Битие

25.Заминаване

Дългото три хиляди ли пътуване започна с подкуп и малко въздух.

И приличащ на пингвин робот, който стоеше на ниската маса, намерена от Пен Сян Бин в една потопена къща. Механично създание, което оставаше педантично любезно, като в същото време даваше заповеди, които щяха завинаги да променят живота на Сян Бин, Мей Лин и мъничкия им син.

— Имате съвсем малко време — сериозно каза създанието. Гласът му бе с пекински акцент и излизаше някъде от лъскавите гърди, доста под острия клюн. — Други вече са проверили същите подозрения, които ме доведоха тук, привлечени от недискретните ви запитвания за продажба на блестящ камък с формата на яйце и движещи се форми вътре.

За да покаже какво има предвид под „други“, птицата драсна с нокът по люспестата страна на голямата змия робот — другия натрапник, който бе изпълзял по рушащите се стени и се бе промъкнал през покрива на тази някога разкошна крайбрежна къща, за да изкара акъла на Мей Лин, докато Бин беше на злополучната си експедиция в Източен Шанхай. За щастие машината пингвин бе пристигнала малко след това. И след кратка ужасяваща схватка фалшивата змия бе разкъсана и разнебитена точно преди Бин да се прибере у дома.

Причината за цялата тази суматоха лежеше на същата маса и блестеше от светлинната енергия, която бе погълнала по-рано от слънцето. Яйцевидна форма, почти половин метър от връх до връх, млечнобяла и хипнотизираща. Нямаше съмнение, че Бин е трябвало да бъде по-внимателен — много по-внимателен — при запитванията си за това нещо в Мрежата.

Роботът пингвин пристъпи към Бин.

— Онези, които са изпратили змията, желаят да придобият камъка-свят не по-малко от моите собственици. Уверявам ви, че няма да бъдат деликатни като мен, ако сме все още тук, когато изпратят подкрепления. А моята деликатност си има граници.

Макар и бедняк със съвсем скромно образование, Бин бе достатъчно схватлив, за да разпознае прикритата заплаха. Въпреки това не му се искаше да побегне без семейството си в спускащата се вечер с това нещо… и да остави — вероятно завинаги — малкия си воден дом, който двамата с Мей Лин бяха построили върху руините на крайбрежното имение със собствените си ръце.

— Каза, че… камъкът-свят… избира само един човек, на когото да говори.

И посочи издълженото яйце. Ръцете му вече не го докосваха и в предмета не се виждаше онова ясно изображение на демон… или извънземен. (Имаше ли разлика?) Въпреки всичко камъкът си оставаше все така завладяващ. Виещи се форми, подобни на вихрушки, се носеха под издрасканата и очукана повърхност и светеха със собствена светлина, сякаш предметът бе някаква леща към друг свят.

— На твоите противници няма ли да им се наложи да говорят с него чрез мен, също като теб? — довърши Бин.

Основно правило на търговията, което разбират дори бедняците — можеш да сключиш по-изгодна сделка, когато купувачите са повече от един.

— Може би, Пен Сян Бин — отвърна изкуствената птица и пристъпи от крак на крак, сякаш губеше търпение. — От друга страна, не бива да надценяваш стойността си или да подценяваш жестокостта на противниците ми. Това не е пазарлък, а по-скоро безмилостна война. И още нещо — макар за световните камъни да се знае много малко, малко е вероятно ти да си незаменим. В легендите се намеква, че камъкът просто ще избере друг човек, ако предишният умре.

Мей Лин ахна, вкопчи се в лявата ръка на Бин и заби нокти в кожата му. Мислите му обаче продължаваха да препускат. „Това нещо ще каже каквото е нужно, за да спечели съдействието ми. Външният вид и думите обаче могат да лъжат. Змията може да е била изпратена от същите хора и битката да е била инсценирана, за да ни сплашат. Това може да обясни също защо двете машини са се появили горе-долу едновременно.“

Бин знаеше, че има малко предимства. По всяка вероятност роботът имаше сензори, които отбелязваха пулса му, кръвното налягане, разширяването на зениците, реакцията на кожата… и много други неща, за които би могъл да знае някой по-образован. Всяко подозрение или лъжа вероятно проличаваше на лицето му — а Бин открай време не беше добър играч дори когато блъфираше срещу хора.

— Аз… ще ми трябва…

— Плащането е уредено — незабавно отстъпи пингвиноидът. — Ще започнем с бонус колкото десет годишни дохода, само за споразумяване, последван от заплата от хиляда нови хонконгски долара месечно. Може би повече при добри резултати. Много повече.

Това бяха достойни за принц суми, но Бин се намръщи и машината сякаш прочете мислите му.

— Личи си, че си по-загрижен за други неща. Например дали можеш да ни се довериш.

Бин отвърна с нервно кимане. Пингвинът се опита да свие рамене.

— Както сигурно си се досетил, току-що предложената сума е незначителна за собствениците ми, така че нямам причина да лъжа. Трябва обаче да решиш. Още сега.

В гласа му отново се долови заплашителна нотка. Бин обаче се поколеба.

— Ще взема някои неща за бебето — решително заяви Мей Лин. — Можем да оставим другото. Всичко.

Пингвиноидът я спря.

— Със съжаление трябва да ви уведомя, че съпругата и детето не могат да дойдат. Прекалено е опасно. Няма подходящи условия и те ще ни забавят. — Бин понечи да възрази и механичната птица вдигна едното си късо крило. — Но ти няма да ги оставиш да гладуват. Ще ти дам част от бонуса сега, във форма, която могат да използват.

Бин примигна и зяпна, когато машината приклекна, затвори очи и се напъна, сякаш…

Пингвиноидът изпъшка, отстъпи назад и всички видяха на масата малко топче.

— Парите са достъпни за използване навсякъде в града. Както казах, макар за вас да е голяма, сумата е твърде незначителна за собствениците ми, за да си правят труда да лъжат.

— Не това ме притеснява — каза Мей Лин, макар да не пропусна да грабне топчето. Гласът й бе прегракнал от страх, тя притискаше Сяо Ен към гърдите си, но изражението й бе студено и прагматично. — Твоите господари могат да решат, че е неудобно да оставят свидетели. Ако вземете камъка, няма ли да е по-добре, ако никой не знае за това? След като… Сян Бин замине с теб… може да ми остава и по-малко от час живот.

„Това и през ум не ми мина“ — помисли Бин, стисна зъби и направи крачка към масата.

— Отвори таблета си — рязко нареди птицата, вече без никакви любезности. — Бързо! И изречи имената ви на глас.

Бин побърза да активира малкото мрежово устройство. Беше предназначено за деца от предучилищна възраст, но не можеха да си позволят нещо повече. Връзката им бе минимална, до безплатното общо ниво, но въпреки това, когато произнесе думите, на малкия екран се появи ново съобщение. На него се виждаше лицето му… и лицето на Мей Лин… и камъкът-свят… както и няколко десетки знака, описващи някакво споразумение.

— Жена ти знае не повече от онова, което вече е публикувано — а то е достатъчно малко. Противниците ни не могат да изтръгнат от нея нищо повече, така че ние нямаме причина да я караме да мълчи. Същото се отнася и за другите. Това достатъчно ли е?

Когато двамата кимнаха, машината продължи забързано:

— Добре. Само че с това уверение направих положението ни още по-сериозно. През следващите няколко минути и часове ще научат и много други страни, които също ще се задействат. Така че избирай, Пен Сян Бин. Моментално! Ако не вземеш камъка, ще експлодирам след двайсет секунди, за да не позволя на другите да се доберат до него. Така че се съгласявай или бягай! Шестнайсет… петнайсет… четиринайсет…

— Идвам!

Бин грабна един сак и пъхна сияещия овоид вътре. От докосването му камъкът-свят заблестя за момент по-ярко, след което сякаш се отказа и потъмня. Бин напъха вътре и малко парцали и метна сака през рамо. Пингвиноидът вече беше при входа на малкия навес. Бин се обърна…

… и Мей Лин вдигна сина им — единственото, за което ги беше грижа повече, отколкото един за друг.

— Успех — каза той и погали момченцето по главата.

— Оцелей, съпруже — нареди му тя в отговор. Проблесналата сълза в окото й го изненада и стопли едновременно, много повече от всякакви думи. Бин прие заповедта със забързан поклон, излезе и последва робота към залязващото слънце.

Когато стигнаха площадката на голямото стълбище, превърната от Бин във вътрешен кей, пингвинът отвори корема си. В кухината вътре имаше някакъв предмет.

— Вземи го.

Беше миниатюрно дихателно устройство — мундщук с мъничка изолирана капсула със силно сгъстен въздух. Имаше дори подобни на желе водни очила. Контрабандистът Куан Лу имаше по-обемист модел. Бин извади устройството от кухината, а роботът я затвори и се заклатушка към ръба над мръсната вода на Хуанпу.

— По-бързо!

Гмурна се, обърна се и загледа Бин с вече светещите си очи — следеше всяко негово движение.

Пен Сян Бин хвърли бърз поглед назад и се запита дали някога ще се върне тук. Захапа мундщука и си сложи очилата. И направи най-големия скок в живота си.

26.Сътрудничество

Първият ден отмина, последван от напрегната нощ, през която той се бе вкопчил в спящ делфин на лунната светлина, а около него се носеха облаци фосфоресциращ планктон.

„Чувал съм, че китоподобните спят само с половината си мозък. Господи, колко полезно може да е това?“

За щастие технологията на избирателна пропускливост, която позволяваше на шлема му да черпи кислород от морето, му осигуряваше и скромни количества прясна вода, която се събираше в малък резервоар до бузата му. „Трябва да си купя акции от тази компания“ — помисли си той и се захвана да съставя списък на задачите, които да свърши, след като на следващия ден го приберат.

Само че не го прибраха — нямаше хеликоптери или спасителни цепелини, нито скоростни тримарани с емблемата на Дарктайд. Нямаше дори рибарски гемии. Сутринта и следобедът минаха почти по същия начин като предишния ден, без да зърне суша. „Светът винаги ми се е струвал ужасно претъпкан“ — помисли Хакер. А сега му се виждаше безкраен и неизследван.

„Странно. Очаквах Лейси досега да е напълнила небето със спасители.“ И не само тя. Въпреки репутацията си на вечно търсещ тръпка плейбой Хакер имаше и неколцина истински приятели, брат, който също би се включил в издирването, както и верни хора. „Явно цялата електроника в костюма е изпържена. И сигурно съм се отклонил страшно много от курса.“

Последвалият дълъг ден сякаш продължи цяла вечност в компанията на новите му другари, които се редуваха да го водят и теглят в някаква неизвестна посока.

Шлемът си имаше и малко протеиново блокче. Когато то свърши, Хакер добави към списъка на оплаквания и глада. Но поне нямаше да умре от жажда. Веднага щом резервоарът се пълнеше с прясна вода, Хакер я изпиваше, след което свършваше естествените си нужди и от време на време изхвърляше отпадъците, за да нахрани носещия се около него планктон.

Постепенно мислите му започнаха да се проясняват.

„Наистина ли щях да се върна при рифа? Явно не съм бил на себе си. Сигурно съм получил сътресение на мозъка. Тези морски приятелчета май ме спасиха от самия мен.“

Разбира се, Хакер беше виждал делфини — особено от този тип — в безбройни научнопопулярни програми и симулации. Веднъж дори си бе играл на гоненица с два делфина при една екскурзия с гмуркане край Тонга. Може би именно заради това започна да забелязва, че тази група си има някои странни черти.

Например те се редуваха да издават сложни звуци, като се споглеждаха или сочеха с носове… все едно разговаряха. И можеше да се закълне, че от време на време сочат към него. Може би дори се шегуваха за негова сметка.

Естествено, това можеше и да е илюзия: може би сътресението още си казваше думата — както и излишъкът на въображение. След цяло столетие преувеличения и лъжливи нагласи учените все пак най-сетне бяха определили степента на интелигентност на делфините Tursiops truncatus. Наистина бяха много умни, горе-долу колкото шимпанзе, с някакви начални лингвистични умения — и бяха майстори на общуването със звук под вода. Но също така беше доказано, че не притежават истинска реч. Не можеха да се сравняват дори с двегодишно дете.

И въпреки това, докато гледаше как майка делфин и малкото й гонят голям октопод до леговището му в скалите, Хакер усети с импланта в челюстта си как двамата сякаш разговарят. Въпросителното цвъртене на малкото се редуваше с бавните повторения на майката. Хакер бе сигурен, че една конкретна комбинация звуци означава „октопод“.

От време на време някой от делфините насочваше изпъкналото си чело към Хакер и имплантът внезапно започваше да трепти като полудял, а зъбите му да тракат. Звучеше почти като кода, с който пилоти като него общуваха с капсулите си, след като им запушеха ушите за полета. Поради липса на друга работа Хакер се съсредоточи върху вибрациите в челюстта си. „Нормалният ни слух не е пригоден за този свят — осъзна той. — Само размазва нещата.“

Всичко беше много интересно и несъмнено щеше да се получи страхотна история, след като го спасят. Но когато мозъкът му се поизбистри, Хакер започна да си задава въпроси.

„Приближавам ли сушата?

Тези делфини никога ли не огладняват?“

Получи отговора след около час.

От изток пристигна голям делфин, здравата оплетен в нещо. Отначало Хакер си помисли, че са водорасли, но после разпозна рибарска мрежа, която се увиваше около цялата задна част на тялото му, чак до опашката. Гледката породи у Хакер необичайно чувство — съжаление, съчетано с чувство за вина заради човешката небрежност, причинила такива неприятности на горкото животно.

Той извади ножа от канията и заплува към жертвата с намерението да я освободи. Намеси се обаче друг делфин, който му препречи пътя.

— Просто се опитвам да му помогна! — започна Хакер…

… и зяпна, когато другите делфини приближиха новодошлия и хванаха края на мрежата. След което я задърпаха, а „жертвата“ започна да се върти. Мрежата се размота плавно, без изобщо да се заплете, разтегна се на почти двайсет метра и големият делфин се оказа свободен и поне наглед непокътнат.

Останалите от стадото се стекоха около мрежата, захапаха краищата й и я разпънаха, а няколко от по-младите бързо се отдалечиха. Хакер загледа изумено как описаха широка дъга зад един рибен пасаж, който пасеше кротко над близките корали. Младите китоподобни се стрелнаха към сребристото множество (май някакъв вид кефал), което се развълнува… и се насочи право към мрежата.

„Гоначи! — помисли Хакер. Беше чел за тази ловна техника. — Подкарват цялото ято към мрежата! Но как успяват…“

Загледа като омагьосан как всички делфини се раздвижиха с онази съгласуваност, която може да се постигне единствено с опит. Едни гонеха рибата, а други държаха мрежата, докато близо четвърт от кефалите не се замятаха в нея.

Дойде време за глътка въздух в буквалния смисъл и делфините заизлизаха един след друг на повърхността. След като поемеше въздух, всеки се приближаваше до мрежата, ловко пъхаше тясната си муцуна между конците и грабваше вкусна хапка. Това продължи доста време. Делфините се редуваха — дишане, ядене, държане на мрежата…

… докато не се заситиха и на първо място излезе играта. Трима младоци започнаха да си подхвърлят някаква нещастна риба. Други двама заораха по тинестото дъно явно просто за да тормозят дънните обитатели. Междувременно по-възрастните се заеха внимателно да опънат мрежата и да я увият отново около донеслия я доброволец, който след това отново се понесе на изток, явно необременен от товара си.

„Мътните да ме вземат!“ — помисли Хакер.

Наоколо още се носеха мъртви или умиращи кефали. Хакер тепърва започваше да се съвзема от изумлението си, когато един от спасителите му изникна пред него с риба в устата. И като че ли го прикани да я вземе…

Хакер чак сега се сети, че е гладен. „Сигурно има вкус на суши“ — помисли си, осъзнал колко далеч се намира от света на предците си с техния огън…

… и това неволно го подсети за майка му. И по-точно как Лейси се беше опитала да обясни страстния си интерес към търсенето на живот в космоса, който я бе накарал да похарчи половин милиард долара. „Според една теория повечето планети от земен тип би трябвало да са с океани, които заемат повече от седемдесет процента от повърхността, както е при Земята. А това може да означава, че разумни същества от рода на китовете или сепиите са много по-разпространени, отколкото онези с ръце и използващи огъня. Което би обяснило много неща.“

Тогава Хакер не беше обърнал особено внимание на думите й. В края на краищата тази мания си беше нейна, не негова. И сега съжали, че не си е направил труда да се вслуша в думите й и да ги разбере. Както и да е, горката Лейси вече сигурно не беше на себе си от тревога.

Съсредоточи се върху сегашния момент и глада си, доплува до делфина и посегна към предложената храна.

Създанието обаче рязко се дръпна в последния момент и го заля със стакато от звуци. Хакер преглътна внезапно надигналото се раздразнение и гняв, макар да не му бе лесно.

„Опитай да спреш, когато си на път да реагираш прекалено бурно — съветваше го някогашната му психотерапевтка, преди да я уволни. — И винаги си помисли дали зад случващото се не стои някаква причина. Нещо различно от суетата.“

Когато делфинът отново приближи муцуна, имплантът в челюстта му повтори ритъма и му предложи рибата за втори път.

„Опитва се да ме научи на нещо“ — осъзна Хакер.

— Това да не е кодът за риба? — попита той. Знаеше, че шлемът му ще пресъздаде гласа му, но изобщо не очакваше създанието да разбира английски.

За негово изумление делфинът поклати глава.

Не.

И то доста недвусмислено „не“.

— Ъ-ъ-ъ. — Хакер примигна и опита отново. — Тогава да не би да означава „храна“? „Яж?“ „Измий си ръцете преди вечеря?“ „Здрасти, приятел?“

Последното предположение бе посрещнато с одобрително цвъртене и делфинът метна надупчения от зъбите му кефал на Хакер, който изведнъж изпита вълчи глад. Разкъса рибата на парчета и ги напъха през тесния отвор на шлема си, без изобщо да му пука, че наред с месото вътре влиза и солена вода.

„Здрасти, приятел? — замисли се той. — Доста абстрактно изказване за едно тъпо добиче. Макар че трябва да си призная, че е и дружелюбно.“

27.Пратеник

— Размислихме, Лейси. Горкият Хакер все още е в неизвестност в морето и не бива да те тормозим в този тревожен момент. Не е нужно да идваш на предстоящата среща на общността толкова далеч от издирването на сина ти. Ще се справим, макар че ще ни липсва мъдростта ти в Цюрих.

„Не се и съмнявам“ — помисли си Лейси, загледана във величествената блондинка, седнала пред нея в пълен размер, както я показваше висококачествената триизмерна холотръба. За разлика от предишния им разговор в обсерваторията в Чили, сега имаше двупосочна картина между пищните и обезопасени комуникационни ложи в двата клона на клуб „Саламандър“ — единият високо в Алпите, а другият тук, в Чарлстън, където знойните тропически полъхвания донасяха аромат на магнолия въпреки двойно изолирания вход. И двете помещения бяха обзаведени толкова сходно, че шевът, отделящ изображението от реалността, лесно можеше да се игнорира. Сякаш двете разговарящи жени се намираха на два метра, а не на хиляди километри една от друга.

Сигурността на връзката се осигуряваше по същия начин като преди — с използването на идентични мозъци на папагали като непробиваеми криптиращи устройства. Само че сега птиците в двете помещения бяха свързани директно със сложните предавателни системи, което позволяваше използването на по-добри методи за мозъчно шифроване. Достоверната картина помагаше на Лейси да разчита изражението на събеседницата си. Не й беше нужна някаква сложна програма за лицев анализ.

„Съчувствието е само извинение, Хелена. Разискванията са приключили. Благородниците са стигнали до решение относно предложението на Пророка, нали? И ти знаеш, че то няма да ми хареса.“

Реши да провери предположението си.

— Може би все пак не е зле да дойда. Наела съм опитни хора, които да ръководят спасителната операция. Ако остана тук, само ще им се пречкам. Или ще пукна в тази ужасна влага. Едно разсейване ще ми помогне да се откъсна от безпокойствата…

Забавянето във връзката бе незабележимо и Хелена Дюпон-Вонесен я прекъсна.

— Точно това си мислехме и ние, скъпа. Едно откъсване от тревогите може да е точно онова, което ти е нужно. Ето защо имаме задача за теб. Тя ще ангажира интелекта ти много по-добре, отколкото гостуването на куп безинтересни трилионери. — Усмихна се на собствената си обезоръжаваща шега. — Освен това ще останеш много по-близо до мястото, ако издирващите открият… ако имат нужда от теб.

Умът на Лейси се освободи от ледения дворец, където държеше мъката си по изчезналия си син. Това я насочи към друго занимание — към спокойното, аналитично разглеждане на истинското значение на думите на Хелена.

„Дори не предлага да пратя заместник или представител на срещата в Швейцария. Иска да ме отклони в съвсем друга посока.“

— О? И каква задача сте намислили?

— Да представляваш Първото съсловие — или поне нашата част от него — на конференцията за Артефакта във Вашингтон. Да бъдеш нашите очи и уши на това историческо събитие. Пък и нали това е твоята област, Лейси? Внезапна кулминация на всичко, за което си мечтала — контакт с извънземен живот? Кой друг от нашата класа е по-добре подготвен да разбере произтичащите от това проблеми и последствия?

Лейси едва сдържа раздразнението си. Хелена й предлагаше научна работа… сякаш беше някакъв наемен ученоглавец от Петото съсловие.

Разбира се, беше и примамливо. „Хелена ме познава. С огромно удоволствие бих се възползвала от шанса да видя прочутата сонда от далечния космос.“

Но не това беше важното. Аристократичните й братя и сестри вече имаха предостатъчно учени, които се трудеха здравата точно върху тази тема (или на самата конференция във Вашингтон, или като следяха предаванията по Мрежата) и изготвяха резюмета и доклади относно последиците от извънземното Писмо в бутилка. Последици за планетата. За клатещото се обществено споразумение. И за онези на върха на нестабилната социална пирамида.

„Вече са решили — осъзна Лейси, която веднага интерпретира много от напрегнатите думи и предпазливото поведение на събеседницата си. — Явно новината за контакта с друга цивилизация ги е изненадала и е накарала водещите фамилии да стигнат до консенсус. Те са толкова паникьосани, колкото онези тъпи демонстранти в стотици градове, които призовават за унищожаването на Артефакта на Ливингстън.“

Само че трилионерите не участваха в демонстрации. Патрициите действаха по други начини.

„Решили са да се съюзят с Тенскватава, Пророка — помисли Лейси. — И с неговото Движение за отказване.“

Разбира се, Лейси знаеше какво означава това. Пореден подем на антиинтелектуализма, подклаждан от политиците популисти и масмедиите — или поне от онези от тях, които се намираха под контрола на две хиляди могъщи фамилии. Древен трик в игрите на човечеството — да се насажда у масите страх към „чуждите“. А какви по-добри чужди от извънземните? Внуши достатъчно ужас и тълпата с радост ще последва някой елит и ще се закълне във вярност на яхналите конете водачи. Или на онези в яхтите. И ще им даде властта.

Лейси нямаше нищо против точно тази част. Още преди да се запознае с Джейсън родителите и наставниците й й бяха обяснили очевидното — че хората не са демократични по природа. Феодализмът е основното човешко състояние, характерно за всички епохи и култури, откакто историята е започнала да се записва върху глинени таблички. Темата резонираше дори в съвременните филми и попкултурата. Милионите потомци на революционери от Просвещението сега поглъщаха приказки за крале, магьосници и тайни йерархии. Свръхгерои и полубогове. Знаменитости, височайши фамилии и наследствени привилегии.

Тази кампания в медиите не беше от вчера. Субсидирани придворни мъдреци от Конфуций през Платон до Макиавели, от Лени Рифенщал до Хана Нити — всички говореха против управлението на тълпата и проповядваха за благородна авторитарна власт. В единствената си книга, достъпна единствено в рамките на общността, Джейсън беше събрал убедителни аргументи в полза на новблес оближ…

… макар че Лейси все още имаше съмнения. Дали някой от тях щеше да намери доводите за така убедителни, ако не беше член на най-високопоставената каста? На глазурата на тортата?

Нямаше съмнение, че видът и планетата щяха да са много по-добре, ако се управляваха от единна аристокрация, а не от разнородна орда от десет милиона избухливи, лесно поддаващи се на страх „граждани“, въоръжени с ядрени и биологични оръжия. Властта-на-народа не беше причината да е влюбена в Просвещението. Демокрацията беше злощастен и потенциално отровен страничен ефект на онова, което тя наистина ценеше.

„Благородниците си мислят, че ще използват Тенскватава като инструмент, с който да си възвърнат контрол. Но тази нова вълна популистки консерватизъм… това Движение за отказване… не е безмозъчен рефлекс като в началото на века. Не е спазъм на селска религиозност, който лесно може да се води от плутократи кукловоди. Не и този път. И последователите на Пророка няма да се задоволят да служат на каузата си само с думи. Вече не.“

Макар всичко това да мина през главата й само за секунди, Хелена се чувстваше видимо неудобно от замислената пауза на Лейси.

— Е, ще го направиш ли за нас? Ще ти осигурим всички необходими сътрудници и ИИ ресурси, разбира се.

— Разбира се. И това включва…?

— Ами… Всички лингвистични източници и експерти, които пожелаеш.

— И средства за симулация? За анализ на сценарии, обществен отзвук и тъй нататък?

— Разбира се. Най-доброто, с което разполагаме.

„Наистина ли? — Лейси с мъка си заповяда да не повдигне скептично вежди. — Последните версии, които използваш ти и вътрешният кръг?“

Всички извън общността — което означаваше точно 99,9996 процента от човечеството — биха нарекли Лейси част от някакъв „вътрешен кръг“. Влияние не се купуваше само с богатство и способности. Фамилията също бе от значение. Особено след като поколението новоиздигнали се магнати в Китай, Русия и Америка си бе отишло, като бе оставило богатствата си на привилегированите си наследници и бе утвърдило отново старата логика на кръвните линии. И в същото време Лейси знаеше (въпреки брака си с Джейсън и начина, по който собствените й родители бяха спомогнали за забавянето на Голямата сделка), че дори тези връзки никога не гарантират реална власт. Или място сред наистина посветените.

„И освен това винаги съм се питала кои са истинските илюминати. Онези, които знаят наистина големите тайни? Онези, които държат мръсотията и могат да изнудват дори най-големите идеалисти сред политиците? Онези, които дискретно дърпат конците и си играят с хората по света — да, включително и с мен — като с пионки на шахматна дъска?

Хелена пита ли се подобно нещо?“

Когато ставаше дума за повечето издънки, принцове, шейхове и неолордове, които познаваше (мнозина от тях бяха убедени, че са с висок интелект, тъй като блюдолизците ги ласкаеха и им пишеха високи оценки в Оксбридж)… ами, човек можеше само да се надява и да се моли никой от тях да не е сред дърпащите конците! Всяко тайно общество от аристократични титани трябваше да е много по-умно от тях.

„А може би изобщо не съществуват? Може би всяка част от аристокрацията си мисли, че някой друг дърпа конците?“

Не беше сигурна коя възможност е по-плашеща. Съществуването на таен свръхелит, който работи скришом зад кулисите… или че нещата всъщност са точно такива, каквито изглеждат, смесица от картели и „съсловия“, от безсрамни гилдии и импотентни остарели нации, плюс объркващата мъгла от „умни“ граждани-тълпи и мимолетни плашещи ИИ… всички отчаяно дърпащи кормилото, в резултат на което никой не управлява кораба. Абсолютно никой.

— Хм. Мисля… че някои последни ИИ инструменти ще са ми полезни — предпазливо отвърна тя. — Мога ли да използвам Квантовото око в Рияд?

Хелена примигна и се размърда в стола си. Искането някак не се връзваше с желанието й да отклони вниманието на една смахната възрастна дама от по-важните проблеми.

— Аз… мога да се обърна към риядците. Макар да ти е известно, че по принцип са малко…

— Подозрителни? Но нали са предани членове на общността? Така че щом има консенсус, че мисията ми е важна…

Остави изречението да увисне във въздуха. И номерът проработи. Хелена кимна.

— Не мисля, че ще има проблем, Лейси. Моят фактотум ще се свърже с твоя за детайлите. А сега съжалявам, но трябва да бягам. Пристигат Боголомови, а ги знаеш колко обичат церемониите. Мислят се за царе, боляри или нещо такова. Имат си дори родово дърво от прах на феи и фалшива ДНК!

Хелена се засмя престорено сдържано, после изправи гръб и погледна Лейси в очите с привидно искрена привързаност.

— Молитвите ни са с теб, скъпа. Дано намерят Хакер по-скоро.

Лейси й благодари и последваха благопожеланията, очертаващи края на един любезен разговор. Сърцето й обаче бе другаде. И след като холотръбата угасна, тя остана в тишината. Седеше в удобното кожено кресло и се чувстваше нещастна. И сама.

„Първо Джейсън трябваше да се втурне към най-близката зона на катастрофи през Ужасния ден, вместо да стои благоразумно далеч от всяка опасност. И стана герой на новблес оближ… сякаш подобна чест ще е от полза за вдовицата му…

… после Хакер полита в космоса с цялата безразсъдна храброст на Джейсън, но без капчица отговорност…

… а сега се стигна и дотук. Да бъда изолирана от равните ми. Избутана настрани. Отстранена от разискванията, които могат да повлияят върху облика на цивилизацията ни за поколения напред. И всичко това, защото се страхуват — напълно основателно, — че изборът им няма да ми хареса.

Да напусна ли? Може би трябва да се присъединя към някоя от другите коалиции на добродетелните богаташи?“

Имаше цял куп подобни организации, някои от които бяха подходящи за филантропи с интереси в областта на науката. Технологични милиардери и предприемачи първо поколение, обезумели от вълнение около Хаванския артефакт. Лейси много добре знаеше, че някои от тях са спонсори и на нейния телескоп. Не всички свръхбогаташи бяха и свръхреакционери. Всъщност дори повечето не бяха.

Но свръхбогатите предпочитаха да действат самостоятелно или на малки групи, да преследват лични страсти и отделни интереси. Същата страст по уникалността, която ги бе направила влиятелни, им пречеше да действат съгласувано. Това се отнасяше дори за предпазливата затворена група, която се наричаше надерити.

Никои от тях — поотделно или заедно — не можеха да се сравняват с влиянието, силата и безскрупулната жестокост на общността.

„Ако се отдръпна, ще стана една от милиардите. От онези, на които историята се случва… вместо да си я поръчват като ястие.“

— Трябва да има признаци на извънземен разум навсякъде, мадам, честно — заяви шоуменът учен с плътен глас, подправен с кадифен ямайски акцент. — Древните извънземни, толкова у-у-умни, би трябвало да са ни изпреварили с цели еони, да са разпръснали семето си из цялата галактика още преди да се роди нашето слънце, да са изпълнили целия космос с култура и разум. Затова е било плашещо и объркващо още от миналото, когато сме започнали да търсим признаци на технологични цивилизации, че гостоприемният космос изглежда пуст. И че в него има само един пример за разумен живот — ние самите!

Профноо разпери ръце и така енергично заклати голямата си глава, че невероятно издължените му уши заудряха по гънките на твърдата му яка. Той ги приглади назад към гърчещите се плитки киребактивирана коса, които служеха едновременно като антени и като негова запазена марка пред публиката — макар той да бе само най-известният от десетината популярни учени, дошли от онзи малък остров на таланти.

— Това ми е известно — въздъхна Лейси. Не й трябваше астроном палячо, който да й обяснява за хиляден път мрачната логика на парадокса на Ферми. Въпреки това професор Ноозон правеше тъкмо това, може би в желанието си да впечатли благодетелката си. Или пък репетираше за седмичното си представление.

— Вижте това. — Професорът посочи холотръба, която показваше някакво първобитно море, над което проблясваха метеори. — Предшествениците на живота като че ли се срещат навсякъде, където има енергия и някои основни елементи, разтворени в течност — не само вода, а почти всякаква течност! И то не само на планети с океани на повърхността! Светове, които са десет пъти по-малки от нашия, също имат морета, скрити от ледени покривки, например Европа, Енцелад, Миранда, Тетида, Титан, Оберон…

Искаше й се да го прекъсне. Да го накара да се върне на темата за Артефакта. Знаеше обаче, че всеки израз на неодобрение може да има нежелателни последици. За да се използва ефективно, властта трябва да е с кадифени ръкавици — урок, на който напразно се бе опитала да научи избухливия си син.

Пък и положението с професор Ноозон бе изцяло по нейна вина.

„Така ми се пада. Избрах си съветник с мозъка на Торн или Кунин и с несигурното его на боливудска звезда и реге жаргон на растафарианец.“

Най-различни импланти трептяха под кожата на широкото чело на Профноо, над тъмите му блестящи очи. Напълно неволният ефект бе, че черепът му изглеждаше неестествено голям. Като някакво раздуто суфле.

„Поне не изпитва нужда да подсилва акцента си, когато разговаря само с мен.“ Макар гласните да бяха провлечени. Лейси бе благодарна, че не вмъква и разните жаргонни изрази от острова. „Пред хора или по време на предаванията понякога е труден за разбиране без субтитри!“

С махване на ръка професор Ноозон извика още танцуващи изображения.

— Всъщност нашият… вашият… по-стар телескоп наистина откри следи от живот в космоса, при това на цели шест планети! Засега обаче тези светове се оказват разочарование. Никой от тях не може да се нарече Нови Сион. А има и следваща стъпка. За да може животът да се развие и да стане у-у-умен, а после и технологичен. Водили са се безброй спорове относно това какъв е бил шансът ние, хората, да скочим толкова далеч и толкова бързо. И ако наистина някъде има по-стари раси, как е най-добре да ги търсим. Липсата на крещящи учебни маяци означава ли, че в крайна сметка няма Стари раси? Но пък пристигането на Артефакта на Ливингстън като че ли решава това!

И той се изкиска със задоволството на човек, който е доказал правотата си след остроумен дебат.

— От самото съществуване на Артефакта и от множеството извънземни видове, които съдържа, можем да стигнем до заключението, че сме заобиколени от безкрайно множество развити цивилизации. Тяхната покана да идем да се „присъединим“… да станем членове на някаква чу-у-удна общност от звездни братя… вече развълнува и вдъхнови милиарди по самотната ни планета. Макар че перспективата може да смути някои потиснически троглодити, които се ужасяват от всяка промяна.

Профноо като че ли не забелязваше ироничната гримаса на Лейси — тя би трябвало да споделя пламенното му въодушевление. Всъщност ако не се тревожеше за Хакер, тя също щеше да се вълнува от перспективата за Първия контакт. Макар че щеше да го изрази по-резервирано от този свръхекстроверт.

От друга страна, кастата й — тоест върхът на аристокрацията — не виждаше нищо добро от всичко това. Дори извънземното устройство да представляваше някаква доброжелателна и развита федерация, която да е щедра и мъдра едновременно, психологическите сътресения можеха да предизвикат нови вълни на безпокойство, параноя или скъпернически гняв. С междузвездната търговия на Земята можеха да се изсипят безброй нечувани технологии. Може би някои от тях щяха да са опасни. Дори най-доброжелателните намерения могат да разтърсят една и без това слаба икономика, да направят цели сектори ненужни, да оставят стотици милиони без работа, без да се броят загубите на куп инвеститори.

Нищо чудно, че това бе пришпорило преговорите между общността и движението на Тенскватава. „Малко култури са успявали да оцелеят при прехода след контакт с по-развити чужденци, без да дават жертви в продължение на поколения. Япония от епохата на Мейджи16 го е направила. И тяхната система не е била демокрация.“

Лейси върна мислите си към настоящето. Ученият-шоумен на нейна издръжка продължаваше да дрънка, без да намалява темпото.

— … дори това ни оставя затрупани със загадки! Можем само да се надяваме, че Комисията по артефакта ще преодолее всички лингвистични бариери. Особено сега, когато ученоглавците най-сетне ще ме допуснат… и вас, разбира се, мадам… достатъчно близо, за да задаваме въпроси!

— И какво би трябвало да попитаме най-напред, професоре?

— О, има толкова много неща. Например самото съществуване на Артефакта тук, на Земята, доказва… тъй де… че междузвездното пътуване е възможно!

„Стига, разбира се, да не е фалшификат“ — помисли си Лейси и си отбеляза, че Профноо все още не е споменал истински въпрос.

— Така е, все още не сме научили как обектът е преминал огромната пустош между звездите. Но от самия факт, че съществува в чисто кристално състояние, твърд и як, залагам главата си, че методът на задвижване не е бил от нежните! Може би е бил изстрелян от някакво страховито оръдие-ускорител, за да достигне почти светлинни скорости. Или пък малките му размери са позволили преминаването му през изкуствено създадена червеева дупка, изискваща енергията на свръхнова! Направих някои основни изчисления…

— Професоре. Моля ви. Можете ли да се придържате към темата?

— А, да. Поканата. — Той кимна. — Изтърпете ме, мадам Доналдсън-Сандър, ще стигна и до това! Защото, разбирате ли, дори възможността за междузвездно пътуване се отричаше осемдесет години от култа СЕТИ. Когато тяхната програма на почитане на небето не откри нищо, измъдриха същото извинение: „Само още малко време.“ С търпение — и с още по-ново и скъпо оборудване — в крайна сметка ще намерим иглата в купата сено… онази стара мъдра раса, на която се надяват!

Лейси неволно се увлече от думите му. Ноозон беше натрупал милионите си от дребните плащания на хората, които се включваха да гледат несвързаните му екстравагантни обяснения. Макар че някои просто харесваха подобните му на змии плитки, които се гърчеха и бълваха облаци съмнителен разноцветен пушек.

— Уви, междузвездното пътуване променя всичко. Ако развита звездна цивилизация може да пътува и да колонизира, то иглите ще правят копия на себе си. Колониите ще изпращат собствени експедиции и така ще се разпространяват и ще изпълват купата! Ние обаче не видяхме прочутите Други. Нито пък някакви огромни инженерни проекти, които ние бихме построили някой ден, ако се превърнем в наистина дръзка и успешна цивилизация. Задвижвани с антиматерия космически кораби, огро-о-омни слънчеви колектори, Дайсънови сфери и Кардашови работилници, обхващащи множество звездни системи, и всичко това видимо…

Профноо спря и шумно си пое въздух.

— И става още по-лошо! На самата Земя би трябвало да има следи, ако посетителите са си пуснали водата в тоалетната или са изхвърлили бутилка кока-кола през палеозойската ера. Та геолозите и палеобиолозите щяха да видят в скалите ни самото раздвижване при пристигането на извънземни бактерии! Не е ли така? Не. Нещо не е наред със старата логика на СЕТИ. Докато не се появи този чуден Галактически артефакт. И сега…

Той вдигна пръст и една мислено активирана плитка също се раздвижи.

— Сега става ясно, че животът е сравнително често срещан, че разумният живот с развити технологии не е рядкост, че някаква форма на междузвездно пътуване наистина е възможна и че…

Лейси вдигна ръка, за да го прекъсне, и четирите пръста и четирите плитки останаха щръкнали във въздуха.

Яхтата, с която пътуваха от Чарлстън към Вашингтон, вече се движеше бързо нагоре по Потомак. Скоро щяха да минат покрай площадката за цепелини и Мемориала на Ужасния ден, за да хвърлят котва при Изследователската лаборатория на Военноморските сили. Лейси нямаше нищо против да пътува по този начин. Оборудването на яхтата й осигуряваше постоянна връзка със спасителните екипи, които издирваха сина й. Но вече бе време да приключва с това.

— Добре. Да предположим, че съществува някаква Галактическа федерация и че сме поканени да влезем в нея. Това не противоречи ли на всичко, което описахте току-що? Особено на идеята за пустия космос, който наблюдаваме до този момент?

— Така изглежда, мадам. — Профноо кимна и халките на ушите му и плитките задрънчаха. — И къде е застъпването в концептуалното пространство? Между предишното потискащо впечатление за липсата на разум и честотата му, на която сме свидетели сега?

Неутолимата страст на този човек да размишлява изобщо не й пречеше. Профноо превръщаше интелектуалната си ярост в нещо безочливо мъжко. Честно казано, неговото флиртуващо внимание, подправено с предизвикателен научен жаргон, запълваше донякъде у Лейси празнотата, която навремето бе заета от секса.

— Излиза, че използват кристални капсули вместо радио! Предполагам, че междузвездните топчета са лесни за производство, евтини и относително бързи. Освен това позволяват на извънземните да пътуват като сурогати, като напълно копирани личности. Това всъщност може да докаже предположението ми за мрежи от свързващи червееви дупки!

„Или пък може да избягват радиото, защото знаят нещо, което ние не знаем — помисли Лейси. — Може би са решили, че не е умно да привличат вниманието към своите светове. Защото нещо прави това опасно.“ Тази мисъл я накара да потръпне: все пак планетата Земя беше всичко друго, но не и тиха през последните стотина години.

— Мадам, само си представете какви са шансовете този кристал, този Артефакт, да се озове в обхвата на нашия космически боклукчия с ласото му. Без никакви видими средства за маневриране! За щастлива случайност ли става дума? Или някъде там има и други?

Лейси кимна. „Това може да обясни защо Велики Китай, Индия, САЩ, Е-съюзът и А-съюзът обявиха нови космически програми. Трябва да пратя истински агенти и шпионски програми да научат повече за тези мисии.“

Нещо в идеята за „други“ артефакти загъделичка въображението й.

„Защо само някъде там? Може пък…“

Но мисълта й се изплъзна, защото прозвуча усиленият глас на капитана. Беше време да спрат за инспекция при кордона за сигурност на изследователския център. Разбира се, капитан Кол-Фенел вече беше уредил нещата. Задържането щеше да е кратко. Лейси сви рамене.

— Говорехте за противоречия, професоре. А сега ми обяснете как така не сте видели преди следи от разум в една вселена, която се оказва пълна с разумен живот.

— Да… това е загадка. — Плътните му изразителни устни се свиха. — Използването на нещо различно от радиото за комуникация може да реши част от главоблъсканицата. Може да става дума също и за някакъв вариант на хипотезата за зоопарк.

Тази хипотеза й беше добре позната.

— Идеята, че младите раси като нашата са поставени под един вид карантина. И нарочно се държат на тъмно.

— Да, мадам. Има предложени цял спектър възможни мотиви защо по-старите раси биха направили подобно ужасно нещо. Една стара, но не особено вероятна теория е страхът от „човешка агресия“. Или някакъв вид „директива за ненамеса“, която оставя младите раси сами дори ако това ги лишава от отговорите, които са им нужни, за да оцелеят.

Профноо поклати глава. Явно това обяснение не му допадаше.

— Възможно е също извънземните да мълчат, да подслушват предаванията ни и да сърфират по мрежите, събирайки сведения за нашата култура — изкуство, музика и тъй нататък, — без да дават нищо в замяна! Наричам това хипотеза за стиснатия крадец. И наистина съм покрусен от мисълта, че могат да имат толкова черни сърца! Знаете ли какво е първото, което смятам да попитам тези същества? Какви закони за авторско право имат! Междузвездният мир и приятелство са чудно нещо… но да пукна на място, ако не си поискам хонорарите!

Лейси се засмя любезно, тъй като той като че ли го очакваше. Всъщност очите на Профноо проблеснаха, когато той забързано си записа нещо във въздуха. Явно щеше да използва идеята в шоуто си.

Вътрешно я тормозеха други мисли. „Няма ли да е по-добре, ако всичко това беше станало при затворени врати?

Професорът смята, че гражданството в някаква галактическа федерация ще включва разширени права и привилегии. Ами ако извънземните поискат някаква цена за членството ни? Промени в обществения строй или управлението? Или във вярата? Могат ли да настояват за нещо съществено в замяна на познания и търговия? Например някакви ценни субстанции?“

Беше чела в едно хумористично списание цинично обяснение защо американското правителство едновременно спъва напредъка на медицината и крие истината за извънземните посетители — защото им продавало гориво за техните „задвижвани с рак двигатели“.

Не. Американските сценарии бяха като за малоумни.

„По-вероятно е да искат достъп до евтин земен работен труд, да пренасочат някакво производство към нас. Черна работа, за която собствените им граждани и роботи са прекалено разглезени? Софтуерът може да пътува между звездите, така че може би Земята ще се превърне в новия програмист черноработник? Или междугалактичен кол център?

Ако този контакт се беше случил при закрити врати… ако нашият елит разговаряше с техния… тогава щяхме да имаме възможност за избор. Възможност да кажем: «Не, благодаря. Няма сделка. Не сега.

Още не.

И може би никога няма да има.»“

Пътят на мисълта й я стресна. Къде беше пламенната мечтателка, прекарала зрелия си живот в преследване тъкмо на това — на Първия контакт? Нима, когато нещата бяха станали истински, тя се бе оказала също толкова консервативна като останалите?

„Защо имам усещането, че в това има някаква уловка?“

Все още бе в кисело настроение, когато професор Ноозон я поведе по рампата от яхтата към мястото, където неколцина млади мъже и жени в колосани униформи чакаха, за да й отдадат чест и да я поздравят. Денят беше ясен. Оттатък площадката за цепелини с нейните кранове и огромни люлеещи се във въздуха товарни машини се виждаше възстановеният монумент Вашингтон и вимпелите на Новия Смитсънов замък. Но дори тази гледка не бе в състояние да повдигне духа й.

Докато слугите сваляха багажа и научните пособия на Профноо, Лейси се погрижи да стисне ръката на всеки домакин. Помъчи се да потисне горчивия — и ирационален — гняв, че моряците трябва да останат тук, вместо да се включат в издирването на изчезналия й в морето син. Разбира се, единствено умората можеше да предизвика такова ужасно чувство.

„И въпреки всичко не мога да се сдържа. Въпреки цялата суматоха около камъка от космоса, въпреки научните задачи и философски проблеми аз в крайна сметка си оставам майка.“

— Приемът за почитаемото Съвещателното тяло скоро ще започне, мадам — каза назначеният водач на Лейси, буден на вид младши лейтенант, който мъничко приличаше на Хакер. — Първо ще ви отведа до апартамента, за да се освежите…

И изведнъж ахна и лицето му се озари в оранжево. Той трепна и отстъпи назад, изненадан от нещо зад рамото на Лейси. Другите също реагираха, като се присвиваха или вдигаха ръце към очите си.

— Бумбоклот! — изруга професор Ноозон.

Тя се обърна да види източника на сиянието… и тогава звукът последва светлината — нисък тътен, съпроводен с осезаемо трепване на въздуха. През ума й прелетяха мисли за Ужасния ден — както вероятно и през умовете на всички останали.

„Но в такъв случай защо още стоя на краката си?“ — зачуди се тя.

Видя огнено кълбо да се издига в небето зад Пентагона — някъде нагоре по реката, по всяка вероятност във Вирджиния. Залязващото слънце й пречеше да разгледа добре, но топката бързо изчезна и Лейси с известно облекчение осъзна, че не може да става дума за нещо ужасно като атомна бомба. Дори от малките.

Утехата бързо се изпари, когато последва втора детонация. И трета. А Лейси знаеше, че когато става въпрос за експлозии, размерът не е всичко.

28.Умната тълпа

Вашингтон беше като дядка — надебелял и отпуснат, но с характер. По-голямата част от теглото му се намираше под Белтуей, в пустошта, която се бе оказала по посоката на вятъра през Ужасния ден.

По посоката на вятъра, но това не означаваше край за района.

Когато родителите на едно-две деца от горната класа избягаха от невидимите па̀ри, погълнали Феърфакс и Александрия, опразнените за момент призрачни градове бързо се напълниха с имигранти — последната вълна плодящи се, стремяща се към свобода и готова да понесе малко радиация в замяна на хубави къщи с по пет спални, които можеха да бъдат разделени на почти още толкова апартаменти. Просторните дневни заживяха втори живот като магазини. Работилници се наместиха в гаражите за четири коли, моравите се превърнаха в зеленчукови градини. От басейните се получиха отлични резервоари за отпадъци — докато правителството не се възстанови достатъчно, за да започне да взема мерки.

От първокласното си място на борда на „Духът на Хула Виста“ Тор виждаше признаците на възстановяването на предградието. Ето например плувните басейни. Повечето бъбрековидни циментови водоеми сега бяха пълни с блестяща прозрачна течност — предимно вода (както показваше спектралният анализ, извършен от очилата й), примамваща рояци деца, които се плискаха в лятната жега и бяха достатъчно тъмнокожи, за да понесат силното слънце.

„Дотук с твърдението, че мръсните бомби автоматично правят едно място негодно за плодящите се“ — помисли тя. Нека юпитата изоставят чудесните си къщи заради малко стронциева прах. Хората от Конго и Сулавеси с радост заемаха местата им.

Не беше ли това истинската Америка? Наречете го решимост (или инат), но след три възстановявания Статуята на свободата все така примамваше пришълци.

Последните имигранти, които изпълваха вакуума на Вашингтонската пустош, не бяха невежи. Можеха да четат предупредителните табели и здравните статистики, поставени на всяка улична лампа и ВР ниво. „И какво?“ В Джакарта жертвите на трафика и заблудените куршуми бяха повече. Пък и броят на мутациите бързо бе започнал да пада няколко години след Ужасния ден, така че сега нивата бяха не по-лоши от тези в Киев. А Вашингтон имаше повече центрове за обслужване на населението.

Освен това жителите на пустошта не мърмореха толкова заради по-дребни въпроси като зонирането. Това улесняваше придобиването на права и преоткриването на пътища към селищата, извадили лошия късмет да бъдат засипани с прах. Нововъведенията бързо превърнаха тези транспортни възли в процъфтяващи градчета. Доста ироничен начин за изход от терор/саботаж. Особено когато въздушните влакове започнаха да кръстосват Северна Америка.

От широкия прозорец на пътуващия на изток „Дух на Хула Виста“ се откриваше гледка към широката петнайсет километра разделителна ивица и Западния коридор. По него в обратната посока се мъкнеше дълга колона товарни цепелини, тромави като китове и сто пъти по-големи от морските бозайници. Натоварени тежко и вързани в колона, дирижаблите се носеха само на триста метра над земята, следвайки послушно мощните локомотиви влекачи. Теглещите въжета изглеждаха невъзможно тънки, за да влачат петдесет чудовища през целия континент. И макар небесните влакове да не бяха бързи и пригодени за обемисти товари, никой друг метод не можеше да се сравнява с тях при транспортирането на средни по размери стоки.

И на пътници. Онези, които бяха готови да жертват време за евтин лукс.

Тор насочи вниманието си по-наблизо и загледа как величествената сянка на „Дух“ се плъзга като елипса по ширналото се предградие, толкова дълга и тъмна, че цветята започваха да се затварят и птиците се лъжеха да се приберат да спят, мислейки си, че се свечерява. Небесният лайнер, който нямаше нужда от собствени двигатели, се плъзгаше почти безшумно над хълмове и долини. Не беше бърз като самолет, но пък пътуването бе по-живописно и много по-евтино, тъй като в цената му не влизаха такси за въглеродни и озонови замърсители. Тор увеличи образа и проследи теглещото въже на цепелина по Източния експресен път, дърпано неуморно от дванайсет хиляди конски сили, осигурени от магнитно-левитационния влекач „Умберто Нобиле“.

Какво така привличаше погледите към по-леките от въздуха апарати? О, повечето от тях имаха пикселизирани кожи, които можеха да показват всякакви зрелища. Докато минаваше край някое населено място, та било то и село насред нищото, конвоят товарни кораби можеше да излъчва крещящи реклами на всякакви стоки, от предлаганите в местния магазин за сувенири до продуктите на някоя бразилска мегакорпорация. А понякога, когато никой не плащаше рекламно място, дирижаблите преобразяваха туловищата си така, че да напомнят на облаци… или летящи прасета. В края на краищата прищевките бяха една от разменните монети на епохата. Всички го правеха на ВР нивата.

Само че при цепелините можеше да рисуваш чудати образи върху ивица истинско небе.

Тор поклати глава.

Не. Не беше това. Дори да оставаха абсолютно сиви, те не можеха да бъдат игнорирани. Тих, огромен, абсолютно спокоен, цепелинът сякаш символизираше онази красота, която човешките същества можеха да постигнат, но така и не познаваха през трескаво забързания си живот.

Гризеше нокътя си с активен елемент, мислеше си за Уесли, който я чакаше на площадката, и се опитваше да си представи лицето му, когато отгоре се разнесе глас:

— Ще желаете ли още нещо преди да пристигнем във Федералния окръг, мадам?

Тор погледна приличащия на прост ъгловат контейнер сервѝтор, който се движеше по собствена тънка релса по страничната стена на корпуса, оставяйки прохода свободен за пътниците.

— Не, благодаря — автоматично промърмори тя. Любезният тон беше характерен за поколението й. По-младите вече се бяха научили да се отнасят пренебрежително към механизираните роби, освен когато не искаха нещо особено. Тази тенденция й се струваше странна, тъй като ИИ ставаха все по-умни. — Можете ли да ми кажете кога ще пристигнем?

— Разбира се, мадам. Има забавяне поради засилените мерки за сигурност. Затова може да пресечем Белтуей със закъснение. Няма причини за безпокойство. И въпреки всичко ще пристигнем преди разписанието благодарение на попътния вятър над Апалачите.

— Хм. Засилени мерки за сигурност ли?

— Заради конференцията за Артефакта, мадам.

Тор се намръщи. Надяваше се, че Уесли няма да има проблем да я посрещне. Отношенията им бяха достатъчно напрегнати и без допълнителни дразнители. По принцип тя се пенеше и се възмущаваше, когато я сканираха и проверяваха агенти на гилдията на чиновниците — цивилните служители, чиято работа бе да проверяват всяка точка от списъци, инструкции и наредби.

— Заради конференцията за Артефакта ли? — Това беше озадачаващо. — Но това вече би трябвало да е взето предвид. Мерките за сигурност за това събиране не би трябвало да повлияят на разписанието ни.

— Няма причина за безпокойство — повтори сервѝторът. — Получихме съобщение току-що, преди две минути. Нареждане да намалим скоростта, нищо повече.

Тор погледна навън. Намаляването на скоростта си проличаваше в постепенната промяна на височината. Теглещото въже сега бе под малко по-стръмен ъгъл и цепелинът настигаше движещия се ниско над земята влекач.

Височина: 359 метра — светеше надпис в ъгъла на лявото стъкло на очилата й.

— Желаете ли да смените мястото си при подхода към столицата? — продължи сервѝторът. — Ще бъде обявено, когато имаме видимост към Алеята, макар че може да си запазите панорамен изглед предварително. Децата и пътуващите за първи път са с предимство, разбира се.

— Разбира се.

Някои туристи вече се нижеха към главния наблюдателен салон. Родители с пъстроцветни саронги и патагонски панталони водеха деца, които следваха последната младежка мода — фалшиви антени и люспи, имитиращи някои от извънземните от Обекта на Ливингстън, наричан незнайно защо и Хавански артефакт. Целта на свиканата конференция бе да определи дали става въпрос за истински Първи контакт, или за поредната измама, но попкултурата вече си беше казала мнението.

Артефактът беше як.

— Казвате, че предупреждението е дошло преди две минути? — Тор се зачуди. Все още нищо не се бе появило в прозорците по периферията на очилата й. Може пък да бе вдигнала прекалено високо праговете на бдителност. Затрака бързо със зъбните си импланти, за да ги свали.

Моментално по краищата на очилата запълзяха алени редове, предлагащи връзки, които се вееха и туптяха неприятно.

„Опа!“

— Не предупреждение, мадам. Не, не. Просто предварително, предпазно…

Вниманието на Тор обаче вече бе насочено другаде. С тракане на зъби и субвокални команди тя заповяда на очилата да преровят виртуалните нива по нишките на тема сигурност. Сензорите долавяха всяко трепване на зениците, предлагаха й различни факти и често предвиждаха избора й; непрекъснато проблясваха и се сменяха разноцветни указатели.

— Мога ли да взема нещата за рециклиране? — попита ъгловатият контейнер на стената и отворът му зейна като гладна уста. Сервѝторът изчака напразно няколко секунди, накрая забеляза, че вниманието й насочено другаде, и тихо продължи нататък.

— Няма причина за безпокойство — иронично промърмори Тор, докато пресяваше данните. Някой трябваше да забрани това клише от репертоара на всички ИИ устройства. Никой човек над трийсетте не можеше да чуе тази фраза, без да трепне. От всички лъжи, съпътстващи Ужасния ден, тази бе най-лошата.

Някои от предпочитаните софтуерни агенти на Тор вече докладваха от мрежата.

Копел — резюмиращата програма — се беше насочил към публичните, корпоративните и правителствените източници, излизащи с официални изявления. Повечето от тях повтаряха тревожното клише.

Социологическата програма Галъп пък пресяваше мненията. Хората явно не се връзваха на изявленията. По скалата до хиляда изразът „няма причини за безпокойство“ имаше рейтинг на доверие осемнайсет и продължаваше да спада. Стомахът на Тор се сви.

Бернщайн сновеше из форумите и събираше слухове и мълви. Както обикновено, те бяха твърде много, за да бъдат пресети от човек или от персонален ИИ. Само че този път основният поток задръстваше дори сложните филтри на Обществото на скептиците. „Медиякорп“ също не беше в по-добро положение — статутът на Тор като член на журналистическия екип й осигури само номер на опашката от изследователския отдел и обещание за отговор „след няколко минути“.

„Минути?“

Всичко започваше да намирисва на поток преднамерена дезинформация, отприщен точно навреме, за да заглуши истинските сведения. Гангстери, терористи и други такива бяха научили по трудния начин, че грижливо изработените планове могат да бъдат осуетени от някой мекушав последовател, измъчван от угризения за невинните косвени жертви. Много замисли се проваляха от някоя дребна риба, пуснала анонимен писък в последния момент. За да попречат на подобни неща, главните мозъци и водачи на кръгове вече рутинно пускаха порои фалшиви признания, докато операцията им беше в ход — задръстващ поток изкуствено генерирани съжаления, включващи целия спектър правдоподобни саботажи и предизвикани от човека катастрофи.

Тор се взираше в пороя предупреждения. Знаеше, че поне един от слуховете е истина. Но кой?

Защитата на Белтуей вече е пробита от заразени с пулмонела мачоисти самоубийци, които се насочват към Капитолия…

Коалиция на хуманистични култове реши да сложи край на всички глупости около така наречения „извънземен артефакт“ от дълбокия космос…

В опит да си върне традиционния авторитет американският президент се кани да национализира цивилната милиция в района на окръг Колумбия под претекст…

Изключително голям брой самолети играчки са били купени този месец в двата щата Каролина, което дава основания да се предполага, че се готви масирана атака като онази при инцидента в О’Хеър…

Открит е метод за превръщането на цепелините в летящи бомби…

Сред високопоставените лица, поканени във Вашингтон да видят Обекта на Ливингстън, има неколцина, които смятат да…

Понякога параноичната, чисто човешка невронна система може да реагира по-бързо от цифровите й подобия. Старомодната мозъчна кора на Тор се беше задействала цели пет секунди преди нейните ИИ Бернщайн и Колумбо да направят същата връзка.

Цепелини… летящи бомби…

Звучеше малко вероятно… най-вероятно спам за отвличане на вниманието.

„Да, но аз в момента съм в цепелин.“

Не беше просто осъзнаване. Думите образуваха съобщение. Със субвокални команди и тракане на зъби Тор го разпрати надлъж и нашир. Не само до групите на почитателите си, но и на няколкостотин мрежи за обща гражданска активност. Стегнатото й послание полетя през целия интернет, обръщайки се към всяка МОГА, която проявяваше интерес към слуха за цепелините.

„Предава Тор Повлов, разследващ репортер от «Медиякорп» (рейтинг на достоверност 752), от борда на пътнически цепелин «Духът на Хула Виста». Приближаваме отбранителната зона Белтуей във Вашингтон. Това може би ме поставя на подходящото място и време, за да разгледам един от слуховете.

Моля за масово съдействие. Пращайте информация!“

Дезинформацията, това проклятие с корени в дълбоката древност, беше осъвременена с ултрамодерни начини на лъгане. Мачоисти и други кучи синове можеха да пръснат спящи ИИ из милиони виртуални места, ИИ, програмирани да се активират в предварително уречено време и да задръстят всяка мрежа с автоматично генерирани „правдоподобни слухове“, представляващи случайни комбинации от думи и тон, заети от последните новини и съставени така, че със сигурност да събудят параноични страхове от някого.

Направете десет милиона мутации на подобно нещо (което не е проблем във виртуалното пространство) и ще намерите начин да стигнете до всекиго.

Гражданите можеха да отвърнат на удара и да се борят с лъжите чрез светлина. Сложни програми сравняваха разказите на свидетели от много източници, преценяваха достоверността им и предлагаха на хората средства за подсилване на Консенсусната реалност, като в същото време премахваха плявата. Това обаче отнемаше време. А при спешни ситуации времето е най-дефицитното нещо.

Публичните призиви действаха по-бързо. Да привлечеш вниманието към себе си. Да кажеш: „Вижте, ето ме тук, истински, достоверен и отговорен. Не съм ИИ, така че ме вземете на сериозно.“

Разбира се, за подобно нещо се искаше смелост, особено след Ужасния ден. Пред лицето на опасността древният човешки инстинкт крещеше: „Скрий се! Не привличай внимание към себе си!“

Тор отдели не повече от две секунди на този естествен импулс, след което нададе рев на всички нива. Свали ограниченията и потвърди резервацията и физическото си присъствие на борда на цепелина, като добави биометрични стойности в реално време и картини от десетина камери.

— Тук съм — задъхано промърмори тя към всеки гражданин, чийто ИИ бе настроен на тази вълна. — Искам подкрепа и информация. Кажете ми какво да правя.

Обръщането към умната тълпа беше сложна работа. Възможно бе хората вече да са объркани от пороя слухове. Броят на отговорите можеше да не достигне критична маса и в този случай ще получиш единствено брътвежите на критици, зевзеци и празнодумци, които могат повече да навредят, отколкото да свършат някаква работа. Сбирщина — или блогщина — под необходимата численост водеше до колективно падане на КИ вместо до повишаването му с включването на всеки следващ доброволец. А най-важното бе, че трябваше да привлечеш основна група — семенна клетка — от включени в мрежата всезнайковци, конструктивни чешити и маниаци, въоръжени с най-новия софтуер, които да са достатъчно умни и схватливи, за да служат като предводници и да координират умната тълпа, без да я доминират. Да осигуряват фокус, без да стъпкват изобретателността на груповия ум.

— Разпознаваме ви, Тор Повлов — прозвуча тих глас в приемника във вътрешното й ухо. Пряката звукова индукция правеше подслушването по-трудно дори ако някой насочеше параболична антена право към нея.

— Можете ли да ни помогнете да проверим един от слуховете? Такъв, който може да се окаже сигнал за аларма?

Общият глас на тълпата звучеше силно и авторитетно. Личният интерфейс на Тор откри добър рейтинг на доверие. Индексът отляво показваше 230 члена и продължаваше да расте — по принцип беше достатъчен, за да заглуши индивидуално его.

— Първо вие ми кажете — отвърна тя субвокално. Сензорите в яката на ризата й улавяха и най-малкото движение в гърлото, езика и ларинкса. Нямаше нужда да издава какъвто и да било звук. — Някой надушил ли е нещо необичайно за „Духът на Хула Виста“? Лично аз не чувам и не виждам нищо странно. Но някой от вас може да е в по-добра позиция да преслуша докладите на компанията или работните параметри на кораба.

Последва пауза. Последвана от извинителен тон.

— На публично ниво няма нищо необичайно. Уебтрафикът на компанията се е увеличил шесткратно през последните десет минути… но същото важи и за всички останали, от правителствените агенции до мрежите на учените любители. Колкото до цепелина, в който се намирате, проявяваме естествен интерес поради курса му. По график трябва да пристигне във Вашингтон горе-долу по същото време, по което пристига поредната вълна високопоставени делегати на конференцията за Артефакта.

Тор кимна и интерфейсът й предаде кимването й на груповия ум.

— А работните параметри?

— Можем да опитаме да се доберем до тях, като поискаме заповед за свободен достъп до информацията. Това обаче ще отнеме няколко минути. Така че може да се наложи да допълним ЗСИ с малко хакване и подкупи. Обичайните неща. Ще опитаме да намерим и изгледи към цепелина от земята.

— Оставете това на нас.

— Междувременно можете да проверите някои неща на място.

— Бъдете нашите ръце и уши, Тор.

Тя вече бе станала.

— Кажете ми къде да ида…

— Тръгнете към кърмата, покрай тоалетната.

— … но нека имаме консенсус, нали? — добави тя, докато вървеше. — Аз получавам изключително право върху интервютата. В случай, че това се окаже повече от…

— Точно до стаичката за екипажа има люк — прекъсна я гласът. — Нагласете очилата си за пълен достъп.

— Готово — каза тя. Чувстваше се малко неловко заради искането си за интервютата. Но в края на краищата нали беше професионалист. От „Медиякорп“ скоро щяха да се включат и да прегледат записите. А те очакваха професионалното й отношение към детайлите.

— Добре. А сега дайте увеличена картина на контролното табло. Към нас се включи един механик на цепелини, който е работил върху този кораб миналата седмица.

— Вижте, може би е по-добре просто да извикам някой от екипажа. Да се позова на ЗСИ и да го отворя законно…

— Няма време. Вече подадохме искане за имунитет при действия на гражданин според обстоятелствата. По силата на кризисните правила СУД.

СУД… След Ужасния ден.

— О, ясно. И ще понеса физическото наказание, ако искането се отхвърли…

— Изборът е ваш, Тор. Ако искате да участвате, натиснете бутоните на таблото в следния ред.

Пред Тор се появи виртуална клавиатура, закриваща истинската.

— Няма причини за безпокойство — промърмори тя.

— Какво?

— Нищо.

Ръката й сама посегна да въведе кода, сякаш я управляваха дистанционно.

Не се случи нищо.

— Лошо. Явно са сменили кода след като нашият експерт е работил по цепелина.

Гласът вече не звучеше така хладнокръвно. Стана по-индивидуален. Индикатор й показа, че някакъв член от групата с висок рейтинг на достоверност излиза с ново настоятелно предложение.

— Личи си, че кодът не е променен на случаен принцип. Обзалагам се, че все още е някой от стандартните кодове на компанията. Ето, опитайте това.

Нивото на съгласие трепна едва-едва, което означаваше, че тълпата се доверява на компетентния си член. Тор последва примера им и въведе новия код.

— Някакъв резултат с получаването на заповед по ЗСИ? — попита междувременно. — Казахте, че ще отнеме само минути. Може би е по-добре да почакаме…

Колебанието й бе отхвърлено с просто щрак, люкът се плъзна настрани и се видя тясна, подобна на тръба стълба.

— Нагоре. — В гласа на тълпата нямаше и капка колебание. Петстотин и дванайсет съграждани искаха от нея да го направи. Петстотин и шестнайсет…

Тор преглътна. И се подчини.

Стълбата разкриваше истина, която бе скрита за повечето пътници, пътуващи в комфорта на добре обзаведената гондола. Физиката — и най-вече гравитацията — не се беше променила особено през столетието, отделящо първата ера на цепелините от настоящата. Дизайнерите все още трябваше да се борят за лекота навсякъде, където могат да я постигнат.

Тор се изкачи на товарната палуба по тънките скоби и вместо обичайните стени и прегради видя подобна на паяжина мрежа. Краката й оставяха следи в пенестия под, който изглеждаше повече въздух, отколкото твърдо вещество. Купчините багаж (претеглен внимателно в Нашвил) приличаха на чудовищни яйца, слепени с полутвърда пяна. Почти не се виждаше метал. Нямаше дори подпори от алуминий или титан.

— Към багажа ли да гледам? — попита тя, докато бъркаше в чантата си. — Имам омнискенер.

— Какъв модел? — поинтересува се гласът в ухото й, преди да се промени от внезапния консенсус и да продължи по-авторитетно. — Няма значение. Целият багаж е сканиран преди натоварването му. Едва ли може да има нещо качено тайно. Пък и някой от екипажа вероятно скоро ще направи проверка, тъй като нивото на заплаха се повишава. Изникна обаче нещо друго. Един слух сочи към възможна опасност по-нависоко. Залагаме на него.

— По-нависоко ли? — Тор се намръщи. — Там има само…

Гласът й замря, когато в очилата й се появи план на дирижабъла, на който бе отбелязана друга стълба на кърмата, този път от здрави влакна.

Към нея заблестяха жълти стрелки, за да насочат вниманието й.

— Най-сетне успяхме да получим частична информация от работните параметри на цепелина. И да, става нещо странно. Използват водата на борда, за да произведат повдигащ газ, при това с необичайно високо темпо.

— Това опасно ли е?

— Не би трябвало. Но може да успеем да научим повече, ако побързате.

Тор въздъхна и тръгна предпазливо по гъбестата повърхност. Все още не бе видяла човек от екипажа. Вероятно те също бяха заети да следят слуховете — други слухове, подбрани от фирмените процедури за определяне на приоритет. Пък и съвременните теглени с влекачи цепелини бяха почти напълно автоматизирани и не се нуждаеха от пилот, инженер или навигатор. Век по-рано екипажът на „Хинденбург“ се състоял от четирийсет офицери, стюарди и общи работници, чиято задача била да поддържат дирижабъла в работно състояние и да превозят същия брой пътници от Европа до САЩ.

Два пъти по-дългият „Дух“ побираше пет пъти повече хора, обслужвани само от дванайсет души персонал.

Долу пътниците сигурно се блъскаха за по-добър изглед към кратера Ленгли или може би към гробището Арлингтън, като в същото време се взираха напред към гордия стълб на възстановения монумент Вашингтон с връх от лунен камък. Или може би някои вече бяха надушили тревогата чрез собствените си мрежи? Дали семействата не започваха да се събират около аварийните изходи? Тор се запита дали да не направи същото.

Тази стълба беше различна. Тор имаше чувството, че е жива и реагира на краката й, като се свива… и я повдига нагоре с плавен, но внезапен тласък. Умна еластичност, осъзна тя. Идеално за професионалисти. Повечето хора обаче така и не можеха да свикнат с потръпващи стълби. Добрата новина бе, че с това темпо щяха да са й нужни само няколко реални крачки: трябваше просто да внимава да стъпва точно върху стъпалата.

Междувременно гласът в ухото й стана странно мелодичен. Последвалият рецитал явно беше от някой отделен член, когото останалите оценяваха по достойнство.

Тор хареса подаръка. Почти й се искаше да го е заслужила, както се изкачваше в такт…

… само че „люкът“ вече бе точно отпред — по-точно отгоре — и почти беше долепила лице в него. Туптящ ирис от полиорганични мембрани, почти като изкуствената кожа на цепелина. Близостта и отделените миризми накараха Тор да се разколебае.

— Спокойно. — Гласът отново беше напълно делови. Вероятно механикът на цепелина бе взел нещата в свои ръце.

— Ще ви трябва парола. Докоснете издутината в средата, за да задействате вниманието му, и кажете „канела“.

— Канела?

Беше само въпрос, но преградата реагира — разшири се с тих мляскащ звук. Нишковата стълба продължи програмираното си движение и понесе Тор нагоре.

На старите цепелини прикачената долу гондола беше отделена основно за двигателите и екипажа, а пътниците заемаха двете просторни палуби в основата на гигантското туловище на дирижабъла. „Духът на Хула Виста“ имаше подобно разположение, само че при него гондолата беше предимно декоративна. След като се беше изкачила над всички секции, отредени за хора и багаж, Тор продължи по туптящата стълба в повдигащите клетки. Всяка бе огромна и напълно самостоятелна, пълна с газ, много по-лек от въздуха.

Стотици прозрачни балони, цилиндрични и високи като секвои, се издигаха плътно един до друг от мрежестия под чак до заобления купол на дирижабъла. Тор можеше да се движи сред тях само по четири тесни пътеки, водещи към левия или десния борд, към носа или към кърмата. Стрелката в очилата й предлагаше ляв борд и пулсираше настоятелно. В огромното си мнозинство членовете на умната тълпа никога не бяха попадали на подобно място. Най-силното съвременно изкушение — любопитството — създаваше подобни групи по-често от всяка друга страст.

Докато вървеше в подсказаната посока, Тор не се сдържа и докосна високите клетки. Полимерните им повърхности потръпваха като грамадните мехури, които правеше навремето на рождените си дни. Изглеждаха толкова леки, така деликатни…

— Половината клетки са пълни с хелий — обясни гласът, който вече бе толкова индивидуален, че явно принадлежеше на конкретен човек — вероятно механика или на някой любител на дирижаблите. — Виждате ли онези мембрани с леко зеленикав оттенък? Те изолират по-големите водородни клетки.

Тор примигна.

— Водород? Това не е ли опасно?

Очилата й моментално предложиха изображения на „Хинденбург“ или LZ 129, най-големия и злополучен древен цепелин, чиято огнена гибел в Лейкхърст, Ню Джърси, беше белязала внезапния край на Първата ера на цепелините през май 1937 г. (Фактите се изписваха в долната част на картината заедно с връзки за допълнителна информация.) След като лумнали (как все още си оставаше спорно), пламъците погълнали огромния въздушен кораб от носа до гондолата и украсената със свастика опашка за малко повече от минута. И до ден-днешен журналистите завиждаха на новинарския екип, който се оказал на място в този момент с примитивните си камери, за да запише върху ацетатна лента едни от най-зашеметяващите и запомнящи се кадри на технологична катастрофа.

В наши дни коя бунтовническа или терористична група не би дала мило и драго, за да може да се похвали с такова бляскаво, грабващо вниманието постижение?

Гласът сякаш прочете мислите й.

— Водородът е много по-лек и летлив от хелия. Освен това е евтин и наличен. Използването му прави този вид превоз икономически изгоден. Макар че, разбира се, трябва да се вземат специални мерки…

В края на тесния коридор Тор видя скелето, което придаваше твърдата форма на кораба и го превръщаше в истински дирижабъл, а не в безформен балон. Гредата от въглеродни влакна, сплетени в дантела от триъгълници, минаваше в дъга от носа към кърмата. Недалеч от Тор тя се пресичаше под прав ъгъл с друга греда, която образуваше пояса в най-широката част на кораба.

Очилата усетиха интереса на Тор и й изсипаха куп статистически данни и чертежи. С дължината си от 245 м „Хинденбург“ бе само с 10 процента по-къс от „Титаник“. „Духът на Хула Виста“ беше два пъти по-дълъг, но пък скелетът и конструкцията му тежаха два пъти по-малко.

— Разбира се, има предпазни мерки — продължи гласът. — Вземете например формата на газовите клетки. Те са вертикални колони. Всяка повреда във въглеродна клетка предизвиква импулс, който отваря горната част и изхвърля съдържанието на клетката нагоре, далеч от пътниците, товара и екипажа. Цялата технология е минала обстойни тестове. Освен това клетките с хелий играят ролята на буфер, който отделя богатия на кислород въздух от водородните клетки. При пътническите кораби като този количеството хелий е два пъти по-голямо от водорода.

— И ако се наложи, могат да попълват количеството водород по пътя, нали? Като разлагат вода от баласта?

— Или дори от въздуха, с помощта на слънчева енергия. Точно така, данните показват необичайно високо ниво на производство на водород за запълването на няколко клетки на цепелина. Именно затова ви помолихме да се качите тук. Явно има някакво изтичане. Според един от сценариите водородът би трябвало да се натрупва тук, между клетките.

Тор извади омнискенера (приставка за телефон) от чантата си и започна да проверява. Естествено, химически сензори имаше навсякъде и непрекъснато ставаха все по-евтини и точни, точно каквито ги искаха потребителите — ако не за друго, то поне за успокоение.

— Не откривам голяма концентрация — каза тя. Не беше сигурна дали трябва да изпита облекчение или разочарование, когато установи, че нивото на водорода е съвсем малко по-високо от онова долу.

— Това отговаря на данните от бордовите монитори. Почти никакво натрупване на водород в каютите и коридорите. Явно изтича навън…

— Но… — започна Тор, представяше си огнени езици, изригващи към небето над гигантския дирижабъл.

— … със скорост, която не представлява опасност от запалване. Водородът се разсейва много бързо, Тор, а дирижабълът се движи и денят е ветровит. Както и да е, водородът не е опасен и токсичен, освен ако не се държи в затворено пространство.

Тор продължи да проверява — и продължи да върви по гъбестата пътека. Концентрацията на водород така и не се повиши дотолкова, че да предизвика съмнение, да не говорим за тревога. Умната тълпа нарочно беше поискала от нея да се качи тук — за да провери дали никой хитър саботьор не е бърникал бордовите детектори. След като независимата проверка потвърждаваше данните на компанията, някои от тълпата вече започваха да губят интерес. Общият брой на членовете започна да пада.

— Изтичането трябва да е навън — все така авторитетно продължи гласът на груповия ум. — Обърнахме се към учени аматьори с молба за доброволци, които да насочат уреди за спектрален анализ към маршрута на дирижабъла. Те ще измерят точно количествата, така че ще получим представа за скоростта на изтичането. Математически обаче е невъзможно количеството да представлява опасност. Влажността в района непосредствено под „Духът“ може да се покачи с един-два процента, нищо повече.

Тор стигна края на пътеката. Ръката й докосна друга обвивка — приличаше на жива кожа, която обгръщаше всичко, от газовите клетки и скелето до пътническите салони долу. Отблизо бе почти прозрачна и предлагаше главозамайваща гледка навън.

— Минахме Белтуей — каза тя. Беше малко изненадана, че бдителната охрана на Вашингтон бе пуснала цепелина да мине през стената от сензори и лъчи без никакво забавяне и подробни проверки. Отдолу и напред можеше да различи огромния влекач „Умберто Нобиле“, който теглеше въжето по Глеб Руод. Форт Майърс се издигаше отляво. Сянката на цепелина пробяга през огромна градина надгробни камъни — националното гробище Арлингтън.

— Властимащите понижиха достоверността на слуха — каза гласът в ухото й. — Професионалните закрилници на нацията се насочиха към по-правдоподобни заплахи… никоя от които не е определена като достатъчно вероятна, за да заслужава обявяване на тревога. Злонамерените цепелини дори не влизат в списъка на заплахите.

Тор тракна със зъби и насочи вниманието на очилата към журналистическите източници на „Медиякорп“, които вече (със закъснение) бяха достъпни за репортери от нейното ниво. Седем минути след повишаването на напрежението, породено от потока слухове, вече се формираше консенсус. Целта на спама не беше да се отвлече вниманието от терористична атака, бе заключила масмъдростта. Именно той беше атаката. При това не особено ефективна. Националната производителност бе спаднала само с едно на двайсет и три хиляди — твърде малка щета, за да си струва риска от съдебно преследване и наказание. Но пък и неохакерите рядко ги беше грижа за последствията.

Като стана дума за последствия, малката й шпионска експедиция вече си навличаше такива. Експертите по благоприличие на „Медиякорп“ например явно започваха да насочват вниманието си към последните събития. В очилата на Тор светна меморандум, който променяше утрешния график за първия й ден като служител във вашингтонския отдел. По време на обедната почивка — веднага след основното въвеждане — трябваше да се яви на курс по „Правилни преценки в непредвидени ситуации“.

— Ох, страхотно — изсумтя Тор и забеляза, че дирижабълната компания е запорирала петстотин долара от сметката й като глоба за „Непозволено влизане в райони с ограничен достъп“.

МОЛЯ, ОСТАНЕТЕ НА МЯСТО, ГОСПОЖИЦЕ ПОВЛОВ — светна приоритетно съобщение. — СЛЕД МАЛКО ПРИ ВАС ЩЕ ДОЙДЕ СЛУЖИТЕЛ, КОЙТО ЩЕ ВИ ПОМОГНЕ ДА СЕ ВЪРНЕТЕ НА МЯСТОТО СИ ЗА ПРЕДСТОЯЩОТО КАЦАНЕ.

— Направо превъзходно!

Напред, отвъд заоблената кожа на дирижабъла, видя ниската грамада на Пентагона, цялата настръхнала от ракети, лещи и антени. Анклавът си оставаше строго охранявана територия десет години след като Министерството на отбраната беше преместило централата си в „пазено в тайна място в Минесота“.

Скоро щяха да се появят закотвящите кули и доковете на националното летище „Рейгън-Клинтън“ и да отбележат края на трансконтиненталното й пътуване. И края на всичките й надежди за безупречно начало на новата й кариера в „Биг Тайм Медия“ въпреки серията интересни истории, от онази за центъра „Аткинс“ до речта на Хамиш Брукман на конференцията на боготворците.

Обърна се към груповия ум.

— Някой от вас да има да предложи някоя блестяща идея?

Тълпата обаче беше започнала да се разпръсква. Членовете се разбягваха като плъхове от потъващ кораб. Или по-точно като маймуни, бързащи да се нахвърлят върху поредното лъскаво нещо.

— Съжаляваме, Тор. Хората се разсеяха. Изключват се, за да гледат откриването на конференцията за Артефакта. Можете дори да видите лимузините, пристигащи при Изследователския център на Военноморските сили от другата страна на Потомак. Погледнете, когато цепелинът започне да завива към летището…

Проклети вятърничави аматьори! Досега Тор беше използвала доста успешно умните тълпи. Този път обаче се очертаваше провал. Никой от тях нямаше да плаща глоби или да бъде приет с неодобрение на новата си работа.

— Някои от нас още сме разтревожени — продължи гласът. — В слуха имаше нещо… не мога да кажа какво точно.

„Гласът“ започваше да звучи индивидуално и вече дори използваше първо лице единствено число. Сигурен знак, че останалите бяха малко. Въпреки това Тор почерпи известни сили от подкрепата. Все още имаше известно време преди пристигането на члена на екипажа.

— Да приемам ли, че все още има включени любители на цепелините?

— Съвсем малко. Само фанатиците.

— Добре, тогава да използваме експертизата на фанатиците. Помислете за изтичането, което обсъждахме преди малко. Приехме, че цепелинът произвежда водород, за да компенсира загубата му. Съгласна съм, това изглежда доста безобидно. Някой от учените аматьори успя ли да анализира въздуха по маршрута на „Дух“?

Последва пауза.

— Да, неколцина предоставиха резултатите си. Не откриват опасни количества водород в района на кораба, нито по дирята му. Изтеклият газ явно се разсейва бързо…

— Моля, разяснете. Не откриват опасни количества? Възможно ли е да не са открили никакви признаци на изтичане на водород?

Този път паузата се проточи няколко секунди повече. Внезапно броят на членовете престана да намалява. В периферната част на очилата си Тор видя, че числото отново пълзи нагоре, макар и бавно.

— Я, това е интересно — отбеляза консенсусният глас в ухото й. — Някои от аматьорите вече се присъединиха към нас. Твърдят, че не са забелязали изтичане. Няма никакъв допълнителен водород по пътя на цепелина. Откъде разбрахте?

— Не съм. Наречете го просто интуиция.

— Но при скоростта, с която корабът компенсира водорода…

— Трябва да има някакво изтичане, да — довърши мисълта Тор. — Само че не в товарното отделение или в коридорите. Щяхме да го засечем. Липсващият водород обаче все трябва да отиде някъде.

Намръщи се. Видя някаква движеща се сянка зад гората от високи цилиндрични клетки. Някой идваше. Човек от екипажа, който да я върне любезно, но твърдо и настоятелно на мястото й. Фигурата непрекъснато менеше формата си от кривината на прозрачните полимерни тръби, леко розови от водорода и зеленикави от хелия.

Тор примигна. Устата й изведнъж пресъхна дотолкова, че не можеше да говори на глас, а само субвокално.

— Добре… в такъв случай… помолете аматьорите да направят спектрален анализ по трасето на цепелина. Само че този път… да търсят хелий.

Пред очите й се разрази буря от данни от инструментите на учените аматьори, контролирани чрез компютри от задни дворове и обсерватории по покривите из цялата страна. Много от тях можеха да се насочат бързо към всеки участък от небето: днес любителите разполагаха с оборудване, за което предишните поколения първокласни специалисти не биха могли и да мечтаят. Появиха се пунктирани линии. Всяка посочваше ъгъла на наблюдение на някой доморасъл астроном, еколог или метеоролог, насочващ ръчно изработен или сглобен инструмент към величественото, подобно на пура тяло на „Духът на Хула Виста“…

… който беше преминал над Арлингтън и Пентагон Сити по последния завой към пристанището за цепелини, обслужващо Вашингтон.

— Да, Тор. Има хелий.

— При това доста.

— Дирята продължава най-малко сто километра зад цепелина. Останал е незабелязан, тъй като хелият е инертен и абсолютно безопасен. На никого не му е хрумнало да се оглежда за него.

Гласът беше недоволен. И с много по-малко индивидуалност. При внезапно скочилия брой членове резултатите и резюметата сигурно се сипеха като порой.

— Подозренията ви изглеждат основателни.

— Екстраполирането на загубата на хелий назад във времето показва, че повече от половината хелий трябва вече да е изтекъл…

— … и е бил заместен от друг газ в зелените клетки — довърши Тор и кимна. — Мисля, че открихме липсващия водород.

За да подчертае думите си, посегна към една от близките зелени клетки. „Безопасните“, които трябваше да защитят живота и собствеността и да направят катастрофата невъзможна.

Вече всичко намираше обяснение. Умните полимери можеха да се програмират до ниво пропускателна способност: именно тази технология беше понижила драстично цената на обезсоляване на морската вода и бе довела до Водните войни. Но всяка технология може да се използва по множество начини. Ако си достатъчно умен и хитър, можеш да включиш инструкция, която при докосване на две газови клетки да нареди на едната да прехвърли съдържанието си в другата. Да създаде верига. Да изхвърли хелия във въздуха. Да прехвърля газ от водородните клетки в съседните с хелий и да запази налягането, без никой да забележи. След това да задейства автоматичните системи за разлагане на водата и за „попълване“ на водорода в основните клетки. Така компанията би решила, че причината е в слабо изтичане. И процедурата продължаваше…

… докато в зелените клетки не се натрупа достатъчно водород, за да превърне цепелина в летяща бомба.

— Процесът вече би трябвало да е почти завършил — каза тя. Взираше се напред към огромното пристанище, където вече се виждаха десетки дирижабли, някои многократно по-големи от пътническия лайнер. Летящи кранове вдигаха товарни контейнери от доковете на Потомак и ги товареха в цепелините за пътуването им през континента. Измамно грациозен, завладяващ танц, който задвижваше икономиката на страната.

Пътническият терминал — приличаше на джудже в сравнение с гигантите наоколо — сякаш примамваше с обещание за безопасност.

Индикаторите показваха, че до края на полета остават десет минути.

— Пуснахме спешен сигнал, Тор — увери я гласът в ухото й. — По всички канали. До всяка агенция.

Бърза справка показа, че груповият ум наистина прави всичко по силите си. Крещеше на всички официални служби, от Министерството на отбраната до Вътрешна сигурност. Отделни членове се обръщаха към приятели и познати, броят на участващите в тълпата достигна петцифрено число и продължи да расте. С това темпо професионалистите със сигурност щяха да им обърнат внимание. Всеки момент.

— Твърде бавно — рече тя, гледаше числата със свито сърце. Всяка секунда в опити да се предизвика реакцията на Кастата на закрилниците уведомяваше авторите на този заговор, че нещата се размирисват. Че планът им е разкрит. И че трябва да ускорят операцията.

Мислите й се насочиха към заговорниците.

— Какво ли се надяват да постигнат?

— Мислим по въпроса, Тор. Избраното време предполага, че целта им е да осуетят конференцията за Артефакта. Делегатите в Изследователския център на Военноморските сили в момента са на коктейл на брега и имат чудесен изход към пристанището за цепелини от другата страна на реката. Разбира се, има вероятност извършителите да искат не само да се изфукат, но и да убият триста пътници. Проверяваме дали някой не е бърникал във влекача. Възможно е да се опитат да го отклонят от курса и да го сблъскат с някой голям товарен цепелин преди детонацията. Подобна експлозия може да разтърси Капитолия и да затвори пристанището за месеци.

Това бе един от проблемите на умната тълпа. Плюсовете, които се получаваха от умножения разум, я правеха и безстрастна. Безчувствена. Отделните членове със сигурност изпитваха мъка и загриженост за Тор. Тя можеше дори да прочете съобщенията им, ако имаше време за подобни неща.

Прагматичната помощ обаче беше за предпочитане. Тор остана на нивото на груповия ум.

— Един (анонимен) член (провокатор?) предложи шантав план, според който на пристанището цепелинът ще бъде уловен от летящ кран. След това кранът ще запрати „Дух“ през реката, за да експлодира точно върху изследователския център! На теория е възможно да изпепели…

— Достатъчно! — намеси се Тор. Беше минала почти минута от откриването на опасността и подаването на сигнала. До този момент никой не беше предложил практично решение. — Не забравяйте, че съм на цепелина. Трябва да направим нещо.

— Да — незабавно отвърна гласът, без обичайното колебание. — Има достатъчно основания да се поиска полицейска намеса. Особено предвид рейтинга ви. Можем да действаме, като вие изпълнявате главната роля. Ето ги и работните предложения:

Списъкът предложения сякаш нямаше край. Сортиран от алгоритми за оценяване на приемливост, спешност и вероятен успешен изход. Индивидите и подгрупите в умната тълпа се разделиха, за да преследват с трескава настойчивост различните възможности. Очилата на Тор проблясваха и сякаш всеки момент щяха да се преговарят.

— Ох, по дяволите — измърмори тя и ги свали.

Озова се в истинския свят — онзи без филтрите. Въпреки цялата оскъдност на допълнителна информация и детайли той имаше една специална особеност.

„Това е светът, в който ще умра.

Освен ако не направя нещо колкото се може по-бързо.“

Точно тогава дойде човекът от екипажа. Заобиколи последната висока газова клетка и се озова право пред нея — истински и плътен, а не смътната авторитетна фигура, огъвана и разтегляна от прозрачните полимерни мембрани. Оказа се дребен мъж на средна възраст, явно изплашен от онова, което бяха започнали да му казват собствените му очила. Намерението му да арестува или задържи Тор се беше изпарило преди последния завой. Тя прочете това по лицето му толкова ясно, сякаш следеше жизнените му показатели.

На фирмената табелка на гърдите му пишеше УОРЪН.

— С ка… с какво мога да ви помогна? — нервно прошепна той.

Макар че беше нает заради ниското си тегло и умението да общува, човекът несъмнено имаше известен кураж. Вече знаеше какво изпълва много от стройните зеленикави мембрани около тях. И не беше нужно да е гений, за да си даде сметка, че работодателят му едва ли ще се притече на помощ през малкото време, което им остава.

— С инструменти! — отвърна Тор и протегна решително ръка.

Уорън бръкна в чантата на кръста си. Минаха безценни секунди, докато отваряше малката кутия за инструменти. Тор откри един, който изглеждаше обещаващ — виброрезец.

— На вашите биометрични данни ли е настроен?

Уорън кимна. Пътниците нямаха право да качват на борда нищо, което би могло да се превърне в оръжие. Виброрезецът щеше да реагира единствено на неговото докосване и на ничие друго. Необходими бяха не само отпечатъците от пръстите, но и физиологически следи, отразяващи собствената му воля.

— В такъв случай вие ще трябва да режете.

— Да р-режа…?

Тор бързо обясни:

— Трябва да проветрим кораба. Да изхвърлим газа нагоре. Това ще се случи с главната клетка, ако бъде разрязана някъде по дължината, нали? Автоматично?

Несигурно кимане. Тор виждаше, че Уорън получава съвети онлайн, най-вероятно от компанията. А може би и от същата умна тълпа, която бе създала тя. Силно се изкушаваше да сложи собствените си очила и да се свърже отново. Но успя да се сдържи. В момента кибиците щяха само да я забавят.

— Може и да проработи… — с уплашен шепот рече служителят. — Но извършителите ще разберат веднага щом започнем…

— Те вече разбират! — Тор се помъчи да не крещи. — Разполагаме само със секунди.

Отново кимане. Този път малко по-решително, макар Уорън да трепереше толкова силно, че Тор трябваше да му помогне да извади резеца от калъфа и да го натика в ръката му.

— Трябва да срежем някоя от хелиевите тръби, за да стигнем до водородната — каза той и натисна копчето с биометричен сензор. В отговор на докосването в края на инструмента заблещука ръб от акустични вълни, по-остър и от стомана. Чу се едва доловим звук.

Тор преглътна с мъка. Блещукането напомняше на пламъка на горелка.

— Изберете си някоя.

Нямаше начин да определят коя от зеленикавите клетки е напълнена с газ и какво ще се случи, когато резецът помогне за сливането на газа от съседните клетки. Може би единственото, което щяха да постигнат, бе преждевременна детонация. Но дори това си имаше своите преимущества, ако осуетеше графика на атентаторите.

Един урок, който научаваш рано в наши дни — вече просто няма смисъл да разчиташ на кастата безупречни професионални закрилници за абсолютната си безопасност. На полицията и военните, на бюрократите и разузнавателните служби. Независимо колко добри и опитни са, независимо от огромните им бюджети за оборудване, те винаги могат да бъдат преодолени или заобиколени по някакъв хитроумен начин. Грешките се правят от човешки същества. И когато това се случи, обществото трябва да разчита на втората линия на отбрана.

На нас.

Тор знаеше, че това означава, че всеки гражданин по всяко време може да се окаже в ролята на войник, бранител на цивилизацията. Точно по начина, по който гражданите бяха обърнали така драстично нещата на Единайсети септември и в Ужасния ден.

С други думи — като пушечно месо.

— Тази — избра Уорън и тръгна към най-близката зеленикава клетка.

Макар да бе махнала очилата си, Тор продължаваше да е свързана. Гласът на умната тълпа имаше достъп до слушалката в ухото й.

— Тор — каза груповият ум. — Получаваме картина от очилата на Уорън. Слушате ли? Има и трета възможност освен хелия и водорода. Някои клетки може да са заредени с…

Тя тракна два пъти с левия си кучешки зъб и прекъсна връзката, за да може да следи омнискенера. Пое дълбоко дъх, без да откъсва поглед от индикатора, докато Уорън направи плавно разсичащо движение с резеца.

Зеленикавата обвивка се отвори като по шев. Ръбовете се разделиха и невидимият газ, осезаемо по-хладен, лъхна към тях.

ХЕЛИЙ — изписа екранът. Тор въздъхна с облекчение.

— Не е отровно.

Уорън кимна.

— Само че не е и кислород. Можем да се задушим. — Той дръпна глава настрани от прохладния вятър и напълни дробовете си с чист въздух. Въпреки това изрече следващите думи с тънък писклив глас. — Трябва да побързаме.

Промъкна се през отвора и забърза към другата страна на зелената клетка, където тя докосваше една от огромните колони с водород.

Замахна рязко.

В отговор автоматично зареваха сирени. (Или след няколко престъпно пропилени минути компанията беше избрала точно този момент, за да признае най-сетне неизбежното?) Загърмя настоятелен глас, нареждащ на пътниците да отидат — спокойно и внимателно — към аварийните изходи.

В същия миг огромната водородна клетка се загърчи като гигантско черво, получило внезапен спазъм. Цялата розова тръба, по-голяма от „Боинг 747“, се сви — започна от долната част и продължи към появилия се отвор на самия й връх, подобно на паста за зъби, изхвърляйки съдържанието си нагоре.

Ударната вълна запрати Уорън назад през зелената тръба. Тор успя да го сграбчи за яката и го измъкна на пътеката. Нямаше нищо хубаво във „въздуха“, който беше поела. Пред очите й затанцуваха петна. Дребният мъж беше в още по-лоша форма и се мъчеше да си поеме дъх.

Тор успя по някакъв начин да го завлече на десетина метра по пътеката: едва се измъкнаха от смъкващите се гънки на изпуснатата клетка. Накрая се озоваха на място, където се дишаше по-сносно. „Успяхме ли да променим нещата?“ — трескаво се запита тя.

Инстинктивно си сложи очилата. Трябваха й няколко мига, за да се ориентира в информационната буря.

Една картина показваше пламъци, бълващи от дупка в горната част на великолепния кораб. Друга показваше как носът на цепелина започва да се накланя стръмно надолу, докато влекачът дърпаше с все сили въжето, за да приземи летящото чудовище. „Духът на Хула Виста“ се съпротивляваше като жребец, дърпаше се и се опитваше да набере височина.

За момент Тор се сви от страх. „Господи, какво направихме?“

Внезапно й хрумна нещо. С Уорън бяха направили всичко това, разчитайки изцяло на информация, която беше дошла отвън. От груповия ум на любители на цепелини и учени аматьори, които твърдяха, че голямото количество допълнителен водород трябва да отиде някъде и трябва да е съхранено в някои от хелиевите клетки.

Но онази хелиева клетка, която разряза Уорън, се бе оказала съвсем наред.

И сега, насред целия хаос, тя започна да си задава въпроси. Каква беше тази умна тълпа? Възможно ли бе групата да е лице на хитри заговорници, които използваха нея за свършването на мръсната работа? Като й подхвърлят невярна информация, за да постигнат точно този резултат?

Съмнението премина през ума й за секунда. И изчезна. Умната тълпа беше отворена и достъпна. Ако нещо в нея намирисваше, вече щеше да се е образувала друга тълпа, която да нададе вой до небето и да изобличи лъжите. Както и да е, ако хелиевите клетки си бяха наред, най-лошото, което можеха да направят с Уорън, бе да предизвикат раздрусващо, но безопасно кацане на цепелина върху влекача му.

Което си беше новина. Но не особено вълнуваща. И тази мисъл само засили решимостта й.

Тор рязко изправи служителя и го забута нагоре към кърмата по вече наклонената пътека.

— Бързо! — Нейният глас също беше станал писклив от хелия. — Трябва да направим още нещо!

Уорън направи смел опит да се подчини, но на Тор й се наложи да го поддържа, тъй като пътеката постепенно ставаше все по-стръмна. Когато той се приготви да разреже друга зелена клетка близо до кърмата, Тор го задържа за лакътя.

Преди Уорън да нанесе удара си, Тор видя през очилата си как по широката горна част на цепелина зейнаха още три дупки и забълваха облаци газ, които се понесоха на вълни нагоре — прозрачни, но силно пречупващи слънчевите лъчи.

Нима компанията най-сетне се беше размърдала? Или атентаторите бяха направили своя ход? Или първото изхвърляне беше задействало някакво компенсиращо освобождаване на газ от автоматични клапи?

Гласът в ухото й явно си задаваше същите въпроси:

— Освободеното количество е твърде малко, за да се избегне най-лошият сценарий. Но може би ще е достатъчно за ограничаване на трагедията и осуетяване на плановете им. Зависи от една доста мрачна възможност, за която никой не се сети. Ами ако вместо водород някои от хелиевите клетки са били напълнени с КИСЛОРОД? Направихме опити с подобен полимер с програмирана пропускателна способност и установихме, че процесът за попълване на горивото може да е бил задействан именно с тази цел. В такъв случай комбинацията под налягане…

Кислород?

— Стой! — извика Тор точно когато Уорън заби острието в зелената клетка и направи дълъг разрез.

Тази вълна газ не беше прохладна като хелия. За сметка на това миришеше страхотно. Едно леко вдишване изпълни Тор с неочаквана и подозрителна еуфория.

„Опа!“

В същия миг очилата й предложиха картина от птичи поглед: как новите облаци изхвърлен водород докоснаха умиращите пламъци над измъчения „Дух на Хула Виста“.

Подобно на недълговечни слънца, пречупващите светлината мехури се запалиха един след друг. Гърмежи разтърсиха дирижабъла от носа до кърмата и Тор и Уорън паднаха.

„Това ли е?“ Нейният личен и специален Край на света? Странно, но най-ясното нещо, което изпитваше, бе професионална завист. Някой там долу щеше да направи наистина запомнящи се исторически снимки. Може би от класата на онези от катастрофата с „Хинденбург“.

Това бе критичният момент. Планът на заговорниците се проваляше и те трябваше да действат. И то бързо, с добре премерена верижна експлозия вътре в огромното туловище на цепелина…

Докато дивото подмятане накара Тор да гледа на нещата фаталистично, целият този ободрителен кислород като че ли имаше обратен ефект върху Уорън, който скочи, пъхна се в разреза и се втурна през зелената клетка, за да атакува гигантската водородна колона зад нея, без да обръща внимание на умната тълпа, която му викаше да спре.

Тор се опита да се включи в призивите, но откри, че гърлото й не функционира.

„Ама че репортер“ — помисли си тя; намираше иронична утеха в едно-единствено нещо — че очилата й продължават да предават в Мрежата.

Картина на живо, заснета от отчаян герой против собствената му воля.

Уорън изглеждаше замаян от кислорода и адреналина, но не дотолкова опиянен, че да не осъзнава какви ще са последствията. Намръщи се със смесица от страх и екзалтация, докато замахваше с резеца към полимерната мембрана — тънката преграда, разделяща двата газа, които бяха прочути с желанието си да се съчетаят.

Сетивата се възстановяваха едно по едно, подобно на парчета от счупена ваза.

Отначало имаше само някакви мъгливи образи. Кошмарни представи, че те преследват или преследваш нещо опасно сред пейзаж от горящо стъкло. Поне така умът й изобразяваше натрупалата се на купчини агония. Съжаление. Физическа болка. Провал. Още болка. Срам. И още агония.

Мътилката най-сетне започна да се прояснява, но идването в съзнание само влоши положението. Всичко беше черно, с изключение на отделни алени проблясъци. И те явно изригваха направо от болката — спорадична реакция на измъчена нервна система.

Ушите й също като че ли бяха безполезни. Нямаше истински звук освен някакво тихо досадно бръмчене, което упорито отказваше да затихне.

Като че ли само една връзка с външния свят все още работеше.

Гласът. Спомни си, че тормозеше сънищата й. Досада, на която не можеше да отвърне и която упорито не искаше да се махне. Само че сега най-сетне успя да разбере думите.

— Тор? Будна ли сте? Не получаваме сигнал от очилата ви. Има обаче връзка чрез импланта в зъбите ви. Можете ли да подадете сигнал?

След кратка пауза съобщението се повтори.

И после отново.

Значи беше автоматично. Явно беше прекарала дълго време в безсъзнание.

— Тор? Будна ли сте? Не получаваме сигнал от очилата ви. Има обаче връзка чрез импланта в зъбите ви. Можете ли да подадете сигнал?

Изкушението да не реагира беше почти неустоимо. Всяка заповед към мускулите да се раздвижат само засилваше стържещата, изгаряща болка. Явно урокът, който учеше в момента, бе пасивност. Трябваше просто да лежи или да страда още повече. Да лежи и да чака. Може би смъртта.

Освен това не беше сигурна, че груповият ум все още й харесва.

— Тор? Будна ли сте? Не получаваме сигнал от очилата ви. Има обаче връзка чрез импланта в зъбите ви. Можете ли да подадете сигнал?

От друга страна, пасивността като че ли имаше един основен недостатък. Тя осигуряваше съюзник на болката.

Отегчението. Още един начин за мъчение. Особено за нея.

Майната му на всичко.

С мъчително усилие успя да раздвижи челюстта си и доближи двата леви кучешки зъба достатъчно, за да тракне с тях, след това още два пъти. Записът продължи няколко секунди — достатъчно дълго, за да я накара да се уплаши, че опитът й не е успял. Връзката й беше отрязана, тя бе изолирана, сама в тъмното.

Явно участниците в групата се бяха разотишли, за да се заемат със своите си неща. Работа, семейство, гледане на новини. След около двайсет секунди обаче гласът се завърна, жив и развълнуван.

— Тор! Радваме се, че сте будна.

Умът й бе размътен от тъпата болка и отначало й бе трудно да се съсредоточи. Все пак успя да опише с единия зъб кръг върху другия. Това бе универсалният символен код за въпросителен знак.

Разбраха я.

— Тор, намирате се в животоподдържаща тръба. Спасителите ви откриха сред останките преди двайсет минути, но бе нужно известно време, докато ви измъкнат. След около три минути, най-много четири, ще ви качат на медицински хеликоптер. Ще съобщим на лекарите, че сте в съзнание. Вероятно ще вкарат комуникационен шунт, след като стигнете болницата.

Три бързи почуквания.

<Не>

Гласът стана мек и увещаващ.

— Хайде, Тор, бъдете добра и оставете професионалистите да си свършат работата. Кризата приключи и аматьорите трябва да се отдръпнем, нали така? Освен това ще получите най-добрите грижи. Вие сте герой! Осуетихте заговора на атентаторите и спасихте живота на двеста пътници. Само да чуете какво тръби „Медиякорп“ за своя „невероятен кореспондент от мястото на събитието“. Дори преместиха повишаването ви с няколко дни по-напред.

— Сега всички гледат към вас, Тор — завърши гласът без никаква следа от колебание. Но пък и несъмнено точно сега отделните членове на групата бяха единодушни.

Ирония — другата компенсация, открита от Пандора на дъното на прословутата кутия. Понякога иронията може да е по-утешителна и от надеждата.

Тор не беше в състояние да се изкиска, затова зъбът й се плъзна диагонално надолу и обратно нагоре.

Гласът като че ли я разбра и се съгласи.

— Да. Между другото, вероятно ще пожелаете да научите новините. Чукнете от вътрешната страна, ако искате подробности за състоянието ви. И отвън за резюме на събитията.

Тор чукна прочувствено по външната повърхност на долния си кучешки зъб.

— Дадено. Ето как стоят нещата. Оказва се, че част от замисъла е било да се предизвика зрелищна катастрофа с цепелини. Основната цел обаче е била отвличане на вниманието. Заговорниците са се надявали да сблъскат „Дух“ с товарен цепелин и да предизвикат огромна експлозия, като по този начин не само да затворят пристанището за месеци, но и да създадат смъртоносна огнена топка, която да привлече вниманието на службите за сигурност, насочвайки за известно време всички очи и сензори към нея и понижавайки бдителността другаде. След това смятали да атакуват Изследователския център на Военноморските сили със свръхлеки самолети. Подобно на инцидента в О’Хеър, но с някои гадни изменения. Все още не разполагаме с подробности. Някои от тях продължават да са засекретени. На пръв поглед обаче всичко изглежда доста зловещо. Както и да е, оказа се, че благодарение на усилията ни сме изхвърлили почти половината натрупани газове преждевременно и некоординирано. Няколко от най-големите клетки се изпразниха и създадоха празнини в облака. Затова когато врагът дръпна спусъка, нямаше една обща детонация. Само спорадични пламъци. Така скелетът на дирижабъла остана непокътнат и влекачът успя да го спусне на по-малко от сто метра над земята. Повечето спасителни тръби си свършиха работата. Почти всички пътници се отърваха живи и здрави, Тор. И пристанището за цепелини е непокътнато.

Опитът да си представи чутото изискваше известни усилия. Тор беше свикнала с толкова много модерни средства за визуализиране, че обикновените думи и въображение й се струваха груби и недодялани. Карикатурно изображение на огромния „Дух“ с горяща горна част, наклонен силно надолу, докато неустрашимият „Умберто Нобиле“ отчаяно го дърпа към относително безопасно място. И тънки тръби от активна пластмаса, които се заизвиваха надолу, осигурявайки път за бягство на семействата туристи и другите пътници.

Реалното събитие сигурно е било невероятна гледка.

Въпросите се заблъскаха в ума й. Какво е станало с останалите пътници?

Каква част са били ранени или убити?

Ами хората долу, на минаващата наблизо магистрала?

Имало ли е атака срещу конференцията за Артефакта?

Цял куп въпроси. Но докато докторите не инсталираха шунт, нямаше начин да изпраща нещо повече от ужасните почуквания с еднозначното да или не. Плюс няколко препинателни знаци. При нормални обстоятелства очилата и двата импланта в зъбите й позволяваха да преминава бързо през менюта или да пише на виртуален екран. Но сега не можеше нито да вижда, нито да подава субвокални съобщения.

Замисли се върху проблема. Информацията можеше да постъпва със скоростта на речта. А предаването й беше въпрос на тракане на два зъба.

Може би беше заради медикаментите, инжектирани от парамедиците, но Тор откри, че мисли все по-безпристрастно, сякаш разглеждаше положението си отстрани. Тази гледна точка й предложи решение — насочи я към един много по-стар начин на комуникиране.

Тя чукна бързо три пъти вътрешната страна на долния си кучешки зъб. След това по външната страна, но по-бавно. И отново три бързи почуквания отвътре.

— Какво беше това, Тор? Опитвате се да кажете нещо ли?

Тя изчака достатъчно време, след което повтори същата серия почуквания. Три бързи отвътре, три бавни отвън, три бързи отвътре. Наложи се да го направи няколко пъти, преди Гласът да се престраши да изкаже мнение.

— Тор, някои членове на групата и ИИ предполагат, че се опитвате да пратите съобщение със старата Морзова азбука. Три точки, три черти, три точки. SOS. Това е старият международен сигнал за тревога. Вярно ли е, Тор?

Тя бързо потвърди. Слава богу, че груповият ум бе разнороден. Събереш ли достатъчно голяма тълпа, можеш да си сигурен, че ще попаднеш на неколцина маниаци на тема стари технологии.

— Но ние вече знаем, че ви боли. Спасителите ви откриха. Не можете да постигнете нищо повече, като викате за помощ… освен ако…

Гласът отново замълча.

— Момент. Появи се една теория. Предположение. Днес много малко хора си правят труда да научат Морзовата азбука. Повечето обаче сме чували за нея. Особено онова съобщение, което използвахте. SOS. Три точки, три тирета, три точки. Непрекъснато се появява в старите филми. Това ли ни казвате, Тор? Искате ли да ви научим на Морзовата азбука?

Макар да не можеше да усети нищо отвън, дори клатенето на животоподдържащата кутия, докато я мъкнеха от димящите останки на дирижабъла, Тор бе залята от вълна на облекчение.

Да, чукна тя.

Категорично да.

— Добре. Слушайте внимателно. Започваме с буквата А…

Това поне й помогна да се разсее от тревогите и да се съсредоточи върху нещо без техническите патерици, на които разчитаха съвременните младежи. Мъчеше се да запомни простия код, който всяко умно хлапе беше научавало наизуст през онази първа ера на цепелини, телеграфи и кристални радиопредаватели и приемници, когато небето е било пусто, изпълнено единствено с невинни възможности. Когато най-умната тълпа е била маршируваща армия. Когато журналист е можел да гони новините, въоръжен единствено с бележник, фотоапарат със светкавица и интуицията си. Когато основната грижа на един гражданин е била да спечели достатъчно, за да сложи хляб на масата. Когато Кастата на професионалните закрилници се е състояла само от няколко патрулиращи ченгета.

В миналото, преди цял човешки живот, когато героите били високи и с квадратни челюсти както в художествените произведения, така и в реалността.

Времената се бяха променили. Сега съдбата можеше да почука всекиго по рамото, дори срамежливия и скромния. Теб, мен, съседа. И изведнъж всички започваха да зависят само от един човек. Който пък разчиташе на всички.

Тор се съсредоточи върху урока си. Долавяше смътно вибрациите на хеликоптера, който я отнасяше (да се надяваме) към място, където модерните чудотворци щяха да направят всичко по силите си, за да спасят — или възстановят — онова, което могат.

Професионалистите все още имаха своето приложение дори в набиращия сили Век на аматьорите. Благословено да е майсторството им. Може би с малко късмет и технологии Тор щеше дори да се върне към живота.

Точно сега обаче една мисъл я измъчваше най-силно. Отне й известно време да зададе въпроса, който не й даваше покой, тъй като трябваше да използва букви от края на азбуката. Но веднага щом стигнаха до тях, тя изписа съобщение, състоящо се от една-единствена дума.

<УОРЪН>

Очакваше отговора, който й дадоха съгражданите й.

Макар че водородната клетка се беше свила максимално, за да изхвърли по-голямата част от съдържанието си към небето, останал достатъчно газ и долу, в богатата на кислород среда, за да изпепели един дребен човек. Един доброволец. Герой, който не оставил след себе си нищо за погребване, а само микроскопична прах, пръсната из цялата столица.

„Късметлия“ — помисли си тя, изпълнена с малко завист за бързия му изход от всичко това и за неизбежната слава, която нямаше да доведе до никакви усложнения.

Естествено, Тор си даваше сметка какво означава тази завист. Беше готова да влезе в задължителната фаза на самосъжалението. Фаза, без която не може.

Но не задълго. Само докато инсталират шунта.

След това щеше да се върне на работа. Какво като лежи потопена в желе и диша през тръба? Подобни неща не могат да спрат един истински журналист. Мрежата беше пълна с истории и Тор имаше чувството, че ще я опознае много по-добре.

— И ние ще сме тук — увери я умната тълпа. — Ако не ние, то други като нас. Можете да разчитате на това, Тор. Разчитайте на нас. Всички го правим.