Баскервилското куче

Глава XIIСмърт сред тресавището

Няколко секунди седях, без да мога да си поема дъх, не вярвайки на ушите си. После отново дойдох на себе си, гласът ми се възвърна и ми се стори, че за миг огромна тежест се смъкна от плещите ми. Този студен, язвителен и ироничен глас можеше да принадлежи само на един човек в света.

— Холмс! — извиках аз. — Холмс!

— Излез — каза той — и внимавай, моля ти се, с револвера.

Аз се наведох, за да мина през ниския отвор. Холмс беше седнал на един камък и като видя учудената ми физиономия, в сивите му очи заигра весело подигравателно пламъче. Беше отслабнал, но имаше бодър жизнерадостен вид, а лицето му бе загоряло от слънцето и загрубяло от вятъра. Със спортния си костюм и каскета той не се различаваше от кой и да е турист из тресавището, но беше останал верен на своята котешка любов към чистотата. Беше така гладко обръснат и ленената му риза така идеално чиста, като че се намираше на „Бейкър стрийт“.

— Никога през живота си не съм се радвал така — казах аз, като стисках ръката му.

— И не си се учудвал толкова, а?

— Да, трябва да призная това.

— Но не само ти си учуден, уверявам те. Докато не стигнах на двадесет крачки от вратата, нямах представа, че си открил временното ми убежище, а още по-малко, че си вътре в него.

— Познал си следите ми?

— Не, Уотсън. Страхувам се, че не бих се наел да разпозная следите ти измежду всички други на света. Ако някога сериозно решиш да ме изиграеш, ще трябва да си смениш магазина за цигари, защото, щом видях угарката от цигара с надпис „Брадли-Оксфорд стрийт“, разбрах, че моят приятел Уотсън е някъде наблизо. Ще я видиш там до пътеката. Хвърлил си я без съмнение в сюблимния момент, когато си решил да атакуваш празната хижа.

— Съвършено вярно.

— Така си и мислех и понеже познавам твоето възхитително упорство, бях убеден, че стоиш вътре в засада с оръжие подръка и чакаш да се върне обитателят. Наистина ли ме мислеше за престъпника?

— Не знаех кой си, но бях решил да открия това.

— Прекрасно, Уотсън! А как разбра моето местонахождение? Сигурно си ме видял през онази нощ, когато преследвахте каторжника и аз бях така неблагоразумен, че допуснах луната да ме освети.

— Да, тогава те видях.

— И несъмнено си претърсил всички, докато си дошъл до тази, нали?

— Не. Твоят хлапак е бил забелязан и това ми послужи за указание къде да те търся.

— А, старият джентълмен с телескопа, положително! Когато най-напред видях обектива да блести на слънцето, не можах да разбера какво е това.

Той стана и надникна в колибата.

— Аха, виждам, че Картрайт е донесъл припаси. Какво е това листче? Аха, ти си бил в Кумб Трейси, нали?

— Да.

— За да видиш мисиз Лаура Лайънс?

— Точно така.

— Отлично! Нашите изследвания очевидно вървят по паралелни линии и като обединим резултатите, надявам се, че ще имаме достатъчно пълна представа за този случай.

— Радвам се от сърце, че те виждам, защото тази мистерия и отговорността, която поех, бяха вече твърде много за нервите ми. Но как си дошъл и какво правиш тук? Мислех, че си на „Бейкър стрийт“ и разрешаваш случая с шантажа.

— Точно това и исках да мислиш.

— Значи използуваш моята помощ, без да имаш доверие в мене — възкликнах аз с известно огорчение. — Мисля, че заслужавам по-друго отношение, Холмс!

— Драги приятелю, при разрешаването на този случай, както и при много други, твоята помощ е била неоценима за мене и ако ти се струва, че съм ти изиграл номер, моля те да ми простиш. Право да ти кажа, направих това отчасти заради тебе самия, защото прецених опасността, на която се излагаш, и това ме доведе тук, за да проуча работата лично. Ако бях със сър Хенри и тебе, ясно е, че щях да гледам нещата от същата гледна точка, от която ги гледате и вие, а пък и моето присъствие щеше да предупреди нашите опасни противници да стоят нащрек. Така аз можех да действувам свободно, което едва ли би било възможно, ако живеех в Баскервил Хол, и останах зад кулисите, готов да изляза на сцената в критичния момент.

— Но защо ме държеше в неведение?

— Ако ти знаеше всичко, това не би ни помогнало, а можеше и да бъда открит. Щеше да ти се прииска да ми кажеш нещо или със свойствената си любезност да ми създадеш някое и друго удобство, така че щяхме да рискуваме, без това да е необходимо. Доведох със себе си Картрайт (нали си спомняш момчето от куриерското бюро) и той се грижеше за моите скромни нужди — парче хляб и чиста яка. Какво повече е нужно на човек? А освен това зорките очи и бързите крака на Картрайт бяха неоценими за мене.

— Значи съм писал отчетите си напразно? — Гласът ми затрепера, като си спомних колко труд бях положил и каква гордост изпитвах, когато ги пишех.

Холмс извади от джоба си куп писма.

— Ето твоите отчети, драги приятелю, и мога да те уверя, че са прегледани много щателно. Бях уредил всичко така добре, че пътят ми се увеличаваше само с един ден. Поздравявам те горещо за трезвата мисъл и усърдието, което прояви при разследването на този изключително труден случай.

Мене все още ми беше болно, защото ми се струваше, че бях измамен, но топлотата, с която Холмс изрече тази похвала, пропъди яда ми. Освен това в душата си чувствувах, че е прав и че в интереса на целта, която преследвахме, не е трябвало да зная, че е в тресавището.

— Така те искам! — каза той, като видя, че лицето ми се проясни. — А сега кажи ми резултата от твоето посещение при мисиз Лаура Лайънс. Не беше трудно да се досетя, че си ходил да видиш именно нея, защото вече ми беше ясно, че тя е единственият човек в Кумб Трейси, който би могъл да ни бъде от полза за нашата работа. Всъщност, ако ти не беше ходил днес, аз положително щях да отида утре.

Слънцето беше залязло и над тресавището падна здрач. Въздухът стана хладен и ние влязохме в колибата на топло. Тук, като седяхме в полумрака, аз разказах на Холмс за разговора си с дамата. Той бе така заинтересован, че трябваше да повтарям някои неща по два пъти, за да го задоволя напълно.

— Това е много важно — каза той, когато свърших. — То запълва цяла една пропаст в този извънредно сложен случай, която аз не можех да преодолея. Сигурно си разбрал, че между тази лейди и Степлтън съществува интимна дружба.

— Не знаех, че има такава дружба.

— В това не може да има съмнение. Те се срещат, пишат си и между тях цари пълно разбирателство. Сега в ръцете си имаме много силно оръжие. Само да мога да го използувам, за да въздействувам на жена му…

— Жена му ли?

— Сега и аз ще ти дам някои сведения в замяна на тези, които ти ми даде. Тази лейди, която минава тук за госпожица Степлтън, е всъщност негова жена.

— Боже мой, Холмс! Сигурен ли си в това, което казваш? Как тогава можа той да допусне сър Хенри да се влюби в нея?

— Това, че сър Хенри се е влюбил, не може да навреди на никого освен на самия сър Хенри. Както и ти си забелязал, Степлтън правеше всичко възможно, за да попречи на сър Хенри да я ухажва. И пак повтарям: тази лейди е жена, а не сестра на Степлтън.

— Но защо им е тази хитро измислена лъжа?

— Защото той е предвидил, че тя ще му бъде много полезна в ролята на свободна жена.

Всички мои неизказани предчувствия и смътни подозрения добиха изведнъж определена форма и се съсредоточиха върху естественика. Стори ми се, че в този спокоен, безцветен човек със сламена шапка и мрежа за пеперуди съзрях нещо ужасно — същество безкрайно търпеливо и лукаво, с усмихнато лице и кръвожадно сърце.

— Значи той е нашият неприятел, той ни следеше в Лондон?

— Да, това е решението на загадката.

— А предупреждението… сигурно тя го е пратила?

— Точно така.

Сред мрака, който така дълго ме обгръщаше, изплуваха полувидените, полупредугадени от мен очертания на чудовищна мерзост.

— Но сигурен ли си в това, Холмс? Откъде знаеш, че тази жена му е съпруга?

— При първата среща с тебе той така се е забравил, че ти е разказал част от истинската си биография, и съм сигурен, че после много пъти е съжалявал за това. Степлтън наистина е бил училищен директор в Северна Англия. Няма нищо по-лесно от това, да събереш сведения за един учител. Има училищни агенции, които могат да ти кажат всичко за всеки, който е упражнявал тази професия. След като направих малка справка, разбрах, че едно училище е било сполетяно от нещастие при ужасни обстоятелства и че собственикът (името беше друго) е изчезнал заедно с жена си. Дотук всичко съвпадаше, а когато научих, че изчезналият директор е имал слабост към ентомологията27, идентификацията стана пълна.

Мракът се разпръсваше, но още много неща бяха в сянка за мен.

— Но щом тази жена му е съпруга, на какво се надява мисиз Лаура Лайънс? — попитах аз.

— Това е един от пунктовете, върху който твоите собствени изследвания хвърлят известна светлина. Разговорът ти с тази жена изяснява твърде много положението. Аз не знаех за проектирания развод между нея и съпруга й. В такъв случай, тъй като счита Степлтън за неженен, тя си прави сметка да му стане жена.

— А когато разбере измамата?

— О, тогава тази дама ще се окаже много полезна за нас. Първата ни работа и на двамата ще бъде да се срещнем с нея, и то още утре. Но не смяташ ли, Уотсън, че си се отлъчил от поста си, и то доста дълго време? Твоето място е в Баскервил Хол.

Последните червени отблясъци на запад бяха угаснали и над тресавището се бе спуснала нощ. Няколко плахи звезди блещукаха на лилавото небе.

— Един последен въпрос, Холмс — казах аз, като ставах. — Няма защо да имаме тайни помежду си. Какво значи всичко това? Каква е целта му?

Холмс отговори с глух глас:

— Убийство, Уотсън. Тънко обмислено и хладнокръвно убийство. Не ме питай за подробности. Моята примка се стяга около него така, както неговата около сър Хенри, и с твоя помощ той е вече почти в ръцете ми. Сега има само една опасност: да не би той да нанесе удара си, преди ние да сме готови да нанесем нашия. Още един или най-много два дни и всичко ще свърши, а дотогава бди над сър Хенри така, както любеща майка бди над болното си дете. Днешната ти мисия излезе успешна и при все това щеше да направиш по-добре, ако не го беше оставял. Слушай!

Един страхотен писък, един продължителен вик, пълен с ужас и болка, разкъса тишината на тресавището. Този страшен крясък смрази кръвта в жилите ми.

— Боже мой! — прошепнах аз. — Какво е това? Какво може да значи?

Холмс беше вече скочил и аз видях в отвора на колибата тъмните очертания на атлетическата му фигура. С приведени рамене и протегнат врат той се взираше в тъмнината.

— Шшшт — изсъска той. — Тихо.

Викът се чу ясно, защото беше много силен, но той идваше някъде отдалеч из мрачната пустош. Но ето, той отново долетя до слуха ни, по-близък, по-силен и по-настойчив отпреди.

— Къде е това? — прошепна Холмс и по трепета в гласа му разбрах, че и той, човекът от желязо, е потресен до дъното на душата си. — Къде е това, Уотсън?

— Мисля, че там — и аз посочих в тъмнината.

— Не, нататък.

Агонизиращият вик проехтя още веднъж в тихата нощ, но сега още по-близък и силен. И един нов звук се примеси с него — тихо, неясно хриптене, приятно и при все това страховито, което ту се засилваше, ту отслабваше като глухия постоянен ромон на морето.

— Кучето! — изкрещя Холмс. — Бързо, Уотсън! Бързо! Боже мой! Дано само не е твърде късно!

Той вече тичаше презглава надолу, а аз го следвах по петите. Сега, право пред нас, някъде измежду възвишенията, долетя един последен отчаян вик, последван от тъпо тежко строполяване. Спряхме и се ослушахме. Никакъв звук не наруши потискащата тишина на безветрената нощ.

Холмс се хвана за главата като обезумял и тупна с крак.

— Той ни изпревари, Уотсън. Закъсняхме твърде много. — Не, не! Не може да бъде!

— Какъв глупак съм, че не развързах ръцете си по-рано. А и ти, Уотсън! Виждаш ли какво стана, като напусна поста си. Но заклевам се, ако най-лошото се е случило, ще отмъстим!

Ние тичахме в мрака слепешката, препъвахме се в камъните, промъквахме се през бодливите храсти, пухтяхме нагоре по височините и после се втурвахме надолу, придържайки се винаги към посоката, от която беше дошъл този страхотен вик. На всяка височина Холмс се спираше и се взираше напрегнато около себе си, но гъст мрак покриваше тресавището и нищо не помръдваше върху лицето на тази печална шир.

— Виждаш ли нещо?

— Нищо.

— Чакай! Какво е това?

Нисък стон долетя до нас. Там значи, вляво! От тази страна един скалист хребет завършваше с отвесна канара, която стърчеше над осеян с камъни склон. И там, сред камъните, разперено като орел лежеше нещо тъмно. Докато тичахме към него, неясните очертания добиха определена форма. Това беше проснат по очи човек с глава, превита надолу под страхотен ъгъл, с приподвити рамене и изгърбено тяло — сякаш се готвеше да направи смъртен скок. Позата му беше толкова чудновата, щото в първия момент не можах да осъзная, че стонът, който чухме, е означавал отлитането на душата му. Ние се наведохме над тъмната фигура, но не чухме вече ни стон, ни шепот. Холмс сложи ръка на нея, но веднага я отдръпна, като извика ужасено. Пламъкът на кибритената клечка, която той запали, освети окървавените му пръсти и страшната, бавно увеличаваща се локва под разбития череп на жертвата. Но пламъкът освети нещо друго, което накара сърцата ни да замрат от болка — тялото на сър Хенри Баскервил.

Та нима беше възможно да забравим този специфичен ръждивокафяв спортен костюм — същия, който той носеше, когато за първи път се видяхме на „Бейкър стрийт“? Макар и за момент, ние го забелязахме ясно, а после пламъкът затрептя и угасна, така както угасна и последната надежда в душите ни. Холмс изохка, а лицето му се белееше в тъмнината.

— Скот! Скот! — извиках аз, като свих юмруци. — О, Холмс! Никога няма да си простя, че го оставих на произвола на съдбата.

— Аз съм по-виновен от тебе, Уотсън. За да изкарам докрай и да закръгля, така да се каже, този случай, аз пожертвувах живота на клиента си. Това е най-големият удар, който ме е сполетявал в моята кариера. Но как можех да зная, как можех да зная, че въпреки всички мои предупреждения той ще рискува живота си и ще излезе сам из тресавището?

— И ние чухме виковете му. Боже мой, какви викове! И да не можем да му помогнем! Но къде е това чудовищно куче, което е причинило смъртта му? Може би в този момент се спотайва някъде между скалите. Ами Степлтън къде е? Той ще отговаря за деянията си!

— Да, ще отговаря за всичко! Аз ще се погрижа за това! И чичото, и племенникът са убити: единият умря от страх само при вида на този звяр, който той смяташе за свръхестествено същество, а другият свърши живота си, опитвайки се да се спаси с отчаяно бягство. Но сега ще трябва да докажем, че между този човек и звера има връзка. Обаче, като изключим звуците, които чухме, ние изобщо не можем да твърдим, че кучето съществува, тъй като сър Хенри очевидно е умрял при падането. Но заклевам се, че колкото и хитър да е този приятел, той ще бъде в ръцете ми, преди да е изминал и ден.

Ние стояхме с разбити сърца от двете страни на осакатеното тяло, съкрушени от това внезапно и непоправимо нещастие, което сложи печален край на целия наш дълъг и уморителен труд. После, когато луната изгря, ние се изкачихме на върха на скалата, от която беше паднал нашият нещастен приятел, и оттам огледахме посребреното и същевременно мрачно тресавище. Надалеч, по посока на Гримпен, блещукаше една-единствена жълта светлинка. Това можеше да бъде само самотната къща на Степлтънови. Вдигнах юмрук нататък със страшно проклятие.

— Защо не го заловим веднага?

— Работата ни не е завършена. Този човек е извънредно ловък и хитър. Не е важно какво знаем, а какво можем да докажем. Ако направим една погрешна стъпка, мерзавецът може да ни се изплъзне въпреки всичко.

— Тогава какво да правим?

— Утре ще имаме доста работа. Тази нощ можем само да изпълним последния си дълг към бедния ни приятел.

Двамата се спуснахме по стръмния склон и приближихме трупа, който се чернееше между посребрените камъни. Видът на тези мъчително сгърчени крайници накара сърцето ми да се свие от болка, а очите ми се напълниха със сълзи.

— Трябва да изпратим за помощ, Холмс! Само двамата не можем да го носим през целия път до Баскервил Хол. Боже мой, да не си полудял!

Холмс се беше навел над тялото и изкрещя. После започна да подскача, да се смее и да стиска силно ръцете ми. Та нима това беше моят сериозен и сдържан приятел? Сякаш дяволът беше влязъл в него.

— Брада! Брада! Той има брада!

— Брада?

— Това не е баронетът … това … Боже, та това е моят съсед, каторжникът!

С трескава бързина обърнахме тялото и окървавената брада щръкна нагоре към студената и ярка луна. Не можеше да има никакво съмнение — това ниско чело и хлътналите животински очи. Действително това беше същото лице, което ме беше измерило със злия си поглед там, между скалите, при светлината на свещта — лицето на Селдън престъпника.

Само за миг всичко ми стана ясно. Спомних си, че баронетът ми беше казал, че подарил целия си стар гардероб на Баримор. Значи Баримор пък го е дал на Селдън, за да го улесни в бягството муза Америка. Обувките, ризата, кепето, всичко беше на сър Хенри. Трагедията все пак си беше трагедия, но този човек и без това бе заслужил смърт според законите на страната. Обясних на Холмс как стои работата, а сърцето ми преливаше от радост и щастие.

— Значи облеклото е причината за смъртта на този нещастник — каза Холмс. — Съвсем ясно е, че на кучето е било дадено да подуши някоя вещ на сър Хенри — най-вероятно откраднатата в хотела обувка, и то се е нахвърлило върху този човек. Обаче тук има едно странно обстоятелство: как е разбрал Селдън в тъмнината, че кучето е по следите му?

— Той го е чул.

— Едно куче из тресавището едва ли би хвърлило този закоравял престъпник в такъв ужас, та да крещи така диво за помощ, рискувайки с това да бъде заловен отново. А ако съдим по продължителността на виковете му, той е разбрал още отдалеч, че кучето го преследва. Как е разбрал това?

— За мене по-голяма загадка е защо това куче, ако допуснем, че всички наши предположения са правилни …

— Не съм допуснал такова нещо.

— Добре тогава … Защо това куче е пуснато тази нощ! Предполагам, че то не винаги се разхожда свободно из тресавището. Степлтън не би го пуснал, ако не е имал основания да мисли, че сър Хенри ще бъде навън.

— Моята загадка е по-трудна и от двете. Струва ми се, че много скоро ще имаме обяснението на твоята, докато моята ще остане може би завинаги една мистерия. Въпросът сега е, какво ще правим с тялото на този нещастен негодник? Не можем да го оставим тук на лисиците и гарваните.

— Предлагам, докато влезем във връзка с полицията, да го оставим в една от колибите.

— Именно. Не се съмнявам, че двамата ще можем да го отнесем дотам. Хей, Уотсън, кой е този? Та това е самият той! Каква удивителна дързост! Не издавай с нищо нашите подозрения! Нито дума, иначе плановете ни ще рухнат!

През тресавището се приближаваше към нас някои и аз забелязах блещукането на пура. Луната го осветяваше, така че можах да различа подвижната фигура и леката походка на естественика. Като ни видя, той се спря и после отново продължи:

— А! Доктор Уотсън, нима това сте вие! Най-малко вас очаквах да видя в тресавището посред нощ. Но… боже мой! Какво е това? Някой ранен? Не може да бъде! Нима това е нашият приятел сър Хенри!

Той се втурна покрай нас и се наведе над мъртвия човек. Чух го как тежко пое дъх и пурата падна от ръката му.

— Кой… кой е този? — запъна се той.

— Това е Селдън — избягалият от Принстаун.

Степлтън обърна към нас мъртвешки бледото си лице, но с върховно усилие на волята успя да прикрие учудването и разочарованието си. Той местеше острия си поглед ту към Холмс, ту към мене.

— Боже мой, какво ужасно нещо! Как се е случило това?

— Изглежда, че е паднал от тези скали и си е счупил врата. Приятелят ми и аз се разхождахме из тресавището и чухме вик.

— Аз също чух вик. Това ме накара да изляза. Обезпокоих се за сър Хенри.

— Защо именно за сър Хенри? — не се въздържах аз.

— Защото му бях предложил да намине към нас. Понеже не дойде, аз се изненадах и, естествено, когато чух викове из тресавището, се обезпокоих за него. Между впрочем — очите му отново заиграха ту към Холмс, ту към мен — чухте ли нещо друго освен виковете?

— Не — каза Холмс, — а вие?

— Не.

— Тогава защо питате?

— О, нали знаете историите, които разправят селяните за кучето-фантом и други такива чудеса. Казват, че го чували нощем из тресавището. Чудех се дали не сте дочули някакъв вой тази нощ.

— Не чухме нищо подобно — казах аз.

— А каква е вашата теория за смъртта на този нещастник?

— Без съмнение тревогите и постоянният страх, че може да бъде открит, са помрачили разсъдъка му. В припадък на лудост той е тичал из тресавището, случайно е паднал оттука и си е счупил врата.

— Тази теория изглежда съвсем правдоподобна — каза Степлтън като че ли с облекчение. — А вие, мистър Шерлок Холмс, какво мислите за това?

Моят приятел се поклони.

— Много бързо разпознавате хората — каза той.

— Ние ви очакваме тук още откак дойде доктор Уотсън. Пристигате тъкмо навреме, за да видите една трагедия.

— Да, наистина. Струва ми се, че обяснението на моя приятел е правилно. А утре ще отнеса със себе си в Лондон само един неприятен спомен.

— О, вие се връщате утре?

— Така възнамерявам.

— Надявам се, че вече сте хвърлили известна светлина върху всички тези събития, които така ни озадачиха?

Холмс сви рамене:

— Човек не винаги постига такъв успех, на какъвто се надява. На детектива са нужни факти, а не легенди и слухове. Нищо не излезе от тази работа.

Моят приятел говореше с най-естествен и безучастен тон. Степлтън продължаваше да го гледа настойчиво. После се обърна към мене:

— Бих предложил да отнесем този нещастник до в къщи, но сестра ми така ще се изплаши, че не ми се иска да настоявам за това. Мисля, че ако го покрием с нещо, ще можем да го оставим тука до утре.

Така и направихме. След като отклонихме гостоприемното предложение на Степлтън, ние се отправихме към Баскервил Хол, като оставихме естественика да си върви сам. Когато погледнахме назад, видяхме неговата бавно отдалечаваща се по тресавището фигура, а зад нея — черното петно върху посребрения склон, което показваше мястото, където лежеше човекът, завършил живота си така ужасно.

— Най-после се хванахме за гушите — каза Холмс, като вървяхме през тресавището. — Какво самообладание има този приятел! Как се окопити веднага, след като разбра, че жертва на неговия кроеж е станал съвсем друг човек. А това би трябвало да бъде зашеметяващ удар за него. Казах в Лондон, Уотсън, и сега пак повтарям: никога не сме кръстосвали шпагите си с такъв достоен противник.

— Съжалявам само, че те видя.

— И аз съжалявах отначало, но нямаше как да избегнем това.

— А как мислиш: сега, когато знае, че си тук, ще измени ли плановете си?

— Това може би ще го накара да бъде по-предпазлив или пък ще го принуди да се реши изведнъж на някоя отчаяна постъпка. Както повечето ловки престъпници, той сигурно се осланя твърде много на собствената си хитрост и си въобразява, че ни е изиграл окончателно.

— Защо не го арестуваме веднага?

— Драги ми Уотсън, ти си човек на действието. Изглежда, че само за това си роден. Каква полза ще имаме от това? Нямаме никакви доказателства против него, Ето, в това се състои неговата дяволска хитрост! Ако действуваше чрез някой човек, тогава можеше да се доберем до някакви улики, но сега, и да извадим кучето на бял свят, това съвсем няма да ни помогне, за да сложим въжето около врата на господаря му.

— Но тук несъмнено има престъпление.

— Нито следа от такова. Само предположения и догадки. В съда ще станем за смях, ако се явим там с такава история и такива „факти“.

— Имаме смъртта на сър Чарлз.

— Намерен мъртъв без никаква следа от насилие. Ти и аз знаем, че е умрял от страх, знаем също и какво го е изплашило, но как ще убедим в това дванадесетте тъпи съдебни заседатели. Къде е тук кучето? Къде са следите от зъбите му? Ние знаем, разбира се, че куче не хапе мъртъв човек и че сър Чарлз е умрял, преди още този звяр да се е нахвърлил върху него. Трябва обаче да докажем всичко това, а ние не сме в състояние да го направим.

— Е, а тази нощ?

— И тази нощ положението не е много различно. И сега няма пряка връзка между кучето и смъртта на този човек. Ние въобще не видяхме кучето. Само го чухме, но не можем да докажем, че е гонило именно каторжника. Пълна липса на мотивировка! Не, драги мой, ще трябва да се примирим с факта, че досега нямаме никакви улики за престъпление и поради това трябва да намерим такива дори ако е нужно да рискуваме.

— И какво предлагаш?

— Надявам се много на това, което мисиз Лаура Лайънс би могла да направи за нас, когато положението на нещата й стане ясно. Имам също и свой собствен план. Но нека не мислим за утрешния ден, макар да се надявам, че преди той да измине, ние ще имаме най-после надмощие.

Нищо повече не можах да измъкна от него; той вървя, потънал в мислите си, до самата врата на Баскервил Хол.

— Ще влезеш ли?

— Да, не виждам никакъв смисъл да се крия повече. Но… една последна дума, Уотсън: не казвай нищо на сър Хенри за кучето. Нека си мисли, че причината за смъртта на Селдън е такава, каквато на Степлтън му се искаше да вярваме, че е. Така той ще има повече мъжество за изпитанието, на което ще трябва да се подхвърли утре, щом е поел ангажимент (ако си спомням добре твоя отчет)да обядва у Степлтънови.

— Но и аз съм поканен у тях.

— Тогава ще трябва да им се извиниш, а той ще отиде сам. Това лесно ще се нареди. А сега, ако сме закъснели за обед твърде много, то поне за вечеря идваме тъкмо навреме.