Белият нинджа (Част I)

Платото Азама | Вашингтон | Ийст Бей Бридж | Токио | ХодакаЛято, в наши дни

— Танжин.

Всички замръзнаха при странната дума, излетяла от устата на Танцан Нанги.

— Не ми звучи като японска — обади се Джъстин.

— И не е — каза Никълъс. — Според мен е китайска.

— Точно така — мрачно кимна Танцан Нанги. Обръщаше се към Джъстин, но очевидно имаше предвид и Никълъс. — Попитахте ме кой може да предизвика състоянието „широ нинджа“ и аз ще ви кажа. Просто нямам друг избор.

— Не! — извика Никълъс.

— Ако между вас съществува любов, тя трябва да знае — погледна го Нанги.

— Именно заради любовта тя не трябва да го знае — възрази Никълъс, сляп за болката, която причиняваше на жена си.

— Любовта значи и подкрепа — простичко рече Нанги. — Отказът от нея означава поредната демонстрация на състоянието широ нинджа. — Изчака думите му да бъдат възприети изцяло, после продължи: — Атакуването чрез широ нинджа е извън възможностите на черния нинджа, дори да е опитен, сенсей! — Здравото му око възбудено проблесна: — То е по силите само на един човек — танжинът!

Танцан Нанги не забравяше, че Никълъс току-що е излязъл от болницата и умората скоро ще го надвие. Затова пристъпи направо към същността на въпроса.

— Няма никакво съмнение, че съществото, с което сте се сблъскали в лекарския кабинет, е било нинджа — каза той, внимателно наблюдавайки Никълъс. — В това сме единодушни, нали?

— Да, нинджа беше — отвърна Никълъс, чувайки гласа си някъде отстрани.

— А можеш ли да определиш от кое риу? — Нанги имаше предвид школата, в която нинджата е получил своята подготовка. За човек с опита на Никълъс не би било трудно да определи това, наблюдавайки начина на придвижване на противника си. Стратегията му, а дори и оръжията, които използва.

— Не — призна Никълъс със свито сърце.

— Ето ти още една демонстрация на състоянието широ нинджа — кимна Нанги.

Приятелят му замълча и Нанги продължи, вече с доста по-напрегнат тон:

— Трябва да приемеш факта, че си широ нинджа! Трябва да си дадеш сметка, че си обект на преднамерено нападение и противникът ти владее до съвършенство Тао-тао.

— Нямаме никакви доказателства, че танжин и Тао-тао съществуват — внимателно отвърна Никълъс. — Или че изобщо са съществували някога.

Нанги извади цигара и я запали.

— Знаеш, че не понасям тютюневия дим — каза Никълъс. Тонът му бе прекалено заядлив — дори сам успя да усети това.

— Зная само това, което виждам — невъзмутимо отвърна Нанги и изпусна струйка дим през ноздрите си. — Ти също! — Изсумтя от отвращение и добави: — Я се погледни! Не можеш дори да се надигнеш от леглото, как тогава ще ми попречиш да пуша? Нападна те нинджа и понеже си лишен от „Гецумей но мичи“ ти не успя дори да определиш произхода му. Да не говорим за някакво противодействие. Сега си жив и ни разказваш за този двубой единствено благодарение на Божията милост! — Очите му се присвиха сред облаците цигарен дим: — Нима трябват още доказателства?

— Махай се оттук!

Джъстин се сви от яростния му вик и вероятно този жест отприщи бента на чувствата в душата му. Беше злоупотребил с доверието на приятеля си по недопустим начин и това прочисти за миг замъгленото му съзнание, позволи му да оцени правилно жеста на Нанги. Какво ли му е струвало да запали цигара след три години въздържание, виновно се запита Никълъс. Беше нарушил свят обет, беше го сторил единствено заради него. Гневът, който Нанги умишлено предизвика у него, беше успял да прескочи високата ограда, зад която Никълъс го държеше с цялата сила на наранения си дух.

Защото докато отхвърля широ нинджа, той би могъл да отрича и особеното състояние, в което бе изпаднал. Но приеме ли съществуването на това състояние, ще трябва да признае, че животът му е коренно преобразен: И още по-лошо — че никога вече няма да бъде предишният Никълъс.

За съжаление широ нинджа е факт. Единствената надежда на Никълъс бяха изумрудите, той знаеше, че трябва да направи всичко възможно, за да не попаднат те в ръцете на врага. В живота му мъждукаше една-единствена светлинка — магическите умения на Со Пенг, неясни и далечни.

Мислейки за скъпоценните камъни, той неволно се удиви на начина, по който си бе позволил да се отчужди от тях. Едва сега, когато вероятността да ги изгуби беше съвсем реална, той започна да си дава сметка колко много означават те за него. Макар все още да нямаше представа за начина, по който въздействат.

А Нанги е абсолютно прав — Никълъс се беше размекнал и едва ли не ридаеше от чувството на безпомощна слабост. Заля го нова, още по-черна вълна от мъка. „Безнадеждното отчаяние ще те смаже много повече от всяка загубена битка.“

— Съжалявам, Нанги-сан — промълви той. — Моля те да ме извиниш за глупавото поведение.

Нанги загаси цигарата.

— Страхът е в състояние да погуби и най-силния — промълви той и се облегна на драконовата глава, която заместваше ръкохватката на бастуна му. — Първо трябва да се примириш с факта, че си инвалид, а едва след това — да се учиш отново да ходиш… Ето до какво те води широ нинджа. А зад него се намира умен и смъртоносен враг.

— Танжин — промълви Никълъс.

— Какво точно представлява танжин? — попита Джъстин.

Нанги изчака Никълъс, но той очевидно нямаше желание да говори.

— Според много хора танжин са предшествениците на нинджите, а Тао-тао — учението, от което се е родило нинджуцу — започна той. — Далеч по-примитивно, това учение в много отношения превъзхожда избистрената през вековете и доведена до съвършенство стратегия и тактика на нинджуцу.

— Тао-тао е по-близо до магията — обади се Никълъс.

— Магията? — повтори унесено Джъстин.

— Подобно на качествата, които притежаваше Акико — внимателно промълви Нанги. — Много от сектите на нинджуцу прибягват до различни по форма магии — трикове на ръката, хипноза и подобни неща… Това са остатъци от Тао-тао, предавани в продължение на векове от баща на син, усъвършенствани както от живота, така и от японската култура… Но танжин са съвсем различни. Техните умения са останали недокоснати от времето, все така чисти и изпълнени с примитивна сила. Магията им е съвсем реална и могъща. Акико беше „мико“ — магьосница, при това съвсем определено обучавана в изкуството на Тао-тао.

— Но тя не беше танжин — отбеляза Никълъс.

— Вярно — кимна Нанги. — За разлика от нинджата, който те нападна преди два дни.

— Който и да е този танжин, той без съмнение иска да унищожи Никълъс — обади се Джъстин. — Защо?

— Мрачните страни на нинджуцу сами по себе си раждат опасността — отвърна Нанги.

Забелязал озадаченото изражение върху лицето на Джъстин, Никълъс поясни:

— Нанги иска да каже, че нападението може би изобщо не е на лична основа. Самият факт, че обладавам „Ака и нинджуцу“, вече е достатъчно основание да се превърна в негов обект. — Нещо му хрумна и той се извърна към Нанги: — Сержант детектив Томи Язава ме предупреди, че „Червената армия“ крои планове за моето ликвидиране.

— На какво се базира това предупреждение? — погледна го Нанги. — На слухове?

— На някакво кодирано съобщение, което било разшифровано в полицията.

— Ти не можеш да се бориш с танжин сам и невъоръжен — отбеляза Нанги.

— Ясно ми е — кимна Никълъс. — Фактически зная какво трябва да правя още от мига, в който разбрах, че вече не притежавам „Гецумей но мичи“. — Очите му се извърнаха към прозореца и спряха върху градината, която толкова много обичаше. Усещаше край себе си духа на Итами, опита се да попие поне част от безбрежната му увереност и кураж. — Поставих прегради пред всяка своя стъпка.

— Или някой друг го е сторил — отбеляза Нанги и почука с бастуна си по дървения под. — Посланието на „Червената армия“ положително е част от тактиката на танжин за отклоняване на вниманието. Тази терористична организация няма никакви причини да иска твоята смърт.

— Зная — кимна Никълъс.

— А сега ми кажи каква стратегия си избрал — проницателно го погледна Нанги.

Една седмица по-късно, насочил се към високите върхове със замръзващ в устата му дъх, Никълъс си припомни този разговор. От него получи мъничка, но живителна порция душевна топлина, която го крепеше и сега — докато с мъка преодоляваше дълбокия, стигащ на места до коленете му сняг. На тази височина дъхът му се превръщаше в гъста пара, която излиташе на бели облачета от устата му и пречеше на зрението му. Все още беше лято, но тук — високо в платото Азама, което беше част от северната планинска верига, наричана от някои „Японски Алпи“ — цареше вечен мраз.

Намести ремъците на раницата и продължи да пълзи нагоре, въпреки болката в тялото. Не тя, а мракът в душата му го тласкаше все по-високо и по-високо.

Така измина повече от два километра по могъщата снага на Азама-яма. Спря да си почине сред замръзналия водопад на скали от едър гранит, облегна гръб на една от тях и се наслади на могъщото спокойствие, което излъчваше планината. После клекна, взе шепа сняг и напълни устата си. Остави го да се стопи, след което задъвка къс изсушено телешко месо.

Умори се много повече, отколкото беше очаквал. Катеренето по билото на планината изсмука силите му до последна капка, макар че при други обстоятелства то не би било нещо повече от умерено натоварване за организма.

Но другите обстоятелства принадлежаха на миналото, той отдавна вече не беше старият Никълъс Линеър. Беше му ясно, че ще трябва да се примирява с болезнената действителност. Беше се превърнал в обикновен слаб човек и там, върху могъщата снага на Азама-яма изведнъж му се прииска да ридае. Душата му се гърчеше от мъка и страх. Но си даде сметка, че това би означавало единствено още по-дълбоко унижение и самосъжаление — чувства, които бяха особено опасни за сегашното му емоционално състояние, биха подкопали решимостта му да влезе в двубой със страховития танжин, въпреки че се беше превърнал в широ нинджа.

Прехвърли билото на Азама-яма и започна продължително спускане към долина с форма на дълбока купа, сред която се издигаха величествени, покрити със сняг смърчове. Тук-там се мяркаха овощни дръвчета, най-често праскови — нещо съвсем необичайно за този суров климат.

Обърна се да погледне пътеката зад себе си. Далеч долу — там, където свършваше пътят, се виждаха малки като играчки вили от камък и дърво, кацнали на планинския склон. Те принадлежаха на токийски богаташи, които всеки уикенд изминаваха сто и петдесет километра, за да се насладят на спокойствието на чистия планински въздух.

Но той не търсеше вила, а по-скоро замък. В съзнанието му се появи образът на Акико — любовницата на Сайго, а след това и на него самия. „Мико“.

Именно тя беше описала пред него всички характерни особености на замъка в Азама. Заедно със Сайго, в риуто Кумамото, бе усвоила тайните на „канаку на нинджуцу“, но тук — в Азама, бе научила „яхо“ — магическата сила на Мико.

Прехвърли малко възвишение и го видя — замъка Ями Доки — „Хвърчилото в нощта“, издигнат от Киоки — господаря на „яхо“. Той беше единственият човек на света, който би могъл да спаси Никълъс от широ нинджа. Защото бе танжин.

Акико му бе разказала за Киоки в последните часове от живота си. Описа му го толкова подробно, че Никълъс би го познал в момента, в който го зърне. Тя беше прекарала тук седем години от живота си, това бе станало в началото на шейсетте. По онова време Киоки е бил на около четирийсет години — сравнително млад за сенсей в това могъщо и изключително сложно бойно изкуство.

Акико не употреби нито веднъж думата танжин, когато описваше Киоки, и Никълъс се съмняваше дали той изобщо й е казал какво означава тя. Но от това на което я беше научил, той бе сигурен, че Киоки е бил танжин и нищо друго. Тази сигурност се засилваше от описанието на външния му вид — диви монголски черти, повече китайски, отколкото японски.

Никълъс трябваше да вярва, че Киоки е танжин — това беше единствената му надежда.

Отправил поглед към замъка, който изглеждаше точно така, както му го бе описала Акико, той се изпълни с надежда, че най-сетне е открил мястото на своето избавление. Скоро щеше да разбере и тайнствената мощ, криеща се в изумрудите на Со Пенг. Тук ще възкръсне за нов живот, тук ще унищожи и последния остатък на широ нинджа.

Заваля. Тънките върхове на алпийските ели се заогъваха под напора на вятъра, листенцата на нежните клонки затанцуваха сякаш под командата на опитен хореограф, посребрените им долни части проблясваха във внезапно притъмнелия въздух. Небето придоби цвета на олово, замириса на тор. Парцали синкава мъгла забулиха вулканичните склонове на Азама-яма, миг по-късно и долината се скри под влажната й пелена.

Носен от поривите на планинския вятър, дъждът падаше почти хоризонтално. Никълъс се сгуши в алпийското си яке и побърза да затегне вървите около шията си. Беше мокър до кости; беше му студено. Имаше нужда от подслон и почивка.

Замъкът на Киоки ту се появяваше, ту изчезваше сред мъглата. Когато го видя за пръв път, Никълъс изпита чувството, че е съвсем наблизо. Но тук, сред долината, перспективата рязко се промени. Разбра, че до него има още доста път.

В съзнанието му отново изплува сблъсъкът с нинджата в кабинета на доктор Ханами. За разлика от Томи Язава, той беше убеден, че не става въпрос за планираното убийство от „Червената армия“. Много по-вероятно бе предположението на Нанги, че терористичната групировка няма никакви планове по отношение на Никълъс Линеър и няма причини да иска смъртта му. Въпреки всичко загадката оставаше все така необяснима: защо танжинът му подари живота?

„Ако умреш сега, ще умреш твърде лесно й нищо няма да разбереш“, беше прошепнал в ухото му той. Какво да разбере?

Никълъс нямаше представа. Опита се да прогони от съзнанието си онова чувство на пълна безпомощност, което бе изпитал в ръцете на танжина. Тялото му, на пръв поглед съвсем здраво и готово да приеме предизвикателството, сякаш очакваше командата на мозъка. Но тя не дойде. Защо?

Направи върховно усилие да се измъкне от пропастта на отчаянието. Забеляза, че се е задъхал като уплашено животно, въздухът излиташе със свистене от разширените му ноздри. Смали от пълното отсъствие на волеви контрол, той се спря и започна да поема и изпуска въздух на бавни и дълбоки тласъци. Напразно. Контролът липсваше, безпокойството продължаваше да стяга духа му. Долината потъна под гъстата мрежа на дъжда.

Най-сетне стигна до замъка. Скоро ще види Киоки, скоро широ нинджа ще се превърне в лош спомен, разпръснат завинаги от необичайното „яхо“ на Киоки.

Замъкът се гушеше зад ниско хълмче, обрасло е папрат, бръшлян и млади дъбове. Беше леко издигнат над малка долчинка, от която се разкриваше широка панорама към склоновете на Азама-яма и цялата планинска верига Хида. Гледката от прозорците на горните етажи сигурно е внушителна, помисли си Никълъс.

Оградата от вертикални железни пръчки изглеждаше на стотици години. Високата порта, украсена от майсторска дърворезба, беше отключена и Никълъс влезе.

Вътрешното дворче тънеше в неподвижно безмълвие. Бурният вятър, връхлитащ откъм склоновете на Азама-яма, не достигаше дотук.

Входната врата също не беше заключена. Никълъс я бутна и спря на прага на владението на Киоки. Отвътре го лъхна сънна тишина. Обонянието му долови едва усещащата се миризма на изгоряло дърво, примесена с аромата на балсам и дълго използвана камина. Пристъпи крачка напред и потъна в нови, непознати и вдъхващи лек страх аромати. За миг му заприличаха на мъглата, спускаща се от връх Азама, после долови нещо, което му напомни за гъстите изпарения от ужасните кошмари на сънищата му…

В този миг си помисли за Джъстин и сякаш нож прониза сърцето му. Липсваше му страшно много. При мисълта, че отношенията им никога няма да бъдат предишните заради проклетото широ нинджа, отново го заля черната вълна на отчаянието. Но тази мисъл засили решимостта му да извлече максимална полза от предстоящата среща — да открие Киоки и да го убеди да използва уменията си на танжин, за да го освободи от ужасната магия.

За разлика от напълно замрялото вътрешно дворче, в самия замък подухваше хладен ветрец, течението ясно се долавяше в дългите каменни коридори и просторните стаи. Някой скоро си беше приготвял храна — в изстиналото огнище на големия хол личаха полуобгорели пънове от балсамово дърво. Обграден от сенки, Никълъс имаше чувството, че се намира в препълнена театрална зала, а зрителите са притихнали и с напрегнато внимание очакват началото на представлението. А може би само аз съм притихнал в нетърпеливо очакване, помисли си той.

Преминаваше от стая в стая. Всички бяха празни, но очевидно обитаеми. В „Залата на сенките“ — същата, в която преди години Акико бе усвоявала изкуството на „яхо“, горяха дълги и тънки свещи. Отблясъците от пламъците, остри като нож, осветяваха и най-отдалечените ъгли.

На горния етаж Никълъс се озова в една-единствена просторна стая със сводест таван. Подът беше покрит с татами, а самото помещение бе разделено от традиционната китайска „лунна портичка“. Никълъс леко кимна с глава — в крайна сметка танжин е едно чисто китайско умение.

Тук цареше атмосфера на непонятна древност, човек оставаше с впечатлението, че тази стая е съществувала далеч преди издигането на замъка. Сякаш Киоки я бе пренесъл от друго място и от друго време с помощта на могъща магия. Такова нещо е невъзможно, разбира се, напомни си Никълъс. Дори при Тао-тао трябва да съществуват някакви граници.

Ароматът на горящи ароматизирани пръчици беше толкова силен, че заседна в гърлото му и почти го задави. Дебели пластове дим лежаха неподвижно във въздуха и странно напомняха заспали змии. Никълъс пристъпи навътре. Каменните стени бяха абсолютно голи, мебели почти липсваха. Насреща му се издигаше внушителен скрин от черно дърво, край него нямаше нищо друго.

Границата между двете части на помещението минаваше между две татами, разположени непосредствено до „лунната портичка“. Никълъс се отказа от намерението си да се промуши през нея, коленичи на пода и внимателно се взря в чертата между двете рогозки. Пространството около нея беше необичайно широко, може би цял сантиметър. Той рязко вдигна глава и успя да зърне тънката като косъм цепнатинка в дървото на портичката.

Очите му обходиха помещението зад гърба му и скоро откриха това, което му трябва — една малка възглавница за сядане. Той я вдигна и внимателно я пъхна в отвора на „лунната портичка“.

Острата като бръснач гилотина светкавично се спусна надолу и разсече възглавницата. В момента, в който скритата пружина я дръпна обратно в изходно положение, Никълъс се сви на топка и стремително се претърколи през портичката.

Имаше намерение да огледа набързо втората част на помещението, но замръзна като статуя в мига, в който стъпи на крака. По кожата му полазиха тръпки, стомахът му болезнено се сви.

Пред него беше Киоки, всемогъщият танжин.

Тялото бе проснато в ъгъла, а край него имаше толкова много кръв, че Никълъс неволно се запита как не е успял да долови миризмата й. После си спомни за горящите ароматизирани пръчици и всичко дойде на мястото си.

Бавно, сякаш сънуваше, той пристъпи към трупа. Гледката беше ужасна. Кожата на Киоки бе нарязана на тесни, абсолютно еднакви ивици, под нея се виждаше потъмнялата плът. Подобно на ярки лентички от празнично знаме, парчетата кожа се извиваха от пъпа във всички посоки на света.

Лицето на танжина беше недокоснато и Никълъс без труд разпозна в него Киоки — толкова подробни бяха описанията на Акико. Изобщо не беше променен — сякаш едва вчера бе приключил с нейното обучение.

От близко разстояние ясно се долавяше вонята на смъртта. Никълъс преодоля отвращението си и приклекна до трупа. Обзе го дълбоко отчаяние. Киоки беше последната му надежда. Какво ще прави сега? Нима това е неговата карма — да остане широ нинджа до момента, в който врагът му реши да го убие?

Не, не! Не може да бъде! Пръстите му се свиха в юмруци, волята му се стегна от усилие да превъзмогне отчаянието. После в душата му нахлу нов, още по-силен ужас. Киоки е бил танжин, истински майстор на Тао-тао. И въпреки това са го одрали жив. Кой би могъл да обладава такава мощ?

„Не можем ли да използваме въображението си, ние ще бъдем лишени от всякаква мощ“, казваше Канзацу-сан — първият му учител по нинджуцу. „Така, както сме убедени, че единството между дух и тяло поддържа вътрешния баланс в човешката обвивка, ние си даваме сметка, че особеното в духа се създава от неговото могъщество и силата на въображението.“ Канзацу-сан — дребничкият, но корав като камък мъж, спокоен като скала във вихъра на бурята. Пронизителните черни очи се впиха в съзнанието на Никълъс и дълбоките води на спомените се развълнуваха. „Много учители по специални умения твърдят, че да си свръхнадарен, всъщност означава да си недостатъчно надарен. Тези сенсеи не притежават въображение, а именно то е синоним на свръхдарбата. Вярно е, че за да постигне единство между тяло и дух, човек трябва да избягва това качество. Но единството между мощта и въображението е нещо съвсем различно — то ни дарява не един изцяло нов и различен комплект от закони (които ние не бихме могли да възприемем), а нещо съвсем друго — пълна липса на закони.

Едва сега можем да разберем произхода на хаоса. Защото хаосът царства при единството между мощта и въображението. Той прави мощта неограничена, но въображението го държи под контрол. Защото съзнава, че мощ без въображение води до гибелта не само на своя приносител, но и на всички около него.

Никога не забравяй, че нинджуцу е най-висша форма на единството между мощта и въображението, Никълъс. Всички, които проповядват противното са «дорокусай» — безвъзвратно покварени, и трябва да бъдат унищожени.“

С тръпка на отвращение Никълъс разбра, че именно такъв нинджа — „дорокусай“, е бил онзи в кабинета на доктор Ханами. Разбра и нещо друго — дори с вълшебните камъни на Со Пенг той ще бъде безсилен пред него. Защото вече не притежаваше „Гецумей но мичи“.

Дъглас Хау, председател на Сенатската комисия по въоръжените сили, стоеше на оживената „Уисконсин авеню“ в Шеви Чейс — градче в околностите на Вашингтон. Очите му огледаха елегантните къщи наоколо. Миг по-късно пред него се плъзна личната му лимузина — блестящ тъмносин линкълн континентал, и той влезе в нея.

Остави на седалката до себе си красиво увитото пакетче и кратко нареди:

— При Нора.

Майкъл, личният му шофьор телохранител, кимна и колата безшумно потегли. Докато си пробиваха път през оживените улици на Вашингтон, Хау се намести на кожената седалка и изпружи крака. От портативния факс апарат пред него стърчеше крайчето на писмо, изпратено от службата му.

Хау включи осветлението, сложи си очила с малък диоптър и потъна в четене. Думите върху хартията му се сториха абсолютно несвързани, мислите му все още се въртяха около костюма с меки сиви тонове, който току-що бе получил. Супермодел на модната къща „Луи Феро“, създаден само в един екземпляр. Беше го харесал още миналата седмица и в негово отсъствие кроячите на „Сакс“ го бяха пригодили по размерите на специалния манекен, който сенаторът им предоставяше за подобни случаи. Поръча този манекен, когато научи, че преди години Джек Кенеди използвал такъв способ при покупките, които правел за Мерилин Монро. В багажа му винаги пътувала кукла с точните мерки на актрисата. Направи усилие да се концентрира върху документа пред себе си. Той съдържаше информация за средствата от бъдещия бюджет, които трябваше да бъдат отпуснати за построяването на няколко военнотранспортни кораба. Хау драсна няколко думи в полето отстрани, подписа се и изпрати обратен факс. После свали очилата и се облегна назад.

Всъщност в главата на Хау се въртеше не толкова мисълта за самия костюм, колкото това, което представляваше той: нещо като подарък и едновременно с това нещо като премия за добре свършена работа. Все още не знаеше какъв ще бъде крайният резултат от тази работа, деликатна и рискована, но не беше зле да бъде готов.

Лимузината плавно спря до тротоара на Р-Стрийт. Дъглас Хау отвори вратата и за миг изпита чувството, че част от него самия остава редом с елегантно опакования костюм на седалката. Прогони моментната слабост и стъпи на тротоара, залят от ослепително слънце.

Времето беше влажно и горещо — нещо съвсем нормално за летния сезон в този град, прострял се от двете страни на река Потомак. Но Хау, както винаги, беше облечен безупречно. Едноредният дискретно раиран костюм в тъмни тонове беше ушит от превъзходна материя — лека, мека и същевременно елегантна. Ослепително бялата риза бе шита на ръка от фин египетски памук, а връзката от естествена коприна беше в убити тонове, които дискретно подчертаваха безупречната кройка на костюма.

Хау бе слаб мъж с пясъчноруса коса над високото, леко изпъкнало чело на мислител. Лицето му притежаваше една особена привлекателност — с решително издадената напред брадичка, хлътналите бузи и кръглите сини очи, които грееха със своя вътрешна светлина. Далеч не беше красавец, но общуваше с хората толкова леко и свободно, че все още никой не се бе осмелил да посочи открито приликата му с пъргава невестулка.

Беше посрещнат от любезно усмихнатия управител на Нора, който го придружи до любимата му маса в дъното на помещението. След секунди пред него се появи „блъди мери“, забъркан точно според личните му предпочитания. Хау отпи едра глътка и бавно огледа вътрешността на луксозния ресторант. Кимна на няколко души, които познаваше. Включително и на тези, които си въобразяваха, че са негови познати и постоянно изтъкваха този факт. Тук-там все още се виждаха свободни маси, но той знаеше, че след десетина минути заведението ще бъде претъпкано.

Хвърли поглед на елегантния си часовник. Беше дванайсет и двайсет и осем. За Брислинг оставаха точно две минути да влезе в заведението и да стигне до масата му.

На практика Хау никак не се интересуваше от Брислинг и новините, които щеше да му донесе. Беше сигурен, че ще бъде засипан с тях още преди келнерът да е взел поръчката му.

От друга страна, Дейвид Брислинг беше безупречен помощник. Достатъчно умен, за да се справя сам с многобройните дейности на кабинета, и достатъчно глупав, за да бъде тотално зависим от Хау. Сенаторът си го представяше като някакъв ненормален робот, създаден в генетичните лаборатории на двайсет и първи век.

Трийсет секунди преди дванайсет и половина Брислинг стремително се втурна в ресторанта, следван по петите от разтревожения управител. В предишния си живот тоя тип сигурно е бил агент на ЦРУ, помисли си Хау, докато помощникът му се настаняваше срещу него. Абсолютно незабележим и обикновен среден американец, солта на земята.

Дейвид Брислинг седна, приведе се напред и напрегнато прошепна, без да си прави труда да поздравява:

— Мисля, че получих отговора!

— Здравей, Дейвид. — За Дъглас Хау добрите обноски означаваха всичко, приемаше ги като синоним на доброто домашно възпитание. Лишен от подобно възпитание просто защото бе син на обикновени фермери, той дяволски много държеше на обноските.

Рядко признаваше пред себе си, че дълбоката му ненавист към Котън Брандинг се дължи именно на факта, че Брандинг притежава всичко онова, от което сам той е бил лишен — добро семейство, добро образование, подходящи приятели и връзки, достъп до най-висшите кръгове на държавната власт. Всичко, което е резервирано по рождение за представителите на истинския елит, на хората с много пари и благородно потекло. Хора като Брандинг. Докато бедните плебеи като Хау са принудени да пълзят нагоре с цената на безкрайни усилия, да се молят и унижават за трошици мимолетно признание, а вратите на истинската власт са безнадеждно затръшнати пред тях.

Брислинг разсеяно кимна в отговор на поздрава му и сложи купчина документи на масата.

— Мисля, че имаме всичко, което ни трябва за проучването на института „Джонсън“. — Говореше за доклада на института, свързан с приложимостта на проекта „Кошер“. Четири милиарда долара на вятъра, единствено заради проклетата Агенция за съвременни компютърни проучвания на Кук Брандинг! Да гониш вятъра и да си въобразяваш, че ще създадеш мислещ компютър с универсално приложение, е нещо в реда на нещата, когато се осъществява от частна или спонсорирана с частни капитали компания. Но да ангажираш правителството с подобна идея и да пръскаш парите на данъкоплатците за нейното осъществяване бе, по дълбокото убеждение на Хау, безумство, което граничи с престъпление.

— Прочетете това — Брислинг побутна към него купчината напечатани на машина листа.

— Предпочитам да ми го резюмираш накратко — отвърна Хау, който никак не обичаше да слага очилата си на публични места.

Брислинг бе успял да изрови няколко любопитни факта за отношенията между двама от членовете на екипа, изготвили въпросния доклад. Единият беше самият директор на института — доктор Рудолф. Точно за подобен вид информация се бе молил Хау, само по този път би успял да торпилира приемането на законопроекта АСКП. Знаеше, че му трябват много повече факти, знаеше, че ще бъде принуден да прибегне до услугите на пял екип от специалисти. Възпираха го два фактора. Първият от тях беше, че той не искаше да участва лично в подобно разследване, защото прекрасно знаеше какви ветрове духат във Вашингтон след аферата „Ирангейт“. А вторият — личното му нетърпение, неудържимо и изгарящо.

Търпението бе едно от основните достойнства на Кук Брандинг, а Хау — напълно лишен от това качество, горещо го ненавиждаше. Стратегията на Брандинг беше винаги да изчаква ходовете на противника (независимо кой е той), да открие грешката в тях и да нанесе съкрушителния си удар. А подобна стратегия може да си позволи само човек, който е търпелив и безпогрешен. И тя богато му се отплаща. Неудобството й се криеше във факта, че при първата погрешна стъпка на този индивид с безупречна репутация, кариерата му не само ще се разклати, а направо ще рухне. Особено ако тази погрешна стъпка навреме стане достояние на обществеността.

По мнението на Хау такъв индивид беше именно Кук Брандинг. И той бе твърдо решен да му предостави възможността за фаталната погрешна стъпка.

Потупа тънката купчина хартия и се усмихна: Признавам, че отлично си вършиш работата, Дейвид.

Да изправи Брислинг срещу Брандинг беше все едно да изпрати тренирана бълха срещу разгневен бик, но в това нямаше нищо лошо, докато бълхата не е наясно с положението си. Хау вдигна купчината и я подаде на помощника си:

— Сложи тези неща в досието на Брандинг и добре го покрий. То вече става „строго поверително“.

Брислинг кимна и пъхна снопчето в джоба си.

— Сега искам да намериш начин за приложение на тази информация — продължи сенаторът. — Ще се заровиш в личния живот на тези учени, ще откриеш най-податливия от тях. — Видял тревогата в очите на Брислинг, той успокоително добави: — Няма причини за тревога, Дейвид. Работиш за справедлива кауза. Ще бъдем богато възнаградени за всичко, когато законопроектът АСКП бъде отхвърлен.

Появи се управителят, който включи един телефонен апарат в близкия контакт и любезно се поклони:

— Разговор за вас, сенатор Хау.

— Да? — вдигна слушалката Хау.

— Почна ли да се храниш? — прозвуча в ухото му гласът на Шизей.

Хау се усмихна, сякаш тя можеше да наблюдава лицето му.

— Не — отвърна той. — Всъщност съм решил да погладувам.

— Гладуването е любимият ми пургатив — информира го Шизей, макар той отдавна да знаеше това.

— Къде си?

— В телефонна кабина.

Значи можеха да разговарят спокойно.

— Как върви диетата?

— Отлично — отвърна Шизей.

— Добре. Искам те тук най-късно след четирийсет и осем часа.

— Но нали каза, че…

Хау прекъсна линията, повика келнера и се зае да поръчва обяд. Забрави да попита Брислинг дали е гладен, забрави и за доскорошното си намерение сам да мине на гладна диета.

Томи Язава се появи в управлението късно, веднага след като я пуснаха от болницата. На стола пред бюрото й седеше непознат мъж. От постовия на входа вече бе разбрала, че я чака повече от час и името му е Танцан Нанги.

Отби се до стенния автомат, напълни две чаши с чай и ги занесе на бюрото си. Поклони се на Нанги, каза името си и се извини за закъснението. Възрастният мъж прие чашата с чай и двамата мълчаливо отпиха. След известно време Нанги любезно се информира за здравето й, после пак пиха в мълчание.

Когато наложеното от приличието време изтече, Томи вдигна глава и попита:

— С какво мога да ви бъда полезна, господин Нанги? Търпеливото ви чакане ме кара да мисля, че въпросът е спешен.

— Наистина е такъв, макар и не в посоката, в която очаквате — отвърна Нанги. — Използвам възстановяването на господин Линеър, за да получа максимална информация за човека, с когото сте се сблъскали в кабинета на доктор Ханами.

— Но без съмнение сте разговаряли с господин Линеър — намръщи се Томи. — И той ви е съобщил всичко, нали?

— Разбира се — кимна Нанги. — От него научих всички подробности за инцидента. Но той беше в шоково състояние, освен това не притежава тренираната памет на полицейски служител като вас.

Томи замълча и отправи поглед към лицето на Нанги с надеждата да открие накъде бие този човек. Не откри нищо и бавно отмести очи.

— Мога ли да попитам по какъв начин възнамерявате да използвате тази информация?

— Имам намерение да открия този индивид — отвърна Нанги.

— А не мислите ли, че това е работа на полицията?

— Не съвсем — поклати глава Нанги. — Този индивид е нинджа, а аз подозирам, че е и танжин… Чували ли сте тази дума, сержант Язава? Някои хора твърдят, че танжините са прародителите на нинджите. Обладават умения, които ние, обикновените хора, дори не можем да си представим.

— Хайде, хайде, господин Нанги!

— Върнете се отново на нападението срещу вас и господин Линеър, детектив Язава. Имаше ли нещо необичайно в него? Трудно ли бяхте победена, или това стана леко и незабележимо? Помислете и за начина, по който са убити двамата лекари. Имаше ли нещо необичайно в него?

— Всичко беше необичайно — призна Томи. — Но то не беше ново за мен. Мисля, че доста ще се изненадате, ако видите какви неща минават през бюрото ми, и то почти всеки ден. Необичайното просто е част от професията ми, господин Нанги. — Тя взе една папка и я разтвори: — Вземете например това — една тъжна и доста странна история, свързана с някоя си Марико — танцьорка в „Силк Роуд“, едно от заведенията за „токудаши“. Някога е била млада и хубава, а вижте я сега… — Пръстът й се спря върху служебните снимки, разкриващи ужасно обезобразения труп.

Не знаеше дали иска да стресне този сакат и едноок джентълмен, проявил необичайното желание да откриел опасен и опитен престъпник, или просто случайно бе разтворила досието, което не бе изпратила в архива, въпреки заповедта на Сенжин. Може би и настроението й беше по-особено.

За нейна изненада и леко разочарование, Нанги изобщо не мигна при вида на отвратителните снимки. Вместо това пръстът му се насочи към част от предварителния й доклад.

— Какво е това?

— Препис от една написана на ръка бележка, която открихме в устата на момичето — отвърна Томи. — „Това можеше да бъде и жена ти“… Беше написана с кръвта на жертвата.

— Мога ли да видя оригинала?

Томи сви рамене и прехвърли листовете на папката. Най-отзад бяха пликовете с оскъдните улики по случая. Подаде му късчето хартия и с нарастващ интерес загледа как Нанги започна да го премята между пръстите си.

— Има дупки — отбеляза посетителят.

— Зная.

— Искам да кажа, че хартията е била продупчена от натиска по време на писането… Ето тук… Тук също… Интересно. Веднага се вижда, че не е писано с четчица. Нито пък с нормална писалка. — Той вдигна глава и тя изпита притеснение от блестящия поглед на единственото му око. — Според мен тази бележка е писана със същия инструмент, с който е била одрана кожата на Марико.

— Така ли? — Томи все още не разбираше докъде ще доведе всичко това.

Нанги внимателно постави хартията върху бюрото.

— Нима не виждате? — попита той.

— Какво да видя?

Нанги помълча, после тихо попита: — Кажете, сержант Язава, какъв според вас е смисълът на думите „Това можеше да бъде и жена ти“?

— Послание — механично отвърна Томи, мислила дълго върху този надпис. — Очевидно към някой, който е поддържал връзка с Марико.

— Някой… Но кой?

— Ние… Ние не успяхме да го идентифицираме. Въпреки това е ясно, че става въпрос за познат на Марико.

— Сега вече разбирам — кимна бавно Нанги.

— Какво разбирате? — попита Томи, все така озадачена.

— Преди минута нарекохте тези кървави драскулки „послание“, нали?

— И е точно така — убедено кимна Томи.

— Не — поклати глава Нанги. — Това е предупреждение. Написано с остър нож, потопен в кръвта на жертвата. Заплахата е съвсем явна. Моля да ме извините, но мисля, че разсъжденията ви са протекли в погрешна посока. Танцьорката Марико е само жертва на това престъпление, но не и негова цел. Помислете — тя не е убита нито от гняв, нито от ревност. Смъртта й е добре обмислен шахматен ход, който е само малка част от цялата игра. „Това можеше да бъде и жена ти“ е текст, предназначен за един-единствен човек. И именно той трябва да бъде цел на вашето разследване, госпожице Язава. Марико е просто пионка, чрез която върху този човек се оказва определен натиск. Защо?

Томи бавно прибра кървавото послание в папката. В душата й бушуваше гняв. Не към Танцан Нанги, който в крайна сметка не беше сторил нищо друго, освен да й посочи истината. Беше ядосана на себе си, тъй като не бе успяла да види очевидни неща. Разтърсвана от чувство на състрадание към бедната Марико, тя бе пропуснала да обхване цялостната картина, бе позволила на личните емоции да вземат връх над хладния разсъдък, бе превърнала обективното в субективно.

С досието на Марико искаше да покаже на възрастния мъж срещу себе си колко наивни са опитите му да си играе на детектив. Но на практика той бе успял да използва собствената си стратегия и напълно успешно да я убеди в своята прозорливост и ум.

— Добре — въздъхна тя. От своя сенсей по айкидо беше разбрала, че трябва да уважава онези, които са в състояние да я победят. Главата й се сведе в знак на почит, устните й тихо прошепнаха: — Какво точно желаете да научите?

Никълъс знаеше за съществуването на танжин още от дете. Но винаги се беше старал да потиска това познание дълбоко в душата си, просто като акт на самосъхранение.

Преди много години Чонг се бе заела да го просветли.

— Баща ми Со Пенг имаше много деца, Никълъс — каза един ден тя. — Но всички бяха момчета и това ми се струваше доста странно. Бях на три годинки, когато ме осинови. Несъмнено щях да се мисля за особена сред всичките тези момчета — седем на брой, но именно Со Пенг ме накара да се чувствам по-специална. Той беше необикновен човек.

Никълъс внимателно слушаше. Вече добре знаеше какъв майстор на недоизказаното е неговата майка. В нейните уста определението „необикновен“ звучеше като най-силния суперлатив на света.

— Дядо ти беше получил отлично образование в най-добрите учебни заведения на Сингапур, Токио и Пекин. Владееше до смайващо съвършенство всички езици и диалекти, които се употребяват на азиатския континент.

Когато ме осинови, беше търговец на копра на Малдивските острови и похарчи голяма част от първото си състояние в борба с ловците на носорози в Борнео и пиратите в морските проливи. Второто си състояние натрупа от добива на петрол, който откри на Калцмантан. После разшири дейността си и започна да добива въглища и злато в Суматра, а парите влагаше в закупуване на просторни каучукови плантации. В крайна сметка негова собственост стана почти цялата територия северно от Сингапур, гъсто залесена с гори от санталово, тиково и абаносово дърво.

Но най-ценна бе способността му да разбира околните, това го правеше наистина уникален. На жените гледаше като на човешки същества, а не като на робини и второкачествени творения на природата. Докато растях, мислех, че това се дължи на многобройните му пътешествия. Едва когато станах зряла жена, разбрах, че то си му е просто вродено. Би го притежавал, дори цял живот да не беше мърдал от Сингапур.

Образованието си в общи линии получих от него. Там, където живеехме, училищата не бяха особено добри, а и Со Пенг ме обучаваше по своя специална програма. С готовност отговаряше на всички въпроси, независимо от характера им. Но веднъж го попитах защо всичките му деца са момчета и той не ми отговори. Лицето му стана тъжно и някак изведнъж остаря.

Много месеци по-късно той каза: „Ние с теб водим битка, Чонг. Давам ти всичко, което има истинска стойност в света. То не е нито петролните ми полета, нито каучуковите плантации, нито дори недвижимото ми имущество. Тези неща са преходни и могат да бъдат управлявани от синовете ми, които без изключение са умни и проницателни момчета.

Нашата битка ще продължи дълго след като и двамата сме се превърнали в прах. Така и трябва да бъде, това е волята на съдбата. Някога имах дъщери и много се надявах, че ще се включат на моя страна в битката. За съжаление, тях вече ги няма. Но имам теб. Ти си моята радост и моето спасение. Ти ще продължиш битката, твоето дете също…“

Бях съвсем младо момиче и думите му ме изплашиха.

— Но аз искам да имам много деца, татко — рекох. — Дълбоко вярвам, че човекът, за когото ще се омъжа, също ще желае много деца.

— Ще изпълниш дълга си, Чонг — каза ми Со Пенг. — Ще родиш само едно дете, но ще бъдеш напълно доволна, тъй като твоят син е предопределен да приключи окончателно битката.

— Ще победи танжин, така ли? — попитах го аз.

— Това не мога да кажа — отвърна Со Пенг. — Никое човешко същество не може да знае предварително изхода на битка от такъв характер. Дори същества като нас с теб.

Никълъс бе ужасен.

— Защо ми казваш всичко това, мамо? — изкрещя той.

Тя го притегли към себе си и той се сгуши в прегръдките й. Чуваше ударите на сърцето й, топлината на тялото й бавно разсейваше ужаса в душата му.

— За да те подготвя за предстоящата буря, сине — отвърна тихо Чонг. — Искам да разполагаш с всички преимущества, които мога да ти осигуря.

Всичко това течеше през главата на Никълъс, докато очите му бяха заковани върху трупа на Киоки. Нямаше сили да ги извърне встрани, да избяга от кошмарната гледка. Съзнаваше, че това е лош признак, още една проява на дезинтегриращата сила на широ нинджа. В душата му се загнезди абсурдната мисъл, че ако остане край танжина, той някак си ще успее да го спаси, макар и мъртъв…

Лудост.

Съзнаваше, че това е чиста лудост, но продължаваше да храни някаква непонятна надежда. Струваше му се, че ако остане достатъчно дълго край тялото на Киоки, той ще възкръсне и ще го спаси. После, сякаш насън, ясно видя собственото си тяло, коленичило като наказано до обезобразения труп с ужасните ивици кожа, нарязани като ресните на страшно знаме. Разбра, че е загубен, душата му се изпълни с черно отчаяние.

Започна да се навежда напред, докато опря чело в коленете си. Умът му не беше в състояние да обхване мрачната безизходица. Без „Гецумей но мичи“ беше изгубил чувството си за ориентация. После отново си спомни за Канзацу-сан, първия му сенсей по нинджуцу.

Проведе един учебен бой със Сайго, своя братовчед, който също се обучаваше в школата на Канзацу. Победи го, въпреки че Сайго беше по-напреднал от него и беше прекарал в школата много месеци повече. Така братовчед му изгуби доста от авторитета си. Не само пред учениците от своята група, а и пред самия Кензацу.

Сайго никога не преглътна това унижение. От онзи момент нататък постоянно се опитваше да подлива вода на Никълъс. После полковник Линеър — бащата на Никълъс, предизвика смъртта на бащата на Сайго и така бе положено началото на смъртната вражда между двамата младежи.

Вражда, безмилостна и мрачна като „Го Рин Но Шо“ — „Книгата на петте пръстена“ на великия воин Миямото Мусаши, най-древния наръчник по бойни изкуства на света. Канзацу накара Никълъс да я прочете веднага след постъпването си в школата, а после пожела да чуе мнението му за тази философия.

— Струва ми се доста противоречива — отвърна Никълъс. — От една страна е ясно, че чистотата е нейната крайна цел и нейна сила. Но от друга, е изградена като натрапчива мания, като идея фикс… В това противоречие има нещо много опасно.

Тогава все още не знаеше, че с тези думи описва съвсем точно състоянието на Сайго.

Канзацу-сан, напълно побелял, макар че едва ли беше на повече от четирийсет години, започна да обучава Никълъс на „харагей“ — предшественика на „Гецумей но мичи“.

Между двамата се създаде тясна, но доста странна връзка. Сайго успя да го победи в демонстративен урок по „утеки“ — „дъждовната капка“, един особено опасен начин за обезвреждане на противника от легнало положение с помощта на толкова незабележими действия, че той усещаше въздействието им едва когато се окажеше напълно парализиран.

После Канзацу повика Никълъс в кабинета си. Момчето очакваше, че сенсеят ще прояви съчувствие заради загубата му, последвана от злобните подигравки на Сайго. Дори и до днес не можеше да забрави безразличието, с което сенсеят се отнесе към наранената му гордост.

Вместо това Канзацу започна философски разговор, който, както се струваше на Никълъс в онзи момент, нямаше нищо общо с току-що приключилия двубой.

— Светлината и мракът не са двете страни на една и съща монета, както си въобразяват повечето хора — каза Канзацу. — Те са две отделни сфери, приличат на сгъваема стълба, чиито успоредни стъпала все повече се сближават. В един момент от времето е съвсем лесно да се прескача от едното на другото. Различието между светлината и мрака се дължи на факта, че те се управляват от отделни закони. И само онези, които се придържат към мрака и са успели да го направляват, могат да разберат този факт.

Стаил се в сумрака, Канзацу приличаше на снижило се сред полята хвърчило, на прилеп под покрива…

— Виждаш ли, Никълъс, тези, които се къпят в светлина, също не са лишени от недостатъци. Много хора си въобразяват, че добродетелите им са достатъчно силни, за да прикриват недостатъците им. Други се гордеят с умението си да управляват светлината, чувстват се далеч по-възвишени от онези, които тънат в тъма. И в това се състои техният грях. Гордостта е падението на всички герои, Никълъс. Запомни това, дори и да забравиш всичко останало, на което те уча!

Никълъс разбра, че голяма част от отчаянието му се корени именно в гордостта. Въпреки уроците на Канзацу той бе паднал в капана на това измамно чувство. Мисълта, че е герой, го бе превърнала в наркоман, изцяло зависим от това коварно внушение. Но сега, лишен от своите необикновени качества, той вече не можеше да бъде герой. И без тази опора стремително се носеше към дъното на пропастта. Летеше надолу, обвит в гъстата мъгла на изпаренията… Все с по-надолу и по-надолу…

С усилие отмести поглед от останките на Киоки и се зае да оглежда помещението. Нямаше представа какво търси. Вероятно все още бе под влиянието на абсурдната увереност, че Киоки може да му помогне, дори и мъртъв. Беше твърдо решен да не напуска замъка, преди да огледа и най-потайните му кътчета. Говореше се, че танжин живеят на кланове и ако Киоки има някакви роднини или приятели, те сигурно също ще се окажат танжин. Искаше да открие следа от тях в жилището на сенсея. Прегледа писалището на Киоки, прерови и още един голям скрин, разположен в тази част на помещението. На стената над него висеше ритуален пергамент, върху който с изящни йероглифи бе написано:

Върху гладкия плот на скрина лежеше лакирана кутийка с пособия за писане. Никълъс я отвори, после сръчно я разглоби. Зае се да изследва внимателно съставните й части, без да обръща внимание на заслужаващата възхищение изработка. До нея имаше керамична ваза без цветя. Обърна я, беше празна. От вътрешността й с тихо шумолене изпадна изсъхнало листо. Запали една от свещите върху скрина и внимателно я разгледа отвътре. Нищо.

Никълъс закрепи свещта на каменния свещник и се наведе да изследва вътрешността на скрина. Търсеше двойно дъно или някакво скрито отделение. Не откри нищо.

Въздъхна и вдигна очи. Пергаментът над скрина сякаш плуваше край каменната стена. Нещо в него привлече вниманието му. Тънката материя сякаш се бе обезцветила. Допреди малко това липсваше.

Никълъс приближи свещта и внимателно огледа фината хартия. После развълнувано откри, че пламъкът предизвиква някаква странна химическа реакция и по бялата повърхност бавно започнаха да се очертават буквите, до този момент невидими под оригиналния текст за завръщането у дома.

Пресвети Боже, само не Черния жандарм, проплака отчаяно душата му. Не, грешка не можеше да има. Черният жандарм присъстваше на смъртта на четиринайсетгодишния Никълъс Линеър.

— Преди да отговоря на въпросите ви, искам да подчертая, че не вярвам на нито една дума от това, с което се опитахте да ми обясните интереса си към убиеца на доктор Ханами — каза Томи, после примирително вдигна ръце: — Добре, добре! Предполагам, че не е нужно да зная. Но научих достатъчно за личността на Никълъс Линеър, за да съм убедена, че в неговата памет са се запазили далеч повече подробности за нападението, отколкото в моята!

— Моля за извинение — кимна Нанги. — Но Линеър-сан наистина беше в шок. Сигурен съм, че помни всички детайли от сблъсъка с танжина, но състоянието му е такова, че от това аз нямам никаква полза.

Томи си спомни заповедта на Сенжин да открие местопребиваването на Линеър и попита:

— Поддържате ли контакт с господин Линеър?

— Не — отвърна Нанги.

— Знаете ли къде се намира?

— Не.

Томи скептично поклати глава.

— Нанги-сан, трябва да ви кажа, че полицията е много загрижена за неговата сигурност след заплахата на „Червената армия“.

— Забравете тази заплаха — отвърна Нанги. — Тя е просто опит на танжина да ни заблуди и да отклони вниманието ни от действителната заплаха.

— Моят началник е на друго мнение. Заплахата се съдържаше в случайно уловено и дешифрирано съобщение на терористите.

— Не се съмнявам, че това съобщение е изглеждало съвсем автентично — отвърна Нанги. — Въпреки това мисля, че началникът ви… Как му беше името?

— Капитан Сенжин Омукае, началник-отдел „Убийства“.

— Добре, мисля, че капитан Омукае е бил подведен. „Червената армия“ няма абсолютно никакви мотиви за убийството на Никълъс Линеър.

Томи се замисли за момент, после вдигна глава:

— Кажете, Нанги-сан, бихте ли ми съобщили местонахождението на Никълъс Линеър, ако приемем, че го знаете?

— Драга госпожице Язава — погледна я в очите Нанги. — Мисля, че се съгласихте да ми разкажете всичко, което знаете за нападението на онзи танжин.

— Много ми се иска да намерим общ език — тъжно се усмихна Томи. — Трябва да разберете, че аз провеждам официално разследване. Имам всички основания да приема, че вие отказвате да ми предоставите жизненоважна информация, свързана с това разследване, да ви призова като главен свидетел по него, а дори и да ви отправя официално обвинение. И тогава ще ви се наложи да отговаряте на далеч повече въпроси, отколкото би ви се искало.

— Освен всичко останало, в момента водя преговори с Кусунда Икуза — отвърна невъзмутимо Нанги. — А „Нами“ едва ли ще приеме спокойно евентуалното ми арестуване, независимо от важността на вашето разследване.

Дълго мълчаха, впили погледи един в друг. Най-накрая Томи сви рамене и каза:

— Е, добре, кръстосахме шпаги… И какво от това? Ясно е, че притежаваме информация, от чиято размяна само можем да спечелим.

— Точно така — кимна Нанги, ясно съзнаващ, че не бива да позволи на тази жена да разбере какво огромно значение има за него информацията относно танжин. От друга страна, се опасяваше, че може да не получи нищо, ако не успее да я убеди в готовността си да сподели това, което сам знае.

— Ето с какво разполагам — започна той. — Танжинът вероятно има някаква връзка с Никълъс Линеър, който е нинджа. Това без съмнение отдавна ви е известно от вашите компютри. Самите танжин също са нинджи, но от един особен и изключително опасен вид. Техните умения са по-примитивни и именно поради това по-опасни от уменията на обикновените нинджи. Убеден съм, че няма жив човек, който да е по-опасен от танжин.

Нанги млъкна, за да даде възможност на Томи да възприеме реалната действителност, после премина върху конкретния въпрос:

— Подозирам, без да съм абсолютно сигурен в това, че този танжин е свързан по някакъв начин с миналото на Линеър-сан. Вече разбирате защо трябва час по-скоро да установя неговата самоличност. Ясно е, че за момента той не иска смъртта на Линеър-сан, но без съмнение именно тя е крайната му цел. Ако установя кой е той, ще имам по-големи шансове да разкрия стратегията му и да взема съответните предпазни мерки.

Томи прецени чутото и бавно поклати глава:

— Ако не бях се сблъскала лично с този танжин и ако не бях чула с ушите си какво просъска на господин Линеър той, положително щях да се разсмея на фантастичните ви приказки. — Погледът й внимателно се плъзна по лицето на Нанги, сякаш двамата всеки миг щяха да се впуснат в състезание по точна стрелба: — Добре, мисля че постигнахме нещо като споразумение — каза тя. — Ще имам предвид информацията ви относно възможността за димна завеса от страна на танжина, тъй като и без това ми се събраха достатъчно смъртни случаи. Никак не ми се иска да прибавям нови, особено пък от страна на „Червената армия“. С нея ще се оправя капитан Омукае. — Настани се по-удобно на стола си и попита: — Искате ли още чай? Не? Е, добре, кажете какво искате да научите още за това нападение…

— Видяхте ли лицето на танжина? — попита Нанги.

— Не.

— Мъж ли беше, или жена?

— Мъж.

— Това какво е — впечатление, предположение или факт?

Томи се замисли.

— Отначало го възприех като сянка — бавно промълви тя. — Появи се от прозореца с бързината на стрела, изстреляна от силно натегната тетива. Трябва да е висял от външната страна на перваза… Но от начина, по който се набра нагоре и се втурна в стаята, стигам до заключението, че е мъж!

— Какво стана после?

— Извадих пистолета си или поне се опитах да го сторя… Но той връхлетя отгоре ми с невероятна бързина! Отхвръкнах към стената, главата ми се замая. Но въпреки това разбрах, че иска да докопа господин Линеър, а не мен.

— Как мислите, той имаше ли възможност да убие Линеър-сан? — попита Нанги.

— Да.

— Но не го стори.

— Не.

— Имате ли представа защо?

— Изглеждаше… не знам, но останах с чувството, че не иска всичко да приключи толкова бързо и лесно…

— Пак ще ви попитам — това само впечатление ли беше, или се подкрепя от нещо конкретно?

— Ами… За известно време бях в безсъзнание… Ясно помня, че когато отворих очи, той вече дърпаше господин Линеър от перваза на прозореца… Чух и думите му: „Ако умреш сега, ще умреш твърде лесно и нищо няма да разбереш“…

Нанги не помръдваше.

— Сигурна ли сте, че чухте точно тези думи? — попита след известно време той.

Томи кимна с глава.

— Тези думи ги помня съвсем ясно, макар след тях да имаше и още… Но не съм сигурна, тъй като бях насочила усилията си към пистолета на пода и май отново припаднах. Стори ми се, че чувам нещо като жужене на телефон за вътрешна връзка или приглушен смях. Но тогава мислех единствено за пистолета. А после болката се върна и се свестих чак в болницата. — Очите й изпитателно пробягаха по лицето на Нанги: — Вие знаете ли какво е искал да каже танжинът?

Нанги не беше в състояние да каже това, но уликите се трупаха. Възможността за предварително начертана стратегия на танжина вече се превръщаше във вероятност, а същността на тази стратегия беше смразяваща.

Остро му липсваше опитът на Никълъс в стратегията. Без него обединеното производство на новия чип „Сфинкс“ изглеждаше доста проблематично, под заплаха беше цялата могъща корпорация „Сато Интернешънъл“. В тази криза Нанги се нуждаеше извънредно много от пъргавия ум на Никълъс. Но някой го беше отстранил, ловко и задълго. Не беше мъртъв, но състоянието му бе по-лошо дори от смъртта. Беше жив, но безволев и отчаяно затворен в себе си. Това не може да бъде съвпадение.

Нанги си даваше сметка, че нито той, нито Никълъс ще могат да се справят с танжина сами, поотделно. Имаха нужда един от друг, но стратегията на танжина — ужасното състояние широ нинджа, ги беше разделила. В сегашното си състояние Никълъс бе абсолютно безполезен за Нанги. А заплахата за „Сфинкс“ нарастваше с всеки изминал час.

Томи вдигна глава и стреснато промълви:

— Командир Омукае!

Сенжин, отбил се да й остави няколко папки с материали, вдървено се поклони. Томи му представи посетителя си и той повтори официалния си жест.

— Материалите са спешни — каза на Томи той. — Моля заключенията ви да бъдат готови за сутрешното съвещание.

Нанги внимателно ги наблюдаваше, нещо във взаимоотношенията им го привличаше, като блясъка на седефа във вътрешността на бисерна мида. В поведението на Сенжин Омукае се долавяше странна за един полицейски началник неувереност, ясно се усещаше липсата на „хара“ — вътрешната духовна сила. Нанги остана с чувството, че този човек умишлено прикрива една важна част от своята същност.

Но в момента вниманието му бе насочено предимно към Томи. Нямаше никакво съмнение, че присъствието на Омукае я беше извадило от релсите. Нанги остана с впечатлението, че двамата прикриват нещо, може би романтични чувства. Забранени и затова още по-вълнуващи.

Сенжин любезно се сбогува, Томи го изчака да се отдалечи и попита:

— Какво мислите?

Трябваха му няколко секунди, за да се концентрира отново върху разговора. Интересно, каза си той. Този Омукае май повлия и на моето настроение.

С усилие на волята насочи мислите си обратно към Никълъс и танжина.

— Убийството на двамата лекари повдига много въпроси — започна той. — Очевидно доктор Ханами е бил убит с цел Никълъс да се върне отново в кабинета му. Но защо е бил убит доктор Муку?

— Може би е станал неволен свидетел на първото убийство или пък…

— Познавали ли са се двамата медици, имали ли са общи пациенти?

— Няколко — отвърна Томи. — Доктор Ханами е изпращал за психическо освидетелстване част от своите пациенти. Както преди да ги оперира, така и след това… Проверих ги един по един, но не открих нищо необичайно.

— Значи можем да приемем, че връзката между двамата е танжина. Познавал е както единия, така и другия.

— Или пък е познавал само доктор Муку — подхвърли Томи. — След като е преследвал господин Линеър, не му е било трудно да открие, че доктор Ханами е неговият хирург.

— Прекалихме с разговорите — изправи се Нанги. — А и с предположенията. В момента не разполагаме със солидна отправна точка и трябва да я открием.

— Ако този танжин притежава дори петдесет процента от качествата, които му приписвате, той отдавна е заличил следите си — отбеляза Томи.

— Може би — кимна Нанги. — Но според мен е крайно време да разберем точния процент на необикновените му качества.

Шизей не искаше да напусне Котън Брандинг, но беше свикнала да изпълнява заповедите на своите господари, просто не можеше да си представи друг начин на живот. Страданието не беше ново чувство в душата й, напротив — то я съпътстваше през целия й съзнателен живот, беше се превърнало в нейна втора природа, важно като дишането и храненето.

Измисли някакъв ангажимент във връзка с благотворителната си дейност, но не му предложи да я придружи до Вашингтон. Съзнаваше, че той сам трябва да прояви подобно желание и то несъмнено ще окаже положително въздействие върху новото им приятелство.

Затова когато се върна на масата в открития ресторант „Лоботър Рол“ в покрайнините на Напег, на лицето й бе изписана загриженост. Съвсем достатъчна, за да предизвика очаквания от негова страна въпрос:

— Нещо сериозно?

— Викат ме от службата.

— Кога?

— Най-късно утре трябва да съм във Вашингтон — отвърна тя, без да го гледа.

Мълчанието натежа върху масата като тежък облак, засенчил яркото следобедно слънце. Тя взе вилицата и се зае с пържените миди в чинията си. Нямаше апетит, но беше доволна от този факт, тъй като Брандинг несъмнено щеше да му обърне внимание. Той забелязваше всичко, свързано с нея, изследваше настроенията й както астрономите изследват лунните фази — с огромна загриженост и максимална концентрация, които понякога дори я плашеха.

За разлика от повечето жени в нейното положение, страхът й не произтичаше от степента на вниманието, с което я ограждаше той. Беше свикнала с крайностите както в емоционално, така и в психологическо отношение — би могло да се каже, че дори й харесваха. Страхът й се коренеше по-скоро в собственото й възприемане на неговото увлечение. Все още не можеше да повярва в силата му и това беше опасно. В плен на илюзиите Шизей се чувстваше уязвима и слаба. Години от живота й бяха преминали в обучение да създава илюзии у другите. Масите се люшнаха пред очите й, чувството, че живее в един обърнат наопаки свят, беше зашеметяващо, душата й се изпълваше с безпокойство.

Брандинг довърши бирата си и попита:

— Не си ли гладна?

Тя се усмихна и побутна чинията си към него.

— Изяж ги.

Очите й следяха движенията на ръцете му, които вземаха препържените кръгчета на мидите и ги поднасяха към устата.

— Обичам да те гледам като ядеш — каза тя и опря глава на свитите си юмруци.

— Така ли? — учудено я погледна той. Никой досега не му беше казвал подобно нещо. — Защо?

— Яденето е примитивно — отвърна тя. — Също като чукането. Знаеш ли колко много неща могат да се открият за човека само от начина, по който се храни? Все едно, че гледам филм за детството му, за начина на израстването му…

— Хайде, хайде — скептично я погледна той. — Кажи тогава как съм израснал аз.

— Обичал си майка си — каза тя. — Предполагам, че се е хранила като теб — с точни и отмерени движения. Докато баща ти е нещо друго — или е бил равнодушен пред храната, или е предпочитал пиенето.

Брандинг почувства как ниско в стомаха му се образува малко ледено топче. Престана да яде и Шизей се засмя:

— Изглеждаш така, сякаш си се изповядал пред психиатър — каза тя.

— Друго? — някак сковано попита той.

— Ами… да продължи тя, без да дава вид, че забелязва напрежението му. — Имаш поне още двама братя или сестри. Зная това не само благодарение на готовността ти да делиш, но и от начина, по който го предлагаш. Трябва да си бил най-голямото дете в семейството…

— И наистина бях — вторачено я погледна той. — Всичко останало също отговаря на истината.

— Никога не греша — дари го с ослепителна усмивка тя.

— Не си психолог, нали?

Доловила безпогрешно безпокойството му, тя леко поклати глава и му отговори това, което искаше да чуе:

— Не съм. По-скоро съм внимателен наблюдател на хората край мен.

— Добре — рече той и избърса уста с книжната салфетка, за да спечели време. — Сега вече знаеш доста неща за мен, докато аз все още не зная почти нищо за теб.

— Не е вярно — поклати глава тя. — Не зная нито една твоя тайна, докато ти знаеш моята единствена… — Говореше за гигантския паяк, татуиран върху гърба й, и Брандинг знаеше това. Беше му трудно да повярва, че ужасната татуировка наистина съществува. Дрехите покриваха всичко, тя изглеждаше съвсем като другите — една красива млада жена.

— Но не знам как си я получила — подхвърли той.

— Време е да ставаме — отмести очи тя.

— Шизей — рече той и ръката му я задържа на стола. — Съжалявам, че ти развалих настроението.

Ръката й се обърна с дланта нагоре и здраво стисна неговата.

— Нищо свързано с теб не може да ми развали настроението — прошепна тя и надникна в очите му: — Ако настояваш, ще ти разкажа всичко. Когато се върна от Вашингтон.

Брандинг не искаше да чака Бог знае докога. Всъщност не искаше да чака нито секунда.

— Кога ще стане това? — попита той. Мълчанието й беше онзи красноречив отговор, от който най-много се бе опасявал. — Имам една идея — забързано рече той. — Ще си прекратя отпуската. И без това започна да ми омръзна. Освен това и аз имам работа във Вашингтон — хората от института „Джонсън“ положително изгарят от нетърпение да ме запознаят с последните си разработки по проекта „Кошер“. Някои законопроекти също чакат моето внимание. А в края на месеца е посещението на германския канцлер — едно от най-важните събития за политическия елит във Вашингтон.

— Забрави ли сенатора Хау? Нали каза, че може да използва връзката ни за своите цели?

Брандинг се приведе през масата и докосна устните й с пръст:

— Сенаторът Хау остави на мен!

Шизей се усмихна, обляна от вълните на облекчението.

Танцан Нанги беше прослушвал разговора си с Кусунда Икуза в банята Шакуши толкова много пъти, че го знаеше наизуст и помнеше всяка интонация и извивка в гласа на събеседника си. И сега, застанал под ръмящия дъжд на входа на парка Уено, той отново го прехвърли в главата си. Чакаше Икуза.

Дойде няколко минути по-рано, за да си припомни извитите пътечки, кичестите вишневи дървета и строгите редици на азалиите и рододендроните. Искаше да почувства атмосферата на парка, да придобие усещането за позната територия. Вниманието към подобни детайли често му беше съвсем достатъчно, за да постигне превъзходство над противника си.

Опита се да не обръща внимание на факта, че никога досега не бе имал толкова могъщ противник като Кусунда Икуза и направи опит да се концентрира върху това, което непосредствено му предстоеше. В дните след първата им среща Нанги почти се увери, че е намерил изход от ситуацията. Същевременно си даваше сметка, че трябва да действа изключително предпазливо, ако иска да постигне успех.

Видя дебелата фигура на Икуза, която се хлъзгаше по мокрия тротоар с необикновена лекота. В продължение на трийсет секунди Нанги правеше дълбоки вдишвания и издишвания, опитвайки се да укроти ритъма на сърцето си. В момент като този умът му трябваше да бъде кристално ясен.

Поклониха се един на друг и се впуснаха в дългия ритуал на традиционните поздрави. Нанги стисна зъби, давайки си сметка, че Икуза няма причини да повтаря този досаден ритуал, освен ако нарочно не е решил да провокира здравината на нервите му.

После се насочиха към вътрешността на парка и чадърите се заклатиха в такт със стъпките им.

— Ако искате, можем да сменим маршрута — приятелски се усмихна Икуза.

Нанги не обърна внимание на скритото посочване на недъга му и поклати глава:

— Обичам дъжда. Той освежава цветята, смазани от лятната жега.

Икуза кимна като играч на тенис, който оценява добре отиграна топка от страна на противника си.

— Исках да обсъдим ситуацията, която се създаде след последния ни разговор — каза Нанги.

— Тя засяга ли онзи „итеки“ Никълъс Линеър?

И в този миг, малко преди да направи първата крачка по опасния път, Нанги усети как сърцето му пропусна един такт, въпреки внимателната предварителна подготовка.

— По косвен начин — отвърна той. — Прекъсна ли връзките си с „Томкин Индъстриз“, ще имам нужда от значителна помощ, за да поддържам производството на компютърния чип „Сфинкс“.

— Моят съвет е да закриете производството — каза Икуза.

— Точно това имах предвид — отвърна Нанги с чувството, че се придвижва през минно поле. — Всъщност вие не ми оставихте кой знае какъв избор.

— Тук сте прав.

— В тази насока — продължи Нанги, — наредих пълна ревизия в предприятието. И открих, че планираните за текущата година печалби са направо астрономически.

Тук направи пауза, моментът бе от изключително значение за целия им по-нататъшен разговор. Двама бизнесмени, еднакви като гарвани, забързано се разминаха с тях, вероятно проклинайки хрумването си да минат напряко през парка.

— За какви цифри говорим? — попита Кусунда Икуза — една гладна акула, насочваща се към повърхността, за да налапа кукичката.

Дъждът потропваше по чадърите им, капките отскачаха по бетонната настилка на пътеката и пръскаха маншетите на панталоните им. Нанги каза гласно цифрата, която предварително бе определил.

Икуза издуха въздуха през дебелите си устни и поклати глава:

— Затварянето на едно толкова печелившо предприятие противоречи на здравите принципи на бизнеса — промърмори той.

— Същото си помислих и аз — някак тромаво отвърна Нанги. — Но какво мога да сторя? Хората на Никълъс Линеър притежават необходимия опит, а вие ми казвате да се справя и без тях. — Сви рамене и добави: — Ще изпълня своя дълг, независимо от обстоятелствата!

Устните на Икуза се свиха в презрителна усмивка.

— Обърканите ви чувства не ме засягат — рече той. — Но печалбите са съвсем друга работа. Би било глупаво да се закрива „Сфинкс“!

— Как да постъпя тогава?

Дебелият се замисли, Нанги почти виждаше как умът му прехвърля различните варианти. Остана тих и безмълвен, снижил се като лисица в храстите.

— Ето какво предлагам — каза най-накрая Икуза. — Ще изчакате, докато сключите независими договори с хората от „Томкин Индъстриз“, а едва след това ще развалите съдружието. Така ще получите възможност да произвеждате самостоятелно този необикновен чип.

Нанги нахлузи напрегната маска на лицето си. Събеседникът му трябваше да е убеден, че обмисля сериозно току-що направеното предложение. На практика отдавна беше обърнал гръб на идеята да предаде приятеля си, още по-малко пък да го хързулне при развалянето на съдружието.

— В предложението ви има рационално зърно — каза на глас той. — Но, ако позволите, бих предложил друга алтернатива. — Прие мълчанието на другия за съгласие и продължи: — Ще оставя Линеър и хората му на място, поне на първо време. Така ще си спестим шумни скандали и съдебни искове, които биха намалили печалбите от „Сфинкс“ за много години напред. — Направи пауза, за да даде възможност на Икуза да осмисли чутото, после отново подхвана: — Предлагам да направим друго обединение — между „Сфинкс“ и предприятие от друг конгломерат, естествено с опит в производството на електронни компоненти. Неговите работници постепенно и незабележимо ще усвоят производството на T-PRAM и никой нищо няма да подозре.

— А Линеър? Той едва ли ще приеме плана ви без забележки или протест!

— Ще го информирам, че обединението се налага от повишеното търсене на продукцията и ние сме принудени незабавно да тръгнем към разширение на производството. Дам ли му гаранции, че процентът от печалбата му няма да спадне, той няма да има нищо против.

— Не ми харесва идеята той да продължава да се навърта наоколо! — Тонът на Икуза беше толкова твърд и решителен, че Нанги за миг бе обхванат от паника. Имаше чувството, че всичко пропада. После Икуза продължи: — За да стане приемливо вашето предложение, електронната компания трябва да бъде посочена от „Нами“. Така ще бъдем сигурни в лоялността на тези, които ще се заемат с новото производство.

— Очаквах да кажете това — отвърна Нанги и извади от джоба си прегънат на две лист. — Позволих си да нахвърля имената на няколко подходящи компании.

— „Нами“ едва ли ще приеме вие да очертаете параметрите на едно толкова важно проучване — намръщено възрази Икуза.

— Разбирам — кимна Нанги. — Все пак бихте могли да погледнете списъка, просто за да ми кажете къде бъркам…

Ласкателството подейства и Икуза сведе очи към хартията. Прочете списъка три пъти, после вдигна глава и погледна изненадано Нанги.

— Странно, но тук е включена една фирма, която е напълно приемлива за „Нами“ — каза той. — „Накано Индъстриз“ е компания, която е начело в нашия списък по доста показатели. Ако вие успеете да убедите нейния президент в предимствата на едно сливане с вас, „Нами“ няма да възрази.

Победих, пропя душата на Нанги. Но лицето му си остана все така безизразно.

— Може би няма да е излишно да размените две думи с президента на тази компания, Икуза-сан — почтително промълви той.

— По една случайност Кен Ороши е мой личен приятел — каза Икуза. — Играем голф няколко пъти в годината. — Кимна важно и подхвърли: — Ще видя какво може да се направи…

Приближаваха се към противоположния изход на парка. Пред него блестеше мокър мерцедес, очевидно в очакване на Икуза. Дебелият се извърна към него и каза:

— Може би не съм ви оценил както подобава, Нанги-сан. Предложението ви се оказа много добре обмислено и аз съм доволен от него. „Нами“ одобрява вашите действия и ви изказва благодарност за проявената лоялност.

След тези думи Икуза рязко се обърна и си тръгна. Нанги го изчака да влезе в мерцедеса, изчака и изчезването на лимузината в оживения трафик. Едва тогава си позволи дълбока въздишка на облекчение, а душата му се изпълни с възторг от трудната и затова още по-ценна победа.

Джъстин лежеше по гръб и гледаше сенките, играещи по тавана от дялани греди. Нощта преваляше, първата, все още слаба и неясна светлина на утрото, рисуваше странни долини и хълмчета над главата й. Никълъс някога й беше разказвал, че нинджите, наети от самия шогун да утвърждават с всички средства абсолютната му власт — дори когато тези средства надхвърлят рамките на „бушидо“, самурайския кодекс — често са висели точно като тези сенки под гредите на тавана и са чакали жертвите си да заспят. А после, като тихи прилепи, скачали върху рогозките и затягали копринено въженце около вратовете им, прекъсвали достъпа на въздух до дробовете им, мятали ги на рамо и изчезвали в нощта.

Такава била Япония през XVII век. Но Джъстин бързо разбра, че някои неща не са се променили и до днес. В това се състоеше и основната разлика между Япония и Америка. Защото в Америка всичко е обект на постоянна промяна.

Тук все още съществуваха нинджите и Джъстин го знаеше от собствен опит. Просто защото се бе омъжила за нинджа.

Никълъс.

Дори името му бе достатъчно, за да се просълзи. Тя се надигна, придърпа завивката до брадичката си, избърса сълзите от страните си и се прокле за проявената слабост. Баща й бе мечтал за синове, но майка й го бе дарила с две дъщери. Ако се бях родила мъж, едва ли щях да съм толкова слаба, помисли си Джъстин. Но дори в самата тази мисъл се съдържаше слабост. Даже Нанги — един японец, беше успял да види това…

Тя постепенно започна да харесва срещите, на които два пъти седмично Нанги я запознаваше с японските обичаи. Той й разказваше как жените водят всички сметки на домакинството, включително и джобните пари на съпрузите си; как свекървата, е пълноправен господар в дома и управлява живота на снахите й внуците си; как гейшата е единственият отдушник дори и за най-могъщите мъже в тази страна, предоставяйки им възможност да се напият, да вършат глупости, а след това и да поридаят като деца върху женската гръд. Именно гейшата е тази, която дава обективно мнение и за най-заплетените сделки на мъжете и често нейните съвети се приемат безрезервно от клиента, сгушил се на гърдите й.

Бавно и постепенно тя започна да разбира Япония, а заедно с това и хората, които населяват многобройните й острови. Изпитваше дълбока благодарност към Нанги, примесена с искрено удивление от начина, по който този човек възприемаше собствената й несигурност. Дори когато се правеше на професор Хигинс и се отнасяше с нея като с Пигмалион — просто защото беше жена на Никълъс и той се чувстваше длъжен да й предложи душевен уют, тя усещаше, че не само това е мотивът за неговата любезност. Едва когато го видя да се моли в църквата, тя си даде сметка колко погрешно бе оценявала Танцан Нанги. Душата на този човек преливаше от християнско състрадание — нещо, което не се срещаше често дори в Америка. А да го открие тук, сред тези чужди земи, за нея беше истинска Божия благодат.

Съзнаваше, че все още стои в тази страна единствено благодарение на Нанги и неговите сладкодумни уроци. Никълъс беше изчезнал някъде и един Господ знаеше къде се намира в този момент, с какво се занимава. Беше се опитал да й обясни, но тя не го разбра. Сякаш изведнъж бе изгубила способността да възприема обикновения английски език. Знаеше само едно — срещу него бе извършено нападение и то няма да е последното. Но от кого?

От танжин.

Самото изникване на тази дума в съзнанието й я накара да потръпне. Никълъс и Нанги обясниха, че Акико също е била танжин, но този — характеризиран с думичката „дорокусай“ — бил много по-могъщ.

— О, Ники — промълвиха устните й. — Ако знаеш как горещо се моля на Бога да те закриля и пази!

Отиде в църквата, защото изведнъж почувства, че дори Нанги и неговите лекции не могат да възвърнат сигурността в душата й. Нещо беше станало.

Там често се срещаше с Нанги, тъй като беше предпочела службата в „Света Тереза“ макар че около дома й положително имаше и други католически църкви. Литургията я връщаше в годините на детството, когато придружаваше майка си. Тогава не изпитваше нищо друго, освен нещо като предпазна топлина, много по-късно разбра на какво се дължи това. Майка й водеше двете момиченца със себе си просто от чувство на дълг, просто защото нейната майка бе постъпвала така. Самата тя не изпитваше нищо по време на литургията, никога не усещаше присъствието на Бога. И дъщерите й автоматично я следваха.

Днес, в разгара на дълбока духовна криза, Джъстин се опитваше да намери утеха в ритуалите, които Бог предписва на своите деца. Не успя. Църквата си остана все така хладна, затворена и неразбираема, каквато я бе чувствала като дете.

Често се улавяше, че не внимава в службата, а просто й се иска да се отпусне на колене до Нанги и да зашепне в ухото му. Отчаяно й се искаше да разговаря с някого, но така и не набираше сили да разговаря с него.

В тази страна, в която светлината е вечен заложник на мрака, в която Никълъс бе попаднал в смъртоносна беда, тя се чувстваше безпомощна и сама със своите страхове, не виждаше опора никъде. — Страхът и споменът за Никълъс — такъв, какъвто го видя, преди да поеме за високите планини. Той й обясни, че трябва да открие сенсея танжин, който някога бе обучавал Акико. После Нанги си отиде и двамата останаха сами в старата дървена къща.

Никълъс и Джъстин. И напрежението, издигащо се като стена между тях в сгъстяващия се мрак.

— Гладен ли си? — подхвана тя.

Той поклати глава и попита:

— Как изглеждам?

— Откровено ли да ти отговоря? — каза тя и седна на ръба на леглото: — Изглеждаш ужасно, но едновременно с това си някак необичайно хубав.

Той затвори очи, сякаш думите й се стовариха върху му с физическа сила.

— Имаме да довършваме нещо, нали? — попита. — Това не е толкова важно. В състоянието, в което…

— Не — тя млъкна не толкова заради гласно изразения му протест, колкото от докосването на ръката му.

— Важно е, Джъстин! Откакто започнах да осъзнавам, че нещо става е мен, че може би наистина съм се превърнал в широ нинджа, аз умирам от страх да не те заразя, да не прехвърля това ужасно състояние върху теб! Мисля единствено как да те отблъсна по-надалеч, как да те предпазя от опасната зона!

— Ох, Ники — изхлипа тя. — Точно това разкъсва сърцето ми. Мога да понеса всичко оставало — и магията, и танжините, и широ нинджа, но отчуждаването ти не мога! — Не можеше да се сдържа повече, не искаше да се замисля дали казва цялата истина. Защото, ако подозрението, че душата й е не по-малко смразена от неговата, се окажеше вярно, признаването на този факт нямаше да доведе до нищо добро — той само щеше да засили убеждението си, че трябва да я държи настрана. А това тя вече не можеше да понася. — Единствено ние двамата сме от значение! — разгорещено зашепна тя. — Каквото и да се случи, ние можем да се опрем един на друг! Ти си всичко, което искам, скъпи! Винаги си бил и винаги ще бъдеш!

Той я целуна, а тя с благодарност усети ръцете му около тялото си, очите й се напълниха със сълзи. Устните им не се разделиха дори когато Никълъс я постави да легне, дори когато пръстите му несръчно разкопчаха блузката й и дръпнаха ципа на джинсите й.

Разтвори широко бедра, ръцете му се свиха около гърдите й. Краката й се вдигнаха нагоре и обвиха кръста му, дълбоко в гърлото си усети дрезгавото му стенание.

Любиха се дълго и бавно, с неповторима наслада. Джъстин задържаше еякулацията си, искаше й се удоволствието да продължи вечно. Никълъс я доведе до върха на насладата, освобождението му отприщи и нейното. Тя простена и затвори очи. Усещаше го в себе си, около себе си — навсякъде. Светът изчезна, вече нищо нямаше значение. Искаше него и само него!

Господи, колко ми липсва! Сама в брачното ложе, Джъстин бе опряла буза на свитите си колене и леко се поклащаше напред-назад. В този час, когато нощта започва да посивява и вещите наоколо са все още неясни контури, човек се чувства страшно самотен, помисли си тя.

Но тя не се чувстваше сама и това я плашеше. Плашеше се от ужасната топка в душата си, от това, което може да се случи, когато топката се пръсне.

Усети как нещо помръдва дълбоко в тялото й — нещо, което бе плод на възбуденото й въображение, тя бе сигурна в това. Въпреки всичко се надигна и покорно повтори манипулацията, на която се бе подложила преди няколко дни и която имаше за цел установяването на евентуална бременност. Пет минути по-късно вече разполагаше с резултата — същия като предишния, потвърждаващ ясно и категорично мнението на личния й лекар.

Гледаше, без да вижда късчето хартия в ръката си. Резултатът бе положителен, тя е бременна. Кога бе станало това, в името на Бога? Знаеше отговора на този въпрос, разбира се. След операцията на Никълъс се любеха толкова рядко, че тя отлично помнеше всеки случай поотделно. Докторът й — американец, който се бе превърнал в неразделна част от трудния й живот в Япония, беше избухнал в смях от учудването й. „И един път стига, Джъстин — каза й той. — Мислех, че отдавна знаеш това!“

Ох, защо Ник не е тук, помисли си с тъга тя. Бих могла да поговоря с него, да разпръсна страховете си. Потръпна сякаш от студ, съзнавайки, че част от отчаяния копнеж в душата й се дължи на мрачното предчувствие, че той никога няма да се завърне от планината, малкото късче живот в утробата й ще остане единствения й спомен от него. Ужасът отново се върна, този път с огромна и парализираща сила.

Колко нечестно постъпи, като я остави сама в мрачната нощ! Нима тя не бе винаги до него? Нима не беше се опитвала да сподели неговата безпомощност?

Мъжете неизменно очакват подобно поведение от своите жени, но нима и жените не могат да изискват същото? Винаги ли е така?

В момента го мразеше. Защо я изостави точно сега, когато има най-голяма нужда от него? Очите й се изпълниха със сълзи на безпомощност, бистрите капчици бавно се плъзнаха по страните й. Няма да се справя сама, помисли си отчаяно тя. Светът около мен се срива, всичко се изплъзва…

В душата й прозвучаха погребални псалми, в обонянието й се появи ароматът на свежи цветя, примесен с миризмата на прясно изкопана пръст. Блестящ ковчег се плъзга в черната дупка. В прах ще се превърнеш… Приглушени ридания на опечалените, смъртта е надвиснала над главата й като тежък, буреносен облак…

Опита се да прогони това видение, но не успя. Смъртта продължаваше да виси над нея. От устните й неволно се откъсна тиха, изпълнена с отчаяние молитва:

— Мили Боже, спаси ме от самата себе си!

Дъглас Хау обитаваше една четириетажна резиденция във федерален стил, разположена в северозападната част на Вашингтон. На първия етаж бяха офисите му, вторият се пазеше за евентуални знатни гости, а третият и четвъртият бяха изключително на негово лично разположение.

Днес къщата струваше цяло състояние и се намираше на няколко крачки от известната художествена галерия „Коркоран“, пред чиято великолепна фасада дремеха два каменни лъва. Някога Франк Лойд Райт7 беше окачествил „Коркоран“ като „най-добре проектираната сграда във Вашингтон“. А Хау бе решил, че като съсед на подобна ценност, той ще прояви изискан вкус и ще затвори устите на вашингтонските клюкари.

Шизей пристигна там доста разколебана. Времето, прекарано с Котън Брандинг, намали до голяма степен охотата й да изпълни поставената задача. Само веднъж в живота си беше изпитала вълнението, което събуди в душата й общуването с Кук. Но то беше отдавна забравен и погребан случай.

Шизей беше обучена да излъчва емоции така, както телевизионният екран излъчва образи, с единствената цел да привлича вниманието на околните. И за постигането на тази цел, разбира се, беше задължително самата тя да не изпитва абсолютно нищо. Обективност, а не субективност — това беше основното правило, по-силно дори от закон.

Но в случая с Брандинг тя бе преминала чертата; бе нарушила закона. В началото неволно, но после съвсем съзнателно. И в момента се бореше с противоречивите чувства, които вълнуваха душата й. Нещо опасно, особено когато и предстоеше среща с Дъглас Хау — човек, който боравеше с чувствата като с чипове за покер.

Вратата отвори един прислужник, който побърза да я придружи до библиотеката — просторно помещение, разположено непосредствено до кабинета на Хау.

— Господин сенаторът ще ви приеме веднага — каза той и я остави насаме с най-великите умове на човешката история. Пръстите й пробягаха по скъпите кожени подвързии, измъкнаха едно томче на Ницше и започнаха да го прелистват. Помисли си за злощастната съдба на този гениален германец, смазан от апологетите на нацизма, които го обявяват за враг на държавата, просто защото техният супермен от плът и кръв се намира безкрайно далеч от неговия — истински човек, обладан от духовно величие.

Даваше си сметка, че е разтворила книгата просто за да не мисли за Кук Брандинг. Именно човек като Брандинг би трябвало да харесва Ницше, тъй като и двамата са съвършени моралисти. Но Кук изпитваше ужас от стремежа към морално съвършенство на немския философ, беше дълбоко убеден, че подобно съвършенство може да обладава единствено Бог. В това, а и в изненадващо голям брой други неща, Кук приличаше на човек от Изтока. Японците също съзнават, че съвършенството е недостижимо за простосмъртните и го заменят с безброй дребни удоволствия, които съпътстват живота на човека до самия му край.

Погледът й попадна на едно изречение, от което се стресна. „Пред лицето на необходимостта идеализмът се превръща в лъжа“, пишеше Ницше. Точно това олицетворяваше Дъглас Хау! Тя ясно си спомни един от любимите цитати на сенатора, който много обичаше френския философ материалист Денис Дидро — „Няма морално правило, което да не съдържа в себе си известно неудобство“.

Върна томчето на мястото му и потърси с очи някоя книга за Тао. Всъщност не очакваше да намери подобно издание тук, тъй като знаеше, че владее психиката на Хау достатъчно здраво, за да му остави място за мистиката на Тао. Да, да — Ницше и Дидро са напълно подходящи за него — солидни и несъмнено европейски по дух, техните произведения тежат от рационален прагматизъм.

Вратата зад гърба й се отвори и в библиотеката влезе Дейвид Брислинг, помощникът на Хау.

— Сенаторът ще ви приеме — съобщи той с хладен глас.

Шизей окачи на лицето си служебната усмивка и си помисли: всичко е много просто, когато не проявявам чувства. Но вече проявените чувства пораждаха невероятно количество нови възможности и тези възможности се блъскаха в съзнанието й, сякаш умножени от безброй огледала.

Беше облечена в къса пола от бяла коприна и блузка без ръкави от черен китайски креп с висока яка. Около кръста й бе увит широк велурен колан, прекалено голямата му катарама с цвят на старо злато имаше странна, почти абстрактна форма. Очите на Брислинг лакомо я поглъщаха.

Хау я чакаше в кабинета си — просторно помещение с ламперия от тиково дърво, бронзови лампиони и голям диван от твърда кожа до една от стените, безпогрешно издаващ мъжки вкус. Такъв вкус се излъчваше и от широкото резбовано английско писалище от масивен орех, зад което се издигаше бюфет от същия материал. Двата антични стола, също английска изработка, се издигаха в кабинета като два черни безмълвни сфинкса. Над дивана бе окачено великолепно платно на Робърт Мадъруел.

Шизей дублира блестящата, но куха усмивка, с която я посрещна Хау, и му я прехвърли обратно с лекотата на образ, излъчен от телевизионния екран. И подобно на такъв образ тя прекоси помещението в негова посока, мегавати енергия струяха от очите й.

Преди да се отпусне в единия от черните сфинксове, тя се обърна да погледне вратата, останала открехната зад гърба й. Оттатък просто се долавяше напрегнатото мълчание на Брислинг. Започна да подрежда в съзнанието си всичко, което този тип трябваше да чуе, за да остане доволен, и всичко, което тя трябваше да прикрие за свое собствено удовлетворение.

— Закъсня — каза Хау, без дори да погледне към часовника си. — Очаквах те по-рано.

— Човек не може да разполага с времето си, когато се е отдал на друг човек — сви рамене Шизей.

— Спести си театъра за някой, който ще го оцени по достойнство — отряза я Хау с гласа, с който заповядваше на някой от подчинените си да го свърже с Генералния щаб. По-важно е доколко Брандинг се е отдал?

— Той е влюбен в мен — искрено отвърна Шизей. — Той изпитва възхищение от мен, моята личност поглъща цялото му внимание. — Очите й блестяха като древен кехлибар.

— А доверява ли ти се? — попита Хау.

Знае как да намери най-краткия път към същността на въпроса, помисли си Шизей.

— Доверието на политик не се печели лесно, особено когато той води смъртен бой с противниците си — отвърна тя.

— Подозира ли, че работиш за мен? — намръщено я изгледа Хау.

— Не — отвърна Шизей, отново съвсем искрено. — Но тази вероятност мина през главата му.

— Откъде знаеш? — още по-намръщено я изгледа Хау.

— Той ми каза.

— Какво? — погледна я недоверчиво сенаторът. — Значи е истински идиот!

Шизей не отвърна.

Хау замислено почука с молив по стиснатите устни, после рязко изстреля следващия си въпрос:

— В коя област възнамерява да ме атакува?

— Не зная.

— Какво тогава знаеш?

— Внушението на една натрапчива идея е възможно единствено чрез търпение и постоянство — отвърна Шизей. — Никой не приема прибързаността — тя неизменно се бърка с неискреността.

— Това не върши работа! — остро каза Хау. — Времето е най-дефицитната стока в склада ми! Наех те да проникнеш до душевността на Брандинг и да ми предоставиш необходимата информация! Пет пари не давам дали е влюбен в теб, или просто ти харесва задника! Интересува ме информацията, която бих могъл да използвам срещу него!

— Казваш, че Брандинг бил захласнат по теб, а? За твоя информация ще посоча, че докато си си играела на Мата Хари, твоят влюбен Брандинг е развивал трескава дейност — нагрявал е телефонните линии, искал е да му връщат услуги, вършил е най-различни сделки из Капитол Хил. Всичките му действия бяха така насочени, че да блокират моите. В резултат ще прокара шибания си законопроект АСКП, въпреки моите връзки! Проектът „Кошер“ е жив и здрав, освен това заплашва всеки момент да глътне целия федерален бюджет! Ако не успееш да събориш Котън Брандинг до края на месеца, когато ще се разисква по неговия законопроект, Агенцията за съвременни компютърни проучвания ще хване правителството за топките, а Котън Брандинг ще получи достатъчно влияние не само да се кандидатира за президент след две години, но и да спечели изборите!

В подобно състояние Хау беше направо унищожителен. Беше готов да пламне в такава трептяща ярост, че само експлозия можеше да го успокои.

— Знаеш ли какво ще означава това? — изрева той. Прекрасно, кимна в себе си Шизей, но покорно сведе глава. — Получих информация за хода на проекта „Кошер“. Мръсниците вече са създали прототип на проклетия компютър и Брандинг държи всичките козове в ръцете си. Необходимо е само да снабди правителството с него. Имам предвид цялата власт — Съветът за национална сигурност, ЦРУ и всички останали. Всяка шибана тайна, която притежава тази страна, ще бъде вкарана в дваж по-шибаната му памет!

— Това тъпо заслепено копеле Брандинг се превърна в заплаха за националната сигурност! Не може да види заложените в подобна система рискове, а като него са още куп тъпи политици! Всичко, което знаем — всяка тайна, събрана с цената на огромни усилия в международната сфера, ще бъде подадена в паметта на „кошера“, пак там ще е мястото на всичките ни секретни проекти! Вярно е, че той ще реши отбранителните ни проблеми, ще създава съответната стратегия хиляда пъти по-бързо от сегашната неефективна политическа бюрокрация. Но проектът „Кошер“ има и огромни недостатъци. Никой не знае доколко е неуязвим. Неговата технология е революционно нова и всички автоматически приемат, че системите му за защита са непробиваеми. Най-вече Брандинг. Но я си представи какво ще стане със Съединените щати, ако някоя неприятелска система проникне в „Кошер“? Нещастието ще бъде ужасно и непоправимо. Тази страна ще бъде минирана в самите си основи, всичко и всички ще бъдат изложени на заплаха!

Очите на Хау бясно горяха.

— Трябва да спрем Брандинг, дяволите да го вземат! — изкрещя той, а раменете му се приведоха напред като на боксьор. — Господи, как мразя това богато и привилегировано копеле! Всичко дължи на шибаното си семейство, той е вътрешен човек тук единствено защото е Брандинг, защото има стари връзки навсякъде! А кой съм аз? Чужд човек по рождение, бедно момче, проходило в скапаната ферма на баща си! Аз съм никой и трябва да се боря със зъби и нокти за трохите, които ми се подхвърлят!

Внезапно усети колко далеч отива и стисна устни. Рязко се завъртя към бюфета и си сипа солидна доза бърбън. Когато се обърна към Шизей, спокойствието отново бе заело място на лицето му.

— Ех, ако жената на Брандинг не беше умряла в онази нелепа катастрофа — въздъхна той. — Щяхме да го замесим в такъв хубавичък сексуален скандал, че нямаше накъде да мърда!

Шизей замислено го наблюдаваше.

Има нещо, което трябва да знам — промълви най-сетне тя. — Къде е границата? Докъде си готов да отидеш, за да събориш Брандинг?

— Нима още не си го разбрала? — отново се разтрепери от гняв Хау. — Ще направя всичко възможно за окончателното му ликвидиране! Това не е игра, която си играя от скука. Мисля, че разбираш…

— Естествено.

— Тогава ми кажи какво разбираш. Кажи ми какво искам да науча. — Той заплашително се наведе към нея: — Просветли ме по въпроса защо съм наел теб, въпреки че Брислинг провежда операция за дискредитиране на хората от института „Джонсън“, които са свързани с проекта „Кошер“!

— Това е губене на време — засмя се тя. — Тези хора са чисти. Ако успееш да предизвикаш скандал, Брандинг ще направи така, че всички последици да се струпат обратно върху гърба ти!

— Не върху моя — поклати глава Хау. — Аз се държа на почетно разстояние от цялата операция. Всичко е в ръцете на Брислинг, аз през цялото време съм на сянка.

— И все пак си губиш времето с нея.

— Не ти плащам да ме критикуваш! — ледено процеди Хау. — Затова бъди любезна и ми обясни как да не си губя времето!

Шизей не изпитваше абсолютно нищо, освен леко задоволство от факта, че бе успяла да се върне безпроблемно към своята обичайна методология. Вече не се чувстваше объркана, обвързана, уязвима. Всичко беше абсолютно ясно, интегралното цяло на Пустотата я обгръщаше като ръката на любящ родител.

— Смятам, че по въпроса за Брислинг сме единодушни — започна тя. — Той ще бъде пожертван. Ти несъмнено знаеш за приема в края на месеца, нали? — Имаше предвид приема в чест на германския канцлер, за който й бе споменал Брандинг. — Ще направя така, че да бъда там с Брандинг. — Хвърли кратък поглед към Хау и добави: — От теб искам да накараш Брислинг да действа срещу мен. Няма да е трудно, аз сама ще му предоставя повода. Прави каквото си намислил, но искам в нощта на приема той да проникне в дома ми. Искам го там непосредствено след като изляза.

Хау я гледаше дълго и изпитателно.

— Ще намериш начин, нали? — най-сетне промълви той. — Защото разбираш, че ако не унищожа Котън Брандинг, нищо не може да спре реализацията на проекта „Кошер“! — Тръсна глава и притеснено добави: — Но действаш прекалено опасно! Приемът е само няколко дни преди разглеждането на законопроекта АСКП в Сената! — Гласът му стана тих и натежа от злост: — Значи това е последният ми шанс да видя сметката на Брандинг!

Хау с нищо не издаваше задоволството си. Както обикновено, скандалджийската му тактика се бе увенчала с успех. Отдавна бе разбрал, че хората си вършат работата по-добре, когато са поставени на мястото си. Всички копнеят за признание, но когато го получат в прекомерна доза, бързо стават мързеливи и небрежни. Човек трябва да държи подчинените си на нокти и да ги ръководи с желязна ръка, за да извлича максимума на способностите им.

В светлината на тези мисли Хау стигна до заключението, че Шизей е заслужила наградата си. Махна с ръка към стола и тя видя костюмчето „Луи Феро“, елегантно преметнато върху облегалката.

— Това е за теб — каза той. — Обичам да възнаграждавам служителите си, които работят добре.

Шизей докосна дрехата и за миг се остави на удоволствието от контакта с финия вълнен плат. После пръстите й напипаха якичката от лисича кожа, обля я внезапна вълна на отвращение — толкова силна, че дори й се пригади. Съвсем в стила на този мъж беше да й подари нещо, което той харесва, нещо, което той счита, че трябва да носи тя. Както обикновено беше проявил нехайство към личните й предпочитания, беше пренебрегнал отвращението, което винаги бе изпитвала от кожените облекла, създадени след жестоки убийства на невинни животни.

Извини се и отиде в тоалетната. Погледна се в огледалото, опита се да се види такава, каквато я виждаше Дъглас Хау. Беше сигурна, че този човек може да стане опасен, ако му се позволи да разсъждава самостоятелно.

Прокле деня, в който се беше появила във Вашингтон и бе започнала търпеливо да работи за спечелване доверието на Хау. Но необходимостта и чувството за дълг, тези могъщи „гири“ неизменно ръководеха постъпките й. А Дъглас Хау притежаваше способността да превръща дълга на хората в тежка и продължителна болест.

За разлика от Кук Брандинг.

Направи тази пауза, просто за да разбере защо съзнанието й пак попадна под влиянието на Кук Брандинг. Отново се върна в онова състояние на напрегнато обвързване, което пречеше на обективния подход и го подменяше с емоциите. Погледна се в огледалото. Какво става с мен?

Прогони неспокойните въпроси от съзнанието си и си спомни колко беше щастлива в началото на операцията. Сега вече беше късно — краката й бяха стъпили на пътеката и връщане назад нямаше.

Кусунда Икуза притежаваше малко унизителна слабост към китайската кухня, а и към един определен ресторант в Шинюку.

Тези два факта бяха регистрирани в компютъра на Плъха. Когато влезе в ресторант „Тох-Ли“, разположен на върха на петдесететажния небостъргач Номура Секюрити Билдинг, никой не би познал в него човека, който се беше срещал с Нанги в Акихабара. Защото от главата до петите изглеждаше като преуспяващ японски чиновник — с безупречно ушит тъмен костюм, ослепително бяла риза и лъснати до блясък обувки.

Случайно се оказа, че салонният управител е приятел на негов приятел и така Плъха получи маса в съседство с тази, която бе резервирал Кусунда Икуза.

Самият Икуза все още не беше се появил, но на масата вече се беше разположил нисък и набит мъж, който отпиваше от чаша с мартини и преглеждаше последния брой на „Асахи Шимбун“.

Плъха не го познаваше, но това едва ли беше от значение. Беше на седмото небе, тъй като живееше за опасността — тя бе неговия начин да се отърси от строгите окови на йерархичната стълбица, върху която се гради животът в Япония.

Окото му не мигна, когато Танцан Нанги му възложи задачата да открие начин за компрометирането на Кусунда Икуза. Обратно — прие я с удоволствие, тъй като тя бе пропита с тежкото бреме на опасността. Плъха беше като Атлас — колкото повече го товареха, толкова по-приятно му ставаше.

В продължение на четирийсет и пет минути след приключването на срещата му с Нанги в Акихабара, той проверяваше дали някой не се интересува от него, плавно разширявайки окръжностите на изследваната територия. Накрая тя обхвана целия квартал. Едва когато се увери, че край него е чисто, той тръгна да търси Хан Кавадо.

Хан Кавадо бе един от най-сигурните „членове на екипа“ — така Плъха наричаше своите помощници. Обичаше този младеж и може би затова му възложи да следи действията на Джъстин Линеър — втората задача, която бе получил от Нанги.

Намери Хан Кавадо в дъното на барчето на „Мама“, зает с приключването на рапорта си по аферата Кавабана.

— Търся ключ към този човек — рече Плъха и се отпусна на съседното столче. Имаше предвид Кусунда Икуза. — Но по всяка вероятност ще ми трябва щанга, тъй като портата на Икуза-сан не се поддава на никакви ключове и трябва да бъде изтръгната от пантите. Няма друг начин да открием слабостите му.

— Опасна работа — поклати глава Хан Кавадо. — Говори се, че Икуза-сан не се доверява дори на собствената си майка. Просто да не повярва човек!

Плъха гледаше към окачения над бара пергамент.

Хан Кавадо потърка брадичката си с длан и попита:

— Какво знаеш за психиката на Кусунда Икуза?

— Моят компютър съдържа факти, а не психологически портрети — отвърна Плъха. — А от тях излиза, че този тип е пълен с положителни качества и неуязвим срещу всякакви опити за изнудване. Само че на мен не ми трябва компютър, за да съм наясно с Кусунда Икуза. Той е млад, арогантен, страстно обича властта — и всичко това го прави уязвим.

От този разговор бе изминала една плътно запълнена с интензивни проучвания седмица. И сега Плъха седеше в луксозния ресторант и чакаше.

Когато Кусунда Икуза се появи на вратата, мъжът с мартинито сгъна вестника си, сложи го в малко куфарче от крокодилска кожа и се изправи. Поздравиха се изключително топло и на Плъха задочно бе представен Кен Ороши, президент на „Накано Индъстриз“.

— Как е семейството, Ороши-сан? — любезно попита Икуза, докато се настаняваше край масата.

— Всички са добре, Икуза-сан — отвърна Ороши. Изпращат ви своите поздрави и благословия.

Плъха отбеляза, че поклонът на Ороши беше малко по-дълбок — нещо доста необичайно за човек с неговото положение и възраст (беше поне двайсет години по-възрастен от Икуза), въпреки безспорния авторитет на „Нами“. Обичаите изискваха, а възпитанието просто задължаваше Икуза да се поклони по-дълбоко в знак на уважение към по-стария човек. Но беше станало точно обратното.

Разговорът на двамата се завъртя около голфа — истинска мания в живота на съвременните японски бизнесмени. Кен Ороши бе платил над четири милиона долара за привилегията да стане член на голф клуба „Коганей“ — най-престижния в страната, в който само месечната такса за поддържане на терена надвишаваше три хиляди долара. При това бе прередил поне стотина кандидати единствено благодарение на факта, че Икуза беше ходатайствал за него като член на Управителния съвет.

Разговорът протичаше без любопитни за Плъха подробности и той си позволи да огледа луксозното помещение. Беше почти пълно, предимно с бизнесмени в строго облекло и чуждестранни туристи — главно американци с яки вратове и червендалести немци.

Очите му се спряха на млада жена, всъщност почти момиче. Макар и облечено в скъпи модни дрехи, то положително още нямаше двайсет и това си личеше най-вече от ъгловатите черти на лицето му.

Подобно на Плъха, и то седеше на близка до Кусунда Икуза маса. Кен Ороши беше с гръб към него и Плъха наостри уши, забелязал безпогрешно размяната на продължителни погледи между момичето и Икуза. Някакво оживление се мярна в погледа на момичето и то изведнъж се превърна в съвсем завършена млада дама. Лицето на Икуза не издаваше нищо, освен любезно внимание към Кен Ороши. Но пламъчетата в очите му, появили се след размяната на погледи с момичето, накараха Плъха да се заеме с внимателно наблюдение.

Момичето беше облечено в къс жакет на бели и черни квадратчета, под който се виждаше якичката на черна блузка от изкуствена материя. Кожената й пола беше в същия цвят, на кръста й проблясваше широк златист колан, леките сандали на краката й също бяха в тон с колана.

Гъстата й коса блестеше от гел, малката сърпообразна устица бе покрита с ярко червило. Плъха бързо стигна до заключението, че без майсторски положения грим, лицето й би било, меко казано, обикновено. Но очите й бяха умни и пълни с живот, а това бе далеч по-важно от дрехите и грима.

На съседната маса се появиха блюда с пикантна риба и гарнирани с черен боб охлюви. Икуза приключи темата е голфа и каза:

— Мисля, че може би ще намеря отговор на финансовите ви проблеми.

— Направихме всичко възможно да ги скрием от погледа на обществеността и се надявам това положение да се запази — отвърна Ороши.

— И двете страни са заинтересовани от това — кимна Икуза и деликатно измъкна от устата си тънка рибена кост. — А вие ще получите достъп до революционно нова технология за производство на компютърни чипове.

— Да не би да ми предлагате T-PRAM на „Сфинкс“? — засмя се Ороши.

— Да — отвърна Икуза. — Точно това ви предлагам.

Кен Ороши остави пръчиците си за хранене и отправи невярващ поглед в очите на събеседника си.

— Означава ли това, че „Нами“ е сложила ръка върху патента за производство на „Сфинкс“?

— Не съвсем и не още — отвърна Икуза, после си отряза ново парче риба и майсторски го прехвърли в чинията си. — Танцан Нанги има доста сериозни затруднения й му се налага да търси обединение между „Сато Интернешънъл“ и някой от големите производители на електронни компоненти. Вашето име се появи в списъка на възможните кандидати, а аз му дадох да разбере, че „Нами“ няма да има нищо против подобно сливане.

— Но Нанги-сан не е сам, дори не притежава технологията за производството на T-PRAM. Тя е собственост на „Томкин Индъстриз“ — компанията, която се ръководи от Никълъс Линеър. Много се съмнявам, че той ще се съгласи на някаква съвместна дейност.

— Линеър не е фактор в тази сделка — рече Икуза и плъзна в устата си хрупкава рибя опашка. — Вие ще преговаряте единствено с Танцан Нанги.

После разговорът се насочи към юридическата страна на въпроса и различните клаузи по бъдещия договор за коопериране. Вниманието на Плъха отново се насочи към момичето, което отпиваше от чая си с жаждата, с която лъвицата лочи кръвта на току-що убитата си жертва.

На Плъха това му се стори доста странно, но после изведнъж си даде сметка, че момичето е насочило цялото си внимание към разговора, който се водеше на масата на Икуза. То не намаля, дори когато двамата мъже се задълбочиха в технически подробности и сложна терминология. Напротив — лицето й грееше с онази концентрация, която се появява единствено върху лицата на артистите, осветени от ярките сценични прожектори.

Обядът приключи, чаят се изпи, деловите разговори свършиха. Двамата мъже се изправиха и си размениха поклони. Тръгна си обаче само Кен Ороши, елегантното куфарче леко се поклащаше в ръката му.

Кусунда Икуза се облегна назад и замислено отпи глътка чай. Плъха плати сметката си и с крайчеца на окото си забеляза, че момичето става и се насочва към вратата. Икуза бързо вдигна глава, лицето му потъмня. Очите му се впиха в очите на момичето.

Плъха не беше сигурен, но му се стори, че момичето за миг се поколеба пред този поглед, преди да се отправи към изхода.

Пет минути по-късно Икуза плати сметката и си тръгна. Плъха го последва.

Във фоайето за миг изгуби от погледа си едрото тяло на Икуза, после го откри — вече на тротоара. До него крачеше момичето от ресторанта и се усмихваше.

Плъха извади миниатюрния микрофон с насочено действие, който беше негово лично изобретение и включи магнетофончето в джоба си.

Икуза отправи многозначителна усмивка към момичето, зъбите му хищно проблеснаха.

— Не бих искал да си толкова настоятелна — каза той.

— „Защото не е разумно“ — добави тя с изумително точна имитация на осъдителния му тон. — Аз не съм разумна, Кусунда! Между нас трябва да съществува равновесие!

Плъха почти подскочи от изненада като чу начина, по който момичето употребява малкото име на Икуза.

— Не виждам никакво равновесие в нашите отношения — възрази Икуза. — Те се базират на взаимната полза, а тя никога не може да бъде балансирана.

— Както и да яздиш дракон, нали?

— Търсиш си белята, Килан. Понякога си мисля, че вършиш тези набези единствено, за да накараш баща ти да се обърне и да те види!

Сърцето на Плъха заблъска лудо в гърдите му, не можеше да повярва на ушите си. Кен Ороши имаше три деца — две момчета на около двайсет години и една дъщеря на около осемнайсет. Според данните в компютъра на Плъха името на дъщерята беше Килан. И ето я пред него от плът и кръв, свързана по някакъв тайнствен начин с Кусунда Икуза. Какво става, по дяволите?

В следващата секунда Икуза обърна гръб на Килан Ороши и изчезна в тълпата.

Черната вулканична скала се бе забила в небето с назъбена свирепа мощ. Колко епохи бяха отминали от последния гръмотевичен гърч на планетата, бълваща облаци от огън и газ? От пламтящия ад на миналото се бе издигнала планината Ходака, обречена на лед и мраз за много хилядолетия напред.

Този планински масив е може би най-опасния в цяла Япония. Цялото огромно пространство от Ниши на запад до Оку на североизток е изпълнено от остри като игли непристъпни върхове, чиито стръмни склонове от черен, вечно замръзнал гранит се спускат в главозамайващи пропасти. Дълбоките пукнатини по тези склонове наподобяват раните по възлестите ръце на стар боец.

Напуканата каменна стена Такидани, надвиснала над Долината на водопадите, с течение на годините става известна е едно друго име, използвано от всички алпинисти в памет на загиналите им тук другари — „Дяволското гробище“.

Непосредствено отвъд Такидани се издига мрачната грамада на Черния жандарм — остър като игла гол планински връх от застинала вулканична маса, покрит с лед. Страховит и заплашителен, той е истинска Касандра на Японските Алпи, роден сякаш от последното могъщо дихание на земята, изтръгнато от сърцевината на пламтящото й ядро.

Именно тук бе доведен Никълъс като момче, именно тук трябваше да докаже на Канзацу-сан, пък и на себе си, че подготовката му е преминала добре, че е по-добър от братовчед си Сайго.

И вероятно точно заради това беше умрял в „Дяволското гробище“, а мрачната стрела на Черния жандарм насмешливо се мержелееше във въздуха над главата му.

Не беше усвоил добре преподаваната материя, арогантността му беше попречила да разбере, че недостатъчно е овладял тайните на нинджуцу. Сърцето му не беше пречистено. Вместо да се концентрира за състоянието на умствена олекотеност, което олицетворява Пустотата — светлата пътека към познанието, той имаше единствената амбиция да се прояви по-добре от Сайго.

Сега разбираше, че в това отношение между двамата братовчеди не бе имало никаква разлика. Съперничеството помежду им се беше превърнало в мания — такава, каквато е обладавал Миямото Мусаши по отношение на своята „Книга на петте кръга“. И тази мания беше превърнала стремежа им към овладяване на бойните изкуства в личен, напълно егоистичен мотив. Сърцата им са били стегнати в тънка, а по-късно и в стоманено здрава мрежа на един и същи грях — омразата.

Това откритие го разтърси из основи, вече не беше сигурен, че иска да завърши докрай трудното си пътуване. На практика нямаше никаква представа преди колко време е било написано тайното послание върху пергамента на Киоки, не му беше съвсем ясно и съдържанието му. Дори Генши — братът на танжина, да бе живял някога край Черния жандарм, нямаше никаква гаранция дали е още жив.

Същевременно си даваше сметка, че ако се откаже от трудния преход, никога няма да разбере причините за състоянието си. Спасение няма да има и той ще изгуби всичко — Джъстин, семейството си, „Томкин Индъстриз“… Защото ясно чувстваше, че губи усет за самия себе си, а самоконтролът му се изплъзва като айсберг, насочил се към водите на океана.

„С разбирането ще дойде и окончателното отчаяние.“

Широ нинджа.

Пътеката от връх Ниши към Дяволското гробище беше толкова трудна и опасна, че вече почти не се използваше от туристи. Особено след двата нещастни случая през 1981 и 1982 година, когато десет души намериха тук смъртта си. Ходака и особено Дяволското гробище останаха привлекателни единствено за ограничен кръг професионални планинари.

Пречупено през призмата на времето, желанието на Канзацу да приключи с обучението на Никълъс на Ходака можеше да се обясни само по един начин — старият сенсей е искал да изкорени от съзнанието на момчето всяка мисъл, съзнателна или не, за съперничеството му със Сайго. Никълъс не можеше да види други причини за него.

Черният жандарм беше царството на смъртта, той нямаше място в живота на едно още неоформено момче.

Беше декември и дори безупречните служби по чистотата на Токио не бяха успели да извозят снега от тротоарите на града. Той лежеше струпан на купчини, почернял от сажди, омазан с автомобилни масла и проблясващ мазно с всички цветове на дъгата.

Такава студена зима не се помнеше повече от двайсет години, но въпреки това Канзацу и Никълъс потеглиха на североизток към Ходака. Снегът се стелеше на дълбоки преспи, природата беше превърнала планината в ледена пустиня. Пет-шест метрови козирки от замръзнал сняг бяха надвиснали над проходите, през които се изкачваха нагоре. Въздухът от дробовете им моментално се превръщаше в ситни ледени иглички и оставаше да виси в мразовития ден. Небето — странно оцветено в някаква смесица между тъмносиньото и аленочервеното, изглеждаше твърдо и едновременно с това крехко като черупка на яйце.

Никълъс беше бос. „Ледът и страхът са едно и също, беше казал Канзацу. Научиш ли се да не усещаш едното, няма да усещаш и другото.“

Ясно си спомняше, че денят на изкачването им беше чист и кристално ясен. До онзи миг не можеше да си представи откъде се появяват ураганите. Но планинската верига с нейните дълбоки каньони, непристъпни върхове и бездънни пропасти очевидно беше онази лаборатория, в която природата приготвяше сложната смес на своя гняв, добавяйки на воля дива и необуздана сила. Тук, горе, лъчите на слънцето могат лесно да прогорят кожата на лицето и ръцете ти, но със същия успех това може да стори и снежната виелица.

Бурята връхлетя, когато Черният жандарм вече се мержелееше в далечината. Никълъс беше приключил с приблизително половината от изпитанията, които му бе подготвил Канзацу-сан. И до днес обаче не можеше да разбере дали и бурята не беше част от тях.

Във всеки случай, една снежна козирка с дължина над двайсет метра тежко се откърти под напора на вятъра, изскочил изневиделица от каньоните. Никълъс, който се бореше за глътчица въздух, би трябвало да усети грамадата от сняг и лед, насочила се към него, слухът му би трябвало да долови многократно усиления от ехото тътен, въпреки воя на вятъра.

Но той беше зает с друго — бореше се с „харагей“, шестото чувство, което Канзацу го бе научил да открива в себе си. Това чувство — по същество предшественик на „Гецумей но мичи“, можеше да бъде ужасно за несвикналия с него човек. Контролирането му бе далеч по-трудно от откриването му. Никълъс все още не се познаваше изцяло, изпитваше трудност при манипулирането с „харагей“, което на практика далеч повече го дирижираше.

Снегът и ледът го затрупаха. Бурята го връхлетя отвсякъде, той изведнъж се оказа в плен на студа и мрака. Първо го обзе паниката. Когато откри, че не е в състояние да диша, съзнанието му хаотично се завъртя.

После паниката изчезна, кратка като светкавица в лятно небе. Тишината бучеше в ушите му. Ясно чуваше ударите на сърцето си и движението на кръвта в жилите си, многократно усилени от размерите на ледената му гробница. И странно, но именно това го оживи. Аз съм жив, каза си той.

В душата му се появи някакъв древен инстинкт и той си наложи спокойствие. А заедно с него се появи и „харагей“. Умът му насочи навън нежните си пипалца и пред него отново се появи външният свят. Моментално усети присъствието на Канзацу и спокойствието му нарасна.

Започна да копае, без да забравя новопридобитите си необичайни способности. Беше в състояние да „види“ Канзацу, който му показваше накъде да копае, в представите си виждаше как сенсеят копае от другата страна.

В гробницата му имаше незначителни остатъци от кислород и те бързо се стопяваха. Въглеродният двуокис сякаш всеки миг щеше да прогори дробовете му, тялото му пареше. Остана все така концентриран в задачата, която си бе поставил, не позволяваше на страха да отвлича вниманието му. Не чувстваше студ, не се страхуваше от смъртта.

Когато се показа като пиле от пробитата черупка на яйце, бурята го връхлетя с цялата си сила. Отворил широко уста, той поемаше неравномерни глътки живителен кислород, а Канзацу го издърпа от огромната купчина лед и сняг, прегърна го в здравите си ръце и потърси прикритието на надвесената над пътеката черна скала…

Изправен отново върху могъщата снага на Ходака, Никълъс отправи поглед към Черния жандарм, свидетел на отдавнашния му провал. Миналото се мяркаше като едва забележимо облаче пара в съзнанието му, като парцаливо бойно знаме, пронизано от острите планински върхове… Част от него не можеше да приеме, че отново е тук. Цял живот беше вярвал, че кракът му няма да стъпи никога вече на планината Ходака.

Но сега беше широ нинджа и всичко бе различно.

Небето беше мътно бяло, той изпитваше чувството, че се намира в някакъв чудовищен хрущял, който го откъсва напълно от реалния свят. Далечен вой го предупреди, че вятърът се е събудил. Първите капки дъжд — едри и тежки, бръснаха лицето му като сърдита любима.

Никълъс замръзна на мястото си. Отново, както преди много години, планината го посрещаше с буря. Вятърът духаше в гърба му, ураганът бързо настъпваше на север. Изтрещя гръмотевица, млечната черупка на небето се разцепи от ослепителна светкавица.

След секунда вече валеше като из ведро. Не беше точно дъжд, а по-скоро нещо като градушка, примесена с едри парчета лед, откъснати от вятъра. Скри се под една надвесена над пътечката скала и изведнъж му се стори, че точно под същата скала бе намерил укритие с Канзацу преди десетки години.

Потръпна, умората го сковаваше. Тялото го болеше на толкова много места, че вече не можеше да различи отделната болка. Белегът на главата му пулсираше и той неволно го докосна през плетената си шапка. Зъзнеше въпреки специалното алпийско яке и топлите дрехи под него. Зъбите му затракаха.

Наоколо се спусна непрогледен мрак. Стоеше вкопчен в студената скала, щръкнала в подножието на Черния жандарм, незначителен като насекомо върху гърба на слон. Беше нищо в сравнение с дивото могъщество на планината, незначителна песъчинка, подмятана от яростните талази на бурята, нищожна прашинка в необятната вселена.

Затвори очи и ритмично полюшна тялото си. Колко много му се искаше да заспи сред дивата вихрушка, да остане завинаги върху тялото на могъщата Ходака, да забрави страхове и притеснения, да престане борбата със зловещото състояние на духа, наречено широ нинджа…

Чу далечния зов на сирените и част от него неволно се устреми към облекчението, към приятната забрава. Пред очите му отново се изправи смъртта — сладка и съблазнителна като първа любов, от нея се излъчваше меланхоличен зов към скъпи и забравени спомени…

Рязко се събуди. Гърлото му беше така сухо и издрано, сякаш бе дишал сяра, а не кислород. Бавно примигна, все още не виждаше нищо от дупката, в която бе потърсил убежище. Не чувстваше краката си. Опита се да стегне мускули, удари с юмруци по бедрата си. Нищо. Беше напълно безчувствен.

Разбра, че умира. Дори да беше в състояние да скочи на крака, щеше ли да побегне? Искаше ли? И накъде? Бурята продължаваше да реве с пълна сила, заедно с нея се спусна и нощта — тежка, непрогледна, страшна…

Никълъс си даде сметка, че ако отново заспи, вече няма да се събуди. Напрегна ума си, принуди го да извика пред себе си отдавна избледнели спомени, да търси и най-незначителните подробности в тях. Не успя, беше уморен. Костите го боляха, трепереше от студ. Клепачите му бавно се спускаха над очите, главата му отскачаше нагоре с цената на върховно усилие, сърцето му страховито пропускаше по един такт във всеки миг, в който осъзнаваше, че се унася.

Трепереше от ужас. Не само защото губеше съзнателен контрол над тялото си, не само защото беше безпомощен. А защото усещаше, че част от съзнанието му ликуваше с приближаването на смъртта. Започна да се бори с тази част — така, както някога се бе борил с „харагей“.

Спомни си за Нанги, своя добър приятел. Спомни си за Лю Кроукър — приятеля, когото бе отблъснал поради собственото си чувство за вина. Спомни си за мъртвата си дъщеричка с бяло като вар лице под пластмасовото покривало на кувьоза, което не бе успяло да спаси живота и. Спомни си за Джъстин и огромната си обич към нея.

Не издържа и избухна в ридания. По лицето му се търкулнаха кристалните сълзи на отчаянието, които бързо замръзваха по скулите, клепачите и устните му. Едновременно с това бликаха в такова изобилие, сякаш целият бе направен от горчиви сълзи…: Най-накрая всичко свърши. След емоционалната буря настъпи спокойствието.

Празнота.

Нищо.

Със замръзнали по лицето сълзи Никълъс се унесе в сън. Отново се появиха гъстите изпарения и той стремително полетя сред тях. Надолу, все по-надолу…

Докато най-сетне пред него се изправи Смъртта.

— Ако добродетелта съдържаше своята награда в себе си, тя нямаше да бъде човешко качество — каза Танцан Нанги. — Щеше да бъде предопределена единствено за боговете.

Ревът на дългите редици блестящи машини за пачинко беше оглушителен. Още по-добре, помисли си Плъха. Тук сме на сигурно място… — Имах предвид Кусунда Икуза — каза той.

— Аз също — кимна Нанги. — Изглежда толкова добродетелен, просто защото това му носи полза.

— Но не и на „Нами“, така ли? — попита Плъха.

— Трябва да изследваме с изключително внимание мотивите на тези, които се намират в близост с източници на неограничена власт и едновременно с това проповядват алтруизъм. Човек се отнася подозрително към всичко, което му се поднася в чиста форма, но най-вече към добродетелите, тъй като те са неприсъщи на човешкия характер и никога не могат да се вградят в него без съпротива.

Блестящият Гинза навън се къпеше в дъжд. Вътрешността на денонощното заведение за пачинко си беше все същата: ярко осветена от разноцветен неон, влажна от потта на човешките страсти. Тук никога не затваряха и това Плъха харесваше особено много. Нанги знаеше, че той често идва да играе пачинко и така най-добре се разтоварва от тежестта на особената си професия, свързана с наблюдение, проникване на забранени места и събиране на информация.

— Възложих на един от помощниците си да прегледа записа на вирусната атака срещу компютрите ви — каза Плъха.

— Много сме обезпокоени от нея — поклати глава Нанги. — Моите хора не стигнаха до никъде.

— Идентифицирането на източника е моя работа — каза Плъха. — И ще ви призная, че никак няма да е лесно, Нанги-сан. Защото този вирус е създаден по съвсем нов начин. Няколко от машините за пачинко бяха свободни, но Плъха чакаше да се освободи тази, на която бе свикнал да играе. Японците бяха луди по тази игра, която наподобяваше американския флипер, но полето, по което се движеше топчето, беше поставено вертикално. Пачинко съществуваше от десетилетия, но, подобно на повечето неща в живота си, японците я харесваха най-много в съвременния й, напълно компютъризиран вариант. Някои от новите машини имаха вградени дори телевизионни екрани, за да може играчът да следи любимото си предаване, докато набира точки на таблото.

— Винаги играя на ей онази там — каза Плъха и посочи шестата машина на седмия ред. Пред нея приключваше играта си възрастна дама, която не беше напускала заведението от часове и постоянно се местеше от една машина на друга.

— Осигури ли охрана на Джъстин Линеър? — попита Нанги, докато Плъха се приготвяше да започне играта. Беше си купил само един жетон от касиера до входа на заведението и Нанги се попита дали наистина е толкова добър. Постигането на определен брой точки щеше да му донесе нови жетони от самата машина.

Плъха се облегна на любимата си играчка и кимна с глава:

— Възложих я на най-добрия си човек — Хан Кавадо, точно според вашите изисквания. Моля ви да не се тревожите повече за нея.

— Това е просто предпазна мярка — каза Нанги. — Все още нямам представа какво иска онзи „дорокусай“, но предпочитам да бъда предпазлив. Затова настоявам за пълна сигурност.

Плъха кимна и започна да играе. Спечели първата серия, но постижението му не бе особено високо и наградата бе един-единствен жетон. Пусна го в процепа и започна втората.

— В мига, в който видях Икуза в компанията на Килан Ороши, аз разбрах, че във връзката им няма абсолютно нищо добродетелно — върна се на темата той.

— Е, изявлението ти е доста категорично…

— Отношенията между Икуза и Кен Ороши също са особени — продължи Плъха. — Макар и по-възрастен с двайсет години, Ороши се държи напълно раболепно пред Икуза.

— Компанията му „Накано Индъстриз“ се намира в отчаяно финансово състояние — посочи Нанги.

— Чух вече за това.

— И си сред малцината, които го знаят — увери го Нанги. — Ороши обърна земята, за да го скрие от широката общественост. Честно казано, не мога да разбера защо още не е банкрутирал. Единственото, с което разполага в момента, е един наистина великолепен научноизследователски отдел. Готов съм да жертвам лявата си ръка за някои от гениите, които работят там. Всъщност, именно това ме накара да си спомня за „Накано“, когато Икуза започна да ме притиска. Веднага след сливането възнамерявам да използвам правото си на притежател на контролния пакет на „Накано“ ще стане моя собственост. Така ще получа не само разширението, което ми е необходимо, но и хиляда квадратни метра великолепни лаборатории заедно с опитния персонал — нещо, от което „Сфинкс“ отчаяно се нуждае. При това ще го получа почти без пари.

— Извинете, че ви задавам такъв въпрос, но защо ви бях необходим аз? — вдигна глава Плъха.

— За застраховка — отвърна Нанги. — Нямам намерение да подценявам Икуза-сан. Не искам никаква намеса от негова страна или от страна на „Нами“, когато започна да действам.

Плъха изгуби втората игра. Видял изражението на лицето му, Нанги загрижено попита:

— Какво те яде отвътре?

— Килан Ороши — отвърна Плъха. — Не е пионка, както предполагах. Освен това не мога да определя дали действията й са спонтанни, или преднамерени.

— Какво общо има това с мен?

— Не зная — поклати глава Плъха. — Може би сте прав, като подозирате, че това е просто непредпазлива постъпка от страна на Икуза. Той мисли, че тя се тика в ръцете му, само за да унижи баща си, когото дълбоко мрази. Но аз се чудя дали тя и само тя прави на глупак великия Кусунда Икуза?

— Интересно, много интересно — проточи Нанги. — Но за проучване от такъв вид човек трябва да разполага с неограничено време. За съжаление аз го нямам и съвсем скоро ще трябва да подпиша договор за сливане с „Накано“. Икуза работи много по-бързо, отколкото бях очаквал. Проектодоговорът вече е готов и юристите ми работят по него. Продължавай да наблюдаваш Икуза. Играта му с дъщерята на Кен Ороши е интересна, но нищо повече засега. Имам нужда от нещо, което би разрушило напълно неговата репутация, при това, без да разваля приятелството му с Кен Ороши.

— Икуза не играе комар — започна Плъха. — Няма дългове, не взема подкупи, съветите му винаги са безплатни. Ерген е и винаги проявява благоразумие.

— Не допускай грешката да смесваш „татемае“ — фасадата, с благоразумието — поклати глава Нанги. — Кусунда Икуза е умен мъж, който се крие зад добродетелите си така, както октоподът — зад мастилената течност на пипалата си. Връзката му е дъщерята на Кен Ороши не е случайна. А това не е постъпка на благоразумен човек. Прилича ми по-скоро на постъпка на един прекалено влюбен във властта мъж: постъпка, която пречи на разсъдъка му.

Плъха плъзна ръка по страничния плот на машината и направи нещо, което остана скрито от погледа на Нанги. Пред него се отвори някакво чекмедже и той измъкна два жетона оттам. Ето каква била работата, помисли си Нанги. Той бил просто измамник!

— Все пак не мога да се отвърна от чувството, че изпускаме нещо важно — рече Плъха и невъзмутимо продължи играта си. — Или пък разглеждаме ситуацията от погрешен ъгъл.

— След смъртта на императора властта на „Нами“ се увеличи хилядократно — каза Нанги. — И тази група стана опасна за Япония. Това недвусмислено се потвърждава от натиска, оказван върху мен. Затова в крайна сметка аз трябва да дискредитирам именно нея. Съборим ли Икуза, „Нами“ ще го последва!

— А дали имаме право на това?

— „Нами“ не съществува нито за Япония, нито за императора — хладно отвърна Нанги. — Тя е човешко творение и в това се крие нейната сила. Единствената й цел е да заграби цялата власт в тази страна и да я разпредели между своите членове. Замислена като страж на властта, тя постепенно губи фасадата си на талисман и започва да изпитва глад. Пламъкът е най-опасен, когато започва да съществува сам за себе си и престава да осветява пътя на другите.

— Но въпреки това пред него се прекланят министри и президенти на едни от най-големите компании в света.

— В такова общество живеем — поклати глава Нанги. — Хората винаги са се страхували от неизвестността, а Япония без император е един голям въпросителен знак. „Нами“ се стреми да извлече облаги от несигурността на нацията. Нейните членове са хищници, които добре познават вонята на мършата, от която се хранят.

Очите на Плъха, не се отделяха от малкото стоманено топче, което лъкатушеше по вертикалното поле на пачинко.

— Може би сте прав, че крайната ни цел, трябва да е „Нами“ — промърмори той. — Но в този момент просто не мога да мисля за нищо друго, освен за тайнствената връзка между Кусунда Икуза и Килан Ороши.

— Няма да те уча как да си вършиш работата — рече Нанги. — Но все пак те моля да бъдеш крайно внимателен, Пак. „Нами“ е изключително опасна групировка, тя е над всякакви закони, защото самата тя е закон. Помни, че те искам жив и до себе си, а не мъртъв и захвърлен в някой заден двор!

Плъха постигна максимален брой точки и получи цял куп жетони за игра.

Дейвид Брислинг гледаше през открехнатата врата Дъглас Хау, който разговаряше по телефона. Сърцето му се гърчеше от ревност. Проклета японска кучка, помисли си той. Откакто успя да се промъкне в обкръжението на Хау, нищо вече не е както преди. Направи опит да потисне пристъпа на остра завист, но точно в този момент Шизей се появи на прага и той не можа да се сдържи.

— Защо не присъствах на вашия разговор? — избухна той. — Нали уж аз ръководя операцията?

— Питай шефа си! — хладно го отряза Шизей, после включи ослепителната си усмивка и вдигна костюмчето пред лицето на Брислинг: — Видя ли какво ми е купил Дъги? Сигурно му е струвало цяло състояние! — Видя как лицето на Брислинг поруменява и избухна в смях. — Проблемът при теб е, че си чалнат! — просъскаха весело разтегнатите й устни. — И не мога да разбера какви функции изпълняваш! — Лицето й заплашително се приближи до смутения Брислинг: — Защо те държи Дъги, а? Може би, защото го разсмиваш? Или да му носиш костюмите на химическо? Трябва да приемеш действителността такава, каквато е, момчето ми! Ти си просто един хлапак, попаднал в света на възрастните. И винаги ще си останеш такъв! — Засмя се на пребледнялото му от безсилен гняв лице и го заряза.

Хау разговаряше с генерал Дикерсън, едно от протежетата му в Пентагона. Срещнал погледа на Брислинг, той му направи знак да се приближи и покри слушалката с ръка.

— Искам да свършиш една работа.

— Каква? — сопна се Брислинг. — Може би да отскоча до химическото, а?

Главата на Хау рязко се вдигна, ръката му освободи мембраната.

— Генерале, ще ви се обадя по-късно — промърмори в слушалката той и прекъсна разговора. — Какви ги дрънкаш, да те вземат мътните? — изрева срещу Брислинг той.

— Само повтарям това, което току-що ми каза японската кучка — намръщено отвърна Брислинг и проследи с очи шефа си, който излезе иззад бюрото и посегна за сакото си. В приемната дрънчаха телефони, секретарският екип на Брислинг се справяше безупречно е маловажните проблеми.

— Хайде — подкани го Хау. — Трябва да ида в S-1 да се видя със Стедман. — Имаше предвид Джон Стедман, доайена сред сенаторите на Капитолийския хълм. Откакто тази страна бе станала република, нейните политици винаги бяха мечтали за едно от седемдесет и петте „скривалища“ в сградата на Капитолийския хълм. „Животът започва на S-40“, обичаше да казва Хау, сам лишен от тази привилегия. Но Брандинг я имаше отдавна и това беше нещо съвсем в реда на нещата при неговото влияние и връзки. Което пък караше Хау да зеленее от завист.

— Остави Шизей на мира — каза сенаторът, докато Майкъл ловко се включваше в оживеното движение. — Тя не е твоя грижа.

— Винаги така казвате — въздъхна Брислинг. — Знаете ли, че ви нарича „Дъги“?

— Ами! — погледна го остро Хау, после въздъхна и поклати глава: — Пошегувала се е, Дейвид, просто е искала да те подразни… Господи, понякога не ти вярвам и това си е!

— Нищо! — стисна зъби Брислинг и една вена едва забележимо запулсира на слепоочието му. — Искам да зная какъв точно е нейният статут тук!

Не можеше да повярва, че Шизей е влязла дълбоко под кожата на сенатора, ненавиждаше я още от мига, в който Хау започна да я използва. Ненавистта му постоянно се засилваше и начинът, по който му беше говорила преди малко, сложи капак на всичко. Никога нямаше да й прости, никога!

— Шизей е слуга, Дейвид — сви рамене Хау. — Точно като всички останали всеотдайни и патриотично настроени слуги, които ми помагат да плувам в опасните води на вашингтонската политика. — На лицето му се появи дяволито изражение, дълбоко в душата си се забавляваше от откритата ревност на Брислинг.

— Оставете тези фъшкии за пресата! — възбудено викна младежът. — Тя няма нищо общо е нас и вие много добре знаете това!

— Така е — призна Хау с някаква странна смесица от задоволство и озлобление в гласа. — Само козинката между краката й струва повече от всички ви, взети накуп! — Беше му дошло до гуша от мърморенето на Брислинг. На практика още не го беше уволнил единствено заради ролята му на жертвено агне. Брислинг си беше пионка по рождение и винаги ще си остане такъв. Ще го изхвърля в момента, в който престане да ми бъде полезен, твърдо реши Хау.

Наведе се напред, вдигна слушалката на радиотелефона и в продължение на няколко минути разговаря с генерал Дикерсън. После, изпитващ странната необходимост да се погаври още малко с помощника си, той се приведе напред и доверително прошепна:

— Ще ти разкрия една малка тайна, Дейвид. Понякога козинката й е далеч по-умна от цялата ви банда, да знаеш!

Купето на лимузината се разтърси от гръмотевичния му смях, сълзи бликнаха от очите му.

— Можете да си правите шеги колкото щете! — нацупено отвърна Брислинг. — Но аз не й вярвам и не мога да разбера защо вие й вярвате! Ясно виждам как ви върти на малкото си пръстче, докато вие си въобразявате, че става обратното! Първоначално възнамерявахте да я използвате и в това нямаше нищо лошо, но нещата се развиват в съвсем различна посока. Тя влезе под кожата ви, зарази кръвта ви! Отрупвате я с подаръци и съм сигурен, че я искате! Искате я лудо, още в мига, в който се завърти около вас! Ето това вече е власт! Това означава пълен контрол!

— Свърши ли? — хладно попита Хау, вътрешно побеснял от гняв. Какво си въобразява този пикльо? Шизей беше съвсем права — Брислинг е обречена на пожертване фигура. Овладя яростта си с огромно усилие на волята. — Току-що изпратих кучката да убеди Брандинг, че трябва да я вземе със себе си на официалния прием, който Белият дом ще даде в края на месеца в чест на германския канцлер. И там ще го съсипя завинаги. Затова трябва да прекъснеш малката си операция в института „Джонсън“, имам друга работа за теб.

— Мразиш Шизей и си убеден, че влияе на моите преценки. Може би си прав, може би наистина е време да разберем цялата истина за тази жена. — Пусна една топла усмивка, накара чертите си да излъчват максимално доверие: — Това е задачата, която ти възлагам, Дейвид. Зная, че мога да ти имам пълно доверие. По една случайност зная, че Шизей държи цялата си секретна информация у дома, в спалнята си. Искам от теб да я изчакаш да отиде на този прием с Брандинг и веднага след това да проникнеш в дома й и да прибереш тази информация.

— Но… — Лицето на Брислинг притеснено се разкриви. — Това означава да вляза с взлом в дома й…

— Не разбирам какво искаш да кажеш, Дейвид — многозначително вдигна вежди Хау. — Използвай собствената си глава — това е единственият начин да си пробиеш път в град като този! — Обърна глава към прозореца и се загледа в редицата от паметници, точеща се край колата. Изпита чувството, че всички го поздравяват. — Струва ми се, че ти давам точно това, което искаш — шанс да ми докажеш колко струваш наистина… — Обърна се към помощника си и го дари с най-бащинския си поглед. — Досега съветите ми винаги са ти били от полза, нали? — попита. — Аз бях този, който те измъкна от клоаката на Сената, аз бях този, който те направи нещо по-различно от дребен чиновник. Сторих го, защото ясно виждах потенциалните ти възможности. — Доброжелателната му усмивка се разшири и ръката му се прехвърли през раменете на Брислинг: — Слушай какво ще ти кажа, Дейвид… Ти се изкачваш нагоре, момче. Днес си изпълнителен директор в личната ми канцелария, а утре… Кой знае какъв ще бъдеш утре, Дейвид?…

Смъртта си имаше име.

Никълъс отвори очи и смаяно ги закова в лице, което никога не бе се надявал да види отново.

— Канзацу-сан? — Гласът му бе дрезгав, едва доловим шепот. — Наистина ли си ти? Бълнувам ли? Мъртъв ли съм?

— Не си мъртъв — отвърна първият му сенсей по нинджуцу. — Но не си и жив. Все още…

Никълъс виждаше единствено лицето му и с удивление отбеляза, че то бе съвсем същото, каквото бе при последната им среща в далечната 1963 година. Невъзможно, помисли си той. Но мислите му бяха объркани и неясни, все още в плен на вечния лед.

— Къде сме?

— В Лимбо — отвърна Канзацу. — Домът ми на Черния жандарм.

— Дом?! Тук, на върха?! — Колко странно звучи гласът ми, Господи! Кухо и някак безжизнено…

— Лимбо е мой дом, но е по-скоро нещо като убежище. Можеш да мислиш за него като за манастир — свято място на сила и тишина. — Очите на Канзацу потънаха в неговите: — Нима не се нуждаеш точно от такова място, Никълъс?

Никълъс се опита да кимне в знак на съгласие, но вместо това потъна в дълбок сън. Сънува Черния жандарм, издигащ се от дълбините на собствената му душа.

Две седмици след завръщането си във Вашингтон Котън Брандинг заведе Шизей в института „Джонсън“. Едва сега бе успял да намери пролука сред многобройните си задължения в Сената.

Институтът, мечта за най-добрите студенти от МИТ и Станфорд, се помещаваше в голяма тухлена сграда, строена още в началото на века. Някога тя се е намирала в полето, но днес вече бе в центъра на Вашингтон, на „Девъншайър Плейс“, само на една пряка от моста на „Кънектикът Авеню“.

Фактът, че сграда, строена някога за изложение на произведения на изкуството, днес се използваше за изключително сложни лабораторни изследвания, говореше повече за столицата на Съединените щати от всички произнесени в Сената речи, взети заедно.

Макар външният й вид да беше все така красив, вътрешността й отдавна бе изгубила своята привлекателност. Котън Брандинг, който приемаше модернизацията като нещо обикновено, продължаваше да мисли, че институтът „Джонсън“ е център на вселената — не по-малко красив от останалите музеи по света.

Дойде да присъства на демонстрацията на последните постижения на проекта „Кошер“. Демонстрация, организирана специално за него, тъй като разработките продължаваха да се намират в експерименталната си фаза. Въпреки това беше взел и Шизей със себе си, вероятно защото се гордееше с работата между тези стени — работа, която до немалка степен отговаряше на собствените му амбиции.

Влязоха в продълговатото преддверие, стъпките им закънтяха по мраморните плочки на пода. Сградата беше оборудвана с изключителна охранителна система, истинско произведение на изкуството. Шизей даде на дежурния служител всички основни данни за себе си — имена, дата и място на раждане, месторабота. С интерес наблюдаваше как една млада жена ги въведе в екрана на своя компютър, изчака частица от секундата и принтерът започна да бълва обратна информация за посетителката, включително и снимка. Младата жена подаде информацията на дежурния служител, който внимателно я прочете и още по-внимателно се взря в гостите. Кратко кимване им показа, че трябва да минат през проверката на металния детектор, като предварително тя предупредиха да опразнят джобовете си. Чантичката на Шизей бе проверена на рентген заедно със съдържанието на джобовете им. После Шизей трябваше да свали бижутата си, за да бъдат подложени на спектрометричен анализ.

Снеха отпечатъци от пръстите им, след което ги накараха да погледнат в окуляра на някаква извита машина, която заснемаше шарката на ретината им и автоматически я сравняваше с оригинала в своята памет — в случая това стана само с очите на Брандинг.

После казаха по няколко думи пред малка решетка в стената. Зад нея имаше сложен компютър, който записваше и съхраняваше в паметта си пълния спектър на гласовата им характеристика.

Най-сетне получиха по една оформена с помощта на лазер табелка, чийто невидим код им позволяваше еднократен достъп в сградата.

— Това ли е всичко? — попита ехидно Шизей, докато дежурният с жест ги покани да влязат.

Брандинг едва доловимо се усмихна.

— Ако се върнеш следващия месец, положително ще ти се наложи да дадеш и кръв. Чух, че работят върху проблема за незабавна идентификация с помощта на червените кръвни телца.

Доктор Рудолф — висок и слаб мъж с тънки мустачки и изразителни вежди, ги очакваше зад втория пункт за компютърна проверка. Голата му глава блестеше като билярдна топка, само край ушите и врата се забелязваха остатъци от рядка, прошарена коса Шизей беше сигурна, че в свободното си време човек като него отглежда кучета или рози — толкова спокоен и търпелив й се стори той. Очите му ги огледаха с вниманието, с което гледаха, лабораторните уреди, сухата му ръка стискаше здраво. Брандинг му представи Шизей и доктор Рудолф разсеяно кимна с глава.

— Пушите ли? — обърна се към нея той. — Не? Чудесно, тук това е строго забранено.

После се обърна и ги поведе по тих и безлюден коридор. Дискретното осветление и дебелите килими са много по-подходящи за кабинета на някой министър, помисли си Шизей.

Доктор Рудолф отвори едва врата и се отдръпна да ги пропусне пред себе си. Помещението приличаше на заседателна зала с голяма овална маса в средата и редица от столове с високи облегалки около нея. Пред всеки от столовете имаше стъклен пепелник, гарафа за вода с цвят на мед, две чаши, бележник и писалка. В средата на голямата маса — там, където обикновено се поставят цветя, беше монтирана продълговата черна кутия от пластмаса. Върху горната и част имаше три реда различно оцветени бутони и няколко металически превключватели.

— Сядайте — лаконично ги покани доктор Рудолф.

Шизей се огледа. Едната от стените на помещението беше изцяло от чисто бяла пластична материя, върху която бе гравирана подробна компютърна карта на земята. Всичко останало имаше съвсем обичаен вид. Тя изпита леко разочарование, тъй като бе очаквала да види сложна лаборатория.

— Както вече сте информирани, проектът „Кошер“ има за цел създаването на изкуствен интелект по съвършено нов, бих казал революционен път — започна доктор Рудолф. — В тази насока са правени немалко опити, дори в този момент някои от тях продължават. За съжаление всички те са обречени на провал. С изключение на „Кошера“. Защото създаването на изкуствен интелект е невъзможно при използването на конвенционални компютри. Тези тромави апарати могат да ни помогнат например при поставянето на правилна диагноза за лечение и други неща от подобен характер, но извън експерименталните лаборатории са безсилни дори в изпълнението на такива рутинни задачи като разпознаване на определени форми и тяхната промяна. Казано с две думи, компютърните процесори или мрежата от такива процесори, предварително програмирани да извършват определени операции, не могат да създадат универсален изкуствен интелект.

— За постигането на тази цел е необходим мозък. А какво представлява той? Милиарди неврони — човешкият еквивалент на процесорите — които извършват едновременно огромно количество разнообразни операции. Именно това е и нашата цел тук — да събираме и съхраняваме информация по начина, по който това върши човешкият мозък — едновременно и същевременно с това при осигуряване на безкрайно разнообразие. Оттук идва и името на проекта — нашата система твърде много наподобява клетките на пчелните пити в кошера.

Доктор Рудолф потърка ръце и добави:

— Но стига приказки. Аз съм те извикал тук за демонстрация, Кук. — Кимна към пластмасовата кутия в средата на масата и добави: — Вземи, ако обичаш, дистанционното управление.

— Предпочитам приятелката ми да вземе участие в демонстрацията — рече той.

— Както желаеш — кимна Рудолф, натисна някакъв бутон и осветлението угасна. Едновременно с това стенната карта се заля от ярка светлина, сякаш се намираха в бродуейски театър. Няколко точки върху нея започнаха да пулсират. — Намираме се в Центъра за ръководство на военните операции, разположен под Белия дом — информира ги ученият. — Задействана е системата за антиракетна защита, което означава, че срещу Съединените щати са изстреляни няколко балистични ракети от три различни площадки. — Червените точки мигаха и се приближаваха към тях, едновременно с това се появиха жълти мигащи светлини, които посочваха точното място на изстрелването — на съветска територия, край югозападното крайбрежие на Сибир.

— И аз трябва да определя дефанзивната или офанзивната тактика с помощта на „Кошер“, така ли? — попита Шизей, без да сваля очи от разноцветните копчета по черната кутия.

— Не — поклати глава доктор Рудолф. — В ръцете си вие държите стратегията на руснаците. Естествено, работата ви ще се подпомага от конвенционални компютри. Дори ще видите съветите, които ви дават на малкия екран до кутията. Но сама трябва да решите как и кога да изстреляте втората, а ако оцелеете — и третата серия ракети.

— Ако оцелея ли?

— В момента защитата на Съединените щати е поверена изцяло на компютъра „Кошер“ — отвърна доктор Рудолф. — И Третата световна война е вече в ход.

Червените точици на руските ракети вече бяха изминали половината от разстоянието до целта си. Шизей видя как срещу тях се издигат зелени точици. Миг по-късно започнаха серии от жълто оцветени експлозии, показващи, че вражеските ракети са взривени в атмосферата.

Шизей изстреля втора, двойно по-голяма вълна от нападателни ракети, а после поиска съвет от компютрите. Вдигна очи точно навреме, за да види как рояк от зелени светлинки се бе насочил към територията на СССР. „Кошерът“ бе успял да защити Америка и вече отвръщаше на удара с удар.

Натисна бутона за идентификация на ракетите, получи я и поиска система за защита. Зачака, обзета от нетърпение. Зелените точици се приближаваха все повече до целта си. Вдигна няколко ескадрили бомбардировачи, раздели ги на четири и ги отправи срещу врага. В отговор видя оранжевите точици на американските изтребители, излетели незабавно от самолетоносачите, разположени в океана. Нима всичко това се вършеше от „Кошера“? Нима той беше гениалният стратег, който предвижда всеки ход от нейна страна? Не, това не е възможно!

Отново потърси съвет от компютрите си, после отчаяно включи в действие атомните подводници и автоматичната антиракетна система на Съветския съюз. Идентификациите се превърнаха в пълноводна река, компютърът не успяваше да ги обработи, тя самата не знаеше коя бойна единица да защитава. Все пак компютрите й успяха да взривят няколко от американските ракети по време на полет, но останалите достигаха целите си и Шизей виждаше как собствените й площадки една по една излизат от строя. Още преди да се осъзнае, ескадрили от бомбардировачи „Стелт“ блокираха атомните й подводници. След това Москва бе изтрита от лицето на земята, а на нейно разположение останаха само няколко бомбардировача. Какво да правя, безпомощно се запита тя и усети, че започва да се поти.

— Достатъчно ли ви е? — попита доктор Рудолф и гласът му изкънтя в тишината на стаята.

— Да — отвърна прегракнало Шизей и отблъсна черната кутия по-далеч от себе си. — Но колко убедително може да прозвучи всичко това? Аз не разбирам нищо от ракети и антиракетни системи. Докато „Кошера“ разполага с цялата възможна информация по този въпрос.

— „Кошерът“ знае точно толкова, колкото знае компютърът, който беше на ваше разположение — отвърна доктор Рудолф. — Тук му е мястото да добавя, че той е изключително точно копие на онзи, който действа в Кремъл.

— Но разликата… Разликата е смазваща! — прошепна Шизей.

— Точно, така — невъзмутимо кимна доктор Рудолф. — Все едно, че един и същ тест за интелигентност се предлага на съвременен човек и праисторически динозавър. — После потърка ръце и попита: — Как беше демонстрацията, Кук?

Брандинг се разтапяше от щастие. Вече всичко беше в ръцете му, просто можеше да го пипне. Компютърът „Кошер“, за който бе рискувал цялата си кариера, вече беше действителност! Рудолф и гениалният му екип бяха успели да го измъкнат от неясната теория, бяха го подложили на далеч по-тежки изпитания от първоначално планираните. Брандинг беше присъствал и на тях, тогава чувстваха, че имат основания да продължават и нищо повече. Докато това тук вече беше успех, огромен успех! Компютърът можеше да говори, отначало отделни думи, после изречения и цели параграфи. Мозъкът му е жив, той е тук и е изцяло на негово разположение.

— Какво ще кажеш, Шизей? — попита Брандинг, задавен от силата на емоциите.

— Аз… — Шизей все още не беше се отърсила от смайването. — Възможно ли е да го видя този „кошер“?

Доктор Рудолф погледна към Брандинг:

— Ти решаваш, Кук. Тя е твой гост.

— Добре — кимна сенаторът.

Самият „кошер“ се оказа скрит три етажа по-долу, под мазето на стогодишната къща. Там бяха използвали доста експлозиви, за да пробият солидната скала, върху която се държаха основите. Когато Шизей го видя в средата на секретната лаборатория, тя все още не можеше да повярва на очите си.

— Хайде, стига! — извика тя. — Та това тук е голямо колкото джобното ми тефтерче! Не може да бъде онзи могъщ компютър!

— Може и още как! — грееше от задоволство доктор Рудолф. Ръката му се насочи към странния триизмерен осмоъгълник, чиято повърхност беше изцяло от медно-берилиева сплав. — Това е „Кошера“! Това е вашият противник по време на неотдавнашната симулация на Третата световна война! Сега сте убедена, че името му е подбрано изключително подходящо, нали? Той наистина е един свръхинтелигентен мозък, един истински изкуствен интелект. Няма нищо общо с човешката ни представа за подобни машини, която винаги е свързана с отделните елементи. Неговите елементи са милиарди, но работят едновременно и в пълен синхрон. За създаването му беше необходима изцяло нова, наистина революционна технология. Резонансните му чипове са направени не от силикон, не дори и от най-съвременните свръхпроводникови материали — алуминиево-галиевите арсениди. За нас дори тази технология е стара. „Кошера“ работи изцяло с мултилазерни чипове и сами имахте възможност да се уверите в тяхната работа — изпращахме кодирани светлинни сигнали със скорост, която се измерва с време, равно на една десетмилиардна част от секундата. Те се превръщат обратно в електронни сигнали чрез особен пласт от монокристални диаманти. В резултат разполагаме с чип, който не само обработва информацията с умопомрачителна скорост, но и я изолира от огромното количество топлина, което се отделя при обикновеното осъществяване на подобен род операции. Накратко казано, в сравнение с този кошерен мозък, всички останали компютърни системи изглеждат смешно тромави.

— Затова нямах никакъв шанс срещу него — поклати глава Шизей.

— Дори Джордж Патън на върха на славата си не би имал по-голям шанс от вашия — увери я доктор Рудолф.

— Но защо вече не се използва, след като е толкова бърз, интелигентен и умее да планира всичко? — попита Шизей.

— Току-що проведената демонстрация е началото — отвърна доктор Рудолф. — По принцип трябва да бъде държан в нещо като карантинен период, все още разработваме някои второстепенни проблеми. Защото „Кошера“ все още не е компетентен във всички области на живота.

— Не се ли страхувате, че някой може да се добере до този изключителен мозък? — попита Шизей.

— О, не — ослепително й се усмихна доктор Рудолф. — Освен системата за сигурност, с която вече имахте възможност да се запознаете, и която, бих добавил, е само малка част от общата ни система за сигурност, „Кошера“ е програмиран със своя вътрешна система за сигурност, която изключва както възможността за непозволено проникване в него, така и вирусни атаки от всякакъв вид. Мога да ви уверя, че рожбата на Кук Брандинг е напълно обезопасена!

— „Кошера“ е твоя рожба — поправи го Брандинг. — Аз съм само кръстникът.

— Благодаря, Кук — сведе глава доктор Рудолф. — Елате в кабинета ми, кафето сигурно е готово. Ще си позволя да ти отнема малко време с финансовите изисквания за следващата година…

— Шизей?

— Идвам, Кук. — Очите й все още не можеха да се откъснат от фантастичната машинка, която беше в състояние да мисли като човек. Направи крачка към тях, но десният й крак изведнъж се подгъна и тя почти се просна по очи. — Добре съм, добре съм — размаха ръце по посока на разтревожените мъже тя. — Просто трябва да продължа боса!

Обърна се с гръб към двамата мъже, събу обувките си. От вътрешността на счупеното токче измъкна малък цилиндричен предмет и светкавично го пъхна под плота на масата, върху която бе поставен „Кошера“. С бясно блъскащо сърце усети как лепкавата повърхност на цилиндърчето захваща здраво дървото, точно под осмоъгълната форма на компютъра. В следващия миг вече се беше извърнала към тях и щастливо се усмихваше:

— Кафе! Чудесно! Просто умирам за една чаша!

Късно следобед Томи Язава се върна в полицейското управление. Целият ден бе разпитвала помощниците на доктор Ханами и доктор Муку — персоналът в лабораториите и рентгена, изобщо всички, които са били в тесен контакт с двата кабинета. Прегледа и списъците с пациенти на двамата лекари за предишните шест седмици, търсейки нещо, което да я насочи към самоличността на убиеца.

От начина, по който бяха извършени престъпленията, беше ясно, че убиецът се е познавал с жертвите си. Това особено ясно личеше в случая с доктор Муку, който беше убит отблизо и без да оказва съпротива. Томи не можеше да си представи как някой, дори страховитият нинджа, с когото сама се бе сблъскала, ще проникне в кабинета на психиатъра и ще му вкара в окото цигара, натъпкана с фосфор. Именно фосфор беше открил лабораторният анализ върху лицето на доктор Муку. В заключение се казваше, че „силен пламък е проникнал през външната и вътрешната обвивка на ретината, очния нерв и очното дъно“. С други думи — пламтящият край на цигарата бе пробил цялото око и бе стигнал до мозъка, причинявайки бързата му смърт.

Според заключението на съдебния лекар, а и според това на самата Томи, убиецът не само се е намирал в близост до своята жертва, но е действал светкавично и изненадващо. Дрехите на доктор Муку не носеха следи от борба, не бяха дори измачкани. Кабинетът му беше безупречно подреден, нямаше никакви следи от борба. Заключение: Муку е познавал своя убиец. Предположение: Ханами — също.

Останалата част от следобеда Томи прекара с телефон в ръка. Търсеше познати и приятели на Ханами, опитваше се да ги свърже с тези на Муку, да намери нещо общо между тях. Беше поискала подробен доклад за семействата на двамата лекари — не защото очаквате да открие нещо важно, а просто защото бе свикнала да върши работата си както трябва и нищо да не пропуска.

До този момент бе научила, че Муку е бил вдовец, а Ханами е живял в отлична хармония със съпругата си. И двамата са били бездетни.

Когато приключи с набирането на номерата по списъка си — успя да открие едва една трета от хората в него — тя остави телефона и отиде при Сенжин. Имаше нужда от съвет, а в сведенията се споменаваше, че той лично се е консултирал на няколко пъти с доктор Муку относно заподозрени в убийства хора.

Смрачаваше се, повечето служители от дневната смяна вече си бяха тръгнали, голямата сграда бе далеч потиха. Но Сенжин си беше в кабинета.

— „Психопатията не е лицето на злото“ — така каза веднъж доктор Муку — отговори на първия й въпрос той. — „Тя е по-скоро лъч светлина, долетял до нас от отдавна забравен фар. Психопатът може да приеме и търпи край себе си единствено самотата“… — Сенжин бавно кимна с глава: — Да, помня отлично Муку-сан. Смъртта му е голямо нещастие за нашия отдел. Благодарение на неговите познания за психиката на престъпниците аз успях да идентифицирам, изолирам и заловя Курамата, Шигеюки и Тоширох — трима от най-търсените терористи в тази страна.

— Какъв човек беше той? — попита Томи.

— Муку-сан ли? — сбърчи чело Сенжин. — Трудно е да се каже. Беше изключително умен, разбира се, но и някак, бих казал, вглъбен… Не търсеше самоизявата, по моя преценка не беше от добрите оратори… Силата му беше в разсъдливостта.

— От това, което съм събрала до момента, личи, че не е имал много приятели.

— Бих се учудил, ако беше обратното — каза Сенжин. — Макар и изключително умен, Муку-сан беше доста упорит и своенравен човек. Силно се съмнявам, че с този характер би могъл да има близки приятели.

— Можете ли да ми разкажете малко повече за него?

Сенжин стана и излезе иззад бюрото си.

— В тази връзка искам да ви питам какво става с Никълъс Линеър. Върнал ли се е в Токио?

— Доколкото знам — не — отвърна Томи. — Никой не знае къде е, и в това отношение изпитвам нещо като облекчение. Защото „Червената армия“ едва ли ще успее да го докопа.

— Да се надяваме — отвърна Сенжин. — Макар че на ваше място не бих го изпускал от погледа си. Ще ви дам един съвет — открийте го при възможност веднага!

Той се беше изправил толкова близо до нея, че гърдите й почти го докосваха. Лицето й пламна, ноздрите й се разшириха. Пое дълбоко аромата на мъжкото му тяло, сякаш бе никотинов дим. Изпита остро чувство на срам. Не от еротичните си видения, а от факта, че не бе се дръпнала още в началото, както би трябвало да постъпи. Въпреки всичко не помръдваше.

— Как се чувствате, Томи-сан? — попита я Сенжин. — Неотдавна преживяхте сериозен сблъсък…

Чула го да произнася малкото й име, тя усети как по гърба й залазиха мравките на възбудата. Това също беше неблагопристойно поведение — нелюбезно поради интимната нотка, която внушаваше. Но Томи не успя да открие обида в душата си.

— Чувствам се достатъчно добре — отвърна тя с леко потрепващ глас. — Разбира се, ако не обръщам внимание на някои натъртени места по тялото си. — Установи, че й е трудно да си поеме дъх, но въпреки това добави: — С интензивна работа ще забравя кошмарите. — Сърцето й лудо блъскаше.

— Виждам, че основателно съм се тревожил за вас — каза Сенжин, протегна ръка и повдигна брадичката й. — Вие сте изключително всеотдайна служителка.

Коленете на Томи омекнаха от докосването му. Безмълвно се помоли на боговете да не изгуби съзнание. В кабинета изведнъж стана много горещо. А после дъхът й окончателно замря, тъй като главата му бавно се приведе надолу и устните му се впиха в шията й. Устата й се разтвори, клепачите й затрептяха. Чу го да прошепва името й, някъде далеч-далеч.

— Ела — едва чуто каза той и тя мълчаливо се подчини. Той я изведе от кабинета си и тръгна пред нея по почти пустия коридор. Вкара я в едно малко помещение, което се използваше за склад.

Затвори вратата зад себе си и превъртя ключа. От малкото прозорче високо на насрещната стена се процеждаше слаба и разсеяна светлина. Томи усети как някакви рафтове зад нея се впиват в тялото й. Беше толкова тясно, че никой от тях не можеше дори да се обърне.

— Какво… Какво става? — объркано прошепна тя, макар тялото й чудесно да разбираше всичко. Вътре в себе си тя бе сигурна в това, което предстоеше да се случи още от мига, в който Сенжин стана от бюрото си и се приближи до нея.

Усети устните му върху своите. Неволно разтвори уста и потръпна от удоволствие, когато езиците им се докоснаха, а след миг и здраво се преплетоха. Господи, най-сетне! Искам това да продължи вечно!

Почувства как полата й се вдига нагоре, ръцете му обхванаха бедрата й. После той се отпусна на колене, а Томи беше толкова смаяна, че не можеше да отрони нито звук. Когато езикът му откри пламналата рана между краката й, тръпнеща от желание за него, тялото й се разтърси от могъща тръпка. Имаше чувството, че бавно се плъзга в гореща баня, мускулите й омекнаха, костите й сякаш се стопиха. Съзнанието й бе абсолютно пусто, сякаш промито от силен наркотик. Някак унесено си спомни как бе мечтала за този миг, макар никога да не бе допускала, че той действително ще настъпи. Спомените за тайните й блянове се смениха с действителността, завъртяха се в безумна вихрушка. Колко нощи бе лежала с широко разтворени очи и се бе докосвала по начина, по който в момента я докосваше Сенжин! Колко пъти си бе представяла, че той е до нея, над нея, вътре в нея! И ето че бляновете се бяха превърнали в действителност, в някаква сюрреалистична постеля, върху която бавно се раздвижваха пламналите й бедра.

Духът й, лек и безплътен, се рееше на воля в малката и задушна стаичка. Едва доловимата миризма на пот — нейната пот, нейната възбуда — беше като аромата на фин парфюм, невероятно приятен букет, от който ноздрите й се разширяваха, а от устата й се изтръгваха тихите писъци на неземната наслада.

Накрая сякаш цялата вселена се вмести в пламналото й тяло, бедрата й полудяха, ръцете й хванаха мократа от пот глава на Сенжин и я притиснаха с огромна сила в пролуката между широко разтворените й нозе, светът изчезна от помътеното й съзнание. И когато помисли, че всичко вече свърши и започна да се отпуска, той внезапно се изправи и проникна дълбоко в нея с цялата си мъжка мощ, очите й се обърнаха с бялото навън, усещането й за неземна наслада нахлу в душата й с такава сила, че тя моментално забрави насладата, която бе изпитвала само допреди миг и бе приела за връх на удоволствието.

Искаше повече от плътта му, пръстите й трескаво раздърпаха възела на вратовръзката му и разкопчаха ризата му до кръста. Езикът й побесня по шията му, докосна грубото, очертание на отдавна зарасналата рана, устните й нежно я целунаха. Пот засмъдя в очите й.

Хлипаше от щастие на гърдите му, ханшът й яростно отговаряше на мощните му тласъци, краката й се обвиха около кръста му, устните й хапеха солената му плът. Вече не бяха двама души, вкопчени един в друг в тясното помещение. Превърнаха се в едно цяло — изгарящо в пламъци, топящо се, лудо…

Когато всичко свърши. Томи усети вкуса на кръвта му по устните си. Отпусната в прегръдките му и увила крака около кръста му, тя се вслушваше в нестройното блъскане на сърцата им, доволна от мрака, доволна дори от нетърпимата горещина. Не можеше да си поеме дъх, но и това й харесваше. Сякаш двигателят, който бяха създали с телата си, отнемаше всичкия кислород наоколо. Слепоочията й лудо пулсираха и тя съзна, че каквото и да се случи оттук нататък, част от него й принадлежи завинаги. Не знаеше какво съдържа тя — емоция, чувство или нещо далеч по-ефимерно… Не беше време за дефиниции, още по-малко за равносметки. Беше време за възприемане на тайнственото и неизвестното, за преклонение не само пред самото им съществуване, а дори и на самата представа за тях.

После, като крадец в тъмна нощ, в съзнанието й се промъкна тревожният въпрос: Господи, какво направихме?

Отдръпна се от него. Стори го с мъка, сякаш телата им бяха залепени с необичайно здраво лепило. Зададе въпроса на глас, повече на себе си, отколкото на него:

— Какво направихме, Омукае-сан? — Откри, че трудно си поема дъх.

— Вероятно се спасихме — тихо отвърна той.

Затворен в тясното пространство и пълната интимност на телата им, този отговор й се стори чудовищно шокиращ.

— Какво искате да кажете? — смутено попита тя, макар сърцето й да знаеше всичко, макар душата й да чувстваше правотата на думите му.

— Не е тайна, че ти не беше щастлива, Томи — нежно промълви той.

— Но как вие?… На никого нищо не съм казвала!

Той не обърна внимание на избухването й и тихо се разсмя:

— Ами аз… Нима някой познава отблизо железния Омукае? Просто няма кой знае какво за казване… Животът ми е празен и безсмислен, ако не се брои работата… — Ръката му я докосна в мрака, тялото й потръпна сякаш ударено от ток. — Но сега имам чувството, че най-сетне всичко идва на мястото си. Вече и над моето небе блестят ярки звезди… Има луна, а дори и слънце… — От устата му се откърти тежка въздишка: — Ех, Томи!

— Не! — извика тя, откъсна се от прегръдката му и рязко отвори вратата. Хладният въздух в коридора, контролиран автоматично от климатичната инсталация на сградата, рязко я блъсна в гърдите, тя неволно изхълца. После се овладя и изтича в дамската тоалетна.

Наплиска лицето си със студена вода, изми и разгорещеното си тяло. Нито веднъж не се погледна в огледалото, сигурна, че в него ще види не своя, а неговия образ.

Беше абсолютно зашеметена от мисълта, че може да има отношения с мъж като Сенжин Омукае. Докато тези отношения бяха просто мечта и игра на въображението, всичко беше наред. Но прехвърлени в действителността, те се превръщаха в сериозна заплаха. Защото бяха установени с човек, който живее по собствени правила, с човек, който се чувства зле в тесните окови на японското общество.

Не е тайна, че не си щастлива, Томи. Гласът му долетя от мрака и се уви около шията й като дългите, вечно немирни снопчета на собствената й коса. Откъде беше разбрал това? Винаги си беше въобразявала, че чувствата й са непроницаеми за околните, че са нейна тайна.

Тялото й неволно потръпна от настъпилото отрезвяване. Господи, с каква лекота ме прелъсти този човек! Вероятно е виждал състоянието на духа ми като разтворена книга. И може да ме тласне в посоката, в която реши. Не! Прегреших, но това никога няма да се повтори! Дали си дава сметка на какво унижение ме подложи, принуждавайки ме да изпитвам удоволствие от забраненото?

Вероятно не, реши в крайна сметка тя. Сенжин Омукае е просто един самотник, един бунтар, чието поведение едва ли някой би търпял, в случай че го изложи на показ. Точно това е причината, поради която висшите офицери в Градското полицейско управление изпитват към него по-скоро страх, отколкото възхищение. Те предпочитат да обърнат гръб на човека Сенжин, просто защото полицаят Сенжин е това, от което се нуждаят. Но какво ще стане, ако един ден това се промени? Томи неволно потръпна. Той ще бъде лишен от всичко, ще се превърне в кръгла нула.

С усилие на волята изхвърли от съзнанието си тези мрачни мисли. А после излезе от тоалетната със същата стремителност, с която бе влетяла в нея.

Всеки вторник Кусунда Икуза оставаше до късно в кабинета си. И именно вторник беше денят, в който Плъха временно прекратяваше неотклонното си наблюдение над него, тъй като просто не виждаше смисъл да си губи времето.

Но сега видя каква огромна грешка бе допускал. Минаваше девет, но Икуза все още беше на работното си място. Всички отдавна си бяха отишли, светеше единствено канцеларията кабинет на „Нами“.

Плъха отдавна беше проникнал в сградата. Представяйки се за строителен инженер, той се появи тук още в ранните следобедни часове и изчезна без следа към горните етажи.

От наблюдателния си пункт забеляза пристигането на Килан Ороши далеч преди това да стори самият Икуза. Без да губи нито секунда, той се зае да инсталира своите електронни „уши“. Облечена в къса кадифена поличка, която стигаше едва до средата на бедрата й, кремава копринена блузка, високи кожени ботуши и дълго до земята наметало от някаква синтетична материя, наподобяваща кожата на питон, Килан блъсна вратата и се насочи директно към кабинета на Икуза. „Нами“ държеше апартамент с няколко канцеларии в сградата на „Нипон Кейо“, разположена в горния край на Ниши-Шинюку, на две преки разстояние от Мейжидори.

Токио блестеше с всичките цветове на дъгата — купчина скъпоценни камъни, потопени в кехлибарената нощ. Близките реклами мигаха в здрача като очите на хищен звяр. Въздухът тежеше от микроскопичните частици на автомобилния смог, високите небостъргачи в Шинюку стърчаха сред него като импресионистични кули, излезли изпод четката на Сюра. Това също можеше да се нарече модерно изкуство, а ако някой се замисли за наименованието му, вероятно щеше да стигне до нещо като „постмодерен индустриален пейзаж“.

Кусунда Икуза не работеше, а просто седеше и чакаше Килан. Бутна настрана документите, които вече от часове не беше погледнал.

— Защо толкова упорито продължаваш със своята недискретност? — посрещна я с въпрос той.

— Баща ми със сигурност ще получи инфаркт, ако научи за нас — отвърна момичето и на лицето му изгря злорада усмивка. — Което би било чудесно!

— Не ставай смешна! — сряза я Кусунда Икуза. — Нищо подобно няма да се случи!

— Да, ама аз живея с него, а не ти! Той ме мрази почти толкова, колкото мрази и мама!

— Напротив, той държи на теб!

Килан посрещна тези думи с такава гримаса, че дори Плъха усети как се свива стомахът му.

— Предпочиташ да мислиш така, защото точно това е причината, поради която се чукаш с мен!

— Понякога имаш доста странно чувство за хумор, Килан!

Гримасата се превърна в злобна усмивка.

— Изобщо не се шегувам и ти добре знаеш това, Кусунда! — просъска момичето. — Ти винаги знаеш всичко!

— Какво искаш да кажеш, Килан?

Ръката на момичето се скри под бюрото му и сякаш започна да опипва нещо там.

— Знаеш какво, отлично знаеш!

След известно време, преминало в мълчание, Икуза се обади с внезапно одрезгавял глас.

— Зная само, че се държиш лошо с мен и аз не съм в състояние да променя отношението ти…

— Наистина ли искаш отговор, или просто си развиваш обичайните теории? — Той не отговори и момичето продължи: — Обичаш да ме чукаш, защото заедно с мен чукаш и баща ми. Така е, нали? — После поклати глава, изражението на лицето й беше напълно искрено: — Не, тук греша… Или думите ми не изразяват цялата истина… — Чертите й омекнаха като разтопен восък, долната й устна се издаде напред, езичето й се стрелна навън, сякаш за да близне вкусен сладкиш. — Истината е, че само аз съм в състояние да те прелъстя, Кусунда. Ти използваш цялото си време, за да налагаш волята си над околните, а това е тежка работа. О, зная, че никога няма да го признаеш, но това е истината! И в нея се съдържа част от красотата на нашата връзка. Не е нужно да ми признаваш каквото и да било. Не ти е нужен изповедник, а и аз нямам никакво желание да играя подобна роля!

Плъха ясно виждаше дълбините на познанието в очите й и неволно се запита дали Икуза си дава сметка в какво се е забъркал.

— Ти можеш да ме прелъстиш, защото ти го позволявам! — каза дебелият.

— Това не е прелъстяване — изсмя се Килан. — Ти имаш предвид обикновена сделка. — После сви рамене и добави: — Няма значение. Не ме интересуват твоите слабости, Кусунда. Нито действителните, нито въображаемите. За мен ти си като сън, като видение, появило се сред пушека на марихуаната. Изобщо не ме интересуваш. Върша всичко заради баща ми. Лягам с теб единствено, защото знам, че той буквално ще пукне, когато разбере, че си вдигам краката за теб! Интригантствам с теб, защото интригите удовлетворяват желанието ми за безпорядък, защото съм онзи престъпник, който баща ми никога не е бил и няма да бъде. Както казват американците — аз съм куражлия, Кусунда. А приятелите ми с революционно мислене казват, че притежавам изключително силно желание за промяна. Ти как би нарекъл това желание?

Икуза сякаш се забавляваше от монолога на момичето или поне не изглеждаше отегчен. Плъха вече беше сигурен, че той подценява Килан. Докато тя рецитираше основите на своята житейска философия, черните очи на Кусунда Икуза възбудено проблясваха. Сякаш думите й имаха свойството да осветяват и най-потайните кътчета на душата му.

Слушайки монолога на Килан Ороши, Плъха си спомни за един стих от английския поет Алтърнън Суинбърн:

Но според него тези бъдещи революционери, странно преплетени един в друг, трудно биха разбрали мисълта на Суинбърн.

— Бих го нарекъл „татемае“ — рече Кусунда Икуза. — Фасадата, до която толкова майсторски прибягват телевизионните звезди. Десет хиляди души попадат едновременно в клопката на „татемае“. В крайна сметка, ние японците, сме фетишисти, които се прекланят пред фасадата и боготворят всеки символ, който е в състояние да ни накара да забравим страховете си. В този процес нерядко хвърляме всичките си сили, обричаме живота си.

— Също като на императора — погледна го със светнали очи Килан. Плъха забеляза, че тя притежава способността да обърне наопаки и най-смисления отговор, да го използва моментално за собствените си цели. Същевременно говореше по начин, който далеч надвишаваше познанията на едно осемнайсетгодишно момиче. Плъха си напомни, че тя се счита за революционерка, а сред подобни хора ораторското умение е на особена почит. — Никой не знае повече от теб за императора, Кусунда. Когато съм с теб, аз имам чувството, че съм се доближила до него.

— Стига! — изкрещя Икуза. — Започваш да се подиграваш с най-светите неща!

Беше съвсем ясно, че Килан бе успяла да докосне някакъв скрит нерв, а психиката й я караше да натиска докрай.

— Кой казва, че императорът е свят? — попита тя. — Ти? Или останалите членове на „Нами“?

— Императорът е пряк потомък на Небесния син.

Успяла да го въвлече в мътните води на философския спор, Килан бе твърдо решена да го направи на пух и прах. Това беше съвсем ясно на Плъха, но едва ли важеше и за Икуза.

— Кой прибягва сега до „татемае“? — попита момичето. — Ти си по-добър от всички телевизионни звезди, взети заедно! Митът за краля бог е стар колкото света и навсякъде са се прекланяли пред него. Но ти добре знаеш, че той е просто един кух талисман, с чиято помощ успяваш да мачкаш душите на хората.

— Вече говориш глупости — усмихна се Икуза. — Какво правиш с мен, ако това наистина е вярно?

— Много добре знаеш, Кусунда. Аз съм толкова аполитична, колкото ти си обратното. И това е единственият баланс в цялата ни връзка.

— „Аполитична“ не е думата, която най-точно ти подхожда — отвърна Икуза. — Ти си нихилистка, ти си зловеща сибила в черни одежди!

— Ох, защо не ми казваш тези думи, докато сме в леглото! — извика възбудено тя.

Плъха си даде сметка, че Икуза изобщо не обръща внимание на многобройните й възклицания. Ръцете му мълчаливо я притеглиха, тялото й изведнъж се изгуби в огромната му маса. Докато се любеха Плъха гледаше встрани, но не изключи магнетофона.

— Сибила, а не ангел — рече, след като всичко свърши Икуза. — Никога вече няма да те наричам ангел.

Килан Ороши навлече набързо дрехите си и се засмя:

— Все ми е едно!

Облече и палтото си, но Икуза не помръдваше.

Плъха реши да я проследи и тя го отведе в Асакуза, пресичайки целия град. Там се вмъкна във входа на мрачна железобетонна сграда, от тези, които строяха в изобилие след войната и съдържаха „усагигоя“ — малките, подобни на заешки дупки апартаментчета.

Почука на вратата на едно от тях и Плъха с удивление видя платиненорусата коса на слабичкия младеж, който й отвори.

— Килан! — радостно се провикна той.

— Здрасти, Негодник — отвърна тя и вратата се затръшна зад гърба й.

Томи покани Нанги да присъства на разпита на вдовицата на доктор Ханами и изпита задоволство от положителния му отговор. Беше успяла да разбере, че неговите забележки и коментари са по-скоро проницателни, отколкото обидни за професионалното й умение. Изпитваше все по-твърдото убеждение, че този човек е роден детектив — с неутолимо любопитство, чувство към детайла и аналитичен ум. Той остана единственият й съюзник в разследването на убийството на танцьорката Марико, беше заинтригуван от случая не по-малко от самата нея. В допълнение на всичко това Томи просто го харесваше.

Ханико Ханами беше висока и властна жена. Не пропусна да им съобщи, че е наследница на една от най-старите самурайски фамилии, живяла някога в северната част на Хоншу. Кимоното й бе от великолепна коприна, а от изработката му личеше, че е най-малко на петдесет години. Гладката тъмносиня повърхност на гърба й беше украсена с изящен букет цветя, листенцата им потрепваха като живи и при най-малкото й движение.

Според това, което им каза, бракът й с доктор Ханами бил безупречен до самата му смърт. И толкова. Томи я засипа с въпроси, но не успя да научи нищо повече. Очевидно тази, жена не обичаше да се ровят в личния й живот, не искаше да позволи това, дори когато ставаше въпрос за полицията. Почти всички японци уважават полицейската институция и с готовност й сътрудничат, но тя не беше от тях. Защо?

Нанги се обади, едва когато мълчанието в стаята вече не можеше да се понася.

— Бих ли могъл да получа един стол, госпожо Ханами? — попита той. — Краката ми са в такова състояние, че не позволяват да седя по традиционния начин.

— Разбира се, заповядайте — отвърна Ханико Ханами и ги поведе към съседното помещение, обзаведено изцяло по западен образец. Докато Нанги се настаняваше на един от столовете, очите на домакинята изучаваха лицето на Томи, просто за да му спестят неудобството. Едва когато той приключи с нелеката операция, тя се обърна и попита:

— Много ли ви боли?

— Понякога доста — отвърна Нанги.

Тя скръсти ръце в скута си и тъжно съобщи:

— Аз страдам от артрит. Сега е поносим, но най-много ме мъчи сутрин, преди ставане. Да не говорим за зимата… — Езикът й остро изщрака в небцето.

— През зимата е най-зле — съгласи се Нанги.

Томи наблюдаваше зараждането на близостта помежду им с чувство на истинско страхопочитание. Ядосаната и мрачна Ханико Ханами, която ги бе посрещнала на прага, вече я нямаше. На нейно място седеше една болна старица.

— А сега боли ли ви? — заинтересува се госпожа Ханами.

— Днес май прекалих с ходенето — с пъшкане призна Нанги.

— Имам нещо, което веднага ще ви облекчи — каза жената, скочи на крака и след миг се върна с малко бурканче в ръце.

— Вземете — някак срамежливо му го подаде тя. — С това мажа ръцете си, действа им много добре… Мъжът ми го е приготвил…

Нанги пое бурканчето и за огромно смайване на Томи разкопча панталона си. Намаза малко от мехлема на пръста си и започна да го разтрива по крака си.

— В тази посока ли? — вдигна очи към домакинята той.

— Не, в обратната — каза госпожа Ханами, после клекна до него, потопи пръсти в бурканчето и започна да разтрива бедрото му. — Ето така, ето така… — майчински мърмореше тя.

Когато свърши, Нанги й благодари и й помогна да се изправи на крака. Лицето й бе леко зачервено.

— Вече съм стара и започвам да се вдетинявам — малко смутено каза вдовицата, после на лицето й се появи лека усмивка: — Но все пак е приятно да помогнеш на някого!

— Разбира се — кимна Нанги. — Преди няколко години се пенсионирах и оттогава насам все гледам да бъда от полза… Точно затова сега съм тук… — Облегна се на бастуна и погледна домакинята право в лицето: — Госпожо Ханами, искам да ви задам няколко важни въпроса. Този, който е убил съпруга ви, положително е вършил и други престъпления. И несъмнено отново ще убива. Затова се надявам да ми отговорите…

В общи линии това бяха същите думи, които и Томи беше употребила в началото на разпита. Но Нанги по някакъв тайнствен начин бе успял да намери ключ към душата на възрастната жена и Томи изпита неприкрито възхищение от него.

— Разбирам — каза госпожа Ханами и се изправи. — Искате ли да излезем навън? Напоследък слънцето прониква толкова рядко през промишления смог, че човек трябва да се възползва от всеки лъч!

Излязоха на каменна тераса, издигаща се над великолепна градина. Спуснаха се долу и тръгнаха по тясна пътечка, която се виеше сред небрежно разпръснати речни камъни в сивкав цвят.

— Вече сигурно знаете, че съпругът ми беше блестящ хирург — обади се домакинята. — Ръцете му бяха като ръцете на гениален скулптор и той направо ги боготвореше. Използваше далеч повече крем, отколкото аз самата… — Настаниха се в изящната чайна, разположена в дъното на градината и жената продължи: — У дома не съм го виждала да използва сапун, понякога си мислех, че има фобия срещу него… Това не можеше да е вярно, разбира се, защото преди всяка операция трябва да се търка до посиняване, нали? — Малкото помещение ухаеше на суха трева, подправки и изгоряло дърво. — Изпадаше в паника и при най-малката драскотина по кожата си. Ръцете му наистина бяха изключителни — меки и пухкави като на малко момиченце.

В началото Томи беше изненадана и почти шокирана от непочтителните забележки по отношение на мъртвия, почувства как в душата и се свива топка на неприязън към тази жена. Но скоро разбра, че Ханико Ханами иска да се разтовари от бремето на дълго пазени тайни и сърцето й омекна.

Каквито и недостатъци да имаше тази жена, приготвянето и поднасянето на чая очевидно не фигурираха сред тях. Томи прехласнато наблюдаваше ловките й, едва доловими движения, вследствие на които гъстата мътилка се превръщаше във великолепен бледозелен чай.

— Той беше наистина прекрасен хирург, но като съпруг беше нещо съвсем различно — продължи госпожа Ханами. Надвесено над чашката, слабото й лице за миг се подмлади и стана дори красиво. Каква ли кокетка в била преди години, неволно се запита Томи. — Вероятно исках прекалено много от своя брак — продължи госпожа Ханами. — Хранех надежди и това беше грешката ми. Но аз почти не познавах съпруга си, когато се венчахме… А едва ли успях да го опозная и след това.

— Защо казвате това, госпожо Ханами? — попита Нанги.

— С течение на времето съпругът ми се умори от мен — въздъхна Ханико Ханами. — Докато беше по-млад, той обичаше край него да има много жени. После остана само една… Вероятно поради липса на енергия или… как да кажа?… Някакво чувство за стабилност… — Отпи глътка чай и продължи: — Може би това ще ви се стори странна характеристика на една извънбрачна връзка, но мога да ви уверя, че тя подхожда абсолютно точно на случая с моя съпруг.

— Знаете ли какво е искал съпругът ви? — тихо и внимателно попита Нанги.

— Искал ли? — изненадано примигна госпожа Ханами. — О, да, то беше съвсем очевидно… Не е искал да умре. Или, по-точно казано, да остарее… Постоянният парад от женски лица и тела пред очите му някак му е помагал да си внуши, че той е непроменим, че не остарява… За него жените бяха като вълшебно огледало, което го уверяваше, че не се е променил, че винаги ще бъде млад.

— Но това се е променило — отбеляза Нанги.

— Какво? — стреснато го погледна тя, изтръгната от дълбокия размисъл.

— Казахте, че е останала само една.

— О, да — кимна тя. — Мисля, че тази е била съвсем младичка, с твърда плът. Мъжът ми вече мечтаеше за младостта, парадът от женски тела не му беше достатъчен. Вероятно е искал да задържи завинаги младостта в ръцете си.

— Говорили ли сте някога за развод? — попита Нанги.

Госпожа Ханами изпусна кратък напрегнат смях.

— Не, Господи! Не! Ясно е, че не сте познавали съпруга ми. Никога не е имало и намек за подобни неща, нямаше и да има… Съпругът ми нямаше представа, че аз зная за извънбрачните му забавления. Щеше да умре от срам, ако бях проявила жестокостта да му го кажа.

— А защо не му го казахте? — попита Томи със същия мек тон, до който прибягваше Нанги.

— Нима трябваше да сторя това? — разшириха се от учудване очите на госпожа Ханами. — Та ние се обичахме!

След тези думи настъпи продължително мълчание. Най-накрая Нанги се размърда в стола си.

— Кажете ми нещо за последното момиче, с което се е виждал съпругът ви… Откъде знаете, че е била много млада и плътта й е била твърда?

— Ами тя беше танцьорка — отвърна госпожа Ханами.

— Вие сте я познавали? — погледна я с недоверие Томи.

— Не нея, скъпа — спокойно отвърна домакинята. — А тялото й. — Отново бе сдържаната и хладна жена, която ги посрещна на прага. От цялото й поведение се излъчваше достойнството на самурайското й потекло, градено в продължение на векове. В днешно време сигурно не е лесно да носиш бремето на тази желязна традиция, помисли си Томи.

Ханико Ханами се изправи и се насочи към шкафа от черно дърво в дъното на помещението. Походката й беше лека и същевременно величествена, от цялата й осанка се излъчваше гордост. Извади нещо от горното чекмедже, върна се при гостите си и разтвори длан.

— Намерих това в джоба на съпруга си. Една вечер, когато се прибра много късно… Претърсих костюма му, след като го изчаках да заспи… Реших, че имам право на това.

Томи и Нанги насочиха погледи към разтворената й длан. Върху нея се поклащаше миниатюрно фенерче от пластмаса. Върху горната му част беше гравирана емблемата на нощния клуб „Силк Роуд“ — заведението, което Томи вече познаваше до болка.