Баща на звездите

II

На следващия ден при първия прилив на сила Марчанд без ничия помощ се настани в един инвалиден стол — не искаше никой да му помага за тази работа — и се придвижи до залата със звездната карта в къщата, предоставена му от Института да живее безплатно до края на живота си. (Естествено, най-напред той я бе подарил на Института.)

Институтът бе изразходвал 300 000 долара за обзавеждането на тази зала. Дистанционно насочвани звезди бяха осеяли залата, дълга четиридесет и пет стъпки, която пресъздаваше в умален вид цялото пространство около Слънчевата система в обсег от петдесет и пет светлинни години. Всяка звезда бе нанесена на картата и маркирана. Преди година няколко звезди бяха дори леко преместени, за да се коригира собственото им движение. Дотолкова прецизно бе направено всичко тук.

Двадесет и шестте огромни звездни кораба, финансирани от Института, бяха също на картата, или поне онези от тях, които все още се намираха в Космоса. Те, естествено, не бяха дадени в мащаб, но Марчанд знаеше какво означават. Той подкара стола по очертаната пътека към центъра на стаята и като се спря там, точно под златозарната Слънчева система, се огледа наоколо.

Виждаше се синьо-бялата Сириус, която властвуваше над всички останали звезди. Точно над нея блестеше Процион. С тези две звезди не можеха да се мерят по яркост никои други в залата, макар че червената Алтаир бе по своему по-ярка, отколкото Процион. В центъра на залата нашето Слънце и звездата Алфа от Кентавър А представляваха сияйна двойка.

Той впери сълзящи очи в най-голямото разочарование в своя живот. Звездата Алфа от Кентавър Б. Така близка. Така удобна. Така безплодна. Каква ирония на природата-творец — най-близката и най-подходящата за нов дом звезда не беше изобщо образувала планети… или ако ги бе образувала, бе ги запратила в капаните на зловещата дупка, заложени от самата нея или от съпътствуващите я две звезди.

Но съществуваха и други надежди…

Той потърси с поглед и откри бледожълтите мъгляви очертания на Тау Цети. Намираше се само на единадесет светлинни години — колонията сигурно бе вече основана. Най-късно след десет години щяха да получат известие… ако, разбира се, тази звезда има планети, на които може да се живее.

Ето това беше големият въпрос, на който вече бяха получили толкова много отрицателни отговори. Но на Тау Цети все още можеше да се гледа като на добра възможност, каза си решително Марчанд. Беше по-слабо и по-хладно светило от Слънцето. Но беше от тип „Г“ и според спектрополариметрията почти сигурно имаше планети. Но ако и тази звезда се окаже поредното разочарование?

Марчанд обърна очи към още по-мъглявата и далечна Ламбда от Еридан. На експедицията до Ламбда от Еридан, припомни си той, бе изпратен петият изстрелян кораб. Би трябвало скоро да стигне местоназначението си… тази година или вероятно догодина. Нямаше надежден начин за изчисляване на времето, когато максималната скорост бе така близо до светлинната…

Макар че максималната скорост бе вече увеличена.

При мисълта за внезапната заплаха от провал се почувствува физически зле. Скорост, по-висока от светлинната — но как се осмеляваха!

Той обаче нямаше излишно време за подобни вълнения, всъщност за никакви вълнения. Почувствува, че времето си отива от него, и като изпъна отново гръб, се огледа наоколо. На 96 години човек не дръзва да върши бавно нищо, дори да мечтае.

Погледна и отхвърли Процион. Едва напоследък бяха решили да опитат с Процион — корабът вероятно не е изминал и половината разстояние. Бяха опитали почти всяка възможност. Епсилон от Еридан и Грумбридж 1618, дори 61 Цини А и Епсилон от Индус, които сред спектроскопичните класове даваха нищожни шансове за успех. Направиха закъснял и отчаян опит с Проксима от Кентавър (макар и да бяха почти убедени, че е напразен, тъй като експедицията до Алфа от Кентавър не бе открила никакви подходящи за живот планети).

Бяха общо двадесет и шест на брой. Три кораба — загубени, три завърнали се и един на път към Земята. Деветнадесет се намираха все още в Космоса.

Марчанд потърси утеха в яркозелената стрелка, очертаваща пътя, по който оставаха струите йонизиран газ от „Тихо Брае“, най-големия от корабите му, с три хиляди мъже и жени на борда. Имаше чувството, че наскоро някой бе споменал името „Тихо Брае“. Кога? Защо? Не беше сигурен, но името напираше в съзнанието му.

Вратата се отвори и влезе Дан Флъри — погледът му шареше по строените в боен ред звезди и кораби, без да ги забелязва. Звездната зала никога не бе представлявала някакъв интерес за Флъри.

— По дяволите, Норман — заговори намръщено той, — здравата ни изплаши. Защо сега не си в болницата?

— Аз бях в болницата, Дан. Не мога да остана там. Накрая успях да втълпя това в главата на Ейза Черни, така че той се съгласи да си дойда у дома, ако стоя мирен и му позволявам да ме навестява. Както виждаш, стоя мирен. Не ме интересува дали ще ме навестява. Интересува ме само да установя истината за М.В.Д.

— О, за бога, Норман. Честна дума, не трябва да се тревожиш…

— Дан, вече тридесет години си ми давал честната си дума само когато си ме лъгал. Остави това сега. Повиках те тази сутрин, защото на теб ти е известен отговорът. Искам да го знам. За бога, Дан!

Флъри огледа залата, сякаш за пръв път виждаше блестящите светли точици… а може би наистина ги виждаше за пръв път, помисли си Марчанд.

Накрая заговори.

— Да, има нещичко по този въпрос.

Марчанд чакаше. Бе придобил огромен опит в чакането.

— Има един млад човек — продължи Флъри. — Казва се Айзъл. Би ли повярвал — математик? Та на него му е хрумнала някаква идея.

Флъри придърпа един стол и седна.

— С много недостатъци — добави той. — Всъщност мнозина смятат, че тази идея изобщо не може да се осъществи. Ти, естествено, си запознат с теорията — Айнщайн, Лоренц-Фицджералд, цялата плеяда — всички отхвърлят идеята му. Нарича се — представяш ли си! — полиномиация.

Напразно почака думите му да предизвикат смях. После каза:

— Макар че трябва да призная, че в идеята му има нещо, защото изпитанията…

Марчанд заговори кротко и с огромно самообладание:

— Дан, ще изплюеш ли, моля те, камъчето? Да видим какво каза дотук. На един млад човек на име Айзъл му е хрумнала някаква идея, която е налудничава, но върши работа.

— Ами… да.

Марчанд бавно се облегна назад и притвори очи.

— А това означава, че ние сме вървели по съвсем погрешен път. Най-вече аз. И цялата ни работа…

— Слушай, Норман! Изобщо не трябва да мислиш така! Целият този прелом се дължи на работата, извършена от теб. Без постигнатото от теб хора като Айзъл никога нямаше да имат възможност за изява. Нима не знаеш, че той е работил върху теорията си като наш стипендиант?

— Не, не знаех — за миг Марчанд вдигна поглед към „Тихо Брае“, — но от това не ми става по-леко. Чудя се дали петдесетте хиляди мъже и жени, които отдадоха по-голямата част от живота си на камерите за дълбоко замразяване в резултат на… извършената от мен работа… ще споделят твоето мнение. Все пак ти благодаря. Каза ми онова, което исках да знам.

Когато един час по-късно Черни влезе в звездната зала, Марчанд веднага го заговори:

— Позволява ли състоянието ми да се подложа на „пренасяне“?

Преди да отговори, лекарят остави чантата си и взе стол.

— Не разполагаме с никакъв донор, Норман. От години не е имало доброволец.

— Не. Нямах предвид да бъда „пренесен“ в човешко тяло — не искам никакви доброволни донори-самоубийци, — впрочем ти сам ми каза, че понякога телата, претърпели „пренасяне“, се самоубиват. Ще се задоволя и с шимпанзе. С какво съм по-добър от онзи младеж… как му беше името?

— Дуейн Фъргюсън ли имаш предвид?

— Именно. С какво съм по-добър от него?

— О, стига, Норман. Ти си твърде стар. Твоите фосфолипиди…

— Но не съм толкова стар, че да умра, нали? А това е най-лошото, което може да се случи.

— „Пренасянето“ няма да е устойчиво! Особено на твоята възраст — ти явно нищо не разбираш от химия. Не бих могъл да ти обещая повече от две-три седмици.

— Наистина ли? — възкликна радостно Марчанд. — Не очаквах и толкова. Това вече е повече, отколкото очаквах да ми обещаеш.

Лекарят упорствуваше, ала Марчанд, кален през своите деветдесет и шест години в многобройни тежки битки, не се предаваше, а освен това имаше и едно предимство пред Черни. Лекарят знаеше дори по-добре от самия Марчанд, че едно по-силно вълнение ще го убие. В мига, в който Черни прецени, че рискът от извършването на „пренасянето“ е по-малък в сравнение с риска от продължаването на спора по този въпрос, той се намръщи, поклати неохотно глава и излезе.

Марчанд бавно го последва с инвалидния стол.

Не беше необходимо да бърза за събитието, което можеше да се окаже и последно в живота му. Имаше много време. В Института поддържаха резерв от отбрани шимпанзета, ала щяха да са необходими няколко часа, за да подготвят едно от тях.

В процеса на „пренасянето“ единият мозък трябваше да се пожертвува. Човекът в края на краищата имаше възможност да се върне в собственото си тяло при риск за неуспех едно към петдесет. Шимпанзето обаче никога нямаше да бъде пак същото. „Пренасянето“ на Марчанд започна: началното облъчване, трудната титрация на течностите в организма му и безкрайните притягания с лейкопласт, бинтове и ремъци. Бе виждал как се прави това и процедурата не криеше за него никакви изненади… Не бе знаел само, че толкова много боли.