Белият нинджа (Част I)

Лято, в наши дниТокио | Ийст Бей Бридж

Танцан Нанги, президент на „Сато Интернешънъл“, беше в състояние да определи началото на атаката с точност до секунда.

Изправен до прозореца на кабинета си, разположен на върха на величествения трапецовиден небостъргач Шинюку Сюриу, извисяващ се като планински връх петдесет и два етажа над оживения като кошер център на Токио, той замислено гледаше панорамата от бетонни и стъклени кули пред себе си. Погледът му, обхващаше и саксията на перваза, от която се подаваха тъмнозелените листенца на рододендрон джудже, между които като рубини проблясваха яркочервени цветчета. Първите цветове на лятото. Забеляза ги сутринта, точно в началото на атаката.

Стана така, че Нанги правеше преглед на информацията върху своя компютърен терминал, точно когато вирусът започна да се развива. Беше успял да проникне в мрежата на компанията, беше се спотайвал там до момента, в който е бил задействан от неизвестна ръка. И сега светкавично унищожаваше базисните данни на хранилището.

Докато набираше номера на техниците по поддръжката, той с ужас наблюдаваше как информацията на екрана се модифицираше и променяше така, че никой в компанията не можеше да се възползва от нея.

Техниците нямаха представа как да действат срещу неизвестния вирус.

— Той е от групата на неразграничимите сонди, които постоянно мутират — беше тяхното обяснение. — Дори и да успеем да открием слабото му място в даден момент, той ще се превърне в нещо съвсем друго, далеч преди да го унищожим със съответната антивирусна програма.

— Но как е проникнал в системата? — попита Нанги. — Аз мислех, че разполагаме със съвършена антивирусна защита, истинско произведение на изкуството!

— И наистина е такава — свиха рамене техниците. — Но злосторниците разполагат с достатъчно време, а и изглеждат твърдо решени да разбиват всички видове електронни защити.

Нанги понечи да отправи язвителна забележка относно способностите на персонала, но в този момент информацията започна да се връща на екрана. Той светкавично провери нейната автентичност, после започна да извиква на екрана и други, произволно подбрани данни.

След известно време се отказа и предаде нещата в ръцете на техниците. За всеобщо облекчение се оказа, че всички софтуерни програми са запазени, а вирусът се е разпаднал. В това отношение имаме късмет, помисли си Нанги. Но фактът, че беше осъществен достъп до базисните данни, будеше сериозна тревога. Въпреки че професионалната им защита се беше оказала на висота, обезпокоителен беше самият подход на вредителя, оказал се гениално точен. Нанги вече не беше сигурен в неуязвимостта на защитните програми и не можеше да рискува второ проникване в тях.

Вирусната атака стана рано сутринта, денят след нея беше изключително напрегнат.

Нанги стисна с обезобразените си ръце драконовата глава от слонова кост, която служеше за дръжка на бастуна му. Под тънката бяла кожа изскочиха сини, преплетени сякаш в моряшки възли венички.

Зад гърба му продължаваше извънредното заседание на ръководния състав на „Сато Интернешънъл“. Свикано по инициатива на Никълъс, то имаше задачата да обобщи резултатите от проведеното предишния ден съвещание на ръководителите на отдели и да направи преценка на успехите, провалите и нуждите на тези отдели в светлината на общите задачи на концерна, изменени драстично, след като бяха получили от компанията „Хайротекникс“ изключителните права за производство на основните компоненти на тъй наречения „компютър-кошер“, който все още беше във фазата на прототип. Очакваните огромни печалби не бяха основният плюс на тази сделка — в качеството си на единствената японска компания, поканена за участие в проекта „Кошер“, „Сато Интернешънъл“ печелеше и твърде висок авторитет.

Никълъс, помисли си Нанги. Той беше човекът, успял да сключи сделката с американската компания „Хайротек Инк“, която беше получила поръчка от правителството на Съединените щати за разработката на този компютър от революционно нов тип.

Но заслугите на Никълъс далеч не се изчерпваха с тази сделка. Още преди включването му в бизнеса Нанги си даваше ясна сметка, че огромният концерн „Сато Интернешънъл“ се нуждае от основна реорганизация. Но именно Никълъс прокара идеята, че тази реорганизация не трябва да се ограничава само със съгласуването на дейността на отделните подразделения, а централата в Токио трябва да направи и следващата стъпка — пълна интеграция на производствените програми.

Една напълно японска идея, призна пред себе си Нанги. Идея, която внушаваше далеч по-силно чувство за интегрална част от цялото у всяко от подразделенията на концерна. И само три месеца след въвеждането на тези координационни съвети Нанги видя практическата полза от тях — нивото на производителността в отделните подразделения скочи с цели двадесет процента. Беше толкова доволен, че реши да сподели чувствата си с Никълъс — един доста необичаен за японците жест.

Заведе Никълъс в любимия си ресторант, където цените бяха толкова високи, че на практика го превръщаха с ограничен достъп, отреден единствено за най-висшите представители на японската икономика. Дори министри и други високопоставени членове на всемогъщата японска бюрокрация не можеха да си позволят тези цени. Гостите едва ли посещаваха този клуб само заради храната. Те по-скоро търсеха атмосферата — дискретна, интимна и изключително луксозна, тя предразполагаше към дълго и обилно полято с алкохол разтоварване.

Когато един японец си позволи да се напие в компанията на чужденец, това означава, че този чужденец се радва на неговото изключително благоразположение. А за хората по върховете на властта, принудени да следят всяка своя стъпка и всеки свой жест, напиването е почти единственият начин за освобождаване от натрупаното напрежение. Прието е, че когато такива хора се напият, те могат да говорят всичко — да изразяват чувства, които в нормално състояние представляват строго табу, да стават сълзливи и сантиментални, дори да плачат. В такива случаи вината е единствено на алкохола, всичко може да се приеме, прости и забрави.

Някъде по средата на този процес Нанги започна да си дава сметка защо по-възрастни от него хора са ценили полковник. Денис Линеър, защо бащата на Никълъс не е бил приеман като „итеки“ — презрян варварин, както са били приемани всички останали членове на американските окупационни власти. Полковник Линеър се е отличавал с особената си способност да вниква в японската психология, въпреки европейския си произход. Това качество бе наследил и Никълъс, независимо от смесената си кръв и въпреки нея.

Танцан Нанги — герой от войната, заместник-министър на всемогъщото МИТИ — Министерството на външната търговия и промишлеността, до преди десет години, а след това основател и президент на Банката за развитие Даймио, която впоследствие става притежание на Сато, в момента президент на могъщия концерн „Сато Интернешънъл“ — никога не си беше представял, че може да обикне един чужденец. Честно казано, той считаше това за напълно невъзможно. Но в онази дълга нощ на пиянско опиянение, той неволно си даде сметка, че е започнал да обича Никълъс така, както бащата обича своя син.

Един от десетината най-могъщи мъже на Япония, Нанги не изпита никакъв срам от това чувство. Защото Никълъс притежаваше могъща „хара“ — онази уравновесеност, която е на особена почит у японците. Освен това беше човек на честта — беше доказал това още преди три години, когато рискува живота си, за да спаси Сеичи Сато — най-близкия приятел на Нанги, и когато, въпреки изтезанията, отказа да разкрие на руснаците тайната на проекта „Тенчи“. Танцан Нанги знаеше, че сърцето на Никълъс е чисто — а това е най-високата оценка, която човек може да получи от един: японец.

Както и можеше да се очаква, Нанги не показа външно вълнение при постъпването на Никълъс в болница. Но на практика раздялата с Никълъс беше тежък удар за него както в лично, така и в професионално отношение. Разбира се, Джъстин не можа да разбере поведението му. Тя си мислеше, че мястото му е там, край леглото на Никълъс, както нейното. И това обтегна до крайност и без това хладните отношения помежду им. Нанги се натъжи от факта, че тя не вижда това, което вижда той — единственият начин да докаже приятелските си чувства към Никълъс беше да управлява „Сато Интернешънъл“ по най-добрия начин и в негово отсъствие.

Беше му тъжно и от още един факт — че Никълъс е женен за жена като Джъстин, която не е в състояние да долови скритите нюанси в японския начин на живот. Същевременно не му минаваше през ума, че до известна степен и сам носи вина за нейното невежество.

Изправен пред прозореца на заседателната зала, забравил за всичко, което ставаше там, той изведнъж бе обзет от страшно предчувствие. Беше убеден, че атаката срещу компютъризираните архиви на компанията е поличба, която скоро ще смени рязко посоката на вятъра. Чувстваше, че наближава тайфун — мрачен и зловещ, заплашващ го с разруха.

Аналогията беше съвсем конкретна, тъй като тайфунът имаше дори име: Кусунда Икуза.

Само преди час проведе телефонния разговор, който промени всичко. Час, равен на един човешки живот, горчиво си помисли Нанги. И причината се наричаше Кусунда Икуза.

— Господин Нанги? — прозвуча в слушалката хладен и безличен глас. — Обажда се Кусунда Икуза. Натоварен съм да ви предам поздравите на новия император.

Нанги здраво стисна слушалката.

— Предайте моите верноподанически чувства на Негово императорско величество — каза в мембраната той.

— Благодаря — кратка пауза, която показваше край на любезностите, после: — Ние бихме желали да обсъдим един въпрос с вас.

Нанги не беше сигурен дали под това „ние“ Икуза имаше предвид самия император, или групата, която се наричаше „Нами“. Всъщност, всички отдавна знаеха, че „Нами“ (Морска вълна) изразява волята на новия японски император. Членовете на групата положително са имали тази привилегия и при предишния император — чак до момента на неговата окончателна и славна награда. Говореше се, че „Нами“ е истинското сърце на Япония, че тя реализира волята на народа далеч по-добре от всички министър-председатели и правителства, взети заедно. „Нами“ упражняваше истинската власт в тази страна, но това съвсем не означаваше, че Нанги споделя нейните идеали.

„Нами“ се състоеше от седем души — всички от стари и известни фамилии, които бяха управлявали страната преди и по време на войната в Тихия океан. Те не бяха нито бизнесмени, нито политици — подобни професии бяха далеч под тяхното достойнство.

Целта на тази група беше само една: да прилага на практика „макото“ — особените правила на поведение, които осигуряват моралната и етническа чистота на японския дух. Но самото издигане на „Нами“ до върховете на властта беше ярък пример за компромис с тази цел. В началото на осемдесетте години динамично развиващата се икономика на Япония се опираше изцяло на забележителния успех на нейната експортна продукция — автомобили, високотехнологични продукти и електронни компоненти. Но преди четири години йената започна да поскъпва рязко на валутните пазари и „Нами“ беше разтревожена. Нейните членове съвсем правилно прецениха, че при силна национална валута ще настъпи поскъпване на експортната продукция и това неминуемо ще доведе до снижаване на производството.

За да се избегне рязкото забавяне на икономическите темпове, „Нами“ препоръча изкуствено оживление на пазара на земя вътре в страната, твърдейки, че само чрез пренасочване на средства към вътрешността, ще може да се избегне шокът от снижаването на износа.

За известно време тези мерки наистина подействаха, но след това ефектът им изчезна и практическата им полза се доближаваше до нулата. Нанги по принцип не се доверяваше на изкуствено създаваните ситуации в икономиката, защото съзнаваше, че те могат да бъдат премахнати толкова лесно, колкото са били въведени. И в момента Япония се намираше в такова състояние, което можеше да бъде оприличено на балансиране по ръба на бръснача.

И ако „Нами“ концентрира в ръцете си огромна власт благодарение на изкуствено предизвикания поземлен бум, то тази власт бе циментирана завинаги миналата година, след смъртта на стария император. Никой в Япония не вярваше, че наследникът ще може да поддържа имиджа на императора като жив син на боговете.

„Нами“ все по-забележимо се намесваше в непосредственото управление на страната. Според Нанги зад това име се криеха шепа алчни за власт личности, които компрометираха истинските идеалистични цели на „макото“ — чистота и достойнство. Обратно — „макото“ беше превърнало членовете на „Нами“ в група арогантни диктатори, слепи за националните проблеми и укрепването на японските традиции. А арогантността и самозаблудата са недъзи, от които страдат преди всичко американците. Нанги беше много разтревожен от факта, че подобни пороци са се вкоренили толкова здраво в самото сърце на Япония.

Сега императорът имаше нужда от съвети и абсолютната власт на „Нами“ блесна с цялата си мощ. Коронясването, макар и отпразнувано по безпрецедентен за Япония начин, нямаше абсолютно никакво значение за членовете на „Нами“. Също и новият император — синът на Хирохито. Защото след смъртта на Божествения син, мястото му се зае не от законния наследник на трона, а от „Нами“.

В чужбина японският император се приемаше само като представителна фигура без реална власт — също като английската кралица. Но Нанги беше на по-друго мнение, защото знаеше, че волята на императора на практика се идентифицираше с думичката власт.

— Разбира се — отвърна в слушалката той. — За мен е чест да служа на Негово величество. Бихте ли ме посетили тук, в компанията? Утре следобед имам прозорче в програмата, какво ще кажете за пет ча…

— Въпросът е изключително спешен! — прекъсна го Икуза.

От службата си като заместник-министър на МИТИ Нанги беше запомнил няколко кодови думички, които сам беше използвал при напрегнати ситуации. Затова веднага разбра две неща от особено важно значение: обаждането няма нищо общо с проявата на учтивост и е предшественик на кризисни събития. Но за кого? За „Нами“ или за него самия?

— Няма да дойда във вашия кабинет и няма да ви поканя в своя — каза Икуза. — Предлагам да се срещнем в Шакуши Фуро, за малка почивка. Познавате ли тази баня, господин Нанги?

— Чувал съм за нея.

— Ходили ли сте там? — В гласа на Икуза изведнъж се появи тревога.

— Не.

— Добре, аз също — въздъхна с облекчение Кусунда Икуза. — Ще се видим там утре в пет — този час ме устройва. — В паузата, направена от Икуза, Нанги ясно усети наличието на надменност. Това също беше многозначително, особено на този начален етап. После събеседникът му добави: — Бих желал да подчертая, че срещата ни трябва да бъде пазена в пълна тайна!

Макар и обиден, Нанги с нищо не се издаде. Имаше и други начини да покаже, че приема предизвикателството, но посредством тях ще успее да оцени и нрава на този човек.

— Разбирам безпокойството ви — каза на глас той, сигурен, че Икуза ще се проклина заради проявената нервност, колкото и незабележима да беше тя. — Не се тревожете, ще взема всички предпазни мерки.

— Добре. Ще се видим утре в пет.

Икуза затвори, а Нанги се запита защо ли е избрал подобно място за срещата им. „Шакуши“ означава черпак или голяма лъжица — типично име за баня, в която хората се сапунисват и мият с големи черпаци или тасове. Но тази дума имаше и второ значение — стриктно да се спазват правилата на играта.

Котън Брандинг вървеше по дългия, извит като дъга плаж. Вълните заливаха глезените му с хладните си талази и при всяка от тях той неволно забиваше пръсти в мокрия пясък.

Духаше солен вятър, той вдигна ръка и отметна от очите си тънкия непокорен кичур изрусяла коса с кокалести пръсти. Някъде зад гърба му се разнасяше свистенето на вертолетни витла — най-сигурният предвестник на настъпващото лято в източния край на Лонг Айлънд.

Брандинг беше висок прегърбен мъж около шейсетте, лицето му, което някои хора оприличаваха на добре известната фамилия Кенеди, се доминираше от големи светлосини очи. Притежаваше открития, почти невинен поглед на американски политик, срещащ се толкова често по плакатите във вътрешността на страната. Носеше достойнството си открито, като медал за бойни заслуги и хората неволно си казваха: ето, това е типичен голям играч, опитен в сделките човек.

Беше не толкова красив, колкото привлекателен. Човек лесно си го представяше на мостика на бърз платноход, насочил се срещу бурния вятър в морето отвъд Нюпорт, оглеждащ с опитни очи трудния маршрут срещу слънцето. Но от него се излъчваше един особен аромат, безпогрешен за откриване продукт на властта. Малцина бяха мъжете, които искаха доброволно да са около него, дори само, за да се ползват от закрилата на сянката му, или пък, по подобие на Дъглас Хау — да се опитват да го принизят до своето собствено ниво. За разлика от тях, жените не мечтаеха за нищо друго, освен да бъдат близо до Брандинг, да се притискат до топлото му тяло, да вдъхват замайващия аромат на мъжкото му превъзходство.

Но както често се случва в съвременния свят, властта на Брандинг се дължеше до голяма степен на неговите приятели. Макар да поддържаше многобройни познанства сред политическите среди, неговите истински приятели бяха в средствата за информация. Брандинг си ги отглеждаше със същото усърдие, с което те самите го преследваха. Вероятно отчиташе симбиозния характер на тези приятелства, но в крайна сметка той беше политик и когато настъпи времето на първата му предизборна кампания, той доброволно и съвсем съзнателно се гмурна в морето на симбиозата.

Информационните средства обичаха Брандинг, защото изглеждаше чудесно на телевизионния екран, а и защото им даваше широка възможност да го цитират. Но най-вече, защото им предлагаше пикантни истории от един затворен във висините свят, а те бяха въздухът и водата за всеки журналист. Брандинг беше достатъчно тактичен да ги поставя в добра светлина пред техните редактори и продуценти, което пък поставяше в добра светлина редакторите и продуцентите пред собствениците на съответните издания. В замяна получаваше това, от което се нуждаеше най-много на този свят — известност. Репортерските хрътки се грижеха лицето му да не слиза от кориците на най-четените в страната издания, популярността му беше далеч по-голяма от тази на най-старшия сенатор републиканец в щата Ню Йорк, който беше и председател на Сенатската комисия за финансов надзор.

Брандинг като че ли не оценяваше мащабите на своята власт. Което ще рече, че не беше свикнал да се възползва максимално от нея. Съпругата му Мери, починала неотдавна, много обичаше да изтъква опустошителния му ефект върху жените при всяка негова поява във висшите кръгове на Вашингтон. Брандинг отказваше да й повярва, а може би и не искаше.

Той беше човек, който вярваше сляпо в американската система на властта — изпълнителна, законодателна и юридическа — уравновесена по онзи великолепен начин, който бранеше свободата на всички в тази страна. Поемайки сенаторския пост, той беше убеден, че стъпва на територията на един своеобразен професионален Содом, в който колегите му редовно попадат под ударите на правосъдието за престъпления от всякакъв характер. Тези хора го отвращаваха и той, сякаш открил в гнусното им поведение посегателство към собствената си непоклатима вяра в системата, бързаше да свика поредната пресконференция, на която ги разобличаваше безмилостно. Тук връзките му с представителите на печата проявяваха своето предимство в най-пълна степен.

Натискът за влияние, на който го подлагаха редовно, беше съвсем друга работа. Всички нишки в гоблена на американската законодателна власт бяха изтъкани на принципа на бартера — ти гласуваш моя законопроект, а аз — твоя. На Капитолийския хълм не можеше да се работи по друг начин. Той не допадаше особено много на Брандинг, но в случая нагаждането беше задължително. Като човек беше дълбоко убеден, че върши добро — не само за своите избиратели от щата Ню Йорк, но и за целия американски народ. И макар че никога не би признал открито собственото си придържане към древната максима, според която целта оправдава средствата, той беше изградил професионалния си живот изцяло върху нейните принципи.

Стриктният, почти пуритански морал лежеше в основата, на антипатията му към колегата сенатор Дъглас Хау, председател на Сенатската комисия за въоръжените сили. По мнение на Брандинг от момента, в който Хау се добра до този висок пост, той се зае да оказва натиск не само из кулоарите на Конгреса, но и в самия Пентагон. Това очевидно не можеше да задоволи апетитите на Хау. Говореше се, че е започнал да събира поверителна информация за личния живот на доста генерали и чрез нея периодично им напомня за необходимостта да се съобразяват с него. Брандинг беше твърдо убеден, че злоупотребата с властта е най-гнусното от всички престъпления, и съвсем в свой стил не пропускаше нито една възможност за публично заклеймяване на злоупотребите на Хау.

Разбира се, Мери се придържаше към доста по-дипломатично поведение. Тя умееше да го прави, докато Брандинг предпочиташе съвсем други методи. Затова единственият повод за редките им кавги беше именно различният подход към живота.

Котън Брандинг цял живот се беше стремил да не смесва професионалните отношения с личните. Сега обаче това разделение беше премахнато и то изцяло благодарение на Дъглас Хау. Пред него се извиваше път, изпълнен с коварни капани и непредвидими нещастия.

Хау използваше цялото си влияние да компрометира Брандинг и дейността му в Агенцията за стратегически компютърни проучвания. Напоследък словесните му нападки бяха станали изключително мръсни и невъздържани — сипеха се намеци за злоупотреби с държавни средства, измами и прикриване на престъпления, ударите под кръста се бяха превърнали в норма на поведение и двамата се бяха вкопчили толкова яростно, че Брандинг от време на време се чудеше дали някой от тях в крайна сметка ще оцелее.

През последните две седмици постепенно стигна до заключението, че поне в този случай Мери се беше оказала права. Затова прекрати публичните си изяви и концентрира усилията си в една по-друга посока. Привика най-верните си приятели от информационните средства и по време на тайната среща се зае да обсъжда с тях начините за повдигане на официално обвинение срещу Дъглас Хау за злоупотреба с общественото доверие.

Вече месеци наред Котън Брандинг мислеше само за двама души на този, пък и на онзи свят — Хау и Мери.

До появата на Шизей.

Запозна се с нея — Господи, нима беше едва снощи, смаяно се запита той — на един от онези многобройни приеми, които оформяха летния живот в Ийст Енд. Брандинг изпитваше силна досада от подобни празненства, но ги търпеше заради работата. Там обаче най-силно усещаше липсата на Мери. Едва сега, след като нея вече я нямаше, той призна, че тя бе успявала по уникален начин да превръща тези маскаради в нещо приятно и напълно поносимо.

Така ги наричаше той, когато бяха насаме — „маскаради“. Превземки в името на превземките, дълги часове на куха суета, изпразнени от всякакво съдържание. Ако някой изглежда блестящо и успее да се включи в разговор с важни особи при пристигането на фоторепортерите — това беше върхът. Стига да не допусне грешката сред важните особи да се окаже и някой евреин или нашумял писател.

Тези драконовски правила оставяха горчив вкус в устата на Брандинг и често, особено когато му идваше до гуша, или пък беше изпил няколко чаши повече, той признаваше на Мери, че би дал всичко на света, за да свика една от своите прочути пресконференции и да разкрие на света тези „средновековни структури“.

Мери неизменно се смееше на тези желания, освен това успяваше да направя така, че и той да ги види откъм смешната им страна. Но когато изпадаше в мрачно настроение и тръгваше на дълги самотни разходки, когато чувстваше, че трябва да направи всичко възможно да избегне нелепата съдба на баща си, Брандинг неволно искаше да си върне онзи справедлив гняв и тайно, дълбоко в душата си, се сърдеше на Мери, че го е лишила от него.

Маскарадът, на който срещна Шизей, или по-скоро усети нейното присъствие, беше поредната сълзливосантиментална сбирка на хора, който бяха решили да отбележат скорошната смърт на Труман Капоти със своите спомени за него. Слушайки анекдотите им, които би трябвало да бъдат смешни, но на практика предизвикваха само тъга, Брандинг изпита огромно облекчение от факта, че не се беше срещал с този писател.

Все пак времето му не беше напълно изгубено. Беше поканил със себе си двама от най-близките си приятели журналисти. Единият се казваше Тим Брукинг и беше най-добрият репортер проучвател на Ню Йорк, а другият беше водещ на едно от най-популярните телевизионни предавания в щата, насочено предимно към разследвания на злоупотребите с властта. Тримата се заеха да обсъждат надълго и нашироко състоянието на журналистиката в електронните медии.

Времената бяха лоши за телевизионните новинарски екипи. Цели телевизионни компании преминаваха в ръцете на конгломерати, чиято единствена цел бе увеличение на печалбите с цената на всичко. Компаниите сами си бяха виновни за това положение, оплакваше се известният водещ. Притискани все повече от кабелната телевизия и видеото, те все по-често прибягваха до използването на програми, създадени от независими продуценти. Местните канали придобиваха все по-силен контрол над това, което се излъчва на живо. Фарсове и пародии на информационни предавания, подобни на „Вечерна забава“, са далеч по-лъскави от сериозните новинарски предавания и заемат все по-твърдо най-гледаното време, а нарастващата популярност на Тед Търнър с неговите 24-часови новини по кабелната мрежа на Си Ен Ен прави информационните предавания на останалите три големи мрежи напълно излишни. Всички знаеха, че нито една от тези компании вече не поддържа екипи за разследвания на новините, които текат във вечерните часове, а бюрата на чуждестранните им кореспонденти — някога най-голямата гордост на американската телевизия — днес се закриват едно след друго.

Докато разговаряха, Брандинг забеляза, че събеседниците му го гледат по един особен начин. Миг по-късно стреснато установи, че в поведението им присъства онази почит, която журналисти от този ранг показват единствено към президента на Съединените щати.

Стана му приятно, почувства се поласкан. Даваше си ясна сметка, че приятелството му с тези хора се основава преди всичко на взаимната полза. От друга страна, той не беше толкова наивен, че да не прави разлика между тези сериозни журналисти и повечето от колегите им, които бяха твърде мързеливи, отегчени или просто глупави, за да си дават сметка какво представлява истинската журналистика.

Подбирай приятелите си много внимателно, казваше някога майка му. Те са хората, които най-често ще говорят за теб. Брандинг никога не забравяше тези думи.

Най-сетне разговорът се насочи към истинската причина за срещата им: продължаващите „фронтови“ разследвания на професионалното поведение на Хау. Брандинг си даваше сметка, че е стъпил на тънък лед и това неофициално разследване е факт единствено благодарение на големите заслуги, които беше вършил на тези мъже. Все още не бяха се добрали до конкретни доказателства и водещият — по-нетърпелив от колегата си — се запита на глас дали изобщо ще открият нещо.

Брандинг, току-що долетял от Вашингтон, където беше говорил пред Националния пресклуб, побърза да го успокои, че доказателства ще има. След което мина на любимата си тема — проекта „Кошер“, върху която беше говорил и във Вашингтон.

Екип на Института „Джонсън“ във Вашингтон вече завършваше проекта „Кошер“, насочен към създаването на свръхмощен стратегически компютър, което през следващите пет години щеше да се финансира от Агенцията за стратегически компютърни проучвания АСКП, чийто председател беше Брандинг. „Кошерът“ щеше да бъде компютър от революционно нов тип, който не само ще разсъждава, но и ще предлага готови стратегически схеми. Брандинг се надяваше с такива компютри да бъдат съоръжени всички правителствени институции — Съветът за национална сигурност, ЦРУ, ФБР, Пентагона и прочие. Предимствата на подобна система, неизвестна в нито една друга страна на света, ще бъдат огромни, ще се отразят не само в областта на националната сигурност, но и в борбата срещу тероризма, предприемането на възпиращи операции в Близкия изток и навсякъде другаде по света.

Във Вашингтон Брандинг научи, че някой се рови около екипа в Института „Джонсън“ и събира без разрешение компютърна информация за неговите членове — извлечения от банкови сметки, заеми и подобни неща. Това моментално му замириса на Хау и той сподели с двамата си приятели, че ако могат да докажат връзката на сенатора с това незаконно шпиониране, работата им ще потръгне. И двамата моментално се наостриха — Брандинг ясно видя как ги обзема алчността и нетърпението на хрътки, подушили голямата сензация.

Маскарадът постепенно замираше, разговорът им — също. Малко по-късно тримата се разделиха и именно тогава Брандинг забеляза Шизей.

Беше се изправила до мраморната камина в гостната и Брандинг неволно сравни безупречната й кожа с гладкия полиран камък. Беше облечена в плътно прилепнала черна блузка без ръкави и копринени панталони в същия цвят. Около невероятно тънкото й кръстче беше увит широк колан от крокодилска кожа с огромна червеникавозлатиста катарама, чиято форма бе доста трудна за определяне. Деликатните й нозе бяха стегнати в обувки с висок ток от крокодилска кожа. Този начин на обличане доста се различаваше от обичайните за Ийст Енд летни тоалети. Брандинг хареса както него, така и самата нея. Спомни си какво си беше помислил в онзи миг: тази жена притежава кураж. Заключението му се дължеше не само на облеклото, но и на начина, по който беше прибрала блестящочерната си коса зад ушите, оставяйки само тънко, необичайно изрусено кичурче да виси свободно над високото й чело.

Когато се приближи до нея, забеляза, че тя не носи никакви бижута, нямаше дори обици. Единственото й украшение беше пръстенът с квадратен смарагд на безименния пръст на дясната ръка. Или не носеше грим, или се беше гримирала толкова изкусно, че това изобщо не личеше.

Брандинг дълго изучаваше лицето й. Често си въобразяваше, че е изследовател на човешкото състояние и това беше причината да се вглежда внимателно в лицата около себе си. У Шизей веднага забеляза нещо особено — макар тялото й да беше зряло и съвсем оформено, безупречният овал на лицето й бе озарен от странна, граничеща с невинност, чистота. За миг Брандинг беше напълно объркан, после със стряскаща яснота разбра, че подобна съвършена красота може да притежава само невинно, още неоформено в полово отношение дете.

Докато я наблюдаваше, в съзнанието му нахлу отдавна избледнял спомен. Майка му го беше завела на Бродуей да видят една постановка на „Питър Пан“. Запленен изцяло от свежото и сякаш недокосвано от нищо съвършенство на Мери Мартин, той изпита дълбок срам, тъй като това чувство бе изцяло предизвикано от мъжката роля, която играеше тя. Една изцяло магическа роля…

Сега, изправен сред някогашната ферма на Ийст Бей Бридж, превърната в луксозен дом, той отново усети онова странно и почти импулсивно кипване на кръвта, което беше тревожно и същевременно изключително приятно именно поради присъствието на някаква забранена съставка в себе си.

Това чувство не беше събудено от нейната младост — по отношение на младите момичета Брандинг бе толкова сексуално равнодушен, колкото и по отношение на хомосексуалистите. То бе предизвикано по-скоро от нейната невероятна свежест, от особеното чувство за покорство и отстъпчивост, което се излъчваше от цялата й фигура. Макар да не го осъзнаваше в момента, а и едва ли някога щеше да го осъзнае — лицето на Шизей излъчваше всичко онова, което мъжът търси у една жена: развратница и девственица, майка и богиня.

Кой би устоял на такава жена? Котън Брандинг положително не можеше да се причисли към подобни аскети.

— Възможно ли е да не сме били представени един на друг? — попита той с най-приветлив тон на гласа.

Шизей го погледна с раздалечените очи на сърничка.

— Всичко е възможно — отвърна тя. — Но имам чувството, че сме стари приятели.

После се представи.

— Мисля, че бих запомнил приятел като вас — засмя се той.

— Значи греша — леката й усмивка показа, че цени чувството му за хумор. — Сигурно съм ви виждала по телевизията, защото не ме напуска усещането, че ви познавам, сенатор Брандинг.

Гласът й беше музикален и приятен. Той веднага го хареса, въпреки силния акцент, който в първия миг го накара да си помисли, че тя казва не „познавам“, а „притежавам“.

— Наричайте ме Кук1 — рече той. — Така ми казват всички приятели.

Тя му хвърли озадачен поглед и той с усмивка поясни:

— Това е прякор, който получих още като дете. Бяхме голямо семейство и се редувахме при домашните задължения. Но само аз обичах да готвя, пък и ми се отдаваше… Предпочитах да върша единствено това и така ми лепнаха прякора.

На тухлената естрада пред къщата засвири оркестър. Двамата излязоха в звездната нощ и се отправиха към тосканските теракотени саксии, в които се поклащаха красиви мушката и стройни английски тисове. Въздухът, както винаги, тежеше от влага, но лекият ветрец я правеше съвсем поносима.

— Мислите ли, че живеем в безнадеждно време? — попита го тя, докато влизаха в ритъма на танца.

Оркестърът свиреше непозната на Брандинг мелодия, тръпнеща от жизнен ритъм.

— В какъв смисъл безнадеждно? — попита той.

Тя му отправи сладка усмивка, която разкри част от ситните й, безупречно бели зъби.

— Достатъчно е човек да си помисли за Близкия изток, Никарагуа или за Средния Запад, тук, в Щатите, където казват, че се формира нов ужасен тайфун… Достатъчно е да си помислим за морето, тук или в Европа, в което вече не може да се плува и рибите измират. Вече съм прочела поне дузина предупреждения за вредата от отровената морска храна.

— Говорите едновременно за политически вражди и екологически катастрофи — рече Брандинг. — Единственото, което ги свързва, е фактът, че те са част от нашия свят още от зората на цивилизацията.

— Именно това имах предвид — отвърна тя. — Безнадеждността е опасна само когато се възприема като нещо обикновено.

Според мен грешите — каза Брандинг. — Най-опасното нещо на света е злото, когато започне да се възприема като нещо нормално.

— В какъв смисъл говорим — в практически или в морален? — попита тя.

Тялото й беше притиснато до неговото и Брандинг съвсем ясно чувстваше плътта й под тънката дреха. Най-непосредствено усещаше мускулите на бедрата й и топлината на мястото, където те се съединяваха. Именно това място тя потъркваше у него с някаква котешка гальовност.

Сведе очи към лицето й и отново се стресна от съвършената му невинност. Ведрото и безгрижно изражение влизаше в остро противоречие с движенията на нейното тяло. Изпита чувството, че държи в обятията си две жени едновременно — едната сякаш бе съществувала далеч преди раждането на сексуалното привличане, а другата бе самата му основоположница.

— Предполагам, че се изразих прекалено теоретично — каза Брандинг с леко одрезгавял глас. — Животът отдавна е доказал, че злото винаги е банално.

Шизей отпусна глава на рамото му. Заприлича му на уморено дете, което моли за милувка. Но тя не беше дете и Брандинг осъзна това в мига, в който усети твърдите й гърди. Еротичният заряд бе толкова силен, че той изпусна такта и за малко не настъпи деликатните й нозе.

Тя вдигна глава и му се усмихна. Нима беше възможно да му се подиграва?

— Като малка ме учеха, че баналността сама по себе си вече е нещо лошо или поне неприемливо — каза тя. Гласът й беше тих и мелодичен, Брандинг остана с впечатлението, че пее под съпровода на оркестъра. Лъч бледа светлина очертаваше линията на ръката й, свежа и чиста като росата по листенцата на мушкатото до тях. Брандинг имаше чувството, че този лъч е насочен към нея специално, за да подчертае нежната твърдост на плътта й. — На японски има една думичка „ката“. Тя означава правило, но и подходящ начин на живот. Разбирате ли? Баналността остава извън „ката“, тя не принадлежи на нашия свят.

— На вашия свят?

— В Япония обучението е всичко, сенаторе. „Ката“ е всичко. Без тези две неща животът ни ще се превърне в хаос, а човекът едва ли ще се отличава от маймуната.

Брандинг беше чувал какви ли не неща за предразсъдъците на японците, но никога не беше им обръщал сериозно внимание. По принцип не понасяше предразсъдъци и самозаблуди, ето защо кръвта му моментално кипна. Тази непоносимост беше една от причините да не харесва хората, които се събираха на приеми като днешния, тя беше в основата и на многобройните спорове между него и баща му — типичен брамин със синя кръв в жилите. Спорове, заради които така и не се завърна у дома след завършването на колежа. Беше противник на подобен вид невежество просто по природа и винаги се опълчваше срещу него.

— Вероятно имате предвид законите — рече на глас той, решил да направи опит да я разбере. — Законите цивилизоват човечеството.

— Човечеството създава законите, за да служат на лични интереси — отвърна тя. — А „ката“ важи с еднаква сила за всички японци.

— За всички японци, но не и за всички хора — усмихна се той. Късно си даде сметка, че прибягва до онзи тон и усмивка, с които някога посрещаше забавните, но глупави забележки на малката си дъщеря.

Очите на Шизей проблеснаха и тялото й се отдръпна от неговото.

— Мислех, че след като сте сенатор, ще притежавате достатъчно интелект, за да проумеете тези неща — хладно каза тя.

Изправен на дансинга сред бавно полюшващите се двойки, Брандинг веднага си даде сметка, че двамата привличат доста любопитни погледи върху себе си. Затова протегна ръце и каза:

— Хайде, нека си довършим танца.

Шизей го гледаше внимателно, без да помръдва. После се усмихна и сякаш решила, че моментното му неудобство е достатъчно възмездие за проявената преди миг грубост, плавно се плъзна в ръцете му. Брандинг отново усети възбуждащата топлина на тялото й.

Оркестърът превключи на една от тъжните балади, които обичаше да пее преди години Франк Синатра.

— Каква музика обичате? — попита Шизей, докато бавно се въртяха по дансинга.

— Коул Портър — сви рамене той. — Също и Джордж Гершуин. Като младеж обичах да слушам Хоуги Кармайкъл… Знаете ли онази песничка — „Сладостно и тъжно“?

— Аз харесвам Брайън Фери, Дейвид Бауи и Иги Пои — сякаш не го чу тя. — Много ли избързвам?

Той разбра какво има предвид и някак предпазливо отвърна:

— Чувал съм за тях.

— Енергия — прошепна Шизей. — Енергията е това, от което се нуждая заедно с шампанското.

Той се вгледа в лицето й и почувства как сърцето му забързва своя ритъм, а адреналинът в кръвта му бързо се покачва. Минаваше полунощ. По това време той обикновено отдавна би се сбогувал с домакините и би поел обратно към побелялата от солта и вятъра къща на Дюн Роуд, отегчен и малко депресиран от контактите си е тези сякаш болни хора. Сега изненадано установи, че никак не му се прибира.

Искаше му се да продължат да танцуват, да продължава да я държи в прегръдката си, но тя се откъсна от него и кратко заяви:

— Гладна съм.

Мидите и раците отдавна се бяха свършили и те се принудиха да се задоволят с това, което беше останало — студено пушено пиле, леко увехнала салата и овесени ядки с втвърдило се вече масло.

Брандинг гледаше с удивление как Шизей се хранеше с апетита на младо животинче, ниско приведена над, чинията. Дългите й нокти, лакирани в златно, светкавично обработваха пилето и овесените ядки, тя ядеше бързо, икономично и лакомо. Изглеждаше така, сякаш беше забравила за неговото присъствие, а и за присъствието на всички останали.

Когато приключи, издаде устни и внимателно облиза пръстите си. В този жест имаше нещо толкова откровено еротично, че Брандинг неволно изгуби присъствие на духа и успя да си го възвърне едва след като известно време се вглеждаше в невинното й личице, спокойно и безстрастно като лятната нощ наоколо. Шизей избърса устни с книжна салфетка и едва след това си направи труда да отвърне на погледа му.

А Брандинг реагира като момче, което са хванали да бърка в буркана със сладкото. Наложи му се да си напомни, че жената никога не е в състояние да чете мислите му и успя да й отправи една от онези перфектни и нищо неозначаващи гумени усмивки, които всички политици владеят до съвършенство.

— Когато правите това, изглеждате глупав като парцалена кукла — каза тя и небрежно захвърли смачканата салфетка.

Той беше толкова смаян, че за миг изгуби дар слово. После лицето му се наля с кръв, той бутна чинията си настрана и се изправи:

— Моля да ме извините.

Тя протегна ръка и взе дланта му.

— Нима толкова лесно се обиждате? — попита. — А аз си мислех, че един американски сенатор би трябвало да е в състояние да приема истината.

Нежно, но решително той отдръпна ръката си, после хладно процеди:

— Лека нощ.

Сега, на следващата сутрин, с премръзнали от студената вода на Атлантическия океан крака, Брандинг напразно се опитваше да изхвърли от главата си мислите за Шизей. Питаше се дали ще я види отново, същевременно си даваше сметка, че в тази жена има нещо опасно, дори разрушително. Приятно му беше да мисли за нея — сякаш надничаше в дълбока пропаст или пък играеше на прескочикобила над жарта на голям огън. Когато беше хлапе, и той, подобно на всичките си приятелчета, искаше да изпита вълнението на смъртната опасност, да задържи това вълнение колкото може по-дълго. В това отношение беше съвсем като Питър Пан, стремящ се да задържи с всички средства буйната си младост.

— Господи — въздъхна Брандинг. — Какво става с мен?

Но вече знаеше, че това, което става с него, няма нищо общо с божието име.

Джъстин се показа на прага:

— Имаш писмо — извика тя. — С щемпел от Марко Айлънд, Флорида, което означава, че сигурно е от Лю Кроукър.

Никълъс вдигна очи от следобедните сенки, които пробягваха по земята. Протегна ръка за писмото, лицето му беше безизразно.

— Ник? — Джъстин седна на японската веранда до него, но не го докосна. — Какво има, Ник? — Очите й изгубиха пъстротата си и станаха зеленикави, това често й се случваше в състояние на емоционален стрес. Червените точици в ириса на лявото й око пламнаха от самотен слънчев лъч. Дългите й крака бяха кръстосани в коленете, тъмната коса покриваше раменете. Кожата й беше гладка и млечнобяла, обсипана с едва забележими младежки лунички. Носът й, широк малко повече от необходимото, подчертаваше силата на характера, докато плътните устни издаваха наличието на несъмнена чувственост. Годините я бяха пощадили и тя изглеждаше съвсем като момичето, което Никълъс бе срещнал на плажа на Уест Бей Бридж преди цяло десетилетие. Наистина тогава тя беше просто едно наплашено дете, а сега — жена, съпруга и майка, макар и за кратко…

— Прочети го — подаде й обратно писмото Никълъс. В гласа му прозвуча такова безразличие, че тя отново усети как я залива вълната на безпокойството. От операцията му бяха минали цели осем месеца, но той й изглеждаше все така чужд и различен както непосредствено след нея. Не харесваше храната, която Джъстин му приготвяше, макар тя да му поднасяше все любими някога блюда, сънят му също се промени. С изключение на дните след смъртта на детето, той винаги спеше дълбоко и спокойно, но сега все по-често Джъстин го чуваше да се разхожда из къщата в три часа сутринта. Най-лошото беше, че не се залавяше с нищо. Всеки ден излизаше на верандата, сядаше на стола и отправяше равнодушен поглед към градината.

В един момент тя не издържа и позвъни на доктор Ханами — хирургът, който го беше оперирал. Веднъж на всеки две седмици Никълъс ходеше на контролен преглед при него и той я увери, че от органическа гледна точка всичко у съпруга й е наред.

— Мъжът ви преодолява сериозна травма, госпожо Линеър — съобщи й хирургът с непоколебимостта на бог. — Уверявам ви, че това състояние е временно и не е предизвикано от следоперативните медикаменти. Моментното му състояние се основава изцяло на психологически фактори, но общото му възстановяване протича забележително добре. Скоро всичко ще отзвучи.

Джъстин обаче беше на по-друго мнение. Тя знаеше какво огромно психологическо натоварване може да понесе Никълъс, тъй като беше до него при сблъсъка със Сайго, помнеше отлично начина, по който той се справи със смъртно опасния си братовчед, а после и с Акико — неговата любовница. Всичко това не можеше да се промени от някаква си операция.

Джъстин отвори писмото и измъкна лист хартия, гъсто изписан на машина. Наистина беше от Кроукър, най-добрия приятел на Никълъс. Когато Джъстин се запозна с него, Лю Кроукър беше лейтенант детектив в градското полицейско управление на Ню Йорк и разследваше серията от тайнствени убийства, извършени от Сайго. Една година след като Никълъс уби Сайго, Кроукър пристигна в Япония и помогна на приятеля си да се справи със съветския агент, който искаше да разкрие строго секретния проект за добиване на петрол от океана, известен с името „Тенчи“. С този проект се бе ангажирал Танцан Нанги, приел поръчката на японското правителство. В тежката битка с един изключително силен физически съзаклятник на руснака, Кроукър изгуби лявата си ръка. Никълъс понесе това много тежко, така и не успя да се освободи от чувството за вина, тъй като Кроукър беше дошъл в Япония единствено заради него. Джъстин знаеше, че Кроукър изобщо не го счита за виновен, но Никълъс — обикновено с подчертан източен манталитет, в този случай се държеше съвсем като европеец.

Джъстин прекъсна четенето и хвърли крадлив поглед към Никълъс. Когато се върнаха от Банкок, където филиалите на „Сато Интернешънъл“ произвеждаха някои от компонентите на чипа Сфинкс, тя изпадна в ярост, разбирайки, че са се разминали с Кроукър. Нима Никълъс не е знаел кога ще пристигне приятелят му, чудеше се Джъстин. Нали той лично уреди да го приеме онзи хирург в „Тодай“? После й хрумна, че съпругът й може би нарочно е предприел това пътуване до Банкок, защото не иска да се види с приятеля си, а още по-малко — някаква протеза, която да му напомня за вината му.

Джъстин млъкна, за момент напълно неспособна да продължи. Усети погледа на Никълъс върху себе си и направи опит да се усмихне. После прочисти гърлото си и продължи:

— Знаеш ли, че идеята никак не е лоша? — проточи след кратка пауза тя.

— Какво?

— Да приемем поканата на Лю. Според мен ще бъде страхотно, ако се върнем за известно време в Щатите. — Не спомена нищо за все по-силното си желание да се прибере в Америка. — Ще плуваме, ще ловим риба, ще си почиваме, ще бъдем в компанията на най-добрите си приятели! — Почука с пръст писмото и добави: — Не зная какво ще кажеш, но на мен много ми се иска да разбера защо Аликс го нарича „капитан Сумо“!

Още в момента, в който произнасяше тези, предназначени да повдигнат настроението му, думи, тя усети, че сбърка със споменаването на изкуствената ръка на Кроукър. Никълъс се сви, сякаш го бяха зашлевили, после стана и влезе в къщата.

Джъстин остана неподвижна, с поглед, отправен в сянката на огромния японски кедър, която сякаш беше хипнотизирала Никълъс. После бавно сгъна писмото на Кроукър и го постави обратно в плика.

Изправен пред фузумата — хлъзгащата се врата от оризова хартия, която водеше към салона за тренировки, Никълъс представляваше приятна за окото гледка — висок и строен, с широки рамене над тесния таз на роден танцьор и пъргави мускулести крака на професионален атлет. Лицето му — ъгловато, по мъжки грубо и привлекателно, излъчваше някаква особена магнетичност, която нямаше нищо общо с класическата красота. Очите му — продълговати и леко извити нагоре, свидетелстваха за източната му кръв. Скулите му бяха високи, а брадичката — тежка и солидна като на баща му, англичанина. Гъстата му черна коса беше започнала да се прошарва и Джъстин много я харесваше такава. От цялата му фигура се излъчваше някакво заплашително спокойствие.

Понечи да подмине вратата, но в този момент в съзнанието му прозвучаха думите на Лю Кроукър. На едноръкия Лю! „Стига! — раздразнено си заповяда той. — Главата ти е пълна с предостатъчно неща от първостепенна важност, за да си позволяваш самообвинителни игри!“ Някъде дълбоко в душата си съзнаваше, че вината, която чувства, е нещо съвсем европейско. И се ненавиждаше за нея. Дали Полковника се е чувствал някога толкова европеец, запита се отчаяно той.

В известно отношение Джъстин беше права — това, което се беше случило на Лю Кроукър, беше просто част от неговата карма. Но същевременно тя дълбоко се заблуждаваше. Защото Никълъс беше твърдо убеден, че двамата с Лю Кроукър са родени под една звезда и тяхната карма е преплетена завинаги. Бяха като сиамски близнаци — ако нещо се случи на единия, то веднага се отразява и на другия. Затова беше убеден, че пристигането на писмото от Лю точно в този момент, съвсем не беше случайно.

Никълъс с нежелание влезе в салона за упражнения и облече черното памучно „ги“. Сякаш от цяла вечност не беше обличал този екип, усещаше го странно чужд върху тялото си. Пак поличба, потръпна вътрешно той. Но какво става с мен? Нищо не е както преди!

Въздухът тежеше от аромата на суха слама, сред която се промъкваше едва доловима миризма на мъжка пот. Никълъс погледна тапицираното чучело, висящите от тавана халки и дървената решетка за катерене край стената, която беше направил със собствените си ръце. Очите му се прехвърлиха на грубо одяланите греди под тавана, които се преплитаха под различни ъгли. Някога имаше навика да се катери по тях, придържайки се само с глезените и върховете на пръстите си.

Затвори очи и се опита да си представи колко време беше прекарал тук, изпълнявайки тежките и сложни физически упражнения, свързани с айкидо и нинджуцу — неговите основни дисциплини сред източните бойни изкуства. Ясно помнеше, че тук, в това помещение, се е упражнявал до пълно изтощение и е потъвал в пот, но изобщо не помнеше какви точно са били тези упражнения! Пресвети Боже, това не е възможно, отчаяно въздъхна той. Но беше. В душата му се промъкна ужас и отне решителността му като опитен крадец.

Коленете му омекнаха и той бе принуден да седне. После пред очите му, като скъпа, но отдавна отишла си жена, изплува споменът за последната му смъртоносна битка. Спомен, пронизан от подозрението, че паметта му беше изопачила значението на тази битка, силно преувеличавайки нейното влияние върху по-нататъшната му съдба.

Спомни си болката, която му причини Котен — японецът сумо, който се оказа съветски агент и отряза ръката на Лю Кроукър. Причини му я със същата „дай-катана“ — дълъг японски меч — който Полковника му беше подарил за тринадесетия рожден ден.

Никълъс финтира надясно и се гмурка под гарда на Котен, но борецът прехвърля катаната в лявата си ръка и стоварва дръжката й в гърдите му. Никълъс отхвръква назад и се просва на пода.

„Още не съм те чул да пищиш, варварино — хили се зловещо Котен. — Но скоро и това ще стане!“

Катаната свисти, върхът й се забива в полираните дъски на милиметри от краката на Никълъс.

Котен отново се смее — човек-планина, който спокойно посреща атаките на някакво дребно насекомо, което вероятно може да жили, но нищо повече.

Контрира неговото „оши“ с дръжката на катаната, а не със собственото си „оши“, както очакваше Никълъс. Страхотен удар в рамото, последван от остро пропукване на извадена от ябълката си става. Изгаряща болка пронизва ръката на Никълъс, цялата дясна страна на тялото му сякаш се парализира

— Мусаши нарича това „изрязване на ъглите“, варварино — зловещо се зъби Котен. — Ще те мачкам бавно и скоро ще започнеш да виеш!

Скача върху Никълъс, прави лъжливо движение с катаната, но прибягва до своето „оши“, за да го повали отново. Отпуска се на коляно, острието на катаната зловещо изсвистява във въздуха.

Никълъс отчаяно се гърчи, пръстите на лявата му ръка се забиват в бицепса на Котен и успяват да отклонят удара, но извадената от строя ключица му пречи да блокира изцяло движението „сувари ваза“ на противника.

Принуден е да освободи ръката му по-рано от необходимото и да нанесе посичащ удар „атеми“ с левия си лакът. Ясно долавя пропукването на ребрата под него.

Котен крещи от болка, извива се встрани и стоварва катаната върху Никълъс.

Никълъс следи острието с цялото си внимание. Лявата му ръка се стрелва нагоре, плъзва се по кожата на бореца, напипва китката и рязко я извива. Силата му е огромна, костта пропуква и ръката безсилно увисва.

Вече са в относително равни позиции — дясната ръка на Котен е извън строя, той е принуден да прехвърли катаната в лявата.

Но следващата му атака е неотразима и рамото му се стоварва върху дясната страна на Никълъс. Този път американецът крещи от болка. Претърколва се встрани, в дробовете му няма дори капка въздух. Главата му клюмва и потръпва от усилието да поеме живителния кислород.

Втори жесток удар в слънчевия сплит го просва по гръб. Огромното туловище на Котен се стоварва върху гърдите му.

Оттам със свистене излита и последната капчица кислород. Горчива жлъчка задавя Никълъс. Именно в това се състои най-голямата сила на „сумаи“ — особената разновидност на борбата сумо, която Котен несъмнено владее до съвършенство. Да принуди противника си да приеме боя ниско над земята — там, където силата на бореца се увеличава стократно, благодарение на огромното му тегло.

Котен насочва блестящото острие към черното „ги“ на Никълъс. Навежда се напред и натискът върху гърдите му става нетърпим. Първият удар е по-скоро цепване, от което кожата се навива на руло като коричката на обелен плод. Бликва кръв, тъмна и гореща.

Съзнанието на Никълъс крещи от безсилие. После успява да потъне в „безсъзнателното състояние на Нищото“ и организмът му преминава на пълен самоконтрол. Събира пръстите на лявата си ръка и ги стрелва нагоре — твърди като върха на най-острата сабя. Забиват се със страхотна сила в мекото и незащитено място между брадичката и гърлото на Котен.

Никълъс нанася този удар по всички правила на кенджуцу, тоест така, сякаш държи сабя в ръката си — с цялата мощ на мускулите, съзнанието и духа си. Не мисли за тялото на Котен, а за онова, което се крие вътре в него.

Ударът носи името „хвърчило“, с лекота прониква през месо и кости. Борецът е мъртъв още преди съзнанието му да успее да регистрира каквото и да било.

А после, с болно сърце и отчаян от насилието в живота си дух, Никълъс хвърля своята дай-катана в едно езеро, недалеч от сегашния му дом. Тя бързо потъва, а с нея потъва и целият му дотогавашен живот, който твърдо бе решил да забрави.

Никълъс разтвори полите на своето „ги“ и попипа хоризонталните белези, останали му от битката с Котен. Ако не бяха те, сигурно би помислил, че всичко е плод на болната му фантазия.

Нещо в стаята помръдна и главата му рязко отскочи нагоре. Сякаш очакваше нападение от неизвестен противник.

Видя Джъстин, която пристъпваше по татамите и се насочваше към него. Мълчаливо я изчака да седне до него с кръстосани крака. Очите й изпитателно пробягаха по мрачното му лице, но тя не го докосна.

— Ако болката ти е наистина толкова силна, трябва да ми позволиш да ти помогна — промълвиха тихо устните й.

Той помълча известно време, после отвърна:

— Нищо не можеш да направиш.

— Искаш да кажеш, че не ми позволяваш да направя нещо.

Главата му беше отпусната ниско върху гърдите, лицето му чезнеше в сянката.

— Държиш се неразумно, Никълъс.

— След като казваш…

Джъстин се облегна на пети и внимателно го погледна.

— Ти ми помогна, когато страдах, защо сега не ми позволиш същото?

— Не е същото.

— Е, добре — сви рамене тя и за пръв път го докосна с върховете на пръстите си. — Знаеш ли, Ник, дълго време след… след смъртта, аз бях изгубила интерес към секса… Всъщност, това си личеше съвсем ясно.

— И двамата бяхме така — отвърна той.

Тя изчака малко, просто за да го накара да осъзнае, че трябва да я остави да каже това, което беше намислила. Той знаеше от собствен опит колко й е трудно да бъде откровена, да разголва душата си.

— Отвращението ми към секса… всъщност не толкова към секса, колкото към крайния му продукт — донесъл ни толкова мъка, вместо очакваната радост — продължи по-дълго, отколкото трябва, по-дълго от нормалното…

Уловила озадачения му поглед, тя бързо добави:

— Да, Ник, знаех какво правя… какво правя и на двамата. Но нямах сили да спра. Сега си мисля, че това беше нещо като болест, като перверзен начин за наказание… Бях убедена, че след всичко, което се случи, ти никога вече няма да ме пожелаеш… Не! — сложи длан върху устата му тя. — Не е нужно да възразяваш! — После се усмихна: — Всичко е наред, повярвай ми! Това, което сторих, го сторих само на себе си. Не ти си причината за него — ти просто беше потърпевш. Съжалявам… — прошепна тя и се сгуши по-близо до него. — Иска ми се… иска ми се някак да се върнем назад във времето, да се справя по-успешно със своята болка, да не й позволя да удавя всичко край себе си…

— Ти имаше съвсем основателни причини за нея — каза Никълъс.

— А твоята болка, Ник? — погледна го в очите тя. — Бебето беше и твое…

Каза това тихо и спокойно, без да влага дори капчица обвинение в гласа си.

— Не искам да говоря по този въпрос — прошепна той. — Чувствата ми към детето са си само мои!

— Дори и с мен ли, Ник? — сепнато го погледна Джъстин. — Но нали аз съм твоята съпруга? — Даде си сметка, че повишава глас, но вече не можеше да спре. — Заедно създадохме нашата дъщеря. Нашата, чуваш ли?!

— Няма смисъл да повтаряме очевидни истини.

Гневът на Джъстин окончателно взе връх.

— Стига вече! — кресна тя. — Опитите ти да потискаш всички човешки чувства са нелепи! Какво си мислеше за мен, докато се топях от мъка, ден след ден? Несъмнено си се ядосвал, поне от време на време, виждайки как те изключвам от своята мъка. А като говорим за тези дни, искам да ти кажа, че така и не разбрах какво си изпитвал след смъртта на детето. Не плачеше (поне в мое присъствие), не искаше да говориш за това, дори и когато аз събрах достатъчно кураж да го сторя… Толкова дълбоко ли си погребал в себе си всички човешки чувства, нима вече не усещаш присъствието на бедната й душичка?

— Виждам, че отново се връщаш към позната игра — рече Никълъс. — Да играеш на съд и да ми лепваш тежките си обвинения.

— Не е така, по дяволите! Просто ти давам шанс да се разтовариш!

— Ето, виждаш ли? — подхвърли той с тежест в душата. — Вече съм виновен в твоите очи, просто защото трябва да те успокоя, като взема да ти обяснявам всичките си постъпки.

— Аз съм напълно спокойна! — извика Джъстин.

— Но лицето ти е зачервено — посочи Никълъс.

— Върви по дяволите! — скочи на крака тя и се втурна към вратата. На прага спря и просъска: — Ти предизвика този скандал и те моля да не го забравяш!

Погледите им се срещнаха и Никълъс изведнъж осъзна, че тя има право. Защо не може да събере сили и да й опише всичко, което беше изпитвал през онези ужасни дни? Или пък това, което изпитва сега?

Отговорът на тези въпроси блесна в съзнанието му с такава внезапна и безпощадна яснота, че той го усети като камък в гърлото си и бавно започна да се поти. Защото се страхуваше — това беше този отговор. Страхуваше се от самия страх в гърдите си, който нарастваше и се развиваше като живо същество.

Сенжин Омукае вдигна слушалката и нареди да му изпратят сержант Томи Азава. После запали цигара, пусна дим към тавана и зачака. От малкото прозорче на остъкления му кабинет се виждаше част от древния императорски дворец, в който преди около двеста и петдесет години е било поставено началото на най-параноичната династия в историята на Япония — династията на шогуните Токугава.

Но параноични или не, тези шогуни положително са владеели тайните на властта. Съзнавайки, че трябва да изтръгват от корен всяка проява на непокорство, те пренесли от Китай онзи вид конфуционизъм, който най-точно отговарял на техните нужди. В него се наблягало най-вече на дълга и лоялността, те били въздигнати в религиозен култ. В първоначалния си вид тази религия проповядвала вярност към собствените родители, но, подобно на всички японци във всички времена, и шогуните Токугава не издържали на изкушението да променят из корен оригиналния продукт, който попаднал в ръцете им. В резултат поданиците трябвало да изпитват чувство на дълг и вярност към своя шогун и към никой друг. А този шогун неизменно носел фамилията Токугава.

Промяната не била толкова изцяло себична, колкото изглеждала на пръв поглед. Сенжин знаеше, че преди първия шогун Токугава, на име Йеасу, Япония е била напълно феодална държава, разкъсвана от междуособните войни на регионалните военачалници, известни под името „даймио“. Йеасу Токугава успял да обедини отделните племена, да ги свърже навеки под бойните знамена на нацията и да ги превърне в могъщ народ.

Същевременно строгото разделяне на японското общество на касти започнало именно под управлението на Токугава, който бързо оценил предимствата на подобна система за пълен контрол над населението.

В известно отношение шогуните Токугава са били маниаци на контролирането, съвсем като мен, мислеше Сенжин.

Зад гърба му се разнесе дискретно покашляне и той се завъртя заедно със стола към остъклената врата на канцеларията. На прага се беше изправила Томи Язава.

— Влезте, сержант — покани я Сенжин, който никога не се обръщаше към подчинените си по име. Беше убеден, че като се обръща към тях по звание, той им показва точното място и засилва контрола си върху тях.

— Докъде стигнахте със случая на убийство и изнасилване? — попита той. — Марико не знам коя си…

— Бедната душица — въздъхна Томи. — Никой в клуба за стриптийз не знае фамилното й име.

— Така излиза — кимна Сенжин. Не я покани да седне, тъй като беше убеден, че всичките му подчинени трябва да стоят на крака пред него. Забарабани с пръсти по металната повърхност на бюрото и попита: — Имате ли да докладвате нещо ново?

— Не, сър.

— Абсолютно нищо?

— Зная, че вече сте прочел дневника, както и седмичните ми рапорти — отвърна Томи.

— А посланието, открито върху трупа? „Това можеше да бъде и жена ти“… Работихте ли върху него?

— Да, сър. Успях да установя, че жертвата не е била омъжена и често е приемала покани от различни мъже. Приятелите й никога не са посещавали клуба, а от разпитите на останалите танцьорки стана ясно, че Марико не е била близка с нито една от тях. Те казват, че ги е гледала отвисоко. Най-вероятно е момичето да си е въобразявало твърде много…

— Значи си е сбъркала професията — промърмори той.

— Вероятно е така, сър.

Сенжин спря поглед върху Томи Язава. Беше ниска и набита, но с всички необходими женски извивки на тялото си. Върху волевото й лице доминираха големи блестящочерни очи, по-извити нагоре от обичайното. Косата й беше дълга, направена насложен кок и също така блестящочерна. Сенжин знаеше от опит, че тя е много добър служител и именно затова й беше възложил разследването на случая Марико. Ако тя не успее да надуши нещо, значи никой няма да може да го стори.

— Колко време измина? — попита той. — Осем месеца, нали? Според мен е време да пратим делото към архив.

— Сър, позволете да подчертая, че аз бях единствената служителка, заета с разследването. — Очите на Томи бяха заковани в стената, на около половин метър вляво и над главата на Сенжин. — Зная какво чувства човек, който си няма никого на този свят. Може би за вас и отдела тази Марико не означава нищо, но за мен тя е близка душа, сродно човешко същество. Много моля да ми разрешите да продължа разследването.

— Градското полицейско управление не се интересува от вашите молби и желания, сержант! — строго отвърна Сенжин. — То действа по свои установени правила и има проблеми с недостига на хора. — Очите му със задоволство забелязаха как по страните на Томи избиха тъмночервени петна. — Трябва ли да ви напомням кой ви даде пълна свобода да работите месеци наред върху случай, който и двамата считахме за неразрешим още първия ден? Бъдете благодарна, че ви отпуснах толкова време за задоволяване на личните ви амбиции!

— Слушам, сър — отвърна Томи. — Високо ценя разбирането, което проявихте. Но преди да умре, Марико не е имала на кого да се облегне в живота. Затова много ми се искаше поне сега нещата да са други.

— Направихте всичко възможно, сержант. Но вече ни притискат нови задачи.

— Да, сър.

Сенжин рязко се изправи и застана точно пред очите на Томи.

— Хората не ме харесват особено, нали, сержант? — попита той.

— Сър?

— Дали е поради възрастта ми? — попита той с тон, в който се съдържаше и отговорът. — След шест седмици ще навърша двайсет и девет… Дали им се струвам твърде млад за началник на отдел „Убийства“?

— Възрастта няма нищо общо със способностите, сър.

Сенжин гледаше право в очите й, когато тя изговаряше тези думи. Душата му изведнъж се изпълни с непонятни предчувствия. Изпита усещането, че е пуснал още един хищник в периметъра, който беше запазил за себе си, и тревожно се запита дали пък не е подценил интелигентността на Томи Язава. Винаги се беше гордял с факта, че не подценява противниците си. Но тази сержант детектив не беше негов противник. Поне засега.

— Дали не мислят, че въпреки успехите на отдела, аз не притежавам необходимите качества да го ръководя, сержант?

— Не, сър, не е така.

— Ето че все пак стигнахме донякъде — кимна Сенжин, направи кратка пауза, после добави: — Хайде, сержант, кажете честно какво мислите. Тук сме само двамата.

— А подслушвателната апаратура?

Сенжин сведе глава и скришом се усмихна. Не само е умна, но и бързо съобразява, помисли си той. Това му харесваше. Победата над човек като нея криеше доста неизвестни.

Излезе иззад бюрото и се изправи пред нея. Застана толкова близо, че чуваше дишането й и долавяше миризмата на парфюма й.

— В тази канцелария такава апаратура няма — каза той и впи очи в нейните. — А у вас има ли?

— Аз съм чиста, сър.

— Тогава нищо не ви пречи да говорите — рече той.

Томи отвори уста да поеме въздух, но той сякаш бе лишен от кислород. Зави й се свят от неговата близост. Изведнъж го усети като жив човек, при това мъж. Отдавна го наблюдаваше отдалеч, но сега, изправен пред нея, той й подейства като чаша неразреден алкохол. Ноздрите й неволно се разшириха от аромата на мъжкото му тяло и тя направи невероятно усилие да запази самообладание.

— Моля, разрешете да ви задам един въпрос — знаете ли произхода на фамилното си име — Омукае? — попита тя.

— Да речем, че не го зная — хладно се усмихна Сенжин.

— Омукае означава пратеник от друг свят. Нещо като демон…

— Или ангел.

— Така е — кимна Томи, опитвайки се напразно да навлажни пресъхналата си уста. — Но и в двата случая „омукае“ не принадлежи на този свят. — Сенжин разбра, че под „този свят“ тя има предвид Япония. — По мнението на част от личния състав, началникът… — Тя млъкна, безсилна да преодолее строгите закони на служебната йерархия, които забраняваха всякаква критика на висшестоящите.

— Кажете, сержант — ледено процеди Сенжин. — Вече имате разрешението ми да говорите свободно.

— Част от личния състав е на мнение, че началникът изпълнява служебните си задължения така, сякаш наистина е „омукае“ — довърши мисълта си Томи. Невинаги, разбира се, но хората остават с впечатлението, че мислите повече за себе си, отколкото за полицията и поверения ви отдел в нея.

— И вие ли мислите така, сержант?

Томи беше безкрайно объркана. Официалният тон на разговора им влизаше в остро противоречие с физическата близост между двамата, а близкото разстояние до очите му я оставяше без дъх.

— За да ви отговоря съвсем…

— Почакайте! — рязко я прекъсна Сенжин. — Въпросът ми не беше поставен честно и аз го оттеглям. Видите ли, сержант, между нас двамата има нещо общо… Всеки по свой начин е нещо като черна овца на отдела. Моето бързо издигане в службата до голяма степен се дължи на серията от преждевременни кончини на висши полицейски служители. И това издигане очевидно не е по вкуса на всички, нали?

Томи замълча. Беше безкрайно благодарна на началника си, че пропусна обсъждането на нейното положение в отдела, което, както и двамата добре знаеха, се дължеше на нещо като наследство. После се замисли за инцидентите, които, както Сенжин сам изтъкна, го бяха издигнали на върха. В продължение на месеци една банда убийци на Якудза2 действаше буквално под носа на полицията в Токио. Всички усилия да се идентифицират нейните членове оставаха без резултат.

Но Сенжин Омукае успя да се внедри тайно в престъпния свят. Тайно означаваше без разрешението и знанието на отдела. И впоследствие разкри смайващо широка мрежа на корупция, подкупи и дори убийства, изградена в същия този отдел „Убийства“ на полицията, част от офицерите на който бяха сключили таен договор със самия „оябун“ — шефът на клана Якудза. На практика Сенжин беше успял сам, с голи ръце, да ги разкрие и залови.

Отделът му беше безкрайно задължен, тъй като, благодарение на него, всичко бе покрито с булото на секретността. Нахалните вестникари така и не успяха да надушат скандала и честта на полицията беше спасена. Томи знаеше, че всичко приключи с масово подаване на оставки.

Сенжин наруши интимната близост помежду им и бавно се върна зад бюрото си. А Томи изпита нещо средно между облекчение и мъка и това я разтревожи още по-силно.

Сенжин замислено подръпна от цигарата си, която беше изгоряла почти докрай.

— Индивидуалният подход към възстановяване на социалната справедливост отдавна вече не се счита за престъпление — промълви накрая той. — Това е моето официално становище и вие сте свободна да го повторите пред всички сътрудници на отдела. — Смачка фаса в пепелника пред себе си и продължи: — Но след като и тъй, и тъй вече повдигнахте този въпрос, няма да е зле малко да ви просветля. Задълженията ни тук са доста разнообразни, но най-главното от тях е да пазим гражданите на Токио от терористични набези. Ако не сте проспали курсовете си по ориентация, вие несъмнено знаете, че терористите не разсъждават като обикновените граждани. Те действат хаотично, а мислят анархично — тоест, мислят като отделни индивиди. Мой дълг, по-скоро наш общ дълг, сержант, е да неутрализираме тези терористи още преди да са навредили на когото и да било. От опит разбрах, че най-добрият начин за това е да се научим да мислим като тях. А от личните ми успехи и от успехите на отдела през петте години, в които го ръководя, ясно се вижда мъдростта на моята стратегия. — Очите му отново се спряха върху лицето на Томи: — Ясно ли се изразявам?

— Съвършено ясно, сър.

— Добре — кимна той и отново отправи поглед през прозореца. — Считайте случая Марико за приключен и се пригответе да чуете новата си задача. Някога да сте се сблъсквала с името Никълъс Линеър?

— Да — кимна Томи. — Мисля, че това име е познато на цяло Токио.

— И не само на него — ледено процеди Сенжин, после бавно се извърна с лице към нея. — И така, новата ви задача се нарича Линеър-сан. Трябва да не се отделяте от него и да му осигурявате надеждна защита.

— Сър?

— Изтрийте това смаяно изражение от лицето си, сержант — каза Сенжин и отново пристъпи към нея. Тази сутрин прихванахме едно кодирано съобщение на съветското военно разузнаване. Само преди двайсет минути то беше разшифровано, ето го — той й подаде лист тънка хартия, пръстите й за миг докоснаха неговите, очите им се срещнаха. После Томи побърза да сведе поглед към изписаната на машина страница, а Сенжин продължи: — По всичко личи, че Линеър-сан е осъден на смърт от руснаците. Сама виждате, че убийството му трябва да бъде извършено не по-късно от следващата седмица.

Минералната баня „Шакуши фуро“ се намираше в Ропонги — блестящия квартал на Токио, в който чужденците се чувстваха по-малко чужденци, но в който всеки японец над осемнайсет години се чувстваше доста необичайно. Според мащабите на града, тя не беше много далеч от офиса на Нанги — на малка странична уличка с модерни кафенета и дискотеки, които се оживяваха предимно нощем. На ъгъла срещу нея имаше огромен магазин за аудио и видеотехника, чиито петметрови витрини бяха изцяло запълнени от плътно долепени един до друг телевизионни екрани, а на тях се кривеше двойка млади таланти в това, което напоследък беше известно с думичката „пърформанс“. „Таланти“ пък наричаха онзи особен продукт на модерната телевизия, под който се криеха млади хора с разностранни дарби и които на практика не владееха в достатъчна степен нито една от тях. Вероятно затова приличаха на манекени за дрехи и фризури и се сменяха на екрана с онази лекота, с която човек примигва.

Нанги влезе в банята, купи си номерче на ластик и отиде да се съблича. Тази процедура не беше от леките. През войната бе получил сериозни увреждания на нервите на краката и в резултат движенията му бяха сковани и някак некоординирани. Подпирайки се на бастуна с драконова глава, той внимателно отпусна скелетоподобното си тяло върху полираните дъски, на скамейката, която бе поставена под дългата редица метални шкафчета.

Как ли ще възприеме лицето ми Кусунда Икуза, запита се той, докато бавно сваляше дрехите си. Несъмнено информацията му ще бъде пълна, не може да не знае, че десният му клепач е замръзнал завинаги в полуотворено положение, а под него се крие синкавобяла и напълно безполезна очна ябълка. Може би са му показали и снимка на Нанги, но това нямаше особено значение. Защото в мига, в който здравото му око се спре върху лицето на Кусунда Икуза, той ще знае от какъв материал е направен този мъж и дали ще може да го победи в психологически двубой.

За миг остана напълно неподвижен, душата му просто плачеше за цигара. Нанги се отказа от пушенето в деня, в който погребаха Сеичи Сато. Не като самонаказание, а по-скоро като вечно жив спомен за духа на своя приятел — като онова огънче, което мъждука над гроба на убит войник. И наистина, в мига, в който организмът му започваше да копнее за никотин, пред очите му се изправяше съвсем ясно покойният му приятел. Неговият по-голям брат бе жертвал живота си за Нанги по време на войната. След смъртта на Сеичи този факт остана тайна за всички близки и приятели на Нанги, дори и за Никълъс.

Нанги си припомни траурната и нищо неозначаваща за него будистка церемония на гроба на Сеичи. В страна като Япония подобна церемония беше задължителна, тъй като будизмът и шинтоизмът бяха изключително разпространени. Спомни си и своята безмълвна молитва на латински, докато около гроба палеха ароматизирани пръчици и свещениците запяха своите протяжни песни.

А после Нанги изпразни съдържанието на сребърната си табакера в близкото кошче за боклук и взе влака за Токио. Там, вместо да отиде в офиса си, той се озова в църквата.

Войната го бе променила в много отношения — изгуби окото и пъргавината на походката си, раздели се с най-добрия си приятел. Но всичко това беше дреболия в сравнение с духовната промяна, отвела го в лоното на католицизма. Докато се носеше по вълните на Тихия океан върху останките от сваления си самолет и душата му тръпнеше от ужасния спомен за гибелта на Готаро, той неволно потърси утеха свише. Бог не означаваше нищо за будизма и шинтоизма, но именно от Него се нуждаеше Нанги сред водната пустош, именно към Него отправяше своите молитви. Първото нещо, което потърси след края на войната, беше Библията.

Много години по-късно, обърнал гръб на траурната церемония край гроба на Сеичи, той влезе в своята църква и седна в тясната кабинка за изповеди.

— Простете греховете ми, отче…

Беше намерил спокойствие за душата си. Беше тъжен, но Бог беше с него и му предлагаше утеха. Понякога обаче го обземаха съмнения, точно като сега, в тази минерална баня, изпълнена с гореща пара. Не можеше да разбере дали е станал по-силен, или по-слаб, благодарение на католицизма. Наистина, в мигове на изпитание чувстваше подкрепата на своята вяра. Но в други, като този сега, изпитваше тревога от своята тотална зависимост от католическата вяра — такава, каквато се проповядваше в Рим. И кръгът се затваряше. От една страна, си даваше сметка, че част от вярата му означава сляпо подчинение на Божията воля и диктата на Църквата, но от друга — подобно на наркоманите, които чувстват разрушителната сила на наркотика — той усещаше как волята му бавно се топи и изчезва. И това го плашеше.

Но най-лошото беше, че така и не успяваше да надмогне себе си и да сподели съмненията си в кабинката за изповед. Съзнаваше, че сам по себе си този факт е грях, но не можеше да назове провал онова, което сам не знаеше какво е. Дали всичко това означаваше, че е изневерил на своя Бог, или пък обратното — че Бог му е изневерил?

Нямаше отговор на този въпрос, а напоследък все по-често се питаше дали между двете му части изобщо съществува някаква разлика. Объркването му пречеше да се пречисти, а това засилваше допълнително чувството му за изолация, за спускане на безнадежден морален мрак както над него, така и над тези, които го заобикаляха.

Насочи здравото си око към металната врата в дъното на помещението. Мислите му бавно се завърнаха в настоящето. Съсредоточи се и започна да диша дълбоко, тъй като си даваше сметка, че ще трябва да използва всички резерви, за да проведе успешно предстоящия разговор с Кусунда Икуза.

Освободен от облеклото си, Нанги заключи металното шкафче и уви ластика около китката си. Използваше бастуна доста по-свободно в сравнение с това, което си позволяваше на обществено място. Отдавна беше разбрал, че умният човек може да извлече косвена изгода и от своите недъзи. Имиджът на герой от войната все още означаваше много в Япония и Нанги без колебание прибягваше към него.

Бавно пое по плочките на влажния коридор, здравото му око със странна триъгълна форма заблестя от прилив на енергия. Плочките бяха дървени, а между тях и бетонния под имаше плитки улеи за оттичане на водата. Бастунът му звучно чукаше върху тях.

В малката кабинка бе посрещнат от млада жена, която го настани до димящата вана, взе бастуна му и започна да го облива с дървения черпак. Друга девойка насапуниса тялото му и започна да го разтрива с огромна гъба от морска пяна. Горещата вода го караше да се разтапя от удоволствие.

Чист или „пречистен“ — както биха казали шинтоистите — Нанги бе изправен на крака и насочен към другата част на помещението. Момичетата не забравиха да му върнат бастуна.

Там го чакаше Кусунда Икуза.

Нанги се оказа неподготвен да се изправи срещу толкова млад човек и това ясно му пролича. Икуза нямаше дори трийсет години — съвсем бебе според стандартите на Нанги. Нима толкова млад човек може да е представител на „Нами“, а следователно и на самия японски император?

Някога Икуза положително се беше занимавал с борбата сумо. Здравите мускулести крака бяха подвити под едро и тежко тяло, широки пластове тлъстина се гънеха от шията му надолу. Въпреки това от фигурата му се излъчваха онази сила и стремителност, които човек открива в куршума.

Главата му беше абсолютно гола. На мястото, на което би трябвало да е косата, имаше само тъмна и сякаш надупчена с миниатюрна игла кожа. Ушите му бяха малки и женствени, на устните му бе застинала изкуствената усмивка на гейша, не, по-скоро на актьор, изпълняващ женска роля. Но черните очи, разположени като скъпоценни камъни в бялото кадифе на това болезнено бледо лице, сякаш бяха събрали в себе си лъчите на невидима, но мощна светлина и стигаха чак до дъното на душата. Този човек обладаваше могъща „хара“ — духовна сила, и Нанги моментално застана нащрек.

— Танцан Нанги, за мен е голяма чест да се запозная с вас — каза Кусунда Икуза и леко склони глава. — Изпратен съм при вас от името на „Нами“ и всичко казано оттук нататък считайте за казано директно от нея.

Ритуалният поздрав беше изречен с дълбок и едва забележимо дрезгав глас, някак странно напевен — като на шинтоистки свещеник.

— Кусунда Икуза, за мен е чест — отвърна в същия стил Нанги. — Усещам присъствието на „Нами“, чувам гласа й.

Кусунда Икуза кимна с глава, явно доволен от спазването на ритуалите. После вдигна дебелата си ръка, станала сякаш къса от тлъстини и мускули:

— Запазил съм място, където ще можем да говорим спокойно.

След тези думи се изправи и поведе Нанги към басейна, разположен в огромно помещение с висок, губещ се сред изпаренията свод. Хората във водата разговаряха шепнешком, но въпреки това ехото улавяше гласовете им, блъскаше ги във влажните плочки на стените и свода, след което отново ги връщаше над повърхността на водата.

Икуза се спря пред една ниша. Малки светлозелени вълнички тихо се плискаха в зелените плочки, самата ниша беше отделена от басейна с двуметрова преграда от дебело стъкло, зад което се мяркаха голи тела, превърнали се в анонимни сенки.

Икуза леко се плъзна във водата. Нанги остави бастуна си на плочките и с мъка се настани до него. През цялото време се питаше защо събеседникът му е избрал това място за тяхната среща, дали не е искал да изложи на показ физическите му недъзи?

За известно време останаха отпуснати в приятно топлата вода, отърсвайки, се от френетичния ритъм на външния свят. Тук, потопени в нея, те намериха, спокойствие. Поне това спокойствие, което предварително бе пожелал Икуза.

Нанги затвори здравото си око, хвана се с една ръка за перваза на басейна и престана да мисли за каквото и да било. Отвори окото си и се съсредоточи, едва когато Икуза очаквателно се прокашля.

Веднага почувства пронизващата сила на тези очи, мощни като лазери, които се бяха забили в лицето му. Слънчевите зайчета от леко развълнуваната водна повърхност превръщаха лицето на Икуза в странен екран, по който се гонеха малки летни облачета.

И то наистина беше екран, но екран, който отразява далеч повече неща от безгрижните светлосенки. Нанги разбра, че ще трябва да разгадае това лице, ако иска да запази позициите си в предстоящия разговор.

— Нанги-сан — започна Кусунда Икуза. — „Нами“ желае да обсъди с вас един въпрос от особена важност.

— Вече ми казахте това по телефона — отвърна с подчертано безразличие Нанги.

— „Нами“ изпитва известно, бих казал дори силно безпокойство от начина, по който ръководите своя бизнес.

Лицето на Нанги запази безизразното си изражение.

— Не знаех, че „Нами“ има причини да разследва дейността на „Сато Интернешънъл“ — каза той.

— Сторихме това по два повода — отвърна Икуза. — Първият беше участието ви в проекта „Тенчи“. Програмата за добив на петрол от океанското дъно е изцяло спонсорирана от правителството, следователно интересът на „Нами“ към нея е напълно оправдан.

Нанги бързо забеляза, че Икуза се готви да направи пауза, отново затвори здравото си око и потъна в размисъл така, сякаш беше сам. Не го беше грижа за начина, по който започна тази среща, тъй като вече бе успял да долови обвинителната нотка в гласа на Икуза. Неясна и далечна, затова и особено обидна. А сега пък нарочно мълчи, просто за да възбуди интереса му към втората причина, накарала „Нами“ да обърне внимание на „Сато Интернешънъл“.

Вече беше убеден, че тактиката на Икуза за началото на разговора е преднамерено обидна. Какво ли иска да спечели чрез нея? Дали това е обикновен опит за налагане на волята, или зад него се крие друг, по-изтънчен мотив?

Нанги прочисти съзнанието си, разбрал, че е безсмислено да си задава подобни въпроси. Ще слуша и наблюдава Икуза, ще се опита да го прецени като противник. Едва тогава ще може да разчита на някакви смислени отговори.

— Преди три години проектът „Тенчи“ се размина на косъм от руско компрометиране — поде най-сетне Икуза. — И оттогава насам добива значително по-малки количества петрол от първоначално предвидените.

— Съвсем вярно — размърда се във водата Нанги. — Преди всичко обаче искам да подчертая, че Никълъс Линеър почти сам успя да спаси тайната на „Тенчи“ от ръцете на руснаците. Второ: открихме, че пластовете шистоидна глина на дъното на океана край Курилските острови са далеч по-плътни от обикновеното. Нашите геолози вече са убедени, че това се дължи на честите земетресения в района. Органичният състав на тези шисти е доста особен.

Настъпи мълчание. Сенките, които се движеха зад обсипаното с капки стъкло, бяха размити и неясни. В комбинация с тихия плясък на вълничките те сякаш се превръщаха в някаква странна фотолента, върху която човек може да интерпретира каквото му хрумне.

— „Нами“ е запозната с докладите на вашите геолози — каза най-сетне Икуза и в гласа му се долови смътно неодобрение.

А Нанги усети, че отново му се подхвърля въдичка. Икуза не отправи открити обвинения нито към него, нито към „Сато Интернешънъл“ и едва ли щеше да го стори отсега нататък. Какво знае той? Дали задачата му не е просто да опипа терена? Може би разчита, че сам Нанги ще му предостави доказателства за своите прегрешения?

— Значи „Нами“ е наясно и с нашите усилия час по-скоро да достигнем пълната мощност на проекта — каза на глас той.

— „Тенчи“ е само част от въпроса — лениво отвърна Икуза и започна да движи краката си под водата. Рой ситни мехурчета се втурнаха към повърхността. Изчака ги да се пръснат в тялото на Нанги и едва тогава добави: — Главната причина за безпокойството на „Нами“, а при създалите се обстоятелства бих, казал — дори и за тревогата й, се крие другаде…

Спокойствие и търпение, заповяда си вътрешно Нанги. Няма друг начин да разбере каква е истинската причина за тази среща. Той имаше своите тайни, разбира се. Но като всеки човек, който има какво да крие, и той беше до известна степен уязвим. Усещаше как въпреки волята си започва да се безпокои от начина, по който го разпитваше Икуза. И съзнаваше, че трябва да удвои усилията за прикриване на това безпокойство, ако иска да му попречи да свърши работата вместо Икуза.

Нанги остро погледна събеседника си и каза:

— Искрено желая да ви предоставя информацията, от която се нуждаете.

— Дори ако собствената ви философия невинаги съвпада с тази на „Нами“, така ли?

— Зная докъде се простира моят дълг — отвърна Нанги. — В онези концентрични кръгове, в които лежи дългът на всеки японец. Император, родина, компания, семейство.

— Несъмнено — кимна Икуза. — Но човек понякога се пита в какъв порядък са подредени тези кръгове.

Нанги замълча, ясно усетил, че онзи очаква сам да се подхлъзне.

— Ако съвестта ви е чиста, няма от какво да се страхувате, Нанги-сан — подхвърли пренебрежително Икуза.

Нанги разбра, че ръкавицата е хвърлена. Разбра и още нещо — пасивното поведение няма да мине, Икуза е прекалено умен за подобен похват. Усети, че трябва да мине в нападение, ако наистина иска да придобие вярна представа за този човек. Но подобна тактика може да се окаже нож с две остриета и игра с огъня, тъй като противникът му почти сигурно я очаква.

А колкото повече говори човек, толкова повече се разкрива.

— Откритостта никога не е била заместител на благородството — започна след известен размисъл той, уморен да бъде единствена тема на разговора. — „Ижи о хару“3 върши чудесна работа, когато става въпрос за XVI век на Токугава или за романтичните разбойници от Якудза, но в днешните сложни времена „ижи о хару“ най-често се използва като лост за постигане на известно лично предимство.

Икуза примигна, изненадан от мощната атака на Нанги. Даде си ясна сметка, че Нанги току-що бе поставил под въпрос не само личните му мотиви, но и тези на самата „Нами“.

— „Нами“ е над всякаква критика и посегателства — малко вдървено отвърна той.

— Предателството никога не може да бъде неприкосновено — внимателно промълви Нанги. — То трябва да се изтръгва из корен, независимо на каква почва е поникнало.

Кусунда Икуза се размърда и в един кратък, изпълнен с напрежение миг Нанги изпита чувството, че ще бъде нападнат. После едрият мъж се успокои, а вълните, повдигнати от огромното му тяло, се плиснаха през ниския парапет и заляха плочките.

— Вярно е — каза Икуза. — Предателството не може да бъде толерирано, независимо на какво ниво е осъществено. — Нанги със задоволство долови напрегнатата нотка в гласа му. — Именно това е причината за нашата среща.

— Предателство — повтори Нанги, опипвайки думата с език, сякаш тя беше рядко вино, което трябва да се назове. Питаше се чие предателство има предвид Икуза и какво съдържа то. Оказа се, че не трябва да чака дълго.

— „Нами“ се безпокои от действията на вашия партньор „итеки“ Никълъс Линеър — промълви Икуза и опари лицето на Нанги с огнения си поглед.

Зад стъклената преграда продължаваха да помръдват неясни сенки, съвсем подходящ декор за тази странна среща.

— Значи Никълъс Линеър е обект на внимание от страна на „Нами“? — внимателно попита Нанги.

— Точно така — малко надуто отвърна Икуза, който очевидно очакваше да шокира събеседника си със споменаването на това име. Уверен, че е успял, той отново се чувстваше на твърда земя и това съвсем видимо му носеше удовлетворение. Нанги мълчаливо си отбеляза тази проява на слабост. — Десетилетия наред „Нами“ се задушаваше в примката на американците и останалия свят, Нанги-сан — продължи дебелият мъж. — Непрекъснато ни се напомняше, че ние сме само една бедна и изгубила войната страна. Нима това не е един вид промиване на мозъци? И какво се получава, когато един силен човек е подложен на насилствена манипулация в продължение на десетки години? Той неволно започва да вярва в това, което му се внушава. Точно това се случи на японците от вашето поколение!

Проснат във водата, Кусунда Икуза приличаше на огромна крастава жаба, която се тъпче с гадни насекоми. Нанги имаше чувството, че този човек е лишен от младост, а следователно и от възможността да възприема живота чрез собствения си опит.

— Но хората от моето поколение са израснали в обстановка на една силна японска икономика и още по-силна валутна единица — продължи монолога си Икуза. — Нещата се обърнаха на сто и осемдесет градуса, Нанги-сан. Вече ние сме тези, които завладяват Америка, купуват недвижима собственост, звукозаписни компании, банки и електронни заводи. На практика единствено японците държат на повърхността потъналата в огромни дългове американска икономика. Години наред откупуваме ценните книжа, емитирани от правителството им, а сега започваме да правим същото и с акциите на промишлените им предприятия. Много скоро тези предприятия ще бъдат наша собственост. Американската продукция, става все по-нискокачествена. Светът, който някога се е смял на японските стоки, днес се смее на американските. Учили са ме, че всичко, което знаем за проектирането и качествения контрол, дължим на американците. Но все по-трудно вярвам в това!

Лицето на Икуза потръпваше от трудно сдържан гняв — сякаш описаните световни явления са му налеели лична обида, сякаш бе живо превъплъщение на обидената Япония.

— Истина е, че Америка все още притежава огромен запас от природни ресурси — нещо, което ние никога няма да притежаваме. Мощта на въоръжените им сили е също така огромна. Но запитайте се, Нанги-сан — това ли е тази Америка, която ни окупира през 1946 година? Не! Неграмотността и престъпността са проблеми, които стават все по-тежки в тази страна. Днес Америка се бори да се опази чиста от невероятното количество мелези с ограничени умствени способности, които я заливат като могъща приливна вълна. Либералната й политика по отношение на имигрантската вълна ще бъде последен пирон в ковчега й. Във финансово отношение дълговете й са толкова огромни, че тя няма практическата възможност да ги обслужва. Банковите банкрути се увеличават непрекъснато, а ние знаем, че те имат ефекта на снежната лавина. Америка днес е страна в сериозен упадък.

— Дори да приема всичко казано дотук за абсолютна истина, аз все пак не виждам какво общо има то с Никълъс Линеър — обади се Нанги.

Икуза — изръмжа и се размърда, тежкото му тяло предизвика ново вълнение в нишата.

— Макар произходът му да е смесен — англо-китайски, той е американски гражданин — каза той. — Освен това поддържа доказани връзки с разузнаването на тази страна. Никога не забравяйте, че когато руснаците го плениха и изтезаваха, той служеше на най-голямата американска шпионска централа.

Икуза млъкна и остави последните си думи да увиснат във въздуха като тежко обвинение.

— Линеър-сан преживя немалко тежки мигове, за да опази тайната на „Тенчи“ от руснаците — обади се Нанги.

Икуза самодоволно се усмихна, сякаш отдавна бе чакал повдигането на този въпрос.

— Вашата лоялност по отношение на този мелез е добре документирана, Нанги-сан! — хладно изсъска той.

Нанги запази самообладание с върховно усилие на волята. Даваше см сметка, че избухне ли в момент, като този, Икуза ще го осъди на смърт.

— Вече ви казах, че добре зная докъде се разпростират моите задължения — каза с равен глас той.

— Американците са майстори на лъжата и измамата — продължи дебелият, без да дава вид, че го е чул. — Когато са врагове, те побеждават; когато са приятели — експлоатират.

Нанги слушаше с неотслабващо внимание и веднага разбра, че Икуза минава от общото към конкретното: вече говореше единствено за Никълъс.

— Обединението между „Сато Интернешънъл“ и „Томкин Индъстриз“ изобщо не трябваше да бъде допуснато — продължи дебелият мъж и мрачно поклати глава. — Преди всичко, защото „Тенчи“ има жизненоважно значение както за националната сигурност на Япония, така и за независимостта й от чужди енергийни източници. Не е необходимо да ви напомням, че именно тоталната ни зависимост от вносно гориво ни прави толкова силно уязвими. И именно тази зависимост роди проекта „Тенчи“. — Пронизителните очи на Икуза отново се забиха в лицето на Нанги: — Втората причина, заради която наричам грешка споменатото обединение, Нанги-сан, се дължи на факта, че вашата компания има достъп до твърде много тайни — промишлени, държавни, дори и военни. А това прави присъствието на чужденец в нея още по-опасно и нежелателно. Поставихте ни под заплаха, но не бива да си въобразявате, че това състояние може да продължи.

Макар да знаеше какво ще последва, Нанги предпочете да замълчи. Нека го каже гласно, помисли си той. Няма да му помагам!

— „Нами“ поддържа становището, че тази опасна връзка с американеца трябва да бъде прекъсната — съобщи му с равен глас Кусунда Икуза. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. Както в личен, така и в чисто делови план.

Нанги не отвърна нищо, но Икуза реши да продължи със съветите си.

Имате трийсет дни да ликвидирате сливането между „Сато Интернешънъл“ и „Томкин Индъстриз“. Но аз настоявам още от днес да изолирате всички служители на „Томкин“ от каквато и да било връзка с „Тенчи“. Също и Никълъс Линеър, разбира се.

Нанги се почувства като човек, на когото току-що са прочели смъртната присъда.

— А какво ще стане с предприятието за съвместно производство на компютърния чип „Сфинкс“? — попита той. — Това е първият ни джойнт венчър с „Томкин“, именно те ни предоставиха технологията T-PRAM. А печалбите ни са огромни.

— Съвместното предприятие ще бъде разтурено, разбира се — отвърна Икуза и очите му отново зашариха наоколо.

— Без участието на „Томкин“ ние оставаме с празни ръце — поясни Нанги. — Технологията си е стопроцентово техен патент.

Очите на Икуза се върнаха върху лицето на Нанги.

— Намерете начин да се сдобиете с технологията, след като този T-PRAM-чип е толкова печеливш — някак разсеяно подхвърли той.

— Нямам намерение да крада притежанието на своя приятел! — отсече решително Нанги.

— Мисля, че ще ви трябва малко време да обмислите този въпрос — бавно и внимателно рече Икуза и вдигна ръка, сякаш за благословия: — Трябва ясно да видите кои са истинските ви приятели.

Нанги замълча. Сякаш го бяха разпънали на гола скала и лешоядите всеки миг щяха да започнат да ръфат тялото му.

След малко Икуза отново проговори, в гласа му прозвуча едно, на пръв поглед, нескрито доброжелателство:

— Вече няколко пъти казахте, че знаете докъде се простира дългът ви, Нанги-сан. Затова мисля, че е излишно да ви го напомням… — Но въпреки това го стори: — Дълг към императора, дълг към родината, дълг към компанията и накрая — дълг към семейството. Това е точният ред. — Икуза затвори очи и сякаш едва сега реши да се отдаде на приятното отпускане в топлата вода: — Изпълнете своя дълг, Нанги-сан. Към това ви призовава „Нами“… и императора!

Котън Брандинг се събуди с необичайно чувство за сексуално напрежение. Ерекцията му беше толкова силна, че не спадна дори след уринирането.

Сънува Шизей.

В съня си чуваше музиката, усещаше бедрата й, а най-вече това, което се криеше между тях. Бяха се любили в такт с музиката, бавно кръжейки по плочките на дансинга, пред очите на оркестъра. Брандинг се изчерви от спомена за този сън. Обля главата си със студена вода, сякаш това щеше да му помогне да се отърве от натрапчивото видение.

После в съзнанието му изплува Мери, мъртва едва от два месеца. Отново видя как вадят тялото й от смачкания мерцедес, ударен челно от тежък камион, шофьорът на който бе изгубил контрол над управлението и бе минал в платното за насрещно движение на вашингтонската магистрала 295. Телевизионният репортер съобщи, че полицията била принудена да използва оксижен, за да я извади от смачканите ламарини, станали неин ковчег.

Надвесен над малкия умивалник, Брандинг потръпна и стомахът му изхвърли навън всичко, което беше останало в него от предишната вечер. Това му помогна да се справи с ерекцията, сънят също се разтопи и изчезна.

Взе душ, нахлузи къси панталони, зелено поло и леки чехли, след което се отправи към кухнята. Подобно на всички помещения в този дом, кухнята беше огромна — пълна със златиста светлина, въпреки ранния час. Зад прозореца се виждаха пясъчните дюни и водите на Атлантическия океан, които неуморно атакуваха брега.

Кафето се приготви автоматично от някаква западногерманска машинка, която Мери беше поръчала от каталога „Уилямс-Сонома“. Брандинг никога не беше виждал смисъла от подобни уреди, но тази сутрин беше доволен от наличието й. Пъхна един замразен кроасан в микровълновата печка, изчака го да се затопли и го прехвърли в картонена чиния.

Излезе на верандата, отпи глътка кафе и захапа кроасана. Очите му се спряха на телефонния апарат, над главата му крякаха гларуси. Не усети вкуса нито на кафето (което беше отлично), нито на кроасана (който и без това не струваше). Мислеше си дали да позвъни на Типи Норт — домакинята на снощния маскарад — и да поиска от нея телефона на Шизей, или поне фамилното й име. Бяха изминали три дни от тяхната среща — цяла вечност.

В същия миг издрънча звънецът на входната врата. Хвърли машинален поглед на часовника си — беше едва осем сутринта, при това в неделя. Някой вероятно се е объркал. Продължаваше да гледа апарата, забравил напълно за закуската си. Входният звънец отново се обади, но той не му обърна внимание. Не беше в настроение за гости, а и този, който беше решил да се появи толкова рано, сигурно ще се окаже невероятен досадник.

Гларусите продължаваха да кръжат с крясъци ниско над водата, нощната влага между дюните чакаше екзекуцията си от слънчевата светлина. Присвивайки очи, той можеше да види изсъхналите останки от подковообразен рак, древната сивкавочерна коруба остро контрастираше с белия пясък.

По дървените стълби, водещи към плажа, се разнесоха стъпки и той извърна глава. Някой идваше по пътечката между дюните, която наскоро бе направил по настояване на местната комисия за опазване на природната среда.

Фигурата изскочи от утринните изпарения и се потопи в ярката слънчева светлина. Тя падаше под такъв ъгъл върху нея, че отначало той я помисли за гола. С приближаването й обаче той забеляза най-оскъдните бикини, които беше срещал в живота си. Тялото наистина беше полуголо и принадлежеше на Шизей.

Брандинг беше толкова изненадан, че изобщо не си направи труда да отговори на въпроса й.

— Защо не отваряте? — попита го тя, сякаш изскочила направо от съня му. — Кук! — подвикна тя. — Нали казахте, че мога да ви наричам с това име?

— Така ли ви казах? — объркано попита той, а в душата му се появи чувството, че е пристъпил важна клетва. Битката му със сенатора Дъглас Хау беше в разгара си и той не би трябвало да се занимава с никакви жени, особено пък с тази. Въпреки това не я отпрати, очите му лакомо поглъщаха стройното й тяло.

Забелязала втренчения му поглед, Шизей извади от платненото сакче през рамото си лека бяла хавлия и се наметна с нея.

А Брандинг откри, че желанието му да я сграбчи в прегръдките си може да се сравни единствено с болката от животинското ухапване. Усещаше онези могъщи приливи на сексуално желание, които не беше изпитвал от младежки години, лицето му пламтеше.

— Остана ли ви кафе? — попита Шизей.

Върху прасеца й бяха полепнали ситни песъчинки във формата на странен овал. Те контрастираха с гладката й кожа по толкова особен начин, че Брандинг почти се преви на две от болката в слабините си.

— Ще ви налея — дрезгаво отвърна той.

Когато се върна от кухнята, видя, че тя се беше настанила точно срещу мястото му край малката, покрита с опушено стъкло масичка. Подаде й чашата и седна. Наметката й беше разтворена, тялото под нея беше гладко, без никакви косъмчета. Имаше нещо замайващо и хипнотизиращо в тази хладна, мека и безкрайно гладка кожа. Сега още повече му приличаше на дете. Подобно на повечето американци, Брандинг неволно свързваше окосмяването на тялото със зрелостта.

Същевременно беше безкрайно далеч от детето. Бикините й представляваха три миниатюрни триъгълничета на кафяво златни ивици, всичко под тях беше толкова качествено, колкото изглеждаше. Формата на тялото й не скриваше нищо, нито пък загатваше за някаква моминска незрелост.

— Изненадан съм, че ви виждам — каза той.

Очите й, тъмни като кафето в чашата пред нея, се спряха открито върху лицето му.

— Исках да видя къде живеете — каза тя. — Това ще ми позволи да науча за вас далеч повече, отколкото сам бихте признали.

Той отбеляза, че тя не споменава нищо за злополучния край на първата им среща. Явно нямаше никакво намерение да се извинява.

— Защо проявявате интерес към мен?

— Това е подозрителен въпрос.

— Не съм подозрителен, а по-скоро любопитен — отвърна малко колебливо Брандинг.

— Вие сте властен, привлекателен и интелигентен — отвърна Шизей. — Защо да не проявявам интерес към вас?

— Жена ми почина едва преди шейсет дни.

— Какво значение има това за нас?

— Покрай другите неща има и период на траур, който трябва да се спазва — отвърна той, после с лекотата на опитен политик прибягна до един от собствените й изрази: — „Ката“, подходящата форма на поведение. На всичкото отгоре точно сега съм в разгара на жестока битка със сенатора Дъглас Хау. Той е умен и безскрупулен, съветниците му — също. Това е достатъчно опасно, но за мен е още по-опасен фактът, че зад гърба му стоят хора с огромно влияние и купища пари. Затова не мога да си позволя нищо, което би му дало възможност да опетни името ми.

— Разбирам — кимна Шизей и се усмихна. После остави празната чаша на масичката и стана да си върви: — Благодаря за кафето и откровеността.

Беше сбъркал. Кожата й не приличаше на мрамор. По-скоро наподобяваше ранна лятна праскова — от онези златисти плодове, които човек нетърпеливо захапва и се опива от сладост, докато лепкавият сок се стича по брадичката му.

Брандинг импулсивно се наведе напред и хвана ръката й над масичката.

— Не си отивайте! — прошепна той, сам учуден от силата на желанието си. — Останете още малко!

„… Отне повече от два часа, за да бъде извадена жертвата“, прозвуча в главата му гласът на онзи репортер, а камерата се приближаваше за снимки в едър план. Едър план на Мери. На неговата Мери! Мили Боже!

Престани, заповяда си той и неволно затвори очи. Какъв смисъл има? Мери минаваше по този път два пъти седмично в продължение на години. Как би могъл да я предпази? Отговорът на този въпрос беше очевиден — не би могъл да стори нищо. И именно поради това чувството му за вина беше толкова пронизващо, понякога дори разкъсващо вътрешностите му.

— Добре, ще остана — промълви някак неутрално Шизей.

Той отдръпна ръцете си.

— Както желаете, няма да настоявам повече.

Тя се разходи по верандата, малко старомодна, но уютна с пълзящите растения край стените. Мери много я обичаше, лично бе обсъждала плановете с архитекта. Разположени на три метра една от друга, масивните дървени колони подпираха навеса, който същевременно представляваше и основа на терасата на горния етаж.

Обзет от внезапно любопитство, Брандинг вдигна глава:

— Така и не ми казахте с какво се занимавате — промълви той.

— С обществена дейност — отвърна Шизей. — Ангажирана съм с различни международни организации за опазване на природната среда.

Брандинг си представи купищата подобни дейци, които гъмжаха в политическите кръгове на Вашингтон и поклати глава:

— Тази работа не е от леките.

— Направо е невъзможна — усмихна се тя. — Но все някой трябва да я върши. А ние, японците, отдавна се славим като защитници на безнадеждни каузи.

Хвана се за една от колоните и се завъртя около нея — едно стряскащо повторение на това, което вършеше Мери, когато изпитваше удовлетворение от своята благотворителна дейност, или пък се радваше от приемането на важен закон.

Брандинг стана и я последва, без да отделя очи от стегнатото й тяло. Приличаше му на безгрижно подскачащо животинче, спокойно и весело. В душата му се промъкна странно задоволство, примесено с онази едва доловима тъга, която човек изпитва при първия полъх на есента. Беше толкова необичайно чувство, че Брандинг го сподели с Шизей — някак неволно и почти импулсивно.

Тя спря неочаквано рязко, сякаш някой я беше сграбчил за шията. После зашляпа с боси крака по плочките и се приближи до него.

— В Япония всички очакват трите априлски дни, през които цъфтят вишните. Въздухът е пропит от техния аромат. Някои предпочитат първия ден и отиват в парковете или градините да наблюдават напълно цъфналите вишни, свежи и прекрасни като младостта. Други отиват на втория ден — когато цветовете са натежали от зряла красота. Но всички без изключение присъстват на третия — тогава, когато цветовете започват да се ронят като божествен дъжд. Наблюдаваме как те бавно се сипят по земята и това ни помага да не забравяме, че всичко в този живот е преходно, дори и най-прекрасните творения на природата. Тогава се чувстваме и радостни, и тъжни. На японски наричаме това състояние „моно но аваре“ — патосът на живота… — Ръката й леко го докосна: — Мисля, че точно това сте изпитал и вие.

Брандинг не изчака спускането на нощта, за да отведе в леглото своето вишнево цветче. Вътрешността на къщата тънеше в здрач, напоен със странния флуоресцентен блясък на летния ден зад спуснатите щори, очите й силно блестяха. Шизей пристъпи към него и бавно започна да го съблича. Той не помръдна, усетил вярно желанието в очите и поведението й.

С опитни ръце тя смъкна полото му и дръпна ципа на шортите. Той стоеше пред нея напълно гол, а тя си остана с бикините. Брандинг откри, че това му е особено приятно, че с наслада попива голите форми на тялото й, докато въображението му настойчиво се опитва да си представи онова, което се крие под миниатюрните парчета тънък плат.

Виждаше очертанията на зърната й, но не познаваше нито цвета, нито плътта им. Можеше да забележи очертанията на вертикалната тайнственост под триъгълничето около бедрата й, за която мечтаеше с цялата си душа, но не познаваше истинската й форма. Предстоеше му да научи толкова много тайни за краткото време, в което откъсналото се от дървото цветче се рееше към земята.

Тя го гледаше с онова жадно любопитство, с което обикновено мъжете оглеждат голото женско тяло. Никога досега не бяха го гледали така. Потръпна от приятно вълнение и се зачуди защо някои жени се обиждат, когато ги третират като сексуални обекти. За него самия подобно отношение означаваше единствено повишаване на мъжкото му самочувствие.

Шизей впи поглед в очите му, привличайки цялото му внимание. Стоеше съвсем близо до него и той беше сигурен, че усеща топлината на тялото й. В душата му нахлу споменът за плътно прилепналото до него тяло по време на танца и той бързо се възбуди. Миг по-късно усети пръстите й около члена си. Не го галеха, не се движеха с обичайните нежни движения. Вместо това здраво го стискаха и той ставаше все по-голям и по-твърд.

— Вече си готов — прошепна Шизей. — Побързай!

Каза го така, че устата на Брандинг се изпълни със слюнка. После наметката й се плъзна на пода, последвана от бикините. Очите на Брандинг поглъщаха очертанията на тялото й — съвсем по същия начин, по който преди миг тя беше правила това.

— Обърни се! — дрезгаво промълви той.

Но Шизей поклати глава и пристъпи към него. Този път между разгорещените им тела нямаше никаква преграда. Главата й се спусна надолу и захапа едно от зърната му. От устата му се изтръгна лек вик на наслада, желанието разтърси тялото му чак до слабините. След това тя се покачи отгоре му и се уви около тялото му с гъвкавостта на поклонница, отправяща молитва към гигантски фалос. Той простена.

Любеха се под звуците на една плоча от Грейс Джоунс, която бе донесена тук от дъщерята на Брандинг. Той никога не я беше пускал, но Шизей я изрови сред купищата плочи на Джордж Шиъринг и Боби Шорт. Гласът на певицата беше ту мек като месестата вътрешност на сочен плод, ту твърд и блестящ като хромираните части на спортен автомобил.

Брандинг никога не беше се любил под звуците на музика. Мери винаги държеше на пълната тишина, за да може да се наслаждава на секса. Стори му се, че музиката е едновременно възбуждаща и тревожна — почти го караше да изпитва усещането, че люби две жени едновременно. Или, по-точно казано — че те го любят. Едната със своята уста и секс, другата — с гласа си.

После блесналото от пот гъвкаво тяло на Шизей се притисна с невероятна сила към неговото, той проникна до дъно в нея и забрави всичко.

След известно време на лицето му се появи иронична усмивка и той каза:

— Чудя се какво ли щяхме да направим, ако вместо албума на Грейс Джоунс беше открила някоя плоча на Дейвид Бауи! — Чувстваше се изтощен и изконсумиран докрай. Тя беше смайващо опитна и изключително силна. Имаше чувството, че е прекарал поне два часа в гимнастически салон и е изпълнявал тежки и сложни упражнения. Но чувството за изтощение му беше безкрайно приятно.

— Под музиката на Дейвид Бауи обикновено мастурбирам — отвърна тя. — Ти мастурбираш ли понякога, Кук?

— Въпросът ти е много странен — преглътна с неудобство той, отново смаян от способността й да го шокира.

— Така ли? — учуди се тя. — Но защо? Това е просто един от параметрите, който те прави такъв, какъвто си — един от многото обикновени хора.

Той се надигна и спусна краката си на пода, решил твърдо да сложи край на тези настроения. Чувстваше се неудобно от рязката й, някак съвсем детска прямота. Същевременно си даваше сметка, че тя съвсем не е дете.

— В Америка подобни неща не се дискутират — рече той.

— Дори между съпрузи?

— Ние не сме съпрузи, Шизей. Ние сме почти непознати. — После, усетил проницателния й поглед върху лицето си, някак без да иска добави: — Дори и съпрузите невинаги ги дискутират.

— Но това е глупаво — отвърна тя. — Мастурбирането е естествено като голото тяло, като самия секс. А американците се срамуват от него!

— Доколкото зная, в Япония също има доста неща, за които не е прието да се говори.

— Искаш ли да говорим за тях?

Брандинг с недоверие я погледна.

— Ами „ката“?

Шизей се размърда върху леглото, стисна между прасците си цветния чаршаф, с който беше покрита, и ловко го метна към дъските на пода, потъмнели от старост.

— Учили са ме, че ако нещо е скрито под леда и ти го усещаш без да си в състояние да го видиш — то все пак е там движи се и нарушава спокойствието на водата…

После разтвори бедра и изви гръб, за да привлече погледа на Брандинг.

— Ела тук, Кук — дрезгаво добави тя. — Мисля, че още не съм свършила с теб, пък и ти с мен!

Джъстин излетя от гимнастическия салон на Никълъс и се отправи към кухнята. Вътре обаче не можа да си спомни какво искаше да приготви за вечеря. Не усещаше никакъв глад, а ако Никълъс е гладен — нека сам си приготви вечерята, реши тя.

После си даде сметка, че не се чувства добре в нито едно от многобройните помещения на този дом. Излезе навън, спусна се по стълбите на верандата и се насочи към огромния японски кедър. Подмина кичестото дърво и започна да се разхожда във все по-сгъстяващия се вечерен здрач. При каменната чешмичка, която Никълъс й показа за пръв път преди три години, се озова напълно случайно.

„Жадна съм“, беше казала тогава тя, жадна беше и сега. Наведе се, взе ръчно правения бамбуков черпак и отпи няколко глътки. Очите й се спряха на дъното на малкото басейнче, върху което беше издълбан йероглифът, означаващ „мичи“ — пътека, пътешествие.

Нима съдбата й беше определила да остане тук в Япония? Нима това беше единствената посока на нейната пътечка, единствената цел на нейното пътешествие в живота? Възможно ли е това? Винаги беше вярвала, че пътешествието в живота се състои от много и различни пътеки, които водят във всички посоки на света. Е, и какво от това? Направи опит да си представи живота си без Никълъс, но видя единствено ужасната самота, която я чакаше там. Да живее някъде без него би било истинско мъчение, тя знаеше, че умът и душата й винаги ще бъдат при него. Не желаеше да прекара остатъка от дните си като емоционален инвалид.

От друга страна си даваше сметка, че така повече не може да продължава. Беше изцяло зависима от Никълъс, той беше нейното пристанище — особено тук, в Япония, където не познаваше никого и се чувстваше нежелана. В началото всички се държаха приятелски, не, не — по-скоро любезно, поправи се бързо тя.

Всички, на които я представяха Никълъс или Нанги, бяха толкова сладникаво любезни, че тя не можеше да ги понася. Няма човек на този свят, който да е наистина толкова любезен — тя беше твърдо уверена в това. В същото време Никълъс постоянно й втълпяваше, че японците ценят изключително високо проявите на искреност.

Нещо й се изплъзваше, но какво беше то? Нима беше луда, защото не вярваше, че някога ще бъде приета в обществото, дори и на най-близките японски приятели на Никълъс? Не, това не може да е истина.

Отново бе обхваната от чувството, че нещо важно й се изплъзва, че не може да открие разковничето, което би й обяснило неразгадаемото поведение на японците.

Джъстин си даде сметка, че сега повече от всякога изпитва нужда от подкрепата на Никълъс. Не трябва да му позволява да я отблъсне, трябва да се вкопчи в него с всичките си сетива. Дълбоко в душата си беше убедена, че двамата ще бъдат в състояние да преодолеят всички изпитания на съдбата, стига да се държат един за друг и да прогонят настанилото се помежду им отчуждение.

За миг си позволи да опипа вледеняващото чувство на страх, което се беше свило на топка в душата й при мисълта за раздяла с Никълъс. А после направи всичко възможно да го прогони оттам и се заслуша в летните звуци наоколо.

Минута по-късно допи водата от черпака, пусна го в каменното корито и йероглифът на „мичи“ изчезна. Обърна се и пое по заобиколен път към къщата. Мракът бързо се сгъстяваше.

Вътре долови движенията на Никълъс в салона за тренировки. Ясно чуваше как въздухът напуска дробовете му със свистене, докато стоманените му юмруци нанасяха тежки удари върху облицованото с кожа чучело.

От устата й се отрони тежка въздишка, напрежението в гърдите й бавно изчезна. Месеци наред тревогата й за Никълъс бе толкова голяма, че тя я чувстваше като физическа болка. Изправена пред вратата на салона, тя с облекчение си помисли: скоро всичко ще бъде наред, той вече започва да се възстановява.

Но тези нейни мисли бяха много далеч от истината. Никълъс осъзна това в мига, в който нанесе първото „атеми“. Ударът попадна далеч от целта, движението му беше несръчно и тромаво.

Немислимото беше станало факт. Още преди месеци Никълъс подозираше това, но сега вече го знаеше с положителност.

В първите седмици след операцията болките му бяха ужасни. Никълъс автоматично се опита да ги потисне с помощта на специалната си подготовка, която познаваше начини за кратковременно потискане на острата болка, появила се по време на бой. За по-продължителната болка — тази, която имаше той, бойните изкуства предлагаха друго лечение.

„Гецумей но мичи“. Лунната пътека. Помнеше думите на стария си сенсей Акутагава-сан: „При «Гецумей но мичи» човек изпитва две непосредствени неща. Първо — всички сетива започват да работят далеч по-пълно и всеобхватно, стават толкова изострено чувствителни, че на практика виждаш както кожата, така и това, което е под нея. Второ — ще имаш чувството, че около теб е светло, дори когато се намираш в непрогледен мрак.“

Доста по-късно Никълъс разбра какво е искал да каже Акутагава-сан — „Гецумей но мичи“ е такова състояние на духа, което позволява сливането на интуиция и прозрение. Човек чува как се въртят лъжите във въздуха, човек може да се измъкне и от най-сложния лабиринт с вързани очи. „Гецумей но мичи“ представлява завръщане на човека към първичното му състояние — онова отпреди милиони години, когато тежките пластове на цивилизацията все още не са изцедили първобитната му мощ.

„Гецумей но мичи“ беше и много повече. За Никълъс то беше раят, то беше непресъхващият извор на решителността и вътрешната му сила. При него всички неща изглеждаха конкретни и ясни. Без него беше ням, глух и сляп. Беше беззащитен.

Но когато болките след операцията станаха непоносими и той потърси помощта на „Гецумей но мичи“, не успя да открие нищо. Разбра, че не само е прекъснал връзката си с това особено и мистично състояние на духа, но дори не помни неговите характерни особености. Тук не ставаше въпрос единствено за паметта, тъй като Никълъс на практика помнеше добре какво представлява „Гецумей но мичи“, беше в състояние дори да си представи как се е чувствал под неговото, влияние. И това беше особено страшно. Слепецът по рождение възприема живота доста по-различно от този, който някога е виждал. Никълъс страдаше жестоко от липсата на това, което някога бе притежавал, и това страдание го разяждаше като киселина.

Но след операцията беше все още твърде слаб, за да разбере с положителност дали завинаги се е лишил от това чувство. Трябваше да се прибере у дома, да се заеме с физическата си подготовка, два пъти дневно, както винаги, за да получи неоспоримото доказателство, че се е завърнал завинаги при статута на обикновените смъртни. На това се дължеше мрачното му настроение, избухливостта и безсънните нощи. Просто се страхуваше да приеме истината. Докато все още хранеше надежди, че ще успее да възстанови в себе си „Гецумей но мичи“, имаше защо да живее. Но след първото „атеми“ си даде сметка, че е изоставен окончателно, че място за надежда няма.

Ето, случи се! Сбъднаха се най-кошмарните му видения. Чувстваше се гол и беззащитен под палещите лъчи на слънцето, чувстваше се като животно в капан.

Никога не си беше давал сметка доколко е зависим от това особено, богоподобно състояние, преди то да му бъде отнето. Господи, колко безинтересен и скучен е животът на обикновения човек, разчитащ само на пет несъвършени сетива!

Един Господ знаеше още колко време Никълъс щеше да седи на своята веранда с поглед, безжизнено насочен към играта на светлините й сенките, ако не беше пристигнало писмото на Лю Кроукър, ако той не беше накарал Джъстин да му го прочете и ако тя не беше проявила интерес към новата ръка на Кроукър.

Писмото пресече всичко. Никълъс изпита срам и унижение от унинието, което го бе обзело при осъзнаване на неизбежното, и двойно по-голям срам, когато сравни своето състояние с това, което беше преживял и все още преживяваше най-близкият му приятел.

Отиде в салона, отправи решителен поглед към облицования в кожа уред и започна предварителните си дихателни упражнения. А после, без дори да се замисля, нанесе първия си удар.

„Атеми“ — първият и основен удар от серията нападателни действия при айкидо, беше особено важен. Но той го нанесе като новак, въпреки привидната готовност на мускулите си. Зад нея обаче нямаше нищо — нито убеждение, нито нагласа на духа, нито ясна цел. В главата на Никълъс се блъскаха и смесваха объркани мисли и неясни образи, оплитаха се в безнадеждно кълбо.

Никълъс продължи механично да нанася удари по кожения манекен, но съзнанието му бе напълно изпепелено от силата на шока. Не можеше да повярва, че това се случва с него. „Гецумей но мичи“ беше изчезнало завинаги. Духът му вече не е частица от блажената Пустота, изчистен от всичко ненужно и готов да възприеме всяка ясна мисъл, не — той по-скоро прилича на водовъртеж, в който се сблъскват мощни противоположни течения, всяко търсещо своя победен край.

Такова беше състоянието, в което го завари Джъстин. Сгърчен върху татамито, с брадичка, опряна върху запотената му гръд.

Той чу стъпките й, чу и лекото й ужасено ахване. Вдигна глава да я погледне, видя състраданието в очите й и това му дойде прекалено много.

— Махай се! — изрева неистово Никълъс. Неволно бе прибягнал до „киай“ — бойния вик на самураите и Джъстин потръпна от суровата му грубост. — Махай се, по дяволите, от живота ми!

Томи Язава затвори зад себе си вратата на командир Омукае и спря да си поеме дъх. Цялата трепереше. Намираше се в състояние близко до шока по простата причина, че се бе разкрила пред един почти непознат мъж. Срамуваше се от себе си. Нямаше никакво значение, че Сенжин Омукае й бе разрешил да говори свободно — тя бе длъжна да си държи устата затворена. Но защо беше говорила, Господи? Защо каза истината, вместо обичайната ловка лъжа, която би спестила неудобството и на двамата?

Томи не можеше да отговори на тези въпроси, но беше убедена, че слабостта й имаше нещо общо с красивото лице на командира Омукае. Потръпна, като си припомни как той стана и се изпречи пред погледа й, чинно отправен встрани. Още тогава разбра, че е хваната в капан — сякаш той бе ловец с примка в ръце. Нямаше избор и бе принудена да гледа лицето му по време на целия разговор.

Беше страшно, чувстваше се абсолютно разголена пред пронизителния му поглед. До последния миг беше сигурна, че ще успее да изфабрикува обичайните за въпросите му отговори, но когато отвори уста, разбра, че няма да стане. Сякаш командир Омукае бе протегнал невидима ръка в съзнанието й и бе измъкнал оттам това, което искаше да знае.

Въпреки всичко Томи бе пропита от чувство за вина. Командир Омукае беше безспорният й любимец в полицейското управление, в което, общо взето, никой не я приемаше безрезервно като колега детектив. Томи ясно съзнаваше, че ако беше мъж, отдавна би била лейтенант и командир на поделение. Това имаше предвид командир Омукае с думите „всеки от нас е по свой начин черната овца на отдела“.

Само на капитан Омукае дължеше разследването на редица тежки престъпления. Единствено той сред всичките висшестоящи офицери я третираше като интелигентно човешко същество, дори си позволяваше да даде гласно одобрение на работата й. За последен път това се случи преди около месец, когато благодарение на търпеливо проследяване Томи успя да разкрие мрежа от нелегални доставчици на автоматични пистолети МАК-10 за фракцията „Червена армия“4.

Преди това беше случаят с терористката, която се готвеше да се качи на борда на корейски самолет на летище Нарита. Томи я арестува в дамската тоалетна минути преди полета. По време на акцията получи и леко нараняване с нож, което пък даде повод на капитан Омукае да я предложи за награда и повишение. Предложението му, разбира се, беше отхвърлено, но какво от това, запита се Томи, докато бавно се насочваше към бюрото си.

Командир Омукае си оставаше нейният любимец в отдела, единственият мъж, който оценяваше способностите й. И въпреки всичко Томи изпитваше смъртен страх от него. Защо? Преди всичко, защото се различаваше от останалите — а това е повод за подозрение в душата на всеки японец. В тази страна всички се стремят към пълна анонимност, искат да са част от тълпата и нищо повече. Обличат се еднакво, предпочитат сивите цветове, позволяват си по-ярко облекло единствено по време на официалните религиозни церемонии. Всички се стремят към безупречна и вярна служба на своята компания, на страната си. Това не беше саможертва, както се беше изразил пред нея някакъв чужденец, не — това беше просто дълг. Всеки японец разбира същността на понятието дълг, всеки съзнава, че без дълг животът се превръща в хаос и става напълно безсмислен.

Всеки японец, с изключение на Сенжин Омукае. И терористите от „Червената армия“, разбира се. Докато безцелно разместваше бумагите по бюрото си, Томи се замисли за начина, по който командир Омукае беше успял да проникне в мисловните процеси на терористите. Беше интересно, интригуващо… Но той едва ли възприемаше живота единствено като начин да проникне в поведението на противника.

Това също беше част от значението на онова, което и каза за черните овце.

В душата й нахлуха спомените от детството, от суровото майчино възпитание. Откакто се помнеше Томи беше тази, която отговаряше за измиването на ориза. В началото, когато допускаше известно количество зрънца да паднат в мивката, майка й грубо я отместваше встрани, а обичайното наказание беше оглушителен плесник.

Когато порасна, неизменно се хранеше последна от семейството. Баща й — мълчалив и разсеян, винаги получаваше огромни порции, същото важеше и за по-големия й брат, който пък се държеше надменно и арогантно с всички. Томи и майка й се задоволяваха с това, което остане. А то никога не достигаше.

Веднъж, когато Томи остана съвсем гладна след вечерята, тя си позволи да попита защо трябва да се хранят по този начин. „Трябва да си доволна и на това — беше отвърнала майка и. — Баща ти и брат ти работят по цял ден, наш дълг е да ги храним добре. Ние, жените, по цял ден си стоим у дома. Не ни трябва кой знае колко храна…“

Друг път попита защо брат й не вземе да им помогне в тежката кухненска работа, а майка й изпадна в истински ужас: „Какви мухи ти бръмчат в главата, Господи? — извика тя. — Допуснем ли подобно нещо, всички съседи ще разберат, че не ни бива за нищо и мъжете са принудени да ни помагат!“

Мъжкото присъствие в селската им къща беше тежко като буреносен облак, дори най-слънчевите летни дни изглеждаха сиви и мрачни от него. Поне така си мислеше Томи в онези години.

Когато достигна „текирей“ — възрастта за омъжване, Томи учеше в Токио. Една вечер, малко преди изпитите за матурата, се обади брат й. Преди няколко години, след смъртта на баща им, той пое функциите на глава на семейството. И в много отношения се оказа далеч по-лош от баща им. Докато старият беше доволен да вижда семейството единно и работливо, синът показа огромно желание да се разпорежда с живота на всички. Томи вдигна слушалката със свито сърце. Братът съобщи, че й е намерил подходящ съпруг и тя веднага трябва да се прибере у дома за сватбените приготовления.

Томи разбра, че е настъпил най-важният миг в живота й, че от това, което ще каже на брат си, зависи нейното бъдеще. Черни демони се заблъскаха в душата й, мисълта й неволно се завърна към строгото възпитание, което бе получила от майка си. Почувства как решителността й започва да се топи, сърцето й се изпълни от желание за подчинение пред авторитета на главата на семейството, пред съдбата, отдавна предначертана за момиче като нея.

После пред очите й изплува лицето на майка й — бледо и изпито, вечно тъжно и угрижено. Тази жена никога не беше се усмихвала, а Томи знаеше, че и никога не беше живяла. Беше се жертвала в служба на семейството, беше се превърнала в робиня на син и съпруг, постоянно загрижена за мнението на съседи и роднини. И Томи осъзна, че по-скоро би прерязала вените си, отколкото да повтори живота на майка си.

Затова пое дъх и каза в слушалката:

— Няма да се върна у дома!

После тръшна телефона и хукна към банята. Стигна там миг преди вечерята да изскочи обратно от устата й.

После, след минути, които й се сториха часове, тя се промъкна в леглото, дръпна чаршафите чак до брадичката си и остави лампата да свети. Въпреки това трепереше като от треска.

Когато пристигна на местопрестъплението в клуба „Силк Роуд“ и видя обезобразеното тяло на нещастното момиче с името Марико, в душата й изплува именно споменът за окончателния разрив със семейството й, с целия й живот. Японците изживяват подобен разрив така, както биха преживели раздялата с крак или ръка. През последвалите дни и месеци на разследване Томи някак неусетно започна да мисли за жертвата като за сродна душа, която просто бе имала лош късмет — далеч по-лош от нейния собствен. Едновременно с това решимостта й да открие убиеца нарастваше.

Отвори досието на Марико и отново се зачете в събраните материали. Кой беше сторил тези ужасни неща на бедното момиче? Какъв тип съзнание е способно на такова зверство?

Опита похвата на командир Омукае — да се постави на мястото на убиеца. Не успя. Просто не можеше да мисли по такъв чудовищен начин.

С отчаяние продължи да прелиства страниците. С отчаянието на Марико. Тук имаше толкова много загадки, а тя не можеше да даде отговор на нито една от тях. Кой е убил Марико? Защо? Какво означава написаната с кръв бележка — „Това можеше да бъде и жена ти“? За кого беше предназначена? Може би за полицията? Кой друг би могъл да открие трупа? Имат ли някакво значение микроскопичните частици ръжда в прободните рани по гърдите на момичето, открити при аутопсията? Дали Марико е имала сериозен приятел, кой е той?

Сега началникът беше наредил разследването да бъде прекратено, на папката да се постави етикет с лаконичен и тъжен за нея надпис: „Неразкрито убийство“. Томи не можеше да събере сили, за да изпълни заповедта. Недокоснатото лице на Марико я гледаше с ням укор от зловещите снимки, които бяха направили служебните фотографи. Нима от младата и жизнена девойка на име Марико ще останат само тези нечовешки остатъци? Не е честно, не е правилно!

Дълг, въздъхна Томи, изтри една самотна сълза от скулата си и затвори папката. После вкара в компютърния си терминал името на Никълъс Линеър и след секунда екранът се изпълни от базисната информация за този човек. Натисна клавиша за разпечатка и принтерът тихо затрака. Извади от улея гъсто напечатаните листове, сви ги на руло и ги тикна в чантичката си, без дори да ги погледне.

Томи си даваше сметка, че трябва да обуздае на всяка цена чувствата си по отношение на командира Омукае. В съзнанието й отново изплува лицето му по време на разговора в неговия кабинет. Каква глупачка се показа, Господи. Ех, ако беше успяла да му каже нещо наистина умно, нещо, което…

Стисна главата си с ръце и отчаяно въздъхна. Сенжин Омукае я привлече неотразимо още в мига, в който го зърна, и това беше факт, който вече не можеше да скрие от себе си. Но нима той й разкри нещо за себе си? „Между нас има нещо общо… И двамата сме черните овце на отдела.“

Поличба ли е това?

Отново усети присъствието му до себе си, ноздрите й отново се изпълниха с аромата на мъжкото му тяло. И тези очи, заковани в лицето, очи, които проникват до дъното на душата! За един кратък и почти неуловим миг той бе успял да прониже цялата същност на живота й, да освети най-дълбоките и най-беззащитни гънки на сгърчената й от религиозен трепет душа. Гърбът й се разтърси от остри конвулсии.

Томи знаеше, че е влюбена в командира Омукае. Което беше лошо, тъй като знаеше и друго — оковани в железния правилник на отдела, никой от тях не можеше да направи каквото и да било. Някога си беше въобразявала, че е достатъчно умна, за да избягва капаните, които й поставя животът. От първия действително бе успяла да се измъкне, но сега бе попаднала в нов, много по-здрав капан.

Никълъс остана неподвижен дълго след като Джъстин с препъване напусна салона за тренировки. Затвори очи, заспа и започна да сънува. Сънят му беше тежък, разтърсван от ужасни кошмари. Видя се безпомощно прикован за гола скала, над него се вият любопитни корморани и неспокойно грачат. Той се надига с мъка и вижда контурите на смъртта, плуващи в блестящото море като стройна шхуна.

На разсъмване се надигна, не беше в състояние дори да отиде до стаята на Джъстин и да поговори с нея. Пред него се изпречваше коженото чучело — най-големият му враг в този момент. Огледа го с присвити очи, после в съзнанието му отново изплува лицето на Акутагава-сан. „Ще изгубиш, «Гецумей но мичи» в мига, в който започнеш да мразиш“, беше го предупредил той.

Озова се на някакъв хълм. Изпаренията край него бяха толкова гъсти, че денят се превръщаше в нощ. Някъде пред краката на младия Никълъс зееше дълбока пропаст, чието дъно се губеше сред урвите на долината. За да стигне дотук, му бяха необходими шест часа упорито изкачване. Една погрешна стъпка и щеше да се срине в бездната, щеше да прекърши гръбнака си в острите скали.

Не виждам нищо, помисли си младият Никълъс. Но Акутагава-сан заповяда да се изкача до върха. „Успееш ли да откриеш «Гецумей но мичи», краката ти сами ще те изкачат до върха“, беше казал сенсеят.

И младият Никълъс пое нагоре, опипвайки внимателно земята пред себе си. В устата си чувстваше метален вкус, а сърцето му блъскаше така диво, че не чуваше нищо, освен него.

После, бавно и постепенно, слухът му се разтвори и за други звуци — свиренето на вятъра, шумоленето на листата над главата му, граченето на птиците, понесли се по течението.

И изведнъж видя тези птици, въпреки гъстата мъгла. Видя по-скоро неясните им сенки, очертаващи се едва-едва на фона на невидимото слънце. Главата му рязко отскочи нагоре, „Гецумей но мичи“ му позволяваше да „вижда“ през мътилката.

Усети тласъците на вятъра като движението на океански вълни. В съзнанието му изплува ясна картина на околния пейзаж, вече различаваше криволичещия ръб на пропастта, обсипан със стърчащи коренища, поставени там сякаш нарочно — за да спънат невнимателния пътешественик. Между двете неясно очертани човешки фигури потръпваше попаднала в капан дива белка, краката й бяха напрегнато присвити.

Облаците по небето се сгъстяваха, най-много след десетина минути щеше да завали. Той тръгна покрай ръба на пропастта, движеше се така, сякаш наоколо грееше ярко слънце. Същевременно разказваше на Акутагава-сан всичко, което вижда, усеща и чува. Чувстваше се като бог, но не посмя да го сподели със своя сенсей. Защото знаеше, че подобно състояние намирисва на гордост, а същността на всяко бойно изкуство изключва напълно гордостта.

Гецумей но мичи.

Всичко това си го спомням, помисли си сега Никълъс. Но защо не помня какво трябва да направя? Не мисли, заповяда си той. Не си задавай въпроси, на които не можеш да отговориш. Освободи се от всички странични мисли. А сега прогони омразата, предизвикана от загубата на паметта. Нека харагей ти покаже мичи — пътеката, която ще те отведе до това божествено състояние на духа.

Отново зае бойна стойка, но този път с болка почувства, че не знае какво върши, че съзнанието му — неспокойно и лишено от концентрация, просто следва движенията на тялото му.

Вдигна ръце, нагласи пръсти в позиция за атака и нанесе удара. След това засипа чучелото с отчаяна серия все така безсилен да разбере какво точно иска да направи. Накрая се спря и отправи поглед към пространството пред себе си, също превърнало се във враг. Гърдите му тежко се повдигаха и отпускаха.

В ушите му прозвуча гласът на Чонг, неговата майка: „Трябва да се научиш да даваш възможност на нещата да се просмукват в теб бавно и постепенно, Никълъс. Необходимо ти е търпение. Вероятно това ще бъде трудно за теб, особено ако следваш примера на баща си. Той е търпелив и едновременно с това нетърпелив. Много непостоянен. И това е странно за мен.“

Търпение. Бъди постоянен. Да, точно така.

Отново зае бойна стойка и нанесе силен удар по кожената повърхност на дървеното чучело още преди в главата му да изплуват съмненията. Болката, остра и пронизителна, обхвана ръцете му чак до раменете, но той продължаваше да удря — все по-силно и по-силно, с някакъв отчаян страх, че силите ще го напуснат. Забравил дори мъдрия съвет на майка си, той продължаваше да се бори с демоните, които се блъскаха в душата му.

Отворил уста като риба на сухо и облян в пот, Никълъс най-сетне се стовари върху татамите, останал без капчица сила. Протегна ръце, обви ги около кожения чувал и се разрида.

Нанги се върна в сградата на концерна и прослуша внимателно разговора, които беше водил с Кусунда Икуза. Беше утро, панорамата на токийския център се очертаваше зад прозореца на кабинета му като сияйна гора, залята от щедрите лъчи на лятното слънце. Отвинти драконовата глава, която представляваше дръжката на бастуна и извади от кухината миниатюрен магнетофон.

Прехвърли микрокасетата в стереосистемата на кабинета и скоро от говорителите зазвуча гласът на Кусунда Икуза, който говореше за „Тенчи“ и необходимостта да бъде предаден Никълъс Линеър.

Нанги се облегна назад във въртящото се кресло, потисна желанието си да запали цигара и се замисли за своя приятел Сеичи Сато. За великолепния боец Сато, който беше верен до гроб на своите приятели и страшилище за враговете си. И за пръв път осъзна, че между Никълъс и Сато има твърде много общи неща.

Нанги знаеше, че никога не би могъл да предаде Сеичи.

Докато слушаше отново разговора си с Икуза и ритмично почукваше с пръст по устните си, той обръщаше внимание не само на смисъла на думите, но и на нюансите и интонацията, с които ги изричаше Икуза. Така щеше да разполага с възможно най-точна преценка за проведения разговор. И други хора, в друго време, се бяха опитвали да притискат Нанги до стената. Но всички бяха удряли на камък. Все пак с Икуза нещата стояха различно. Икуза беше „Нами“, а „Нами“ — за добро или лошо, беше самата Япония.

Нанги се чувстваше затворен в капан. Можеше да се измъкне през единствения изход, само ако предаде Никълъс Линеър.

Записът свърши, в кабинета увисна тежка, някак заплашителна тишина. Нанги извади касетката от уредбата и я пъхна в джоба си. После завинти дръжката на бастуна и излезе от кабинета.

На улицата откри свободна телефонна кабина, набра един номер и пусна съответната монета. След първото позвъняване отсреща прозвуча записано на магнетофон съобщение. Нанги го изчака да свърши, преброи до три и каза една-единствена дума в мембраната. После прекъсна линията, но не излезе от кабината. Зачака с пръсти върху бутона и се направи, че говори по телефона. Двамата, които чакаха пред кабината, скоро изгубиха търпение и си тръгнаха.

Той пусна бутона и набра отново същия номер. След три сигнала насреща се обади жив човешки глас. Нанги не се представи, отсреща не го попитаха кой е. Бавно продиктува един адрес и прекъсна разговора. След това се върна в кабинета си.

Останалата част от деня прекара с програмистите на компанията в напразни опити да открият произхода на тайнствения вирус, който беше проникнал в електронните им архиви. Изпитваше остра нужда от практичните съвети на Никълъс, липсата им преживяваше като безвъзвратна загуба на близък роднина.

Късно следобед излезе от кабинета си и потъна в уличната блъсканица. Познаваше квартала Акихабара като петте си пръста. След войната в Тихия океан тук се вихреше страхотна контрабанда, някои хора с достатъчно мозък в главата направиха за една нощ цели състояния. Именно тук беше започнал новият живот на Нанги, доста преди да овладее тайните на „канрьодо“ — строгата система на самурайската бюрокрация.

Днес Акихабара беше жив паметник на свръхразвитата японска икономика. Тесните извити улички се пръскаха по шевовете от магазини и магазинчета, натъпкани с електроника от всякакъв вид и предназначение, голяма част от която беше произведена за износ.

От огромните рекламни плакати на последни модели компактдискови устройства или стереосистеми се хилеха боядисани с ярки цветове лица на пънк фенове със стърчащи във всички посоки коси. Русокоси американки примираха от екстаз с последен модел стереослушалки на главите и ритмично поклащаха стройни фигури от телевизионни екрани с невероятни размери. Рок и поп музика се лееше от широко отворените врати на магазините, смесваше се в невероятна какофония е настойчивите реклами от ярките електронни пана, улиците бяха претъпкани с народ.

Акихабара винаги беше оживен и това именно бе причината Нанги да се насочи към него. В тази лудница никой, дори случайно, не би могъл да подслуша и една дума от разговора, който се канеше да проведе.

Видя Плъха пред една ярко осветена витрина, очите му с интерес наблюдаваха как Дейвид Бауи отпива глътка безалкохолно на широкия телевизионен екран, после на негово място се появи неизбежната усмихната хубавица — съвършена икона на новата вълна.

Плъха усети приближаването на Нанги, без да извръща глава. Беше нисък и мургав здравеняк със заплашителен вид, грапаво от някогашна шарка лице и масивна брадичка. Наричаха го Плъха заради стремежа да колекционира връзки и поверителни сведения със страстта, с която други хора колекционират антики. Нанги го, познаваше от много години и му вярваше безрезервно. За разлика от повечето свои колеги, Плъха не беше просто наемник, който приема най-изгодното предложение. Когато човек ползваше неговите услуги, той можеше да бъде сигурен, че всичко ще бъде наред.

Плъха харесваше Нанги. Нещо повече — обожаваше го. Преди много години Нанги беше успял да измъкне сестра му от лапите на клана Якудза и това беше „гири“ — услуга, която Плъха никога нямаше да забрави.

Нанги мина край витрината и Плъха бавно го последва. След малко ускори крачка, задмина възрастния бизнесмен и се отправи към най-оживената част на Акихабара, с тесни, претъпкани с хора улички. Нанги мълчаливо го следваше. Скоро изгуби представа колко, пъти се разминаваха и изпреварваха, в колко магазинчета влизаха и излизаха.

Най-сетне Плъха се обърна и отправи широка усмивка към Нанги. Изравниха крачка и забавиха ход.

— Трябваше да проверя дали обстановката е спокойна — обясни Плъха. Което означаваше, че е проверявал дали някой не проследява Нанги. — Но не беше.

— Зная кой може да бъде — кимна Нанги.

— Има ли непосредствена опасност? — стегна се Плъха. Иначе казано, той питаше дали веднага да отстрани преследвача.

— Още не.

Плъха спря пред някаква витрина, сякаш целият му интерес се насочи към портативните компютри зад стъклото. Но Нанги знаеше, че върши това единствено заради него — да му даде възможност да си поеме дъх след изморителната обиколка. Плъха проявяваше любезност.

— С какво мога да ви бъда полезен, Нанги-сан?

Нанги го изчака да тръгне. Не искаше да говори докато стоят на едно място, тъй като си даваше сметка за възможностите на „Нами“ в областта на проследяването.

Изминаха още две преки, пробивайки си трудно път сред тълпите немски туристи, които сякаш искаха да изкупят всичко пред себе си.

— Тази сутрин ни се случи нещо доста неприятно — започна най-сетне Нанги. — В компютърната ни мрежа проникна неизвестен вирус.

Плъха изглеждаше изненадан.

— Лично ви доставих системата за компютърна защита — рече той. — Бях абсолютно сигурен в нейната надеждност!

— И наистина беше — кимна Нанги, докато с мъка си пробиваше път сред навалицата. — До днес. — В ръката му се появи триинчова дискета: — Тук е записът на цялата операция.

Плъха я прибра в джоба си с лекотата на келнер, които приема бакшиш, после каза:

— Веднага ще се заема с нея.

— Разчитам на теб. Всичките ми специалисти работят по този проблем, но те не притежават твоите източници на информация. — Бастунът на Нанги звучно потропваше по паважа: — Искам да те помоля и за още нещо, което е изключително спешно — добави той. — Кусунда Икуза.

Плъха безгрижно си подсвиркваше, след малко спря пред някаква сергия и насочи пръст към разноцветните мигащи светлинки. Гледан отстрани, той приличаше на търговец, който хвали стоката си.

— Преди всичко искам да се уверя, че съм ви чул правилно — каза той, когато отново поеха напред.

— Да, ако имаш предвид „Нами“ — кимна Нанги.

Разминаха се с банда хлапаци в черни кожени якета, намазани с брилянтин прически в стил 50-те години и заплашително подрънкващи с вериги в ръцете си. Обвиваха ги облаци цигарен дим, а тълпата се разцепи да им направи път.

Плъха им подхвърли нещо, рокерите се ухилиха и го поздравиха с вдигнати палци.

— Как да обработя обекта? — попита миг по-късно Плъха. — Претърсване, опис на имуществото, изготвяне на каталог?

— Не — поклати глава Нанги. — Искам да го компрометираш.

Плъха прие това, без да му мигне окото.

— Срок?

— Вчера — отвърна Нанги.

— Работата започва да ми харесва — ухили се Плъха.

Походката на Сенжин Омукае беше неповторима — лека и пъргава, едновременно с това заплашителна като вълните на океана. Страничният наблюдател оставаше с чувството, че костите на този човек са направени от каучук и никога не могат да се пречупят. Това забелязваха преди всичко жените — някак подсъзнателно, с остатъка от обичайното си атавистично мислене. Мъжете бяха единодушни, че Сенжин е опасен, но спираха дотам. Докато жените виждаха тази опасност и в друга светлина, която някак неволно ги привличаше. В близост с нея се чувстваха освободени, сетивата им се изостряха. Виждаха повече, усещаха повече, вкусваха повече… Влюбваха се в Сенжин, без да си дават сметка, че обичат не него, а това странно и силно привлекателно сияние, което той излъчваше.

Самият Сенжин не се стараеше да отчита подобни особености, никога не правеше разлика между двата вида любов. За него любовта беше една изкуствено създадена емоция, натежала от самозаблуда и опасна страст — неща, които неизбежно водят към алчността, ревността и завистта.

Сенжин се засмя. Ако беше малко по-млад, той сигурно би могъл да се види в ролята на някой от онези зализани хлапаци, които рекламират продукцията на „Хитачи“ или „Мицубиши“, усмихващи се ослепително на тълпата свои обожатели, залепени за петдесетсантиметровите си екрани от катодни лъчи, готови да танцуват с него, готови да пеят с него някоя от безсмислените рекламни песнички, готови да му отделят цялото си внимание във времето между новините и поредната, очаквана с нетърпение сантиментална глупост, с която си тъпчеше националната телевизия.

Притежаваше лице, за което рекламните агенции и огромните търговски конгломерати даваха мило и драго; лице, което техните агенти търсят под дърво и камък, за да го превърнат в своя стока — скъпа, популярна, печеливша. Лице — красиво и лишено от бръчки; лице, от което се излъчва едва доловима женственост; лице — меко, приятно, съвършено…

Тези качества съвсем не намаляваха привлекателността му в очите на обратния пол. Дори напротив, тъй като Сенжин притежаваше лицето на обречените японски герои, обичани от народа във всички епохи и при всякакви стечения на обстоятелствата.

Приятелките му бяха много и различни, но всички без изключение в един момент се озоваваха в театъра кабуки и гледаха пиесата „Музуме Дойожи“.

Това беше любимата пиеса на Сенжин, той я гледаше ненаситно и жадно, с онази смесица от ужас и любопитство, с която се гледа кърваво пътнотранспортно произшествие. В подобно състояние на човек му се иска да извърне глава, но не може — продължава да гледа отвратителната картина, макар стомахът му да започва да се бунтува.

„Музуме Дойожи“ пресъздаваше легендата за Кийохиме — вещицата, която се влюбва в един млад будистки монах. Той се разкъсва между чувствата си към нея и обета към своята вяра. Успява да се изплъзне от опитите й да го прелъсти — отначало деликатно, а след засилването на чувствата й — и доста грубо.

В крайна сметка монахът решава да напусне родния си град, но Кийохиме се втурва подир него и прибягва до различни заклинания, за да го държи в близост до себе си. Накрая се превръща в огромна змия.

Монахът, изпаднал в ужас от свръхестественото превъплъщение на своята противница и любима, търси спасение под огромна камбана.

Змията Кийохиме бавно увива мазните си пръстени около нея, но не може да стигне до своя любим. Разгневена, тя се отдръпва назад, бълва огнено дихание; демонично и страшно, което стопява метала. Злощастният й любим се превръща в пепел и така заплаща за своето нежелание да сподели чувствата й.

Сенжин гледаше тази пиеса в стил кабуки така ненаситно и пламенно, сякаш за пръв път присъстваше в залата. Душата му се гърчеше между възхищението и ужаса, очите му възбудено светеха, особено при наближаването на страховитата развръзка.

След това завеждаше приятелката си на богата вечеря и между ордьоврите и неповторимия на вкус бифтек „Кобе“ обсъждаше с нея психологическите аспекти на пиесата.

Именно психологическият резонанс на „Музуме Дойожи“ или по-скоро начинът, по който Сенжин възприемаше този резонанс, привличаха толкова силно доктора. Но и той, по личното мнение на Сенжин, приличаше на безкрайната върволица от неговите приятелки — възхищението му към Кийохиме го привличаше все по-силно и по-силно.

— Жената-демон е близък до нас образ както благодарение на митологията, така и на собствената ни психика — казваше доктор Муку. — Не е изненадващо, че вашият… хм… обект, се чувства запленен от подобно създание.

Естествено, доктор Муку не знаеше, че става въпрос за личните чувства на Сенжин. Полицейският началник беше се появил в кабинета му с версията, че иска да създаде ясен психологически портрет на човек, който е заподозрян в извършването на няколко убийства. Даде някакво измислено име на „заподозрения“, но можеше да бъде абсолютно спокоен, тъй като знаеше, че доктор Муку не се интересува от личността, а единствено от „патологията на престъплението“.

Сенжин, естествено, имаше коренно противоположни интереси. Първата си връзка с психиатъра установи преди няколко години, когато разследваше един особено тежък случай на поредица от жестоки убийства. Тогава му се обади по телефона, по-късно започнаха и да се срещат. Психиатърът прие желанието му тези срещи да бъдат запазени в тайна като съвсем естествено. Дори нещо повече.

— Надявам се, че няма да се обидите, ако ви помоля да не влизате и излизате от кабинета ми през общата чакалня, капитане — каза доктор Муку по време на онзи първи телефонен разговор. — Някои от пациентите ми са прекалено чувствителни, а вашата полицейска униформа ще разтревожи не само тях, а и моя персонал. Далеч по-добре ще бъде да използвате задния вход, който води направо към улицата. Така ще бъдем спокойни, че никой няма да ви види и да приеме по погрешен начин вашето присъствие тук.

Сенжин се съгласи и скоро започна да посещава доктор Муку всеки ден. Прекарваше в кабинета му най-малко час и съвсем като пациент и драматург на „кабуки“ го омотаваше в концентричните кръгове на лъжата и истината и многобройните комбинации между тях. — Правеше го с такова увлечение, че често сам вече не знаеше къде преминават техните граници.

Разбира се, несъзнателната и неволна актьорска игра, беше съвсем точно копие на живота на Сенжин. Цялото му съществование беше изградено върху пирамида от извъртания и нереални мечти, градеше тази пирамида с търпението на майстор зидар, оцветяваше тухлите й през призмата на развихреното си въображение, изпичаше ги в урната на Кшира.

Нима имаше по-добър (и по-опасен) начин да изгради скелета на собствения си живот под формата на филм, предназначен за двама зрители, а после да разказва за него в спокойния здрач на този психиатричен кабинет?

— В някои отношения жената-демон може да се разглежда и като един съвършено невинен герой — каза сега доктор Муку.

— Невинен ли? — учуди се Сенжин, после се усмихна: — Не виждам как моят заподозрян ще я приеме за невинна!

— Разбира се, той няма да я приеме за невинна — кимна доктор Муку. Беше дребен и стегнат като гумена топка човечец, гъвкав и подвижен. Лицето му бе открито и спокойно като на дете, а прошарената му коса — доста по-дълга от приетото, вечно стърчеше във всички посоки. Сякаш сутрин преди работа докторът прекарваше поне пет минути пред мощен вентилатор. Носеше старомодни кръгли очила с телени рамки, зад които очите му с цвят на стафида изглеждаха огромни. — Той ще я приеме като пълно олицетворение на злото. И точно в това се състои част от неговия проблем…

— По-точно? — попита Сенжин и запали цигара.

— Казано с две думи, обектът е изгубил представа за действителността — сви рамене доктор Муку. — Сетивата му регистрират единствено онова, което той желае да им внуши. Все едно, че им е поставил филтър, с чиято помощ възприема иначе прекалено сложните и опасни за психиката му външни влияния.

Вътре в душата си Сенжин се забавляваше безкрайно от напълно погрешните заключения на доктор Муку, изградени изцяло върху предположения и замаскирани неистини.

— Кажете, докторе — каза на глас той. — Как стигнахте до това заключение?

— Много просто — отвърна доктор Муку. — Ние с вас не възприемаме толкова еднозначно концепцията за жената демон, характерен пример за която е Кийохиме. — Докторът се усмихна и скръсти ръце на корема си: — Ето каква е същността на мита за жената-демон: в първия миг човек се стряска от нея, тъй като неволно я сравнява с майка си, а и с майката на своите деца. Той открива, че е демон, едва когато смъкне любящата майчинска маска от лицето й. — Пръстът му предупредително се повдигна: — Всеки психоаналитик обаче знае, че истинският образ на жената-демон също е до известна степен маска. А най-интересното е, че точно тази маска е плод изцяло на въображението на въпросния индивид. Тя е нещо, от което той се нуждае, нещо, без което не може да съществува. Или, както казва Юкио Мишима — „отражение на непресъхващите сексуални желания на мъжа“.

Сенжин с мъка се удържа да не се изсмее в лицето на доктор Муку. Дали си дава сметка какви глупости дрънка? Едва ли. Беше прекалено погълнат от ролята си на наставник и лечител на човешката душа.

Кимна с глава и промърмори няколко думи на възхищение, така, както някога печелеше благоразположението на своя сенсей по Кшира. В крайна сметка доктор Муку се считаше за опитен психолог, а това, поне за момента, беше от полза за Сенжин.

От друга стара обаче, той не искаше нещата да изглеждат прекалено леки и окончателни за стария психиатър.

— Ще позволите да ви напомня, че обектът не е показал никакви признаци за наличието на насилствени сексуални амбиции — подхвърли той.

— Въпрос на време — поклати глава доктор Муку. — Човек, погълнат до такава степен от концепцията за жената-демон, не може да не храни чувство на огромна антипатия по отношение на всички жени. От своя гледна точка, той може да се освободи от това чувство само чрез сексуално насилие.

— Значи няма да се задоволи просто да ги убива, така ли?

— Точно така. Убийството е прекалено окончателно и прекалено кратко, за да го освободи от натрупаната ярост. Преди това трябва задължително да измъчва своите жертви, има хиляди начини да го стори. Много ще бъда изненадан, ако сред тях отсъства сексуалното насилие.

Сенжин продължаваше да кима и да се усмихва. Но в стомаха му неволно започна да нараства хладното кълбо на безпокойството. Доктор Муку несъмнено би го идентифицирал с яростта, но Сенжин знаеше, че то е нещо съвсем друго. Нещо, което лежеше далеч отвъд познанията и способностите на доктор Муку.

Брандинг лежеше напреко на разхвърляното легло. Тялото му бе сластно отпуснато и леко му се виеше свят. В момента той бе напълно задоволен физически, но положението с ума му беше друго. Очите му, присвити от косо падащите лъчи на следобедното слънце и светнали от страст, наблюдаваха голото тяло на Шизей, което се плъзна от леглото на пода.

За миг то се изпречи между него и светлината и явлението беше такова, каквото човек наблюдава по време на слънчево затъмнение. Сякаш слънцето бе намерило убежище в тази стройна фигура и той за пръв път разбра истинското значение на думата сияние. Обърна се и светлината позлати кожата й. Блестящите й очи, в този момент доста по-светли както от черния махагон, който бяха допреди малко, така и от сенките в помещението, бавно се плъзнаха към проснатата му върху леглото фигура и той усети как изведнъж се парализира от вълнение и непонятен ужас.

Котън Брандинг не искаше да отмести поглед от нея. Никога в живота си не бе чувствал толкова могъщо и на такова интимно равнище влиянието на друг човек върху себе си. Едно е да усещаш въздействието на друг човек — нежно или грубо, според обстоятелствата, и съвсем друго — да се почувстваш погълнат от магнетичния вихър на омайната привлекателност, която притежаваше тази жена.

После Шизей се усмихна, просто ей така. Магнетичното привличане изчезна, разтопи се в светлината на летния ден, а на негово място дойдоха невинността и простодушното любопитство. Останал без дъх, Брандинг не беше в състояние да стори нищо, освен да изпита съмнение дали нейният тъмен и някак зловещ магнетизъм изобщо някога е съществувал.

Наметнала плажната дреха, Шизей се настани в стола с висока облегалка и преметна крак върху крак — сякаш бе напълно облечена и се готвеше да проведе делова среща. Ръцете й се плъзнаха по дървото на облегалките и Брандинг забеляза, че дори сега, осветена ясно от косите лъчи на залязващото слънце, кожата й бе лишена от каквото и да било окосмяване, липсваше и каквато и да било младежка бледост.

— Шизей — промълви той, а тя извърна към него все още усмихнатото си лице. Ослепителен слънчев лъч се плъзна по високата й скула, той изпита усещането, че фигурата й се докосва не от залеза, а от четката на гениален художник.

После, с внезапно и напълно невинно движение, главата й се отметна назад и той някак стреснато видя съвършената линия на брадичката й, вдлъбнатинката на шията й, рязкото повдигане на стегнатите й гърди. Беше движение, натежало от интимност, еротично и същевременно примитивно — нещо като сваляне на маската и разкриване на дълбоката бездна под нея. Брандинг си даваше сметка, че тази бездна е далеч по-интимна от самия любовен акт, който често можеше да бъде толкова студен и безразличен, колкото подстригването при бръснаря. С подобно движение женският рие показва уязвимите си точки на мъжкия — излага изцяло своето съвършено тяло и някак подсъзнателно му казва: ето ме, аз съм изцяло под твоята власт…

В един кратък, задушаващ миг Брандинг усети, че иска тази жена така, както не бе искал нищо друго в живота си.

В съзнанието му проблесна един спомен от детството, проблесна ярко като скъпоценен камък, пронизан за миг от самотен слънчев лъч. Този спомен не избледняваше в съзнанието му, живееше под тънкия лед на паметта му, замъглен от времето, но въпреки това ярък и сякаш вечен. Присъствието на Шизей някак изведнъж отметна пластовете на времето и в очите й Брандинг ясно видя да се надига призракът на собственото му минало.

Беше израснал в бостънския квартал Бейкън Хил, издънка на богат банкерски род. В спомените на Брандинг мама Бес бе останала като фигура, от която се излъчва нещо заплашително. Безсилна да постави съпруга си под пълен контрол, тя упражняваше този контрол върху синовете си така властно, че никой от тях не беше в състояние да го забрави.

Времето, в което живееше, а и волята на съпруга й, изискваха от нея да смекчи желязното си пуританско поведение, а тя не желаеше това. Беше маниакално набожна. Брандинг ясно помнеше, че всяка неделя мама Бес го мъкнеше със себе си в презвитерианската църква и там той бе принуден да присъства на огнените проповеди на брадати и вероятно високопоставени духовни лица, заклеймяващи естествените пороци на простосмъртните. Майка му го караше да чете Библията до забрава и изискваше от него да знае наизуст всяка от главите, която пожелаеше да чуе.

Един ден, вече беше тринайсетгодишен, мама Бес му връчи някаква книга. Заглавието й беше „Чудесата на невидимия свят“, а авторът — Котън Матер. Написана през 1693 година, само няколко месеца след изгарянето на Салемската вещица (в подготовката на което Матер е вземал лично участие), тя представляваше зловеща сага за сатанинските превъплъщения.

Майка му го повика веднага, след като прочете книгата. Хвана го за ръце, заби поглед в очите му и каза:

— Светът е игрището на Сатаната, Котън. Никога не забравяй това! — Единствено тя сред всички членове на семейството продължаваше да го нарича Котън, а не Кук, макар именно тя да беше измислила прякора му. — Труди се упорито, не се поддавай на разточителство, бъди дисциплиниран! Остани на тясната пътечка, която Бог ти е предопределил и ще бъдеш в безопасност. Отклониш ли се от нея дори за миг, всичко добро у теб ще повехне и умре!

Сега, впил поглед в блестящочерните очи на. Шизей. Котън Брандинг отново си спомни за мама Бес, и тясната пътечка. Вероятно духът й е изключително доволен от факта, че тленната му обвивка премина в отвъдното още преди той да бе избрал политическата кариера. Защото беше абсолютно убедена, че само той — първородният й син, ще превърне в действителност най-голямата мечта на нейния живот и ще приеме духовен сан.

Всъщност, ако мама Бес беше жива днес, тя едва ли би била толкова недоволна от избора му, помисли си Брандинг. Защото в дълбоката си същност неговата дейност също представляваше борба е несправедливостите на този свят. И защото, работейки в своя Содом, той бе устоял на всички изкушения да се отклони от тясната пътечка на детството си.

После очите му се спряха на Шизей и той неволно се запита: но как бих могъл да запазя в тайна отношенията си с нея?

Нощта най-сетне встъпи в правата си.

„Света Тереза“ — единствената римокатолическа църква в Шинюку, се издигаше на четири пресечки от Мейжи Дори, на една странична уличка зад Окубо.

Все още представлява внушителна гледка сред тази гора от небостъргачи с изчистени форми и огромните неонови реклами на съвременно Токио, помисли си Нанги. А може би и по-внушителна именно заради местоположението си в центъра на този масив от бетон и стомана.

Вътре беше тихо, хладно и спокойно. Светлината, нахлуваща през оцветените стъкла под свода, сякаш издаваше свое собствено ехо в огромното помещение. Някъде високо над главата му репетираше църковен хор, детските гласчета се сипеха като водопад от нощното небе.

Ден в нощния мрак, помисли си Нанги. Външният свят с неговите многобройни тайни бавно започна да се отдръпва.

Натопи пръсти в светената вода и бавно се прекръсти. После коленичи в дъното зад църковните столове и отправи поглед в пространството. Звукът на тихи стъпки и приглушените разговори, долавящи се в паузите на песнопението, бавно заглъхнаха. Настъпи Божието мълчание.

За свое огромно смайване откри, че вече и тук не ще може да намери покой. Беше прегрешил, не намери сили да се причести. Беше лишен от Бог и покоя на духа, който предоставяше Неговата закрила. Вместо него пред очите му се поклащаше усмихнатото лице на Кусунда Икуза, пронизващият като лазерен лъч поглед на този човек бе успял да остане в Нанги дори и в църквата. Изпълнете дълга си, Нанги-сан. Това ви повеляват „Нами“ и вашият император!

Това означаваше да предаде Никълъс. Но той беше задължен на своя съдружник и никога нямаше да може да му се отплати. Не само заради страданията, които — бе понесъл Никълъс в името на „Тенчи“, но и заради дългата тежка битка, която бе водил с Акико, опитвайки се да предпази Сеичи Сато от нея. Но, както бе подчертал Кусунда Икуза, Нанги беше длъжен да изпълни своя дълг пред императора и неговия пълномощник — групичката „Нами“.

Джъстин влезе в църквата именно в този миг, именно когато Нанги се разкъсваше между дълг и съвест, дълго бе мислила как да се срещне с него. Струваше й се прекалено явно да го посети в службата, а дори и да му позвъни по телефона. А отношенията им, изпълнени с напрежение и взаимно неудобство, изключваха напълно възможността да го посети в дома му.

От Никълъс беше чувала за тази църква, а и сам Нанги в някакъв полузабравен разговор бе споменал за редовните си посещения тук.

Отчаянието разбужда неподозирани сили у човека, помисли си тя, докато оглеждаше вътрешността, на просторната сграда. Сили, които ще й позволят да проведе този разговор. Отчаяние.

Дълбоко наранена от поведението на Никълъс, тя се бе оттеглила в противоположния край на къщата. Искаше й се да остане край него, да му покаже колко погрешно се държи. Вече беше правила това, напомни си тя. Но това се бе случило у дома, в Америка. Тук бе изгубила душевното си равновесие, даваше си ясна сметка, че без помощта на Никълъс не ще бъде в състояние да води битка с живота.

В мрака на нощта, вслушвайки се в ритмичния тътен на уредите в салона, Джъстин бе обмислила възможността да напусне Япония веднага, още на следващата сутрин.

Никога досега не бе изпитвала толкова остра болка от факта, че е далеч от всичко, което обича, от всичко близко и познато. Преглътна гнева си към Никълъс както се преглъща голямо и противно на вкус хапче, но въпреки това не беше в състояние да преодолее чувството на безпомощност. Тук, в Япония, всичките й недостатъци, истински или въображаеми, изглеждаха уголемени като през лупа. А тя стоеше в тази страна единствено заради Никълъс.

Знаеше, че любовта й към него е все така силна и непоклатима, но си даваше сметка, че не може да издържа повече на собствените си терзания и чувство за вина, свързани със смъртта на дъщеря им. Още повече в условията на непрекъснати разпри с Никълъс.

Чувстваше се обкръжена от врагове, които не виждаше и не разбираше, инстинктът й шепнеше да бяга, час по-скоро да се маха оттук. Но това беше ужасно, защото означаваше да изостави Никълъс, а тя не можеше да си представи, че е способна на такова предателство. Беше попаднала в капан, беше й все по-трудно да разсъждава трезво и да действа логично.

Дълго плака в тихата нощ, дълго пролива сълзи за себе си, за Никълъс…

Когато най-сетне се съмна, Джъстин вече знаеше, че не може да избяга. Но същевременно не можеше и да остане пасивна, особено при създалите се отношения. Имаше нужда от съвета на човек, който познава Никълъс не по-зле от самата нея, от човек, който има възможност да я измъкне от все по-объркания японски лабиринт. Познаваше само един такъв човек и той се казваше Танцан Нанги.

Усетил, че някой се отпуска до него, Нанги вдигна глава и с удивление разпозна Джъстин.

— Госпожа Линеър — промърмори той и сведе очи, за да прикрие смайването си. — Не знаех, че и вие сте католичка.

— Не съм католичка — отвърна механично Джъстин и почти си прехапа езика от яд. Защото с този отговор отхвърли предложения от Нанги начин да обясни присъствието си в църквата, без да изпитва неудобство. Естествено, той моментално бе разбрал истинската причина за появата й тук, но в Япония никой никога не споменава открито истинските причини за своето поведение. Всеки се грижеше да се избави от евентуалното неудобство.

— Всъщност, истината е, че… — отново млъкна. Никой в Япония не говори истината. А ако го прави, то става така завоалирано, че може да се тълкува поне по още половин дузина начини.

— Моля да ме извините, госпожо Линеър — сведе глава Нанги. — Но тъкмо привършвах молитвата си…

Джъстин понечи да се извини, но този път навреме стисна зъби. Защото разбра, че Нанги й дава възможност да събере мислите си, да подходи към него по подходящ начин, да спаси последните остатъци от достойнството си. Изпита прилив на благодарност към него. Даде си сметка, вероятно твърде късно, че желанието й да се срещне с Нанги именно тук, не се дължи единствено на удобното място. Спомни си как се бе молила за Никълъс в момента, в който той започна да излиза от упойката. Как би могла да го стори, ако не вярва в Бога? И как би могла да намери покой и утеха от тази молитва? Започна да подозира, че не е чак такава атеистка, за каквато се мислеше. И сега, коленичила до тихия, потънал в тайнството на своите молитви, Нанги, тя неволно сведе глава и се помоли за подкрепа и сила.

Когато Нанги вдигна глава, Джъстин вече беше готова.

— Нанги-сан — промълви тя, потискайки с усилие на волята американския навик да се обръща към приятелите си на малко име. — В миналото рядко ни се отдаваше възможност да се видим насаме.

— Не мисля така, госпожо Линеър.

Проклетата японска любезност!

— Съзнавам, че то се дължеше предимно на моите грешки — настоя Джъстин, давайки си ясна сметка, че ако сега не продължи, едва ли някога ще успее да каже на този човек това, което искаше да му каже. — Аз не разбирам Япония, не разбирам и японците. Тук аз съм ограничен чужденец…

— Вие сте съпруга на Никълъс Линеър — каза Нанги с тон, който сякаш обясняваше всичко.

Изслушай ме, прииска й се да изкрещи. Но вместо това пое дълбоко дъх и бавно продължи:

— Искам да науча много неща, Нанги-сан. Искам да работя упорито, дори и на най-елементарно равнище.

Тази идея очевидно не въодушеви Нанги.

— Не е необходимо, госпожо Линеър — отвърна той. — За вас вече се грижат достатъчно добре.

— Искам да бъда личност в това общество — настоя Джъстин. — Независимо дали това желание ви се вижда детинско, или не.

Нанги замълча. Репетицията на хора беше приключила. До слуха му достигаше тихият шепот на отиващите си деца. В нишата странично от тях пламнаха свещи. Пукотът от топящия се восък достигаше до ушите му като тупкането на самотни дъждовни капки.

— Промяната действа най-добре, когато човек предварително се е убедил в нейната необходимост — каза най-сетне той.

— Много мислих за това.

Нанги кимна и попита:

— А споделихте ли желанието си с вашия съпруг?

Джъстин въздъхна вътрешно, гърлото й се сви от тъга.

— Напоследък ние с Никълъс не си говорим особено често.

Нанги вдигна глава и здравото му око се закова върху лицето й. На негово място европеецът положително би попитал: „Нещо не е наред?“, но той каза съвсем друго:

— Напоследък и аз рядко разговарям с Линеър-сан. Той изглежда някак… различен… Какво казват лекарите?

Този път въздишката на Джъстин беше съвсем открита.

— При това негово състояние лекарите не могат да помогнат. Хирургът казва, че Никълъс страда от някакъв следоперативен синдром на стреса, но аз мисля, че той изобщо не е наясно с положението.

— А какво е то?

— Не знам — призна си тя. — Или поне не съм сигурна. Имам чувството, че мрачното състояние на Никълъс се дължи на неспособността му да практикува своите бойни изкуства.

Нанги неволно пое дъх, душата му застина в ужас.

Мили Боже, помогни ни! Отново бе обзет от страшното предчувствие за приближаването на някаква черна и безпощадна буря, която заплашваше да помете всичко пред себе си. Добре помнеше чувството си, че върху него и близките му се спуска някакъв необясним безнравствен здрач.

— Сигурна ли сте в това, госпожо Линеър? — тихо попита той.

— Да — без колебание отвърна Джъстин. — Видях го с очите си в салона за подготовка. Той не беше в състояние да тренира.

— На физическа безпомощност ли се дължеше това?

— Не, не мисля така…

Нанги очевидно й повярва и Джъстин видя как на лицето му се изписа дълбоко безпокойство. Понечи да го попита какво има, но после, потъна в собствените си напрегнати мисли.

— Вероятно мислим за едно и също, нали? — попита го след известно време тя.

— Може би — отвърна Нанги. — При бойните изкуства физическите способности зависят изцяло от силата на духа. Ако духът е разстроен, недостатъчно концентриран или раздвоен, човек не може да практикува нито едно бойно изкуство. Чужденците трудно разбират това. — Усмихна й се леко и добави: — Извинете ме, не исках да ви засегна. Но вие казахте, че имате желание да се учите, а това, което току-що казах, лежи в основата на всяко познание.

Млъкна за момент, сякаш да събере мислите си, после продължи:

— Когато човек започне да се занимава с бойни изкуства, на него обикновено му се възлага доста от черната работа, свързана с тях. Новакът се превръща в роб, ден и нощ, двайсет и четири часа в денонощието. Разочаровани, част от учениците се отказват. Другите — онези, които евентуално ще станат „сенсей“, тоест истински майстори — се приучават на търпение и покорство, което често граничи с унижението. Без тези качества овладяването на бойните изкуства си остава илюзия.

— Но духовният аспект отива много по-далеч и често, както в случая с Никълъс, се превръща във всичко. — Джъстин отбеляза факта, че Нанги употреби собственото име на Никълъс и се запита какво ли може да означава това. — Видите ли, госпожо Линеър, вашият съпруг е сред малцината на този свят, които владеят до съвършенство „Ака и нинджуцу“. Той е това, което ние наричаме „Червен нинджа“ — тоест човек, който владее положителната част от това особено бойно изкуство.

— Искате да кажете, че има и други форми на нинджуцу, така ли? — попита Джъстин.

Нанги кимна.

— „Черният нинджа“ е пълната противоположност на „червения“, Сайго беше такъв. Той притежаваше умението „кужи кири“ или „деветръко посичане“. Нещо, което твърде много се доближава до магията.

— Подобно на начина, по който ме хипнотизира.

— Точно така. — Нанги се надяваше, че като проумее същността на това, което представлява Никълъс, тя по-лесно ще възприеме това, което се готвеше да й каже. — Но „кужи кири“ е само малка част от смъртоносния арсенал на черното нинджуцу. — Лицето му се извърна изцяло към нея, сенките изчезнаха. Изложено на особената разсеяна светлина в храма, това лице ясно показа дълбоките си бръчки, гравирани там от войната и годините. — Никълъс е успял да усвои „Гецумей но мичи“ — Лунната пътека. Това е особено състояние на духа, в което човек намира утеха, сила, закрила и изход от всяка ситуация. Преди малко казахте, че не вярвате Никълъс да е изгубил физическите си способности вследствие на операцията… Нали така?

Джъстин усети как в стомаха й се свива хладната змия на страха. Едновременно с това се чувстваше странно изпразнена, сякаш тази змия беше нематериална, принадлежеше на друг, недействителен свят.

— Какво искате да кажете? — прошепна тя.

— Когато човек, който владее „Гецумей но мичи“, изведнъж открие, че това състояние е изчезнало… — Нанги млъкна, сякаш не беше сигурен, че трябва да продължава, после се овладя и тръсна глава: — Тогава, госпожо Линеър, загубата му е огромна. Представете си, че губите всичките си сетива едновременно — зрение, слух, вкус, обоняние, докосване… И ще получите само бледа представа за загубата на „Гецумей но мичи“. Повтарям — бледа, съвсем бледа представа!

— Не мога да си представя подобно нещо! — промълви Джъстин, усещайки как й призлява. — Това ли се е случило с Никълъс?

— Само той може да отговори на въпроса ви, госпожо Линеър. А аз се моля с цялата си душа състоянието му да се дължи на други причини!

— Когато Лю Кроукър изгуби ръката си, аз останах с чувството, че Никълъс иска да забрави своите способности на нинджа — каза Джъстин. — Възможно ли е този етап от живота му да е приключил?

— Ще приключи само със смъртта му — поклати глава Нанги, а ръцете му се сключиха здраво — сякаш отново искаше да се моли. — Трябва да разберете, че нинджуцу не е нещо, което можеш да включваш и изключваш по желание, не е нещо, което решаваш да усвоиш и го правиш — като чужд език например. Веднъж усвоено, то остава завинаги в душата на човека, превръща се в неразделна част от неговата същност. — Нанги се извърна с цялото си тяло към нея и попита: — Вие несъмнено сте чувала, думата „мичи“ или пък сте виждала нейния йероглиф, нали?

— Да — кимна Джъстин. — Означава пътека или пътешествие.

— Но също и дълг — добави Нанги. — Когато човек говори за „мичи“ като за пътека, той има предвид онази пътека, по която би поел само в случай на крайна необходимост. На практика „мичи“ е пътешествието в живота. Веднъж започнало, то не може да се върне назад.

— Но човек положително може да промени живота си, нали?

— О, да — съгласи се Нанги. — Но само в рамките на „мичи“.

Сърцето на Джъстин натежа, сякаш стана от олово.

— Значи, веднъж избрал нинджуцу, Никълъс цял живот ще си остане негов роб — тихо прошепна тя.

— Може би нинджуцу е избрало него, госпожо Линеър — рече Нанги с някак натъжено лице. — Не бива да пренебрегваме тази вероятност. Но ако е така, кармата на Никълъс все още е пред него.

— Но защо? Какво е това, което прави нинджуцу толкова могъщ господар на човешката съдба?

Нанги се поколеба, после реши да й каже истината.

— Нинджуцу е много древно изкуство — започна той. — По-древно дори от самата Япония.

— Значи не са го създали японците?

— Не. Нас не ни бива в създаването, силата ни е по-скоро в усъвършенстването. Езикът ни и голяма част от нашата култура са създадени в Китай. Като пример ще посоча китайската писменост — ние сме я взели от тях, а след това сме я модернизирали и опростили до нивото на днешния литературен японски език. Това е нашият стил. Същото е станало и с нинджуцу. Корените му се крият някъде в Китай, но никой не знае точно къде, кой е бил сенсеят, приложил го за пръв път в живота. Според мен това изкуство е по-скоро синтез между много древни бойни умения, филтрирани и обогатени в течение на много векове. Част от неговата сила се крие в самата му древност, а останалото е просто онзи мистицизъм, който неотразимо привлича към него определени хора. — Леко се усмихна и добави: — Ако искате да ви дам един съвсем европейски пример, бих казал, че никой не може да си представи великия магьосник Мерлин да зареже изкуството си, за да стане, да речем, фермер…

Джъстин се чувстваше неуверена, по тялото й пробягаха хладни тръпки.

— Може би ще успеем да помогнем на Никълъс, ако научим нещо повече за произхода на нинджуцу — прошепна тя.

— Това е невъзможно, госпожо Линеър. Вие искате да опознаете непознаваемото.

Сега пък и се стори, че всички са попаднали в някакъв лабиринт, но от този лабиринт все трябва да има изход.

— Казахте, че между черното и червеното нинджуцу има огромна разлика — по-голяма дори от разликата между християнските религии — внимателно го погледна тя. — Не е ли възможно Никълъс да се насочи към някоя друга форма?… Всъщност, има ли други форми на нинджуцу?

— Не. — Нанги понечи да добави нещо, но после стисна устни и замълча.

Джъстин усети колебанието му и подхвърли:

— Може би никой не трябва да получава много информация наведнъж, но съпругата положително има по-широки пълномощия.

Нанги изведнъж остаря, стори му се, че доста е подценявал тази жена. Използвайки силата на интелекта и интуицията си, тя беше успяла да стигне до сърцевината на проблема. Главата му бавно кимна, лицето му отново се скри в сянка.

— Добре тогава — въздъхна той. — Казах ви, че съществуват две форми на нинджуцу — черна и червена, и това е самата истина. Но съществува и още един термин — „Широ нинджа“. Което означава „бял нинджа“.

Мълчанието, което последва, беше толкова продължително и непоносимо тежко, че Джъстин побърза да го наруши:

— Бял нинджа — повтори като ехо тя. — Какво е това?

— Това е нинджа, който е изгубил способностите си — с мъка отвърна Нанги. Все още не му се искаше да й каже, че загубата на способностите не е най-голямата беда, която сполетява „Широ нинджа“. Най-голямата беда бе загубата на вярата му.

А Джъстин започна да мисли, че разбира по-добре поведението на Никълъс.

— Възможно ли е именно затова да се е отчуждил от мен? — попита тя.

— Напълно вероятно — кимна Нанги. — За човек като Никълъс превръщането в широ нинджа е ужасен кошмар. В подобно състояние едва ли би пожелал да сте край него.

— Но защо? Аз бих могла да му помогна! Той е толкова затворен в себе си, толкова самотен!

Очите на Нанги безпомощно подскачаха по редовете църковни столове и дървените скамейки покрай стените.

— Моля ви, госпожо Линеър, опитайте се да разберете това, което ще ви кажа — прошепна той. — В това състояние Никълъс е уязвим. Съвсем естествено е да не иска вие да сте около него, когато се чувства така.

— Уязвим? — повтори Джъстин и змията на страха започна да се развива в стомаха й. — Но Сайго и Акико са мъртви, кой би могъл да го застрашава?

Нанги мълчеше.

Нервите на Джъстин бяха опънати до скъсване и тя веднага усети, че има нещо нередно.

— Какво криете от мен, Нанги-сан? — попита тя. — Моля, кажете ми! Аз трябва да го знам! Животът ми се разпада, без да разбера защо. Вие знаете ли?

Нанги вдигна здравото си око и го закова върху лицето й.

— Госпожо Линеър — твърдо започна той. — Състоянието широ нинджа, бял нинджа, е изцяло създадено по изкуствен път. Разбирате ли ме? Това е нападение от безкрайно рафиниран вид. Смъртоносно нападение от човек, който владее до съвършенство „Кан ака на нинджуцу“ — черното нинджуцу!

— Значи все пак врагът съществува! — прошепна тя. — И той е сенсей в изкуството на черния нинджа!

Единственото око на Нанги за момент се затвори, устата му тихо прошепна:

— Дори най-големият сенсей в изкуството на черните нинджи не е в състояние да превърне някого в широ нинджа, госпожо Линеър!

Джъстин откри, че не може да каже нито дума. Душата й потъна в черната пелена на неизпитван досега ужас. Потръпна и с усилие на волята успя да промълви:

— Но кой тогава?

Гласът й беше едва доловим дрезгав шепот.

— Такива неща не могат да се казват на глас — отвърна Нанги, поклати глава и добави: — Те са „дорокусай“ — нещо, което е обвито във воняща слуз.

— Какво е то? Кажете ми, Нанги-сан, кажете ми, в името на Бога!

— Търпение — отвърна той и някак внезапно покри ръцете й с длан. Един съвсем необичаен за него жест. — Да идем при Никълъс, госпожо Линеър. Ще го накараме да ни разкаже всичко. И ако наистина се окаже широ нинджа, вие несъмнено ще трябва да научите цялата истина.

Котън Брандинг и Шизей ядоха миди, които той изпече на газовия грил, пържени зеленчуци, които тя разбърка в някаква електрическа тенджера, плюс салата от градината и дебели комати италиански хляб. Тя нареди храната така майсторски върху масата, че на него му се прииска да я снима с апарата си. Великолепният външен вид придаваше допълнителен вкус на скромната им вечеря.

Неусетно опразниха опаковка от шест бири и Брандинг осъзна това, едва когато се отправи към хладилника за още.

Даваше си сметка, че е зашеметен — от секса, храната и бирата, но най-вече от самата Шизей. Не искаше тя да си отива. Имаше чувството, че може да се прехвърля от кухнята в спалнята и обратно до края на дните си, стига тя да е тук. Това беше мечта, разбира се, но щастлива мечта, приятна и вълнуваща. Брандинг с удоволствие се потапяше в нея.

Говориха за най-различни неща. Изтегнат на верандата, Брандинг усещаше как влагата настъпва откъм океана, чуваше тежкия тътен на прибоя и правеше опит да говори колкото е възможно по-малко. Беше се увлякъл доста, но все още я проверяваше с някаква малка частица на съзнанието си, будна и бдителна.

През целия следобед и вечерта той се чувстваше щастлив, както никога през досегашния си живот, повече дори от времето, преди да се роди дъщеря им. Обичаше Мери, но винаги се притесняваше от хаоса и напрежението, което се създаваше между тях от нейната неспособност да чете или да се забавлява сама. Сега се чувстваше превъзходно, но малко или повече очакваше Шизей да подхване темата за неговата работа и особено въпроса, който напоследък най-много го вълнуваше — предстоящата съдбоносна схватка с личния му враг Дъглас Хау.

Откровено казано, Шизей беше прекалено красива, за да е невинна. Фактът, че се бе появила в неговия живот точно в момент като този, не излизаше от съзнанието му. Подобно на перла, която, нараства във вътрешността на мида, многозначителността на този факт го затегли обратно към суровата действителност още в мига, в който пелената на екстаза започна да се разкъсва.

Не беше чудно, че се превръща в параноик. Очакваше удара на Хау от всички посоки, особено след като той открито се обяви против програмата му за финансиране на новия компютърен проект. Базирайки се на заключенията на петгодишно проучване, осъществено от института „Джонсън“ със седалище Вашингтон, Агенцията за стратегическо компютърно проучване към Министерството на отбраната бе поискала бюджет от четири милиона долара за проекта „Кошер“ и бе депозирала искането си в Сената. В качеството си на председател на. Сенатската комисия за финансов контрол, Брандинг бе първият, който видя това искане и реагира на него.

Проектът „Кошер“ предвиждаше създаването на компютър, който да се захранва не от единичен процесор като обикновените компютри, а от сложни взаимно свързани мрежи. Те много наподобяват пчелната пита. На практика тази машина щеше да бъде в състояние да разсъждава. В доклада на Института „Джонсън“ се изтъкваше, че, използвайки радари, сонари и различни версии на „Лоран“, тази машина щеше да бъде в състояние да различава приятел от враг, да избира траекторията на съответното оръжие и да го изстрелва според постъпващите данни на разузнавателните спътници, да различава човешката реч и да влиза в диалог. А второстепенните й способности нямаха край.

Дъглас Хау беше председател на Сенатската комисия по въоръжените сили и яростен противник на внесения от Брандинг законопроект за АСКП. Аргументираше се с провала на „Инициативата за изкуствен интелект“, която неотдавна беше погълнала четиристотин милиона долара в трескавия опит за създаване на „познавателен изкуствен мозък“. Заетите в този проект учени получиха наведнъж толкова много пари, че просто не знаеха какво да правят с тях. И естествено, огромна част от финансовата инжекция изтече неизвестно къде. Но Брандинг знаеше, че Хау използва този случай само като претекст.

Сблъсъкът зрееше отдавна, но всеки момент щеше да се превърне в открита война. Много хора на Капитолийския хълм бяха убедени, че тук става въпрос за разчистване на сметки, тъй като Хау не криеше недоволството си от огромното влияние на Брандинг в Сената и търсеше начини да го премахне или да го ограничи. А това влияние днес се идентифицираше със законопроекта АСКП.

Все по-острият конфликт между двамата вече не беше борба между демократ и републиканец, а дори и между либерал и консерватор. Повече приличаше на война между две въоръжени до зъби армии, окопани в позициите си и решени да се бият до последна капка кръв.

В същото време Шизей продължаваше да го изненадва, точно както при първата им среща на маскарада у Типи Норт. Вместо да го разпитва за професионалните му проблеми, тя се зае да говори разпалено по темите, които очевидно най-много обичаше — екологията и секса. Брандинг започна да разбира част от поведението й и осъзна, че тя е маниак на тема здраве — здраве в света, здраве в личния живот. Считаше редовния секс за неделима част от здравословния начин на живот, не по-малко важна от добрата храна и физическите упражнения.

Брандинг отново изпита смайване от чисто детското и поведение, прозиращо под обвивката й на зряла жена. Притежаваше някаква особено свежа и пряма наивност, която много му харесваше.

Откъм вътрешността на къщата долитаха бавните тонове на „Тъжно настроение“ на. Джордж Шиъринг и очите на Брандинг мечтателно се притвориха. Почти не обърна внимание на Шизей, която каза, че отива да вземе един душ.

Усети я да минава край него, после остана сам. Светът изчезна, имаше само нощ, море и музика. Той пое дълбоко морския въздух, натежал от сол, и изпита дълбоко удовлетворение от невероятната му свежест и чистота.

Джордж Шиъринг млъкна насред тъжните си слова, мястото му зае плътният гърлен глас на Грейс Джоунс, който влезе в странен синхрон с монотонния грохот на прибоя. Брандинг отново си спомни за дългия следобед в леглото и с изненада откри, че отново се възбужда. Представи си голото тяло на Шизей върху чаршафите и желанието запулсира в кръвта му със силата на наркотик.

Изправи се и усети, че широките му панталони от бял памук вече бяха направили палатка. Бутна мрежестата врата и отгоре му се стовари богатият глас на Грейс Джоунс, в главата му нахлуха спомени. Тръгна през просторния хол, навлезе в дългия извит коридор. Музиката го придружаваше като верен приятел. До слуха му долетя пръскането на душа и той отвори вратата на банята.

Вътре беше горещо и пълно с пара. Брандинг дръпна ципа и смъкна панталоните си, после съблече и кенарената си риза. Зад матовата завеса долавяше очертанията на тялото на Шизей. Беше изправена с гръб към него, ръцете й бяха вдигнати към главата на душа и я държаха съвсем по начина, по който бяха държали и него.

Той беше възбуден до крайност, слабините му пулсираха, въздухът свиреше между полуотворените му устни. Имаше чувството, че отново е на двайсет и пет години и е страхотна машина за любов.

Гледаше как Шизей разтрива тялото си и се усмихваше. Спомни си, че тя бе отказала да се обърне с гръб. Но сега ще я обладае изотзад — така, както го правят дивите зверове и както Брандинг никога не го бе вършил — нито със съпругата си, нито с приятелките, които бе имал преди Мери.

Трепереше от страст, неясните очертания на тялото й зад тънката завеса го възпламеняваха, възбуждаше се дори от самата матова материя, обсипана със ситни виолетки, между които криволичеха водните капчици.

Брандинг сграбчи завесата и рязко я дръпна встрани. После се закова на място, парализиран от гледката, която се разкри пред очите му.

Беше един от онези редки мигове в живота на човека, които траят една десета от секундата, не повече, но въпреки това остават завинаги запечатани в съзнанието. Образът се забива в ретината на окото, а после прогаря дълбока дупка в паметта и остава завинаги там. За Брандинг този миг приличаше твърде много на един друг — когато разбра, че дъщеря му страда от дислексия5, а също и на онзи, в който проумя, че Мери — жената, която обичаше, не изпитва никакво влечение към секса. В живота на човека има кратки, но изпълнени с огромно напрежение мигове, които го променят изцяло.

И този миг беше някак хаотичен, подобно на другите като него. Брандинг гледаше гърба на Шизей, по-точно съвършено татуирания паяк върху него. Беше огромен и покриваше цялото разстояние между раменете и ханша. Осем яркочервени очички светеха на малката глава, от долната й част стърчаха два чифта пипалца, чието предназначение беше да изпускат лепкавите отровни секрети за омаломощаване на жертвата. Осем космати крачета се простираха по посока на плешките, долните опираха чак в стегнатия таз на младата жена.

После Шизей реагира. Главата й рязко се извърна назад, торсът й се раздвижи. Тръбните мускули се разиграха и паякът изведнъж оживя, отвратителното му тяло сякаш затанцува в такт с музиката на Грейс Джоунс.

Брандинг изкрещя.

Сигурно полудявам, помисли си Томи. С настъпването на нощта заваля, дъждът се спусна като завеса след последната реплика на актьорите. Беше червен дъжд или пък син — в зависимост от цвета на блестящата реклама, под която минава човек.

Токио изглеждаше задръстен от огромно количество чадъри, насочени под точно определен ъгъл срещу поривите на вятъра. Улиците се превърнаха в поля от неспокойни черни цветя, подмятани от поривите на вятъра. Капките влага се стичаха по изпънатия найлон или оризовата хартия.

Светлините на фаровете, подобно на странни, размазани от дъжда театрални прожектори, осветяваха лица и ръце, принадлежащи сякаш на гигантска стоножка, която си пробива път през огромния град.

Томи се прибираше от работа, но когато видя ярко осветения вход на една зала за пачинко6, тя без колебание се насочи натам. Краката й бяха мокри, омръзна й да гази из локвите, в които я тикаше огромната гъсеница.

Беше се опитала да открие местонахождението на Никълъс Линеър. Позвъни в „Сато Интернешънъл“, но там нямаха представа къде може да бъде. Домашният му телефон даваше свободно. Набра за втори път „Сато Интернешънъл“ и поиска да разговаря с някой от вицепрезидентите. Този път научи причините за отсъствието на Никълъс и поиска телефонния номер на лекуващия лекар. Тук извади късмет, тъй като от кабинета на доктор Ханами й съобщиха, че утре в десет сутринта господин Линеър ще се яви на контролен преглед. Томи реши да го изчака там.

Всъщност, съзнанието й не беше заето с мисли за Никълъс Линеър. Защото там трайно се бе настанил Сенжин Омукае. Този човек все по-властно привличаше младата жена и тя се чувстваше неспокойна. Ако всичко спре дотук, тя беше сигурна, че ще съумее да се вземе в ръце и да изпълни служебния си дълг както винаги досега — прецизно и точно.

Но фактът, че нейната индивидуалност се изгражда изцяло върху фигурата на Сенжин, наистина я плашеше. Защото Сенжин Омукае беше не само неин началник и следователно под пълна забрана, но и Сенжин-саможивеца. „Непроницаемият“ — както го наричаха полицаите от другите отдели. Той беше непонятен за тях, макар и герой. От него се страхуваха всички, дори и тези, които го бяха назначили начело на отдела.

Фактът, че е неотразимо привлечена от този мъж, беше причина за все по-нарастващото притеснение на Томи. Както и причина незабавно, още в тази дъждовна вечер, да иде при Негодника.

Негодника, или Сежи Хикоко, беше най-добрият приятел на Томи. Познаваха се още от ученическите години, именно Негодника й подаде ръка, когато взе травматизиращото решение да скъса със семейството си и целия предишен живот. В това отношение той беше точно като Сенжин. Ценеше я за това, което е, не я третираше просто като жена, която трябва да бъде поставена на мястото си. Томи пък се зае да му помогне в подготовката за тежките изпити по философия, на които Негодника трябваше да се яви като частен студент и което едва ли щеше да стори без нейните настоявания.

В резултат между двамата се породи близко приятелство — такова, каквото Томи не бе имала с никого, дори с член на собственото си семейство.

Негодника притежаваше „усагигоя“ — в буквален превод това означаваше заешка дупка, а японците употребяват тази дума, когато говорят за модерен токийски апартамент — тесен и претъпкан, буквално лишен от жизнено пространство. Място за преспиване и нищо повече.

Усагигоята на Негодника се намираше в Асакуза, любимия квартал на Томи, който гъмжеше от актьори кабуки и борци сумо. Но тя изпитваше и лека меланхолия там, тъй като обстановката й припомняше собственото й бедно положение. Заплатата на полицейски сержант не й даваше възможност да живее тук, дори в най-миниатюрната заешка дупка.

Негодника си беше у дома. Но това беше съвсем в реда на нещата, тъй като по това време на денонощието той обикновено човъркаше портативния си компютър, който вече работеше два-три пъти по-бързо от оригинала на същия модел. Всъщност Негодника никога не купуваше нещо, което можеше да получи по пътя на размяната. Затворен в малкото си жилище, той обичаше да усъвършенства вещите, направени от другите. Това беше неговият начин да доказва гениалността си без излишно самоизтъкване. Томи знаеше, че това е упражнение от системата Дзен, насочено към онова безтегловно състояние на духа, което тя самата се стремеше да постигне по време на тренировките си в различни бойни изкуства. Знаеше и друго — нейният път към това състояние беше по-скоро физически, но това не го правеше по-труден от неговия — изцяло духовен.

Още в преддверието чу оглушителната музика на Били Айдъл. А когато Негодника отвори вратата, тя почти се огъна от силата на ударната вълна.

— Господи, как е възможно да мислиш при този адски шум? — изкрещя тя, докато сгъваше чадъра и събуваше обувките си.

— Мога да се концентрирам именно защото той не означава нищо — усмихна се Негодника и затвори вратата след нея.

Музиката излиташе от чифт тонколони за три хиляди долара, чиято мощност Негодника бе усилил многократно. Томи изпита чувството, че е достигнала втора космическа скорост и всеки миг ще литне в безтегловност. Наложи й се да стегне мускули, за да се задържи, имаше чувството, че се превръща в огромно табло за пачинко.

Както винаги, в апартаментчето цареше пълно безредие. По пода бяха пръснати разглобени компютри, приличащи на трупове по бойно поле, частите им бяха пръснати по столовете, по малкия диван, а дори и върху видеомагнетофона. На телевизионния екран бе замръзнало в едър план лицето на Харисън Форд, който се носеше над футуристичната панорама на Лос Анжелис и търсеше смъртните си врагове. Кадърът беше от известния сериал „По ръба на бръснача“.

Стереоуредбата грееше с множество червени и зелени очички, които примигваха в такт с извивките на гласа на Били Айдъл. Подобно на Били Айдъл, и Негодника беше боядисал косата си платиненоруса. Тя стърчеше от черепа му като млада гора — дълга на върха, късо подрязана отстрани. И той, като Томи, току-що бе навлязъл в третото десетилетие на живота си. Но докато тя отдавна се беше превърнала в зряла жена, той продължаваше да е все така кльощав и несъразмерен — каквито бяха и двамата в пубертета. Негодника приличаше на пораснало до неадекватни размери весело кученце, тромаво, но въпреки това симпатично.

От Томи се стичаше вода направо на пода, но на Негодника това очевидно не правеше никакво впечатление. От време на време Томи изпитваше остра необходимост да се откъсне от суровата действителност, изпълнена с натиск от страна на мъжете, постоянен страх от неодобрение и срам. Тук тя потъваше дълбоко в пълния хаос сред оглушителната музика, съпроводена винаги с ведрото настроение на Негодника. Помагаше му в това, с което си запълваше времето в момента, и се чувстваше полезна, оценена по достойнство. Но тази вечер имаше нужда от размисъл, затова направи необходимото да го измъкне от бърлогата и да го заведе на вечеря.

Отидоха както обикновено в любимия си, макар и малко старомоден ресторант „Коянаги“, където винаги си поръчваха „унаги“ — варена змиорка, което беше й специалитет на заведението.

— С какво се занимаваше у вас? — попита го Томи, след като се настаниха и отпиха по глътка бира „Сапоро“.

— Нали ме знаеш — заля я с ослепителната си усмивка Негодника. — Вечно човъркам нещо. Сега създавам една специална софтуерна сонда, която може да проникне във всички компютърни програми, независимо от секретното им кодиране.

— Не беше ли измислено вече подобно нещо?

— Любителските вируси? Да, употребяват се известно количество, но са слаба работа. А ако правителството пипне авторите им, ще ги пъхне в пандиза до следващата световна война! — Ослепителната усмивка отново се появи на лицето му: — Моята сонда е нещо съвсем различно. Нарекъл съм я РИНРИС, което означава Ръчно Изработен Неоткриваем Разбивач на Интегрални Схеми.

Видял недоумението, изписано на лицето й, Негодника се ухили почти до ушите.

— Обяснението на дългото й име е в това, че РИНРИС има способността да се АДАПТИРА, тоест да мисли, макар и по доста особен начин. Всяка секретна програма е снабдена с индивидуална защита. И ако искаш да проникнеш в нея, трябва да си изработиш съответната програма. Моята сонда е направена така, че да прониква във всякакви кодове.

Томи се засмя. Често се смайваше от гениалните му идеи.

— Значи правителството не трябва да знае с какво се занимаваш!

— Аха — отпи голяма глътка бира Негодника. — И няма никакъв шанс да научи.

— Нещо не ми е съвсем ясно — погледна го озадачено Томи. — Работиш в „Накано Индъстриз“ — една от най-големите електронни корпорации в страната. Правителството наблюдава работата на „Накано“ така, както наблюдава и всички останали големи производители.

— О, наблюдава ни, разбира се. Хора от МИТИ най-редовно провеждат съвещания с нас. — Негодника млъкна, изви врат и огледа вътрешността на ресторанта. Движенията му бяха пропити с такава точна пародия на уплашен шпионин, че Томи избухна в смях. После очите му се върнаха на лицето й: — Работата е там, че моят шеф ръководи отдела за проучвания и развойна дейност в „Накано“. И сам казва, че хората от МИТИ изобщо не ни обръщат внимание, тъй като работата ни е предимно теоретична.

Негодника опразни чашата си и поръча нови две бири.

— Моят шеф е вицепрезидент на „Накано“ — продължи той. — Бачкам при него вече от година и половина. В началото започна да ми проверява разработките, после ме извади от инженерния отдел и цяла седмица си говорихме. Изглежда съм издържал някакъв неизвестен изпит, тъй като преди около шест месеца ми възложи да разработя тази сонда, за която мечтая отдавна. В нея няма нищо теоретично, мога да те уверя… И на практика тя ще влезе в действие всеки миг. — Усмивката отново се появи на лицето му: — Казаха ми да не споделям това с никого, но мисля, че за теб мога да направя изключение.

Негодника си е все същия, помисли си Томи. Неизменно действа по свои собствени правила, измислени в движение.

— Хей! — викна внезапно той. — Помниш ли как отпразнувахме измъкването ми от инженерния отдел?

— Нима мога да го забравя? — засмя се Томи. — Купонът продължи през целия уикенд. А ти помниш ли онази моя колежка, дето цяла нощ разправяше разни истории за призраци?

— Ти май се майтапиш! Аз съм доволен, че помня дори името си след онзи запой! Май видяхме сметката на цяла каса уиски „Сънтъри“, а?

— В компанията на още няколко — усмихна се Томи. — Такива бяха времената.

Негодника пресуши бирата си, но не пропусна да забележи как усмивката изчезва от лицето й като увехнало вишнево цветче.

— Виждам, че тази вечер си тежка — рече той. В неговия речник „тежко“ беше синоним на „тъжно“, а „леко“ — на „весело“. — В такъв случай си попаднала точно на когото трябва. Какво увеси камъка на шията ти?

— По-скоро на сърцето ми — отвърна Томи.

— Аха! L’affaire d’amour. Bien! Моля, madame, разкрийте своето сложно положение!

— Всичко ли е шега за теб? — не можа да сдържи усмивката си Томи.

— Разбира се. Животът е шега, Томи. Нима си била толкова заета да не забележиш това досега?

— Напоследък май наистина бях заета.

— Скоро ще те ремонтираме — намигна й той. — Сега карай направо, не крий нищо. Ще го приема, каквото и да е то. Обещавам да не припадам!

Томи се нуждаеше именно от това. Но когато го получи, започна да се колебае. Не знаеше дали има смисъл да разказва на Негодника за Сенжин Омукае. Защото за нея нещата стояха сериозно, докато той вече ги беше окачествил — l’affaire d’amour, тоест ситуация, която положително ще му дава повод за безкрайни шеги.

— Добре, добре — сякаш прочете мислите й той. — Виждам двете отвесни черти между веждите ти, зная, че те се появяват само когато си наистина обезпокоена. Край на майтапа! Честен кръст!

Томи се отпусна и започна да разказва своята приказка за срамежливо привличане, потиснати емоции, морални терзания между дисциплинираната полицайка и влюбената жена.

Когато свърши, впи очи в лицето на Негодника, опитвайки се да прочете мислите му. Но той го беше заврял в халбата с бира и тя почти не можеше да долови изражението му.

Той дълго мълча, после въздъхна и каза:

— Очевидно очакваш съвет от мен. Ще го получиш, въпреки че едва ли ще харесаш това, което мисля да ти кажа… — Опразни чашата си и продължи: — Всичко е много просто — забрави този мъж и толкова! От разказа ти разбрах, че той не е за теб. А дори и да е, пак не става — той е твой началник. Положението е толкова опасно, че не си струва да продължаваш. — Бутна чашата настрана и добави: — Сега млъквам, за да се нахраним. А докато се занимаваме с обичайното „унаги“, ти ще имаш възможност да си помислиш върху моите думи.

Томи действително се опита да подреди мислите си, докато се хранеше. Би трябвало да почувства облекчение от думите на Негодника, тъй като в съвета му се съдържаше голяма част и от собствените й съмнения. Най-добре за нея несъмнено ще бъде, ако успее да погребе чувствата си към Сенжин Омукае и да продължи да го възприема единствено като свой началник.

Но облекчение нямаше, единственото й чувство в момента бе отчаянието. Защото след като Негодника постави нещата на мястото им, тя съзна, че няма да поеме по най-логичния път, а ще тръгне по друг — тъмен, опасен, пълен с неизвестности.

Ако беше жена, която е в състояние да потиска най-съкровените си чувства, за да живее приемлив за околните, но не и за самата нея живот, тя положително не би затворила телефона на брат си. Би се преклонила пред желанието му като покорна сестра, би се завърнала у дома, за да се омъжи за човека, избран от главата на семейството.

Но тя не можеше да се подчинява сляпо на повелята на дълга. В онзи ужасен момент на скъсване със семейството, тя си беше обещала винаги да бъде искрена със себе си и своите съкровени желания. Ако това не се превърнеше в цел на живота й, нямаше да има смисъл и огромната жертва, която беше направила.

— Много ми се иска да последвам съвета ти — каза Томи.

— Съветите са евтини — сви рамене Негодника. — Дори тук, където всичко е скъпо.

— Зная. Но твоите ценя високо.

Той се приведе над масата с необичайно сериозно лице.

— Тогава последвай ги, Томи. Излез, забавлявай се — имаш право на това! — Усмивката отново цъфна на лицето му: — Ти си прекалено сериозна, за да се чувстваш добре.

Благодаря ти, Сежи докосна ръката му тя. — Ти си истински приятел, сърцето ти е искрено.

Негодника издърпа ръката си, вероятно смутен от комплимента, после хвърли няколко банкноти на масата, взря се в потъмнялото й лице и стана на крака:

— Хайде, ставай. Зная един клуб в Ропонги, където е забранено да се мислят сериозни неща! Ще танцуваме, ще се напием и ще кажем на света да върви по дяволите!

Отново усмихната, Томи му позволи да я изведе в дъждовната нощ, оцветена в палитрата на ярки реклами. Поне за момента можеше да забрави безпокойството си, струваше си да се потопи за известно време в абсурдното царство на Негодника.

Гол и настръхнал от студ, Котън Брандинг седеше на ръба на ваната с лице между ръцете си. Шизей се беше изправила пред него, от тялото й капеше вода и мокреше голите му крака. Душът зад гърба му потропваше върху найлоновата завеса и виолетките, изрисувани по нея, потрепваха като живи.

— Сега, след като ме видя цялата, и ти стана като всички други — промълви Шизей. — Желанието ти се превърна в отвращение.

— Това не е вярно.

— Не можеш да се видиш отстрани. Та ти дори не си в състояние да ме погледнеш!

Презрението в гласа й беше пружинката, която го освободи от вцепеняващия ужас. Той вдигна глава и каза:

— Нищо не се е променило, Шизей.

— О, моля те! Можеш да си спестиш евтините политически трикове! Всичко е променено, виждам го по лицето ти!

— Не всичко — отвърна той и потърка ръце, сякаш искаше да ги стопли на огъня. — Трябва ми малко време… — Изправи се и добави: — Сепнахме се един от друг, може би дори се изплашихме… Най-малкото, което можем да направим, е да се отдръпнем в противоположните ъгли на ринга преди следващия рунд. — На лицето му се появи бледа усмивка: — Без да сме сигурни, че такъв рунд ще се състои.

Шизей леко потръпна, той се пресегна и й подаде хавлията, окачена зад гърба й.

— Благодаря — прошепна тя и я уви около себе си. Дебелият мъхест плат бързо попи влагата от тялото й.

Брандинг спря душа и каза:

— Мисля, че за днес шоковете ми стигат.

— Точно така се чувстват всички, които са виждали татуировката ми — промълви Шизей. — Но те не само са шокирани, те са отвратени!

— Но защо си позволила да ти я направят, след като държиш на това, което мислят хората? — учуди се искрено Брандинг.

Известно време тя замислено го гледаше, после потръпна и каза:

— Студено ми е, искам да облека нещо.

Той й подаде наметката, но тя поклати глава:

— Не, искам някоя твоя дреха.

Той отиде в спалнята, взе горнището на една от пижамите си и го занесе в банята. Беше й съвсем достатъчно, тъй като стигаше почти до коленете й. Тя го закопча, златният лак на ноктите й смътно проблесна. Беше й прекалено широка, раменете увиснаха от двете й страни по особено трогателен начин.

Излязоха навън, сякаш огромната къща изведнъж бе станала тясна за противоречивите чувства, които вълнуваха душите им.

Отправиха погледи в нощта. Могъщото дихание на Атлантическия океан се нарушаваше единствено от редките, протяжни вопли на плаващ фар, разположен недалеч от имението. Гларусите най-сетне се бяха укротили и важно, крачеха по мокрия пясък, заети да търсят последната за деня храна.

Небето над главите им беше съвършено чисто, кадифеният му покров се пронизваше от студения блясък на звездите — ярък, жълтеникавосин, прекрасен.

Южната част на хоризонта бе потъмняла от буреносни облаци, във вътрешността на заплашителната им грамада проблясваха беззвучни светкавици. Сякаш някакъв странен оркестър изнасяше безшумен концерт пред невидима, но огромна аудитория.

Тромави, но величествени, природните стихии помогнаха на Брандинг да погледне някак отстрани на дребните човешки грижи и безпокойства, които му се сториха толкова незначителни, че не си струваше да мисли за тях.

След няколко минути буреносната грамада на облаците потъна в мрака на нощта, представлението свърши. Те се обърнаха и влязоха обратно в къщата.

Настаниха се на ниския диван, лампионът до него ги обливаше с меката си светлина. Стресът го нямаше, ужасното разкритие отпреди няколко минути сякаш бе изцяло плод на въображението.

Но какво замести първоначалния шок? Брандинг много искаше да разбере това.

Беше напълнил двете тумбести чаши с бренди и сега мълчаливо отпиваха. Не бързаха да говорят, даваха си сметка, че имат нужда от тишината, която единствена можеше да спаси душевното им равновесие.

Косата на Шизей, все още влажна и бляскава, му напомняше кожа на визон — гъста, мека, скъпа… Изрусеният кичур над очите й я правеше някак странно беззащитна. После, сякаш залян от ледена струя, в душата му изплува спомена за зловещия паяк на гърба й. И той прилича на визон, помисли си мрачно Брандинг. На един доста по-различен визон…

Видя, че тя се готви да каже нещо и побърза да я изпревари:

— Шизей, аз не искам да бъда като другите!

Тя дълго мълча, черните й като нощта очи не слизаха от лицето му. Най-сетне устните й помръднаха:

— Като човек ли говориш, или като политик?

— Надявам се като човек — искрено отвърна Брандинг.

— Иска ми се да ти вярвам — прошепна Шизей и за миг затвори очи, ръката й бавно остави чашата. — Ти ме изплаши, Кук! Втурна се в банята като вихър, не бях подготвена… Признавам, че все още не бях мислила за начина, по който да ти кажа… или да ти покажа себе си… Цялата…

— Нима цялата си така ужасна?

Ръката й рязко се протегна за чашата, в жеста й Брандинг успя още веднъж да зърне мимолетната проява на женска безпомощност.

— Ти ще кажеш — отвърна Шизей.

— Татуировката наистина е ужасна — каза той и успя да зърне гневния поглед миг преди очите й да се скрият зад дългите ресни на миглите. Така го гледаше дъщеря му като дете, особено когато нещо й се забраняваше. Но после всичко отминаваше и тя отново го обичаше с цялата си душа.

— Нямам никакво отношение към паяците — продължи той, твърдо решен да си даде достатъчно време за оценка на чувствата. Това щеше да помогне както на него, така и на нея. — Но от друга страна, твоят паяк е татуировка, нещо като произведение на изкуството… — Видя я как потръпна, но продължи: — Признавам, че съм заинтригуван, просто защото е върху ТВОЕТО тяло. Ще ми разкажеш ли как си се сдобила с него? Операцията положително е била продължителна, на отделни етапи…

— Две години — отвърна Шизей, сякаш горда от този факт.

— Дълъг период — кимна той.

Каза го с намерение да я успокои и да покаже, че я разбира. Но тя грабна чашата си и я опразни на един дъх, очите й се насълзиха от неразредения алкохол, почти се задави.

— Господи! — прошепна тя и изтри очите си с опакото на дланта. — Нямаш представа колко дълъг, Кук.

— Болеше ли?

— Душата ме болеше години след това… А другата болка беше нищо… Изчезна като нощната влага под първите слънчеви лъчи.

— Искам да ми разкажеш всичко — промълви Брандинг.

— Вече се споразумяхме, че някои теми ще си останат табу — отвърна тя, наля си още бренди и отпи, този път внимателно. После вдигна глава и попита: — Какво стори след смъртта на жена си, Кук? С какво се опита да преодолееш болката от загубата? Не ти ли се стори, че дните се точат безкрайно дълго и са безнадеждно пусти? Нощем не чакаше ли с копнеж идването на смъртта? Не чуваше ли дъха й около себе си, не виждаше ли червените й очи да светят като фенери в мрака? Не ти ли се искаше да потънеш в забравата, която смъртта размахва пред теб като желана награда?

Брандинг застина, дълбоко разтърсен от могъщата сила на чувствата й. Той знаеше, че тези въпроси са отправени не към него, а към самата нея. Никога в живота си не бе изпитвал това дълбоко отчаяние, за което говореше тя, дори когато шокът от смъртта на Мери отмина. И си даде сметка, че отсъствието на подобни чувства е основна причина за непонятната вина, която го обземаше понякога. Същевременно знаеше, че от отговора на тези въпроси ще зависи много. Шизей се люшкаше между желанието да разкрие душата си и стремежа да задържи всичко дълбоко в себе си. В негови ръце беше лостът, с който можеше да я тласне както в едната, така и в другата посока.

— Човек е устроен така, че продължава да живее, независимо колко дълбоко е отчаянието му… — промълви той. — Аз не… Откровено казано, не съм сигурен, че мога да ти опиша какво виждах и чувах след смъртта на Мери… Сигурен съм единствено, че виждах колата, преобърната, смачкана и все още обвита в дим… Виждах и тялото й на носилката, покрито с одеяло. А чувах единствено гласа на телевизионния коментатор, който съобщаваше за смъртта й с онези кратки и лишени от всякакво чувство фрази, с които по телевизията ни информират за убитите във Виетнамската война или смъртта на американските морски пехотинци в Бейрут. Все още поддържам становището, че смъртта не трябва да се превръща в сух новинарски факт, нито пък в безразлично и неперсонифицирано съобщение.

Шизей изпусна кратка въздишка на облекчение и последният час сякаш престана да съществува между тях.

— Ти няма да ме презреш като другите, Кук — прошепна тя. — Вече съм сигурна в това!

После облегна глава на облегалката на дивана и отново заприлича на невинно момиченце. Сърцето на Брандинг заблъска в гърдите му. Прииска му се да я стисне в прегръдките си, да я закриля, да й шепне, че всичко ще бъде наред.

Знаеше обаче, че няма да стори нищо подобно. Усети, че между тях се настани някаква непонятна и неопределена връзка — сякаш бяха две увиснали във въздуха прашинки, които ще литнат при първия полъх на вятъра, а посоката на техния полет ще определи той — капризният и безгрижен вятър на живота.

— Не можеш да знаеш какво означава всичко това за мен, Кук — пръстите й се заровиха дълбоко в гъстата коса, рязко я дръпнаха. Сякаш болката бе необходима съставна част на покаянието й. — Аз… С мен се отнасяха зле… Обиждаха ме, насилваха ме… Обичах и бях наказана за своята любов…

Брандинг я гледаше втренчено, гледаше я така, сякаш за пръв път я виждаше. Приличаше му на айсберг, не беше сигурен какво се крие под повърхността на мрачното и бурно море.

— Но си оцеляла, Шизей — промълви той. — В крайна сметка това е най-важното, нали?

— Бил ли си някога затворен? — попита Шизей, сякаш отново решила да му покаже, че няма никаква представа за условията, при които беше живяла. — Аз съм била… — После вдигна ръка над главата си и посочи татуировката, превърнала се в неразделна част от самото й съществование: — Този паяк е моето покаяние и моята награда!

Брандинг отново се опита да долови нюансите на истинската й същност, проблясващи за миг, неясни и неуловими като онези безмълвни светкавици на хоризонта.

— Не те разбирам, Шизей — тихо промълви той.

Но тя вече беше свита на две и беззвучно ридаеше в шепите си. Когато най-накрая проговори, Брандинг усети как по гърба му пробягват студени тръпки.

— Кук! — прошепна тя. — Моля се на Бога никога да не разбереш!

Танцан Нанги живееше в необичайно просторна дървена къща, строена още в началото на века. Била на най-известния актьор кабуки на онова време и попадна в ръцете на Нанги само защото синът на този актьор разби личния си живот.

Внушителната постройка с широки стрехи се издигаше сред разкошна градина от декоративни вишни, кленове джуджета и кичести японски кедри. Земята между папратите, подстриганите азалии и яркочервените рододендрони беше покрита с плоски камъни с най-различна форма и големина. Коридорите на къщата бяха изцяло остъклени, тъй че дори и в най-лошото време човек оставаше с впечатлението, че градината е навсякъде около него.

Нанги беше сам, очите му механично следяха ярката луна, която ту се скриваше, ту изплуваше отново иззад теменужените облаци.

Къщата беше пуста, във въздуха се носеше едва доловим аромат на кедър и лимоново масло. Нанги отпиваше от собственоръчно приготвения зелен чай и размишляваше. В главата му отново се връщаха фрагменти от изключително обезпокоителния разговор, който беше провел с Джъстин Линеър. Принуди се да признае, че изпитва благодарност към нея. Защото появата й го накара да осъзнае изключително трудната ситуация, в която се намира; накара го и да помисли как да излезе от нея.

Ако Никълъс се окаже широ нинджа, това несъмнено би означавало, че някой го подлага на натиск. Но кой, по какви причини? Беше казал на Джъстин, че дори съвършен сенсей в изкуството на черните нинджи не е в състояние да превърне в широ нинджа опитен човек като Никълъс. Нанги потръпна, като си представи каква концентрация на злото е плъзнала в нощта, промъква се към тях, готова да убива. Ако някакви неизвестни сили се надигат срещу тях, а той вече беше почти убеден в това, единствен Никълъс можеше да ги спаси. Но Джъстин твърди, че той е лишен от своите свръхчовешки способности…

Инстинктът го караше да прибегне до отстъплението. Всеки генерал, изправил се срещу превъзхождаща го сила, предпочита да се оттегли от бойното поле и да съхрани своята армия. Той е длъжен да го стори, освен ако не открие друг, нетрадиционен начин за постигане на победата вместо фронталния сблъсък.

Зад него се разнесе тихо шумолене, но той не извърна глава. Вместо това отново напълни чашата си с чай. Въздухът в стаята бе напоен с аромата на разцъфналите през нощта жасмини.

Уми прекоси татамите с тихо шумолене на копринената си роба, коленичи до него и пое предложената й чаша. Нанги усещаше върху лицето си напрегнатия поглед на големите й блестящи очи.

— Без теб в леглото ми е студено — каза тя. — Сънувах, че в къщата се е настанил ураган, а когато отворих очи, открих, че те няма…

Нанги се усмихна в мрака. Беше свикнал на поетичния начин, но който се изразяваше Уми. Тя беше танцьорка и всеки от начините, които избираше за изразяване на чувствата си, трябваше задължително да се подсили със символи.

— Нямах намерение да те будя — отвърна той. Знаеше, че тя употребява думата „ураган“, за да му покаже, че е усетила неспокойството на духа му.

Ръката й леко го докосна. Уми, чието име означаваше „море“, го успокояваше по този начин, отвеждаше го обратно при низините, запълнени с вода — там, където човек може да мисли, да набира сили сред сенките на тишината.

— Музиката, която звучи толкова дълбоко в душата, че е напълно негласна… — прошепна Нанги. — Но докато тя продължава, аз зная, че тази музика си ти.

Уми се сгуши до него:

— Бях на петнайсет години, когато ти ми даде една книга на Т. С. Елиът. Никога дотогава не бях се сблъсквала с ума на европеец, който да ми е толкова близък и така пропит със светлина. Току-що ти цитира част от тази книга, нали?

Това беше типично за Уми — да запаметява всичко, да не забравя нищо. Макар да бе само на двайсет и четири години, тя беше доста по-мъдра от жени в далеч по-напреднала възраст. Беше ученичка, която се беше превърнала в майстор, без дори да го осъзнава и това беше типично за Уми. Не страдаше от излишно самочувствие, което й позволяваше да възприема философията в най-чистия й вид, да я вгражда в своя дух, да разширява непрестанно своята мощ. Уми беше сенсей по митове, мистика и Тао. Жизнената енергия на вселената беше в душата й.

Уми взе ръцете му в своите и ги обърна с дланите надолу. Нанги усети как от нея се излъчва топлина. В съзнанието му изплува представата за самотно осветено прозорче в бурна снежна нощ.

Тя беше красива и тази красота обхващаше не само лицето, но и тялото й — тънко, грациозно, жилаво и силно като младо дръвче, което вече е успяло да се пребори с бурите, дъждовете и зимния мраз.

— Тук има мрак — каза Уми. — Извън нощта. — Ръцете й сръчно започнаха да премятат пръстите му: — Празнота и хаос. Стабилността на света е застрашена. Жената-паяк зове, оста се клатушка… Идва лед.

Нанги знаеше, че тя говори за мита Америнди Хопи, който описва сътворението на света. Сегашният свят се ражда след гибелта на Втория свят, обречен на вечен мраз от Жената-паяк, която пее „Песента на Сътворението“, а наказанието си е наложила заради неизлечимото зло в сърцата на обитателите на Втория свят.

Когато Жената паяк зове, това означава, че някъде се заражда необикновено Зло. Именно това имаше предвид Уми. Кожата на Нанги настръхна. Значи е вярно, че над Никълъс е надвиснала злобата на невероятно могъщ враг. Страхът избухна в съзнанието му със силата на ръчна граната. Искаше да отправи молитва към своя Бог, но не беше в състояние да го стори. Беше се откъснал от него заради греховете си, не можеше да намери пътя към изкуплението. Изведнъж разбра, че е безсилен точно като Никълъс. Загубата на вярата беше страхотен удар върху същността му на човек, но той се бе опитал да я потисне някъде из гънките на съзнанието си в името на по-неотложни дела. Сега обаче разбра, че това е част от тези неща.

Господи, свършено е с нас, помисли си той.

Сякаш чула безмълвния му вопъл, Уми тихо промълви:

— Макар Начинът да е известен, многобройните грехове живеят свой собствен живот… имат своя мъдрост.

„Начинът“ означаваше „Тао“. Произнесени от устата на Уми, словата на Хераклит успокоиха Нанги, припомниха му, че все още може да се ползва от древните мъдрости. След Хераклит си спомни и за много други мъдрости от миналото: Сун Тцу — „Изкуството на войната“, Ягию Муненори — синтезът между дъх и меч „ичири“, Единственият принцип — онова състояние на духа, до което трябва да прибегне човек, лишен от възможност за отстъпление, синтезът на цялата вселена, изчерпващ се с една-единствена дума — Тао.

Ето по какъв начин успя да прогони хаоса от духа си — хаос, предизвикан от страха. Мислите му отново се проясниха и той си даде сметка, че трябва да се справи не само с широ нинджа. Цялото му делово сътрудничество с Никълъс беше поставено на карта от Кусунда Икуза и „Нами“. Сега се запита дали това е двойно нападение, внимателно замислено и още по-внимателно осъществено, или просто става въпрос за съвпадение.

Параноя или истина?

Облян от сребърната светлина на луната и върнал се при близостта на морето, Нанги разбра, че ще трябва сам да открие всичко.

На следващия ден Никълъс отиде на преглед при своя хирург. Насочи се към югоизточната част на Токио с железницата, тъй като все още не рискуваше да шофира, а не искаше Джъстин да го закара, макар една мъничка част от душата му да мечтаеше точно за това.

С Нанги се чуха по телефона. Каза му, че отива на преглед и ако се чувства добре, вероятно ще намине в офиса. Изключителното внимание на японеца го караше да стиска зъби, за да не избухне — още един ясен признак за влошеното състояние на нервната му система.

Утринните изпарения се носеха на мазни кълба и тромаво се отдръпваха към зелените склонове на планината. Пейзажът беше замъглен и неясен — причина за това беше както високата скорост на влака, така и умората на Никълъс.

Плавното полюшване го унасяше, едва доловимият рев на локомотивната сирена извикваше в душата му меланхоличния спомен за младостта, прекарана в една Япония, която се бореше да превъзмогне срама от загубата на войната и преизграждането си по американски модел.

Тихото свистене на релсите му напомняше за приспивните песнички на майка му, когато двамата с нея вземаха влака и отиваха на гости на Итами, неговата леля. Чонг считаше Итами за своя родна сестра, макар че на практика тя беше сестра на първия й съпруг, убит при обсадата на Сингапур. Точно там, в Сингапур, се бяха срещнали Чонг и полковник Денис Линеър — полковникът бе спасил живота й, а след това се бе влюбил в нея.

Опасни и неспокойни времена, останали далеч, далеч в миналото. Но Никълъс поддържаше жив спомена за тях, сякаш те бяха онзи магически талисман, който единствен може да победи надигащото се в душата му черно отчаяние.

Но всичко беше напразно. Гневът и безпокойството се оказаха прекалено големи за малкия съд, в който се бе опитал да ги постави. Беше недооценил както размерите на този съд, така и неговата здравина. Искаше да бъде спокоен по време на предстоящия преглед, искаше да използва в максимална степен търпението — един безценен дар, наследен от майка му, да прецени правилно какво може да стори срещу тази ужасна пробойна в стената на паметта си. Не искаше да прави прибързани заключения, но, седнал в хладния от безупречната климатична инсталация вагон и потръпващ от нахлуващия в кръвта му адреналин, той си даде сметка, че част от тези заключения вече са направени.

Токио блестеше в сребърно и сиво. Огромните неонови реклами и фирмени знаци в Шинюку бяха обвити в гъст слой мъгла. Червените, зелените и сините им цветове — създадени изкуствено от ръката на човека — бяха сякаш покрити с пепел. Небостъргачите изглеждаха така, сякаш някой ги бе отсякъл в коленете — грозни и безформени те стърчаха над тежкия смог като гнили зъби в устата на възрастен човек.

Кабинетът на доктор Ханами се намираше на двайсетия етаж на огромен небостъргач с изцяло остъклени коридори и множество вътрешни градинки. Точно срещу масивната му бронзирана врата се издигаха три тъмни каменни къса, разположени в малко сухо езеро от бели камъчета.

В продължение на половин час Никълъс остана неподвижен в чакалнята, боядисана в блестящо сив цвят. Седеше на сив диван от изкуствена материя, поставен под прав ъгъл на шест също така сиви стола, отвъд които беше сивият правоъгълник на бюрото на сестрата, изцяло от метал. На стените бяха окачени две съвременни литографии, които тромаво имитираха древните дървени отпечатъци на „икийое“, комбинирайки го нелепо с панорамата на Запада: Статуята на Свободата, муцуната на спортен „Корвет“, хамбургер, от който капе кетчуп, Никълъс едва ги понасяше.

Стана и нервно пристъпи към прозореца. През вертикалните щори, също от сив метал, можеха да се видят части от града долу, но не и улиците. Те лежаха под плътен пласт мъгла, ситните й капчици се полепваха по стъклото и отразяваха острата светлина в кабинета с всички цветове на дъгата. Погледът му се насочи към стръмните каньони между високите кули на небостъргачите. Флуоресцентните лампи в прозорците на отсрещната стоманобетонна кула пламтяха през мътилката като някакви странни, увиснали във въздуха ацетиленови горелки.

После сестрата произнесе името му и той се обърна.

Доктор Ханами беше дребен и спретнат мъж, който наближаваше петдесетте. Мустачките му бяха в безупречно състояние, а металносивата му коса блестеше от брилянтин. Снежнобялата престилка беше разкопчана и под нея се виждаше скъп раиран костюм в сивкав цвят. Кабинетът му беше доста задимен.

Подръпна от цигарата си, после я натисна в препълнения пепелник и махна с ръка по посока на стола. Не беше забравил молбата на Никълъс да се въздържа от пушене в негово присъствие, но сякаш не обръщаше внимание на факта, че повечето от разговорите си двамата провеждаха в гъстата мъгла на предварително изпушените цигари. Никълъс така се просмукваше от тяхната воня, че първата му работа след посещение при доктор Ханами, беше да хвърли дрехите си за пране и да облече чисти.

— Как вървят нещата? — попита доктор Ханами. С Никълъс неизменно разговаряше на английски, често обядваше в „Бигу Макус“ — местния вариант на „Макдоналдс“, и всячески се стараеше да покаже привързаността си към американския начин на живот.

Никълъс, отпуснал се тежко върху гумираната тапицерия на поредния сив стол, мълчаливо го гледаше.

Доктор Ханами замислено премяташе между пръстите си тежката никелирана запалка. След известно време вдигна глава и каза:

— Прави ми впечатление, че днешната ви визита е извънредна…

После отвори папката с изследванията на Никълъс и добави:

— Тук всичко изглежда наред — и рентгеновите снимки, и лабораторните изследвания… Значи имате други проблеми, така ли?

— Да — бавно отвърна Никълъс, потискайки с усилие желанието си да скочи и да се махне оттук. — И така би могло да се каже…

— Хм… Мога ли да ги чуя? — Запалката продължаваше неуморната си въртележка между пръстите на доктора, никелираната й повърхност отразяваше светлината на лампата.

Никълъс скочи на крака, пристъпи към прозореца и рязко дръпна шнура на металните щори. Доктор Ханами стреснато го погледна, но той притисна чело до студеното стъкло, без да му обръща внимание. Гадната мътилка навън сякаш излиташе от отровната паст на доменна пещ, стори му се, че ноздрите му долавят вонята на изгорял петрол.

— Кажете, докторе, бил ли сте някога в префектурата Нара? — попита той, без да извръща глава.

— Да — отвърна след кратка пауза доктор Ханами. — Преди четири години. С жена ми ходихме там на минерални бани…

— Значи имате представа колко е красиво…

— Разбира се. Често си мисля, че пак трябва да отскочим до там. Но времето никога не ни стига…

Никълъс съзна, че няма никакъв смисъл да гледа повече към противната мътилка навън и обърна глава.

— Докторе, мислил ли сте някога какъв ще бъде животът ви, ако изведнъж се окаже, че вече не сте в състояние да оперирате?

— Ами… — изненадано го погледна доктор Ханами. — Когато се пенсионирам, аз естествено ще престана да…

— Не — нетърпеливо го прекъсна Никълъс. — Имам предвид настоящето, днес, веднага! — Щракна пръсти и добави: — Ей така — щрак и край!

— Не мога да кажа дали…

— Красотата на Нара, докторе, опознах, докато се обучавах там на бойни изкуства… И вече не мога да живея без нея. Тя не е красотата, която вие с жена си сте открили, докато сте вземали горещите си вани… Говоря ви за онази красота, която опознах с помощта на „Гецумей но мичи“. Чували ли сте? „Лунната пътечка“…

— Разбира се — кимна доктор Ханами. — Но не знаех, че… — Нещо в лицето на Никълъс го принуди да млъкне, след миг поклати глава и промълви: — Днес сте много различен. Какво се е случило?

Долавящ ясно ударите на сърцето си, Никълъс бавно се отпусна на стола. Но този път се докосна само до ръба на седалката, тялото му се приведе напред и главата му се озова на сантиметри от доктор Ханами. Усещаше вдървеното напрежение на мускулите си, с изненада откри, че дланите му са потни.

— Попитахте какъв е проблемът ми и аз ще ви кажа — прошепна той право в лицето на доктора. Чувстваше, че вече не е в състояние да контролира бурята, която се надигаше в душата му. Вдигна пръст и го насочи към тила си, там, където все още личеше белегът на операцията. — Не мога да си спомня нищо от уменията по бойни изкуства, които притежавах. Няма ги, изчезнали са без следа, сякаш никога не ги е имало! Цяла нощ останах буден и се питах защо е станало така. И стигнах до един-единствен отговор, докторе. Единственият, който имаше някакъв смисъл. — Отново скочи на крака, жилестите му ръце се впиха в ъглите на лекарското бюро: — Вие и гадният ви скалпел сте виновни за всичко! Изрязали сте прекалено голям къс от мен или пък сте докоснали някакъв важен нерв! Не зная точно кой и какъв, но зная, че паметта ми я няма и виновник за това сте вие!

Настъпи тежка тишина. Доктор Ханами потръпна и някак механично промълви на японски:

— Може би е време да изпием по чаша чай.

В кризисни моменти човек трябва веднага да се опре на древните традиции, напомни си Никълъс. Яростта му беше огромна, цялото му тяло се тресеше. С усилие на волята остана неподвижен и гледаше как доктор Ханами поръчва чай по вътрешния телефон. Само след минута чаят вече беше тук, приборите и чашите тихо подрънкваха върху черната лакирана табличка. Доктор Ханами освободи сестрата и се зае сам да запарва ароматичната течност. Никълъс безмълвно наблюдаваше как ловките му пръсти щипват ситно нарязаните зелени листенца, пускат ги във врялата вода, а после ритмично въртят тръстиковата бъркалка в тънката порцеланова чашка.

В този процес имаше нещо успокоително, нещо приятно. Пестеливите точни движения, липсата на спонтанна прибързаност, строгата формалност, а дори и стилизираните движения бяха нещо, което внушаваше чувство за нормално поведение, за плавно преминаване от миналото към настоящето…

Никълъс почувства как се освобождава от огромното напрежение, което напускаше тялото му с бързината, с която въздухът излита от продупчената автомобилна гума. Отново се отпусна в стола, но този път изпълни цялата седалка.

Миг по-късно доктор Ханами му поднесе чая. Едва след като в порцелановите чашки не остана нито капчица, доктор Ханами се облегна назад и каза:

— А сега започвайте. От самото начало, искам да чуя всичко!

— Искам да поговорим за някои детайли в поведението на обекта, които до този момент са ми убягвали — каза доктор Муку, едва изчакал Сенжин да се разположи на стола.

Фактът, че доктор Муку поема инициативата в психоаналитичните разговори, беше доста необичаен. А Сенжин приличаше на странните дълбоководни риби, населяващи дъното на океана, които виждат в пълен мрак, макар че често самите те са лишени от очи. Без никакъв видим признак той вече знаеше, че доктор Муку се приближава към истината.

Беше сигурен, че психиатърът вече подозира липсата на този въображаем „обект“ — психопат, дори нещо повече — досеща се, че Сенжин е този „обект“.

Разбира се, в това се съдържаше и елемент на опасност. Но дори Сенжин да му признаеше всичко още в този миг, докторът беше безсилен да стори каквото и да било. Железните правила на професията му забраняваха да разкрива тайните, които обсъжда с пациентите си, а и самият Сенжин му бе дал да разбере още при първата им среща, че всичко трябва да си остане между тях.

Доктор Муку бе приел тези условия с готовност и някакво безразсъдство, които, Сенжин беше сигурен в това — отговаряха съвсем точно и на неговото желание. В резултат на това отношенията помежду им станаха съвсем различни, дори вълнуващи — разбира се, от гледна точка на Сенжин. В тях се усещаше наличието на скрита борба за надмощие, оформянето на нещо като фронтова линия — все още аморфна, но именно затова променлива и непредвидима.

Имаше нещо общо между двамата в тези отношения — примката около шията на Сенжин се затягаше все по-плътно от пухкавите ръце на доктор Муку, смъртоносният им танц ставаше все по-интимен и Сенжин чувстваше силата на ерекцията си. Една вена на слепоочието му пулсираше от кипналата кръв, животът му имаше смисъл само когато играеше тази смъртоносна игра.

— Например, в каква среда е израснал обектът? — продължи доктор Муку. — Нормално ли е било неговото семейство?

— Какво разбирате под „нормално“? — не можа да сдържи насмешката си Сенжин. — Нали психологията отрича този термин и го окачествява като напълно фалшив?

— Това може да е вярно за психологията, но не и за психотерапията — убедено отвърна доктор Муку. Усмивката му, хитра и многозначителна, ясно казваше: „Вие сте наясно с това, защото сам не сте нормален, Сенжин-сан“… — Разбира се, общо погледнато вие сте прав — в абстрактното винаги има някаква норма, която е статистически обозрима. Но реалният свят е нещо съвсем друго. Голяма част от психозите се коренят в семейния живот на индивида, при това от най-ранната му възраст. Като имам предвид насоката на нашите разговори, ние можем да използваме термина „нормален“, тъй като съм готов да се обзаложа, че обектът ни не е имал нормално детство.

— В какъв смисъл? — приведе се напред Сенжин.

Доктор Муку сви рамене.

— Може би майка му е била проститутка, може би той си мисли, че е бил изоставен от нея… Това е най-вероятната причина за манията му по отношение на Кийохиме и жената-демон. — Лицето на доктора беше в сянка, тъй като двамата седяха в малката задна стаичка и той бе с гръб към тясното прозорче. На слабата светлина то изглеждаше като направено от маджун. — Възможно е дори наличието на кръвосмесителни отношения между обекта и неговата майка. В този случай чувството на вина е твърде обременително за неоформената детска психика. И съвсем естествена би била реакцията му да се „освободи“ от тези нежелани чувства, като ги насочи извън себе си, като ги превърне в нещо друго — в случая то е убеждението за вроденото зло у всяка жена. Най-удобен начин за това е да повярва, че майка му е причината за неговите забранени сексуални усещания, предизвиквайки ги с думи и действия. — Очите на доктор Муку възбудено проблясваха зад кръглите стъкла на очилата. — Има ли смисъл този ход на мислите ми? Звучи ли ви познато?

— Откъде мога да знам? — равнодушно отвърна Сенжин.

— Вие просто познавате обекта по-добре от мен.

— Тъй ли? — вдигна вежди Сенжин. — Аз пък започвам да си мисля, че никой от нас не го познава достатъчно.

— Какво ви кара да мислите така, Сенжин-сан? — попита доктор Муку и притеснено се размърда в стола си.

— Преди всичко загадката около сексуалното поведение на обекта. Доколкото ми е известно, той не е насилил нито една от своите жертви.

— Но те всички са били жени, нали?

— Така е — кимна Сенжин.

— И всички са били млади и красиви — продължи доктор Муку. — Значи е близо, много близо. Скоро ще започне да ги залива със семето си… — Ръката му се насочи в гърдите на Сенжин, сякаш убеден, че именно той е обектът: — Видите ли, нашият приятел скоро ще проумее, че актът на еякулацията му е сходен с натискането на спусъка. И ще идентифицира изхвърлянето на спермата с излитането на куршумите…

Сенжин седеше напълно неподвижен.

— Изглеждате абсолютно убеден в това, докторе.

— В моята област нищо не е сигурно, Сенжин-сан — сви рамене доктор Муку. — Ние винаги правим догадки и се стремим те да бъдат максимално логични. Подобно на детектив, аз внимателно се промъквам през развалините на разбитата психика. Сигурен съм, че моят начин на действие е твърде близък до вашия по време на разследване. И двамата търсим уликите, които ще ни позволят да сглобим правдоподобна версия за причините на трагедията. Нима вие не прибягвате понякога до предчувствия, за да разрешите загадката?

Сенжин ясно разбра накъде отиват нещата. Доктор Муку не само бе изоставил ролята на пасивен слушател и бе започнал да го разпитва, но и вече съвсем конкретно го насочваше в посоката, която си беше предначертал. „Ние двамата“, „Нима и вие понякога…“ — това беше част от методологията на опитните следователи, които се стремят да увлекат заподозрения в разговор на общи теми, с цел да изтръгнат искрени отговори на своите въпроси.

— Предчувствията, за които говорите, вършат работа само във филмите и романите, тъй като авторът контролира съдбата на своите герои — отвърна тихо той.

Доктор Муку се приведе напред и впи поглед в очите му.

— Но нима това не се случва и в живота? — попита той. — Животът контролира изцяло нашата карма, ние никога не държим в ръце собствената си съдба.

Сенжин се усмихна. Равновесието на силите започна да се променя, бавно и незабележимо, но напълно осезаемо. Колкото повече се увличаше в разпита доктор Муку, толкова по-самоуверен ставаше. Но по този начин разкриваше по-ясно своята тактика, ставаше по-малко опасен, изпускаше ситуацията от контрол.

Време е да го просветя още малко, помисли си Сенжин, после вдигна глава и попита:

— Чували ли сте някога за Кшира, Муку-сан?

— Не, мисля че не съм.

— Кшира е една особена форма на духовно и физическо състояние, която далеч превъзхожда философските убеждения — започна Сенжин. — Тя е една цяла вселена, изразяваща се чрез езика на звуците и светлината.

— Моля? — объркано примигна доктор Муку.

Сенжин запали цигара и я остави да гори, без да дръпне нито веднъж от нея.

— Езикът на звуците и светлината — повтори той. — Вие несъмнено сте чували за „ки“ — основната движеща сила на всичко в този свят — хора, животни, морето, горите, самата наша планета. А истинските сенсеи на Кшира са направили едно забележително откритие — „ки“ съществува под различни форми. За тяхното овладяване е необходима могъща машина, задвижвана от невероятно количество психическа и физическа енергия.

Ясно видя скептицизма, изписал се върху лицето на доктор Муку. Не се изненада. По отношение на човешкия разум доктор Муку ще остане завинаги окован в тесните рамки на съвременната аналитична мисъл. В очите на Сенжин той беше просто един патетичен инвалид, неспособен да разбере нищо извън това, което го бяха учили в университета.

— Особеното при учението Кшира е неговата изключителна гъвкавост — добави Сенжин и рязко се приведе напред. Дръпна от цигарата си и тя изведнъж започна да съска, излъчвайки странна синкавобяла светлина.

Лявата ръка на Сенжин покри лицето на психиатъра със светкавична бързина, той не успя дори да помръдне. Палецът му повдигна очилата на доктора, металните рамки се плъзнаха по потното му чело. После пламтящият край на цигарата се заби дълбоко в лявото око на психиатъра, пръстите на Сенжин стискаха лицето му в желязна хватка.

Ръцете на доктор Муку се вкопчиха в китката на Сенжин, натъпканата с фосфор цигара продължаваше да прогаря окото му. От устата му се откъсна протяжен вик, който бързо затихна в гърлото му и се превърна в приглушено гъргорене.

Сенжин го гледаше така, както се наблюдава интересен сериал по телевизията.

— Обектът не е убивал само жени — прошепна в ухото му той, а на устните му се появи насмешлива усмивка. — Млади и красиви жени… — Връщаше обратно неотдавна подхвърлените от психиатъра предположения. — Вие сбъркахте, доктор Муку. Сбъркахте както за мен, така и за всичко останало!

Стаичката се изпълни с миризмата на изгоряло. Езикът на Сенжин се стрелна между устните му, жаден и ненаситен, опипващ с наслада околния въздух. Това беше вонята на смъртта.

Спря поглед върху диво изцъкленото дясно око на доктор Муку. От него течаха сълзи и той внимателно ги избърса с пръст. Зеницата беше страхотно разширена, сякаш психиатърът беше заклет наркоман. Сенжин много искаше да чуе от устата на доктора как усеща болката и страха. Неговият аналитичен ум положително би открил смисъл в хаоса, би успял да разгради на лесноразбираеми компоненти бурните си усещания в този миг.

— Какво има, Муку-сан? — попита Сенжин. — Какво става с вас?

В това насълзено око се отразяваше цялата вселена. Границите й се очертаваха от агонията, ставаха ясни и релефни от мисълта за приближаващата се смърт.

После окото се закова върху нещо, което дори Сенжин не бе в състояние да види.

Фосфорът продължаваше да прогаря вътрешността на черепа му, но доктор Муку вече не усещаше нищо. Тялото му се сгърчи и се отпусна върху облегалката на стола. Изглежда странно спокоен, помисли Сенжин.

Пресегна се през трупа и отвори чекмеджето на дървената маса до стената. Измъкна оттам миниатюрен магнетофон. Ролките му продължаваха да се въртят, запечатвайки върху лентата всеки звук в малкото помещение. Сенжин беше убеден, че докторът записва разговорите им още от момента, в който е започнал да подозира, че „обектът“ и Сенжин на практика са едно и също лице.

Натисна копчето за изключване и пъхна апаратчето в джоба си.

— Никога няма да разберете колко дълбоко сте се заблуждавали — каза с някакво съжаление той и хвърли последен поглед към безжизненото тяло на психиатъра.

После присви очи и ги насочи към ослепителното слънце на своите спомени, в съзнанието му изплуваха всички подробности от това, което ставаше след посещението на кабуки-пиесата „Музуме Дойожи“. Отвеждаше своите компаньонки в скъп ресторант и там ги предразполагаше към психологически анализ на главните герои. А после, вкусвайки с наслада от тези странни, но възбуждащи апетита му разговори, той бавно и внимателно пристъпваше към гвоздея на програмата — болезненото, еротично и продължително, влудяващо сетивата му изкуство на изтънченото убийство.

Сенжин дръпна завесата над това великолепно сияние, наведе се и метна трупа на рамо. Изпита нещо като съжаление, че доктор Муку вече не може да отговаря на въпросите му. Но за него беше отредена друга, далеч по-важна роля.

Беше ясно, че доктор Ханами не му повярва. Никълъс привърши разказа си и замълча. Беше започнал с все още неясните си усещания непосредствено след операцията, когато напразно се бе опитал да потисне неизбежните болки; привърши със събитията от последните двайсет и четири часа, които недвусмислено доказаха, че е изгубил безвъзвратно не само „Гецумей но мичи“, но и всички останали форми на бойните изкуства, овладявани бавно и трудно в продължение на много години.

Доктор Ханами се облегна в стола си, преплете пръсти и каза:

— Скъпи господин Линеър, това е напълно изключено! Възможно е вие да си мислите, че сте изгубили тези очевидно забележителни качества, но аз мога да ви уверя, че не е така! — Ръцете му уверено измъкнаха няколко рентгенови снимки от папката, прикрепиха ги към луминесцентния екран на стената и включиха осветлението. — Ето, вижте — посочи една сянка той. — Това е туморът, разположен върху втората мозъчна гънка, малко над легенчето. Съвсем ясно се вижда. — После насочи вниманието си към друга рентгенова снимка: — Тази е направена след операцията. Виждате, че туморът го няма, но тъканта около него е абсолютно недокосната. Тук не може да има дори сянка от съмнение, господин Линеър.

— Тогава какво е станало с мен, докторе?

Доктор Ханами се замисли. Ръцете му внимателно изключиха екрана, нагънаха снимките и ги върнаха обратно в папката. После тя бе затворена, а ръцете на доктора, свити в юмруци, легнаха върху нея.

— При подобни случаи човек никога не може да е сигурен, но аз мисля, че можем да започнем по обратния път. Да се запитаме не какво е станало с вас, а какво става с вас в момента. — По лицето на доктор Ханами се плъзна окуражителна усмивка. — След подобни тежки операции често се случва пациентът да е убеден, че заедно със злокачествената тъкан от него е отстранен и някой жизненоважен орган… — Придърпа бележника си и надраска нещо върху него, после откъсна листа и го подаде на Никълъс.

— Какво е това?

— Доктор Муку е един от най-известните специалисти по психотерапия, господин Линеър. Кабинетът му е на две крачки от…

— Значи мислите, че имам нужда от психиатър? — погледна го с недоверие Никълъс.

— Като отчитам сегашното ви емоционално състояние, аз горещо препо…

— Още не сте изплюли камъчето, нали докторе? — прекъсна го Никълъс и лицето му се наля с кръв. — По време на операцията е станало нещо, вие или някой от помощниците ви е допуснал някаква грешка. Каква беше тя, докторе?

— Трябва да се успокоите, Линеър-сан — отвърна доктор Ханами, прибягвайки отново до помощта на древните ритуали, за да прогони витаещите в кабинета му модерни демони. — Гневните избухвания няма да помогнат на никого, а най-малко на вас самия. Когато възстановите душевното си равновесие, вие ще бъдете в състояние да виждате нещата в истинската им светлина.

— Няма да ми кажете, така ли?

— Линеър-сан, уверявам ви, че нямам какво повече да кажа — очите му пробягаха по папката с историята на заболяването, сякаш искаха да почерпят увереност от нея. — Операцията премина напълно успешно. От медицинска гледна точка не виждам нищо, което…

Доктор Ханами млъкна и вдигна глава. Пациентът му вече не беше в кабинета.

Никълъс изгуби вяра. Разбра с безпощадна яснота, че дългите години на изнурителни тренировки са отишли напразно, че без „Гецумей но мичи“ той не представлява нищо. Духът му се гърчеше в отчаяние и губеше сила, лишен от способността да се приобщи в заобикалящия го свят, лишен от елементарно убежище. Изгубил онази хармония с вселената, която го беше поддържала и при най-тежките изпитания, която го беше зареждала с енергия през краткия му период на семеен и делови човек, той се чувстваше като единствен оцелял от корабокрушение, захвърлен на пустинен и враждебен остров.

Помисли си за Чонг, своята майка. Разбра, че може да направи само едно. В главата му изплува онази ужасна есен на 1963 година, в която безнадеждно се бе влюбил в Юкио и тези негови чувства бяха предизвикали смъртната омраза на братовчед му Сайго.

„Дядо ти Со Пенг беше изключително мъдър човек, Никълъс — каза веднъж майка му. — Именно той каза, че в Азия човек никога не може да бъде наистина самотен.“ После извади медната кутия, която Никълъс бе виждал само веднъж през живота си, а от баща си бе разбрал, че тя е подарък и наследство от Со Пенг. Върху емайлираното капаче беше изрисувана изящна фигура на дракон, вкопчил се в смъртен двубой с огромен тигър.

Внимателно и изпълнена със страхопочитание, Чонг отвори кутията и му показа съдържанието й — петнайсет прекрасни смарагда.

„Шест от тези смарагди можеш да използваш както намериш за добре — каза му тя. — Да ги превърнеш в пари или в други вещи, от които имаш нужда. Първоначалният им брой беше шестнайсет, но един беше продаден, за да купим тази къща. — Пое дълбоко дъх и добави: — В тази кутия никога не трябва да остават по-малко от девет камъка. Никога! Независимо от ситуацията, в която си попаднал ти не трябва да използваш повече от шест.

— Както знаеш, Со Пенг — моят баща, ни даде тази кутия, когато напуснахме Сингапур. Тя е вълшебна, обладана е от магически сили… — Чонг направи пауза, сякаш чакаше нещо, после продължи: — Виждам, че не се усмихваш и това е добре. Аз вярвам в нейната магия, също както баща си. Той беше много мъдър и опитен човек, Никълъс, съвсем не можеше да се нарече глупак. Той знаеше, че на азиатския континент съществуват много необясними неща, които не се побират в аналитичните представи на съвременния свят. Те се подчиняват на други, неизмерими във времето закони. И аз вярвам, че е така — усмихна се леко тя. — Ако повярваш и ти, силата на кутията и смарагдите в нея ще ти бъдат от полза, когато имаш нужда от тях…“

Никълъс вярваше в наследството на дядо си, вярваше в силата на петнайсетте смарагда, лежащи в тайнствената кутийка. Непосредствено след като двамата С Джъстин се преместиха в Япония, той намери за това наследство надеждно скривалище в къщата. Дълго време не изпитваше никакво желание да използва смарагдите. Просто искаше да са край него, да усеща пулса им в сърцето си така, както човек усеща топлата милувка на слънцето върху кожата си.

Почувствал се напълно загубен в големия град, той искаше час по-скоро да се прибере у дома. Разбра, че е настъпило времето да се възползва от магическата сила на смарагдите.

Беше изгубил своята вяра, това му стана безпощадно ясно и тялото му бе пронизано от тръпките на ужаса. Беше изгубил вярата във всичко, което го бе крепило на този свят и това беше още по-страшно от загубата на „Гецумей но мичи“ и специалната подготовка в изкуството на нинджуцу.

Обяснението можеше да бъде само едно: широ нинджа.

Ако наистина е станал широ нинджа, доктор Ханами няма никаква вина за загубата на паметта му, проблемът му изобщо не беше медицински. Почти реши да се върне и да се извини на хирурга, но беше твърде смутен от собствените си страхове.

Някъде в Токио имаше враг, толкова могъщ, че не можеше да си го представи въпреки силата на богатото си въображение. Кой е той? Защо го е обезсилил, превръщайки го в широ нинджа?

С потръпване си представи гъстата мъгла на неотдавнашните си кошмари, единствената надежда да се измъкне от лепкавата им сивота останаха смарагдите. Да се измъкне от задушаващото свличане в безкрайната бездна. С част от съзнанието си вярваше, че Со Пенг — неговият дядо, е предвиждал настъпването на този момент и е направил необходимото кутийката да попадне в ръцете му. Точно както навремето се беше погрижил скъпоценностите да преминат в ръцете на Полковника и Чонг.

Со Пенг. Разбра, че знае твърде малко за този човек, въпреки разказите на майка си. Много по-малко отколкото знаеше за родителите на Полковника. Дядо му по бащина линия е бил лондонски банкер от средна ръка — уравновесен, честен и доволен от живота човек. Съпругата му — богата еврейка, която така и не била приета в обществото въпреки своите пари, била тъмнокоса и зеленоока красавица, умна и безкрайно любопитна. Родила двама сина, единият от които — Уилям, починал от шарка. Три години след смъртта му, в студената зима на 1915 година, тя дала живот на Денис — бащата на Никълъс.

Беше потънал толкова дълбоко в мисли за миналото, че не видя младата жена, която се втурна в кабинета на доктор Ханами точно в мига, в който той отваряше вратата. Сблъскаха се доста силно, макар че момичето направи опит да се отдръпне. Никълъс се стресна, промърмори някакво механично извинение и се насочи към асансьора.

— Линеър-сан!

Обърна се и видя, че младата жена го е последвала.

— Вие сте Никълъс Линеър.

Във фразата й липсваше въпросителната интонация, но той машинално кимна.

— Здравейте, аз съм Томи Язава, сержант детектив от отдел „Убийства“ на градската полиция. — Тикна под носа му служебната си карта и той я разгледа с онова почти равнодушно любопитство, с което хвърляше поглед върху заглавията на жълтата преса.

— Добро утро, госпожице Язава — отвърна той. — Откъде ме познавате?

— Аз ви търся, господин Линеър.

— Разбирам. Друг път ще поговорим, сега едва ли е най-подходящото…

Вратата на асансьора се отвори и Никълъс влезе в кабината. Томи го последва.

— Охо, проявяваме настойчивост — промърмори Никълъс. Умът му беше на светлинни години от Томи Язава и това, което тя би поискала от него. Ще чака по-подходящ момент, независимо за какво се отнася, реши той.

— Настойчивостта е нещо, на което ни обръщат специално внимание в Академията — отвърна Томи.

Никълъс с нищо не показа, че е оценил проявата на духовитост. Единственото, за което мечтаеше в момента, беше да се спусне на земята и да се махне по-далеч оттук.

— Разбирам, че вероятно не съм улучила най-подходящото време — подхвърли Томи. — Но просто ми се налага да поговоря с вас.

Никълъс осъзна, че стиска някакво листче в шепата на лявата си ръка, разтвори го и видя името и телефона на психиатъра доктор Муку, надраскани с небрежния почерк на доктор Ханами. За миг се озадачи от факта, че адрес липсва, после забеляза някакъв номер и разбра, че кабинетът на този Муку се намира в същата тази огромна сграда. Удобно, много удобно, помисли си той. Кой знае колко пациенти са си разменили двамата доктори. Представи си ги като играчи на тенис, които си прехвърлят пациентите през мрежата и после събират богатата реколта от хонорари. Смачка листчето с ядосано сумтене и го запрати в ъгъла на кабината.

— Господин Линеър…

Вратата се плъзна встрани и пред очите им се появи огромното фоайе, в което доминираше скулптура от черна скала, издигната в средата на изкуствено езерце с шадраван и увивни растения по брега. Никълъс се измъкна от кабината и с бърза крачка се насочи към изхода.

Томи се наведе и вдигна смачканото листче от пода на кабината. Хвърли кратък поглед върху написаното и забърза след Никълъс. Настигна го на няколко крачки от автоматичните врати, чиито стъкла бяха леко матирани и не пропускаха вътре топлината на слънчевите лъчи.

— Господин Линеър, моля ви…

— Друг път, сержант Язава — рече Никълъс и излезе на тротоара.

— Въпросът е на живот и смърт, господин Линеър — изравни крачка с него Томи. — Става въпрос за вашия живот! За вашата смърт! — Той объркано замълча и тя незабавно се възползва от паузата: — Исках да ви съобщя това по по-дипломатичен начин, но вие не ми оставихте друг избор. Според едно шифровано съобщение, което прехванахме и дешифрирахме едва вчера, вие сте набелязан за ликвидиране от терористичната група „Червена армия“ и това трябва да стане в рамките на една седмица, считано от днес. Аз бях…

Последните думи на Томи потънаха в остър писък, многократно усилен от ехото между гигантските небостъргачи. В следващия миг някаква сянка се стрелна между тях и блестящия диск на слънцето и с глух тътен се стовари на тротоара, само на три-четири метра от краката им.

— Господи! — ахна Никълъс. — Самоубиец!

Томи вече си пробиваше път през светкавично насъбралата се тълпа. Никълъс я последва и през гърбовете на любопитните зяпачи я видя да коленичи до неподвижната мъжка фигура на плочника. Човекът бе паднал на опашката си, счупванията на гръбначния стълб и крайниците му бяха толкова многобройни, че в обезобразеното тяло не можеше да се открие нищо човешко. Кръвта рисуваше странни шарки по бетона, осеян със ситни късчета стъкла, някои от които бяха оцветени в розово, червено или тъмнокафяво.

Томи протегна леко потрепващата си ръка и извърна главата с лице към тях. Задната й част бе смазана изцяло, но лицето, макар и обляно в кръв, беше общо взето запазено.

— Пресвети Боже! — възкликна Никълъс и Томи рязко вдигна глава.

— Познавате ли този човек, господин Линеър?

— Да — кимна Никълъс. — Това е доктор Ханами, хирургът, който ме оперира. — После вдигна глава и ясно видя тъмната дупка във фасадата на сградата. Тя зееше точно там, където се намираше приемната на лекаря.

Двамата се изправиха и започнаха да си пробиват път през възбудено жестикулиращата тълпа. Във фоайето Томи показа картата си на униформената жена от рецепцията и й нареди да извика полиция. После се приближи до Никълъс и двамата се насочиха към асансьора.

— Според правилника вие не трябва да идвате о мен — каза Томи. — Все още нямаме никаква представа какво се е разиграло горе.

Никълъс не каза нищо, очите му внимателно опипаха лицето й.

— Може би е скочил сам, но може и да са го хвърлили — добави тя.

— Кой би искал да убие един хирург? — промълви той.

— Отмъщение за несполучлива операция — сви рамене Томи. — Защо „Червената армия“ пък ще иска да убие точно вас?

— Вие ще кажете — не сваляше очи от нея Никълъс. — Аз нямам абсолютно никаква представа.

— Позволявам ви да дойдете с мен, защото имам официална заповед да действам като ваш телохранител — продължи предишната си мисъл Томи. — Но се озовавам на местопроизшествие, което най-вероятно е свързано с умишлено престъпление и трябва да реагирам. А вие трябва да ме придружите.

— Иначе бихте ме спрели, така ли?

— Точно така — отвърна Томи. — Бих ви спряла.

— И как бихте го сторили? — наведе се към нея Никълъс. Съвсем не му беше до тъпи трикове и празни разговори с непознати.

Вратата на асансьора се плъзна встрани и двамата се втурнаха към кабинета на доктор Ханами. В приемната се сблъскаха с пребледнялата сестра, която ги гледаше с огромни, потъмнели от ужас очи. Беше прегърнала някаква прегърбена жена, очевидно пациентка, която плачеше с неравни, почти конвулсивни вопли.

— Позвъних на полицията — каза сестрата, без да се обръща към никого, после леко кимна с глава при вида на служебната карта на Томи. — Онази врата там… Тя води към кабинета на доктора.

— Кой беше последният ви пациент? — попита Томи.

— Този — отвърна сестрата и посочи Никълъс.

— Никой ли не влезе при доктора след напускането на Линеър-сан?

— Не зная — отвърна сестрата. — Докторът ме помоли този час да остане свободен.

— Не видяхте ли някой да влиза, след като си тръгна Линеър-сан?

— Не.

— Стойте тук — обърна се към Никълъс Томи.

— Как не! — понечи да възрази той, но видя револвера в ръката й и млъкна.

Томи натисна бравата и рязко блъсна вратата. Откъснати от корниза, металните щори прошумоляха от течението. Вляво от прозореца се намираше отрупаното с хартии бюро на доктор Ханами, въртящият се стол бе обърнат с облегалката към вратата — сякаш докторът бе скочил в бездната направо от него. Видяха, че до перваза е подпрян столът за посетители — очевидно той е бил използван за счупването на херметически запечатания прозорец.

— Е, поне едно е съвсем ясно — обади се Никълъс. — Не е било нещастен случай.

Томи се насочи към вратата в противоположния край на помещението:

— Я да видим какво има там — прошепна тя, стисна пистолета и рязко блъсна вратата. Пред очите й се разкри пустият коридор. — Ако доктор Ханами е бил убит, точно оттук е влязъл и излязъл убиецът… Сестрата не би могла да го види.

После се приближи до разбития прозорец и внимателно го огледа. Очите й търсеха кръв, бележка или какъвто и да било друг знак, който би й позволил да разкрие загадката — убийство или самоубийство. Очите и неволно се насочиха към улицата, останала далеч долу.

— Господи, доста дълго е летял! — прошепна тя.

— Сержант!

Гласът на Никълъс беше нисък, но напрегнат. Томи рязко се извъртя, проследи погледа му и спря очи върху стола с висока облегалка на доктор Ханами, който от този ъгъл виждаше странично. На облегалката бе отпусната една ръка.

Томи стигна до стола на три скока и рязко го завъртя. Върху него се бе отпуснал дребен човек на средна възраст, облечен в сив раиран костюм. Неподстригваната му сива четина стърчеше нагоре, сякаш притежателят й току-що е бил подложен на електрошок. Очилата с телени рамки бяха вдигнати на челото му и човекът изглеждаше дълбоко замислен.

При вида на почернялата дупка на мястото на лявото му око, Томи неволно изпусна въздуха от гърдите си с остро свистене.

— Господи Исусе! — възкликна Никълъс. — Този пък кой е?

— Какво му се е случило, по дяволите? — наведе се напред Томи. — Това е отвратително! — Около трупа се носеше ясната миризма на изгоряла плът. — Прогорен е с нещо малко, но нажежено!

— И остро! — добави Никълъс.

Томи се дръпна назад, взе един молив от бюрото и го използва да разгъне незакопчаното сако на трупа. Бръкна във вътрешния джоб и внимателно измъкна тънък портфейл. Пусна го на бюрото и го разтвори с върха на молива.

— Доктор Юго Муку — прочете тя името от шофьорската книжка, рязко вдигна глава и извика: — Я почакайте! — Измъкна от джоба си листчето, което Никълъс бе захвърлил в асансьорната кабина и го изглади върху бюрото: — Линеър-сан, името на доктор Муку ви е познато, нали?

— Даде ми го доктор Ханами — отвърна Никълъс, без да отделя поглед от обезобразеното лице на психиатъра. — Беше убеден, че се нуждая от психиатрична помощ.

— Тук има само телефонен номер и още някакви цифри — отбеляза Томи.

— Те са номерът на кабинета на доктор Муку — отвърна Никълъс. — Намира се в същата тази сграда.

— Мисля, че трябва да отскочим и там — каза Томи и отново се приближи до разбития прозорец. Нещо привлече вниманието й там и тя бавно се взря в назъбените парчета стъкло.

— Какъв цвят беше косата на доктор Ханами, господин Линеър? — тихо попита тя. Главата на трупа долу беше така залята с кръв и мозък, че цветът на косата изобщо не личеше.

— Сив — приближи се Никълъс. — Беше я намазал с брилянтин или някакъв крем. — Очите му бързо откриха мястото, в което се взираше Томи. На ръба на едно от острите парчета стъкло ясно се виждаха няколко сиви и очевидно влажни косъмчета. — Съвсем като тези…

— Значи е излетял с главата напред — промълви Томи. — Никой не прави така, дори самоубийците.

— Искате да кажете, че са го хвърлили.

Томи внимателно поставяше косъмчетата в целофанено пликче.

— Тази версия става все по-очевидна — кимна тя. — А и смъртта на доктор Муку ще…

Нещо пред нея помръдна и тя го долови с периферното си зрение. Вдигна глава и застина от ужас. Устата й се отвори, но от нея не излезе никакъв звук — сякаш сънуваше един от онези кошмари, при които човек вижда връхлитащата смърт, иска да изкрещи, но открива, че е останал без глас.

Черната сянка се превърна в подобие на човешка фигура. Беше изцяло в тъмно, някак поглъщащо светлината облекло, Томи успя да зърне за миг дори главата — също изцяло в черно. Тя бавно се надигна над перваза на прозореца и умът на Томи замръзна в шок. Фигурата се появи откъм външната страна на прозореца!

Това не е възможно, крещеше съзнанието на Томи. Но мозъкът й механично регистрираше гледката, която се разкриваше пред очите й, макар и за частица от секундата фигурата се запечата съвсем ясно в ретината й. Сърцето й се сви, изпита чувството, че се намира в асансьор, който се е откъснал от въжетата и пада главоломно в дълбоката си шахта. Стомахът й болезнено се сви, пикочният й мехур сякаш щеше да се пръсне.

Но дори и в това състояние командата на мозъка й беше точна, ръката й механично насочи пистолета към неясния черен силует, който се стрелна към нея.

Но времето не й достигна. Силуетът се стовари върху нея с такава сила, че всичкият въздух напусна дробовете й с болезнено свистене, тялото й отхвръкна назад с лекотата на гумена топка и с цялата си тежест се стовари върху масичката за кафе на доктор Ханами, пръскайки на ситни късчета стъкления плот.

Гърбът й влезе в болезнено съприкосновение със стената, главата й отхвръкна назад, пред очите й се появиха сини кръгове, от устата й най-сетне се откъсна вик на болка и ужас. Но той остана неуловим, потънал в грохота на счупените стъкла. Томи се опита да се изправи, но безсилно се отпусна назад. Главата й тежеше като олово, в стомаха й се събра тежка топка, пригади й се… С всички сили се бореше да си поеме дъх, не беше в състояние да върши нищо друго.

Всичко това се случи в рамките на една-две секунди. Време, напълно достатъчно за някогашния Никълъс да се обърне, да направи светкавична преценка на ситуацията и да подбере най-подходящата тактика срещу неизвестния нападател.

Но този Никълъс беше друг. Умът му бе разфокусиран, без способността да „потъва“, без любимото си „Гецумей но мичи“ той не беше в състояние да реагира смислено и адекватно на извършеното срещу Томи нападение.

Стана му ясно, че убиецът на доктор Муку е изхвърлил Ханами през прозореца, а после е увиснал от външната страна на прозореца, залепен за бетона и стъклото на високата кула като гигантска муха. А от хладната целенасоченост на нападението срещу Томи стигна до заключението, че този човек е чакал именно тяхната поява.

Способността му да разсъждава бе напълно ненакърнена, липсваше му онази малка брънка, която превръщаше разсъжденията в действие.

Изправен срещу черния силует, Никълъс си даде сметка, че има работа с нинджа. Само опитен нинджа е в състояние да планира и осъществи две толкова жестоки убийства. Само опитен нинджа е в състояние да виси на гладката фасада на сградата, двайсет етажа над повърхността на земята, само нинджа може да елиминира съпротивата на полицейски служител с такава лекота.

Никълъс почувства как в стомаха му се свива противната топка на страха. Знаеше, че неслучайно се изправя срещу нинджа, точно когато е лишен от своите: бойни качества.

Всичко е истина — той е широ нинджа и толкоз. Напълно беззащитен, обект на неизвестно нападение. Което означаваше, че тъмният силует насреща му е нещо повече от нинджа. И същевременно по-малко.

Никълъс прочете една безмълвна молитва.

Фигурата, останала за миг напълно неподвижна, изведнъж се превърна в ураган от движения, всяко — по-светкавично и по-неуловимо от предишното. Смътно си даде сметка, че някога бе владял всички тези неща.

Опита се да се подготви по някакъв начин за предстоящата атака, но силуетът беше отгоре му, още преди да успее да настрои мислите си в подобна посока.

Болката избухна в нервните възли на гърдите, стомаха и слабините му, а после — като поредица от падащи пред очите му маски, Никълъс усети как се парализират различни части на тялото му. Болката не се локализираше само в местата на нанесените удари, а някак прекъсваше връзката между нервните клетки и тялото му сякаш започна да се разпада.

Мускулите му се издуха, а после се свиха на топка и престанаха да му се подчиняват. Пулсиращи спазмодично от избухващите в нервите ослепителни експлозии на болката, те сякаш се превърнаха в огромна, но куха като балон маса.

Атаката беше методична, с почти научна прецизност неутрализираше отделни сектори на тялото му. Никълъс си даде сметка, че е напълно безпомощен пред тази смразяваща методичност. Тук не ставаше въпрос за постигане на победа. Това бе нещо съвсем различно. С клинична точност противникът демонстрираше своето огромно превъзходство. Душата на Никълъс се сгърчи от отчаяние. Как ще живее като широ нинджа, как да обърне гръб на всичките си познания по нинджуцу?

Отговорът на този въпрос беше съвсем очевиден. Няма да живее. Трябва да умре.

В това се съдържаше основната поука от безмилостното нападение.

Томи бавно започна да се съвзема от яростното нападение. Опряла гръб на стената и поемайки въздух на кратки тласъци през спазмодично отворената си уста, тя постепенно се освободи от замайването и разбра, че пистолетът вече не е в ръцете й.

Осъзнала, че сянката се е нахвърлила върху Никълъс, тя отчаяно започна да търси оръжието. Откри го на пода, на метър-два от дясната си ръка. Оттласна се от стената е болезнено стенание и запълзя натам. Пръстите й докоснаха ръкохватката, дланта й се уви около нея. Миг по-късно дулото на пистолета се насочи в тила на нападателя. Стотна от секундата, преди да натисне спусъка, тя изведнъж си даде сметка, че се е прицелила в Никълъс и в гърлото й се надигна противна на вкус жлъчка.

— По дяволите! — промърмори почти беззвучно тя, после реши да блъфира нападателя и остро извика: — Пусни го или ще стрелям!

Сянката светкавично се извъртя, главата и плещите на Никълъс изведнъж се оказаха между нея и Томи.

— Хайде, стреляй! — Гласът беше дрезгав шепот — един смразяващ сърцето звук, наподобяващ, стърженето на нокът по гладка дъска. — Мен ли ще гръмнеш, или пък него?

Томи изведнъж усети как косъмчетата по врата й настръхват. Беше убедена, че онзи й се присмива зад черната маска върху лицето си.

В следващия миг пред очите й проблесна малък нож, острието му се опря в гърлото на Никълъс.

— Махни оръжието или ще го убия! — проскърца дрезгавият глас. Острието потъна в кожата на Никълъс, под него се процедиха ситни капчици кръв.

Томи пусна пистолета.

— Изритай го встрани! — нареди гласът.

Тя се подчини и веднага съжали за това. Гледаше като в забавен кадър как сянката пуска Никълъс, надига се, придобива огромни размери и се надвесва над нея. По същия начин, по който преди секунди се бе появила в рамката на прозореца. Сетивата на Томи не регистрираха никакво движение, но въпреки това нападателят се озова над нея. И тя си даде сметка, че той е успял да прекоси пространството между двамата по някакъв тайнствен, напълно неизвестен за нея начин. Усети как се изправя на крака, повдигната от страхотна сила, тилът й е трясък се залепи на стената. Писъкът й, натежал от смайване и болка, беше кратък. Пред очите й се спусна черна завеса и тя изгуби съзнание.

Сянката я пусна и тялото й се свлече в безформена купчина на пода. Обърна глава и видя как Никълъс бавно пълзи към захвърления на пода пистолет. В израз на крайно отчаяние, той бе обърнал гръб на богатия арсенал от оръжия, с който някога бе разполагало тялото му и търсеше помощта на механичната и смешно безсилна в очите на нинджата играчка.

Нападателят се наведе и леко, с едно-единствено движение сграбчи тялото на Никълъс и го захвърли през стаята. Никълъс се стовари върху бюрото, плъзна се по гладката му повърхност и тежко рухна между стола и прозореца. Сянката се насочи към него — лека, пъргава и спокойна. Вдигна го на рамо и се насочи към прозореца.

Събрал последните остатъци от волята си, Никълъс направи единственото възможно нещо — разпери ръце и крака, за да попречи на нападателя да го промуши през разбития прозорец.

В ушите му прозвуча отвратителен смях, кожата му настръхна, сякаш прободена от хиляди карфици едновременно.

— И мислиш, че това ще те спаси, а? — просъска дрезгавият глас.

Никълъс тихо простена от парализиращата сила на удара, който се стовари върху дясното му рамо. Ръката му изтръпна и безсилно увисна край тялото. Силата на следващия удар върху лявата му ключица беше толкова жестока, че той прехапа устни, за да не изкрещи от болка. После дойде ред на краката — първо десния, после и левия. Почувства как тялото му преминава през отвора.

Все още се съпротивляваше. Така, както се съпротивлява всеки жив организъм, изправен пред насилствена смърт. Макар и парализирано почти напълно, тялото на Никълъс се гърчеше и извиваше, правеше всичко възможно да забави неумолимото си плъзгане през рамката на разбития прозорец.

Извивайки раменете и таза си, той упорито се съпротивляваше. Сянката го обсипа с тежки удари, но той не им обръщаше внимание, насочил последните остатъци от волята си към една-единствена цел — оцеляването.

После получи силен удар в главата, на милиметри от все още незарасналата рана от операцията. И това го довърши. Тялото му конвулсивно потръпна, после се отпусна и без съпротива се захлъзга навън.

Панорамата на Токио се полюшна пред очите му, мъглива и някак нереална. Сърцето блъскаше в гърдите му, кръвта пулсираше във вените му като бясна, ушите му писнаха.

В продължение на един страхотно дълъг миг той увисна двайсет етажа над улицата. В съзнанието му се появи кристално ясна представа за следващия миг — летежът надолу, безпомощното преобръщане на тялото му във въздуха, светкавичното приближаване на хладния бетон. Отново ще изживее онзи натрапчив сън на безкрайното пропадане сред гъстата мъгла на изпаренията. С разликата, че този път няма да се събуди.

Втренчил поглед в горещата паст на Шинюку, зинала далеч долу, Никълъс чу последния вопъл на дъщеричката си и се приготви да умре.

После, рязко и неочаквано, той отново се озова във вътрешността на стаята, маскираното лице на нападателя се оказа на сантиметър, от неговото собствено.

— Тази смърт е прекалено лесна за теб — просъска дрезгавият глас. — Няма да усетиш нищо. Именно усещането ще доведе и отчаянието, което ще те съсипе напълно.

После сянката вдигна ръка. Ударът във врата на Никълъс беше нанесен с хирургическа точност и смазваща сила.

Изпаренията се надигнаха и го обвиха отвсякъде, краищата им се стрелкаха към очите му като езиците на хиляди разгневени пепелянки.

Мрак.

Всичко отмина. Краткият престой в болницата, възможно най-пълните показания пред полицията, успешното (поне за момента) отклоняване на въпросите на Джъстин и Нанги, тежката, изпълнена с кошмари нощ в болничното легло. Никълъс се прибра у дома.

В болницата успя да види Томи и с облекчение научи, че е здравата натъртена, но рентгеновите снимки не показват сериозни вътрешни увреждания. Също както и неговите.

Лекарите настояваха да остане на легло поне една седмица, за да са в състояние да му направят пълни изследвания. Но Никълъс настоя да го изпишат и те отстъпиха. Преди това го прегледаха още веднъж на скенера и очевидно не бяха открили нищо обезпокоително, тъй като към обед на следващия ден той вече си беше у дома.

Когато се събуди, Джъстин му каза, че Томи вече два пъти е идвала да го види. Помолила Джъстин да й съобщи веднага, след като Никълъс бъде на крака.

Той стана и се отправи към салона за тренировки. Там грабна кожения чувал и го премести в ъгъла. Ушите му зашумяха от усилието. Отмести и татамито, което беше под него, после започна да опипва гладките дъски на пода. Ноктите му скоро откриха едва забележимата цепнатина, капачето се повдигна.

Отдолу проблесна закалената стомана на сейфа, който Никълъс бе вградил в пода още преди двамата с Джъстин да се нанесат в къщата. Отвори го и извади малка медна кутийка, върху капачето на която бяха гравирани дракон и тигър — преплетени в здрава братска прегръдка. Това беше подаръкът на Со Пенг за полковник Денис Линеър, преминал в разпореждане на Никълъс след неговата смърт.

Повдигна капачето с треперещи пръсти. Блясъкът на великолепните смарагди, всеки в отделно ложе от тъмносиньо кадифе, го накара да присвие очи. От шестнайсетте липсваше само един — онзи, който беше продал Полковника, за да купи своята къща в Япония.

„Помни, Никълъс — в тази кутийка никога не трябва да има по-малко от девет смарагда“, прозвуча в съзнанието му гласът на Чонг.

— Ааах!

Във вика му имаше такова огромно облекчение, той беше толкова оглушителен, че Джъстин моментално дотича.

— Ник, какво има? Какво се е случило?

— Все още разполагаме с петнайсет смарагда — отвърна Никълъс и пое дъх с пълни гърди. — Джъстин, не трябва да казваш на никого за това, което виждаш в момента. Дори и на Нанги. Тези смарагди притежават магическа сила. Наследство са от дядо ми, Со Пенг. Никога не трябва да ги използваме, никога не трябва дори да говорим за тях! — Постави кутийката на мястото й, дръпна татамито върху гладките дъски и добави: — Обещай ми това, Джъстин! — Обещавам.

Никълъс с олюляване се изправи на крака, в съзнанието му звъннаха думите на неизвестния нападател: „Тази смърт е прекалено лесна за теб. Нищо няма да усетиш.“

Защо не ме уби, когато толкова лесно можеше да го стори, запита се Никълъс. В името на какво запази живота ми?

Сингапур | Полуостров МалайзияЛято, 1889 година

Со Пенг, дядото на Никълъс Линеър, беше роден в семейството на дребни китайски търговци — честни и работливи, но напълно лишени от късмет.

Майка му обаче беше нещо съвсем различно.

Според преданието, фамилията на Со Пенг живяла на полуостров Малайзия още през XIV век и се занимавала с търговия на коприна, слонова кост и черупки от костенурки. В началото на XVIII век се заселила в Куала Лумпур, в западната част на полуострова, привлечена от спиращите дъха възможности за бързо забогатяване покрай откритите там богати залежи от калай. Но огромните й печалби скоро се изпарили, тъй като нейните членове станали жертва на хазарта, необмислените инвестиции или просто на измами.

Но те оцелели. Очевидно тази способност, генетично заложена в кръвта им, наследил и Со Пенг.

Първите десет години от живота си Со Пенг прекарал в предградията на Паханг, в източната част на полуострова. Там баща му се занимавал с внос на коприна и черен чай от Китай. Момчето не проявявало интерес към търговията, а още по-малко към придружаващите я неизменно финансови несполуки. То растяло далеч по-умно от баща си и чичовците си, на деветнайсет вече било толкова схватливо и съобразително, колкото майка му била на трийсет и четири.

Со Пенг много приличаше на майка си Лианг. Сгодена още от дете и омъжена рано, тя го беше родила едва на петнайсетгодишна възраст. Никой не знаеше какъв е произходът й — хокиен като бащата на Со Пенг, или пък китайка от Суматра. Тя никога не говореше за родословието си, а, пропит от уважение към нея, Со Пенг така и не я попита за него, макар че често любопитството му бе просто изгарящо.

Майка му бе изключително умна жена. Умееше да се сближава с всички важни личности в градчето, в което се установяваше семейството й, а което бе още по-важно — тези личности бързо осъзнаваха, че й дължат някоя и друга услуга. Со Пенг добре знаеше, че благодарение на нейната изобретателност баща му на няколко пъти е избягвал сигурен фалит. При това, без да губи достойнство и без да се срамува за нищо.

През 1889 година, вече деветнайсетгодишен, Со Пенг притежаваше доста завидни способности. На първо място владееше смайващо много азиатски и индоевропейски езици, включително разнообразните им наречия. Завършил гимназия в Сингапур, или Лъвския град — както кръстили Сингапур владетелите на империята Шрива през XI век, той с пълни шепи бе черпил познание не само от най-добрите преподаватели в Малайзия, но и от разноцветната тълпа китайци, малайци, индийци и суматрийци, блъскащи се из тесните улички на града.

Беше работил всичко — на пристанището, на пазарите, в кръчми, ресторанти и хотели, дори беше плавал в продължение на шест месеца на един от новите параходи, които бързо изместваха търговските шхуни след отварянето на Суецкия канал през 1869 година и рязкото съкращаване на пътя между Европа и Азия. И бързо разбра нещо, което още дълги години далеч по-опитни от него хора не успяха да проумеят — с разрастването на параходните флотилии Сингапур скоро щеше да се превърне в едно от най-главните пристанища на света. Векове наред градът зависеше изцяло от капризите на ветровете. Мусоните през януари и февруари духаха от североизток и улесняваха придвижването на джонките от Сиам и Китай. Шест месеца по-късно, в началото на есента, ветровете сменяха посоката си и тогава идваше ред на лодките от Малайския архипелаг. Но новите параходи не зависеха от капризите на вятъра и това означаваше, че търговията в Сингапур можеше да се развива оживено през всичките дванайсет месеца на годината.

До този момент Со Пенг бе опитвал много и различни дейности, но не беше усъвършенствал нито една от тях. Макар и изключително образован за своите деветнайсет години, той практически не притежаваше професия, а което беше още по-лошо — не притежаваше и никакви пари.

Най-приятни бяха спомените му от детството, още преди семейството да се премести в Сингапур. В топлите майски нощи двамата с приятеля му малаец Жао Хсия се измъкваха от дома и се срещаха в храсталаците край брега на Рантау Абанг.

Со Пенг ясно виждаше ярките звезди, обсипали небосвода над главите им — синкавобели, зеленикави и розови. Двете момчета бяха изцяло погълнати от прекрасното им сияние, наоколо им крякаха дървесни жаби и нощни птици, жужаха насекоми, тихо шумоляха листата на палмите.

Пред очите им, проблясващ под светлината на звездите, а ако имаха късмет — и на луната, се пенеше прибоят; в потайните дълбини на Южнокитайско море мъждукаха светлините на бързи кораби, поели на югоизток към Борнео, или пък на северозапад към Тайланд.

Но макар да обичаха много тези нощни срещи, Со Пенг и Жао Хсия не идваха на брега с намерението да съзерцават звездите и далечните кораби, нито пък да плуват.

Погледите им скоро напускаха обсипаното със звезди небе, плъзгаха се по посребрените гребени на вълните, които се стоварваха върху пясъчния плаж с могъщия дъх на Създателя.

От солената вода най-сетне се появяваха неясните сенки, които чакаха да видят — огромни и черни, вълните с плисък се разбиваха около тях. Со Пенг ги гледаше с блеснали очи, имаше чувството, че е попаднал в друга ера и друго време, отдалечено на хиляди години от действителността. Шепнеше им тихо на ведско наречие, убеден, че те могат да разберат този древен език.

Сенките спираха на пясъка и сякаш замръзваха. Не след дълго момчетата започваха да различават особения звук от ровенето в пясъка, достигащ до ушите им сред тътена на прибоя и жуженето на насекомите.

Со Пенг и Жао Хсия търпеливо чакаха. Беше краят на май — сезонът на гигантските костенурки. Двете момчета се бяха измъкнали от домовете си именно заради него. Костенурките в този район бяха високо ценени от малайците и китайците по редица причини, но най-главната от тях беше издутата им черупка — една от най-търсените експортни стоки на полуострова. Това, за което бяха дошли тук двете момчета, беше строго забранено, беше „харам“ — както би казал Жао Хсия, който познаваше много мюсюлмани. Беше „харам“, въпреки че не беше религиозна догма, а съвсем граждански обичай. Хванат ли ги тук, ще бъдат хвърлени в затвора. Со Пенг подозираше, че дори необичайните способности на майка му биха се оказали безсилни да ги измъкнат оттам.

Пясъкът вече тъмнееше от туловищата на костенурките, Со Пенг и Жао Хсия си разменяха до един изпълнен с напрегнато очакване поглед. Физически доста се различаваха — висок и строен, Со Пенг стърчеше с една глава над дребничкия жилав малаец, но това, което ги обединяваше, беше огромната дързост и любопитство, пред които бяха безсилни всякакви религиозни и етнически обичаи. Бяха двама смели авантюристи, събрани от непреодолимото привличане, което изпитваха към необикновеното, към различното…

Бавно и внимателно момчетата напускаха укритието на храсталаците и започваха да пълзят по корем през пясъка. Стигнали до първата костенурка, те се заковаваха на място, после Жао Хсия леко докосваше черупката й. Задъхан от възбуда, Со Пенг гледаше как животното скрива глава и крака в сигурното си убежище от дебела кост, меко проблясваща под слабата светлина на звездите. После двамата заедно обръщаха костенурката и събираха яйцата под нея.

Оттегляйки се обратно в крайбрежните храсталаци, те внимателно чупеха яйцата и почваха да пият гъстото им пихтиесто съдържание. Поглъщането на този забранен деликатес се придружаваше от доволно сумтене и мляскане.

Когато Со Пенг беше почти единайсетгодишен, семейството му се премести в Сингапур. Той дълго се питаше какво ли е станало с Жао Хсия, дали някога пак ще лежат в напрегнатия мрак на Рантау Абанг в очакване на забранения лов.

Странно, но Со Пенг нито веднъж не се замеси в многобройните незаконни дейности, в които бе замесено почти цялото пъстро население на големия град. А още по-странно беше, че младежът намери истинското си призвание благодарение на жестоко убийство.

В рамките на десет дни бяха убити двама от най-известните търговци на Сингапур. Лятото беше в разгара си, придружено от незапомнени горещини. Под лъчите на безмилостното слънце се топеше дори обикновено прохладното крайбрежие, океанът бе гладък като стъкло, скован от необичайна неподвижност. Въздухът не помръдваше, изкуственото течение, предизвикано от големите домашни вентилатори, приличаше на гъстата мътилка, трупаща се край подпорните колони на многобройните пристани.

Убийствата възбудиха духовете, това бе доста необичайно за тукашното общество, обикновено напълно равнодушно към честите прояви на насилие. Британските власти ги приписаха на контрабандистите, които вечно воюваха помежду си. На друго мнение обаче бяха членовете на многобройната китайска общност в града. Двамата търговци бяха убити на четвърто и съответно на четиринайсето число от месеца, а четири беше числото на смъртта. Ето защо китайците бяха убедени, че става дума за разчистване на сметки, че жертвите са били наказани за минали грехове от своите роднини. Малайците също бяха на мнение, че става въпрос за отмъщение, тъй като в устите на жертвите бяха открити свински крачета — нещо особено унизително за мюсюлмани като тях. Същевременно бяха сигурни, че убийците са европейци, тъй като нито мюсюлмани, нито будисти биха си позволили такава гавра с религиозните обичаи.

Теорията на Лианг, майката на Со Пенг, бе напълно различна. Видяла с очите си странните метални звезди с осем остри като бръснач лъча, които полицията бе измъкнала от гърлата на жертвите, тя идентифицираше техния убиец е една-единствена дума: танжан.

Според нея танжан е човек, който няма бог, не принадлежи към никаква религия и следователно не си дава сметка за светотатството. Танжаните живеят по собствени закони, които рязко се различават от законите на обществото. Всеки от тях е затворен в царството на собственото си съществование, пропито от мрака и злокобието на нощта — единствения им истински дом.

Разбира се, целта на този разказ беше да сплаши братята и сестрите на Со Пенг. Лианг притежаваше силно изразено „янг“ — тоест мъжкото качество да възпитава децата си посредством страха. Живееше на този свят заради децата си и това до голяма степен се дължеше, според подозренията на Со Пенг, на брака й с човек като баща му. Той не проявяваше абсолютно никакъв интерес към поколението си и очевидно го приемаше като неизбежна последица от сексуалните си контакти с представител на противоположния пол. Докато самите тези контакти приемаше с явен интерес.

— Сега ще учат и няма да мислят за глупости — каза майка му, останала насаме със Со Пенг.

— Вероятно всичко това за танжаните е лъжа, така ли? — попита я Со Пенг.

— Не е лъжа, но не е и истина — отвърна майка му.

— Значи е главоблъсканица — заключи след кратък размисъл Со Пенг.

— Мислиш като възрастен — похвали го тя и на лицето й се появи усмивка от гордост.

После се оттегли в покоите си и го остави сам. Со Пенг остана замислен край кухненската маса, после тръгна да обикаля къщата, душата му преливаше от някакво странно нетърпение, изгаряше от желание да разгадае ребуса на Лианг. Къщата им бе просторна и добре подредена, разположена в богат квартал. Покупката й стана възможна преди две години, когато баща му се зае с вноса на черен пипер и индийско орехче от Борнео, естествено, по настояване на Лианг. Търговията се оказа изключително успешна.

След известно време тишината в къщата започна да му тежи. От улицата долитаха ядосани младежки викове, той прекоси градината и се насочи натам.

Двама от по-малките му братя се бяха наежили срещу групичка свои приятелчета. Между тях трепереше малко жълто кученце, опашката му бе свита между тънките крачка, от муцунката му излиташе тихо скимтене.

Едното от братчетата на Со Пенг го стискаше здраво за врата и го теглеше към себе си, без да обръща внимание на ужаса, обзел животинката. Същото вършеше и едно хлапе от противниковата банда.

— Това куче е наше! — викаше братчето на Со Пенг.

— Не е вярно, наше е! — отвърна най-нахаканото хлапе от другата група. Плоското му лице бе почервеняло от гняв.

— Ние първи го намерихме! — обади се възбудено другото братче на Со Пенг. — Наше си е!

— Намерихте го до нашата къща! — изкрещя хлапакът с плоското лице, още по-гневно отпреди. — Значи е наше! А вие сте крадци!

Вие пък сте престъпници! — извика братът на Со Пенг и се надвеси над кученцето. Пръстчето му посочи тъмните, лишени от козина петна по тялото му. — Вижте какво сте му направили, мръсници такива!

— Вие сте мръсници! — хорово отвърна противниковата банда.

Со Пенг наблюдаваше свадата и душата му се изпълваше с тъга. За всеки друг това беше едно от многобройните детски спречквания, които след пет минути се забравят, но той виждаше в него семената на нещо по-трайно и по-опасно. Семената на вечните човешки конфликти, хилядолетното желание за притежание, изпълващо душите както на богатите, така и на бедните. Зад детския спор надничаше стоглавата хидра на алчността, душите им вече бяха поели по дългия път, който щеше да ги отведе до мрачните дълбини на това мерзко човешко чувство.

Со Пенг се втурна между враждуващите армии точно когато малките ръце започнаха да се свиват в юмруци, а очите търсеха камъни по земята. Всеки миг доскорошните приятели щяха да се впуснат в кръвопролитна битка.

Наведе се и грабна в ръце скимтящото кученце — единственият напълно невинен участник в спора. Пръстите му успокоително погалиха настръхналата козинка, малката муцунка се извърна и благодарно ги лизна с езиче.

— Това животинче не принадлежи на никого от вас — каза той.

— Батко, ние…

Братчето му млъкна и се сви под строгия му поглед.

— Искаме си го, то е наше! — извика хлапакът с плоското лице.

— За да продължавате да го измъчвате, нали? — стрелна го косо Со Пенг.

— Не съм го измъчвал! — защити се хлапакът с онази възбудена искреност, която ясно издаваше напъните му да излъже.

— Но го срита, нали? — попита Со Пенг и леко докосна гърдите му, просто да покаже добро разположение. — Наказа го така, както родителите ти наказват теб. Това е истината, нали?

Хлапето объркаш замълча и наведе глава.

— Виждаш ли? — злорадо се провикна братчето на Со Пенг. — Ние сме прави!

— А вие какво ще го правите? — обърна се към него Со Пенг.

— Ще си го гледаме — сви рамене момчето. — А може и да го пуснем, не зная…

— Мислил ли си как ще се грижиш за него?

— Да се грижа ли? — сбърчи нос братчето му. — Та това е само едно куче!

— Я го погледни. Нима не изпитва болка и уплаха, точно както понякога се чувстваш ти? Не, не мога да искам от вас да ме разберете… Вие сте обикновени егоисти, които мислят само за себе си. Затова не заслужавате любовта на това животинче! — презрението в гласа на Со Пенг бе толкова явно, че момчетата смутено млъкнаха.

— Какво ще стане с него? — попита хлапето е плоското лице.

— Ще го занеса някъде другаде — отвърна Со Пенг.

— Но ние сме свикнали да е тук — изрази протест хлапето.

Со Пенг не отвърна, ръката му продължаваше да гали меката козинка. Животинчето отпусна глава на ръката му, въздъхна от удоволствие и затвори очи.

— Не искам да си отива — обади се с променен глас хлапето с плоското лице. — Хей, ние можем да се грижим за него!

— Точно така — каза братът на Со Пенг. — Всички заедно ще се грижим за него, нали?

— Да! — извикаха хорово хлапетата.

— Можем и да го дресираме — обади се едно от тях.

— Ще го направим, пазач! — извика другото братче на Со Пенг.

Миг по-късно момчетата се смесиха и възбудено се заеха да обсъждат бъдещите си планове за кученцето. Со Пенг внимателно го остави на земята, то го погледна и размаха опашка.

Момчетата изведнъж притихнаха и се извърнаха към него.

— Ти какво мислиш? — попита го хлапакът с плоското лице.

— Нищо — сви рамене Со Пенг. — Кучето не е мое.

— Не е и наше — изтъкна единият от братята му.

— Още ли мислиш да го занесеш някъде другаде? — гневът беше напуснал плосколикия, изражението му говореше, че копнее за обич и разбиране.

Со Пенг се усмихна и потупа кученцето по главата.

— Може би ще го оставя за малко тук… Просто да видя как ще се отнасяте с него.

Момчетата се скупчиха около кученцето, надпреварвайки се да го галят. Опашчицата му доволно тупаше в прахта.

Хлапето с плоското лице се приближи до Со Пенг и каза:

— Ние не се мразим, батко. Малко поспорихме…

Со Пенг разтвори свития му юмрук и от него изпадна камък.

— Всичко започва със спор — каза той.

— Нямаше да хвърля камъка, батко — оправдателно промълви плосколикият.

Со Пенг приклекна до него.

— Знам, че не би искал да го сториш — каза той.

Момчето помълча малко, после леко кимна с глава:

— Мисля, че разбирам.

Со Пенг погледна очите му и веднага разбра от какво се нуждае неукрепналата му психика.

— Като бях на твоите години, много ми се искаше да си имам един батко и да си разговарям с него — рече той. — Но за съжаление нямах…

— Знаеш какво искам да кажа! — извика момчето, понечи да продължи, но прехапа устни и замълча.

Со Пенг се изправи.

— Следващата събота и неделя ще ми трябва помощник за една работа — каза той. — Интересува ли те?

Момчето енергично закима с глава, все още неспособно да промълви нито дума.

— Ще дойда да те взема рано сутринта.

— Няма нужда, батко — промълви момчето. — Ще бъда тук още при изгрев-слънце!

— Един час след изгрева е съвсем добре — засмя се Со Пенг.

После се върна обратно в къщата. Градината беше пуста и замряла, Со Пенг се зачуди къде ли е майка му и наостри сетива. Скоро я откри и едва чуто ахна. Защото ясно долови паниката, която се излъчваше от цялото й същество.

Насочи се към къщата и влезе направо в спалнята на родителите си. Завари майка си да си събира багажа.

— Къде отиваш, мамо?

Тя рязко се извърна. Лицето й беше зачервено, над очите й висяха няколко непокорни кичура, които тя нетърпеливо отхвърли с ръце. Беше рядко красива жена, от която се излъчваше особено величие. Издълженият овал на лицето й се красеше от високи скули и дълбоко разположени очи. Ушите й бяха малки и изящни, тя се гордееше с тях така, както се гордееше с красивите си ръце и нозе — деликатни, но сръчни и пъргави.

— Един „фендшуй“ разчете изпечени на огън късчета от черупка на костенурка и предсказа, че ще ме намериш точно тук — погледна го тъжно тя. — Ако не беше дошъл, щях да си помисля, че гадателят лъже и не ти си избраният…

— Какво искаш да кажеш? — погледна я любопитно Со Пенг.

На лицето й се появи внезапна ослепителна усмивка.

— Да идем някъде другаде да поговорим — предложи тя.

Заведе го в градината, сигурна, че там ще е пусто по това време на деня. Обвиха ги меките позлатени лъчи на сингапурския залез. Натежалият от горещината въздух бе пропит от едва доловимия аромат на манговите горички, разположени северно от града. Той странно се смесваше с букета свежи миризми на градинските цветя. Някъде пролайваха кучета, сенките се сгъстяваха. Уличните лампи светваха една по една, палени от босоного малайче със стълба през рамо. Со Пенг виждаше как голата му глава проблясва над тухлената ограда.

Седнаха един срещу друг на лакираните столове от усукана тръстика.

— Още когато беше в утробата ми, аз чувствах как ме докосваш — каза Лианг. — Докосваш ме не с ръце, а с дух. Виждах цветове — Твоите цветове, които се преплитаха със сенките на все още неоформения ти мозък. След като те родих, това усещане се усили и вече бях сигурна, че си наследил моята дарба. Оттогава насам не съм престанала да поощрявам нейното развитие в теб, да я подхранвам заедно с подхранването на тялото ти.

— Спомням си — кимна Со Пенг. — Това беше една особена връзка между нас. Бях в състояние да ти говоря, без да отварям уста, чувах отговорите ти, без да използвам слуха си.

Лианг седеше много особено, съвсем като мъж. Така би трябвало да седи бащата на Со Пенг, но той не го правеше. Човек оставаше с впечатлението, че тя е господар на този дом, тя и никой друг. Со Пенг си даде сметка, че всъщност това е истината и никак не се учуди от нея.

— Все още си много млад, Со Пенг — продължи Лианг. — Но обстоятелствата ме принуждават да ти разкрия цялата истина за твоята дарба и се моля на боговете това да не ти се отрази зле. Сега може би си мислиш, че тя е благословия свише, но лесно може да се превърне и в проклятие. Използваш ли я с нечисти намерения — алчност, завист, сластолюбие — тя ще се превърне в злокобна сила. Позволиш ли й свобода, тя лесно ще те превърне в свой роб. Трябва да помниш, че не си в състояние да четеш мислите на всички с лекотата, с която четеш моите, или пък аз — твоите. Връзката е всичко, на дарбата са й необходими двама души, никога един. Разбираш ли какво ти казвам? — Лианг изчака утвърдителното му кимване и продължи: — Несъмнено вече си открил, че тази дарба може да се използва просто ей така. Но тя лесно се превръща в капан, който ще те отведе до арогантността. Разчиташ ли прекалено много на нея, ще бъдещ сляп и глух за онези случаи, при които четеш погрешно чуждите мисли, или пък изобщо не си в състояние да го сториш. Ще започнеш да чуваш това, което ти се иска да чуеш, а не онова, което ти нашепва необикновената дарба.

По паважа оттатък тухления зид потракваха конски копита, чуваха се човешки гласове. На фона на тези обикновени звуци думите на Лианг придобиваха още по-голяма тежест. Така подложката от черно кадифе подчертава блясъка на диаманта върху себе си.

Со Пенг стана и се приближи до оградата. Протегна ръце и ги притисна в тухлите, почти покрити от буйно разлистени лози. Едва сега започна да разбира защо като дете избягваше да използва дарбата си, защо винаги имаше чувството, че я носи в себе си като бреме — тежко и неразгадаемо.

Усетила, че духът на сина й нуждае от простор, Лианг предложи да се разходят навън. Прекосиха няколко улички и излязоха на крайбрежния, булевард Кралица Елизабет.

В продължение на няколко секунди Лианг гледаше безмълвно лицето на Со Пенг, след което отговори на негласния му въпрос:

— Не мога да ти кажа къде отивам, Со Пенг. Просто трябва да вървя и толкоз.

Той отново си помисли за загадката, част от която положително се криеше и в това внезапно заминаване. Ако успее да я разреши, майка му може би щеше да си остане у дома.

Спряха край парапета, който предпазваше пешеходците от случайно падане в дълбоките води на залива. Са Пенг се наведе напред и загледа отраженията на уличните лампи в гладките води на пристанището.

— Кои са танжан? — попита той.

— Защо мислиш, че зная отговора на този въпрос? — усмихна се Лианг.

— Защото съм сигурен, че го знаеш.

Пламъчетата на лампите танцуваха във водата, като странни духове и на Со Пенг му се струваше, че тази тайнствена атмосфера създава митичният Меришон — странното, земноводно чудовище, което според преданието закриля Сингапур.

— Вероятна си чувал какви ли не истории за произхода ми — каза Лианг. — Говори се, че съм малайка, хака — което е мелез между малайка и китайка, а дори и суматрийка. — Очите й се спряха върху лицето на първородния син: — Всъщност никой не знае каква съм.

— Дори и баща ми?

— Особено пък баща ти — засмя се тя.

Три бяха основните качества, които характеризираха бликащата индивидуалност на Лианг — всеотдайност, състрадателност и невероятен самоконтрол. След години, вече с напълно оформен мироглед, Со Пенг щеше да открие, че тези качества се изразяват с една-единствена сричка от речника на Тао — „да“. „Да“ означаваше Божествен глас.

— Никога не се опълчвам срещу волята на боговете — каза Лианг. — Нито пък обвинявам околните за това, че са прегрешили или са обладани от зли духове. Мисля единствено за децата си и преди всичко за теб, Со Пенг.

Едно малко момченце се откъсна от тълпата, която бавно се разхождаше по крайбрежния булевард. Изтича към парапета и промуши главата си между железните пръти.

— Знаеш ли, че само един ден преди да те родя, ти се яви в съзнанието ми като напълно възрастен мъж? — полита Лианг. — Видях лицето ти, разговаряхме, опознах сърцето ти. Ето защо отдавна зная как ще протече животът ти, каква ще бъде моята роля в него.

Момченцето се покатери по парапета и се надвеси над водата. Може би е видяло митичния Мерлин, помисли си Со Пенг. После насочи вниманието си към майка си, която казваше:

— Настъпил е моментът да насочиш цялата си енергия към познанието, защото, когато станеш на трийсет години, ти трябва да имаш вече ясно очертана кариера. На четирийсет няма да храниш никакви съмнения относно околния свят, а на петдесет ще опознаеш волята на боговете. На седемдесет ще бъдеш в състояние да следваш повелята на сърцето си и да поемеш по пътя на праведността.

— Как ще постигна всичко това, мамо? — погледна я той.

— Всичко зависи от теб самия — отвърна Лианг. — Но аз ще ти разкажа една история, която може би ще ти бъде от полза. Родена съм в Жуи — малко селце в Североизточен Китай. Там имаше храм, обитаван от най-странните монаси на света. Те твърдяха, че са наследници на Чиех Разрушителя — един деградирал монарх, който предизвикал разрухата на своята династия Хсия със собствените си ръце. Така поне твърдят легендите. Живял много отдавна — близо две хиляди години преди Новата ера, ако използваме европейските стандарти за времето. Според преданието Чиех успял да разруши всичко добро, създадено от Жълтия император, управлявал страната деветстотин години преди него.

— Монасите изобщо не се интересували от мнението на света за техния родоначалник и печалната му слава. Всички владеели Тао-тао — едно особено бойно изкуство, за което вярвали, че е създадено именно от Чиех. Наричали ги „танжин“ — „прокрадващи се в мрака“.

— Те не признавали никакъв бог, с изключение на своя Чиех, когото действително боготворели. Имали известен брой последователи, разбира се. Предполагам, че ги имат и до днес… — Лианг млъкна, сякаш за да усети какво е въздействието на думите й върху Со Пенг.

— А ти откъде знаеш толкова много за тях — попита младежът.

— Живях с тях — кратко отвърна майка му и изпитателно го погледна в очите. — Баща ми беше монах-танжин.

До ушите им долетя тъничък писък. Момченцето се беше плъзнало по най-горната релса на парапета и тялото му цопна във водите на пристанището, които бяха спокойни на повърхността, но под нея действаха мощни течения.

Разтревожени хора хукнаха по каменните стъпала надолу, но пътят беше твърде дълъг. Други размахваха ръце, опитвайки се да привлекат вниманието на, минаващата недалеч от брега товарна баржа. От конвулсивните гърчове на момченцето във водата беше ясно, че то не умее да плува.

Со Пенг понечи да прекрачи парапета и да скочи във водата, но ръката на майка му то спря.

— Много е опасно! — прошепна тя.

— Но, мамо… — видял изражението на лицето й, той объркано замълча. Полъхна хладен ветрец, зародил се сякаш направо в душата на майка му.

Лианг насочи цялото си внимание към детето, което отчаяно се блъскаше във водата. Со Пенг изпита чувството, че очите й пламнаха в странно сияние. Поклати глава, отдавайки го на отразените във водата улични светлини.

Давещото се дете, което напразно се опитваше да държи главата си над водата, изведнъж отскочи нагоре — сякаш повдигнато от невидима ръка. Очите му с неверие се плъзнаха по кипналата вода, в тях се четеше ужас, примесен с триумф. Беше абсолютно сигурно, че коварните течения вече не могат да му навредят.

Со Пенг видя тънката струйка пот, която се плъзна по слепоочието на Лианг, душата му тръпнеше от мощните биотокове, които струяха от тялото й.

Баржата се насочи към детето, един моряк хвърли към него дебело въже. След секунда момченцето беше изтеглено на борда. Тълпата край парапета избухна в спонтанни овации.

Лианг се извърна встрани и подложи разгорещеното си лице на вятъра. Беше напълно неподвижна, а Со Пенг изпита чувството, че и двамата са увити в топлото одеяло на безкрайно спокойствие. Седнаха на близката каменна скамейка без облегалка и Лианг уморено затвори очи.

Би трябвало да е потресен от това, което току-що стори майка му, но не беше. Спомни си тежката болест на една от сестричките му преди много години. Повикаха лекар, той направи каквото можа, после, поклати глава и си тръгна. На вратата спря и тихо прошепна:

— Момичето ще умре. Облекчете страданията й, доколкото можете и се молете на Бога. Нищо друго не мога да ви препоръчам.

Естествено, тези думи не бяха предназначени за Со Пенг и той изобщо не ги чу. Но ги долови безпогрешно, отразени от съзнанието на майка му.

После проследи нейните действия. Лианг коленичи до леглото на болното дете, взе тъничките му ръце в своите и застина. Точно над главата й тиктакаше големият стенен часовник. Со Пенг беше абсолютно сигурен, че за пръв и последен път не го чу да отмерва точния час с обичайния си мелодичен звън. Имаше чувството, че къщата се къпе в концентричните окръжности на топлината и светлината, душата му потръпна от могъщата сила, която се излъчваше от окаменялата фигура на Лианг.

По-късно пък си помисли, че е сънувал всичко това. Но на другата сутрин сестра му излезе от треската, очите й бяха бистри, мехурите на шарката — повехнали. Лианг, все така вкопчена в ръката на момиченцето, спа непробудно през целия ден.

Со Пенг напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна навън. Трябваше му време да осъзнае и разбере сложната плетеница между минало и настояще, да намери точното място на всяко късче от мозайката.

— Ти разбра как са били убити двамата търговци заради баща ти — промълви след известно време той.

— Твоят дядо — напомни му Лианг и отвори очи. Те грееха с някаква особена вътрешна светлина, която съдържаше в себе си както отблясъците на уличните лампи, така и заревото на гаснещия ден.

— Тао-тао — леко кимна майка му. — Звездите с остри ръбове, които се използват за хвърляне, са изобретени от танжин. Всичко останало — датите на убийствата, свинските крачета в устите на жертвите — са просто за заблуда. Съвсем в стила на танжин.

— А дали моята дарба… — Со Пенг затруднено млъкна за миг, давайки си сметка, че един положителен отговор на въпроса, който се готвеше да зададе, ще го нарани дълбоко. После преглътна и довърши: — Дали моята дарба е част от Тао-тао?

— Не — твърдо отвърна Лианг, ясно доловила напрежението в душата му. — Нея аз съм наследила от майка си, а тя не е имала нищо общо с танжин.

— Но какво могат да търсят танжин тук, в Сингапур?

— По природа те са скитници — отвърна майка му. — Много от тях са емигрирали в Япония още преди триста години. Танжин никога не са доволни, вечно търсят нови територии. Вероятно, защото никога нищо не са притежавали.

— Какво искаш да кажеш?

— Тао-тао е едно доста нихилистично бойно изкуство — въздъхна Лианг. — Танжин са безмилостни, неспособни да се вълнуват като теб или мен. В резултат на това не притежават нищо и завиждат на онези, които не са като тях. В допълнение притежават изключителната способност да проникват навсякъде, често се наемат да вършат мръсната работа, която за обикновените хора е недостойна и отвратителна. На това ги учи Тао-тао.

Со Пенг вероятно долови нещо в гласа й или пък в чертите на лицето и. Във всички случаи не можа да сдържи това, което искаше да каже:

— Не това са причините за присъствието им в Сингапур.

Още докато го казваше, усети, че това е чистата истина. После отново почувства магнетичната радиация на духа й, могъща и пулсираща като самата Земя.

Тя дълго мълча, после бавно поклати глава и каза:

— Со Пенг, точно тези думи ми каза, когато се появи в съзнанието ми малко преди да се родиш — „Не това са причините за присъствието им в Сингапур“. Тогава ние с баща ти все още не живеехме тук. Бяхме се установили в околностите на Куала Лумпур, близо до калаените мини. И през ум не ми минаваше да се местим в Сингапур, а след видението реших никога да не правим това.

— Какво те накара да промениш решението си?

— Животът, Со Пенг — усмихна се тя. Очите й някак изведнъж бяха поели част от течната неуловимост на водата, край която седяха. — С течение на времето разбрах, че не съм само обикновен носител на нов живот, а и нещо като контейнер на познанието, което също трябва да бъде прехвърлено на поколението ми. Много скоро след пристигането ни тук аз вече знаех, че танжинският ми произход и предстоящото ти раждане са неща, в които няма нищо случайно. Двете бяха неразривно свързани. Страхувах се от тази връзка, тръпнех от ужас, че ще чуя думите: „Не това са причините за присъствието на танжин в Сингапур“.

Майка му отпусна глава на гърдите си. Години по-късно Со Пенг щеше да си спомни, че в онзи миг целият град му се стори застинал в нереална и някак страшна неподвижност. Наистина странна, тъй като отлично познаваше вечното оживление на този град.

— Наистина не това са причините за присъствието на танжин в Сингапур — промълви Лианг. — Те са тук, за да ме върнат обратно в Жиу.

След тези думи настъпи дълго мълчание. Измина доста време преди Со Пенг да се отърси от шока.

— Но защо им е било необходимо да убиват двамата търговци? — попита той. — Ти изобщо не ги познаваш.

— Не допускай грешката, която допуснаха всички — предупреди го Лианг. — Тук не става въпрос кого са убили танжин, а как са го убили. Методът на убийството съобщава за присъствието им тук. Те ме предупреждават, че ще умра, ако не се подчиня.

— Искаш да кажеш, че са отнели два човешки живота, само за да те предупредят?

— Така действат танжин — промълви Лианг.

Со Пенг понечи да каже нещо, после затвори уста. Беше наистина зашеметен. Майка му гледаше встрани, но явно не виждаше нищо. Чакаше го да се съвземе, очевидно не й се искаше да продължава.

Ръката й се плъзна под дрехата и се появи отново с малка кутийка от черно кадифе. Постави я върху дланта си с такова благоговение, сякаш държеше свалена от небесата звезда.

— Отвори я, сине мой — прошушна Лианг в някакъв религиозен екстаз. Сякаш предстоеше изпълнението на древен ритуал.

Со Пенг се подчини с разтуптяно сърце. Пред очите му блеснаха скъпоценни камъни.

— Шестнайсет изумруда — добави Лианг със същия странен напевен глас. — Всеки от тях олицетворява по един от принципите на Тао-тао, а едновременно с това и името на всеки един от шестнайсетте основатели на танжин. Според преданието в камъните са заключени техните безсмъртни духове.

Со Пенг гледаше блестящите камъни така, сякаш бяха живи, сякаш всеки момент щяха да го ухапят.

— Значи тях търсят танжин — каза той, без следа от въпросителна интонация в гласа си.

— Искат мен, искат и смарагдите — кимна Лианг. — Което е едно и също, защото камъните са мои и никой не може да ме отдели от тях. Те са свещени, свещена е и вярата, с която ги пазя. Притежават далеч по-голяма стойност от обикновени скъпоценности, тъй като съдържат есенцията, сърцето и душата на Тао-тао. Тук е доброто, тук е и злото, сине. Ти трябва да се научиш да ги отличаваш. Преминат ли в твое притежание тези камъни, ти вече нямаш друг избор, освен праведния живот.

— Защо толкова много ги искат танжин?

— Вече ти казах — те олицетворяват както доброто, така и злото — истинския дух на първите монаси танжин. Някои от тях са били добри, други — лоши. Но днешните танжин, омерзени от бедността и извратеното си чувство за морал, искат да дадат воля на злото, да го използват за постигане на низките си цели. И завинаги да унищожат доброто.

Лицето на Лианг потъмня, разтревожено от хода на мислите, които и двамата ясно усещаха.

— Между тези шестнайсет камъка съществува едно особено равновесие — продължи след известно време тя. — Ако останат по-малко от девет, това равновесие ще се наруши и ще освободи силите на злото.

Тъмни и неясни под слабата мъждукаща светлина на уличните фенери, камъните изглеждаха безцветни и мъртви, от тях се излъчваше неясна заплаха.

Со Пенг бавно откъсна очи от тях и ги насочи към лицето на майка си.

— И танжин ще те убият, въпреки че си една от тях? — попита той.

— Отрекох се от техния начин на живот още като избягах с баща ти — отвърна тя. В гласа и нямаше дори следа от тъга. — Още е хубав мъж, но да го беше видял тогава! Живееше нашироко, пръскаше пари като луд и това, признавам, не ми беше неприятно. Но най-много ме привлече идеята да се махна от храма. Задушавах се там, не бях родена да съм жена танжин. А баща ти бе толкова различен от мъжете, сред които бях израснала и които презирах с цялата си душа! Беше мил, искрен, доверчив — и именно поради това губеше всичко, което съумяваше да припечели.

На лицето й се появи тъжна усмивка, сякаш приемаше мъжа си като голямо дете, като Божия благословия — беззащитен като нежно двете, изискващ неотклонното й внимание.

— Но аз се страхувах от гнева на баща си, имах достатъчно основания за това. Бях сигурна, че ще ми забрани да тръгна с този мъж, затова и не го попитах. Просто тръгнах с баща ти, който нищо и не подозираше, разбира се. И до ден-днешен е така, погрижих се добре за това. Бедничкият! Как ли би реагирал, ако знаеше?

Лианг погледна сина си, в чертите му откри не себе си, а своя любим съпруг.

— Това, което извърших, беше нечувано. Колко железни закона на Тао-тао пристъпих? Дълбоко в себе си бях сигурна, че някога ще плащам за своите грехове. Силно се надявах този ден да не настъпи никога, но ето че вече е факт…

— И затова трябва да заминеш?

— Не мога да излагам семейството си на риск — простичко отвърна тя.

— Без теб няма да има семейство — каза Со Пенг.

— Нямам друг избор, миличък — въздъхна след известно време тя.

Права е, помисли си Со Пенг. Но аз имам избор. Едновременно с това почувства, че майка му крие нещо от него. Нещо от жизненоважно значение.

— Разкажи ми всичко, което знаеш за танжин — каза той.

Лианг тъжно се усмихна и поклати глава.

— И без това ти казах повече, отколкото трябва. Опасността е огромна!

— А какво ще стане, ако тя продължи да е такава и след твоето заминаване? — попита Со Пенг.

— Невъзможно — отвърна майка му. — Върна ли се обратно в Жиу, опасност няма да има.

Со Пенг с характерната за младостта си прямота попита:

— Ами ако се окаже, че танжин не искат само теб?

— Няма да говорим за това! — потръпна Лианг, после смекчи глас: — Не бива да даваш толкова голяма свобода на въображението си. Ако в този момент открито се облегнеш на своята дарба, можеш да бъдеш сигурен, че тя ще те подведе.

— Извинявай, мамо — покорно се поклони Со Пенг. — Все пак продължавам да мисля, че познанието означава сила. — Вдигна глава в точно избрания момент — трик, който беше усвоил от нея. Очите им си размениха мълчаливи послания.

Миг по-късно Лианг започна да говори. Разказа му всичко, което знаеше за обичаите и стратегията на танжин и Тао-тао. Когато свърши, нощта отдавна беше настъпила.

Всички братя и сестри на Со Пенг безпрекословно се подчиняваха на майка си. Но той вършеше нещо повече — слушаше я. Така постъпи и сега, когато тя му разказваше за своето минало и философията на Тао-тао. Накрая стигна до заключението, че трябва да изследва в детайли мрака — убежището на всички танжин, и злото, скрито под всякакви форми.

Бързо разбра, че пътят към мрака минава през здрача — онова измамно състояние на природните сили, в което неизменно се съдържа и елемент на истина. Човек не може да се придържа към истината и едновременно с това да изследва тъмните, вонящи бездни на света. Истината не е обменна монета на злото, изпълващо мрака както тръните окупират горска поляна. Но и лъжата не е такава монета. За да проникне в мрачните коридори на това злокобно чувство, човек трябва да прибягва до неясни и завоалирани комбинации между двете.

Со Пенг се срещна с братовчед си Ван, който работеше като чистач в полицейското управление. Той знаеше всичко, което става в полицията, знаеше дори повече от началника му — надут англичанин.

— Защо се интересуваш от тези убийства, братовчеде? — попита го Ван. — Те са истинска загадка, дори англичаните нямат особено желание да ги разследват. Искат да ги забравят, защото се страхуват. А и аз също…

Въпреки тези думи, Ван му предостави всички материали от разследването и Со Пенг потъна в четене. Не искаше да се влияе от безпокойството на братовчед си.

— Тук пише, че оръжията са „звезди за хвърляне“ — очевидно англичаните не са намерили по-подходящ израз за тях — извърна се той към Ван. — Тук някъде ли се намират?

Ван кимна и му ги показа. Со Пенг им хвърли един бегъл поглед, макар в действителност да изгаряше от желание да ги разгледа отблизо. После отново се задълбочи в рапорта, зададе на братовчед си няколко безсмислени въпроса за заблуждение и стана да си върви. Докато Ван връщаше папката на мястото й, той стисна в шепа една от звездите.

Научил всичко, което и полицията знаеше за убийствата, Со Пенг разбра, че е готов за Нощната смяна.

Този израз беше доста приблизителен превод на една особена думичка от малайския език, в която се долавяха примеси и от наречието Хокиен. С нея обозначаваха един градски квартал, в който англичаните изобщо не припарваха, населен нарядко с „бабас“ — така наричаха китайските емигранти от областта на Проливите. Днешните „бабас“ бяха далеч по-уважавани от своите прадеди, които бяха пристигнали в Сингапур нелегално на борда на различни търговски кораби, и които са били държани в затвора, докато не ги откупи някой, който се нуждае от евтина работна ръка. В случай, че имали късмета да бъдат взети на работа, тези нещастници трябвало да блъскат по осемнайсет часа на денонощието, за да изплатят парите за откупването, които растели непрекъснато от ежедневните лихви.

Нощната смяна беше царството на „самсенг“ — професионалните престъпници, които съставляваха огромна част от подземния свят на Сингапур и ненавиждаха смъртно европейската законодателна система. Те се занимаваха с грабежи, палежи, убийства и насилие с онази методичност, с която чиновниците ходят на работа.

Со Пенг знаеше всичко това и затова реши именно там да започне издирването на танжин. Нощната смяна се простираше край пристанището, тесните му улички бяха претъпкани с отворени по цяла нощ долнопробни кръчми и барове, залепени до стените на огромни складове. Тук бе царството на опиума и алкохола, използвани охотно от население, което изобщо не мислеше за утрешния ден. Местните обитатели бяха банда безбожници, които нямаха цели в живота, а и не ги търсеха.

В такава яма на злото се спусна Со Пенг, въоръжен единствено с бързия си ум и информацията, която бе получил от майка си и полицейските досиета.

В началото никой не му обръщаше внимание, вероятно защото го вземаха за заблудил се „бабас“, който скоро ще осъзнае грешката си и ще побърза да изчезне.

Когато това не стана, вниманието към него се засили. А когато започна да разпитва за убийците на двамата търговци, вече се превърна в обект на нескрито любопитство и най-различни догадки.

Особено се заинтересува от него един тип на име Тик По Так, главатар на една от неизброимите китайски банди, които действаха в града. Беше едър мъж на около трийсет години, бивш „синкех“ — нелегален емигрант, пристигнал в Сингапур на борда на малка джонка, на която бяха намерили смъртта си двамата му братя, покосени от холерата.

Так бе успял да слезе жив от заразения кораб, но в замяна на това го пипна охтиката. Беше работил денонощно, за да изплати стойността на нелегалното пътешествие — не само за себе си, но и за мъртвите си братя.

Това бе успял да стори за две години, а след това — вече свободен — бе потърсил убежище в Нощната смяна. С остатъка от припечелените пари бе купил един револвер, а после, бе заминал обратно за пиперената плантация, в която се бе мъчил в продължение на двайсет и четири месеца. Там пръснал главата на работодателя си и се върнал обратно.

Беше известен в квартала, страхуваха се от него. Под негово разпореждане се оказа една от най-могъщите банди на Кралската колония — както по онова време англичаните наричаха Сингапур. Вместо да враждува с англичаните, Так беше сключил с тях споразумение, което твърде много наподобяваше пакт за ненападение. Англичаните не го закачаха, рядко се осмеляваха да се ровят в делата му.

Като „синкех“ Так беше енергичен млад човек, изгарящ от желание да защитава честта и свободата си. Несъмнено видя себе си в Со Пенг и много му се прииска да разбере какви са мотивите на младежа, втурнал се толкова безразсъдно в този ад на порока. Едновременно с това изпитваше и голяма доза притеснение, тъй като примирието му с англичаните беше, меко казано, крехко и той не се чувстваше добре от тяхната близост. По негово дълбоко убеждение всички, които предпочитат да говорят истината (която винаги е обидна за някого), вместо да запазят достойно мълчание, бяха подозрителни и не заслужаваха доверие.

Тик По Так изпрати Едноокия Ян да заговори Со Пенг, който седеше в дъното на мръсния бар. Искаше да наблюдава реакциите му отстрани, искаше да разбере дали Со Пенг е наистина този, за когото се представя, или е просто шпионин на коварните англичани.

Едноокият Ян беше огромен мъж с раздразнителен нрав, от когото страняха и най-смелите английски полицаи. Но сега беше получил точна заповед и Так не се съмняваше, че тя ще бъде изпълнена.

— Защо си дошъл тук? — изправи се бандитът пред Со Пенг. — Защо се навираш в място, което ти е чуждо?

Со Пенг вдигна глава към този огромен мъж, който беше висок колкото него, но поне два пъти по-тежък.

— Търся хората, извършили убийство — отвърна той.

Ян се разтърси от буен смях и завря дългия си мръсен нож под носа на Со Пенг.

— Значи си дошъл точно там, където трябва — изръмжа той и бавно започна да върти ножа пред очите на Со Пенг. — Кое убийство по-точно?

— На двамата търговци мюсюлмани, открити със свински крачета в устата — отвърна Со Пенг.

— Защо са ти? — изгрухтя Едноокият Ян.

— Искам да говоря с тях.

Дебелият изръмжа и опря ножа във врата на Со Пенг.

— Край на търсенето! — обяви той. — Аз съм един от тях. Казвай!

Со Пенг остана неподвижен. Знаеше, че този гигант не е танжин — от него не се излъчваше онази мрачна заплаха, за която говореше майка му. В този едноок тил нямаше нищо тайнствено, характерът му бе прост и неприкрит. Което съвсем не го правеше по-малко опасен, разбира се.

Со Пенг си даде сметка, че следващата му реакция ще бъде от решаващо значение.

— Ако наистина си този, за който се представяш, ще знаеш моето име — каза на гиганта той.

— Тъй ли? — учуди се Ян. — От къде на къде? Ти си едно хлапе и нищо повече!

Со Пенг прибягна до дарбата си и душата му нежно се докосна до примитивния ум на гиганта, внушавайки му искреност. Безпардонните противници изискват и безпардонни действия.

Ян изръмжа и махна ножа си от врата на Со Пенг.

— Не те ли е страх, че ще убият и теб? — попита той. — Убийците никак не се интересуват коя ще е поредната им жертва.

— Но не и тези! — отвърна Со Пенг и в гласа му прозвуча такава непоколебимост, че гигантът изненадано го погледна.

— Знаеш кои са, така ли? — любопитно попита той.

— Да — кимна Со Пенг.

— И можеш да го докажеш?

— Мога.

— Ела с мен — изправи се Ян и го поведе към дъното на бара, където се беше разположил Тик По Так. Со Пенг остана прав, докато не получи покана да седне. Прие чаша питие от Так, без да научи дори името му. Не е зле, помисли си той. Така и двамата сме в еднакви позиции.

— Доколкото разбирам, вие търсите хората, отговорни за две скорошни убийства — проговори Так, когато и двамата опразниха чашите си.

— Точно така.

— Някои хора в Сингапур са убедени, че аз съм убиецът на търговците.

— Защо? — попита Со Пенг.

— Защото аз съм Тик По Так и поддържах делови отношения с тези търговци.

— Опиум?

Так присви очи. Под масата държеше малокалибрен пистолет, насочен в корема на Со Пенг.

— Как се казвате? — напрегнато попита той.

Со Пенг му каза името си.

— Моят бизнес не е ваша работа, Со Пенг! — процеди гангстерът.

Со Пенг сви рамене и му отправи един равнодушен поглед. Сърцето му лудо блъскаше в гърдите, ясно усещаше недоверието на Так — грапаво като борда на ръждясала гемия.

— Попитах ви, защото само търговията с опиум може да обясни подозренията на британските власти към вас — каза той.

Името на Так беше начело в списъка на заподозрените, който беше зърнал в полицията благодарение на братовчеда Ван. С усилие на волята потисна желанието си да увери Так, че наистина е този, за когото се представя. Инстинктивно усещаше, че това само би засилило подозренията на гангстера.

— Я кажете, мен ли търсите? — приведе се напред Так. Ръцете му продължаваха да са скрити под масата.

— Търся китайци, известни с прозвището танжин — отвърна Со Пенг. — Те са нещо като монаси и притежават необикновени способности. Убиват с лекотата, с която дишат, това е Тао — тяхната религия. Издигнали са смъртта в истински култ. — Очите му се заковаха в лицето на Так, духът му се насочи към мрачните дълбини на съзнанието му. — Те са убийците на търговците, а не вие. Ще ми помогнете ли да ги открия?

— Монаси убийци? — недоверчиво промърмори Так, но Со Пенг усети как интересът му нараства. — Кой е чувал за подобно нещо?

— Аз — отвърна Со Пенг, сигурен че гангстерът има интерес да открие убийците. — Ще ги позная в момента, в който ги видя. А имам чувството, че вие разполагате с физическата възможност да ги откриете…

Со Пенг предлагаше сътрудничество и Так го знаеше. На пръв поглед това изглеждаше пълен абсурд — някакъв неизвестен и подозрителен хлапак предлага съюз не на друг, а на най-прочутия „самсенг“ в Сингапур. Въпреки това Так се облегна назад и каза:

— Разкажете ми за тези… танжин.

Со Пенг му каза в общи линии това, което бе научил от майка си. От разказа изключи единствено личното й участие, както и собствените си подбуди.

— Защо искате да откриете тези танжин — ако приемем, че те наистина съществуват?

Со Пенг се изправи пред първата си сериозна дилема. Кое трябва да избере — истината или измислицата? В крайна сметка предпочете да се придържа в здрача между двете — тактика, която несъмнено бе избрал: и неговият събеседник. Отвори уста да започне, но нещо в изражението на Так го накара да спре. Когато отново проговори, той разказа цялата истина — страховете на майка си, собственото си желание да я спаси. Не каза нито дума единствено за ясновидските им дарби. Так остана мълчалив, преосмисляйки чутото.

— Как ще познаете тези танжин? — рязко попита той.

Со Пенг нямаше готов отговор на този въпрос, затова предпочете да окаже лек натиск върху съзнанието на Так, също както стори преди малко по отношение на Едноокия Ян.

— Вече съм виждал монаси като тях — отвърна той.

Тик По Так бе успял да се задържи на върха на престъпния свят, опирайки се на три железни правила: огромна решителност, здрава ръка и принципа да не се сдружава с никого и по никакви поводи. Всеки съюз води до делба, а следователно и до ограничаване на абсолютната власт. А Так от рождение знаеше какво означава властта.

Въпреки всичко нещо в този младеж го привличаше. Не беше фактът, че за да спаси честта си, той трябва да отмъсти за смъртта на деловите си партньори, макар че това положително беше един от мотивите на младежа. Беше по-скоро чувството, че Со Пенг обладава талант, който крие неподозирани възможности за печалба. Так разбра, че ако той не вземе под крилото си този младеж, някой друг несъмнено ще го стори и това ще бъде лошо за него самия.

— Искаме едно и също нещо — загрижено каза той. — Може би ще можем да работим заедно. — Направи му впечатление, че Со Пенг не го попита за причините, поради които иска да открие убийците. И това дълбоко го впечатли, тъй като от опит се беше уверил, че всички съдружници са непоносимо любопитни. Вече беше сигурен, че това момче е изключително мъдро за годините си.

— Утре на мръкване ще се видим тук — рязко прекъсна разговора той и стана на крака.

На другия ден — прекалено горещ дори по сингапурските стандарти, Со Пенг и Так заминаха за селцето Чес Чу Каиг, разположено северно от колонията.

— Умееш ли да боравиш с пушка? — попита Так.

Сега не беше нужно да лъже.

— Няма значение — рече Так. — Ще те науча. — И това му достави удоволствие. Макар че имаше две жени и седем деца, той практически не познаваше отблизо истинската възприемчивост на младостта. Винаги бе считал собствените си деца за глупави и мързеливи.

Приятно му беше да учи Со Пенг на стрелба и изпитваше странна гордост от вродената му сръчност. От друга страна, тя го правеше и малко подозрителен.

Оказа се, че бързата възприемчивост на Со Пенг е съвсем навременна, тъй като в средата на деня те вече бяха на лов за тигри. Дивите кръвожадни котки не бяха никак доволни от нахлуването на цивилизацията по техните земи. Само през текущата година почти триста души бяха намерили смъртта си от ноктите им в околностите на Сингапур.

Так беше любезен, дори словоохотлив. Тези качества на Так изненадаха приятно Со Пенг, още повече че Так го представи на останалите участници в лова като свой добър приятел. Всички бяха любезни с него, задаваха му любопитни въпроси, охотно отговаряха на неговите.

Так го представи на един приятен на външен вид европеец, който щеше да ги придружава. Името му беше Х. Н. Ридли и очевидно беше много близък с гангстера. На Со Пенг му се стори доста странно, че Так поддържа приятелски отношения с европеец, недоумението му нарасна още повече, когато по време на една от почивките научи, че Ридли е директор на ботаническата градина в Сингапур.

— Много си падам по цветята — смееше се Так.

Какво общо може да има между двамата, запита се Со Пенг, след което бързо коригира въпроса си — какво е това, което прави Ридли привлекателен в очите на Так?

Обмисляше възможните отговори, докато дружината навлезе в джунглата, предвождана от кучкарите малайци, които с мъка удържаха възбудените кучета.

Со Пенг беше чувал, че правителството дава награда за всяка тигърска глава, занесена в Сингапур. Но тази дружина едва ли бе тръгнала на лов заради печалбата. Далеч по-вероятно беше да го прави за удоволствие, просто в името на спорта, отношенията между участниците бяха толкова изтънчени, колкото и в най-изискания благороднически клуб. Китайците разгорещено се обзалагаха — не само за главите, които ще отнесат, но и за точното време за откриването и убийството както на първия, така и на последния тигър.

Со Пенг беше дълбоко развълнуван. Докато Так и Ридли си разменяха последните светски клюки от Колонията, той наблюдаваше кучетата — по-специално най-близкото до него, един великолепен екземпляр от породата салуки. Беше изненадващо дребно животно, особено когато човек знае, че с негова помощ се ловят такива огромни зверове като тигрите. Козината му беше на бели и черни петна, очите — пъргави и умни, а ушите — широки и изправени, с типична триъгълна форма.

Тигърът очевидно е бил скрит срещу движението на леко подухващия ветрец, тъй като се появи внезапно и абсолютно безшумно иззад гъсталаците вляво от салукито. Со Пенг рязко се извъртя и натисна спусъка в момента, в който звярът връхлиташе върху кучето. Тресна оглушителен изстрел, а той — неподготвен за силния откат, изведнъж се оказа по гръб. Цевта на оръжието му се насочи в небето.

Так светкавично се обърна, куршумите, излетели от двойната цев на пушката му, бяха смъртоносно точни. Ефектът от попаденията беше такъв, сякаш дребното куче небрежно отърсва от гърба си огромния раиран звяр.

Кучетата възбудено завиха, мъжете се втурнаха към мястото на инцидента. Тигърът лежеше на една страна, въздухът излиташе със свистене от устата му, очите му бясно проблясваха. Со Пенг пристигна точно навреме, за да види как звярът вдига благородната си глава и отправя последен заплашителен рев към своите врагове. После Так зареди пушката си и вкара един куршум в дясното му око.

Дребното куче седеше на задника си и дишаше тежко, от израненото му тяло течеше кръв. Горкото животно пригласяше, доколкото може на възбудения лай на останалите псета, а когато господарят му дръпна каишката, за да го отведе встрани и да му окаже помощ, то запъна крака и отказа да го последва.

Так пристъпи към Со Пенг, който продължаваше да гледа втренчено убития звяр. В тази смърт имаше някакво мрачно знамение.

Так внимателно наблюдаваше реакцията на Со Пенг, след известно време леко кимна с глава, махна с ръка по посока на малаеца с раненото куче и каза:

— Дезару ти е много задължен за това, че спаси живота на кучето му. Тези животни трудно се намират, а още по-трудно се дресират за лов. — Отиде да вдигне изпуснатата от Со Пенг пушка, подаде му я и каза: — Ти свърши добра работа.

Две малайски хлапета останаха при убития тигър, а останалите се приготвиха да продължат.

Както често става по време на лов, дълго след първото попадение не се случи абсолютно нищо. Денят се точеше бавно, горещ и изключително влажен. По едно време заваля, после всичко си остана постарому. Со Пенг наблюдаваше как слънчевите лъчи изсмукват влагата от зелените листа и гората се обвива в изпарения.

Ридли изравни крачка с него и двамата завързаха непринуден разговор. Со Пенг скоро разбра каква е ползата на Так от този човек. Каза му го сам Ридли — един любезен и изключително интелигентен за европеец човек. Так правел дарения в полза на ботаническата градина, а в замяна Ридли експериментирал с отглеждането на различни видове мак.

Со Пенг разбираше каква е целта на Так. Ако Ридли успее да адаптира растението към местните условия, той ще бъде в състояние да произвежда опиум на място и по този начин ще елиминира посредниците, ще увеличи стократно печалбите си.

— На практика това е пълна илюзия — призна му Ридли, докато продължаваха да крачат в горещия следобед. — Papaver somniferum или другояче казано — евразийският мак, е едно изключително деликатно растение. На първо място му е необходима онази прохлада, която по тези места може да се открие само на надморска височина от хиляда до хиляда и петстотин метра. Отглеждането му тук, на морското равнище, е абсолютно невъзможно, а всеки опит за хибридизация замърсява и разваля крайния продукт — опиума.

— Так знае ли това? — попита Со Пенг.

— Не — поклати глава Ридли, после притеснено добави: — Надявам се, че няма да го просветлите… Почти всичките пари от даренията му отидоха за един експеримент, върху който работя вече повече от година. От Англия успях да си набавя семената на дървото „пара“, измъкнати нелегално от басейна на река Амазонка. Знаете ли къде се намира? Не съм изненадан… В Южна Америка, на другия край на света.

— Във всеки случай местният климат се оказа много по-подходящ за дървото „пара“, особено ако вземем за сравнение евразийския мак. Ако успеем да го аклиматизираме добре, това ще бъде от огромно значение за Сингапур.

— Споменах за „пара“ на мистър Так, но той очевидно има други грижи. За него не би представлявало трудност да отглежда това дърво, тъй като притежава хиляди акри земя северно от Сингапур.

— Но защо би трябвало да го отглежда? — попита Со Пенг.

— Чували ли сте някога за каучук? — погледна го Ридли.

— Не — призна Со Пенг. — Какво е това?

Ридли му обясни. Разказът му беше толкова интересен, че Со Пенг напълно забрави за двойката тигри, която дружината междувременно успя да убие.

Ловът на тигри беше добро прикритие за незабелязаното им придвижване на север.

— Ако тези танжин наистина са в Сингапур, аз трябваше да го знам — каза Так. — Но след като не съм информиран за тях, значи се крият тук, при тигрите.

Со Пенг кимна.

— Доколкото знам, това подхожда съвсем пълно на елементарната им философия. — Не спомена нищо за разговора си с Ридли, предпочитайки засега да го запази в тайна. Добре знаеше, че човек не само трябва да прекосява мостовете на живота, но и да го върши в най-подходящото време.

— Което означава, че са много опасни — предупреди го Так. — В Сингапур съм пълновластен господар и познавам всички, които могат да бъдат опасни. Там щеше да ни е много по-лесно.

За изненада на Со Пенг групата не пое към джунглата. Приключила с лова, тя се насочи към мангровите горички и гъстите китки от палми, прекоси ги за около час и се озова на брега на широка мътна река. Малък сампан ги очакваше. Край него стояха на пост трима тежковъоръжени мъже, които почтително се поклониха на приближилия се Так. Той се качи на борда на лодката и лично провери качеството на провизиите вътре. Вероятно доволен от проверката, той махна на Со Пенг да го последва. Тримата въоръжени мъже отвързаха въжетата, скочиха в лодката и я насочиха към средата на реката. В задната част на сампана се поддържаше огън от дървени въглища, над него съскаше метален тиган.

— Коя е тази река? — попита Со Пенг.

— Има някакво име, което са й дали оранг-асли, но аз не го зная — отвърна Так. Имаше предвид племената, които бяха населявали полуострова преди идването на китайците. — Не е толкова важно. Важното е, че тя ще ни отведе точно там, където искаме.

Мъжът на кърмата им поднесе храната. — „пияно пиле“, което представляваше късчета месо, изпържени в „шао шинг“ — жълто оризово вино от Шанхай, което се сервира студено с гарнитура от широки сочни листа на пресен кориандър. Миг по-късно тиганът беше опразнен и зареден наново. Так и Со Пенг получиха вкусни порции млади змиорки, напоени със сусамово олио, придружени от хрупкащи, добре препечени сладки картофи.

Докато се хранеха, Так поддържаше лек и приятен разговор. Со Пенг скоро разбра, че очевидно е издържал някакъв неизвестен тест и отново се замисли за хората, с които бе запознал по време на лова. Всички бяха любезни, всички проявяваха подчертан интерес към него. Което, вече беше сигурен в това, не беше нищо друго, освен скрита форма на разпит.

Не беше особено изненадан. Хора от ранга на Так са длъжни, или поне имат право, да бъдат подозрителни към всички, с които влизат в контакт. Най-голямата грижа на бандита беше да не допусне полицейски шпиони край себе си, както и доносници на съпернически банди. Ловната дружинка бе събрана с една-единствена цел — някой от участниците в нея да разпознае Со Пенг, да изобличи евентуално скритите му намерения.

— Онези двама търговци ми бяха много близки и всички знаеха това — продължи Так. — Те притежаваха най-бързите лодки и най-опитните хора, бяха готови да поемат рисковете, които аз изисквах от тях. Сигурен съм, че убийците им, танжини или не, са били наети от един човек, с когото доскоро работех. Преди около шест месеца се скарахме и той се закле да ми отмъсти. И ето че вече го стори… Но аз не мога да отмина това!

Со Пенг понечи да каже, че това едва ли отговаря на истината, тъй като майка му бе сигурна, че убийствата са лично предупреждение към нея, но навреме се въздържа. Беше му ясно, че Тик По Так съвсем не е глупак и вероятно подозренията му почиват на известно основание. Но кой тогава е прав относно мотивите за убийствата? Так или Лианг?

— Ти прояви бърз рефлекс — рече Так, връщайки се на темата за неотдавнашния лов. — Дезару ти е задължен и няма да забрави това.

— Имам известна практика в това отношение — призна Со Пенг. — Преди години, изкарах малко пари, като ловях в торба онези гигантски плъхове, дето бяха подгонили котките из Колонията. Помниш ли? Губернаторът обяви награда за изтребването им. Една седмица занесох цели двайсет бройки. Вдигаха доста по-голям шум от тигъра…

— Но ти все пак го чу — не пропусна да отбележи Так. — Докато ние с Ридли не забелязахме нищо.

— Все пак не съм живял цял живот в Сингапур — каза Со Пенг, преценил, че сега е времето да сподели тази информация. — Семейството ми постоянно се местеше, живели сме и в двата края на полуострова.

— Значи познаваш джунглата по-добре от мен — засмя се Так.

Со Пенг му каза малайското име на реката, по която плаваха. И веднага съжали за това, тъй като Так можеше да го вземе за скрит и потаен.

— А знаеш ли накъде пътуваме? — сериозно го попита Так.

— Би трябвало да съм ясновидец за това — поклати глава Со Пенг.

— Познавам един ясновидец — рече Так и се изплю в мътната вода. — Той каза, че няма да се върна от горното течение…

— Но ти предпочете да тръгнеш въпреки това.

— Предпочетох ли? — Так изглеждаше изненадан от тази дума. — Честта го изискваше. Тези търговци ми… бяха по-близки от роднини, само чаках да се появи някакъв знак… — Ръката му махна по посока на младежа: — Ти си този знак, момко. Ти познаваш убийците, вече не се чувствам като орел на тъмно… Ти ще успееш да ги зърнеш още преди те да ни видят.

Сърцето на Со Пенг се сви, хвана го яд, че се беше изфукал пред Так, че вече е виждал танжин и веднага ще ги познае. И сега спътникът му разчиташе на него, за да започне битката с могъщи противници. Беше се озовал в средата на гангстерска война и не виждаше как може да се измъкне.

Въпреки всичко си даде сметка, че не може да признае грешката си — вече беше късно. Внезапно почувства, че циничното му отношение към Так се променя, тъй като той се показа като човек, който е готов да умре за своите идеали. Со Пенг бе убеден, че Так е истинско олицетворение на герой.

В крайна сметка огромното влияние на Так върху психиката на Со Пенг не беше изненада. Момчето бе израснало в семейство, в което почти не се усещаше присъствието на мъжа и възхищението му от този човек с желязна воля и сурова привлекателност беше неизбежно.

Минаха край малко селце, във водата пред него весело пляскаха деца. Между тях се мяркаха коремите на рибата гар, която не се плашеше от хора и беше в състояние да стои извън водата в продължение на няколко минути. Две хлапета се изравниха със сампана и започнаха да плуват заедно с него. Един от хората на Так им извика нещо на наречието бахаза и им посочи приближаващия се крокодил. Хлапетата изкрещяха, очите им побеляха от страх и Со Пенг си спомни за очите на ранения тигър, миг преди да бъде довършен от Так. Децата се обърнаха и бързо заплуваха към брега, но крокодилът им пресече пътя и започна да ги настига. Отвратителните му челюсти алчно се разтвориха.

Един от хората на Так посегна за пушката си, но Со Пенг хвана цевта и каза:

— Кръвта ще привлече много повече хищници.

После се протегна към надвисналите над реката клони на дърветата, откъсна един по-здрав и леко се спусна във водата. С няколко замаха се озова между децата и крокодила, вдигна ръка и заби клона в зиналата паст на влечугото с цялата си сила. Челюстите механично се сключиха, клонът изпращя и изчезна, водата се разпени от ударите на мощната опашка.

Децата се добраха до брега, покатериха се на безопасно разстояние от водата и започнаха да се присмиват на измамения крокодил, като небрежно откъсваха гигантските пиявици, полепнали по телата им.

Так издърпа Со Пенг на борда и сампанът продължи пътя си.

— Къде си научил тоя трик? — попита той.

Со Пенг си спомни за Жао Хсия и се разсмя.

— Радвам се, че мина — каза той. — Моят най-добър приятел от детските години редовно го прилагаше и то на доста по-големи крокодили. Кой знае защо те никога не го закачаха… — Сви рамене и добави: — Може би ги е хипнотизирал, може би е притежавал нещо като ясновидство.

Так гледаше нагоре по течението. На хоризонта се издигаше неясната грамада на планината Гунунг Мунтахак, обвита в синкава мъгла над яркозелената плътна стена на джунглата.

— В това пътешествие способностите на твоя приятел биха ми свършили отлична работа — обърна се той и се усмихна на Со Пенг. — Но аз се радвам, че ти си тук, момко. Не са много китайците, които познават източното малайско крайбрежие. Голям късмет извадих, че попадна на мен точно в този момент!

Под короните на огромни дървета туаланг видяха люспест мравояд, над който кряскаха и подскачаха от клон на клон шумни гибони. Сини рибари, жълточовки и някакви неизвестни птици с пъстри пера се стрелкаха над водата и гъсто залесените брегове. Природата се готвеше за настъпването на нощта.

В селцата, край които минаваха, горяха малко огньове. Започваше Рамадана и малайците, в огромното си болшинство ревностни мюсюлмани, се готвеха за месец на пост и молитви.

— Добре подбрах времето за това пътуване — каза Так, докато сампанът се плъзгаше под издълбания от природата свод в близост до десния бряг на реката. — По време на Рамадана духът може и да е силен, но плътта не я бива за нищо.

Изкатериха се на брега. Нощта бързо ги обвиваше с непрогледното си покривало, въздухът се изпълни със свистенето на криле и жуженето на нощни насекоми. Светулки започнаха да палят фенерите си в здрача, пеперуди с размах на пъстрите си криле по-голям от главата на Со Пенг лениво лъкатушеха към нощните си укрития. Вървяха с максимална бързина, а когато мракът стана съвсем непрогледен, спряха да нощуват, без да палят огън.

С първите лъчи на утрото отново бяха на път. Так ги водеше по едва забележимата пътечка, която се виеше в гъстата джунгла. Над главите им висяха гъсти клонаци, пътечката често се губеше напълно сред шубраците. Откриването на вярната посока бе въпрос както на памет, така и на чиста интуиция.

Со Пенг беше този, който обърна внимание на пръснатите листа от папрат с очевидната цел да я скрият от очите на неопитните пътешественици.

— Дали това е работа на твоя враг? — попита тон.

— Хората му не са толкова умни — поклати глава Так.

Продължиха напред, поддържайки първоначално установения ред — отпред крачеха двама от тежковъоръжените телохранители на Так, следваше ги господарят им, Со Пенг и накрая третият бандит — онзи, който им беше приготвил храната.

Гъсталакът, плътен като стена и обсипан с влажни капчици, криеше в себе си незнайни съкровища — милиарди насекоми, малки и блестящи като скъпоценни камъни змийчета, синьо-зелени дървесни жаби, дребни и ярко оцветени птички.

Дните бяха по-спокойни от нощите, но не по-малко опасни от тях. На всяка крачка се сблъскваха с плюещи отрова кобри, усойници и пепелянки, чието ухапване беше достатъчно силно, за да парализира човек за броени секунди. В един момент водачът спря и посочи с ръка към дънера на едно дебело дърво. Около него се бе увил огромен питон, който в разгънато състояние положително би бил по-дълъг от всичките петима пътешественици, легнали един след друг.

Малко преди пладне Так даде почивка и те се отпуснаха на земята за лека закуска. Со Пенг, който беше най-близо до готвача, започна да подава плодовете на останалите. Менюто се състоеше от рамбутан — местен плод с пихтиесто, подобно на хляб съдържание и сладко-парливо манго с ослепително бяла вътрешност. От продаваните на пазара плодове, човек лесно можеше да определи годишното време в Сингапур.

Со Пенг разряза последното си манго и понечи да го поднесе към устата си. Изведнъж бялата вътрешност на сочния плод се покри с яркочервени капки, в ноздрите го удари сладникавата миризма на топла кръв. Вдигна глава и видя как готвачът леко се накланя настрана, сякаш се готвеше да поспи.

От гърдите му стърчеше блестящ стоманен предмет с осем остри като бръснач ръба. Со Пенг веднага го позна — това беше „звезда за хвърляне“ от тези, които използваха танжин.

Остана на място, съвсем неподвижен. Душата му се сви в блестяща и леко пулсираща топка, обзе го желание да се слее със земята, да стане невидим. Косъмчетата по врата му настръхнаха, с цялото си същество чувстваше своята уязвимост и пълна безпомощност. Ушите му чакаха да чуят тихото бръмчене на литналата звезда, а гърбът му — да усети острите й ръбове. Затвори съзнанието си, не искаше да мисли за нищо. Без да помръдне или да издаде звук, Со Пенг наблюдаваше предсмъртната агония на готвача.

Наоколо беше все така спокойно. Останалите се хранеха, без да подозират каквото и да било. Со Пенг ги последва, съзнавайки инстинктивно, че не трябва да се различава от тях.

Мислеше, че разбира какви са целите на танжин. Майка му бе подчертала пълната им зависимост от предварително начертаната стратегия. Той трябваше да използва тази зависимост да превърне силата на танжин в тяхна слабост. Затова не трябваше да им позволява да го набележат за следваща жертва. Със свито сърце и потръпващ от страх, той бавно погълна последното си манго, опръскано с кръвта на готвача.

След няколко минути бавно се изправи и отиде към храсталаците да се облекчи. После, вместо да се върне при групата, той пое с бърза крачка през джунглата, придържайки се приблизително успоредно с пътечката, по която вървяха.

След десетина минути бърз ход зад гърба му изведнъж прозвуча тих, но заплашителен глас:

— Не мърдай!

Со Пенг замръзна на място, без да смее дори да се обърне. Миг по-късно усети нещо върху гърба си. То странно помръдваше и бавно покриваше раменете му. После се плъзна надолу към кръста и той разбра какво е.

Продължаваше да чака, без да помръдва. След миг усети, че някой се приближава откъм едната му страна и бавно разхлаби стегнатите си на топка мускули. Светкавично движение, тежестта от гърба му изчезна, ушите му доловиха смразяващото просвирване на острието във въздуха. Обърна се и видя как главата на усойницата отскача от гърчещото се тяло. Капчици черна отрова се посипаха по земята и бързо попиха в дебелия пласт изсъхнали листа.

Со Пенг отправи поглед в очите на Тик По Так.

— Какво си въобразяваш, че вършиш, момко? — попита го гангстерът. — Вече можеше да те няма!

— Исках да открия танжин по околните дървета — отвърна Со Пенг. — Убиха готвача.

— Зная. Скрих хората и тръгнах да те търся. Мислех, че и теб са убили.

— Танжин са тук — промълви Со Пенг, изчака малко и после продължи: — Готвачът бе убит със същото оръжие, с което са били убити и двамата търговци в Сингапур. Звезда за хвърляне.

— И ти не направи нищо, така ли? — намръщено го изгледа Так.

— Само да бях помръднал и с мен беше свършено — отвърна Со Пенг. — Не знаех от коя посока е долетяла звездата, но бях сигурен, че ме наблюдават.

Внимателно заобиколи едно ярко осветено петно в джунглата, получило се от случайно разреждане на гъстите листа над главите им. То беше златно от ослепителните лъчи на слънцето и рязко контрастираше със сочната зеленина наоколо.

— Дебнат ни — каза Со Пенг, когато двамата отново излязоха на пътечката. Не успя да види нищо, но беше сигурен в това, което каза. Пръстите му неволно попипаха звездата, която бе задигнал от полицейския участък и тежеше в джоба на панталоните му. — Според мен танжин ще ни избиват един по един, последен ще останеш ти.

Мълчанието се проточи толкова дълго, че Так най-накрая бе принуден да се обади:

— А тогава? — попита той.

— Не знам — призна Со Пенг. — Може би ще те отведат при врага ти и ще те убият в негово присъствие.

— Ясновидецът каза, че няма да се върна оттук — погледна го в очите Так. — Аз обаче вярвам, че това е само една от многото възможности и възнамерявам да докажа, че точно тя е погрешна.

— Не можем да продължим по тази пътечка — предупреди го Со Пенг.

— Така е, трябва да вървим направо през джунглата.

— Добре ли познаваш местността?

— Вероятно по-добре от танжин — изплю се Так. — И сигурно по-зле от човека, който трябва да пипнем. — Изгледа Со Пенг и подхвърли: — Имаш ли някакви идеи?

— Може би — отвърна младежът. — Но ми трябва някое по-височко място.

Так се усмихна и махна с ръка на север:

— На около миля оттук са водопадите Кота Тинги. Издигат се на повече от трийсет метра над реката.

— Достатъчно — кимна Со Пенг.

Върнаха се при двамата телохранители, приклекнали под едно дърво, после продължиха пътешествието си. Около миля, бе казал Так. Но като се имат предвид уменията на танжин, този преход може би ще им отнеме остатъка от деня, помисли си Со Пенг.

Вторият телохранител стана жертва точно в мига, в който до слуха им долетя дълбокото боботене на водопада. Нещо като бойно знаме се мерна пред погледа на Со Пенг, той изкрещя на малайско наречие — предварително се бяха разбрали да контактуват чрез него, а не на китайски — после тримата останали живи хукнаха на прибежки към водопада криволичейки, доколкото им позволяваше пътечката. Теренът започна да се променя.

При първите скали, които ограждаха долната част на водопада, падна и последният от хората на Так. Там го настигна блестящата звезда и безмилостно се заби във врата му. Според предварителната им уговорка Так започна да се катери по влажните скали, насочвайки се към лявата стена на водопада.

Со Пенг се надяваше, че танжин ще станат малко по-небрежни, тъй като до този момент всичко се развиваше в пълно съответствие с техните планове. Докато се катереше нагоре редом с Так, той си помисли, че е срамно двама души да изгубят живота си заради постигането на този ефект. Далеч повече би предпочел да се впусне в преследване на танжин още след първото нападение, но знаеше, че това би имало фатални последици за всички. Танжин очевидно бяха избрали най-подходящите за своите атаки позиции, а от майка си знаеше, че те са изключителни майстори в избирането на укрития — неизменно над главите на жертвите си. Там, в джунглата, той не би имал никакви шансове срещу тях.

Но сега той беше на път да заеме по-високата позиция. И както орелът фиксираше в ретината си полската мишка, така той бе заковал в съзнанието си образа на танжин. Образ, който скоро щеше да се появи и пред очите му.

Продължаваше изкачването, разпенената вода гърмеше в ушите му. Птиците, които допреди миг кръжаха около раменете му, вече останаха под него. Хвърляйки поглед под краката си, той виждаше чернокосата глава на Так, която ту се показваше, ту се скриваше сред пяната и мокрите скали — една мъничка ладия, търсеща сигурно пристанище сред развихрен ураган.

Со Пенг се спря, опря гръб в скалата и затвори очи.

Кое го накара да пренебрегне предупреждението на майка си и да прибегне до своята дарба? Страхът от танжин или някаква непонятна арогантност, изплувала от дълбините на съзнанието му? И кой може да определи това в миг като този? Потъвайки в себе си, той потърси онова интимно кътче на духа си, което от рождение го свързваше с психиката на Лианг. После, имитирайки нейните действия, той позволи на този дух да вземе връх, да излъчи мощното си действие в пространството.

Чувството беше зашеметяващо. Сякаш ураган връхлетя духа му, пред очите му се появиха солените пръски на далечното Южнокитайско море и ярките звезди по небосвода, незасенчени от слънчевия ден. Започна да усеща могъщите космически течения, които запълваха безкрайните разстояния между тези звезди.

В краката му бушуваше водопадът — един огромен изблик на кинетичната енергия на природата. Съвсем по детски той се запита дали някой може да укроти тази дива стихия.

После почувства стената. Безформена и мрачна, тя се издигна около него, бавно и неумолимо погълна първо звездите, слънцето и небето, а после и разгневената вода, дори и скалата, върху която той бе приклекнал разтреперан от ужас, с ръка пред очите.

Беше проявил неподчинение, беше пренебрегнал съвета на майка си и беше напуснал низините, където можеше да използва дарбата си прикрито, но с пълна сила. Позволявайки безразсъдно освобождаването на своя дух, той се бе разкрил изцяло — сякаш бе изкрещял с всички сили: „Ето ме, тук съм!“

Всичко това се дължеше на нова, току-що изкована духовна връзка. Не с Лианг, която беше на много километри оттук, а с някой друг. И този някой притежаваше същата могъща дарба!

Со Пенг изгуби своята анонимност в мига, в който духовете им се докоснаха. Но в замяна получи обилна и изключително важна информация. На първо място увереността, че ги преследва един-единствен танжин. Знаеше кой е той.

Чу името си и дръпна ръка от очите си точно навреме, за да види как тялото на танжина се промушва в тесния процеп между скалите само на два-три метра от него.

После втренчи широко разтворените си очи в лицето на Жао Хсия, своя приятел от детството.

— Не само приятел от детството — засмя се Жао Хсия, гласът му бе станал по-плътен от изминалите години. — А и брат!

Видял озадаченото изражение на Со Пенг, Жао побърза да добави:

— Лианг очевидно не ти е разказала това… Била е омъжена още преди да срещне баща ти. За един монах танжин, избран от нашия дядо.

— Ти ли уби двамата търговци в Сингапур? — попита го Со Пенг, все още замаян от внезапната среща.

— В началото бяхме двама — поклати глава Жао Хсия. — Имахме намерение да сплашим търговците и да ги принудим да работят не за Так, а за неговия съперник. Но моят партньор не притежаваше достатъчно търпение и когато търговците отказаха да се подчинят, нещата излязоха от контрол. Опитах се да го спра, но вече бе късно. И двамата бяха мъртви… За което искрено съжалявам.

Со Пенг много искаше да му повярва.

— Как е нашата майка? — попита Жао Хсия. — Не съм я виждал много години.

— Беше добре — отвърна Со Пенг, борещ се отчаяно да различи истината от измислицата. — Но присъствието на танжин в Сингапур и жестоките убийства я разстроиха дълбоко.

— Значи трябва да поговоря с нея и да я успокоя — каза Жао и пристъпи крачка напред. — Ти видя ли кутията?

— Каква кутия? — попита с пресъхнали устни Со Пенг. Имаше чувството, че сърцето му всеки миг ще изскочи от гърдите, лъжата с мъка се промъкна навън и увисна несигурно във въздуха.

— Кутията с изумрудите — поясни Жао Хсия, после, видял учуденото лице на Со Пенг, продължи: — Шестнайсет камъка, идиот такъв! Енергията на танжин! Цялата ни свещена история е изписана върху гладките им стени, но това писмо може да бъде видяно единствено от монах танжин. Изумрудите са поставени в малка кадифена кутийка. Виждал ли си я?

— Не.

— Ще разбера, ако ме лъжеш — предупреди го Жао Хсия и Со Пенг усети как около него отново се издига хладната, безформена и мрачна стена.

— Защо да те лъжа?

Върху лицето на Жао Хсия се изписа презрение:

— Защото си син на нашата майка — непочтен и покварен. Точно както аз съм син на баща си — верен поклонник на Тао-тао, овладял до съвършенство изкуството му.

Интересно защо не откри, че лъжа, рече си Со Пенг със сърце в гърлото. Нима и това е част от моята дарба?

— Ти притежаваш дарбата — каза на глас той и за миг му се стори, че вижда пролука в плътната стена около себе си. Насочи към нея всичките си духовни сили, опита се да я разшири. — А тази дарба е наследство от мама. И двамата сме нейни синове, независимо дали това ти харесва, или не.

Изражението на Жао Хсия рязко се промени. Маската падна и на лицето му се изписа омраза — всепоглъщаща и остра като театрален грим.

— Не искам да ми говориш за Лианг — хладно процеди той. — Тя презираше баща ми, презираше мен, презираше начина на живот на танжин. Затова и избяга, а с това наруши закона на Тао-тао.

— Значи наистина си дошъл да я прибереш обратно в Жуи — каза Со Пенг, борейки се с всичките си духовни сили срещу ослепителната светлина, обливаща го през пукнатината.

Жао Хсия отметна глава и се разсмя.

— Не нея, приятелю — отвърна той. — Дошъл съм за теб!

— За мен ли? — смаяно го погледна Со Пенг.

— Ти притежаваш дарбата, също като мен. Танжин дълбоко се прекланят пред нея, а тя става безгранична, когато се комбинира с учението на Тао-тао.

— Нямам желание да се комбинирам с нищо и с никого!

Умът на Со Пенг напрегнато работеше. Как не можах да видя връзката между дарбата ми и Тао-тао, упрекна се той. И защо майка ми пропусна да я посочи? Беше излъгала за мисията на Жао, може би беше лъгала и за други неща… Ами ако се окаже, че обвиненията на Жао Хсия са верни?

— Значи си глупак! — презрително го изгледа Жао. Лицето му сякаш бе от гума — толкова се изкриви от смайване. Приличаше на актьор, показващ майсторството си на залята от слънцето сцена. — Нима не разбираш? Твоят потенциал надхвърля всякакви представи, също като моя. Но ти си недисциплиниран, нетрениран, нефокусиран… Тао-тао ще промени всичко това — ще бъдеш обладан от приказна мощ!

В този момент Со Пенг разбра какво е скрила от него Лианг. Знаела е много добре какво искат танжин — и как не, нали той й е син! Разбрала е, че двамата са обречени да се срещнат по този начин и беше направила всичко възможно да подготви Со Пенг за тази среща, а самата среща да се осъществи на неутрална територия. Така за Со Пенг все пак би имало известни шансове. Знаела е и друго — дарбата на Со Пенг е първична, необработена, нефокусирана. За разлика от тази на Жао Хсия, която отдавна е подчинена на законите на Тао-тао.

— Аз няма да се върна с теб в Жуи — твърдо каза Со Пенг и по този начин определи както своята карма, така и тази на Жао Хсия.

— Значи не ми даваш никакъв шанс, така ли? — попита Жао Хсия. Гласът му беше искрен и малко тъжен. Но под повърхността му се долавяше някаква фанатична екзалтираност, която накара Со Пенг да потръпне от ужас.

— Слабак! — изкрещя Жао. — Помниш ли как крадяхме яйцата на костенурките? Едва след като проникнах в тайните на Тао-тао, аз си дадох сметка какъв грях сме сторили. Ние крадяхме бъдещето на тези животни, Со Пенг! Точно като Лианг! Тя открадна моето бъдеще, открадна и твоето! Имах нужда от нея, но тя беше избягала. Ти имаше нужда от обществото на танжин, но тя ти го отне. Тя е носителка на злото! И трябва да бъде наказана!

Сякаш морска вълна се стовари върху пясъчния бряг на действителността, тя потрепна и изчезна. Со Пенг изведнъж видя света през погледа на танжин. Омразата на Жао Хсия стана негова омраза, душата му бе обхваната от същото чувство на изоставеност.

— Тя не ти е разказала нищо за твоя произход, Со Пенг — а това е право, което ти принадлежи по рождение! Била е длъжна да го стори, но е мълчала. Каза ли ти, че е откраднала свещените изумруди от нашия дядо? Не! Той си ги иска, Со Пенг. Той има нужда от тях. Те са източник на силата му. Според преданието тези шестнайсет камъка са били най-ценното притежание на Чиех Разрушителя, а нашият дядо е негов пряк наследник. Говори се, че благодарение на изумрудите Чиех е живял десетилетия след измирането на неговото поколение.

Со Пенг изпита желание да се нахвърли с обидни епитети върху Жао, да му каже, че е мръсен лъжец. Но премълча, защото си даде сметка, че по този начин ще се разкрие. Жао Хсия ще разбере, че изумрудите са у Лианг, а това той в никакъв случай не бива да допусне.

— И сигурно е било така — продължи Жао Хсия. — Защото дядо става все по-слаб, силите го напускат… Без изумрудите скоро ще умре. — Плъзна се по скалата и се приближи още повече до Со Пенг. — Лианг е знаела това, но въпреки всичко е откраднала камъните. Затова ще бъде наказана.

За миг духовете им се преплетоха и Со Пенг с ужас се взря в дълбоката бездна, получена в резултат на това преплитане. Почувства някакъв вътрешен тласък — сякаш земята също бе потръпнала от ужас.

После пред очите му отново изплува лицето на Жао Хсия, скалите наоколо, кипящата вода. И изведнъж разбра колко много е измамен, с тръпка усети мощта на Тао-тао. Ако не притежаваше необичайната си дарба, той положително би бил хипнотизиран от тези думи, безрезервно би повярвал, че Лианг е истинското олицетворение на Злото.

С кристална яснота разбра, че единствено той стои между природения си брат и смъртта на Лианг.

Пръстите му се свиха около звездата за хвърляне в джоба му, в следващия миг я измъкна и я запрати право в главата на Жао. Онзи дори не помръдна, само вдигна ръка и улови във въздуха смъртоносното оръжие.

— Не знаеш как се използва това, братко — рече Жао и като фокусник завъртя острото парче метал между пръстите си. — То не може да ме нарани. Ти също. — На лицето му се появи подигравателна усмивка: — Но ако го хвърли истински танжин, положително ще настъпи нечия смърт! — Звездата замря на върха на пръстите му, готова да литне всеки миг. Слънцето проблясваше по острите й като бръснач лъчи и сякаш им придаваше допълнителна сила.

— Както ти казах, братко, ти не ми оставяш избор — каза Жао и леко разклати звездата. — Това е твоята карма.

В същия миг Со Пенг усети чуждо присъствие зад гърба си, с усилие на волята си наложи да не се обърне. Так беше проявил изключително благоразумие и се беше приближил по единствения възможен начин — иззад тялото на Со Пенг, което го прикриваше от Жао.

После всичко се случи едновременно. Подобно на стъклените топки, в които са вградени засипани от сняг къщички, всичко се размеси и обърка. Настоящето се превърна в бъдеще, а бъдещето безвъзвратно се промени.

Так изскочи иззад Со Пенг и връхлетя върху Жао Хсия. Со Пенг също направи крачка напред и зърна за миг блясъка на ножа в ръката на гангстера. Във въздуха бръмна познатият звук, Со Пенг светкавично препъна Так, който рязко политна напред и звездата профуча над главата му. Гангстерът тежко се просна по очи върху скалата, но дясната му ръка се стрелна напред. Ножът потъна в прасеца на Жао Хсия в секундата, в която Со Пенг застана между двамата.

Още в началото на сблъсъка Со Пенг разбра, че е допуснал грешка, като влиза в пряк двубой с природения си брат. Беше здрав и силен, но не познаваше бойните техники на Тао-тао и това беше решаващото.

Политнал напред, той се вкопчи в тялото на Жао Хсия и се опита да го удря с юмруци и ритници. Напразно. Жао блокира част от ударите с тяло. Останалите попаднаха в скалата и болката прониза като нож ръцете на Со Пенг.

С ъгълчето на очите си видя, че Так се изправя и издърпва пистолета от колана си. Но той не посмя да стреля, тъй като се опасяваше да не улучи Со Пенг, впил се плътно в тялото на танжина.

Со Пенг се опита да се отдръпне, но Жао — сякаш усетил опасността, на свой ред се вкопчи в него. Едновременно с това успя да докопа гърлото на Со Пенг и започна да стяга пръсти около него.

Со Пенг се съпротивляваше с всички сили, но хватката на Жао ставаше все по-здрава. В съзнанието му се загнезди безнадеждната мисъл, че Жао няма да го пусне, преди да го удуши.

Духът му панически се мяташе, търсейки изход от безнадеждното положение. Изход нямаше и той се приготви да умре.

Отпусна тяло и се вглъби в себе си. Някак леко и безпроблемно достигна непознати дълбини на съзнанието си, безпогрешно откри мястото, където се спотайваше необичайната му дарба. А тя му проговори на някакъв древен и непознат език, наподобяващ шумоленето на сухи листа. Той не разбираше нито дума от него, но въпреки това ясно съзна какво трябва да прави.

Използвайки тежестта на тялото и духа си, той наруши центъра на тежестта на здраво преплетените им тела. Вместо да се дърпа от Жао, той рязко се притисна до него и го обля със силата на духа си.

До слуха му достигна писъкът на някаква птица, летяща високо над главите им, примесен с рязко засиления грохот на водопада. Хладни пръски разхладиха лицето му. После телата им, все така здраво вкопчени едно в друго, неудържимо се затъркаляха към водата. В последния момент, преди да изгуби съзнание, Со Пенг долови ужасения вик на Так.

Буйната вода му помогна да дойде на себе си. Стана точно така, както му бе прошепнала дарбата — водата се превърна в негов съюзник и Жао Хсия изпусна шията му от железните си пръсти. Со Пенг отвори уста да поеме въздух, но вместо него в гърлото му нахлу вода. Задави се.

Буйната разпенена вода, заредена с гръмотевична енергия, повлече двете тела със себе си.