Безсънна (Търсачът в дълбините)

5

„Добре ли спа?“ — гласеше текстовото съобщение от непознатия номер. Хелън се заби в гърба на Клеър и едва не я събори.

— Какво по дяволите, Лени? — възропта Клеър високо. Хелън залитна настрана и се опита да намери отново опора, без да прегази дребничката си приятелка.

— Съжалявам, Гиг… — промърмори разсеяно тя, докато пишеше: „Кой е това?“

— На кого пращаш съобщение? — попита Клеър любопитно.

„Забрави ли ме ве4е? От4аян съм.“ — гласеше отговорът.

Умно — помисли си Хелън. Толкова умно, че тя реши да рискува.

„От4аян? Защото имаш 4 фамилии имена ли?“ — попита в отговор Хелън и по лицето й се прокрадна слаба усмивка, а в стомаха й запърха странно едра пеперуда.

— Лени? Какво става? — Клеър хвана ръката на Хелън над лакътя и я задърпа по коридора към столовата за обяд.

— Мисля, че може да е онзи тип Орион — онзи младеж, когото срещнах в Подземния свят. Просто не знам как. Изобщо не съм му давала номера си — промърмори Хелън.

Клеър благополучно преведе Хелън през закусвалнята, докато тя се взираше с упорита решителност в екрана на телефона си. Ако това беше номер, Хелън знаеше, че може да издаде Орион, но трябваше да подложи на проверка мистериозния подател и да разбере със сигурност. Ако някой непознат имаше номера й, това можеше да не е безопасно и за нея. Най-после дойде отговор.

„Ха! 4 имена, но само 1 връхна дреха. Замръзвам! Ще се срещнем ли дове4ера?“ — написа Орион, и сега Хелън беше сигурна, че от другата страна на линията е именно той. Невъзможно беше някой друг, освен Орион да знае за якето, което тя, без да иска, беше откраднала от него, и с което после беше спала… Хелън дори не беше успяла да разкаже за това на Клеър.

„Разбира се. Дове4ера. Аз поне няма да те вържа“ — отговори тя. Осъзна, че последната реплика беше заядлива, още щом я изпрати, и отчаяно й се прииска да можеше да я грабне от въздуха, преди да стигне до него. Беше чакала с часове. Не че смяташе срещата с Орион за любовна. Въпросът беше, че за пръв път беше чакала момче, което не се появи. Усещането не беше върхът на сладоледа.

„Хей, не е честно. Не можех да отида в пещерите снощи. Изпит днес.“ — позабави се отговорът на Орион.

Пещери ли? — зачуди се Хелън. Изпитваше малко по-голямо облекчение, отколкото трябваше, от факта, че той имаше такова основателно извинение, но вместо да спре и да се опита да проумее защо, тя реши да се придържа първо към най-важните неща. Като това, как я беше открил Орион.

„Откъде взе номера ми?“ — написа Хелън, докато Клеър я бутна в обичайното й място и започна да разопакова обяда й.

„Дафна“.

„Какво? Кога?“ — Палците на Хелън натискаха клавишите толкова силно, че трябваше да си напомни да се успокои, преди да счупи телефона.

„Ъъ… май преди 5 минути? Трябва да вървя“.

„ГОВОРИ ли с нея?“

Хелън зачака, като се взираше в екрана с отворена уста, но когато не получи незабавен отговор, разбра, че разговорът е приключил.

— Орион, значи, а? — попита Клеър с присвити устни. — Не ми каза, че си научила името му.

— Е, ти така и не попита отново за него.

— Съжалявам — каза Клеър, знаейки, че е оплескала нещата. Бях затормозена — да се измъквам от Касандра и Джейсън, да търся онзи свитък. Е, какво стана?

— Говорихме. — Хелън отхапа разсеяно от сандвича, който Клеър беше сложила в ръката й.

Имаше да зададе дузина въпроси на Орион, но знаеше, че ще трябва да почака до нощес, за да получи отговори. Първият въпрос беше защо Дафна отговаря на неговите обаждания, а на нейните — не. Орион беше казал, че е познавал Дафна цял живот. Може би двамата бяха наистина близки. По-близки, отколкото беше Дафна с родната си дъщеря? Хелън нямаше представа как се чувства заради това.

— Ще ми разкажеш ли за този Орион, или се предполага просто да седя тук и да те гледам как дъвчеш? — попита Клеър с повдигнати вежди. — И защо си толкова кисела?

— Не съм кисела!

— Тогава защо се мръщиш?

— Просто не знам какво да мисля за всичко това!

— Кое всичко? — почти изкрещя Клеър от раздразнение.

Хелън отново се сблъска с истината, че имаше много неща, които тя и Клеър вече не споделяха една с друга.

Като говореше възможно най-бързо и тихо, за да може да разкаже цялата история преди края на обяда, Хелън разказа на Клеър всичко за това как Орион се беше опитал да я издърпа от подвижните пясъци първия път. После описа златния клон върху ръката на Орион, факта, че той вече на два пъти изглежда отбиваше някакво нападение от адски чудовища, каквото тя не беше виждала никога там долу, и как я беше предпазил по време на едно от тези нападения.

— Не искам все още да казваш на Джейсън за това, става ли? Защото, ако не се брои това, че си изпращаме съобщения в момента, съм говорила с Орион само веднъж, затова не знам какво да мисля за него. Той каза, че Дафна го е изпратила да ми помогне — каза Хелън, като поклати объркано глава. — А, честно, Гиг, не знам какво е намислила тя. Имам чувството, че вечно крои интриги.

— Това не значи, че и Орион го прави. В Подземния свят не владееш силите си, нали? — попита Клеър с проницателен поглед. — А той е добър боец?

— Той е удивителен боец, а доколкото съм виждала, няма и нужда от допълнителни сили, за да се грижи за себе си. Уби създанието, което ми се беше нахвърлило, на практика с голи ръце.

— Тогава може би единственият замисъл на Дафна е да се опита да те опази жива. Когато сте се срещнали за пръв път, Орион наистина те е спасил — каза Клеър със снизходителна усмивка.

Хелън искаше да възрази, но, както обикновено, Клеър беше наистина убедителна. Дафна искаше да се отърве от Фуриите, а според Касандра, Хелън единствена можеше да го направи. На всичкото отгоре, Хелън беше дъщеря на Дафна, и нейна единствена наследница. Но дори при това положение Хелън се съмняваше, че Дафна се опитва просто да я защити.

След като няколко минути продължи да хапе устната си, опитвайки се да намери пролука в аргумента на Клеър, Хелън трябваше да признае пред себе си, че единствената причина, поради която не беше съгласна, е, че Дафна я бе изоставила като бебе. Просто й нямаше доверие. Може би се държеше твърде сурово. Може би пък този път Дафна само се опитваше да помогне.

— Добре, права си… имам сериозни проблеми с възприемането на Бет или Дафна, или както там нарича себе си през това десетилетие. Но нямаше да съм толкова мнителна, ако от време на време вдигаше проклетия телефон, когато я търся — каза раздразнено Хелън. — Не очаквам да ми съобщава всичко, което прави, но би било хубаво да знам поне в коя страна се намира.

— Помисляла ли си някога, че може би е по-безопасно за теб, ако не знаеш къде е тя или какво прави? — попита внимателно Клеър. Хелън отвори уста да възрази и я затвори отново, знаейки, че няма да спечели и този спор. Но все пак й се искаше да знае къде, по дяволите, беше Дафна.

Дафна задържа дъха си и остана съвсем неподвижна. Беше успяла да убеди дробовете си, че имат нужда само от малка частица от въздуха, с който бяха свикнали, но не можеше да направи много за блъскащото си като чук сърце. Мъжът, за когото беше дала кръвна клетва, че ще убие, беше в съседната стая. Тя трябваше да намери начин да се успокои, или цялата й саможертва щеше да бъде напразна.

От скривалището си в спалнята му го чуваше в намиращия се в съседство кабинет. Той беше на бюрото си, пишейки огромния куп писма, с които даваше напътствия на своя култ, Стоте братовчеди. Тя можеше да си представи изваяното му някога лице, побелялата руса коса, и зъбите й изтръпнаха при мисълта как го разкъсва. След толкова много години Дафна беше само на метри от Тантал, главата на Тиванската Династия и убиецът на обичния й съпруг, Аякс.

Минаха часове, а Тантал все още пишеше неспирно. Дафна знаеше, че всяко от писмата, над които се трудеше Тантал, щеше да бъде взето от отделен куриер и изпратено от различни пощенски служби, разпръснати по цялото крайбрежие. Той полагаше педантични усилия да скрие къде се намира, и поради това на нея й бяха нужни деветнайсет години да го открие. Беше принудена да последва тялото на единствения му син обратно до Португалия, без нито веднъж да изпуска трупа от поглед, независимо колко пъти й се налагаше да променя външния си вид. Знаеше, че дори Тантал щеше да се покаже за достатъчно време, за да сложи ритуалната монета в устата на единствения си син, и се беше оказала права.

Най-сетне чу как Тантал оставя писалката и се изправя. Той повика простосмъртния портиер да отнесе писмата на куриерите. После си наля чаша с някакво питие от добре заредения бар. Беше нужен един миг ароматът да достигне до мястото, където стоеше Дафна, но тя веднага разбра какво пиеше той. Бърбън. Не коняк, не скъпо уиски, а сладък бърбън направо от Кентъки. Той отпи няколко глътки, наслаждавайки се на вкуса, после влезе в спалнята си. Затвори вратата зад гърба си и заговори.

— Редно е да знаеш, Дафна, че едно от онези писма беше до мирмидонеца, когото внедрих на пост пред очарователната малка къщичка на дъщеря ти в Нантъкет. Ако той не получи нареждане лично от мен, тя на практика е мъртва.

Дафна едва не изстена на глас. Знаеше, че Тантал не лъже за мирмидонеца. Съществото беше повело отряд, който да нападне Хектор на състезанието по бягане на Хелън. Ако това нещо следеше Хелън, а не преследваше Хектор, както бе предположила, Дафна знаеше, че няма избор. Преглътна тежко, сякаш сърцето й беше заседнало в гърлото, и излезе от скривалището си.

Тантал се взираше в нея, както умиращ от глад човек гледа пиршество: очите му подскачаха по цялото й лице и тяло. Макар че от втренчения му поглед по кожата й полазиха тръпки, тя издържа и вместо това се съсредоточи върху малкото бърбън, останал в чашата, който беше подушила. Така беше разбрал, че тя е тук.

— Подуши ме, нали? — попита тя: гласът й пресекна заради горчивата буца в гърлото й.

— Да — прошепна той отчаяно, почти извинително. — Дори след всичките тези години, още помня уханието на косата ти.

Дафна призова искра в дланта си просто за да го предупреди.

— Ако повикаш пазачите си, ще те убия на място и ще направя всичко възможно да стигна обратно до дъщеря си преди онова писмо.

— Ако успееш да се върнеш в Нантъкет, преди да пристигне моето писмо, тогава какво? Наистина ли смяташ, че можеш да убиеш мирмидонец на пет хиляди години, който се е бил редом със самия Ахил?

— Не сама — отвърна Дафна студено, като поклати глава еднократно. — Но с твоите братя и техните деца… Възможно е да успеем заедно да победим чудовището.

— Но вероятно няма да успеете — изрече мрачно Тантал. — И в крайна сметка и двамата ще платим скъпо за това. Знаеш, че Хектор ще се хвърли пръв в битката, и пръв ще загине. А се питам, дали можеш да понесеш да го изгубиш отново… Той прилича толкова много на Аякс. Любопитен съм обаче дали и той чувства същото?

— Цинично животно! — Около Дафна заиграха искри и се разнесе пукот, но накрая тя се овладя.

Такъв беше планът му. Да я накара да изразходи всичките си мълнии в безполезен гняв, докато не й остане нищо като разменна монета. Това се беше случило в нощта, когато бе изгубила Аякс, но сега беше по-възрастна и по-благоразумна.

Нужна беше многократно повече енергия да овладее една мълния, така че да зашемети жертвата, а не да я убие, но след години практика Дафна беше успяла да разгадае тази страна на скромната си власт над мълниите. Изпрати малка, бебешко синя мълния през стаята и повали Тантал на колене.

— Поставил си на пост пред прозореца на дъщеря ми мирмидонец, а не Потомък? Защо? — попита тя спокойно. Когато той не отговори, тя прекоси стаята и го докосна със сияещата си ръка. Тантал въздъхна от удоволствие, докато тя не пусна един заряд през върховете на пръстите си.

Тя е закриляна… от единствения жив наследник на моята династия — изпъшка той: цялото му тяло се присви от причинената от електричеството болка. — Не мога да си позволя повече… Прокуденици. Атлантида… вече е твърде далече.

Той още не знаеше за Скитниците — помисли си Дафна.

— Насекомото не принадлежи към никоя от Династиите на Потомците и няма да стане Прокуденик, дори и да убие Хелън и всички от фамилията Делос, живеещи на Нантъкет, накуп. Което, между другото, би ти спестило много неприятности — продължи Дафна, като усили волтажа. — Така че защо още не си му заповядал да нападне?

— Как бих могъл… да те спра… да ме убиеш… ако нямах допълнителна гаранция? — изпухтя той. Дафна прекъсна електрическия поток, за да може той да говори ясно. — Искам да управлявам Атлантида, а не само да доживея да я видя. За да го направя, трябва отново да стана част от моята Династия.

Гърдите на Тантал се присвиха силно и той се търкулна по гръб в пристъп на болка. Миг по-късно си пое дълбоко дъх и се усмихна към хипнотично красивото лице на Дафна.

— Знаех, че някой ден ще ме намериш и че ще дойдеш при мен.

По вратата се разнесе настойчиво чукане, последвано от тревожен въпрос на португалски. Тантал хвърли поглед към вратата, а после нагоре към Дафна. Тя поклати глава, за да го предупреди да си затваря устата. Дафна не разбираше португалски и не можеше да рискува да остави Тантал да се обади, дори и ако именно мълчанието му щеше да издаде присъствието й. Чу как пазачът на вратата се поколеба, а после се отдалечи забързано, най-вероятно за да доведе подкрепление. Тя сграбчи Тантал за ризата и му се озъби.

— Винаги ще бъда зад вратата, под леглото или зад следващия ъгъл — в очакване на шанса си да те убия. Това вече е в кръвта ми — прошепна тя злобно в ухото му.

Той разбра какво искаше да каже тя и се усмихна. Дафна беше дала обет, който бе по-обвързващ от всеки сключван някога договор между човеци. Някой ден щеше да й се наложи да го убие, или ако не го убиеше, щеше да загине тя.

— Нима ме мразиш толкова много? — попита той, изпълнен със страхопочитание, че Дафна би обвързала живота си с неговия, дори и това да водеше до смърт. Още пазачи пристигнаха и заблъскаха по вратата, но Тантал не им обърна особено внимание.

— Не. Толкова много обичах Аякс и все още го обичам. — Тя забеляза с наслада колко дълбоко бе наранен Тантал, че все още обича друг повече от него. — Сега ми кажи, какво искаш от Хелън?

— Каквото искаш и ти, моя любов, моя богиньо, моя бъдеща кралице на Атлантида — изрече напевно Тантал, безпомощен, когато отново попадна под магията на това лице. Пазачите започнаха да разбиват укрепената със стомана и бетон врата и Дафна бе принудена да се отдръпне назад от Тантал.

— А какво искам аз? — попита тя и очите й се стрелнаха към дебелите шейсет сантиметра стени на стаята, търсейки резервен път за бягство. Нямаше такъв.

Дафна погледна през закътания прозорец зад гърба си към отвесната стена, спускаща се към океана. Вдигна поглед, като се надяваше да намери начин да се изкатери и да се прехвърли през оградения с парапет покрив на цитаделата, но надвисналата част на стената й пречеше. Не можеше да лети като Хелън.

Освен това не можеше да плува. Времето й изтичаше, но трябваше да чуе какво още има да каже Тантал, преди да скочи от прозореца и да се опита да не се удави. Погледна гневно Тантал и призова последните си искри, за да го сплаши и да го принуди да говори. Той й се усмихна тъжно, сякаш беше по-огорчен да види, че тя се готви да го напусне, отколкото, че застрашаваше живота му.

— Искам Хелън да успее в Подземния свят и да освободи всички ни от Фуриите — най-сетне отвърна той, като посочи луксозния затвор, в който беше принуден да живее като Прокуденик. — Тя е единствената ми надежда.

Да му се не види! — изруга Орион гръмогласно, като се сниши инстинктивно и с препъване отстъпи встрани. — Когато се спуснеш, просто се появяваш ей така, от нищото?

Стояха върху някаква противна част от солените низини, обграждащи море, до което Хелън никога не беше успявала да се добере, и поради това подозираше, че то не съществува наистина. Просто още една очарователна отличителна черта на ада — обещаваше пейзаж, който никога не предоставяше. Хелън погледна паникьосаното лице на Орион и осъзна, че на практика се беше материализирала в задния му джоб.

— Съжалявам! — възкликна тя глуповато. — Нямах намерение да се приближавам толкова.

— Това е наистина стряскащо! Няма ли начин да ме предупредиш предварително? — Орион още се държеше за гърдите, но беше започнал и да се смее леко, и звукът беше заразителен.

— Не мисля — Хелън изрече думите, кискайки се. Кикотът беше нервен и тя се опита да пренебрегне този факт. Наистина беше разтревожена, че той няма да се появи, и малко по-щастлива от очакваното, че го беше направил.

— Хей, може и да съм ти изкарала акъла от страх, но поне се сетих да ти донеса якето. — Тя присви рамене и ги измъкна изпод яката, като наведе лице, за да скрие развълнуваното си изчервяване.

— Така ли? И какво ще облечеш? — попита той, като измери със скептичен поглед голите й ръце. Хелън спря насред движението. Беше забравила да облече собственото си яке под неговото и остана само по тениска.

— Ъм… А?

— Просто го задръж засега — каза той, като клатеше глава, сякаш беше очаквал това. — Обаче по-добре си ми дай портфейла.

— Ще ти върна якето в края на нощта — обеща тя, като му подаде портфейла.

— Не се съмнявам.

— Ще го върна!

— Виж, наистина ли искаш да спорим цяла нощ за това, дали момичетата някога връщат дрехите, които вземат назаем от момчета? Защото доколкото съм забелязал, една нощ може да бъде истинска вечност тук долу.

Хелън се ухили. Трябваше да си напомни, че не знаеше почти нищо за този тип, защото започваше да й се струва, че се познават от години.

— Кой си ти? — попита тя, като се опита да не звучи прекалено изплашена. Никога преди не беше срещала някой като Орион. Той очевидно беше точно толкова жилав и опасен, колкото и момчетата Делос, но и толкова различен. Понякога момчетата Делос се държаха малко високомерно, но Орион беше практичен и земен, дори смирен. — Откъде идваш?

Орион изпъшка:

— В крайна сметка ще имаме нужда от тази вечност. По произход ли? От Нюфаундленд съм. Виж, историята на живота ми е наистина заплетена и сложна, затова по-добре първо да си намерим някакво укритие, преди да ни открие някоя противна твар.

— По този въпрос — вметна Хелън, когато обърнаха гръб на несъществуващото море и се отправиха към гъсто обрасъл участък с раздърпана блатна трева. — Защо става така, че всеки път, когато сме заедно, попадаш между челюстите на някое отвратително чудовище?

— Клонката на Еней — каза той и посочи ярката златна гривна около китката си. — Изработил я е един от моите предци, от дърво с голяма магическа сила, което расте в периферията на подземния свят, и за мое нещастие, привлича чудовищата така, както барбекюто привлича насекомите.

— Тогава защо не я свалиш? — попита Хелън, сякаш това бе най-логичното заключение.

— Защото вие Ваше Височество Единствената Избраница, можете да слизате тук, когато си пожелаете. — Той раздели няколко високи тръстики, за да може тя да пристъпи между тях. Хелън се готвеше да оспори този довод, но не получи шанс. — Докато аз имам нужда от Клонката, за да отварям портите между световете. Ако не беше у мен, точно сега щях да се лутам из система от пещери в Масачузетс. Напълно объркан.

— Пещера ли? — попита Хелън, като си спомни, че Орион беше споменавал това и преди. — Входът към Подземния свят се намира в пещера в Масачузетс! — запита тя невярващо. Орион й се усмихна и обясни.

— Има стотици, може би хиляди порти към Подземния свят, разпръснати по целия свят. Повечето от тях се намират на онези наистина студени места в дъното на пещерите. Те са „междинни“ места, които се превръщат във входове към Подземния свят само с помощта на някакъв ключ. Доколкото знам, Клонката е единствената останала реликва, която може да го прави, и тъй като съм наследник на Еней, аз съм кажи-речи единственият човек, който може да я използва.

Това звучеше логично на Хелън. Тя носеше пояса, древна реликва от богинята Афродита, и само жените, родени в Династията на Атрей, можеха да си служат с него.

— Но аз си мислех, че тук магията не действа — каза Хелън, като докосна автоматично сърцевидния си медальон. Знаеше, че магията на пояса на Афродита не действа в Подземния свят, иначе тя никога нямаше да бъде наранена тук, а тя получаваше наранявания почти всеки път, когато слизаше.

— Само магията на Подземния свят действа в него — отвърна Орион. — Това е вселена, различна от нашата, и има свои собствени правила. Трябва да си го забелязала. Дори нямаме силите си на Потомци тук долу.

— Да, това съм го забелязала — каза Хелън. Заинтригуван от намека в интонацията й, Орион й хвърли поглед, докато тъпчеше високата растителност, за да направи пътека. Спря, за да помисли, а след това се засмя, когато проумя какво иска да каже Хелън.

— Адската хрътка! Ти просто стоеше там с объркано изражение!

Раменете на Хелън се затресоха от смутен смях:

— Не знаех какво да правя! Не знам как да се бия без мълниите си!

— Застина, сякаш имаше астматичен пристъп или нещо подобно — изкиска се той. — За секунда си помислих, че трябва да си поговоря с Дафна, дали да нося резервен инхалатор…

Той млъкна рязко, когато забеляза колко бързо се промени настроението на Хелън при споменаването на майка й. Беше й омразно как той можеше просто да я нарича „Дафна“ ей така, сякаш бяха най-добри приятели или нещо подобно.

— Значи е толкова зле, а? — попита той след един миг напрегнато мълчание.

— Не знам какво имаш предвид — отвърна Хелън гневно и монотонно. Обърна се, с намерението да си проправи сама път през високите тръстики, но Орион положи длан на рамото й и я обърна отново.

— Аз също съм Скитник — каза меко. — Знам какво е да мразиш семейството си.

Гневът на Хелън се изпари при вида на тъжните му очи. Едната й ръка посегна да го докосне и тя трябваше рязко да я отдръпне обратно в последната секунда. Беше забравила за миг, че към Скитниците като нея може да предяви претенции само една Династия. Половината роднини на Орион щяха да изпитват подтик да го убият, ако го срещнеха, което със сигурност щеше да се случи. Фуриите действаха като магнити, привличайки противоположните страни една към друга, докато накрая се сблъскат. Хелън беше скрита на миниатюрен остров, а Тиванската Династия въпреки това я беше намерила: можеше само да предполага, че нещо подобно се бе случило и на Орион.

— Ти и семейството ти успяхте ли да намерите начин да заобиколите Фуриите? Нали знаеш, както направих аз със семейство Делос? — попита тя тихо. Хелън не искаше да изрича конкретно името на Лукас или да разказва как двамата бяха паднали и се бяха спасили взаимно, просто се надяваше, че Дафна е осведомила Орион за някои части от миналото й.

— Не — каза той сковано, разбирайки веднага какво имаше предвид Хелън. — Все още имам кръвен дълг към Династията на майка ми — Римската Династия.

— Но поне можеш да бъдеш с нея, нали? — попита колебливо Хелън.

— Не, не мога — заяви той категорично. Хелън си спомни, че той беше Глава на Римската Династия, а не Наследникът. Сигурно беше наследил титлата на майка си, когато тя беше умряла.

— Значи за теб са предявили претенции от страна на баща ти? Династията на Атина? — попита тя, правейки опит да отклони разговора от темата за майка му.

— Точно така — каза той, като се извърна от нея, за да прекрати поредицата от въпроси.

— Хей, съжалявам, но просто се опитвам да си изясня това. Ти пръв повдигна този въпрос за семействата. Като попита за майка ми.

— Права си, аз го повдигнах. — Орион вдигна ръце и издаде звук на безсилно раздразнение. — Бива ме в слушането, не в говоренето, и нямам представа какво чувстваш точно сега, защото не притежавам силите си. Не мога да прочета какво става в сърцето ти и това ме подлудява. — Той поклати глава в отговор на някаква мисъл. — Предполагам, че така се чувстват нормалните хора, а? Наистина е плашещо, така че ми дай една секунда, става ли?

— Става. — Хелън не можеше да го погледне. Нямаше си пълно доверие в присъствието на Орион.

— Ще започна отначало — каза той, сякаш я предупреждаваше. Хелън кимна и откри, че отново се смее нервно.

— Добре. Започни този път от началото. — Хелън овладя гласа си, като се опита да не звучи твърде развеселено. Беше дразнещо.

— Така. Ето. Аз съм Глава на Римската Династия, но тъй като към мен е предявила претенции Атинската Династия, Римската Династия ме преследва от деня, в който съм се родил. По други много сложни и заплетени причини обаче, Атинската Династия също не ме е приела. — Орион погледна Хелън, сякаш се заставяше да скочи от стръмна скала. — Когато бях на десет, баща ми, Дедал, стана Прокуденик, защитавайки ме от братовчедите ми. Трябваше да убие един от синовете на родния си брат, за да ме предпази. Оттогава не мога дори да се доближа до него. Фуриите ни принуждават да се опитваме да убием…

Да. — Хелън го прекъсна бързо, за да не му се налага да изрича какво се бе опитал да направи. Орион й кимна, благодарейки й безмълвно, че го е спряла.

Представата как се опитва да убие Джери проблесна бързо през ума на Хелън и тя я отблъсна, неспособна да понесе мисълта да нападне собствения си баща.

— Всичките ми роднини ме искат мъртъв по една или друга причина, и заради това през по-голямата част от живота си се крия. Така че, съжалявам, че бях толкова груб с теб, но не ми е лесно да откровенича така, защото… ами, за мен обикновено е фатално да се сближавам с някого.

— Съвсем сам си от десетгодишен ли? — попита Хелън приглушено, все още неспособна да проумее всичко, което й беше разказал. — Бягаш от двете страни на семейството си?

— И крия от Стоте братовчеди факта, че съществувам. — Орион гледаше към земята, за да скрие мрачното изражение в очите си. — Дафна ми помага, когато може. Тя беше там първия път, когато Атинската Династия дойде да ме убие. Опита се да помогне на татко и ми спаси живота. С това изплати своята част от кръвния си дълг към моята Династия, макар че аз все още съм длъжник на Династията на Атрей. Дафна нищо от това ли не ти е разказала?

— Както казах, с майка ми не си говорим много. — Прекалено ни беше да си мисли, че Дафна трябваше да я предупреди за това? Нещо все още притесняваше Хелън. — Как изобщо е открила теб и баща ти?

— Дафна си е поставила за мисия да помага на Скитниците и Прокудениците вече от сигурно двайсет години. Пътувала е по цял свят и тъй като Фуриите привличат Потомците едни към други, винаги, когато е откривала Потомък, е откривала и сблъсък. Тя има цял куп удивителни истории. Не мога да повярвам, че никога не ти е разказвала нищо от това.

Но, разбира се, Хелън не знаеше за какво говори Орион. Не знаеше почти нищо за Бет Смит Хамилтън, своята предполагаема майка, и дори още по-малко за Дафна Атрей.

— Във всеки случай майка ти е спасила живота на мнозина, включително моя, и сега може да бъде с всеки член, на която и да е Династия. Затова е начело на Скитниците и Прокудениците.

Челюстта на Хелън увисна. Майка й беше героиня? Нейната съмнителна, ненадеждна, лъжлива майка — онази, която Хелън дори не можеше да си спомни — беше някаква спасителка на Потомците? Ако това беше вярно, тогава имаше нещо нередно или във вселената, или в начина, по който Хелън я разбираше.

— Слушай, част от причината, поради която ти разказах всичко това, беше, защото си мислех, че може би ще ти стане по-лесно да простиш на Дафна, ако го направя. А, моля те, имай ми доверие в това отношение — трябва да простиш на майка си, Хелън. Не заради нея, а заради себе си.

— Защо защитаваш Дафна? — попита го Хелън подозрително. Помисли си за влиянието на пояса на Афродита и се запита дали Дафна го контролираше. — Тя ли те помоли да ми кажеш всички тези неща?

— Не! Разбираш погрешно това, което аз… Дафна никога не ме е молила да казвам нищо — заекна той. Хелън изсумтя подигравателно, което го възпря да продължи. Отново беше ядосана, но не знаеше точно защо. Незнанието я разгневи още повече. Тя го подмина с тежки гневни стъпки и тръгна да излиза от плевелите.

Хелън се провря през високата трева и започна да се изкачва по стръмен хълм, осеян с останките от порутен средновековен замък. Докато минаваше с бързи гневни крачки покрай каменно стълбище, което свършваше рязко във въздуха, Хелън се запита защо беше толкова разгневена. Осъзна, че причината не беше само една. Няколко неща я вбесяваха едновременно и сега беше изправена пред всичките наведнъж.

Първо, Дафна беше изпратила Орион в Подземния свят, без да си направи труда да спомене за това. Второ, Касандра възпираше Клеър и Мат да й помогнат, когато именно задникът на Хелън се влачеше всяка нощ през Подземния свят, а не този на Касандра. А Лукас… как можеше да се отнася така ужасно към нея? Дори и да я мразеше, как можеше да й причинява това? За пръв път Хелън се почувства разгневена, а не съкрушена от това, което той беше направил.

Докато крачеше гневно, изкарвайки чувствата си върху земята, Хелън осъзна, че бе разгневена най-вече на себе си. Беше толкова парализирана от тъга, че бе престанала да прави избори. Беше се оставила да се носи по течението като безпомощно перце. Това трябваше да приключи.

Когато остана без дъх от изкачването по стръмния склон с главоломно темпо, Хелън се подпря на масивен, обрасъл с мъх гранитен блок, който някога бе представлявал част от външната стена на покриващия се с плесен замък. Рязко се завъртя, за да подложи на безмилостен разпит Орион, който се мъчеше да не изостава зад нея.

— Знаеш ли въобще защо си тук? — озъби се тя.

— Тук съм, за да помогна — изрече той през задъханите вдишвания.

— Каза ми, че те е изпратила майка ми. Знаеш ли какво представлява поясът на Афродита?

— Син на Афродита, между другото — каза той, като посочи към себе си. — Поясът на Афродита не ми действа. Дафна може да влияе само на сърцата. Аз мога да ги контролирам.

— О, просто върхът. Това наистина е ужасяваща сила — промърмори Хелън, за миг отклонена от темата. — Но въпреки това изглеждаш ужасно готов да правиш каквото ти нареди Дафна. Омагьосала ли те е с нещо?

— Не! Не съм тук заради Дафна, лудо момиче такова! Тук съм, защото мисля, че това, което ти се опитваш да направиш, е удивително, и вероятно най-важното нещо, което някой Потомък е правил от Троянската война насам! Фуриите унищожиха семейството ми, и няма нещо, което да искам повече от това, да им попреча да причинят това на някого друг. Ти си Търсачът в дълбините, и това е твоя задача, но си смущаващо лош боец без силите си. Тук съм, за да те измъквам от всяка смрадлива дупка, в която падаш, така че наистина да доживееш да изпълниш истинската си задача!

Хелън рязко затвори уста. Беше очевидно, че Орион говори честно. Нямаше скрити планове, макар тя все още да подозираше, че Дафна има такива. Всъщност, колкото по-дълбоко се вглеждаше Хелън в очите му, толкова по-силно се убеждаваше, че той би направил всичко, за да й помогне да спре Фуриите.

Клонката на Еней привличаше чудовищата като магнит, но тя виждаше, че Орион имаше нужда да й помага по всеки възможен начин, иначе щеше да полудее, стоейки отстрани. А Хелън знаеше, че ще полудее от мъка, ако трябваше да прави това сама. Имаше нужда от помощ, а Орион имаше нужда да оказва тази помощ — в известно отношение всичко беше идеално.

— Съжалявам, Орион. Това, което казах, беше несправедливо. Просто имам чувството, че точно в момента цял куп хора се опитват да ми казват какво да правя, но никой всъщност не ми казва нищо… — Хелън млъкна, като се мъчеше да намери правилните думи.

— Разбирам. Ти си толкова важна, че всеки се страхува да не ти каже погрешното нещо. — Той седна да си отдъхне за миг на тревата. — Но аз не се страхувам, Хелън. Ще ти кажа всичко, което знам, ако искаш.

Бухане на кукумявка отекна зловещо из долината. Орион скочи и рязко завъртя глава, като търсеше откъде е дошъл звукът. Бръкна под ризата си да измъкне дългия нож, скрит отдолу, като хвана Хелън за рамото и започна да я бута пред себе си, докато се движеше.

— Нагоре — нареди той сковано.

Хелън изпружи шия да погледне назад и зърна как далечна редица тръстики пада покосена с един замах. Заплахата идваше с тътен към тях, като приближаващ се валяк. Хелън беше видяла достатъчно, за да знае, че онова, което си проправяше път през мочурището, беше гигантско.

Без силата и бързината си на Потомка, тя имаше чувството, че се движи с темпо, съвсем малко по-бързо от обикновен ход. Орион я буташе с усилие нагоре по стръмния склон, с една ръка върху ножа си, а с другата — на кръста й, за да й попречи да изгуби опора. Нещото в тревата ги настигаше.

— Върви! — излая Орион в ухото й.

Какво искаш да кажеш с това „върви“? Къде да вървя? — изпищя тя неразбиращо. Орион я блъсна с всичка сила към по-високия терен, и тя се запрепъва напред на ръце и колене.

Погледна назад през рамо към Орион, който стоеше на няколко крачки разстояние, с лице към нещото, което Хелън чуваше да се приближава с дращене към тях, но все още не виждаше. Орион погледна назад през рамо към нея: зелените му очи бяха толкова напрегнати, че почти сияеха. Хелън беше виждала този поглед и преди, и знаеше какво означава. Означаваше, че той се подготвя за битка. Не можеше да побегне и да го остави да се бие сам с онова нещо. Плъзна се обратно надолу по склона, за да застане до него.

— Махни се оттук! — изкрещя той.

— И къде, по дяволите, се предполага да се…