Баскервилското куче

Глава XIIIЗалагане на мрежите

Като видя Шерлок Холмс, сър Хенри по-скоро се зарадва, отколкото учуди, защото от няколко дни насам се надяваше, че последните събития ще накарат Холмс да пристигне от Лондон. Все пак той вдигна вежди, като видя, че моят приятел нито има багаж, нито пък се опитва да обясни липсата му. Веднага снабдихме Холмс с всичко необходимо и после, през време на закъснялата вечеря, разправихме на баронета онази част от нашите преживявания, която би следвало да знае.

На мене се падна неприятното задължение да съобщя на Баримор и жена му новината за смъртта на Селдън. За лакея това беше явно облекчение, но тя плака горчиво, закрила лице с престилката си. В очите на целия свят Селдън беше убиец — полузвяр — полудемон, но за нея той винаги щеше да си остане малкото своенравно момченце от времето на нейното моминство — детето, което не се е откъсвало от ръцете й. Наистина нещастен е онзи мъж, за когото поне една жена не би поплакала след смъртта му.

— Откак Уотсън излезе сутринта, цял ден седя в къщи с лошо настроение — каза баронетът. — Смятам, че заслужавам похвала за това, че спазих обещанието си. Ако не бях дал дума, че няма да излизам сам, може би щях да прекарам по-весело тази вечер, защото Степлтън ме беше поканил да намина към тях.

— Да, щяхте да прекарате много по-весело, в това не се съмнявам — каза Холмс сухо. — Между другото вие, изглежда, не отдавате особено значение на това, че като видяхме човека със счупения врат, ние оплакахме вас.

Сър Хенри отвори широко очи:

— Но как така?

— Този окаян нещастник беше облечен във вашите дрехи. Страхувам се, че лакеят ви, който му ги е дал, може да има неприятности с полицията.

— Едва ли. Доколкото си спомням, те нямаха никакъв монограм!

— Това е цяло щастие за него, а фактически и за всички нас, защото в случая деянията ви са противозаконни. Струва ми се, че като добросъвестен детектив мой пръв дълг е да арестувам цялата къща. Отчетите на Уотсън са силно уличаващи документи.

— Но какво става с нашата работа? — попита баронетът. — Можахте ли да се оправите в тази бъркотия? Откак дойдохме тука, на нас с Уотсън едва ли нещо ни е станало по-ясно.

— Мисля, че в скоро време ще бъда в състояние да ви изясня положението. Това беше изключително трудна и много забъркана работа. Има няколко пункта, които все още не са достатъчно осветлени, но и те също ще се изяснят.

— Ние имахме една преживелица, за която Уотсън без съмнение ви е разказал. Чухме кучето в тресавището и мога да се закълна, че не всичко тук е празно суеверие. Когато бях на Запад, съм имал работа с кучета и ги разпознавам само като ги чуя. Ако можете да сложите намордник и синджир на това куче, ще бъда готов да се закълна, че сте най-великият детектив на всички времена.

— Смятам, че ако ми помогнете, ще му сложа намордник и ще го вържа много здраво.

— Каквото ми кажете да направя, ще го направя.

— Много добре. И ще искам също да изпълнявате всичко сляпо, без да питате непрекъснато за причините.

— Както ви е угодно.

— Ако изпълнявате всичко това, мисля, че има вероятност нашата малка проблема да бъде разрешена скоро. Не се съмнявам …

Той млъкна внезапно и се загледа втренчено някъде над главата ми. Светлината падаше върху лицето му, което беше така напрегнато и така неподвижно, че приличаше на лице на вещо изваяна класическа статуя — олицетворение на съсредоточеност и увереност.

— Какво има? — извикахме двамата със сър Хенри.

Когато отново ни погледна, разбрахме, че подтиска някакво вътрешно вълнение. Лицето му беше все така неподвижно, но очите светеха радостно и ликуващо.

— Извинете, но не мога да сдържа възхищението, което изпитвам като познавач на изкуството — каза той, като посочи с ръка редицата портрети, окачени на отсрещната стена. — Уотсън не е съгласен, че разбирам нещо от живопис, но това е от завист, защото нашите възгледи по този въпрос се различават. Но това наистина е прекрасна галерия от портрети.

— Щастлив съм да чуя такова нещо от вас — каза сър Хенри, като гледаше с известна изненада приятеля ми. — Аз нямам претенции да разбирам много от тези неща и бих оценил по-добре един кон или бик, отколкото една картина. Не знаех, че намирате време да се занимавате с изкуство.

— Познавам хубавото веднага щом го видя, а сега наистина виждам нещо хубаво. Мога да се закълна, че онази леди със синята коприна е работа на Кнелер, а дебелият джентълмен с перуката — на Ренълдз. Всичките са фамилни портрети, нали?

— До един.

— Знаете ли имената на тези хора?

— Баримор ми ги набива в главата доста време, та мисля, че мога да кажа урока си отлично.

— Кой е този джентълмен с далекогледа?

— Това е контраадмирал Баскервил, който е служил при Родни в Западна Индия. Човекът със синьото палто и свитъка в ръка е сър Уилям Баскервил, председател на комисията при камарата на общините по времето на Пит.

— А този горделивец срещу мене? Този с черното кадифе и дантелата?

— О, с него трябва непременно да се запознаете. Той е причината за всички наши нещастия — злодеят Хуго, от когото води началото си легендата за Баскервилското куче. Него едва ли ще забравим някога.

Аз гледах портрета с интерес и известно учудване.

— Боже мой! — извика Холмс. — Та той изглежда съвсем тихичък и кротък човек, но мога да кажа, че в погледа му се крие нещо демонично. Аз си го представях по-едър и с разбойническа физиономия.

— Портретът е автентичен, в това няма съмнение, защото на гърба е написано името и дата 1647 год.

До края на вечерята Холмс не говори почти нищо, но портретът на стария гуляйджия, изглежда, го беше обаял и той не откъсна погледа си от него. Обаче чак по-късно, когато сър Хенри си отиде, можах да разбера интимната мисъл на Холмс. Със свещ в ръка той ме заведе обратно в хола и повдигна светлината към потъмнелия от времето портрет на стената.

— Забелязваш ли нещо?

Заразглеждах широкополата шапка, украсена с пера, и прямото сурово лице, оградено с дълги къдрици коса и бяла дантелена яка. Това лице не беше жестоко, а само студено, строго и малко надуто, със стиснати тънки устни и хладен, нетърпящ възражения поглед.

— Не ти ли напомня някой твой познат?

— В челюстта има нещо общо със сър Хенри.

— Може би това е само внушение. Почакай за момент.

Той се качи на един стол и като държеше свещта в лявата ръка, със сгъната дясна закри широкополата шапка и дългите къдрици.

— Сили небесни! — извиках аз изумен.

От платното ме гледаше лицето на Степлтън.

— Аха, видя ли го сега? Очите ми са привикнали да отделят лицата от украшенията, които ги заобикалят. Най-важното качество за един криминалист е да може да вижда всичко въпреки дегизировката.

— Но това е поразително! Сякаш е Степлтъновият портрет!

— Ето ти интересен пример за превъплъщение, което, изглежда, е не само физическо, но и духовно. Достатъчно е човек да започне да изучава фамилни портрети, за да стане привърженик на доктрината за прераждането. Степлтън също е Баскервил, това е очевидно.

— С претенции за наследство?

— Точно така. Тази случка с портрета ни даде в ръцете най-важната от липсващите нишки. Пипнахме го, Уотсън, пипнахме го и мога да се закълна, че до утре вечер той ще пърха в мрежата ни безпомощен, както пеперудите в неговата. Карфица, парче корк и картонче и ние ще го прибавим към нашата колекция на „Бейкър стрийт“.

Като се отдалечаваше от портрета, Холмс избухна в смях — нещо необичайно за него. В редките случаи, когато го чувах да се смее, знаех, че това винаги предвещава зло за някого.

Станах рано сутринта, но Холмс, изглежда, беше на крак отдавна, защото, като се обличах, го видях, че се връща отнякъде по алеята.

— Да, днес ще имаме богат лов — забеляза той, като потриваше радостно ръце. — Всички мрежи са на мястото си и изтеглянето им ще започне скоро. Преди да се стъмни, ще разберем дали сме хванали голямата зъбата щука, или тя се е измъкнала през мрежата.

— Беше ли вече из тресавището?

— Изпратих от Гримпен в Принстаун съобщение за смъртта на Селдън. Мога да ви обещая, че никой от вас няма да бъде безпокоен за тази работа. Свързах се също с моя верен Картрайт, защото ако не бях го успокоил, че съм жив и здрав, той положително щеше да издъхне пред вратата на колибата ми като куче над гроба на господаря си.

— Какъв е следващият ход?

— Да се видим със сър Хенри. А, ето го и него!

— Добро утро, Холмс — каза баронетът. — Приличате на генерал, който с началник-щаба си изготвя плана за сражението.

— Точно така. Уотсън чакаше заповеди.

— Аз също.

— Много добре. Доколкото разбрах, довечера сте поканени на вечеря у нашите приятели Степлтънови.

— Надявам се, че вие също ще дойдете. Те са много гостоприемни хора и аз съм уверен, че ще ви се зарадват много.

— За съжаление Уотсън и аз ще трябва да отидем в Лондон.

— В Лондон?

— Да. Смятам, че в настоящия момент там ще бъдем по-полезни.

Лицето на баронета се удължи.

— Надявах се, че ще останете при мене, докато изкараме докрай тази работа. Когато човек е сам, Баскервил Хол и тресавището не са много приятни места.

— Драги приятелю, трябва да ми вярвате безусловно и точно да изпълнявате това, което ви казвам. Можете да кажете на вашите приятели, че с удоволствие бихме дошли с вас, но поради неотложна работа се е наложило да отидем в града. Надяваме се да се върнем в Девъншир много скоро. Ще им предадете това, нали няма да забравите?

— Щом настоявате.

— Друг избор нямаме, уверявам ви.

По сбърчените вежди на баронета разбрах, че беше дълбоко засегнат от нашето заминаване, което смяташе за дезертьорство.

— Кога искате да тръгнете? — попита той студено.

— Веднага след закуска. Ще отидем с кола до Кумб Трейси, а Уотсън ще остави нещата си като гаранция, за да сте сигурен че ще се върне. Уотсън, ти ще изпратиш бележка на Степлтън, в която ще му се извиниш, че не можеш да отидеш.

— Няма да е лошо да дойда и аз в Лондон с вас — каза баронетът. — Защо трябва да седя тука сам?

— Защото ваш дълг е да стоите на поста си! Защото ми дадохте дума да вършите това, което ви кажа, а аз ви казвам да останете.

— Добре тогава, ще остана!

— Още едно наставление: искам да отидете в Мерипит хаус с кола. Обаче изпратете кабриолета обратно, а на Степлтън кажете, че възнамерявате да се върнете пеша.

— Пеша през тресавището?

— Да.

— Но това е нещо, което вие толкова пъти сте ме предупреждавали да не правя!

— Този път спокойно можете да го направите. Ако нямах пълно доверие във вашите нерви и кураж, не бих ви карал да правите това и после то е много необходимо.

— Тогава ще го направя.

— А ако цените живота си, не минавайте през тресавището от другаде освен по правата пътека, която води от Мерипит хаус до Гримпенския път и е най-пряката пътека за към вас.

— Ще изпълня това, което казвате, точно.

— Отлично! А аз ще се радвам, ако след закуската тръгнем колкото е възможно по-скоро, за да можем да стигнем в Лондон следобед.

Бях много учуден от тази програма, при все че си спомних как снощи Холмс каза на Степлтън, че ще си заминава на другия ден. А и през ум не ми беше минало, че ще иска и аз да вървя с него, нито пък можех да разбера как така ще отсъствуваме и двамата в един момент, който и самият той смяташе за критичен. Не оставаше нищо друго обаче, освен да се подчинявам безпрекословно. И тъй, ние си взехме сбогом с нашия опечален приятел и след два часа бяхме на гарата в Кумб Трейси, откъдето изпратихме кабриолета обратно. На перона ни чакаше едно малко момче.

— Някакви заповеди, сър?

— Ще вземеш този влак за към града, Картрайт. Щом пристигнеш, ще пратиш от мое име телеграма на сър Хенри Баскервил, с която ще му съобщиш, ако е намерил бележника ми, който съм забравил, да ми го изпрати с препоръчана поща.

— Да, сър.

— Сега иди попитай в пощенската станция дали има някакво известие за мене.

Момчето се върна с една телеграма, която Холмс ми подаде. Тя гласеше: „Идвам със заповед за арестуване. Пристигам пет и четиридесет — Лестрейд.“

— Това е в отговор на моята телеграма от тази сутрин. Смятам, че той е най-добрият от професионалните детективи и неговата помощ може да ни потрябва. Сега, Уотсън, мисля, че най-добре ще уплътним времето си, като посетим твоята позната мисиз Лаура Лайънс.

Неговият план на действие започна да ми става ясен. Той искаше да използува баронета, за да убеди Степлтън, че наистина сме заминали, а ние всъщност ще се върнем вероятно в момента, когато ще бъдем най-необходими. Ако сър Хенри спомене пред Степлтънови за телеграмата му от Лондон, това ще разсее и последните им съмнения. Струваше ми се, че вече виждам как нашите мрежи се събират все повече и повече около зъбатата щука.

Мисиз Лаура Лайънс беше в работната си стая и Шерлок Холмс започна разговор с такава откровеност и непосредственост, че тя значително се учуди.

— Аз разследвам обстоятелствата, с които е била съпроводена смъртта на покойния сър Чарлз Баскервил — каза той. — Приятелят ми доктор Уотсън ме осведоми за това, което вече сте казали във връзка с тази работа, а също и за това, което сте премълчали.

— Какво съм премълчала? — попита тя предизвикателно.

— Признали сте, че сте помолили сър Чарлз да бъде при вратата в десет часа, а ние знаем, че това е мястото и часът на неговата смърт. Премълчали сте връзката между тези два факта.

— Няма никаква връзка.

— В такъв случай съвпадението би било наистина поразително. Но аз мисля, че в края на краищата ще успеем да установим тази връзка. Искам да бъда напълно откровен с вас, мисиз Лайънс. Ние считаме, че в случая има убийство, а уликите са такива, че под отговорност може да бъде привлечен не само вашият приятел Степлтън, но и неговата съпруга.

Дамата скочи от стола.

— Неговата съпруга! — изкрещя тя.

— Този факт не е вече тайна. Особата, която минава тука за сестра на Степлтън, е в действителност негова жена.

Мисиз Лайънс седна отново. Ръцете й стискаха конвулсивно дръжката на стола и аз видях как от това розовите й нокти станаха бели.

— Негова съпруга! — повтори тя. — Негова съпруга! Та нали не беше женен?

Шерлок Холмс сви рамене.

— Докажете ми! Докажете ми! И ако вие направите това! …

Свирепият блясък в очите й говореше по-добре от думите.

— Готов съм да го направя — каза Холмс, като извади от джоба си някакви книжа. — Ето ви снимка на тази двойка, направена в Йорк преди четири години. На гърба има надпис „Мистър и мисиз Ванделър“, но няма да е трудно да познаете както него, така и нея, ако сте я виждали. А тук имам три документа, подписани от хора, заслужаващи пълно доверие. В тях са описани мистър и мисиз Ванделър, които по това време са държали частното училище „Сент Оливър“. Прочетете ги и ще престанете да се съмнявате в идентичността на тези хора.

Тя прегледа книжата, а след това ни погледна с неподвижното застинало лице на отчаяна жена.

— Мистър Холмс — каза тя, — този човек ми предложи да се оженим при условие, че получа развод от мъжа си. Той ме е лъгал, подлецът му с подлец, по всевъзможни начини! Нито дума от това, което ми е казвал, не е била вярна. Но защо? Защо? Аз си въобразявах, че всичко е правил единствено заради мене. Но сега разбирам, че не съм била нищо друго освен оръдие в неговите ръце. Защо трябва да бъда вярна на човек, който никога не ми е бил верен? Защо да се мъча да го предпазя от това, което неговите злодеяния влекат след себе си? Питайте ме, каквото искате, и аз нищо няма да скрия. Заклевам ви се само в едно: когато писах писмото, не съм и сънувала, че това ще навлече някаква беда на стария джентълмен, който беше най-добрият ми приятел.

— Вярвам ви напълно, госпожо — каза Шерлок Холмс. — Споменът за тези събития сигурно ще ви причини болка и може би ще е по-леко за вас, ако аз разправям всичко, а вие можете да ме поправите, в случай че направя някоя съществена грешка. Степлтън ви внуши да напишете това писмо, нали?

— Той дори ми го продиктува.

— Предполагам, той се е мотивирал с това, че ще получите помощ от сър Чарлз за съдебните разноски, свързани с вашия развод.

— Именно.

— И после, след като сте изпратили писмото, ви е убедил да не отивате на срещата?

— Каза ми, че честолюбието му щяло да бъде накърнено, ако някой друг Даде пари за такова нещо, и въпреки че самият той бил беден човек, щял да пожертвува и последното си пени, за да бъдат премахнати пречките, които ни делят един от друг.

— Той, изглежда, е много последователна личност. И после вие не чухте нищо повече, докато не прочетохте във вестника съобщението за смъртта?

— Да.

— А той ви накара да се закълнете, че няма да казвате нищо за срещата ви със сър Чарлз?

— Да. Каза, че смъртта на сър Чарлз била много загадъчна, и аз сигурно ще бъда заподозряна, ако този факт излезе наяве. Това ме изплаши и реших да мълча.

— Така. Но вие имахте известни подозрения, нали?

Тя наведе очи, като се двоумеше.

— Аз го знаех що за човек е — каза тя, — но ако беше честен към мене, винаги щях да му бъда предана.

— Мисля, че, общо взето, вие сте се отървали щастливо. Държали сте го в ръцете си, той е знаел това, и все пак сте жива. През последните месеци вие сте вървели по края на пропастта. Сега можем да ви кажем довиждане, мисиз Лайънс, а в скоро време вероятно ще се видим пак.

— Нашият случай се оформя вече и трудностите една след друга изчезват — каза Холмс, докато стояхме, очаквайки пристигането на експреса от Лондон. — Скоро ще бъда в състояние да обобщя само с няколко думи това най-сензационно и единствено по рода си престъпление на нашето време. Криминалистите ще си спомнят подобните случаи в Гродно, Малорусия, през 1866 г. и, разбира се, убийствата на Андерсън в Северна Каролина, САЩ, но нашият случай има някои съвсем своеобразни особености. Дори и сега все още нямаме ярки улики против този толкова коварен човек. Но ще бъда много изненадан, ако тази нощ всичко не се изясни окончателно.

Лондонският експрес навлезе с грохот в гарата и от един от първокласните вагони скочи нисък жилав човек, приличен на булдог. Ръкувахме се и по благоговейния поглед, с който детективът гледаше моя другар, разбрах веднага, че Лестрейд е разбрал много неща след ония дни, когато те за първи път работиха съвместно. Аз отлично си спомнях презрението, което предизвикаха у този човек на действието логическите изводи на теоретика.

— Нещо голямо, а? — попита Лестрейд.

— Най-грандиозното от години насам. Имаме два часа, преди да мислим за тръгване. Смятам, че можем да ги оползотворим, като през това време се нахраним, а после, Лестрейд, ще ти сервирам порция чист нощен дартмурски въздух, който ще прочисти дробовете ти от лондонската мъгла. Никога не си бил насам, нали? А в такъв случай предполагам, че няма да забравиш първото си посещение.