„Ох...“

През последните години били пропаднали много проекти, паричните потоци секвали, целият сектор бил в криза, Ришар разбирал това, но нали ние също сме били засегнати. Докато говори, той гледа мен и Ана -едва сега забелязвам, че е пийнал - на вас самите ви липсва въображение, боите се да бъдете в крак с времето с тази ваша прекомерна любов към американските продукции.

Свикнали сме с подобни хапливи забележки, съпровождащи всеки отхвърлен от нас сценарий, понякога дори се налага да слушаме груби обиди и цинични подмятания, но съумяваме да овладеем положението. Просто не им обръщаме внимание. Изглежда, майка ми също е пийнала - бузите й са придобили цвета на зрели кайсии.

- Ришар, бога ми, вие както винаги мърморите - обажда се тя.

- Това са по-скоро предсмъртни хрипове, Ирен - оплаква се той.

Тя увисва на ръката му, при това съвсем навреме. Някой е отворил кутия шоколадови бонбони, която минава от ръка на ръка. Елен сяда, кръстосва крака и само по себе си това се превръща в малък празник.

- Не бъди такъв черноглед - обажда се тя. - Досадно е.

- Не съм черноглед, Елен. Просто гледам трезво на нещата. Става невъзможно човек да се отклони от отъпканите пътища.

Ана се навежда към ухото ми и ме пита по какъв начин сценарият на Ришар се отклонява от отъпканите пътища, а през това време той продължава своята мрачна пледоария, проповядва различното, оригиналното, уникалното, на което той бил типичен пример.

- Виж какво - отвръщам й аз, - Ришар е преди всичко теоретик.

Сега вече навън времето е снежно, но все още не е заваляло - във въздуха играят редки снежинки. Ралф се обажда по телефона. Жози започва да си прибира нещата. Робер е втренчил печален поглед в пространството. Венсан и Патрик са се разположили във фотьойлите. Докато минавам край тях на път за кухнята, чувам как Венсан казва:

- Ние сме народът, обречени сме да ни го начукат.

Дните са къси, температурите ниски, често зимата предизвиква у мнозина прилив на раздразнение, а у някои ярост и подозрителност, особено у онези, които работят в заведения за бързо хранене. Включвам чайника. Всеки път когато съм на път да изпитам съжаление към него, си спомням какъв живот бе отреден на самата мен, когато бях на неговата възраст, и се отказвам. Към мен и майка ми се отнасяха като към чумави - възрастните ни проклинаха, децата ни дърпаха за косите, разплаканите родители ни замеряха с каквото завърнат, а някакъв мъж в месарницата хвърли в лицето ми бифтека, който току-що беше купил.

- За какво мислиш? - пита ме майка ми.

Обръщам се към нея.

- А, за нищо конкретно.

Тя стои неподвижно. Навела е глава и се поклаща по начин, който донякъде ме тревожи. После вдига поглед към мен.

- Даваш ли си сметка как ме нагруби преди малко?

- Да, абсолютно. Но това е само началото. Още нищо не си видяла.

Тя се изкисква пресилено, сяда на един стол и отпуска глава върху ръцете си.

- В затвора е от трийсет години! За него има ли някакво значение?

- За мен има значение. След като нямам баща, как бих приела пастрок?

- Трябва ли да треперя цял живот? Това ли си ми отредила? Да треперя до края на дните си, да завърша земния си път в старчески дом? Сред всички онези непознати клетници?

- Какви ги говориш?

- Добре, добре, успокой се. Вземам думите си назад.

Чайникът започва да свири.

- Когато Ралф си отиде, когато по един или друг начин вашата история се спука като балон, което трябва да се очаква, аз, твоята дъщеря, все още ще бъда до теб. Обективно погледнато, мамо, аз съм по-сигурна опора от него.

Чувствам как в сърцето й блясва искрица надежда. Подава ми празната си чаша и аз я предупреждавам да не прекалява, но тя ме праща по дяволите. Наливам й, след което се отдалечавам - изморява ме. Чувам как се строполява зад гърба ми, с трясък се преобръща стол.

Ето ни на път за болницата. Майка ми е припаднала, а аз се побърквам от тревога. Отново се прев ръщам в нейна дъщеричка, но особено ме плаши лицето й, пепелявосиво, почти синкаво. Патрик кара с пълна скорост, знае най-прекия път. Дори не мога да разбера дали диша. Безмълвно държа ръката й, а сълзите се стичат по бузите ми, без да мога да ги сдържа. Само долната ми устна потрепва. „Не ми причинявай това“, мърморя на себе си, докато колата лети, звукът на клаксона ехти в нощта, на няколко пъти минаваме на червено, обираме ругатните на неколцина скитници, които дремят под шатрите край канала въпреки студа. Духа пронизващ вятър и когато я издърпвам от колата, леденият вихър я шибва в лицето, а тя инстинктивно се притиска в мен, вкопчва се и шепне на ухото ми: „Върви да го видиш, Мишел“. Думите й ме хвърлят в ужас - полагам усилие да не я отблъсна. „Върви да видиш баща си“, моли ме тя.

- Мамо, какво говориш? - простенвам.

Студеният въздух ни обгръща, а през това време към нас се задава тичешком дебела медицинска сестра, следвана от Патрик и санитар с носилка, чиято конска опашка се вее на вятъра. „Мама е в кома.“ Само това мога да кажа. Чакам. Чакаме двамата. Патрик е решил да остане заедно с мен. Обаждам се на Ришар и на Венсан, моля ги да обяснят положението на другите и им възлагам да довършат вечерята. Не се чувствам много добре. Нещо в мен се е пречупило. Отгоре се е надвесила страховита сянка. Патрик ме прегръща през рамото и това е най-милият жест от негова страна, предвид обстоятелствата. Никога досега не съм си представяла, че мама може да си отиде, защото подобна възможност ми се е струвала напълно непоносима, и когато ненадейно се изправям пред тази бездна, чувствам, че нямам сили да приема реалността. В миналото често се е случвало да се измъкваме от тежки моменти или просто от временни затруднения само благодарение на единството между нас, а сега става ясно, че занапред нещата ще стават все по-сложни. Поглеждам към Патрик. Едва ли банков служител ще ми противоречи в това отношение.

Разсъмва се, когато един лекар идва да ми каже, че мога да се прибера у дома, защото това е най-доб рото, което мога да направя. Майка ми била под наб людение и щели да ме държат в течение, ако има някаква промяна. Вместо да го отрупам с въпроси, аз се опитвам да контролирам дишането си. Патрик ме подкрепя. През нощта бях успяла донякъде да се успокоя, но всяка поява на лекар или на мъж в бяла манта ме караше отново да изпадам в паника и сега не съм в състояние да проведа нормален разговор с дежурния лекар, тялото ми просто е престанало да функционира. Той ме съветва да взема приспивателно и да си легна, като ме уверява, че състоянието на Ирен е стабилно и че вечерта ще ми се обади. Клатя глава. Свивам се. Патрик е до мен. „Поне се приберете да вземете един душ и да се преоблечете“, съветва ме той, като слага ръка на рамото ми. Дълго време лежах на твърдата пейка, без да затворя очи, без да знам дали тя ще умре, или ще живее. На моменти сядах, превита надве, опряла чело в коленете си, скръстила ръце, опитвайки се да не треперя като лист. Прекарах най-мъчителната нощ през моя живот -като се изключи онази, през която моят баща оказа съпротива на полицията, преди да бъде арестуван и едва спасен от разярената тълпа. Гледам Патрик, но не го виждам. Без съпротива се оставям да ме поведе към изхода, увлечена сякаш от топлото течение на невидима река. Дори не чувствам студа, докато прекосяваме лъскавия от скрежа паркинг.

Включва отоплението, отправя ми съчувствена усмивка и подкарва по обления от светлината на утрото булевард.

На един светофар той докосва коляното ми. Опитва се да ме успокои.

- Нищо не е загубено - казва ми, за да ми вдъхне сили, докато прекосяваме Булонския лес, потънал в бляскава мъгла.

Не отговарям нищо.

Съзнавам, че прояви самоотверженост, като ни откара до болницата, че прекара нощта редом с мен, че беше безупречен - внимателен, загрижен - че го харесах още преди няколко дни, че определено будеше у мен желание, всички тези аргументи в негова полза бяха налице, но дали съм достатъчно улегнала, за да мога да си обясня спокойно нещата, готова ли съм да предприема каквото и да било?

Когато се завръщаме, Ришар все още е там - това незабавно дава отговор на неприятния въпрос, който ме измъчва от момента, когато напуснахме болницата, а именно как да обясня на Патрик, че засега не мога да стигна по-далеч в нашата връзка и че съжалявам, ако съм оставила впечатлението, че съм готова да спя с него при първия удобен случай.

Щом влизаме, Ришар се надига на лакът и ми отправя въпросителен поглед. Той знае. Ришар единствен знае - Венсан също, но не до такава степен - колко потресена съм при мисълта, че мога да изгубя Ирен, колко безсилна и готова да рухна съм при първия удар, който ще ме сполети. Навремето понякога Ирен не спеше по цели нощи, за да бди над мен, да ме брани, когато полудяла от болка майка или някой друг се опитваше да раздаде правосъдие и да ни отмъсти. Какво щях да правя сега? Сега, когато тя вече не бдеше над мен?

Той става, приближава се и ме прегръща. Не се противя. От всички мъже, които някога съм познавала, без съмнение, той е най-добрият, така е, но дали е достатъчно? Буди ли у мен възторг? Нямам ли право да мечтая за нещо по-добро?

Отпускам се на един фотьойл. Двамата мъже се споглеждат. Установявам, че още съм жива, по бързината, с която долавям моментално възникналото между тях съперничество, за което аз съм причината. Подобно усещане действа като целебен балсам - лек и едва доловим - за нараненото ми сърце.

- О, прощавайте - казвам им. - Не си спомням дали ви запознах.

Отговарят ми утвърдително. Ришар използва случая да благодари на Патрик за помощта и да му съобщи, че сега вече спокойно може да си върви. Гледам встрани. Нямам желание да вземам участие в тяхната игра. Чувствам се страшно изморена. Ришар ме притиска до рамото си.

- Безкрайно ви благодаря, Патрик - обаждам се с известно закъснение, докато той вече си тръгва. - Хиляди благодарности, ще ви се обадя, за да ви държа в течение.

Той прави трогателен и донякъде печален жест с ръка, отваря вратата и навън го подхваща студеният вятър, който вие в камината.

- Не намираш ли, че малко се натрапва?

- Ако смятах така, нямаше да го поканя - обаждам се след известна пауза.

- Я почакай, сериозно ли говориш? Май ме будалкаш или се лъжа?

- Господи! - възкликвам. - Ришар, да не си решил да ми правиш сцена! На мен. Не мога да повярвам. Да не си се побъркал? С всичкия ли си?

Не бяхме достатъчно любезни с Патрик и затова съм толкова кисела.

- Виж какво - казвам му, - най-добре е да престанем. Виждаш, че си имам други грижи. Ако искаш да знаеш, отсъствах цяла нощ не за да флиртувам с него. Освен това с какво право искаш да научиш нещо повече? В качеството на какъв? Или може би сънувам?

- Добре, само не започвай.

- Не ми казвай какво да правя. Разделихме се, за да можем да живеем в мир помежду си. Аз не те питам какви ги вършиш с твоята телефонистка, едва ли не тийнейджърка. Вземи пример от мен.

Навън мъглата се вдига и небето просветлява, зората си пробива път между голите клони на високите дървета. Въздъхвам с облекчение. Сякаш денят е убежище, сякаш ми е дадена отсрочка до следващата вечер.

Напълвам ваната. След като се наложи дълго да увещавам Ришар, че всичко е наред, той най-сетне си тръгна, после пуснах пералнята на програма с изкисване и на максимална температура, за да залича от чаршафите всяка следа от мръсотия. Качвам се в спалнята, последвана от Марти. Не забравям да заключа вратата и да поставя резето.

Марти се покатерва на мивката и очаква да пусна тънка струйка студена вода. Жаден е. Сещам се, че след случилото се с Ирен той е единствената ми компания, и бързам да го обслужа. Докато пие, без да престава да мърка - умение, което само един стар котарак владее - аз се обаждам на Ана, за да се извиня, че не съм отговорила на вчерашните й съобщения.

- Горкичката, кажи ми само дали всичко е наред?

- Не зная. Ще взема една вана и после ще видя. Изморена съм. Струва ми се, че е мозъчно сътресение, но не съм сигурна.

- Инак добре ли си? Искаш ли да дойда?

Отговарям, че искам да си почина, че вечерта ще отида в болницата, а после двете можем да пием по чашка. Докато говоря, влизам във ваната. Би било идеално, ако можех да забравя какво ми каза Ирен, да го пропъдя от мислите си, но засега не успявам.

- Още не мога да се опомня след това, което тя ти причини - казва Ана.

- Според мен е ужасно.

- И веднага след това ме остави. Ана, та това може би са последните й думи. Даваш ли си сметка?

- Какво смяташ да правиш?

- Какво ли? Нямам представа. Хм. Може би нищо. Нищо не мога да направя. Нека той си остане докрай там, в затвора.

Тя смята, че съм права, че нищо не ни обвързва с нечия последна воля, със сетните думи, произнесени сред стенания, едва чути, неразбираеми, напомнящи бълнуване. Извинява се, ако е била груба - веднага добавя, че просто проявява обикновен здрав разум. Уточнява, че желанията на умиращите трябва да бъдат изпълнявани само до известна степен. Иначе всички ще се превърнем в някаква секта на откачени.

- Знаеш колко обичам майка ти, но в случая тя отива твърде далеч. Така че не се притеснявай.

Каня се да си лягам, когато някой чука на вратата. Патрик. Идва да провери дали всичко е наред. Отивал на работа и искал да разбере дали не се нуждая от нещо, което може да ми донесе на връщане. Нямам нужда от нищо и му благодаря. Изглежда едновременно жизнерадостен и загрижен и сякаш очаква нещо. Придърпвам пеньоара над гърдите си, а през това време зад гърба му, в застиналото небе прелитат ято черни птици.

- Вижте какво, Патрик, тъкмо се канех да си лягам - казвам му. -Искам да събера малко сили, преди да отида отново в болницата.

Той се усмихва. За момент се чудя дали няма да се нахвърли върху мен, после с ужас установявам, че съм облякла късия пеньоар със сини мотиви, а не дългия, също със сини мотиви, да не говорим, че съм по бикини. Толкова съм била изтощена, че съм му отворила в подобно облекло! Твърде късно е да поправя каквото и да било, освен допълнително да влоша нещата, да стана смешна, да се престоря на плашлива девственица или бог знае на каква. Задоволявам се само да пристегна колана. Ако до този момент съм имала някакви притеснения, че няма да му направя впечатление, сега вече мога да бъда напълно спокойна.

- Не се колебайте да ми се обадите, ако мога да ви бъда полезен с нещо - казва той, като се изкашля.

После бърка в джоба на палтото си и изважда телефона, под предлог че иска да разменим нашите номера, а на мен за момент ми се струва, че държанието му е странно.

- Патрик, вие май ме снимахте? - питам го. - Това ли направихте?

Той се мръщи, изчервява се.

- О, моля ви се, Мишел! Разбира се, че не.

Отрича, клати глава във всички посоки и накрая, когато вече съм готова да му затворя вратата под носа, включва функцията „Снимки“, за да ми покаже последните, и аз установявам, че не съм аз, или по-скоро съм аз, но не полугола на прага на входната врата, а легнала на пейката в болницата, свита надве, обляна в бледа светлина, изненадана от първите лъчи на зората.

След като преминава учудването ми, неволно избухвам в смях и отбелязвам колко глупав вид имам, докато спя.

- Нищо подобно. Красива сте - възразява той.

В това леко облекло наистина ми става много студено. Цялата съм настръхнала, космите ми са щръкнали като наелектризирани. Освен това съм в плен на трепета, предизвикан от трогателния начин, по който го казва. Стоя пред него като вцепенена.

Иска ми се да му благодаря за сладкото чувство, което е пробудил в мен, но се въздържам, за да не го насърча.

- Нека поговорим друг път, Патрик. В момента умирам от студ.

Той се усмихва. Махва с ръка. Затварям вратата. Дръпвам резето.

Следя през шпионката как отива към колата. Изведнъж се сещам, че когато една жена започне да се колебае дали да започне, или не връзка, вече е с единия крак в третата възраст - а може би с двата крака.

Събуждам се в късния следобед. Отивам да я видя - не знам за какво служат всички тези маски, тръбички, кабели - всъщност няма много за гледане, дори клепките й не помръдват. Държа известно време ръката й, но не чувствам нейното присъствие. С други думи, просто я няма тук. от дълго време двете не се разбирахме - отношенията ни се влошиха след раздялата с Ришар, защото отказах да отида да живея при нея, а тя много го искаше, за да може изцяло да разчита на мен, така както през онези мрачни години аз разчитах на нея. Ала макар да можех да понеса цял месец, без да я видя, все пак знаех, че тя е там. Сега дори не зная къде е.

Страхът, че сме разкрити. Че могат да ни познаят и отново да се сблъскаме с всички онези убити, с онази неправда, онази лудост. Трийсет години по-късно този страх не ни е напуснал и все така ни държи в клещите си. Ирен си бе въобразила, че времето ни е направило недосегаеми, но така и не успя да ме убеди и у мен остана навикът -като пораснало дете, което продължава да смуче пръст - повече или по-малко да бъда нащрек - всъщност по-малко, защото се оставих да бъда изнасилена като много други.

Когато се запознах с Ришар, бях на път да полудея, не минаваше седмица, без да бъдем нападнати по един или друг начин, блъскаха ни, дърпаха ни, удряха ни плесници, унижаваха ни, по цели часове плачех в моята стая, наложи се да напусна университета, където дори по-често ме нападаха, тормозеха и преследваха - сякаш всеки имаше брат или сестра, станали жертва на смъртоносната лудост на моя баща, или пък бяха пострадали техни близки. Живеех в състояние на постоянна тревога и ден и нощ го проклинах, че е увлякъл и нас в своето падение. Някои се задоволяваха на минаване просто да ме ударят с книга по главата.

Ако можех, бих го убила със собствените си ръце - към мен той винаги се бе отнасял хладно и високомерно. Изобщо нямаше да ми липсва. Всеки път когато започнех да говоря по този начин, Ирен скачаше и понякога си наумяваше да ме накаже за думите ми - за нея те бяха същинско богохулство и макар по-късно религиозното чувство да я напусна, в началото се стараеше да ми покаже, че има граници, отвъд които не бива да минавам.

Нямала съм право да желая смъртта на моя баща - и още по-малко да твърдя, че съм готова да го екзекутирам със собствените си ръце. Явно самият демон говорел през моите уста и в такива случаи върху мен се стоварваше градушка от плесници, от които ловко се бранех, като стоически кръстосвах ръце пред лицето си. Не разбирах защо тя толкова го защитава, след като по негова вина бяхме подложени на такива мъки. Имах приятел, в когото бях влюбена, първият, с когото наистина бях спала, първият, на когото истински държах, бях на шестнайсет години, а той ми се изплю в лицето - един от малкото случаи през моя живот, когато наистина страдах - и не само разби сърцето ми на хиляди късчета, а ме унижи пред всички останали. От социална гледна точка просто ме уби. Как бих могла по онова време да изпитвам състрадание към човека, станал причина за всички мъки, на които двете с мама бяхме подложени?

Срещнах Ришар едва шест години по-късно. През това време бях успяла да се закаля, а Ирен да осъзнае, че прекалената религиозност, прекалената нравственост водят в задънена улица, че тя все пак е доста привлекателна жена и ако се стегне, би могла да промени живота си, което тя в един момент наистина направи и постигна няколко наистина чудесни завоевания, но те, за съжаление, се оказаха краткотрайни. Шест години несигурност, бягство, постоянно местене от място на място, напразни опити да скъсаме с миналото. Единственото, което паметта ми е съхранила от този период, е мрак, свят без светлина, от който сякаш никога нямаше да излезем, и ето че един ден се появи мъж: той вдигна бифтека, с който ме бяха ударили в лицето, и на свой ред го залепи върху физиономията на моя нападател, като дори се опита да му го натъпче в гърлото, и този мъж беше Ришар, за когото три месеца по-късно се омъжих.

Баща ми беше в затвора и щеше завинаги да остане там. Трябваше ми известно време, за да разбера, че това е чудесна новина. Имах възможност да започна нов, пълнокръвен живот, а през това време той гниеше в килията, едва днес осъзнавам това, но то не е достатъчно, за да ме разчувства.

Пускам ръката на Ирен, която така и не помръдна, нито се затопли от досега с моята ръка. Все пак сърцето й бие. Спомням си колко близки бяхме през онези години и не искам да я загубя. Знаех какво правеше тя тогава, знаех откъде идват парите, макар тя да мълчеше по този въпрос или даваше нелепи обяснения, които аз приемах за чиста монета, за да бъда в мир със съвестта си.

Дните са къси и си тръгвам, преди да е мръкнало. Обзело ме е странно чувство на самота. Пътьом се отбивам в нейния апартамент, макар мислите ми да са другаде.

Отварям и се оказвам лице в лице с Ралф.

Това веднага се превръща в проблем.

Срещаме се с Ана и обсъждаме идеята за организирането на вечер в чест на двайсет и пет годишнината на „АВ Продюксион“. Неудобството е, че това ще струва скъпо, а ползата ще бъде доста съмнителна, но ако не предприемем нещо, би било признание за финансови затруднения, за тесногръдие или за несъобразяване с традицията, а нито един от тези варианти не ни устройваше.

Открай време съм се възхищавала на всеотдайността, с която Ана работи за успеха на основаната от нас продуцентска къща - идеята за която се бе родила в родилното отделение, огласено от моите писъци -шейсет процента за нея, четиресет за мен. Тя е директорката. Тя е тази, която работи до късно вечер, в събота, а понякога и в неделя. Взема само няколко дни отпуск. Преговаря с банкерите. Заради всичко това винаги съм се възхищавала от нея.

Съветвам я да организира въпросната вечер. Просто защото самата тя го заслужава, защото може да се гордее с постигнатото. През последните години страшно много продуцентски къщи затвориха врати, но „АВ Продюксион“ оцеля.

- Човек никога не знае - казва тя. - Вятърът може да смени посоката си. Рано или късно, все ще се случи.

В края на август 2001 година Ана отново пометна и макар прекомерната й натовареност да не бе единствената причина, всички си обясниха случилото се именно с нея. Робер направо смяташе, че тя е пожертвала детето си в името на проклетата „авепрод“, както тогава той започна да нарича нашата продуцентска къща (...твоята шибана авепрод... за твоята шибана авепрод ли говориш?... нали нямаш нищо против да не споменаваш твоята шибана авепрод?...пак ли твоята шибана авепрод?). Семейството им оцелява не само благодарение на постоянните пътувания на Робер, който повечето време е зад волана на своя мерцедес и рядко се задържа у дома за повече от две седмици, благодарение не само на дистанцията, която спазват помежду си, но и на липсата на всякакъв интерес от страна на Ана към всичко, което не се отнася до „АВ Продюксион“. Всички мъже са в краката й, но тя не им обръща внимание, сексът не я интересува. Не че от време на време не се възползва от случая - ако в момента не е толкова заета и ако Робер е минал под душа, след като предварително здравата се е насапунисал - но иначе не вижда причина да хаби енергия само за да се озове в леглото под някакъв потен, задъхан и разчорлен тип. Просто си е такава, а не се интересува и от жени. Веднъж, по време на почивката на море, двете направихме опит, но не постигнахме нищо, защото не успяхме да останем достатъчно дълго сериозни и съсредоточени.

Наближава един след полунощ, когато най-сетне излизаме от кабинета и докато прекосяваме паркинга, нощният студ отново ме обгръща. Спирам. За момент ми се струва, че ще се разплача, но не. Захапвам долната си устна. Ана ме прегръща. Да загубя мама, без в действителност да съм я загубила, ми се струва още по-мрачна перспектива. Ана чудесно ме разбира. Все едно да спра да дишам.

- Да, разбира се - казва ми, докато ме гали по гърба.

Отиваме у тях. В хладилника откриваме хайвер от сьомга и блини. След като хапваме, се чувствам по-добре. Също и след чашата бяло вино. Беседваме разгорещено. Напълваме отново чашите, смеем се. На прага се появява Робер по долни гащи „Армани“, с увиснали рамене и сънено изражение.

- Какви ги вършите, момичета? - въздиша той. - Знаете ли колко е часът? Честна дума, сигурно сте се побъркали!

Изчакваме да се прибере обратно в спалнята и едва тогава реагираме.

- Не знам какво му става напоследък, че се държи така неприятно -казва тя.

Свивам рамене. Крайно време е да сложа край на тази глупава връзка -на моменти се питам дали всъщност не съм била привлечена от това, че е глупав. Зная, че няма да бъде лесно, но съм готова да поема риска и още тази вечер обещавам пред себе си, водена от внезапното желание да бъда почтена с Ана, от мисълта, че мама е между живота и смъртта, и прочее, да завъртя острието в раната при първия удобен случай, като заявя на Робер, че съм решила да сложа край на нашите срещи.

Въпросният случай не закъснява. Сутринта, когато се събуждам, завесите са спуснати, но навън вече е светло. Явно не съм си у дома. И не Марти е този, който се вмъква под топлите завивки и се притиска до мен, а дръзката ръка на Робер, който се пъха между краката ми като на своя територия.

Рязко се дръпвам и се увивам в чаршафа.

- Какви ги вършиш? - просъсквам сърдито.

Въпросът ми сякаш го изненадва. Намръщва се.

- А според теб какво правя?

- Къде е Ана?

- Спокойно. Излезе.

Той е гол. Аз съм по бельо, нервна, трескава.

- Защо? Какво ти става? - пита ме.

- Никога не сме го правили тук, Робер. Ние сме в нейния дом.

- Това е и мой дом.

- Да, но няма значение. Не можем да продължаваме така. Това на нищо не прилича. Трябва да престанем. Знаеш ли, Робер, аз имам определен усет за нещата, никога не съм ти говорила за това - всъщност за какво ли изобщо сме говорили с теб? - имам особена дарба и сега чувствам, че трябва да сложим край. Смятам, че, така ще се издигнем в собствените си очи.

- Вярваш ли, че наистина ще се издигнем?

- В нищо не те упреквам. Беше страхотен партньор и ще си останем приятели. Но не чувстваш ли, че започва да ни тежи? Сам разбираш, не отричай.

- Тежи ли ни? На мен изобщо не ми тежи.

През това време успявам да нахлузя полата. Дръпвам рязко завесите.

- Гърдите ти са наедрели - обажда се от леглото.

- Не ми се вярва. Няма такова нещо.

- Повярвай ми, така е.

Обличам пуловера и търся обувките си.

- Чуй ме - въздиша той, - просто ми кажи, че вече нямаш желание и че между нас е свършено.

- По-сложно е. Но така или иначе, нямам желание тази ситуация да продължава, всички тези лъжи.

- Не отговори на въпроса, който ти зададох.

- Прощавай. Вече нямам желание да продължавам сексуалната връзка с теб. Нали това ме питаше?

- Прекалено грубо от твоя страна, Мишел. Мис ля, че ще ни трябва време, за да се адаптираме.

- Не, и дума да не става. Невъзможно е.

Обувам обувките, обличам палтото, вземам чантата.

- Това е като пушенето, Робер, не спреш ли изведнъж, няма да постигнеш нищо. Бъди разумен. Стари приятели сме. Всичко ще бъде наред.

На излизане му махвам приятелски. Привързвам шала на главата си, вдигам яката на палтото и поемам в прозрачния въздух на утрото към тихия бар, където сядаме понякога с Ана - тоалетните са отлични, музика от Брайън Ено, парфюм „Птит Шери“ или „Су льо Фигие“, зелени растения, кабинки с фотоклетка, измиване с различна сила на струята вместо тоалетна хартия, допълнителна топла струя по желание. С една дума, трябва да се пооправя, да се среша. И все пак успявам да се измъкна навреме. Не зная как, по силата на какво чудо, но смятам, че съм приключила веднъж завинаги. По едно време се боях, че ще се наложи да му отстъпя за последен път, като го зная какъв е и предвид обстоятелствата, но за щастие, понякога най-лошото ни се разминава. С наближаването на петдесетте мъжете започват да остаряват, реагират по-бавно, изпадат в колебание и несигурност, на моменти напълно се объркват. Оглеждам гърдите си анфас и в профил.

Минавам през кабинета на Ана, за да я целуна и да я упрекна, че ме е оставила да спя - и че ме е оставила насаме с Робер, зная, че е глупаво, но въп реки годините, вътре в мен продължава да живее едно момиченце, и да се събудя сама в апартамента на най-добрата си приятелка, с нейния съпруг, който спи в съседната стая, зная, но предпочитам такива неща да не се случват, съзнавам, че съм стара и консервативна, но наистина се смутих, с една дума, така или иначе, спах като къпана. Тя ме изслушва развеселено, после ми съобщава, че бащата на Едуар-бебе е в затвора за трафик на наркотици, при това в Тайланд. После добавя:

- Венсан няма дългове, но доколкото разбрах онзи тип има нужда от пари, за да плати на адвокат. Та Венсан му изпраща.

- Искаш да кажеш, че ти му изпращаш.

- Да, но с това вече е приключено. Дотук беше. Не смяташ ли, че Жози прекалява? Венсан наистина притежава страхотна дарба да избира приятелките си.

Не се съмнявам, че според Ана никоя не е достойна за него, но съм съгласна, че с Жози е проявил необикновена прозорливост и далновидност.

От моя кабинет се обаждам на Ришар.

- Да, в течение съм, представи си - отговаря ми той. - Тази история с наркотиците си е чисто изнудване. Този тип просто прекалява.

- Е, благодаря ти, Ришар, благодаря ти за усилията, които полагаш, за да ме държиш в течение!

- Какво? Я почакай. Струва ми се, не съм длъжен да те осведомявам за моите разговори с Венсан. Затова не е зле да се успокоиш.

- Имаш късмет, че не си пред мен.

- Мога да дойда, мога да бъда при теб след десет минути.

- Господи, как можеш да бъдеш толкова груб? Това ли е най-любезният отговор, за който се сети? Единственото ми престъпление е, че искам да бъда в течение на онова, което се случва в моето семейс тво. Особено когато засяга Венсан. Така че благодаря ти за доброто отношение, Ришар. Благодаря. Запази си нежностите за твоята нова приятелка, не ги хаби за мен.

Такъв бе обичайният тон на нашите разговори допреди няколко години, карахме се почти всеки ден, докато и двамата решихме, че повече няма смисъл. Сега е просто лош спомен. По онова време започваха да се изпаряват първите илюзии, появяваха се първите кисели плодове, първите разочарования. Бяхме едва четиресетгодишни.

Затварям. Научих се да спирам навреме - няма нищо по-лошо от това, един разговор постепенно да се изостря, да се ожесточава до безкрайност, след като най-добре е раната да си остане такава, каквато е, ще го потърся по-късно, когато напрежението спадне, тогава ще обсъдим положението по-спокойно.

Имам пълно право да се държа с него по този начин. Още повече сега, когато между нас е това момиче, в разрез с всички уговорени помежду ни условия, за да продължим да живеем в разбирателство след раздялата - с тази Елен той сякаш иска да покаже, че изобщо не му пука за мен.

Не познавам човек, който да обича да му затварят телефона под носа. Изчаквам да мине един час, не отговарям на съобщенията му, провеждам няколко служебни разговора и едва тогава му се обаждам.

- Ришар, не искам да се караме. Хайде да започнем разговора отначало. Моля те. Нека го направим заради Венсан. Да се опитаме да не мислим за нас, съгласен ли си?

Отвръща ми с многозначително мълчание.

- Какво правиш? - питам го.

- Кой? Аз ли? А, нищо особено. Искаш да кажеш в този момент ли? Нищо особено.

- Значи, не ти преча.

- Изобщо. Във ваната съм. Какво става с Ирен? Минах да я видя. Видът й доста ме изплаши.

- Така е. Не, няма промяна. Сам знаеш, че е стара. Стара е вътрешно. Силите й са изчерпани. Но прав си, ужасно е да я гледа човек такава. Значи, ти си оставил цветята. Така си и знаех. Благодаря. Смених водата във вазата.

- А ти добре ли си?

- И да, и не. Не знам как да ти обясня какво чувствам. още съм шокирана, вземам лексомил. Прощавай, че преди малко ти затворих. Няма да повярваш, но треперя като от студ.

- Няма нужда да се извиняваш. Знам какво изпитание е това за теб.

- Знам, че знаеш, Ришар. Толкова е важно за мен някой да знае, за да не се чувствам сама. Във всеки случай се радвам, че си в течение за Венсан, поне мога да въздъхна с облекчение и да спя спокойно, като знам, че ти следиш отблизо тази история, както бих сторила аз, ако не и по-добре.

- Защо не приемем, че той е достатъчно възрастен, за да се оправя сам? Не е трябвало Ана да му дава пари.

- Прощавай, но как можеш да твърдиш, че Венсан е достатъчно възрастен, за да се оправя сам? Да не би да се шегуваш? Дал ли е досега поне едно доказателство за това? Да не би да е прекосил пустини, пребродил океани, изкачил планини, преди да попадне в прегръдките на Жози? Поради каква причина би трябвало да му приписваме качества, които до този момент, доколкото знам, изобщо не е проявил? Само защото е наш син ли? И затова може би е по-умен от другите?

- Ами да, защо не?

Не забравям, че има намерение да напише най-доб рите сценарии на света - според него изобщо не си струва да се говори за досегашната му работа за телевизията. Често съм го наблюдавала как седи унил в работния си кабинет, след като е получил поредния отказ или сценарият, на който е възлагал толкова надежди, му е върнат с обикновена пратка по пощата, но нито за момент не съм откривала у него и най-малкото съмнение в собствените му качества - особено ми харесваше тази негова сила на характера, тази увереност, която предаваше и на мен в момент, когато ми се искаше да се скрия вдън земя, да се сгуша в тъмнината, без да смея да произнеса собственото си име.

- А ти какво би казал - питам на свой ред - за една майка, която гледа как синът й пропада, без да направи нищо? Просто за да види как нейното пораснало момче ще се справи.

Отвръща ми с мълчание - но чувам дишането му и плискането на водата във ваната. Навън времето е ясно, но силният вятър свири в прозорците и дърветата се люлеят във всички посоки.

- Не тълкувай неправилно онова, което ти казвам - въздъхвам. -Сигурна съм, че се стремиш да постъпваш правилно, но зле го познаваш, впрочем, не, не че го познаваш зле, но надценяваш възможностите му, не обръщаш внимание на неговите слабости и го пращаш на заколение.

- На заколение? Що за изрази, мамка му!

- Ришар, синът ти сервира пържени картофки в „Макдоналдс“. Не е ли време да погледнеш истината в очите?

- Няма нищо лошо в това, на двайсет и четири години да продаваш пържени картофки.

- Да, само че сега той трябва да издържа жена и дете. Не виждаш ли разликата? Чуй ме, Ришар. Когато се грижиш за дете, трябва да стигнеш докрай, а не да го зарежеш по средата на пътя. Знам какво ще ми кажеш, че на неговата възраст подобни неща не се случват, че е време той да докаже себе си, но помисли малко за възможността да е попаднал в клопка. Опитай се да си представиш. Няма ли да му помогнеш? Мен той не ме слуша, но ти би могъл да му обясниш, че тя не е негова жена и че детето не е негово дете. Не би ли могъл да го вразумиш?

- Виж какво, смятам, че той е достатъчно голям сам да се справя. Ето какво мисля аз.

- Не, Ришар, почакай. Какво имаш предвид? Не те разбирам.

- Много добре ме разбра.

- Това означава ли, че няма да направиш нищо, че ще останеш със скръстени ръце? Какво ви става? Да не би и ти да си се побъркал? Нарочно ли го правите?

Този път ми затваря той, но тъй като съм предвидила реакцията му, не успява да ме уязви. Не успява да отбележи точка в своя полза.

Поглеждам навън, дърветата по булеварда, огром ната черна сграда на „Арева“, брулените от вятъра покриви, микроскопичните минувачи, дебело облечени и прегърбени, неспирния бяг на облаците. До Коледа остават само няколко дни. Най-ужасно е, когато гледаш пасивно задаващото се бедствие. Да знаеш, но да не можеш да направиш нищо. Ясно е, че не след дълго ще съжаляваме.

Вземам със себе си няколко сценария и отивам да видя мама - в хола купувам списания и две мешани салати. В асансьора се сещам, че мама не може нито да чете, нито да се храни - нито да говори, да ходи, да мърда клепки, което така изразително правеше - и потискам надигащата се в мен печал.

За всеки случай й прочитам на глас няколко страници - Старият континент издъхва в лапите на алчни банкери. Признавам, че донякъде се боя да не би тя изведнъж да се събуди и да се вкопчи в мен, за да разбере дали съм изпълнила своя така наречен морален дълг към нейния скъп съпруг.

А тя изпълнила ли е своя, водейки разпуснат живот, потъпквайки всякакъв морал? Прибягна до какви ли не маневри, само и само да ме накара да отида на свиждане на баща ми, какви ли не долни средства използва, за да ми наложи своята воля - но сред тях мозъчното сътресение е особено противно със своето коварство и незачитане на другия.

Макар че следобедът все още не е превалил, започва да се смрачава. Самолет прекосява небосвода и бялата диря след него бавно се извива към обагрения в нежно оранжево хоризонт, после постепенно се пръсва, разпада се и накрая се стапя в лазура. „Не ми се сърди - казвам й аз. -Сама знаеш. Не можеш да постъпваш така, все едно не знаеш.“ Салатата има отвратителен вкус и е пълна с прекалено солени маслини. Днес някой е идвал, за да среши косата й, което ме кара да се чувствам виновна.

Не мога да я гледам продължително. Инак накрая ще се разплача. Но ако поглеждам към нея само от време на време, ако не се взирам в лицето й, чиято кожа напомня пергамент, ако само плъзвам очи, без да

се съсредоточавам, успявам да понеса изпитанието да седя редом с изпадналата в кома мама, да държа студената й ръка, да очаквам неизвестно какво, надзъртайки през прозореца. Привечер започват да окачват в коридорите лъскави топки и книжни гирлянди. „В никакъв случай няма да отида, мамо. Не зная дали ме чуваш, но нито за секунда не си въобразявай, че ще го направя. За мен той отдавна не съществува. Срамувам се от онази част в мен, която ме свързва с него, не ме карай да ти го повтарям сто пъти. Не те упреквам за безбройните свиждания, на които си ходила, нищо не съм ти казвала, уважавах твоето решение, сега ти трябва да уважиш моето, мамо, не ме карай да правя нещо, което за мен би било непоносимо. Ти си негова жена, а аз негова дъщеря. Не виждаме нещата по един и същ начин. Ти си го избрала. Не ти се сърдя, не си можела да знаеш. Но все пак ти си тази, която го е избрала. Не аз. Ти винаги можеш да скъсаш връзките с него. Аз не. Неговата кръв тече във вените ми. Разбираш ли в какво се състои проблемът? Не съм съвсем сигурна. Не вярвам да можеш да се поставиш на мое място дори за момент, а това, че искаш от мен подобно нещо, доказва, че изобщо не се поставяш на мое място.“

Млъквам, защото пристига санитарят, за да провери дали всичко е наред.

Тъкмо се каня да си вървя, когато се появява Ралф. Използва случая, за да обясни отново присъствието си в апартамента на Ирен. „Само по-спокойно, нищо повече не искам от вас - казвам му. - Нека изчакаме и нещата постепенно ще се изяснят.“

За мен Ралф си остава мистерия. Какво иска всъщност? Освен ако не си пада по стари жени, не виждам какво очаква от връзката с майка ми - а и нямам чувството, че въпреки натрупания опит в тази област, Ирен като сексуална партньорка би могла да бъде нещо изключително. Ришар ме съветва да не се занимавам с това. „Прав си - съгласявам се. -Наистина не трябва. Значи, няма да го каним.“ Толкова по-добре. Не споменавам за присъствието или отсъствието на Елен на тази семейна вечеря, но все пак мисля по въпроса. Оставям Ришар да постъпи, както реши. Той има душа, има съвест, свободен е да направи избор, нека избере. Седнали сме да се почерпим на обляна от слънцето тераса, като по чудо на завет от студеното течение, падналият през нощта сняг искри по тротоарите. Студът не е прекалено силен.

- Нищо не пречи да поканим Патрик и жена му - предлагам. - Какво ще кажеш? Тъкмо ще внесат малко свежа кръв. Освен това са мили.

- Той не е мил. Работи в банка.

- Да, зная. Но да речем, че използвам жокер. Нека се опитаме да направим вечерта по-весела, доколкото е възможно. Трябва ни малко разнообразие.

Той взема ръцете ми и ги разтрива, но отлично знае, че никога няма да му простя плесницата, така че всички негови жестове на внимание към мен - когато ме гали по гърба, прегръща ме или масажира глезените ми - вече са съпроводени с въздишка. Преди известно време ми каза: „Три години, Мишел, три години, дали не бихме могли...“. А аз го прекъснах: „В никакъв случай, Ришар. Не си въобразявай. За нещастие, не всичко може да бъде забравено. Дори да исках, не бих могла. Нищо не може да се направи, Ришар, трябва да свикнем с тази мисъл“.

Истински се ужасявам от моментите, когато по повод някой спомен или чаша питие ненадейно се разчувстваме до оглупяване и едва ли не до сълзи. До оглупяване, защото положението с нищо не може да се подобри. От негова страна той няма никаква възможност да заличи петното - в това отношение напомня баща ми с неговата обреченост, защото стореното завинаги го беляза и го лиши от всякаква възможност за изкупление.

От друга страна, напоследък той се чувства много по-добре, много по-леко понася отговорността за окончателното ни скъсване, когато ме удари - когато ме зашлеви с все сила - примирява се, че ме е загубил завинаги след връзката с Елен, уверена съм, че няма да умре от мъка, че това момиче му действа като същински антидепресант.

Дръпвам ръцете си, слънцето е все така ярко. Откакто спи с нея, оплакванията му не са толкова сърцераздирателни. Освен това изглежда освежен, във форма, виждам го по усмихнатото му лице - отдавна бях забравила усмивката му - по търпението, което проявява. Чувствам се потисната. Това момиче взема от него най-доброто. Поръчвам си водка. Запалвам цигара.

Ришар чете менюто и прави предложения, а аз кимам, защото едва го слушам. Откакто Ирен е в болницата, съм изгубила апетит. Дори на моменти ми се повдига. Надявам се да не съм бременна. Шегувам се. Как бих могла да бъда? Като изключим изнасилването, от известно време сексуалният ми живот е печален като пустинен пейзаж, така че очевидно не това е причината.

Мама починала по време на нощната меса. Бях ме станали от масата, отворили бяхме подаръците и отпивахме от чашите шампанско „Боленже“. Обстановката е приятна, задушевна. Навън, въпреки падналия сняг, времето е меко и някои излизат да изпушат по една цигара. Отначало се боях да не би Ана и Жози да се сдърпат, но Ана бързо изпи няколко чаши и така се развесели, че дори отиде да погали по бузата Едуар-бебе, който спеше в прегръдките на майка си. Небето е обсипано със звезди. Ребека, жената на Патрик, дребничка, червенокоса, с ъгловато лице, възкликва, че звездите са разкошни. Тогава той ни съобщава, че тя е била кръстена само преди няколко месеца по нейно настояване, след като преживяла мистично видение по време на посещение на катедралата в Бове, и сега моли, ако това не ни пречи, да гледа по телевизията част от нощната меса. „Няма проблеми, вървете, само намалете звука“, съгласявам се аз. Именно в този момент телефонът започва да вибрира в джоба ми.

Отначало не чувам нищо, само далечно пращене. Ставам и се отправям към входната врата, като моля човека отсреща да повтори, защото връзката е лоша. Излизам. Казвам: „Да? Ало?“, и тогава ми съобщават, че тя е починала. Не зная какво да отговоря. Само възкликвам: „А?“. затварям и веднага блокирам обажданията. Треперя.

За момент се колебая дали да се обадя в болницата, за да се уверя, че добре съм разбрала. Сядам на един плетен фотьойл, който тя ни подари, когато двамата с Ришар се нанесохме в тази къща. Той стене под тежестта ми и на мен ми се иска да стена, но оставам безмълвна. Стисвам облегалките и изчаквам земята да престане да трепери.

Най-сетне земетресението спира, аз цялата съм потна, слепоочията ми са покрити със ситни капчици. Луната грее над клоните на дърветата, в далечината се вижда сиянието на Париж. Пред мен един таралеж прекосява градината. Дочувам зад гърба си гласове. Обръщам се и виждам Ана и Венсан да пушат от едната страна на входа, а от другата са Патрик и Робер, който си е намерил събеседник, комуто да изложи познанията си в областта на пурите.

Всичко е на мястото си, всичко е спокойно. Никой не е забелязал каквото и да било. Опитвам се да овладея дишането си, да успокоя сърцето си.

Най-сетне ставам. Правя опит да се усмихна. Питам ги дали не желаят нещо, после влизам, смеейки се на една забележка на Робер, от която не съм разбрала нищо, но доста успешно се преструвам. Останалите не са усетили нищо. Вътре виждам Ребека, седнала по турски на канапето, вперила очи в безмълвната картина на нощната меса. Останалите трима са се събрали пред камината с чаши в ръка. Сядам до Ребека.

- Току-що ми съобщиха, че мама е починала - казвам й, като на свой ред се заглеждам в директното предаване от „Нотр Дам“.

В отговор тя само вдига очи и кимва. Не зная къде е в момента, но във всеки случай не е тук, не и редом с мен. Усмихвам й се. Като й доверих страшната новина, аз се освободих от обръча, стегнал гърдите ми. В същото време успявам да се владея, засега не съм длъжна да споделям с останалите, а Ребека в никакъв случай няма да ме издаде. Предлагам й чаша чай или парче от коледния сладкиш. Тя с възторг поръчва и двете. Приемам поръчката. Спомням си, че съм срещала странни, откъснати от реалността жени, но не до такава степен. Отивам в кухнята да приготвя чая. Докато прекосявам салона, Ришар ми намигва приятелски и това, че дори той не вижда нищо, че не забелязва нищо необичайно, означава, че успявам чудесно да се преструвам.

На връщане с таблата, предназначена за Ребека, виждам как останалите се прибират, съпроводени от мириса на замръзнала земя. Разговорите се възобновяват, погледите се кръстосват и аз започвам внимателно да се рея сред тях, скътала страшната тайна като талисман, който изгаря гърдите ми.

Призори затварям вратата след Робер и Ана, които са си тръгнали последни, и имам усещането, че съм дала няколко часа отсрочка на Ирен и на самата себе си, че сме се възползвали от тях - прекарали сме тези последни моменти заедно, встрани от всички останали, само двете, както някога, без човек, на когото да разчитаме, и изпитвам удовлетворение и покой. Стоя известно време на прага, изчаквайки да си заминат, Робер да намери ключовете на колата, а недалеч от мен е кацнал един кос, който с държанието си, наклонил глава и дръзко вперил в мен очи, създава впечатлението, че сме стари познати, че отлично знаем за какво става въпрос. Преди да си легна, нарязвам една ябълка и му поднасям в чинийка парчетата.

Събуждам се в средата на следобеда и започвам да разпространявам печалната вест, получавайки всеки път в отговор неловко мълчание, последвано от насърчителни думи, предложения за помощ от всякакъв характер, но аз не желая да виждам никого и успявам да се избавя от тях с всичката им добронамереност.

Изключение прави Патрик. Но посещението му няма връзка със смъртта на Ирен - за която той, естествено, не знае - целта е да намери някаква верижка без особена стойност, която обаче Ребека носела след поклонение в Лурд. „Съжалявам, но тя не е на себе си при мисълта, че може да я е загубила“, обяснява, докато се опитва да бръкне зад облегалката на канапето, на което младата му жена прекара почти цялото време. „Още веднъж благодаря за чудесната вечер“, добавя, продължавайки търсенето, приклекнал, смръщил вежди, пъхнал ръка до лакътя зад възглавниците.

Махвам в знак, че няма нужда да ми благодари, наблюдавайки го как стои на колене пред мен. Докато му отварях вратата, забелязах спусналата се над околността мъгла и дочух далечен, приглушен кучешки лай.

Едва четири часът е, но дневната светлина започва да помръква. Колко пъти сме правили любов през годините на същото това канапе с Ришар, а също с Робер, с онзи цигулар и с кого ли още не? „Хоп, готово!“, възкликва той, показвайки прословутата верижка, засмян до уши.

Скутът ми се намира на почти една височина с носа му - само на метър от него. Този път обаче не съм объркала пеньоарите и съм с дългия, като все пак съм му позволила леко да се разтвори. Изчаквам. Той продължава да се усмихва, без да помръдне. вдигам очи и се наслаждавам на заснежената гора сред синкавия вечерен здрач, после решавам, че отреденото време е изтекло, обръщам се и се отправям към вратата. „Ирен почина тази сутрин - съобщавам му аз. - Прощавайте, че не ви предлагам нищо, но имам нужда да остана сама. Нали ще целунете Ребека от мен?“

Той се изправя, за момент сякаш залита под действието на обзелите го разнопосочни чувства, но смъртта на Ирен, изглежда, взема превес и той предприема отстъпление, извинява се неловко, целува ръцете ми. Твърде късно, ако сега се сеща за онова, за което аз си мислех преди по-малко от минута, то вече е напуснало съзнанието ми - подобни пориви не идват по желание.

От Коледа до Нова година офисите ни са затворени и аз посвещавам тези няколко дни на печалната задача да организирам погребението на мама и да подредя вещите й.

Да загубиш майка си по време на празниците, е особено неприятно, защото погребалните агенции работят на половин обороти и към болката се прибавя странното усещане за нереалност, за спряло време, за застиналост, което прави загубата на онази, която ви е носила в утробата си, още по-тревожеща и непонятна.

Ралф обещава да се изнесе преди края на януари. Това е доста далеч, но не казвам нищо, разбирам, че не може да намери ново жилище от днес за утре, и се съгласявам - уговаряме се за дните през седмицата, когато ще идвам, за да го притеснявам възможно най-малко, докато подреждам нещата на Ирен и ги опаковам в кашони.

Оглеждам набързо апартамента, като му обяснявам, че бих искала да съм наясно колко работа ми предстои при изнасянето на мебелите. Осведомявам го също така за подробностите около погребението, ако той реши да присъства.

Последните ми думи очевидно са го подразнили. Как съм могла да си представя дори за момент, че няма да дойде на погребението на Ирен? Чувствал се дълбоко засегнат. „Просто исках да ви кажа, Ралф, че формално не сте длъжен, но от само себе си се разбира, че сте добре дошли.“

Откривам у него сприхавост, която не съм очаквала. Ришар споделя, че това ни най-малко не го учудва, защото усетил тази склонност у него още при първата им среща.

- Тази негова крива усмивка веднага го издаде. Досадник и половина.

- Прав си. Но помисли, че до неотдавна той е спал с нея. Това все пак има значение. Той не е някой далечен братовчед. Държал я е в прегръдките си, целувал я е, притискал се е до тялото й. В известен смисъл това е доста плашещо.

- Кое е плашещо?

- Кое е плашещо ли? Ами не знам, интимните им отношения, познавал я е съвсем отблизо, освен това разликата във възрастта... И знаеш ли кое е най-ужасното? Тя искаше две неща. Да се омъжи отново, а аз бях против. Изобщо не исках да я чуя. Това първо. Второто се отнасяше до баща ми, тя искаше да му отида на свиждане поне още веднъж, преди да е станало твърде късно и той окончателно да се побърка. А аз отказах. Как смяташ? Равносметката е доста неприятна, нали? Мисля си, че Ралф е последният човек, който й е доставил удоволствие, а и дори да не е той, при всички случаи не съм аз и сега ме е срам, толкова ми е тъжно.

Минаваме покрай изложените надгробни паметници, разглеждаме ковчезите. От другата страна на пътя има фирма за продажба на каравани, чиито избелели знаменца плющят на фона на сивото небе. Ришар ме е хванал под ръка. Надявам се Елен скоро да установи, че нещата между мен и него не са толкова ясни, и че рано или късно, това ще я накара да се разбунтува. И не се съмнявайте, че отново всички погледи ще бъдат обърнати към мен, моето поведение ще стане обект на критики. Сякаш го принуждавам да направи каквото и да било, сякаш го карам да ми прави компания. Смятам, че самият той знае какво прави. А ако не знае, аз първа бих съжалявала.

При всички случаи съм доволна, че той е с мен, защото всичко в главата ми се върти и не съм в състояние да избера, да реша на кой модел да се спра, каква да бъде тапицерията на ковчега, и моля Ришар да се заеме с това, да се спре на най-доброто, а аз излизам да се разведря и дори да изпуша една цигара.

Погребението е определено за четвъртък. Небето е млечнобяло, във въздуха се реят снежинки, плъзгат се по лакираната лъскава повърхност на ковчега. Ришар и Венсан са от двете ми страни, чувствам, че са готови при нужда веднага да ме подкрепят, няма да се наложи да използвам поставения недалеч стол, в случай че краката не ме държат, зная, че съм в сигурни ръце.

Не мога да издържа до края, нямам достатъчно смелост. Не искам да присъствам на спускането на ковчега, но нямам желание да нарушавам церемонията, правя им знак, че всичко е наред, че не се нуждая от никого, и се отправям към изхода. Правя няколко крачки и припадам.

Когато идвам отново на себе си, се оказвам на една пейка, малко по-нататък, която са освободили, за да ме положат на нея. Изобщо не съм учудена. За мен това е страшен шок. Човекът от охраната на гробищния парк има опит и ми предлага да взема бучка захар - от началото на седмицата аз съм третата, която припада. Изправям се. Успокоявам близките, които са се надвесили над мен. Изглежда, съм бледа като платно. Да, сигурно, но сега съм добре. Изпитанието, през което минавам, е твърде мъчително. Ето какво се случва, когато човек надценява силите си, мисля си аз. Реалността винаги ви поставя на място.

Патрик се заема да ме придружи - заявяват ми, че не съм в състояние да шофирам, и заплашват да ме завържат на задната седалка, ако настоявам да седна зад волана в опит да докажа себе си, при положение че преди малко се бях проснала между надгробните камъни като дребен ненужен предмет.

Настроението ми е такова, че бих предпочела да се прибера сама и да не произнеса нито една дума до следващата сутрин, но те почти насила ме отвеждат до колата, настаняват ме, слагат ми предпазния колан, навеждат се към страничното стъкло, за да ме накарат да седя спокойно до второ нареждане - междувременно отбягвам похотливия поглед на Робер, който в момента е като жива рана и източник на тревога.

- Не ме карайте да говоря - казвам, когато Пат рик потегля. -Благодаря.

Минаваме покрай кейовете, прекосяваме Сена, сетне горите, без да го погледна, нито да му кажа каквото и да било, а и той не се обажда, кара мълчаливо и спокойно, докато през това време ситният сняг започва да помрачава небето.

- Имахме късмет - казвам накрая.

- Предвиждат силни виелици през нощта. Ще трябва да затворим капаците.

Кимвам с глава. Компанията му не ми е неприятна, но ми е трудно да говоря. А и честно казано, той ме дразни. Сякаш с него всичко идва не навреме, сякаш непрекъснато се разминаваме.

Щом пристигаме, не изчаквам да ми отвори вратата и излизам сама.

Вече съм пред вратата, но той все още не е потег лил. Сега, когато вече знам що за човек е жена му Ребека, съм по-снизходителна към него. Спекулата с цените на суровините или въвеждането на нови финансови системи, без съмнение, не изисква кой знае какви качества, нито особена чувствителност, но от друга страна, кой би пожелал да свърже живота си с човек като Ребека?

Свивам рамене и се прибирам. Изключвам алармата. Поглеждам навън, но не го забелязвам, защото снегът изведнъж се е усилил. Тази сутрин, преди да тръгна, бях включила отоплението и сега вътре е приятно. Откакто живея сама, къщата сякаш е станала по-голяма, но изглеждаше напълно подходяща, докато тук бяха Ришар и Венсан и особено докато Ирен беше при нас. Бях обзавела голяма таванска стая, където да работя, с бюро, няколко възглавници и голям телевизор, а Ирен обитаваше партера, в крайна сметка нямаше много място, до момента, когато тя окончателно ни побърка и решихме да поемем нейния наем, само и само да живее отделно - преди да се стигне до кръвопролитие.

Купих къщата преди двайсетина години, след неочаквания успех на един от първите ни проекти, и я поддържам в добро състояние, за да остане все пак нещо солидно от това семейство, нещо читаво, за да не е било всичко напразно. Редовно е обработвана против термити. Няколко цигли отлетяха по време на бурята през деветдесет и девета и ние използвах ме случая, за да ремонтираме покрива. Ришар никога не я е обичал, защото не понасяше мисълта, че дължи стените и покрива над главата си на моите способности.

Така и не можах да го накарам да се отърси от подобни предразсъдъци. Накрая се отказах. Забравих, че всеки нерешен проблем, рано или късно, изниква отново с още по-голяма острота и ни прес ледва докрай.

Качвам се на тавана, за да освободя място за вещите на Ирен, и използвам случая да шпионирам къщата на моя съсед. Навън цари тишина и се сипе гъст сняг. Прозорците на партера са обкръжени от светещи гирлянди, коминът пуши, от небето се спус ка белезникав здрач.

Не чувствам глад, но решавам да хапна, за да събера сили. Слагам си слушалките, пускам албума Felt на Нилс Фрам и с цигара в уста счупвам няколко яйца над тигана. Сега вече мама наистина е мъртва, в това не може да има никакво съмнение, и въпреки всичко се чувствам напълно очарована от музиката на Нилс Фрам.

Навън вече се надига истинска буря и не мога да разбера дали тя, или късният час са причината толкова бързо да притъмнее. Дори през слушалките чувам воя на вятъра.

Обличам пижамата. Свалям грима.

По-късно вечерта той звъни на вратата, разтревожен, че на това време капаците на прозорците не са затворени.

- Не исках да ви притеснявам, после си казах, че би било прекалено глупаво, защото, ако не направя нищо, поне половината от вашите стъкла ще бъдат строшени.

Колебая се за момент, после му отварям. С общи усилия успяваме да затворим вратата. Той ме оглежда от главата до краката. Този мъж притежава дарбата да ме заварва в най-невероятни одежди.

- Да бяхте видели какво се случи през деветдесет и девета - казвам му. - Сякаш настъпваше краят на света.

Още не съм довършила изречението, когато той се втурва към най-близкия прозорец, отваря го широко и се опитва да хване опрените в стената капаци. Между него и природните стихии започва безмилостна борба. Надвесен навън, с разчорлена коса, той ръмжи сърдито. Колебая се дали на свой ред да се хвърля в страховитата вихрушка, която помита някои по-леки предмети в салона, но благодарение на Бога той успява да затвори капаците и веднага всичко се успокоява.

- Патрик, трябва да си призная, че не съм ги броила, но тази къща има поне двайсетина прозореца.

- Вятърът духа от запад. Нека най-напред се пог рижим за онази страна.

Сега е изпълнен с увереност, която при други обстоятелства напълно му липсва. Подчинявам се и отивам с него до следващия прозорец. Той хваща дръжката. Давам сигнал. Вятърът нахлува в стаята. Докато Патрик държи прозореца, аз се навеждам навън, улавям капака и с все сила го дърпам към себе си. Той се захлопва.

- Чудесно! - възкликва моят любезен съсед и бърза да затвори след мен.

Застивам за секунда, зашеметена от положеното усилие. Той се пресяга и ме погалва по ръцете над лактите през тънката материя на пижамата - двамата отстоим един от друг на една ръка разстояние, на не повече от петдесет сантиметра.

- Нека видим на горния етаж - предлага той, докато аз се съвземам и бърша просълзените си от вятъра очи.

Спалнята ми гледа на запад. Той спира пред вратата. Отправя ми въпросителен поглед. Кимам и навеждам глава. Влизаме. Леглото е разбъркано, бельото ми е нахвърляно върху фотьойла. Не съм очаквала никого.

- Не съм очаквала никого - казвам, като проследявам погледа му.

Преструва се, че вниманието му е изцяло погълнато от прозореца, който скърца и пращи под напора на вятъра, понесъл снега към столицата. В този момент той е изминал част от разстоянието до мен. В този момент може да спечели играта, стига да желае.

Изглежда, предпочита най-напред да се заеме с прозореца и двамата повтаряме маневрата. Когато приключваме, се чувствам почти гроги от студения въздух, изпълнил дробовете ми. Присядам за секунда на леглото, за да си поема дъх. Той също сяда. Поставя ръка върху коляното ми, гали го през мекия нежен плат на пижамата.

- Хайде да погледнем горе - предлага неочаквано. - Почти приключихме. Чувате ли? Чувате ли вятъра? Това ли е вашата спалня? Харесва ми. По ваш проект ли е обзаведена?

Изправя се. Качваме се на горния етаж. В моя ка бинет. Не светвам всички лампи. Има няколко огромни възглавници. Западният прозорец се е раздул от влагата и дружно започваме да дърпаме дръжката. Когато най-сетне механизмът се освобождава, двамата се търкулваме на пода и той се оказва върху мен, с цялата си дължина, а аз усещам как по тялото ми преминава електрически импулс, преди той да скочи и да затвори проклетия капак на този проклет прозорец - през който нахлува проклетият вятър.

Остава таванът. Нямам нищо против. Там цари особена атмосфера, пълно е с предмети, до които никой не се е докосвал, откакто сме ги оставили, отломки от предишната ни история, в случая на мен и на моята майка. Куфари, кашони, книжа, снимки, които никой никога не е разопаковал, не е разтварял, не е разглеждал. Катерим се по тясната стълба. Горе вятърът свири като самолетен двигател, цялата дървена конструкция скърца. Толкова по-добре. Включвам лампата. Тя изгаря. „Мамка му!“ Въпреки всичко влизаме.

Вътре започвам да дебна всяко негово движение, но той се отправя към прозореца и започва да го дърпа като побъркан. Когато най-сетне успява да го отвори, аз вече съм там и се навеждам да придърпам капака. Крещя сред воя на бурята, мърдайки задник в панталона на бархетната пижама: „Не мога да го стигна, Патрик! Помогнете!“.

Струва ми се малко прекалено аз да направя първата крачка и се заричам по-късно да му го припомня. Намирам това доста унизително. Трябва ли да го примамвам, за да му посоча пътя, трябва ли да го хвана за ръка и да го поставя между краката си? Така или иначе, успявам да затворя капака, а Патрик неочаквано се прилепя до гърба ми, притиска се до мен, ръката му се пъхва в моя панталон, придържан само с ластик, и се спуска надолу.

Вече не ми се вярваше, че ще стигнем дотам. Въздишам доволно, разтварям крака и извивам шия, за да му предложа устните си, но в този миг той отскача назад с пъшкане, втурва се в полумрака към стълбата и се устремява надолу. Не мога да повярвам, че това се случва. Просто не мога да си поема дъх.

Прекарвам кошмарна нощ. На сутринта откривам цветя пред входната врата. Хвърлям ги направо в кофата за смет.

Към десет часа той звъни на вратата. Прекъсвам обясненията му, като му заявявам, че това не ме интересува, и му затварям под носа. Наблюдавам през шпионката как се отдръпва на няколко метра, стои известно време съкрушен, с наведена глава, а после сяда на люлката, чиито възглавници съм прибрала, и подпира чело на ръцете си.

На обяд все още е тук, изобщо не е помръднал. Времето е ясно, вятърът е отслабнал и вече не духа на пориви, но продължава да е много студено. Дали ще бъда отговорна по някакъв начин, ако вземе, че умре пред вратата ми, без да съм му се притекла на помощ? Заемам се с къщната работа, минавам от етаж на етаж, като от време на време надзъртам да се уверя в присъствието му и всеки път установявам, че клетникът все още е на своя пост.

Обажда ми се Ана и когато й описвам положението, тя ме съветва незабавно да отпратя Патрик, докато не е настинал или не е предизвикал скандал.

- Не мога да разбера как непрестанно изпадаш в подобни ситуации. Смайваш ме. Искаш ли да дойда?

- Не - отвръщам, след като за пореден път съм погледнала към Патрик. - Няма смисъл.

Пускам си един филм с Леонардо ди Каприо и когато се откъсвам от екрана, навън се свечерява, а той все още е тук. Известно време се мотая безцелно, накрая се обличам и излизам.

Заставам пред него с ръце на кръста.

- Смятате ли, че постъпвате разумно? Да не сте решили да прекарате нощта на тази люлка?

В очите му проблясва искра и толкова. Придържа около врата си яката на палтото от камилска вълна, ръката му е като залепена за реверите, вече покрита със скреж. Виждам, че прави опит да се усмихне, но мускулите на лицето му са парализирани.

Хващам го под мишницата и го принуждавам да се изправи. Никак не е добре, вкочанен е до мозъка на костите, прегърбен, с блуждаещ поглед. Настанявам го на една табуретка пред камината - нямам намерение да го държа дълго - приготвям му грог, който да изпие, след като пръстите на ръцете започнат отново да го слушат - засега обаче само зъзне.

- Какво всъщност искате? - питам го. - Какво ви прихваща?

Не очаквам отговор. Запалвам цигара. Той клати глава, виждам, че се опитва да каже нещо, но от устата му не излиза нито звук. Предлагам му бонбон за смучене за гърлото и обезболяваща таблетка.

- Патрик, изпийте този грог и се прибирайте у дома. Нека спрем дотук, съгласен ли сте?

Той все още потраква със зъби и най-после обявява, че просто искал да се извини, да сподели какво отвращение изпитва от самия себе си за това, че ми е пуснал ръка.

Гледам го известно време как трепери пред камината.

- Всичко е наред. Не правете от мухата слон - успокоявам го.

Запалвам цигара и я пъхвам между устните му.

- Кажете ми откровено, Патрик, харесвам ли ви, или не?

Той едва не се задавя от възмущение, мърмори нещо. Навън вече е нощ.

Наблюдавам го. Не казвам нищо. Струва ми се, че започвам да губя търпение. Изморена съм. Изчаквам лицето му да започне да възвръща цвета си, да си изпие грога и го отпращам навън, като му соча колата, която го очаква от другата страна на улицата.

Той се обръща на два пъти, като се удря в гърдите и поклаща глава. Пълнолуние е. Проследявам маневрите му по заледения асфалт и изчаквам да се прибере. Все съм срещала през живота си странни мъже, но Патрик определено бие всички рекорди. И въпреки всичко ми харесва. Ще ми се незабавно да приключа тази история, още сега да изгоря всички мостове, защото с толкова сложен и непредвидим мъж като нищо може да си навлека неприятности, после се сещам, че все пак не съм толкова стара, че все още мога да преживея някое и друго необичайно приключение, че все още имам способността да се справя -предполагам, че започналата между нас игра няма да приключи току-така.

Седя известно време унесено пред огъня, после се качвам в кабинета да опаковам подаръците - закъснявам, смъртта на мама наруши организацията. После надписвам няколко картички, пъхам ги вътре, прозявам се. Все още съм с ръка пред устата, когато някой се хвърля върху мен и грубо ме събаря върху мокета на пода. Докато падам, дръпвам шнура на настолната лампа и стаята потъва в мрак. Изпищявам. Получавам силен удар по челюстта. Нападателят ми е с качулка. Малко съм зашеметена, но го блъсвам с все сила и продължавам да крещя. Този път или той не е подходил достатъчно решително, или аз съвсем съм се разбесняла, но така или иначе, не успява да ме обездвижи

- не чувствам никакъв страх, изпаднала съм в сляпа ярост, изобщо не ме интересува дали е въоръжен.

Въпреки всичко успява да ме притисне с цялата си тежест и да ме хване за гърлото. Викам: „Помощ! Помогнете!“, но той ме удря с все сила по лицето. Прекалено бясна съм, за да припадна, и докато той се опитва да смъкне панталона ми, хващам крака на пълната с книги етажерка и сполучвам да се измъкна от хватката му, плъзвам се по гръб и започвам да го ритам по главата.

Той обаче отново взема надмощие и аз отстъпвам, очаквайки отново да се нахвърли върху мен. Седя върху пода, облегната на стената, когато пръс тите ми ненадейно напипват ножицата, която използвах при опаковането на подаръците.

Ръката му се протяга да ме сграбчи, но така и не успява да ме достигне, защото я пробождам, с все сила я нанизвам на шивашката ножица.

Негов ред е да изреве, чувам гласа му, но бездруго вече зная кой е той, може би дори от самото начало съм знаела, още преди да свали качулката.

С един скок се изправям с насочена към него ножица. „Махайте се от тук - заповядвам глухо, разтреперана от гняв. Блъскам го към стълбата.

- Махайте се от тук! Вън!“ Размахвам пред лицето му червеното от кръвта острие. От очите ми излизат пламъци. Чакам само да посегне, за да го промуша отново, ще бъда бърза като мълния. Разярена съм до крайна степен. Той го вижда. Доволна съм, че го вижда. Сгърчил лице, отстъпва заднешком, обзет от паника, притискайки към тялото си ранената ръка. Ала така и не мога да разбера какво се крие зад тази гримаса, какво чувства в действителност. Втурва се към изхода. „Марш от тук! - заповядвам му. - Повече не се доближавайте до мен!“

Обръща се и хваща дръжката на вратата. Най-смущаващото за мен е, че пред мен стои Пат рик. Патрик, когото познавам, който е мой съсед, който флиртува с мен и прочее. Очевидно, че това не може да бъде мъжът, който ме нападна, мъжът с качулката не е той. Ако не беше раната на ръката му, нямаше да зная какво да мисля. „Какви ги вършиш? - на път съм да си кажа. - Та това е твоят приятел Патрик, не го ли позна?“

Вратата се отваря. Той излиза. Продължавам да го следвам с насочена към лицето му ножица. Пълната луна свети едва ли не ослепително. Примигвам. Тогава единият и другият Патрик се наслагват в съзнанието ми и аз спирам. Той продължава да отстъпва и вече виждам чудесно неговия двойник, онзи, който ме изнасили първия път и сега се опита да го направи отново. Плъзва се по леда и се просва по лице на земята -по инерция едва не пристъпвам напред, за да му помогна.

Минава ми през ума да се обадя на полицията, но не го правя. Предпочитам да взема една вана. Не смея да призная истината дори пред себе си.

На другия ден вземам колата и използвам случая да отида до гробището. Не съм длъжна, можех да я посетя и по-късно, но там няма жива душа и ако реша да избягам, спокойно мога да го направя.

Надгробният паметник още не е поставен, но така могилката пръст изглежда още по-внушително. Отгоре са положени цветя, които все още не са увехнали, дните между Коледа и Нова година винаги са някак странни, доказателство е необичайната тишина, която ме посреща и ме изпълва с чувството на спокойствие и нереалност, а това напълно съответства на душевното ми състояние. Навеждам се да оправя неизвестно какво и я моля да ми прости за жалкото ми представяне на погребението. Денят е напълно подходящ да дойда на поклонение пред гроба на майка ми. Небето е светло и млечнобяло, а студеният въздух е приятно хаплив.

Изправям се и виждам, че наоколо има доста дървета, но те не закриват небосвода. „Надявам се да си добре тук - прошепвам. - В града сме, но си като на село. През лятото ще има птици и пчели.“

Докосвам с длан черната замръзнала земя, сетне си тръгвам.

Слънцето вече залязва, когато спирам на паркинга на кварталния супермаркет, за да купя цигари и котешка храна.

Доволна съм, че минах с успех изпитанието на гробището, че успях да издържа. Една грижа по-малко. Поемам удара с достойнство и се справям много по-добре, отколкото съм очаквала. Вече знам, че спокойно ще мога да ходя там от време на време, без да преживявам всяко посещение като драма. Все още имам нужда от нея, но сега се чувствам по-уверена в себе си.

Пред входа на магазина срещам Патрик. Носи пакети с покупки, но като ме вижда, замръзва на място и внезапно хуква - без съмнение, се бои, че нося в себе си някакво оръжие - докато тича, единият пакет се разкъсва и съдържанието му с трясък се изсипва на земята.

Продължавам, без да се обръщам, и се отправям към щанда за алкохол. Все още съм му бясна. Бясна съм и на себе си, че се оставих да бъда заблудена, че упорито отказвах да видя очевидното. Запазвам си правото следващия път да го пребия с тояга или може би да го обезвредя, да го оставя безжизнен на място. Този сценарий може да се повтори. Не бива да си въобразява, че ще се приближи безнаказано до мен.

Въпреки всичко все още го желая. Това е ужасно. Готова съм да крещя от огорчение и отчаяние, но се боя да не привлека вниманието на хората от охраната с бръснати глави и да се окажа закопчана с белезници за някой радиатор. Ненавиждам се за всичко, което сама си причинявам. Какво не ми е наред? Може би е от възрастта? Наслуки вземам сода, джин, маслини, обезмаслено сирене. За момент се питам дали не трябва да възобновя връзката с Робер, да се съсредоточа изцяло върху нея, да не обръщам внимание на останалото, това би опростило нещата, би загасило огъня, който го изгаря отвътре, но така и не успявам да убедя себе си и се отказвам.

- Не съм изпращал покана на твоя приятел - казва ми той, когато ме посреща в новогодишната вечер, безупречно сресан, с шалче около врата и със сладникава, белозъба усмивка.

Първият мъж, с когото получих оргазъм, приличаше на него, с тази разлика, че тогава бях шестнайсетгодишна - беше психологът, който се занимаваше с мен след масовото убийство, извършено от баща ми, при това известен специалист, пълен мръсник.

- Виж какво, Робер. Доволна съм, че не си го поканил. Много съм доволна.

- Виж ти.

- След като ти казвам.

Подавам му палтото си. Изобщо не съм очарована от перспективата да празнувам Нова година в неговата компания, но не можех да откажа, всички останали са тук. Все още не съм готова да прекарам сама новогодишната нощ.

Само преди три дни погребах мама. От мен не се очаква да преливам от веселост, нито да танцувам по масите, но чувствам, че имам нужда от компания. И от питие. Ирен обожаваше подобни събирания. Готвеше се един месец предварително. Ришар ми напомня това и при всички случаи след мен той е човекът, който е най-засегнат от смъртта на Ирен. Тя не беше лесна като характер, но двамата с Ришар се разбираха и след няколко години станаха добри приятели - развратният живот, който тя водеше, изобщо не го засягаше.

Тя често ми напомняше да взема пример от него. От толерантността му към начина на живот, който са си избрали другите. Призоваваше го за арбитър в нашите спорове. Вслушваше се в съветите му. Той предлага да ми помогне при подреждането на нейните вещи и аз приемам.

- Патрик не е ли тук? - пита ме.

- Не. Не знам. Защо ме питаш?

- Защо ли?

- Той е женен. Има си съпруга. Защо питаш точно мен къде е?

- Е... Прощавай, мислех си, че...

Свивам рамене и се отдалечавам. Тук са няколко писатели, няколко сценаристи, с които работим, неколцина режисьори, които са правили клипове по наша поръчка, и апартаментът се оказва изпълнен с такова его, че ако случайно спре токът, гостите просто ще започнат да светят от само себе си. Всички изглеждат във форма, изпълнени са с проекти, но преди всичко искат да използват вечерта, за да се поотпуснат, поне за няколко часа да забравят за бизнеса от изминалата година, така че е достатъчно човек да протегне ръка и пред него мигом ще се появи чаша шампанско.

- О, скъпи Венсан, благодаря. Как си? Жози още ли не е дошла?

Виждам как се намръщва. Взема пълна чаша.

- Няма да дойде. Не желае кракът й да стъпва у Ана.

- А, нима? И поради каква причина?

- Просто така.

- Аха, случва се. Нищо. Доволни ли сте от телевизора?

- Да. Всъщност и да, и не. Включен е от сутрин до вечер. Чудя се кога успява да прескочи до тоалетната.

- Бъди сигурен, че ще си повреди очите.

Ана ми прави знак и споделя, че така е по-добре и за Жози, и за нея, а освен това разчита на моята подкрепа пред Венсан.

- Да знаеш, това момиче е същинска напаст, а твоят глупчо изобщо не си дава сметка за това.

- Сто пъти съм го предупреждавала - отвръщам. - Сто пъти му казвах да внимава. Сто пъти.

- Тя иска да измъкне от затвора бащата на своето дете. Нищо друго не я интересува. Готова е на всичко, за да го постигне. Ако Венсан не намери пари, силно се съмнявам, че още дълго ще остане влюбена в него. Имай предвид, че е крайно време да помислим за отглеждането на детето.

- Съгласна съм, но нека не е тази вечер - усмих вам се аз.

Като гледам Елен, без да съм мъж, почти си представям какво изпитват мъжете в присъствието на толкова красива жена. „И аз мисля същото“, казва Ана, като ме докосва по рамото.

Запалвам цигара. Мебелите са преместени и по средата има богат бюфет. Непрекъснато съм в движение, за да избягна Робер.

По-късно, някъде към три след полунощ, той все пак успява да ме засече, в този момент всички вече са поизморени. Това става до високия прозорец, пред който, за нещастие, съм спряла да погледам как вали снегът.

- Смятам да направя съобщение - прошепва на ухото ми той. - Време е да скъсаме с лъжата.

Веднага го сграбчвам за ревера на сакото. Сигурна съм, че не блъфира. Познавам този поглед.

- Добре - просъсквам. - Добре. Съгласна съм, клети мой Робер.

- Не. Почакай. Вземи си думите назад. Махни клети мой Робер. Веднага! Иначе започвам да говоря.

- Вземам си назад клети мой Робер.

- Напомням ти само, че да се чукаш с мен невинаги ти е било дотам неприятно.

- Няма смисъл да припомняме миналото. Не искай от мен да ти обясня необяснимото.

- Не ми говори по този начин. Не съм малоумен.

Уговаряме се да се видим някой следобед през седмицата. Снегът почти е спрял, светлините иск рят.

- Не ти ли е гадно? - питам го. - Че всичко прик лючва по този начин?

- Бих искал да не променяме нищо в отношенията между нас. Да не докосваме нищо. Ти да си останеш същата.

- И затова реши да прибегнеш до този шантаж? Кретен такъв!

- Вземи си думите назад.

- Вземам си назад кретен такъв. Само че не ти прилича, Робер, нищо не можеш да промениш. Затова те моля предварително да ме извиниш, ако проявя студенина по време на предстоящата ни среща. Нали няма да ми се сърдиш? Човек не може насила да изпитва уважение.

Така или иначе, вземам чашата, която ми подава, но отказвам да се чукна с него.

- Чукането е друго нещо - казвам му.

Той се засмива, докосва периферията на въображаемата си шапка и ми обръща гръб. Съзнавам, че отговорът ми наистина е доста нелеп, но вече съм на път да се напия. Чудесно. Точно това ми се искаше. Точно от това имах нужда.

Към четири сутринта си тръгвам, без да се обадя на никого. Карам по пустите улици, избягвам главните артерии и не след дълго излизам от града. Стигам на няколко километра от дома и навлизам в гъста мъгла, която може да ми създаде проблеми - на два пъти се налага да натисна рязко спирачката, защото не виждам абсолютно нищо. Колата има фарове за мъгла, но когато ги включвам, резултатът никак не е убедителен. Тогава се случва онова, което не можеше да не се случи, пропускам един завой и хлътвам в канавката.

Сътресението е доста сериозно. Дори въздушната възглавница се включва и почти ме зашеметява. Когато се съвземам, двигателят е угаснал и първото нещо, на което обръщам внимание, е тишината. Протягам ръка, изваждам контактния ключ и всичко потъва в непрогледен мрак.

Зная къде съм. Намирам се в горичката, недалеч от дома, но по този път рядко минават коли дори в нормално време. С една дума, новата година започва добре. Облягам глава назад и за известно време оставам неподвижна. После решавам да сляза, но неволно надавам писък, който отеква зловещо сред потъналата в млечнобяла тъмнина околност. Остра болка прорязва левия ми глезен - тя така ме изненадва, че оставам с отворена уста.

Постепенно си поемам дъх, навеждам се и внимателно докосвам крака си, не виждам нищо и изпадам в паника при мисълта, че той може да е строшен или дори откъснат, но всичко си е на мястото, дори няма кръв. Просто не мога да помръдна.

Успявам да се съсредоточа и включвам аварийните светлини. Мъглата е толкова гъста, че едва виждам предницата на колата. Изкисквам се. Мъча се да събера мислите си. Леко ми се вие свят. Приемам, че съм лоша дъщеря. Че съм злонамерена. Обаждам му се. Питам дали съм го събудила, обяснявам му в какво положение съм изпаднала.

- След десет минути съм при вас - отвръща той.

Паля цигара. У мен разумът рядко взема връх и когато се случи, ми носи единствено чувство на потиснатост, досада и отчаяние.

Забелязвам, че е успял само да облече палтото върху пижамата, и тази негова припряност ме трогва, но се старая да не го показвам. Навежда се. Свалям страничното стъкло.

- Ще ви бъда благодарна, ако ме откарате до дома - казвам му.

Той кимва с ръце в джобовете, вперил поглед във върховете на обувките си. Цяла минута стоим, без да помръднем. Накрая все пак добавям:

- Чуйте ме, Патрик. Ранена съм. Трябва да ми помогнете да изляза от колата.

Той, изглежда, е изгубил способността да говори, но все пак ръцете му са читави, вкопчвам се в него, той ме измъква от колата и двамата излизаме от канавката. Това е нашият първи физически контакт, откакто го разкрих, усещането е странно и много силно. Почти ме носи. Изумена съм. От този тип, естествено, но и от самата себе си, от необикновената ми дарба грижливо да подбирам мъжете.

Сяда до мен и ми напомня да си сложа колана, но така и не успявам да срещна погледа му, стиснал е волана - виждам само профила му, осветен от таблото, но нито веднъж не се обръща към мен.

Продължавам да мълча. Разпознавам миризмата в купето, подобна на църковен тамян. За пръв път се качих в тази кола, когато я караше един симпатичен съсед, а не неуравновесеният тип, който ме бе изнасилил няколко дни преди това, и си спомням, че тогава се усмихнах, защото това ухание ми напомняше детството и ми носеше успокоение. Този път въздействието му е съвсем различно. Свързвам го със смъртта. Свалям страничното стъкло. Леденият въздух нахлува в купето, но той не казва нищо. Съсредоточен е върху карането. Сигурна съм, че докато ме е измъквал от колата, раната на ръката му отново се е отворила и сега кърви - превръзката сякаш ми напомня бруталността на случилото се съвсем неотдавна между нас. Не бива да допускам грешката, като се опитам да го забравя. Вече знам, че Патрик е способен да прибегне до насилие. Не се поколеба да ме удари по лицето, да ме хване за гърлото, да извие до болка ръката ми, да ме притисне под тежестта си, от което все още цялата съм в синини.

Странно, но въпреки това не се боя от него. Нащ рек съм, но не ме е страх.

Чудя се как успява да следва пътя, защото отпред абсолютно нищо не се вижда. Двата километра, които трябва да изминем, са като океан от пяна, в който при моето състояние неизбежно щях да потъна.

Направих глупост, като изпих последната чаша джин тъкмо преди да си тръгна.

Чувствам как глезенът ми започва да се подува. Навеждам се с мъка, за да го опипам - със задоволство установявам, че цялото тяло ме боли -кракът ми е топъл и безформен. Стиснал здраво волана, той седи прегърбен, свил глава между раменете - може би заради студа, изпълнил купето, но аз имам нужда от чист въздух. Забравила съм да придърпам роклята върху коленете си.

После ненадейно пристигаме. Не виждам къщата, но Патрик изглежда напълно уверен в себе си. Дори излиза да провери дали всичко е наред, после се връща и кимва утвърдително.

Налага се да му напомня, че не мога да изляза сама, че съм на път да замръзна, докато той се сети да дойде и да ме измъкне. Прегръщам го през врата, което още повече усилва смущението му - от докосването усещам как това смущение се надига и измъчва моя спасител. Доволна съм, че предизвиквам у него подобно чувство, доволна съм от това мое временно надмощие над него.

Взема ме на ръце. Не съм го молила за това, но останах вкопчена във врата му, очевидно очаквайки да ме вдигне, да ме пренесе през градината до входната врата, където с нищо не показвам, че искам да стъпя обратно на земята.

Бръквам в джоба на палтото да извадя ключовете. Питам го дали не му тежа, но не чувам отговора му.

Отварям, изключвам алармата, давам му знак да ме занесе на горния етаж, като добавям: „Знаете пътя“.

Струва ми се, че е в шок, че не разбира какво се случва и че сега като нищо бих могла да го накарам преди да си тръгне, да почисти мазето или да подреди тавана.

Оставя ме върху леглото. Преставам да му обръщам внимание, припряно свалям чорапогащника, захвърлям го - случайно той пада в краката му - придърпвам глезена си, за да го разгледам по-добре. Никак не е приятен на вид, зачервен, лъскав, подпухнал и ми причинява ужасна болка. Вдигам глава и с радост установявам, че гледката на голите ми крака, на белите ми бедра, на тъмната дантела - движенията ми са разкрили тези интимни части на тялото и облеклото ми, които нямам никакво намерение да прикривам от погледа на един познавач - го е накарала да замръзне на мястото си.

Протягам към него крака си, като по този начин разкривам още повече вътрешната част на бедрата, с молба да види глезена ми и да ми каже какво мисли или поне да проговори. Изчаквам. Готова съм да го напръскам с лютивия спрей, ако се окаже, че съм се заблудила, и положението стане опасно - моят ангел хранител се намира под възглавницата. Кракът ми започва да се схваща тъкмо когато Патрик решава да отстъпи, вперил поглед в тази тъй желана част от моята анатомия, от която той за пореден път се отказва. Свежда глава. Известно време недвусмислено оставам в тази донякъде неприлична поза, но вместо да бъде привлечен, той се втурва към вратата и го чувам да трополи надолу по стълбата.

Марти скача на леглото, отърква се в мен. Погалвам го.

Пристягам глезена си с лейкопласт в телесен цвят и слизам, като се придържам в парапета и подскачам на един крак, за да заключа вратата. Тъй като нямам торбичка с лед, използвам за тази цел плик със замразен грах. Мъглата се е вдигнала и небето е просветляло. Обаждам се на „Пътна помощ“ да приберат колата и разтварям две таблетки алка-зелцер. Днес е първи януари. Обаждат ми се от затвора. През нощ та баща ми се е обесил. Присядам. В този момент изглеждам потънала в мисли, но в действителност не мисля за нищо, не чувствам нищо, просто съм изпразнена - облегнала лакти на кухненската маса, опряла чело с ръка. В другата ми ръка телефонът отново започва да вибрира. Някакъв журналист пита дали наистина съм дъщеря на човека, избил всички деца от един летен лагер в началото на осемдесетте години. Не отговарям нищо. Затварям.

Когато бях на шестнайсет години, мечтаех да стана журналистка и тъкмо тогава моят баща беляза с кръв семейството си. Питам се що за журналистка би излязло от мен, ако имах възможността да продължа следването. Оставям вибриращия телефон на масата.

Срамувам се от чувството на облекчение, което изпитвам. Срам ме е. Много би ми се искало да го изкупя с поне лека болка в сърцето, някаква бегла гримаса, известно съжаление, но това не се случва.

Тревожа се по-скоро тази минала история да не излезе отново на бял свят - да не би тинята от дъното да изплува на повърхността. Питам се дали по този начин не е искал да си отмъсти, да ме накаже, дали не е посветил сетния си дъх, последните си мигове ясно съзнание на желанието да ми изпрати своите мълнии, задето за трийсет години не отидох да го видя нито един път, както се бе оплаквал пред Ирен. Задето съм го лишила от утехата на моето присъствие, от подкрепата на неговото дете.

Всъщност изобщо не си го спомням. В паметта ми се е съхранил само от снимките - особено онези, които вестниците непрекъснато публикуваха в продължение на месеци - но не мога да си го представя в движение, не чувам гласа му, не долавям миризмата му, а лишен от тези усещания, образът не представлява интерес и изключва всякакво що-годе присъствие. Забравила съм го. Столът му е празен. Въпреки презрението му към страданията, които трябваше да понесем заради него, благодарение на Ирен през годините все пак мъждукаше слабо пламъче чрез случките, в които той се бе проявявал в положителна светлина -баща ти направи това, баща ти ходеше там - но всичко бе напразно, от тези нейни усилия нямаше полза - баща ти казваше това, баща ти казваше онова - а аз се съгласявах, кимах с глава, но не чувах нито една нейна дума.

Струва ми се, че Ирен е запазила пълна кутия със снимки. Те не са на тавана, нямах желание да ги виждам, но си мисля, че все пак ги е прибрала и ги е скътала някъде в своя апартамент. Изглежда, това са негови снимки, от детството до затвора, които Ирен бе успяла да укрие от пресата, десетки и десетки снимки на чудовището от Аквитания, от всички периоди на живота му - за тях й предлагаха огромни пари, бяха готови да влязат с взлом, за да ги докопат, но тогава те бяха на сигурно място в сейф под наем, докато двете с майка ми в продължение на месеци постоянно сменяхме местоживеенето си, семейни пансиони, хотели и прочее.

Рано е, слънцето все още не се е издигнало до зенита. Благодарение на замразения грах глезенът ми отново придобива приемлив вид. Пристягам леко мястото и с помощта на бастун правя няколко крачки в салона, докато чакам таксито. Навън е ясно, градината е покрита със замръзнал сняг.

Давам адреса на майка ми. По пътя се разминаваме с „Пътна помощ“ и виждам как лебедката измъква колата от канавката.

Влизам. Отправям се към кабинета, който Ирен бе превърнала в дрешник, и започвам да отварям едно по едно чекмеджетата, когато довтасва Ралф, разчорлен, по долни гащи и тениска. Клати сърдито глава.

- А, не. Вижте, Мишел, не бива така.

Обръщам се към него.

- Добър ден, Ралф. Какво се е случило? Какво не бива?

- Ами това. Да се появявате по този начин. Да влизате, без да позвъните.

- Нали знаете, че имам ключ. Няма нужда да звъня. Не се притеснявайте, минавам само за малко.

- Няма значение, че е за малко, Мишел.

- Напротив. Има голямо значение. Не гледайте така сърдито.

- Все пак не съм съгласен. Съжалявам.

Почесвам се по слепоочието.

- Чуйте ме, дойдох да взема важни документи. Нямах възможност да чакам, докато си стегнете куфарите. Нали нямате нищо против да не се караме?

Той размахва ръце, продължава да клати глава, за да ми покаже, че не е съвсем съгласен с мен, когато зад гърба му неочаквано се появява съвсем гола брюнетка, на половината на годините на Ирен, пог лежда го въпросително и вирва брадичка. Не казвам нищо, просто не им обръщам внимание.

Накрая попадам на кутия от обувки, пълна със снимки, които веднага познавам, и бързам да я зат воря, сякаш за да не излязат от нея пъклените миазми, после се качвам в таксито, което ме чака отпред на яркото, но студено слънце.

Смрачава се. Без да се събличам, вземам от гаража лопата и отивам зад къщата.

Времето не е толкова студено и земята не е замръзнала. Донасям спирт за горене, изсипвам кутията в изкопаната дупка, поливам обилно снимките и ги запалвам.

Не протягам ръце, за да ги сгрея, но усещам как топлината облъхва лицето ми и за момент притварям очи, заслушана във фученето на пламъците, изчаквам, докато се уверя, че от тях е останала само пепел, потрепервам от вечерния мраз, после засипвам дупката и я отъпквам с лопатата, за да я изравня, а през това време в небето със зловещо грачене прелита гарван.

Ако беше жива, Ирен би припаднала. Оставам още малко навън, облегната на стената на къщата, сред бледия здрач и миризмата на изгоряла хартия. Тя през цялото време редовно му ходеше на свиждане, нито за момент не прекъсна физическата си връзка с него, което беше повод за постоянни спречквания между нас, особено в началото, но нищо не можеше да я накара да се откаже от тези проклети посещения в затвора. От друга страна, изобщо не криеше озлоблението си срещу него, предвид живота, който бяхме принудени да водим, сметките за плащане, обидите, постоянното местене от място на място и прочее, но все пак продължаваше да му ходи на свиждане, отново и отново, докато аз се побърквах от яд, защото изобщо не я разбирах, а и обясненията й бяха мъгляви. Никога не би ми простила, че изгорих тези снимки. Сякаш чувам упреците й, че съм убила този човек за втори път - което всъщност не може да стане.

Сещам се за последната й воля, за този последен опит да ме накара да я послушам, молбата й, която за сетен път показваше до каква степен продължава да бъде привързана към него, въпреки развратния живот, който водеше между посещенията, на които обикновено отиваше забрадена с шалче и пола под коленете. Не можех да й простя, че се е надявала с този неин мозъчен кръвоизлив да ме накара да се размекна и да проявя снизхождение. Нима такова е било мнението й за мен?

Получавам съобщение от Робер. Обаждам му се.

- Ало, Робер? Тъкмо се канех да ти звъня. Точно за утре, не може ли да отложим? Представи си, че не мога да вървя...

- Няма значение, че не можеш да ходиш - прекъсва ме той, - няма да се разхождаме.

Аргументът му ме кара да онемея.

Отивам на срещата, без да съм особено предразположена. Вече е легнал - струва ми се, че космите на гърдите му още повече са побелели след последната ни среща, когато, докато ме прегръщаше, тази подробност ми направи силно впечатление.

- Не искай от мен кой знае какво, Робер, сам виждаш в какво състояние съм. Вече ти казах, че няма да мога да танцувам и да подскачам във въздуха. На всичко отгоре с Ана имахме тежък ден. Не забравяй, че празниците свършиха. - Подпирам бастуна и започвам да се събличам. - Изумена съм от метода, който използваш, за да спиш с мен, Робер. После не бива да се оплакваш. Не се оплаквай, когато от моето уважение към теб не остане нищо.

Не отдръпвам устни, когато той решава да ме целуне, но оставам като мъртва кукла. Навън е нощ и стаята е осветена единствено от сиянието на града. Винаги съм знаела, че един ден ще съжалявам за връзката с него, и ето че този ден настъпи, мисля си за това, колко работа ме чака у дома и че в този момент трябва да съм заета с нея, а не с нещо друго, тя сигурно ще ми отнеме голяма част от нощта и дори няма да имам време да вечерям.

- Отпусни се - казва ми той.

- Не съм машина, Робер. Нямам копче, което да натисна.

Негов ред е. След минута вече се питам защо трябва да си усложнявам живота, след като имам на разположение Робер, който добре познава тялото ми и е наред с ума. Нямам отговор.

Опитвам се да не издам удоволствието, което ми доставя, защото не забравям при какви обстоятелства става това. Не ми е лесно. Показала съм му много неща, а той е добър ученик. Стискам зъби, за да не прехапя устни.

Когато приключваме, двамата си приготвяме джин-тоник. Ставам и накуцвайки, се отправям към банята. Използвам душгел с лайка и старателно се измивам - никога не съм харесвала чужда миризма върху себе си.

Той влиза на свой ред, за да се нареши. Все още е гол. Изучава се в огледалото.

- Беше страхотна - казва ми.

За момент решавам, че се шегува, защото през цялото време останах неподвижна, докато той изпълняваше своето родео върху мен, но виждам, че е напълно сериозен.

- Достави ми съвсем необичайни усещания - продължава той. - Как се сети да се престориш на умряла?

Гледам го известно време, без да отговоря.

- Така или иначе, сам виждаш, че държа на думата си. Получи каквото искаше. Отлично. Нека сега си останем приятели.

- Разбира се. Напълно съм съгласен с теб.

Поглеждам го отново и ми се струва уместно да уточня, че да си останем приятели не означава неп ременно да продължа да спя с него.

Не отговарям на повикванията от непознати номера, за да избегна журналистите, управата на затвора и всичко, което по един или друг начин е свързано със смъртта на баща ми. Що се отнася до погребението, решавам да не предприемам нищо и в друг смисъл на думата да се престоря на умряла, само ще платя разноските, когато всичко приключи.

Ришар е съгласен с мен. Няма нужда да му обяснявам защо постъпвам по този начин, той знае защо, не е забравил в какво състояние се намирах, когато се запознахме - в какво положение бе пос тавил баща ми мен и Ирен, убивайки всички онези деца. Струва ми се, че щях да полудея, ако не бях срещнала Ришар, ако той не се бе погрижил за мен, ако не бе толкова внимателен през първите години, докато постепенно се съвземах - мрачна, бледа, изплашена. Бдял бе над мен, докато аз се учех отново да живея, направил ми бе дете, за да стъпя на краката си и да се успокоя - впрочем не съм сигурна, че раждането на Венсан е могло да ме успокои по един или друг начин, не съм забелязала подобно нещо.

- Удивително е, че майка ти почина вечерта на Коледа - отбелязва той, - а баща ти в новогодишната нощ.

- Забелязах това - отвръщам му.

В прилив на съчувствие той ме прегръща през рамото. Отдръпвам се от страх да не би да пророни някоя сълза върху шията ми.

- Не се предвиждаше да завързваме трайни връзки с други! - казвам аз. - Това праща всичко по дяволите, сам разбираш...

Той навежда глава. Болезнено преживявам това, че не удържа на думата си. От друга страна, съм доволна, че заради мен има угризения.

Вероятно причината са празниците, но напоследък се виждам с него много по-често, а също и с Елен, с която редовно се засичаме, представям си какъв е поривът, който го е увлякъл, на какво опиянение не е могъл да устои. Зная какво дири от общуването с мен. Знам колко възбуден и разтревожен е в последно време, защото съм живяла двайсет години с него, и виждам как се държи с нея, как погледът издава болезненото желание, което изпитва към нея. Ала не мога да направя нищо. Не мога да направя нищо срещу абсурдната сила, която направлява нашия живот.

Синът ни Венсан е доказателство за непредвидената посока, която може да поеме житейският ни път. Той вече е успял да се сбие с управителя на „Макдоналдс“ по време на оперативка и е загубил работата си. Това до голяма степен ще го лиши от възможността да плаща наема, на който аз съм поръчител.

Времето е студено и ясно, движението не е толкова оживено, покривите на колите са покрити със сняг. Жози не е отслабнала с нито грам, може би дори е наддала, но така или иначе, самият апартамент е твърде малък, с нисък таван и вероятно поради това ми се струва огромна - деветдесет и един килограма според Ришар, който е по-добре осведомен от мен и ме придружава в качеството на наблюдател, тъй като не може да се намеси във финансово отношение, предвид ограничените си доходи.

Жози е приготвила дребни чаени сладки. Около дузина. Веднага щом сядаме, тя взема една и я лапва на един залък. Венсан ни поднася Едуар-бебе за обичайните целувки и възторжени възклицания, а през това време тя се пресяга и втора сладка изчезва като по чудо.

- Не мога да преглъщам всичко - обяснява Венсан. - Вярно, че не помислих за наема, но човек не бива да се оставя да го тъпче първият срещнат тъпак. Нали не искаш да кажеш, че е трябвало да се примиря?

- Майка ти няма това предвид, Венсан - намесва се Ришар.

- Той отлично разбира, че не съм искала да кажа това.

- Не го казваш, но го мислиш. Че е трябвало да си затварям устата.

- Ами твоята гордост, съкровище? - обажда се Жози, вперила замислено очи в сладките. - Къде остава твоята гордост?

Ришар се изкашля в шепа в опит да смени темата, но аз нямам такова намерение.

- Жози - обръщам се към нея, - когато човек трябва да се грижи за насъщните нужди на жена и дете, гордостта се превръща в лукс. Смятах, че след като прие тази работа, Венсан го е разбрал. Смятах, че достатъчно добре съм му го обяснила.

- Прощавай - обажда се самият Венсан, - но нали не си забравила, че ти сама си ме учила да пос тъпвам по този начин? Никога да не отстъпвам, да браня идеите си. Помниш ли? Онова пламъче, което никога не трябва да угасва.

- Никога не съм ти забранявала да разсъждаваш. И не само това, а винаги съм ти напомняла, че трябва да мислиш преди, а не след.

- Няма да позволя да ме наричат мръсен евреин.

- Виж какво, първо, ти не си евреин. Никой не те принуждава да се опитваш да оправяш света. Навън чакат милиони безработни. Трийсет милиона само в Европа. Никак не са малко.

- Майка ти е загрижена за теб, Венсан.

- Загрижена съм и за себе си - допълвам аз.

Не би трябвало да се страхувам и все пак ме е страх, защото тази несигурна, нестабилна, неопределена позиция неизбежно ме тревожи и ми напомня мрачните години, през които преминахме двете с майка ми - когато баща ми бе осъден за извършените престъпления, а ние не знаехме какво ще ни сполети на следващия ден, дали ще имаме покрив над главата, легло, за да прекараме нощта, и нещо за ядене. Струва ми се, че не ще мога да преживея отново подобно изпитание. Нямам никакво желание да се връщам към онова ужасно време.

- Добре, Венсан - казвам му. - Отлично. Прави каквото намериш за добре, пък ще видим какво ще излезе. Ще стискаме палци.

В знак на удовлетворение, Ришар се чувства задължен нежно да стисне рамото ми. Напоследък е станал прекалено сантиментален. Явно смъртта на родителите ми отново е задействала у него инстинкта на мой покровител.

- Имай ми доверие, мамка му - възкликва Венсан. - Никак няма да е трудно да си намеря по-добра работа.

Поглеждам го, но не казвам нищо, за да не угася неговия ентусиазъм, чиято непосредственост и наивност ме очароват - много бих искала от време на време да се връщам към тази невинност, към увереността, че имам достатъчно сили, че за мен няма нищо непреодолимо, нищо невъзможно.

Междувременно в чинията са останали само две сладки, които Жози бърза да ни предложи - нито Ришар, нито Венсан, нито пък аз успяхме да ги вкусим. Тя пита дали може да ме целуне. Съгласявам се въпреки парчето сладкиш, залепнало на устната й.

Плащането на още един наем не е добра новина за моя бюджет, но аз не унивам и се поздравявам за моята щедрост, снизходителност, добронамереност и прочее. Използвам случая, за да попитам какво става с бащата на Едуар-бебе, който се намира в зат вора, възползвам се от всеобщата еуфория, за да засегна тази тема, която при други обстоятелства не бих могла да подложа за обсъждане.

За момент те са стъписани. Ришар отново кашля в шепа.

- Какво предстои нататък? - питам със съвсем невинен тон. - Струва ми се, че едно дете не може да има двама бащи.

Естествено, не се интересувам от съдбата на биологичния баща, нито от причините, които са го докарали до там, където е в момента. Просто искам да знам какви са техните планове за по-нататък. Опасенията ми се оправдават, защото те нямат никакви планове.

Предпочитам да си тръгна. Да си тръгна, вместо отново да се карам с тях - да им кажа думи, за които по-късно ще съжалявам, които ще останат като издълбани в черен мрамор. Ана изобщо не е изненадана, стигнала е до същото заключение, преди още Жози да реши повече да не й ходи на гости, и макар тя да не бе успяла да накара Венсан да постъпи по същия начин, все пак го бе убедила да се вижда колкото се може по-рядко с Ана, която сега беше бясна от подобна подлост.

Сутрешният сняг се е задържал и температурата пада. Вятърът е мразовит. Прибрах се по-рано, защото има предупреждение за оранжев код - вечерта се очаква силен снеговалеж. Виждам в далечината Патрик да се завръща от гората. От комина на тяхната къща излизат кълба белезникав пушек. Седя пред димяща чаша чай и го следя как пренася дърва. Казвам си, че има късмет, тайната му е в сигурни ръце. Не съм го издала пред никого. Бих могла да го изпратя в затвора или в лудница, но не го правя. Има късмет, че е попаднал на мен. Би трябвало да ми целува краката.

Околните гори са побелели. Вдигам очи към небето, където пълзят гонени от вятъра върволица златисти облаци. Свечерява се. Излизам и го викам да затворим капаците на прозорците. Той не отговаря и аз го питам:

- Да не сте оглушали?

Полагам усилие да съзра и другия, онзи, който се таи някъде вътре в него. Оказва се, че почти не успявам. Дори се чудя дали не съм сънувала.

- Как е глезенът? - пита той, докато се занимава както първия път с най-близкия прозорец, ала сега вятърът все още не е много силен.

- Глезенът ми е добре - отвръщам. - Благодаря. А как е ръката?

Той свива рамене и се усмихва примирено.

- Нищо сериозно - уверява ме и я размахва наляво-надясно като марионетка.

Съпровождам го, докато минава от прозорец на прозорец из къщата, но той нито за момент не прави опит да се приближи до мен, а веселото настроение не го напуска и аз така и не мога да съзра онзи, другия Патрик, не откривам следа, дори сянка от него, макар че зорко го следя.

Дали демонът обитава това тяло двайсет и четири часа в денонощието, или го навестява само от време на време? Задавала съм си този въпрос и по отношение на баща ми. Понякога съм била убедена в едното, понякога в другото и всеки път вярвах, че съм намерила верния отговор.

Той изтичва до къщи да донесе кьопоолу, което бил купил от някакъв магазин в квартала „Маре“ - оказва се, че е сам, Ребека била на път за Компостела - за да си кажа мнението за него. Гледам го как излиза на бегом и се бори с надигащата се буря. Все още не вали сняг, но небето притъмнява. Луната е обкръжена от седефен кръг. През това време приготвям два коктейла „Блек Рашън“. С пълна скорост той изминава разстоянието до моята врата, движейки се на зигзаг, блъскан от поривите на вятъра. Отварям му и той нахлува, задъхан.

Сама се чудя на моето поведение. Патрик също, изглежда, не е в състояние да прецени ситуацията. Стои прав в антрето, стъписан, усмихнат - усмивката му е донякъде болезнена, сякаш пита какво не е наред - в очакване да му съобщя продължението. Смаяна съм. На свой ред откривам, че съществува една друга Мишел.

- Я да видим това кьопоолу - казвам и се отправям към кухнята.

Очевидно не може да става въпрос за истинска вечеря, за покана да седнем на една и съща маса като стари приятели, няма да споделяме трапезата, все едно нищо не се е случило, но все пак остава у дома, след като самата аз го повиках. Всъщност аз го накарах да дойде и честно казано, трудно мога да повярвам, че съм го направила, ще ми се да се ощипя, за да се уверя, че не сънувам.

Подавам му чашата. Той на свой ред ми предлага сандвич. „Много е вкусно“, казвам аз. Вятърът започна да свири в камината. Припомням си времето, когато вземахме амфетамини, за да издържим на напрежението през изпитната сесия или през други трудни моменти, сега изпитвам същото, чувствам как електрически ток преминава през тялото ми, лицето ми е като обвито в паяжина, дланите ми са влажни, устата суха, мислите ми текат ускорено.

- Е, питам аз, как е?

Не мога да позная гласа си. Той се е навел над ниската маса, приготвя сандвичи, сякаш пропуска въпроса ми и вдига поглед към мен. После кимва и се изкисква, сякаш съм казала някаква шега.

Най-сетне престава да се прави на разсеян и се осмелява отново да ме погледне, за миг ми се струва, че пред мен се явява другият, ужасен и със сгърчено лице, каня се да грабна машата, за да го държа на разстояние, но той вече е изчезнал и истинският Патрик прикляква, взема чашата от масата и я изпива на един дъх.

- Харесва ли ви? Как е? - настоявам с пресилена усмивка, която напомня по-скоро горчива гримаса. - Кажете ми.

Ако можеше още повече да наведе глава, непременно би го направил. Държанието му ме принуждава още веднъж да повторя сподавено:

- Е? Харесва ли ви?

Сега вече навън се е разразила истинска буря, чиито пориви блъскат стените на къщата.

- Налагаше се - обажда се накрая той.

Не реагирам на думите му, но те се запечатват в съзнанието ми.

Паля цигара. Напълно съм объркана от отговора му. Също и ядосана. Оглеждам стаята, в която всички врати и прозорци са здраво затворени, и мис лено се упреквам за моето безразсъдство, за моята безочливост и глупост. Въпреки всичко не се боя от него. Обръщам му гръб, за да сложа една цепеница в огъня, не ме е страх. Когато приключвам, му казвам да си върви.

- Веднага! - добавям.

И тъй като той продължава да стои неподвижно, със смутена усмивка - изглежда, това е характерно за него състояние смутен/усмихнат -насочвам лютивия спрей към лицето му и го предупреждавам, че повече няма да му напомням.

Разбира ме. Несъмнено съм улучила подходящия тон и съм проявила нужната решителност - едва ли не с пяна на уста. Придружавам го до изхода, без да снемам спрея от равнището на очите му. Почти треперя от напрежение и виждам, че моята нервност го тревожи, бои се да не направя нещо прибързано или необмислено - макар да имам известен опит с подобни средства за защита, случвало се е да натисна копчето по невнимание, поради което веднъж един тип едва не загуби окото си.

Когато отваря вратата, двамата за миг застиваме пред съскането и тътена, които се носят от тъмната бездна, погълнала градината. Той свива вежди, сякаш моли за снизхождение. Бог знае дали човек може да остане прав сред този вихър.

- Вън! - повтарям през зъби.

Много съм недоволна от начина, по който реагирам в тази ситуация, от вътрешното си объркване, поради което имам впечатлението, че събитията ми убягват и стават все по-неконтролируеми. Мразя да се боря със самата себе си, да се питам коя съм. Съзнавам, че нямам достъп до скритата дълбоко в мен същност, от която до мен достигат само неясни отгласи, подобни на далечен напев, сърцераздирателен и непонятен, и това ни най-малко не ме улеснява.

Няколко дни по-късно Ана предлага да вземем на работа Венсан и по този начин незабавно да решим проблема с неговите доходи, но аз не съм дотам убедена. Вече бях мислила по въпроса. Отказала се бях, първо, защото не бях сигурна дали Венсан е годен да върши каквото и да било зад бюро, а освен това, защото той сам ми бе заявил да се грижа за своите работи и ми бе затворил телефона. Откакто баща му ходи с друга жена, отношенията между нас са доста по-добри, но не зная дали това е достатъчно.

С една махване на ръка Ана отхвърля опасенията ми.

- При всички случаи - казвам й - мен ще убедиш много по-лесно, отколкото него.

Може да се предположи, че Жози яростно ще се съпротивлява. Ана възразява, че напротив, дори ще бъде очарована.

Венсан от своя страна заявява, че това е временно решение, и се наема сам да убеди Жози - предвид атмосферата на несигурност, обхванала Стария континент.

Не зная. Нямам намерение да се карам с никого. Просто храня известни резерви. Радвам се, че нещата се уреждат за Венсан, но от друга страна, се опасявам от установяването на професионални връзки с него - в това отношение ми е достатъчен отрицателният опит между мен и баща му, който допълнително влоши нещата между нас.

- Няма непрекъснато да ти се мотае в краката - успокоява ме Ана. - Аз ще се занимавам с него. Ще му сложа някъде бюро.

Мисля си, че целта й е окончателно да отстрани Жози от играта, чувствам го по обзелата я радостна възбуда, по тъмното желание непременно да се сбори, да премери силите си с някого - с годините тя става все по-твърда и неумолима, а склонността й към битки все по-явна. Наблюдавам я с любопитство. Виждам как омайва Венсан, как го оплита в мрежите си. Виждам я как подготвя декора на предстоящото сражение. Доволна съм, че не вземам участие в това. Толкова по-зле, ако се оплакват от моето безразличие. Разразилата се през последните дни буря е изкоренила няколко дървета, откъртила е много клони, така че една сутрин пред дома спира камион, пълен с дърва и докато двамата работници пренасят цепениците зад къщата, Патрик идва да ми каже, че няма нужда да му благодаря, че не искал да остави дървата да изгният, и така нататък. Примижавам на утринната светлина и се усмихвам от прага. Той добавя, че това било дар от небето.

Изглежда, намира всякакви предлози да поддържа връзката между нас след поредната ни неприятна среща - казвам си, без при това да вярвам твърде, че и най-зле започналите запознанства могат да имат добър край.

- Имам желание да ви поканя на вечеря - заявява ми неочаквано, вперил поглед в звънеца на входа.