите, където внасяха допълнително или пък теглеха незначителни суми, задаваха въпроси или просто се опитваха да въвлекат касиерките в разговор.

Редовните посетители не само бяха затруднени да проникнат в сградата, но и след като влезеха, се сблъскваха с нови проблеми.

Едуина каза на Нолан Уейнрайт за листчето с въпроси и за инструкцията, която бе дала на момичето.

— Аз също бих искал да видя това листче — каза шефът по сигурността.

— Господин Уейнрайт — обади се една от секретарките, — на телефона.

Той пое слушалката и Едуина го чу да казва:

— Това наистина е демонстрация, макар че не може да бъде смятана за закононарушение. Действията са мирни и ние само ще си навредим с прибързани действия. Последното нещо, което бихме желали, е откритата конфронтация.

Добре че беше Уейнрайт, мислеше си Едуина, на него можеше да се разчита. След като приключи разговора, тя му каза:

— Някой предложи да повикаме полиция.

— Те пристигнаха тук с мен, но аз ги отпратих. Ще се върнат бързо, ако имаме нужда от тях. Надявам се, че това няма да се наложи. — Той посочи към телефона, а после към централната сграда на банката. — Там вече знаят… И някои започват да създават паника.

— Единственото нещо, което може да се направи, е да се възстанови финансирането на Форум Ист.

Уейнрайт се усмихна за първи път, откакто беше дошъл.

— О, и аз бих искал това. Но не може да се действа по този начин, щом става дума за парите на банката. Външният натиск не може да оказва влияние.

Едуина беше готова да каже: „Съмнявам се в това.“ Но се отказа и замълча.

Тълпата завзе цялата зала и шумът се усили още повече. Отвън чакаше нарастваща опашка от чинно подредени хора. Беше 9,45.

4

Също в 9,45, през три сгради от централното управление на Първа търговска американска банка, Марго Бракън седеше в паркирания на незабележимо място фолксваген и осъществяваше ръководството на акцията.

Марго беше решила да не се приближава до мястото на действието, но в края на краищата не издържа. Като боен кон, който рови с копитата земята, когато усети дъха на битката, тя не устоя и се включи в акцията.

Марго се безпокоеше, че може да причини неприятности на Алекс и Едуина, и затова не беше на предната линия на действието на площад Розели.

Появеше ли се там, репортерите веднага щяха да я познаят. Марго знаеше, че те вече са пристигнали, тъй като беше подготвила предварителна информация за вестниците, радиото и телевизията. Специални пратеници донасяха в колата новини за развитието на събитията и отнасяха обратно инструкциите й.

Акцията бе старателно подготвена. Докато Марго изработваше главния план, Сет, Дийкън и още неколцина от членовете на комитета набраха доброволци от Форум Ист. Те им описаха плана на действие, а желаещите да участват бяха много. Почти всеки искаше да се включи и препоръчваше приятели, на които можеше да разчита.

Когато късно вечерта в събота списъците бяха готови, в тях фигурираха имената на хиляда и петстотин души. Списъкът продължаваше да набъбва. Според плановете на Марго, щеше да има достатъчно хора, поне за една седмица, а може би и за по-дълго, стига ентусиазмът да се запазеше. Някои от мъжете, които имаха постоянна работа, но искаха да помогнат — Дийкън Юфрейтс например — щяха да си вземат отпуска. Други пък заявиха, че щом се налага, ще отсъстват от работа. За съжаление повечето от желаещите да участват бяха безработни, техният брой се бе увеличил напоследък, тъй като липсваше и сезонна работа. Преобладаваха жените, не само защото повечето от тях не работеха, но и защото за тях — много повече, отколкото за мъжете — Форум Ист се бе превърнал в жадуваният домашен рай, в надеждата на техния живот.

Марго разбра всичко това от подготвителната работа и от информацията, която получаваше. Информацията до този момент бе напълно задоволителна.

Марго държеше представителите на Форум Ист при всички случаи и особено по време на контактите си със служителите на банката да се държат приятелски, любезно и безконфликтно. Ето защо нарекоха акцията „Акт на надежда“ — или с други думи искаха да покажат, че една група заинтересовани хора — макар и с ограничени финансови възможности — са готови да „помогнат“ на „изпадналата в беда“ Първа търговска американска банка.

Марго предполагаше, че самото споменаване, че Първа търговска американска банка е в беда, би засегнало една твърде чувствителна струна. И особено много държеше да не се отправят директни заплахи от рода на тези, че парализирането на работата на банката ще продължи, ако не се отпуснат необходимите средства за реконструкция. Тя беше казала на Сет Оринда и на останалите:

— Нека в банката сами стигнат до този извод.

Марго непрекъснато подчертаваше необходимостта да се избягват всякакви заплахи. Тези, които присъстваха на предварителните срещи, си записваха и предаваха инструкциите на останалите.

Разпространиха и списък на въпросите, които трябва да задават, когато откриват банкова сметка. Списъкът също беше подготвен от Марго. Имаше стотици законни въпроси, които всеки можеше да зададе, макар че повечето хора не го правеха. Благодарение на тези въпроси дейността на банката би могла да се забави почти до пълно блокиране.

Сет Оринда бе определен за говорител. Марго написа речта му, а той я научи наизуст. Оказа се, че Оринда е схватлив ученик.

На Дийкън Юфрейтс бе възложено да бъде сред първите, които да открият сметка в клона.

Дийкън5 — никой не знаеше дали това е истинското му име или звание, свързано с принадлежността му към някоя религия — оглави работата в района. Той работеше с армия от помощници, които разпращаше във всички посоки.

Беше много важно да се осигурят достатъчна хора за сряда сутринта, така че тълпата пред банката да направи голямо впечатление още в самото начало. Някои хора трябваше да се заместват с други. Имаше и резерви за следобед и за следващия ден.

Чрез специална система — най-много се използваха уличните телефони, пред които стоеше дежурен — се следеше необходимия брой хора и включването на резервите. С малки изключения, импровизираната схема за връзка работеше добре.

Всички данни стигаха до Марго, която седеше на задната седалка на фолксвагена. Информацията включваше броя на хората на опашката и на гишетата, времето, необходимо за откриването на сметка, както и сведения за разговорите между Сет Оринда и представителите на клона.

Марго направи някои изчисления и даде указания на усмихнатия младеж на предната седалка:

— Кажи на Дийкън да не вика повече хора — засега имаме достатъчно. Тези, които чакат отвън, могат да починат за малко, но на групи, не наведнъж. Да дойдат за обяда си. Отново предупредете всички, че по площад Розели не трябва да остава никакъв боклук, а в банката не бива да се внасят храна и напитки.

Разговорът за обяда напомни на Марго за парите, които в началото бяха голям проблем.

В понеделник Дийкън Юфрейтс й съобщи, че много от желаещите да участват в акцията не разполагат с излишни пет долара. А това беше минималната сума, за да се открие сметка в Първа търговска американска банка. Асоциацията на наемателите във Форум Ист също нямаше пари. В такъв случай всичко щеше да се провали.

Тогава Марго се обади в профсъюза — Американската федерация на чиновниците, касиерите и служителите — същият този, който защитаваше интересите на пазачите и чистачите на летището.

Марго ги помоли да отпуснат по пет долара на всички, желаещи да участват в акцията. Ръководителите на профсъюза свикаха спешно заседание. Отговорът бе положителен.

Във вторник представители на ръководството на профсъюза помогнаха на Дийкън Юфрейтс и на Сет Оринда да разпределят парите. Несъмнено част от тези пари нямаше да бъдат върнати и някои от петдоларовите банкноти щяха да бъдат изхарчени още във вторник вечерта. Но те вярваха, че повечето от средствата ще бъдат изразходвани според предназначението си. Ситуацията в банката доказа, че са били прави.

Профсъюзът предложи да осигури обяд и да го заплати. Предложението бе прието. Марго подозираше, че профсъюзът има и някакви свои интереси, но тъй като те не противоречаха на каузата на Форум Ист, тя реши да не повдига този въпрос.

Марго продължаваше да дава указания на поредния пратеник:

— Трябва да поддържаме опашката, докато затворят в три часа.

Тя смяташе, че някои от фоторепортерите ще направят снимки точно преди затварянето на банката и държеше броят на хората да не намалява.

Плана за утрешния ден щяха да уточнят късно вечерта. До голяма степен той щеше да бъде повторение на днешния.

За щастие времето беше меко и безоблачно, а и прогнозите за следващите няколко дни бяха добри.

— Продължавайте да говорите на хората, че трябва да се държат приятелски! — даваше нареждания Марго. — Дори ако служителите в банката станат нелюбезни, отвръщайте им само с усмивка!

В 11,45 дойде Сет. Той бе широко усмихнат, а в ръцете си държеше ранното издание на градския вестник.

— О! — възкликна Марго, като го разгърна.

Събитията около банката заемаха почти цяла страница. Това беше повече, много повече от очакванията й.

Заглавието беше:

А по-надолу бе написано:

В добавка имаше големи снимки на огромната опашка пред банката.

— О, боже! — възкликна Марго. — Колко неприятно за Първа търговска американска банка!

Беше наистина много неприятно.

Рано следобед в президентския кабинет на трийсет и шестия етаж в централното управление на банката бе свикано спешно заседание.

Джеръм Патертън и Роскоу Хейуърд имаха угрижен вид. Алекс Вандервурт беше също разтревожен, но докато разговаряха, Алекс проявяваше по-малка съпричастност, а един-два пъти на замисленото му лице се появи едва доловима усмивка. Присъстваха и Том Строгън, младият, способен главен икономист, и Дик Френч, официалният говорител на банката.

Френч пристигна навъсен, дъвчейки незапалена пура. Той донесе цял куп следобедни вестници.

Джеръм Патертън разгърна един от вестниците. Когато прочете: „В беда ли е Първа търговска американска банка?“, той започна да ругае:

— Но това е ужасна лъжа! Този вестник трябва да бъде съден!

— Няма за какво — заяви Френч с присъщата си откровеност. — Вестникът не твърди, че това е факт. Задава въпрос, освен това е ясно, че цитират нечии думи. Така че няма никаква злонамереност.

Френч бе напълно убеден в думите си. Ръцете му бяха зад гърба, а пурата стърчеше напред като дуло на оръдие.

Патертън почервеня от гняв, а Роскоу Хейуърд каза:

— Разбира се, че има злонамереност. — Той бе застанал малко встрани, до прозореца, и сега се обърна към останалите четирима. — Цялото това упражнение е злонамерено. И глупак би го разбрал.

— Каквото и да се крие зад всичко това — въздъхна Френч, — то е организирано, без да противоречи нито на закона, нито на обществените отношения. Това упражнение, както вие го наричате, е подготвено доста умно — то изразява приятелски чувства и дори желание да се помогне на банката. Ние знаем, че банката няма нужда от такава помощ. Но не можем да го докажем и затова предлагам да престанем да си губим времето.

Той взе един от вестниците и го разтвори.

— Една от причините да ми давате тази нелоша заплата е, че съм експерт по въпросите на информацията. И така, моят богат опит ми подсказва, че точно тази история — която е описана и представена доста правдиво, независимо дали на вас ви харесва или не — вече се разпространява от телеграфните агенции из страната. Всичко това напомня историята на Давид и Голиат и засяга важни човешки интереси.

Том Строгън, който беше седнал до Вандервурт, каза:

— Почти съм сигурен, че е така. В новините на Дау Джоунс направиха съобщение и веднага след това курсът на акциите ни спадна с един пункт.

— Още нещо — продължи Дик Френч, без да обръща внимание на думите на Том. — Трябва да се подготвим за вечерните телевизионни новини. Местните станции със сигурност ще ни отделят значително място, но опитът ми подсказва, че с внимание ще ни удостоят и трите големи национални станции. Ще си изям лулата, ако някой от репортерите пропусне да спомене тази прословута фраза за „банката в беда“.

— Свърши ли? — рязко попита Хейуърд.

— Не съвсем. Бих искал да добавя, че дори да бях изразходвал целия бюджет на моя отдел, за да създавам лош имидж на банката, едва ли щях да „постигна“ резултатите, които вие постигнахте без чужда помощ.

Дик Френч смяташе, че добрият професионалист в областта на връзките с обществеността трябва така да си гледа работата, че резултатът от нея да се вижда всеки ден. Той не би трябвало да премълчава неприятните факти, а да ги съобщава на ръководителите си откровено. Откровеността бе част от връзките с обществеността — тя осигуряваше вниманието и доверието на хората. За Дик премълчаването на някои факти или прикриването на част от истината, за да се спечели благоразположението на висшестоящите, бе проява на безотговорност.

Някои дни налагаха наистина пълно откровение. И този ден беше именно такъв.

Роскоу Хейуърд попита навъсено:

— Знаем ли кои са организаторите?

— Конкретно не — отвърна Френч. — Разговарях с Нолан, все още проучват. Но това едва ли има кой знае какво значение.

— Ако се интересувате от последните новини от главния банков клон — намеси се Том Строгън, — мога да ви кажа, защото прескочих дотам през тунела. Цялата зала е претъпкана с демонстранти. Почти никой от редовните ни клиенти не може да се добере до касите.

— Те не са демонстранти — поправи го Дик Френч. — Нека изясним и това, след като стана дума. Не носят никакви лозунги, освен плаката „Акт на надежда“. Те са обикновени клиенти и именно там се крие нашият проблем.

— След като знаете толкова много, кажете какво предлагате? — попита Джеръм Патертън.

Вицепрезидентът по връзките с обществеността сви рамене.

— Вие, приятели, се опитахте да измъкнете чергата изпод Форум Ист. Сега вие трябва да решите как да я напъхате обратно.

Лицето на Роскоу Хейуърд се изопна.

Патертън се обърна към Вандервурт:

— Алекс?

— Вие знаете моето мнение — каза Алекс и това бяха първите му думи от началото на съвещанието. — Аз бях против съкращаването на средствата за Форум Ист. И все още съм.

— Тогава вероятно си доволен от това, което става — подхвърли саркастично Хейуърд. — И предполагам, че с удоволствие би отстъпил пред тълпата и заплахите й.

— Ни най-малко не съм доволен. — Очите на Алекс блестяха гневно. — По-скоро съм объркан и смутен, че виждам банката в такова положение. Но струва ми се, че всичко това би могло да се предвиди, и че ние трябваше да сме готови за отпор. Най-важното в момента е да вземем правилно решение.

— Значи все пак си готов да отстъпиш пред заплахите — ухили се Хейуърд. — Точно както казвах.

— Няма значение дали ще го наречем отстъпление или не — отвърна хладно Алекс. — По-важното в случая е друго: прави ли бяхме или сгрешихме, когато ограничихме средствата за Форум Ист? Ако сме сбъркали, би трябвало да обмислим отново всичко и да имаме доблестта да признаем грешката си.

— Не знам дали да обмисляме повторно или не, защото ако отстъпим сега, в очите на всички ще изглеждаме пълни глупаци — отбеляза Джеръм Патертън.

— Джеръм, първо, мисля, че нещата не стоят така. И второ, има ли значение това? — каза Алекс.

— Не е моя работа да обсъждам финансовата страна на въпроса — намеси се Дик Френч, — но ще ви кажа следното: ако решим да изменим политиката на банката по отношение на Форум Ист, ние само ще спечелим!

— Ако става дума за кураж, бих казал, че той липсва на всички ви — злобно се обърна Хейуърд към Алекс. — Всъщност вие се страхувате да се изправите пред една тълпа.

Алекс поклати нервно глава:

— Роскоу, престани да се държиш като шериф в малък град. Понякога нежеланието да се промени едно погрешно решение е само твърдоглавие и нищо повече. Освен това тези хора, които са в главния градски клон, не са тълпа. Цялата информация, която имаме, го потвърждава!

— Ти май имаш специални пристрастия към тях — каза подозрително Хейуърд. — Да не би да знаеш нещо повече от нас?

— Не.

— Алекс, трябва да ти кажа — започна замислено Джеръм Патертън, — че и на мен не ми харесва идеята да се предаваме.

Том Строгън внимателно следеше разговора. Накрая каза:

— Вие знаете, че аз бях против съкращаването на средствата за Форум Ист. И въпреки това не ми харесва да бъда принуждаван да върша неща под натиска на улицата.

— Ако всички смятате така — въздъхна Алекс, — тогава трябва да се примирим с мисълта, че за известно време дейността на главния банков клон ще бъде блокирана.

— Не е възможно тази паплач да се организира за дълго — рече Хейуърд. — Предполагам, че ако не се поддаваме на техния натиск, всичко ще приключи най-късно утре.

— А аз смятам, че акцията ще продължи и през следващата седмица — каза Алекс.

В края на краищата, и двете предвиждания се оказаха погрешни.

Тъй като липсваше промяна в позицията на банката, нашествието в главния градски клон продължи и в четвъртък, и в петък до преустановяването на деловата дейност късно следобед.

Банковият клон бе като парализиран. И както беше предвидил Дик Френч, събитието фокусираше общественото мнение, като специално се подчертаваше тежкото положение на банката.

Повечето от репортажите бяха в хумористичен тон. На вложителите, обаче, никак не им беше до смях, защото в петък на нюйоркската борса курсът на акциите на Първа търговска американска банка спадна с два пункта и половина.

Междувременно Марго Бракън, Сет Оринда, Дийкън Юфрейтс и помощниците им подготвяха плана за по-нататъшни действия.

В понеделник сутринта банката капитулира.

На спешно свикана пресконференция в десет сутринта Дик Френч обяви, че веднага ще бъде възстановено пълното финансиране на Форум Ист. Като представител на банката Френч изрази надежда, че всички жители на Форум Ист и техните приятели, които през последните няколко дни откриха сметки в Първа търговска американска банка, ще останат нейни постоянни клиенти.

Капитулацията бе породена от няколко основателни причини. Още преди отварянето на главния банков клон в понеделник сутринта, на площад Розели имаше опашка по-дълга и от тези през предишните дни. Това означаваше, че представлението от миналата седмица ще се повтори.

Много по-тревожно, обаче, беше, че и пред банковия клон на Първа търговска американска банка в предградието Индиан Хил, също се беше проточила опашка. Това не беше неочаквано. Неделните вестници предвиждаха разрастване на акцията в подкрепа на Форум Ист и в останалите клонове на банката. Щом забеляза опашката, разтревоженият директор на банковия клон в Индиан Хил веднага се обади в централното управление с молба за помощ.

Обаждането му бе като че ли последният факт, който натежа за вземането на окончателното решение.

Профсъюзът, който бе дал пари на асоциацията на наемателите и бе осигурил безплатните обеди, публично обяви своята подкрепа. През уикенда говорител на профсъюза охарактеризира Първа търговска американска банка като „гигантска егоистична машина за печалби, която се стреми да осигурява още повече пари на богатите за сметка на бедните“. Той добави, че в най-скоро време ще бъде организирана кампания за профсъюзно обединяване на банковите служители. Така профсъюзът също допринесе, и то съществено, за вземане на крайното решение.

Банките — всички банки — се страхуваха от профсъюзите и дори ги мразеха. Ръководителите им гледаха на профсъюзите така, както змията гледа мангустата. Банкерите предвиждаха, че ако профсъюзите се намесят в тяхната дейност, това несъмнено ще се отрази отрицателно върху финансовата им свобода. Често страховете им бяха неоснователни, но те все пак съществуваха.

Профсъюзите бяха правили многобройни опити, но не бяха успели да привлекат членска маса от средите на банковите служители. Всеки път банкерите успяваха да надхитрят профсъюзните организатори. Щом събитията около Форум Ист даваха някакво предимство на профсъюзите, то това предимство трябваше веднага да се елиминира. С необичайна за годините си бързина Джеръм Патертън пристигна по-рано от обикновено в банката и веднага взе окончателното решение, като подписа документа за възстановяването на средствата за Форум Ист. Едновременно с това той одобри и официалното изявление на банката и Дик Френч се втурна да го разпространява сред журналистите.

За да успокои нервите си, Патертън прекъсна всички телефони и направи няколко упражнения на пътеката във вътрешната стая.

По-късно сутринта се състоя неофициално заседание на финансовата комисия, на което бе утвърдено новото решение. Роскоу Хейуърд продължаваше да мърмори:

— Това е прецедент, един ден ще съжаляваме, че се предадохме.

Алекс Вандервурт не каза нищо.

Изявлението на Първа търговска американска банка бе прочетено пред двата банкови клона. Чуха се множество одобрителни възгласи, а след това хората спокойно се разпръснаха. Само след половин час двата банкови клона се върнаха към нормалната си дейност.

Всичко би могло да свърши дотук, ако не се бе появила една малка информация. Всъщност, ако се направи преценка на събитието, появата на тази информация бе неизбежно. Тя се появи два дни, след като всичко бе приключило, в колонката под същата онази рубрика „Ухо, прилепено към земята“, и за първи път постави въпроса за организатора на акцията в подкрепа на Форум Ист.

„Може би се питате кой всъщност стои зад жителите на Форум Ист, поставили миналата седмица на колене гордата и могъща Първа търговска американска банка? Ето и тайната. Това е Марго Бракън — феминистката адвокатка и борец за граждански права — същата, която се прослави с организирането на окупацията на тоалетните на летището и с други акции в защита на бедните и онеправданите.

Този път, макар че операцията по окупирането на банката бе нейна идея и бе организирана главно от нея, госпожица Бракън запази в пълна тайна своята дейност. Тя остана зад кулисите, като избягваше представителите на средствата за масова информация, нейните традиционни съюзници. Сигурно се чудите защо го е направила?

Не се чудете: най-близкият приятел на Марго, с когото често е била забелязвана в града, е известният банкер Александър Вандервурт, вицепрезидент на Първа търговска американска банка. Ако бяхте на мястото на Марго и имахте такава връзка, нямаше ли и вие да останете в сянка?

Остава един въпрос: знаел ли е Алекс за подготвяната обсада и дали одобрява подобни действия срещу банката, където си изкарва хляба?“

5

— Повярвай ми, Алекс — каза Марго, — наистина съжалявам!

— И аз съжалявам, че нещата се развиха точно така.

— Бих одрала жив този мръсник, който е написал статията. Добре поне, че не споменава за роднинските ми връзки с Едуина.

— Малцина знаят това, дори в банката — каза Алекс. — А освен това за журналистите са много по-интересни историите с любовници, отколкото с братовчедки.

Наближаваше полунощ. Двамата бяха в апартамента на Алекс — това бе първата им среща след началото на обсадата на градския клон. Статията под рубриката „Ухо, прилепено към земята“ се беше появила предишния ден.

Марго пристигна направо от съда — беше защитавала един от постоянните си клиенти, богат гуляйджия. Пийнеше ли си, той имаше отвратителния навик да напада всеки, изпречил се пред очите му. Но за сметка на това беше един от стабилните източници на доходи за Марго.

— Журналистът просто си е свършил добре работата — каза Алекс. — Пък и твоето име все някога щеше да изплува на повърхността.

— Аз положих толкова усилия да остана незабелязана — възрази тя. — За моето участие знаеха съвсем малко хора.

— Не можеш да се скриеш — поклати глава Алекс. — Тази сутрин срещнах Нолан Уейнрайт и той ми каза следното: „Цялата тази лудория е точно в стила на Марго Бракън“. Предполагам, че Нолан е поразпитал някои от хората. Както знаеш, той е работил като детектив. Някой може би му е подметнал нещо, така че истината щеше да се узнае, дори статията да не се беше появила.

— Но те нямаха право да използват твоето име.

— Ако искаш да знаеш — усмихна се Алекс, — фразата за „известния банкер“ ми харесва.

Но усмивката му не беше искрена и той усети, че Марго го долови. Истината беше, че тази идиотска статия го потресе. Той беше все още потиснат, макар че се зарадва, когато преди няколко часа Марго му се обади и каза, че ще дойде.

— Говори ли с Едуина днес? — попита той.

— Да, обадих й се. Не изглеждаше разтревожена. Ние се познаваме отдавна и отлично се разбираме. Освен това тя е доволна, че проектът за Форум Ист ще получи предвиденото финансиране. Предполагам, че и ти се радваш…

— Знаеш отношението ми по този въпрос. Но това не означава, че одобрявам тъмните методи, които използваш, Бракън.

Той каза това по-рязко, отколкото възнамеряваше. Марго реагира веднага:

— Нямаше нищо тъмно в това, което направих. С подобни методи, най-меко казано, си служи само твоята проклета банка.

— Нека Да не се караме. — Той вдигна ръце, сякаш се предаваше. — Не тази вечер, моля те.

— Тогава не говори такива неща.

— Добре, няма.

Моментният им гняв изчезна.

— Кажи ми — попита замислено Марго, — когато всичко това започна, ти досещаше ли се, че съм замесена?

— Да. Отчасти, защото те познавам много добре. А и защото си спомням как избягваше да говориш за Форум Ист. Очаквах, че ще разкъсаш и мен, и банката на парченца.

— Всичко това създаде ли ти затруднения? Имам предвид, докато акцията беше в ход.

— Да — призна той. — Не бях сигурен дали трябва да съобщя това, за което се досещах, или да премълча. Но тъй като дори да се прибавяше и твоето име, нещата нямаше да се променят, реших да премълча. Сега се оказва, че съм сгрешил.

— Значи някои вярват, че ти си знаел през цялото време?

— Да, Роскоу например. Може би и Джеръм. За останалите не съм сигурен.

Последва мълчание. Марго се поколеба и попита:

— Това има ли значение за теб? Притеснява ли те?

За първи път, откакто се познаваха, гласът й беше разтревожен. Тревога бе засенчила лицето й.

Алекс сви рамене, но после реши, че трябва да я успокои и каза:

— Не особено. Не се тревожи, ще се оправя.

Но нещата бяха наистина сериозни. Независимо от това, което каза, той разбираше, че позициите му в банката са сериозно разклатени и че това бе най-неподходящото време за подобен инцидент.

Алекс беше сигурен, че повечето от директорите в банката са прочели информацията с неговото име и уместния въпрос: „Знаел ли е Алекс за подготвяната акция и дали одобрява подобни действия срещу банката, където си изкарва хляба?“. Дори да имаше такива, които да не са видели статията, Роскоу Хейуърд щеше да се погрижи да ги осведоми. Позицията на Хейуърд беше ясна.

Тази сутрин Алекс отиде право при Джеръм Патертън — веднага щом президентът на банката пристигна точно в десет. Хейуърд, чийто кабинет бе по-близо, го беше изпреварил.

— Влизай, Алекс — каза Патертън. — Бихме могли да започнем играта наново, след като изкарахме два равни сета.

— Преди да говорим, Джеръм — отвърна Алекс, — искам да съм първият, който ще постави този въпрос. Видя ли това? — Той постави пред него вестника, разгърнат на рубриката „Ухо, прилепено към земята“.

Без да дочака отговор, Хейуърд каза с неприязън:

— Можеш ли да си представиш, че има човек в банката, който да не го е видял?

— Да, Алекс — въздъхна Патертън. — Видях го. Куп хора дойдоха да ми кажат за статията.

— Тогава искам да те уверя — започна твърдо Алекс, — напечатаното тук е една дезинформация и нищо повече. Давам ти честната си дума, че не съм знаел нищо за всичко онова, което се случи в главния градски клон, както и че не съм знаел нищо повече от останалите тук, докато акцията беше в ход.

— Но много хора смятат — не пропусна да се обади Роскоу Хейуърд, — че при твоите връзки — той подигравателно подчерта думата „връзки“ — не е вероятно да не си знаел нищо.

— Моите обяснения — сряза го Алекс, — са насочени към Джеръм!

Но Хейуърд не се предаваше:

— Когато публично се накърнява репутацията на банката, засегнати сме всички. А що се отнася до тези твои така наречени обяснения, ще ти кажа следното: наистина ли очакваш някой да ти повярва, че през цялото време — сряда, четвъртък, петък, през уикенда, че и в понеделник, не си имал абсолютно никаква представа, че приятелката ти, е замесена във всичко това?

— Какво ще кажеш, Алекс? — попита Патертън.

Алекс усети, че се изчервява. Отново бе обзет от яд, че Марго го бе забъркала в тази ужасна ситуация. Колкото може по-спокойно той обясни на Патертън за догадките си и за това, че не е изключвал участието на Марго. Каза му и защо е мълчал: защото дори да бе споделил предположенията си, това не би променило нещата. Алекс добави, че не се е виждал с Марго цялата седмица.

— Нолан Уейнрайт също се е досещал — продължи Алекс. — Говорихме за това сутринта. Но и той си е мълчал, защото и за него, както и за мен, това бе само едно предположение, една догадка. Докато не се появи статията във вестника.

— Е, някой може и да ти повярва, Алекс — каза Хейуърд, чийто тон и изражение ясно показваха, че самият той изобщо не му вярва.

— Да оставим това, Роскоу — възрази Патертън. — Аз, Алекс, приемам твоите обяснения. Но се надявам, че ще използваш влиянието си върху госпожица Бракън, за да я накараш в бъдеще да насочи артилерията в друга посока.

— Или по-добре въобще да си кротува — добави Хейуърд. Като пренебрегна последната забележка, Алекс се обърна към президента на банката и върху изопнатото му от напрежение лице се изписа лека усмивка:

— Можеш да разчиташ на мен.

— Благодаря ти.

Алекс вярваше, че това беше последната дума на Патертън и че взаимоотношенията им отново щяха да се върнат, поне външно, в нормалните рамки. Но това беше само външната страна на нещата. Защото макар и неоткрито, отсега нататък лоялността на Алекс щеше да бъде подлагана на съмнения от страна на Патертън, а и на някои от членовете на управителния съвет. Същото се отнасяше и за дискретността му в по-тесен, приятелски кръг.

Най-вероятно всички тези съмнения щяха да са все още налице и към края на годината, когато Джеръм Патертън щеше да се оттегли и в управителния съвет отново щеше да възникне въпросът за избор на нов президент. И макар че директорите бяха с достатъчно широки възгледи, Алекс знаеше, че те нерядко проявяваха дребнавост и се подчиняваха на предразсъдъците си.

Защо? Защо трябваше всичко това да се случи и то сега?

Марго продължаваше да го гледа тревожно и смутено и от това настроението му съвсем се влоши.

— Причиних ти много неприятности — каза тя с още по-сериозен глас. — Големи неприятности. Няма защо да се преструваме, че нищо не се е случило.

Алекс не се опита да я разубеждава, тъй като беше ясно, че и двамата са склонни да разговарят съвсем искрено.

— Искам да ти кажа още нещо — продължи Марго. — Ние и преди сме разговаряли за това, че подобен случай ще възникне рано или късно и сме се питали дали можем да останем независими и все пак да живеем заедно…

— Да — каза той, — спомням си.

— Цялата работа е там, че не съм си представяла, че всичко това ще се случи толкова скоро — промълви Марго.

Алекс протегна ръка, за да я прегърне, както правеше често, но тя се дръпна и поклати глава.

— Трябва да изясним нещата докрай.

Той осъзна, че съвсем внезапно и без да го желаят, се бе стигнало до криза в отношенията им.

— Това ще се случи отново, Алекс. Нека не се заблуждаваме, като си въобразяваме, че всичко е приключило. Следващия път може да е нещо, което да не е свързано с банката, но всякак ще е свързано с теб и ще те засегне. Искам да съм сигурна, че ще можем да го понасяме всеки път, а не да си мислим, че повече няма да се повтори.

Той знаеше, че е права. Нейният живот бе изпълнен със стълкновения — и ако някои се разминаваха с неговите собствени интереси, то имаше и такива, при които сблъсъците щяха да засегнат и двамата.

Алекс си спомняше разговора им преди седмица и половина. Но това беше доста абстрактен разговор, който не налагаше взимане на конкретно решение.

— Едно от нещата, които бихме могли да направим — каза Марго, — е да си кажем сбогом. И то сега, когато сериозните проблеми все още не са се появили, а ни свързват само хубави спомени. Така ще запазим добрите си чувства един към друг. Това е едно разумно решение. Не ни ли виждат заедно, и клюката бързо ще отмре. Така става обикновено. Споменът за всичко, което се случи в банката, няма да бъде скоро заличен, но това е единственият начин да възстановиш доверието към себе си.

Марго отново беше права. Алекс за миг се изкуши да приеме предложението и да се освободи веднъж завинаги от едно усложнение в живота си, усложнение, което тепърва щеше да причини и други проблеми. Защо ли му се бяха струпали толкова много неприятности, и то едновременно — влошеното състояние на Силия, смъртта на Бен Розели, конфликтите в банката, незаслужените обвинения днес. А сега и Марго с това предложение… Защо, защо?

Този въпрос му напомни за посещението му преди години във Ванкувър, когато една млада жена скочи от двайсет и четвъртия етаж на хотела. Преди да се самоубие, тя бе написала с червило върху прозореца: Защо, о, защо? Алекс не я познаваше, нито пък разбра какви са били подбудите, тласнали я към тази отчаяна стъпка. Стаята му бе на същия етаж и приказливият помощник-управител му показа потресаващия, надраскан с червило въпрос. Никога нямаше да забрави този прозорец.

Защо, о, защо сме принудени да прибягваме до фатален избор? Защо животът ни поднася такива неизбежни ситуации? Защо се бе оженил за Силия? Защо се разболя тя? Защо все още не можеше да направи решителната крачка и да се разведе? Защо й беше на Марго да се бори в защита на другите? Защо трябваше да реши дали би могъл да живее без нея? Много ли искаше да бъде президент на Първа търговска американска банка?

Не чак толкова много!

Алекс изведнъж взе окончателното решение и като че ли веднага му олекна. Да върви всичко по дяволите! Той няма да се откаже от свободата и независимостта си нито заради Първа търговска американска банка, нито заради някакъв управителен съвет, нито дори заради личните си амбиции. Никога! Няма да се откаже и от Марго!

— Най-важното в случая е — каза той, — дали ти би искала да вземем това „разумно решение“…

— Разбира се, че не — промълви тя през сълзи.

— И аз не искам, Бракън. Нито пък съм го искал. Затова нека бъдем доволни, че всичко това се случи. Така се уверихме в нещо, в което никога вече няма да се налага да се уверяваме.

Той отново протегна ръка, за да я прегърне. Този път тя не се отдръпна.

6

— Здрасти, Роскоу — каза достопочтеният Харолд Остин по телефона с глас, който издаваше задоволство. — Разговарях с Големия Джордж. Покани ни да поиграем голф на Бахамските острови следващия петък.

Роскоу Хейуърд сви устни. В този съботен мартенски следобед той беше в кабинета си, в дома си в Шейкър Хайтс. Точно преди да вдигне слушалката, разглеждаше разпилените на пода около кожения фотьойл финансови документи.

— Не съм сигурен, че ще имам възможност да пътувам така скоро, при това толкова далече. Не можем ли да се срещнем на конференцията в Ню Йорк?

— Разбира се, че можем. Но би било много глупаво от наша страна, защото Големия Джордж предпочита да уредим всичко в Насо, а и Големия Джордж обича да говори за бизнес, докато играе голф — става дума за нашия бизнес, на който той специално държи.

Големия Джордж беше добре известен на всички, които работеха в промишлеността, банковото дело или заемаха важен пост в обществения живот.

Джордж Дж. Куортърмейн, председателят на управителния съвет и главен изпълнителен директор на Съпранешънъл Корпорейшън — Сънеко — бе един от асовете в бизнеса и разполагаше с повече власт от държавен глава. Разпореждаше се като истински крал. Интересите и влиянието му се простираха в цял свят. Същото беше и с корпорацията му. Както в рамките на Сънеко, така и в личен аспект, той бе обект на различно отношение: едни го обожаваха, ласкаеха и обграждаха с изключително внимание, други го мразеха, а трети се страхуваха от него.

Влиянието му до голяма степен се дължеше на репутацията, която си беше създал. Преди осем години, благодарение на показаното от него умение да работи във финансовата област, Дж. Куортърмейн бил повикан, за да спаси западащата и потънала в дългове Съпранешънъл. Той бе успял да възвърне богатствата на компанията, да я разшири до мащабите на забележителен конгломерат, да увеличи три пъти дяловото участие и четири пъти дивидентите й. Вложителите забогатяха и го обожаваха, те му предоставяха такава свобода на действие, каквато пожелаеше. Наистина, имаше и такива, които, поели ролята на Касандра, вещаеха, че империята му ще се разпадне, защото е изградена от картон. Но финансовите доклади на Сънеко и многобройните й поделения — които Роскоу Хейуърд проучваше точно когато достопочтеният Харолд му се обади по телефона — показваха точно обратното.

Хейуърд се бе срещал с президента на Сънеко два пъти: първия път за малко в компанията на други хора и втория път във Вашингтон, когато заедно с Харолд Остин го посети в луксозния му хотелски апартамент.

По време на вашингтонската среща той дочу как достопочтеният Харолд докладва на Куортърмейн за работата, която бе свършил за Съпранешънъл. Хейуърд не можа да разбере каква е била задачата му, защото двамата мъже бяха почти привършили разговора си. Единственото, което долови, бе, че по някакъв начин бе замесено и правителството.

Компанията на Остин се занимаваше с рекламите на Хепълуайт Дистилърс, един от големите филиали на Сънеко, но изглежда, че отношенията на достопочтения Харолд с Куортърмейн се разпростираха и извън тази дейност.

Информацията, която Големия Джордж току-що бе получил, явно бе подобрила настроението му. Когато му представиха Хейуърд, той рече:

— Харолд ми каза, че е директор във вашата банка, и че вие двамата бихте желали да получите нещичко от нашите печалби. Е, надявам се да уредим това в най-скоро време.

След това шефът на Съпранешънъл потупа свойски Хейуърд по рамото и заговори на друга тема.

Именно този разговор бе изкушил Хейуърд преди два месеца, в средата на януари, да информира финансовата комисия на Първа търговска американска банка, че съществуват възможности за делови контакти със Сънеко. По-късно той прецени, че е избързал с информацията. Но ето че нещата май щяха да се попридвижат.

— Добре — съгласи се Хейуърд. — Може би ще успея да се измъкна следващия четвъртък за два дни.

— Надявам се — отговори достопочтеният Харолд. — Каквото и друго да си планирал, то не може да бъде по-важно за банката от това. И още нещо, за което не съм ти споменал. Големия Джордж ще изпрати личния си самолет за нас.

— Наистина ли! — зарадва се Хейуърд. — Голям ли е?

— 707. Доволен си, нали? Излитаме в четвъртък по обяд, прекарваме целия петък на Бахамските острови и се връщаме в събота. Между другото, как изглеждат последните данни за състоянието на Сънеко?

— Току-що ги проучвам — Хейуърд погледна към купа от финансови справки и документи. — Пациентът изглежда здрав, много здрав, наистина.

— Щом ти го казваш, това е напълно достатъчно за мен.

След като затвори телефона, Хейуърд се подсмихна доволно и лукаво. Предстоящото пътуване, неговата цел, както и фактът, че ще лети до Бахамските острови с частен самолет… — всичко това би могъл да спомене, уж така, между другото, в банката още следващата седмица. Позициите му в управителния съвет щяха да се заздравят, а на това той държеше особено много, тъй като не забравяше нито за миг, че Джеръм Патертън е избран само временно за президент.

Той беше доволен, че ще се върне в събота. Това означаваше, че няма да пропусне седмичната служба в църквата, където всяка неделя четеше ясно и тържествено части от проповедта.

Тази мисъл му напомни да прегледа текста, който щеше да чете утре. Правеше го всеки път. Той взе от шкафа тежката семейна библия и я отвори на отбелязаната страница. От известните притчи имаше една, която Хейуърд особено много обичаше и възнамеряваше да включи в утрешната служба: Праведният човек се боготвори от цялата нация, ала грехът си е грях за всеки един от нас.

Екскурзията до Бахамските острови помогна на Роскоу Хейуърд да научи много неща.

Той познаваше луксозния живот на богатите. Като всички висши банкови служители, Хейуърд се бе движил в компанията на клиенти и познати, които свободно харчеха, дори пилееха парите си и живееха сред царски удобства и забавления. Винаги им бе завиждал, че притежават такава финансова свобода.

Но богатството на Джордж Куортърмейн превъзхождаше всичко, видяно досега.

Неговият самолет 707, който не можеше да бъде сбъркан поради огромното „К“, изписано на корпуса и на опашката, кацна на международното летище според разписанието, точно на минутата. Той се закова пред частния терминал, където достопочтеният Харолд и Хейуърд бяха оставили колата, докарала ги до летището. Двамата влязоха в самолета. В преддверието, което приличаше на фоайе на хотел, ги посрещнаха четирима души — среден на възраст, леко побелял мъж и три млади жени. У мъжа се долавяше смесица от високо самочувствие и дълбоко уважение към околните, което подсказваше, че е главният стюард.

— Добре дошли на борда, господа! — каза той.

Хейуърд кимна, но погледът му веднага бе прикован от жените. Те бяха толкова красиви, че на човек дъхът му можеше да спре. Съвсем млади, около двайсетте, те се усмихваха любезно. Роскоу Хейуърд имаше чувството, че бяха огледали стюардесите на всички авиокомпании, за да подберат най-красивите. Едната беше светла блондинка, другата — привлекателна брюнетка, а третата беше с дълга червена коса. Всичките бяха с прекрасен тен, дългокраки, стройни и грациозни. Тенът контрастираше със стилните им, възкъсички бледобежови униформени поли.

Униформата на главния стюард беше от същата фина материя. И четиримата имаха избродирано „К“ на горния ляв джоб.

— Добър ден, господин Хейуърд — каза червенокосата. Гласът й беше изключително приятен, с меки, почти прелъстителни нотки. — Аз съм Аврил. Да минем оттук, ще ви покажа стаята ви.

Елегантната Аврил тръгна пред Хейуърд по коридора, който минаваше по продължение на самолета. От едната страна имаше няколко врати.

Хейуърд я следваше учуден, че в самолета има и стаи, а достопочтеният Харолд вече разговаряше с блондинката.

— Господин Куортърмейн е в сауната, а след това ще му правят масаж — говореше през рамо Аврил. — По-късно ще дойде при вас в салона.

— Сауна? Тук, на борда?

— О, да. Ето там, зад кабината на летците. Разполагаме и със стая за парна баня. Господин Куортърмейн не може без сауна или руска баня и винаги пътува с масажиста си. — Аврил се усмихна ослепително. — Ако искате баня или масаж, има достатъчно време. Само ми кажете, за да приготвим всичко.

— Не, благодаря ви.

Момичето се спря пред една от вратите.

— Стаята ви, господин Хейуърд.

Самолетът изведнъж потегли напред. Хейуърд залитна.

— О! — възкликна Аврил и го обгърна с ръка, за да му помогне да запази равновесие За миг двамата останаха плътно прилепени един до друг. Той усещаше дългите и слаби пръсти с лакирани в бледорозово нокти, меката й плът и дъха на парфюм.

Тя продължаваше да го държи за лакътя.

— Най-добре седнете и затегнете колана, докато излетим. Капитанът винаги тръгва внезапно и ускорява много бързо. Господин Куортърмейн не обича да се заседява по летищата.

Хейуърд огледа малката, но луксозно обзаведена стая. Аврил го настани в мекото, удобно канапе и пръстите, които вече бе почувствал, затегнаха колана около кръста му. Той усещаше движението на пръстите й дори през колана. И това усещане съвсем не беше неприятно.

— Ако нямате нищо против, ще остана с вас, докато самолетът се издигне — каза Аврил.

Тя седна до него на канапето и затегна колана си.

— Разбира се, че нямам нищо против — каза Роскоу Хейуърд. Той се чувстваше като замаян.

Оглеждайки се отново наоколо, той забеляза, че стаята — или кабината — бе подредена така, че малкото пространство бе използвано максимално ефективно, но не и за сметка на комфорта. Три от стените бяха облицовани с тиково дърво, забелязваха се и издълбани позлатени мотиви на буквата „К“. Четвъртата стена бе изцяло заета от голямо огледало, благодарение на което стаята изглеждаше много по-просторна. На стената вляво бе вградено бюро със специална ниша за телефон, а телепринтерът бе зад специална защитна преграда. В малкия бар бяха подредени множество миниатюрни бутилки На огледалната стена, срещу която седяха Хейуърд и Аврил, имаше вграден телевизионен екран с дистанционно управление на облегалките на канапето. Виждаше се и пълзяща врата, която вероятно водеше към банята.

— Не желаете ли да наблюдавате излитането? — попита Аврил.

Без да дочака отговора му, тя натисна дистанционното управление и на екрана се появи цветна картина. Очевидно камерата се намираше в предната част на самолета, защото след тясната писта на екрана се появи друга, по-широка — 707 беше завил по нея. Без да губи време, самолетът се понесе напред и пистата започна да се отдалечава от тях, а след това напълно изчезна, когато самолетът литна стремително нагоре. Роскоу Хейуърд почувства, че му става лошо, но не само поради гледката на телевизионния екран. Аврил изключи телевизора, тъй като на екрана се виждаха само облаци.

— Можете да включвате всички телевизионни канали — каза тя, а след това посочи с глава към телепринтера: — Чрез него можете да се свържете с борсата, с Асошиейтед Прес, с Юнайтед Прес Интърнешънъл или да използвате телекса. Трябва само да се обадите по телефона в кабината на летците и те ще ви свържат с канала, който ви е нужен.

— Всичко това е малко необичайно за мен — отбеляза Хейуърд.

— Знам. И други са се чувствали като вас, но забележителното е, че всички много бързо се приспособяват към тези удобства. — Аврил отново го погледна право в очите със зашеметяваща усмивка. — Имаме четири такива кабини и всяка от тях се превръща много лесно в спалня. Трябва да се натиснат няколко бутона. Ще ви покажа, ако желаете.

Той поклати глава.

— Не се налага. Засега.

— Както желаете, господин Хейуърд.

Тя откопча колана си и стана.

— Ако ви трябва господин Остин, той е в кабината; до вас. Салонът е в дъното на коридора. Можете да заповядате веднага, щом сте готов. До него са трапезарията, кабинетът и апартаментът на господин Куортърмейн.

— Благодаря за разясненията. — Хейуърд свали очилата си без рамки и извади кърпа, за да ги избърше.

— О, моля ви, дайте на мен. — Аврил взе очилата внимателно, но решително и ги лъсна с копринената си кърпичка. След това ги постави върху носа му, като задържа пръстите си зад ушите. На Хейуърд му мина през ум, че може би трябва да се противопостави на този жест, но не го направи.

— Господин Хейуърд, моята единствена работа по време на пътуването е да се грижа за вас, така че да имате всичко, което бихте желали.

На Хейуърд му се стори, че момичето наблегна на думата „всичко“. Може би грешеше. Защото ако тя наистина бе акцентувала върху „всичко“, това би бил един шокиращ намек.

— Ако желаете да ме извикате за каквото и да било, моля натиснете копче номер седем на телефона — добави стройната и привлекателна Аврил като се запъти към вратата.

— Благодаря ви, млада госпожице — отвърна сдържано Хейуърд. — Съмнявам се, че ще се наложи да ви викам.

Тя остана невъзмутима.

— И още нещо: по пътя за Бахамските острови ще спрем за малко във Вашингтон. Вицепрезидентът ще се присъедини към нас.

— Вицепрезидентът на Съпранешънъл ли?

— Но какво говорите! — В очите й се появиха подигравателни пламъчета. — Вицепрезидентът на Съединените щати.

Около петнайсет минути по-късно Големия Джордж Куортърмейн попита Роскоу Хейуърд:

— Боже опази! Какво всъщност пиете вие? Мляко?

— Лимонада. — Хейуърд вдигна чашата си и се вгледа в съдържанието й. — Много я обичам.

Шефът на Съпранешънъл сви широките си рамене.

— Всеки пие онова, което му харесва. А момичетата грижат ли се добре за вас двамата?

— Никакви оплаквания по тази линия — обади се достопочтеният Харолд Остин.

Всички се бяха разположили в богато подредения салон на самолета, а блондинката Рита бе седнала на килима пред краката на Остин.

— Стараем се колкото можем — изчурулика Аврил. Тя стоеше зад стола на Хейуърд и ръката й леко галеше гърба му. Той усети как пръстите й докоснаха врата му, задържаха се за миг, а след това продължиха да се движат.

Малко преди това Куортърмейн влезе в салона, загърнат в дълга червена хавлиена роба на бели райета, с огромно избродирано „К“. Като римски сенатор, той бе следван от свитата си — мълчалив грубоват мъж в спортни бели гащета, вероятно масажистът, и една стюардеса с нежни черти на японка в познатата вече бежова униформа. Масажистът и момичето помогнаха на Големия Джордж да се настани в широкия, подобен на трон стол, явно предназначен специално за него. Главният стюард се появи като с магическа пръчка с ледено мартини и постави чашата в ръката на Куортърмейн. Хейуърд го гледаше и си мислеше, че името „Големия Джордж“ наистина му подхожда. Домакинът беше висок не по-малко от шест фута и половина, а гърдите, ръцете и краката му бяха като на як селски ковач. Главата му беше един път и половина по-голяма от обикновена човешка глава, а чертите на лицето му напълно й подхождаха — изпъкнали очи, които шареха нагоре-надолу, дебели устни, привикнали да изричат команди толкова често, колкото сержантите от флота по време на учение, с тази разлика, че командите на Куортърмейн бяха предназначени за доста по-широк кръг от хора. Изразът на лицето му понякога се променяше с невероятна бързина. Доброто настроение в миг изчезваше и се заменяше с явно недоволство.

И все пак видът му не беше груб. Куортърмейн не беше отпуснат, нито пълен. Мускулите му изпъкваха под хавлиената роба. Хейуърд забеляза, че по лицето на Големия Джордж нямаше никакви тлъстини, а под масивната му челюст липсваше обичайната за едрите хора в тази възраст двойна брадичка. Коремът му бе плосък и стегнат.

Що се отнася до големите дела, свързани с него, пресата пишеше всеки ден за огромния му обсег на действие и апетити. Животът, който Куортърмейн водеше на този самолет на стойност около дванайсет милиона долара, бе несъмнено царски.

Масажистът и главният стюард незабелязано излязоха. На сцената се появи нов персонаж, главният готвач — блед, притеснен дребен човечец, облечен в безупречно бяла кухненска престилка, с голяма шапка на главен готвач, която едва ли не стигаше до тавана. Хейуърд се питаше колко ли голям е персоналът на борда. По-късно разбра, че са шестнайсет души.

Главният готвач застана чинно до Големия Джордж с черната кожена папка с изписано златисто „К“, в която беше менюто. Но Големия Джордж не му обърна внимание.

— Тези неприятности във вашата банка — обърна се Куортърмейн към Роскоу Хейуърд, — демонстрациите и всичко останало… Уреди ли се всичко? Стабилна ли е банката ви?

— Ние винаги сме били стабилни — отговори Хейуърд. — Това никога не е било поставяно под въпрос.

— На борсата нещата не изглеждаха точно така.

— Борсата едва ли винаги е точният барометър.

Големия Джордж се усмихна, а след това се обърна към японката:

— Мунбийм, донеси ми последните сведения за Първа търговска американска банка.

— Веднага, господин К — каза момичето и излезе.

Големия Джордж кимна с глава след нея.

— Не може да си обърне езика и да произнесе Куортърмейн. Затова ме нарича „господин К“. Но в други отношения се справя много добре — усмихна се той.

Роскоу Хейуърд побърза да върне разговора към предишната тема.

— Информацията, която сте чули за нашата банка, е свързана с един незначителен инцидент без съществено значение. Всичко това се случи в периода, когато се сменяше ръководството на банката.

— Но вие не сте проявили никаква твърдост — настояваше Големия Джордж, — позволили сте на хората от улицата да получат това, което искат. Проявили сте слабост и сте отстъпили.

— Да, така е. На мен това решение също никак не ми хареса. Дори бях против него.

— Винаги трябва да им се противопоставяте! Тези копелета трябва непрекъснато да се притискат! И никога да не им се отстъпва!

Шефът на Съпранешънъл пресуши на един дъх чашата с мартини. Главният стюард отново се появи, неизвестно откъде, взе празната чаша и подаде нова чаша на Големия Джордж. Питието очевидно беше ледено, защото чашата се беше изпотила.

Главният готвач все още стоеше и чакаше. Но Куортърмейн продължаваше да не му обръща внимание. Той се беше отдал на приятни спомени:

— Един от моите заводи, близо до Денвър, непрекъснато ми създаваше проблеми. Настояваха за заплати, за каквито и дума не може да става. В началото на тази година профсъюзът организира стачка. Последната от цяла поредица подобни акции. Казах на нашите хора в управата така — предупредете тези кучи синове, че ще закрием завода. Никой не повярва. Но ние направихме проучвания, планирахме и подготвихме нов терен. Прехвърлихме машините в друго наше предприятие. Там се заеха с това производство, а в Денвър закрихме завода. Сега няма предприятие, няма работа, няма заплати. Вече и работниците, и синдикатът, и целият град, та и управниците на щата дори ни молят да открием отново завода. — Той отпи глътка от мартинито и добави великодушно: — Е, може би ще го направим. Може би ще създадем някакво друго предприятие, но този път ние ще поставяме условията. Както виждате, никога не се предаваме.

— Браво, Джордж — каза достопочтеният Харолд. — Ние имаме нужда от повече хора, които да проявяват такава твърдост. Проблемът в нашата банка бе от по-друго естество. Ние все още се намираме в преходен период, който започна, както знаеш, със смъртта на Бен Розели. Но повечето от нас, членовете на управителния съвет, се надяват, че до пролетта Роскоу ще заеме ръководното място — ще бъде избран за президент.

— Радвам се да го чуя, защото не обичам да имам работа с хора, които не са на върха. Тези, с които правя бизнес, трябва да могат веднага да решават, а след това да се придържат към решенията си.

— Уверявам ви, Джордж — каза Хейуърд, — че каквито и решения да вземем тук с вас, те ще получат подкрепата на банката.

Хейуърд осъзна, че техният домакин майсторски съумя да постави и него, и Харолд Остин в ролята на просители, а това напълно противоречеше на традиционната роля, отреждана на банкера. Но истината беше, че всеки заем за Сънеко беше добра сделка, първо, защото нямаше да има проблеми с връщането, и второ, защото чрез такъв заем Първа търговска американска банка щеше да си спечели допълнителен престиж. Заемът щеше да бъде последван от други „важни“ заеми, тъй като корпорацията Съпранешънъл служеше за пример.

— Е, кажи какво има! — Големия Джордж се обърна рязко към главния готвач.

Човекът в бяло тутакси се оживи и му подаде отворената кожена папка.

— Менюто за обяд, мосю. За вашето одобрение.

Големия Джордж дори не посегна към папката, а само хвърли поглед към листа и посочи с пръст.

— Замени тази валдорфова салата с цезарова.

— Да, мосю.

— И десертът също. Никакво „Гласе Мартиник“. Искам „Суфле Гранд Марние“.

— Разбира се, мосю.

Куортърмейн отпрати главния готвач, но в момента, в който той се насочи към вратата, го стрелна с очи и рече:

— А когато поръчвам стек, вече запомни как го искам, нали?

— Мосю — главният готвач направи умолителен жест с ръка, — снощи два пъти ви се извиних за това недоразумение…

— Нищо, повтори как го искам!

— Леко запечен от двете страни и приготвен на средно силен огън — издекламира главният готвач с френски акцент, сякаш повтаряше добре научен урок.

— Само да си забравил!

— Как бих могъл да забравя след всичко, което се случи снощи? — сепнато каза главният готвач.

— Има и още нещо, много важно — обърна се Големия Джордж към гостите си. — Не трябва да се разрешава на хората да правят каквото искат. Аз плащам на този жабар цяло състояние, за да знае точно какво обичам да ям. Снощи допусна пропуск — е, не чак кой знае колко голям, но достатъчен, за да си заслужи боя. Така че следващия път пропуск няма да има. Кажи, какво е положението? — Мунбийм се беше върнала и носеше цял куп документи.

— Акциите на Първа търговска американска банка се продават по четирийсет и пет и три четвърти — прочете тя със силен акцент.

— Ето — каза Роскоу Хейуърд, — изкачили сме се с още един пункт.

— Но все още не сте достигнали равнището, на което бяхте преди Розели да хвърли топа — заяви Големия Джордж с усмивка. — Но след като се разчуе, че подпомагате финансово Съпранешънъл, цените на акциите ви ще скочат.

Прав си, помисли Хейуърд. В сложния свят на финансите и борсите ставаха необясними неща. На пръв поглед един заем може да изглежда като съвсем нормален факт, но пазарът тутакси реагира.

Важно беше и това, че този път Големия Джордж обяви, че предстоят някакви финансови операции между Първа търговска американска банка и Сънеко. Без съмнение, той щеше да ги запознае и с подробностите през следващите два дни. Хейуърд почувства, че нетърпението му нараства.

Над главите им се разнесе тих шум. Самолетът осезаемо намали скорост.

— О, Вашингтон! — възкликна Аврил. С нежни пръсти тя и останалите момичета започнаха да затягат предпазните колани на столовете на мъжете.

Престоят на летището във Вашингтон бе дори по-кратък от предишния престой. На борда щеше да се качи един четиринайсет-каратов пътник, който щеше да мине през ВИП-а — ето защо и кацането, и обслужването, и отлитането трябваше да бъдат с предимство и на висота.

След по-малко от двайсет минути те отново бяха във висините на път за Бахамските острови.

Вицепрезидентът беше удобно настанен, за него се грижеше брюнетката Криста и той очевидно бе много доволен.

Бодигардовете на вицепрезидента бяха отведени в задната част на самолета.

Скоро след това усмихнатият Куортърмейн, преоблечен в елегантен кремав копринен костюм без елек, поведе гостите от салона към трапезарията — луксозно обзаведена зала в сребристо и турскосиньо. Четиримата мъже се настаниха около кръглата дъбова маса, разположена под кристалния полилей, а Мунбийм, Рита, Аврил и Криста сновяха около тях. Обядът се състоеше от изискани, конкуриращи кухните и на най-луксозните ресторанти ястия.

Роскоу Хейуърд опита всички блюда, но отказа да пие от вината и трийсетгодишния коняк. Той забеляза, че върху тежките, позлатени по ръбовете конячни чаши вместо обичайното декоративно „Н“ на Наполеон стоеше познатото вече „К“.

7

Топлите слънчеви лъчи се сипеха от безоблачното лазурно небе върху зеленото игрище за голф на Бахамас Фордли Кей Клъб. Игрището и луксозните клубни зали бяха сред най-изисканите в цял свят. Зеленото игрище преминаваше в красив пуст плаж с бял пясък, заобиколен с палми, който се губеше в далечината като пътека към рая. Морето се синееше, а малките вълнички тихо се разбиваха върху пясъка. На около половин миля от брега имаше вълнолом, заобиколен с ивица от пяна.

Съвсем близо, непосредствено до игрището пъстрееха приказно красиви цветя — хибискуси, коледни звезди, жасмини, съчетани в невероятни цветове. Чистият въздух, непрекъснато освежаван от лекия бриз, носеше дъх на жасмин.

— Това е най-близкото място до рая, до което би могъл да стигне един политик — отбеляза вицепрезидентът на Съединените щати.

— Моята представа за рая изключва дори една-единствена пропусната топка — каза достопочтеният Харолд и нанесе поредния си забележителен удар. — Не може да няма начин човек да не овладее до съвършенство тази игра.

Четиримата мъже играеха голф на два отбора — Големия Джордж и Роскоу Хейуърд срещу Харолд Остин и вицепрезидента.

— Знаеш ли какво трябва да направиш, Харолд? — каза вицепрезидентът Байрън Стоунбридж. — Върни се в Конгреса, а след това се постарай да се докопаш до работа като моята, например. След като заемеш този пост, няма да имаш никакви други задължения, освен да играеш голф. Тогава ще можеш наистина да се отдадеш на спорта. Исторически потвърден факт е, че почти всеки вицепрезидент през последните петдесет години е бил по-добър играч на голф, когато е напускал поста си, отколкото, когато е встъпвал в длъжност.

Сякаш за да потвърди думите си, само миг по-късно той заби своя трети удар със забележителна точност.

Слаб и подвижен, Стоунбридж беше наистина отличен играч. Син на фермер, той бе работил от сутрин до вечер в семейното имение и така бе запазил добрата си физическа форма. На игрището за голф се чувстваше в свои води и очите му заблестяха от удоволствие, когато топката падна близо до целта, търкулна се и улучи дупката.

— Добър удар — призна Големия Джордж, след като отпрати своята топка с не по-малка точност. — Значи във Вашингтон не сте чак толкова заети, а Бай?

— Е, не би трябвало да се оплаквам. Миналия месец трябваше да направя една проверка на документите на администрацията. А имаше и изтичане на информация от Белия дом — твърде вероятно е в най-скоро време да си имаме разправии.

Останалите се усмихнаха с разбиране. Обществена тайна беше, че Стоунбридж, бивш губернатор на щат и бивш лидер на малцинството в Сената, беше доста раздразнителен и неспокоен на сегашния си пост. Преди изборите, в настъпващата нова ера след Уотъргейт, кандидатът за президент непрекъснато повтаряше, че неговият вицепрезидент ще играе значителна роля в управлението на страната. Както винаги, след успеха на изборите, това обещание остана неизпълнено.

Хейуърд и Куортърмейн успешно запратиха топките, но се наложи да почакат известно време със Стоунбридж, защото достопочтеният Харолд направи няколко погрешни удара — преди да запрати топката, той се прицелваше дълго, променяше стойката си и пускаше шеги.

Четиримата мъже се различаваха твърде много един от друг. Джордж Куортърмейн, който се извисяваше над всички, беше в скъп спортен екип — карирани панталони, жилетка „Лакосте“ и сини велурени кецове. Червената му шапка за голф беше с емблемата, удостоверяваща, че притежателят й има така желания от всички статут на член на Фордли Кей Клъб.

Вицепрезидентът бе еталон за изискан стил — панталон от трико, риза в приятни светли тонове и специални обувки за голф в бяло и черно. Харолд Остин се открояваше с крещящото си облекло в яркорозово и лилаво Роскоу Хейуърд бе с практичен спортен екип — тъмносиви панталони, бяла риза с къси ръкави и меки черни обувки. Дори на игрището за голф си личеше, че е банкер.

Придвижването им от площадката, където започна първият тур на играта, напомняше на кавалкада. Две електрокарчета караха стиковете им. Още шест електрокара бяха наети от хората, които охраняваха вицепрезидента. Те ги следваха по игрището като защитен ескадрон.

— Бай, ако можеше свободно да избираш някои от приоритетите на управлението, на какво би се спрял? — попита Роскоу Хейуърд.

Предния ден Роскоу се бе обърнал към Стоунбридж с официалното „господин вицепрезидент“, но веднага получи следния отговор:

— Забрави тези официалности, дотягат ми. Най-добре се чувствам, когато ме наричат Бай.

Хейуърд, който държеше на приятелствата с важни личности, бе приятно изненадан.

— Ако имах възможност да избирам — отговори Стоунбридж, — щях да концентрирам усилията си в икономиката — за възстановяване на финансовата стабилност и за балансиране на националния бюджет.

— Малцина бяха смелчаците, които се опитаха да го направят — обади се Куортърмейн. — И те се провалиха, Бай. Така че май си закъснял.

— Късно е, Джордж, но не и прекалено късно.

— Ще поговорим за това отново — каза Големия Джордж и нанесе поредния удар, като внимателно проследи с поглед пътя на топката. — След девет. Сега приоритетът е да спечелим играта.

Откакто бяха стъпили на игрището за голф, Куортърмейн бе някак напрегнат и не особено разговорлив. Той винаги играеше с максимално напрежение с цел победа. Куортърмейн твърдеше, че победата или неочакваното преобръщане на резултата му доставят такова удоволствие, каквото и прибавянето на още някоя компания към Съпранешънъл.

Хейуърд също проявяваше постоянство и упоритост в играта, като постигаше прилични, но не и завидни резултати.

След като преминаха на шестата площадка, Големия Джордж го предупреди:

— Роскоу, следи тези двамата с острото си банкерско око! Политиците и специалистите по рекламата нямат навика да проявяват особена честност и акуратност.

— Самото ми положение в йерархията изисква да победя — подхвърли вицепрезидентът. — На всяка цена.

— О, запомнил съм добре всички резултати. — Роскоу Хейуърд се потупа по челото. — Всичко е запечатано тук. На първата площадка Джордж и Бай имаха по четири, Харолд — шест, а аз спечелих необходимия брой точки. Всички бяхме равни на втората, с изключение на Бай, който нанесе забележителен удар. Ние с Харолд също не се изложихме. С изключение на Харолд всички се справиха добре и на третата площадка, неговите точки там са шест. На четвъртата дупка ни провървя — четири за Джордж и мен — удара нанесох аз, пет за Бай, седем за Харолд. Последната дупка бе пълен провал за Харолд, но неговият партньор позаглади нещата с един добър удар. Що се отнася до резултата, в момента сме наравно.

Байрън Стоунбридж го гледаше с изумление:

— Забележително! Просто не мога да повярвам!

— Нещо грешиш за мен на първата площадка. Точките са пет, а не шест — обади се достопочтеният Харолд.

— Не е вярно, Харолд — заяви Хейуърд. — Спомни си, първия път заби топката в палмовата горичка, после удари слабо и топката едва стигна до края на зелената площ, така че трябваше да насочиш топката още веднъж, за да улучиш.

— Точно така беше — потвърди Стоунбридж. — И аз си спомням.

— Роскоу, ти чий приятел си всъщност? — намръщи се Харолд Остин.

— Мой, разбира се! — възкликна Големия Джордж. Той протегна ръка и прегърна Хейуърд. — Започваш да ми харесваш, Роскоу! Особено ми харесва хандикапът ти. — Хейуърд кимна доволно, а Големия Джордж сниши глас и го попита: — Добре ли прекара миналата нощ?

— Да, много, благодаря. И пътуването, и вечерта бяха много приятни. Спах отлично.

Всъщност съвсем не беше спал добре. Предишната вечер във вилата на Джордж Куортърмейн стана ясно, че Аврил, стройното и красиво червенокосо момиче, е наистина на негово разположение, и то за всичко, каквото пожелае. Това се виждаше от поведението на другите гости, а и от държанието на Аврил през деня и особено вечерта. Тя не пропусна нито един случай да се притисне към Хейуърд, косите й често докосваха лицето му й тя непрекъснато търсеше претекст, за да бъде близо до него. Той не я окуражаваше, ала не се и съпротивяваше.

Нямаше съмнение, че красивата Криста е на разположение на Байрън Стоунбридж, а очарователната блондинка Рига — на Харолд Остин. Съвършената в своята красота японка Мунбийм рядко се отделяше на повече от няколко крачки от Куортърмейн.

Вилата на Куортърмейн — една от няколкото подобни вили, които шефът на Сънеко притежаваше в различни страни, беше построена на Просперо Ридж, високо над Насо и от нея се откриваше панорамна гледка към града и морето. Оградена от каменни стени, къщата беше построена в живописна местност. Стаята на Хейуърд беше на втория етаж. Аврил го настани в нея веднага след пристигането им. Изгледът беше чудесен. Скрита зад дърветата, се виждаше и част от къщата на съседа — министър-председателя, — която бе строго охранявана от кралската бахамска полиция.

Късно следобед гостите и домакинът седнаха да изпият по едно питие до заобиколения с високи колони басейн. После вечеряха на терасата, на маса, осветена от свещи. Момичетата бяха свалили униформите и издокарани в елегантни тоалети седяха на масата заедно с мъжете. Наоколо сновяха безупречни сервитьори с бели ръкавици, оркестърът от двама музиканти тихо свиреше. Чудесната обстановка предразполагаше към приятни разговори и добро настроение.

След вечерята вицепрезидентът Стоунбридж и Криста предпочетоха да останат във вилата, а останалите от компанията се качиха в три ролсройса — същите, които ги посрещнаха на летището в Насо — й се отправиха към казиното на Парадайз Айланд. Големия Джордж игра с големи залози и спечели. Остин се включи, заложи само няколко пъти, а Хейуърд въобще не игра. Хейуърд не одобряваше хазартните игри, но с интерес изслуша разясненията на Аврил за основните правила при залаганията — всичко това бе съвсем ново за него. Поради шума в залата Аврил бе прилепила лице до неговото и му шепнеше. Хейуърд отново усети, че това съвсем не му е неприятно.

По-късно той внезапно откри, че тялото му изпитва желание да опознае Аврил по-отблизо. Ставаше все по-трудно да се противопостави на някои желания и действия. Той усети, че Аврил долови вътрешната му борба, но тя явно я забавляваше. Момичето нехаеше за терзанията му. Когато го изпрати до вратата на спалнята в два часа през нощта, той прояви огромни усилия на волята и не я покани да влезе — макар тя да му показа, че с голямо желание би го сторила.

Преди да се насочи към своята стая, Аврил отметна назад червената си коса и му каза с усмивка:

— Точно до леглото има вътрешен телефон. Ако искаш нещо, каквото и да е то, натисни бутон номер седем и аз ще дойда.

Този път не остана никакво съмнение за какво „нещо“ говореше Аврил. Номер седем, изглежда, бе нейният код.

Кой знае защо, но гласът му стана някак по-плътен, а езикът му натежа, когато каза:

— Благодаря ти, но няма нужда. Лека нощ.

Но вътрешната му борба продължи. Докато се събличаше, мислите му се въртяха все около Аврил и той забеляза, че дори тялото му откликна на тези мисли. Нещо, което не му се беше случвало от толкова много време, и то сега, когато не го желаеше.

Той коленичи и отправи молитва към бога да го защити и да му помогне да се пребори с изкушението. Молитвата му, изглежда, бе чута. Тялото му се отпусна уморено и той заспа.

След като напуснаха шестата площадка, Големия Джордж предложи:

— Ей, момче, да ти изпратя ли Мунбийм довечера? Не можеш да си представиш какви трикове знае тази малка палавница.

Хейуърд пламна и реши да му отговори сериозно.

— Джордж, приятно ми е в твоята компания и бих искал да бъдем приятели. Но трябва да ти кажа, че нашите разбирания в някои области се различават.

— В кои области по-точно? — изгледа го Големия Джордж.

— Ами например в областта на морала.

Големия Джордж се замисли, лицето му стана непроницаемо. След това внезапно избухна в смях:

— Морал ли — какво пък е това?

Той спря електрокарчето, тъй като достопочтеният Харолд се приближаваше застрашително от страничния път.

— О’кей, Роскоу, действай, както си знаеш. Само ми кажи, ако случайно промениш решението си.

Въпреки твърдото си решение, Хейуърд с ужас установи, че през следващите два часа мислите му непрекъснато се връщаха към нежната и прелъстителна японка.

След като приключиха играта на деветата площадка и отидоха да пийнат в бара, Големия Джордж се обърна към Байрън Стоунбридж и отново подхвана темата от петата площадка.

— Американското правителство, както и някои други правителства, се ръководят от хора, които не могат или не искат да разберат основните правила на икономиката. Това е причината — единствената причина — за нарастващата инфлация. И за разпадането на световната парична система. Всичко, свързано с парите, отива на зле…

— Имаш право — отвърна Стоунбридж. — Конгресът харчи по такъв начин, сякаш парите никога не могат да се свършат. Уж хората в парламента и в Сената са разумни, но всички смятат, че на мястото на един похарчен долар идват нови четири или пет.

— Това го знае всеки бизнесмен — припряно рече Големия Джордж. — И от години. Въпросът е не дали, а кога ще се разпадне американската икономика.

— Но това съвсем не е сигурно. Все още можем да я спасим.

— Можем, но няма да го направим. Прекалено дълбоко започна да се вкоренява социализмът — а той на практика означава да се харчат пари, с каквито в действителност не разполагаш. Така ще се стигне до момента, в който правителството няма да получи кредит. Глупаците мислят, че това е невъзможно. Но това ще стане.

— Официално бих отрекъл подобно твърдение — въздъхна вицепрезидентът. — Но тук, в тесен кръг, не мога да го направя.

— Не е трудно да се предвидят последиците от всичко това — каза Големия Джордж. — Ще стане почти същото, както в Чили. Мнозина смятат, че Чили е нещо съвсем различно и далечно. Но не е така. Чили беше умален модел на Съединените щати — а също и на Канада, и на Великобритания.

— Съгласен съм с разсъжденията ти за последиците — обади се замислено достопочтеният Харолд. — Първо демокрация — солидна, ефективна, призната и уважавана в цял свят. След това социализъм, в началото слаб, но набиращ постепенно сили. Лудо харчене на пари, докато не остане нищо. После финансова разруха, анархия, диктатура.

— Независимо колко сме затънали, аз не вярвам, че бихме могли да стигнем дотам — каза Байрън Стоунбридж.

— И не би трябвало — каза Големия Джордж. — То и не може да стане, ако хората като нас, които притежават достатъчно интелигентност и власт, виждат перспективата и планират предварително нещата. При финансова разруха Съединените щати могат да се опрат на големия бизнес. Имам предвид картелите и мултинационалните компании като моята, както и големите банки като твоята, Роскоу. Те биха могли да ръководят финансово страната и да наложат необходимата финансова дисциплина. Ние можем да предложим единственото решение, защото имаме влияние в световен мащаб, защото сме вложили собствените си ресурси там, където инфлацията няма да ги засегне. Другата здрава опора са армията и полицията. В сътрудничество с големия бизнес, те ще се грижат за реда.

— С една дума, полицейска държава — подхвърли вицепрезидентът. — Ще срещнем сериозна съпротива.

— Съпротива може би ще има, но не и сериозна — сви рамене Големия Джордж. — Хората ще трябва да приемат неизбежното. Особено след като така наречената демокрация се разпадне, паричната система се разклати и отделният човек загуби опорните си точки. Освен това американците вече не вярват в демократичните институции. Вие, политиците, значително подкопахте тази вяра.

Роскоу Хейуърд, който до този момент мълчаливо ги слушаше, каза:

— Това, което предвиждаш, Джордж, е разрастването на военно-промишления комплекс до такава степен, че да поеме ръководството на страната.

— Точно така! Промишлено-военният комплекс — предпочитам да го наричам по този начин — става все по-силен, докато американската икономика отслабва. Ние си имаме организация. Тя не е още достатъчно силна, но непрекъснато укрепва.

— Айзенхауер беше първият, който заговори за военно-промишлената структура — каза Хейуърд.

— И предупреди за опасностите от нея — добави Байрън Стоунбридж.

— О, да — съгласи се Големия Джордж. — И постъпи глупаво. Защото именно той, по-добре от другите хора, би могъл да предвиди властта на силата. Не е ли така?

Вицепрезидентът отпи от пунша си.

— Е, аз не мога да се сравнявам с него. Но ти си прав донякъде…

— Искам да ти кажа — заяви Големия Джордж, — че ти си човек, който би трябвало да се присъедини към нас.

— Джордж, с колко време мислиш, че разполагаме? — попита достопочтеният Харолд.

— Според моите експерти осем-девет години. Дотогава разпадането на паричната система е неизбежно.

— Това, което ме привлича като банкер — каза Роскоу Хейуърд, — е идеята за дисциплина, поне що се отнася до парите и управлението.

Куортърмейн подписа чека на бара и стана.

— Ще се уверите, че съм прав.

Те се насочиха към десетата площадка.

— Бай — извика Големия Джордж на вицепрезидента, — ти играеш добре, признавам. Но сега имам намерение да ти демонстрирам дисциплиниран и икономичен голф. Ти си само с една точка пред нас, а ни предстоят още девет дупки.

Големия Джордж и Роскоу Хейуърд чакаха на пътеката, докато Харолд Остин търсеше топката, изпратена към четиринайстата дупка. След малко в търсенето се включиха всички и най-накрая един от бодигардовете на президента намери топката под един храст. Големия Джордж се беше отпуснал, тъй като с Хейуърд водеха с една точка. Двамата седнаха в електрокара и той подхвана дългоочакваната от Хейуърд тема. Разговорът потръгна съвсем непосредствено.

— Значи вашата банка желае да осъществи бизнес със Съпранешънъл?

— Мина ни такава мисъл. — Хейуърд се стремеше да поддържа непринудения тон.

— Имам намерение да поразширя Сънеко в областта на комуникациите, като купя контролния пакет акции от малки, но възлови телефонни и радиопредавателни компании. Някои от тях са държавни, други — частни. Смятаме да действаме без много шум, като дори заплатим на местните управници, ако това се налага. Така ще избегнем съпротивата на някои националисти. Сънеко осигурява привеждане към световните стандарти, най-съвременни технологии и ефективно използване — а това малките страни не могат да си позволят. Сделката е изгодна и за нас. Само след три години ще контролираме четирийсет и пет процента от комуникационните връзки в цял свят и ще надминем всякаква конкуренция. Това е важно за страната ни. Жизненоважно е и за един промишлено-военен комплекс, за какъвто говорихме.

— Да — съгласи се Хейуърд. — Разбирам голямото значение на всичко това.

— От твоята банка ще искам кредит на стойност петдесет милиона долара. Разбира се, при най-изгодни условия.

— Естествено, че всичко, за което се споразумеем, ще бъде само при най-изгодни условия. — Хейуърд знаеше, че какъвто и заем да бъде предоставен на Сънеко, той щеше да бъде с най-ниските лихви. Това беше аксиома в банкерството: най-богатите клиенти плащаха най-ниска лихва за заемите си. Високите лихви бяха за бедните. — Трябва само да видим какви са правните ограничения за нашата банка според федералния закон — добави той.

— Правни ограничения, какво говориш, за бога! Има толкова начини да бъдат заобиколени и това се прави всеки ден! Знаеш го много добре, както и аз.

— Да, знам, че има такива начини.

Това, за което говореха, бе едно разпореждане за банките в Съединените щати, с което им се забраняваше да дават заем, възлизащ на повече от десет процента от капиталите и активното салдо. Целта беше да се предпази банката от банкрут, както и да се защитят парите на вложителите. Ако Първа търговска американска банка предоставеше на Сънеко заем от петдесет милиона долара, това значително би надхвърлило предвидената законова граница.

— Един от начините да се избегнат тези ограничения — каза Големия Джордж, — е да се раздроби заемът между няколко филиала на компанията. А след това ще го прехвърлим там, където ни е необходим.

— Това би могло да се направи — усмихна се Роскоу Хейуърд. Той разбираше, че по този начин законът се нарушаваше отново, макар формално да се оставаше в неговите рамки. В същото време съзнаваше, че Големия Джордж бе напълно прав подобни методи се използваха всеки ден, и то от най-големите и най-престижните банки.

И все пак размерът на предложения заем пораждаше известни колебания. Като начало той предвиждаше около двайсет, двайсет и пет милиона. Сумата би могла да се увеличи, след като укрепнат връзките между Сънеко и банката.

Сякаш прочел мислите му, Големия Джордж каза:

— Аз не се занимавам с дребни суми. Ако петдесет милиона са твърде много, нека забравим за този разговор. Ще се обърна към друга банка.

Като че ли за миг тази важна и обещаваща сделка, заради която Хейуърд всъщност бе дошъл до тук, се изплъзна между пръстите му.

— Не, не — твърдо каза той. — Не са прекалено много.

Хейуърд започна да си припомня на ум заемите, предоставени от Първа търговска американска банка. Нямаше друг човек, който да ги знае по-добре от него. Да, те можеха да дадат петдесет милиона на Сънеко. Щеше да се наложи да направят някои промени — драстично да намалят по-малките заеми, както и заемите за строителство на жилища, но това не беше чак толкова трудно. Един голям заем за клиент като Сънеко би бил значително по-изгоден, отколкото множество малки заеми, чието предоставяне и събиране изискваше допълнителни средства.

— Възнамерявам да препоръчам този заем на нашия управителен съвет — решително заяви Хейуърд. — И съм сигурен, че ще го одобри.

— Чудесно.

— Разбира се, позицията ми пред управителния съвет би била много по-силна, ако мога да съобщя на нашите директори, че банката ще има свои представители в ръководството на Сънеко.

Големия Джордж замълча, сякаш обмисляше отговора си.

— Това би могло да се уреди. Но тогава ще очаквам да закупите доста от нашите акции. Крайно време е да се влеят малко свежи пари при нас, това ще повиши и цените на акциите ни.

Хейуърд каза с още по-голяма увереност:

— Това би могло да се осъществи. По всичко личи, че Сънеко ще установи активни връзки с нас, така че се налага да намерим един взаимноизгоден баланс…

Хейуърд разбираше, че в момента водеха типичен разговор между банкер и клиент. И двамата спазваха основното правило в отношенията между банките и корпорациите: дай ми, за да ти дам.

Куортърмейн извади от кожената си чанта стика за голф и каза раздразнено:

— Не ме занимавай с подробности. Моят финансист Инчбек пристига днес. Утре се връщаме заедно. Така че ще можете да се срещнете.

С това краткият делови разговор приключи.

А през това време непрекъснатите грешки в играта на достопочтения Харолд явно бяха раздразнили неговия партньор. „Ще ме побъркаш“ — оплакваше се Байрън Стоунбридж. Или: „По дяволите, Харолд, тези твои несполучливи удари сякаш са заразителни! Би трябвало да се ваксинирам.“ Може би раздразнението бе причината, но ударите на вицепрезидента също бяха станали неточни.

Но Остин не успя да нанесе по-добър удар, дори след отправените му упреци и до седемнайсетата дупка Големия Джордж и точният засега Роскоу продължаваха да водят с една точка. Това доставяше голямо удоволствие на Куортърмейн и той запрати топката на осемнайсетата площадка на цели двеста и седемдесет ярда, точно по средата, а след това с един лек допълнителен удар я насочи в целта и неговият отбор спечели играта.

Големия Джордж беше много доволен от победата и приятелски прегърна Байрън Стоунбридж.

— Предполагам, че това прави моят кредитен баланс във Вашингтон още по-стабилен.

— Зависи какво точно искаш — каза вицепрезидентът многозначително и добави: — И дали си достатъчно дискретен.

Докато си пиеха питиетата в съблекалнята, достопочтеният Харолд и Стоунбридж дадоха на Куортърмейн по сто долара — такава беше предварителната уговорка. Хейуърд не беше участвал в залагането, така че не получи нищо.

— Играта ми хареса — великодушно каза Големия Джордж и се обърна към останалите: — Смятам, че Роскоу трябва да получи някакво признание. Не сте ли съгласни?

Те кимнаха, а той удари с ръка по коляното си и рече:

— Сетих се какво! Място в управителния съвет на Сънеко! Как ви се струва тази награда?

— Шегуващ се, нали? — усмихна се Хейуърд.

Усмивката мигом изчезна от лицето на президента на Сънеко.

— Когато става дума за Съпранешънъл, аз никога не се шегувам.

Хейуърд разбра, че по този начин Големия Джордж слагаше завършек на предишния им разговор. Съгласеше ли се, това би означавало, че приема и останалите задължения…

Колебанието му продължи само секунди.

— Щом е така, приемам с удоволствие.

— Ще го обявим следващата седмица.

Предложението бе толкова неочаквано и смайващо, че Хейуърд не можеше да повярва. Той очакваше, че някой друг от директорите на Първа търговска американска банка ще бъде поканен да участва в управителния съвет на Съпранешънъл. Но че ще бъде избран точно той, и то лично от Куортърмейн, това беше наистина чудо на чудесата. Сегашните членове на управителния съвет на Сънеко бяха до един включени в раздела за бизнес и финанси на „Кой кой е“.

Сякаш прочел мислите му, Големия Джордж се засмя:

— Освен всичко друго, така ще можеш да следиш за парите на банката.

Хейуърд забеляза, че достопочтеният Харолд поглежда въпросително към него. Хейуърд кимна леко и колегата му директор-в Първа търговска американска банка направо засия от задоволство.

8

Втората вечер във вилата на Куортърмейн на Бахамските острови бе съвсем различна от първата. И мъжете, и момичетата се бяха отпуснали и сближили. Роскоу Хейуърд веднага забеляза разликата. Причината беше ясна.

Интуицията му подсказваше, че Рита е прекарала предишната нощ с Харолд Остин, а Криста — с Байрън Стоунбридж. Той се надяваше, че те не мислят същото за него и Аврил. Домакинът явно знаеше истината — думите му тази сутрин бяха недвусмислени. Големия Джордж несъмнено бе подробно информиран за всичко, което ставаше или не ставаше в къщата му.

Вечерта беше прекрасна. След като пийнаха, насядали покрай басейна, те се преместиха на терасата, за да вечерят. Роскоу Хейуърд се развесели.

Той изпитваше съвсем искрено удоволствие от ухажването на Аврил, която не проявяваше признаци на недоволство за това, че я бе отпратил предишната нощ. Хейуърд успя да устои на нейните невероятни изкушения и смяташе, че не е необходимо да се отказва от приятната й компания. Причина за еуфоричното му настроение бе и появилата се възможност за делови контакти на банката със Сънеко, както и неочакваното, зашеметяващо предложение да стане член на управителния съвет на Съпранешънъл. Всичко това щеше да издигне значително престижа му в Първа търговска американска банка. Избирането му за президент на банката изглеждаше много по-сигурно.

Преди вечеря той проведе кратка среща с финансиста на Съпранешънъл Стенли Инчбек. Инчбек бе пооплешивял, преливащ от енергия нюйоркчанин. Двамата решиха да уточнят подробностите около заема, докато летят на север на другия ден. Останалото време Инчбек прекара в кабинета на Куортърмейн. Той не се появи нито докато пиеха около басейна, нито на вечеря.

От прозореца на стаята си на втория етаж Роскоу Хейуърд беше забелязал, че Куортърмейн и Байрън Стоунбридж се разхождаха в градината близо час преди вечеря, увлечени в сериозен разговор. Те бяха далеч от вилата, за да дочуе темата на разговора им, но по всичко личеше, че Големия Джордж убеждаваше в нещо събеседника си. Вицепрезидентът го прекъсваше от време на време, като най-вероятно му задаваше въпроси. Хейуърд си спомни репликата на игрището за голф за „стабилния кредитен баланс във Вашингтон“ и се запита кой ли от многобройните интереси на Съпранешънъл бе обект на разговора им. Вероятно никога нямаше да узнае това.

След вечерята, в хладния, наситен с приятни ухания мрак, Големият Джордж се прояви още веднъж като чудесен домакин. Той обгърна с две ръце чашата с гравирано „К“ и обяви:

— Тази вечер няма да ходим никъде. Тържеството продължава тук.

Икономът, сервитьорите и музикантите се бяха оттеглили незабелязано.

Рита и Аврил, които пиеха шампанско, възкликнаха в един глас:

— Тържество тук?!

Бай Стоунбридж също прояви интерес:

— Какво по-точно тържество?

— Вихрено тържество — обяви Криста, като едва доловимо завалваше думите от изпитото вино и шампанско. — Тържество с къпане. Искам да плувам.

— Че какво те спира? — подхвърли Стоунбридж.

— Нищо, Бай, скъпи! Абсолютно нищо! — С няколко плавни движения Криста остави на масата чашата с шампанско, събу обувките си, откопча колана си и дългата зелена рокля се свлече в краката й. Отдолу имаше само бикини. Тя ги свали и побутна с крак встрани. Повече нямаше какво да съблича.

Гола, усмихната, със съвършени пропорции на тялото, стегнати гърди и дълга черна коса, тя приличаше на оживяла скулптура. Криста прекоси бавно терасата, слезе до осветения плувен басейн и се хвърли във водата. Тя преплува басейна, обърна се и извика на останалите:

— Чудесно е! Идвайте!

— Господи — каза Стоунбридж, — кълна се, че ще го направя!

Той разкопча спортната си риза, събу панталоните и обувките си и гол като Криста, макар и не толкова привлекателен, слезе по стълбите и се хвърли в басейна.

С тих смях Мунбийм също се съблече, последвана от Рита.

— Чакайте! — извика Остин. — Идва още един смелчага!

Роскоу Хейуърд, който бе наблюдавал Криста със смесица от изненада и възхищение, забеляза, че Аврил е застанала точно до него.

— Роси, мили, разкопчай ми ципа — каза тя и се обърна с гръб.

Той се опита да достигне върха на ципа й, както беше седнал.

— Изправи се, глупчо — каза Аврил.

Той стана, а тя опря гръб в него с леко извърната глава, излъчвайки топлина и благоухание.

— Готово ли е?

Роскоу не можеше да се концентрира.

— Не, изглежда че…

Аврил посегна към гърба си.

— Чакай, остави на мен.

Тя смъкна ципа до края, размърда рамене и роклята се смъкна в краката й. После отметна назад червената си коса — един жест, който Роскоу вече бе забелязал.

— Е, какво чакаш? Разкопчай ми сутиена.

Ръцете му трепереха и той не можеше да откъсне очи от тялото й. Сутиенът падна. Но ръцете му останаха там, където бяха…

С леко, грациозно движение Аврил се обърна към него. Наведе се и го целуна страстно по устните. Ръцете му докоснаха твърдите й, изпъкнали гърди. Изглежда съвсем несъзнателно пръстите му се размърдаха, а след това се притиснаха към плътта й. Топли вълни като електрически ток преминаха през тялото му.

— О — възкликна Аврил, — колко е хубаво. Идваш ли в басейна?

Той поклати отрицателно глава.

— Тогава ще се видим по-късно.

Прекрасна в голотата си, тя се обърна и тръгна като истинска гръцка богиня към останалите петима, които се плискаха в басейна.

Куортърмейн седеше встрани от масата, на която бяха вечеряли. Той отпи от коняка си и закачливо изгледа Хейуърд:

— И аз не съм по плуването. Макар че понякога човек може да си го позволи, особено в компания на приятели.

— Така е. А аз наистина се чувствам сред приятели.

Хейуърд отново седна. Свали очилата си и започна да ги бърше. Беше се овладял. Мигът на ужасната слабост бе преминал.

— Единственият проблем е, че понякога човек отива по-далеч, отколкото е имал намерение. Но важното е да съумее да се овладее, нали?

Големия Джордж се прозя.

Мъжете и момичетата излязоха от басейна, избърсаха се с големи хавлиени кърпи и заобличаха дрехите си, струпани накуп до басейна.

След около два часа Аврил придружи Роскоу Хейуърд до стаята му. Отначало смяташе да не й позволява да идва с него, но след това промени решението си, защото беше убеден в силата на своята воля и в това, че няма да се поддаде на някакви еротични импулси. Чувстваше се достатъчно сигурен, за да каже закачливо:

— Лека нощ, мила. Да, знам, че телефонният ти номер е седем, но те уверявам, че няма да имам нужда от нищо.

Аврил го изгледа с дяволита усмивка, след това се обърна и си тръгна. Той веднага затвори и заключи вратата на стаята и тананикайки си под носа, заоправя леглото.

Когато си легна, разбра, че няма да може да заспи.

Лежа буден около час, отхвърлил всички завивки. През отворения прозорец до слуха му достигаше приспивно жужене и далечният шум от разбиващите се на брега вълни.

Независимо от положените усилия, всичките му мисли бяха насочени към Аврил.

Аврил… такава, каквато я бе видял и докоснал… толкова красива, че дъхът му спираше, гола и желана. Той несъзнателно мърдаше пръстите си и имаше чувството, че отново докосва с тях големите й, стегнати, с изпъкнали зърна гърди.

А през цялото време тялото му… изпълнено със страст и желание… се надсмиваше над демонстрираната от него праведност.

Опитваше се да насочи мислите си към нещо друго — към банката, към заема за Съпранешънъл, към мястото в управителния съвет, което Куортърмейн му бе обещал. Но мислите за Аврил се връщаха по-силни от всякога и беше невъзможно да ги пропъди. Припомняше си краката й, бедрата й, устните й, нежната й усмивка, топлината й, парфюма й… и нейната достъпност.

Стана и почна да се разхожда, като се мъчеше да се разсее… Но нищо не се получаваше.

Спря до прозореца и забеляза, че на небето се е появила ярка луна, не пълен, а три четвърти кръг. Лунната светлина обливаше градината, плажа и морето с бяла, нереална светлина. Припомни си една отдавна забравена фраза: Нощта бе създадена за любов… от луната.

Отново започна да се разхожда, после пак застана до прозореца.

На два пъти тръгва към масичката до леглото, върху която бе телефонът. И двата пъти намери сили и решителност да се върне.

Но третия път не се върна. Сграбчи слушалката в ръката си и от гърдите му се откъсна странен стон — някаква смесица от страдание, страх, самообвинение, върховно вълнение и божествено очакване.

Твърдо и решително, той натисна бутон номер седем.

9

Нищо от опита му в предишния, свободния живот, нито дори най-богатото въображение, не би могло да подготви Майлс Истън за безпощадния, унизителен ад на затвора. Това можеше да направи само реалността в Дръмонбъргския затвор.

Изминали бяха шест месеца от разобличаването му и четири месеца от процеса и присъдата.

В редките моменти, когато можеше да потисне мъката и страданието си и когато можеше да разсъждава логично, Майлс Истън си мислеше, че ако обществото бе искало да наложи жестоко, варварско наказание на човек като него, то безспорно бе успяло. Тези, които налагаха наказанието, нямаха ни най-малка представа за това брутално чистилище — затвора. Защото иначе щяха да разберат, продължаваше разсъжденията си той, че с това наказание те лишават едно човешко същество от човешките му качества и го превръщат в звяр с най-долни инстинкти. Ето как действаше машината на затвора. Това, което затворът не прави и никога не би могъл да направи, мислеше си Майлс Истън, е да помогне на човек да стане по-добър член на обществото. Колкото и малко да остане в затвора, човек би могъл само да деградира и да стане по-лош, омразата му към „системата“ се засилва, а вероятността да се превърне в полезен, подчиняващ се на законите гражданин, бива сведена до минимум. Колкото по-голяма е присъдата му, толкова по-малки са възможностите за моралното му спасение.

Времето, прекарано в затвора, ерозираше, а често и унищожаваше всякакво желание за промяна. Дори някой да успееше да се придържа към някакви морални норми, вкопчен в тях както удавникът се хваща за сламка, то беше благодарение на волята му, а не благодарение на затвора — затворът само би му попречил.

Майлс се бореше отчаяно да се задържи на повърхността и да запази най-доброто от предишния си облик, опитваше се да не се превръща в освирепяло, лишено от чувства, отчаяно и озлобено същество. Толкова лесно бе да се преобрази и да остане такъв до края на дните си. Повечето от затворниците се поддаваха на тази промяна. Някои идваха със закоравели души и по време на престоя ставаха още по-лоши, а другите унищожаваше затворът. Светът извън тези стени оставаше безразличен към ужасите на затвора, където липсваха най-елементарни условия за човешки живот. И всичко това в името на обществото!

Майлс имаше едно преимущество, което го крепеше и в най-тежките моменти, една силна надежда. Той беше осъден на две години затвор и само след четири месеца имаше право на помилване.

Не смееше да помисли за възможността да не получи помилване. Това би довело до ужасни последици. Той не можеше да си представи, че ще издържи две години в затвора, без да се превърне в една пълна и непоправима — и физически, и в духовно отношение — развалина.

Дръж се! — повтаряше си той и ден, и нощ. Дръж се, има надежда да бъдеш помилван!

След арестуването, докато чакаше процеса, той имаше чувството, че ще полудее в тази клетка. Бе чел някъде, че преди да бъде загубена, свободата рядко се цени. И наистина едва ли някой си дава сметка колко важна е свободата за човека — например възможността свободно да се движи, дори само от едната стая в другата, или да излезе на разходка… Замисляш се за свободата, едва след като ти е отнета.

В сравнение с условията в затвора, престоят в предварителния арест бе истински лукс.

Килията в Дръмонбърг бе шест на осем фута, сградата бе четириетажна, във формата на хикс. Затворът бе построен преди повече от половин век, като в началото във всяка килия настанявали по един човек. Сега, обаче, тук бе доста пренаселено и във всяка килия, включително и в тази на Майлс, имаше по четири души. Повечето дни затворниците прекарваха по осемнайсет часа в тези тесни килии.

Скоро след пристигането на Майлс имаше някакви вълнения и в продължение на цели седемнайсет дни и нощи затворниците бяха заключени в килиите. След първата седмица отчаяните крясъци на хиляда и двеста докарани почти до лудост мъже направи положението наистина неудържимо.

В килията на Майлс Истън имаше четири твърди легла, разположени на две нива, умивалник и тоалетна без седалка, която използваха и четиримата. Налягането в старите, ръждясали тръби беше слабо и водата — само студена — капеше едва-едва. А по-някога и спираше. Беше ужасно, че четиримата бяха принудени да използват тоалетната в ъгъла на тясното помещение, който дори не бе отделен с параван, но да се търпи по цели часове миризмата, докато най-накрая потечеше вода, това беше наистина отвратително и непоносимо!

Колкото и да пестяха тоалетната хартия и сапуна, те никога не достигаха.

Бе разрешено веднъж седмично да, се взима душ, но през останалото време телата се вмирисваха и съжителството в тесните килии ставаше още по-нетърпимо.

На втората седмица след пристигането си Майлс бе изнасилен от цяла банда в помещението с душовете. Това беше най-ужасното му преживяване в затвора.

Още от първите дни той забеляза, че затворниците се заглеждат в него. Може би причината бе младостта и приятният му външен вид. Когато отиваха в стола или на гимнастика в двора, по-агресивните хомосексуалисти успяваха да го заобиколят и се опитваха да го докосват, други му изпращаха въздушни целувки. Той се опитваше да се дистанцира и да ги пренебрегва, но това ставаше все по-трудно и по-трудно, а нервността му и страхът нарастваха. Стана ясно, че другите затворници няма да го защитят. Майлс забеляза, че пазачите, които наблюдаваха тези закачки, много добре разбираха какво става, но това сякаш ги забавляваше.

Макар че в затвора повечето мъже бяха цветнокожи, атаките идваха в еднаква степен както от тях, така и от белите.

Помещението с душовете беше едноетажна, неизмазана сграда, където водеха затворниците на групи по петдесет, придружени от охрана Затворниците се събличаха, оставяха дрехите си в сандъци, а след това се тълпяха голи и треперещи в неотопленото помещение. Заставаха под душовете и чакаха пазачът да пусне водата.

Пазачът на банята стоеше на една висока платформа — в негови ръце беше контролът върху душовете и температурата на водата. Ако затворниците се движеха много бавно или пък бяха прекалено шумни, пазачът пускаше ледена вода, която предизвикваше гневни крясъци, голите мъже подскачаха из помещението и се опитваха да избягат от студените струи. Така и не успяваха — помещението беше твърде тясно. Понякога пазачът пускаше гореща, почти вряла вода, и те отново хукваха и отново крещяха.

Една сутрин, когато поредната група от петдесет души, включително и Майлс, напускаше банята, а други петдесет чакаха вече съблечени, за да влязат, Майлс усети, че е плътно заобиколен от няколко мъже. Ръцете му бяха приклещени от няколко силни ръце. Повлякоха го напред. Един глас подвикна:

— Хайде, размърдай се, красавецо! И без това нямаме много време.

Чу се смях.

Майлс погледна към площадката. За да привлече вниманието на пазача, той започна да вика: „Господине, господине!“

Пазачът си чоплеше носа, гледаше в друга посока и се правеше, че не чува.

Майлс усети юмрук в ребрата. Някой изръмжа: „Млъквай!“

Той изкрещя от болка и страх, но юмрукът отново се стовари върху него. В миг изгуби дъх. Силна болка прониза тялото му. Извиха му ръцете така, че не можеше да помръдне. Влачеха го, а краката му едва докосваха пода.

Пазачът не реагираше. По-късно, когато си припомни всичко, Майлс стигна до заключението, че дежурният е знаел предварително, но е бил подкупен да мълчи. Пазачите получаваха малки заплати и подкупването бе станало начин на живот в затвора.

Точно до изхода, където се събличаха, имаше тясна отворена врата. Вкараха Майлс вътре и той осъзна, че около него се въртят бели и черни тела. Вратата бе блъсната и затворена.

Стаята беше малка, използваше се за склад. Метлите, парцалите и почистващите препарати бяха подредени и заключени в шкафове със стъклени витрини. В средата на стаята имаше дървена маса. Майлс бе завлечен и подпрян на масата с лицето надолу, устата и носът му се удариха силно в дървения плот. Зъбите му се разклатиха, очите му се напълниха със сълзи, а от носа му бликна кръв.

Ходилата му бяха опрени в пода, но краката му бяха грубо разтворени. Той се бореше отчаяно. Но десетки ръце му пречеха да се движи.

— Мирувай, красавецо — чу се дрезгав глас и Майлс усети твърдия пенис. Секунда по-късно изкрещя от болка, отвращение и ужас. Този, който държеше главата му, го хвана за косата, повдигна лицето му нагоре, удари главата му в масата и извика силно:

— Млък!

Болката, на вълни, го заливаше отвсякъде.

— Чудесно маце, нали? — Гласът му се стори далечен, приглушен и ехтящ.

Първият свърши. Но преди тялото му да успее да си отдъхне, започна вторият. Въпреки че знаеше какви ще бъдат последствията, Майлс отново изкрещя. Главата му пак бе блъсната в масата.

Върволицата не спря през следващите няколко минути и Майлс усети, че губи разсъдък. Силите му намаляваха и той не можеше да оказва съпротива. Физическата му агония се увеличи — кожата му гореше от жестокото протъркване, засегнало хиляди чувствителни нервни клетки.

Напълно загубил съзнание, той отново дойде на себе си и чу свирката на пазача. Това бе сигнал да приключват с обличането и да побързат да се строят на двора. Ръцете му бяха свободни. Вратата беше отворена. Всички напускаха склада.

Кървящ и премалял, Майлс се заклатушка към вратата. Всяко движение на тялото му причиняваше неописуема болка.

— Хей, ти — изкрещя пазачът от площадката, — размърдай се бе, педераст такъв!

Влачейки се, Майлс стигна до дрехите си и започна да ги навлича. Другите от групата бяха вече в двора. Следващите петдесет души, преминали през душовете, бяха готови да се обличат.

Пазачът извика силно втори път.

— Казах ти да се размърдаш, лайно такова!

Докато обуваше грубите си затворнически панталони, Майлс се олюля и тъкмо щеше да падне, когато една ръка се протегна и го хвана.

— Спокойно, момче — каза гърлест глас. — Отпусни се, аз ще ти помогна.

Ръката продължаваше да го придържа, докато другата пък му помагаше да си обуе панталоните.

Пазачът продължаваше да надува свирката.

— Ей, негъра, чуваш ли ме! Излизайте с този педераст навън, или ще ви пратя да давате обяснение.

— Слушам, началник! Веднага изчезваме. Хайде да тръгваме, момче.

Майлс веднага забеляза, че мъжът до него е много висок и цветнокож. По-късно разбра, че името му е Карл и че излежава доживотна присъда за убийство. Майлс не знаеше, дали Карл е бил в групата, която го изнасили. Подозираше, че е бил, но никога не го попита и никога не узна със сигурност.

Чернокожият гигант, независимо от своя ръст и непохватност, се държеше много мило, с почти женска състрадателност.

Подкрепян от Карл, Майлс провлачи крака и двамата излязоха от банята.

Някои подигравателно му се хилеха, но на повечето лица бе изписана омраза. Един възрастен затворник се изплю с отвращение и извърна глава.

През целия ден — първо до килията, после в трапезарията, където не можа да хапне от помията за разлика от друг път, когато я изяждаше, за да утоли глада си, и най-накрая отново до килията — Майлс ходеше, подкрепян от Карл. Тримата му съкилийници го избягваха, сякаш беше прокажен.

Изтерзан от болка и страдание, Майлс заспа. Мяташе се неспокойно в съня си, после се събуди, лежа буден в продължение на часове, измъчван от вонята в килията, после задряма и отново се събуди. С настъпването на новия ден и шума от отварянето на вратите на килиите, той бе обладан от нови страхове: кога ли ще се повтори всичко? Опасяваше се, че това щеше да е скоро.

По време на „упражненията“ в двора — два часа, през които затворниците се мотаеха безцелно — Карл се приближи към него.

— Как си, момче?

— Ужасно — поклати глава Майлс и добави: — Благодаря ти, че ми помогна.

Черният исполин го бе спасил от „даване на обяснение“ — пазачът в банята за малко да изпълни заканата си. Даването на обяснение означаваше няколко дни в карцер и отметка в досието, което утежняваше положението на затворниците и се вземаше пред-вид при помилване.

— Няма защо, момче. Но знай, че тези няма да се задоволят само с един път. Доста им се хареса на копелетата. И сигурно ще опитат пак.

— Но какво мога да направя? — Чул потвърждението на страховете си, Майлс се затресе, а гласът му започна да трепери. Карл го гледаше закачливо.

— На тебе, момче, ти трябва защитник. Някой, който да те пази. Харесваш ли ме за тази работа?

— А ти защо ще го правиш?

— За да ми бъдеш приятел. Аз ще се грижа за теб. Като видят, че си постоянно с мен, няма да посмеят да те пипнат. Защото ще знаят, че ще си имат работа с мен. — Карл сви ръката си в голям като чук юмрук.

Макар че се досещаше за отговора, Майлс попита:

— А какво ще искаш в замяна?

— Сладкия ти бял задник, бейби. — Гигантът затвори очи и продължи замечтано: — Тялото ти ще бъде само мое. Винаги, когато пожелая. Ще намеря и място…

На Майлс Истън му се повдигна.

— Е, какво ще кажеш, бейби? Съгласен ли си?

За кой ли път Майлс си каза: каквото и да съм извършил преди, заслужавам ли наистина всичко това?!

Но той вече беше разбрал, че в затвора — тази долна и свирепа джунгла, в която нямаше справедливост — хората бяха лишени от елементарните си човешки права.

— Имам ли въобще някакъв избор? — горчиво рече той.

— Честно казано, мисля, че нямаш. — Последва пауза и нетърпелив въпрос: — Е, разбрахме ли се?

— Ами… — промълви Майлс.

Карл го прегърна радостно през рамото. Изпълнен с отвращение, Майлс успя да си наложи да не се дръпне.

— Сега ще трябва да уредя преместването ти, момче. На моя етаж. А може и в моята килия.

Килията на Карл бе на долния етаж в противоположното крило. Гигантът сладострастно облиза устни. Ръката му започна да опипва Майлс.

— Имаш ли мангизи? — попита Карл.

— Не. — Майлс знаеше, че ако има пари, би могъл да облекчи поне малко престоя си в затвора. Затворниците, които можеха да разчитат на финансова подкрепа, си спестяваха доста унижения.

— Е, аз имам нещичко — призна Карл. — Ще уредя и теб.

Майлс поклати с безразличие глава — вече бе започнал да приема отвратителната роля на „приятелка“. Но според законите на затвора дружбата с Карл му гарантираше пълна безопасност. Поне нямаше да има нови групови изнасилвания.

Оказа се, че е съвсем прав.

Нямаше повече закачки, нямаше опити да се притискат в него, нито пък въздушни целувки. Карл имаше репутация на човек, който знае как да използва огромните си юмруци. Носеше се слух, че преди години някакъв затворник го ядосал и той го убил с един удар, макар че според официалната версия убиецът не бил намерен.

Майлс бе преместен не само на етажа на Карл, но и в неговата килия. Явно това струваше доста пари. Майлс го попита откъде се е снабдил с тях.

— Момчетата от мафията Роу дадоха мангизите — ухили се черният гигант. — Те те харесват, бейби.

— Така ли?

От другите затворници Майлс знаеше за съществуването на мафията Роу, известна като италианската колония. Те бяха представители на така наречената организирана престъпност. Живееха отделно в специални килии и се радваха на изключително внимание поради външните си връзки и влияние. Някои казваха, че дори директорът на затвора се страхува от тях, а в Дръмонбърг те се ползваха с огромни привилегии.

Сред тези привилегии бяха най-хубавите работни места, по-свободен режим на движение в затвора и по-добра храна, която пазачите им внасяха или пък те отмъкваха от склада с провизиите. Майлс беше чувал, че членовете на мафията Роу често хапват пържоли и други деликатеси, приготвени на грилове в работилницата. Те разполагаха и с допълнителни удобства в килиите — телевизори и кварцови лампи. Майлс никога не бе влизал в контакт с мафията Роу и въобще не предполагаше, че знаят за съществуването му.

— Те казват, че ти си мъжко момче — поясни Карл.

Част от загадката бе разкрита няколко дни по-късно, когато един затворник на име Ларока с лице на невестулка и провиснал корем се приближи към Майлс по време на разходката в двора на затвора. Ларока не беше член на мафията Роу, но беше известен като техен човек, който служеше за свръзка.

Той кимна на Карл, с което искаше да покаже, че уважава правото му на собственост върху Майлс, и каза:

— Вест за теб от Омински Руснака.

Майлс бе учуден и смутен. Игор Омински — Руснака, беше онзи мошеник лихвар; от когото бе взел пари и все още му дължеше няколко хиляди. Вероятно лихвата върху дълга му бе станала огромна. Заплахите на Омински преди шест месеца тласнаха Майлс към кражбата на шестте хиляди долара от банката. В резултат на това бяха разкрити и предишните му кражби.

— Омински знае, че си си затварял устата — каза Ларока. — Това му се понрави и той те смята за мъжко момче.

По време на разпитите Майлс не беше издал имената на своя партньор в хазарта и на лихваря от подземния свят, от които така много се боеше. Не виждаше смисъл да ги издаде — нищо нямаше да спечели, би могъл само да загуби. Всъщност върху него не бе оказван и натиск да ги издаде, нито от страна на шефа по сигурността Уейнрайт, нито от хората от ФБР.

— Заради това, че си си държал езика зад зъбите — продължи Ларока, — Омински ми каза да ти предам, че спира часовника, докато си вътре.

Това означаваше, че лихвата върху дълговете му няма да се трупа, докато е в затвора. Майлс познаваше добре законите на лихварството в подземния свят и разбираше, че му се прави огромна отстъпка. Съобщението даваше и отговор на загадката откъде мафията Роу знаеше за съществуването на Майлс.

— Кажи на господин Омински, че му благодаря — отвърна Майлс. Всъщност той нямаше никаква представа как би могъл да върне сумата дори без лихвите, а и какво ли би работил, за да печели достатъчно…

— Ще се свържем с теб, преди да излезеш оттук — добави Ларока. — Може би ще ти намерим някаква работа.

Той кимна на Карл и се отдалечи.

През следващите седмици Майлс се виждаше често с невестулката Ларока. Срещаха се по време на разходката в двора. Ларока, а и другите затворници, се възхищаваха от познанията на Майлс за историята на парите. Това, което в миналото беше за него само хоби, сега му помогна да си спечели уважението на затворниците — на такава привилегия се радваха само хора със забележително минало и тънко изпипани престъпления зад гърба. Според класацията на затвора крадецът бе на най-ниското стъпало на социалната стълбица, а фалшификаторите и „умовете“ в престъпния свят бяха близо до върха.

Това, което особено много заинтригува Ларока, бяха познанията на Майлс за масовите, извършвани официално фалшификации на чужди парични знаци.

— Това са били най-големите фалшификации в историята — каза Майлс на заинтересованата аудитория от десетина души.

Той им разказа как правителството на Великобритания се разпоредило да се отпечатат големи количества френски пари с цел да провали френската революция. А в същото време, подобно престъпление, извършено от отделен човек, се наказва със смърт чрез обесване! Този закон останал в сила до 1821 година. Американската революция също започнала с официална фалшификация на английските лири. Но най-големите фалшификации ставали по време на Втората световна война. Тогава Германия отпечатала английски лири на стойност 10 милиона долара и неизвестно количество американски долари — първокласна изработка. Англичаните също печатали германски пари, а слуховете говорят, че същото правели и останалите държави от антифашистката коалиция.

— Боже господи — възмути се Ларока, — и сега тези мошеници ни съдят и ни бутат в затворите! А може би го вършат и в момента?

Ларока беше много доволен, защото съзнаваше, че и неговият престиж нараства покрай човек като Майлс. Той непрекъснато подчертаваше, че предава информация на мафията Роу.

— Излезеш ли, аз и хората ми ще се погрижим за теб — обяви той един ден, с което потвърди обещанието си. Майлс и Ларока щяха да бъдат освободени почти едновременно от затвора.

Разговорите за парите помагаха на Майлс да не пада духом. Те изтикваха на заден план, макар и за момент, ужаса на настоящето. Той си повтаряше, че би трябвало да е доволен и задето поне спряха лихвите върху заема му. Но нито разговорите, нито тези мисли бяха в състояние да го накарат да забрави ужасното положение, в което се намираше. Той почти непрекъснато мислеше за самоубийство.

Особено се ненавиждаше заради връзката си с Карл. Гигантът беше казал: „Желая сладкия ти бял задник, бейби. Тялото ти да бъде само мое. Винаги, когато пожелая“, И той се ползваше от тялото на Майлс с несекващ апетит.

В началото се мъчеше да се успокои, като си казваше, че връзката му с Карл е за предпочитане пред груповото изнасилване. Пък и Карл беше така внимателен към него. И все пак отвращението и чувството на погнуса оставаха.

По-нататък, обаче, нещата се промениха.

На Майлс му беше трудно да проумее тази промяна, но фактът си беше факт: той започна да изпитва удоволствие от връзката с Карл. А по-късно чувствата му се задълбочиха. Привързаност? Може би да… Любов? Не. Поне засега — не!

Съзнанието за всичко това го потрисаше. И все пак той приемаше предложенията на Карл, дори когато утвърждаваха още повече ролята му на хомосексуалист.

След всеки нов контакт го преследваха едни и същи въпроси. Все още ли е мъж? Как можеше да разбере?!… Окончателно ли се бе превърнал в перверзен тип? И дали бе възможно връщане назад, ако се откаже напълно от всичко това? Ако ли не, заслужаваше ли си въобще да се живее? Като че ли не…

Обзе го пълно отчаяние и самоубийството му изглеждаше единственият логичен край — един вид освобождение и спасение. Макар да бе трудно да се самоубиеш в такъв пренаселен затвор, все пак не бе невъзможно. Откакто бе пристигнал, Майлс бе чувал вече пет пъти виковете „Обесен!“ Обикновено това ставаше нощем — чуеха ли виковете, пазачите се спускаха със светкавична бързина, грабваха връвта с ключовете и, ругаейки, се стараеха възможно най-бързо да открият нужния им ключ. Отключваха вратите, водещи към етажа, след това килията, а после режеха въжето, на което висеше затворникът. В три от петте случая пристигнаха твърде късно, което предизвика подигравателни викове и смях у затворниците. Подобни инциденти създаваха неприятности на управата на затвора и водеха до подсилване на нощната охрана, но само временно.

Майлс знаеше какво трябва да направи. Навлажненият с вода — или за по-бързо и незабележимо с урина чаршаф (или одеяло) се накъсваше на дълги ивици и ивиците се завързваха една за друга. „Въжето“ се завързваше за таванската греда, до която можеше да се стигне от второто легло. Трябваше да се действа тихо, докато другите спят.

Спираше го едно-единствено нещо. Той искаше, след като изтече присъдата му да отиде при Хуанита Нунес и да й каже, че много съжалява. Нищо друго не би могло да го отклони от мисълта за самоубийство.

Разкаянието на Майлс Истън по време на процеса бе съвсем искрено. Той изпитваше съжаление, че е откраднал пари от Първа търговска американска банка, където се отнасяха към него с уважение. Като си спомняше отново всичко, той не можеше да си обясни как му е позволила съвестта да постъпи по този нечестен начин. Сякаш е бил обзет от някаква треска… Залаганията, скъпите спортове и живот, които не бяха по неговата черга, безразсъдното взимане на заеми от съмнителни доброжелатели, кражбата — всичко това сега му изглеждаше налудничав кошмар. Сякаш напълно бе загубил разсъдъка си и мозъкът му бе невъзвратимо поразен така, че чувството за почтеност и морал бе напълно заличено.

Как иначе би могъл да стигне до такова падение и да извърши такава мерзост, като прехвърли вината за престъпленията си върху Хуанита Нунес?

По време на процеса Майлс тънеше от срам и не смееше да погледне към нея.

Бяха изминали шест месеца и той все по-малко се притесняваше за банката. Беше постъпил нечестно с Първа търговска американска банка, но в затвора бе изплатил вината си. Господи, как я беше изплатил!

Но преживените ужаси в Дръмонбърг не можеха да компенсират онова, което дължеше на Хуанита. Нищо не можеше да го компенсира. Ето защо беше длъжен да я намери и да я помоли да му прости.

Тази мисъл му помагаше да изтърпи всички унижения.

10

— Тук е Първа търговска американска банка — делово каза дилърът. Той беше поставил слушалката между рамото и лявото си ухо, така че ръцете му бяха свободни. — Искам шест милиона долара до довечера. Какъв е вашият процент?

— Тринайсет и пет осми — отговори с провлачен западен акцент колегата му от Банк ъф Америка в Калифорния.

— Много е — каза служителят на Първа търговска американска банка.

— Цената е твърда.

Дилърът от Първа търговска американска банка се поколеба, опитваше се да отгатне по гласа отсреща дали има някаква надежда за промяна в цената и каква е тя. Той бе свикнал с непрекъснатия шум, който изпълваше дилърския център на Първа търговска американска банка — един чувствителен й внимателно охраняван невралгичен пункт в централната сграда на банката, за съществуването на който знаеха малцина от клиентите, а само единици, най-привилегированите, го бяха виждали. В дилърските центрове на големите банки се осигуряваше — или губеше — значителна част от печалбата.

Според изискванията за минимален резерв всяка банка беше задължена да разполага с определено количество пари в брой, за да не се предизвиква напрежение при евентуално повишено търсене, но никоя банка не искаше да държи много пари, които не са в обръщение. Дилърите имаха за задача да поддържат необходимия баланс.

— Почакайте, моля — каза дилърът от Първа търговска американска банка на колегата си в Сан Франциско. Той натисна бутона за запазване на линията, а след това бутона непосредствено до него. Гласът отсреща каза:

— Ню Йорк, Манюфакчарърс Хановър Тръст.

— Трябват ми шест милиона до довечера. Какъв е вашият процент?

— Тринайсет и три четвърти.

По източното крайбрежие процентът се покачваше.

— Не, благодаря. — Дилърът прекъсна връзката с Ню Йорк и натисна бутона, за да продължи разговора със Сан Франциско. — Смятам да ги взема — каза той на колегата си.

— Шест милиона срещу тринайсет и пет осми — потвърди дилърът от Банк ъф Америка.

— Точно така.

Операцията отне двайсет секунди. Това беше една от хилядите сделки, които се сключваха всеки ден между конкурентните банки и която беше част от непрекъснатото състезание на нерви, бърз ум и съобразителност със залози от седемцифрени числа банковите дилъри бяха млади хора — около трийсетте, много умни и амбициозни, изключително съобразителни и издържливи. Успехът в сделките можеше да спомогне за кариерата на тези млади хора, но грешките я проваляха и затова се смяташе, че те не трябва да се задържат повече от три години на дилърското бюро. След третата година натрупаното напрежение си казваше думата.

Сделката между Сан Франциско и Първа търговска американска банка бе веднага регистрирана в компютрите, а след това бе подаден и сигнал до Федералния резерв. Там също се отчиташе, че до вечерта резервите на Банк ъф Америка са намалели с шест милиона долара, а резервите на Първа търговска американска банка са нараснали. Първа търговска американска банка щеше да плати на Банк ъф Америка за времето, през което използваше тези пари. В цялата страна непрекъснато се извършваха подобни банкови операции.

Беше сряда, средата на април.

Алекс Вандервурт влезе в дилърския център, който беше част от банковите му владения, и кимна на дилъра. Неговото бюро бе върху платформа, заобиколено от бюрата на помощниците му, които препредаваха информацията и вършеха книжната работа Младият мъж вече се занимаваше с друга операция, но отвърна на поздрава с жизнерадостна усмивка и махане с ръка.

Залата бе голяма колкото аудитория и приличаше на контролния център на оживено летище — дилърите сновяха с телефон в ръка, заобиколени от своите помощници, счетоводители, секретари. Всички имаха за цел да пуснат в обръщение парите на банката — даваха заеми, получаваха заеми, инвестираха, продаваха, реинвестираха.

Освен дилърите в залата работеха и пет-шест финансови контрольори, седнали зад по-големи, луксозни бюра.

Дилърите и контрольорите седяха с лице към огромен екран, върху който се появяваха различни индекси, лихвени проценти и всякаква друга информация. Екранът се контролираше с дистанционно управление и данните бързо се променяха.

Един от дилърите се изправи на крака и обяви високо:

— Форд и Юнайтед Ото Уъркърс току-що обявиха, че сключват двугодишен договор.

Няколко от колегите му веднага посегнаха към телефоните. Този, който научеше пръв някаква важна икономическа или политическа новина с несъмнено влияние върху курсовете на акциите или лихвените проценти, веднага я съобщаваше на останалите.

Само след няколко секунди зелената лампичка над информационния екран изгасна и на нейно място се появи яркочервена. Това бе сигнал, че дилърите трябва да почакат, докато на екрана се появи нова важна информация, най-вероятно свързана с договореностите в автомобилната индустрия. Яркочервената светлина, която рядко се използваше, бе сигнал за още по-драматични промени. Дилърът, наблюдаван от Алекс, продължи своята интензивна работа.

Федералните разпоредби изискваха банките да разполагат с налични пари в размер на седемнайсет и половина процента от общия капитал. Тези, които нарушаваха това изискване, понасяха сериозни наказания. Но значителен пропуск беше и да не се инвестират големите суми, пък било то и за ден.

Затова банките осъществяваха непрекъснато наблюдение върху движението на парите. Съществуваше специален отдел, който следеше този поток, както лекарят следи пулса на болния. Ако в даден момент една банка разполагаше с повече пари от необходимите, тя — чрез своите дилъри — веднага предоставяше излишъка като заем на друга банка, на която пък в този момент не й достигаха изискваните количества пари. Имаше ли необичайно високо теглене на средства, тогава банката трябваше да взима на заем.

Положението в банката се изменяше с всеки час, така че ако сутринта е била длъжник, по обяд би могла да предоставя пари на заем, а вечерта отново да взима. По този начин една голяма банка разиграва около милиард долара дневно.

Биха могли да се добавят и още важни неща за банковото дело. Първо, банките са много по-загрижени да гарантират собствените си печалби, отколкото тези на своите клиенти. И второ, банките осигуряват за себе си многократно по-големи печалби, отколкото за аутсайдерите, които им предоставят парите си.

Алекс Вандервурт беше дошъл в дилърския център, за да се запознае с движението на парите в банката и за да разговаря по някои обезпокоителни проблеми, възникнали през последните седмици.

Той беше с колегата си от финансовата комисия, вицепрезидента Том Строгън. Преди няколко месеца, през януари, младият Строгън се противопостави на намаляването на средствата за Форум Ист. Но сега одобряваше предлагания заем за Съпранешънъл.

Двамата разговаряха за Сънеко.

— Прекалено много се безпокоиш, Алекс — твърдеше Том Строгън. — Освен че не поемаме никакъв риск, този заем ще ни бъде полезен и в други отношения. Напълно съм убеден в това.

— Няма заем, който да не крие някакъв риск — припряно отвърна Алекс. — Но дори и да е така, аз не се безпокоя толкова за Съпранешънъл, колкото за проблемите, които ще възникнат допълнително.

И двамата знаеха за какви проблеми става дума. Преди няколко дни членовете на финансовата комисия получиха меморандум с предложения, подготвен от Роскоу Хейуърд и одобрен от президента на банката Джеръм Патертън, В него се настояваше да се намалят всички по-дребни заеми, както и заемите за закупуване на жилища и за строителство, и да се осигури кредит от петдесет милиона долара за Съпранешънъл.

— Ако приемем всичко това и направим необходимите съкращения на малките заеми — продължи Том Строгън, — след три месеца, а може би и по-рано, ще бъдем в състояние да отделяме за малки заеми точно толкова средства, колкото и сега.

— Не ми се вярва, Том.

Алекс беше в лошо настроение. Разговорът с младия Строгън го потисна още повече.

Предложенията Хейуърд-Патертън противоречаха не само на неговите разбирания, но и на финансовите му инстинкти. Той беше убеден, че е погрешно да насочва преобладаващата част от банковите средства в заем за индустрията, ощетявайки обществения сектор. Дори финансирането на индустрията да означаваше значително по-големи печалби. От финансова гледна точка беше обезпокоен от огромната обвързаност на банката със Съпранешънъл.

Но той разбираше, че е сам и няма поддръжници. Всички останали от ръководството на банката бяха удовлетворени от връзката със Съпранешънъл, а Роскоу Хейуърд получи шумни поздравления за постижението си. Ала тревогата на Алекс не стихваше, макар че и той самият не можеше ясно да обясни какво точно го безпокои. Съпранешънъл изглеждаше финансово стабилна, балансът и документите показваха, че този гигантски конгломерат е в съвсем задоволително състояние. А що се отнася до престижа в деловия свят, Сънеко се нареждаше редом с Дженеръл Мотърс, Ай Би Ем, Ексон, Дюпон и Ю Ес Стийл.

Алекс допускаше, че тази потиснатост се дължеше и на намаляващото му влияние в банката през последните седмици.

Звездата на Роскоу Хейуърд грееше все по-ярко на небосклона. Той се ползваше с подкрепата и доверието на Патертън, доверие, значително нараснало след зашеметяващия успех на Хейуърд по време на двудневното му пътуване до Бахамските острови с Джордж Куортърмейн. Алекс знаеше, че неговият скептицизъм по отношение на този успех се свързваше от мнозина с поговорката за лисицата и гроздето.

Алекс усещаше, че е изгубил и личното си влияние върху Строгън и някои други колеги, които бяха негови привърженици.

— Трябва да признаеш — каза Строгън, — че тази връзка със Съпранешънъл е много изгодна. Нали чу, че Хейуърд ги убедил да се съгласят на компенсации в размер на десет процента?

Процентът на компенсациите бе въпрос, по който се стигаше до споразумение след продължително пазарене. Банката настояваше част от всеки заем да остане като депозит в текуща сметка, като по този начин парите не носеха никаква лихва на вложителя, а същевременно бяха на разположение на банката и тя ги използваше за собствени нужди и за инвестиране. Получателят на заема не можеше да го използва напълно и това правеше действителната лихва значително по-висока от договорената. В случая със Съпранешънъл в новооткритата текуща сметка на Сънеко щяха да останат пет милиона долара — а това беше голямо предимство за Първа търговска американска банка.

— Смятам, че си запознат и с някои други страни на този приятен договор — заяви Алекс.

Том Строгън се смути.

— Е, бях предупреден, че трябва да се прояви известно разбиране. Но не съм сигурен, че би трябвало да го наричаме „някои други страни“…

— А какво тогава? Какво? И двамата знаем, че от Сънеко са настоявали и Роскоу се е съгласил да купим значителен брой техни акции.

— Може и така да е, но все още няма нищо черно на бяло.

— Разбира се, че няма. Никой не би бил така глупав да го запише. — Алекс погледна младия мъж и каза: — Ти имаш достъп до съответната информация. Колко сме купили досега?

Строгън се поколеба, след това се насочи към бюрото на един от контрольорите. Върна се с лист хартия, на който беше написана една цифра.

— Деветдесет и седем хиляди акции само днес — каза Строгън. — Последните данни сочат, че курсът се е качил до петдесет и две.

— В Съпранешънъл сигурно потриват ръце от удоволствие — язвително рече Алекс. — Ние повишихме курса на акциите им с пет долара. — Той пресметна нещо наум и добави: — Така че само през тази седмица сме прехвърлили близо пет милиона от парите на нашите вложители в Съпранешънъл. Защо?

— Това е прекрасна инвестиция — опита се да разведри обстановката Строгън. — Така ще увеличим капиталите на всички вдовици, сираци и образователни фондации, които са ни поверили парите си, за да се грижим за тях.

— А можем и да ги намалим — след като ограничаваме нашите резерви. Какво повече знаем днес за Сънеко? Нещо, което да не сме знаели преди две седмици? Защо до преди седмица не сме купили една-единствена акция на Съпранешънъл?

Младият мъж замълча за миг, а след това се опита да се защити:

— Вероятно Роскоу разчита, че след като стане член на управителния съвет, ще може да наблюдава компанията по-отблизо.

— Разочароваш ме, Том. Ти никога не си бил нечестен към себе си, особено когато знаеш истинското положение на нещата. Аз също го знам. — Строгън се изчерви, но Алекс продължи: — Представяш ли си какъв скандал ще се оформи, ако съответните служби се заинтересоват от всичко това? Нарушения с лихвения процент, незачитане на закона, ограничаващ размера на заемите, използване на вложенията, за да се облагодетелства личния бизнес на банката. Освен това за мен няма никакво съмнение, че целият заем ще премине на разположение на Съпранешънъл още на следващото годишно съвещание на Сънеко.

— И така да е, това не е първият подобен случай — рязко отвърна Строгън.

— За съжаление си прав. Но това не прави нещата по-безобидни.

Въпросът за етиката при инвестирането на вложените пари бе много стар и опираше до това: възможно ли бе банката да постави една вътрешна преграда — някои я наричаха Китайската стена — между своите собствени търговски интереси и инвестирането на вложенията. На практика подобно нещо не се случваше.

Щом банката разполагаше с милиарди долари за инвестиране — средства, които идваха от вложенията на клиентите — съвсем естествено бе тя да използва тези средства така, че да извлече съответните дивиденти. Очакваше се, че компаниите, които получаваха големи банкови кредити, ще отвърнат чрез съответно участие в банковия бизнес. Много често върху тях се оказваше натиск, за да приемат в управителните си съвети някой от банковите директори. Ако не се съобразяваха с това, банковите инвестиции се прехвърляха в друга посока; банката можеше да предизвика и рязко спадане на курса на акциите на тези компании чрез разпродаване на притежаваните от нея акции.

От брокерските къщи, които разполагаха с огромни количества пари от вложенията, се изискваше да поддържат сложните банкови баланси. Те обикновено го правеха. Но ако не успееха, така желаната брокерска дейност просто им се изплъзваше.

Въпреки старателно подготвяната от отделите за връзки с обществеността пропагандна информация, освен официално обявените лихви на вложителите, в това число на пословичните вдовици и сираци, техните пари винаги носеха и допълнителни печалби, които оставаха за банката. Това беше една от причините, поради която официалният лихвен процент по влоговете обикновено бе доста нисък.

Алекс разбираше, че сегашните договорености между Съпранешънъл и Първа търговска американска банка не бяха изключение. И все пак тези договорености никак не му харесваха.

— Алекс — обади се Строгън, — бих искал да ти кажа, че възнамерявам да подкрепя заема за Съпранешънъл на заседанието на финансовата комисия утре.

— Жалко.

Алекс очакваше да чуе това. И се запита колко ли време остава до мига, в който съвсем ще го изолират и оставането му в банката ще стане невъзможно. Това би могло да се случи в най-скоро време.

След заседанията на финансовата комисия, където предложенията, свързани със Съпранешънъл, щяха със сигурност да бъдат приети с мнозинство, предстоеше съвещание на управителния съвет. То бе насрочено за следващата сряда и в дневния му ред бе включен и въпросът на Съпранешънъл. Алекс беше сигурен, че и на двете заседания единствен той щеше да изрази несъгласие.

Огледа още веднъж оживения дилърски център, посветил дейността си на богатството и на печалбите, и принципно непроменен от времето на древните храмове на парите във Вавилония и Гърция. Да, мислеше си Алекс, парите, търговията и печалбите си заслужаваха усилията. Алекс се беше посветил и на трите, но не сляпо, а с известни резерви, които включваха морални скрупули, справедливост при разпределянето на богатствата и етика в банковите операции. Но както показваше историята, в случаите, когато съществуваше перспектива за огромни печалби, тези, които проявяваха подобни резерви, биваха охулвани и елиминирани.

На какво всъщност би могъл да се надява един човек, ако застане сам срещу всемогъщата сила на големите пари и големия бизнес — в случая олицетворени от мнозинството в Първа търговска американска банка и Съпранешънъл?

Нямаше големи надежди, тъжно заключи Алекс Вандервурт. Може би дори и никакви…

11

Заседанието на управителния съвет на Първа търговска американска банка, което се състоя в третата седмица на април, бе знаменателно.

Двете главни точки, свързани с политиката на банката, бяха предмет на оживени дискусии — първата бе във връзка със заема за Съпранешънъл, а втората включваше предложението за разширяване на влоговата дейност на банката и откриване на нови банкови клонове в предградията.

Още преди да започнат разискванията беше ясно накъде вървят нещата. Хейуърд пристигна доста преди уречения час, необикновено радостен и спокоен, издокаран в модерен светлосив костюм. Той стоеше до вратата и поздравяваше членовете на управителния съвет. По вежливите отговори можеше да се съди, че повечето от банковите директори не само вече бяха научили по „вътрешния телеграф“ за споразумението със Съпранешънъл, но и безрезервно го подкрепяха.

— Моите поздравления, Роскоу — каза Филип Йохансън. — Ти наистина издигна банката до непознати висоти. Заслужаваш по-висок пост, драги.

— Благодаря ти за подкрепата, Фил — усмихнато отвърна Хейуърд. — Имам и други идеи.

— Действай тогава! Сигурен съм, че ще успееш.

Влезе Флойд Льобер, председателят на управителния съвет на Дженеръл Кейбъл енд Суичгиър Корпорейшън. Той идваше от друг щат. Льобер никога не се бе държал особено любезно с Хейуърд, но сега стисна сърдечно ръката му и помръдна дебелите си гъсти вежди.

— Моят търговски отдел също ще закупи акции на Сънеко. Бих искал в най-скоро време да поговорим за това.

— Да се уточним за другата седмица — съгласи се Хейуърд. — Можеш да бъдеш сигурен, че ще помогна с всичко, което е по силите ми.

Льобер се отдалечи с доволно изражение.

Харолд Остин дочу разговора им и намигна свойски на Хейуърд.

— Нашето пътешествие свърши добра работа. Издигаш се бързо.

Въпреки възрастта си достопочтеният Харолд приличаше на истински плейбой. Сакото му беше на шотландско каре в ярки цветове, панталонът — кафяв, а спортната риза на разноцветни райета с небесносиня папионка. Гъстата му бяла коса бе модерно подстригана и внимателно сресана.

— Харолд, кажи, ако има нещо, което бих могъл да направя в знак на благодарност… — започна Хейуърд.

— Ще има — увери го достопочтеният Харолд и се запъти към мястото си на масата в заседателната зала.

Дори Ленард Л. Кингзуд, енергичният президент на Нортам Стийл и пламенен защитник на Алекс Вандервурт в управителния съвет, намери добра дума за Хейуърд.

— Чух, че си привлякъл Съпранешънъл, Роскоу. Това се казва първокласна работа.

И другите директори не пропуснаха случая да изразят задоволството си.

Последни пристигнаха Джеръм Патертън и Алекс Вандервурт. Президентът на банката се насочи към председателското място на дългата елипсовидна маса. Както обикновено, видът му беше на богат фермер, а оплешивялата му глава с ивичка рядка бяла коса блестеше на светлината. С папка в ръка, Алекс зае мястото си в средата на лявата страна.

Патертън помоли за внимание и ги запозна с рутинните въпроси. След това обяви:

— Първа точка от дневния ред: Заеми, които подлежат на одобрение от управителния съвет.

Около масата запрелистваха документите в сините секретни папки със сведенията за заемите, достъпни единствено за директорите на Първа търговска американска банка.

— Както обикновено, господа, пред себе си имате документи, съдържащи подробности по предложението на ръководството. Това, което специално ни интересува днес, както вече повечето от вас знаят, е нашата нова сделка със Съпранешънъл Корпорейшън. Лично аз съм много доволен от условията на споразумението и горещо ви го препоръчвам за одобрение. Ще предоставя думата на Роскоу, който осигури тази нова, важна сделка. Той ще направи допълнителни разяснения и ще отговори на въпросите ви, ако има такива.

— Благодаря ти, Джеръм — спокойно каза Роскоу Хейуърд, машинално лъскайки очилата си без рамки. Той се поизправи в стола си и заговори уверено, с приятен и някак смекчен тембър.

— Господа, когато се обсъжда предоставянето на такъв голям заем, разумно е да се потърсят финансовите гаранции за стабилността на длъжника, пък дори и да стои на върха в кредитните рейтинги, какъвто е случаят със Съпранешънъл. В приложение „Б“ на вашите сини папки — отново се разнесе шум от прелистване на страници, — ще намерите обобщени данни, изготвени лично от мен, за резултатите и прогнозираните печалби на групата Сънеко, включително и на всички филиали. Те се базират на официално публикувани сведения, както и на допълнителна информация, която бе предоставена по моя молба от финансиста на Съпранешънъл, господин Стенли Инчбек. Както виждате, цифрите са отлични. Рискът, който поемаме, е минимален.

— Не знам с каква репутация се ползва Инчбек — обади се Уолас Спери, собственикът на компания за научна литература, — но твоята ми е добре известна, Роскоу. И ако ти одобряващ тези цифри, то и аз ги одобрявам.

Обадиха се още няколко души, които бяха на същото мнение.

Алекс Вандервурт драскаше с молив върху лист хартия.

— Благодаря ти, Уоли, и на вас също, господа! — Хейуърд си позволи една лека усмивка и продължи: — Надявам се, че със същото доверие ще се отнесете и към цялостното ми предложение.

Макар че предложението бе подробно изложено в сините папки, той направи допълнителни разяснения за заема от петдесет милиона долара, който се предоставяше на Съпранешънъл и филиалите й, и то веднага, със съответните финансови ограничения в други сфери, за да се осигурят тези средства. Хейуърд увери присъстващите директори, че ограниченията ще бъдат възстановени „колкото е възможно по-скоро — ако това е разумно“, но предпочете да не определя точно кога. Той завърши с думите:

— Препоръчвам тази сделка на управителния съвет и искам да ви уверя, че благодарение на нея нашите печалби ще бъдат наистина много добри.

Хейуърд се облегна назад и Джеръм Патертън подкани присъстващите:

— Имате думата за въпроси и бележки.

— Честно казано — обади се Уолас Спери, — не виждам никаква нужда нито от едното, нито от другото. Всичко е ясно Мисля, че сме свидетели на един значителен удар в бизнеса на банката и предлагам одобрението му.

— И така — каза Джеръм Патертън, — готови ли сме да гласуваме? — Той дори бе вдигнал чукчето си.

— Не — тихо заяви Алекс Вандервурт и прибра молива и листа, върху който беше драскал. — Не смятам, че би трябвало да се гласува, преди да бъдат изяснени още някои неща.

Патертън въздъхна и остави чукчето върху масата. В знак на уважение, Алекс го беше предупредил за своите намерения, но Патертън се надяваше, че след като се увери в общото одобрение, Алекс ще промени решението си.

— Наистина съжалявам, че трябва да възразя на колегите Джеръм и Роскоу — каза Алекс Вандервурт. — Но задълженията, които имам, а и съвестта, не ми позволяват да скривам тревогата и възраженията си.

— Какъв е проблемът? Да не би приятелката ти да не харесва Съпранешънъл?

Този язвителен въпрос бе зададен от Форест Ричардсън, дългогодишен директор в Първа търговска американска банка. Той беше с доста рязък характер и се ползваше с репутацията на педант по отношение на дисциплината.

Алекс се изчерви от гняв. Директорите не бяха забравили, че името му е свързано с това на Марго и със случая Форум Ист. Той не беше подготвен да разисква личния си живот. Успя да си наложи да не отговаря по същия язвителен начин и само каза:

— С госпожица Бракън рядко разговаряме по служебни въпроси. Уверявам ви, че не сме обсъждали предмета на нашето заседание.

— Какво точно не ти харесва в тази сделка, Алекс? — попита още един директор.

— Всичко.

Около масата се разнесе глух шепот, последваха възклицания на раздразнение и учудване. Лицата, обърнати към Алекс, съвсем не бяха приятелски настроени.

— Изясни подробно какво мислиш — рязко рече Джеръм Патертън.

— Така и ще направя — отговори Алекс, посегна към папката и взе листа с бележките си. — Първо, възразявам срещу обема на заема, който ще бъде предоставен на една-единствена компания. Това е един изключително голям риск, наказуем по точка 23А от Разпоредбата за федералния резерв.

Роскоу Хейуърд скочи на крака.

— Категорично възразявам срещу думата „наказуем“.

— Възраженията не могат да променят законите — спокойно отвърна Алекс.

— Но в случая не се нарушават никакви закони! Ние ясно заявяваме, че целият заем няма да се даде само на Съпранешънъл Корпорейшън, но и на нейните филиали. Става дума за Хепълуайт Дистилърс, Грийнапейсчърс Ланд, Атлас Джет Лийзинг, Карибиан Файнанс и Интърнешънъл Бейкърис. — Хейуърд сграбчи синята папка. — Всичко е описано подробно.

— Всички тези компании са под контрола на Съпранешънъл, те са нейни филиали.

— Но те са и компании, които съществуват от години, със самостоятелна структура и със свои собствени права.

— Тогава защо винаги сме говорили и говорим само за Съпранешънъл?

— За удобство и улеснение — погледна го гневно Хейуърд.

— Ти знаеш много добре — настояваше Алекс, — че след като парите на банката бъдат прехвърлени в тези филиали, Куортърмейн може да ги използва, както си пожелае. Което и ще направи.

— Хайде, стига! — намеси се Харолд Остин и удари силно с юмрук по масата, за да привлече вниманието им. — Големия Джордж Куортърмейн е мой добър приятел. Няма да седя и да слушам несправедливите обвинения в нелоялност, които му се отправят.

— Никой не го обвинява в нелоялност — отвърна Алекс. — Аз говоря за взаимоотношенията, които съществуват в рамките на един конгломерат. От балансите им личи, че между филиалите на Съпранешънъл непрекъснато се прехвърлят огромни суми пари. А това е потвърждение, че ще дадем парите си на една-единствена компания.

— Искам да повторя това, което знам за Куортърмейн, а също и за Съпранешънъл — каза Остин, като се обърна с гръб към Алекс и огледа останалите членове на управителния съвет. — Повечето от вас знаят, че срещата на Бахамските острови, по време на която Роскоу и Големия Джордж се договориха за този заем, бе организирана от мен. Преценявам всичко и ви уверявам, че това е една изключително добра сделка за банката.

Настъпи тишина. Филип Йохансън взе думата:

— Алекс — подхвана той, — да не би да си малко ядосан на Роскоу за това, че не ти, а той е бил поканен на тази игра на голф на Бахамските острови?

— Не, моите възражения нямат никакви лични подбуди.

— Всеки случай, не си личи — подхвърли иронично някой.

— Господа, господа! — Джеръм Патертън удари с чукчето, за да въдвори ред.

Алекс очакваше подобна реакция. Но запази самообладание и продължи:

— Отново повтарям, че това е твърде голям заем. Опитите да бъде представен като множество малки заеми, предоставени на различни компании, са една умела маневра, за да се заобиколи закона. Всички в тази зала го знаем. — Той хвърли предизвикателен поглед към насядалите около масата.

— Аз пък не знам, че е така — каза Роскоу Хейуърд. — И твърдя, че интерпретацията ти е злонамерена и погрешна.

Ситуацията беше безпрецедентна. Винаги, когато разрешаваха някои по-заплетени въпроси, директорите си разменяха учтиви, възпитани бележки, както бе прието между джентълмени. Гневните и язвителни подмятания бяха напълно непознати.

За първи път се обади Ленард Л. Кингзуд. Гласът му прозвуча умиротворяващо:

— Алекс, аз приемам, че до известна степен имаш основание за всичко, което казваш. Но предлаганият вариант се използва непрекъснато от големите банки и корпорации…

Намесата на ръководителя на Нортам Стийл бе много важно. На заседанието на управителния съвет през миналия декември Кингзуд беше начело на тези, които настояваха Алекс да бъде назначен на главния ръководен пост на Първа търговска американска банка.

— Честно казано — добави той, — ако това може да се смята за финансово престъпление, то и моята компания би могла да бъде обвинена.

— Съжалявам, Лен — тихо каза Алекс, защото разбираше, че губи един приятел. — И все пак, аз не вярвам, че това ще бъде правилен ход. Особено като се има предвид и съмнителният пост, който Роскоу ще заеме — член на управителния съвет на Съпранешънъл.

Ленард Кингзуд сви устни и не каза нищо повече.

Но Филип Йохансън не премълча. Той се обърна към Алекс:

— Ти си луд, ако си мислиш, че след тази забележка някой ще повярва на изявленията за липса на лични подбуди!

Роскоу Хейуърд се опита да прикрие усмивката си, но не можа.

На лицето на Алекс бе изписана упорита непреклонност. Дали това не беше последното заседание на управителния съвет на Първа търговска американска банка, на което присъстваше? Последно или не, той не искаше да се предаде. Пренебрегвайки последната забележка на Йохансън, Алекс каза:

— Ние не сме новаци в банковото дело и все пак има от какво да се учим. Отвсякъде ни атакуват за това, че предизвикваме конфликти чрез размените на директори в управителните съвети. Подобни обвинения получаваме от Конгреса, от потребителите, от нашите собствени клиенти, от пресата. Ако сме честни пред себе си, ще признаем, че тези обвинения са до известна степен справедливи. Всички знаем колко свързани са големите нефтени компании, именно защото работят съвместно в управителните съвети на банките. И това е само един пример. Ние продължаваме да разширяваме тази практика: ти ще бъдеш член на моя управителен съвет, аз — на твоя. След като Роскоу стане директор на Съпранешънъл, чии интереси ще защитава той най-напред? Тези на Съпранешънъл? Или на Първа търговска американска банка? И дали, повлиян от личните си интереси, няма да се опита на заседанията на нашия управителен съвет да облагодетелства по някакъв начин Сънеко за сметка на други компании? Притежателите на акции от двете компании очакват отговорите на тези въпроси, обществеността и властите — също. Ще ви кажа и още нещо. Ако ние не сме в състояние да представим убедителни отговори в най-скоро време и ако не престанем да пускаме пипалата си, банковото дело ще бъде ограничено от строги закони. Ние напълно ги заслужаваме.

— Ако следваме тази логика — възрази Форест Ричардсън, — то половината от членовете на този управителен съвет биха били обвинени в подобни лични интереси.

— Точно така. Наближава времето, когато банката ще бъде принудена да признае тази ситуация и да наложи промени.

— Сигурно съществуват и други мнения по този въпрос. — Ричардсън му хвърли гневен поглед. Неговата компания за месни продукти дължеше големи заеми на Първа търговска американска банка. Форест Ричардсън бе участвал в заседанията на управителния съвет винаги, когато тези заеми бяха одобрявани.

Без да обръща внимание на открито изразената враждебност, Алекс продължи:

— Този заем за Съпранешънъл ме безпокои с друго. За да осигурим тези пари, ние ще трябва да съкратим средствата за малки заеми и за заеми за жилища. Но това значи банката да наруши обществените си задължения.

— Но нали се посочва, че тези съкращения са временни — каза раздразнено Джеръм Патертън.

— Да — съгласи се Алекс. — Само че никой не се наема да каже колко точно временни или пък какво ще стане с клиентите и с репутацията на банката, докато са в сила тези ограничения. Общинските облигации, за които все още не сме говорили, също ще бъдат засегнати от съкращенията. — Той отвори папката с документите и извади втори лист с бележки. — През следващите шест седмици в щата трябва да бъдат пуснат в обръщение единайсет вида облигации за подпомагане на районните училища и някои провинциални селища. Ако нашата банка не участва, най-малко половината от тези облигации ще останат непродадени. — Алекс повиши леко глас. — Нима намерението на управителния съвет е да се откаже, толкова скоро след смъртта на Бен Розели, от една традиция, към която са се придържали цели три поколения от рода Розели?

За първи път от началото на заседанието директорите си размениха смутени погледи. Основателят на банката, Джовани Розели бе установил преди много години практиката Първа търговска американска банка да заема ръководно място в продажбата на облигации в помощ на различните обществени сфери. Без подобно съдействие от страна на най-голямата банка в щата, тези облигации — които не бяха големи, не носеха кой знае каква печалба и не се ползваха с особена популярност — биха останали непродадени, а с това и финансовите нужди в обществения сектор — незадоволени. Тази традиция бе вярно следвана от сина на Джовани, Лоренцо, и от внука му Бен. Това не беше някаква особено печеливша дейност, макар че не носеше и загуби. Но тя имаше значителна стойност за обществото, пък и чрез нея се връщаха в общините част от средствата, които техните жители влагаха в Първа търговска американска банка.

— Джеръм, може би трябва да се направи преоценка на ситуацията — предложи Ленард Кингзуд.

Чуха се и други гласове в подкрепа на предложението.

Роскоу Хейуърд бързо осмисли всичко и се обърна към Патертън:

— Джеръм, мога ли да кажа нещо?

Президентът на банката кимна.

— Тъй като виждам, че този факт смущава членовете на управителния съвет — спокойно рече Хейуърд, — искам да ви уверя в това, че при една нова оценка, ние бихме могли да възстановим част от средствата за общинските облигации, като това няма да попречи на уговорката ни със Съпранешънъл. Бих предложил управителният съвет да остави на Джеръм и на мен подготовката на детайлите за благоприятното разрешаване на този въпрос.

Хейуърд изобщо не спомена Алекс, и то съвсем преднамерено.

Чуха се одобрителни възгласи.

— Но това няма да помогне да се възстановят средствата за малките заеми и заемите за жилища — възрази Алекс.

Думите му не получиха подкрепата на останалите членове на управителния съвет.

— Предполагам, че вече чухме всички гледни точки — намеси се Джеръм Патертън. — Може би е време да гласуваме предложението.

— Не — упорстваше Алекс. — Има още един проблем.

Патертън и Хейуърд си размениха погледи, в които се четеше примиреност да понесат и това.

— Аз вече говорих за кръстосването на интереси — подчерта Алекс. — Сега искам да предупредя управителния съвет за нещо много по-сериозно. От началото на преговорите по заема със Съпранешънъл до вчера нашата банка е изкупила — той погледна бележките си, — три хиляди акции на Съпранешънъл. Поради повишените продажби, за които се използват парите на нашите вложители, цените на акциите на Сънеко са се повишили със седем и половина пункта. Аз съм сигурен, че всичко това е било предварително договорено…

Гласът му се изгуби сред шумните протести от страна на Роскоу Хейуърд, Джеръм Патертън и неколцина от директорите.

Хейуърд отново скочи на крака, очите му гневно блестяха.

— Това е преднамерено изопачаване на фактите!

— Закупените акции са реален факт — не се предаваше Алекс.

— Но интерпретацията на този факт е изопачена. Сънеко е прекрасно вложение!

— А защо така внезапно изгря на небосклона?

Патертън разгорещено протестира:

— Алекс, закупуването на акции не е предмет на дискусията ни.

— Напълно съм съгласен — отсече Филип Иохансън.

— И аз, и аз — обадиха се Харолд Остин и още няколко директори.

— Не знам дали е предмет или не — упорстваше Алекс, — но искам да ви предупредя, че това, което става в момента, противоречи на закона Глас-Стигад от 1933 година и директорите могат да бъдат привлечени под отговорност…

Прекъсна го хор от ядосани гласове. Алекс знаеше, че е докоснал една деликатна тема. Членовете на управителния съвет се досещаха за всички машинации и все пак предпочитаха да не знаят конкретните факти. Знанието ги задължаваше да се намесят и да поемат отговорност. А те не желаеха нито едното, нито другото.

Е, помисли си Алекс, сега вече знаят достатъчно, независимо дали го искат или не.

— Предупреждавам управителния съвет, че ще съжаляваме, ако приемем заема за Съпранешънъл — вече ни е известно какви последици може да донесе той. — Алекс се облегна назад и заключи: — Това е всичко.

Джеръм Патертън удари с чукчето, гласовете в залата утихнаха и той обяви леко пребледнял:

— Ако няма повече изказвания, можем да пристъпим към гласуване.

Предложението бе одобрено. Единствен Алекс Вандервурт беше против.

12

На следобедното заседание всички директори се държаха подчертано резервирано с Алекс. Двата часа сутрешно заседание обикновено бяха достатъчни, за да изчерпят дневния ред. Днес, обаче, поради продължителните дискусии, времето на заседанието бе удължено.

Усещайки настроението на членовете на управителния съвет, Алекс помоли Джеръм Патертън да разгледат предложенията му на заседанието през следващия месец. Но Патертън бе рязък:

— Не се и надявай! Сам си виновен за настроението на директорите. Ще си поемеш последствията и толкова.

Това беше неочаквано рязка реплика от страна на благодушния Патертън, която недвусмислено отразяваше неприязънта на управителния съвет към Алекс. Той си даде сметка, че следващият час или два ще бъдат напълно безрезултатни за неговата кауза. Предложенията му щяха да бъдат отхвърлени и то не поради някаква друга причина, а заради създалото се сутринта настроение.

Директорите заемаха местата си, а Филип Иохансън даде израз на общото недоволство като погледна часовника си.

— Бях принуден да отложа една важна среща — промърмори той. — Но имам и други ангажименти. Така че да караме по-накратко.

Няколко души кимнаха в знак на съгласие.

— Ще бъда колкото може по-кратък, господа — заяви Алекс, след като Джеръм Патертън му предостави думата. — Ще говоря по четири точки. — Той сгъна един от пръстите си, с което обяви началото на точка първа. — Първо, нашата банка понася значителни загуби поради това, че не може да осигури повишаване на вложенията. Второ, увеличаването на влоговете ще подсили стабилността на банката. Трето, колкото повече се бавим, толкова по-трудно ще ни бъде да се преборим с конкуренцията. И четвърто, съществува възможност да застанем начело на една кампания — в която без съмнение ще се включат и други банки — за възвръщането на личната, обществена и национална пестеливост, нещо, което беше пренебрегвано в продължение на години.

Той описа методите, които биха могли да се използват, за да може Първа търговска американска банка да изпревари конкурентите си — по-високи лихвени проценти за спестявайията до най-високите, разрешени от закона, по-благоприятни условия за влоговете със срок от една до пет години, улеснения при ползването на чекове, парични насърчения за тези, които откриват нови влогове, мащабна рекламна кампания, която да включва програмата по спестяванията и откриването на девет нови клона.

Преди да изложи предложенията си, Алекс застана начело на масата. Патертън бе преместил стола си встрани. Алекс беше извикал и главния икономист на банката Том Строгън, който беше подготвил специални схеми за допълнителна информация.

Роскоу Хейуърд се беше облегнал на лакти и слушаше с непроницаемо лице.

Алекс замълча за миг и Флойд Льобер каза:

— Искам да отбележа нещо.

Джеръм Патертън си беше възвърнал предишното спокойствие и любезност.

— Готов ли си да изслушаш бележките и въпросите, Алекс, или да оставим това за края? — попита той.

— Може и сега.

— Всъщност не става дума за въпрос — строго рече председателят на Дженеръл Кейбъл. — Искам да отбележа нещо важно. Аз съм против увеличаването на обема на спестяванията. Направим ли го, само ще си забием нож в гърба. Не забравяйте, че имаме огромни депозити и влогове от някои банки…

— Осемнайсет милиона долара от спестовни и заемни служби — каза Алекс. Той очакваше възражението на Льобер, в него имаше голяма доза истина. Малко банки съществуваха самостоятелно. Повечето поддържаха постоянни финансови връзки с другите банки и Първа търговска американска банка не беше изключение. Няколко местни спестовни и заемни служби влагаха голяма част от средствата си в Първа търговска американска банка. Опасенията, че тези средства могат да бъдат изтеглени, бяха довели до отхвърлянето на някои предложения за разширяване на дейността на банката в областта на спестяванията.

— Имам предвид и това — добави Алекс.

Льобер не остана доволен от отговора.

— А предвидил ли си, че ако започнем да конкурираме нашите собствени клиенти, ние ще ги загубим и те ще отидат другаде?

— Някои да. Но вярвам, че не всички. Във всеки случай, новият бизнес, който ще започнем, ще ни донесе повече печалба от онова, което ще загубим.

— Това е твоето мнение.

— Смятам, че рискът е приемлив — настоя Алекс.

— Но, Алекс, ти беше против какъвто и да е риск със Съпранешънъл — подхвърли Ленард Кингзуд.

— Аз не съм против поемането на риск. Освен това тук става дума за малък риск. Не можем да сравняваме едното с другото.

Повечето директори гледаха скептично.

— Бих желал да чуя мнението на Роскоу — каза Льобер.

— Да, нека чуем Роскоу — обадиха се още двама души.

Всички обърнаха глави към Хейуърд, който бе забил поглед в стиснатите си длани.

— Не би трябвало да нанасям удари по колега — любезно каза той.

— Защо не? — обади се някой. — Точно това се опита да направи той с теб.

— Предпочитам да се издигна над това — усмихна се Хейуърд. След това лицето му отново стана сериозно. — Съгласен съм с Флойд. Активната дейност в областта на спестяванията ще доведе до загубването на важни клиенти. Не смятам, че трябва да го правим в името на някакви теоретични, потенциални печалби. — Той посочи към една от графиките на Строгън, на която бяха отбелязани новите клонове — Членовете на управителния съвет сигурно вече са забелязали, че пет от предлаганите клонове ще бъдат разположени в непосредствена близост до спестовни и заемни служби, големи вложители в Първа търговска американска банка. Можем да бъдем сигурни, че и те ще забележат тази близост.

— Разположението на клоновете е направено след внимателно проучване на броя на населението — каза Алекс. — Те ще бъдат там, където са и хората. Вярно е, че спестовните и заемните служби са ни изпреварили. В много отношения те са проявили по-голяма далновидност от банки като нашата. Но това не означава, че трябва да останем извън играта завинаги.

— Вече казах мнението си — сви рамене Хейуърд. — Но ще добавя още нещо — въобще не ми харесва идеята за създаването на нови клонове.

— Това ще бъдат магазини за правене на пари — заяви Алекс. — Един вид банки на бъдещето.

Той разбираше, че нещата не се развиват така, както беше очаквал. Алекс смяташе да постави по-късно въпроса за клоновете. Но вече нямаше никакво значение.

— Доколкото разбирам — обади се Флойд Льобер, който преглеждаше информационната справка на Том Строгън, — тези клонове ще приличат на автоматичните перални за самообслужване.

Хейуърд поклати глава и каза:

— Това съвсем не е в нашия стил. Падаме под нивото си.

— Може би е време да се откажем в известна степен от стила и нивото и да се стремим към повече делова активност — заяви Алекс. — Клоновете може и да приличат на автоматични перални за самообслужване. Но точно така ще изглеждат банковите клонове в бъдеще. Моето предвиждане е, че в бъдеще и ние, и нашите конкуренти, няма да можем да си позволим да изграждаме такива внушителни мавзолеи, каквито са банковите клонове сега. При цените на земята и на строителството в момента това е безсмислено. Само след десетина години половината от нашите банкови клонове няма да са такива, каквито са сега. Ние ще запазим само няколко клона с ключово място и значение. Останалите ще бъдат в много по-евтини, непретенциозни сгради, но затова пък напълно автоматизирани, касиерите ще бъдат заместени от машини и телевизионни монитори, ще отговарят на въпросите и ще дават всякаква информация, а всичко това ще бъде свързано с един компютърен център. Когато планираме създаването на нови клонове — включително и тези девет, които предлагам сега, — трябва да имаме предвид тези нови условия.

— Алекс е съвсем прав за автоматизирането на процесите в клоновете — каза Ленард Кингзуд. — Повечето от нас виждат това в своя собствен бизнес, където автоматизацията настъпва с доста по-бързи темпове, отколкото сме очаквали.

— Има и още нещо, което е много важно — изтъкна Алекс. — Ако действаме бързо, ние имаме шанс да надминем значително нашите конкуренти, но трябва да вдигнем достатъчно шум около себе си. Рекламната кампания трябва да бъде с голям обхват. Господа, погледнете цифрите! Спестовните ни вложения са много по-ниски, отколкото би трябвало да бъдат…

Той продължи, сочейки схемите, а от време на време се допитваше до мнението на Том Строгън. Алекс знаеше, че цифрите и предложенията, които бяха подготвили със Строгън, бяха изложени ясно и логично. И все пак той усещаше несъгласието на част от членовете на управителния съвет и липсата на интерес у други. В долния край на масата един от директорите едва потули с ръка прозявката си.

Ясно беше, че ще загуби. Планът му за увеличаване на спестовните влогове и за изграждане на нови банкови клонове щеше да бъде отхвърлен. Това щеше да бъде и израз на недоверие към самия него. Колко ли му оставаше да заема поста вицепрезидент в Първа търговска американска банка… Така или инак, той не можеше да си представи как би работил под ръководството на Хейуърд.

Алекс реши да не губи повече време.

— Ще спра дотук, господа. Въпроси?

Всъщност той не очакваше никакви въпроси. А още по-малко подкрепа. Но какво беше учудването му, когато чу гласа на Харолд Остин, който каза с усмивка и любезен тон:

— Алекс, бих искал да ти изкажа похвала. Аз съм приятно изненадан. Твоята обосновка е наистина убедителна. Харесва ми идеята ти за създаване на нови банкови клонове.

Хейуърд го погледна изумено. Достопочтеният Харолд се направи, че не го забелязва и се обърна към останалите присъстващи:

— Смятам, че трябва да обсъдим предложението, като се абстрахираме от несъгласията си сутринта.

Ленард Кингзуд кимна, кимнаха и още няколко Директори. Членовете на управителния съвет набързо се отърсиха от следобедната си сънливост и заследиха с интерес новото развитие на нещата. Не случайно Остин беше най-дългогодишният член на управителния съвет на Първа търговска американска банка. Той се ползваше със значително влияние. Освен това притежаваше забележителната способност да обръща нещата в своя полза.

— Алекс, в началото на изложението ти говори за необходимостта от възвръщане на личната пестеливост и за приноса, който могат да дадат за това банки като нашата — продължи той.

— Точно така.

— Би ли могъл да се спреш по-подробно на този въпрос?

Алекс замълча за миг и отвърна:

— Да.

Дали да го направи? Трябваше бързо да обмисли всичко. Вече не се чудеше на внезапната подкрепа на Остин. Беше му ясно защо постъпва така.

Рекламата. Когато спомена за „рекламна кампания с голям мащаб“ Алекс забеляза, че Остин веднага вдигна глава и се заслуша с интерес. Не беше трудно да се досети какви мисли се въртяха в главата му. Рекламната агенция на Остин, заради която достопочтеният Харолд бе получил директорското място в банката и се ползваше с такова влияние и уважение, притежаваше монопол върху рекламната дейност на банката. Рекламната кампания, която предвиждаше Алекс, щеше да донесе големи печалби на агенцията на Остин.

Поведението на Остин бе чудесен пример за кръстосване на интересите — същото това кръстосване, което Алекс критикува сутринта. На предиобедното заседание Алекс попита: чии интереси ще защитава Роскоу — тези на Съпранешънъл или на Първа търговска американска банка? Същият въпрос можеше да бъде зададен и на Остин.

Отговорът бе ясен. Остин си гледаше собствените интереси. Първа търговска американска банка бе на второ място. Подкрепата — явно поради егоистични съображения — беше нечестна и неетична.

Трябваше ли да каже всичко това на глас, мислеше Алекс. И дали не би предизвикал по-голямо възмущение и от сутрешното? Ще загуби отново… Директорите проявяваха изключителна солидарност в подобни случаи. Една такава конфронтация със сигурност би означавала край на ангажиментите му към Първа търговска американска банка. Заслужаваше ли си? Налагаше ли се? Задължително ли бе да се превръща в будната съвест на управителния съвет? Съвсем не беше сигурен… Директорите го гледаха в очакване на отговор.

— Аз наистина се позовах на пестеливостта и необходимостта да започнем кампания в тази насока — каза той. После отново погледна към бележките, от които преди минута се беше отказал. — Често се казва, че правителството, промишлеността и търговията от всякакъв вид съществуват благодарение на кредитите. Без кредит, без да взима заеми — малки, средни или големи — бизнесът ще се разпадне, а цивилизацията ще загине. Банкерите най-добре знаят това. Но увеличаващите се мащаби на кредитирането карат хората да мислят, че вземането на заеми и дефицитът във финансирането са достигнали до опасни размери и са прехвърлили всякаква разумна граница. Това е особено вярно за правителството. Правителството на Съединените щати е натрупало такова огромно количество дългове, че никога не би било в състояние да ги върне. Други страни са в същото, дори и в по-лошо положение. Това е главната причина за инфлацията и подкопаването на стабилността на валутата в страната и в света.

— Зашеметяващият правителствен дълг представлява в значителна степен един огромен дълг към обществото — продължи Алекс. — Милиони хора на по-ниско финансово равнище следват примера, установен в национален мащаб и са се натоварили с дългове, които не са в състояние да изплатят. Общата задлъжня-лост на Съединените щати възлиза на два и половина трилиона долара. А общата стойност на индивидуалните дългове наближава двеста милиарда. През последните шест години повече от шест милиона американци са банкрутирали. Някъде по пътя — в национален, обществен и индивидуален план — ние сме загубили тази древна добродетел, пестеливостта, както и умението да балансираме между това, което печелим и това, което харчим, като спазваме определени граници при взимането на заеми.

Всички бяха наострили уши. Алекс усещаше, че вниманието расте, затова заяви:

— Бих искал да кажа, че се полагат усилия това да се промени. Но аз не съм убеден, че е така. И все пак усилията могат да започнат с активни действия. Защо да не положим началото? И то сега? Като се има предвид характерът на нашето време, спестовните влогове — повече от всякакъв друг вид парична дейност — представляват една разумна финансова стъпка. Ние се нуждаем от повече разум и в национален, и в индивидуален мащаб. За да го постигнем, трябва да увеличим значително спестяванията. А това е напълно възможно — ако се включим активно в тази дейност, ако положим усилия. И макар че личните спестявания няма да могат да възстановят напълно финансовата стабилност, това ще бъде една важна крачка напред. Ето защо смятам, че съществува добра възможност да проведем тази кампания, и вярвам, че нашата банка може да се заеме с тази задача.

Алекс седна. Само след секунда се сети, че не бе казал нищо по повод на причините, които караха Остин да подкрепи тази идея.

Ленард Кингзуд наруши тишината.

— Човек рядко има възможност да чуе толкова смислено и логично изложение. Току-що имахме това удоволствие.

Филип Йохансън въздъхна и каза неохотно:

— Би могло да се приеме в известна степен.

— Не в известна степен, а изцяло — заяви достопочтеният Харолд. — Според мен управителният съвет трябва да приеме плана за спестяванията и новите банкови клонове така, как го е предложен. Аз смятам да гласувам за него. И ви препоръчвам да направите същото.

Този път Роскоу Хейуърд успя да прикрие шева си, макар лицето му да беше доста изопнато. Алекс разбра, че и Хейуърд се е досетил какви са мотивите на Харолд Остин.

Дискусията продължи още петнайсетина минути, след това Джеръм Патертън удари с чукчето и обяви, че пристъпват към гласуване. Предложението на Алекс Вандервурт бе прието с огромно мнозинство. Против бяха само Флойд Льобер и Роскоу Хейуърд.

Докато излизаше от заседателната зала, Алекс усети, че враждебното отношение към него все още не е изчезнало. Някои от директорите не скриваха недоволството си от яростната му съпротива тази сутрин срещу заема за Съпранешънъл. Последната, доста неочаквана победа, му вдъхна сила и той не беше чак толкова песимистично настроен по отношение на бъдещата си роля в банката.

Харолд Остин го пресрещна до вратата:

— Алекс, кога ще започне работата по спестовния план?

— Веднага — отговори той и понеже не искаше да бъде неблагодарен, добави: — Благодаря ти за подкрепата.

Остин кимна.

— Бих искал да изпратя двама-трима души от моите хора, за да уточните детайлите около рекламната кампания.

— Много добре. Следващата седмица.

С това Остин потвърди — без никакво бавене или неудобство — предишните подозрения на Алекс. Макар че, помисли си той, рекламната агенция на Остин вършене професионално работата си и напълно заслужаваше да получи тази поръчка.

Но Алекс осъзнаваше, че това е търсене на разумни аргументи, за да оправдае себе си. С мълчанието си преди няколко минути той бе нарушил един свой принцип, но това му осигури крайната победа. Какво ли би казала Марго за това отстъпление?

— До скоро виждане — любезно се сбогува достопочтеният Харолд.

Роскоу Хейуърд напусна заседателната зала миг преди Алекс. В коридора го спря банковият куриер и му предаде запечатан плик. Хейуърд го разпечата и извади един сгънат лист. Докато четеше, лицето му засия, той погледна часовника си и се усмихна. Алекс го изгледа учудено.

13

Съобщението беше кратко, изпратено от старшата секретарка на Роскоу, Дора Калахан. Тя известяваше, че се е обадила госпожица Девъру, която би искала да го види колкото може по-скоро. Отдолу бе написан телефонният й номер в хотела — хотел Кълъмбия Хилтън. Госпожица Девъру беше Аврил.

Те се бяха срещали два пъти след пътешествието до Бахамските острови преди месец и половина. И двата пъти в Кълъмбия Хилтън. И всеки път, както и през онази нощ в Насо, когато натисна бутон номер седем, за да извика Аврил в стаята си, тя го отвеждаше в истинския рай, и той се отдаваше на такъв сексуален екстаз, за какъвто не бе мечтал и насън. Аврил беше невероятно изобретателна и през онази първа нощ той бе едва ли не шокиран, но скоро се отпусна, завладян от удоволствието. Уменията й докоснаха глъбините на неговата чувствителност и той нададе вик на задоволство, произнасяйки думи, каквито не предполагаше, че знае. Аврил продължи да бъде внимателна, нежна и любяща, докато, за негово огромно учудване и радост, всичко се повтори още веднъж.

Роскоу постепенно започна да разбира колко много от радостите и страстите на живота са били напълно непознати за него и Беатрис — тази взаимна близост, удоволствието, изпитвано от двама души, радостта да получиш и да дадеш.

За Роскоу и Беатрис това откритие идваше твърде късно, а може би за нея то би било и нежелано. Но животът беше пред Роскоу и Аврил. Срещите им след Насо го потвърдиха. Той погледна часовника си и се усмихна — усмивката, която Вандервурт беше забелязал.

Роскоу бързаше да отиде при Аврил. Трябваше да промени графика си за следобеда и вечерта. Но това нямаше никакво значение. Мисълта, че ще я види, го вълнуваше, обзе го възбуда, сякаш беше двайсетгодишен хлапак.

Съвестта го беше тревожила само няколко пъти, след като започна връзката с Аврил. Последните няколко недели в църквата очите му попадаха непрекъснато на онзи текст в библията, който беше прочел преди да замине за Бахамските острови: Праведният човек се боготвори от цялата нация, ала грехът си е грях за всеки един от нас. В такива моменти се успокояваше с думите на Христос от евангелието на свети Йоан: Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък… И по-нататък: Вие съдите по плът; Аз не съдя никого. Хейуърд дори си позволяваше да мисли — нещо, което съвсем до скоро би го ужасило — че и библията, както статистиката, може да бъде използвана като доказателство за всяка теза.

Но във всеки случай това бяха само разсъждения. А обаянието на Аврил беше много по-силно от всякакви терзания на съвестта.

Роскоу вървеше към кабинета си, отдаден на приятни мисли — срещата с Аврил щеше да бъде достоен завършек на един триумфален ден, в който бе одобрен заемът за Съпранешънъл, а неговият професионален престиж в управителния съвет достигна връхната си точка. Роскоу, обаче, бе разочарован от развитието на следобедните събития и особено разгневен от предателството на Харолд Остин, макар да разбирате егоистичните му подбуди. Хейуърд се съмняваше, че идеите на Вандервурт ще доведат до реален резултат. Печалбите, които щяха да дойдат от деловите контакти със Съпранешънъл, всякак щяха да бъдат значително по-големи.

Това му припомни, че трябва да вземе решение и за допълнителния заем от половин милион, за който беше помолил Големия Джордж.

Настроението му помръкна. Роскоу усещаше, че в цялата тази операция с филиалите на Съпранешънъл има нещо нередно, макар че погледнато на фона на отношенията между банката и Съпранешънъл, нещата не изглеждаха чак толкова сериозни.

Той беше поставил този въпрос в поверително писмо до Джеръм Патертън от преди около месец.

Всъщност достопочтеният Харолд направо му бе напомнил за задължението, което Хейуърд имаше към него в знак на благодарност за получената силна подкрепа след смъртта на Бен Розели. Тази подкрепа щеше да му е необходима и когато Патертън, временният владетел, се оттеглеше след осем месеца.

По-нататък в писмото се казваше:

Джеръм Патертън беше върнал писмото, след като бе написал с молив само едно лаконично „Да“. Хейуърд се съмняваше, че Патертън бе прочел внимателно текста. По-скоро му бе хвърлил едно око и го бе подписал.

Хейуърд не смяташе, че е необходимо да информира и Алекс Вандервурт, а и заемът не беше толкова голям, та да изисква одобрението на финансовата комисия. И така, след няколко дни Роскоу Хейуърд постави резолюция за одобрение на заема.

Но това, за което не беше информирал никого и на което нямаше право, беше личното му участие в групата на Джордж Куортърмейн.

По време на втория телефонен разговор във връзка със заема за вложенията „К“, Големия Джордж каза:

— Разговаряхме с Харолд Остин за теб, Роскоу. И двамата мислим, че е крайно време да се включиш в нашата инвеститорска дейност. Бихме искали и ти да си сред нас. Предоставяме ти акции на стойност две хиляди долара, за които смятаме, че си се издължил. Те са под формата на специални документи, подписани от подставено лице и без уточнение на съдържанието — така е по-дискретно. Ще ти ги изпратя.

— Благодаря ти, Джордж, но не мисля, че ще приема — възрази Хейуърд.

— Защо, за бога?

— Би било неетично.

Големия Джордж се изсмя гръмогласно.

— Това е реалният свят, Роскоу. Такива са реалните отношения между клиенти и банкери. И ти го знаеш. И аз го знам.

Да, но не беше точно така. Хейуърд никога не би допуснал да се забърка в подобна ситуация.

Преди да успее да отговори, Куортърмейн настоя:

— Слушай, драги, не се прави на наивен. Ако ще се чувстваш по-добре, можем да го минем и като заплащане за съвет в инвестирането.

Но Хейуърд никога не беше давал никакъв съвет за инвестиране.

След един-два дни акциите от вложенията „К“ пристигнаха с въздушна поща, в старателно залепен плик с печати, на който беше написано: СТРОГО ЛИЧНО И СЕКРЕТНО. Дори Дора Калахан не бе посмяла да го отвори.

Когато се прибра вечерта, Хейуърд внимателно проучи финансовите документи на вложенията „К“, които намери в плика — беше ясно, че в момента неговите акции имат покритие от две хиляди долара. При добри обстоятелства след време стойността на акциите щеше значително да се повиши.

Отначало реши да върне акциите на Джордж Куортърмейн. След това направи повторна оценка на финансовото си състояние, което не беше по-добро, отколкото преди няколко месеца, и започна да се колебае. Най-накрая се поддаде на изкушението и вложи акциите на своя сметка в главния градски клон на Първа търговска американска банка. Хейуърд се опитваше да се убеди, че в никакъв случай не засяга интересите на банката. Дори напротив — като се има предвид приносът му за сделката със Съпранешънъл. Щом Големия Джордж бе решил да му направи този малък приятелски подарък, той едва ли би трябвало да проявява предразсъдъци и да се отказва от него.

И все пак приемането на подаръка го безпокоеше, особено след като в края на седмицата Големия Джордж отново му се обади по телефона — този път от Амстердам — и настоя за още половин милион долара заем за вложенията „К“.

— Откри се уникална възможност да закупим акции в Скандинавия — твърдя със сигурност, че това е изключително изгодна сделка. Не мога нищо повече да ти кажа по телефона, Роскоу, но бъди спокоен, всичко е наред.

— Не се съмнявам, Джордж. Но от банката ще искат някои подробности.

— Ще ги получиш утре по куриер. Не забравяй, че си вече един от нас — наблегна Големия Джордж.

След този случай у Хейуърд се появи още едно подозрение: може би Джордж Куортърмейн се занимаваше много повече със собствените си вложения, а управлението на Съпранешънъл бе на втори план. На другия ден се успокои — в „Уолстрийт Джърнъл“, а и в други вестници бе отделено значително място на мощното индустриално нашествие на Куортърмейн и Сънеко в Европа. Нашествието, определено като истински търговски преврат, покачи изключително много цените на акциите на Съпранешънъл на борсите в Ню Йорк и Лондон, а заемът на гигантската корпорация към Първа търговска американска банка изглеждаше съвсем стабилен.

Хейуърд влезе в кабинета си и госпожа Калахан го посрещна с обичайната усмивка.

— Другите съобщения са на бюрото ви — каза тя.

Той кимна. Безпокойството не го напускаше. Колебаеше се дали да подпише документите за допълнителния заем за вложенията „К“. Накрая реши да не се терзае и набра по директната външна линия телефона на рая.

— Роси, миличък — шепнеше Аврил, а върхът на езика й докосваше ухото му. — Бързаш прекалено много! Почакай, стой мирно! Отпусни се.

Тя погали голото му рамо, след това ръката й се плъзна надолу по гърба, той усети острите й нокти и потръпна от удоволствие.

Хейуърд изстена — изпитваше и удоволствие, и болка, и нетърпение, макар че се подчини на Аврил и се отпусна.

— Обещавам ти, че си заслужава да почакаш малко — пошепна му отново тя.

Той знаеше, че си заслужава. Беше се уверил в това. За кой ли път се питаше как е възможно едно толкова младо и красиво момиче да знае толкова много, да е толкова еманципирано и без никакви морални задръжки, но и така невероятно разумно.

— Не още, Роси. Скъпи, не още. Така, добре. Почакай още малко.

Ръцете й, умели и знаещи, продължаваха да обгръщат тялото му. Той престана да мисли за какво го и да било, от опит знаеше, че е най-добре да прави всичко… точно както… казва тя.

— О, много добре, Роси. Не е ли чудесно?

— Да, да — едва пое дъх той.

— След малко, Роси. Съвсем скоро.

Червената коса на Аврил се бе разстлала върху събраните една до друга възглавници. Целувките й го бяха довели до пълен екстаз. Той вдъхваше дълбоко благоуханието на тялото под него — това прекрасно, гъвкаво, изпълнено с желание тяло. Този миг, крещеше всичко в него, бе най-хубавият миг в живота му на земята, а сигурно и в рая.

Единствен тъжен и горчив се оказваше фактът, че бе чакал толкова дълго, за да изпита всичко това.

— Сега, Роси — каза тя нетърпеливо. — Сега, мили! Сега!

Спалнята беше в типичния стил на хотелите Хилтън — чиста, семпла, с всички удобства. Холът не беше по-различен. Аврил винаги наемаше апартамент.

Срещнаха се късно следобед. Любиха се, подремнаха, после се събудиха и отново се любиха — този път не съвсем успешно — а след това поспаха около час.

Беше време да се обличат. Часовникът на Хейуърд показваше осем. Той беше напълно изтощен. Повече от всичко на света му се искаше да си отиде вкъщи и да си легне в леглото — сам. Трябваше дискретно да се измъкне.

Аврил беше в хола, говореше по телефона. След като се върна, каза:

— Поръчах вечеря, мили. Ще дойде всеки момент.

— Чудесно, скъпа.

Аврил обу прозрачните си бикини и чорапогащника. Тя не носеше сутиен. Започна да реши дългата си, разрошена коса. Той седеше в леглото и я наблюдаваше с умиление. Забравил за умората, Хейуърд следеше чувствените й плавни движения. В сравнение с Беатрис, която виждаше всеки ден, Аврил беше толкова млада. Внезапно се почувства потискащо стар.

Отидоха в хола и Аврил каза:

— Хайде да отворим шампанското!

То беше в кофа с лед на бюфета и ги чакаше от няколко часа. Повечето лед се беше стопил, но бутилката беше все още студена. Той започна да върти неумело телта.

— Не пипай тапата — каза Аврил. — Наклони бутилката под ъгъл четирийсет и пет градуса, след това хвани тапата и върти бутилката!

Оказа се съвсем лесно. Тя знаеше толкова много.

Аврил взе бутилката и наля в две чаши. Той поклати глава:

— Нали знаеш, че не пия, мила моя.

— От това ще се почувстваш по-млад — заяви тя и му подаде чашата. Той я взе и я погледна — дали не беше прочела мислите му…

След като си наля още два пъти, докато пристигна и поръчаната по телефона вечеря, той наистина се почувства по-млад.

Келнерът си отиде и Хейуърд каза:

— Трябваше да ми разрешиш аз да платя. — Преди минута той извади портфейла си, но тя го спря с ръка и подписа сметката.

— Защо, Роси?

— Защото и аз би трябвало да участвам във всички тези разходи, които правиш — хотела, самолетните билети от Ню Йорк и обратно. — Аврил живееше в Гринич Вилидж. — За теб е прекалено много да харчиш толкова…

Тя го погледна учудено и звънко се засмя.

— Ти наистина ли мислиш, че аз плащам за всичко това? — И тя посочи масата. — Роси, скъпи, ти трябва да си луд.

— Кой плаща тогава?

— Съпранешънъл, разбира се! Всичко е за тяхна сметка, глупчо, — апартаментът, вечерята, билетите ми, времето, което прекарвам тук. — Тя стана, приближи се и го целуна, устните й бяха чувствени и влажни. — Така че не се тревожи.

Той седеше неподвижен, мълчалив и слисан, като се мъчеше да осъзнае чутото. Тялото му бе отпуснато от шампанското, но умът му бе напълно свеж.

„Времето, което прекарвам тук.“ Това го нарани най-силно. А той смяташе, че Аврил му се е обадила след пътешествието до Бахамските острови и му е предложила да се срещнат, само защото го е харесала и защото и на нея й е било приятно…

Как е могъл да бъде толкова наивен? Разбира се, че всичко е било организирано от Куортърмейн и заплатено от Съпранешънъл. Нима беше толкова трудно да се досети? А може би нарочно си е затварял очите, просто защото не е искал да знае? Но след като на Аврил й се плаща за времето, което прекарва с него, то каква е тя тогава? Проститутка? И ако е така, то какъв е Роскоу Хейуърд?! Той затвори очи. Свети Лука 18:13: „Боже, бъди милостив към мене, грешника!“

Имаше нещо, което би могъл да направи. И то веднага. Да разбере каква е изхарчената до този момент сума и след това да изпрати до Съпранешънъл чек на тази стойност. Той започна да пресмята, но веднага осъзна, че всъщност няма никаква представа каква е цената на Аврил. Нещо му подсказваше, че тя съвсем не е малка.

Така или иначе, едва ли беше разумно да действа според първия си импулс. Мозъкът му на икономист започна да щрака. Надали би могъл да научи точните разходи, тъй като Съпранешънъл ги отчиташе в друго перо. Освен това той не разполагаше с достатъчно пари, които би могъл да предложи. А и какво в края на краищата щеше да стане, когато поискаше да се срещне отново с Аврил? А той бе убеден, че ще изпита такова желание.

Телефонът иззвъня и го сепна. Обади се Аврил.

— За тебе е — каза тя.

— За мен?

Той взе слушалката и чу познатия енергичен глас:

— Здравей, Роскоу!

— Откъде се обаждаш, Джордж? — рязко попита Хейуърд.

— От Вашингтон. Има ли някакво значение? Искам да ти съобщя една добра новина за Сънеко. Балансът за печалбите през тримесечието. Ще прочетеш за това утре във вестниците.

— И затова ли ми се обаждаш?

— Може би моментът е неподходящ?

— О, не.

— Обадих се ей така, по приятелски — засмя се Големия Джордж. — Исках да се уверя, че всичко е наред.

Хейуърд си помисли, че ако ще изразява негодувание, то моментът бе сега. Но за какво всъщност би могъл да негодува? За това, че щедро му е предоставена Аврил? Или за своето собствено дълбоко заблуждение?

Боботещият глас по телефона прекъсна терзанията му.

— Какво става с този кредит за „К“? Дали вече е уреден?

— Не съвсем.

— Нещо много се проточи.

— Заради някои формалности.

— Ами придвижи нещата, иначе ще бъда принуден да се обърна към друга банка, а може и да се наложи да прехвърля част от бизнеса другаде…

Заплахата беше ясна. Нищо ново за Хейуърд, тъй като натискът и отстъпките бяха основен елемент в банкерството.

— Ще направя всичко, каквото мога, Джордж.

— Аврил още ли е там? — промърмори той.

— Да.

— Дай ми я. Искам да говоря с нея.

Хейуърд подаде слушалката на Аврил. Тя го изслуша внимателно, каза „Добре“, усмихна се и затвори.

Аврил отиде в спалнята, отвори куфара си и след миг се появи с голям кафяв плик.

— Джордж каза, че трябва да ти дам това.

Пликът беше същият като оня, с който му бяха изпратени акциите от вложенията „К“.

— Джорджи ми поръча да ти предам, че това е спомен за прекрасното време, прекарано в Насо.

Още акции? Едва ли. Помисли си дали да не откаже да го вземе, но любопитството му надделяваше.

— Не трябва да го отваряш тук — каза Аврил. — Отвори го, когато си сам.

Той реши да се възползва от тази възможност и погледна часовника си.

— Аз и без това трябва да тръгвам, скъпа.

— Аз също. Тази вечер се връщам в Ню Йорк.

Благодарение на обиграните маниери на Аврил, двамата се сбогуваха без следа от смущение.

Тя обви ръцете си около него, те се притиснаха един към друг и тя прошепна:

— Толкова си сладък, Роси. Ще се видим скоро.

Независимо от всичко, което току-що бе научил, и от огромната си умора, гой все още я желаеше. Независимо каква бе цената на „времето, което прекарвам тук“, едно нещо поне бе сигурно: Аврил вършеше наистина качествена работа.

Роскоу Хейуърд взе такси от хотела до централната сграда на Първа търговска американска банка. Във фоайето на главния приземен етаж остави бележка, че ще му трябват кола и шофьор, за да го откарат вкъщи след петнайсет минути. Взе асансьора до трийсет и шестия етаж и тръгна по тихите коридори, покрай пустите стаи, към своя кабинет.

Седна на бюрото си, разпечата плика, който му беше дала Аврил, и извади няколко увити в тънка хартия увеличени снимки.

Оказа се, че втората нощ на Бахамските острови — когато момичетата и мъжете се бяха къпали голи в басейна на Големия Джордж — бе запечатана на лента от дискретно прикрит фотограф. Вероятно бе използван телеобектив, замаскиран сред многобройните храсти. Филмите бяха качествени, нямаше нито един лош кадър. Всъщност това не беше от значение. Важното е, че той — или тя? — е бил там през цялото време.

На снимките се виждаха Криста, Рита, Мунбийм, Аврил и Харолд Остин в процес на разсъбличане и накрая съвсем голи. Имаше го и Роскоу Хейуърд — с грейнало лице сред голите момичета. На няколко от снимките Хейуърд се виждаше как разтваря ципа на роклята на Аврил и разкопчава сутиена й, как тя го целува, а той държи гърдите й в ръцете си. Дали случайно, или съвсем съзнателно, но на всички снимки се виждаше само гърбът на вицепрезидента Стоунбридж.

В техническо и композиционно отношение качеството на всички снимки беше много високо, личеше си, че не са правени от аматьор. Работа на Джордж Куортърмейн, помисли си Хейуърд, той плащаше само за най-доброто.

Естествено, Големия Джордж не се виждаше на нито една от снимките.

Хейуърд бе ужасен. Защо му ги бяха изпратили? Може би като заплаха? Или глупава шега? Къде ли бяха негативите? Той за първи път започна да осъзнава, че Куортърмейн е доста своенравен, а може би дори и опасен човек.

Независимо от шока, Хейуърд беше очарован. Докато разглеждаше снимките, той несъзнателно облиза устните си с език. И бързо забрави за първоначалното си импулсивно желание да ги унищожи.

С учудване установи, че е останал в кабинета си почти половин час.

Не можеше да занесе снимките вкъщи. Как да постъпи тогава? След като ги опакова внимателно, той постави плика в едно от чекмеджетата, в което държеше папките с личните документи.

Изведнъж реши да погледне и в горното чекмедже, където госпожа Калахан слагаше текущите документи. Най-отгоре бяха документите за искания допълнителен заем за вложенията „К“. Защо да отлага? Защо се колебае? Наистина ли беше нужно да се консултира повторно с Патертън? Заемът беше стабилен, стабилни бяха и Джордж Куортърмейн, и Съпранешънъл. Хейуърд извади документите, написа „одобрено“ и сложи подписа си.

След няколко минути беше във фоайето. Шофьорът и колата го чакаха.

14

Напоследък Нолан Уейнрайт посещаваше рядко моргата. За последен път му се наложи преди три години, когато трябваше да идентифицира трупа на един служител от банковата охрана, убит по време на нападение на крадци. Докато беше полицейски детектив, посещението на моргата и срещата с жертвите на жестоки престъпления бяха неизбежни и често повтарящи се елементи от работата му. Но дори и тогава не можеше да свикне. Моргата, с нейния специфичен дъх на смърт, го депресираше и винаги нещо се обръщаше в стомаха му. Същото се случи и сега.

Шефът на градските детективи, с когото се бе срещнал по предварителна уговорка, вървеше редом с Уейнрайт по мрачните коридори и стъпките им отекваха силно в стария, напукан под. Служителят от моргата, който ги водеше, имаше вид на едва ли не поредния клиент. Обувките му бяха с гумени подметки и той безшумно пристъпваше напред.

Детективът Тимбъруел беше млад, доста пълен, чорлав и брадясал. Много неща са се променили през дванайсетте години, откакто напуснах полицията, мислеше Нолан Уейнрайт.

— Ако мъртвият е наистина вашият човек — каза Тимбъруел, — вие кога сте го виждали за последен път?

— Преди седем седмици. В началото на март.

— Къде?

— В един малък бар. Казва се „Разтуха“.

— Знам го. Обаждал ли ви се е след това?

— Не.

— Имате ли представа къде живее?

— Той не искаше аз да знам — поклати глава Уейнрайт. — И аз се съгласих.

Нолан Уейнрайт не беше сигурен за името му. Това, с което му се беше представил, сигурно беше фалшиво. Честно казано, той не бе правил и усилия, за да го разбере. Всичко, което знаеше, бе, че „Вик“ е бивш затворник и се нуждае от пари. Затова бе готов да стане таен информатор.

Миналия октомври по настояване на Уейнрайт, Алекс Вандервурт му бе разрешил да наеме информатор, който да се опита да издири източника на често появяващите се фалшиви банкови кредитни карти Кийчардж. Уейнрайт пусна в действие някои свои връзки в подземния свят, така че не след дълго, с помощта на множество посредници, бе организирана среща между него и Вик и нещата бяха уговорени. Това беше през декември. Шефът по сигурността добре си спомняше времето на срещата, защото през същата седмица бе и процесът срещу Майлс Истън.

За няколко месеца Вик и Уейнрайт се срещнаха още два пъти — на различни места, в тихи, безлюдни барове, като и двата пъти Уейнрайт му даваше пари с надеждата, че в замяна на това ще получи ценна информация. Възможността за връзка бе едностранна. Вик би могъл да му телефонира, да определи време и място на среща по свой избор, а Уейнрайт не разполагаше с никакви възможности да влезе в контакт с него. Но така бе по-разумно.

Уейнрайт не харесваше Вик, но и не очакваше, че би могъл да намери за тази работа някой, когото да харесва. Бившият затворник имаше вид на мошеник, непрекъснато подсмърчаше, а имаше и други белези, по които веднага се познаваше, че е наркоман. Той се отнасяше с омраза към всичко, включително и към Уейнрайт, устните му бяха постоянно свити. Но на третата им среща, през март, той като че ли бе попаднал на важна следа.

Вик му докладва, че пласьорите и посредниците в най-скоро време ще получат за разпространение голямо количество фалшиви банкноти от двайсет долара. Според мълвата, някъде отзад, в сянка, съществувала мощна организация, която разполагала с много добри фалшификатори, но не само на нари, а и в други области, включително и на кредитни карти. Информацията за кредитните карти бе доста мъглява и Уейнрайт подозираше, че е измишльотина на Вик, за да изкопчи още пари. Но може би грешеше.

Вик го информира, че са му обещали малко количество от фалшивите пари. Пласираше ли ги, той щеше да спечели доверието им и да проникне по-дълбоко в организацията. Един-два детайла, които Вик не би могъл да си съчини, гъй като нямаше необходимите качества и ум, убедиха шефа по сигурността, че главната част от информацията отговаря на истината. Предложеният план за действие също не будеше подозрения.

Уейнрайт винаги бе смятал, че този, който произвежда фалшивите кредитни карти Кийчардж, е замесен и в друга фалшификаторска дейност. Още миналия октомври го бе споделил с Алекс Вандервурт. Той знаеше че е изключително опасно да се правят опити за проникване в организацията, а ако информаторът беше разкрит, неминуемо го очаква смърт. Смяташе се задължен да предупреди Вик, но като награда за загрижеността си получи само една презрителна усмивка.

Това бе последната им среща. След нея Вик изчезна.

Вчера вниманието му бе привлечено от една малка информация за тяло на убит мъж, намерено в реката. Тя бе поместена в „Таймс Реджистър“.

— Трябва да ви предупредя — каза детективът сержант Тимбъруел, — че от този приятел не е останало кой знае какво. Според експертизата тялото му е било във водата в продължение на седмица. Освен това по реката има доста интензивно движение и изглежда, че моторите на някои лодки са засегнали тялото.

Следвайки възрастния служител в моргата, те влязоха в ярко осветена дълга стая с нисък таван. Вътре беше студено. Носеха се миризми на дезинфектанти. Стената точно срещу тях представляваше шкаф с множество големи чекмеджета от неръждаема стомана, всяко от тях с номер. От шкафа се чуваше бученето на хладилно устройство.

Служителят се взря с късогледите си очи в една тетрадка, след това се насочи към едно от чекмеджетата в средата на шкафа. Дръпна го и чекмеджето излезе учудващо лесно. Под книжния чаршаф се виждаха очертанията на човешко тяло.

— Това са останките, които искахте, господа — каза старецът.

Без ни най-малко смущение, сякаш откриваше щанд с краставици, той вдигна горната част на чаршафа.

На Уейнрайт му се повдигна. Хич да не беше идвал…

Тялото нямаше лице. От продължителния престой във водата и от още нещо — може би от моторите на лодките — тук-таме бе останала някаква тъкан, под която се подаваха бели кости.

Те разгледаха мълчаливо трупа и детективът попита:

— Смятате ли, че можете да го познаете?

— Да — каза Уейнрайт. Той се взираше в долната част на това, което бе останало от лицето, встрани под брадата. Там все още ясно се виждаше червен белег с ябълковидна форма — явно от рождение. Опитното око на Уейнрайт бе забелязало белега по време на срещите им. От устните, които се усмихваха така презрително, нямаше и следа, но без съмнение това беше тялото на неговия таен агент. Той го потвърди пред Тимбъруел, който кимна.

— Ние също го разпознахме по отпечатъците. Те не бяха съвсем ясни и все пак нямаше спор в установяването на самоличността. — Детективът извади бележника си и го отвори. — Истинското му име е Кларънс Хюго Левинсън. Има още няколко имена, които е използвал, а престъпната му биография е доста богата.

— Във вестника пишеше, че не е умрял от удавяне, а от нанесени му с остър предмет рани.

— Това показа аутопсията. Преди това е бил измъчван.

— Как разбрахте?

— От тестисите му. В доклада на патолога пише, че най-вероятно са били поставени в менгеме и притискани силно… Искате ли да видите?

Без да дочака отговор, служителят повдигна долната част на книжния чаршаф.

Независимо от деформациите бяха останали достатъчно потвърждения на казаното от Тимбъруел. На Уейнрайт отново му се повдигна.

— За бога! — обърна се той към стареца. — Покрийте го!

И веднага подкани Тимбъруел:

— Да се махаме оттук!

Докато пиеха силно кафе в малкия ресторант на ъгъла до моргата, сержант Тимбъруел мърмореше под нос:

— Горкият! Каквото и да е направил, никой не заслужава подобна участ.

Той извади кутия с цигари, запали и предложи на Уейнрайт. Уейнрайт поклати отрицателно глава.

— Така е — съгласи се Уейнрайт, замислен за своята собствена отговорност и за всичко, което се бе случило с Кларънс Хюго Левинсън или Вик.

— Ще ни трябват писмени показания, господин Уейнрайт. Ще трябва да опишете всичко, което ми казахте за срещите си с убития. Ако нямате нищо против, бих ви предложил да отидем до управлението и да се заемем с това.

— Добре.

Полицаят издуха няколко кръгчета цигарен дим и отпи от чашата с кафето.

— Какво е положението с фалшивите кредитни карти?

— Използват се все повече и повече Като истинска епидемия са. А това струва много пари на банките.

— Искате да кажете, че струва много пари на обществото — подметна Тимбъруел. — Банките просто ни прехвърлят тези загуби. Не вярвам вашите ръководители да се безпокоят кой знае колко…

— Не бих могъл да споря по този въпрос. — Уейнрайт не беше забравил многобройните си неуспешни опити да получи повече средства за борбата със засягащите банката престъпления.

— Добро ли е качеството на фалшификатите?

— Отлично.

Детективът се замисли.

— Същите данни получаваме и от секретните служби за фалшивите пари, които се разпространяват в града. И те са доста. Предполагам, че знаете.

— Да, знам.

— Може би убитият е бил прав, като е твърдял, че фалшификаторите са едни и същи.

Двамата замълчаха, а след това детективът каза:

— Бих искал да ви предупредя за нещо. Може би вече се досещате?

Уейнрайт не отговори.

— Тези изтезания са принудили мъртвия да проговори. Вие го видяхте. Просто не е възможно да не го е направил. Така че, както се досещате, той е изпял всичко, включително и връзката си с вас.

— Да, мислих за това.

Тимбъруел кимна и продължи:

— Не мисля, че ви грози някаква опасност, но за хората, които са убили Левинсън, вие сте истинска отрова. Всеки техен човек, който е дишал или ще диша един и същ въздух с вас, е осъден.

Уейнрайт искаше да каже нещо, но Тимбъруел продължи:

— Не искам да кажа, че не трябва да изпращате нов агент в техните среди. Това си е ваша работа и не желая да зная каквото и да било. Поне засега. Но ви казвам: ако предприемете нещо, бъдете изключително внимателен и стойте настрана от агента. И за него ще е по-добре.

— Благодаря за предупреждението — каза Уейнрайт. Пред очите му все още беше обезобразеното тяло на Вик. — Съмнявам се, че ще имам друг агент.