„Ох...“

Навън беше мрачно и очертанията на предметите се размиваха. Бурята беше отминала и се дочуваше само бумтене, все едно каруца минава по мост.

Юдора Уелти Откъс от новелата Произшествие, в Поваленият човек Изглежда, съм си одраскала бузата. Челюстта ме боли. Докато падах, съм съборила ваза, спомням си, че чух как се разбива на пода, и се питам дали не съм се порязала на някое парче стъкло, нямам представа. Навън все още грее слънце. Времето е хубаво. Постепенно си поемам дъх. Чувствам как само след няколко минути ще ме стегне страхотна мигрена.

Преди два дни, докато поливах градината, вдиг нах очи и видях в небето тревожно знамение. Беше облак с красноречива форма. Огледах се да видя дали то не се отнася за друг, но наоколо нямаше жива душа. До мен не достигаше никакъв звук, само аз поливах, не долавях нито глас, нито вик, нито полъх на вятъра, нито дори бръмченето на мотор, а обикновено откъм съседите се чува я косачка, я въздушна метла за падналите листа.

Общо взето, имам усет за въздействията на външния свят. Мога да прекарам дни наред затворена, без да ми стъпи кракът навън, само защото съм открила тревожно предзнаменование в полета на птица -особено ако е съпроводен с пронизителен крясък или грак - или ако вечер слънчев лъч пробие листака и блесне в лицето ми, или пък ако се наведа да дам някоя пара на седнал на тротоара мъж, а той ненадейно ме сграбчи за ръката и започне да крещи: Демоните, лицата на демоните... Ала стига да ги заплаша, че ще ги убия, те ми се подчиняват...!! Човекът си дереше гърлото, повтаряше до побъркване тези думи, с облещени очи, като продължаваше да ме държи. През онзи ден върнах билета за влака, дори забравих къде трябваше да пътувам, пък и вече не ме интересуваше, защото нямах никакво намерение да се самоубивам или да се преструвам, че не разбирам смисъла на отправените ми послания и знаци.

Бях шестнайсетгодишна, когато след запой по време на празниците в Байон изпуснах самолета и тъкмо този самолет се разби. Това ме накара да се замисля. Реших занапред да вземам предпазни мерки, за да спася живота си. Приех, че някои неща наистина съществуват, без да обръщам внимание на онези, които им се присмиваха. Нека се смеят. Не зная защо, но винаги съм приемала знаците в небето за най-точни и достоверни, така че облак с формата на Х - достатъчно странен, за да привлече вниманието ми - непременно би ме накарал да бъда нащрек. Не знам как така съм се разсеяла. Какво е приспало моята бдителност? Може би отчасти, ако не и изцяло заради Марти. Толкова ме е срам. Сега така ме е яд. Яд ме е на самата мен. На входната врата има верига. Как можах да забравя, че на проклетата врата има верига? Ставам и отивам да я поставя. Захапвам долната си устна и за минута стоя неподвижна. С изключение на строшената ваза, всичко е на мястото си. Качвам се горе, за да се преоблека. Венсан ще идва на вечеря с приятелката си, а аз още нищо не съм приготвила.

Младата жена е бременна, но не от него. По този въпрос вече пазя мълчание. Нищо няма да постигна. Нямам повече сили да се боря с него. Нито пък желание. Когато си дадох сметка колко много прилича на баща си, направо щях да се побъркам. Името й е Жози. Търси да наеме апартамент за себе си и за Венсан, а също и за бебето, което трябва да се роди. Когато споменахме пред Ришар какви са наемите в столицата, той се престори, че му прилошава. По навик започна да се разхожда напред-назад и да мърмори под носа си. Виждам колко е остарял и пом рачнял за двайсет години. „Какво? На година или на месец?“, запита накрая, настръхнал, той. Не бил сигурен, че ще намери толкова пари. Подразбира се аз да разполагам със солидни и постоянни доходи.

Естествено.

- Нали искаше да имаш син? - казвам му. - Заб рави ли?

Напуснах го, защото беше станал непоносим, а сега е по-непоносим от всякога. Карам го да пропуши отново и дори да възобнови сутрешния си крос, за да се отърве от навъсената подозрителност, която повечето време го владее.

- Прощавай, но можеш да вървиш на майната си - отвръща ми той. -Така или иначе, в момента съм закъсал с парите.

Нали уж си беше намерил работа?

- Не зная. Поговорете двамата.

И с него вече нямам желание да се боря. Прекарах повече от двайсет години от моя живот с този човек и понякога се питам как съм намерила сили за това.

Напълвам ваната. Бузата ми е зачервена и дори жълтеникава, с цвят на глина, а в ъгълчето на устните ми има капчица кръв. Здравата съм се разрошила - цели кичури са се измъкнали от шнолата. Сипвам солите във водата. Същинска лудост, защото минава пет следобед, а аз не познавам добре това момиче Жози. Не зная какво да мисля за нея.

Инак денят е толкова светъл и прекрасен, тъй далеч от всякаква сянка на заплаха. Трудно ми е да повярвам, че подобно нещо ми се е стоварило на главата от ослепително синьото небе, в толкова хубаво време. Банята е обляна от слънцето, дочувам далечните подвиквания на децата, които играят навън, хоризонтът е безметежен, пеят птички, скачат катерички...

Чувствам се чудесно. Ваната ми действа благотворно. Притварям очи. Минава известно време и без да твърдя, че всичко е отминало, все пак окончателно идвам на себе си. Мигрената ми се разминава. Обаждам се да поръчам за вечеря суши.

Преживяла съм доста неприятни моменти с мъже, които сама съм избрала.

Събирам едрите парчета от вазата и минавам с прахосмукачката там, където бях паднала - от мисълта, че само преди няколко часа съм лежала на това място, сърцето ми се разтуптява и настроението ми отново се разваля. Тъкмо се каня да си налея една чашка, когато получавам съобщение от майка ми Ирен. Тя е на седемдесет и пет години и от месец нито съм се виждала, нито съм се чувала с нея. Твърди, че ме сънувала, че съм я викала на помощ, при положение че и през ум не ми е минавало да й се обадя.

Венсан, изглежда, не хваща вяра на моя разказ. „Велосипедът ти е в чудесно състояние - заявява ми той. - Наистина е доста странно.“ Гледам го известно време, после свивам рамене. Жози се изчервява от смущение. Венсан преди малко я хвана за китката и я накара да престане да си взема фъстъци. Наддала е най-малко двайсет килограма.

Никак не си подхождат с Венсан. Ришар, който изобщо не е в течение, ме увери, че момичета като нея често ги бивало в леглото - какво означава да я бива в леглото? В момента тя търси тристаен апартамент с площ поне сто квадратни метра в квартала, който си е харесала, но наемът на подобно жилище там е най-малко три хиляди евро.

„Кандидатствах за работа в „Макдоналдс“ - съобщава ми той. - Да видим какво ще излезе.“ Насърчавам го в това отношение, а защо не и за нещо по-престижно? За издръжката на бременна жена са нужни пари. „Имай го предвид“ - напомних му, преди още да ме е запознал с нея. „Не съм искал мнението ти - озъби ми се той. - Твоето мнение изобщо не ме интересува.“

Така се държи с мен, откакто напуснах баща му. Ришар е чудесен актьор. А Венсан е най-добрата му публика. На ставане от масата той отново ме изглежда с подозрение: „Какво ти става? Какво не е наред?“. Същата мисъл не ме е напуснала по време на вечерята. През цялото време се питам дали съм била избрана случайно, или ме преследва някой, когото познавам. Историите им за наеми, за детска стая изобщо не ме интересуват, но все пак се възхищавам на начина, по който се опитват да превърнат техния проблем в мой проблем. Взирам се в него и се опитвам да си представя изражението му, ако му опиша какво ме сполетя този следобед. Ала подобно нещо е извън възможностите ми.

Изобщо не мога да предвидя реакциите на моя син.

- Да не си се била?!

- Венсан, какви ги говориш? - прихвам. - Аз да се бия?!

- Да не си се счепкала с някого?

- Я престани, не говори глупости. Нямам навик да „се счепквам“ с когото и да било.

Ставам и отивам при Жози на верандата. Вечерта е хубава и макар да е хладно, тя си вее с ръка. Последните седмици са най-тежки. За нищо на света не бих минала отново през подобно изпитание. Съгласих се да ми срежат корема, за да сложа край на мъчението. Венсан е в течение. Никога не съм се опитвала да разкрасявам този епизод. Държах той да знае това. И никога да не го забравя. Навремето майка ми описа по същия начин моето раждане и все пак оцелях.

Двете с Жози се взираме в осеяното със звезди черно небе. Поглеждам я крадешком. Били сме заедно не повече от пет-шест пъти и почти нищо не знам за нея. Не мога да кажа, че ми е антипатична. Като познавам моя син, направо я съжалявам, но от друга страна, тя притежава някаква хладна упоритост и смятам, че стига да иска, ще успее да се справи. Усещам нейната твърдост и скритата у нея сила.

- Значи, през декември - казвам й аз. - Наближава.

- Той е прав - отвръща ми. - Наистина не сте на себе си.

- Нищо подобно - възразявам. - Наред съм. Той просто не ме познава.

Изпращам ги и затварям след тях. Обикалям дол ния етаж със сатър в ръка, за да проверя вратите и прозорците. После се заключвам в спалнята. Започва да се зазорява, а аз не съм мигнала. Утрото е синьо, разкошно. Отивам да се видя с мама. Във всекидневната заварвам атлетичен младеж, но инак съвсем обикновен на вид.

Питам се дали моят нападател от предишната вечер е изглеждал така -помня единствено качулката на главата с дупки за очите и дори не бих могла да кажа каква беше на цвят - синя или червена. Дали прилича на този самодоволен тип, който успява да ми намигне, докато майка ми го изпраща.

- Мамо, кажи ми колко плащаш на такива. Тъжна работа! -възкликвам. - Така и няма да се промениш. Защо не си избереш някой интелектуалец, писател... Знам ли? Предполагам, че на твоите години не се нуждаеш непременно от подобни жребци.

- Няма да ме накараш да се чувствам виновна. Изобщо не ме е срам от моя сексуален живот. А ти си една никаквица. Баща ти беше напълно прав.

- Мамо, престани. Не ми говори за него. Добре е там, където е сега.

- Какви ги говориш, дъще?! Баща ти изобщо не е добре там, където е.

Та той е на път да полудее.

- Той си е луд. Поговори с неговия психиатър и ще се убедиш.

Предлага ми закуска. Струва ми се, че пак си е правила пластична операция, откакто я видях пос ледния път. Най-малкото си е слагала ботокс. Все ми е едно. Напълно промени начина си на живот, откакто нейният съпруг - който, за нещастие, е и мой баща - се озова в затвора. Известно време запазваше приличие, но след това съвсем му пусна края. През последните години харчи луди пари за пластична хирургия. На моменти, в зависимост от осветлението, видът й откровено ме плаши.

- Отлично. Кажи ми сега какво искаш.

- Какво искам ли? Мамо, че нали ти ме повика.

Известно време ме гледа, без да реагира.

После се навежда към мен и казва:

- Помисли, преди да ми отговориш. Не бързай. Добре помисли. Какво ще кажеш, ако се омъжа отново? Добре помисли.

- Просто ще те убия. Няма какво много да му мисля.

Тя едва-едва поклаща глава, кръстосва крака и пали цигара.

- Винаги си мечтала за някаква стерилна версия на света - обажда се накрая. - Открай време се боиш от всичко мрачно и анормално.

- Ще те убия и толкова. Изобщо не ме интересува какви ги говориш. После да не кажеш, че не съм те предупредила.

До този момент затварях очи. Вярно, че винаги съм се чудила на сексуалната й ненаситност и никога не съм я одобрявала. Нещо повече, отвращаваше ме, но бях решила в това отношение да проявя търпимост и широта на възгледите. Бях се примирила, че за нея това е средство да се справи с положението, и нямах желание да научавам подробности. Дотук добре. Ала след като нещата започваха да придобиват по-сериозна насока и рискувахме да стъпим на хлъзгава почва с този неин брак, явно трябваше да се намеся. Кого ли смяташе да ощастливи този път? С кого ли се е запознала? Кой е този Ралф - няма ли си фамилия - чиято сянка се е надвесила над нас?

Изключих онзи адвокат, който твърдеше, че е луд по нея и че не е срещал по-страстна жена. Изключих и директора на агенция, пред когото разкрих що за хора сме и накрая го разубедих. Впрочем никой от двамата не й бе правил предложение.

Не смятам, че трябва да приема нещо толкова гротескно. Та тя е на седемдесет и пет години. Сватба, цветя, меден месец... Прилича на някоя от онези стари и ужасни актриси с изпъната кожа на лицето, напомпани със силикон гърди - пет хиляди евро на чифт - блеснали очи и изкуствен загар.

- Ще ми се да знам кой ще плаща занапред моя наем - въздъхва най-сетне тя. - Много бих искала да ми кажеш.

- Аз, разбира се. Както досега, нали?

Тя се усмихва, но ясно виждам смущението й.

- Каква егоистка си, Мишел. Ужас!

Мажа с масло филийките, изскочили от тостера. Цял месец не съм я виждала, а вече ми се ще да се махна.

- Имам чувството, че нещо става с теб - обажда се тя.

Замалко да й отвърна, че подобна вероятност винаги е налице.

Слагам върху филията конфитюр от малини. Нарочно я мажа дебело. Няма начин да не си изцапа пръстите. Подавам й я. Тя се колебае. Хлябът сякаш е покрит със съсирена кръв. Гледа го известно време и накрая казва:

- Мисля си, че не му остава много време, Мишел. Реших, че трябва да го знаеш. На баща ти не му остава много.

- Толкова по-добре. Повече няма какво да кажа.

- Все си такава груба, знаеш ли? Не прави нещо, за което после ще съжаляваш цял живот.

- За какво да съжалявам? Да не си се побъркала?

- Той отдавна си плати. В затвора е от трийсет години. Много време мина.

- Не бих казала. Не смятам, че е минало много време. Как можеш да твърдиш подобно нещо? Минало било много време? Така ли смяташ? Искаш ли да ти припомня?

Просълзявам се, все едно съм лапнала лъжица силна горчица.

- Нямам намерение да му ходя на свиждане, мамо. Нямам никакво намерение. Не си прави илюзии в това отношение. За мен той отдавна е мъртъв.

Тя ми отправя изпълнен с упрек поглед, сетне се обръща към прозореца.

- Дори не зная дали може да ме познае. Но иска да види теб.

- Нима? Мен какво ме засяга? Какво общо имам аз? И откога стана негов говорител?

- Не се бави. Само това мога да ти кажа: не се бави.

- Виж какво, кракът ми никога няма да стъпи в затвора. Изобщо да не разчита, че ще му отида на свиждане. Започва да се заличава от паметта ми и ми се ще, ако е възможно, съвсем да изчезне.

- Как можеш да говориш такива неща? Това са ужасни думи.

- Я престани, ако обичаш! Имай милост. Този демон съсипа живота ни. или не смяташ така?

- Не всичко беше толкова лошо, не всичко у него е черно. Сама знаеш, че не си права. Все пак би мог ла да го съжалиш.

- Да го съжаля ли? Мамо, я ме погледни. Изобщо не ми е жал за него. Нито за миг. Надявам се да приключи живота си там, където няма да отида да го видя. Забрави.

Тя въобще не подозира, че го виждам насън. По-точно виждам само силуета му, тъмносин, защото е потънал в сумрак. Главата и раменете му се очертават ясно, но не мога да разбера дали е с гръб, или с лице към мен, дали ме гледа, или не. Сякаш е седнал. Не ми казва нищо. Чака. А когато се събудя, картината остава запечатана в ума ми, тази негова сянка.

Неволно се сещам, че би могло да има връзка между нападението, на което станах жертва, и деянието на баща ми. Аз и мама си задаваме този въпрос всеки път когато преживеем някакво изпитание, защото то ни припомня какво претърпяхме навремето, колко пъти сме били заплювани и бити само защото бяхме негова съпруга и дъщеря. Изведнъж загубихме всички връзки, всички съседи, всички приятели. Все едно бяхме жигосани върху челата.

След като минахме през анонимните обаждания по телефона, обидите посред нощ, неприличните писма, преобърнатите кофи за смет пред вратата, надписите по стените, блъскането в пощата, униженията в магазините, строшените стъкла, вече нищо не би могло да ме учуди. Кой би могъл да каже, че всичко е забравено, че все още някой, скрит в ъгъла, не замисля поредния удар? Как бих могла да съм сигурна, че сполетялото ме е случайност?

Същата вечер получавам съобщение: „Доста си тясна като за жена на твоята възраст. Но нищо“. Известно време не мога да дойда на себе си. Дъхът ми пресеква. Прочитам съобщението два-три пъти, после изписвам: „Кой сте вие?“. Отговор няма.

Сутринта и част от следобеда прекарвам в четене на сценарии. До бюрото ми има цяла купчина. Мис ля си, че може в тях да попадна на някаква следа, някой млад автор, когото съм отхвърлила и сега ми има зъб.

По пътя се отбих в оръжеен магазин и купих няколко защитни спрея с лютив пипер, който се пръска в очите. Малкият флакон е много практичен и е за многократна употреба. Често прибягвах до такъв, когато бях по-млада. Имах бързи реакции, бях много ловка и не се боях да използвам обществен транспорт. С годините придобих опит, можех да се браня, тичах доста бързо, можех да обиколя квартала за по-малко от две минути. Днес обаче не е така. Приключих с това, но за щастие, вече не ми се налага да бягам. Дори бих могла да пропуша отново, без това да направи впечатление някому.

Късно следобед прекратявам досадното четене.

Няма нищо по-ужасно от чувството, че глупаво си губил времето си след прочитането на някой пос редствен ръкопис. Точно такова творение в този момент прелита през цялата стая и се приземява в огромния двесталитров кош, който се мъдри в кабинета ми единствено с тази цел. Понякога усещането за пропиляно време става болезнено. Понякога написаното е толкова слабо, че направо ти се плаче. Към седем вечерта се сещам за мъжа, който ме изнасили точно в този момент преди две денонощия. Използвал бе, че се занимавам с Марти, за да блъсне вратата и да се вмъкне у дома, както дявол изскача от кутия.

После изведнъж си давам сметка, че сигурно ме е наблюдавал. Изчаквал е сгоден момент. Следил ме е. За миг замръзвам, слисана.

Влизам в кабинета, проверявам пощата, изчитам съобщенията, провеждам няколко телефонни разговора, давам някои указания. Ана идва да поговорим, а накрая ми казва:

- Трябва да ти призная, че днес изглеждаш доста странно.

Преструвам се на учудена.

- Нищо подобно. Напротив. Я погледни какъв чудесен ден, как грее слънцето.

Ана се усмихва. Тя е може би идеалният човек, с когото да споделя, ако реша да го направя. Толкова отдавна се познаваме. Въпреки това нещо ме възпира. Може би връзката ми с нейния съпруг?

Минавам през кабинета на моята гинеколожка. Непременно трябва да се прегледам. Обажда се Венсан, за да ме попита дали ще приема да му стана поръчител за наема. Известно време запазвам мълчание.

- Венсан, ти беше груб с мен.

- Знам, мамка му! Прощавай, знам това.

- Не мога да отделя никакви пари, Венсан. Опитвам се да осигуря старините си. Нямам желание един ден да ме издържаш ти. Никога няма да приема да работиш заради мен. Да ти бъда в тежест.

- Добре, мамо, разбрах. Само че, мамка му, поне ми стани поръчител.

- Трябва да престанеш да се сещаш за мен само когато ще ми искаш нещо.

Чувам го как удря слушалката в някакъв предмет. От малък си е сприхав. В това отношение прилича досущ на баща си.

- Мамка му, поне кажи „да“ или „не“.

- Престани с това „мамка му“. Що за изрази използваш?

Уреждаме среща с хазаина. Икономическата несигурност и стагнацията са достигнали такова равнище, че дори обикновена сделка като наемането на жилище се превръща в панаир на взаимното недоверие, съпроводен със задължително показване на семейна книжка, лична карта, справка за годишните доходи, всевъзможни удостоверения, фотокопия, клетвени декларации, застраховки, документи, заверки, свидетелства за религиозна принадлежност като предпазна мярка, която да успокои наемодателя с оглед хаоса, който би могъл да настъпи в бъдеще. Питам дали това е шега, но се оказва, че не е.

Когато приключваме, Венсан предлага да се почерпим и двамата влизаме в един бар. Той си поръчва хавайска бира, а аз чаша бяло вино от Южна Африка. Чукваме се за здравето на новия наемател на тристаен апартамент от шейсет и пет квадратни метра, с южно изложение и малък балкон, за който аз станах поръчител.

- Венсан, надявам се, че разбираш какво означава това. Налага се да поемеш отговорност. Ако откажеш да платиш наема, ще трябва да го направя аз, а имай предвид, че не бих могла да издържа дълго. Разчитам, че ме слушаш, защото това не е игра. Тревожа се не само за вас, но и за мен, и за баба ти, чийто наем, както знаеш, също плащам аз. Времената са такива, че собствениците са изключително нервни и няма да получиш никаква отсрочка. За нула време могат да ти блокират сметката, да предприемат съдебно преследване, чиито разходи ще поемеш ти, без колебание да изпратят съдебни изпълнители, да те унижат и още какво ли не. Не забравяй, че хората, които спекулират с цените на ориза или житото, са кръвопийци и за тях ти си дребна плячка.

Той ме поглежда с усмивка, сякаш иска да ми каже: „Аз вече съм друг човек, но ти не го виждаш“.

Ще ми се да му вярвам. Ще ми се да го прегърна и да го разцелувам, но все пак решавам да изчакам.

Предстои ми заседание в офиса с петнайсетина участници. От няколко месеца тези ежеседмични заседания протичат в напрегната атмосфера, защото след края на отпуските сценаристите все още не могат да влязат в крак. Досега не са ми предложили нищо оригинално или поне донякъде вълнуващо, а посърналите им физиономии - след пороя комплименти, с който ги обливам, и престореното ми преклонение пред техния талант - честно казано, ме отвращават.

Десетина от тях са мъже. Дали той не е сред тях? Може би съм била прекалено рязка в оценката си за него, без да си дам сметка, защото всичко прочетено се слива в паметта ми в един отчайващо сив поток. Оглеждам ги, но не откривам нищо. Не долавям нито един поглед, за който бих могла да реша, че принадлежи на мъжа, безцеремонно упражнил насилие над мен. Допреди малко бях сигурна, че дори ако е с качулка, непременно ще доловя присъствието му, че тялото ми само ще започне да трепери и цялата ще настръхна. Сега вече не съм толкова уверена.

Когато всички стават и си тръгват, аз ги съпровождам и се смесвам с тях, като гледам да ги докосна, използвайки, че коридорът е доста тесен, промърморвам извинения при случайното съприкосновение, но не чувствам нищо, не различавам позната миризма на тяло, на парфюм, дискретно ги доближавам един по един, насърчавайки ги следващата седмица да дадат най-доброто от себе си, ако искат да запазят работата си, чувствам, че приемат думите ми съвсем сериозно, но от друга страна, не долавям нищо, никакъв знак.

Накрая все пак споделям с Ришар сполетялото ме ужасно премеждие.

Той пребледнява, става и отива да си налее едно питие.

- Смяташ ли, че съм доста тясна? - питам го.

Той въздъхва дълбоко, сяда до мен и клати глава. После хваща ръката ми и я задържа в своята, без да каже нищо.

Ако някога е имало мъж, към когото да съм изпитвала дълбоки чувства, то това е Ришар. Впрочем затова и се омъжих за него. Дори днес в някои дребни жестове, като например когато вземе ръката ми в своята или ми отправи разтревожен поглед, сред океана от всички несъвместимости между нас изплуват онези островчета на взаимна топлота, на чисто очакване, които ми припомнят колко близки сме били двамата в продължение на години.

От друга страна, се мразим. Е, поне той ме мрази. Смята, че изцяло по моя вина не може да продаде своите сценарии и че е принуден да работи за отвратителни телевизионни сериали, излъчвани по второразредни канали. Според него никога не съм го подкрепяла, не съм си мръднала пръста за него, не използвам връзките си, от самото начало не съм проявила дори капка добронамереност и така нататък. Да се чуди човек как още съм жива. И пропастта между нас става още по-дълбока.

Самата аз не съм способна да напиша сценарий, не притежавам такава дарба, но от друга страна, мога да различа всичко добро, което мине през ръцете ми. В това отношение съм се доказала, спечелила съм си име и ако Ана Ванжерлов не ми беше приятелка, отдавна да съм се продала на китайците с техните ловци на таланти. А Ришар досега не можа да напише нито един читав сценарий и аз най-добре от всички знам това. Може би прекалено добре.

- Не бих казал, че си тясна - обажда се най-сетне той. - Но пък не бих могъл да твърдя обратното. Доколкото мога да съдя, по-скоро си по средата...

Думите му завършват с многоточие, но нямам никакво желание да спя с него, особено сега. От време на време си позволяваме подобни забежки, но те са рядко изключение. След двайсет години съвместен живот взаимното желание не се случва всеки ден.

Поглеждам го и свивам рамене. Понякога да вземат ръката ти не е достатъчно - този мъж има още много да се учи.

Взира се в мен със свити устни.

- Не съм заразна, ако това си мислиш - кискам се.

Сега вече ми се иска да си върви. Свечерява се, залезът обагря листака.

- Можеше да свърши и много по-зле. Не съм нито осакатена, нито обезобразена.

- Във всеки случай не разбирам начина, по който приемаш случилото се.

- Нима? И според теб как би трябвало да го приема? Да не предпочиташ да ме слушаш как стена? Или искаш да започна лечение, иглотерапия, сеанси при психотерапевт?

Околността е потънала в тишина, светлината на залеза е тъй плътна. Каквото и да ни се случи, светът си остава все така прекрасен. Затова чувстваме по-силно ужаса, който ни сполетява. Преди да се разделим, Ришар не плешивееше, но от две години насам косата му бързо пада. Виждам как нежнорозовата кожа на темето му лъсва, когато се навежда да целуне пръстите на ръката ми.

- Виж какво, Ришар, ако искаш да ме питаш нещо, направи го сега и ме остави, защото съм изморена.

Излизам на верандата в прегръдката на здрача. Заобиколена съм от съседи, прозорците им греят, алеята е обляна в светлина, в градините почти няма сенки, но аз не рискувам и оставам нащрек. Това е до болка познато състояние, което в началото почти не ме напускаше, но по-късно постепенно отслабна, а след като смених жилището си, отчасти се отърсих от него. Постоянно да се озърташ, готова да отбиеш нападението, а после да побегнеш с все сила в опит да се отървеш от евентуалните преследвачи. Всичко това ми е известно.

Минали са само четири дни. Паля цигара. Сега вече виждам по-ясно какво точно се е случило. Отидох да отворя вратата, защото чух Марти да мяука зад къщата и се запитах защо този глупав котарак не идва, но се сетих, че вероятно мъжът го е държал, за да ме накара да изляза - а аз тъкмо това и направих, оставих ръкописа, който четях, и отидох да видя какво става.

От чисто сексуална гледна точка не съм запазила почти никакъв спомен от нападението. Бях толкова напрегната - напрегната, все едно се опитвах да избягна наведнъж всички посегателства над мен от страна на баща ми - че напълно изключих и така и не усетих самия акт. Затова не бях в състояние да кажа по какъв начин е реагирало тялото ми и как да се избавя от негодуванието и яростта, които ме задушаваха.

Нямах нито разкъсвания, нито натъртвания. Кожата е раздразнена, но това бързо ще мине. Рядко правя анален секс и затова имах леко кървене, но не беше сериозно. Почти нищо друго. Нямам никакъв зрителен спомен. Съдържанието на съобщението, подигравателният му тон и презрителното отношение ме навеждат на мисълта, че това е наказание, със сигурност свързано с работата ми или с миналите деяния на баща ми, от страна на някой, който ме познава.

Като се изключи бузата ми, за която е достатъчен малко фон дьо тен, имам отвратителни синини над лактите и по китките, където ме е стискал като в клещи, за да ме притисне към пода, но ги прикривам с дълги ръкави. Това е всичко. И слава богу. Поне не се налага, както при други пострадали, да диря обяснение за подуто око, счупен зъб, патерица или дори далеч по-лоши неща; поне разполагам с възможност сама да реша какво да предприема по-нататък, ако изобщо реша да предприема нещо, не се чувствам една от безбройните изнасилени жени, нямам желание да приемам съдбата им, да стана част от тяхната общност. Нямам намерение да напускам работа, да се разсейвам, а напротив, да съсредоточа върху нея цялата си енергия. Не съм получила даром длъжността, която изпълнявам сега, но от друга страна, съзнавам колко съм уязвима, предвид вълната от съкращения - никой не е в безопасност, моментно отпускане и губиш всичко - така че положението е ясно.

Мама се обажда и отново започва да ми досажда по повод баща ми. Смята, че мога да отида да го видя около Коледа, като твърди, че това ще са последните моменти, когато е все още на себе си. Затварям, без да кажа нищо.

Прибирам се у дома и веднага заключвам. Проверявам всички врати и прозорци. Качвам се в спалнята. Марти скача от леглото, протяга се и се прозява. За вкъщи избрах спрея „Гардиън Ейнджъл“ с обезвреждащ газ, който изстрелва шест милилитра активно вещество със скорост сто и осемдесет километра в час.

Разделих се с Ришар, преди той да е научил за връзката ми с Робер Ванжерлов, защото не исках да го наранявам излишно. Никога не съм имала намерение да го оскърбявам. Бездруго ме е срам, че спя с мъжа на Ана, която беше и си остава моята най-добра приятелка. Ала инак щях да умра от скука, инак ми идваше да се обеся и ето че един ден се появява Робер Ванжерлов, съвсем обикновен мъж, малодушен, прозрачен, с донякъде глупава усмивка, но вие си казвате „Защо не?“, колебаете се, разпадате се на безброй клетки нерешителност и накрая започвате връзка: бял мъж, с коремче, любезен, но невзрачен, от когото не знаете как да се отървете, да не говорим, че като любовник е пълна нула. И нищо повече.

Той ми се обажда:

- В края на седмицата Ана ще отсъства. Дали не бихме...

Прекъсвам го.

- Робер, в момента никак не съм настроена.

- Така ли? Защо? Ще бъда тук няколко дни.

- Зная, Робер. Нищо не мога да направя.

- Дори с презерватив ли?

- Да, съжалявам. Как мина пътуването? Продаде ли много обувки?

- Италианците са на път да ни изместят от пазара. Давам си най-много една-две години.

- По принцип тук ли ще си за празниците? За себе си не мога да кажа със сигурност. Още не съм решила.

- За празниците трудно ще мога да се откача.

- Зная, че при теб винаги е било така по празниците, но няма значение. Наясно съм с твоето положение. Знаеш, че не съм от жените, които създават проблеми.

Затварям.

Същинско чудо е, че все още никой не е разбрал за нас двамата. Веднъж по време на разговор Ана ми призна, че си е избрала мъж с посредствена външност, за да й е мирна главата. Оставих думите й без коментар.

Бих искала да си останем приятели с него, дори ако скъсаме, но откровено казано, не ми се вярва да стане така. Познавам го прекалено добре, в леглото не преживях с него кой знае какво, но не вярвам да ме приеме просто като приятелка. Такова е впечатлението ми. Ришар така и не можа да се сближи с него. „Мамка му, как въобще е успял да я съблазни?“ Същия въпрос задава всеки път когато сме били на вечеря заедно с тях и той напразно се е опитвал да флиртува с нея. „О, това е истинска загадка, Ришар. Сам знаеш, че никой не може да обясни защо двама души се събират? Виж самите нас. Пълна мистерия, нали?“

Това се случи преди две години. Месец по-късно се разделихме и аз успях да си отдъхна. Най-после сама. Свободна. Избавена от съпруг, чиито пристъпи на лошо настроение бяха станали непоносими, избавена от син, за когото не знаех с какво всъщност запълва времето си, а що се отнася до Робер, не се чувствах дотам обвързана, че да имам желание да скъсаме.

Какво откритие. Днес, от дистанцията на времето, мога да кажа, че самотата е най-прекрасният дар на този свят, единственото възможно убежище.

Трябвало е да се разделим много по-рано, а не да изчакваме. Всеки от нас поред правеше сцени на другия. Показахме се откъм най-лошата страна, разкрихме един на друг колко долни, дребнави, отвратителни, нищожни, объркани и капризни можем да бъдем в зависимост от ситуацията, а в замяна не спечелихме нищо - може би дори загубихме от самоуважението си, както твърди той, и смятам, че е прав.

Да скъсаш с някого, се иска много повече смелост, отколкото обикновено си представят хората - освен ако не си от онези зомбита с пръснати черепи или от малоумниците, които се срещат от време на време. Всяка сутрин се събуждах и не можех да събера смелост, а към края стенех почти непрекъснато. Доста време ни трябваше. Три дни, три дълги дни и три дълги нощи, за да се отскубнем един от друг и да поделим мебелите, снимките, филмите, документите и сервизите.

Вярно е, че имаше и викове, и строшени предмети. Ришар го прие много зле и твърдеше, че съм избрала възможно най-лошия момент да го зарежа. Точно така се изрази. Тъкмо сега защитавал някакъв свой проект - според него бил проектът на живота му, който щял да го изстреля до върховете, особено ако Леонардо приемел ролята - а аз съм го занимавала с моите глупости и съм му забивала нож в гърба. Точно така се изрази.

- Не се опитвай да прехвърляш вината върху мен, Ришар. Не започвай отново.

В отговор той ме зашлеви с все сила.

Щеше ми се да го прегърна.

- Благодаря ти, Ришар, благодаря - казах му.

Едва се разсъмваше, когато излязох от таксито и подадох багажа си на портиера. Регистрирах се в хотела. Придружиха ме до асансьора. Усмихнах се. След тридневна борба вече можех да се наспя сама в голямо легло. Избърсах сълзите на радост. Телефонът ми звъня няколко пъти, но аз не отговорих.

Тази сутрин провеждам обсъждане с десетина сценаристи. Изнасилената жена не се притеснява да кръстоса високо крака като компенсация за посърналото си лице. На всичкото отгоре спах зле, първата нощ, когато се събуждам от страх с усещането, че върху мен лежи мъж, докато всъщност съм сама, сгушена под завивката. Скачам, изпищявам уплашено и точно в този момент телефонът ми светва и на екрана се появява съобщение. Сърцето ми се разтуптя.

Съобщението е: „Изтощена батерия“. После екранът угасва. Включвам го да се зарежда. Луната озарява градината, светлината й се стича между клоните като замръзнала кръв. Три часът след полунощ е. Телефонът отново светва. Захапвам нокти и чакам. Навън се разнася крясъкът на бухал. Пос ле телефонът ми съобщава, че е включен в мрежата. Сподавям стенанието, което напира отвътре. Да върви по дяволите цялата тази модерна технология. Кипя вътрешно. Колко ли телефона биват строшени по света тъкмо в този момент? Запратени срещу каменна стена или излетели през прозореца със скоростта на реактивен самолет? Ставам и се показвам навън. Хладният въздух ме кара да настръхна. Протягам телефона напред и, о, чудо!, връзката е възстановена. Съобщението е: „Бъди готова, Мишел“.

Възкликвам от изненада. Бухалът сякаш ми отвръща. С разтреперан пръст набирам: „Престанете. Кой сте вие?“. Чакам. Отговор няма. Трябва да взема някакво хапче, за да мога отново да заспя.

Обаждам се на ключар. Имам намерение да се подсигуря. Ще го накарам да постави на вратата на спалнята ключалка като на сейф. Техникът предлага да инсталира на партера аларма и аз се съгласявам.

Като изключим Ришар, всички се питат какво ме е прихванало. Обяснявам, че от застрахователната компания са ми направили предложение във връзка с ръста на престъпността, след което сменям темата.

Мъжът цял следобед се занимава с инсталирането на системата. Обажда се на свой колега и двамата проверяват дали работи. Не бих могла да кажа дали присъствието им ме успокоява, или ме тревожи. Махвам на семейството, което живее в съседната къща: така оповестявам, че съм тук, и показвам на двамата мъже, че има свидетели.

Зная, че е глупаво, но нищо не мога да направя. Техниците си тръгват. Поставили са автоматично осветление на входа. С цветни диоди. Освен това има екран, на който се вижда какво става от другата страна на вратата.

Виждам Ришар и му отварям.

Той оглежда инсталацията и заявява, че все пак съм постъпила правилно, преди още да спомена за второто съобщение.

- Добре си направила. Така е по-сигурно. А ти как си? Съвзе ли се след преживяното?

Вдигам рамене. Как бих могла да обясня това - на всичкото отгоре на мъж? Как да му опиша какво чувствам? Отказвам се, изваждам от хладилника студеното пиле и му предлагам да си го поделим.

Казвам му:

- Използвам случая, че сме на спокойствие, за да поговорим.

След което започвам да се стягам, свивам глава между раменете. Нещо вътре в мен крещи: „О, не, за бога, недей!“, защото съзнавам накъде отиваме, зная, че пред нас е зейнала бездна. Познавам тона, с който той ми говори. Известен ми е този потаен поглед, който незабавно прикрива зад широка усмивка. Дълго време Ришар смяташе, че у него се крие актьор - нещо от рода на Де Ниро - който само чака сгоден случай, за да излезе наяве. Дори ходи на курсове цяла година: сега виждам пред мен резултата.

Той се отдръпва от масата, кръстосва ръце върху коленете, накланя се напред и навежда глава.

- Мишел, този път съм ти донесъл нещо наистина сериозно. Повярвай ми. Използвам случая, за да призная, че твоят отказ навремето беше напълно основателен. Ти беше права, аз грешах, липсваше ми дълбочина, страдах от прекалено самолюбие, но нека не говорим повече за това. Всичко е забравено. Благодарение на теб осъзнах моите слабости и отново се заех с тази отдавна зарязана работа, в която самият аз бях престанал да вярвам, предвид твоите съвети, разбира се. Няма да бъдеш разочарована. Този път без преувеличение наистина дадох всичко от себе си.

Приключва речта и изважда изпод масата пластмасов плик. В него се мъдри новият му сценарий.

Ана смята, че не струва кой знае колко. И аз мис ля като нея. Ришар е слаб сценарист, защото вътре в себе си презира киното. Презира също така телевизията, но за него тя никога не е била истинско предизвикателство: телевизията не носи признание, богатство и слава. Казвам, че презира киното, защото той мисли преди всичко за себе си, а направеното без самопожертвователност никога не струва кой знае колко. Тя е съгласна с мен. Двете хапваме набързо в търговския център, където предлагат съвсем прилични сандвичи.

Ана знае какво ще ми струва това и предлага сама да се заеме, но аз благодаря и отклонявам предложението й. Проблемът е преди всичко между Ришар и мен. Дължа му го. Дължа му истината. Поклащам глава при мисълта за огромната работа, която ни предстои. Най-напред да разрушим, а след това да съградим отново.

Как ще приеме този път отговора ми? Не мога да му простя, че ни вкара в този коловоз, макар да знае колко трудно и мъчително ще бъде за двама ни - веднъж вече го разочаровах и не съм забравила един от най-неприятните периоди в живота ми.

Как може да ни принуждава отново да минаваме през това? Как може отново да разтваря едва зараснали рани? Проклет да бъде! Що за гръм е поразил всички онези, които убеждават себе си, че творят нещо стойностно, въпреки мнението на другите, че са способни да доловят фалшивата нотка още от първото изречение? Що за перде имат пред очите? Какво довежда ума им до подобна парализа? От какво мозъчно разстройство страдат?

Предлагам му да се видим у дома. Спирам да работя един час преди да дойде и се опитвам да се отпусна. Събирам падналите листа в градината, привързвам един розов храст. Накрая правя дихателни упражнения.

Ето че пристига. Съобщавам му новината. За секунда решавам, че ще избухне, но той е толкова съсипан, че има сили само да се добере до най-близкия фотьойл.

- Уау! - възкликва накрая.

- Ришар, не става въпрос за качеството на работата ти. Искаш ли да ти налея чаша вино или нещо по-силно?

- И ако не е качеството, тогава какво е? Бих искал да науча.

- Знаеш как са нещата. Става дума за индустрия. Хората имат определен вкус. В това отношение нито ти, нито аз можем да направим нещо. На всяка цена трябва да влезеш в калъпа. Нищо няма да промениш. Впрочем това ти прави чест. Джин? Шампанско?

- Смяташ ли, че случаят е подходящ, та да го поливаме с шампанско? Да не би да празнуваме нещо? Предполагам, че си се борила за мен като лъвица.

- Предложеното от теб не съответства на онова, което търсят. Аз най-добре знам това. Все пак други може да го харесат. Опитай в „Гомон“. Струва ми се, че в този момент търсят нещо ново. Днес или се променяш, или загиваш.

- А ти подкрепи ли ме? Направи ли нещо, за да ме защитиш?

Не отговарям. Подавам му чаша джин-тоник. Той става мълчаливо и се отправя към вратата.

Венсан има същия отвратителен характер. Приликата е поразителна.

Докато живеехме заедно, двамата ме побъркваха. Наложи се да обзаведа горния етаж, където да бъда на спокойствие, при това на мои разноски. Макар по онова време Ришар да печелеше доста повече, отказа да даде дори едно евро, за да угоди на моя егоизъм - в други случаи говореше за прищявка, кап риз или налудничаво хрумване.

Напрежението в разговорите неизбежно се повишаваше. Чувствах се като уловена в клещи, атакувана от две страни. Имах усещането, че всеки път трябва да плащам двойна цена, че чувам ехо.

Сега пък разговарям с Венсан, докато навън бушува буря, небето изведнъж се смрачи и заваля. Става хладно, въздухът се изпълва с мирис на гнили листа. Обяснява ми, че започва работа в „Макдоналдс“ и се надява след подписването на трудовия договор да получи аванс. Твърди, че се обажда от колата и че шумът, който чувам, е от едрите дъждовни капки по покрива, само че аз не чувам нищо. Благодари ми още веднъж, че съм му станала поръчител, че е много мило от моя страна и че Жози също ми благодари.

Той млъква за момент и аз използвам паузата, за да го запитам:

- Доколкото разбирам, ти се надяваш да получиш аванс от заплатата? Това ли ми казваш, Венсан?

Краят на ноември наближава и аз за пръв път паля камината. След като пренесох няколко цепеници, се чувствам стара и изморена. Реакцията на Ришар сама по себе си е достатъчна, за да развали вечерта ми, с присъщата му презрителна гримаса, но дъждът и Венсан, който не може да събере пари, за да плати първия наем, окончателно изпиват силите ми и се разплаквам.

Марти е тук. Той пак така седеше на няколко метра от мен, докато ме изнасилваха. Спи в моето легло. Храни се с мен. Следва ме до банята, до тоалетната и дори в леглото, когато съм с мъж. Спира и ме гледа. След като не рева и не се търкалям по пода, решава, че трябва да се занимае със задната си лапа, и започва усилено да я ближе. Извръщам глава.

На другата сутрин се обажда Ришар:

- Специално ли си се готвила за ролята на никаквица, която играеш, или ти идва отвътре?

Очаквах да ми сервира нещо от този род. Огорчение, озлобление, гняв, обиди. Не смятам, че работата му съвсем не струва, но съм сигурна, че никой няма да вложи милиони в подобен сценарий, и в това отношение не мога да направя нищо.

- Сериозно! Как можеш да говориш подобни глупости? Тъпачка! И изобщо какво разбираш ти?

Гласът му трепери от едва сдържана ярост. Не би могло и да бъде иначе. Именно затова го упреквам, яд ме е, че отново включи онзи адски механизъм, който при всички случаи ще премаже и двама ни.

- Ришар, това, че се заяждаш с мен, няма да направи сценария ти по-добър.

Настъпва секунда мълчание, през която успявам да преглътна. После чувам пресиленото му кикотене, но ясно си представям гримасата му и болката, която го разяжда отвътре.

За пръв път от двайсет години открито му заявявам, че работата му не ме изпълва с възторг. До този момент винаги съм била уклончива и съм отбягвала прямия отговор, защото знаех, че той може да разклати цялата сграда. Тази тема беше като прахан върху буре с барут. Тя и сега е такава, но нима днес бихме могли да загубим нещо, което вече не сме загубили?

Бих могла да обичам един мъж, без да смятам, че е най-добрият сценарист на всички времена. Колко пъти съм се опитвала да го убедя в това? От колко извора му носих вода, за да го накарам да се съгласи с мен? - докато накрая осъзнах, че няма да успея, че той никога няма да приеме критики от моя страна. Според него, щом не се прехласвах от работата му, значи, поставях под съмнение неговата мъжественост. Разбирах го и държах достатъчно много на него, за да не сторя непоправимото, за да съхраня връзката ни с цената на полулъжи и полуистини, с които той все пак се примиряваше.

За пръв път в живота си държах на един мъж и исках да остана под негова закрила, просто и ясно. Двете с майка ми бяхме в тежко положение, а Ришар предлагаше да се грижи за нас, да ни осигури отново нормален живот. Нима не си струваше да размисля върху това, още повече че физически той ми харесваше?

- Най-после! Много време ти трябваше - каза ми той. - Веднъж в живота си да проявиш смелост. Браво.

- Получих ново съобщение.

- Какво?

- Получих ново съобщение от мъжа, който ме изнасили.

- Надявам се, че се шегуваш! Получила си какво?

- Ришар, да не би да си глух?

От трийсет години не съм виждала и не съм разговаряла с баща ми, но той все пак ми изпраща своя полароидна снимка, която майка ми поставя на масата. Навеждам се да я разгледам. Едва го познавам -самата снимка не е с кой знае какво качество. Изправям се и свивам рамене. Мама ме гледа с надеждата да чуе някакъв коментар, но аз нямам какво да кажа.

- Виждаш колко е отслабнал - казва тя. - Наясно си, че не си измислям.

- Могат да го хранят насила - възразявам аз. - Това им влиза в задълженията.

Двете сме на тераса с изглед към Сена. Снощният дъжд е ускорил листопада и вече се виждат празните гнезда, изоставени, увиснали по голите клони на кестените. Сега обаче времето е хубаво. Съгласих се да се видим за обяд, макар да съм претрупана с работа и трябва да отида заедно с Ана на прожекция в другия край на града.

Поръчвам си салата с пилешки дреболии. Мама си избира наденичка от Троа. Минерална вода „Бадоа“ за двете.

- Мамо, губиш си времето. Няма да му отида на свиждане.

Носът ми е замръзнал. Въпреки слънцето, въздухът е доста хладен.

- Вече е стар, а ти все пак си негова дъщеря.

- За мен това не означава нищо. Какво, като съм му дъщеря? Сега вече няма никакво значение.

- Просто ще подържи за минута ръката ти и нищо повече. Дори няма да се налага да му говориш. Имай предвид, че от ден на ден губи сили.

- Мамо, не се опитвай да ме убедиш.

Не мога да разбера желанието й на всяка цена да облекчи края на този човек. Нима е забравила всички опечалени и разгневени семейства? Нима е заличила от съзнанието си всичко, което самите ние трябваше да изтърпим през годините заради него, заради деянието му?

- Научих се да бъда снизходителна, Мишел.

- Нима? Ами да, чух за това. Изглежда, така е по-добре. Доволна ли си? Завиждам ти за скапаната памет. Това е точната дума - скапана. Абсолютно скапана.

Когато отивам при Ана, гневът ми все още не е минал.

- Живяхме в пъкъла заради него, сама знаеш, а мама решава, че трябва да заличи миналото просто така, като с вълшебна пръчица. Не мога да повярвам, че е истина? Да не би да сънувам? Не смяташ ли, че тази старица е на път да се побърка?

Ана ми подава кутийка с дъвки. Вземам си една. Дъвченето ме успокоява. Дълбоко в себе си мечтая да затворя мама. Може и заедно с него, щом толкова й се иска. Бай, бай, мамо! Тук пътищата ни се разделят. Мечтая за този момент. Срам ме е от подобни мисли, но все пак мечтая това да се случи.

Разпуснатият живот, който води и който изобщо не се връзва с ролята на самарянка пред баща ми, ме вбесява. Не би трябвало да прекалява в това отношение. Греши, ако си въобразява, че ще ме накара да отида на това последно свиждане. Надценява силите си.

Навремето, когато арестуваха баща ми, моят приятел, в когото бях лудо влюбена, ми се изплю в лицето. Не знам какво друго би могло до такава степен да разбие сърцето ми.

Привечер се прибирам у дома. Вече слизам от колата само ако държа в ръка спрея, а теглото и размерите на армейското фенерче, което нося, би трябвало да ми дадат надмощие над евентуалния нападател, поне според оръжейника, който с усмивка удари няколко пъти с него по дланта си, докато ми го предлагаше. Без да се мая, изминавам заднешком петдесетината метра от гаража до входната врата. Съседът отсреща ми махва приятелски, а после с жест ме пита дали всичко е наред. Енергично кимам с глава.

Малко по-надолу на улицата, недалеч от къщи, е паркирана кола с тъмен цвят, наполовина скрита зад оцелелите листа на дърветата. Виждам я там втора вечер. Вчера все още не бях набрала достатъчно смелост и се колебаех. Тази вечер съм готова. Преди малко, когато тя спря, тъкмо се мръкваше, а аз бях до прозореца и плакнех ориза. Надигнах се, за да я разгледам по-добре.

Прекалено тъмно е, за да видя дали има някой вът ре. Дори не мога да различа каква марка е, лунната светлина едва си пробива път през облачната пелена, но аз знам, че той е там, на волана, че мислите му са насочени към мен и неистово се опитват да ме достигнат.

Спокойна съм. Съсредоточена и напрегната. Не се боя. Няколко пъти съм имала случай да установя, че страхът изчезва, когато няма повече къде да отстъпваш, а тази вечер съм тъкмо в такова положение. Изпълнена съм с решителност. Чакам го. Нека дойде. Седнала съм в полумрака и дебна кога ще се появи. Готова съм да го посрещна. Ще го напръскам с газ и ще го накарам да си плати. Едва десет часът е, но през ноември по това време обикновено навън няма жива душа. Пътят пред него е открит.

Внезапно трепвам от изумление, виждам светлинната на запалката от таблото. „Това е някаква шега!“, възкликвам вътрешно и не вярвам на очите си.

В единайсет той пали трета цигара. Едва се сдържам да не изръмжа от яд. Вече не мога да се владея. Забравяйки всякаква предпазливост и указания за безопасност, решавам сама да отида при него, след като той не идва при мен. Открехвам вратата и приклекнала, се промъквам навън, хапейки устни. Обикалям къщата, за да му мина в гръб - затаила дъх, с разтреперани нозе, стиснати челюсти, въоръжена с фенерчето, лютивия спрей и неудържимото желание да приключа веднъж завинаги.

За спомен от него са ми останали едва доловимо парене и няколко почти незабележими синини, но важно е не физическото усещане - в случая отново притежавам опит от няколко според мен далеч по-сериозни премеждия, затова се ограничавам само до проникването -важно е онова, което чувствам в съзнанието си, фактът, че ме е обладал насила, и в този момент именно тази мисъл ми дава сили.

Трябва да взема пример от него и да се възползвам от изненадата. Все още бях в шок, когато той ме просна на пода, сърцето ми бе замряло, а той разкъса бикините ми и преди да разбера какво става, вече проникваше в мен и ме обладаваше.

Поемам дълбоко дъх. Съсредоточавам се. Колебая се дали да не се върна обратно, мълчаливо хапя устни, но в този момент ръката с фенерчето сякаш сама замахва и страничното стъкло се разлетява на парчета.

Чувам вик, но вече съм протегнала ръка и пръскам със спрея във вътрешността на купето - за секунда съм на прага едва ли не на оргазъм, изпразвам целия спрей срещу сгърчената на седалката фигура и едва тогава разпознавам клетия Ришар, който е на път да припадне, но все пак успява да отвори вратата откъм мястото на пътника и се просва, стенейки, на асфалта.

Забравила съм, че Ришар все пак е мъжът, загрижен за моята сигурност, въпреки изострените ни отношения, и съжалявам, че съм го засегнала по повод работата му, макар че бях длъжна да го направя. Очите му изглеждат ужасно: зачервени, подпухнали, кървясали. Откарвам го до неговия апартамент, защото очевидно не е в състояние да шофира.

В живота му има жена. Случката ми дава възможност да установя това. Колата, чието стъкло строших, е нейна.

Не бих казала, че ревнувам. Двамата с Ришар сме разделени от близо три години и самата аз му пробутах няколко жени, за да направя развода колкото се може по-малко болезнен за него. Не ревнувам, но в същото време не съм и съвсем безразлична. В тези среди жените са много, светът на киното ги привлича и някои си въобразяват, че си струва връзката със сценарист, постигнал известен успех и с нелоша външност. От друга страна, не ми се искаше те да бъдат особено интелигентни, способни да го изядат с кокалите или да започнат да кроят коварни планове. Отнасях се с подозрение към жените с големи гърди, а също и към онези, които бяха чели Шъруд Андерсън и Вирджиния Улф, защото биха го глътнали на една хапка.

Елен Закарян. Откривам името на жената, докато подписвам протокола за щетите.

- Тя ми е приятелка, а не моя приятелка - брани се той.

- Не ми трябват подробности.

Подписвам протокола и го оставям в жабката, докато той ме гледа с просълзени, възпалени очи. Жал ми е за него и му се усмихвам. Качвам се, колкото да изчакам да дойде таксито. Той взема книжни салфетки и си прави компрес със студена вода, а през това време аз се оглеждам наоколо и макар нито един предмет да не издава женско присъствие, усещам, че в този апартамент живее жена или поне прекарва тук известно време. Стигам дори по-далеч и предполагам, че си е отишла само преди няколко часа.

Научавам повече от Венсан, който охотно говори за новата приятелка на баща си. Прави се на учуден. Нима не съм в течение? Как е възможно? Само преди пет минути беше облечен с жълта риза, морскосин панталон и червена шапка с емблемата на „Макдоналдс“, гледах го от тротоара как бърше масите, събира табли, сякаш се разхожда сред развалини, но в един момент ми стана неудобно и извърнах глава. Свеж полъх на вятъра изпълва улицата като невидим пламък.

Идвам от среща с писател, който след кратък размисъл се съгласи да напише сценарий по свой роман. Интересен човек, когото решавам да държа под око.

Ако се вярва на Венсан, имали връзка от няколко седмици. Била много по-млада от мен. „Чудно защо досега не ти е споменал за нея.“

Чудно и в същото време напълно естествено - поне за сина ми, разбира се.

Делят ни два етажа. Елен Закарян работи на трийсет и втория, в издателство „Егзагон“. „АВ Продюксион“ е на трийсетия. Венсан смята, че бих ме могли да се възползваме от съседството, за да обядваме заедно, но предложението му ме разсмива.

Как е Жози? Била добре. Станала огромна. Наддала трийсет килограма, ако не и повече. Едва се движела и повечето време лежала пред телевизора. Докосвам ръката му и го питам уверен ли е в себе си. Той ме поглежда презрително и ме отблъсва - неблагодарник, когото съм носила в утробата си и съм го създала такъв, какъвто е, направила съм го от нищото!

Донякъде съм недоволна, че съм била държана в неведение, още повече че ми идва някак неочаквано. Смущава ме мисълта, че Ришар е способен да започ не живота си отначало.

Ох, до края на деня ще бъда в лошо настроение. Обаждам се на Ана, но отклонявам поканата й, след като научавам, че Робер се е завърнал - за да не се издадем пред нея, редовно прибягваме до този номер, който според него „придава пикантност“ на нашата връзка, но сега при мисълта за нашето вероломство направо ми прилошава.

Нощта настъпва и аз се опитвам да поработя или да гледам някой филм, но се отказвам, тъй като не мога да се съсредоточа. Излизам навън да изпуша една цигара, но оставам близо до вратата с флакона „Гардиън Ейнджъл“ в ръка. Вече е декември и за пръв път времето не е хладно, а студено, нощта е непрогледна, небето без нито едно облаче, тънкият лунен сърп прилича на стоманена нишка и не хвърля никаква светлина. Късно е. Потъналата в мрак и тишина околност сякаш излъчва заплаха. И все пак тази заплаха някак привлича, държи ме нащрек, наелектризира ме вътрешно. Всъщност мисля, че съм луда, че искам той да е някъде тук, да дебне в тъмнината, да изскочи и двамата да се счепкаме, да премеря силите си с него, да го преборя с ритници, с юмруци, със зъби, да го оскубя и да го завържа гол под прозореца. Господи, как е възможно да ми минават такива безумни мисли?

Ако бях благоразумна жена, бих престанала да плащам наема на мама и да я настаня у дома. Моят счетоводител, мъж с отблъскваща външност и лукав поглед, но добър съветник, ме приканва да планирам внимателно бъдещето и именно той ми прави предложение относно наема на Ирен. Ако бях благоразумна жена, непременно щях да го послушам, ала в случая разумът не играе никаква роля просто защото чувствам, че няма да имам достатъчно сили да живея заедно с нея - нито склонност, нито търпение, нито желание. Пок лащам глава. Съзнавам, че занапред нищо няма да бъде лесно, че охолните години са останали в миналото, че окончателно сме изяли най-вкусните мръвки, че е време да играем на сигурно, да намалим разходите, да спестяваме и прочее, но понякога си струва да умреш, вместо да живееш наполовина, в състояние на постоянна лудост и раздразнение. Отговарям му, че ще помисля.

Прекарах тежка нощ, припомняйки си събитията от изминалия ден, размишлявайки върху факта, че Ришар е срещнал друга жена, и особено за завръщането на Робер, за това, колко нелепа двойка са Венсан и Жози, за отвратителните ми отношения с мама, на всичкото отгоре ме измъчват страховити картини при мисълта за моя нападател. Ужасна, убийствена нощ, през която дори шепата хапчета не ми донесоха облекчение. В резултат много ми се ще денят ми да не започва със среща с моя счетоводител, който ми съобщава, че времената са тежки, че възстановяването на Европа е несигурно, а бъдещето мрачно. И това не е всичко. Едва успявам да глътна един аспирин и Робер се промъква в моя кабинет и затваря вратата след себе си - предпазливо, с пръст върху устните.

- Прощавай, Робер, но...

Каня се да му обясня, че съм претрупана с работа и че ми пречи, но той мигом се хвърля върху мен и долепя устни до моите. Макар като любовник да се справя добре, трябва да призная, че подобни влажни целувки никак не са по вкуса ми, нито начинът, по който пъха език в устата ми като някой смотан младеж. Тъкмо успявам да се откъсна от устните му и той дръпва ципа на панталона си, като заявява, че мога да го галя.

- В такъв случай поне застани над коша за отпадъци - казвам му аз.

Малко преди обяд успявам да отдъхна за момент след изнурителната среща с програмния директор на кабелен телевизионен канал, който само преди месец все още е бил на работа в „Л’Ореал“ и е убеден, че Лудия Макс е документален филм за психиатрична клиника, за да отида на разузнаване в „Егзагон“.

Оказва се, че аз и Елен Закарян работим в една и съща сграда, през два етажа, че тя е възхитителна брюнетка с живи очи, която работи в приемната, и че всъщност вече съм я виждала в асансьора. Смятам, че имам основание за тревога. Приближавам се до нея, протягам ръка над матовия плот на бюрото, усмихвам се широко, стараейки се да си придам безгрижен вид, и казвам:

- Аз съм бившата съпруга на Ришар.

- О, много ми е приятно, колко се радвам - отвръща тя и стиска сърдечно ръката ми.

- Непременно трябва да се видим тези дни - продължавам. - Така поне няма да се налага Ришар да ни запознава.

- Ами да. Разбира се. Когато желаете.

- Тогава, да речем, другата седмица. Ще уредя подробностите с Ришар. Не се грижете за нищо.

Слизам пеша, защото не ми се ще тя да ме гледа, докато чакам асансьора. Токчетата ми тракат нервно по бетонните стъпала на аварийното стълбище. За мен това си е чисто отстъпление.

Нека си призная: тя е поне с петнайсет години по-млада от мен и за мой ужас точно толкова прив лекателна, колкото си я представях.

Докато майка ми не се съгласяваше да се преместим в друго жилище, двете минахме през всички подигравки и унижения, които би могъл да си представи човек. Бях навършила двайсет години - баща ми се намираше в затвора от пет години и бе получил прозвището Чудовището от Аквитания, след като бе убил седемдесет деца в един ваканционен лагер на брега на океана - когато срещнах Ришар, който бе не само мой покровител през младежките ми години, единствен мой спътник, като се изключи Ирен, но и мъжът, който промени живота ми, спаси двете с майка ми от всяка гледна точка, и сега се страхувам, че с всичко това изведнъж ще бъде свършено.

За пръв път в живота си истински се боя да не загубя Ришар и поемам удара с цялото си същество. Ана ме прегръща за момент, целува ме по челото и поръчва два сандвича „Крок мосю“, две салати със зехтин от Абруцо и минерална вода.

Отиваме на кино, а след това тя ме придружава до дома и в последния момент й скимва да изпуши една цигара отпред, преди да си тръгне. Вдигаме яки и пушим, без да сваляме ръкавиците. Казвам й, че само благодарение на нея вечерта е минала приятно.

- Чудесно - отвръща ми тя. - Ще трябва да ми се реваншираш.

Вдигам очи, взирам се в обсипаното със звезди небе и казвам:

- Ана, бях изнасилена. Случи се преди две седмици.

Продължавам да гледам небето в очакване на нейния отговор, но тя не реагира, сякаш е умряла или ненадейно е оглушала, а може би изобщо не ме слуша.

- Чу ли ме?

Усещам как стиска ръката ми над лакътя. После обръща към мен бледото си, със застинали черти лице. Прегръща ме. Дълго стоим така, неподвижни. Потънали в смъртно мълчание. С изпразнени от всякаква мисъл глави. Чувствам дъха й до шията си.

Влизаме вътре. Тя захвърля мантото си на канапето. Запалвам камината. Накрая тя си поема дъх и ме пита как се чувствам. Наясно е. Разбира се, че е наясно. Упреква ме, че толкова дълго съм чакала, преди да споделя с нея, а аз се опитвам да обясня колебанието си и първоначалното намерение да премълча и да зачеркна тази история от паметта си.

- Виж какво, нещата не са толкова прости. Не пострадах особено, все пак не попаднах на някой Патрик Бейтман. Спокойно можех да стисна очи и да не казвам на никого. Струваше ми се, че това е най-лесното решение. просто не знаех какво да правя.

- Как можа да скриеш от мен подобно нещо?

- След Ришар ти си първият човек, с когото споделям.

- Значи, си казала на Ришар, а на мен не. Хайде, обясни ми защо!

Сядам до нея и двете гледаме как огънят се разгаря, как пламъците се издигат с фучене в камината. С времето все повече започвам да съжалявам, че отстъпих пред настояванията на Робер и продължих ме нашата връзка. Мисля си за цената, която ще трябва да платя, ако един ден Ана ни разкрие, и треперя редом с нея. Мисля си колко съм подла, колко виновна се чувствам пред самата себе си и наистина се разтрепервам, така че тя започва да ме гали по гърба, повтаряйки, че всичко ще бъде наред, а аз май съм на път да избухна в сълзи.

Ана ми разказа, че съм крещяла непрекъснато от момента, когато ме приеха в родилното рано сут ринта, до вечерта, когато най-сетне родих - облек чих тялото си след един последен, ужасен напън от непоносимото същество, което до този момент го бе обитавало, ден и нощ, притискало бе пикочния му мехур, изостряло бе глада му и го бе лишавало от обичайната цигара.

Тя била в съседната стая и току-що изгубила детето си, така че моите крясъци са щели да я побър кат, но накрая се надигнала от леглото и дошла да ми прави компания. Стенанията ми станаха по-редки и двете прекарахме заедно няколко часа. Призна ми, че понесла по-леко преживяната от нея драма благодарение на детето, което щях да родя като обезщетение за загубата на нейното.

Тази сутрин Жози забелязала кръв по бикините си и двамата с Венсан веднага се отправили към болницата. Отивам при тях, като им нося купени от бюфета кроасани и кафе. Тя се радва на присъствието ми, а за мен е важно, че не ме приема като враг, така ще мога да следя ситуацията, защото Венсан изобщо не се справя.

- Ако се случи сега, раждането ще е преждевременно - обяснява ми Венсан.

- Венсан, майка ти все пак може да брои - срязва го Жози.

Не е необходимо кой знае колко, за да стане ясно каква атмосфера цари в една двойка, проста забележка, понякога само поглед, премълчаване и всичко е казано. В този момент една сестра отвежда Жози и когато Венсан заявява, че е решил да приз нае детето, първата ми мисъл е -защо трябва да се раждат на този свят подобни тъпаци? Обещала съм пред себе си да не се меся в техния живот, но повече не мога да се сдържам.

- Случва ли ти се понякога да разсъждаваш? Даваш ли си сметка какъв ангажимент поемаш? Та това е затвор, Венсан, ти сам се пъхаш в затвор, погледни ме в очите, синко, погледни истината в очите. Чуваш ли ме, това е клетка. Това са окови. С една дума, затвор.

Махвам с ръка, преди той да отвори уста, за да ми отговори - вече ме е стрелнал с поглед, после пребледнява, на челото му започва да пулсира вена, аз съм най-лошото нещо, което някога го е сполетявало в живота.

Връщат Жози на носилка и тя ни съобщава, че ще роди до един час. Улавям погледа на Венсан, преди да я е последвал, и установявам, че това е погледът на изплашено дете, което аз нямам намерение да утешавам. Убедена съм, че няма да издържат дълго време заедно. Животът в този град предполага известен минимум средства, с които те очевидно не разполагат, и всичко ще приключи много бързо. Просто животът им по-нататък ще бъде малко по-сложен от преди, малко по-труден за разбиране, но връщане назад няма да има, стореното е сторено.

Не бих искала да съм на мястото на Жози. Прилошава ми само от мисълта какво й предстои. Когато чувам някои жени да се хвалят, че са преживели раждането като оргазъм, ми идва да им се изсмея в лицето. Човек рядко може да чуе по-голяма идиот щина - все едно слушам някоя дъртачка, останка от едно време, с изпържен от слънцето и от дрогата мозък. Умрях хиляда пъти. Това ми се случи, докато раждах Венсан. Минах през хиляда смърти, а не през хиляда наслади. Нека бъдем сериозни. Да не се боим да казваме истината.

Денят е ясен, студен и светъл. Въздухът мирише приятно. Използвам случая, за да се разходя из града - без да се отклонявам от оживените улици. Изпращам съобщение на Венсан, за да го попитам дали не се нуждае от нещо, но по лаконичния отговор разбирам, че все още ми е сърдит.

Следобед му звъня още няколко пъти, но той не ми отговаря. Следва продължителна работна среща с двама автори на сериал, които преживяват всяко съкращение, всяка поправка, всяка бележка с червен молив като лична обида, като удар под кръс та, като посегателство над техния гений - единият дори си позволява да тупне с юмрук по бюрото, след което излиза в коридора, като трясва вратата. Когато се връща, вече е по-спокоен и продължаваме нататък до следващия проблем, който не след дълго изниква.

Когато приключвам с тях едва на свечеряване, настроението им е отвратително. Изумена съм колко раздуто е тяхното его, колко уверени са в собствените си способности, при положение че само на моменти имат сполучливи попадения, а през останалото време са отчайващо посредствени. Разделяме се на паркинга, като се поздравяваме с половин уста, и ми се струва, че различавам в странната усмивка на единия от тях - трийсетинагодишен, с ъгловато лице и русолява кълчищена коса -жестоко презрение, и си мисля, че тъкмо такъв ще да е бил онзи тип, някой, когото съм засегнала, чиято работа съм критикувала, чиято интелигентност, превъзходство и качества са били поставени под съмнение. Още повече от страна на жена. Мръква се. Никак не би ми се искало да се озова насаме с него насред нивята.

Венсан най-после се обажда от телефонна кабина - явно минутите му са свършили - докато съм нас ред задръстване близо до Лувъра -площад „Конкорд“ е океан от червени светлини, носени от бавно, тайнствено течение.

- Мамо, момче е! - крещи той възбудено в слушалката.

- Чудесно, Венсан... Само че не е твое момче. Не забравяй това.

- Страшно съм щастлив, мамо. Страшно щастлив.

Задъхан е, сякаш скача с въже.

- Нали ме чу, Венсан?

- Какво? Не, какво каза?

- Казах, че всъщност детето не е твое. Нищо повече. Колко тежи?

От другата страна настъпва ледено мълчание.

- И чие е, ако не е мое? - сопва се той със съвсем различен тон.

Усещам приближаването на бурята, сигурна съм, но нищо не мога да направя.

- Да не би да е твое? - просъсква накрая. - Чие е, да не би да е на папата?

- На баща си, предполагам. А ти не си негов баща, Венсан.

Вече знам какво прави: удря слушалката по стената или по нещо друго. Жест на ярост. Не за пръв път ми излиза с този номер. Доверил ми е, че в такива моменти желанието му е да строши не точно телефона.

- Венсан - казах му веднъж аз, - очаквам с нетърпение момента, когато най-сетне ще ме удариш.

После пихме за здравето на двама ни, защото тази вечер бяхме в добро настроение и можехме да се надсмиваме на себе си без задни мисли.

Не скрих от това момче през какъв ад съм минала, докато го родя, но така и не му признах каква безумна любов изпитвам към него и че без съмнение продължавам да го обичам с цялото си сърце. Венсан си е мой син, но с времето чувствата поизблед няват. Например не ми беше приятно да го кърмя, но след това с какво щастие ме дари, с какво удов летворение - това ново, неподозирано чувство - с каква радост, че съм майка - до момента, когато в живота му се появиха първите момичета.

Венсан, детето, което със зачеването си ме спаси от душевното крушение, подготвено ми от моя баща, детето, благодарение на което самата аз се родих отново, онова малко чудо, тъй различно от днешния груб и непоследователен младеж, който се кани да става баща на дете, което не е негово, след като преди това се ожени за майка му. Вероятността подобна история да приключи добре е едно на хиляда и ако аз не му кажа това, кой друг би го направил?

Със сигурност не Ришар, който, изглежда, в момента си има други приоритети - признавам, не съм толкова безразлична, колкото би ми се искало, по отношение на новия му живот, за който той дори не е

благоволил да ми съобщи. Ох, зная, че не е длъжен да го прави, но все пак двайсет години сме живели заедно, двайсет години съм спала с него, хранили сме се един срещу друг на масата, делили сме банята, колата, компютрите, с една дума, не зная, наистина не зная дали ми дължи нещо, не зная дали заслужавам да бъда държана в течение на неговите планове, не зная дали за него струвам повече от кучешко лайно, но все пак от време на време си задавам този въпрос. Със сигурност не той, който все по-често заставаше на страната на сина си, докато отношенията между нас се влошаваха, а сценариите, които пишеше, постоянно бяха отхвърляни.

Все пак му се обаждам, за да поговорим, и той ми казва:

- В болницата съм.

Кръвта нахлува в главата ми и замалко да блъсна колата пред мен, но той добавя:

- Излязох да изпуша една цигара. Венсан не иска да разговаря с теб.

Съзнавам, че не би трябвало да съм тук, а там, присъствието на Ришар ме кара да се чувствам виновна.

- Искаше ми се да знам дали си готов да помогнеш. Използвай случая и поговори с него, убеди го, че не бива така лекомислено да обвързва живота си. Ало? Чуваш ли ме?

- Струва ми се, че няма подходящ начин човек да обвърже живота си.

- Но неговият е възможно най-неподходящ. Той все още нищо не знае. Не виждаш ли, че е просто един хлапак? Не казвам, че тя е лошо момиче, не го упреквам за неговия избор, но все пак е твърде рано, нали, не си ли съгласен с мен? Не виждаш ли в какво се впускат с главата напред? Питам се дали ти остава време да ги наблюдаваш, ако имаш време, разбира се. Прощавай, но с чиста съвест си задавам този въпрос.

- Успокой се.

- Напротив, тревожа се. Имай предвид, че не съм сигурна дали ти си човекът, който би могъл да овладее положението. Чуй ме все пак. Каня всички на вечеря, след като Жози излезе от болницата. Ще се съберем цялото семейство. Ще дойдат Ана и Робер, а също и мама. Поканих и твоята приятелка. Реших, че би могъл да ми помогнеш. Знай, че я намирам очарователна. Би могъл да се заемеш с покупките. Какво ще кажеш? Ще ни запознаеш с новата си годеница.

Бих се заклела, че го чувам да скърца със зъби, и все едно го виждам как се намръщва и раменете му се отпускат.

- Не правя от мухата слон - добавям, - но все пак бих искала да го чуя от твоята уста.

Затварям, без да му дам време да отговори, не твърдя, че съм лек характер, и мога да се държа като същинска мръсница, никога не съм го отричала, но в случая той си го заслужава. Нарани ме. Най-после се измъквам от „Конкорд“ и поемам по едноименния мост, със стиснати зъби и сълзи в очите. Току-що съм си дала сметка, че нямам нито съпруг, нито син, нито баща. Поемам покрай кейовете, поглеждам към шлеповете, към грамадните туристически кораби, към биваците на бездомниците. Не правя никакви заключения, просто приемам положението. Край мен няма никого и аз се оказвам неподготвена за това, напълно съм объркана.

Пристигам на нашата улица и буквално се сблъсквам със съседа отсреща, Патрик Някой си. Появява се в светлината на фаровете, прекосява, залитайки, алеята, като се държи за главата, и върви към мен. Отбивам и слизам от колата.

- Прибирайте се бързо - казва ми той. - Някакъв тип броди наоколо.

- Какво говорите?

- Прибирайте се, Мишел. Не оставайте навън. Този тъпак едва не ми счупи главата. Приберете се и се заключете, а аз ще огледам.

- Ако искате, мога да ви дам фенерче. Добре ли сте? Нали не сте ранен?

- Не, вървете. Не се тревожете. Ще ви върна фенерчето утре. Вървете. По-добре да не го срещам, защото стане ли, толкова по-зле за него.

Думите му буквално имат вкус на кръв, в студения нощен въздух от ноздрите му излиза пара.

Не съм особено известна личност, името ми е върху пощенската кутия и всеки може да го прочете, но въпреки това съм учудена, че ме нарече по име, сякаш това е нещо съвсем естествено, макар че от миналата пролет, когато се нанесоха тук, сме разменили само две-три думи и няколко пъти сме си кимали с глава, добър ден, добър вечер. Не зная какво да мисля. Изключвам алармата и го каня да влезе.

- Жена ми още е разтреперана - съобщава ми той.

Отиваме в кухнята. Подавам му фенерчето. Наливам му чаша вода. Всъщност дори не знам що за човек е. Предлага да запиша телефонния му номер и без колебание да му се обадя по каквото и да било време, ако възникне проблем. Добавя, че за това са съседите, а после излиза в нощта да дири своя нападател.

Според мен има голяма вероятност това да е същият мъж и донякъде съжалявам, че Патрик го е прогонил. Не че имам конкретна идея или желание, които да оправдаят нездравото привличане, което оказва върху мен. Ала при мисълта, че може би ме е дебнал, че тази нощ е съществувала вероятност завесата да падне и без отлагане да си уредим сметките - независимо от цената - намесата на Патрик оставя у мен горчивия вкус на пропуснатата възможност.

Оказва се, че Патрик е свястно момче, отговорен служител в банка, който все още не може да се начуди на бързо спечелените пари, на възможността да има собствен дом още преди голямата криза през 2007 година, докарала ни до положението, от което все още не можем да се измъкнем. Рано сутринта ми връща фенерчето и любезно пита дали съм могла да спя след случилото се предишната вечер.

- Нека не драматизираме нещата, Патрик. Не си струва.

- От полицията обещаха да удвоят патрулите в квартала.

- Чудесно. Имайте предвид, че никак не би ми се искало да ви карам до болницата със забит в гърба нож или със сцепена от тояга глава. Обещайте ми, че ще бъдете по-предпазлив, отколкото снощи. Моля ви, не се престаравайте. Млад сте. Внимавайте да не се случи така, че да паднете на носилка или да ви сполети нещо още по-лошо.

Гледам го и си представям как играе скуош със своя директор, защото очевидно е в отлична форма. Когато бях малка, имахме голямо куче и проблемът с него беше, че не можехме да го изморим, след работа баща ми го разхождаше в продължение на часове и въпреки всичко нощем го чувахме как снове безспир в кухнята, докато накрая баща ми се видя принуден да го убие. Патрик ми напомня него, пълен е с енергия, която обаче няма къде да вложи и тя остава без полза. Когато при настаняването двамата с жена му дойдоха да се запознаем, не бях обърнала внимание на това, пошегувах се, че имам за съсед банкер точно в този момент, все едно да имаш поз нат селянин през гладни години, а той отначало не ме разбра, ръкостискането му беше вяло и откровено казано, не успях да видя в негово лице енергичния и пробивен мъж. Днес пред мен беше съвсем друг човек. Не бих се учудила, ако разбера, че взема хранителни добавки или някакви амфетамини - от друга страна, се твърди, че във финансовия сектор са необходими железни нерви, че тези младежи са подложени на огромно напрежение в зависимост от курса на акциите.

- Във всеки случай благодаря ви, Патрик - казвам аз, като вдигам яката на пеньоара, защото яркото слънце въобще не топли, а между дърветата и храстите се промъква студено течение.

- Наскоро станах баба - добавям с усмивка, докато го изпращам.

Не зная защо казах това - нито какво точно означават думите ми - но във всеки случай не очаквам поздравление.

- А, честито! - възкликва той, като ме гледа право в очите.

Прекарвам деня у дома в четене на сценарии, като си позволявам само кратка разходка в съседната горичка. Облякла съм се добре, с шапка на главата, радвайки се на ясното време, на свежия въздух, на червеникавия килим мъртви листа, на птичата песен, на тишината и спокойствието през този есенен следобед - след цели километ ри бележки, предложения, поправки, зачеркнати несвързаности, тромави изрази, цели пасажи за промяна, за разгръщане, за повече яснота или за отпадане, подчертани с червен молив веднъж, два или три пъти в зависимост от степента на моето отвращение, без нито веднъж да попадна на нещо стойностно. От двете страни тъмнеят масивите от храсти, но аз не се отклонявам от алеите. Откривам табела с план на парка на билото на хълма, където са се събрали група пенсионери в спортни екипи - анцузи, флуоресцентни ленти на главите, пъстри кецове, прикрепени над китките телефони, слушалки, зачервени бузи и увиснала на носа капка. Между клоните различавам долу моята къща, къщата на непосредствените ми съседи, Патрик и неговата жена, портала на семейство Одре, вече осветен за наближаващите празници, вляво малка жилищна сграда с шест апартамента, а останалото се губи сред дърветата с изключение на кварталния супермаркет, който се откроява благодарение на червената настилка на паркинга и знамената, които гордо плющят от вятъра.

Пуша цигара, докато престарелите атлети си разменят десертни блокчета и витаминозни напитки.

Не съм сигурна, че желая да достигна тяхната възраст, но нищо не се знае. Не бих казала също така, че Патрик е моят тип, но сравнен с Робер, към чиито ласки вече съм станала почти безразлична, младият банкер буди у мен смътни чувства и аз се вслушвам в тях, защото след изнасилването те са първите знаци за възраждащата се у мен сексуалност, и не ми остава нищо друго, освен да благодаря на Бога. Отново ще мога да взема в обятията си мъж, а толкова се боях. Толкова се боях, че нещо в мен се е пречупило, че за мен всичко е свършено. Самочувствието ми се възвръща. Прибирам се у дома и мастурбирам, мислейки за него, хапя устни и механизмът се задейства безотказно. Готова съм да се разплача от радост, от признателност. Избърсвам пръсти и оставам няколко минути със затворени очи.

Когато се връща от работа, аз съм в спалнята и дебна в тъмнината -изключила съм дори таблета и следя с бинокъл как той слиза от колата. Изглежда много по-добре, отколкото преди, когато небрежно си махахме с ръка по съседски, много по-жив, много по-мъжествен оттогава -припомням си пресилената усмивка, с която съпроводих първото ми впечатление от него! Следвам го с поглед. Съзнавам, че той е прекалено лесно решение и че би трябвало да сляза в града, за да разполагам с по-голям избор - Патрик е най-разпространеният тип мъже по време на светските вечери, забавен и повърхностен, самовлюбен, леко разсеян, с поло „Ралф Лорън“ - без съмнение, лесно бих могла да намеря нещо по-добро, но нямам никакво желание. Смятам, че понякога изборът на най-лесното решение е проява на мъдрост.

Изпитвам наслада да следя един мъж от потъналата в мрак спалня, чувствам се по детски възбудена, прикривам се зад завесата, а междувременно той отваря входната врата и за последен път поглежда назад, към мен, и макар да не може да ме види, аз затаявам дъх. За мен това е нещо ново - или по-скоро забравено старо - забавно и приятно. Когато се прибира, аз се качвам на тавана, за да имам по-добър изглед към неговите прозорци - инак са скрити зад високите храсти, които Ришар бе оставил да растат на воля, за да пазят нашата интимност, когато тя все още значеше нещо. Виждам го да минава отвъд осветените прозорци, живи миниатюри сред нощта - Патрик окачва палтото си / Патрик прекосява всекидневната / Патрик целува жена си / Патрик в банята / Патрик надвесен над мивката - точно в този момент чувам звука на телефона.

- Какво правиш? - пита Ришар.

- Нищо. Чета. Защо се обаждаш?

- Да ти обясня защо не съм ти казал.

- Имай предвид, че изобщо не ме интересува.

- Не ти казах, мамка му, просто защото все още не съм сигурен в нищо.

- Не си ли забелязал, че ти никога за нищо не си сигурен?

- Престани. Защо да крия от теб, ако беше сериозно? Каква изгода бих имал?

- Виж какво, Ришар, заета съм.

- Четеш, а твърдиш, че си заета? Не преувеличаваш ли? Бих искал просто да знам дали не ми кроиш номер.

- Какво?

- Бих искал да знам дали не ми кроиш номер.

- И ако е така, защо си въобразяваш, че ще ти кажа?

- От друга страна, не виждам защо би го направила. Не виждам с какво съм се провинил пред теб. Спазвам правилата. Напълно съм съгласен, че двамата си дължим един на друг истината. А истината е, че на хоризонта не се очертава нищо ново. Вярно е, че от време на време излизам с това момиче, но не съм ти казал нищо, защото според мен изобщо не си заслужава.

- Какво те кара да мислиш, че кроя нещо срещу теб?

- Ами тази покана за вечеря, мамка му! Вечерята, на която си я поканила.

- Много добре. Успяваш да вмъкнеш „мамка му“ във всяко изречение. Наистина много добре.

- Прилича ми на клопка. На една от твоите прос ловути клопки.

- Драги приятелю, какво всъщност си представяш? Та аз си имам други грижи, престани с тази параноя. Между другото, има ли нещо, което тя не яде? Има ли някакви алергии? В момента Марти си сменя козината.

Много омъжени жени са чудесни любовници и според мен той е поел риск с неомъжена жена. Напомням му, че двамата сме се уговорили да не поемаме рискове именно за да не се изправяме пред подобни проблеми, и затова го питам дали според него не е риск от негова страна връзката с неомъжена жена, която може да забременее, или изобщо не му пука.

Затварям и оставам сама на тавана, сред куп прашни и ненужни вещи, а през това време Патрик е изчезнал сред мрака, в който неочаквано потъва спалнята, когато жена му по нощница се отправя към леглото.

Общо взето, жените, които спят с нощници, не са страшни: мъжете им лесно може да бъдат прелъстени.

Ана минава да вземе трите подбрани от мен сценария, но аз я предупреждавам да не очаква нещо изключително.

- Не зная как се справяш - казва ми тя. - На твое място бих си взела куче пазач.

Остава да обядваме заедно - на идване се е отбила във „Фло“ и решава да сподели купената храна с мен, а не с Робер, който след завръщането си, изглежда, постоянно е в лошо настроение.

Зная, че е в лошо настроение, от съобщенията, които ми изпраща, виждам, че точно в този момент ме търси. Опитвам се да не мисля какво би станало, ако наистина се разсърди. Ако се обиди, че не му отговарям, ако реши, че дистанцията между нас е необратима. Ако разбере, че междувременно моите фантазии са насочени към съседа отсреща, че само при мисълта за този мъж ставам сексуално уязвима, нещо би могло да се случи, нещо, за което не смея да мисля, не смея да си представя, което би хвърлило живота ми в хаос.

Най-много от всичко се опасявам, че приятелството ми с Ана би могло да хвръкне във въздуха. Не си спомням почти нищо за моите приятелски връзки, отпреди баща ми да напусне нашия дом, въоръжен до зъби, във всеки случай повече не съм виждала никого от тогавашните ми познати, и Ана нахлу в това празно пространство, така че сега имам само нея, като изключим членовете на моето семейство, имам само нея. Не бих искала да я поставям на изпитание. Душа не ми дава да играя някакви игрички, не искам да подлагам на изпитание нищо и никого.

Като знам какви са истинските й чувства към нейния съпруг, една изневяра от негова страна едва ли би била истинската причина, която да сложи край на приятелството между нас, но предателството, без съмнение, ще го направи. Никога няма да ми прости за онова, което съм сторила зад гърба й - впрочем самата аз не бих простила подобно нещо -и въпреки това много ми се ще да споделя с нея моето усещане, че съм се подхлъзнала във връзката с нейния съпруг, че съм била увлечена, че съм се търкулнала по наклонена плоскост, без да мога да се задържа. Ще ми се да й кажа колко нищожни са всички тези наши боричкания, но смятам, че тя го знае.

Робер също беше лесно решение - скуката, близостта, сигурността - но никой не би могъл да направи подобно сравнение и да стигне до прибързани заключения. И тогава работата ми оставяше не повече свободно време, отколкото сега, и съвсем не е очевидно, че бих могла да започна връзка, след като си тръгвам по тъмно и вземам работа за вкъщи, като дори забравям да се храня. Робер прие моето разпределение на времето, а освен това добрата новина бе, че може да ми доставя обувки „Лубутен“ на половин цена и че постоянно пътува. Цялата история беше направо жалка. Другата доб ра новина бе, че на двайсет и пет години двете с Ана изобщо не ни беше до любовни приключения, защото имахме други амбиции, бяхме успели да се утвърдим в нашата област, съставили бяхме каталог, с който се гордеехме, и дори бяхме продали някои идеи на американците. „АВ Продюксион“. Сподели това с мен, още докато бяхме в болницата, говори ми в продължение на часове, беше убедителна и когато се прибрах у дома, казах на Ришар, че спокойно можем да потърсим апартамент с допълнителна стая за детето, защото съм си намерила работа.

- Така ли? Каква работа?

- Двете с Ана ставаме продуценти на филм.

- На филм ли? Е, много добре. Чудесна идея, мамка му.

Днес той плаче пред моята врата и ме упреква, че не използвам връзките си, но понеже е лишен от всякакво чувство за хумор, изобщо не може да оцени иронията на съдбата, а продължава да смята, че откакто си науми да пише сценарии, поради някаква мрачна и необяснима причина съм се превърнала в препятствие пред неговия напредък в кариерата. На всичкото отгоре аз платих неговите курсове по творческо писане при най-добрите, при Винс Гилиган, Матю Вайнер, до един отличени от Гилдията на американските сценаристи, но те така и не успяха да му предадат онази особена дарба, която им позволява да бъдат винаги вътре в нещата, да се раздават щедро, онази дарба, която издига развлечението в ранг на изкуство - смятам, че трябва да минат поне още едно-две поколения, за да може някой да им отправи предизвикателство на техния собствен терен, без при това да изглежда смешен, но е възможно да се случи и по-скоро, защото сред сценаристите и писателите се открояват някои имена, всъщност няма значение - във всеки случай тези курсове бяха скъпи, много скъпи, но Ришар така и не можа да докаже, че е имал някаква полза от тях, макар самият той да е на обратното мнение.

Изпращам Ана и излизам навън да изпуша една цигара. Не се отдалечавам, а оставам облегната на стената. Просто искам да покажа, че не ме е страх, че не се крия под леглото. Ана ми предложи да отида да спя у тях, за колкото време намеря за добре, и не мисълта да бъда под един покрив с Робер ме накара да отклоня поканата й - макар че подобна идея е достатъчна, за да ми настръхне косата и да се намръщя от ужас. Не, всъщност сама не зная какво целя. Студено е, дните станаха къси. Не попадам на добри сценарии. Изнасилиха ме. Не говоря за отношенията с моя съпруг и сина ми, дори през ум не ми минава за близките. Най-неприятното е, че трябва да мисля за подаръци.

Съгласна съм, че не са имали много време да подреждат и не са успели да пребоядисат стените, както се канеха, но у тях е същински бардак и мирише на лошо - лека воня на лайна и прокиснало мляко, но преди да вляза, оставих на площадката пред апартамента им в черна торба за смет всичката си злопаметност, всички хапливи забележки, всички отрицателни мисли.

- При вас е чудесно! - възкликвам и сядам на стола в кухнята, където Жози по анцуг кърми детето.

За разлика от много майки, никак не обичам да целувам меките червендалести бузи на новородените. Въпреки това казвам: „Колко е красив. Мога ли да го целуна?“.

Венсан ми бе споменал за трийсетина килограма, но става дума по-скоро за петдесет. Станала е огромна и не личи, че е родила. Подава ми детето и съобщава, че носи моето име в мъжки вариант.

- Ах, ти, малък разбойнико! - казвам и вдигам кърмачето във въздуха. После го целувам с върха на устните и й го връщам. - Сега да поговорим за сериозни неща. Какво искате за Коледа?

Двамата се споглеждат и издуват бузи.

Помагам им:

- Прахосмукачка? Шевна машина? Кухненски робот? Фурна? Съдомиялна машина? Парна ютия? Хладилник?

- Струва ми се, че бих искала плазмен телевизор с абонамент за платените канали - заявява Жози.

Кимам в знак на съгласие.

- Да, но моят съвет е да изберете най-необходимото...

- Тъкмо това имам предвид - прекъсва ме тя. - След това идва стереоуредбата, а после видеоплейъра.

Стисвам зъби, но все пак се усмихвам, а през това време Венсан кима утвърдително.

Усмихвам се, защото, след като уби кучето, баща ми се разправи с телевизора у дома - просто го изхвърли през прозореца и оттогава започнаха истинските ни неприятности, защото съседите намразиха този откачен тип, който не споделя техните ценности, кани се да замине да дири спокойствие в Бретан след първите вълнения в столицата и прави кръстен знак над челата на децата, които среща по стълбището, без някой да го е молил за това.

Обаждам се на Ришар, за да се уверя, че не е забравил да направи покупките за следващия ден, и използвам случая да продължа последния ни прекъснат разговор.

- Виж какво, не се притеснявай - казвам му. - Ако искаш, можеш да се ожениш за нея.

- Мамка му, откъде ти идват подобни мисли?

- Е, в такъв случай не се жени за нея, все ми е едно.

- Надявам се утре да не направиш скандал. Не предприемай нищо непоправимо. Не бива да се караме заради нея, нали?

- Че аз не се карам с теб, Ришар. Не ти се обадих, за да те слушам как се вайкаш. Прави, каквото искаш. Не се смятай длъжен да ме държиш в течение за каквото и да било. Свободен си. Нямам намерение да ти го повтарям хиляда пъти. Поканих това момиче, за да ти направя удоволствие. Ясно ли ти е? Може ли сега да говорим за друго? Приключихме ли по този въпрос?

- Нямаш право да отхвърляш моите работи и едновременно да ми пречиш да имам собствен живот. Твърде много ми идва.

- Във всеки случай гледай да не закъсняваш. Няма да мога да се справя сама. Дали твоята приятелка ще ни помогне?

Изчаквам да затвори. С упорството си да отрича, че има сериозна връзка с тази Елен Закарян, наистина става смешен.

Част от следобеда прекарвам в преглеждането на безбройните сценарии, натрупани по лавиците на моя кабинет или направо върху пода на белезникави купчини - двете с Ана не оставяме никой друг да ги чете и каквото и да говоря, каквото и да твърдя, че си мисля, всеки път изпитвам вълнение и възбуда с надеждата, че може би разгръщам първата страница на изключителен или поне относително добър текст.

В края на деня Ана надниква, оглежда се и ме поздравява за работата, която съм отхвърлила и с която й предстои на свой ред да се заеме.

- Разговарях с Венсан - добавя тя. - Обещах му да не ти казвам, но в течение ли си на неговите дългове?

Понеже, така или иначе, съм седнала, остава ми само да стисна облегалките на фотьойла и да се наведа напред.

- Какво имаш предвид, Ана? За какви дългове говориш?

Не знаела точно. Той не искал да й каже нещо конкретно. Давала му пари, но това нямало значение. Нали била кръстница? С радост била готова да му услужи. Казва ми всичко това, докато се спускаме с асансьора от трийсетия етаж.

- Направо падам от Марс - отвръщам.

Той е само на двайсет и четири години. Не съм си представяла, че някой може да има дългове на двайсет и четири години. Внезапно започвам да го приемам за много по-възрастен, отколкото е всъщност, сполетян от нещастие, на което човек не може да се натъкне преди трийсетте, освен ако съвсем няма късмет. Как е успял да натрупа дългове - думата звучи в ушите ми като названието на срамна болест -наркотици, момичета, хазарт? Ана ме увещава да не се паникьосвам излишно, но да внимавам.

- Много добре - съгласявам се аз, - но можеш ли да ми обясниш все пак какво означава това? Имай предвид, че не живее с мен и при всеки удобен случай ми казва да си гледам работата. Според теб как да внимавам? Какво бих могла да направя? Знаеш ли нещо повече? Ана, с теб все пак споделя. Сама знаеш, че аз съм последният човек, на когото ще се довери, за него съм най-ужасното същество на света.

Известно време мълчаливо крачим, хванати за ръка, радваме се на свежия въздух, после влизаме в един бар и си поръчваме дайкири.

- Искам да ти върна парите - казвам й.

Тя отказва. Не само от добри чувства, но и защото желае да съхрани с него близостта, установила се помежду им от самото начало - още в болницата й позволих два-три пъти да го кърми, а след това постепенно между тях се изгради силна и тайнствена връзка, доказателство за която е случилото се сега, пряка връзка, която не минава през мен. Спомням си как бърше сълзите си, за да не капнат върху челото на Венсан, който най-безцеремонно суче от гърдата й, тогава бях млада и тази картина ме трогваше, щастлива бях, че намира утеха в моя син, и разбира се, отново бих постъпила по същия начин, но все пак донякъде се дразня, че тя научава някои неща преди мен, че знае какво става в това семейство, преди аз да науча, и урежда някои проблеми вместо мен.

- Чувствам го като мой син - казва тя. - Знаеш това. Просто му помогнах, това си остава между нас двамата. Всичко е наред.

- Ти си негова духовна майка. Не си негова банка.

Тя става да поръча още две дайкирита. Небето е обсипано със звезди.

- Има и друга възможност - казва, като се връща. - Мога да поговоря с Жози.

Вперва очи в моите. Острият й поглед прониква дълбоко в мен.

Това, че има намерение да поговори с Жози, означава, че може би Жози е в основата на проблемите на Венсан.

- Помогнах му за пръв път скоро след като се запознаха. Не съм сигурна дали това е съвпадение. Именно това искам да разбера.

Отпивам от чашата с помощта на сламката, без да свалям очи от нея. После нарочно продължавам да смуча от празната чаша, издавайки ужасен хъркащ звук.

Отдавна съм престанала да ревнувам Венсан от момичетата, с които ходи, и по-скоро ги съжалявам, че са попаднали на подобен невъздържан тип - освен ако той не запазва обидите и злобата си само за мен, което изобщо не изключвам. Ана също не го познава откъм тази му страна и твърди, че с основание упреквала клетите му приятелки -при това винаги е готова да ги охули и при възможност да им нанесе някой подъл удар.

- Изобщо не е ревност от моя страна - оправдава се тя. - Просто му помагам да си отвори очите, а това е съвсем друго нещо. Всъщност сама знаеш, че той не познава живота и все още е дете.

Не съм убедена, че Венсан все още е дете - мис ля си дори, че престана да бъде дете в деня, когато отказа да държи ръката ми, докато го водех към училище - но фактът, че е направил глупостта да се свърже със стокилограмова жена и е побързал да признае нейното дете, което не е от него, определено доказва, че умствено все още си остава донякъде бавноразвиващ се тийнейджър, напълно чужд на здравия разум.

- Струва ми се, че Жози е в основата на проблема - казва тя. - Не предрешавам нищо, не искам да останеш с впечатлението, че го защитавам на всяка цена, но със сигурност знам едно: преди да я срещне, Венсан никога не е имал подобни затруднения. Сама можеш да си направиш извода, Мишел. Прецени дали си въобразявам.

- Не знам. Слушам те и мисля.

- Първо, бих искала да изясня положението. Известно ли е кой е бащата? Ти самата не знаеш ли? Не смяташ ли, че е доста странно? Всичко би могло да се предположи. Като нищо истината може да се окаже ужасна.

Явно чете прекалено много сценарии - начинът, по който тълкува всички възможности и си въобразява какво ли не - но все пак вътре в себе си чувствам, че Ана има право, и донякъде съм облекчена, че Венсан може би не е пряко засегнат - вече си представях, че дължи пари на банда от рода на „Черните ангели“ или на някоя търговска банка.

Първото нещо, което забелязвам, когато се прибирам, е светлината в моята спалня, а пердето на прозореца се поклаща от течението. За момент оставам в колата, за да огледам обляната от уличното осветление околност, но не откривам никакво движение, у съседите е тъмно, навсякъде цари пълно спокойствие. Чудно, но самата аз съм напълно спокойна, макар че „напълно“ е малко прекалено, защото стисвам флакона с лютивия спрей толкова силно, че ръката ми изтръпва чак до рамото.

Отключвам вратата на колата, изчаквам няколко секунди, преди да я отворя, и едва тогава стъпвам с единия крак на земята. Тъй като нищо не се случва, стъпвам и с другия. Чувствам как адреналинът се разлива в мен като топъл сок. Докато стигна до входната врата, вече съм задъхана от напрежение и плувнала в пот.

Ослушвам се. Отвътре не се чува нищо. Изваждам ключа.

Влизам, изключвам алармата. На партера не откривам нищо необичайно. Качвам се горе - познавам звука на всяко стъпало, зная кое от тях скърца, кое пука, старая се да не вдигам шум.

Вратата на спалнята е отворена към тъмния коридор. Влизам с разтуптяно сърце, леглото е разхвърляно, завивките са на земята, скринът отворен, а бикините ми са пръснати по пода. На нощното шкафче свети екранът на включения лаптоп. Пристъпвам.

Тогава виждам и долавям миризмата на отвратителните лепкави петна върху чаршафите, с които се е избърсал, а съобщението върху екрана гласи: „О, пардон! Не можах да изчакам!“.

Вдигам очи и ги впервам в завесата, която играе пред отворения прозорец. Ришар пристига малко след обяд с покупките, а аз още сутринта се погрижих да купя аперитивите, десертите и вината. Тъкмо оправям камината, когато чувам клаксона на колата му.

По вида му разбирам, че е решил да бъде любезен и очарователен с мен, и си мисля, че изборът му е правилен, защото добре ме познава. Всъщност няма да ми бъде лесно да видя на една маса жената, която ми отне сина, и жената, която ми отне съпруга, ако използвам този донякъде трагичен израз, макар че се старая в това отношение да подхождам с колкото се може по-голяма широта на възгледите. Зная, че ще трябва да се държа непринудено, да се отърся от лекия стрес, в който изпаднах сутринта, още щом отворих очи, и който все още не ме е напуснал. Нося дърва за камината, като зная, че обикновено физическото усилие успокоява нервите - Ришар намери на добра цена еднометрови цепеници от Ландите, където горите бяха поразени от ураган, но от друга страна, пренасянето им не е лека работа.

Той пристига с покупките и веднага излиза, за да ми помогне. Времето е ясно и студено.

- Ще трябва някой път да се погрижа за градината - казва ми той. -Когато ми остане време, ще дойда с инструментите.

- Остави, така си е добре.

- Нищо не ми струва да минавам веднъж годишно. Просто ти правя услуга.

- Не, така не ми правиш услуга. Не зная как да ти обясня.

- Инак ще трябва да викаш градинар, който ще те одере здраво. Помисли все пак, Мишел.

Поглеждам го и предлагам:

- Щом имаш такова желание, по-добре почисти улуците.

Той се заема със зеленчуците, докато аз режа месото. Рано е, но той ми налива една чашка. Казва ми:

- Сега смятам, че изглеждаш добре.

Не зная откъде изравя този тон на съпричастност и как успява да направи така, че да звучи искрено. Той е мъжът, който ме зашлеви и който ми се притичва на помощ, когато смята, че съм заплашена или дори само тъжна, или ужасно изморена. Макар да оплешивява, все пак си остава доста привлекателен.

- Не ти се сърдя - казвам му аз. - Всъщност не знам дали изобщо мога да имам някакви претенции. Това е просто рефлекс от времето, когато бяхме заедно. Не го правя нарочно, така че не ми обръщай внимание.

- Аз нищо не казах, когато ходеше с оня цигулар.

- Хайде, моля те. Не се прави на глупак. Той беше женен, имаше три деца и напълно отговаряше на изискванията. Ти обаче не можеш да кажеш същото, нали? Избра неомъжена жена без деца. Поне доколкото знам.

- Нищо не съм избирал. Ако искаш да знаеш, срещнах я във вашия шибан асансьор.

- Значи, това ти е номерът. Срещаш момичета в някакъв шибан асансьор?

- Виж какво, обещах си никога повече да не се карам с теб. Нека запазим добри отношения.

- Ние сме в добри отношения.

- Отлично. Искам така да си остане през цялата вечер, да бъдем в добри отношения и след това.

- Нещо като брат и сестра, така ли? Така ли си представяш нещата? Да бъдем най-добрите приятели на света?

- Ами... нещо такова, да бъдем сигурни един в друг.

Кимвам бегло.

- Реши, че връзката ти с това момиче допълнително ще ни сближи, така ли? Реши, че постъпваш правилно?

- Нищо не съм решил, Мишел. Престани.

- Не избираш, не решаваш, животът е прекрасен, нали?

Той стиска зъби и продължава старателно да бели картофите. Вътрешно го поздравявам за самообладанието и се моля да не си прехапе езика.

Майка ми пристига под ръка с някакъв мъж на моята възраст и аз веднага познавам, че това е прос ловутият Ралф, за когото ми е споменавала.

- Често ми говори за вас - казва ми той, а аз правя опит да се усмихна.

Майка ми е облечена в къса черна кожена пола. Пластът грим върху лицето й е толкова дебел, че когато се надвесва над тенджерата, се притеснявам той да не се разтопи и да се смеси с бульона. Много съм зла. Всъщност не е гримирана повече от обикновено. Каня я да отиде да седне заедно със своя приятел, а ние с Ришар оставаме до печката.

- Убий ме - казвам на Ришар, докато тя се отправя към камината, люлеейки бедра в рамките на своите възможности, следвана от Ралф.

Невинаги е била такава. Постепенно се промени в резултат от ужасния живот, който водихме, след клането, което извърши баща ми в един детски лагер, докато родителите били на сърф. Явно бе осъзнала, че това е единственият начин да оцелее, защото не беше създадена за работа. И ето в какво се е превърнала на седемдесет и пет години, карикатура на стара съблазнителка. Дърта кикимора. Впрочем преувеличавам.

- Убий ме веднага щом ти дам знак - повтарям.

Жози успява да се промъкне през входната врата, но все пак се налага да мине ребром и ми се струва, че дори задържа дишането си. Бебето е хубаво и с лилаво личице. С тях вътре нахлува студеният въздух. В местата с надморска височина над петстотин метра вали сняг и студената вълна се спуска към равнините. Скоро бузите им поруменяват, колекцията от бутилки вино расте. Отварят шампанското, донесено от Ралф, всички ме питат какъв е този странен тип, а аз отвръщам, че нямам представа и не искам да знам.

В никакъв случай няма да позволя мама да се омъжи за този тъпак или за когото и да било друг.

Надявам се тези мои мисли да не са изписани върху лицето ми. Надявам се усмивката, която й отправям, когато погледите ни се срещат, да не прилича на гримаса, защото нямам намерение само заради това да разваля вечерята, на която обикновено каня преди Коледа семейството и приятелите. Бях женена за Ришар повече от двайсет години и оттогава винаги се събираме поне веднъж годишно, а през останалото време се разбираме чудесно, с изключение на дребните неизбежни спречквания, които при добро желание от двете страни успяваме да овладеем и да потушим в зародиш.

Вече се появяват пълни чаши, други пият бира направо от кутиите. Ана и Робер също носят вино. Закачалката в антрето е отрупана с дрехи. Огънят пращи в камината. Робер се опитва да улови погледа ми, но аз го отбягвам. После пристига Патрик. Сам, защото жена му не можела да дойде.

- Надявам се, че не е нещо сериозно - казвам му, като му подавам чаша.

Представям го на останалите. Описвам как сме се запознали неотдавна, докато той преследваше скитника. Майка ми обръща внимание колко важно е човек да има добри съседи.

Венсан разговаря оживено с баща си и никак не съм сигурна дали не злословят по мой адрес, като всеки от тях се оплаква от мен на другия. С изключение на лошото настроение, в което често изпадат, двамата са много различни. Струва ми се, че Венсан вече се отнася към баща си като с равен, и се чувствам смутена от мисълта, че съм родила дете, вече способно да напердаши баща си, ако се наложи - тъй като двамата са застанали до камината, виждам как отблясъците на огъня играят по лицата им.

Жози се е разположила по средата на канапето и кърми бебето, което временно отвлича вниманието на Робер от мен.

Най-сетне Елен Закарян звъни на вратата и Ришар подскача като ужилен. Всички вече сме налице. Най-нетърпеливите, които преди малко повдигаха капака на тенджерата, за да проверят дали ухае вкусно, сега са вперили в мен умолителни погледи. Аз обаче не снемам очи от току-що пристигналата Елен. Страхотна е. Най-забавното е, че Ришар сякаш се смущава от толкова красота, събрана в една жена. Споглеждаме се с Ана. Зная, че тя мисли като мен, че за жени на нашата възраст това е сериозна и нелоялна конкуренция, и че има моменти, когато ни се иска да сме мъртви.

Сядаме на масата и Патрик се настанява до мен, като ми прошепва колко мило от моя страна, че съм го поканила, и че се чувства поласкан да сподели вечерята с компания от толкова симпатични хора. Думите му ми звучат малко церемониално и приповдигнато, но приемам без колебание неговата благодарност, защото, докато говори, слага ръка на лакътя ми и я оставя там - жест, който веднага бива забелязан от всички.

Робер, седнал на другия край на масата, почти с лице към мен, се преструва, че нищо не е видял. Тъй като нямам никакво намерение да го предизвиквам, ставам, за да сервирам, отмествам стола, но бузите ми са пламнали. Венсан също става и се разхожда с бебето на ръце -неизвестно поради каква причина го наричат Едуар-бебе - ето че Едуар-бебе започва да приплаква в бамбуковите пелени за многократна употреба.

Ана се заема да сервира в другия край на масата, а майка ми плясва с ръце, за да привлече вниманието, и започва да обяснява колко щастлива се чувства сред близки и приятели, бла-бла-бла, речта й всеки път е една и съща до момента, когато се обръща към новодошлите, в случая това са Ралф, Патрик и Елен - миналата година Венсан бе успял да представи Жози като своята най-нова приятелка - за да им пожелае добре дошли. Това отнема на старата сврака няколко допълнителни минути и ни дава възможност да сервираме, което е чудесно. После тя се обръща към Ралф и макар в момента да не слушам какви ги говори, нещо в думите й привлича вниманието ми, защото я чувам да казва, че използва случая, за да съобщи своя годеж с тук присъстващия Ралф.

Изкисквам се, след което се извинявам:

- О, пардон! Как успяваш всеки път да станеш смешна?

Лицето й се сгърчва, но не казва нищо. Ришар бърза да вдигне чаша за здравето на всички присъстващи и с всяка следваща секунда неловкото мълчание, което съм предизвикала, се запълва, всеки се старае да разведри атмосферата, наелектризирана от мен и майка ми, разговорите се възобновяват, майка ми сяда по покана на Ралф, който я държи за ръката, а аз се връщам на мястото си до Патрик, който ме пита за някакъв адрес.

- Прощавай, Патрик! Чий адрес ти трябва?

- На месаря, при който пазаруваш.

Правя опит да се усмихна, но вътре в себе си продължавам да си задавам въпроси. Не съм сигурна, че наистина имам желание. По-скоро дали все още имам желание. Би трябвало да се отнасям с подозрение към мъж, решил да прави кариера в банковия сектор, мисля си аз, докато го гледам как ми пълни чашата.

Приключваме вечерята коляно до коляно, но аз не се задържам много на масата. Не съм нито „за“, нито „против“. Бих искала да го накарам да изчака, да не бърза. Пита ме какво желая и аз му отвръщам, че не зная, че моментът не е подходящ за такива разговори.

- Ненавиждам да говоря шепнешком за важни неща - казвам му и го моля да сложи дърва в камината.

Навън мирише на сняг, нощната мъгла искри в студения въздух. Някои от гостите все още са на масата. На два пъти улавям погледа на майка ми, но и един път ми е достатъчен. Зная, че ми е страшно сърдита. Зная, че тя знае, че съм й страшно сърдита.

Ана е приготвила чудесен сладкиш, а Жози един недотам чудесен сладкиш. Наистина недотам. Много по-плътен. Предполагам, че е сложила двойна пропорция масло и брашно. Виждам, че Венсан е недоволен, но Жози сияе, страшно горда със своето произведение, което има виолетови оттенъци.

Успявам да прошепна няколко мили думи на Робер, преди чувството, че е изоставен, да го превърне в сериозен проблем.

- Всичко е наред, Робер. Мисля, че няма смисъл да ти изнасям лекции за женските неразположения. Просто в този момент не мога, какво искаш да ти кажа? Нямаш ли си друга приятелка?

- Обясни ми само едно нещо. Какви са тези игрички с мъжа до теб? Флиртуваш ли, или какво?

Макар да говори тихо, имам усещането, че крещи.

- Робер, нали нямаш намерение да предизвикаш скандал в моя дом? Кажи ми, трябва ли да очаквам това от теб?

Връчвам му чиния и му сервирам по едно парче от двата сладкиша, намигам му и протягам леко устни към него за невидима целувка. Жози гледа към нас, след което съобщава, че е взела рецептата от каталога на веригата „Ла Ви Клер“, и добавя, че между другото, в момента имало промоция на страхотни панетоне. Отново сяда да кърми Едуар-бебе.

- В рецептата няма боровинки - уточнява тя, - само шоколад, но аз обожавам боровинки. И крема от кестени.

Гърдите й са с размери на хандбални топки. Чудно ми е как се справя с тях този глупак Венсан.

Елен идва да ме поздрави за вечерята и искрено желае да станем приятелки. Ришар ни гледа отстрани, сгърчил лице, сякаш му се ходи по малка нужда. Симпатична ми е, но едва ли бихме стигнали далеч, всъщност цялата тази история няма да стигне доникъде. На какво разчита той? Мъжете са способни да се хвърлят с главата напред в съвсем нелепи връзки без всякакъв изход.

- Приятелката ти е очарователна - казвам му, когато той приближава.

- А, страхотно. Знаеш ли, би било чудесно да ни дойдеш на гости.

- Ами да, разбира се. Нека все пак да изчакаме. Да не насилваме нещата.

- Виж какво, Ришар - намесва се тя, - остави ни ние да се оправим. Като начало ще ви наричам Мишел, нали мога да ви наричам Мишел? Нека двете обядваме заедно. Като начало.

- Напълно ме устройва. Бъдете все такава, Елен, и мисля, че ще се разбираме.

- Страхотно - повтаря той.

Чувствам се потисната, но гледам да не го показвам. Представям си как звъня на тяхната врата с букет и плик макарони „Ладюре“. Нима е възможно човек да преживее подобна ситуация и да запази самоуважение?

Някой ме хваща през кръста. Милата Ана е развила необикновена наблюдателност и знае как да реагира в зависимост от това, дали прехапвам устни, мръщя се или пребледнявам, така че идва тъкмо навреме с чаша джин-тоник, от която определено се нуждая.