Безсънна (Търсачът в дълбините)

9

Зак обиколи острова с колата за последен път, просто за да се увери, че Хектор не го следи, а после се върна на кораба на господаря си. Хектор може и да беше Прокуденик, но все още предаваше сведения на семейство Делос, и Зак не можеше да си позволи да сгреши. Автомедонт щеше да направи нещо много по-ужасно от това да го убие, ако без да иска, отведеше Хектор до базата им на кораба с червените платна.

Изгасвайки двигателя, Зак се загледа в дока, който водеше към изящната яхта, поклащаща се леко върху нощните вълни. Дланите му започнаха да се потят, а стомахът му се сви при мисълта да слезе по онази дъсчена стълба и да докладва подробно на Автомедонт. Прякото докладване беше просто формалност — Зак беше изпратил по имейла на господаря си цялата поредица от съобщения веднага щом ги беше отмъкнал, — но Автомедонт обичаше да напомня на своята пионка, че всяка секунда от неговия ден принадлежи на господаря му.

Зак нямаше как да се измъкне от всичко това. И за всичко бе виновна Хелън. Тази кучка.

Той просто бе искал да разбере какво криеше тя през всичките тези години. Беше се опитал да говори за това с нея насаме, но независимо колко внимателно се беше държал, тя отказваше да му се довери. Ако само му беше обърнала внимание, може би ако беше излязла с него няколко пъти, нищо от това нямаше да се случи.

В крайна сметка Зак получи всички отговори, които искаше — и още много, които не искаше. Автомедонт идваше от епоха, в която единствената разлика между свободния човек и роба беше изборът на момента, а Зак беше на погрешното място в погрешното време.

Зак излезе от колата си и заслиза по дървеното мостче, напомняйки си, че господарят му поне бе показал към него достатъчно уважение, че да бъде честен. Дори му бе възложил важна работа. Трябваше да шпионира предишните си приятели, особено Хелън, и да предава на господаря си всички сведения, които успееше да събере, за мисията й в Подземния свят. Непочтено, но — хей — поне беше начин да влезе в този свят. Хелън беше снобка. А момчетата Делос? До един бяха прекалено заети да се перчат с хубавите си мускули и да спят с всяко готино момиче на острова, че да забележат един нищожен нормален човек като него.

Тази вечер беше изпълнил добре службата си към своя господар, макар че информацията, която бе предоставил, не беше благоприятна. Зак беше доказал, че има и друг оцелял Скитник, а щом имаше двама — Хелън и този нов тип, Орион — тогава можеше да има още много, много повече.

Зак не беше глупак. Не му беше отнело дълго време да проумее политиката или крайната цена. Въздигането на Атлантида щеше да дари Потомците с безсмъртие, а след хилядите години, през които се бяха намирали в задънена улица в отношенията си с боговете Стоте братовчеди бяха твърдо решени да си поискат плячката.

Имаше известни спорове, произтичащи от вечно недоволното семейство Делос, как в резултат от това щяла да започне голяма война, но господарят на Зак му беше обяснил всичко. Войната щеше да бъде наистина лош избор за боговете. Стоте, сдобивайки се с безсмъртие в мига, щом възродяха Атлантида, щяха да превъзхождат числено Дванайсетте Олимпийци с поне осемдесет и осем души, а всички знаеха, че в Стоте има повече от сто братовчеди.

Ако олимпийците се опитаха да се борят, щяха да бъдат принудени да се предадат незабавно. Човечеството щеше най-сетне да има богове, които можеха наистина да го разбират, богове, които някога са били смъртни. Може би, за разнообразие, молитвите на хората щяха да получават отговор, вместо да бъдат пренебрегвани.

Това звучеше съвсем смислено на Зак. Разбра, че е на правилната страна.

Просто понякога Зак чуваше господаря си да изрича ужасни неща, например как му се искало всички човеци да изчезнат или да бъдат превърнати в безмозъчни роби, като колония от мравки. Неведнъж Автомедонт беше казвал, че иска неговият господар да „заличи целия свят“. Зак никога не беше срещал повелителя на своя господар, и от това, което беше чувал, не искаше и да го среща. Никога.

Щом стъпи на яхтата, Зак чу множество гласове под палубите и долови кисел, гранив мирис, като от вкиснато мляко. Тялото му се присви отвратено от миризмата на посетителите, но той си нареди да не му обръща внимание. Понякога и неговият господар не миришеше както трябва. Макар външно да изглеждаше предимно като човек, Автомедонт имаше външен скелет, вместо кожа, и не дишаше през устата, а през миниатюрни дупчици, скрити по цялата му външна повърхност. Миризмата му не беше човешка — по-скоро на мускус, смесен със сухи листа.

Зак седна на празната в момента горна палуба. Всички останали от Стоте, които бяха дошли на острова с Автомедонт, бяха повикани обратно от Тантал скоро след сблъсъка с Хектор, Лукас и Хелън в гората. Зак не беше сигурен точно защо, но мислеше, че има нещо общо с нападението над Тантал. Каквото и да се беше случило, сигурно е било сериозно, та елитната гвардия на Тантал да обкръжи така колите. Всичко, което Зак знаеше, беше, че сега цял батальон от редиците на Стоте братовчеди се е заел да преследва някаква тайнствена жена по целия свят.

Гласовете отдолу се повишиха леко в знак на несъгласие, а после бързо се смекчиха, когато едната от двете страни отстъпи. Зак беше достатъчно благоразумен да не се намесва, така че зачака на една от пейките от тиково дърво.

Те знаеха, че е там, разбира се. Зак се беше научил, че господарят му може да го чуе, независимо колко тихо се опитваше да ходи. Който и да беше там долу с него, беше също толкова надарен — или високопоставен Потомък, или нещо още по-могъщо. Господарят му не разговаряше с подобен почтителен тон с никое създание, което смяташе за по-низше от себе си, а на тази планета имаше твърде малко създания, които Автомедонт не смяташе за по-низши.

Когато чу как групата под палубата започна да се изкачва, Зак се изправи почтително. След господаря му по стълбите се качваха висока жена и блед млад мъж. Имаха вид на манекени с изящната си красота и блестящите си сиви очи, и се движеха с плавна походка.

Но при по-внимателен оглед, бялото в сивите им очи бе твърде много, и те сякаш се задъхваха, вместо да дишат. Зак се дръпна назад и от недоволното изражение върху лицето на господаря си разбра, че беше допуснал ужасна грешка. Задъхващата се жена изви глава към Зак, като змия, която фокусира поглед върху набелязаната жертва.

— На колене, робе! — заповяда Автомедонт.

Зак падна на колене, но продължи да се взира в хипнотично грозната жена. Беше му отнело един миг да го осъзнае, но въпреки високия си ръст и острите си черти, тя не беше красив манекен. Беше отблъскваща, а такова беше и прегърбеното, препъващо се момче до нея.

Именно от тях идваше онзи ужасен мирис — на развалено мляко, смесено със сяра. От вонята очите му се насълзиха, затова ги затвори. Бурни, безредни чувства закипяха в него. Изпита желание да удари някого или да подпали нещо.

— Най-после малко почтителност — изсъска жената.

— Той е непосветен — каза пренебрежително Автомедонт.

— Твърде глупав ли е, за да изпълни дълга си?

— Съвсем не. Родом е от това място и е доста привързан към Лицето — отговори гладко Автомедонт. — Ако това са Тримата Наследници от пророчеството, очаквам моят роб да се държи точно както ни е нужно. Като завистливо човешко същество.

— Хубаво.

Зак не чу жената и младежът да си тръгват, но когато отвори очи, тях ги нямаше. Останал бе да витае само ужасният мирис. Чувството на безразсъдство го завладя и той се огледа по палубата на кораба за нещо, което да счупи.

Фуриите шепнеха имена и ридаеха жаловито.

Хелън се застави да махне ръка от гърдите на Орион и да се отдръпне. Чувстваше го между краката си, но не можеше да го види в непрогледната тъмнина на пещерата. Това помогна. Ако можеше просто да спре да го докосва, щеше да успее да се успокои, а тя имаше нужда да се успокои. Беше толкова разгневена, че можеше да се закълне, че усети как земята се разтресе.

Но тя не се отдръпна. Без да е решавала, откри, че впива пръсти в него, вкопчва се в ризата му и го придърпва по-близо до себе си, докато той се опитваше да се отдръпне.

Нов трус разлюля дъното на пещерата под нея и този път тя знаеше, че не си е въобразила. Разтърсването беше толкова силно, че я отблъсна от Орион. Мощно бумтене отекна из пещерата, когато земята се надигна и отново се смъкна с трясък. Тя чу как дъхът на Орион заседна в гърлото му, когато неуспешно се опита да изрече името й. Някак беше успял да се измъкне изпод нея, но Хелън знаеше, че още е близо.

Отчаяно копнееща за малко светлина, Хелън си помисли дали да не призове мълния. Беше жестоко обезводнена, след като толкова дълго бе вървяла с усилие из Подземния свят, и знаеше, че обезводняването ще направи мълниите й твърде нестабилни. Ако не можеше да ги контролира напълно, някоя можеше да избухне от нея с пълна сила и да срути вече отслабената от земетресението пещера. Поясът на Афродита предпазваше Хелън от оръжия, но не и от лоша преценка, а земята можеше да я задуши толкова бързо, колкото морето — да я удави.

— Хелън. Бягай — успя да изрече дрезгаво Орион. — Моля те.

Гласът му дращеше по нервите й като нокти по черна дъска, но поне я упъти как да се върне при него.

Спусна се върху него, като го възседна отново и го притисна здраво между коленете си. Почувства как дланите му сграбчват ръцете й над лактите, възпирайки я да обсипе главата му с дъжд от удари. Всяка от ръцете му бе обвита около всяка от китките й в тъмното.

Докато се бореха, Хелън почувства трета ръка, безплътна като въздух, но непогрешимо принадлежаща на Орион. Ръката посегна нагоре да докосне гърдите й. Тя се разтресе и потрепери конвулсивно, отдръпвайки се от шока на невъзможното му докосване.

С безгранична нежност третата ръка на Орион премина през дрехите й, през кожата и през костите й. Докосна разклонените като струни нерви, затворени в гръбнака й, после обгърна с длан мястото под гръдната й кост, където започваше смехът й — същото място, което я болеше така ужасно, откакто изгуби Лукас.

Макар Хелън да знаеше, че емоциите й не се дължат на някакъв орган в гърдите й, имаше чувството, че Орион държи центъра на сърцето й в невидимата си ръка.

Тя застина, завладяна от това ново усещане. Орион се надигна и седна под нея: лицата им бяха на сантиметри едно от друго в тъмнината.

— Не е нужно да се нараняваме взаимно, Хелън — промълви той тихо. Устните му леко докоснаха свръхчувствителното късче кожа между ухото и челюстта й. Финият мъх по бузата на Хелън настръхна и посегна да докосне устата на Орион, сякаш призован от него. Юмруците на Хелън се отпуснаха и паднаха от бойната си поза, смъквайки се неуверено надолу, докато дланите й се отпуснаха върху топлите, набити рамене на Орион.

Вътре в нея третата ръка на Орион се огъваше и се движеше бързо в пет посоки, като пет протегнати пръста. Вътрешното му докосване се разля по всеки от четирите й крайника и накрая петият пръст посегна нагоре да изпълни главата й.

— Никога не бих могъл да те нараня. — Гласът му се пречупи, и истинските му ръце се спуснаха надолу по гърба й, за да обгърнат хълбоците й.

— Не знам какво ми правиш — прошепна Хелън, като се стараеше гласът й да е почти беззвучен, за да не изстене, изхълца или изпищи, без да иска. Не можеше да реши дали вътрешното докосване на Орион беше най-удивителното нещо, което беше изпитвала някога, или беше толкова интимно, че минаваше през насладата и се превръщаше в болка. — Но и аз не искам да те нараня.

— Те не бива да го правят!

Настойчив шепот нахлу в пещерата и звукът бързо се усили до крещене. Фуриите кипяха от гняв и за пръв път, откакто Хелън се помнеше, наистина я докоснаха.

Блъскайки се с челата си и с крехките си, покрити с пепел крайници в гърба на Хелън, Фуриите я обградиха. Препъвайки се напред, те дращеха лицето й и дърпаха косата й, вкопчени в нея с острите си малки нокти, за да я откъснат от здравата хватка на Орион.

Хиляда неотмъстени убийства пробляснаха като червени светкавици в мислите на Хелън.

— Убий го! Убий го веднага! — съскаха те. — Той все още е длъжник на Династията на Атрей. Накарай го да плати с кръв!

Завладяно от Фуриите, сърцето на Хелън се изплъзна от невидимата ръка на Орион и се изпълни с ярост. Тя се хвърли назад и го удари с всичка сила — опитвайки се да забие юмрук в гърлото му.

Целият самоконтрол на Орион се изпари. Фуриите го обсебиха бързо. Той се озъби като животно и се изстреля напред, като сграбчи ръцете на Хелън над лактите и грубо я блъсна и я събори по гръб. Възвърнал силите си на Потомък, той беше по-бърз и по-силен, отколкото тя можеше да си представи. Хектор се беше оказал прав. Орион притежаваше огромна мощ. Хелън се опита да се измъкне изпод него, но беше твърде късно. Сега той имаше надмощие и с едрия си ръст и уменията си с лекота можеше да я задържи притисната към земята.

Рискувайки катастрофално изригване на електричество, Хелън остави един заряд да протече през кожата й. Надяваше се да прати Орион в безсъзнание, но от изтощение пропусна целта, а болезненият шок, който предизвика, само го разгневи още повече. Орион изкрещя и се загърчи в агония, но не я пусна. Когато се съвзе от електрическата буря в главата си, той се облегна тежко на раменете й, като я притисна отново към мокрия под на пещерата, докато от устните й се откъсна задавен болезнен стон.

Тогава Хелън осъзна, че ужасно беше подценила Орион, и че щеше да си плати за това. Все още не го виждаше, но усещаше как се извисява над нея с цялата си маса. Никога досега не беше обръщала внимание колко е едър, вероятно защото никога преди не беше имала причина да се страхува от него. Докато го блъскаше безрезултатно по лицето и гърлото, тя разбра, че няма да спечели тази битка. Беше ранена, обезводнена и изтощена отвъд всякакви граници. Орион щеше да я убие.

Дори не й се налагаше да мисли за това. Знаеше, че по-скоро би предпочела да умре, погребана под хиляда тона отломки, отколкото да му се подчини. Отпусна се и започна да призовава истинска мълния — такава, която щеше с лекота да го убие и най-вероятно да срути пещерата и да убие и нея самата. Но не получи шанс да я запрати.

Внезапно Орион я пусна, оттласна се и се надигна, сякаш се събуждаше от някакъв сън. Тя го чу как трескаво се препъва, отдалечавайки се от нея в тъмнината. Фактът, че не знаеше къде е отишъл, я накара да закопнее отчаяно за малко светлина. Напрягайки слух да чуе нещо в кънтящата тишина, Хелън зачака звук от нова атака.

Ботушите на Орион изскърцаха някъде навън. Фуриите съскаха, призовавайки Хелън от скривалището на Орион. Насочваха я, искаха тя да довърши схватката.

Но сега, когато вече не го докосваше, Хелън се почувства несигурна. Орион не й беше враг, нали? Всъщност тя държеше на него — толкова много, че започваше да се тревожи, че наистина го е наранила. Но непроницаемият мрак на пещерата не разкриваше нищо, независимо колко упорито се опитваше Хелън да се взира през него.

Реши, че трябва да узнае две неща. Първо, дали той беше добре? Второ, ако беше, дали се канеше да я нападне? Съсредоточавайки цялата си останала сила върху поддържането на балансиран заряд, Хелън призова малко кълбо от сияещо електричество в лявата си ръка и го вдигна над главата си. Очите й бързо обходиха назъбените сталактити и сталагмити, докато забеляза Орион. Беше се подпрял с гръб на стената от другата страна на малката пещера, със здраво стиснати очи. По брадичката му се стичаше кръв.

— Ако ще ме убиваш, направи го сега, докато очите ми са затворени. — Плътният му глас прозвуча уверен и овладян, отеквайки надолу по пустите проходи. — Няма да се съпротивлявам.

Призоваването на светлина беше грешка. Сега Хелън видя как трите Фурии скърцат със зъби и забиват нокти в телата си в сенките. Те късаха дрехите си и оставяха тъмночервени подути следи по бледата си и лепкава кожа.

Хелън се изправи и тръгна бавно към Орион, като робот, като убиец с часовников механизъм, пълен със зъбчати колела вместо с мисли. В главозамайващ пристъп на омраза, тя падна на колене пред него и пъхна дясната си ръка под ризата му.

Плъзгайки ръка по колана на Орион, Хелън затърси опипом ножа, за който знаеше, че той държи закачен отзад. Орион навярно се досети какво прави тя, но не се опита да я спре. Хелън измъкна ножа му от калъфа и притисна върха на острието към гърдите му.

— Не искам това — каза тя. Гласът й потрепери, а очите й бяха замъглени от сълзи, които се събраха, преляха, а после рукнаха по горещите й бузи. — Но имам нужда от него.

Орион все така стоеше със затворени очи, с ръце, вкопчени в стената на пещерата. На ледената, блуждаеща светлина от едва овладяното електричество, Хелън го видя как се успокои, сякаш беше правил това много пъти преди. Призрачно белите крайници и пепеляви коси на Фуриите ту се появяваха, ту изчезваха с премигване от крайчеца на окото на Хелън.

— И аз я почувствах. Жаждата за кръв — прошепна той, толкова тихо, че Хелън по-скоро разбра какво иска да каже, отколкото чу думите му. — Всичко е наред. Вече съм готов.

— Погледни ме.

Орион отвори яркозелените си очи. Фуриите запищяха.

Момчешко изненадано изражение се прокрадва по лицето му. Той започна да си поема дъх на малки, мъчителни вдишвания, и главата му заклюма апатично към Хелън, сантиметър по сантиметър, докато устните му съвсем леко докоснаха нейните. Устата му беше много топла и мека. Като някакъв нов вкус, който не можеше да разпознае напълно, но искаше да го погълне целия, Хелън придърпа долната му устна в устата си, за да отпие по-голяма глътка от него. Улавяйки лицето му в едната си ръка, за да наклони посърващите му устни към своите, тя забеляза нещо лепкаво между пръстите си. Дръпна се назад и погледна надолу.

По ръцете й имаше кръв.

Рязко изтръгната от транса си, Хелън погледна надолу и видя тъмен, мокър кръг да се разстила по ризата на Орион. Видя изненаданото му изражение. Беше го намушкала. А после продължи да натиска върха на острието малко по малко, забивайки го в тялото му, докато се накланяха един към друг. И той безропотно я беше оставил да го направи.

Виждайки какво беше направила, Хелън издърпа със сила острието от гърдите на Орион и го запрати с дрънчене на пода зад гърба си.

Той се хвърли напред с лека въздишка и рухна в коленете й.

Ужасена, Хелън заби пети в хлъзгавата земя и с пълзене се отдалечи от неподвижното тяло на Орион, като при това изгаси кълбото от светлина, което бе призовала. Гърбът й се удари в един сталагмит и тя остана неподвижна, ослушвайки се за някакъв звук от Орион. Фуриите й нашепваха да стане и да довърши онова, което беше започнала, но тя беше твърде зашеметена да се подчини.

— Орион! — провикна се тя през пещерата.

Щеше да го изнесе — убеждаваше се сама себе си. Острието не беше проникнало чак толкова дълбоко, така че той просто беше в безсъзнание. Нали така? Правилно — каза си твърдо тя. Ако той беше прекалено зле, за да се изцели сам, щеше да го отведе при Джейсън и Ариадна, и те можеха да го спасят, знаеше, че могат да го направят. Не я беше грижа колко беше изтощена, колко грамаден беше той, или колко далече трябваше да го отнесе. Орион щеше да оживее, независимо какво й се налагаше да направи.

Но Фуриите… те щяха да внушат дори на състрадателните близнаци желание да убият Орион. Тоест, ако Хелън успееше да устои на Фуриите, докато го носеше обратно към Нантъкет. Как можеше да си вярва, че няма да го нападне след онова, което току-що му беше причинила?

— Орион, отговори ми! — извика Хелън в тъмното. — Не можеш да умреш!

— Е, някой ден ще умра. Но все още не — изстена той. Шепотът на Фуриите се усили. — Трябва да се махнеш оттук.

— Не искам да те оставям. Ранен си.

— Почти съм изцелен. Следвай водата нагоре по склона. Тя ще те изведе оттук. — Орион преглътна мъчително. — Моля те, махни се от мен!

Сега Фуриите говореха на Орион, насочвайки го към Хелън. Тя ги чуваше как го умоляват да я убие. Той издаде отчаян звук и Хелън го усети как се хвърли към нея.

Избягвайки на косъм нападението му, Хелън се освободи от гравитацията и се издигна във въздуха. Щом полетя, можеше да усети и най-слабото движение на въздуха, чак до едва доловимия полъх около висящите от тавана сталактити. Въздушните течения й помогнаха да определи кой път водеше нагоре и извън пещерата.

Усещаше и внезапните пориви на вятъра, предизвиквани от Орион, който размахваше ръце отдолу, докато я търсеше в тъмнината. Ранен или не, Хелън знаеше, че трябва да го остави веднага, иначе никой от двамата нямаше да преживее нощта. Тя излетя вън от пещерата и нагоре през лъкатушещите проходи, докато видя мъждивия проблясък на предутринна светлина при отвора на пещерата.

Хелън се понесе по-нависоко, за да се ориентира. Поглеждайки надолу към все още тъмния пейзаж, видя, че се намираше недалече от южния бряг на Масачузетс и относително близо до крайбрежието. Обърна се към първите лъчи на изгрева, и се отправи на изток над водната шир.

Някъде над Марта’с Винярд започна да плаче. Непрекъснато си представяше удивеното изражение на Орион, когато го намушка — намушка го, повтаряше си тя шокирано.

От гърдите й се изтръгна ридание и тя покри устата си с ръка. Усети много нереден вкус по устните си и погледна отвратено дланта си. Беше покрита с кръвта на Орион. Наистина едва не го беше убила и доказателството за това беше оставило петно върху кожата й. Ако не я беше целунал, щеше вече да е мъртъв.

Хелън се спусна опасно във въздуха над къщата си. Опита се да изчисти миглите си от сълзите, които замръзваха в мига щом набъбнеха в очите й, но те просто продължаваха да идват. Сякаш колкото повече се опитваше да задуши риданията, толкова по-силно се изтръгваха те от нея. Какво беше направил Орион със сърцето й?

Хелън започна да губи контрол върху вятъра и се запремята във въздуха като найлонова торба по време на буря. Спусна се от небето и се устреми право към синия насмолен брезент, който покриваше прозореца на спалнята й.

Отмятайки рязко брезента настрани, тя се спусна в леглото и зарови глава под леденостудената си възглавница, за да заглуши сълзите си. Чуваше как баща й хърка в съседната стая, в блажено неведение, че дъщеря му едва не беше станала убийца.

Хелън заплака възможно най-тихо, но колкото и уморена да беше, отказваше да заспи. Не можеше да понесе мисълта да слезе отново в Подземния свят толкова скоро, макар да знаеше, че няма никакво значение. Този цикъл, в който беше впримчена, беше сякаш безкраен. Какво значение имаше дали ще заспи, или ще остане будна? Нямаше покой за нея, каквото и да правеше.

Зак видя как Хелън повдига синия насмолен брезент над прозореца си и влита под него. Беше виждал господаря си да прави много неща, които бяха физически невъзможни, но да види момиче, което бе познавал цял живот, да лети, беше нещо, което му бе трудно да възприеме. Хелън винаги беше приличала на ангел, толкова красива, че беше болезнено да я гледа, но в полет наистина изглеждаше като богиня. Освен това изглеждаше разстроена. Той се запита какво ли й се беше случило. Каквото и да беше, не беше хубаво. Зак предположи, че все още не беше постигнала успех в Подземния свят.

И как, по дяволите, изобщо се беше измъкнала от къщата? — зачуди се той. После започна да се поти. По някакъв начин Хелън беше изключила лампите в спалнята си, а после около половин час по-късно се беше появила зад него във въздуха. Да не би вече да можеше и да се телепортира? Какво щеше той да каже на господаря си?

Зак знаеше, че трябва да докладва. Обърна се да тръгне към колата си, паркирана надолу по улицата, и подскочи. Автомедонт стоеше зад него, ням като гроб.

— Как се измъкна Наследницата? — попита той спокойно.

— Просто заспа… Не си е тръгвала, кълна се.

— Мога да подуша страха ти — каза Автомедонт, а червените му очи блестяха в тъмното. — Очите ти са твърде бавни, за да я видят. Вече не мога да разчитам на теб за тази задача.

— Господарю, аз…

Автомедонт поклати глава. Това беше достатъчно да затвори устата на Зак.

— Сестрата на моя повелител получи вест от брат си. Почти са готови — продължи Автомедонт с безизразния си и безчувствен тон. — Трябва да се приготвим да заловим Лицето.

— Сестрата на вашия повелител? — попита остро Зак. — Но Пандора е мъртва. Не говорите ли за съпругата на Тантал, Милдред? — Зак рухна на колене, целият въздух излезе изведнъж от дробовете му. Автомедонт го беше ударил с юмрук в корема толкова бързо, че Зак не го беше видял да замахва.

— Задаваш твърде много въпроси — каза Автомедонт.

Зак се задъха и се хвана за корема, вече сигурен, че Автомедонт има друг господар. Вече не работеше за Тантал, и Зак предположи, че това имаше нещо общо с онази висока, нечовешки изглеждаща жена и уродливото момче с нея. Която и да беше, сега тя командваше парада от името на брат си, а брат й беше истинският господар на Автомедонт. Зак знаеше, че Автомедонт му няма достатъчно доверие, за да му каже за кого работи, но това не означаваше, че той не можеше сам да открие. Просто трябваше да внимава.

— Простете ми, господарю — изхриптя Зак, докато се изправяше, все още превит от болка и кипящ от огорчение. — Ще ви донеса каквото ви е нужно. Дайте ми напътствия.

Устата на Автомедонт се присви конвулсивно, сякаш подушваше неискреното намерение на Зак. Зак се опита да си внуши лоялни мисли. Животът му буквално зависеше от това.

— Въже, кол и бронзов мангал. Знаеш ли какво е мангал?

— Церемониален съд за горене. Използван за разпалване на въглища или огън — повтори безжизнено Зак. Господарят му кимна веднъж.

— Дръж всички тези неща под ръка. Когато му дойде времето, всичко ще се случи много бързо.

Когато се надигна и седна, Хелън разтърка пулсиращата си глава и забеляза, че още бе покрита с кръв и мръсотия. Кожата й беше мазна и чувствителна на допир от недоспиването, и усещаше лицето си сгорещено, макар да знаеше, че спалнята й е буквално смразяващо студена. Върху чашата с вода на нощното й шкафче имаше бодлив пласт лед.

Заставяйки се да се измъкне от леглото, тя влезе със залитане под душа и застана там, опитвайки се да забрави как я беше гледал Орион, колко объркан беше изглеждал. Думата намушкване непрекъснато отекваше във вътрешността на работещия й с прекъсване ум, объркващо съчетана със спомена за това, как я беше докосвал.

Хелън знаеше, че Орион може да контролира сърцата, но нищо не би могло да я подготви за чувството, което беше изпитала, когато той протегна ръка и я докосна отвътре. Беше донякъде болезнено, но по хубав начин — по най-хубавия начин, осъзна Хелън. Горещото й лице се сгорещи още повече и тя стисна здраво очи и застана точно под шибащата струя. За миг й се струваше, че Орион можеше да й направи каквото поиска, и тя знаеше, че щеше да му позволи. По-лошо — подозираше, че каквото и да поискаше от нея, би могъл да я накара да изпита и наслада от него.

— Хелън! — изкрещя Джери, изтръгвайки я рязко от живите й мисли. Наричаше я „Хелън“ само когато беше наистина вбесен. — Защо в тази проклета къща е толкова дяволски студено… проклятие!

„Това е“, помисли си Хелън, „Най-накрая ядосах баща си толкова много, че направо забрави да говори английски.“

Джери дойде до вратата на банята и започна да й крещи. Представи си го отвън, как сочи ожесточено с пръст към вратата, докато не се вбеси толкова много, че започна да обърква думи от рода на „безотговорна“ и „невнимателна“ и да казва неща като „без внимателна“.

Хелън спря крановете и се вмъкна в една хавлия, все още мокра. Дръпна вратата и отправи спокоен поглед към баща си. Каквото и да се беше канил Джери да изкрещи, то заглъхна със скимтящ звук, веднага щом видя лицето й.

— Татко — каза тя внимателно, застанала опасно близо до ръба на емоционалните си задръжки. — Това е положението. Вече се обадих на господин Танис в железарията и той се отби в петък да вземе мерки за прозореца. После направи поръчка в една работилница за стъкла в Кейп, защото тази къща е толкова стара, че нито една от частите, които ни трябват, не е стандартен размер. Трябва да почакаме работилницата в Кейп Код да направи прозореца, да го докара, и господин Танис ще дойде и ще го постави. Но дотогава в спалнята ми ще е отвратително смразяващо студено, ясно?

— Ясно! — каза той, като се отдръпна от внезапния гневен пристъп на Хелън. — Стига да се погрижиш за това.

— Грижа се!

— Хубаво! — Той пристъпи тромаво от крак на крак и я погледна с разкаяно изражение. — Сега, какво искаш за закуска?

Хелън му се усмихна, признателна, че — ако си послужеше с клишето за „подхвърлянето на прага“ — Дафна бе избрала да я подхвърли именно на прага на Джери.

— Тиквени палачинки? — каза тя и подсмръкна. Избърса течащия си нос в ръкава на хавлията си като малко дете.

— Болна ли си? Какво ти е, Лен? Изглеждаш, сякаш си била до ада и обратно.

Хелън се засмя, устоявайки на изкушението да му каже колко близко до целта е предположението му. Внезапният й смях само обърка Джери още повече. Той отстъпи заднешком с леко озадачено изражение на лицето и слезе на долния етаж да й направи палачинки.

След като навлече дебел вълнен пуловер и още по-дебели вълнени чорапи, Хелън отиде при него в кухнята и му помогна. В продължение на около час тя и баща й просто се мотаеха, ядяха и четяха неделния вестник. Всеки път, щом мисълта за Орион изникнеше в ума й, тя се опитваше да я изтика встрани.

Не можеше да си позволи да се привърже твърде много към него. Знаеше това. Но някои подробности непрекъснато изплуваха и изпълваха представите й — единствената бенка, надвиснала като тъмна сълза върху извивката на дясната му буза; острата, триъгълна форма на резците му, когато се усмихваше. Защо още не беше пратил съобщение?

— Ще ходиш ли у Кейт по-късно? — попита тя баща си, за да отклони ума си от Орион.

— Е, аз исках да те питам пръв — отговори той. — Ще ходиш ли у Люк?

Хелън спря да диша за миг, овладя се, и се опита да се престори, че стомахът й не се е свил. За миг се опита да възрази на гласа в главата си, който нашепваше думата „невярна“. С Лукас не бяха заедно. Какво значение имаше дали си мисли за Орион?

— Ще ходя при Ариадна, татко. С нея имаме работа, така че върви у Кейт. Няма да съм тук.

— Нов училищен проект? — попита той толкова невинно, че Хелън разбра, че не й вярва.

— Всъщност, не — призна Хелън. Беше твърде уморена, за да продължи да поддържа всички лъжи, и реши, че ще опита за разнообразие да каже частица от истината: — Тя ми дава уроци по самоотбрана.

— Наистина ли? — възкликна той, напълно потресен. — Защо?

— Искам да се науча да се защитавам.

Докато го изричаше, Хелън си даде сметка колко вярно беше. Не можеше да прекара остатъка от живота си, като се крие зад други хора. Най-накрая щеше да остане без защитници — особено ако продължаваше да ги намушква в гърдите.

Досега Орион трябваше вече да е пратил съобщение. Къде ли беше?

— О! Добре. — Джери се навъси, докато си събираше мислите. — Лени, предавам се. Двамата с Лукас излизате ли или не? Защото аз не мога да го проумея, Кейт не може да го проумее, а ти изглеждаш наистина нещастна. Предполагам, че двамата сте скъсали, но ако да, тогава защо? Той направи ли ти нещо?

— Не е направил нищо, татко. Нещата изобщо не са такива — измънка Хелън. Все още не беше в състояние да изрече името на Лукас. — Ние сме просто приятели.

— Приятели. Сериозно? Лени, приличаш на жив мъртвец.

Хелън потисна един изблик на горчив смях и сви рамене:

— Може би имам грип или нещо от този род. Не се тревожи, ще го превъзмогна.

— За грипа ли говориш или за Лукас?

Телефонът на Хелън избръмча. Тя се хвърли към него — Орион! — но беше Клеър, която я питаше къде е.

— Сега пък какво има? — попита Джери.

— А? Нищо — отвърна Хелън, все още втренчена в телефона. Защо Орион още не й беше пратил съобщение?

— Изглеждаш разочарована.

— Трябва да вървя. Клеър се задава по улицата — излъга тя, пренебрегвайки коментара на баща си, че е разочарована — не беше, каза си тя. Беше разтревожена, а това беше различно.

Какво й беше направил Орион? Знаеше, че това не е нормално. Имаше чувството, че мозъкът й е бил отвлечен, и очевидно кожата й го беше придружила. Все още чувстваше ръцете му върху себе си, и знаеше, че това не е просто плод на въображението й. Усещаше точки на натиск отзад в кръста ти, сякаш пръстите му я притискаха. Чувстваше как той обвива хълбоците й, как я притегля по-плътно към себе си, макар да знаеше, че той е на километри от нея във вътрешността на континента.

Протегна ръка, за да се закрепи, и преброи до три. Чувството, че ръцете му са върху хълбоците й намаля, но не изчезна напълно. Бързайки да се махне от толкова многобройните невъзможни усещания, тя целуна баща си за „довиждане“, сложи си обувките и палтото, и забързано излезе от къщата.

Стъпалата заплуваха пред нея и във ветреца се понесе познат аромат. Хелън се завъртя на пета и изви глава, за да открие откъде идва. Изгубила ориентация, тя падна на колене и протегна ръце, като опипваше наоколо, сякаш беше с вързани очи. Нещо беше ужасно не наред с очите й. Небето пред нея изглеждаше неравно, сякаш беше разкъсано, а после — набързо съшито наново, с един-два милиметра накриво.

Хелън почувства топлина — прекрасна, успокояваща топлина в море от студ. Някакво невидимо слънце я топлеше съвсем леко. Тя затвори очи и протегна длан да докосне топлината, която висеше на една сянка разстояние, но когато посегна да я докосне, тя се оттече в студения октомврийски въздух и изчезна.

Горещи сълзи опариха разфокусираните очи на Хелън. Почувства се, сякаш току-що й бяха отказали нещо, от което отчаяно се нуждаеше. Тя замахна с ръце към празния въздух, но там нямаше нищо.

Ела при мен, Безсънна. Липсва ми прегръдката ти.

Хелън застина и се огледа наоколо. Беше чула някакъв мъж да шепне — но откъде?

Звукът беше дошъл от вътрешността на собствения й ум, но гласът определено не беше нейният. Беше прозвучал толкова успокояващо. На Хелън й се искаше да го чуе отново.

Надигайки се на колене, тя смутено огледа прозорците на съседите, надявайки се, че никой от тях не я е видял. Не знаеше как да обясни внезапния си изблик на когото и да било, най-малко пък — на себе си. През ума й мина ужасяваща мисъл. Замъгленото зрение, нарушеното равновесие и внезапните горещи и студени вълни бяха все познати странични ефекти на недоспиването. Проблемите с паметта — също. Възможно беше да си е въобразила всичко, включително и гласа.

Хелън знаеше, че не може да си позволи да се паникьоса. Отърси се от страха. Притичвайки надолу по улицата, тя се увери, че никой не я гледа, и после се издигна във въздуха. Мигове по-късно се приземи върху арената на семейство Делос, точно до Ариадна и Мат, които вече бяха започнали тренировка. Мат изпищя като малко момиче.

— Какво, по дяволите, Лени? — Той задрапа из пясъка, за да си върне изгубената опора. — Ти току-що падна от проклетото небе!

— Съжалявам! Не съобразих — извини се Хелън.

Беше забравила, че Мат никога не я бе виждал да лети, но беше толкова изненадана, че Мат и Ариадна се упражняват открито, че беше забравила да се спусне за леко кацане. Готвеше се да попита дали Мат по някакъв начин беше убедил бащата на Ариадна, че трябва да го обучат, когато чу Клеър да се смее в ъгъла.

— Боже, Мат! От пети клас не съм те чувала да вземаш такъв висок тон. — Клеър притисна книгата с кожена подвързия, която четеше, към гърдите си, докато се тресеше от смях.

— Ха. Ха. — Очевидно точно в този момент Мат не беше настроен да търпи закачки. Той се обърна към Хелън със строго изражение: — Какво правиш тук, Лен? Не трябва ли да си в библиотеката с Касандра?

— Какъв е смисълът? Клеър е десет пъти по-добра в проучванията от мен. Само ще й се пречкам, като измъквам от библиотеката книги, които не разбирам и наполовина толкова добре като нея. — Хелън направи изразителен жест към Клеър, които някак успя да се поклони великодушно, както продължаваше да си седи. — Точно в момента проучванията не са това, което ми трябва. Имам нужда от Ариадна, за да ме обучи.

Ариадна погледна към Хелън със съмнение:

— Хелън? Знаеш, че те обожавам, и така нататък, но никак не си падам по идеята да бъда убита от електрически удар. Защо не отлетиш до континента и не си намериш едно хубаво дърво, което да подпалиш, и ще обявим равен резултат?

— Не ме разбирате — каза настойчиво Хелън.

Всички погледи се обърнаха към нея и тя застина. За миг осъзна, че може да звучи твърде силно, може би дори малко плашещо, когато се ядосаше. Погледна надолу и видя, че ръцете й синееха от статично електричество, и незабавно угаси зараждащата се мълния. Разтърсвайки глава, за да я проясни, Хелън отново насочи блуждаещото си внимание и се успокои. Знаеше, че умът й вече не беше напълно „заземен“ и че трябваше да внимава.

— Обясни ни го тогава. Какво не разбираме? — попита сериозно Ариадна.

— Трябва да се науча да водя близък бой без силите си. Трябва да съм в състояние да победя някой поне толкова едър и силен като Мат, без да изгубя и грам от силите си на Потомка или някоя от другите си дарби.

— Има ли причина за това? — попита Клеър направо.

— Миналата нощ в Подземния свят с Орион се натъкнахме на Арес.

Слисани погледи обходиха арената. Замъгленият ум на Хелън си даде сметка с няколко часа закъснение, че вероятно е трябвало да се обади на някого или да предупреди някого за цялата история с Арес. Да срещнеш бог, беше наистина голяма работа. Беше толкова затормозена от онова, което се беше случило между нея и Орион в пещерата, че дори не се беше замислила за евентуалните последици от случилото се преди това, когато двамата бяха още в Подземния свят.

Случилото се между тях беше по-важно за Хелън от някакъв бог, особено сега, когато започваше да подозира, че Орион я отбягва нарочно. И въпреки това, трябваше да се сети да каже на някого за Арес. Защо вече не мога да контролирам мислите си? — зачуди се Хелън със замъглен ум.

Защото имаш нужда от мен. Ела. Мога да те даря с най-сладките сънища.

Хелън се завъртя в кръг и потърси с поглед източника на гласа. След едно завъртане стана ясно, че гласът отново звучи само в ума й. Тя си пое дъх няколко пъти и тръсна глава, за да я проясни от всички висящи из нея паяжини, които прокарваха ярки, призрачни пътеки през очите й.

— Хелън? Добре ли си? — попита Ариадна, като докосна леко лакътя на Хелън с ръцете си на Лечителка. Хелън се усмихна в отговор на любезността й, но отдръпна ръка.

— Арес избяга от Орион, защото е очевидно, че той умее да се бие, със или без силите си, но аз не умея — каза Хелън, като успяваше да задържи погледа си фокусиран единствено със силата на волята си. — Трябва да се науча как да се изправя срещу Арес сама.

Особено сега, когато Орион я мразеше и не искаше да я вижда никога повече. Когато си помисли как ще се върне в Подземния свят без Орион, едва се сдържа да не се просълзи.

— Арес. Тоест, Арес, богът на войната? — Клеър сякаш искаше да се увери напълно, че всички говорят за едно и също.

— Да — каза Хелън, като кимна със съжаление.

— Е, какво се случи? — изкрещя Мат раздразнено. — Говори ли с него?

— Не беше като нормален разговор или нещо от този род. Той е луд, Мат — и имам предвид наистина откачен. Говореше, сякаш рецитираше поезия или нещо подобно, и от най-странни места по тялото му течеше кръв. Дори косата му кървеше, ако можеш да си го представиш, и мисля, че никаква част от тази кръв не беше негова. — Хелън погледна надолу и видя, че пръстите й вибрират. Цялата се тресеше.

На ярката дневна светлина Хелън внезапно се зачуди дали си беше въобразила цялата среща с Арес. Всичко около нея изглеждаше толкова реално, но сякаш беше фалшиво. Цветовете бяха прекалено наситени, а гласовете се забиваха в ушите й, сякаш до един бяха твърде високи и разтърсващи. Сякаш обкръжението й внезапно се беше превърнало в декор на бродуейски мюзикъл, и Хелън беше единствената, която стоеше достатъчно навътре във фона на сцената, за да види, че светът е направен от боя и шперплат.

— Доколкото можем да разберем, в Подземния свят Арес е толкова смъртен, колкото и ние. — Тя се опитваше да надвика всички мисли в главата си. — Но въпреки това е едър и умее да се бие. Не мога да се отбранявам срещу него, ако не съм по-обучена. Трябва да ме научиш, Ари. Ще го направиш ли?

— Ще трябва ти да й бъдеш спаринг-партньор, за да мога да я уча — тихо каза Ариадна на Мат. — Навит ли си за това?

— Вероятно не. Но въпреки това, да го направим — отвърна той.

— Долу в клетката — заяви Ариадна тържествено. — Мат. Ще трябва да се преоблечеш в „ги“5. Не искам да изпоцапаш с кръв всекидневните си дрехи.

Докато Хелън и Мат тренираха, Клеър влезе вътре да съобщи на останалите от семейство Делос за срещата на Хелън с Арес и може би да се опитат да измислят някакъв план. Мат и Хелън тренираха с часове, а Ариадна не беше особено мила. Неведнъж на Хелън й се стори, че сладката й, деликатна приятелка е истинско отражение на Хектор в целия му блясък на строеви сержант, който обучава новобранци.

Не беше лесно да удря Мат. Той носеше защитно облекло, така че не пострада, но въпреки това Хелън се отдръпваше по-често, отколкото беше редно. Всеки път се тревожеше, че ще го нарани. Тази мисъл я връщаше към спомена как беше наранила Орион, и вината я заливаше.

Фуриите я бяха накарали да го направи. Не го беше искала наистина, когато намушка Орион, — напомни си тя многократно. Макар че в момента, когато стоеше на колене пред него, беше искала да го убие. Всъщност имаше само още един човек, към когото беше изпитвала такова завладяващо чувство.

Това са Фуриите, помисли си Хелън твърдо. Това е инстинкт, не е истинска емоция.

Но ако инстинктивният й порив беше толкова ужасен, как можеше да има доверие на себе си? Сякаш всичко, което желаеше инстинктивно, беше или неморално, или щеше да нарани някого, или просто смъртоносно погрешно. Нямаше представа какво да прави по-нататък.

Твърде уморена, за да повдигне ръце, Хелън отпусна китки. Мат я удари с юмрук в лицето.

— Уф, Лени! Без мълнията си наистина не ставаш за нищо — изкрещя Клеър, когато влезе през вратата.

— Благодаря, Гиг — каза Хелън саркастично, като се надигна неохотно, след като бе паднала по задник. — Какво казаха Касандра и Джейсън?

— Че ще се опитат да го разгадаят. — Клеър направи гримаса. Да бъда ли честна? Мисля, че никой няма понятие какво да прави по-нататък.

— Страхотно — каза Хелън, докато Мат я дръпна за ръката и й помогна да се изправи.

— Хайде — каза той, за да я окуражи. — Отново на работа.

Хелън не искаше да тренира повече, но знаеше, че Мат е прав. Времето беше недостатъчно. Всички знаеха, че в края на краищата Хелън ще трябва да си легне, а изглеждаше, сякаш тя имаше нужда от всичко наведнъж… бойни умения, планове как да се справи с Арес, теории за това какво прави той там долу.

Необходимо й беше всички да се съберат и да й изяснят определени неща, иначе задачата никога нямаше да бъде изпълнена. Въпреки това Хелън се чувстваше отговорна, сякаш именно тя трябваше да се справи с това.

Един глас в главата й, чието звучене подозрително наподобяваше този на Хектор, й припомни, че даването на права и пълномощия е едно от най-важните умения, които един пълководец трябваше да усвои.

Откога пък съм пълководец? — помисли си Хелън печално. В този момент би дала всичко, за да може да се обади на Хектор и да го помоли за съвет, или да прати есемес на Орион и да си размени с него някоя и друга шега. А Лукас… тук Хелън спря.

Лукас й беше нужен заради хиляди неща, нито едно, от които нямаше никога да получи. Защо не можеше просто да ги има в живота си? Защо всичко трябваше да бъде толкова сложно?

— Съсредоточи се! — рязко нареди Ариадна.

Мат видя преимущество и се стрелна, като подкоси краката на Хелън и я събори. Гърбът й се стовари върху тепиха и Хелън се втренчи нагоре към голата крушка над клетката, мислейки си къде се беше отклонило вниманието й. В един ярък проблясък изброи всички погрешни стъпки, които я бяха довели до това място.

Първо: Хектор — знаеше, че той беше станал Прокуденик по нейна вина. Трябваше да му попречи да убие Креон. Но понеже тя толкова се страхуваше от тъмнината, създадена от Повелителя на сенките, Хектор беше принуден да убие нейния враг вместо нея. Сега Хектор беше прокуден.

Второ: Орион — той се беше съпротивлявал на Фуриите, когато можеше да я убие с лекота. В отплата тя го бе намушкала в гърдите. Сега започваше да изглежда, че го е изгубила. Тази мисъл й причини толкова дълбока болка, че тя ахна и се отдръпна от нея.

Последно: Лукас. Винаги Лукас.

Дори само мисълта за името му сякаш накара бушуващите мисли на Хелън да спрат. Никаква друга мисъл не посмя да я последва. За един кратък миг на яснота, нямаше нищо друго, освен името му, разчистващо ярка пътека през претоварения й ум.

— Лени? Добре ли си? — попита Мат нервно. Хелън осъзна, че все още лежи по гръб, замислена.

— Фантастично — каза тя, като попиваше устната си, която току-що се бе подула след неговия удар. Тя погледна Мат, застанал над нея с все още вдигнати и готови за бой юмруци. — Знаеш ли какво, Мат? Почваш доста да задобряваш.

Мат забели очи и се отдалечи с отвратено изражение на лицето, сякаш мислеше, че Хелън го дразни нарочно. Но не беше така. Той беше понатрупал мускули през последните няколко седмици и сега стойката му беше като на боец, а не като на състезател по голф. Ако Хелън присвиеше очи и забравеше, че гледа Мат, той изглеждаше як. И доста привлекателен, трябваше да признае, макар че й беше неприятно да мисли за Мат по друг начин, освен като за брат.

— Смяташ ли да станеш или приключи за днес? — бодро подвикна Клеър към проснатото тяло на Хелън.

— Да, мисля, че приключих — каза Хелън, като гледаше към тавана.

— Хубаво, защото имаш цял куп есемеси от Орион — каза Клеър, преглеждайки ги, без да се стеснява. — Олеле, изглежда наистина разстроен. Какво се е случило?

Клеър не успя да довърши въпроса. Хелън излетя от клетката и дръпна телефона си.

Орион й беше оставил около половин дузина есемеси. Започваха забавно, сякаш искаше да разведри ситуацията, а след това ставаха все по-сериозни. Предпоследното изпратено съобщение гласеше: Можем да забравим за това, нали?

А десет минути след това беше изпратил: Предполагам, че станалото снощи развали сделката.

— Какво е станало нощес? — попита Клеър, като четеше през рамото на Хелън. — Вие двамата да не би…? — Тя млъкна рязко, когато видя очите на Хелън да пламват от гняв.

— Какво? Какво искаш да попиташ, Гиг? — каза Хелън, главно за да скрие смущението си. Не искаше да говори за това как я беше докоснал Орион, дори не и с Клеър. Това беше нещо лично, но, по-важно, можеше да ги настрои срещу Орион.

Всички знаеха правилата относно Примирието. Щяха да са против тя да вижда отново Орион, ако сметнеха, че е твърде привързана към него. Но привързана или не, Хелън не знаеше дали може да продължи в Подземния свят без него. Нуждаеше се от него. Просто се надяваше, заради всички тях, че не се нуждае от него прекалено много.

— Клеър не искаше да каже нищо лошо, Хелън — каза спокойно Мат. — Просто сме загрижени. От реакцията ти на съобщенията му е очевидно, че двамата сте се сближили.

— Знаете ли какво? Втръсна ми от всички потайни многозначителни погледи, които ми хвърляте всеки път щом Орион ми прати съобщение — каза отбранително Хелън. — Разбира се, че се сближаваме! Двамата минаваме заедно през ада. Буквално през ада, схващате ли? А миналата нощ беше тежка — наистина тежка. След онова, което направих, не знаех дали изобщо някога ще получа отново вест от него.

— Какво стана? — попита Мат спокойно, когато чу гласа на Хелън да пресеква от вълнение. Тя се овладя и продължи.

Хелън им разказа всичко за Цербер, за тайнствения човек, който беше отклонил вниманието му, и как тя и Орион бяха побягнали към портала, за да се спасят. После, с мрачен монотонен глас, описа как бяха видели Фуриите.

— Той им се съпротивляваше, но предполагам, че аз не бях достатъчно силна — призна тя. — Погледнах го в очите и го намушках със собствения му нож. И го направих бавно.

Докато го целувах, добави Хелън мислено, но никога не би го изрекла на глас.

Всички се втренчиха в нея, напълно потресени. Сълзи на вина избиха от очите й и тя ги изтри гневно: искаше й се да може също така лесно да изтрие и образа на Орион. Беше толкова изненадан и наранен. И то, защото тя го беше предала.

— Да, знам. Аз съм ужасен човек. Сега ще ми дадете ли един миг да отговоря на съобщенията му?

Тримата се опитаха да й кажат, че не е паднала в очите им, че не е виновна, задето е нападнала Орион, но Хелън им обърна гръб и съсредоточи вниманието си върху телефона. Имаше много по-голяма нужда да се свърже отново с Орион, отколкото от това, добронамерените й приятели да успокоят чувството й за вина.

Толкова съжалявам, написа Хелън. Моля те, моля те, моля те, прости ми!

Зачака. Не последва никакъв отговор. Тя започна да превърта другите съобщения, които беше оставил, и от това, което прочете, не й се стори, че Орион звучи ядосано, но може би беше имал време да помисли за случилото се и да промени решението си. Можеше да не го види никога повече. Отчаяна, тя изпрати истинска вихрушка от съобщения:

Кълна се, че ако не ми простиш, няма да спя никога повече.

Орион? Поне ми отговори.

Моля те, кажи нещо.

Хелън се взираше в екрана на телефона си след всяко съобщение, очаквайки отговор, но такъв нямаше. След като няколко минути не се случи нищо, тя седна на пода, напълно изтощена. Цялото й тяло беше сгорещено и разтреперано, и усещаше главата си така, сякаш някой с едри масивни ръце беше сграбчил лицето й.

— Все още нищо от Орион? — попита Ариадна. Хелън поклати глава и разтри очи. Откога се взираше в екрана? Когато се огледа наоколо, забеляза, че Джейсън и Касандра бяха дошли при тях в помещението за тренировки. Тя разтри лице и потрепери: изведнъж й стана много студено.

— Трябва да ни разкажеш за онази суматоха за отвличане на вниманието, която е отклонила Цербер от следите ви — каза Касандра.

— Не видяхме кой беше — отговори Хелън. — Но ще ти кажа, че който и да беше, наистина го бива в тиролското пеене.

— Просто изглежда невъзможно — каза Касандра със съмнение.

— Може да е била някоя от онези харпии? — предположи внимателно Джейсън.

— Не беше харпия, Джейсън. Беше глас на човек, който рискуваше да бъде изяден от огромен, триглав вълк, за да ни помогне. Знам, че звучи откачено — но Орион също го чу. Не беше илюзия.

И аз не съм илюзия, красавице. Чакам те.

Хелън седна по-изправена, с наклонена на една страна глава, опитвайки да открие откъде идва гласът. Беше очевидно, че никой друг не го беше чул.

— Ще дойдеш ли с нас в библиотеката, Хелън? — Касандра зададе въпроса по такъв начин, че той прозвуча почти като заповед. — С Джейсън искаме да говорим с теб.

Джейсън кимна рязко на Ариадна, когато мина покрай нея. Устните му бяха здраво стиснати в знак на раздразнение. Хелън забеляза, че той дори не погледна Клеър и Мат; просто ги подмина студено. Когато хвърли поглед назад през рамо, Хелън видя Клеър да се взира в Джейсън, докато той се отдалечаваше от нея. Имаше вид, сякаш й се искаше или да му извика, или да се разплаче. Хелън се досети, че между тримата се беше случило нещо и че то имаше нещо общо с факта колко открито Ариадна обучаваше Мат сега.

Качиха се горе в библиотеката. През големите остъклени врати, от които се разкриваше изглед към океана, Хелън видя, че е паднал здрач. Умираше още един ден, но за Хелън това беше просто промяна в светлината.

Загледа се към оловносивия хоризонт, докато той ставаше по-тъмен, после — по-светъл, и после — отново по-тъмен, променяйки се от морето към небето, и си помисли колко много приличаха променящите се нюанси на сивото от нейното възприятие за деня и нощта. Всичко й се струваше като абсурдна смесица от черно и бяло.

Скоро щеше да е принудена да заспи. Дори и ако Орион откажеше да я види отново, Хелън знаеше, че в края на краищата ще затвори очи и ще се върне там. Сама.

— Хелън? — Касандра звучеше разтревожено.

Хелън осъзна, че умът й отново се беше залутал и се зачуди колко ли време се беше взирала през прозореца.

— Искали сте да говорите с мен? — попита тя, като се опита да звучи нормално. Носът й беше запушен и пак започваше да тече. Джейсън и Касандра се спогледаха, сякаш не бяха решили кой ще говори пръв.

— Питахме се как се чувстваш — каза Касандра накрая.

— И по-добре съм се чувствала. — Хелън премести поглед между двамата, долавяйки нещо подозрително.

— Би ли искала да те прегледам? — попита Джейсън внимателно. — Може да успея да помогна.

— Това е чудесно, но освен ако не можеш да дремнеш вместо мен, не мисля, че можеш да направиш много.

— Защо не му позволиш да опита? — попита Касандра с прекалено сладък тон.

— Добре, какво става? — попита Хелън с нетърпящ възражение тон. Те отново се спогледаха заговорнически. — Хей. Тук съм. Нали знаете, че мога да видя как се споглеждате.

— Чудесно. Искам Джейсън да те прегледа, защото искаме да разберем дали слизането в Подземния свят е навредило на мозъка ти. — На Касандра явно й беше втръснало да бъде любезна.

— Това, което тя иска да каже, е, че забелязваме, че изглеждаш разсеяна, а здравето ти се влошава — каза по-кротко Джейсън.

— Достатъчно, Джейсън. Тя иска да бъдем прями, така че аз ще бъда, дори и ако ти си твърде боязлив. — Властният жест на Касандра я накара да изглежда като жена, по-възрастна с цели десетилетия от нея. — Потомците са податливи само на един вид болести, Хелън. Умствено заболяване. Полубоговете не прихващат грип или настинка. Те полудяват.

— Или можеш просто да го изтърсиш направо, Кас. Точно какво планирахме да не правим — каза Джейсън, като завъртя раздразнено очи. — Хелън, не казваме, че си луда…

— Не, но смятате, че съм тръгнала натам. Нали? — Хелън и Касандра си размениха погледи, всяка — оглеждайки преценяващо другата.

Касандра се бе променила. Онова, което беше останало от милото малко момиче, което Хелън някога бе срещнала, или беше изчезнало, или беше погребано толкова дълбоко, че Хелън не мислеше, че някога ще го види отново. Хелън трябваше да признае, че не харесва особено жената, която заемаше мястото на сестричката на Лукас. Всъщност смяташе, че тази нова Касандра е донякъде кучка и само броени мигове я деляха от изпичането на тази мисъл.

— Това, което трябва да узнаем, е дали си способна да довършиш започнатото в Подземния свят — продължи Касандра, без да се смути от предизвикателния поглед на Хелън.

— А ако кажа „не“, какво ще направите? Какво може да направи, който и да било друг? — попита Хелън, като сви рамене. — Пророчеството гласеше, че аз съм единствената, която може да прогони Фуриите, и всяка нощ слизам в Подземния свят, независимо дали искам или не. Така че какво значение има дали мога да се справя с това, или не?

— Честно ли? Никакво. Но променя начина, по който гледаме на информацията, която ни носиш — каза Джейсън сериозно. — Опитваме се да вярваме, че това, което ни разказа за слизането си миналата нощ, е вярно, но…

— Сигурно ме будалкаш!

— Каза, че си видяла бог — бог, който е затворен на Олимп от хиляди години! После каза, че в Подземния свят с теб и Орион е имало и друг жив човек, някой, който се появил от нищото и чудодейно ви спасил живота — каза Касандра, повишавайки тон.

— Как този друг човек се е озовал там долу?

— Не знам! Виж, за секунда дори се усъмних дали това е истина, но не бях единствената, която видя всичко това, ясно? Питайте Орион. Той ще ви каже абсолютно същото.

— Кой ще потвърди, че твоите халюцинации не влияят на възприятието на Орион за Подземния свят, както и на твоето? — Изкрещя Касандра на Хелън. — Ти си Търсачът в дълбините, не той! Много пъти си ни казвала, че ако си легнеш, чувствайки се нещастна, се озоваваш на ужасно място. А ако си лягаш, чувайки несъществуващи гласове, какво тогава?

— Откъде знаеш, че чувам гласове? — прошепна Хелън. Джейсън я погледна съчувствено, сякаш всички останали виждаха нещо, което убягваше на Хелън.

— Всичко, което казваме, е, че ти изглежда си в състояние да контролираш пейзажа на Подземния свят до някаква степен. Трябва да обмислиш възможността, че може да си в състояние да създаваш цели преживявания.

Хелън изплашено поклати глава, неспособна да приеме това, което казваха. Ако бяха прави, тогава кое беше действително? Не можеше да си позволи да се поддаде на тази коварна мисъл. Имаше нужда да вярва в някои неща, или със същия успех би могла да се предаде. А не можеше да се предаде, дори и да искаше. Твърде много хора разчитаха на нея. Хора като Хектор и Орион. Хора, които тя обичаше много.

— Кас, ти си Оракулът — каза Хелън, улавяйки се за сламки. — Защо не можеш просто да погледнеш в бъдещето ми и да ми кажеш дали полудявам?

— Не мога да те видя — каза Касандра малко по-високо, отколкото беше необходимо. Издаде задавен гърлен звук и закрачи из стаята. — Не мога да те видя и никога не съм успявала да видя Орион. Не знам защо. Може би защото вие двамата се срещате само в Подземния свят, а аз мога да виждам само бъдещето на тази вселена, или може би…

— Какво? — предизвика я Хелън. — Ти започна този разговор, Касандра. По-добре го довърши.

— Може би ти и Орион полудявате и нямате ясно бъдеще, което да мога да разчета — каза Касандра уморено, като хвърли неуверен поглед към Джейсън, който я гледаше гневно, предупреждавайки я с очи.

— Не. — Хелън се изправи. Почувства как някакво напрежение в главата й се освободи и носът й отново потече. — Чувам какво казваш, но грешиш. Бях тласната до границата на издръжливостта си и знам, че това изчерпва голяма част от силите ми, но не полудявам.

Джейсън въздъхна и оброни глава в дланите си, сякаш беше също толкова изтощен като Хелън, и му беше омръзнало толкова, колкото и на нея. Заля го внезапна вълна от енергия. Той отиде с три бързи крачки до бюрото на баща си и измъкна шепа хартиени кърпички от кутията, която стоеше отгоре.

Ето — каза той с напрегнат тон, като поднесе кърпичките към лицето на Хелън.

Хелън вдигна опипом ръка и докосна носа си. Когато отдръпна ръката си, тя беше покрита с кръв.

— Потомците не получават спонтанно кървене от носа. — Изражението на Касандра беше непроницаемо. — С Джейсън смятаме, че този проблем е много по-сериозен, отколкото някой друг е готов да признае.

Хелън се почисти колкото можа по-добре и погледна първо Касандра, после Джейсън. Никой от двамата не искаше да я погледне в очите.

— Джейсън — каза Хелън и в иначе раздразнения й тон се прокрадна умолителна нотка. — Просто изплюй камъчето. Колко по-сериозен?

— Мислим, че умираш — отвърна той тихо. — Не знаем точно защо и поради това нямаме представа как да ти помогнем.