Баща на звездите

III

Като се стараеше да не се опира на пръстите на ръцете си (а това бе трудно, тъй като маймунското тяло бе предопределено да върви на четири крака — горните крайници бяха твърде дълги, за да висят прилично от двете му страни), Марчанд се отправи с патешка походка към площадката за изстрелване на космически кораби и опъна скования си маймунски гръбнак, за да вдигне поглед към ненавистния кораб.

Към него идваше Дан Флъри.

— Норман? — запита той.

Марчанд се опита да кимне, не успя, но Флъри разбра.

— Норман — рече той, — това е Зигмунд Айзъл. Той създаде двигателя М.В.Д.

Марчанд протегна една дълга ръка и подаде длан, която отказваше да се разтвори — дотолкова бе свикнала да бъде свита в юмрук.

— Мойти поздрафления — изговори той колкото може по-ясно. Добросъвестно не стисна ръката на младия черноок мъж, когото му представяха. Бяха го предупредили, че с физическата си сила шимпанзето може да осакати човешките същества. Нямаше вероятност да забрави това, но беше съблазнително да си позволи да си го помисли дори за миг.

Пусна ръката и потрепна от болката, която го прониза.

Черни го бе предупредил какво го очаква: „Неустойчиво, опасно, нетрайно! — тези думи неспирно гърмяха в ушите му — и не забравяй, Норман, че сетивните уреди са включени на степен, твърде висока за теб — ти не си свикнал с въвеждането на такова количество енергия — ще те боли“.

Марчанд обаче бе уверил лекаря, че няма да обръща внимание на болката, и наистина не обръщаше. Отново огледа кораба.

— Таха знаши, тофа е хорабът — изръмжа той и отново опна гръбнак и изпъчи тумбестия гръден кош на звяра, чието тяло обитаваше, за да огледа внимателно застаналия на площадката кораб. На височина бе не повече от стотина стъпки.

— Не е мнохо холям — отбеляза пренебрежително той. — „Сариан“, хойто беше пърфият ни хораб, достихаше на фисочина дефетстотин стъпхи и носеше на борда си хилята туши хъм Алфа Хентавър.

— И върна живи само сто и петдесет — рече Айзъл. Той каза това с най-спокоен тон, но се изрази пределно ясно. — Искам да ви кажа, д-р Марчанд, че винаги съм ви се възхищавал. Надявам се, че няма да имате нищо против моята компания. Научавам, че искате да летите с мен до „Тихо Брае“.

— Хахфо моха да имам протиф фашата хомпания? — Той, естествено, имаше. Макар и с най-добри намерения, този млад човек бе изпратил по дяволите посветените на една идея седемдесет години предан труд плюс едно значително състояние — осем милиона лично негови пари и още стотици милиони, които Марчанд бе измолил от милионери, от подаяния на правителството, от грошовете на учениците — беше ги изпратил по дяволите. Щяха да казват: „Една преходна личност от началото на двадесет и първия век, Норман Марчанд, предприема опит за звездна колонизация с примитивни, движени с ракети кораби. В тази своя зле замислена авантюра той, естествено, претърпява неуспех, а щетите — човешки жертви и средства — са огромни. Едва след внедряването на свръхсветлинния двигател на Айзъл…“ Щяха да кажат, че се е провалил. И това беше така.

Когато „Тихо Брае“ полетя към звездите, музиката на огромни оркестри от по петстотин души съпровождаше изстрелването му, а телевизионните зрители от цял свят го наблюдаваха с помощта на спътници. Присъствуваха един президент, един губернатор и половината Сенат.

Когато малкото корабче на Айзъл излетя, за да настигне „Тихо Брае“ и да съобщи на хората на борда му, че всичките им усилия са били напразни, изстрелването му приличаше на заминаването на ферибота, който тръгва за Джърси Сити в 7:17 часа. До такава степен, помисли си Марчанд, Айзъл бе принизил величието на звездния полет. И въпреки това Марчанд не би се отказал от този полет за нищо на света. Макар че това означаваше да се натрапва като свръхбагаж на Айзъл, който бе съсипал живота му, и на другото „пренесено“ шимпанзе — Дуейн Фъргюсън, за когото неизвестно защо смятаха, че има някакви привилегии по отношение на „Тихо Брае“.

Неизвестно защо натовариха на борда допълнителен двигател М.В.Д. — Марчанд чу един от работниците да го нарича „Полифлектор“, но той нямаше да му окаже честта да попита някого за причината. Може би имаше вероятност да се повреди двигателят и щеше да е необходим резервен? Марчанд отмина този въпрос, осъзнавайки, че го вземат не от страх, а за сигурност. Каквато и да беше причината — тя не го засягаше. Той дори не желаеше да лети с този кораб, но гледаше на това само като на свой неотменен дълг.

И той влезе в кораба на Айзъл.

Вътрешността на проклетия кораб на Айзъл бе съобразена с човешкия ръст — високи девет стъпки тавани и широки кресла, пригодени за преодоляване на ускорението, но за него и Дуейн Фъргюсън бяха донесли висящи койки, които можеха да поберат тялото на шимпанзе. Несъмнено бяха ги отмъкнали от новия кораб. От кораба, който никога нямаше да полети — или поне нямаше да полети върху струи от йонизиран газ. А нямаше и съмнение, че това сигурно е последният път, когато се налага човешки ум да отпътува от Земята в маймунско тяло.

Марчанд не разбираше с какво Айзъл бе заменил йонизирания газ и как се придвижваше към звездите проклетият му кораб. Поли– или молифлекторът, все едно как се казваше тази проклетия, беше много малък. Целият кораб бе джудже.

Нямаше помещение за материалите за химическите реакции — те бяха в такива малки количества, колкото да изведат кораба в орбита. Тогава вълшебната малка черна кутия — всъщност не беше кутия, а сандък, и съвсем не беше малък, тъй като на големина бе колкото един роял, и не беше черен, а сив — щеше да извърши своето вълшебство. Наричаха вълшебството „полиномиация“. Марчанд дори не се опита да разбере какво означава тази полиномиация — той само слушаше или се преструваше, че слуша краткия и недодялан словесен опит на Айзъл да преведе езика на математиката в членоразделна реч. Марчанд чу достатъчно, за да проумее нещичко. Пространството имаше „N“ измерения. Чудесно, това изясняваше целия въпрос, поне доколкото го засягаше него, ето защо той не даде ухо на мъчителните усилия на Айзъл да обясни как човек може да се изкачи, така да се каже, в полиномиално измерение — не, като че ли не беше така, ами да превърне съществуващите полиномиални измерения на една стандартна четирипространствена маса в по-високи математически степени… той не чу това. Не чу нито дума. Беше се заслушал единствено в мощното равномерно туптене на маймунското сърце, което сега изпращаше кръв към мозъка му.

Дуейн Фъргюсън се появи в маймунското тяло, което вече никога нямаше да напусне. Това бе още една точка в самообвинението на Марчанд — чу, като казваха, че на Фъргюсън не му провървяло и тялото му умряло при процеса на „пренасянето“.

Веднага щом разбра какви са намеренията на Айзъл, Марчанд реши да ги използва като възможност за изкупление. Планът бе много прост. Основно изпитание на двигателя на Айзъл, съчетано с мисия на милосърдие. Те възнамеряваха да отлетят по маршрута на заминалия отдавна тромав „Тихо Брае“ и да го настигнат някъде в Космоса… защото дори сега, тридесет години след като бе излетял от Порт Кенеди, корабът продължаваше да намалява скоростта си, за да влезе в своята изпитателна орбита около Грумбридж 1618. Докато Марчанд пристягаше ремъците около себе си, Айзъл обясняваше всичко отначало. Той проверяваше своя черен сандък и същевременно говореше.

— Разбирате ли, сър, ние ще се опитаме да изравним курса и скоростта, но честно казано, това е най-трудното. Най-лесно е да ги настигнем — скоростта ни позволява това. После ще прехвърлим резервния полифлектор на борда на „Тихо Брае“…

— Да, блаходаря — рече любезно Марчанд, като все така продължаваше да не слуша какво му разправят за двигателя. Щом този двигател съществуваше, Марчанд трябваше да го използва — съвестта иначе не би му простила, — но не искаше да знае никакви подробности.

Защото фактът, че са пропилени толкова много човешки живота, си остава непроменен.

Всяка година, прекарана в камерите за дълбоко замразяване на „Тихо Брае“, намалява с един месец живота на тялото, поставено в тях. Изпотяването е забавено, но не и спряно. Сърцето не бие, но кръвта се изтласква с помпа. Тръбички впръскват захар и минерали в нециркулиращата кръв. Катетри отвеждат отпадъчните вещества. А експедицията Грумбридж 1618 щеше да трае деветдесет години.

Най-доброто, на което можеше да се надява един четиридесетгодишен човек, бе при пристигането да бъде възстановен в тяло, чиято биологична възраст е около петдесет години — докато зад гърба му на Земята не е останало вече нищо: роднините му са измрели отдавна, а приятелите са се превърнали в прах.

Струваше си риска. Или поне така мислеха колонистите, водени от любопитството, което разяжда пътешественика, и изгаряни от непреодолимото желание, което го отвежда още по-нататък. Заради богатството, могъществото и свободата, които може да им даде един нов свят, и заради мястото, което щяха да им отредят учебниците по история — не мястото на Уошингтън, нито дори на Христос. Те щяха да получат мястото на нови Адам и Ева.

Струваше си риска, мислеха всички онези хиляди хора, когато доброволно излетяха. Но какво щяха да мислят, когато кацнат!

Ако кацнеха, без да знаят истината, ако някой кораб като този на Айзъл не ги настигнеше в Космоса, за да им я каже, те щяха да се сблъскат с най-голямото разочарование, преживявано някога от човек. По първоначалния си план експедицията Грумбридж 1618 на борда на „Тихо Брае“ трябваше да продължи още четиридесет години. През това време с изобретението на Айзъл, което осигуряваше превози със скорост, по-висока от светлинната, планетата щеше да бъде вече населена от стотици хиляди хора, да работят фабрики, да има построени пътища, най-добрата земя да бъде разграбена, а учебниците по история да са стигнали вече до пета глава… и тогава какво щяха да мислят трите хиляди застаряващи пътешественици?

Марчанд изстена и потрепера, и то не само защото корабът излиташе и ускорението притисна гръдния му кош към гръбнака.

Когато се намираха вече във властта на полифлектора, той прекоси пилотската кабина, за да отиде при другите.

— Нихоха досеха не съм бил в Хосмоса — каза той.

— Вашата работа беше на Земята — отбеляза Айзъл извънредно почтително.

— Да. Тошно таха. — И Марчанд спря дотук. Един човек, чийто живот е провал, дължи нещо на хората и едно от нещата, които дължи, е привилегията да им позволява да гледат на това със снизхождение.

Той наблюдаваше внимателно как Айзъл и Фъргюсън отчитат данните на уредите и извършват микрометрични наблюдения върху действието на полифлектора. Марчанд не разбираше нищо от свръхсветлинни двигатели, но от звездни карти имаше понятие. Видя пред себе си отбелязан с двоен контур курса на експедицията Грумбридж 1618. „Тихо Брае“ бе застанал като светла точица на около девет десети от разстоянието между Слънчевата система и звездата Грумбридж, което, измерено във време, правеше някъде по-малко от три четвърти от пътя на експедицията.

— Обемни детектори, д-р Марчанд — обясни весело Айзъл, посочвайки към картите. — Добре е, че не са много наблизо, защото масата им тогава ще е твърде малка, за да я засекат.

Марчанд разбра: същите тези детектори, които могат да показват слънце или планета, биха показали и кораб от милиони тонове, ако скоростта му е достатъчно голяма, за да увеличи достатъчно масата.

— Добре е и това, че не са много надалече — добави Айзъл с разтревожен вид. — Ще ни е трудно сега да изравним скоростта си с тяхната, въпреки че от девет години те намаляват своята скорост… Да пристегнем ремъците.

Марчанд стегна ремъците си от койката в очакване на нов пристъп от обичайните усещания при ускорението. Но това, което последва, бе различно и много по-отвратително.

Това беше месомелачка, която дъвчеше сърцето и мускулите му и после ги плюеше смазани и уродливи.

Това беше центрофуга, която стискаше гърлото и мачкаше сърцето му.

Това беше шеметът и гаденето от влакче в пратер или от малка лодка, попаднала в тайфун. Без значение къде ги беше отнесъл корабът, звездите на картите се изплъзнаха, спуснаха се надолу и заеха ново местоположение.

Завладян от най-смазващата за цял един век мигрена, Марчанд едва ли разбираше какво става, но той научи, че през това време бяха намерили „Тихо Брае“ след старта, даден му преди тридесет години.