Безпокойство

1Поетът Александър Кудряшов

Валя Петров дойде при мен лично да ми съобщи за това. Свали баретата от главата си, приглади косата си и каза:

— Край, Саня, всичко е решено.

Седна в ниското кресло до масата и протегна дългите си крака. Погледна ме и се усмихна. Аз попитах:

— Кога?

— След десет дни. — Той въртеше между пръстите си баретата, сгъваше я и я изглаждаше. — Все пак назначиха мен. Почти бях загубил надежда.

— Защо — казах аз. — Ти си опитен космонавт.

— Това няма значение.

Извадих от хладилника мед и лимонов сок. Смесихме ги и пихме.

— Стартираме от „Цифей“ — обяви той.

— Къде е това?

— Извънземна станция. Спътник е на Луната.

— Виж ти. Мислех, че Цифей е съзвездие.

— Съзвездието е Цефей — поясни той. — А „цифей“ на китайски означава „старт“. Всъщност това е стартова площадка за фотонни кораби.

Той остави чашата на масата, сложи си такето, стана и протегна ръка.

— Добре — каза той. — Тръгвам.

— А Ружена? Тя знае ли вече?

— Не. Още не знае. Не съм й казал.

Отново седна в креслото. Мълчахме.

— Задълго ли? — попитах аз.

— Не, не много — отвърна той. — Всъщност ние правехме сметка да се върнем след двеста години. Или след двеста и петдесет. Ваши, земни, разбира се. Много високи скорости, почти кръгло „це“3. Добре… Трябва да тръгвам. — Но той не стана.

— Да пийнем вино — предложих аз.

— Хайде.

Чукнахме се и изпихме по чаша златисто „Ява“.

— Знаеш ли — каза той. — Дори не ми се вярва. Ами преди нас стартира Горбовски, а преди него Биков. Аз съм третият. Готвят се още две експедиции. И сигурно ще има още няколко. За нас това са подробности. Експедицията е за десет години, най-много за петнайсет.

— Да, да, разбира се — промърморих аз. — Айнщайновото съкращаване на времето и всичко останало…

Той стана.

— Тръгвам. Ще ме изпратиш ли?

Кимнах. Той оправи такето си и се насочи към вратата. Там се спря.

— Благодаря ти, Саня — каза той.

Не отговорих. Просто не можех да кажа нито дума.

С Петров на „Муромец“ заминаваха още пет човека. Трима познавах: Лари Ларсен, Сергей Завялов и Сабуро Микими. Ларсен беше мой приятел, макар и не толкова близък като Валя. Изпращачите бяха десетина. Когато до старта оставаше около час, всички седнахме в каюткомпанията на „Цифей“. На „Цифей“ нямаше земно притегляне и ние обухме обувки с магнитни подметки. Ружена и Валя се държаха за ръце. Ружена се бе променила доста. Беше отслабнала, очите й бяха станали още по-големи и тя непрекъснато хапеше долната си устна. Беше изключително красива, дори не съм си представял, че една жена може да бъде толкова красива. Валя държеше ръката й и се усмихваше. Стори ми се, че той мислено вече се носеше със страшна скорост сред далечните звезди. Двамата с Ружена мълчаха. Само веднъж тя каза нещо тихичко и той я погали по ръката.

Останалите също мълчаха. Една млада девойка в оранжеви дрехи изпращаше космонавт, когото не познавах, и от време на време хлипаше. Той се изчервяваше и я потупваше по рамото. Изпитвах удивление и недоверие. Неведнъж съм имал възможността да изпращам хора в Пространството. Останалите сигурно също. Но сега всичко бе по-различно. С тези шестимата се прощавахме завинаги. Помислих си, че ще се върнат, когато никой от нас няма да е вече жив — нито аз, нито Ружена, нито момичето в оранжево. Ще ги посрещнат нашите потомци. Може би дори техните собствени потомци. След едно столетие Валя Петров ще се запознае с момиче с фамилия Петрова. „Всъщност познавах един Петров — ще каже Валя. — Той беше началник на Третата звездна експедиция. От деца бяхме приятели. Вие да не сте негова внучка?“ — „Да — ще рече момичето. — Само че не внучка, а пра- пра- пра- пра…“

— Не тъгувай — каза Валя високо.

— Не тъгувам — отвърна Ружена.

— Това е много важно.

— Разбирам.

— Не — каза Петров, — не разбираш, Руженка! Ти изобщо нищо не разбираш. Ето, и Александър не разбира. Седи и си мисли: „Защо им е нужно това?“ Нали, Саня?

Той се смееше. Но не отгатна за какво мислех. Познавах го от дете и много го обичах. Но той беше много различен от мен. Винаги ми се е струвало, че ми се подиграва. Той беше от друга порода хора. Падаше си малко хвалипръцко и позьор. И бе необикновено смел. Малцина се решаваха на шегите, които си позволяваше той, а онези, които се решаваха, или отстъпваха, или загиваха. Но той винаги успяваше. С усмивка се разхождаше над пропастите. Сигурно много се харесваше такъв — весел, небрежен и неуязвим. Другите също го обичаха. И Ружена го обичаше. Той и в двайсет и четвърти век щеше да влезе така — весело усмихвайки се и потупвайки износената си обувка с пръчица, отрязана Бог знае на коя планета.

В каюткомпанията влезе беловлас загорял юноша и каза:

— Време е.

Ние станахме. Девойката в оранжево изхлипа високо. Погледнах към Ружена и Петров. Те се прегърнаха и той зарови нос в косите й.

— Край — каза той. — Прощавай, писанке.

Ружена мълчеше.

— Не тъгувай — добави Валя.

Тя се отдели от него и се опита да си оправи прическата. Косата й не се подчиняваше.

— Върви — помоли тя. — Върви. Не мога повече. Моля те, върви. — Имаше нисък, необичайно равен глас. — Сбогом!

Той я целуна и без да я изпуска от поглед, заотстъпва към изхода. Вървеше, тропайки по пода с магнитните подметки, и не преставаше да я гледа, сякаш се страхуваше да не го застреля в гръб. Лицето му беше бяло, устните му бяха бели, но той се усмихваше. При люка го закриха едрият Лари Ларсен, непознатият космонавт, когото изпращаше момичето в оранжево, още един непознат и накрая Серьожа Завялов.

— Довиждане, Руженка! — извика Петров.

Едва след това си спомних, че каза „довиждане“, и си помислих, че е сбъркал.

Когато те излязоха и люкът хлопна, беловласият юноша натисна някакви копчета в стената. Оказа се, че сферичният таван на каюткомпанията служи и за нещо като стереоекран. Видяхме „Муромец“. Това беше първокласен кораб с правопоточен фотонен анихилационен двигател. Той улавяше и изгаряше в реактора си космическа газ и прах и още някои неща, каквито имаше в Пространството, и можеше да измине неограничени разстояния. Скоростта му също беше неограничена, разбира се, в рамките на светлинната бариера. Беше с огромни размери, около половин километър дълъг. Но на нас ни се струваше като сребърна играчка, увиснала в центъра на екрана, на фона на безбройните звезди.

Гледахме го като омагьосани. После някой се изсекна силно, май беше девойката в оранжево. Екранът се освети. Светлината беше много ярка, като мълния, бяла и лилава. Ослепи ме. А когато разноцветните петна пред очите ми се разсеяха, на екрана бяха останали само звездите.

— Стартираха! — извика беловласият юноша. Според мен той завиждаше.

— Отлетя… — прошепна Ружена.

Приближи се до мен, крачейки тромаво с подкованите обувки, и положи ръка на ръкава ми. Пръстите й трепереха.

— Много ми е тъжно, Саня. Страхувам се.

— Ако ми позволиш, ще бъда до теб — уверих я аз.

Но тя не позволи. Върнахме се в Новосибирск и се разделихме. Аз се заех с поемата. Искаше ми се да напиша голяма поема за хората, които летят сред звездите, и за жената, която остава на прекрасната зелена Земя. Как стои пред отлитащия приятел и казва с нисък, равен глас: „Върви. Не мога повече. Моля те, върви.“ А той се усмихва с побелели устни.

През една ранна утрин половин година след това Ружена ми се обади. Беше бледа и с огромни очи, както тогава на „Цифей“. Но си помислих, че вината е във виолетовия оттенък на видеоекрана.

— Саня — каза Ружена. — Чакам те на летището, стратоплан ЛТ-347. Идвай незабавно.

Нищо не разбрах и попитах какво се е случило. Но тя повтори: „Чакам те“ и затвори.

На най-близкия площад взех хеликоптер и полетях към летището. Утрото бе ясно и прохладно. Това малко ме поуспокои. На аерогарата ме отведоха до голям пътнически стратоплан, готов за полет. Щом се качих, машината излетя. Ударих се в някаква рама. После видях Ружена и седнах до нея. Тя действително беше бледа и хапеше долната си устна.

— Накъде летим? — осведомих се аз.

— Към Северния ракетодрум — отвърна тя. Дълго мълча, но изведнъж каза: — Валентин се е върнал.

— Какво?

Какво бих могъл да кажа? Полетът трая два часа и за два часа не казахме нито дума. Затова пък другите пътници не млъкваха. Всички бяха много възбудени и настроени недоверчиво. Никой не разбираше защо „Муромец“ се е върнал. Разбрах, че снощи се е получила радиограма от Петров: началникът на Трета звездна експедиция съобщаваше, че на „Муромец“ излезли от строя някакви прибори и той е принуден да кацне на Земята, а не на външна станция.

— Петров просто се е изплашил — каза възрастен дебел мъж, който седеше зад нас. — Нищо чудно. Това се случва в Пространството.

Гледах Ружена и забелязах как брадичката й трепна. Но тя не се обърна. Не си струваше. Петров не можеше да се уплаши.

— Така беше с Конго — потвърди някой.

— А паралелният прием? — попита един млад космонавт с белези по лицето и злобни очи.

И всички започнаха да разсъждават за паралелния прием. Оказва се, че и преди и след радиограмата на Петров от „Муромец“ неизвестно защо продължили да идват сигнали, отправени още през първата седмица от полета. Те били много изкривени, но във всеки от тях личало рутинното „ВН“ — „всичко е наред“. Спорът беше в апогея си, когато стратопланът започна да се снижава.

Бяхме закъснели. „Муромец“ вече бе кацнал и ние направихме два кръга над него. Разгледах го добре. Това вече не бе играчка за елха. Насред тундрата под синьото небе стоеше наклонено грамадно съоръжение, разядено от неизвестни сили и покрито със странни вадички. От него се издигаше розова пара.

— Това от страх ли е? — обади се космонавтът с белязаното лице.

Стратопланът се приземи на десет километра от „Муромец“. По-близо не беше възможно — корабът бе заразил местността при кацането си. Излязохме. Горната част на кораба висеше като черна сянка над хоризонта. От земята се вдигаше влажна пара, времето се влачеше адски бавно. Кацнаха още няколко стратоплана. Ние чакахме. Накрая се чу тракане, хеликоптер прелетя ниско над главите ни и кацна на стотина крачки от нас.

После се случи чудо.

От вертолета излязоха трима и бавно тръгнаха към нас. Най-отпред вървеше висок слаб човек с вехт комбинезон. Вървеше и потупваше крака си с пръчка с изумруден цвят. Следваше го нисък мъж с пухкава рижа брада и още един сух и прегърбен. Ние мълчахме. Все още не вярвахме. Тримата се приближиха и тогава Ружена изкрещя:

— Валя!

Човекът с износения комбинезон спря, захвърли пръчката и почти тичешком се устреми към нас. Лицето му бе странно — без устни. Или бе толкова червено, че устните не личаха, или пък бяха прекалено бледи. Но веднага познах Петров. Впрочем, кой освен Петров можеше да долети с „Муромец“? Но този Петров беше доста остарял и без лява ръка — празният ръкав бе пъхнат под колана на комбинезона. И все пак това беше Петров!

Ружена се затича насреща му. Те се прегърнаха. Човекът с рижата брада и прегърбеният също спряха. Това бяха Лари Ларсен и онзи непознат пилот, когото девойката в оранжево изпращаше преди половин година.

Ние ги наобиколихме мълчаливо. Не сваляхме очи от тях. Петров каза тържествено:

— Здравейте, другари! Прощавайте, но мнозина от вас вероятно съм забравил. За последен път се видяхме преди седемнайсет години…

Никой от нас не продума.

— Кой е началникът на ракетодрума? — попита Петров.

— Аз — каза началникът на Северния ракетодрум.

— Загубихме нашите автотоварачи — каза Петров. — Моля ви, разтоварете кораба. Докарали сме много интересни неща.

Началникът на Северния ракетодрум го гледаше с ужас и възхита.

— Само не пипайте шести отсек, става ли? Там има две мумии. Сергей Завялов и Сабуро Микими… Докарахме ги, за да ги погребем на Земята. Возим ги вече пет години. Нали, Лари?

— Да — каза Лари Ларсен. — Сергей Завялов го пазим пет години, а Микими — от четири. Порта остана там. — Лари се усмихна, брадата му се затресе и той заплака.

Петров се обърна към Ружена.

— Да вървим, Руженка. Хайде. Ние се върнахме и докарахме на Земята като подарък далечни светове. Виждаш ли, върнах се…

Тя го погледна така, както никога никоя жена не ме е гледала и няма да ме погледне.

— Да… — каза тя. — Ти се върна…

Тя затвори очи и поклати глава. Те тръгнаха през тълпата прегърнати и ние се отдръпнахме, за да им направим път.

На „Цифей“ тя се прощаваше с него завинаги. А се срещнаха след половин година. Той бе заминал за двеста години. А се бе върнал след седемнайсет. Беше успял да го направи. Той винаги във всичко успяваше. Но как?

Не зная как да обясня това и може ли да бъде обяснено. Аз съм само един поет. Не съм физик.

2Артистката Ружена Наскова

— Ще вали — каза Валя.

Седяхме на дивана пред балкона и гледахме към ниското небе над матовите покриви на града.

— Дъжд — повтори той. — Много отдавна не съм виждал дъжд. Там нямаше дъждове.

— Защо? — попитах аз.

— Не зная. Нямаше…

Стъмваше се бързо и ние седяхме, без да палим лампите. Прегърнах го през раменете.

— Не бива, Руженка — каза той тихо.

Докоснах празния му ръкав.

— Не говори глупости!

— Но това сигурно е много неприятно.

— Не говори глупости! — повторих аз. — По-добре мълчи.

— Ние и без това непрекъснато мълчим…

Вятърът разлюля пердето и се чу как в стаята изшумоля хартия.

— Колко приятен е вятърът! — каза Валя и затвори очи.

— И вятър ли нямаше там? — попитах аз. Притиснах лице към рамото му.

— И теб те нямаше там.

В града се запалиха светлини, облаците станаха червеникави и паднаха още по-ниско. Веднага рукна дъжд и забарабани по стъклата.

— Да затворя ли балконската врата?

— О, не! Стой си! — каза той и стисна пръстите ми до болка.

— Валка! — викнах аз.

Той пусна ръката ми.

— Извинявай, Руженка, без да искам…

Погледнах го в очите.

— Станал си някак железен — казах аз. — Твърд си като камък. И много силен.

— Така и трябва — усмихна се той. — Станах невъзможно силен. Всички сакати са силни.

— Глупости! Не е заради това…

— Да, права си — съгласи се той. — От претоварването е.

— Недей — помолих аз. — Недей да разказваш. Почакай…

Отново притиснах лице към рамото му. Дъждът продължаваше. Пред балконската врата се образува локвичка и струйка черна вода бавно се процеди в стаята. Погледнах Валя отдолу. Той гледаше черната струйка.

— Недей — прошепнах аз. — Не си спомняй. Постарай се днес да не си спомняш. Днес няма да си спомняш.

— Много ми е мъчно за Сергей — бавно каза той.

— Да. Той беше забележителен…

— Права си — каза Валя.

Спомних си как Сергей само преди година идваше при нас, другите космонавти също, и по цели нощи си крещяха един на друг на ужасна смесица от руски, френски, китайски и английски. Говореха за теорията на гравитацията, за тау-механиката, за някакви специални раздели на математиката. Аз не се опитвах да разбера нещо, а те тогава са обсъждали плановете за този необикновен опит.

Не, нищо не бива да се забравя. Да не се забравя как онзи отвратителен дебелак каза: „Петров просто се е изплашил. Това се случва в Пространството.“ Как Саша Кудряшов идваше и седеше по цели вечери, прегърбен над масата, жалък и страшен. Аз знаех, че той ме обича така, че е страшно да се седи до него, и си мислех, че това е съдба. А Саня веднъж каза: „Но той може просто да загине, Ружена. Просто да загине в най-обикновен полет.“ Той го каза, защото искаше да ме утеши, но аз и досега не мога да му го простя. През цялото време исках да съм сама. Край мен кипеше разнообразен, прекрасен живот, моите роднини учеха, обичаха, строяха, а аз не можех да съм с тях. Престанах да пея, никъде не излизах, с никого не разговарях. Завиждах им. Или може би се надявах, че Валя ще извърши невъзможното. Нима това може да се забрави? И ето, той се завърна.

Валя стана, отиде до балкона и затвори вратата. Аз попитах:

— Искаш ли да пием чай?

— Аха… И още как!

Той отиде и запали лампите.

— Нищо не се е променило — каза той, оглеждайки се. — Сякаш не са минали седемнайсет години.

— Само сто осемдесет и седем дни — поправих го аз. — И седем часа.

— Да, разбира се…

Очите му заблестяха и той заприлича на предишния Валентин Петров. Той беше такъв преди много години в Дао-Рао, където се запознахме по време на подводен лов. Никаква риба нямаше, ние просто стреляхме с електрическите пушки във водораслите, а после дълго седяхме на пясъка и разговаряхме. Той беше весел, стремителен и непрекъснато се шегуваше. Очевидно бе, че много иска да ми се хареса, но ми хареса не веднага. Хареса ми, когато престана да се прави на интересен.

Донесох чайника, сложих масата и налях в любимата му чашка от черен порцелан. Седнах срещу него и го загледах как пие.

— Чаят е чудесен — похвали ме той. — Само ти можеш да правиш такъв чай.

— Аз изобщо не умея да правя чай — отвърнах. — Нищо не разбирам от това.

— Порта правеше прекрасно кафе — каза Валя.

И започна да разказва как Порта варил кафе и те шестимата пили от малките чашки, които Порта носел със себе си на всички експедиции. Кафето било горещо, черно и много вкусно, когато го пиели на малки глътки със сладко от сливи, а Порта се ядосвал, че на кораба пушенето е забранено. Той казвал, че кафето се състои от кафе, сладко и цигара, но никой не му съчувствал, защото от шестимата само той бил пушач. Дежурният го водел в банята и го карал да пали цигара под вентилатора. Порта седял там в мрачна самота и се ядосвал. Но нищо не можел да направи — такива били правилата.

— Той страшно се сърдеше — повтори Валя. — А после, когато започнаха претоварванията…

Замълча и се вторачи в чашата си.

— Е? — попитах аз.

— После вече не се сърдеше — проговори Валя. — Налей ми още.

— Добре — казах аз. — А сега вече разказвай. Още нищо не си ми разказал. Разкажи за претоварванията.

Валя се взря в ръцете ми, докато му сипвах чай.

— Сто години не си ме гощавала с чай.

— Разказвай за претоварванията — настоях аз. — Много големи ли бяха?

— О, страхотни — каза той. — Как да разкажа за тях? Те трябва да се изпитат.

— Много интересна и изчерпателна е информацията ти. Страхотни означава три-четири пъти над допустимото, така ли?

— Аха — потвърди той.

Седеше прегърбен, загледан в покривката.

— Валя! — възкликнах аз.

Той не трепна веднага. Вероятно се вглеждаше в нещо, което аз никога нямаше да видя. През отворената яка на ризата му се виждаше тъмнокафявата му суха гръд с изскочили ключици.

— Ние бяхме юнаци — бавно проговори той. — Ние сме истински космонавти.

— Валя — казах аз, — как успяхте да се върнете толкова бързо?

Той вдигна глава и се усмихна. Очите му отново заблестяха.

— Много силно го исках, Руженка — каза той. — Много те обичам и затова се върнах толкова бързо. И, разбира се, е въпрос на малко физика.

— Точно физиката ме интересува — сърдито казах аз.

— Ти какво мислиш?

Спомних си училищните уроци по физика. След училище повече не се бях занимавала с физика, но добросъвестно се опитах да си спомня наученото.

— Ти казваше, че вашето полетно време е било седемнайсет години?

— Да.

— Но на Земята минаха само шест месеца — нерешително казах аз. — И вие сте летели с околосветлинни скорости. Значи релативистките ефекти са били големи… Но специалната теория на относителността сочи обратен ефект. На Земята е трябвало да мине повече време, отколкото на вашия кораб. И друго… Чакай, според мен специалната теория на относителността тук е неприложима. Вие сте летели с претоварвания, с непрекъснато ускорение. Затова през цялото време сте се намирали в гравитационен полет. Не е ли така?

— Умница си ти — произнесе той нежно. — Брей, че си умна! Веднага схвана същността.

Протегна се през масата, за да ми целуне ръка, и изпусна чашката. Тя се търколи по покривката и остави кафява пътечка. Валя я вдигна и бутна стола.

— По дяволите! — извика той и ритна стола. — Ти схвана същността, Руженка, и е излишно повече да ти обяснявам. Повече няма и да разбереш, жалка жрицо на музите.

Все пак вдигна стола, яхна го и сложи лакът на облегалката.

— Искам само още нещо да ти кажа. Никой от нас не знаеше как се държи времето в движещи се ускорено системи. Имаше само отделни частни случаи. Знаеш как се пише: „По такъв начин при някои частни предположения относно силовото поле…“ и така нататък. А ние вече знаем, доказахме го с опит, че при големи ускорения до околосветлинни скорости времето може да бъде управлявано. Може да се направи така, че звездолетът да се завърне след сто години, а пилотите ще остареят с една година. Нещо от този род ще стане с Биков и Горбовски. Те ще се върнат млади, но Земята ще се е състарила. Те летят с много малко ускорение. А ако се лети така, както ние летяхме, всичко ще е обратното. Остарелият пилот се завръща при своята още млада съпруга. Разбираш ли?

— Да! — отвърнах.

— Велик ли съм?

— Велик си! — казах аз.

Той отново стана Валя Петров. Смееше се радостно, весело и много се гордееше със себе си.

— Нали съм глава на семейството?

— Разбира се! — смирено се съгласих аз.

— А ти знаеш ли колко велико е всичко това?

Има си хас! Разбирах. Той никога вече нямаше да ме напусне за дълго. Щеше да се завръща остарял и окаменял от претоварванията, но ще се завръща бързо. Безброй светове ще ни разделят, но никога вече няма да ни разделят годините.

— Утре ще дойдат гости — изведнъж си спомни Валя и се протегна. Беше много странно и непривично да се протяга с една ръка. — И трябва да летя за Съвета по космогация и да подготвя доклад.

— Много материали ли докарахте? — попитах аз.

— Много. Направихме филм „Планетата Ружена, на която никога не вали“.

— Там наистина ли не вали? — попитах аз.

Беше ми много приятно. Той отвърна:

— Веднъж видяхме облаче. По този повод Порта направи кафе. Но иначе Ружена е много богата планета. Слънцето там не е като нашето, а е бяла звезда. В сравнение с него нашето е просто медна тава.

Той скочи, излезе тичешком от стаята и се върна с изумрудена пръчка.

— Гледай — каза той. — Зелена дървесина. Белтъчна растителност. Но Порта намери там и небелтъчен живот.

Подпрях пръчката на масата.

— А какво се случи с Порта? — прошепнах аз.

Валя не отговори и си спомних, че той никога не отговаря на такива въпроси.

— Донесохме деветнайсет култури различни микроби — каза той. — Трийсет хербария, едно такова зелено дърво и цяла батарея буркани със спиртосани организми. И страхотна колекция минерали! Мога да ти назова двайсет души, които ще се оближат лакомо, като видят всичко това. Например Константин Робертович Ченчик.

Ченчик беше председател на Комитета по извънземни ресурси.

— Ще летиш ли отново дотам? — попитах аз.

Постарах се да го кажа съвсем небрежно, просто между другото, но той разбра и се засмя.

— Разбира се, че не. Ще отидат други. Там ще бъде построена база. Ружена е отлично място за база. Оттам ще стартираме за още по-далеч — към системата ВК 902, а после още по-нататък — към червения гигант ВК 1335. Той е много далече.

Валя изведнъж си спомни нещо и сбърчи чело.

— Руженка, знаеш ли каква е онази блестяща кула на ракетодрума?

Не знаех за каква кула говори.

— Сигурно са я построили в рамките на тези шест месеца — каза Валя.

Той се засмя.

— Знаеш ли кога разбрах, че опитът е успешен? Когато те видях. Щото иначе ние се зверихме към тази кула и Лари се кълнеше, че сме вече в двайсет и четвърти век. Сега си припомням и началника на ракетодрума, но при пристигането не го познах. Просто за седемнайсет години съм го забравил как изглежда и ми се стори, че е нов.

— А мен веднага ли ме позна? — попитах аз.

— Има си хас!

— През цялото време си мислех, че сънувам — казах аз. — И сега така си мисля. Че ти си просто мираж и…

— Твърд като камък — добави той.

Засмях се, после малко поплаках и му разказах как той година след година е летял през черната пропаст, пълна със студени звезди. Отпред звезди, отзад звезди и нищо повече.

Валя поклати глава.

— Всичко това е така, само дето звезди няма — нито отпред, нито отзад.

— Защо? — попитах аз през сълзи.

— Ефекта на Доплер… При околосветлинни скорости ефектът на Доплер премества излъчването на звездите в невидимите за окото области. Звездите могат да се видят само с помощта на специални преобразуватели. Ако гледаш през обикновен телескоп, наоколо е тъмнина. Непрогледна тъмнина. Много е неприятно, Руженка, да гледаш през обикновен телескоп. Струва ти се, че освен теб, нищо друго няма в света…

Стана ми студено и се притиснах към него.

— Да вървим да спим — предложи той. — Утре денят ще е тежък.

— А ако изведнъж се събудя и теб те няма?

— Сигурно така ще стане. Утре рано летя за Москва. Няма да те събуждам.

— Събуди ме — помолих аз.

Той бързо заспа, а аз още дълго седях до него и гледах лицето му. В полумрака то ми се струваше тъмно, почти черно. Той спеше спокойно, само веднъж каза бързо: „Внимателно, Лари… Адски боли“. И след минута: „Изгони навън Артур. Той не е свикнал да гледа това.“

Той никога вече няма да отлети за дълго. Ще се завръща остарял и някой ден ще се върне съвсем стар, но никога няма да го чакам с години. Моят мъж е човек, който управлява времето.

3Космонавтът Валентин Петров

Третата звездна започна. Бавно набирайки скорост, „Муромец“ се отдалечи от слънцето перпендикулярно на плоскостта на еклиптиката. Сега ми предстоеше да разкажа на другарите си своя замисъл. На Земята си мислех, че ще е най-трудно Съветът по космогация да се съгласи. Не се съмнявах, че екипажът ще се съгласи. Погледнах Серьожа, който седеше пред пулта и дъвчеше дъвка, и малко се успокоих. Той се беше съгласил още на Земята и ние заедно отстоявахме идеята в Съвета. Кимнах му и отидохме в каюткомпанията. Лари играеше шах със Сабуро, малкият Лудвиг Порта ровеше във филмотеката, а Артур Лепеле седеше изправен като манекен с широко отворени очи. В тях се виждаше момичето в оранжево. Помислих си, че той със сигурност ще се съгласи.

— Ето какво — започнах аз. — Добре ли си представяте какъв ще е полетът?

Те ме погледнаха изумено. Разбира се, че прекрасно си го представяха. Години еднообразно ежедневие и отказ от хората и от Земята от нашето време. Защото в деня, в който се върнем, споменът за нас ще се е превърнал в легенда. Гледаха ме мълчаливо, после Порта отвърна бавно:

— О, да, естествено, че си го представяме добре.

Аз казах:

— Искам да се върна на Земята след много по-малко от двеста години.

— Аз също — каза Сабуро.

— И аз — усмихна се Ларсен. — Например днес за вечеря.

Артур Лепеле замига, а Порта попита с интерес:

— Искате да забавите скоростта ли?

— Искам да се върна на Земята след много по-малко от двеста години — повторих аз. — Има възможност да си свършим работата и да се върнем вкъщи не след двеста години, а след няколко месеца.

— Това не е възможно — каза Сабуро Микими.

— Фантастика — въздъхна Артур.

Лари подпря брадичка на огромните си юмруци и попита:

— За какво става дума? Обясни ни, капитане.

До излизането от зоната на АСП (абсолютно свободен полет) оставаха още няколко денонощия. Седнах в креслото между Ларсен и Артур и казах на Сергей:

— Обясни.

Известно е, че колкото скоростта на звездолета е по-близка до тази на светлината, толкова по-бавно тече времето в звездолета, като се подчинява на законите на гравитацията. Но този закон действа само при ниски ускорения на звездолета и при кратко време на работа на двигателите. Ако при околосветлинни скорости звездолетът лети с непрекъснато работещи двигатели, а ускоренията са достатъчно големи, ако в светлинната бариера се създават промени в ускорението, тогава… Трудно е да се каже какво ще се получи. Съвременната математика е безсилна да даде общи резултати. Обаче при някои частни предположения относно характера на движението на звездолета теорията на гравитацията не изключва възникването на явления с друг характер. Не е изключено времето в звездолета да ускори хода си. На кораба ще минат десетки години, а на Земята месеци. „Муромец“ е първият в историята правопоточен фотонен кораб. С него може да бъде извършен такъв експеримент. Наистина ще е непоносимо трудно. Това ще изисква много години полет с чудовищни претоварвания — пет-шесткратни.

— Фантастика! — въздъхна Артур. В очите му отново се появи момичето в оранжево.

Много разчитах на Порта. Той беше биолог, но според мен разбираше от всичко, освен от дескриптивна лингвистика.

— Чувал съм за това — каза той. — Но е само теория. И… — Той махна неопределено с ръка.

Но не, това не бе само теория. Преди три години изпитвах „Муромец“ в зона АСП. Четирийсет дни изкарах в амортизатора, пилотирайки звездолета с ускорение, четири пъти по-голямо от ускорението на силата на тежестта на Земята. Когато се завърнах, се оказа, че бордовият хронометър е избързал с четиринайсет секунди. Бях останал в Пространството четиринайсет секунди повече, отколкото отчетоха земните часовници.

Разказах това на Горбовски в навечерието на старта на Втората звездна. Горбовски вдигна пръст и изпя:

Днес в космоса лети ракета дванайсет пъти по-бързо от светлината. Ще долети до целта в шест сутринта — вчера.

Сега отново разказах за своя експеримент и излъгах, че съм спечелил минута и половина.

— О! — каза Порта. — Това е добре.

— Но ще изпитаме страхотни претоварвания — предупредих аз.

Това обезателно трябваше да бъде подчертано, въпреки че в състава на експедицията бях подбрал само опитни космонавти, с безупречно здраве и добре понасящи удвоена и дори утроена тежест.

— Какви? — попита Ларсен.

— Седемкратни…

— О! — каза Ларсен. — Това е лошо. Значи ще тежа половин тон — каза той и се разсмя така, че останалите трепнаха.

— А Съветът знае ли? — осведоми се Сабуро. Притежаваше изострено чувство за отговорност.

— Те не вярват, че ще се получи — отвърна Сергей. — Но разрешиха… Разбира се, ако вие сте съгласни…

Веднага започна спор и аз отидох в каютата. Естествено, че не се уплашиха от претоварванията, макар че прекрасно разбираха какво ги очаква. Всички се съгласиха, с изключение на Артур, който ужасно искаше да бъде убеден. След половин час всички дойдоха при мен.

— Трябва да действаме, капитане — каза Лари.

— Ще си свършим работата и ще се върнем вкъщи — рече Артур. — Вкъщи! Не просто на Земята, а у дома.

— И какъв експеримент, а! — възкликна Микими.

— Ами седемкратните претоварвания? — Порта размърда пръсти.

— Да, седемкратни ще са — потвърдих аз. — Или осемкратни… Или десет…

— Ще е тежко — спокойно заключи Порта.

Щеше да бъде толкова тежко, че понякога щеше да ни се струва, че няма да издържим. През първите месеци бавно увеличавах ускорението. Микими и Завялов съставиха програма за кибернетично управление и ускорението автоматично се увеличаваше с един процент на денонощие. Надявах се, че поне малко ще свикнем. Това се оказа невъзможно. Костите ни трещяха, мускулите не успяваха да поддържат тежестта на ръцете. Принудихме се да се откажем от твърда храна и се хранехме с бульони и сокове. След сто дни тежестта ни се увеличи три пъти, след сто и четирийсет — четири пъти. Лежахме неподвижно в еластични хамаци и мълчахме, защото беше много трудно да движим езиците и челюстите си. След сто и шейсет дни претоварването стана пет пъти по-голямо от силата на притеглянето на Земята. Само Сабуро Микими бе в състояние да измине разстоянието от рубката до каюткомпанията, без да изгуби съзнание. Не помагаха амортизаторите, не помагаше и анабиозата. Опитът да приложим анабиозен сън в условията на такива претоварвания не доведе до успех. Порта се измъчваше най-много от всички, но когато го сложихме в „саркофага“, не можа да заспи. Той се мъчеше, а ние се мъчехме, като го гледахме.

Аз тежах три и половина центнера4, а Лари — четиристотин кила. Представляваше страшна гледка. Всички бяхме страховита гледки. Лицата ни бяха отекли, нямахме сили да повдигнем клепачи, гръбнаците ни трещяха при най-малкото движение. Лежахме пред „саркофага“ и наблюдавахме Порта.

— Стига, Валя — простена Серьожа.

Изпълзяхме до рубката. Там стоеше — стоеше! — Сабуро. Челюстта му беше увиснала, от устните му течеше слюнка.

— Стига, Сабуро — казах аз с чужд глас.

Серьожа се опита да стане, усмихна се и отново положи буза на пода.

— Стига толкова — изхриптя той. — На Порта му е лошо. Може да умре. Изключи реактора, Сабуро.

— До трикратно — заповядах аз.

Сабуро, едва движейки пръстите си, драскаше с нокти по пулта. И изведнъж ни стана по-леко. Упоително леко!

— Трикратно ускорение — съобщи Сабуро и седна до нас на мекия под.

Полежахме, за да свикнем, после станахме и отидохме в каюткомпанията. Беше ни много по-леко. Но скоро се спогледахме и отново застанахме на четири крака. Тежахме по двеста, двеста и петдесет килограма. Беше сто шейсет и седмият ден от полета. „Муромец“, поглъщайки разсеяна материя, се носеше с двеста и двайсет хиляди километра в секунда.

Минаваха месеци. Собствената скорост на „Муромец“ прехвърли скоростта на светлината5 и продължаваше да се увеличава с трийсет и два метра в секунда за една секунда. Беше ни много тежко. Мисля, че никой не вярваше в успеха на експеримента. Но пък всеки си даваше ясна сметка какви последствия можеше да има успехът. Всички хора са мечтатели. С увиснали челюсти, ние също мечтаехме в рамките само на един живот да обиколим далечните покрайнини на Вселената и да ги подарим на хората.

На Порта му стана по-добре, той много четеше и усилено се занимаваше с теорията на притеглянето. Периодично го поставяхме за няколко седмици в „саркофага“, но на него това не му харесваше — не искаше да си губи времето. Лари и Артур провеждаха астрономически наблюдения, а Сергей, Сабуро и аз давахме дежурства. Когато бяхме свободни от дежурствата, изчислявахме хода на времето в ускорено движещи се системи при различни частни предположения. Лари ни принуждаваше да правим гимнастика и към края на годината аз вече можех без особени усилия да вдигна на лоста своите два центнера.

Междувременно Тайя гореше все по-ярко на екрана на телескопа. Тя беше целта на първите три звездни. Бе една от най-близките до нашето Слънце звезди, при която отдавна бяха забелязани странности в движението. Смяташе се, че може да има планетна система. Преди нас към Тайя тръгнаха Биков на „Лъч“ и Горбовски на „Тариел“. Биков на всеки петдесет хиляди астрономически единици изхвърляше мощни радиошамандури. Новото трасе трябваше да бъде отбелязано с шестнайсет такива шамандури, но прихванахме сигнали само от седем. Може би шамандурите се бяха повредили, но най-вероятно беше да сме изпреварили Биков. Шамандурите бяха оборудвани в приемащи устройства, работещи на определена честота. Можеше да се остави запис, който да бъде прочетен от тези, които ще минат по същия път. Една от шамандурите отговори на наш сигнал следното: „Бях тук. Четвърта локална година. Горбовски“ Беше абсолютно невъзможно да се определи колко години преди нас е минал оттам.

Оказа се, че Тайя няма планетна система. Беше двойна звезда. Нейният невидим от Земята компонент се оказа слаба червена звезда, почти угаснала и изтощила източниците си на енергия. Бяхме първите земни жители, които виждаха чужди слънца. Тайя беше жълта и много приличаше на нашето Слънце. Спътникът й беше много хубав. Имаше малинов цвят и по него пълзяха върволици черни петна. На всичко отгоре не беше обикновена звезда: Ларсен откри бавна и неправилна пулсация на гравитационно поле. Две седмици го обикаляхме, докато Артур и Лари го наблюдаваха. Бяха блажени седмици на почивка, на нормална тежест и от време на време дори на безтегловност.

После посетихме съседната звезда — бялата звезда ВК 71016. Поиска го Порта и не зная дали постъпих правилно, като се съгласих с него. Той беше биолог и най-много се интересуваше от проблемите на живота. Търсеше топла, обвита с атмосфера и кипяща от живот планета. Ние също искахме да видим Новия свят. Надявахме се да срещнем себеподобни. Всеки тайно си мечтаеше за това от момента, в който бе станал космонавт. И тръгнахме за ВК 71016.

Летяхме към нея четири години и отново свирепите претоварвания ни притискаха към пода и се задъхвахме в амортизаторите като размазани червеи. Все пак ги понасяхме доста по-леко, отколкото в началото на пътя. Очевидно се приспособявахме. Кожата ни се свличаше, ноктите ни окапваха, ядяхме по осем пъти на денонощие, почти не спяхме, но се приспособявахме. И долетяхме до бялата звезда ВК 71016.

Да, тя имаше планетна система. Четири планети, от които едната имаше атмосфера и бе малко по-голяма от Земята. Беше прекрасна планета, зелена като Земята, покрита с океани и обширни равнини.

Братя по разум не срещнахме, но тя кипеше от живот. Казах, че искам да я кръстя Ружена. Никой не възрази. Но планетата ни посрещна така, че не искам да си спомням. Посрещна ни отвратително. Порта загина и ние дори не знаем къде е гробът му. Там остана и ръката ми. А Серьожа Завялов и Сабуро Микими оставиха там толкова много, че не можаха да доживеят до завръщането ни.

Обратно летяхме шест години при максимално възможни претоварвания. Бързахме да попаднем в нашето време, защото до самия край не знаехме успял ли е опитът ни. Три години летяхме със седемкратно претоварване и намалихме ускорението само защото Ларсен стъпи накриво и проби с ребро левия си бял дроб. След този инцидент почивахме при трикратно претоварване. „Муромец“ имаше повреда в управлението и се наложи да се откажа от кацането на извънземна станция, кацнахме на Земята. Срамно е, но не исках да рискувам. Кацането беше сполучливо. После ние с Ларсен държахме Артур, който искаше да целуне земята, заразена от фотонния двигател. Качихме се на хеликоптера и полетяхме към хората. Но едва след като видях Ружена, разбрах, че опитът е бил успешен.

Беше тежък, жесток, но сполучлив опит. Донесохме на хората от нашето време чужди светове. Може би дори цялата Вселена, както си мечтаехме по време на полета. Беше забележително да подарим ключовете от Пространството и Времето на близките и роднините си, на хората от нашето време, а не на далечните си потомци и пред собствените си паметници. Разбира се, ние бяхме само изпълнители. Благодаря на хората, създали теорията на притеглянето. Благодаря на хората, създали правопоточната ракета. Благодаря на хората, създали нашия прекрасен свят и нас самите такива, каквито сме.

Биков и Горбовски… Те ще се върнат, когато нас вече няма да ни има, но мисля, че няма да ни се разсърдят.