Беки Б. и аферата с чантата

Седем

Както ще да е. Няма значение. Не се нуждая от Сузи.

Хората се женят, преместват се и сменят приятелите си. Това е животът. Напълно нормална ситуация. Тя си има свой живот, а аз си имам… моя. Всичко е наред. От кръщенето измина цяла седмица и аз почти не съм се сещала за нея.

Отпивам от портокаловия сок, вземам вестник „файненшъл таймс“, който Люк е оставил на кухненския плот, и започвам да прелиствам страниците.

Сега, когато съм омъжена, сигурно и аз ще се сдобия с много нови приятели. Не че съм зависима от Сузи — нищо подобно. Ще започна някакъв вечерен курс или ще вляза в някаква група, или каквото и да било там. И моите нови приятели ще бъдат наистина приятни хора, които не яздят и нямат деца с глупави имена като Космо.

Прелиствам страниците толкова бясно, че почти стигам до края на вестника. Поглеждам го леко изненадана. Боже! Бързичко се справих този път! Може пък да съм се превърнала в скоростен четец, без дори да си давам сметка за това!

Отпивам от кафето си и слагам още малко течен шоколад върху препечената си филийка. Седя си в кухнята в апартамента на Люк в Мейда Вейл на късна закуска.

Така де — нашият апартамент в Мейда Вейл. Непрекъснато забравям, че това жилище вече е наполовина и мое! Люк живя тук цяла вечност преди сватбата ни, но когато заминахме да живеем в Ню Йорк, го преобзаведе и го даде под наем. Това е най-стилното местенце в целия свят. Изключително минималистичен вътрешен дизайн, с удивителна кухня от неръждаема стомана и стъкло, бледобежови килими и по някое произведение на изкуството тук-там.

Много ми харесва. Разбира се, че ми харесва.

Въпреки че, ако трябва да бъда напълно честна, малко е пустичко за моя вкус. Люк има напълно различен стил от моя, когато става въпрос за вътрешно обзавеждане. Неговият подход се състои преди всичко в мотото: „Никъде нищо“, докато моят е по-простичък: „Навсякъде всичко.“

Обаче това няма никакво значение, защото в едно списание за вътрешно обзавеждане четох една статия, където се казваше, че преливането на два коренно различни стила въобще не е проблем. Очевидно единственото, което трябва да направим, е да прелеем индивидуалните си схващания и да направим нещо наистина заедно, така че накрая да получим нещо действително уникално.

А днес е идеалният ден да започнем. Защото всеки момент параходната компания ще ни достави всички покупки от нашия меден месец. Люк остана специално, за да помага.

Много се вълнувам заради това събитие. Ще видя отново безценните си сувенири! И ще започна да аранжирам наоколо нашите малки спомени от медения месец! Това място страхотно ще се промени, щом поставя по някой и друг особен предмет тук и там.

— Има писмо за теб — казва Люк, който тъкмо влиза в кухнята. Вдига въпросително вежди и допълва: — Струва ми се доста важно.

— Хубаво — кимвам и поемам леко притеснено плика.

Откакто се върнахме в Лондон, обикалям всички големи универсални магазини, за да си търся работа. От „Барнис“ ми дадоха страхотни препоръки и всички бяха изключително любезни към мен — но засега отвсякъде ми отговарят, че точно в момента нямат свободни места.

Което, ако трябва да бъдем честни, си е удар за мен. Мислех си, че ще се чудя кое предложение да приема. Дори си бях позволила да си фантазирам как всички главни продавачи от „Хародс“ и „Харви Никълс“, и „Селфриджис“ се надпреварват да ме канят на обяд и да ми подаряват безплатни дрехи, за да ме убедят да постъпя точно при тях.

С разтуптяно сърце аз разкъсвам плика и изваждам писмото. Това е от един нов магазин, който се казва „Лук“ и който все още дори не е отворен. Ходих на интервю при тях преди два дена и си мислех, че всичко е минало добре, обаче…

— О, боже! — вдигам невярващо очи. — Получих работата! Те ме искат!

— Фантастично! — ухилва се съпругът ми. — Поздравления тогава! — Прегръща ме и ме дарява с целувка.

— Само че… Няма да им трябвам още три месеца — отбелязвам, докато чета по-нататък. — Тогава откриват магазина. — Оставям писмото и вдигам поглед към Люк. — Ужас! Цели три месеца! Това си е доста време да стоиш без работа!

„Или без лични пари“ — довършвам наум.

— Сигурен съм, че и междувременно ще намериш какво да правиш — повдига ми духа Люк. — Имаш си достатъчно неща, които да изискват вниманието ти.

Звънецът внезапно иззвънява и ние се споглеждаме.

— Това трябва да са доставчиците! — скачам аз и усещам как настроението ми автоматично скача. — Хайде да слизаме!

Апартаментът на Люк, който се намира на последния етаж на кооперацията, си има самостоятелен асансьор до входа, което си е направо супер! Когато се преместих да живея тук, прекарах целия първи ден във возене нагоре-надолу. Докато накрая съседите не се оплакаха.

— И така, къде да им кажем да складират нещата? — пита ме Люк, когато натиска бутона за входа.

— Мислех си, че бихме могли да струпаме нещата в един от ъглите на дневната — предлагам аз. — Зад вратата например. А после аз ще подредя всичко, докато ти си на работа.

— Добра идея — кимва Люк.

Млъквам за няколко секунди. Точно в този момент си спомням за двадесетте халата от китайска коприна. Може пък да успея да ги вмъкна някак си, без Люк да ги забележи.

— А ако нещо започне да прелива — Добавям нехайно, — винаги можем да използваме и втората спалня.

— Да прелива ли? — смръщва се съпругът ми. — Беки, колко неща очакваш, между другото?

— Не чак толкова много — побързвам да го успокоя. — Почти нищо всъщност. Просто исках да кажа, в случай че са пакетирали нещата в някакви много големи кашони или нещо подобно. Това е.

Люк ми отправя силно подозрителен поглед, а аз извръщам глава, като се преструвам, се оправям каишката на ръчния си часовник. Сега, когато моментът вече наистина наближи, усещам някакъв странен спазъм. Защо ли?

Ще ми се да му бях казала за дървените жирафи. Дали пък да не му призная в този момент?

Не. Няма значение. Всичко ще бъде наред. Апартаментът на Люк е достатъчно голям. Даже, ако трябва да бъдем по-точни, направо обширен! Надали ще забележи няколко дреболии!

Отваряме едновременно двойните врати на жилищната сграда и излизаме. На улицата до малко бусче ни очаква някакъв мъж с дънки.

— Господин Брандън? — вдига глава той.

Залива ме тайна вълна на облекчение. Знаех си, че не сме купили чак толкова много неща. Така де, погледнете го само това микробусче! Толкова е миниатюрно!

— Да, аз съм — подава ръка с Люк с любезна усмивка.

— Бихте ли ни казали къде бихме могли да паркираме камионите? — пита мъжът, като се почесва по главата. — Защото в момента сме паркирали в забранена зона зад ъгъла.

— Камиони ли? — отеква гласът на Люк. — Какво искате да кажете с това „камиони“?

Усмивката върху лицето му вече е добила доста замръзнал вид.

— Трябва да разтоварим два камиона. Възможно ли е да ги вкараме в зоната за паркиране на блока ви? — И мъжът посочва към предния двор на сградата.

— Разбира се! — побързвам да се намеся, защото Люк очевидно е неспособен да отвори уста. — Влизайте!

Човекът изчезва от полезрението ни и между нас се възцарява тишина.

— Страхотно! — отбелязвам ведро аз. — Ще бъде голям купон!

— Два камиона?! — продължава да повтаря като хипнотизиран Люк.

— Сигурно карат и нечия друга доставка — казвам бързо. — Така де, не е възможно да сме купили стоки, които да запълнят два камиона, нали така?!

Което си е истина.

Искам да кажа, абсурдно е за десет месеца да сме…

Сигурна съм, че не бихме могли да…

О, господи!

Иззад ъгъла се дочува бучене и ето че скоро се появява огромен бял камион, следван плътно от втори. Двата камиона влизат на заден на паркинга пред кооперацията ни и следва нов хъркащ и стържещ звук при отварянето на капаците. Двамата с Люк се втурваме и се вторачваме в дълбините на возилата.

Олеле! Гледката е буквално удивителна. Целият камион е претъпкан с разни предмети и мебели. Някои са опаковани в найлони, други в хартия, а трети дори не са опаковани. Докато очите ми се наслаждават на празника, който представлява тази гледка, усещам, че ме завладяват купища емоции. Все едно гледам домашно видео на целия ни меден месец. Килимите от Истанбул. Кратуните от Перу. А пък за онова индианче там напълно бях забравила.

Мъже в работни гащеризони започват да вадят нещата от камионите и да ги изнасят навън. Ние се отдръпваме, за да минат, обаче аз продължавам да се взирам във вътрешността на единия от камионите, потънала в сладки спомени. Внезапно зървам миниатюрна бронзова статуетка и се обръщам усмихната.

— Буда! Помниш ли кога го взехме, Люк? Люк?!

Люк въобще не ме чува. Проследявам погледа му и в гърдите ми започва да се надига тревога. Той се е втренчил като хипнотизиран в единия от носачите, който точно в този момент вади от съседния камион огромен пакет, опакован в хартия. От единия край на хартията се подава един жирафски крак.

Мамка му!

А ето че виждаме и друг носач с другарчето на многострадалния жираф.

— Беки… какво правят тези жирафи тук? — пита Люк с равен глас. — Мислех, че стигнахме до съгласие да не ги купуваме.

— Да, знам — побързвам да го успокоя. — Знам, че е така. Но ако не ги бяхме купили, сигурно щяхме да съжаляваме. Затова аз се нагърбих с отговорността да взема началническо решение. Кажи честно, Люк, нали изглеждат прекрасно?! Те ще се превърнат във фокус на целия апартамент!

— А онези неща там откъде се взеха? — пита той, втренчен в две големи порцеланови урни, които купих в Хонконг.

— Ах, да! Мислех да ти кажа за тях. Знаеш ли, че са копия на истински урни от династията Мин? Човекът каза…

— Но какво, за бога, правят тук?

— Ами аз… ги купих. Ще паснат перфектно на коридора. Ще се превърнат в негов фокус! Всички ще им се възхищават!

— А онзи килим там? — посочва той към огромен, многоцветен салам.

— Всъщност, нарича се „дхури“ — започвам, но решавам да се задоволя с това обяснение, когато зървам физиономията му. Само допълвам плахо: — Взех го в Индия.

— Без да се допиташ до мен?

— Ами…

Не съм особено убедена, че изражението на съпруга ми точно в този момент ми харесва.

— О, виж! — възкликвам, като полагам максимални усилия да го развеселя. — Това е комплектът за подправки, който ти купи на онзи пазар в Кения!

Ала Люк въобще не ми обръща внимание. Ококорил се е срещу огромна, неповратлива чудовищност, която тъкмо свалят от първия камион. Прилича на нещо средно между ксилофон и комплект медни тигани, обаче всичките съединени в един.

— Какво, за бога, е това?! Да не би да е някакъв музикален инструмент?

Гонговете зазвучават едновременно, точно в мига, когато мъжете започват да свалят уреда, и двама минувачи наблизо се сръгват и започват да се кискат.

Точно за това нещо дори и аз започвам да се чудя защо съм го взела.

— Хммм… да — прочиствам си гърлото аз. — Всъщност, това е индонезийски гамелан.

— Индонезийски гамелан — повтаря като ехо Люк с равен глас.

— Това си е културна придобивка! — изтъквам в своя защита аз. — Мислех, че няма да е зле да се научим да свирим на него. И ще се превърне във фокус…

— Ако ми позволиш да попитам, колко точно фокуса си планирала за нашия апартамент? — пита Люк, очевидно набирайки скорост. — Да не би да искаш да ми кажеш, че всичките тези чудесии са наши?

— Пазете се! Вадим голямата маса! — провиква се един от типовете в гащеризони.

Слава богу! Добре де, време е да обърна ситуацията в моя полза.

— Виж какво, скъпи — изричам бързо. — Това е нашата маса за хранене от Шри Ланка! Спомняш ли си? Нашата персонализирана маса! Нашият символ на любовта и брака ни! — Усмихвам му се мило, обаче той продължава да клати глава като обезумял.

— Беки…

— Не разваляй момента, моля те! — примолвам се аз и го прегръщам. — Това е нашата специална маса от медения ни месец! Това е нашето наследство, което ще оставим на потомците! Трябва да наблюдаваме как ни я доставят!

— Окей — изрича накрая Люк. — Както кажеш.

Мъжете пренасят внимателно масата през рампата и трябва да кажа, че съм впечатлена. Като се има предвид колко тежка е тази маса, те я носят така, сякаш е лека като перце.

— Не е ли страхотно! — сграбчвам ръката на Люк. — Представи си само! Седяхме си ние в Шри Ланка…

Не довършвам, защото усещам, че нещо започва да ме притеснява.

В крайна сметка това не е дървената маса. Това е прозрачна стъклена маса, с фигурални стоманени крака. А друг тип отзад носи двойка шикозни столове, тапицирани в червен филц.

Ококорвам се ужасено. По гърба ми започват да пълзят студени тръпки.

Мамка му! По дяволите!

Масата, която купих от Панаира за вътрешно обзавеждане в Копенхаген. Напълно бях изключила за нея!

Ама как е възможно да забравя, че съм купила цяла маса за хранене?! Как?

— Почакайте малко! — спира ги с жест Люк. — Момчета, това не е нашата маса. Нашата е дървена. Голяма резбована дървена маса от Шри Ланка.

— Това е просто една от всички маси — отговаря доставчикът. — А тази, за която говорите, е в другия камион.

— Ама ние не сме купували такава маса! — провиква се Люк.

Отправя ми въпросителен поглед и аз скоростно пренареждам изражението на лицето си, с което искам да кажа: „И аз съм точно толкова озадачена, колкото и ти!“

Мозъкът ми щрака на бързи обороти. Ще отричам докрай, че имам нещо общо с нея, накрая ще я изпратят обратно и всичко ще бъде наред.

— Натоварена от госпожа Ребека Брандън — чете мъжът от етикета на масата. — Маса и десет стола. От Дания. Ето и подписът.

Мамка му!

Много, ама адски много бавно Люк се обръща към мен.

— Беки, купувала ли си маса и десет стола в Дания? — пита той с почти любезен тон.

— Хммм… — Облизвам нервно устни. — Ами… може и да съм…

— Ясно. — Люк затваря за миг очи, сякаш се опитва да реши наум някаква сложна математическа задача. — А след това купи друга маса и десет стола от… Шри Ланка.

— Просто забравих за първата! — простенвам отчаяно. — Напълно забравих за нея! Виж какво, меденият ни месец продължи доста дълго, така че позагубих следите на едно-две неща…

С периферното си зрение виждам как един от носачите вдига пакета с двадесетте халата от китайска коприна. По дяволите!

Мисля, че трябва да махна Люк от тези камиони колкото е възможно по-скоро!

— Всичко ще подредя, не се тревожи! — изричам бързо. — Обещавам ти! А сега защо не се качиш горе и не си приготвиш едно питие? Отпусни се! А аз ще остана тук и ще надзиравам разтоварването.

След час всичко свършва. Мъжете затварят камионите и аз им подавам солиден бакшиш. Докато камионите се изнасят с рев от паркинга, аз вдигам глава и зървам Люк, който тъкмо излиза от централния вход на кооперацията.

— Здрасти! — изричам безгрижно. — Не беше чак толкова зле, нали?

— Имаш ли нещо против да се качиш горе за минутка? — пита ме съпругът ми със странен глас.

Стомахът ми се преобръща. Той да не би да ми е сърдит? Нищо чудно да е открил халатите от китайска коприна.

Докато асансьорът ни носи нагоре, аз се усмихвам веднъж-дваж на Люк, обаче неговата физиономия си остава все така непроницаема.

— Сложи ли всичко в дневната? — питам, докато вървим към вратата на апартамента. — Или във…

Гласът ми затихва в мига на отварянето на вратата.

Господи!

Апартаментът на Люк е неразпознаваем.

Бежовият килим е напълно скрит под море от пакети, кашони и всевъзможни мебели. Коридорът е претъпкан с кутии, които веднага ми напомнят за онзи преход в Юта, плюс батиковите рисунки от Бали и двете китайски урни. Промъквам се покрай тях, за да се озова в дневната. Оглеждам се и преглъщам тежко-тежко. Навсякъде пакети. Навсякъде кашони. Навити на рула килими и дхури заемат единия от ъглите в изправено положение. В другия ъгъл индонезийският гамелан се бори за място с масивна каменна масичка за кафе, обърната настрани, и индиански прът за тотеми.

Нещо ми подсказва, че е мой ред да отворя уста.

— Божичко! — изкисквам се нервно. — Ама тук има доста… килими, нали?

— Седемнадесет — отговаря Люк все със същия странен глас. — Преброих ги. — Прескача една бамбукова масичка за кафе, която купих в Тайланд, и оглежда етикета на огромен дървен сандък. — А точно този сандък очевидно съхранява четиридесет големи чаши. — Вдига глава и допълва: — Четиридесет?!

— Е, да! Знам, че звучат доста — запелтечвам аз. — Обаче бяха само по 50 пенса парчето! Страхотна сделка, не мислиш ли? Така никога повече няма да ни се наложи да купуваме големи чаши за кафе или мляко!

Люк се вторачва за миг в мен, след което изрича бавно:

— Беки, никога през живота си не искам да купувам нищо повече.

— Виж сега… — Правя стъпка към него, обаче си фрасвам коляното в една изрисувана дървена статуя на Ганеш — богът на мъдростта и успеха. — Нещата не са… не са чак толкова зле! Убедена съм, че ти изглеждат много. Обаче това е като… като оптическа илюзия. Щом веднъж извадя нещата от пакетите и ги поставя по местата им, ще изглеждат съвсем на място!

— Разполагаме с пет масички за кафе! — отбелязва Люк, без да ми обръща внимание. — Имаше ли представа за този факт?

— Ами… — Прочиствам гърлото и казвам: — Може би не съвсем. Затова вероятно ще се наложи да… да рационализираме нещата.

— Да ги рационализираме ли?! — оглежда невярващо стаята Люк. — Да рационализираме този склад тук?! Ама това е същински хаос!

— Е, да. В момента вероятно наистина прилича на хаос — отговарям бързо аз. — Но аз мога да ги организирам. Мога да ги накарам да заработят в наша полза! Ще превърна този апартамент в нещо неповторимо, уникално, характерно само за нас! Просто ще трябва да си пренастроим настроенията…

— Беки — прекъсва ме съпругът ми, — искаш ли да знаеш в какво настроение съм точно сега?

— Хммм…

Наблюдавам с все по-нарастващо напрежение как Люк премества два пакета от Гватемала, за да си намери място на дивана, след което се отпуска на него.

— Единственото, което искам да знам, е как си успяла да платиш за всичко това! — пита той, като сбърчва чело. — Прегледах набързо сметките ни и забелязах, че китайските урни например не са регистрирани никъде. Нито пък жирафите. Нито масата от Копенхаген. — Пронизва ме с поглед и извисява глас: — Какво става тук, Беки?

Приклещена съм. И в пряк, и в преносен смисъл. Дори и да се опитам да избягам, сигурно ще се нанижа на бивните на Ганеш.

— Ами… — започвам, като не смея да го погледна в очите, — аз имам… имам една кредитна карта.

— Онази, която криеш в чантата си ли? — пита делово Люк. — И нея проверих. Няма нищо.

О, господи!

Вече няма измъкване.

— Всъщност… нямах предвид нея — казвам, преглъщам и добавям: — Става въпрос за друга кредитна карта.

— За друга кредитна карта?! — ОКОКОРВА СЕ ЛЮК. — Значи си имаш ВТОРА тайна кредитна карта?!

— Само за спешни случаи! На всеки му се случва по някой и друг спешен случай…

— Значи маси за хранене за спешни случаи, така ли? И индонезийски гамелани също за спешни случаи?!

Пълна тишина. Не съм в състояние да отговоря каквото и да било. Лицето ми гори, а пръстите на ръцете ми са в агония зад гърба ми.

— Така значи. Плащаш си я тайно — отбелязва Люк, но когато зърва агонията в очите ми, добавя стреснато: — Или не си я плащаш?!

— Въпросът е — кърша ръце зад гърба си аз, — че ми дадоха доста голям лимит.

— За бога, Беки!

— Няма нищо! Аз ще си я изплатя! Няма нужда да се притесняваш за нищо! Аз ще се погрижа за всичко!

— И с какво, ако смея да попитам? — срязва ме съпругът ми.

Пак тишина. Вторачвам се в него, ужилена до дън душа.

— Когато тръгна на работа — отговарям накрай, като забелязвам, че гласът ми вече трепери, — и аз ще имам доходи някой ден, Люк. Аз не съм някаква си използвачка, която чака друг да й плаща сметките!

Люк ме поглежда за миг, след което въздъхва.

— Да, знам — изрича вече по-меко. — Извинявай! — протяга ръце и прошепва: — Ела тук!

И ето че само след миг аз започвам да си проправям път към дивана. Трудничка работа. Откривам едно местенце, където да се настаня, и Люк ме прегръща. Известно време двамата наблюдаваме в пълно мълчание океанът от натурия наоколо. Чувстваме се като единствените оцелели на самотен остров.

— Беки, не можем да продължаваме по този начин — изрича накрая Люк. — Имаш ли представа колко ни струваше меденият месец?

— Ами… не.

И точно в този момент си давам сметка, че наистина нямам представа колко е струвало всичко през тези десет месеца. Вярно, че аз купих билетите за околосветското пътешествие. Но освен този случай всички останали плащания бяха извършвани от Люк.

Да не би меденият ни месец да ни е разорил?

Хвърлям скришно поглед към съпруга си — и за първи път осъзнавам колко стресиран е той.

О, боже! Изневиделица ме залива необясним страх. Значи ние сме загубили всичките си пари и Люк се опитва да скрие този факт от мен. Веднага разбирам, че е така! Женска интуиция.

Внезапно се чувствам като съпругата в „Животът е прекрасен“, когато Джеймс Стюарт се връща вкъщи и зашлевява децата. Но дори и да сме на ръба на финансов крах, моята роля е да бъда смела и спокойна.

— Люк, много ли сме бедни вече? — питам аз колкото ми е възможно по-спокойно.

Съпругът ми обръща глава, оглежда ме и накрая отвръща търпеливо:

— Не, Беки. Не сме много бедни. Но със сигурност ще стигнем и дотам, ако продължаваш да трупаш тези планини с боклуци!

Планини с боклуци ли?! Тъкмо се каня да изразя възмущението си, когато забелязвам неговото изражение. Затварям уста и кимам покорно.

— Затова смятам — започва Люк, — смятам, че трябва да ти определя месечен лимит.