Безбожникът

Тринадесета глава

— Невероятните възможности са за предпочитане пред вероятните невъзможности — Александър замълча и се обърна с чаша в ръка. — Помниш ли това, Теламоне? От една от лекциите на Аристотел в Миеза.

— Помня го — отвърна лекарят. — И тогава не разбрах какво имаше предвид, и сега не разбирам. Нито пък разбирам защо го цитираш, освен ако не искаш да покажеш колко си начетен.

— Но тук няма кого да впечатля — Александър посочи с жест празния храм на Аполон. — Само светлината на залязващото слънце, която нахлува през прозорците — той посочи зад себе си. — Статуята на Аполон Ловеца и тези самотни колони. Погледни ги, Теламоне, те са в египетски стил, украсени с листа от акант в подножието и на върха. Какво мрачно място, нали? Казват, че е един от най-старите храмове в града — гласът на царя отекна из просторното светилище.

— Да, мрачно е — съгласи се Теламон. — Всички храмове са мрачни — той огледа малкото светилище, посветено на Аполон, което се намираше на главната улица, водеща към Лъвското пристанище. — Защо цитира Аристотел?

Александър отпи от виното и се олюля пиянски. Беше облечен в златиста туника, поръбена с пурпурно и на раменете му небрежно бе наметната червена мантия. Все още носеше наколенниците и бойните си ботуши, макар че се беше измил и обръснал, а косата му беше подредена и намазана с благовонни масла.

— Защото те смятаха, че е невъзможно да превзема Милет, а аз успях! Персийската флота се оттегли. Наемниците се предадоха. Денят свърши. Пада мрак. А през нощта… — Александър зарецитира „Илиада“:

— Александър се приближи до Теламон, леко залитайки. — Те твърдяха, че не мога да го направя, Теламоне, а аз успях! — прошепна той. — Победих персийската флота, без да пратя нито един кораб в морето. Аз превзех град, защитен с три стени — царят отпи от чашата си.

Теламон се взря в сенките, които ги заобикаляха.

— Всички ли са навън? — остро попита царят.

— Да — отвърна лекарят. — И, Александре, ти не си толкова пиян, на колкото се преструваш. Тях можеш да заблудиш…

— Но не и теб?

— Само за кратко.

Александър разпери ръце.

— Ти поиска да се видим. Защо?

— Ще започна с цитата ти от Аристотел и разликата между… — Теламон внимателно подбираше думите — … невероятните възможности и вероятните невъзможности.

— Охо! — възкликна Александър и седна до една колона. — Ела и седни при мен, Теламоне, както правехме като момчета. Какво си намислил?

— С Касандра се погрижихме за ранените.

— Много ли бяха?

— Изгубихме около двеста души. Имаме петдесет смъртно ранени и около сто, които ще оздравеят.

— Използва ли магията си? — подразни го Александър.

— Направих, каквото можах. Раните от стрела много ме заинтригуваха.

Царят леко наклони глава встрани.

— Знаеш ли, господарю — Теламон облиза устни, — разходих се между ранените. Не видях нито един войник, който да е имал късмета да го улучи стрела и острието й да се пречупи, така че само тъпата част да го улучи в гърдите.

— Наистина ли?

— Наистина — отвърна Теламон. — Някои от критските стрелци бяха зле изгорени. Разговарях с командира им за телата и върховете на стрелите и силата, с която лъкът ги изстрелва. Попитах го дали е чувал някога човек да е бил улучен от стрела, но върхът да се пречупи в мига на удара и да не го нарани.

— И?

— Той ми се присмя, господарю. Каза, че е невъзможно, докато не си спомни нещо и не се смълча внезапно.

Александър тропна с крак по каменния под. Теламон гледаше към дъното на светилището — на далечната стена някой беше изрисувал Аполон Ловеца с опънат лък и готова да полети стрела.

— Колко подходящо! — каза лекарят.

Александър се усмихна.

— Разгада ли бележката? Признанието на лудия, изгорил храма на Артемида.

— О, да — Теламон отвори кесията си и извади парче пергамент. — В него има анаграма, която може да се преведе като:

Но ако се разместят някои букви в това послание, то може да се преведе по следния начин:

Теламон сви рамене.

— Разбира се, това може да се приеме за измама, но е най-доброто…

— Не, не — прекъсна го Александър с пламнало от вълнение лице. — Ще заявя, че лудият е изгорил храма, но по свой собствен начин — наричан от жреците „божествена лудост“ — е осъзнал, че истинската причина да изгори храма е била, че Артемида е отишла да присъства на моето божествено раждане, нищо, че става дума за игра на думи. Да, да, това ще затвори наглите уста на ефесци. Но има нещо по-важно. Ти знаеш кой е Кентавърът, нали? — Александър вдигна глава. — Затова искаше да ме видиш. Защо Пелей, Агис и Мелеагър чакат отвън с моите командири? И за какво беше цялата тази история със стрелите?

— Не се прави на наивен! — отсече Теламон. — Защо в деня, когато излезе от двореца, за да изпратиш Апелес, Хефестион не беше с теб — та той те следва като сянка!

— Имаше си друга работа — лицето на Александър не трепна. Присви зачервените си очи и изцъка с език.

— Точно така — съгласи се лекарят. — Можеш да имитираш майка си колкото си щеш, няма да ме уплашиш. Ще ти кажа какво е станало, Александре. Късно същия следобед ти ме заведе в покоите си. Остави ме при картата, докато се преоблечеш. Аз обикалях из стаята. Забелязах костен лък и колчан със стрели. Били са там, защото с Хефестион сте планирали нещо. Искал си да впечатлиш ефесците, да докажеш, че се ползваш с благоволението на Артемида. Почувствал си се обиден, когато ти отказаха да възстановиш храма. Спомнил си си скритите подсмихвания, когато спомена как Богинята е присъствала на раждането ти.

— Липсата на великодушие — бавно отвърна Александър — разкъса сърцето ми.

— И двамата с Хефестион сте организирали малко представление, за да ги убедите. Когато излезе онзи следобед, Клит не беше с теб, макар че в Ефес бродеше убиец. Бил си решен да наложиш собствената си справедливост, да докажеш на тези надути ефесци това-онова. Хефестион ти е помагал. Излязъл е от двореца малко преди теб и се е скрил сред дърветата. Бил е въоръжен с лък и две стрели. Първата изстреля над главата ти. Точно това ме учудваше през цялото време. Защо един истински убиец ще пропусне такава лесна цел в ясен летен следобед? После е изстрелял втората стрела, но с пречупено острие. Ти я държеше в ръката си, а под туниката носеше дебела кожена жилетка. Забелязах, че след като те улучи, ти дори не погледна дали те е наранила.

Свел глава, Александър се взираше в чашата с вино.

— Хефестион стреля, стрелата те удря с тъпата част в гърдите. Не те наранява. Ти падаш на земята и слагаш стрелата до себе си, все едно е отскочила. Артемида е застанала между теб и смъртоносната стрела и те е предпазила с щита си.

Раменете на царя се тресяха — той вдигна поглед; очите му бяха насълзени от смях.

— Прекрасна история — прошепна той. — Теламоне, ти си твърде проницателен и това не е добре за теб. Не мога ли да си създавам легенди? Не мога ли да разигравам театър?

— Господарю, ако искаш да бъдеш светкавицата на Зевс, Артемида да ти е баба, а Аполон — втори братовчед и това те прави щастлив, аз също съм щастлив. Ще се разтревожа само, ако наистина повярваш в това — той замълча. — Това, че Артемида те е спасила, беше вероятна невъзможност; от друга страна — измамата, макар и невероятна, беше все пак възможна…

Все още тресящ се от смях, Александър избърса сълзите по бузите си.

— Беше хитро, нали?

— Можеше да се окаже много глупаво. Ами ако Хефестион не беше улучил? Ако тъпата стрела те беше улучила в окото?

— Той е опитен стрелец — отвърна царят и се изправи. — Не сме причинили зло на никого. Ефесци ме заобичаха заради тази случка и ще я разказват още дълги години.

— Ако ми се беше доверил — Теламон също се изправи, — щях да разкрия Кентавъра по-рано. Едва този следобед, докато се разхождах между ранените, разбрах какво си ни скроил. Ако не беше велик цар и военачалник, можеше да спечелиш аплодисментите на цяла Гърция като актьор.

— Трябва да го запомня — той леко потупа лекаря по бузата. — Ако изгубим следващата битка, ти, аз, Хефестион и червенокосата с голямата уста ще основем собствена трупа и ще обикаляме гръцките градове. Хайде, гладен съм. Искам да празнувам. Те ни чакат отвън, нали? Да поканим актьорите вътре. Храмът на Аполон е подходящ декор. Да разкрием истината и да приключим с това. И, Теламоне…

Лекарят се обърна на вратата.

— Повикай Хефестион. Кажи му да дойде въоръжен и трима командири от телохранителите ми да стоят пред вратата.

Теламон дръпна резетата и отвори вратата на храма. Приятелите на царя стояха отпред. Агис, Пелей и Мелеагър бяха седнали на най-горното стъпало и гледаха към празния пазарен площад. Теламон повика Хефестион и му прошепна заповедите. Малко по-късно приятелите на царя въведоха тримата ефесци. Александър ги приветства и прие поздравленията им. Той седна на пода и се облегна на една колона, все още стиснал чашата в ръце. Направи им знак да седнат срещу него. Хефестион, облечен в броня, тихо извади меча си и застана зад ефесците. Теламон седна отдясно на Александър.

— Защо сме тук? — започна Агис. — Господарю, ти спечели голяма победа, но ние напуснахме Ефес набързо и без предупреждение; бяхме отвлечени, похитени…

— Млъкни! — прекъсна го Теламон.

Мургавото лице на Агис се изчерви от гняв.

— Бяхте доведени тук — продължи Теламон, — защото царят ви няма доверие. Той имаше добра причина да пази плана си в тайна, особено от теб, Агис.

Демократът се опита да скочи на крака, но Хефестион леко натисна рамото му.

— Какво е това? — Пелей беше изгубил обичайната си арогантност; очите му шареха като на дива котка, приклещена в ъгъла.

— Какво е това? — имитира го Теламон. — Ето какво е — той посочи Агис. — Той е Кентавърът, убиецът, персийският шпионин.

— Това е нелепо!

Агис отново се опита да стане, но Хефестион, макар и с объркване в погледа, издигна меча си, обърнат с плоската страна, пред лицето на демократа. Александър шумно допи чашата си и я захвърли в мрака. Дрънченето й отекна в храма.

— Милостиви царю, това е чиста глупост! — избухна Агис.

Пелей седеше онемял, но в погледа на Мелеагър се четеше разбиране. Теламон се зачуди дали не той беше подозирал истината.

— Какви доказателства имате? — настоя Агис. — Щом съм виновен, тогава изправете ме пред съд!

— Това е съдът — отвърна Теламон. — Не знаеш ли македонските закони? Царят изслушва случая и думата му има силата на присъда.

— Така е — потвърди Александър, изучавайки Агис, както би гледал противник на учение, сякаш го виждаше за първи път. — Баща ми Филип веднъж осъди двама разбойници. Беше пиян, както обикновено. Накара гръцкия разбойник да избяга от Македония и прати другия да го преследва.

Александър се разсмя, но тримата ефесци гледаха мълчаливо.

— Така че, Агис, слушай. Ако реша, че доказателствата срещу теб са достатъчни, ще те разпна пред Пауновата порта на Ефес.

— Какви доказателства?

— Аристотел твърди — отвърна Теламон, — че истината има начало, среда и край; и трите трябва да съществуват, за да има истина. Твоят баща, Агис, е бил ефесец, йонийски грък, но майка ти е била персийка. Видях го в родословната книга в архивите на храма на Артемида. Баща ти изгонил майка ти веднага след раждането ти и се оженил за майката на Мелеагър. По-късно твоята майка се самоубила, обесила се на гредите в собствената си къща.

Лицето на Агис не трепна.

— Това е отдавна забравен факт — продължи Теламон, — но той обяснява омразата ти към баща ти, към полубрат ти и към всичко гръцко. Бил си на шест години, прекарал си голяма част от детството извън Ефес с роднините на майка си. Знаеш добре персийски, може би по-добре от самите перси. По-късно баща ти отново те довел в Ефес. Според храмовите книги, си започнал да принасяш жертви на Артемида още на осем или девет години. Но после си се научил да прикриваш омразата си. Станал си преуспяващ търговец и като полубрат ти, си влязъл в политиката. Персийският двор забелязал издигането ти. Митра винаги търси хора, които могат да прегърнат персийската кауза, особено на запад. Македонският двор се готвел за война, носели се слухове как един ден македонският цар ще завладее с огън и меч персийските територии — Теламон погледна към Мелеагър. — Ти сигурно си знаел част от тези неща.

— Така е — бавно отвърна олигархът. — Но както казваш, Агис се прикриваше. Той напусна къщата на баща ми и се върна години по-късно. Баща ми съжаляваше…

— Баща ми нищо не изпитваше! — прекъсна го Агис. — Никаква вина, че е накарал законната си жена да се самоубие и е отхвърлял собствената си плът и кръв толкова много години.

— Ти го мразеше — отвърна Мелеагър, — но добре се прикриваше. Баща ни се разболя. Лекарят каза, че умрял от треска. Ти ли имаше пръст в това?

Агис погледна към Теламон.

— Баща ми получи онова, което заслужаваше, както ще стане и с мен, и с всички вас! Но ти каза, лекарю, че истината има начало, среда и край.

— Така е. Баща ти умрял и омразата между теб и брат ти станала обществено достояние. Миналото било забравено. Хората смятали, че е заради политиката, заради вечната война, която се водела в съвета на Ефес. Ти, Агис, имаш две лица — едно за пред обществото и друго в личния си живот. Търговията ти преуспявала и защо не? Нали персите ти плащали злато и сребро. Съобщавали ти какви стоки се търсят, къде има богата реколта. В замяна твоят принос към персийския двор нараствал с всяка година. Ти вече не си давал само сведения, а си бил главният им шпионин в Ефес, по-важен и от градоначалника. Забогатял си, издигнал си се в партията, накрая си станал неин водач. Безмилостен и безскрупулен, ти си подчинил подобните на Пелей, Дион и Хезиод, докато тайно си изпълнявал заповедите на господарите си от Персеполис.

— Разделяй и владей! — обади се Мелеагър.

— Да — съгласи се Теламон. — Разделяй и владей. От време на време Демад и олигарсите опитвали да постигнат примирие и дори траен мир. И всеки път той бил нарушаван.

— Така е — Пелей се беше съвзел. — Ти, Агис, винаги беше между първите, които ни убеждаваха да приемем молбите за примирие.

— Но до мир никога не се стигало — продължи Теламон. — Агис подклаждал кръвната вражда посредством тайни убийци, за да не угасне огънят, който карал омразата да кипи. Прострелян демократ, прободен олигарх. Всъщност не двете партии воювали помежду си, а Агис изпълнявал заповедите на господаря си, задоволявайки ненавистта, която изпитвал към презрения град.

— Но как? — попита Мелеагър. — Демад смяташе, че на нашите събрания има шпионин, а не на техните.

— О, имало е — отвърна Теламон. — Агис проучил историята на Ефес. Разбрал за съществуването на „Кентаврите“, тайното общество от убийци, които вилнеели, когато бил малък. Присвоил си името им, подел кървавото им дело, макар че трябвало да бъде предпазлив. Лесно било да разбере къде се намира демократа, когото бил нарочил да умре, но как да реши кой олигарх да погуби? И още по-важно, как би могъл да научи какви въпроси обсъждат олигарсите от Ефес?

Теламон замълча и хвърли поглед към Александър: той седеше със затворени очи, леко наклонил глава встрани, и внимателно слушаше.

— Кентавърът е двойствено създание — обясни лекарят. — Получовек-полукон. Агис имал нужда от помощник. Някой между олигарсите, на когото да може да разчита. Като вълк, преследващ стадо овце, той търсел слабо място и го открил. Кой бил по-подходящ от Сократ, слуга на Демад, водачът на олигарсите?

— Това са пълни глупости! — изсмя се Агис.

— Не съм съгласен — обади се Мелеагър. — Сократ искаше да се издигне и обичаше да се меси в политиката.

— От малкото, което знам за Сократ — обяви Теламон, — той е бил човек със слабост към нежните създания. Когато господарят му се опитал да спечели благоволението на куртизанката Арела, Сократ се влюбил до ушите.

— Заради нея ли ни е предал? — попита Мелеагър.

— Предателството станало много по-рано. Сократ обичал златото и среброто, били му необходими, за да задоволява страстта си; обичал и властта, защото като предател имал власт над влиятелните граждани, олигарсите, които гледали на него с презрение. Всъщност „Кентавърът“ са били двама души — Агис — господарят и Сократ — слугата.

— Знаел ли е Сократ, че Агис е Кентавърът? — попита Пелей.

Теламон поклати глава.

— Ти си потаен, Агис. Срещал си се със Сократ предрешен, скрит в сенките. Заплашвал си и си ласкал, подкупвал си и си развращавал. Кой олигарх да бъде убит? Какво са обсъждали Демад и останалите? — лекарят посочи към тъмната ниша. — Срещите са ставали далеч от светлината. Сократ никога не могъл да зърне истинския си господар. Подозирам, че двамата са носели медальони, по които са се разпознавали. На всяка среща планирали поредното престъпление.

— Точно така — съгласи се Пелей. — Хезиод винаги се чудеше колко много знае Агис за плановете на олигарсите. Дори когато Александър завзе Ефес, Демад знаеше кой от тях къде се крие и дали е въоръжен.

— Сигурен съм — Теламон погледна Агис в очите. — Ти си манипулирал и интригантствал, гърчил си се като змия през кървавата политика на Ефес, насъсквайки едната страна срещу другата, за да владеят персите положението. Сигурно си се наслаждавал на тази игра. Играел си толкова много роли — хитрият демократ, могъщият противник на олигарсите, гъркът, който се борел за освобождение и възстановяване на правата си. А тайно си бил персиец, верен на господарите си, отмъщаващ с кръв за болката и унижението, изживени от майка ти и самия теб. Минало време. Появила се македонската заплаха — Парменион дошъл и си заминал. Ти си умножил кървавите си дела. Бил си близък с персийския градоначалник. Той е имал строги заповеди от Митра да ти помага по всякакъв начин. Знаел си всички тайни входове на двореца; тъмните галерии и ъгли, където сте можели да се срещате с градоначалника. Всъщност дори той не е знаел истинската ти самоличност. Друг път, за да го объркаш, си използвал храма на Херакъл. Сократ бил твой пратеник, докато двамата сте замисляли кървава война. Най-после новините за нашата победа при Граник стигнали Ефес — Теламон погледна към статуята на Аполон. — Чудя се дали не си научил преди всички. Каква прекрасна възможност да продължиш кървавата вражда! Да елиминираш враговете! Цели семейства били осъдени на смърт. Само боговете знаят колко години ще трябва да минат, преди да зараснат раните.

— После пристигнах аз — рязко се намеси Александър. — И сложих край на кръвопролитията ти.

— Македонецът беше новият враг — продължи Теламон. — Олигарсите бяха вече слаби, унищожени като политическа партия. Но господарите от Персеполис имаха нови задачи за теб.

Лекарят се стресна, когато вратата внезапно се отвори. С наскърбен вид Аристандър влетя в храма.

— Стой навън! — изрева Александър и от гняв на бузите му пламнаха две ярки петна. — Това не те засяга, гадателю!

Аристандър плесна с ръце. Александър се надигна заплашително и Пазителят на тайните излетя обратно през вратата.

— Демад и водачите на олигарсите — продължи Теламон — потърсиха убежище в храма на Херакъл. Александър им обеща, че ще бъдат в безопасност. За теб това беше изключителна възможност: да убиеш Демад и другите водачи на олигарсите и същевременно да се подиграеш с нашия цар, защото не е удържал на думата си. Освен това беше време да се сбогуваш със Сократ. Щом няма партия на олигарсите, нито перси, за какво ти е? Сократ беше користолюбив. Можеше да стане опасен. Затова си решил да приключиш всичко с един удар.

— Ами Арела? — намеси се Мелеагър.

— Какво за Арела? — изръмжа Пелей.

— Преди да се укрие — обясни Мелеагър — Демад беше много загрижен за слугата си. Сократ беше хитър и лукав. Демад вероятно му е вярвал до смъртта си. Но, както казах, той беше угрижен.

— Обясни ни — помоли го Теламон.

— Демад твърдеше, че Сократ бил много разсеян. След клането в храма на Херакъл чух клюките и твоите въпроси…

— Прав си — прекъсна го лекарят. — Демад се опитал да спечели благоволението на Арела, но тя го отблъснала. Използвал слугата си като пратеник. Сократ също бил обсебен от нея и затова бил разсеян. При нормални обстоятелства Арела никога не би обърнала внимание на обикновен слуга. Сократ повдигнал въпроса пред истинския си господар и заговорът бил готов. Ти, Агис — Теламон посочи демократа, който му отвърна с каменен поглед — си ласкал, подкупил и заплашил Арела.

— Как? — въпросът прозвуча нагло.

— Предрешен, посред нощ. Арела се съгласила да дари с ласки Сократ. В замяна слугата щял да изпълни заповедите ти и да избие скритите в храма на Херакъл.

— Това е нелепо! — отсече Пелей.

— Не, не е — поклати глава Александър, потривайки ръце. — Слушай лекаря ми. Той е проучил всички симптоми и сега ще ти каже каква е причината.

— Ще бъда кратък — увери ги Теламон. — Арела била алчна за власт, богатство и влияние. Агис й ги обещал.

— Арела не е ли знаела истинската цена, която трябвало да плати Сократ за нейното благоволение? — попита Мелеагър.

— Не, Агис разбрал от Сократ за плана на Демад да престане да се крие и да потърси убежище. Тогава било замислено всичко — Сократ бил подкупен, но искал гаранции. Агис се обърнал към Арела, тя била принудена да приеме и тайно посещавала храма, за да се убеди Сократ, че желанието му ще бъде удовлетворено. Затова са я видели близо до храма на Херакъл.

— Ами убийствата?

Теламон накратко описа заключенията, които беше направил пред царя и Касандра. Как Сократ е бил тайно въоръжен, как е използвал приспивните прахове, как е извършил кървавите убийства и е смятал, че ще се измъкне през задната врата и ще каже, че някой се е промъкнал вътре. Как неговата смърт от отровата е задълбочила загадката.

— Имаш ли доказателства за това? — попита Агис и бързо преглътна, вратът му беше облян в пот.

— Намерихме частите — парче бронз, овъглената дръжка, парчета сбръчкана изгоряла кожа. Сократ ги е заровил дълбоко в жарта. Нямам непоклатими доказателства за делата ти там, но имам други.

Теламон замълча. Иззад вратата дочуваше как Аристандър все още сипе протести.

— Не му обръщай внимание — прошепна Александър. — Гордостта му е наранена. Има си други задачи — той погледна към Теламон. — Да открие богатството, което Мемнон и хората му са скрили в Милет.

Теламон се намести по-удобно.

— Имал си още работа, Агис. Трябвало да затвориш устата на Арела. Трябвало да провериш дали не е оставила документи, свидетелство за онова, което си планирал. Тя трябвало да умре, а къщата й да изгори до основи. Като всяка куртизанка Арела прекарвала следобеда в приготовления за някой очакван посетител: къпела се в басейна, спяла, слагала грим, мажела тялото си с благовония. В деня, когато умря, си се появил ти. Почукал си на портата на къщата й, вратарят надникнал през решетката и видял Агис, най-влиятелният гражданин на Ефес в момента. Как можел да откаже да те пусне? Отворил вратата и ти си влязъл. Той се обърнал, за да пусне резетата и ти си го ударил веднъж с тояга като онази, използвана от Сократ. После си дръпнал резетата и си оставил портата незаключена, за да не вдигне някой посетител тревога, като не му отворят. Веднъж влязъл вътре, сигурно си сложил маската и си забързал през градината. Арела и прислужницата й били убити, къщата, залята с масло. Канел си се да я подпалиш и да тръгнеш, когато пристигнал Хезиод.

— Аз знам защо — обади се Пелей. — Хезиод беше любопитен. Смяташе, че между олигарсите има шпионин, който ни дава сведения. Беше чул и че Арела е била видяна близо до храма на Херакъл. Тя беше известна с красотата си. И с алчността си — добави той презрително. — Хезиод искаше да разбере защо е ходила там.

— И? — попита Теламон.

— Хезиод се вреше навсякъде — обясни Пелей. — С благоволението на Арела се ползваха само богатите и влиятелните, което включваше персийския градоначалник и главния му писар Рабин, когото заловиха в къщата й. Хезиод искаше да стане популярен, да спечели благоразположението на македонците. Арела можеше да ни осигури ценни сведения, да ни посвети в слуховете и клюките, стига да я поласкаеш, подкупиш или заплашиш.

— Така е — съгласи се Теламон. — Но Хезиод бил убит, а къщата подпалена. Ти, Агис, си избягал.

— Но този ден аз бях у Дион. Попитай жена му, слугите му.

— Така ли? — попита Теламон. — Когато си излязъл от къщата на Арела, си видял Дион да се отправя натам. И той бил тръгнал със същата цел като Хезиод. Искал да разпита Арела. Не те видял и ти си съзрял чудесна възможност.

— Каква възможност?

— Появил си се в къщата на Дион. Знаел си, че Аристандър ще разпитва къде сте били всички през следобеда, когато беше убита Арела. Така щяло да излезе, че Агис, заетият водач, е посещавал един от своите съмишленици. Никой не те попитал за целта на посещението, нито къде си бил преди това. Използвал си Дион и тогава, и по-късно.

— И съм направил всичко това сам?

— Защо не? Ти си Агис, главният архонт. Радваш се на благоволението на царя. Можеш да ходиш, където си искаш. Сигурен съм, че извън града има някоя къща или кръчма, където господарите ти от Персеполис изпращат съобщенията за теб. След убийството на Арела си се върнал към техните поръчки. По време на персийското управление често си посещавал двореца на градоначалника в Ефес. Знаел си всички тайни входове, знаел си, че осите имат гнезда в мазетата и под стрехите. Залавянето на Рабин било много неприятно за теб. Той трябвало да избяга, но бил заловен в къщата на Арела и се налагало да бъде премахнат. Ти дойде в двореца като гост на царя. Имаше царски пропуск. Лесно е било да скриеш къса тояга, да откриеш заспалия пазач в пустия двор, да го убиеш и да скриеш тялото му. Изпълнен със злоба и жажда за мъст, си искал да всееш колкото може по-голямо объркване и хаос. Тайно си окуражил вдовицата на Демад да нападне царя, но си предупредил Александър, че това може да се случи.

— За което ти плащах — намеси се царят. — И ти, както останалите, получаваше моето злато. Беше мой шпионин тук заедно с другите демократи. Аз ти вярвах…

— Ти се възползва от това доверие — продължи Теламон, — за да настроиш вдовицата на Демад срещу царя и същевременно да се представиш като негов спасител. По време на хаоса на пиршеството, си се промъкнал в избите под двореца, бил си приготвил предварително гнездото. Просто си го напъхал през процепа в подножието на кухненската стена, смачкал си го с тоягата и си избягал. Осите са били разгневени, изхвърчали са на рояци и са изпожилили невинните слуги в кухнята. Имаше още умрели. Беше нов провал за нашия цар. После си отишъл при Рабин, промъквайки се из сенките. Едва ли ти е отнело много време да излееш мях с масло през решетката и да хвърлиш долу горящ парцал. Рабин нямало къде да избяга. Умрял и замлъкнал завинаги. Каквото и да е знаел за Кентавъра, за шпионина на Митра в Персеполис, то умряло с него.

— Но той нарисувал нещо на стената — обади се Александър. — Аристандър го помисли за триъгълник или главно „Д“, което сочи Дион.

— Може би така е мислел — отвърна Теламон. — Или се е опитвал да напише „А“ като Агис. А може би, нали всички знаем колко добър лъжец си, нарочно си заблудил градоначалника и той е смятал, че Дион е Кентавърът? Това ли е мислил Рабин в предсмъртната си агония? Добра работа за една вечер, Агис. Царят едва не е промушен. Един от войниците му е убит. Хаос в кухнята и Рабин замлъква завинаги.

— Може да е бил Дион — отвърна Агис със спокоен глас и ясни очи, — Мелеагър или Пелей.

— Така искаше да мислим ти. Пелей — не — Теламон поклати глава. — Мелеагър — може би. Затова не е бил набелязан за убийство по време на кланетата. Би могъл да бъде описан като човек, който не заслужава доверие, като човек, обзет от жажда за отмъщение. Ти и аз знаехме, че Аристандър подозираше Дион, затова си ударил отново. Дион е започнал да се тревожи. Може би е таял собствени подозрения. През нощта, когато умря, ти си го посетил. Говорил си с него, убедил си го, че е в безопасност. Промъкнал си се през нощта, за да обсъждате тайни въпроси. Може би Дион е бил поласкан? Предложил ти вино. Ти си го налял и си прибавил към него същата отвара, с която са били приспани жертвите в храма на Херакъл. Разговорът продължил. Ако някой дойдел, ти си щял да си тръгнеш. Дион заспал. Сложил си примката на врата му и си вързал края на въжето на куката на тавана. Упоен, Дион не можел да се съпротивлява. Бил задушен. Взел си чашата си от вино, изхвърлил си остатъка от неговото през прозореца, измил си чашата и си я върнал на мястото. Вратата била заключена и залостена. Излязъл си през прозореца…

— Но капаците бяха залостени! — намеси се Пелей. — Всички говореха за това.

— О, това е лесно да се направи — отвърна Теламон. — Капаците се държат на кожени панти, прикрепени към рамката със здрави бронзови гвоздеи. Преди да си тръгне, Агис затворил единия капак и пуснал резето. После махнал другия, като извадил бронзовите гвоздеи от едната страна. Той увиснал надолу, но двете му крила се държали от дървеното резе. Агис се покатерил през прозореца и повдигнал капака на мястото му заедно с бронзовия гвоздей, така че той изглеждал точно като другия — затворен и залостен. За това се иска сила, но икономът каза, че съпругата на Дион се събудила от чукане. Разбира се, онова, което помогнало на Агис и той трябва да го е знаел, е, че вратата към работната стая на Дион била здрава и заключена, така че на другата сутрин слугите направили това, което всеки би направил — свалили капака, за да влязат в стаята. Всички следи от работата на Агис, отпечатъци от стъпки или доказателства, че един от капаците не е бил залостен, били заличени. Освен това Дион явно се е интересувал от клането в храма на Херакъл. Може да е направил някои рисунки, докато е размишлявал върху загадката. Дали Агис ги е оставил? Или Дион ги е нарисувал по молба на Агис? Както и да е било, подозрението беше насочено към Дион, но той вече беше мъртъв и изглеждаше, че се е самоубил.

— Подозирах, че един от вас е шпионин.

Александър се изправи, отиде до вратата и пусна резето. После се върна, крачейки отмерено по каменния под.

— Затова ви отвлякох от Ефес и ви доведох в Милет — за да не може някой от вас да изпрати съобщение до този град или до персийския ви господар — царят отново седна.

— Но, господарю — разпери ръце Агис, — къде са доказателствата за всичко това? Аз бях с теб в деня, когато убиецът стреля по теб и богинята те защити.

— Знаеш кой е изстрелял тези стрели — отвърна му Теламон.

Агис свали ръце.

— Действително — призна Теламон, — успя да заблуди за известно време и мен. А доказателствата? Ето ти моите доказателства. Първо, знаем, че клането в храма на Херакъл е било работа на Кентавъра, но всички вътре са мъртви. Въпреки това убийствата продължиха, значи убийците трябва да са двама. Второ, Мелеагър се укриваше. Можеше да го подозираме, но по това време той не е имал силата и средствата да планира и да извърши подобно клане. Трето, ти си с персийска кръв, влиятелен и богат. Ти имаш средства и сили да извършиш тези престъпления.

— И това е доказателство? — присмя му се Агис.

— Четвърто — продължи Теламон, — ти направи грешка. Каза, че Арела лежала като мъртва риба край басейна си. Откъде знаеше, че е убита там? Трупът й беше намерен обгорял в къщата. Ти каза, че не си я посещавал нито преди, нито след смъртта й, а подробностите за убийството не бяха разпространени.

— Така е — заяви Мелеагър. — Спомням си тези думи.

— Накрая стигаме до Дион. Ето, Агис, дръж!

Теламон извади парче въже изпод мантията си и я хвърли. Изненадан, Агис я хвана.

— Ти си левак. Единствен от всичките си съмишленици.

— Е, и?

— Хвърли ми въжето обратно.

Агис се подчини.

— Дион беше десняк — Теламон прехвърли въжето около врата си. — Ако връзвам примка, тъй като съм десняк, възелът ще бъде под лявото ми ухо. Но ако съм левак, той ще отиде под дясното. Дион беше десняк, но примката беше под дясното му ухо.

— Може да е бил пиян!

Ако Хефестион не стоеше зад него, Агис щеше да скочи на крака. Теламон имаше чувството, че храмът става все по-студен и по-тъмен.

— Имаме и друго доказателство — лекарят се приготви да произнесе лъжата. — През нощта, когато Дион е бил убит, са те видели близо до къщата му.

— Невъзможно е! Беше… — Агис затвори очи.

— Защо е невъзможно? — попита Теламон. — Защото си бил предрешен? Или нощта е била много тъмна? Знаеше ли, че прислужницата ми Касандра те е видяла да бродиш из палата сам в нощта на пиршеството?

— Как е успяла?

— Или че Базилея, Царицата на Моав, притежава доказателство, че си бил у Арела в деня, когато тя умря?

— Всичко това са лъжи — избухна Агис, — а не доказателства.

— Ти не отрече обвиненията.

— Отричам ги.

— Знаеше ли, че отвлякохме всички ви от Ефес — продължи спокойно Теламон, — за да претърсим къщите ви и да разпитаме семействата ви.

— Не и Рода! — с внезапно пребледнялото си и потно лице Агис приличаше на болен.

— О, да, Рода — намеси се Александър. — Тя ще бъде разпитана. Всичко, което притежаваш, Агис, ще бъде прегледано и пресято. Всяка стая, всеки сандък, всяко ковчеже. Когато намерим доказателства, ще приложа персийския закон. Не само ти ще умреш на кръста, но и всеки член от семейството ти.

Агис сведе глава.

— Колко време ще ни отнеме? — продължи Александър. — Дни? Седмици? Месеци? Няма значение, ще намерим още доказателства. Ти ще останеш тук, окован във вериги. Може да доведем дъщеря ти да те види. Да те помоли да кажеш истината.

Агис вдигна глава, очите му бяха насълзени.

— По рождение — започна той тихо — аз съм персиец. Мразех баща си. Мразех Ефес и всичко в него. Майка ми се обеси, затова реших да си отмъстя, да получа възмездие. Стана както каза. Аз съм шпионин на Митра. Взимах твоето злато, македонецо, но се ползвах с благоволението и защитата на Митра. С годините ставах все по-влиятелен, складовете ми се разрастваха, съкровищницата ми беше пълна догоре. Подклаждах враждите, предизвиквах убийства. О — прошепна той, — беше толкова хубаво да гледам как първенците на Ефес падат под меч или от отрова. Кръвната вражда стана всеобща. Разбира се — той остро се изсмя, — ставаше все по-трудно. Аз станах водач на демократите. Демад изпрати помирители и така се запознах със Сократ, човек с двойствен живот, жаден за женски ласки и средствата, с които да си ги осигури. Падна като зряла ябълка в ръцете ми. Срещахме се винаги тайно и на тъмно, лицето и гласът ми бяха променени от маската. И двамата носехме емблемата на Кентавъра, оса на верижка. Обещах на Сократ планини от злато. Отначало той се колебаеше, но всичко изглеждаше толкова лесно и той се предаде.

— Подозираше ли кой си?

Агис прехапа долната си устна.

— Аз го заблудих. Олигарсите и демократите се мразеха. Сократ ми казваше какво знае. Помагаше ми да определя кои да умрат, казваше ми кой къде ще бъде по определено време.

— Ти ли извършваше убийствата? — попита Теламон.

— Отначало, да. Всичко беше моя работа, лекарю. Най-накрая Сократ изигра ролята си.

— Ами персите?

— Господарят Митра беше доволен. Гърците се избиваха помежду си и неговият градоначалник можеше да управлява града, както си иска. Персите ми плащаха в злато и сребро, съветваха ме какви стоки да закупувам и къде да ги продавам. Бях като син на господаря Митра — само той знаеше името ми. Публично, пред гражданите на Ефес, се правех на герой от партията на демократите — Агис се изкашля. — Защитавах името си на персийски враг, а господарят Митра ми помагаше, като инсценираше опити за убийство и злополуки. Сократ също убиваше. Това му харесваше. Слуга на богатите, той с наслада цапаше ръце с кръвта им. Спомних си историите за „Кентаврите“, затова приех тяхното име…

— И продължи да сееш кърваво опустошение?

— Разбира се — в очите на Агис се долавяше странен, потаен блясък. — Парменион дойде и си замина, после македонците се върнаха. Новините за победата ви при Граник изненадаха всички. Беше време за промяна. Сократ ми каза, че Демад подозирал, че в редиците им има предател. Дребният дебел Хезиод също започваше да подозира нещо. Господарят Митра беше категоричен — Ефес ще падне в ръцете на Александър, но аз трябваше да предизвикам колкото се може по-голям хаос. И това беше лесно — добави той с лека тъга. — Олигарсите трябваше да бъдат унищожени. Изпратих тайно предупреждение на Мелеагър, не заради кръвната ни връзка, а за да предизвикам подозрения. Демад и хората му се скриха в храма на Херакъл. Съзрях възможност да продължа кръвната вражда дори при управлението на македонците. И най-вече щях да покажа, че думата на Александър не струва нищо. Демад трябваше да умре, защото ме подозираше. Аз пък бях отегчен от Сократ, който ставаше все по-досаден с всеки изминал ден. Когато господарят му се влюби в Арела, той не остана по-назад. Ти си прав, лекарю, аз организирах това. Ако Арела беше поискала, Сократ щеше да свали луната от небето заради нея. Тя беше своенравна и алчна кучка. Накарах я да се съгласи с подкуп и заплахи — той замълча. — Знаех много за Арела — тя не искаше да бъде смятана за привърженица на персите. Веднага след като Демад и хората му се скриха в храма, дадох нарежданията си на Сократ. Казах му, че Арела ще внесе тайно дребните неща.

— И Сократ се съгласи?

— Разбира се. Арела му беше обещала благоволението си. Заклех се, че тя ще го посети в храма, за да потвърди думите ми. Сократ беше готов на всичко. Казах му, че следобед трябва да се оглежда за знак и когато го получи, същата нощ да извърши убийствата. Заповедите ми бяха много стриктни. Трябваше да използва бронзовото копито, едва когато всичко бъде готово. Планът беше да отвори задната врата на храма и да създаде впечатление, че някой е нахлул вътре — че укрилите се са били жестоко пребити, а Сократ е имал късмета да се отърве с няколко драскотини и да вдигне тревога. Глупакът и за миг не заподозря нещо.

— Отровата? — попита Теламон.

— Действа бързо — Агис се втренчи в мрака. — След няколко удара на сърцето. Дори Сократ да се беше опитал да отвори вратата, щеше да умре веднага след това. Отровата беше пагубна. Смес от отровни растения с мирис на бадеми. Смъртоносна отвара. В Ефес можеш да си купиш каквато искаш отрова.

— Значи Сократ не е успял да избяга — остро се обади Александър. — Ти си организирал загадъчното убийство.

— Да, получи се по-добре, отколкото го бях замислил.

— Ами сребърната ваза? — попита Теламон. — Защо я свали?

— Исках да се уверя, че в нея няма нищо. Сократ, а понякога и самият аз, предрешен, посещавахме храма на Херакъл, за да получаваме съобщения или плата от персийския градоначалник. Жрецът стана подозрителен при посещението на Рабин. Сократ ми каза, че го разбрал от Демад.

— Разбирам — Теламон се размърда неспокойно. — Значи затова жрецът е трябвало да умре, а вазата да бъде проверена. Не един пазач на храм пази ценни ръкописи в някоя свещена ваза или урна.

— Сократ имаше заповед да изгори всичко, което намери вътре, но както подозирах — добави Агис, — тя беше празна. Жрецът трябваше да умре — беше любопитен и се бъркаше навсякъде.

— Ти ли направи така, че Демад да отиде в храма?

— Да — отвърна Агис.

— И така — подхвана Александър — екзекуциите започват: някои олигарси са избити, но ти използваш Сократ, за да накара Демад и останалите да потърсят убежище в храма. Като обикновен слуга Сократ нямало от какво да се бои, затова можел да разнася съобщения до съмишлениците на Демад. Щом влезли в храма, те били затворени като кокошки в кокошарник.

Агис гледаше царя, без да мигне.

— Ами куртизанката Арела? — попита Теламон.

— Какво пък — Агис направи гримаса. — Тя знаеше твърде много. Рабин се беше разприказвал пред нея. Затова отидох в къщата й и я убих, точно както ти описа. Пристигна и Хезиод. И той трябваше да умре — не можех да му вярвам с тези шарещи очи и навика да си пъха носа навсякъде. Любопитството е опасен порок.

— Затова ли уби и Дион?

— Да, беше се паникьосал. Смяташе, че го подозират. Хезиод се беше раздрънкал и пред него, че в нашите редици има предател. Защо да не убия Дион? Повече не ми беше нужен. Бяхме от една и съща партия, но в моите очи той не беше по-добър от останалите. Съгласих се да го посетя през нощта, за да не предизвикваме подозрения. Прескочих градинската стена и влязох тайно в работната му стая. Носех рисунки, груби скици на храма на Херакъл. След като го убих, ги оставих между книжата му. Забелязах колко здрава е вратата, затова я заключих и залостих отзад.

Очевидно Агис щеше да направи пълни признания и Теламон се досещаше защо.

— Убих го, както каза ти. Дион не знаеше много, но беше започнал да задава въпроси, най-вече къде съм бил по време на пиршеството в двореца. Нощта, когато го посетих, той пак ме попита, но аз вече бях решил, че трябва да умре. Наля вино и на двама ни. Аз незабелязано сипах в чашата му приспивателно, а после го обесих. Бързах и не мислех за възела — Агис сякаш говореше на себе си. — Затворих и залостих капаците на единия прозорец, а с другия постъпих, както описа ти — той се усмихна. — Разпространен номер между крадците в Ефес. Все пак, аз бях градски съдия.

— А нощта в двореца? — попита Теламон. — Пиршеството на царя?

— Аз посях идеята в ума на вдовицата. Посетих я малко след убийството на съпруга й. Като змия в мрака й нашепнах, че би трябвало да си отмъсти и й подсказах как може да го направи.

— А после, за да се подсигуриш — намеси се Теламон — каза на Александър, но продължи с престъпленията?

— Познавам двореца на градоначалника като дланта на ръката си — каза презрително Агис. — Съществуват входове, за които дори не подозирате. Ходех там и се виждах с градоначалника, когато пожелаех. Знаех за осите, за пустите дворове и разбира се, имах пропуск от македонския цар. Бях разбрал, че Рабин е задържан. Той трябваше да умре. Търсех го, когато срещнах войника, скрил се от другарите си с кана вино. Използвах тоягата, която носех тайно, същата като онази, която Сократ използва в храма. Безобиден на вид дървен прът с прикрепено към него бронзово копито. Поговорих с войника, за да науча в коя тъмница е Рабин, после го убих. По-късно същата нощ, когато вдигнаха тревога, си тръгнах с Дион и се измъкнах. Взех две гнезда с оси и ги хвърлих в кухнята. Ако ги носиш внимателно, няма опасност, стига лицето и ръцете ти да са защитени. Взех и мях с масло, излях го в тъмницата на Рабин и хвърлих долу запалени парцали — Агис сви рамене. — Ако познаваш двореца, това е съвсем лесно — има тайни коридори, тъмни галерии и сенчести дворове. Всички тичаха насам-натам, не ми отне много време.

— Градоначалникът знаеше ли кой си всъщност? — прекъсна го Теламон.

— Разбира се, че не. Казах му името на Дион, за да объркам всички.

— Сигурно си се разтревожил — продължи лекарят, — когато онзи скрит убиец стреля по царя.

— Ни най-малко — въздъхна Агис. — Ще откриете, че в Ефес има повече персийски шпиони, отколкото предполагате. Господарят Митра може да е наел и още някой или поне така си мисля.

— А не беше ли една от задачите ти да убиеш царя?

Агис скочи на крака. Мечът на Хефестион опря в гърба му.

— Къде отиваш? — тихо запита Александър.

Агис падна на колене.

— Моля за своя…

— Не ме моли за живота си! — каза царят. — Той е мой!

— Тогава за бърза смърт. И за живота на дъщеря ми Рода. Тя не е виновна.

Лицето на Александър беше пребледняло, устните му — присвити в тънка линия.

— И защо да те удостоя с тази милост?

— Защото си признах — заяви Агис.

— И? — попита Александър.

— Мога да ти дам още сведения.

— Казвай!

— Радвам се, че ще претърсиш къщите ни — Агис си позволи широка усмивка. — Мога да ти напиша имената на персийските шпиони в Ефес. И най-отгоре ще бъде името на Пелей.

Другият демократ скочи на крака с разтреперани ръце. Агис не го удостои дори с поглед.

— Пелей им служеше с душа и тяло, както и Дион — същото се отнася и за онази дебела кучка, Царицата на Моав. Донесете ми стилус и восъчна плочка и ще ти напиша имената на останалите.

— Няма да намерите моето име в този списък — прекъсна го Мелеагър.

Агис кимна.

— Излъгах — призна той. — Спасих Мелеагър, за да хвърля подозрение върху него. От всички ефесци той е най-достойният. Олигарх е, но не се полакоми за персийското злато. Не обича много и македонците, но по свой начин е честен — Агис протегна ръце към полубрат си. — Ако царят е съгласен, вземи Рода за своя дъщеря.

Мелеагър погледна Александър, който кимна. Лицето му остана непроницаемо. Мелеагър стисна ръката на Агис. Александър стана и се облегна на колоната.

— Хефестионе, отведи Агис. Има един час да напише списъка си. Заведете Пелей до градските порти, съблечете му мантията и сандалите, дайте му тояга, вода и храна за един ден. Той е прогонен завинаги от Ефес.

Пелей се опита да възрази, но Хефестион вече се бе упътил към вратата, за да повика още войници. Храмът се опразни. Останаха само Теламон, Александър и Мелеагър.

— Каква е присъдата ти? — попита Теламон.

Царят вдигна очи.

— Мелеагър, ти ще бъдеш архонт на Ефес, но гарнизонът му остава под мое разпореждане и това на командира си. Върни се в града и управлявай от мое име. На кръвната вражда трябва да се сложи край. Храмът на Херакъл ще бъде сринат до основи и издигнат наново. Къщата и дъщерята на Агис са твои, останалата част от богатството му е за мен. Можеш да вървиш.

Мелеагър тръгна към вратата.

— Почакай!

Олигархът се обърна.

— Картината на Апелес ще бъде завършена и сложена на почетно място в храма на Артемида — царят щракна с пръсти към Теламон. — Кажи на Мелеагър какво гласи признанието на лудия, който изгорил храма.

Лекарят обясни, че в писанието на подпалвача се съдържа анаграма, скрито пророчество за раждането на Александър, на което е присъствала Артемида.

— Но това ще бъде… — възражението на Мелеагър замря на устните му и той въздъхна. — Ще стане, както желаеш, господарю. Храмът, в който някога е била статуята на баща ти, сега ще приюти твоя портрет, истинския образ на бога Александър. Но, господарю — добави Мелеагър, — какво ще стане с Агис?

Царят го погледна строго. Притеснен, Мелеагър побърза да излезе, тътрейки крака. Отвън се дочу раздразненият вик на Аристандър.

— Никой да не влиза! — изкрещя Александър и протегна ръка към Теламон. Когато лекарят я хвана, царят го придърпа към себе си и го целуна по двете бузи.

— Няма да забравя това, което стори за мен — Александър се отдръпна. — Агис ще си признае. Ще ми каже какви са плановете на персите, къде възнамеряват да се бият с мен.

— И когато каже всичко, което знае? — попита Теламон.

— Достатъчно кръв се проля — прошепна Александър. — Погрижи се ти, Теламоне. След като слънцето залезе, занеси му чаша бучиниш и го накарай я изпие. Нека този безбожник слезе в Хадес и каже на онези, които тънат в мрак, че аз съм го изпратил.