Безкрайното море

Благодарности

Когато започнах този проект, не си давах изцяло сметка за това, какво ще ми коства той. Един от недостатъците ми като писател (един от многото, Господ ми е свидетел) е това, че съм склонен да задълбавам твърде много във вътрешния живот на моите герои. Пренебрегвам мъдрия съвет да остана над терзанията им и да бъда безразличен като боговете към страданието, изпълващо техните творения. Когато пишеш дълга история за края на света, такъв, какъвто го познаваме, разпростираща се в три отделни тома, вероятно е по-добре да не го приемаш твърде насериозно. Иначе ти предстоят някои мрачни за душата нощи, както и часове на изтощение, безпокойство, неприятни промени на настроението, хипохондрия, внезапни избухвания в плач и глупави изблици на гняв. Казваш си (и на хората около теб), че да се държиш като четиригодишно дете, което плаче, защото не е получило за Коледа онова, което иска, е съвсем нормален начин на поведение, но дълбоко в себе си знаеш, че това не е така. Дълбоко в себе си знаеш, че когато часовникът спре да тиктака и времето изтече, благодарностите, които дължиш, няма да са достатъчни, ще са нужни и извинения.

Към добрите хора в „Пътнам“ и особено Дон Вайсберг, Дженифър Бесер и Ейри Люин: Простете ми за това, че от време на време се изгубвах, че приемах твърде насериозно себе си и книгите си, за това, че обвинявах другите за собствените си недостатъци, за това, че затъвах до гуша в калните окопи на невъзможните дилеми, създадени от мен самия. Вие бяхте великодушни, търпеливи и ми помагахте невероятно много.

Към моя агент, Брайън Дефиоре: Преди десет години ти нямаше представа в какво се забъркваш. Ако трябва да бъда честен — аз самият също нямах никаква представа, но ти благодаря за това, че не се отказа. Хубаво е да знам, че има някой, на когото винаги мога да се обадя и да му се разкрещя, без всякаква причина.

Към сина ми, Джейк: Благодаря ти за това, че винаги отговаряше на текстовите ми съобщения и за това, че не се паникьосваше, когато аз го правех. Благодаря ти, че четеше за настроенията ми и ми прощаваше за тях, дори и когато не ги разбираше. Благодаря ти за това, че ме вдъхновяваше и окуражаваше, и за това, че винаги ме защитаваше от лошите хора. Благодаря ти и за това, че не се възпротивяваше особено на досадния навик на баща ти да подсолява речите си с неясни цитати от книги, които не си чел и филми, които не си гледал.

Накрая към съпругата ми, Санди, за която съм женен от близо двайсет години и която оцени неосъществената мечта на съпруга си и знаеше по-добре от него самия как да я превърне в реалност: Скъпа моя, ти ме научи на кураж, когато шансовете не са на моя страна и когато съм изправен пред неизмерима загуба. Показа ми как да вярвам, когато съм отчаян и как да имам смелост в мрачните часове на объркване, как да съм търпелив, когато над мен се надвесва сянката на паниката заради изгубеното време и пропилените усилия. Прости ми за часовете тишина, които ти се наложи да изтърпиш, за неразбираемия гняв и отчаяние, за необяснимите залитания от еуфория („Аз съм гений!“) към тревога („За нищо не ставам!“). Единственият глупак, който съм те виждал да изтърпяваш с готовност, това съм аз. Провалените почивки, забравените задължения, нечутите въпроси. Нищо не е по-болезнено от самотата да бъдеш с някой, който никога не е изцяло до теб. Натрупах дълг, който няма надежда да изплатя, макар да обещавам, че ще опитам. Защото, в крайна сметка, без любов всички наши усилия са пропилени и всичко, което правим е напразно.

Vincit qui patitur.