Безбожникът

Шеста глава

Писарят Рабин се беше пробудил от леката си дрямка от викове и звук на тичащи стъпки. Отначало се разтревожи, но колкото повече слушаше, толкова повече се съживяваха отслабналите му надежди. Щяха ли да го освободят? Беше ли Кентавърът организирал бягството му? Потропа на вратата. Може би пазачите бяха напуснали поста си?

— Какво става? — извика той. — Искам да знам какво става!

— Млъкни! — изрева в отговор някакъв глас.

Рабин преглътна разочарованието си. Пазачите бяха ветерани. Щяха да напуснат поста си, само ако получеха заповед. Отдалечи се от вратата и се заигра лениво с парче въглен, намерено в един от ъглите. Виковете и крясъците от палата се увеличаваха. Навън се чуваха гласове. Рабин отново се върна при вратата. При стражите беше слязъл някой от командирите. Писарят наостри уши. Чу какво е станало и стана объркан, докато не си спомни множеството гнезда на оси под стрехите на палата. Може би е било просто случайност? Той се обърна и седна на ръба на леглото.

— Рабин! Рабин, там ли си?

Писарят скочи на крака. Отворът в стената беше тъмен, навън беше мръкнало. Разпозна гласа. Изправи се на леглото и надникна навън.

— Тук съм — прошепна дрезгаво. — Да ме освободиш ли си дошъл?

— Рабин, изпълних обещанието си. Върнах се да те освободя.

— Какво става? — запита писарят. — Нападение на оси?

Дрезгав смях посрещна въпроса му.

— Македонците са притеснени и объркани. Могъщият завоевател е прогонен от двореца си от рояк оси. Предаде ли ме, Рабин? — продължи гласът. — Или спази думата си?

— Не бих те предал.

Рабин напрегна уши, но от коридора нищо не се чуваше.

— Как умря Арела?

— При пожар!

— Какво да правя?

— Слушай! — изсъска гласът. — Аз съм Кентавърът. Добре познавам палата, тайните му коридори и скрити входове. Трябва да направиш точно онова, което ти кажа. Иди и застани до вратата с лице към решетката.

— Защо? — попита Рабин.

— Иди и застани там! — повтори гласът. — Оттук виждам дали ме слушаш или не. Иначе не мога да те освободя. Ако не отидеш, аз си тръгвам!

Рабин се поколеба, търкайки парчето въглен между пръстите си.

— Да си тръгна ли? — прошепна гласът.

Рабин отиде до вратата и погледна през решетката с напрегнато тяло и наострени уши. Огледа се — в килията продължаваше да цари непрогледен мрак. Имаше светилник, но пестеше скъпоценното масло. Затвори очи и внимателно се заслуша. Времето се влачеше. Очакваше да чуе някаква суматоха, може би да вдигнат тревога, след като стражите бяха предупредени, но не последва нищо. Рабин нетърпеливо се обърна. Нещо капеше като вода, изливана от кана. Приближи се до стената на тъмницата. Какво ли беше? И тази миризма? Защо му замириса на кухня? Рабин се изкатери на леглото, опипа стената и усети, че е мокра и лепкава. Отдръпна ръката си, помириса я и се втренчи с ужас в нея, когато първият горящ парцал беше пъхнат през отвора за проветряване. Изкрещя и скочи долу. От отвора падаха нови пламтящи късчета. Напоената с масло стена се подпали, пламъците стигнаха до леглото и погълнаха сухите тъкани и слама. Рабин изкрещя, затропа с крака — полите на овехтялата му туника се подпалиха. Той затича към вратата, но тази бързина само разпали огъня и туниката му пламна. Той се опита да я съблече, но платното беше твърдо, а изгарящата болка в краката само увеличи паниката му. Войниците в другия край на коридора не обръщаха внимание на виковете и крясъците му, смятайки ги за обикновена истерия. Сега ъгълът на тъмницата беше истински пламтящ ад. Рабин отново се опита едновременно да свали туниката и да угаси пламъка. Ругаеше Кентавъра, който беше дошъл да го освободи не от тъмницата, а от самия живот. Стиснал въгленчето, последното, което направи, беше да се хвърли към стената до вратата и да напише първата буква от името на убиеца си.

В ранните сутрешни часове Александър, Хефестион, Аристандър и Теламон се изправиха пред градските първенци на Ефес в заседателната зала. Царят беше облян в пот. Отказа да седне и се разхождаше из помещението като пантера в клетка. Агис и останалите стояха заедно; Мелеагър — близо до стария си враг, забравили някогашната си вражда пред лицето на подобен гняв. Аристандър се криеше в сенките до вратата. Хефестион, още неизтрезнял, се беше отпуснал полузаспал на един стол, Теламон седеше до него и не откъсваше очи от царя и най-вече от меча, който носеше. Александър спря и започна да сече облегалката на един стол; мечът се вдигаше и падаше, сякаш беше брадва, на устните на царя блестеше бяла пяна. Оръжието се плъзна, Александър го захвърли на пода, свали пръстените си и ги хвърли по посока на Аристандър. Той вдигна меча.

— Господарю мой!

Царят вдигна меча над главата си, загледан мрачно в насечения стол, сякаш беше самият Дарий.

— Господарю!

Александър вдигна глава. Все още с меч в ръка, той се обърна и погледна към Теламон.

— Господарю, това няма да помогне с нищо.

— На мен ми помага! — изсъска Александър. — Подложиха ме на публичен присмех, направиха ме на глупак в собствения ми дворец. Провалиха пиршеството ми. Напада ме несръчен убиец, слугите и войниците ми са изпожилени от рояк оси. Призори целият град ще разбере. Утре — Суза, а вдругиден — Персеполис. Александър Македонски, великият завоевател, победителят от Граник не е владетел в собствения си дворец!

— Това е едната възможност — тихо каза Теламон.

Александър замахна с меча, но го задържа във въздуха и погледна Теламон.

— Едната възможност ли, лекарю! Едната възможност! — той го имитира подигравателно. — Кой си ти? Пророчицата Пития? Делфийският оракул? Или Аристофан, който пише пиеси? Едната възможност! — повтори той с писклив глас.

— Александре! Александре!

Теламон се изправи, стисна царя за ръката — мускулите му бяха напрегнати и твърди като вкоравено въже.

— Пусни ме, лекарю. Стига с твоите хитрини. В главата ми бият барабани, кръвта ми кипи, стомахът ми се бунтува, а мечът ми търси жертва!

— Помни къде си — прошепна Теламон. — И кой те гледа — той се обърна към гражданите. — Отстъпете! Царят има пристъп на божествен гняв! Артемида го е обладала.

Циничното изражение на Пелей ясно сочеше колко убедително звучат думите на лекаря.

— Отстъпете! — повтори Теламон.

Гражданите нямаха друг избор, освен да го послушат.

— Предупредих ви да стоите на разстояние! — изкрещя лекарят. — Не знаете ли, че нашият цар е потомък на Ахил? Той често получава пристъпи на божествена лудост, на гнева на Херакъл, огнената мъдрост на Артемида!

— Що за глупости? — прошепна Александър.

— Има ли някъде тук статуя на Артемида? — попита тихо Теламон.

— В отсрещния ъгъл — зад нас.

— Обърни се и иди там.

Александър колебливо се подчини. Теламон бързо взе един светилник. Статуята на Артемида се издигаше на пиедестал. Той постави светилника в една ниша на подиума. Древната фигура сякаш трептеше от живот — Артемида, богинята на Луната, Ловджийката в развяна туника и шлем на хоплит3.

— Да коленичим пред нея.

Царят се подчини.

— Какво правим?

Хефестион се опита да стане, но Аристандър, осъзнал какво става, бързо се приближи и го бутна обратно на мястото му.

Теламон коленичи до царя.

— Винаги те е бивало да разиграваш театър — прошепна Александър, загледан в статуята. — Помниш ли, Теламоне, там, в Миеза? Веднъж убеди Селевк, че една статуя на Аполон се е помръднала — той се разкикоти.

— Измисли какво ще кажеш — заяви лекарят. — Мислиш точно така, както иска врагът ти. Гневът и паниката ти само ще раздухат пламъците.

— Аз не се паникьосвам — заяви Александър.

— Много добре, просто изпадаш в ярост — утеши го Теламон. — В името на богинята, млъкни и реши!

— Мога да ти взема главата!

— В който случай аз ще остана без глава, царят без лекар, а Александър — без приятел.

— Започваш да говориш като майка ми. Слава на боговете, че тя не е тук!

— Помисли.

Теламон коленичи до Александър, загледан в статуята, сякаш и двамата бяха потънали в молитва. Шепнеше съвсем тихичко, за да е сигурен, че никой друг няма да го чуе.

— Вдовицата едва не те уби. Бе побъркана от гняв и вероятно е била подстрекавана от някого — Теламон бързо стисна царя за китката. — Не мърдай! Но ти, Александър Велики, си бил предупреден, нали? Ти прие онази жена, а Артемида се намеси и изби ножа от ръката й.

— Политиците няма да го повярват.

Александър изглеждаше толкова смутен, че леко подозрение прониза ума на Теламон. Кой, чудеше се той, беше предупредил царя?

— Кой се интересува от тях? — отвърна лекарят. — Хората ще повярват.

Александър тихичко се засмя.

— Много добре. Ами осите?

— Знаем как е било направено — заяви Теламон. — Използвай ума си! Кентавърът познава двореца и е използвал това, за да разбуни едно гнездо на оси и да се опита да те уплаши. Но всъщност те са били свещени пратеници на боговете.

— И какво са дошли да ми кажат? — гласът на Александър беше напрегнат и пронизителен.

— Това знаят само боговете.

Царят леко се извърна, присвил очи.

— Опитвам се да мисля — прошепна му Теламон. — Какви проблеми стоят пред теб?

— Убийствата в храма на Херакъл, смъртта на Леонид.

— Забрави за тях. Нещо друго?

— Ръкописът — отвърна Александър. — На лудия, който изгорил храма на Артемида. Мога да кажа, че в него има тайно съобщение за мен от богинята.

— Ето, сега вече използваш ума си.

— Има и още нещо — продължи Александър. — Трябва да нападнем Милет — персийският градоначалник обеща да отвори вратите му.

— И?

— Той е лъжец! Милет е силна крепост, оградена от три стени и с връзка към морето. Персийската флота не е далеч. Военачалниците ми казват, че не можем да го превземем.

— А можеш ли?

— Не! — изсъска Александър. — Флотата ми не е достатъчно голяма.

— Но ще го направиш — подразни го Теламон.

— Защо? — попита царят.

— Защото богинята току-що ти го каза. Помни — настоя Теламон, — начинът, по който действаш сега, утре ще бъде най-разпространената клюка в този град!

Александър сведе глава, раменете му се разтресоха от смях. Скри лице в ръцете си, поклони се три пъти на статуята и протегна ръка сякаш в страстна молитва. Без да изчака Теламон, той въздъхна, изправи се и се обърна. Вдигна меча си, сложи го на масата и пристъпи към кръга от столове.

— Седнете! Седнете!

Ефесците се подчиниха. Всички бяха яли и пили обилно, но събитията от нощта и хладният въздух ги бяха отрезвили. Агис и Мелеагър владееха чувствата си, но на Дион и Пелей им беше трудно да прикрият присмехулните си погледи и цинични усмивки. „Скоро ще ви накарам да се разтанцувате“, помисли си Теламон.

— Какво има, господарю?

Дион, чието лице представляваше маска на загриженост, се приведе напред — изражението и позата му, сарказмът в гласа бяха ясно доказателство за безочливостта не само на присъстващите, но и на техния град и останалите градове в империята.

„Вие ни презирате, осъзна Теламон, не сте нито перси, нито гърци, а единствено ефесци. Не ви интересува дали Александър ще разбие Дарий или персиецът ще се върне като победител.“

— За по-низши ли ни смяташ? — думите излязоха от устата на лекаря, преди да успее да размисли.

Дион вдигна вежди.

— За по-низши ли ни смяташ?

Аристандър седна до лекаря. Сега, когато гневът на царя беше отминал, магьосникът беше готов да изиграе всяка роля, която му определяха.

— Да не мислите, че ще си заминем утре? — думите на Александър прозвучаха като ехо на Теламоновите мисли.

— За какво говорите? — попита Мелеагър.

— Да не мислите, че сме дошли просто ей така? — заяви Аристандър. — И че днес-утре ще се върнем отново през Хелеспонт? Нашият цар ще стигне до края на света.

— Но преди това — прекъсна го сухо Теламон, — може ли да задам няколко въпроса? По време на пиршеството излизахте ли от залата?

— Разбира се — прекъсна го Мелеагър. — И преди, и след появата на вдовицата на Демад. Ние не сме делви, лекарю. Когато ядем и пием, трябва да се облекчим.

Теламон се усмихна.

— Обвиняваш ли ни? — продължи Мелеагър. — Че заедно или поотделно сме отговорни за онези оси? И други в този дворец, гърци или перси, може да са отговорни за тази неприятност.

Лекарят беше очаквал този отговор. Мелеагър беше прав. Хора бяха излизали от залата за пиршества, за да отидат до нужниците. За предателя, който познаваше двореца, е било лесно да се промъкне надолу по стълбите в тъмниците, да откъсне гнездото и да го подхвърли в кухните. На осите им е трябвало известно време, за да се раздразнят и да изскочат. Всички тези мъже са имали достатъчно време и по време на пиршеството, и след опита за убийство да подготвят тази неприятност.

— Значи всички сте напускали залата за пиршества — каза Теламон, като се опитваше да не заеква. — Дори когато повикаха царя?

— Разбира се — отсече Агис. — Чудехме се какво е станало.

— Знаехме, че царят е разтревожен — процеди мрачно Пелей. — Някои от нас изчакахме, после също излязохме, за да видим какво се е случило.

— Познавате ли двореца? — попита Теламон.

— Опитваме се да се държим настрани — провлечено отвърна Дион.

Теламон пренебрегна обидното му държание; по-нататъшният разпит щеше само да го накара да изглежда объркан и уязвим. Александър седеше неподвижен като статуя. Теламон знаеше, че царят мисли за случилото се. Гневът му беше отминал и сега, хитър като невестулка, умът му се гърчеше в търсене на изход.

— А вдовицата на Демад? — попита Теламон.

— Аз съм виновен — Мелеагър разпери ръце. — Помоли ме да й уредя аудиенция при царя. Каза ми какви са намеренията й. Повярвах на думата й. Ще бъде ли разпитана?

— Може би — Теламон се усмихна, макар да знаеше, че разпитът ще бъде безполезен. Вдовицата имаше късмет, че се отърва толкова леко. Случилото се щеше да бъде определено като временна лудост, а не като част от нечий добре планиран заговор. Пък и какви доказателства имаше за него?

— Ами Хезиод? — попита отново Теламон. — Някой тук ходил ли е в дома му?

— Надявам се да не е — каза Аристандър с едва доловим шепот. — Хората ми вече са били там и са конфискували всички книжа и документи.

— Открихте ли нещо? — попита Дион.

— Нищо — заяви Аристандър и се изкиска. — Освен доказателства колко мрази Мелеагър и неговата партия. Много списъци с имена на къщи, мъже и жени, белязани да умрат.

— Хезиод обичаше това — забеляза Мелеагър. — Винаги гласуваше за наказание и обичаше кръвопролитията. Сега ще си плати за това в отвъдния свят. Дано Фуриите го разкъсат на парчета.

— Разбирам гърци да убиват перси — каза Теламон, без да обръща внимание на изпълнения с омраза поглед на Агис — но не и други гърци.

— Мнозина гърци измряха и при Граник — обади се Пелей.

— Писарят Рабин е мъртъв — Теламон протегна крака, докато изучаваше израженията на мъжете.

— Рабин? — Агис направи гримаса. — Познаваме го. Главният писар на градоначалника. Заловили го, докато се криел под леглото на Арела?

— Бил е изгорен в килията си — обяви Теламон. — Някой е открил къде го държим. Излял е масло през отвора, който гледа към двора и го е подпалил. Рабин е бил изгорен жив. Пазачите чули писъците му, но отначало не им обърнали внимание. Едва когато видели огъня и усетили дима, вдигнали тревога.

— Може ли да е било случайност?

— Не — Теламон се усмихна престорено на Пелей. — Стената е била залята с масло. Открихме и няколко парцала, напоени с него. Дворът е празен, всеки би могъл да го направи.

— Ние не познаваме този дворец — обяви Мелеагър.

— Всички бяхте оставени да се движите свободно — отвърна му Аристандър. — А ако ви разпитаме, какво ще чуем? Как един отишъл насам, а друг нататък?

— Ще гарантираме един за друг — меко отвърна Агис. — Освен за Мелеагър, който не беше с нас.

Олигархът примигна и се усмихва.

— Разбира се, можем да огледаме ръцете и дрехите ви — продължи Теламон. — Но каква полза? Чифт ловни ръкавици, стара туника, взета от някое скривалище, биха свършили добра работа. За щастие тъмницата е построена от камък, освен вратата, затова огънят не се е разпространил — пазачите го угасили, но не могли да спасят Рабин.

— Разбираме причината за царския гняв — присмехулно каза Дион.

— Не бях ядосан — Александър стана, скръсти ръце и приближи до градските първенци. — Имах пристъп на божествен гняв.

— Александър актьорът — прошепна Аристандър.

Теламон лекичко го срита.

— Артемида присъствала на раждането ми — проехтя гласът на Александър. — Тя ме спаси и от ножа на убийцата тази вечер, онези оси бяха нейни пратеници. Кажете на гражданите на Ефес как бях спасен от смърт. Кажете им какво ми съобщиха пратениците на богинята. Лудият, който е изгорил нейния храм, е написал признание, което ми предадохте и в него се съдържа тайна, която аз ще обявя пред целия град.

Ефесците изглежда се чувстваха неловко — Александър играеше някаква игра, но не можеха да разберат каква.

— Бях обзет от божествен гняв — продължи Александър. — Помолих се пред статуята на богинята. Утре ще издам прокламация, в която ще разкажа как бях спасен. Скоро ще ви разкрия посланието, което получих. В знак, че всичко това е вярно, богинята ми разкри как един могъщ персийски град, пристанището Милет, ще падне в ръцете ми. Нещо повече — царят повиши глас. — Убиецът и осквернителят на храма на Херакъл ще бъде заловен. Ще принеса живота му в дар пред олтара на богинята.

Царят се завъртя и се упъти към вратата. Теламон го последва навън. Щом вратата се затвори, Александър го сграбчи за рамото.

— В името на Аполон, Теламоне, ти ме забърка в това! Гледай и да ме измъкнеш!

— Видя ли това?

Теламон стоеше пред Дома на Медуза и гледаше изровения път — гол и отъпкан — който минаваше под високите стени на къщата и тук-там заобикаляше някое самотно и покрито с прах дърво.

— Нищо не видях — отвърна Касандра. — Дори уличните псета имат повече ум от теб и не излизат в обедната жега. Хипократ е казал…

— Знам какво е казал Хипократ за определени часове на деня, в които течностите се разбъркват, но се чувствам толкова уморен, че това няма никакво значение — лекарят присви очи. — Убеден съм, че видях човек, облечен като просяк, да наблюдава къщата от улицата. Е, както и да е.

Той се взря в олющената боя на вратата. Художникът, нарисувал лицето на Медуза с изцъклените й очи, окървавена уста и коса от гърчещи се змии, не беше притежавал голямо умение, но беше постигнал излъчване на груба сила — лицето беше жестоко и хищно като видение от кошмар.

— Да не чакаме повече — Касандра мина покрай него, хвана металния език на Медуза и шумно потропа с него.

— Кой е там? — гласът беше дрезгав и уплашен.

— Нося царския печат — отвърна Теламон. — Печатът на Александър.

Портата се отвори. Две воднисти очи на уморено лице се втренчиха в тях над все още несвалената верига.

— Какво искаш?

— Отвори вратата! — предупреди го Касандра. — Или ще викнем пазачите или стражата от пазара.

Вратарят откачи веригата и ги пропусна вътре.

— Ти ни очакваш — каза му Теламон. — Сутринта ти изпратихме вестител. Войниците Агатон и Сал тук ли са?

— Вътре са!

Вратарят се прибра в малката, покрита с мъх каменна къщичка.

Теламон се огледа. Къщите в повечето градове в Гърция бяха скупчени съвсем близо една до друга, но това беше Ефес… Жени като Арела можеха да ограждат именията си като египетските богаташи с паркове, морави, храсти и овощни градини. Такъв беше и Домът на Медуза, обграден с избуяла градина, пълна с различни дървета — палми и смокини. Някога сигурно е била приятно място, зелено и уханно, но без градинар природата беше взела връх. Храсталаци скриваха къщата, павираният двор зад портата беше обрасъл с плевели. Теламон пристъпи, за да я разгледа по-добре. Къщата му напомняше за египетските имения край Тива, построени от тухли и дърво върху солидна каменна основа. Отпред имаше галерия, до която се стигаше по паважа и рушащите се стъпала, светлозелената боя на главния вход също се лющеше. Прозорците бяха със затворени капаци. Един от тях беше увиснал и шумно скърцаше. Този звук отекваше в избуялата, изоставена градина, където не се чуваше птича песен, а само свиренето на щурците из високата трева. Миришеше на застояло и прокиснало.

— Защо сте дошли? — вратарят стоеше на входа на къщичката си и гледаше мрачно към тях.

— Това си е наша работа.

— Коя си ти — настоя той — с тези зелени очи и огнена коса? Тук живееше един мъж, който имаше котка като теб — червена като пламък, със зелени жестоки очи.

Касандра направи гримаса, вдигна ръка и сви пръсти, сякаш се канеше да го издере. Теламон приседна на дървената пейка от вътрешната страна на портата.

— Ти ли си вратарят?

— От дълги години.

— Имаш ли вино? Хайде — подкани го Теламон, — бъди по-любезен. Няма да повикаме войниците на царя.

Вратарят донесе кана и три нащърбени глинени чаши — виното беше отлично.

— От Наксос е — обясни той. — Един от сегашните обитатели ми го даде — той облиза устни и оголи възпалените си венци и жълтеникавите, оредели зъби.

— Откога живееш тук?

— Вече не си спомням — отвърна вратарят.

— Ясно.

Теламон остави чашата и се изправи. Отегчена, Касандра се разхождаше из високата трева, загледана в къщата.

— И аз, и ти знаем — започна Теламон, — че тази къща е била собственост на убиец. Принадлежала е на тайно общество, наречено „Кентаврите“.

Вратарят едва не се задави с виното. Теламон го стисна за рамото.

— Искам да узная истината — заплаши го той. — Иначе ще те хвърля в царските тъмници и мъчителите ще те провесят от кука на тавана.

— Така е, така е — заекна мъжът. — Беше преди години, името на собственика беше Мали. Не беше родом от Ефес. Беше дошъл отнякъде по̀ на изток.

— И „Кентаврите“ бяха избити?

Вратарят кимна енергично. Беше подценил този влиятелен посетител с остри черти и тъмни наблюдателни очи. Реши да му каже истината или поне онази част от нея, която знаеше. Теламон забеляза промяната в изражението му. Отвори кесията си, измъкна две сребърни монети и ги сложи под чашата на земята.

— Ако ми кажеш истината, ще ти бъде заплатено добре.

— Вярно ли е, че къщата е обитавана от духове? — Касандра тръгна към тях, връзвайки отново гъстата си червена коса на опашка. — Има такъв вид.

— Така казват хората — обясни вратарят. — Отдолу има изби. Наредени са една след друга, свързани като в голяма пещера. Казват, че убийците се събирали там, за да почитат някакво демонично божество. Но „Кентаврите“ бяха унищожени и къщата минава от ръка на ръка. Никой не я харесва.

— Освен теб?

Вратарят кимна.

— За мен тя е като стар приятел.

— Познаваше ли Мали?

Вратарят лукаво се усмихна.

— Беше търговец на стриди — познавах него, но не и тайните му…

— Ами дъщеря му?

— Тя изчезна.

— И това ли е всичко? — попита Теламон.

— Господарю — сви рамене мъжът, — аз съм просто вратар — той разпери ръце. — Случват се всякакви неща.

— Така, стигаме до Леонид — усмихна се Теламон. — Македонски командир. Служеше в ескадрона на Соколите, елитна конна част. Дошъл тук преди две години, когато Парменион превзел Ефес и се задържал тук за кратко. Хайде — настоя Теламон, — каза ми част от истината, значи можеш да ми кажеш и цялата история.

— Какво знаеш за Леонид? — попита вратарят.

— Беше стар боец, отличен воин. Най-много от всичко обичаше виното и парите. Взел тази къща, защото никой друг не я искал — запусната е и не много приятна. Но Леонид открил нещо интересно за нея. Не може да е било вино и със сигурност не са били жени, това значи, че може да е само скрито съкровище. Леонид отдавна се надяваше да открие такова скривалище. Подозирам — Теламон вдигна чашата си, — че е попаднал на някаква история за това, как „Кентаврите“ са скрили богатството си тук. Прав ли съм?

— О, да, господарю. Беше тук от съвсем скоро, когато намери някакви ръкописи, карта или надпис, не знам точно, но започна да ме разпитва за съкровището, скрито в къщата или около нея. По това време с него имаше още шестима души, командири от същия ескадрон. Те държаха конете си тук — единственото време, когато тревата беше малко по-ниска.

— И?

Касандра седна на пейката до Теламон. Вратарят изгледа кръглото лице с високи скули на тази странна силна жена — устните й бяха създадени за целувки, но очите й напомняха за онази свирепа котка, която ловува из високата трева на двора.

— Не можех да му помогна — промърмори старецът. — Не исках неприятности. Но Леонид и другарите му започнаха да търсят, а после персите се върнаха. Аз избягах. Шест дни по-късно се върнах в къщата. Леонид и другарите му ги нямаше. Бяха оставили храна, части от брони, дрехи. Персите бяха разбили една врата и строшили няколко капаци. Направих малко поправки и се върнах към предишния си живот. Мислех, че никога повече няма да видя Леонид. С къщата се върнахме към спокойната си дрямка под слънцето. Един търговец я купи, но жена му се почувства зле тук и не я хареса, затова се изнесоха след няколко седмици. Отново избухна война, персите избягаха и Леонид се върна. Този път с още двама. Разпитвах го какво е станало, но той само ме погледна с ъгълчето на окото си, както често правеше. Леонид беше избухлив, особено когато пиеше. Охо, казах си, колкото по-малко знам, толкова по-добре.

— Леонид споменавал ли е отново съкровището?

— Не, никога. Върна се тук, сякаш това беше родният му дом. После беше много зает.

— Какво искаш да кажеш?

— Понякога се връщаше в лагера, защото с другарите си имаха задължения. Но когато можеха, излизаха в градината. Или поне Леонид. Чувах другите двама да се щурат из стаите.

— Сами ли са?

— О, не. Имат прислужница, една от онези жени, които следват войската. Как ли й беше името? А, да, Харна. Тя се грижи за тях, пере и ги глади, не е и лоша готвачка.

— Значи Леонид не е открил съкровището първия път?

Вратарят се загледа в чашата си.

— Не съм сигурен. Виждаш ли, господарю, понякога подслушвах разговорите им. Един от другарите на Леонид, командир от Самос, изглежда имаше някаква власт над него. Подозирам, че беше свързано с онези, които бяха тук с Леонид последния път.

— Знаеш ли, че всички са били убити? — попита Теламон. — Или поне са изчезнали.

— Да, Леонид ми каза.

— Спомена ли за някакви разговори? — намеси се Касандра.

— О, просто откъслеци. Командирът от Самос попита Леонид нещо като „Другите не ти ли помогнаха да търсиш?“ — той поклати глава. — Не можах да чуя отговора на Леонид.

— Значи тези двама командири — Теламон понижи глас — се държаха, сякаш знаят за съкровището? И за предишното посещение на Леонид?

— Да, такова е моето впечатление — вратарят се почеса по главата. — Но не забравяй, господарю, — той посочи към къщичката си, — че това е моят дом. Ям, пия и спя там, затова знам много малко. Понякога ходя на пазара — той примигна. — Може и да съм стар — той се усмихна, — но нямам жена, а една дебела проститутка, която е винаги под ръка.

— Никога ли не си мислил да потърсиш скритото съкровище?

— Това са кървави пари — отвърна вратарят, избутвайки назад стола си. — За какво са ми?

Теламон бръкна в кожената си торба и извади парченцата пергамент, които Александър му беше дал.

— Не мога да чета — предупреди го вратарят. — Не познавам буквите. Работех като помощник вратар. Мога да броя само на пръсти.

— Това е буквата „К“ — обясни Теламон и посочи парче пергамент. — Сигурно означава „Кентавър“, но говорят ли ти нещо тези рисунки? — той ги нареди в скута си. — На тази има четири свързани правоъгълника, на онази — два, а на другата — три.

Вратарят внимателно ги разгледа, по наболата му брада се стичаше слюнка.

— Може да са стаите в къщата — промърмори той. — Но не, господарю, нищо не ми говорят. Смяташ ли, че е карта на съкровището?

— Да — Теламон събра пергаментите и ги подаде на Касандра. — Впрочем, къде са сегашните обитатели?

— Рано следобед е, значи сигурно са пили на обяд и сега спят. А може би се възползват от услугите на Харна.

— Знаеха ли, че ще дойдем?

— Те са командири от македонската войска — ухили се вратарят. — Нищо не ги интересува.

— А откак Леонид умря?

— О, кротуват си.

— Не търсят и не копаят?

Вратарят поклати глава.

Теламон почеса брадата си и погледна към мрачната къща.

— Когато Леонид беше жив, карали ли са те понякога да излезеш?

— Да, точно след като пристигнаха. Леонид ми даде пари, прати ме в града и ми каза да се повеселя по кръчмите и да потърся дебелата си приятелка.

Теламон се облегна на твърдата тухлена стена. Усещаше въздействието на виното. Тази сутрин беше спал до късно, но все още се усещаше сънлив и замаян. Не беше имал възможност да размисли върху ужасните събития от предишната нощ; когато царските командири най-после влязоха в дворцовите кухни, намериха още три тела. Александър вече беше съчинил прокламацията, с която даваше своето обяснение за случилото се и беше наредил да я разгласят из града. Теламон затвори очи. Надяваше се, че може да осъществи онова, което беше обещал на Александър, но за момента то трябваше да почака.

— Свърши ли с мен?

— Не, не още. Касандра, застани до вратата. Моля те! — каза Теламон.

Тя въздъхна, стана и се подчини.

— Слушай ме добре — започна лекарят. — Помниш ли нощта, през която умря Леонид?

— Да, той и Агатон бяха ходили до една винопродавница в града, третият си остана тук. Върнаха се по малките часове, и двамата лъхаха на вино, а Леонид едва ходеше — вратарят посочи към павираната пътека. — Можеха да влязат през главния вход, но минаха през страничния. Вътре има складове, кухни и стълби.

— Какво стана после?

— Прибрах се в къщичката си и съм задрямал. Внезапно чух страничната врата да се отваря. Любопитен да разбера какво става, излязох в градината. Увит в наметалото си, Леонид потъна в мрака.

— Откъде знаеш, че е бил Леонид?

— Трябва да е бил той, защото излезе, но не се върна, а открих трупа му в басейна.

— Но когато излизаше, разпозна ли го?

— Беше си сложил широката наметка, която е украсена по врата с кожа и по нея висят медальони.

— А когато откри трупа?

— Минах през страничната врата. Харна спеше долу, в помещението за миене на съдове. Има сламеник под масата. Скочи като кученце. Когато й казах какво съм видял, се уплаши и хукна нагоре. Двамата командири слязоха — той сви рамене. — Останалото го знаеш. Трупът беше изваден и отнесен обратно в къщата. Дойдоха някакви управници с намръщени лица, претърсиха къщата, разговаряха с двамата македонци и отнесоха трупа.

— Аха. Хората на Аристандър?

— Кои? — запита вратарят.

— Няма значение — Теламон се изправи. — Хайде, покажи ми басейна.

— Аз трябва ли да стоя още тук, господарю? — попита Касандра.

— Не се заяждай! — отвърна Теламон. — Стой, слушай и наблюдавай.

Вратарят го поведе между дърветата, където нямаше алея, а само отъпкани пътеки сред тревата и прещипа. Отминаха къщата от напукани тухли и ронещи се плочи, чиито дървени стрехи бяха очукани и гнили. Отстрани тръгваше пътека, която водеше до странична врата, боядисана в мръснозелено. Теламон изруга, когато един храст одра крака му. Минаха през малка група дървета, останки от крушовата градина. Вратарят спря и раздели високата трева. Басейнът беше покрит с жабуняк и миришеше на гнило. Мухи и комари бръмчаха над него. Беше около три метра дълъг и два метра широк, но тухлените му ръбове отдавна бяха оронени.

— Виждаш, господарю, човек лесно може да се спъне и да падне в него, особено ако е пиян.

— Да, но какво е правил тук?

Теламон вдигна едно паднало клонче и го използва, за да разтваря храстите, докато обикаляше басейна. Стигна отсрещната страна, където тревата и прещипа бяха отъпкани — реши, че оттам е минал Леонид при последната си разходка. Клекна на ръба на басейна и потопи клончето в него. То почти изчезна, преди да достигне растителността на дъното.

— Дълбок е около метър — промърмори лекарят.

Стана и тръгна по пътя, откъдето трябваше да е минал Леонид, идвайки от страничната врата — беше трудно, земята беше неравна, а растителността твърда и бодлива. Под храстите имаше боклуци, счупени глинени съдове, парчета мазилка и дупки. Най-накрая Теламон стигна до пътеката, която водеше до страничната врата на къщата. Слънцето напичаше. Без да обръща внимание на вратаря, който го следваше, ругаейки задъхано, той се загледа към избуялата градина. Оттук басейнът не се виждаше и лекарят се зачуди отново какво ли е търсил старият воин. Можеше да е умрял, докато е вървял през градината и е търсел нещо. Сигурно е забравил за басейна, спънал се е и е потънал — пиян и увит в тежкото наметало. Теламон беше чувал за подобни случаи — за хора, удавили се много бързо.

— Доволен ли си, господарю?

— Не съвсем — усмихна се Теламон. — Нека огледам къщата и отзад.

Той тръгна по пътеката. И тук градината беше неподдържана, както навсякъде. Прозорците с капаци по ронещите се стени гледаха към малък калдъръмен двор, в чието дъно имаше китка храсти. Върху тях се сушаха наметки и други части от облекло. Теламон остана загледан в тях. Подуши въздуха — миришеше на нужник, на мръсна вода. Спомни си, че Касандра го чака до портата. Заобиколи до предната част на къщата, мина по стъпалата и пътеката от продълговати камъни, която водеше от калдъръмения двор до портата. Касандра все още стоеше облегната на нея, отметнала глава и притворила очи. Теламон вдигна пръст към устните си, за да я накара да пази тишина.

— Там има някой — прошепна тя.

Лекарят тихичко дръпна резето и направи знак на Касандра да отстъпи встрани. Бързо отвори вратата и излезе на алеята. Едноокият просяк, клекнал до стената на няколко метра оттам, скочи на крака и профуча като стрела надолу, с развята окъсана наметка и шляпане на очуканите си сандали. Теламон го проследи с поглед и отново влезе през портата.

— Кой е просякът? — попита той вратаря.

— О, сигурно говориш за Циклоп, едноокият. Той обикаля тази къща, откакто пристигна Леонид.