„Ох...“

- Не - отвръщам. - Невъзможно.

Той преглъща отказа ми и добавя, като ме пог лежда плахо:

- Имам предвид в града, а не у дома.

- Вие наистина имате чувство за хумор - казвам му аз. - При това в огромно количество.

През следващите три дни изобщо не го мяркам. Коминът пуши от сутрин до вечер, прозорците светят, но вътре в къщата не се долавя никакво движение. Имам си други грижи и не ме интересува как и за какво Патрик използва времето си, но оставам да работя у дома - давам възможност на Венсан да се установи в офиса на „АВ Продюксион“, без да вземам участие, да му намерят място, да го запознаят с останалите служители, да му обяснят как работи копирната машина, кафематината и прочее, все неща, които много бързо биха ме извадили от кожата ми.

В моя кабинет у дома бюрото е поставено до прозореца, през който, точно отсреща, се вижда къщата на Патрик. Най-добър изглед има от тавана, но и този прозорец е напълно задоволителен и стоя до него, за да работя, естествено, но в същото време не пропускам нито едно раздвижване и всяко излизане, завръщане, затваряне на вратата на паркираната отпред кола привличат вниманието ми и ме карат да поглеждам навън, но от три дни картината е напълно застинала с изключение на светлината вечер, дима от комина, изобщо зимен пейзаж - неподвижен, смълчан, същинско мъртвило.

Сутринта на четвъртия ден, на връщане от сут решния крос -практически на един крак - правя отклонение и приближавам до неговата къща, като възстановявам дишането си, с ръце на кръста, едновременно загряла и измръзнала.

Падналият през нощта слаб сняг е покрил всякакви следи, времето е слънчево, а гласовете на птиците подчертават тишината, в която тъне цялата околност.

Завесите са спуснати и във вътрешността не се вижда нищо. Звъня на входа. Обръщам се и поглеждам към моята къща от другата страна на улицата, примижавам. Звъня още веднъж и тъй като няма отговор, предприемам обиколка, колата му е в гаража.

Той е мъртвопиян. Откривам го по средата на салона, в безсъзнание, след като предпазливо се вмъкнах, минавайки през кухнята. Пристъпвам и се провиквам: „Ало? Има ли някой“, а през това време снегът, полепнал по подметките ми, се топи на малки, лъскави, правилно подредени върху паркета локвички.

Дръпвам завесите. Върху пода се валят празни бутилки.

Свечерява се, когато той звъни на вратата да се извини за жалкия вид, в който съм го заварила, и да ми благодари, че съм го завлякла под душа и съвсем заслужено съм го обляла със студена вода, а после съм му приготвила силно кафе. Не зная как се е оправял след това, но беше с чисти дрехи. Вече е избръснат и сресан, така че, ако ги няма синкавите кръгове около очите и тебеширения цвят на лицето, спокойно би могъл да застане зад гишето на банката, без клиентите да се поколебаят да поверят своите спестявания на един толкова спретнат и любезен млад мъж.

- Струва ми се, че не разбирате - казвам му. - Но грешката е моя. Трябва да се сърдя на себе си. Може би си давате сметка, че никак не ми е лесно. В този момент не съм добре, чувствам се объркана. Трябва да го имате предвид, Патрик. Безкрайно съжалявам, ако не съм била достатъчно ясна, но все пак имайте го предвид. Понякога човек прави какво ли не само за да намери облекчение.

Преди да мога да реагирам, той пристъпва вътре, долепя устни до моите, принуждава ме да отстъпя и захлопва с крак вратата. Мигом двамата се оказваме на пода, точно на същото място, където ме бе изнасилил първия път, стенем, ръмжим, вчепкани като бесни кучета.

Той вдига полата ми, разкъсва чорапогащника и пъхва ръка между краката ми, а през това време аз го налагам с юмруци и се опитвам да го ухапя. Внезапно завесата пред очите ми пада, пътят пред мен е открит, изведнъж преставам да се боря и се отпускам покорна в момента, когато той се готви да пристъпи към действие.

Легнал е върху мен. Колебае се, застива за секунда, изпъшква, след което рухва като поразен от гръм.

После рязко скача на крака и се втурва навън, като оставя вратата отворена. Изправям се и отивам да я затворя. Марти, който за пореден път е присъствал на сцената, ме гледа учудено.

- Малко е трудно за обяснение - казвам му, докато той ме следва по петите.

През следващите дни нямам време да осмислям случилото се, защото съм претрупана с работа, излизам от къщи призори и се връщам по тъмно, без да имам каквото и да било желание за приключения.

На тръгване поглеждам бегло към къщата отсреща, капаците са отворени, коминът пуши, всичко е спокойно, същото правя и на връщане, прозорците светят, снегът в неговата градина искри в нощта, но нищо повече, вкарвам колата в гаража, изключвам двигателя, изваждам ключовете и преставам да мис ля за него.

В живота няма нищо по-просто от това, да работиш и аз успешно се справям с умората от безкрайните обсъждания, безкрайните телефонни разговори, безкрайното четене и всичко останало, като в края на деня все пак ми остават достатъчно сили да се прибера у дома, да си приготвя сандвич, да се кача в спалнята, да се съблека, а във ваната да запаля един джойнт за отпускане на фона на музиката, докато си играя с глицериновия сапун. Сама с моя котарак.

Поначало Марти беше предназначен за Венсан, който месеци наред искаше куче, а Ришар, който не искаше и да чуе за подобно нещо, реши, че котка може да реши проблема, но Венсан дори не го взе на ръце -накрая котето намери убежище в моите прегръдки.

Щастлива съм, че е при мен. Вярно е, че не може да ми се притече на помощ, ако бъда нападната, но това няма значение. С него нямам усещането, че обитавам сама тази къща. Мога да му говоря. А освен това нямаме мишки.

Присъствието на Венсан, естествено, ни бави, защото той непрестанно се мотае в краката ни, докато търси молив или телбод, а понякога ни прекъсва, размахвайки ръце отвъд остъклената врата, за да ни пита неизвестно какво относно архива, който му поверихме с надеждата да въведе в него известен ред. Бях се опитала да изтъкна този аргумент, да напомня, че моментът не е подходящ за обучението на нов служител, че на всяка цена трябва да наваксаме изоставането по някои проекти, че няма да ни стигне времето, но Ана изобщо не ме слуша, защото бърза да включи в действие своята стратегия, така че дните са дълги, напрегнати и аз нямам никакво намерение да ги натоварвам допълнително.

Още повече че положението силно се влошава заради Жози, която настоява Венсан веднага да напусне длъжността, така великодушно

осигурена от Ана.

- Тя има ли представа какво означава безсрочен трудов договор? -престорено се възмущавам аз, за да задуша в зародиш всяко подозрение за сговор между мен и Жози, което би могло да се роди от жалкия ми неутралитет.

Ана се усмихва крадешком, а Венсан гризе нокътя на палеца си -колебая се дали да не му напомня колко прибързано се е хвърлил в прегръдките на тази жена, въпреки всичките ни предупреждения.

Ришар е отишъл да пофлиртува с Елен и когато се завръща, пита какво решение е взел синът му.

- Хайде, мой човек, какво смяташ да правиш?

Следва тягостно мълчание. После Венсан вдига очи, поглежда към Ана и обявява, че ще остане. Ана е много доволна. Виждам върху лицето й дълбоката радост, която Венсан понякога предизвиква у нея, проявила се за пръв път, когато го понесе на ръце към кръщелния купел - бутвам дискретно с лакът Ришар, за да привлека вниманието му върху картината на чисто щастие, което в този момент тя въп лъщава.

Ана ни кани на обяд. Отвръщам й, че не говори сериозно, че нямаме време, но те са трима срещу мен, а не след дълго и четирима, защото тя изпраща Ришар да повика своята нова годеница.

- О, така ли я наричаш? Наистина ли са сгодени?

- Нали живеят на семейни начала? - отвръща ми тя, като свива рамене.

- Мамо, престани - въздиша Венсан. - Сама знаеш положението.

Запалвам цигара. Когато двамата се появяват, аз извръщам глава.

Все пак остават известни съмнения дали Венсан ще намери достатъчно сили, за да устои на натякванията на Жози, но той изглежда решен и дори зап лашва да спи в хотел, ако не успее да я вразуми. Наблюдавам крадешком Ришар и Елен. Навремето двамата с този мъж бяхме семейство. Днес той живее на семейни начала с друга жена. По средата на обяда не чувствам никакъв глад и си поръчвам джин-тоник.

Когато ми поднасят чашата, той се обръща към мен и ме изглежда учудено.

Уреждам сметката по погребението на баща ми. Появили са се няколко статии по повод смъртта му, които припомнят извършеното от него масово убийство, но с изключение на градушката от обидни коментари на читателите в интернет, никой не се сеща за мен, няма нито едно писмо, обаждане по телефона или контакт от каквото и да било естество, но ето че Ралф се грижи да наруши забравата.

- Един откачен по-малко - казва ми той, - ако мога така да се изразя.

В този момент аз опаковам дрехите на Ирен, за да ги предам на Червения кръст. Спирам и любезно му обяснявам, че един що-годе възпитан човек не би си позволил да оскърбява покойник пред родната му дъщеря, после продължавам, без повече да му обръщам внимание.

- Престанете да се правите на важна - обажда се той. - Не мога да ви понасям.

- Да не сте пили?

- Изобщо не понасям фукли като вас.

При тези думи той се тръшва на стола. Декември е месец, през който мъжете се напиват - убиват, изнасилват, свързват се с неподходящи жени, признават чужди деца, бягат, стенат, умират - но поне този не губи дар слово и така научавам, че с него сме посещавали едно и също училище и той помнел ужаса, в който навремето баща ми хвърлил цялата страна, и че още тогава държанието ми ужасно го дразнело. Изобщо не помня да съм го виждала през онези години, но може би казва истината.

- Вървете да вземете един душ - съветвам го аз. - Никак не миришете приятно.

Той се надига, залита и ме гледа злобно.

- Все пак един мръсник по-малко и съм доволен, че чуках жена му.

Не отвръщам нищо. Обличам палтото и си слагам ръкавиците.

- Така или иначе, гледайте колкото се може по-скоро да си стегнете куфарите - казвам му на тръгване.

По течението на Сена се спускат ледени късове. Срещам се с Ана, за да отидем на вечеря с двама сериозни инвеститори, които на всяка цена трябва да привлечем - трудни партньори, но накрая успяваме да сключим доста изгоден договор. Когато излизаме от ресторанта, вече е късно и аз се чувствам изморена, но точно тогава получавам съобщение от Венсан, който се оплаква, че не може да отключи вратата на техния апартамент. Изчаквам да видя дали Ана ще получи същото съобщение. Отговарям, че веднага отивам при него.

Приятно изненадана съм, че в трудно положение се обръща към мен. Когато пристигам на място, научавам, че Жози е сменила ключалките на входната врата.

- Това на нищо не прилича! - възкликвам с прес торено възмущение.

Той е едновременно нервен и объркан, мисля си, че не е бил подготвен за толкова решителна реакция от страна на Жози и не може да оцени евентуалните последици. Докато карам покрай кейовете, дори не ме пита къде отиваме.

- Научих, че дядо е починал - обажда се той.

В това отношение Ирен бе извоювала победа. Възползвала се бе от пубертета на Венсан, този ужасен период, по време на който всяко нещо, способно да подразни или да ядоса майка му, беше добре дошло.

- Не го наричай дядо - повтарях му аз. - Той не е твой дядо. Този човек не ти е никакъв.

После се обръщах към Ирен:

- А ти кога ще престанеш да му набиваш в главата всички тези неща? Кажи ми какво всъщност целиш?

Карахме се жестоко по този въпрос, буквално побеснявах, но позицията ми беше трудно защитима, не можех да залича кръвните връзки.

Поглеждам го с подозрение, но не долавям никаква саркастична нотка, докато казва дядо, а миролюбивият му вид ме успокоява.

- Да - потвърждавам. - Обесил се е.

Той поклаща глава и гледа разсеяно навън. Минаваме моста „Севр“.

- Мамка му - обажда се неочаквано той. - Все пак е твой баща.

Когато пристигаме у дома, няма нужда да му показвам неговата стая, знае коя е. Намирам му четка за зъби. Навън студената нощ е обляна в лунна светлина.

- Утре сутринта излизаме в седем часа - напомням му и той кимва в знак на съгласие.

Прозява се. После махва с ръка.

- Благодаря за помощта.

- Няма нужда да ми благодариш. Нали затова съм ти майка.

- Нищо, все пак ти благодаря.

Търси нещо за четене. Предлагам му сборник новели на Юдора Уелти.

- Какво ти е мнението? - пита ме той.

- Страхотна е.

- Не, имам предвид, как би постъпила на мое място?

Как бих могла да си представя, че ще поиска моето мнение? Оставам с отворена уста. Преструвам се, че размишлявам, докато гледам шарките на килима в коридора пред моята спалня.

- Нямам представа - отвръщам. - Не зная до каква степен държиш на нея. Но все пак ако бях на твое място, не бих прибързвала, бих изчакала един-два дни, без да се обаждам. Дай си време, за да оцениш ситуацията. Овладей времето. Не забравяй, че побеждава онзи, който има най-здрави нерви. Не я познавам добре, но бих казала, че нейните са доста здрави и че тя е в състояние да се опълчи на кого ли не.

- Никога не съм срещал толкова отвратителен характер.

- Сам виждаш. Можеш да очакваш сериозна съп ротива. И все пак не всичко в тази история е лошо. И двамата ще можете да решите какво всъщност искате, ще подложите на изпитание вашата връзка, ще пробвате колко е здрава. При всички случаи, Венсан, и двамата трябва сериозно да обмислите нещата. Впрочем нали бащата на Едуар скоро ще излезе от затвора?

- Аз съм негов баща.

- Така смяташ ти, но какво мисли той?

- Изобщо не знам. Двамата с Жози са разделени.

- Тогава защо тя така бърза да го изкара от зат вора? За какво харчи толкова пари?

- Въпрос на справедливост. Ченгетата са го използвали за назидание. Не е честно, мамка му!

- Може, няма значение. Това е само един от проблемите, с които ще се сблъскаш и върху които трябва да размислиш. Имай го предвид. Няма нищо осъдително в това, да си наясно с положението. Но каквото и да се случи, винаги можеш да разчиташ на мен. Струва си, след като преживях такива мъки, докато те родя.

Усмихва се. Още няколко дни подобна терапия и ще започне да ме целува за добро утро и за лека нощ.

Правилно постъпих, като му казах, че може да разчита на помощта ми. Това си е чистата истина, до последния си дъх ще бъда с него, той прекарва почти целия ден в моя кабинет, като се разхожда нап ред-назад, мърмори зад гърба ми, гледа през прозореца околните сгради на фона на белезникавото небе, откъдето скоро пак се кани да завали сняг, после отново започва да снове, рови в телефона си и не пропуска да пуши от цигарите ми, а през това време аз съм претрупана с работа. Ана ми прави знак да проявя търпение.

На обяд той не хапва нищо, нито пък вечерта.

- Първият ден е най-трудният - казвам му аз.

- Нима? Откъде знаеш?

Грабва една лопата и макар че съвсем се е стъмнило - лунната светлина едва прониква през облачната пелена - започва с ожесточение да рине снега пред къщи.

Прибира се, плувнал в пот, но виждам, че е успял да се отърси от вътрешното напрежение - зиме баща му постъпваше по същия начин, когато се скарахме, а през останалите годишни времена събираше падналите листа, гореше ги, скубеше плевели, режеше дърва и прочее. Изобщо не съм си представяла, че Жози - макар винаги да съм знаела колко слаби са ангелите на мъжете пред момичета с пищни форми - та изобщо не съм си представяла, че Жози може да докара сина ми до подобно състояние, че той до такава степен държи на нея. Стъписана съм. В цялата тази история от самото начало не бях достатъчно активна, проницателна и далновидна. Никак не е успокоително, при положение че наближавам петдесетте.

Не минава много време и откривам, че отново съм се излъгала. Явно съм лоша майка, след като прибягвам до няколко чаши вино, за да го накарам да си развърже езика, но така или иначе, постепенно пред мен се очертава съвсем нова картина, чиито отделни елементи като пъзел се събират пред очите ми, докато накрая истината излиза на бял свят: не Жози желае той, а нейния син. Интересува го не жената, а детето.

Едва сега ми стават ясни много от неговите пос тъпки и думи, но така и не съм разбрала значението им, когато са били пред очите ми или са ги чували ушите ми, била съм неспособна да видя нещо друго, освен обичайните спречквания между двама влюбени, буквално съм била сляпа. Така или иначе, сядам до него, мълчаливо вземам ръката му, но той е толкова пиян, че не ми обръща внимание. Не мога да заспя -нощта се оказва дълга, напрегната, хаотична, безконечна - а на другата сутрин попадаме на Патрик в супермаркета. По-скоро Венсан и Патрик се засичат пред някакъв щанд и се отправят към мен, разговаряйки като добри приятели.

И противният Патрик се навежда към мен, за да ме целуне! Замръзвам на мястото си, сякаш очаквам прегръдка от чумав, но той изобщо не се притеснява и устните му се допират последователно до двете ми бузи -при това доста силно, защото той хваща ръката ми над лакътя и ме придърпва към себе си. След като ме пуска, правя опит да прикрия смущението, вълнението и притеснението си, като грабвам от щанда първия предмет, който ми попада подръка, в случая пакет с пет опаковки спагетини (№3), и го пускам в количката, после отминавам, без повече да му обръщам внимание.

За нещастие, тази сутрин той е очарователен и въпреки ледената ми сдържаност успява да ме развесели - все пак отбягвам погледа му, за да запазя самообладание. Защо трябва да е толкова сложен? Защо е трябвало да попадна на сексуален маниак, докато след всички сполетели ме премеждия през последните месеци мечтая само за нежност, спокойс твие и отдих?

Кани ни у тях да се почерпим, шегуваме се, приготвяме импровизиран обяд, имам усещането, че халюцинирам. Изобщо не знам как се озовахме тук, как изобщо съм приела кракът ми да стъпи в тази къща - пълна мистерия. Без съмнение, Венсан ме накара да дойдем - според него Патрик е симпатичен и той много иска да разгледа колекцията му от пет хиляди грамофонни плочи, за която нашият домакин му спомена, докато минавахме през касата и излизахме навън, под синьото небе. Ала не Венсан е основната причина да отстъпя. У мен, въпреки волята ми, се проявява другото мое аз. Него го влекат мътните води, движението, неизследваните територии. Не мога да кажа какво става с мен. Не мога да отворя черепа си и да погледна какво има вътре. Така или иначе, сега съм тук, смаяна от собствената ми дързост, и подреждам масата, докато мъжете шетат около фурната и се канят да отворят втора бутилка вино.

Венсан вече бе пил снощи, но изтъква като аргумент несигурността, в която е изпаднал, нуждата да се поразсее, да се посмее, нехае за тревогата ми и сам пълни чашата си. Гледам го и го възприемам като първия дезертьор от моите редици.

Последните новини са, че Ребека е пренощувала в околностите на Хихон, в Астурия, и с интерес слушам как Патрик разказва за поклоненията, на които ходи жена му, а през това време до мен Венсан спи с отворени очи, след като е пренебрегнал предуп реждението ми да внимава с алкохола, така че сега оставам насаме в компанията на нашия домакин, чието единствено желание, изглежда, е да се прояви във възможно най-добра светлина, и със съжаление трябва да призная, че жъне успех с отчайваща лекота - зная, че това се дължи на мен, на моето желание той да се справи, съзнавам, че в случая на негово място дори затворнически надзирател би ми се сторил мил и симпатичен.

Вътре е толкова приятно топло, че разкопчавам пуловера и се осведомявам как работи отоплителната инсталация.

- Котле на дърва - обяснява той. - С обратно горене.

- А, нима? С обратно горене, казвате. Хи-хи-хи.

Нищо не разбирам от тези неща, но все пак кимам с одобрение. Обзавеждането в салона е в младежки стил, напълно подходящ за положението на собственика - лавици с преиздания на известни заглавия, имитация на вина от известни реколти - общо взето, доста скучно, но лъчите на следобедното слънце изпълват помещението и разведряват атмосферата. Задрямалият Венсан се отпуска на дивана. Въпреки всичко присъствието му решително променя ситуацията и аз се чувствам относително спокойна, особено след като Патрик ми налива чаша отлежало бренди, което е на път да разруши последната ми защитна линия.

- Чувала съм, че таванното лъчисто отопление било доста ефективно -казвам аз.

Неговата инсталация се намира в мокрото помещение. Решавам, че си струва да разгледам всички тези апарати, броячи, електрически кабели, червени, сини, черни, жълти маркучи, колена, маншони, връзки, тръбопроводи, спирателни кранове, болтове, гайки, цялата тази машинария. По време на обясненията ми показва котела за гореща вода. Отлично, казвам аз, огромен е. Отстрани мърка прословутата горелка. Каня се да го питам дали нафтата все още е добър вариант, но той ме сграбчва за китката. Опитвам да се отскубна. Гледам го право в очите.

- Не тук и не сега - казвам сподавено.

Той продължава да ме държи, притиска ме до стената, пъхва коляно между краката ми. Отблъсвам го с тяло.

- Венсан е оттатък - напомням му.

Той отново се нахвърля върху мен. Събаряме лавица, чиито металически чекмеджета се пръсват по пода. Със свободната си ръка го удрям през лицето. Той ръмжи и се отърква в мен. Строполяваме се на земята. Имам срещу себе си тялото на мъж, силата на мъж, срещу които нямам никакъв шанс, но любопитното в цялата история, онова, което би ме накарало да се усмихна, ако не бях заета да се боря като бясна, докато той се опитва да ме обладае, е, че мога да сложа край на неговото нападение, когато си пожелая, че аз, слабата жена, във всеки момент мога да поставя този глупак на мястото му, стига да искам.

Свечерява се, но все още е светло. Хващам за рамото и леко разтърсвам Венсан, който е продължил да дреме, докато само на няколко крачки от него аз съм била подложена на най-грубо посегателство. Пита ме къде се намира, търка очи и ни се усмихва, като обяснява, че е заспал, все едно ние не сме го забелязали.

- Време е да се прибираме - напомням му.

Той става. Патрик донася палтата ни. Отбягвам погледа му. Изпраща ни до вратата. Двамата с Венсан излизаме и ако някой обръща внимание на подробностите, непременно ще забележи, че аз вървя след моя син и използвайки това, бързо се обръщам към Патрик и долепям устни до неговите, след което поемам към колата, все едно нищо не се е случило, с пламнало лице, проклинайки самата себе си.

Вечерта Венсан започва да се разхожда нап ред-назад. От време на време спира пред прозореца и поглежда навън, взира се в сгъстяващия се мрак, а после отново снове. Изнервен е до крайна степен. За разлика от мен, която в този момент съм заета да гарнирам тестото за пица -следвам рецепта на самия Джино Сорбило - и съм напълно спокойна, ведра, отпусната, с неопределено настроение.

Накрая идва при мен и ме пита дали не ми е останала малко трева, защото вече не издържал, мълчанието на Жози ставало нетърпимо.

- Успокой се, няма къде да избягат - отвръщам му, но не успявам да го убедя.

Когато сядаме на масата, вече се чувства по-добре, но заявява, че ще се почувства още по-добре, ако тази мръсница - сега често нарича Жози по този начин - се сети да му се обади.

Жал ми е, че не е щастлив. Доволна съм от дните, които прекарахме заедно - нищо, напомнящо кошмара, който преживяхме с него непосредствено след развода, когато той непрестанно ме упрекваше, че съм изгонила баща му от дома, че съм разрушила семейството, че нямам милост - ще ми се да го видя доволен, каквато съм аз в момента, за да можем да се порадваме в пълна мяра на нашето неочаквано, напълно импровизирано съжителство.

Гледам го как яде приготвената от мен пица и тази картина е напълно достатъчна, за да ме изпълни с блаженство. Леко съм замаяна. Вероятно все още съм под влияние - очарована - от моето следобедно приключение - и в същото време изплашена. Донякъде ме е срам, съзнавам колко извратено е случилото се между мен и Патрик в мокрото помещение, това лудешко, диво сливане на телата ни, но ако съм честна пред себе си, ако погледна истината в очите - харесваше ми да го притискам до себе си, харесваха ми неговото проникване в мен, сподавеното му дишане, влажният му език, пръстите му, стегнали като в клещи моите китки или впити в косите ми, устните му, които ме принуждаваха да разтворя моите, харесваше ми всичко това, всеки миг ми доставяше наслада, не бих могла да твърдя обратното. Толкова често го бях виждала във фантазиите си, че почти не съм учудена, но преживяването е толкова неподправено и силно, че все още съм донякъде гроги и затова почти не се докосвам до моето парче от маргаритата.

Междувременно Венсан, чиито сетива все още бяха полузаспали, когато сядахме на масата, сега започва да ме гледа настоятелно и устните му се разтягат в усмивка.

- Какво ти става? - пита ме той.

Отварям широко очи.

- Не зная, какво имаш предвид?

- Виждаш ми се нещо отнесена.

- Венсан, не аз, а ти пуши трева.

Усмихвам се и под предлог че трябва да изцедя салатата, ставам от масата, за да сложа край на разговора. Имам усещането, че съм била заловена на местопрестъплението.

За щастие, Венсан отново потъва в мрачните мис ли на лишен от права баща и престава да ми обръща внимание, така че мога да се оттегля за момент, да освежа пламналото си лице и да оправя косата си, за да придобия отново вид на почтена жена.

Не след дълго той вече не издържа и тъй като съм в добро настроение, единственото, което се сещам, е да му предложа да отидем и да видим на място какво се случва - още не съм довършила, а той тича да облече анорака си.

Пристигаме пред входа и виждаме, че прозорците светят. Паркирам. Обръщам се към Венсан:

- А сега какво ще правим? Чуй ме, съветвам те да не предприемаш нищо. Погледни. Те са си там. Всичко е наред. Сега си спокоен, нали? Все пак това е и неин син и тя няма да го изяде. Слушаш ли ме, Венсан?

Не, явно не ме слуша. Навел се е напред и опънал врат, не снема очи от прозорците. После казва:

- Изчакай ме, моля те, връщам се след пет минути.

- Не, почакай, скъпи, това не е добра идея.

- Всичко е наред - успокоява ме той, като слага ръка върху моята. -Само ще долепя ухо до вратата, за да чуя какво става вътре.

- Какво??! Я стига. Не прави глупости.

- Спокойно. Не съм малко дете.

Следя го с поглед, докато влиза в сградата, оставям двигателя да работи заради отоплението, кварталът е необичайно тих като за събота вечер, само леденият вятър свири в нощта. В края на краищата той е господар на постъпките си. Грешките и провалите ще му помогнат да възмъжее. Скоро ще навърши двайсет и пет години, така че аз не би трябвало да се меся в живота му. Знае какво мисля по въпроса и от него зависи дали ще ме послуша, или не. Чувствам, че тази нощ ще спя като къпана. Господи! Това е ужасно. Проверявам телефона за съобщения. Помня отлично мъжа, с когото имах връзка няколко години преди да срещна Ришар, той ми направи такова страхотно впечатление в леглото, че до днес не мога да го залича от паметта си, и сега ми се струва, че Патрик е пробудил у мен тези минали усещания - боях се, че вече никога няма да ги изпитам, защото казват, че великата тръпка идвала само веднъж в живота.

Обещавам пред себе си да не прибързвам - нито в едната посока, нито в другата - да запазя хладнокръвие. Очевидно проблемът няма решение. Съзнавам, че като целунах Патрик, допълнително усложних нещата, сега съжалявам за тази глупава момичешка целувка, с която го удостоих на тръгване - сякаш нещата бездруго не бяха достатъчно объркани - но в този момент зървам Венсан, който изскача от входа и хуква с все сила към колата с бебето в ръце. Вмъква се на задната седалка и крещи:

- Карай, тръгвай по-бързо, мамка му!

Карам мълчаливо в продължение на една минута, след което отбивам, спирам до тротоара, обръщам се към Венсан и го питам дали не е полудял. Започвам да изброявам една по една всички неприятности, които го очакват, но в този момент Едуар започва да реве като озверяло животинче, което ни лишава от всякаква възможност за комуникация и едва не пуква тъпанчетата ни.

Накрая Венсан успява да го успокои - наблюдавам го в огледалото за обратно виждане и смятам, че действа уверено и доста добре се справя.

- Има ли мляко у дома? - пита той.

- Да не си въобразяваш, че специално държа в кухненския шкаф мляко за кърмачета? Че разполагам с неограничен брой памперси? Венсан, трябва веднага да върнеш това дете на майка му, чуваш ли?

Той не е чак такъв идиот, та да не разбира, че пос тъпката му е напълно безнадеждна, че е действал прибързано, но си мисля, че вътре в себе си е доволен, защото е постигнал целта си - качва се горе да изкъпе Едуар, а аз съм очарована от вниманието му към това дете, от нежността, с която се отнася към него, никога не съм си представяла Венсан в тази светлина, показал е на Жози, че е готов да се бори, че няма да отстъпи пред нищо. Постигнал е двойна победа, което не е лошо. Стоплям се пред камината и се обаждам на Жози да й обясня положението.

Веднага ми става ясно, че е в отвратително нас троение. По думите й разбирам, че с Венсан са се сборичкали в апартамента и сега стереоуредбата й била на парчета.

- Жози, не се тревожете за стереоуредбата. Ще ви купя нова. Що се отнася до детето, бъдете спокойна, на сигурно място е. Можете да дойдете и да си го вземете, когато пожелаете. Елате утре в удобен за вас час. Венсан знае, че е постъпил глупаво. Инак всичко ли е наред? Да не би да е счупил още нещо? Сега го къпе горе и ги чувам да се смеят. Каква история само, нали?

- Така е, но вие карахте колата.

- Моля? Колата ли? Какво? Разбира се, че аз бях на волана, но какво можех да направя според вас? Аз съм негова майка, Жози. Скоро ще разберете какво означава това. Е, всичко е добре, щом свършва добре, нали? Вярно е, че карах, но бях много изплашена. Сърдите ли ми се? Хайде, моля ви, нека забравим всичко. А, значи, харесвате киното? Искате да ви абонирам за филмови канали?

- Харесвам също така документални филми за историята, за животни, а също за човешкото тяло.

Не мога да разбера дали това момиче има ужасно чувство за хумор, или пък е напълно лишено от подобно чувство. Затварям, въздъхвам с облекчение и веднага отивам да си налея една чаша. За днес емоциите са ми предостатъчни и тъкмо в този момент като по чудо завалява сняг, който обвива къщата в тихата си пазва.

Изпушвам една цигара на прозореца, слушайки We Move Lighty на Дъстин О’Халоран. Едуар рита с крачета на леглото, увит в хавлиена кърпа.

- Намерих талк - казва Венсан.

Гледам го, облегната на рамката на вратата, и клатя глава. Обикновено никога не идвам в неговата стая - не толкова поради някаква сантименталност, а защото няма какво да правя тук, освен да проветря - и сега двамата са изумителна картина.

- Жози ще дойде утре - съобщавам му.

Той не отвръща нищо. Домъквам от тавана детската количка на Венсан - сега съм признателна на Ришар, който реши да я запази, докато моето единствено желание бе да се отърва от нея час по-скоро или да я изгоря, за да съм сигурна, че никога повече няма да преживея подобно изпитание.

- Може да няма какво да яде или да облече - казвам, докато я изваждам от калъфа, - но поне си има легло.

Когато малкият заспива, Венсан идва при мен.

- Ако знаеш колко километра съм изминала, за да те возя в нея -казвам му. - Има страхотно окачване.

Тъй като се интересува не толкова от спомените ми на млада майка, а от реакцията на Жози, правя опит да му предам нашия разговор колкото се може по-точно. Той мисли известно време, след което се обажда на Ана, за да изясни някои юридически въпроси, а през това време аз приготвям грог и цедя лимони. От кухненския прозорец виждам, че у Патрик свети, нищо освен мътни отблясъци зад гъстата завеса на снега, но се опитвам да мисля за друго.

Оказва се напълно невъзможно. Не мога да не мисля за случилото се. Житейският опит, разумът, интелектът, годините въобще не ми помагат. Срамувам се, чувствам се дълбоко засегната. Както вървят нещата, от моята гордост няма да остане нищо. Докато ме измъчват тези мисли, Венсан излиза за малко и се връща на бегом с няколко цепеници за камината, а студеният въздух за миг изпълва салона.

Съжалявам, че не съм вярваща, за да отида при свещеник, защото вярата си остава най-доброто лекарство на света. Мисля си, че добрата стара изповед би ми дарила покой. Искам да се убедя, че Бог ме вижда.

Разговаряме за необикновената нетрайност на семейните двойки, които най-често се разпадат - с времето Венсан е започнал да осъзнава, че вината е поделена между мен и баща му - когато Ана се присъединява към нас и докато съблича палтото, ни съобщава, че всичко е свършено между нея и Робер, който всъщност винаги е бил свиня.

- Какви ги говориш? - питам я, обзета от лека тревога.

- Има любовница - заявява тя. - Можете ли да си представите?

Приближава се и ни целува. На светлината на огъня не личи колко съм пребледняла.

Тя взема ръцете на Венсан в своите.

- Клети приятелю - казва му, - на нас с теб напос ледък никак не ни върви в любовта.

- Пийни грог - предлага й той.

- Робер ли? Любовница? - едва чуто се обаждам аз.

- И моля ви се, тази история продължава от години.

- Мамка му, бива си го - кимва Венсан.

- А ти какво ще кажеш? - пита ме Ана.

- Просто не мога да дойда на себе си.

- И аз едва се опомних. Направо щях да падна.

- Не мога да повярвам! - възкликва съчувствено Венсан.

Ставам да оправя главните в камината. Едва ли някой си е въобразявал, че двамата с Робер са били образцова двойка и че ги е свързвала нежна любов, но изглежда прекалено засегната от неговото предателство.

- Не казвам, че ми е все едно, просто ми е доста неприятно - уточнява все пак тя. - От вчера насам имам чувството, че у дома снове чужд човек, оставям ви сами да прецените колко е непоносимо, мъж, когото изобщо не съм познавала.

Кимам с глава. Отивам да приготвя още грог. Когато се връщам, Венсан записва адреса на някакъв адвокат, снегът вали, огънят пращи, после се качва да провери дали бебето спи, докато аз сервирам.

- Слава богу, че не ми лепна някоя болест или нещо друго - въздиша Ана.

- Гладна ли си, вечеряла ли си? - питам я.

Поотпускам се, след като разбирам, че не знае коя е жената и няма желание да научи.

- И аз нямам представа - осмелявам се да кажа. - Но може би всъщност си права. Знаеш колко съжалявам.

- Няма нужда да ме съжаляваш. Добре съм. Животът е пълен с подобни неприятности.

Вдигам ръка и тя се сгушва до рамото ми. След малко Венсан слиза, вижда ни и се усмихва, а Ана на свой ред вдига ръка, той сяда до нея и тя го прег ръща. Тримата мълчим, загледани в огъня. После ги оставям и отивам да си легна.

Още когато той беше голобрад хлапак, а и по-късно, понякога при различни обстоятелства съм се питала дали между тях няма нещо, но така не разбрах, а и тази сутрин не ми стана ясно дали са спали заедно, или тя е прекарала нощта на канапето, явно никога няма да разбера, защото за пореден път се убеждавам, че колкото и внимателно да ги наблюдавам, не откривам нищо необичайно, с изключение на простите знаци на близост, които си разменят, откакто той е на този свят, а те сами по себе си не ми говорят много.

Венсан отива да купи разни неща, нужни за бебето, а след малко Ана слиза с малкия на ръце, притиска го до гърдите си като крехко съкровище, навежда лице над него и го люлее с такава обич и нежност, че спокойно би могла да мине за негова майка - като знам драмата, която преживя на два пъти, и отворената рана в душата, която й остана след това, не смея да я приближа, а само гледам отстрани и когато Венсан се връща и в първия момент решава, че са сами, използвам случая да уловя някой техен поглед или подробност, която да ги издаде, но не, твърде добри актьори са. А аз може би съм смешна.

Най-нелепо в цялата тази история е, че двамата са се надвесили над малкия Едуар, все едно е тяхно дете, същинска двойка откачени. Казвам им, че ще изляза да се поразтъпча, но няма да се отдалечавам.

Ясно е, снегът скърца под каучуковите ми подметки. Разходката е най-прекрасното нещо на света. Когато стигам до къщата на Патрик, виждам, че той е в градината, по риза, и чисти алеята. Забелязва ме, спира и махва приятелски.

- Хей, привет! Как сте? - пита ме с широка усмивка.

- Добре съм. А вие?

Обляга се на лопатата, вдига усмихнато лице към небето, мълчи известно време и накрая казва:

- Потресен съм.

- Така ли? - отвръщам недоверчиво. - Не може да бъде! Потресен?

Той мисли и клати глава.

- Патрик, трябва да поговорим.

- Зная. Разбира се - съгласява се и навежда глава.

- Трябва да поговорим час по-скоро. Знаете ли, Патрик, поставяте ми ужасен, ужасен проблем.

Споглеждаме се, а сетне той се обръща и тръгва към къщи. Аз правя няколко крачки, после спирам и отново поглеждам към него.

- Представете си, аз също като вас съм потресена - заявявам и продължавам нататък, като постепенно си поемам дъх.

Жози отказва да пие кафе с нас - при това съм отпратила Ана в моя кабинет, за да не се срещнат, и съм отворила на масата кутия разкошни шоколадови бонбони. Обяснява колко била ядосана и че само бързото ми обаждане по телефона я спряло да съобщи на полицията за отвличане, насилствено нах луване в жилище, упражняване на насилие и още какво ли не, но сега все пак нямала никакво намерение да седи и да разговаря с нас, все едно че нищо не се е случило. Напълно я разбирам. Според мен е напълно права, но не мога да й го кажа.

- Мислете преди всичко за детето, помислете и двамата - съветвам я аз. - Проявете разум. Опитайте се да постигнете известно разбирателство.

- Оттам трябваше да се започне - злорадства тя.

- Окей, окей - въздиша Венсан.

- Това ли ти е извинението?

Борят се с ципа на яркозеления флуоресциращ гащеризон, в който са напъхали бебето - в него то прилича на светещ пашкул, но майката е вкарала своите деветдесет и пет килограма в лъскава тюркоазено синя грейка, така че са си лика-прилика.

- Оставете го да приеме тази работа, Жози - опитвам се да я вразумя аз. - Не е моментът да се шегувате с подобни неща. В друго време може, но сега не бива.

- Вие не се бъркайте - отрязва ме тя.

- Ти не се бъркай - приглася й Венсан.

Изпращаме я и гледаме как се отдалечава.

- Не е чак толкова непреклонна - казвам му аз. - Времето работи за теб. След три дни сама ще седне на коленете ти.

- Не ми се вярва - възразява той, докато Жози завива и се изгубва сред синкавите дървета. - Непрекъснато ме изненадва. Нищо чудно пак да го направи.

След заминаването на Жози Ана остава още известно време с нас, сигурна съм, че е чула разговора ни, макар че отрича, и изслушва версията на Венсан в опит да разбере каква е ситуацията. Ана е същински експерт. Жози е труден обект, особено ако не сме наясно с истинските чувства на Венсан към нея. Само че дали самият той е наясно? Там е проблемът, трудността се дължи на постоянната му несигурност, която може би самият той не съзнава, така че Ана с пълно право иска да научи последните събития; оказва се, че за Жози все още има място в сърцето на Венсан и че той не е толкова безразличен към нея, колкото се стреми да покаже, а това означава, че ако не внимаваме, вятърът всеки момент може да смени посоката си и ние отново да го изпуснем.

Когато си тръгва, аз я изпращам до вратата и докато слага ръкавиците си, ми казва тихо:

- Трябва да сме готови да страдаме.

- Какво имаш предвид? - питам я.

- Имам предвид, че трябва да сме готови да страдаме.

Целува ме и на свой ред излиза, като ме оставя насаме с тази загадка.

На другия ден в офиса използвам момента, когато оставаме насаме, и искам да ми обясни:

- Мислих за това, което ми каза вчера на тръгване.

- Предчувствам, че тя ще ни причини болка. Само че няма начин да го избегнем. Ще ни причини болка, имай предвид.

Запалваме цигари.

- Не бива да започваме седмицата с такива мрачни мисли - казвам й.

- Да, знам, но какво да се прави? - въздиша тя. - Това предчувствие ме споходи. Чувствам, че моментът наближава.

Наблюдавам Венсан пред кафемашината. Наб людавам го на масата по време на обяда. Наблюдавам го в края на работния ден. Без да зная какво всъщност се опитвам да открия.

Във всеки случай се колебая да го питам дали смята да се установи за постоянно при мен, за да не изтълкува погрешно въпроса ми, но от друга страна, присъствието му порядъчно усложнява нещата -усложнява една тайна връзка например.

Радвам се, че Жози го изгони, и в продължение на няколко дни бях доволна от компанията му, доволна бях от всяка минута, която той прекарваше у дома - радвах се, като го гледах как се храни, как се мие, как спи, как ме вика от коридора, как се разхожда по домашен халат, слиза стремглаво по стълбището, чисти в градината, радвах се, че не се чувства тук като на гости - щастлива бях и поради куп други причини, но не забравям за случката в мокрото помещение и затова ми се ще да бъда сама и да живея така, както ми харесва, далеч от чужди погледи. С една дума, бих предпочела той да не е тук, но той е тук, мотае се в краката ми и аз от три дни не мога да се срещна с Патрик - Жози все пак се съгласява Венсан да играе ролята на бавачка два дни в седмицата.

Свечерява се. Изпивам голяма чаша джин и му се обаждам да дойде. Пускам го да влезе и му предлагам да си налее една чаша. Донякъде съм възбудена. Положението никак не е просто.

- Положението никак не е просто - казвам му. - Всъщност вие сте един гаден изнасилвач, изнасилихте ме! Давате ли си сметка какво ми причиних те? Смятате ли, че мога да ви простя?

Той сяда и се хваща за главата.

- А не, моля ви! - сопвам му се аз и паля цигара.

Разхождам се напред-назад, докато накрая той вдига глава. Вземам палтото си.

- Елате навън. Нека се поразходим.

Всичко е замръзнало, но лунната светлина прави студа поносим. Не се отдалечаваме много, заставаме отпред, стоим редом в светлата нощ.

- Въздухът наистина мирише приятно, как мис лите? Кажете нещо. Не ви ли е студено?

- Не, не.

- Сигурен ли сте? По риза сте.

- Не, не.

- Можете ли да се поставите на мое място?

Не гледам към него, но парата от дъха му е в зрителното ми поле.

- Как да постъпя с вас? - питам го. - Помогнете ми, кажете ми как да постъпя.

Поглеждам го крадешком и виждам, че той е не по-малко объркан от мен, че се опитва да разбере, виждам, че се мъчи да си изясни нещата, но напразно.

- Нищо не мога да направя - обажда се той накрая.

- Зная, не съм сляпа.

- Инак не ми става, разбирате ли? - казва вече по-високо.

Този път го поглеждам право в очите, после свивам рамене и извръщам глава.

- Каква безумна история! - въздъхвам.

Взирам се още минута-две в небето и му предлагам да се приберем на топло.

Минават два дни, преди да го видя отново - изчаквам свободната вечер, когато Венсан отива да се грижи за Едуар, и повтаряме упражнението, изпиваме по чаша за настроение, после, без да се мае, той се хвърля върху мен, двамата се търкулваме на пода и бясната ни борба започва отново, той разкъсва дрехите ми, а аз пищя. Удрям го с юмруци съвсем не на шега, той ме сграбчва за гърлото, на свой ред ме удря, обладава ме...

През уикенда купувам няколко комплекта евтино бельо.

След дълги колебания накрая решихме да организираме юбилейната вечер по случай двайсет и пет годишнината на „АВ Продюксион“, а Венсан вече не се занимава с архива, където, така или иначе, не вложи кой знае какво старание, защото му бе възложена по-сериозна работа, а аз като по чудо получавам в дар няколко спокойни вечери, защото той е зает през целия ден, стои до копирната машина, среща се с доставчици, урежда куп незначителни проблеми, на които не се вижда краят - без при това да губи хладнокръвие - така че на връщане заспива в колата и се качва направо в стаята си, за да изкара там нощта, докато за мен нощта едва тогава започва.

Полягам за известно време - не харесвам всичко у Дейвид Фостър Уолъс, но на моменти е фантастичен - изчаквам Венсан да заспи -отивам до неговата врата да проверя дали е загасил, изчаквам минута, докато се убедя, че отвътре не се дочува никакъв шум, оттеглям се на пръсти и излизам.

Прекосявам градината, слизам на пътя, минавам отвъд, спокойно заобикалям отрупаните със сняг храсти, които искрят на лунната светлина, крача с ръце в джобовете, сама, дочувам крясък на птица, усмихвам се, мисълта, че Венсан може да се събуди и да види, че ме няма, има сладък вкус, после се отправям към отсрещната къща със светлина в прозорците и дим, който се вие над комина.

Патрик смята, чу когато сме в мазето, спокойно мога да пищя и да викам за помощ, без да събудя съседите, което ме успокоява, защото трудно бих могла да обясня тези среднощни крясъци, все едно ме колят, нито как е възможно на моите години да се отдавам на подобни идиотщини, на толкова извратени игри.

Досега не ми е останало време за размисъл. Не разполагам нито с минута, която да посветя на себе си, а когато успея да се видя с Патрик, двамата сме прекалено заети с девиантните ни наслади, за да имаме време да се погледнем отстрани, и аз отлагам момента, когато ще мога сериозно да обмисля нещата. Засега изключвам този вариант, защото се опасявам, че поведението ми по никакъв начин не може да бъде оправдано.

Никой дори за миг не би повярвал, че този страховит маскарад не ми доставя удоволствие, колкото и извратено да е то - но аз никога не съм го отричала, никога не съм претендирала, че преживяването е платонично. Имам усещането, че се събуждам от продължителен сън - и си давам сметка до каква степен връзката ми с Робер е излиняла към края и е станала жертва на безразличието.

Съзнавам, че сегашното положение не може да трае дълго, че в най-скоро време трябва да го обсъдим - но от друга страна, е налице страхът, че всичко може изведнъж да се разпадне, ако решим да говорим, и този страх е вцепеняващ. Когато си тръгвам към дома, щастлива, измъчена, почти безгласна, той всеки път предлага да ме изпрати, но аз предпочитам да се завърна така, както съм дошла, да повървя в студената нощ, за да приведа тялото и ума си до нормална температура.

Една вечер, след поредния изтощителен ден, Венсан споделя, че отношенията с Жози далеч не са се подобрили и че има намерение да се обърне към съда, ако тя не разреши той да прекарва повече време с Едуар.

- Така например - обяснява ми - бих могъл да го вземам вечер след работа и да го връщам сутрин. Бих могъл вечер да го храня, да го къпя, да го прис пивам, а сутрин да го преобличам, да го сресвам и да му давам да закуси.

Задоволявам се да кимна в знак на съгласие. Има ли смисъл да му обяснявам колко нелепо е да поема върху раменете си подобен товар? Има ли поне малка вероятност да успея да го вразумя? Отбиваме се за по едно питие, преди да се приберем. Ана се присъединява към нас. Предстоящата юбилейна вечер я тревожи, а Робер, който, изглежда, е отишъл на хотел в очакване на нейното решение, постоянно се връщал и бродел из апартамента в дирене на вратовръзка или чифт обувки, които забравил да вземе със себе си.

- Ужасно досадно - въздиша тя. - Сигурно го прави нарочно.

Използвам момента, когато Венсан е отишъл до тоалетната, и я моля да не насърчава безумната му идея, в резултат на която бихме се оказали с бебе на ръце, ако не от сутрин до вечер, то от вечер до сутрин, когато то изисква много повече грижи.

- Можеш ли да си представиш как след ден като този например се превръщам в бавачка на кърмаче? Помисли, моля те, защото аз нямам никакво желание.

- А за какво имаш желание?

- Не зная точно. Но това със сигурност не го желая. Искам просто да мога се прибера у дома, да взема една вана и нищо повече.

- Но това е много важно за него.

- Мислех си, че сме намерили добър вариант. През ден вече ми идва малко в повече. Не искайте повече от мен. Излишно е. Разбери, че все пак имам нужда от няколко спокойни вечери седмично. Сама знаеш колко важно е човек да разполага с известно пространство.

- В такъв случай бих могла да ги приемам у дома една или две вечери седмично. Не знам, какво ще кажеш?

- Смятам, че той няма да може да се справи и никак не му помагаме, ако го убеждаваме, че ще успее.

- Ще може да се справи, ако ние му помагаме.

Не казвам нищо. Лапвам сламката и отпивам от чашата джин-тоник.

Същата вечер крещя с все сила, викам за помощ и се боря като диво животно, а накрая Патрик се тръшва до мен, плувнал в пот, запъхтян, после скръства ръце и се усмихва срещу тавана, подсвирва и ми съобщава, че съм изиграла чудесно, страхотно ролята си - забелязвам, че носът му кърви - после се надига на лакът и ме поглежда с възхищение.

Венсан се справя с възложената задача, наема шлеп на кея срещу Голямата библиотека, намира английски диджей и преговаря с „Фло“, за да получи най-изгодни цени, всички в агенцията го ценят, той е услужлив, всеотдаен в работата и ние постепенно се убеждаваме, че присъствието му при нас придобива нов смисъл, макар да го бяхме наели само за да му помогнем - това се отнася преди всичко за мен, защото Ана поначало беше убедена във възможностите му. Разбира се, при него не всичко е наред. Проблемите му с Жози се задълбочават и вгорчават живота му. На връщане към къщи търпеливо слушам оплакванията му и се убеждавам, че двамата са далеч от някакво споразумение и нещата между тях още повече ще се влошат. От една страна, съм доволна, че Жози не отстъпва и че опасенията ми са преждевременни, но от друга, се тревожа, като гледам мрачното и упорито изражение на Венсан, озарено от зеленикавата светлина на таблото. Открай време се боя да не би да съм наследила нещо от баща ми, което да съм предала на моето дете.

- Кажи й, че искам да поговоря с нея - предлагам и в този момент завивам рязко, за да избегна един колоездач, който се движи на зигзаг по велосипедната алея.

- Внимавай къде караш - стреснато казва той. - Не забравяй, че си на волана.

Напоследък определено прекалява с кафето.

- Явно нервите ти са опънати - отвръщам му.

В деня преди честването той продължава да търчи насам-натам, проверява за не знам кой път дали всичко е наред, дали тортата е готова, дали неочакван снеговалеж или транспортна стачка няма да попречат на гостите, после се обажда на Жози и ми се струва, че започват да се дърлят по повод разпределението на времето, дръпва се встрани, защото тонът на разговора се разгорещява, дочувам само отделни думи, но ми е ясно, че двамата са хлътнали в обичайното русло на взаимните упреци, до които се свеждат разговорите между тях, накрая изчезва надолу по аварийното стълбище, влачейки сякаш след себе си шлейф от пламъци.

Разказва ми, че през нощта не могъл да мигне. Взел две таблетки валиум, но изобщо не му подейс твали, часове наред си играл с телефона и спрял чак на разсъмване.

- После внесох дърва - казва накрая.

Погалвам го по бузата. Той се прозява. Самата аз към полунощ бях ходила при Патрик и на мен също ми липсваха няколко часа сън, но изобщо не съжалявам.

- Какво ще правим, когато Ребека се завърне? - попитах го, след като приключихме.

В отговор той оправи кичура коса, залепнал върху потното ми чело, и усмихнато ми съобщи, че сигурно ще вземе стая в хотел. „Също като нашия приятел Робер“, добавя усмихнато - но само аз зная колко комична е ситуацията. На връщане Ребека щяла да се отбие в Лурд и той, къде на шега, къде сериозно, се пита дали след това тя няма да продължи за Йерусалим или за Бюгараш. Сякаш се нося върху облак, по-скоро във вътрешността на облак, който ме прави недосегаема или почти недосегаема. Този път го правихме в гаража, върху капака на колата, след което никак не ми е лесно да стъпя отново на земята, но това няма да продължи - не може да продължи дълго, в най-скоро време трябва да изясним нещата. В близките дни.

Венсан е приготвил закуска.

- Чудесно, Венсан. Благодаря. Но сега седни и не прави нищо повече. Почини си. Отпусни се.

- Разбираш ли, че не ме свърта. Скъсах се от работа.

- Успокой се, всички поканени ще дойдат. Яденето и пиенето са налице. Всичко ще мине добре.

- Цяла нощ опитвах да се свържа с нея, но тя не отговаряше.

- Разбира се, че няма да отговори, Венсан. Просто е спяла. Имай предвид, че нощем нормалните хора спят.

Продължава да мърмори. Жал ми е за него. Ще бъда щастлива, ако успее да забрави Жози с нейното дете, ако ги остави да продължат живота си без него, както са го започнали - качването в движение винаги е по-трудно и изисква ловкостта на акробат. Достатъчно е да се отпусне, веднъж да се напие както трябва и всичко ще приключи. Ала нямам никакво намерение да му налагам мнението си. Не желая да поемам рис кове само няколко часа преди вечерята, заради която той бездруго е изнервен до крайна степен.

Никой не е в течение за връзката ми с Патрик, но той все пак е сред нашите познати и като такъв присъства в списъка на поканените. Минава да ме вземе, защото Жози продължава да не отговаря и аз отстъпвам колата на Венсан, който не издържа повече и иска да види на място какво става.

Веднага щом Патрик влиза, Венсан се втурва навън, двамата чуваме бръмченето на двигателя, сетне той ме поглежда с усмивка. Обяснявам му с две думи положението, после усещам, че атмосферата се променя, и на свой ред се усмихвам.

- Не си го и помисляйте - предупреждавам го. - Не ме карайте да ви пръскам с газ.

- Изкушавате ме, Мишел.

- Няма да закъсняваме - докосвам многозначително ръката му. -Обещавам ви.

Поглеждам го право в очите и свивам устни.

- Измъчвате ме - прошепва на ухото ми той.

- Толкова по-добре, Патрик.

Бях забравила колко хубаво е да имаш нов любовник, как всеки момент до него е изненадващ, свеж, взривоопасен, поне през първите три седмици, и колко приятно е да играеш на криеница, да пазиш тайната, да се шегуваш. Докато излизаме в студената нощ, той успява да ми каже, че съм чудесна. „Такива думи обичам да чувам - мисля си, - те са най-силният наркотик на света.“

По Сена се спускат ледени блокове, които блестят и стържат черния корпус на шлепа.

Ришар не е в течение на скарването между сина му и Жози, така че му напомням да разпределя правилно времето си, а не да посвещава девет десети от него на Елен, ако иска да е наясно какво става около него. В отговор той се изкисква. Научавам, че Елен е успяла да пробута неговия сценарий за четене в „Егзагон“ - нещо, което до този момент аз не можах да направя - представям си, че последната десета от времето му отива в палене на свещи и молитви за успех.

- Във всеки случай от вчера насам не може да се свърже с Жози -добавям аз. - Това не е добър знак. Бъди нащрек. Поговори с него.

Той кимва и ми подава чаша шампанско. В съседство минава един от ужасните туристически кораби и шлепът леко се разклаща. В друг момент непременно би ми напомнил, че не съм аз тази, която ще му казва какво да прави, или нещо от този род, но обичайното му настървено отношение към мен започва да се топи като пролетен сняг. Парадоксално е, че тази липса на агресивност у него ме дразни. Докато разменим три думи с Ришар, и ето че около Елен вече са се скупчили трима мъже - Ришар следи крадешком сцената с лека гримаса.

Ана идва при мен на бара. Търси Венсан, за да го поздрави за безупречно подготвената вечер, но веднага се намръщва, когато й обяснявам отсъствието му. Не казва нищо, само свива юмруци. Премълчавам, но съм сигурна, че откритата й антипатия към Жози -макар и взаимна - е в основата на сегашния конфликт между Венсан и Жози и на всичко, което се случва в момента. Все пак я прегръщам, защото тази вечеря е в нейна чест, преди двайсет и пет години двете се срещнахме за пръв път в една болнична стая и положихме основите на всичко постигнато до днес, притискам я в прегръдките си до момента, когато околните започват да свиркат и да подвикват насърчително.

Ана използва всеобщото добро настроение, за да сподели колко развълнувана и горда се чувства и да благодари от сърце на всички приятели и клиенти на „АВ Продюксион“, които са били наши спътници през тези двайсет и пет години, и така нататък, после присъстващите аплодират. Неколцина сценаристи вече са пияни. Шампанското е превъзходно. Венсан наистина се е справил отлично. Питам се какво ли прави в момента. Грижа се да запазят петифури за него. От време на време се засичаме с Патрик и разменяме по някоя незначителна дума, както биха постъпили обикновени познати, и това положение ми се струва забавно - защото си мислим за съвсем друго, за предстоящата нощ, а престореното безразличие в тази обстановка е особено пикантно. На всичко отгоре по едно време Ана ме упреква шепнешком, че досега не съм паднала в прегръдките на толкова очарователен съсед. Поглеждам към него и я питам:

- Не ти ли се струва малко безличен, малко банален?

Венсан най-сетне се задава, но сам - блед е като платно. Излизам на кея да го посрещна.

- Няма я. Няма никого - шепне през зъби той. - Изчезнала е, мамка му!

Прегръщам го и го повеждам по мостчето.

- Така ли? Сигурен ли си?

- Чаках цял час. После съседът отдолу ми каза, че я видял да излиза с голяма чанта.

- Това ли е всичко?

- Какво? Не ти ли е ясно?

Вкарвам го вътре да се порадва на свършеното от него и да се убеди, че се е справил безупречно със задачата. Ана идва да ме подкрепи и го отвлича. Описвам на Ришар случилото се.

- Че къде може да отиде с една чанта и дете на ръце? - пита се той и свива рамене. - Не може да стигне далеч.

И аз мисля като него и не бих се тревожила за Жози, ако Венсан междувременно успее да се поотпусне и изостави мрачното изражение, което не слиза от лицето му, откакто е дошъл.

Карам Ришар да отиде да поговори с него и да го успокои, както само един баща може да го направи, но по погледа, който отправя към Елен, все така в мъжко обкръжение - тя е с червени обувки на високи остри токчета - разбирам, че в момента се чувства като шофьор, оставил своята кола „Астън Мартин“ посред нощ в квартал, където обитателите в никакъв случай няма да позволят дори велосипед или мотопед да спят на открито.

Накрая все пак кимва в знак на съгласие.

- Ти си добър баща - насърчавам го.

Той продължава да клати замислено глава.

- Ришар, ако тя позволи да я свалят веднага щом престанеш да я следиш, съветвам те да скъсаш с нея час по-скоро.

Той принадлежи към новата порода мъже, с които си живяла, но с които вече не живееш - и към които оставаш привързана, въпреки всички очаквания, в известен смисъл и до известна степен, разбира се.

Тортата с размери на маса за пинг-понг и с дебелината на тухла, е изцяло покрита със синьо-бял крем и украса от крокети в чест на двайсет и пет годишнината на „АВ Продюксион“. След като духваме свещите под шумни аплодисменти и възторжени възгласи в прослава на нашия висок професионализъм, оставям Ана да се занимава с нея, защото виждам, че това й прави удоволствие, и тя започва да поднася първите парчета на гостите, като използва случая да размени с тях няколко думи. Намигам й, а тя ми отвръща по същия начин с широка усмивка. Виждам как Ришар се промъква между фотьойлите към Венсан и слага ръка на рамото му. Заварвам Патрик на бара - в момента той представлява смесица между двете лица, които познавам, едновременно привлекателен и отблъскващ, което донякъде напомня моя баща. Внимавам да не се докосвам до него.

- Как сте? - питам го. - Нали не скучаете?

Оказва се, че той е открил тук неколцина познати, и ме кани да се присъединя към тяхната компания. Отдалеч виждам за какви хора става дума - една непоносима французойка, която държи галерия в „Сохо“ -и веднага отклонявам предложението му под предлог, че спешно трябва да кажа нещо на Венсан по повод колата. За момент изглежда огорчен, но веднага след това се усмихва. В знак на благодарност тайно погалвам ръката му.

С удоволствие виждам стари познати - семейс тво, работило за нас върху портрети на артисти, довели са осемнайсетгодишната си дъщеря Алиет, за чието съществуване не съм подозирала, бременна в осмия месец, сияеща, лъчезарна, макар че, доколкото разбирам, бащата на детето я е зарязал - изпивам също така няколко чаши с автори на страхотен сценарий - слушам ги, без да разбирам нищо от думите им поради околния шум, смеховете, възгласите и музиката - минаваме заедно с Ана между ниските маси и спираме, за да разменим по някоя дума с гостите, времето минава неусетно, прекарвам на този шлеп чудесна вечер. Също както всички останали. Чувстваме се отлично на този неподвижен шлеп, край брега на реката, с изключение на моя син. Тъкмо в този момент той получава ужасно съобщение. Късно е и не разбирам защо тази жена не спи в един след полунощ, при положение че понякога съм я давала за пример, но явно тя намира за уместно да разстрелва Венсан с проклетите си есемеси.

„Не ме търси повече.“ Посланието е ясно. Връщам му телефона. Поглеждам го в очите, но той навежда глава.

- Ако разбере, че си се вкопчил в нея, с теб е свършено -предупреждавам го аз.

Сядам за малко до него, галя го по гърба, но нак рая се оттеглям, защото разбирам, че нищо повече не може да се направи.

По-късно, докато си мисля, че е в тоалетната - от изчезването на Жози може да му е призляло - той ми се обажда, за да ми съобщи, че е на пост пред нейния вход и че би искал да задържи колата.

- Няма начин да не се появи - казва ми. - И в този момент аз ще бъда тук.

- Чуй ме, Венсан, не зная, може и да си прав. Във всеки случай нощите са студени, гледай да не настинеш. И все пак един ден ще трябва да ми обясниш защо сам си търсиш подобни усложнения.

- Ха-ха.

- Говоря сериозно.

Един час по-късно празникът все още е в разгара си, но на мен вече ми се иска да си ходя, а по нетърпеливия поглед на Патрик разбирам, че и той мисли същото - бързам, но не мога да си тръгна без предупреждение, не мога да си позволя подобна проява на неучтивост към пет-шест влиятелни гости, които двете с Ана трябва да глезим, за да не изгубим ценната им подкрепа - но всяко нещо си има цена, нали?

Това бавене изнервя Патрик, който вече е седнал зад волана, когато излизам - Ришар ме задържа цели десет минути, докато му опиша последните перипетии от историята, а той да ми обясни, че цял час е убеждавал Венсан да запази спокойствие и да изчака Жози да се обади, защото вече е наясно, че тя не е лесен характер и никак няма да хареса прибягването до силови методи.

- Не се бавих дълго, нали? - питам Патрик, а той потегля, без да ми отговори.

Поредното хлапе, мисля си, макар че физическата разлика е очевидна.

Взирам се в неговия профил, в устните му. „Пат рик, да не би и вие да имате труден характер?“

Доста съм си пийнала, но не до такава степен, че да започна да се заяждам, защото не съм забравила обещанието, което му дадох на тръгване, и този спомен е достатъчен да пробуди у мен познатото тъмно желание. С някой друг би било лесно да разменя някоя ласка или целувка, за да уредя нещата, но Патрик е особен случай. Не мога да направя нищо за него, ако не разполагаме със съответния мизансцен.

В момента не искам да мисля за това. Толкова се срамувам, че понякога се събуждам запъхтяна и мозъкът ми буквално блокира, когато се запитам за възможния приемлив изход от тази история, в която здравата съм хлътнала. В гърдите ми се надига въздишка, но успявам да я сподавя. Ще ми се това да е нещо като болест, от която съм се заразила, микроб, проникнал в мен, защото не съм си измила ръцете, вирус, срещу който не съм имала имунитет, но съм прекалено неубедителна и не успявам да преодолея тревогата си.

- Все пак ме зарязахте - обажда се най-сетне той, докато минаваме покрай зловещите празни сгради на „Самаритен“.

- Нищо подобно - възразявам. - Все пак имам... задължения, работа, нали разбирате? А освен това не ставаше въпрос за вас, а за онази жена, галеристката от „Сохо“, аз, представете си, я познавам и не я понасям, отбягвам я, не видяхте ли, че всеки момент щеше да пръсне по шевовете пембения си костюм.

След малко предлага да спрем и да го направим в гората, защото повече не издържал - бърше устни с опакото на ръката. Веднага охлаждам ентусиазма му, като му показвам на таблото каква е температурата навън.

- И аз нямам търпение, Патрик, но тук няма да стане.

Той ми отправя кръвожадна усмивка и увеличава скоростта.

Много е възбуден. Малко преди да пристигнем, се навежда, отваря жабката да вземе качулката и любезно я тиква под носа ми. Вдигам очи към небето, а той се изкисква. Започва да се разсъмва. Възбудата му е толкова неудържима, че протяга ръка да ме погали по косите, после ги сграбчва, за да ме постави в своя власт, и едва не пропуска един завой. Крайно време е да пристигнем у дома - в прозорците виждам отблясъка от недогорелите главни в камината.

Нахълтваме вътре, Марти веднага побягва и се скрива на горния етаж -виковете ми го плашат.

Съзнавам колко убедителни са крясъците ми, те изразяват истинския бяс, който се надига дълбоко в мен и ме завладява, завладява ме като настъпваща армия, а също и неистовата наслада, която ми доставя този мъж.

Срамувам се от тази игра, но срамът не е достатъчно силен, за да ми попречи.

Предлагам му да пийнем, преди всеки от нас да влезе в ролята си, а що се отнася до мен, нямам нищо против малко любовна игра като начало, но в отговор той ме блъсва с все сила и аз се строполявам на пода.

Идва ми неочаквано и аз оставам да лежа, замаяна от изненада и от силата на удара. Пресягам се и запращам един стол в краката му, докато той нахлузва качулката. Хвърля се напред и виждам, че мъжът, надвесен над мен, е самият дявол. Той разкъсва роклята ми. Изпищявам. Опитва се да улови ръцете ми и дори краката. Отблъсвам го. Отново ме сграбчва. Продължавам да пищя. Стоварва се върху ми с цялата си тежест. Забивам зъби в ръката му. Той се освобождава и се опитва да проникне в мен. Яростно разтваря краката ми и когато най-сетне успява, аз го посрещам готова и влажна и изкрещявам с все сила, в този момент виждам Венсан, надвесен над него, и чувам как черепът на Патрик изпращява от цепеницата, с която моят син го изпраща в царството на мъртвите, преди да успея да гъкна.

Аз единствена зная истината. На мен единствена е известно, че това бе мизансцен, и ще отнеса тази тайна в гроба. Толкова по-добре за Венсан. Ако случайно научи, че е убил мъжа, с когото родната му майка се е отдавала на извратени игри, в никакъв случай не би се отнасял с такова внимание към мен, както го прави днес. Сигурна съм в това. Чувствам се спокойна в това отношение, докато поливам цветята. А те се нуждаят от вода. Едва средата на юни сме, но вече е много горещо, все едно е разгарът на лятото, и сега, въпреки свежестта от влагата край мен, залязващото слънце пърли лицето ми.

Пчелите постепенно изчезват - въпреки обещанието ми пред гроба на Ирен - все пак няколко от тях продължават да бръмчат над хортензиите и аз поглеждам към мрежата, която предпазва Едуар - той все още спи, а Венсан и Жози използваха това, за да се разходят в гората.

Намазвам с крем ръцете и краката си. Забелязах, че Жози преди малко направи същото, и за пореден път се изумих от промяната, настъпила у нея само за няколко месеца. Буквално е неузнаваема.

Държи се добре с мен, но аз продължавам да се пазя от нея като от огън

- поне едно нещо, което все още споделям с Ана. Струва ми се, че мрази всички нас, защото не я приехме с отворени обятия, а свежата й красота е преди всичко демонстрация на сила.

Следобед имаше два огледа на къщата, в която живееха Патрик и Ребека, наблюдавам как директорката на агенцията за недвижими имоти затваря капаците - със сигурност ще я продаде доста трудно, слушам я как повтаря: „Хората знаят... горката млада жена, това е ужасно!“, и за миг имам впечатлението, че говори за мен.

Запалвам цигара, като внимавам да не би поради някаква злощастна случайност димът да стигне до детската количка. Когато малкият се събуди и започне да мрънка, протягам крак, без да ставам от шезлонга, и го люлея с върха на пръстите - не вдигам очи от новелата на Джон Чийвър, от която само земетресение би могло да ме откъсне.

Преди да си тръгнат, Венсан се навежда да ме целуне и ми съобщава, че е намерил работа в „Куик“, за което го поздравявам.

Вземам Марти и ги наблюдавам как се отдалечават.

До края на уикенда оставам сама.

Чувствам се изморена. Все още не съм успяла да се откъсна от тази история, която, изглежда, ме е засегнала много по-дълбоко, отколкото смея да си призная - при всички случаи тя остави в мен дълбока рана и усещане за празнота. След драмата посветих цялата си енергия на Венсан

- спомням си, че първото нещо, което направих тогава, макар да бях само по разкъсан на парчета корсаж и свалени до глезените чорапи, бе да го изблъскам безцеремонно в кухнята, ако беше дете, щях да прикрия с ръка очите му и да го грабна на ръце, за да го отнеса колкото се може по-далеч от ужасната гледка на гърчещото се в конвулсии тяло, на разбития череп, от който кръвта избиваше изпод качулката, подобно на сметана през цедка - така и не се сетих да се погрижа за себе си, а и толкова трудно бе да се съвзема. Вероятно имам недостиг на магнезий - и откровено казано, на още куп неща.

Не искам да говоря за това. Сега особено остро чувствам липсата на Ирен. А и това скарване с Ана, дошло в съвсем неподходящ момент, но Робер бе станал особено настоятелен и не ми оставаше нищо друго, освен да призная пред Ана какво сме вършили зад гърба й, така или иначе, вече нямам приятелка, няма на кого да се обадя, когато нещата тръгнат зле, нито дори когато вървят добре, остава ми само да сложа до мен телефона и да взема чашата с лимонада, докато Марти с мъка скача на коленете ми - струва ми се, че има болно краче - после се свива на кравай върху корема ми и ме поглежда, което ме кара да се усмихна, защото подобни фамилиарности не са му в характера, но с готовност приемам тази промяна.

Научих, че няколко дни след моето признание Ришар се сбил с Робер в някакъв бар - не исках да знам подробности - и без да правя директна връзка, днес отношенията между него и мен са доста по-близки -особено откакто и той скъса с Елен - това обаче не е достатъчен повод да му се обаждам и се отказвам от първоначалното си намерение, оставам сама, зас лушана в шума на вятъра в дърветата, в песента на птиците, гледам през полупритворените си клепки заника на деня. Зная, че и той не може да понесе мисълта, че години наред съм спала с Робер, и се надява аз от своя страна да проявя снизхождение към него, да престана да му се сърдя, особено за онази плесница, но се боя, че няма да се получи.

Дори вчера се спречкахме по този повод, защото според него съм проявявала ужасно упорство и непреклонност - ако не и жестокост -която била плашеща. Атмосферата особено се нажежи след неговата забележка по повод отказа ми да отида на едно последно свиждане с баща ми - красноречив пример за моята изумителна неотстъпчивост -но аз не бях съгласна той да се меси в отношението ми към един старец, който гние в затвора, затова си сложих слушалките и пуснах Everything I know на Питър Бродерик, загледана в безмълвното движение на устните му, и понеже имам непоносим характер, отхвърлих поканата му да вечеряме в града - той така и не разбра, че човек не може да се примирява с всичко, че има черта, отвъд която не бива да минава, че проклятието наистина съществува.

Изпитанията, които трябваше да преживея през зимата, го карат доколкото може да се отнася по-меко с мен, да не ми противоречи непрестанно, но ако знаеше истината за случилото се, ако знаеше в каква чудовищна комедия съм взела участие, ако знаеше, че нещата изобщо не бяха такива, каквито изглеждат, със сигурност нямаше да реагира по този начин - нито пък другите, а най-малко Венсан.

Само при спомена за това гърлото ми така се свива, че едва мога да си поема дъх.

Моята отговорност за случилото се е огромна. Благодаря на Небето, че Патрик поне веднъж наистина ме бе изнасилил, иначе мисля, че чувството за вина би ме накарало да полудея, сега ме крепи само една тънка нишка, единствено мисълта, че така или иначе, е платил за извършеното деяние - не съм сигурна дали е достатъчно, но нямам какво друго да противопоставя на този кошмар, на това чувство на обреченост. Марти мърка тихичко върху корема ми. Мръква се, вечерта е прекрасна. Чувам далечен лай, скоро ще се прибера.

Сега се питам как съм се съгласила да взема участие в тази отвратителна игра - може би сексът обяснява всичко, но никак не съм убедена в това. Всъщност никога не съм подозирала, че мога да се окажа толкова странна, толкова сложна личност, едновременно силна и слаба. Не мога да се начудя на себе си. Самотата, усещането за минаващото време оказват удивително въздействие върху мен. Разкриват истинската ми същност. И най-стабилните понякога залитат - а моето беше нещо повече от залитане. Неизвестно защо, случва се отново да видя нашите срещи, все едно се намирам на няколко мет ра над двете ни тела, вчепкани на пода, задъхвам се от гледката на моето участие, на яростта ми, от неистовите ми крясъци - тъкмо те ни бяха попречили да чуем пристигането на Венсан и го бяха накарали да помисли, че едва ли не ме убиват - трогвам се до сълзи, когато видя отново как се гърча от страст в прегръдките му и треперя като лист от спазмите на оргазма. Тъй силна и тъй слаба.

Изправям се и Марти тупва на земята. Не се сетих, че е стар котарак със забавени рефлекси. Извинявам му се и го викам в кухнята, отрязвам си парче пъпеш, докато го гледам как се задава, залитайки леко, явно все още сънен. След драмата той изчезна и не се появи близо две седмици. Всяка вечер отивах на прозореца и дълго го виках. Той единствен знае всичко, единствен бе свидетел на всичко, затова ми е толкова близък, толкова скъп. Не обясних кой знае какво на разследващите, а на Ришар казах, че не съм можела да знам, че Патрик и мъжът, който ме изнасили първия път, са един и същи човек, защото не съм видяла лицето му, а при това Патрик ми се е струвал по-висок и по-едър, така че следствието приключи бързо, инспекторите си заминаха и помолих повече да не се обсъжда тази тема пред моя син, защото тя е изчерпана веднъж завинаги. Марти ме гледа. Не зная какво иска. Навеждам се да го погаля. Той отвръща на ласките ми. Марти е моят горд и мълчалив съучастник.

По неизвестна причина се събуждам посред нощ, не светвам, изчаквам няколко минути, заслушана в тишината, после отново заспивам.

На сутринта сърцето му е спряло. Мъртъв е, лежи на постелката до моето легло. Завесите не могат да спрат блясъка на слънцето, ставам и затварям капаците, за да възстановя мекия полумрак, после се връщам в леглото, не го поглеждам, не го докосвам, оставям го там, където е, и плача за него и за всичко останало, тихо и непрекъснато, чак до следобеда, когато тениската ми и чаршафите са мокри, сякаш проливен дъжд ни е изненадал посред някой лош сън.

Когато най-сетне решавам да се погрижа за него, не ми е останала нито една сълза, полагам го в кутията за шапки, която намерих на тавана, останала от времето, когато Ирен е била двайсетгодишна. Слагам вътре и някои негови неща, звънче, четка, мишка и заешка кожа. Погребвам го под едно дърво в градината.

Телефонът звъни, но аз не отговарям.

Погрижих се за Венсан, подкрепих го, браних го, оневиних го, не се отделях от него след случилото се - дълго време спах с отворена врата на спалнята, за да чуя, ако нещо не е наред. Погрижих се и за Ришар, когато през пролетта Елен го напусна заради някакъв млад сценарист, черпехме се заедно в баровете, когато се почувстваше самотен и имаше нужда да говори. Ала лечението, което прилагам на другите, при мен се оказва безсилно. Думите не ми носят никакво облекчение. Тъй силна и тъй слаба.

На другия ден минавам през „Куик“ да видя сина си в новата униформа и му съобщавам за смъртта на Марти, като се питам дали си е отишъл в съня си. Венсан изглежда доволен от новата си работа и снове между масите, раздавайки усмивки наляво и надясно, ала малко по-късно ми се обажда Ана и ми казва, че след моето посещение й е позвънил, за да сподели, че съм изглеждала зле, че съм имала, по думите му, „погребална физиономия“.

Използвам случая, за да посетя Ирен. Баща ми почива редом с нея, но той не ме интересува, полагам цветя върху едната половина на гроба и не се обръщам към него, все едно не съществува.

„Марти умря“, казвам й. Небето е толкова синьо, че изобщо не бих се учудила, ако изведнъж зърна наоколо палми. Гробището е безлюдно. Успявам да издържа няколко минути. После устните ми се разтреперват, започвам да заеквам и бързешком си тръгвам - сякаш я чувам как ми казва: „Колко са ти слаби ангелите, дъще!“.

На мръкване Ана спира пред дома. Гледам я как излиза от колата и наближава по алеята, залюлявам се леко на люлката, която изскърцва.

Все още е много горещо и тя е по къси ръкави. Когато стига пред мен, първите ми думи са:

- Марти умря.

- Зная - отвръща ми тя и сяда редом с мен.

Поставя ръка върху моята. Най-малко от три месеца не сме се докосвали, придържахме се само към чисто служебните отношения.

- Чудя се дали да не дам една стая под наем на студентка - казвам аз.

Луната свети чудно. От другата страна на улицата, на няколкостотин метра, къщата на Патрик напомня лъскава играчка, оставена върху сребристата морава - окосили са тревата, подкастрили са живия плет, измили са прозорците, монтирали са ново котле за отоплението, но си мисля, че жената от агенцията би могла да я превърне в приказна къщичка от захар и сладкиши, без да успее да я продаде.

- Аз мога да взема под наем тази стая - предлага Ана, без да откъсва очи от гледката пред нас.

- Ох... - отвръщам и клатя глава.