Беки Б. и аферата с чантата

Двадесет и две

Ох!

Олеле!

Божичко, главата ще ми се пръсне от болка! Ох! И глезенът ми пулсира, и като гледам, май всеки момент ще повърна, а в рамото ми се е впило нещо много остро.

И къде се намирам все пак? Защо се чувствам толкова идиотски?

С огромно усилие на волята успявам да отворя очи. Нещо синьо проблясва пред погледа ми, след което отново ги затварям.

Хммм. Синьо. Нещо не се връзва. Що не взема да си поспя още малко?

— Беки? Бекииии! — вика ме нечий глас от огромно разстояние. — Събуди се!

Насилвам се отново да отворя очи и осъзнавам, че гледам някакво лице. Размазано лице на някакъв син фон.

Джес!

Божичко, ама това е Джес! Пребледняла и силно разтревожена. Да не би да е загубила нещо? Някое парче скала. Сигурно това ще да е!

— Виждаш ли ме? — настоява тя. — Можеш ли да кажеш колко пръста виждаш?

И тя пъхва ръка пред очите ми, а аз се втренчвам неразбиращо в нея. Боже, ама това момиче трябва веднага да си оправи маникюра!

— Колко са пръстите ми? — продължава да пита тя. — Виждаш ли ги? Чуваш ли ме?

Да бе, вярно.

— Хммм… три?

Джес се вторачва за миг в мен, а после се отпуска на коленете си и заравя глава в ръце.

— Слава богу! Слава богу!

Тя трепери. Ама защо, за бога, трепери, а?

О, господи! Изкачването. Катеренето. Бурята. Падането. О, майчице! Падането! Строполих се по склона на планината!

Опитвам се бързо да блокирам спомена, ала за мое огромно изумление от ъгълчетата на очите ми започват да се стичат сълзи и да капят в ушите ми.

Окей. Стига! Вече съм в безопасност. Вече съм на земята. И… разсъждавам. Ако трябва да бъда честна, не съм съвсем наясно точно къде съм. Втренчвам се в яркосиния фон наоколо, обаче продължавам да не разбирам нищо. Бих казала, че съм в рая — само дето, доколкото си спомням, Джес не е падала след мен, нали така?

— Къде съм? — успявам да изрека накрая. Джес вдига глава. Все още е бледа и цялата трепери.

— В палатката ми — отвръща. — Винаги си нося палатка в раницата. Не посмях да те помръдна, затова просто я сложих върху теб.

Палатка! Ама това е много хитро! Защо и аз не си нося палатка навсякъде с мен? Още от утре започвам. Да! Миниатюрна палатчица, която ще си държа в дамската чанта.

Единственият проблем е, че тук, на земята, не е особено удобно. Що не взема да стана и да се поразтъпча?!

Опитвам се да се надигна, обаче пред очите ми причернява и ми се завива свят.

— О, боже! — изричам една чуто и се отпускам отново назад.

— Не се опитвай да ставаш! — вика разтревожена Джес. — Преживя ужасно падане! Помислих си… — Не довършва. Издиша дълбоко. — Както и да е. Просто не ставай!

Постепенно започвам да усещам и останалата част от тялото си. Ръцете ми са ожулени и надраскани. С огромно усилие успявам да надигна глава и да хвърля поглед към краката си, целите нарязани и кървящи. Като че ли имам и някаква рана на бузата — вдигам ръка, за да се уверя.

— Олеле! Ама лицето ми кърви!

— Ти си пълна развалина! — отбелязва без всякакви заобикалки Джес. — Усещаш ли някаква особено силна болка някъде?

— В глезена. Левият. Ужасно боли!

Джес започва да го опипва и аз прехапвам устни, като си налагам да не пищя.

— Мисля, че е изкълчен — заявява накрая тя. — Ще го стегна. — Включва едно фенерче, закрепва го на стоманен прът, а после бръква в някаква малка кутийка. Изважда оттам бинт и започва да го увива професионално около глезена ми. — Беки, какво изобщо правеше тук, а?

— Аз… дойдох да те търся. — Спомените в главата ми в момента са малко на зигзаг, обаче се опитвам да ги подредя. — И аз се включих в спонсорираното катерене за издръжливост.

Джес се опулва срещу мен.

— Но това не е определеният маршрут! Аз просто се отклоних малко. Маршрутът свършва много по-надолу от мястото, където си стигнала! Защо не си следвала ориентирите?

— Ориентири ли? — поглеждам я неразбиращо.

— Господи, ама ти очевидно нищо не разбираш от алпинизъм, нали така? — възкликва тя. — И въобще не трябваше да си тук! Много е опасно!

— А ти защо си тук? — тросвам се аз, примигвайки с всяко поредно стягане на бинта около крака си. — Онова, което правеше, ми се стори доста опасничко!

Джес автоматично се затваря в себе си. Накрая все пак отговаря:

— Последния път, когато катерих Скъли Пайк, забелязах няколко перфектни мостри от амонит. Исках да си взема няколко. Вярно, че е малко глупаво, но изобщо не очаквам да ме разбереш…

— Нищо подобно! Напълно те разбирам! — Извиквам аз и се изправям на лакти. О, господи! Спомените ме връхлитат като порой. Трябва да й кажа! — Джес, напълно те разбирам! Видях твоите скални мостри! Те са фантастични! Направо божествени!

— Лягай веднага! — изрича Джес. — И не се вълнувай много!

— Обаче аз искам да се вълнувам! Джес, чуй ме! Ние сме сестри! Ние наистина сме сестри! Точно затова дойдох в планината! Трябваше да ти го кажа!

Джес присвива очи и отсича:

— Беки, току-що си удари главата… сигурно имаш мозъчно сътресение…

— Не е от това! Нямам сътресение! — Колкото по-силен става гласът ми, толкова по-силна става и болката в главата ми. Обаче вече не мога да спра. — Сигурна съм, че с теб имаме една и съща кръв! Знам го! Ходих в къщата ти!

— Какво си направила?! — стряска се Джес. — И кой те пусна?

— Видях шкафа ти със скалите! То е абсолютно еднакъв с моя шкаф за обувките в Лондон! Напълно идентични са! Вграденото осветление… рафтовете… всичко!

За първи път, откакто я познавам, виждам, че самообладанието на Джес я напуска, макар и за кратко.

— И какво от това?! — опитва се да си възвърне безчувствения тон тя.

— Как какво?! Та ние сме еднакви! — Рязко сядам, без да обръщам внимание на световъртежа около себе си. — Джес, нали знаеш какво изпитваш към твоите удивителни парчета скала? Точно така се чувствам и аз по повод обувките си! Или някоя рокля например. Просто трябва да ги имам и това е! Нищо друго няма значение в такъв момент! И съм убедена, че точно това изпитваш и ти към своята колекция от скални мостри!

— Не е вярно — отговаря Джес и се извърта настрани.

— Напротив, вярно е! И ти много добре го знаеш! — сграбчвам я за ръката аз. — Ти си точно толкова вманиачена, колкото и аз! Само че се прикриваш по-добре от мен! О, боже, главата ми! Ох!

Сривам се назад, а главата ми пулсира ли, пулсира.

— Ще ти дам нещо болкоуспокояващо — изрича разсеяно Джес, но не помръдва. Просто си стои, а бинтът в ръката й се отпуска.

Виждам, че най-сетне съм й привлякла вниманието.

Цари тишина. Единственият шум е барабаненето на дъжда върху покрива на палатката. Не смея да отворя уста. Не смея да помръдна.

Пък и не съм сигурна, че въобще мога да помръдна!

— И тръгна да катериш планината в тази буря, само и само да ми съобщиш това? — обажда се накрая Джес.

— Ами да!

Тя се обръща и ме поглежда. Лицето й е по-бледо от всякога и някак си объркано, сякаш се съмнява, че някой се опитва да я пързаля.

— И защо? Защо трябваше да го правиш?

— Защото… защото е важно! Защото за мен има огромно значение!

— Никой досега не е правил за мен нещо подобно — изрича тя и автоматично извръща глава, като започва отново да рови нещо в кутията. — Тези порезни рани се нуждаят от някакво антисептично средство.

И започва да пудри краката ми с памучен тампон, а аз се дръпвам лекичко, защото антисептикът прониква право в раните ми.

— Е… вярваш ли ми? — питам накрая. — Вярваш ли сега, че сме сестри?

В продължение на няколко секунди Джес просто седи, вторачена в краката си, опаковани в дебели чорапи и кафяви алпинистки обувки. После вдига глава и оглежда тюркоазените ми сандали с високите токчета, целите раздрани и покрити с кал. После полата ми от „Марк Джейкъбс“. После раздраната ми тениска с пайетите. Накрая погледът й се приковава върху разраненото ми, кървящо лице и двете се поглеждаме в очите.

— Да — изрича накрая. — Вярвам ти!

Три болкоуспокояващи по-късно аз вече се чувствам значително по-добре. Дори не мога да престана да бърборя.

— Знаех си, че сме сестри! — каканижа, докато Джес поставя пластир върху раздраното ми коляно. — Знаех си! Честно да ти кажа, мисля, че съм нещо като ясновидка! Защото съм убедена, че почувствах присъствието ти в планината!

— Мммм — отбелязва само Джес и подбелва очи.

— А другото важно нещо е, че започвам доста да приличам на теб! Например, мисля, че няма да е зле да се подстрижа като теб! Смятам, че много ще ми ходи. Пък и скалите нещо започнаха да ме интересуват…

— Беки — прекъсва ме сестра ми, — не е задължително да бъдем едни и същи!

— Какво? — стряскам се аз. — Какво искаш да кажеш с това?

— Може би наистина сме сестри — заявява тя, като присяда на краката си. — Но това в никакъв случай не означава, че и двете трябва да ходим с къси коси. Или пък да харесваме скалите. — Взема друг пластир и разкъсва опаковката му.

— Или картофи — добавям, преди да успея да се спра.

— Да, или картофи — съгласява се Джес. Прави кратка пауза и допълва: — Или… дизайнерски червила на безбожни цени, които излизат от мода само след три седмици.

Поглежда ме и не мога да не забележа малкото игриво пламъче в очите й. Зяпвам. Джес да ме би да ме дразни?

— Вероятно си права — отговарям, като се опитвам да запазя безгрижния си глас. — Само защото имаме биологична връзка не означава, че и двете трябва да харесваме досадни гимнастически упражнения със стари бутилки от минерална вода, вместо истински тежести.

— Именно. Или… глупави списания, пълни с абсурдни реклами.

— Или пиенето на кафе от отвратителни стари термоси.

Устните на Джес потрепват в усмивка.

— Или тъпо капучино с голяма пяна.

Над главите ни се чува тътен и двете едновременно подскачаме уплашени. Дъждът барабани по палатката ни, изливайки се като из ведро. Джес поставя последния пластир на краката ми и затваря малката си кутийка.

— Предполагам, че не си взела нищо за ядене, нали? — отбелязва тя.

— Ами… май не.

— Аз имам нещичко, обаче не е много — сбърчва чело тя. — И въобще няма да ни стигне, ако се наложи да прекараме тук дълго време. Защото няма да можем да тръгнем веднага след края на бурята.

— Не можем ли да потърсим тук някакви корени или плодове? — предлагам аз.

Джес ме поглежда изумено и изтъква:

— Беки, аз не съм Тарзан. — Свива рамене и обгръща с ръце краката си. — Просто ще трябва да седим тук и да чакаме.

— Значи… ти не си носиш мобилен телефон, когато тръгваш из планината, така ли? — питам предпазливо.

— Нямам мобилен телефон. Обикновено не ми трябва.

— Права си. Обикновено не ти се налага да се грижиш за тъпата си контузена сестра.

— Така е, обикновено не ми се налага — обръща се и протяга ръка към нещо зад нея. — Посъбрах някои от нещата ти, между другото. Когато падна, те бяха навсякъде около теб.

— Благодаря ти — кимвам и поемам нещата от ръката й. Миниатюрен лак за коса. Несесерът ми за маникюр. Компактна пудра.

— Обаче не успях да открия чантата ти — допълва Джес. — Кой знае къде е отлетяла.

Сърцето ми спира да бие.

Моята ангелска чанта.

Моята звездна чанта за две хиляди евро. Чантата, за която всички филмови величия по света се бият.

След всичко това — нея я няма. Загубена в планината, в средата на нищото.

— Ами… няма значение — успявам някак си да се усмихна аз. — Случват се такива неща.

С разранените си, вкочанени пръсти успявам някак си да отворя кутийката с пудрата. И колкото да не е за вярване, огледалото е все така непокътнато. Въоръжавам се със смелост и се поглеждам в него. Само за да се отдръпна ужасено. Приличам на опърпана гарга. Косата ми се е разхвърчала на всички посоки и двете ми бузи са одрани, а на челото ми се вижда огромна цицина.

— И какво ще правим сега? — затварям пудриерата и вдигам глава аз.

— Трябва да останем тук, докато не свърши бурята — отговаря Джес.

— Това е ясно. Питам какво ще правим, докато трае бурята?

Джес ми отправя един безизразен поглед, след което изрича с равен тон:

— Мислех си, че бихме могли да погледаме „Когато Хари срещна Сали“ и да си похапваме пуканки.

Не мога да се сдържа да не се изкискам. Ама Джес всъщност имала чувство за хумор! Но го е крила под студената си маска.

— Какво ще кажеш да си направим маникюра една на друга? — предлагам аз. — Ето, имам и несесер!

— Да си направим маникюра ли?! — ококорва се сестра ми. — Беки, даваш ли си сметка, че се намираме дълбоко в планината?

— Ама разбира се! — кимам възторжено с глава аз. — Точно в това е смисълът! Тук си нося един изключително издръжлив лак, който не се чупи при никакви обстоятелства! — и й показвам шишенцето. — Ето, виж, на картинката даже се вижда жена, която катери планината!

— Направо невероятно! — възкликва Джес и поема шишенцето от ръката ми. — И хората си падат по подобни неща, така ли?

— Хайде де! Какво друго ни остава да правим? — подкачам я и правя невинна пауза. — Така де, като не можем да се забавляваме по друг начин, като например да си изчисляваме сметките…

Джес ме поглежда игриво и отсича:

— Хубаво де! Ти печелиш! Хайде, направи ми маникюра!

Докато бурята около нас си вилнее ли, вилнее, ние си лакираме взаимно ноктите в ярко, блестящо розово.

— Страхотно! — възкликвам възхитено аз, когато Джес приключва с лявата ми ръка. — Направо можеш да станеш маникюристка!

— Благодаря ти — кимва иронично тя. — Тъкмо се чудех каква нова кариера да подхвана.

Размахвам пръсти под светлината на фенерчето, а после си отварям пудриерата, за да се насладя на отражението си.

— Трябва да се научиш да си слагаш пръста замислено на устата — обяснявам, като й показвам. — По същия начин, както когато си сложиш нов пръстен или гривна. За да могат хората да те видят. — И й поднасям огледалото, обаче тя извръща поглед.

И автоматично се затваря в себе си.

— Не, благодаря.

Прибирам пудриерата и се размислям. Главата ми се къса от мислене. Трябва да я попитам защо мрази огледалата. Обаче трябва да подходя много тактично.

— Джес… — изричам накрая.

— Да?

— Защо мразиш огледалата?

Настъпва тишина, в която се чува единствено воят на вятъра. Накрая Джес ме поглежда и отговаря:

— Не знам. Може би защото, когато бях малка, всеки път, когато се поглеждах в огледалото, баща ми ми казваше да не бъда толкова суетна.

— Суетна ли?! — ококорвам се аз. — И ти го е повтарял всеки път?!

— Почти всеки. — Свива рамене, но когато забелязва изражението ми, пита: — Защо? Твоят какво ти казваше?

— Родители ми ми казваха… — Тук вече усещам значително притеснение, ала продължавам: — Казваха ми, че аз съм най-красивото ангелче, което някога е падало от небето.

— Ясно — свива рамене Джес, като че ли иска да каже: „Нищо чудно.“

Свеждам поглед към ноктите си и накрая казвам:

— Боже, наистина си права! Много са ме глезили! Моите родители винаги са ми давали всичко! Никога не ми се е налагало да се грижа за каквото и да било сама! Никога! Около мен винаги е имало някой, който да върши тежката работа. Първо мама и татко… после Сузи… после Люк…

— А аз трябваше да се грижа за себе си още от мига, в който си стъпих на краката — отбелязва Джес. Лицето й се пада под сянката на фенера, така че не мога да зърна изражението й точно в този момент.

— Баща ти… очевидно е бил доста… суров — изричам предпазливо.

В продължение на няколко секунди Джес не отговаря нищо.

— Татко никога не е изразявал някаква емоция пред мен — казва накрая. — Никога не ми е казвал кога се гордее с мен. Не че не го е чувствал! Но в нашето семейство ние не сме свикнали да бърборим за всичко така, както е във вашето!

Внезапен порив на вятъра разхлабва едното колче на палатката и дъждът ни връхлита. Джес грабва края на платнището и започва да търси нещо, с което да го укрепи.

— Та аз съм същата — продължава, докато забива колчето и го подпира с един камък. — Само защото не говоря за нещата не означава, че не ги чувствам. — Оглежда се и накрая среща погледа ми с видимо усилие на волята. — Беки, когато ти дойдох на гости в апартамента, не съм искала да се държа нелюбезно. Нито пък… студено.

— Аз просто не трябваше да те обиждам така — изричам с искрено угризение аз. — И много съжалявам…

— Не, не! — прекъсва ме сестра ми. — Аз съм тази, която трябва да каже, че съжалява! Можеше да се постарая повече. Можеше да взема участие в нещата, които беше измислила. Обаче… ако трябва да бъда честна… малко се притеснявах от теб.

— Да, Люк ме предупреди, че понякога просто обсебвам хората — отбелязвам тъжно аз.

— Взех те за луда — казва Джес и аз се усмихвам. — Не, наистина те помислих за луда! Реших, че родителите ти сигурно са те взели от някой дом за деца с психически проблеми!

— О! — възкликвам неловко. После разтърквам главата си, която пак започва да ме боли.

— Трябва да поспиш — отбелязва Джес, като ме поглежда загрижено. — Сънят е най-доброто лекарство. И най-доброто обезболяващо. Ето ти едно одеяло. — И ми подава нещо, което ми прилича на тънък лист фолио.

— Ами… добре — изричам не особено уверено аз. — Ще опитам.

Полагам глава върху най-малко неудобното място, което успявам да намеря, и затварям очи.

Обаче не мога да заспя. Целият ни разговор минава през главата ми под съпровода на плющящия дъжд и воя на вятъра.

Аз съм разглезена.

Аз съм досадна глезла.

Нищо чудно, че на Люк му писна от мен. Нищо чудно, че бракът ни е абсолютна катастрофа. Вината е изцяло моя.

О, господи! Ето че очите ми отново се насълзяват и от това главата ме заболява още повече. Вратът ми е под някакъв странен наклон… а в гърба ми се е впил някакъв камък…

— Беки, добре ли си? — пита Джес.

— Не особено — признавам си аз с плачевен тон. — Изобщо не мога да заспя.

Настъпва тишина и аз допускам, че Джес не ме е чула или че просто няма какво друго да каже. Но миг по-късно усещам нещо до себе си. Обръщам се и виждам, че тя ми поднася парче бял сладкиш.

— Вярно, че не е шоколадче с ментов крем — изрича безстрастно тя.

— А какво е? — проплаквам аз.

— Ментов кейк „Кендал“. Традиционна храна за алпинистите.

— Благодаря — прошепвам и отхапвам едно парченце. Вкусът е сладък, обаче доста странен, и макар че не ми допада особено, отхапвам второ парченце, за да не я обидя. И после, за мой огромен ужас, сълзите отново рукват от очите ми.

Джес въздъхва, отхапва от своето парче и пита:

— Какво има сега?

— Люк никога повече няма да ме обича! — изхълцвам аз.

— Съмнявам се.

— Напротив! — Вече и носът ми руква и аз го изтривам с ръкава си. — Откакто се върнахме от сватбеното ни пътешествие, всичко върви от лошо към по-лошо! И вината е изцяло моя. Аз провалих всичко…

— Вината не е изцяло твоя — прекъсва ме Джес.

— Какво?! — опулвам се аз.

— Никога не бих казала, че вината е само твоя — изрича спокойно тя. — За тази игра винаги са нужни двама. — Прибира остатъка от кейка в опаковката му, отваря ципа на раницата си и го пъхва вътре. — Като си говорим за различни мании, трябва да ти кажа, че Люк е напълно обсебен пък от работата си!

— Да, знам, че е така. Но си мислех, че се е променил. По време на медения ни месец бе напълно спокоен. Всичко беше перфектно. И аз бях толкова щастлива!

Пронизва ме болка, когато си спомня как двамата с Люк си държахме ръцете, загорели от слънцето, безгрижни… Как правехме заедно йога. Как седяхме на терасата в Шри Ланка и планирахме изненадващото си завръщане…

Имах такива големи надежди. И нищо не се нареди така, както го мислех.

— Животът не е безкраен меден месец — изтъква Джес. — И след него е напълно нормално да се очаква някакъв срив.

— Но аз толкова очаквах да се омъжа! — преглъщам. — И си представях разни неща! Например как всички седим около голямата дървена маса в трапезарията и се смеем. Люк, аз, Сузи… Таркуин… и всички сме толкова щастливи…

— И какво стана? — поглежда ме изпитателно Джес. — Имам предвид със Сузи. Майка ти ми каза, че тя е най-добрата ти приятелка.

— Беше. Но докато мен ме нямаше, тя… си е намерила друга приятелка. — Вторачвам се в синьото платнище над главата си и в гърлото ми отново се образува буца. — Всички около мен са си намерили нови приятели, нова работа и вече… не се интересуват от мен. Аз… аз… вече нямам никакви приятели.

Джес затваря ципа на раницата си и дръпва здраво връзките й. После вдига глава и изрича:

— Имаш мен!

— Но ти дори не ме харесваш — отбелязвам тъжно.

— Е, но съм твоя сестра — отсича тя. — Така че се налага да те търпя, нали така?

Вдигам глава и забелязвам, че в очите й играят весели пламъчета. И от тях се излъчва топлота. Топлота, която никога до този момент не съм виждала.

— Знаеш ли, че Люк иска да бъда точно като теб? — питам аз.

— Аха. Добре.

— Ама това е вярно! Иска да бъда пестелива и разумна! — Оставям остатъка от парчето си кейк зад един камък с надеждата, че Джес няма да забележи. — Ще ме научиш ли да бъда такава?

— Да уча теб. Да бъдеш пестелива.

— Да! Моля те!

Джес подбелва очи и накрая отбелязва спокойно:

— Ако смяташ да ставаш пестелива, няма да е зле да запомниш, че не необходимо да изхвърляш на вятъра едно напълно годно за ядене парче кейк.

— О, да бе! — сконфузвам се аз. Вземам го обратно и отново отхапвам. — Хммм… не е зле!

Вятърът вие още по-яростно, а палатката плющи все по-бързо и по-бързо. Загръщам се с тънкото одеялце на Джес, като за милионен път се упреквам защо не си взех поне една жилетка. Или дори непромокаем екип за алпинисти. И точно тогава се сещам за нещо. Бръквам в джоба на полата си и — направо не мога да повярвам! Малката торбичка си е все още там!

— Джес, това е за теб — казвам, като го вадя от джоба си. — Всъщност, отидох у вас само за да ти го оставя.

И й подавам малката тюркоазена торбичка. Тя бавно развързва връзките и изсипва сребърната огърлица от „Тифани“ в ръката си.

— Това е огърлица — обяснявам аз. — И аз имам същата. Ето, виж!

— Беки! — слисва се тя. — Ама това е… наистина…

За части от секундата ме пронизва ужасът, че ще каже нещо от рода на „неподходящо“ или „неприлично“.

— Фантастично! — изрича накрая тя. — Това е фантастично! Много ми харесва! Благодаря ти!

Закопчава огърлицата на врата си и аз я оглеждам доволно. Много й отива! Странното в случая е, че нещо в лицето й ми се струва различно. Сякаш си е променило формата. Като че ли тя…

— О, господи! — възкликвам удивено. — Ти се усмихваш!

— Не е вярно — отрича автоматично Джес. Виждам я как се опитва да сдържи усмивката си, ала не успява. Всъщност, усмивката й става още по-широка и тя вдига ръка, за да докосне огърлицата на врата си.

— Да, ама не! — кискам се вече аз. — Ти се усмихваш! Значи напипах слабото ти място, а! Дълбоко в себе си ти също си момиче на „Тифани“!

— Нищо подобно!

— Охо, и още как! Знаех си! Виж сега, Джес…

Но каквото и да се каня да кажа, потъва във воя на вятъра, защото този в този момент, без никакво предупреждение бурята изтръгва единия край на палатката.

— Божичко! — пищя аз, когато върху лицето ми се изсипва порой от дъжд. — О, господи! Палатката! Дръж я!

— Мамка му! — вика Джес и се опитва да задържи плющящото платно и отчаяно да го закотви в земята, обаче следващ силен порив го изтръгва от ръката й. Платното започва да се издува като платно на кораб, а после изчезва някъде из планината.

Опитвам се да зърна Джес през пороя пред очите си.

— И сега какво ще правим? — опитвам се да надвикам вятъра и пороя.

— Господи! — търка разтревожено лице тя. — Окей. Налага се да намерим някакъв подслон. Можеш ли да се изправиш?

Помага ми да се изправя на крака, но аз изпищявам от болка. Глезенът ми!

— Налага се да стигнем до онези скали там! — вика Джес, като сочи напред през дъжда. — Облегни се на мен!

И двете започваме да се придвижваме напред, отчасти накуцвайки, отчасти пързаляйки се по калния сипей, като постепенно успяваме да си изградим някакъв общ ритъм на движение. Стискам зъби, за да сподавя болката, защото не искам да напрягам и без това напрегнатата обстановка.

— Дали ще дойде някой да ни спаси? — успявам да произнеса по едно време.

— Надали. Не е минало достатъчно дълго време, откакто ни няма — отвръща Джес, спира за малко и казва: — Окей. Сега остава само една малка стръмна отсечка. Дръж се за мен!

Успявам някак си да се изкача по хлъзгавия скалист склон, уповавайки се на силните ръце на Джес. В доста добро състояние е, няма спор. Като нищо щеше да се спусне сама долу, въпреки дъжда. И в този момент си давам сметка, че ако не бях аз, сега тя щеше да си бъде на тихо и топло у дома.

— Благодаря ти, че ми помагаш — изломотвам аз, когато отново започваме да се тътрим напред. — Благодаря ти, че остана тук с мен!

— Няма защо — отвръща тя, без да спира.

Дъждът бие в лицето ми и почти ме задушава. Главата ми отново ме заболява, завива ми се свят, а болката в глезена става вече непоносима. Обаче съм длъжна да продължа напред. Не мога да предам доверието на Джес!

Внезапно, въпреки дъжда, до ушите ми достига някакъв друг шум. Сигурно си въобразявам. Или може би е просто вятърът. Не може да е истина.

— Чакай малко! — заковава се на място Джес. — Какво е това?

И двете се заслушваме. Вярно е! Истина е!

Истинско бръмчене на хеликоптер!

Вдигам глава и през мъглата и пороя зървам бледите светлинки.

— Помощ! — започвам да пищя и да махам отчаяно с ръце. — Тук сме!

— Тук сме! — крещи и Джес и започва да описва кръгове с фенерчето си. — Тук сме! Помощ!

Хеликоптерът прави няколко кръга над главата ни, а после, за мой най-голям ужас, изчезва.

— Не ни ли видяха? — ахвам.

— Не знам — отвръща Джес с напрегната и разтревожена физиономия. — Трудно е да се каже. Пък и не биха могли да се приземят никъде тук. Могат само на върха, а после да слязат пеша.

И двете оставаме неподвижни за известно време, ала хеликоптерът не се връща.

— Ясно — кимва накрая Джес. — Хайде да продължаваме. Скалите поне ще ни скрият от вятъра.

И продължаваме така, както почнахме. Но този път силите ми като че ли ги няма. Чувствам се напълно изтощена. Цялата съм вир-вода, замръзвам и доколкото мога да преценя, вече не са ми останали никакви запаси от енергия. Катерим се по склона болезнено бавно, привели глави една към друга, сплели ръце една върху друга, и двете едва поемайки си дъх, докато дъждът ни бие безмилостно по лицата.

— Чакай малко! — заковавам се този път аз. — Като че ли чувам нещо. — Сграбчвам здраво Джес и извивам врат.

— Какво?

— Чух нещо…

Примигвам, когато през дъжда зървам бледа светлинка, която играе по склоновете. Далечен лъч от фенерче. И долавям звук от човешко движение.

О, господи! Това са хора! Най-сетне!

— Това е планинската спасителна служба! — изпищявам неистово. — Идват! Тук! Помощ!

— Тук сме! — започва да вика и Джес и отново раздвижва лъча на фенерчето си.

Другият лъч изчезва за миг, но после отново се появява.

— Помощ! — вика с пълно гърло Джес. — Тук сме!

Никакъв отговор. Но къде изчезнаха всички? Да не би пак да не са ни видели?

— Помоооощ — разпищявам се отчаяно аз. — Моля ви, помооооощ! Тук сме! Не ни ли чувате?

— Беки?

Насред бушуващата буря до ушите ми достига един познат, писклив глас. Замръзвам на място.

Какво?

Да не би… да халюцинирам?

Но това ми прозвуча точно като…

— Беки? — крещи отново същият глас. — Беки, къде си?

— Сузи?!

Когато вдигам поглед, на козирката над нас се появява фигура със стари дочени панталони. Косата й е прилепнала към лицето и размахва включено фенерче. Поставя ръка над очите си и се оглежда, а цялото й лице е сбръчкано от тревога.

— Беки! — пищи тя. — Беки! Къде си?

Сигурно халюцинирам. Това трябва да е мираж. Сигурно гледам някое огъващо се под напора на вятъра дърво и си мисля, че е Сузи.

— Беки? — Най-сетне ни вижда. — О, божичко! Беки! Намерихме я! — крещи през рамо тя. — Тук! Беки! — И започва да слиза към нас, събаряйки по пътя си дребни камъчета.

— Познаваш ли я? — обръща се изумено към мен Джес.

— Това е Сузи — преглъщам аз. — Това е най-добрата ми приятелка!

Нещо не мога да си поема дъх. Нещо ми е застанало в гърлото. Сузи е тръгнала да ме търси. Изминала е целия този път, за да ме търси!

— Беки! Слава богу! — Сузи се приземява при нас сред порой от камъчета и се вторачва в мен. Лицето й е цялото в кал, сините й очи — разширени от ужас. — О, господи! Ти си ранена! Знаех си! Знаех си…

— Няма нищо — смотолевям аз. — Само глезенът ми не е наред.

— Тук е, само че е ранена! — крещи Сузи в мобилния си телефон, а после се заслушва. — Тарки слиза веднага с една носилка.

— Таркуин ли?! — Прекалено замаяна съм, за да понеса всичките тези новини. — Таркуин е тук?

— Аха. С приятеля си от Кралските военновъздушни сили. В тъпата планинска служба казаха, че било прекалено рано. Обаче аз си знаех, че си в беда! Знаех си, че трябва веднага да дойдем! Толкова се тревожех за теб! — Тук лицето на Сузи се сгърчва от болка. — Божичко, да знаеш само колко се тревожех! Никой не знаеше къде си… ти просто изчезна… Всички си помислихме… направо не знаехме какво да мислим… опитвахме се да проследим сигнала на мобилния ти телефон, обаче нямаше такъв… после внезапно се появи… И ето те теб сега, цялата… цялата в рани. — Всеки момент ще се разреве. — Беки, толкова съжалявам, че не ти се обадих веднага! Толкова съжалявам!

Хвърля се на врата ми и ме прегръща. И в продължение на няколко мига просто си стоим така, притиснати една към друга, а дъждът се лее върху нас.

— Добре съм — преглъщам накрая. — Наистина съм добре! Вярно, че паднах. Обаче бях със сестра си! И тя се погрижи за мен!

— Сестра ти ли? — Сузи смъква леко ръце от мен и се обръща бавно към Джес, която си стои и ни наблюдава неловко, пъхнала, както винаги, ръце в джобовете.

— Това е Джес! — представям я гордо аз. — Джес, това е Сузи!

Двете се съзерцават известно време през пелената на дъжда. Не мога да разбера какво ли си мислят една за друга.

— Здравей, сестро на Беки! — изрича накрая Сузи и подава ръка.

— Здравей, най-добра приятелко на Беки! — отвръща Джес и я поема.

Отгоре се чува някакъв ужасен тропот и всички вдигаме глави. Виждаме Таркуин, който слиза внимателно по склона, облечен в някакъв удивително готин армейски екип, плюс специална шапка с лампичка отгоре.

— Таркуин! — посрещам го аз. — Здрасти!

— Ей сега слиза и Джеръми със сгъваемата носилка — отвръща весело той. — Ама и ти ни уплаши, Беки! Люк? — казва в мобилния си. — Чуваш ли ме? Намерихме я!

Сърцето ми спира да бие.

Люк?

— Как така… — започвам, обаче установявам, че устните ми треперят и не знам какво да кажа. — Как така Люк…

— Не може да тръгне от Кипър заради лошото време — отговаря Сузи. — Но през цялото време, откакто те търсим, държим връзка с него. Да знаеш само в какво състояние е!

— Ето ти и Беки — тъкмо казва Таркуин й ми подава телефона.

Не мога да го поема, толкова треперя от нерви.

— Той все още ли… все още ли ми се сърди? — смотолевям накрая.

Сузи се вторачва безмълвно в мен. Дъждът плющи върху косата й и се стича по лицето й.

— Беки, можеш да ми вярваш, че Люк въобще не ти е сърдит!

Вдигам телефона до ухото си, като примигвам от болката при натиска до разраненото ми лице.

— Люк?

— Боже мой, Беки! Слава на бога!

Гласът му достига до мен от много далече, линията пращи и почти нищо не мога да разбера. Но веднага щом чувам така познатия му и обичан глас, всичко от последните няколко дена се събира и избликва. Очите ми се насълзяват и аз започвам да се давя.

Искам да го видя! Искам да го видя и да си се прибера вкъщи!

— Слава на бога, че си жива! — Люк звучи далеч по-разнебитен, отколкото някога съм го чувала. — Направо си бях изгубил ума…

— Да, знам — преглъщам. — Извинявай. — Сълзите вече рукват свободно по бузите ми. Не мога да говоря. — Люк, много съжалявам за всичко…

— Недей! Аз трябва да съжалявам! Господи, помислих си… — Не довършва и започва да диша тежко. — Просто никога повече не се губи, става ли?

— Няма. — Изтривам гневно сълзите си и прошепвам: — Господи, как искам да си тук…

— Скоро се прибирам. Тръгвам веднага, щом мине бурята. Нейтън ми предложи частния си самолет. Той е страхотен!

И за мой най-голям ужас гласът му се стопява в пращенето.

— Люк?

— … хотел…

Връзката се разпада. Нищо не му разбирам.

— Обичам те! — изричам отчаяно и телефонът заглъхва.

Вдигам глава и осъзнавам, че всички ме наблюдават съчувствено. Таркуин ме потупва приятелски по рамото с мократа си ръка и изрича тихо:

— Хайде, Беки! Време е да те качваме в хеликоптера!