Безсилните на този свят

ГЛАВА ДЕСЕТАНЕДЕЛЯФИНАЛ

Той стоеше пред хладилника, дъвчеше сандвич с яйце и гледаше какво още да извади. Навън бавно падаше сняг, беше тихо и спокойно. Той с удоволствие не мислеше за нищо. Днес се чувстваше забележително леко и добре, не искаше да мисли за нищо и вътрешно усещаше лека и топла, ласкава и пухкава пустота. Може би за първи път през последната половин година.

Наспа се добре и сега с удоволствие предвкусваше как ще приведе в ред хола, който предния ден бе поподредил, но не достатъчно, определено не достатъчно. Стаята извикваше в паметта му стара реклама: „Така изглежда под микроскоп трудно за изчистване петно“. Трябва да се възползвам от случая, помисли си той с приятно предчувствие. Ще подредя най-сетне книгите както трябва: събраните съчинения отделно, белетристиката отделно и по азбучен ред, научната литература на стелажа вляво.

Чу се звънецът на входната врата (той автоматично погледна часовника с кукувицата от дядо му). Точно в дванайсет: дзън, дзън, дзън-дзън-дзън — трябва да е някой от старите пушки. Най-вероятно Матвей със своя целеустремен нос на длъгнестото си лице. Трябва веднага да го изпрати за храна. Не бива да му дава дори да се опомни, вкъщи дори хляб няма…

Оказа се, че не е Матвей, а съвсем непознат човек с таке, който го гледаше изпод трагичните си вежди с трагично черните си немигащи очи. Зад гърба му в сумрака на стълбището се виждаха още някакви хора и още неразпознал ги, Вадим се задъха и спокойствието, обзело го от предния ден, стана минало необратимо, тревогата отново се надигна и избухна като бомба в старо блато. Той дори като че за миг ослепя от този страшен вътрешен взрив, разбра кои са тези хора (както кучето без думи, без имена, без названия разбира) и тогава човекът с такето произнесе:

— Здравейте, Вадим Данилович. Наминах само за няколко минути. Ще ме поканите ли?

Вадим послушно отстъпи в коридора и човекът с трагичните вежди го последва, сваляйки такето си; после от сумрака се появиха онези двамата: отпред елегантният, в кожено палто до петите, аристократично бледият, отвратително познатият с лакираната показалка-бастунче в дясната ръка.

И тогава Вадим каза хрипливо:

— Не. Този не. Няма да му позволя!

Човекът с такето тутакси (без да се учуди ни най-малко и много вежливо) помоли аристократично елегантния:

— Ераст Бонифатевич, останете навън. Моля ви. И ти, Семьон, също. Аз няма да се бавя… Ще ми позволите ли да се съблека? — попита той Вадим.

— Да — каза Вадим със схванато от пристъпа на внезапната ненавист гърло. — Да, разбира се.

Ненавистта отмина също толкова внезапно, както бе дошла, но мислите и чувствата му се мятаха в безпорядък. Този беше (съвършено очевидно), именно този човек го бе мъчил, терзал, заплашвал (и до срамота го уплаши, до кървава диария!) през последната половин година; той не беше човек — звяр, нравствен изрод, жесток палач, компрачикос46 шибан, свиня, етически отпадък… Сега би следвало да го удари… Но вместо това той съвършено необяснимо, въпреки разума си и логиката, изпитваше към него най-дружеска симпатия, някакъв ласкав резонанс и дори неизвестно защо — съчувствие. Беше му ясно, че този човек в момента сам изпитва мъчителни душевни мъки, защото е нравствено болен и се нуждае от най-обикновено човешко съчувствие. И на него много му се искаше да изрази такова съчувствие…

… Например да му помогне да се съблече. И Вадим пое от ръцете му лекото кожено палто и го окачи на закачалката, а черното мефистофелско таке с капчици от полуразтопени снежинки остави на масичката под огледалото…

— Заповядайте — покани го той с максимално възможното радушие и го въведе в хола, макар че отначало искаше да го вкара в кухнята, където би отишъл с някой от своите приятели. Но този не беше свой. Твърде симпатичен и явно много нуждаещ се от душевен уют и дори помощ човек, но по никакъв начин не е свой. Чужд. Напълно чужд… Пък и беше невъзможно просто така, веднага, без каквато и да е подготовка, съвсем без наказание (нека дори формално-показно) да забрави всичките обиди и рани, които му бе нанесъл неотдавна.

Учудвайки се на своите несвързани и дори противоестествени чувства, той покани госта да седне в маминото кресло, седна срещу него и с напълно светски тон го попита: „Чай?“ С точност знаеше, че няма да им трябва никакъв чай и никакъв светски разговор няма да проведат, пък и не умееше да води светски разговори, но нещо го накара да зададе този въпрос и да се усмихне очаквателно в отговор на вежливия и обстоятелствен отказ.

— Благодаря, не — отказа гостът с най-сериозен вид. — За утринен чай е късничко, а за файф-ъ-клок, съгласете се, е още доста рано… — Той направи микроскопична пауза и се представи: — Казвам се Хан Автандилович. Нали не се познаваме?

— Много ми е приятно — каза Вадим. Трябваше нещо да отговори. (Макар че всъщност би следвало да отвърне по съвсем друг начин: „Какви непознати! От това ваше непознанство, може да се каже, ми се смъкна цялата кожа. Особено на пръстите“. Впрочем това щеше да е грубо. Неприлично, неадекватно грубо. И неуместно.)

— Мен често ме наричат Аятолах — продължи Хан Автандилович с предишната печална непринуденост. — Вие вероятно знаете това. Но така ме наричат само онези, с които не се познаваме.

— Да — каза Вадим. — Разбирам.

И сега той действително разбираше много добре, че само съвършено чужд човек, който никога не е чувал този мек, печален глас, който никога не е виждал трагично извитите вежди и дългите черни коси, обрамчващи тясното бледо лице, само безнадежден дивак и варварин, само отявлен простак, само долнопробен клошар би свързал този славен и печален човек със сумрачния азиатски прякор Аятолах.

— Виждам, че правите ремонт? — полувъпросително, полуутвърдително произнесе гостът, озъртайки се.

— Да… нещо такова… Подреждам… — Вадим си спомни как бе възникнал безпорядъкът и отново почувства пристъп на злоба, но пак срещна печалния поглед на Хан Автандилович и злобата се изпари, замени я съчувствие и готовност да съпреживява, щом се налага.

Настъпи късо мълчание, петнайсет секунди взаимна неловкост — печалният човек сякаш не знаеше с какво да започне нова страница в разговора, колебаеше се и вътрешно се свиваше от своята несигурност. Вадим почти физически усещаше тези колебания и тази неувереност. Би се радвал да помогне, би се радвал да каже нещо, за да наруши мълчанието, но изобщо не си представяше какво именно. Не можеше да започне разговор за света навън, нали?

(И си помисли изведнъж, че гостът изобщо не е толкова самоуверен и важен, както се стреми да се показва и каквото впечатление прави на пръв поглед. В него имаше някаква неуловима червоядина, някакво скрито опасение, може би дори страх? И това беше неразбираемо и неприятно, и дразнеше като забелена кожица около нокът.)

— Преди всичко — отгърна все пак нова страница Хан Автандилович, — позволете ми да ви поздравя. Вие извършихте подвиг, който… Да, да, да — не спорете, моля: всеки, който прави невъзможното, извършва подвиг!

Вадим нямаше никакво намерение да спори, макар и да се съгласи с тези неочаквани и дори прекалени комплименти също би било някак странно. Ако не друго, поне нескромно. С удоволствие би отвърнал с някакво рекламно клише, но като че нарочно нищо подходящо не му идваше наум и той само повдигна рамене в смисъл „добре де… какво толкова… не си струва да говорим…“.

— Забележително е, но вие съвсем не изглеждате щастлив — каза Хан Автандилович удивено. — Изглеждате уморен.

— Така си е — съгласи се Вадим, поразен от проницателността на госта. — Уморен съм като Сизиф — добави неочаквано за себе си. — Представяте ли си колко уморен е бил Сизиф, когато най-сетне е успял да избута скалата на върха?

(Брей, че красиво го формулирах, помисли си той с учудване. И как го измислих?)

— Представям си — каза Хан Автандилович с готовност. — Много добре си го представям и мисля, че той изобщо не се е чувствал щастлив.

— „Щастието може да бъде намерено само по отъпканите пътища“…

— Наистина ли? Откъде е това?

— Пушкин е обичал да го повтаря. Май е от Шатобриан. Или от Монтен? Не помня. Стори ми се много точно казано: щастието е любовта, семейството, приятелите… Добре известното, обикновеното, без каквато и да е екзотика…

— Да. Много точно. Много.

И отново настъпи натегнато мълчание. Темата за щастието се изчерпа, темата за Сизиф още повече. На лицето на Хан Автандилович се появи страдание, но той го преодоля и каза, сякаш започваше лекция:

— Работата е там, че в съвременна Русия голям началник може да стане или бивш партиен функционер, или така нареченият стопански ръководител, или човек от силовите министерства…

— Или криминален престъпник — вмъкна Вадим не без яд. Просто не можа да се въздържи. Онзи си го изпроси.

— Да, разбира се. — Хан Автандилович предпочете да не забелязва ехидността, а може би действително не я забеляза. — Просто у нас криминалният престъпник е някаква разновидност на човека от силовите министерства: скрита, тайна, грозна сила… Но аз исках да кажа, че изключенията са възможни, макар да са малко вероятни. Нещо повече, те може би са опасни. Ще изберат, например, лекар и ето ти Папа Док47 в руски вариант. Представяте ли си Папа Док в руски вариант?

— Ами как да кажа — възрази Вадим. — Виртуалната история винаги е по-страшна от реалната.

Хан Автандилович безшумно изръкопляска.

— Много точно. Но защо решихте, че руският Папа Док е виртуална история?

— Защото виртуална е тази история, която би могла да се осъществи, но не се е осъществила.

— Тя се е осъществила! — каза Хан Автандилович проникновено и напористо. — Благодарение на вас, но се осъществи.

Вадим известно време гледа бледото, печално усмихващо се лице и накрая проговори:

— Но нали вие искахте да бъде избран Интелигента? Не разбирам…

— Аз ли съм искал? — учуди се Хан Автандилович. — Грешите! На мен ми е абсолютно безразлично, уверявам ви… Сам помислете, какво общо имам аз с това? Друг е въпросът, че самият опит да се обърне ходът на събитията… да се обърне „тръбата с голям диаметър“ — така, струва ми се, наричате това — е вече чудо. Да повярвам в това, първоначално бе невъзможно…

— Почакайте — прекъсна го Вадим нервно. — Да не искате да кажете, че не вие ми поръчахте… да обърна тръбата?

— Ами разбира се, че не съм аз! Вие придавате на моята особа прекалено голямо значение. Никога не бих се осмелил да ви поставя такава задача. Помолиха ме и аз не можах да откажа.

— Кой ви помоли?

— Не знаете ли? Не се ли досетихте?

— Не.

— Не ли? — Хан Автандилович очевидно бе твърде затруднен. Той като че вече съжаляваше за започнатия разговор. — В такъв случай не съм сигурен, че бих могъл… Защо? Няма никакъв смисъл…

— Няма никакъв смисъл ли? В какво?

Хан Автандилович не отговори. Явно не искаше да лъже, но още повече не искаше да каже истината. След недвусмислена и откровена пауза той рече внезапно:

— В края на краищата какво ви пука? Не това е главното. Главното е, че всички ваши проблеми вече са решени. Всички. Вие победихте. Следователно, както казва един мой познат, „можете да дишате свободно“.

Това беше доста пошло преиначаване на много познат стих. Всъщност плоска шега. Сега съвършено неуместна. Но беше произнесена с внезапно демонстрирано и далеч не шеговито високомерие и Хан Автандилович стана внезапно така недостъпен и величествен, че Вадим (чудейки се на себе си) изведнъж се разтрепери вътрешно и откри на лицето си отвратителна усмивка. Тутакси си спомни Пушкин: „Дявол да го вземе, почувствах подлост във всяка вена“ и, за да пребори внезапното и срамно чувство, произнесе с рекламен патос:

— „Свободно дишане! Бързо и за дълго!“

Обаче Хан Автандилович очевидно не гледаше телевизия, затова изобщо не разбра този глупав лозунг. Той само повдигна въпросително своите трагични вежди, сякаш чакаше обяснение или поне продължение, но не ги дочака и повтори:

— Какво ви пука, Вадим Данилович? По-добре ми обяснете какво ще правите сега? Още ли не сте мислили за това?

Въпросът бе добър, защото Вадим, разбира се, за нищо подобно не бе мислил. И нямаше намерение. Сега искаше само да разбере кой му бе „поръчал“ и защо. Напълно безполезно и дори глупаво желание, но затова пък абсолютно естествено.

— А защо изобщо трябва да мисля за това? — попита той с раздразнение.

— Защото — каза Хан Автандилович проникновено — сега сте в известен смисъл източник на еволюция.

— И какво?

— Всъщност нищо особено… Освен че ви се налага да бъдете по-внимателен. Четох някъде, че еволюцията изяжда породилите я причини…

— Аз също съм го чел — каза Вадим бавно. — Също някъде.

Неочаквано звънна телефонът, двамата трепнаха и Вадим отново (мимоходом) отбеляза за себе си, че гостът само изглежда нахакан, а всъщност е напрегнат и като че очаква всеки момент неприятност. Вдигна слушалката.

— Ало.

— Андрей е — каза Страхобореца. — Той при тебе ли е?

— Д-да… Кой се обажда?

— Къде сте? В хола ли?

— Аха.

— Или в кухнята?

— Не, в хола. Защо?

— Нищо. За всеки случай — неясно обясни Страхоборец. — Не бой се — добави той. — Дръж се още пет минути и ние ще дойдем.

— Кои сте тези „ние“? — попита Вадим, но онзи вече бе затворил. Вадим сложи слушалката и като повдигна рамене, каза на госта: — Странно обаждане. Очевидно момчетата след малко ще дойдат…

Каза го като извинение, но гостът го разбра по друг начин и веднага се разбърза.

— Разбира се, разбира се… Извинете, заседях се, а исках само да изразя възхищението си от вас… Впрочем, ето… — Бръкна в пазвата си, там ръката му се закачи на нещо, той почервеня от неудобство и извади и сложи по средата на масата пачка долари с бандерол. — Моля ви… — Изведнъж лицето му се изкриви необичайно, сякаш го опариха с огън или видя отвратително привидение. — Какво е това?! — почти извика той, като скочи трескаво и вдигна стола пред себе си, за да се предпази.

Вадим се огледа и също скочи. От спалнята към тях се носеше нещо черно на райета, като някаква въздухоплавателна медуза, голяма колкото длан, както се стори на Вадим. Издаваше неприятно жужене, а пипалата му висяха неподвижно като парализирани, дългото раирано тяло се разтърсваше безпричинно и над него като вертолетен винт висеше прозрачно сияние. Това беше гигантска оса. Тигров стършел. Миналото лято цяло гнездо се бе появило над терасата и той поведе истинска война с тези чудовища, дълги колкото пръст — бяха безстрашни и опасни като летяща аспида.

Вадим изпъшка и отстъпи неволно.

Стършелът вече плаваше над масата и се насочи право към Хан Автандилович, сякаш се целеше в него — бавен, страшен, неотвратим. Вадим отчаяно го ударите ръка, без да има време да помисли за възможните последствия или да се изплаши истински.

Имаше чувството, че ръката му удари стиска сухи листа. Стършелът падна на масата, разтворил раираните си крака, дългият му раиран корем потрепваше, а жълтеникавите му крилца трептяха безсилно. Беше чудовищно, неестествено огромен — колкото среден пръст. Вадим никога не беше виждал такъв и дори не подозираше, че може да съществува.

— Благодаря — каза Хан Автандилович, едва мърдайки схванатите си устни, и веднага добави с отчаяние: — Още един! Гос-споди…

От спалнята с жужене плаваше втори — още по-голям, още по-страшен и още по-опасен на вид. Но този се движеше очевидно трудно, като улучен бомбардировач, едва плъзгащ се към родното летище, само дето след него, естествено, не се влачеше гъст дим. Летеше несигурно, сякаш слепешком, без да разбира накъде и защо. „Вертолетите са душите на ударените танкове“ — спомни си Вадим ни в клин, ни в ръкав. Този гигантски, вял, полумъртъв бомбовоз също му се струваше нечия душа — душа на някакво подземно отровно чудовище. Не безсмъртно, а напротив — умиращо. Едва се добра до масата и падна на двайсетина сантиметра от първия, но за разлика от него не помръдна повече — лежеше неподвижно и безсилно върху покривката, като смачкан.

Хан Автандилович беше вече в антрето. Обличаше си панически палтото, не уцелвайки ръкавите. Беше болезнено сив, със сякаш внезапно появила се няколкодневна, черна като въглен брада — устните му мърдаха, бърбореше нещо неразбираемо, нещо от сорта „втори път вече…“ и „това не е случайно… това е заплаха…“. Вадим му помогна да се облече, отърси такето от капките и му го подаде. Той нищо не разбираше, ситуацията му се струваше почти фантастична, не разбираше откъде се взеха посред зима тези дяволски стършели. (И къде бяха досега? Под кревата? Зад дивана? В гардероба?) И още по-неразбираема, почти неприлична беше паниката, ужасът, който терзаеше неговия печален гост. Всъщност у него не бе останала никаква печал. Никакво достойнство. Само необяснима, патологична паника…

Тогава на вратата се звънна и някой удари с юмрук по нея. Чуха се възбудени и неприятно високи гласове — три или четири гласа, мъжки, като че непознати.

— Господи! — възкликна Хан Автандилович. — Тия сега ще се избият!

Той разтвори вратата и на стълбищната площадка, сред вечно вонящия сумрак, осветяван само от полилея в коридора, се показаха познати лица: Андрей-Страхоборец (високомерно и презрително сипещ къси псувни), Юра-Полиграф (прегърнал кесия с храна, румен, дори червен като ябълка, и също псуващ) и Семьон (по дяволите! — с истински пистолет в ръка). Те си крещяха и не се чуваше нито една разумна дума — само абсолютно грозни псувни.

Хан Автандилович се преобрази мигновено и неузнаваемо. Без да губи нито секунда, той застана между тях, разперил ръце.

— Стоп-стоп-стоп! — закрещя той властно и с неочаквано висок глас. — Стига! Приберете шпагите, господа, приберете ги! Семьон, махни тоя пистолет. Веднага! Альоша! — обърна се той към някой невидим, който, очевидно, стоеше по-долу на стълбището и вероятно също с пистолет. — Алексей, успокой се! Нищо страшно няма. Никой няма намерение да напада, нали така, господа? — вече към Страхобореца, на висок глас, но с най-доброжелателен тон и с най-доброжелателно изражение на лицето.

— Светата истина — прекъсвайки псувните, се отзова Страхоборец — прекрасен, благороден и величествен като крал Артур. Или като сър Найджъл. Или като лорд Гленарван. Беше удоволствие да го гледа човек, ако не беше треперенето в коленете при мисълта, че застиналият в класическа бойна поза Семьон (а също така и невидимият оттук Альоша) ще открие огън на месо от своя огромен никелиран пистолет, който изобщо не мислеше да прибира.

— Във всеки случай НИЕ… — Страхобореца направи мощен акцент върху „ние“ — … изобщо нямаме намерение да нападаме. Но имаме намерение да защитаваме! И то много решително.

— Кого и от какво? — осведоми се Хан Автандилович, като направи крачка встрани и натисна надолу никелирания пищов на непреклонния Семьон.

— Вие прекрасно знаете кого и от какво — обяви Страхобореца високомерно. — Не се преструвайте! Всичко знаете. По-добре ми кажете, господине: вие днес през целия ден се сблъсквате с дребни, но омерзителни неприятности, нали?

— Да — каза Хан Автандилович след кратко забавяне.

— Надявам се, че сте проявили съобразителност и сте разбрали, че това изобщо не е случайно?

— Значи те са ваше дело… — изрече Хан Автандилович с известно удовлетворение.

— Представете си, да.

— Господи, но защо?!

— Искаме да оставите нашия приятел на мира.

— Вадим Данилович ли имате предвид? Но аз нямам никакви претенции към него! Ние сме в прекрасни отношения. Аз дълбоко го уважавам и ценя…

— Това вече е нещо ново — процеди през зъби Страхобореца и въпросително погледна Юрка-Полиграф.

Юрка-Полиграф (трезвен като краставичка и напрегнат като преди голяма битка) вече бе готов да се нахвърли върху Хан Автандилович като пойнтер върху горски бекас, Той прихвана погледа на Страхобореца и кимна късо и отчетливо, сякаш постави печат върху текст. И тогава Страхобореца погледна към Вадим и изкриви с недоумение устни по най-комичен начин.

— Мамка ви — каза му Вадим с пресъхнало гърло. Най-сетне гласът му се появи. — Шибани защитници…

С това конфликтът благополучно приключи и високите договарящи се страни се разделиха като че доволни от себе си и напълно удовлетворени. Във всеки случай поне така изглеждаше външно. Хан Автандилович се поклони и, съпроводен от Семьон и Альоша, тръгна към своя мерцедес, а срещу тях демонстративно бавно, с чувство на голямо достойнство по стълбите се качваха: Велзевул с насмешливо победоносен вид и Матвей, който лекомислено въртеше на показалеца си синджирче с автомобилни ключове. Разминаха се без поклони и реверанси, хладно, но без взаимни нападки, без викове и вадене на оръжия.

После цялата компания на старите пушки с грохот и победни възгласи се юрна в апартамента, повличайки със себе си и домакина. Изчезна напрежението от бойната схватка — стана им леко и хубаво, отпуснаха се — всички се зачервиха, весели, гръмогласни и дяволски доброжелателни към целия свят.

— Я какви зелени натюрморти! — изкрещя Велзевул, едва влязъл в хола. — Откъде ги изкопахте, Вадим Данилович?

Вадим мълчаливо му показа среден пръст и прибра парите в задния джоб на джинсите си (беше с цип). Стършелите бяха изчезнали от масата. Сякаш никога не ги е имало.

Но ги имаше.

— Как ти се сториха моите питомци? — продължи Велзевул, като съблече палтото си и го хвърли в пространството. — Харесаха ли ти моите Vespa crabro? Направиха ли необходимото впечатление? Предполагам, че нашият Аятолах е напълнил гащите? Очарователни същества, нали? Брем е казал: „Гнездата им достигат доста почтени размери — големи почти колкото кофа“. Но старият Брем не е виждал днешните стършели-мутанти!

Вадим искаше да го попита къде в момента са тези впечатляващи Vespa crabro и има ли опасност да дойдат отново при него през нощта, но Велзевул не го слушаше — той вече страстно разказваше (на всички желаещи да слушат и на нежелаещите също) как сутринта организирал за Аятолаха „малък уютен цирк“ с подбрани мокрици (Oniscus asellus) в главните роли. Също мутанти, разбира се.

— …С мутантите става най-добре, те са послушни, вяли, съгласни са с всичко, разбираш ли ме? Със сигурност е напълнил гащите! Гарантирам! Жалко, че никой не видя това, но аз и така зная, че негово светейшество се е насрал!

Разбира се, той беше героят на деня, нашият Велзевул — кльощавият, дългокракият, костеливият Повелител на Мухите, той е и Рмоахал48, той е и Главатл, той е и толтек — достоен наследник на расата на древните атланти, със силата на словото и мисълта заповядващ на животните и растенията. Той намери цаката на непобедимия владика. Той го принуди да се откаже от злобните си замисли. Той го накара да напълни гащите… Но го слушаха невнимателно, защото беше дърдорко. Прегръщаха костеливите му рамене, тупаха го по прегърбения гръб и разрошваха и без това рошавата му грива (жълтеникава като на лъв). Разчувствалият се Матвей се опита дори да го целуне. Но основно се занимаваха не с Велзевул, а с подготовката на пира на победителите: отваряха донесените бутилки, сервираха в чинии мезетата и искаха от домакина прибори… Шумяха и се веселяха като победители. Изобщо не разбираха какво се беше случило. Струваше им се, че всички проблеми вече са решени благополучно и че именно те са ги решили.

Днес те бяха герои. Всички до един. Проследиха Аятолаха из целия град, още от сутринта. Героят Матвей бе захапал като булдог неговия ослепително бял мерцедес и не се отдалечаваше и на крачка от гадината. Правеше го напълно професионално, ако не се смята случката на ъгъла на „Московска“ и „Фрунзе“, когато, увлечен в преследването, едва не се хакна в мерцедеса, но Бог го спаси.

Героят Андрей проведе преговори с противника на недостижима за обикновен човек дипломатическа висота: смаза гада с лично превъзходство и вън от каквото и да е съмнение надмина по псувни Семьон с неговия посран пистолет. Що се отнася до героя Юрка-Полиграф, то той беше както винаги точен, еднозначен и чисто конкретен…

… В чест на всички тези подвизи, пиха с бурен ентусиазъм и дори жадно, отново напълниха и отново пиха. Главите им се завъртяха. Матвей го изби на песен и незабавно запя — старинна, отдавна забравена и излязла от употреба, но винаги прекрасна песен:

И Велзевул веднага подхвана („с четвърти глас“):

Изясни се, че всички знаят тази песен и неизвестно защо станаха (с чаши в ръце), тържествено, сякаш се изпълняваше любим химн.

… Що за дяволия, мислеше си Вадим, старателно изпълнявайки енергичните синкопи. Какво ни стана изведнъж? Що за всеобща, внезапна и взаимна любов? Мислите му се объркаха. В ума възникна: „Еволюцията унищожава породилите я причини…“ Това следваше да се обмисли. Впрочем, защо? Може би напротив, не трябваше нищо да обмисля, а по-добре още веднъж да пие… и после отново да налее. В края на краищата майната й на еволюцията. Изобщо. Главното е, че всички тук сме братя… и завинаги. А къде бяхте вие, когато се насирах от страх? — попита той, грозно смръщвайки вежди. Къде? Само преди седмица? И изведнъж — ето — като че ви дойде просветление… И в същото време си каза: не бива така да мисля. Това е лошо. Това е недостойно. Така не бива да се мисли за приятелите. За братя… Не съди, братко! (стори му се, че се намесва Юра Полиграф.) Кой, моля ви се, съди? Аз ли? И не помислям дори. Страшният съд. Районният. „С решение на Районния Страшен съд, потвърдено от Градския Страшен съд и сега ще бъде обжалвано във Върховния Страшен съд“… О, хищни жертви на века! В края на краищата всички хора са слаби. Всички без изключение. И особено слаби са така наречените супермени: те не са способни да се справят със себе си и си го изкарват на другите. Също слаби… Глупости? Мака-а-р… Нека да са глупости. Нали е казано: ако искаш да те чуят — говори глупости…

… Андрей се приближи, прегърна Вадим през раменете и ласкаво го покани да отиде някъде с тях… Някъде надалеч, в непроизносимата далечина… Там има страна на хълмове, цяла планета от хълмове, те са хиляди — заоблени, еднакво ниски хълмчета, коприненозелени и меки през пролетта, жълтеникави, бодливи, изпускащи зной през лятото, а между тях като змия (като гигантско драконовско черво) се извива редица от четиридесет и седем езера, по библейски фантастични и прекрасни: едно зелено и твърдо на вид като малахит, друго неправдоподобно жълто и като че мъртво, трето черно като въглен, но когато гледаш под известен ъгъл към слънцето, твърдата стъклена вода блести с всички цветове на дъгата, сякаш не е вода, а екран на някакъв супермонитор… И там ще ловим раци… там се въдят разноцветни и тежки като злато раци… всъщност те наистина са от злато: извличат злато от водата и от тинята — злато, молибден, уран… Всеки такъв рак струва две хиляди долара, но нима там е работата? Ти по-добре от мен знаеш, че работата съвсем не е в парите,… Зная. Но защо съм ти нужен аз? По-добре вземи Велзевул, той ще омагьосва тези раци, както омагьосва хлебарките в банята… Нали знаеш: откажи се от злото и ще сътвориш благо. Зная: откажи се от благото и няма да сътвориш зло… Какво ти благо: ще те изядат. Днес те отървахме, но утре ще, се зазяпаме, и, хоп, те ще те лапнат! Ти нищо не си разбрал, каза му Вадим. При мен всичко е наред. О-отлично, Константине! Хайде да пием.

— Я по-тихо, гробари! — изведнъж се развика Матвей и когато стана по-тихо (всички освен Велзевул замълчаха и го погледнаха), произнесе няколко неразбрани думи и завърши: Твоят Интелигент-Професор побеждава с шестдесет и осем процента — чиста победа!

— Е и? — попита Вадим, осъзнавайки (не веднага), че се обръщат именно към него.

— Внимание! — кресна Матвей и вдигна лаптопа над главата си. — Публикуваха резултатите… Фондът на Сорос… Професора има шестдесет и осем процента, Генерала двайсет и седем. Чиста победа още в първия тур.

— Кой победи? — попита Велзевул, който като правило възприемаше бавно. („Разбирам бавно, но завинаги!“)

— Професора!

— Как така Професора? — попита Велзевул и погледна Вадим. Всички се вторачиха в него, сякаш бе направил нещо неприлично.

Той повдигна рамене.

— Та аз през цялото време се мъча да ви обясня… — каза той проникновено. — Само че вие не слушате.

Всички мълчаха. Като че изтрезняха.

— Нали ви казах — рече Вадим, обръщайки се към Андрей. — Не трябва да ме отбранявате. При мен всичко е о’кей…

— Ти ли го направи? — попита Андрей бавно.

— Да. И какво от това?

— И какво от това ли? — повтори Андрей. — Той пита: и какво от това?

— Направих го, направих го — каза Вадим. — Само да можех да разбера как?

Андрей каза:

— Той нас пита как? Нас!

А Юрка-Полиграф рече:

— Тоест излиза, че напразно се пъчихме? Или не напразно?

А Велзевул каза:

— Мамка му! Ти самият вярваш ли на това?

А Матвей попита:

— Е, и какво ще правим сега?

Това не беше нов въпрос, но затова пък единствено правилният. Само че никой нямаше отговор на него.

… Точно в два часа, когато избирателните пунктове бяха затворени и стана ВЪЗМОЖНО, започна дългоочакваният митинг пред входа на щабквартирата. Студът вече не се шегуваше. Ушите и пръстите мръзнеха, но под бронежилетката все пак бе топло и от напрежение от време на време по корема и гърба се стичаха капки пот. Ел-де-през не разбираше откъде се е взело това напрежение и защо. На пръв (пък и на втори и трети) поглед всичко беше спокойно и напълно обикновено. Множество Повдигнати лица, с кръгли от напрежение очи, с полуразтворени усти и трескава готовност да избухнат в аплодисменти, щом интонацията на оратора подскаже това. Ораторът, както обикновено, бе на висота. Той бе напълно сигурен, че вече е победил, но скромничеше и заобикаляше острите ъгли. Все пак не успяваше да скрие самочувствието си на победител и може би затова днес бе особено добър, отпуснат и щедър, дори се шегуваше, което не си позволяваше изобщо. („Тълпата не обича шегите, тълпата е винаги мъчително сериозна…“)

Над пълния с хора площад, в лъчите на прожекторите, се издигаха стълбове бяла пара от затрупаните със сняг канализационни капаци, облачета пара излизаха и от всяка полуотворена уста, а снегът в преспите блестеше празнично. По-нататък, където прожекторите не можеха да достигнат, по клоните на дърветата и храстите край булеварда мрачно блестеше сняг — там също имаше хора, но бяха малко: случайни минувачи, които разхождаха кучетата си.

Ел-де-през още не можеше да си изясни защо се е появило у него чувството за болезнено напрежение, когато иззад черно-белите мрачно сияещи храсти изведнъж се появи ледена заплаха, от която нямаше спасение. Беше нещо, което не приличаше на нищо: заплахата вледеняваше очните ябълки и беше жълта и блестяща. Като прясна гной, но ледена. Той се вцепени, щом я усети, и от безпомощност загуби няколко секунди, но после си спомни: същото се случи преди два дни и пак идваше откъм храстите, но тогава изчезна толкова внезапно, колкото се появи. А днес не изчезваше… продължаваше… придобиваше нечовешка сила… заплашваше да се пръсне, да предизвика гибел, безлико и неотвратимо. Нищо не можеше да направи. Да заслони Професора… да сграбчи пищния му перчем и да сгъне на две това импозантно туловище в мъхесто палто, да го скрие… просто да вдигне тревога… Можеше и да направи всичко това, но той знаеше, че е безполезно. „Атас!“ — каза той по ларингофона и успя да види учуденото лице на обърналия се към него Петюня Фьодорчук. И тогава това, което предчувстваше и никак не можеше да предотврати, се случи.

Там, където стояха случайните зяпачи, се появи светещо ярко петно, като че някой включи странно разфокусиран фенер. Продълговато петно, неравно, хълмисто, с мътни петна… То стремително жълтееше, по него лазеха облачета пара и всичко на площада се оцвети в жълто — тълпата, парата, вдигнатите лица… Това е лице, разбра той внезапно. Нечия посмъртна маска. Златна. Непозната… Ледена влага замръзна пред очите му и той мигновено се изключи — без видима причина, без болка, без да му е лошо, само нещо внезапно опари езика и гърлото му, сякаш по невнимание пийна вряло кафе.

… Но не миришеше на кафе. Миризмата беше силна, непозната и неприятна. Чистилище, помисли си той отвлечено, през жълта мъгла. Сам не знаеше откъде и защо тази дума изплува в мозъка му, дума, която бе чувал два пъти през целия си живот и не бе произнасял нито веднъж. Чистилище, чистилище, повтаряше си той мълчаливо, мъчително опитвайки се да разбере защо наоколо всичко е жълто и защо той самият вече не стои, а седи, опрял гръб в парапета — няма крака и ръце, боли опареното му гърло, очите му са ледени и следят (самички, без негово желание) как Толян и Фанас, наведени като при бомбардировка, завличат в сградата дългото мъртво тяло в бяло мъхесто палто. Насреща им, в кълбета от пара, изскачаха щабни офицери с ошашавени лица и хора от вътрешната охрана. И всичко това ставаше в жълта плътна тишина, сякаш ушите му бяха запушени с влажни тампони.

Петюня Фьодорчук изведнъж закри с тялото си цялата тази няма картина — клекна, погледна го в лицето, помаха с ръка пред очите му и тампоните изчезнаха. Ел-де-през разбра, че не са били тампони, а плътен, истеричен вик на стотици гърла — обединен вопъл на обхванатата от паника тълпа. Петюня го попита (напълно спокойно и дори делово):

— Как си? Ранен ли си?

— Не зная — каза Ел-де-през и прибра непослушните си крака.

— Какво беше това? — попита Петюня, помагайки му да се изправи.

— Не зная…

Краката му бяха като от памук, но го държаха, а ръцете му бяха без ръкавици. Двете му длани бяха в отоци — раничките изпускаха гной и кръв и той машинално ги облиза като в детството си.

— Видя ли го? — попита Петюня. Лицето му бе румено, спокойно и изразяваше само делови интерес. Черните му коси стърчаха както винаги и както винаги той беше точен и готов за всякакъв поврат на събитията. Само пистолетът в ръката му изглеждаше не на място.

— Не зная — каза Ел-де-през за трети път и попита: — Професора как е?

— Според мен е мъртъв — рече Петюня.

Вече не гледаше Ел-де-през в лицето, а над главата му, към площада, търсейки с очи нещо достойно за внимание. Очевидно не намираше.

— Наистина ли не видя? — попита той отново.

Тогава Ел-де-през направи усилие, обърна се на сто и осемдесет градуса и също погледна към площада. Там хората тичаха, крещяха и явно не знаеха къде да се скрият. Приличаха на обхванати от паника хлебарки във вана. Имаше и много такива, които не тичаха, а лежаха на снега — двайсет или може би петдесет човека лежаха, образувайки някаква почти правилна фигура, дълъг овал от булеварда до тук. Някои мърдаха и като че се опитваха да станат, но болшинството лежаха неподвижно. Съвсем неподвижно. Приличаха на мъртви.

— Ето там имаше нещо — каза Ел-де-през. — В храстите.

— Какво именно?

— Казах ти, че не зная. Не видях.

— Защо каза „атас“?

— Защото го подуших.

Петюня го погледна, окръглил устни.

— Да бе, да бе. Нали затова ти плащат… А сега надушваш ли нещо?

— Не зная. По-скоро не.

— Добре — каза Петюня решително. — Да идем да видим. Тръгнаха през площада — Петюня (с макаров в ръка) отпред, Ел-де-през след него с подгъващи се, изтръпнали крака. Отляво, на тротоара, се тълпяха хора. Вече не крещяха така пронизително и бяха по-малко на брой — очевидно най-плашливите бяха избягали и бяха останали само неизтребимо любознателните… Вдясно, при черните тела, беше съвсем тихо, разнасяше се само суха, мъчителна кашлица, като безразборна стрелба.

Усещаше се силен, горчив и съвършено неуместен мирис — на стара прах или на изгоряла хартия.

— Петюня, усещаш ли някаква миризма?

— Е?

— На какво мирише?

— Мирише на това, че ние с теб останахме без работа — каза Петюня, изхили се горчиво и погледна свирепо през рамо.

Той каза още нещо, но тогава в тълпата отляво се развикаха („Бърза помощ! Извикайте линейка!“) и Ел-де-през не го чу, но не попита нищо. Петюня беше шегобиец, но сега не им беше до шеги. Ел-де-през най-сетне осъзна какво се беше случило и откритието така изгори съзнанието му, че той окончателно се опомни. Беше се провалил. За първи път в живота си, но затова пък изцяло и напълно, без да има каквито и да било разумни оправдания… „Но аз нищо не можех да направя, помисли си той отчаяно. Беше невъзможно да направя нещо.“ Но разбираше, че това не е оправдание. Не се и опитваше да се оправдава. Беше безсмислено мърморене — жалко мърморене на уязвената професионална чест. Никой нямаше да слуша това мърморене…

Петюня крачеше бързо и скоро те бяха сред храстите, преспите и сребристите дървета. Тук беше мрачно и пусто — надалеч щъкаха някакви тъмни личности. И тихи кучета. Всички тези хора бяха с кучета. Нямаше нищо друго. Мъртвешки светеха през клоните живачните лампи. Снегът беше изпотъпкан и осеян с черни кучешки изпражнения и сред тях, в самия край на булеварда, лежеше неподвижно тяло с паднала върху снега шапка. Черен уличен пудел с влачеща се каишка бродеше безцелно. Ел-де-през забеляза, че кучето трепери силно, и неизвестно защо се сети за Мефистофел. Между него и черния пудел имаше някаква връзка… но той бе забравил каква.

— Е, какво? Подушваш ли нещо тук? — попита Петюня, като се озърташе внимателно.

— Не. Разбираш ли… вече всичко е изстинало… Не зная как да ти обясня…

— Гледай ги как лежат — каза Петюня. — Като пура, нали?

Той пъхна в раменния кобур пистолета и се взираше в това неправдоподобно правилно петно, образувано от лежащите тела на заснежения площад. Това действително беше пура. Единият й край бе там, където стояха сега, а другият опираше в парапета, където сега се мотаеха хората от щаба, без палта и шапки. Сякаш език от отровен пламък бе излетял от някаква гигантска фасонка и бе изгорил всички, оказали се на пътя му към набелязаната цел.

— Огнемет — каза Петюня. — Или някакъв газомет.

Не е имало никакъв огнемет, искаше да каже Ел-де-през, но премълча, защото Петюня сам знаеше, че не е имало никакъв огнемет или газомет, а е имало нещо, за което никога не са чували. И никой друг не е чувал.

— Повече прилича на лазер — каза все пак Ел-де-през. За всеки случай. Макар да разбираше, че няма смисъл.

— Но защо пура? — веднага възрази Петюня. — Чиба, чиба — каза той на пудела, който се приближи към тях. — Марш, ти казвам!

— Остави го — каза Ел-де-през нервно. — Не го закачай.

— Мамка му. Не мога да ги търпя.

— Може би той, такова… ето този…

Петюня се наведе и пъхна два пръста в яката на лежащия, после се изправи, изтри ги в сакото си и като се смръщи, поклати глава. Лицето на лежащия бе сиво, оловно, безжизнено и Ел-де-през пак усети миризма на изгоряла хартия. Наложи си да клекне. Вонята идваше от тялото. Но нямаше следи от огън. Нямаше и поражения. Просто мъртвият лежеше върху омекналите си ръце с полуотворена уста и стъклени очи на тъмното, отдавна небръснато лице. Някакъв клошар. Неподвижен, захвърлен, същият както и няколкото десетки на площада. Всичките миришеха на изгоряла хартия. Или на загоряла каша. Или на опърлени коси… Но на площада все пак имаше и живи. Двама или трима мърдаха, а един дори стана и приведен от мъчителна, раздираща кашлица, се отдалечи с олюляване…

— Е? — попита Петюня нетърпеливо. Очевидно все още чакаше от Ел-де-през откровения. Беше елементарен човек: насрахме се — добре, поне дай да съберем информация. „Какво точно се случи? Как? Къде е бил? Как е избягал?“

Ел-де-през се насили да се огледа още веднъж (нищо ново не откри), заобиколи тялото, треперещото куче се замота в краката му и той внимателно го прекрачи (мимоходом си помисли, че именно него трябва да разпитат, защото вероятно всичко е видяло). По снега край храстите се виждаха множество кучешки следи, но не и човешки. Изглежда бе стреляно от пътеката, зад гърба на онзи с пудела… над главата му и над тълпата: оттук парапетът се виждаше отлично, бе театрално осветен от прожектори. Стрелял е и си е тръгнал, без да бърза, към „Белобрезова“, където има малко улични лампи и където най-вероятно го е чакала кола. А може и да е тръгнал по булеварда — спокойно, без паника и суетене, между дърветата, между кучетата и разхождащите ги…

— Не разбирам едно — каза той на Петюня. — Аз го усетих. Определено. Но защо бях сигурен, че нищо не може да се направи? Нито да го прикрия, нито да го скрия — нищо. Беше безнадеждно, разбираш ли?

Той замълча, защото не можеше нито да разкаже, нито да обясни както трябва. Пък и самата идея да се обяснява с Петюня беше безсмислена. Какво общо има той? Спести си обясненията за бъдещето, помисли си Ел-де-през с неприязън. Сега цял живот има да пишеш обяснения… „Най-добрият приятел на президента“… А какво можех да направя, пита се? Задачата ми беше да го надуша. Надуших ли го? Да. И какво? Ами нищо! Нищо не можеше да се направи. Ето това никога и на никого няма да мога да обясня, помисли си той с отчаяние. Как да обясня откъде съм разбрал, че нищо не може да се направи…

— Ами ти? — каза той на Петюня. — Нима нищо не видя? Съвсем? — Петюня поклати глава. — Съвсем нищо ли?

Той очакваше сериозен отговор. Но откъде накъде? Петюня обаче отговори — напълно сериозно, макар и кратко. Нищо не бил видял. Всичко било нормално, после чул „атас“ и веднага (според инструкцията) се обърнал, за да прикрие „обекта“, но Професора вече падал, както бил с вдигната ръка. Тогава го подхванали Фанас и Толян.

— … А ти стоеше на колене и като че се опитваше да се прехвърлиш през перилата, но носле се обърна и седна. И сякаш се изключи…

— И не видя изстрела?

— Нямаше изстрел.

— А какво имаше?

— Нищо нямаше — каза Петюня Фьодорчук. — Изведнъж едни взеха да падат, други се разкрещяха и се разтичаха като хлебарки насам-натам… Абе ма-а-рш оттук! — изсъска той с омраза и ритна пудела, който отново се бе приближил.

Песът изквича, отскочи и се втурна да бяга нагоре по булеварда с наведена глава, отпуснати уши и нос в снега. Сякаш искаше да намери там нещо жизненоважно. Каишката се влачеше след него, подскачайки по замръзналите изпражнения.

Ел-де-през се загледа след кучето и си помисли: дали да не го прибера вкъщи заради малкия Серьожа? Голяма радост ще падне. Но и това не биваше да прави заради алергията, мамка й. Абе шибан живот! Нищо не бива и нищо добро не го чака в бъдеще — само гадни неприятности…

Все още гледаше след тичащото куче, когато завиха, затрещяха, светнаха светлините на изпълнилите площада милиционерски коли и линейки.

Роберт сгъна разпечатката на две, още веднъж, замисли се за секунда и решително я скъса на малки парченца. Няма на кого да я покаже. И на никого не му трябва. Животът продължава. Животът все пак продължава: неделята свършва и идва понеделник. Дали да не звънне на Тенгиз да му напомни или вече достатъчно говориха? Достатъчно е, реши той. Стараеше се да не мисли за утрешния ден: запердената болнична стая, болезнената жълтина на нощната лампа, мъртвешкият дух на шибана неопределеност — още не е смърт, но вече не е живот… Мисли за друго, заповяда си той и се послуша — взе листовете с днешната порция от последната статия на сенсея, очите му пробягаха по полупознатия текст — сенсеят бе променил някои неща и ги бе допълнил за по-голяма яснота.

Роберт не поправи нищо, макар че му се щеше. Нека утре сутринта сам го прочете и сам го поправи. Алтруизмът е егоизъм на благородния човек. Ние сме алтруисти, но не до такава степен, че да поправяме обреченото на поправяне.

Животът продължаваше. Бе време да направи инжекцията и да си върви вкъщи.

В спалнята бе тъмно. Загърнат с халата, сенсеят лежеше свит на кревата с лице към стената и се преструваше на заспал. Над него слабо проблясваше лакът на картината на Пиросмани, за която казваха, че е оригинал. На Роберт най-много му харесваше названието й. Наричаше се „СТУДЕНА БИРА“ (с големи печатни букви).

— Време е за инжекцията, сенсей.

— Каква инжекция? Защо? Тъмно е!

— Нищо, такава мишена не може да се пропусне. Освен това можем да запалим лампата.

— Това не е истина… Възможен ли е някакъв достоен компромис?

(Измъченият хумор на безпомощния старец, заврян в тъмния ъгъл, от който има само един изход — утре, в понеделник, в Дома на Страданието.)

— Аз не правя компромиси — високомерно отвърна Роберт, разопаковайки спринцовката.

Сенсеят внезапно попита (все така с лице към стената):

— И вие ли ме осъждате, Робин?

— Ами как, разбира се — каза Роберт. — За какво именно? — Но застана нащрек — гласът на сенсея никак не му хареса.

— За това, което направих с Вадим.

— Така ли? Нещо сте направили с Вадим? — Роберт все още се опитваше да говори шеговито, макар че вече нямаше съмнение, че става дума за сериозни неща. И изведнъж разбра.

— А вие не забелязахте ли?

— Забелязах — бавно отвърна Роберт. — Току-що.

— Смятате ли, че беше прекалено жестоко?

— Има ли значение какво мисля аз — промърмори Роберт. А може би не промърмори, а само го помисли.

(„… Вие сте лениви и не сте любопитни. Бог ви е обсипал с цялата си щедрост, както никой друг, а вие се спряхте…“)

Припомни си лицето на Вадим, не лицето, а физиономията му — мокра, измръзнала, посиняла, физиономия на непристойно, до отвращение изплашен човек. И воня на куче от него… И гласът му — молещо гласче на бит лакей…

(„… Станахте самодостатъчни, не желаете да летите, напълно сте доволни, че скачате по-високо от тълпата, вие сте ДОВОЛНИ — дори най-недоволните между вас…“)

… Но следва ли заради това понякога да ви пришпорят? Да не се застоите? Сигурно. Ако никога не хвърлиш човека във вода, той няма да се научи да плува, макар че умението да плува е заложено в него от самия Бог. Ако не ни накарат с ритници да отидем на зъболекар, така и ще си ходим с дупки в зъбите…

… Впрочем, какво значение има сега. Той го направи, постигна своето, а сега се измъчва. Вадим сега ходи и се перчи: той е победител и всичко е зад гърба му. А този странен старец се измъчва, защото не е сигурен и никак не успява да убеди себе си, че достигнатата цел оправдава средствата.

— По друг начин с нас не може — каза Роберт с максимално дълбоко убеждение в гласа. — В името на победата всичко е позволено… (Сенсеят слушаше. Внимателно.)

— „Постигната цел оправдава средствата“ — каза Роберт. Беше му неприятно да лъже. А в края на краищата може би и не лъжеше?

— Вашето време изтече — каза той бодро и счупи главичката на ампулата.

— Разочарованието е горестното чедо на надеждата — каза сенсеят. Продължаваше да лежи с лице към стената. — А не може ли по-късно? Преди да си тръгнете?

— Аз вече си тръгвам. Единайсет е.

— Помощ! Празникът свърши! — рече сенсеят, повдигайки халата си.