Битие

29.Неразбиране

След като най-сетне успееш да накараш извънземните да говорят, трудно можеш да ги заставиш да млъкнат.

— Поздравления! Като пътуваща в космоса раса, вие сте успели да преодолеете сериозни пречки. Малцина могат да се похвалят с такова постижение. Сега сте добре дошли да се присъедините към нас.

Дотук посланието бе доста ясно. Прокламацията предизвика фурор по целия свят.

По-незабелязан — макар все още да беше причина за какви ли не предположения — бе тежкият труд на Джералд и останалите от екипа за осъществяване на контакт, за да се стигне до ясното съобщение от Артефакта. Относителният дял полезна информация на фона на целия объркващ хаос, излизащ от овоидния кристал, бе все още отчайващо малък.

„Все едно да се опитваш да пийнеш вода от пожарникарски маркуч“ — помисли си Джералд. Само дето този маркуч пръскаше във всички посоки.

Предметът, който бе уловил в орбита с ласото си за събиране на боклук, сега бе окъпан в точно необходимите дължини на вълните за постигане на максимална енергийна ефективност и сиянието му омагьосваше зрителите. Сцените, изобразявани през блестящата му заоблена повърхност, сякаш се виеха и движеха със замайващо темпо, редувайки изпъстрени с облаци далечни хоризонти със загадъчни контури на градове, изникващи през разпръскващи се мъгли. От пустинни руини, потънали в движещи се пясъци, до зашеметяващи гледки към безбрежни океани, които се вълнуваха и блещукаха във всички цветове на дъгата. От простори с безкрайни редици кубични къщи без прозорци до огромни ледени полета, в които се отваряха мистериозни пукнатини, за да изхвърлят рояци черни паякообразни същества, които се пръсваха да събират странни сивкавозелени сфери…

Появяваха се и какви ли не извънземни, които се блъскаха като първите пъти. Сякаш драпаха напред, за да долепят длани, лапи или пипала до вътрешната повърхност на космическата бутилка с послание, да доближат очи, фасети и други сетивни органи, за да зяпат екипа по контакта.

Зад Джералд, от другата страна на стъклената карантинна бариера, стояха членовете на международната комисия, представяща всички държави, съсловия и важни интереси на Земята. Разбира се, присъстваха и всички други — безброй обикновени жители, които се бяха включили от училище и работа или следяха всяко движение, докато се преструваха, че си вършат работата. Икономическата продуктивност беше паднала главоломно, но май на никого не му пукаше.

„Една група зяпа навън, а друга още грамадна група зяпа навътре — помисли той. — И да се чудиш коя от тълпите е по-развълнуваната и по-обърканата.“ Всъщност от време на време все още му се случваше да изпита онова плашещо чувство, че той и другарите му някак са се оказали затворени в малкия симулиран свят, а обитателите на Артефакта са онези, които се взират с тесните си магически лещи в този зоопарк-терариум.

— Получаваме още оплаквания за деградиране на видеосигнала по мрежата — съобщи генерал Акана Хидеоши. — Хората не харесват контрастната, изчистена и преработена версия, която се предлага на публиката. Картината неизбежно ще породи какви ли не конспиративни теории, но въпреки това няма да споделяме всичко, което виждаме или научаваме.

И поклати нещастно глава.

— Е, не знам какво можем да направим по въпроса — отвърна д-р Емили Тан, експертът по интерфейс на екипа — Шефовете настояха за въвеждането на протоколи, които да филтрират потока данни. В края на краищата устройството може да се окаже някакъв вид троянски кон, нали? Начин извънземните да внедрят някакъв свой софтуерен вирус в мрежите ни. Или да препрограмират хората, които гледат внимателно. Подобен паразитен код може да бъде скрит в потока данни, да е вплетен в него чрез стеганография и да превърне една на пръв поглед безобидна картина във възможен източник на зараза. Компютрите в тази сграда са под карантина и наблюдение. Същото се отнася и за хората, осъществяващи пряк визуален контакт. Не можем да позволим публиката да получи достъп до нефилтрирани данни!

На Емили й плащаха да е подозрителна, макар че подобни предпазни мерки я правеха обект на параноични слухове, особено от страна на страстните почитатели на прозрачността. „Не че мога да ги обвинявам“ — помисли си Джералд.

Заедно с около милиард други той беше разочарован от Голямата сделка, когато тя не успя да постигне главната цел на Четвъртото, Петото и Шестото съсловие — пълна прозрачност. Чудесна сделка за край на секретността. Свят, в който политици, дзайбацу, гилдии, банди и свръхбогати брокери на власт да бъдат принудени да работят на светло. Макар да запазваха богатството си и законните си правомощия и преимущества, главните фигури на света трябваше поне да жертват привилегията си да мамят на тъмно. И най-вече всички трябваше открито да декларират имуществото си. Мощна идея, която за кратко запали въображението на масите…

… и след това беше отхвърлена, понеже всички най-горни касти обединиха сили срещу нея. А днес? Всички знаеха, че Голямата сделка е мимолетна мярка, която трябваше да спечели време или малко мир, та обещаваните техночудеса да възкресят оптимизма. И някои от тях се появиха! Само че всяко ново постижение допринасяше още за бъдещия шок и пораждаше все по-настоятелни призиви за масово отхвърляне. Всички социални модели, дори евтините двегодишни версии, които човек можеше да си свали безплатно от Мрежата, показваха краха на Голямата сделка след около половин десетилетие. Тоест, че този път само истината и прозрачността няма да са достатъчни.

Артефактът можеше да избере за появата си и по-подходящ момент. Всъщност почти всеки друг момент беше за предпочитане.

„Защо не е бил открит от някой по-ранен астронавт? — запита се Джералд. — Например през шеметните дни на програмата «Аполо». Или през богатите периоди в началото на този век, когато всички бяха спокойни и все още имаше предостатъчно ресурси, за да не се хванем за гушите?

Дори онези оптимисти, които очакват само добри неща след включването ни в някаква междузвездна общност — предлагаща единствено мъдрост и технологии, — знаят, че ще има разкол и болка. А междувременно онези, които вече разполагат с властта, ще извадят какви ли не доводи, за да убеждават всички, че подобна промяна е опасна.“

— Освен това има и други проблеми, свързани със сигурността — добави Емили. — Двамата с Тайгър разработихме някои теории за хаотичния начин, по който съществата от Артефакта общуват с нас. Става въпрос за така наречения Ефект на сбирщината.

Генадий Горосумов, ксенобиологът на екипа, откъсна поглед от холотръбата с моделите си — растящи симулации на всички различни видове извънземни, които се бяха появили досега в Артефакта; опитваше се да ги проучи, като подлагаше на вивисекция архетипни копия, основани единствено на външния вид — и бутна купчина скелетни останки към един поднос. Изградени изцяло от светлина, те бързо се събраха в модел на подобния на кентавър извънземен.

— Това вече е интересно. Как обясняваш цялото това тяхно бутане и блъскане? Сякаш нямат представа за ред или сътрудничество, още по-малко за редуване или вежливост! Дори когато се случи да се обединят в група, за да говорят разбираемо, това е само временно. Макар целият този очарователен хаос да ми напомня за родния ми град, не мога да кажа, че говори добре за тази галактическа цивилизация, към която сме поканени да се присъединим. А и не ни дава особена възможност да задаваме повече от един въпрос.

— Точно това може да е целта им — отвърна Емили.

И когато погледите на всички се насочиха към нея, кимна наляво.

— Нека Тайгър да обясни.

Джералд и останалите се обърнаха към края на заседателната маса, където триизмерен екран показваше лице, съчетаващо много от приятните черти на прекрасна жена с муцуната на котка, в това число меката кожа на ивици и малките остри зъби, които блестяха, когато се усмихваше. Усмивка, която те караше да се радваш, че изкуственото създание е на твоя страна. Или най-малкото, че е програмирано да емулира някой, който те харесва.

— Трябва да имаме предвид, че Ефектът на сбирщината може да е за заблуда — отбеляза виртуалният индивид. — Начин да ни накарат да продължаваме да говорим и да им предоставим куп информация за себе си, докато те не казват почти нищо в замяна.

Джералд беше попадал на тази теория и преди из тресавищата на безброй дискусионни групи.

— Тоест те са много по-сплотени, отколкото изглеждат? И го правят нарочно, за да ни объркат?

— Може пък да няма никакви те.

Каза го Хайхон Мин, който наскоро се бе присъединил към екипа в качеството си на нов представител на Велики Китай. Почти не се беше обаждал, откакто бе сменил приятеля на Джералд, бившия астронавт Ван Куанген. Но когато го правеше, при това от името на водещата сила на Земята, бе по-добре да се вслушват в думите му.

— Какво имате предвид?

Хайхон Мин свали очилата, с които поддържаше с началниците си в Пекин постоянна връзка, изолирана от основния видеоканал.

— Имам предвид, че цялото това бурно многообразие може да е смущаващо, но не е ли в същото време и не окуражаващо? В края на краищата какво ни плаши най-много в една голяма галактическа цивилизация? След като стане ясно, че никой няма да ни напада или избива, какво следва в списъка на големите тревоги?

Останалите членове на комисията се замислиха. Накрая Рамеш Триведи от Индуистката общност промърмори:

— Еднаквостта. Конформизмът. Изискването малките и слаби новаци като нас да спазват строги правила, подобаващи на дъното на установената йерархия. Настояването да променим традициите си, законите и начина си на живот, за да отговорим на някакъв древен модел, който не е наш. Това бихме намерили за почти толкова смазващо и ужасно, колкото и една открита инвазия — страх, потвърден от собствената ни история при контактите между различни култури тук, на Земята.

— Като по времето, когато европейците са настоявали азиатците да използват маси и столове ли? Ножове и вилици? Сапун и електричество? — иронично попита Емили. Рамеш обаче не се хвана на въдицата, а се усмихна и поклати глава.

— Знаете, че има много по-лоши наложени неща. Епизоди на културно доминиране, които са болезнени, жестоки, деморализиращи и ограничаващи. И в случая говорим за отношения между човешки племена! Дори добронамереният процес на присъединяване, при който независими страни влизат в ЗС или АС… те трябва да променят много от законите и обичаите си, за да се впишат в конфедерация, в чието създаване не са участвали. Дори този лек процес е унизителен. Колко по-лошо би било едно влизане в междузвездно общество, което ни принуждава да се адаптираме към цивилизация, съществуваща от милиони години? Това е ужасът, за който говори Хайхон Мин.

Джералд погледна китайския представител. Сигурен беше, че Рамеш не е уцелил точно десетката, но въпреки това Хайхон Мин запази загадъчно и безстрастно мълчание и остави Рамеш да продължи.

— Това е причината толкова много хора да намират блъсканицата и бъркотията сред съществата от Артефакта за… окуражаваща. Може би дори за симпатична. Тя намеква, че на никой индивид или група не е наложено строго еднообразие. Ще сме свободни да избираме най-различни начини на поведение, да общуваме с партньори и съперници и да запазим много от онова, което ценим от собственото си минало. И да, аз също се чувствам окуражен от всичко това.

Само че след тези думи Рамеш се намръщи.

— Но колегата от Народното министерство на науката не приема тази утеха така лесно, нали? А Емили е дори още по-подозрителна и кисела! Е, нека позная какво мислите. Смятате, че цялата тази мила блъсканица, бъркотия и ръгащи се с лакти извънземни е постановка? Че може да е изфабрикувана, за да ни подлъже?

Хейхон Мин кимна.

— Просто се опитвам да взема предвид всички възможности, доктор Триведи. Всички така наречени представители на десетки различни извънземни раси, които видяхме, може да са фалшификат. Най-обикновени кукли, които изчезват, преди да успеем да ги разгледаме достатъчно внимателно. Ами ако ефектът е търсен нарочно? Ако всички тези извънземни са измислени от едно същество с една-единствена цел? Не само да протакат и да отклоняват неудобни въпроси, но и да ни създадат впечатлението за пъстро, шумно, но мирно разнообразие? Именно онова, което би могло да ни размекне и да успокои мнозина от нас?

„Мнозина от нас… но не всички“ — помисли Джералд. Устата му почти се отвори да отбележи това — но само почти. Всичките му инстинкти крещяха, че извънземните наистина са отделни същества, много различни и доста буйни, със свои собствени намерения и цели, които евентуално си противоречат в контекста на компактната им вселена. „Но от друга страна… именно човешките ми инстинкти може да са нещото, което един свръхразвит извънземен ИИ бързо би могъл да се научи да манипулира.“ По същия начин, по който някой умел филмов екип може да спечели милиони почитатели и хипнотично да ги накара да вярват в измислените герои на последните минисериали, предлагащи пълно потапяне на зрителя в обстановката.

„Поне сме достатъчно развити, за да вземем предвид всички тези възможности. Ами ако на Земята в далечното минало са падали и други камъни? Как ли са омагьосвали прадедите ни?“

Очилата на Джералд следяха погледа му, разширяването и свиването на зениците, активността на темпоралните лобове и полусъзнателните му субвокални коментари. Всичко това, наред с разговора, захранваше постоянно търсене и предполагане какво би могло да представлява интерес за него, непрекъснато сортираше изборите така, че най-вероятните да се появят в периферното му зрение… като в същото време той можеше да се съсредоточи върху реалните хора и събития около себе си. Когато се изпълняваше правилно, асоциативното подпомагане на вниманието просто имитираше начина, по който и без това мислят творческите умове — правеше милиони връзки, като само единици от тях достигаха съзнателното ниво. Джералд не можеше да си позволи най-добрия ииуер за подобряване на интелекта… до този момент. Докато цената изведнъж престана да има значение.

Все още свикваше с новото оборудване. Едно ъгълче на очилата му светна в приоритетно жълто, за да му покаже, че пристига съобщение от важен човек с висок рейтинг на доверие. Някой от Съвещателното тяло… около осемдесет експерти, които бяха допуснати да наблюдават разискванията на комисията в реално време и да дават предложения.

Най-напред Джералд видя същината на предложението, сведена до една-единствена фраза — „много могат да бъдат един и обратното“. За по-малко от секунда обаче светлината се разшири, за да обясни по-подробно значението на фразата, и се включи глас, след като първо Акана, а след това и Генадий дадоха съгласието си:

— Разликата между „един“ и „много“ може да е неясна. Най-добрите модели на човешкото съзнание го изобразяват като смесица от интереси и подличности, които понякога са в конфликт помежду си, често се сливат, припокриват или се рекомбинират с невероятно гъвкава адаптивност. Здравият разум се разглежда като способност тези аморфни части да бъдат накарани да работят заедно, без да се допуска да стават сковани или твърде добре дефинирани. При хората това се постига най-добре чрез общуване с други умове (други хора). Без външното въздействие, без други мнения и становища субективният аз може да се изгуби в солипсизъм или самозаблуда. От опит знаем, че самотата или намаляването на сетивните дразнители могат да имат пагубно въздействие. Често се случва съзнанието на държаните дълго време в изолатор затворници да се раздели на ясно изразени личности — установени характери, които стават устойчиви и постоянни, със свои собствени гласове. Може би те правят това, за да имат някого, с когото да разговарят. А сега да екстраполираме. Представете си „личност“, която е живяла сама, изолирана като прокуден в продължение на много векове. Или дори епохи. И през цялото време не е имало друга личност, с която да общува. Просто се носи в космоса, без събития, с които да отброява времето или да прави разлика между реално и въображаемо. Възможно ли е вие или аз след подобна продължителна самота първо да си представим, а след това и да повярваме в отделните самоличности? В образи, които започват като плод на въображението, но постепенно започват да стават толкова пъстри, интересни и разнообразни, колкото можете да откриете в цял един свят или в общност от светове? Които общуват помежду си по начини, отразяващи разстройството и болката от дългата сурова изолация?

Емили ахна.

— Изобщо не бях помисляла за подобна възможност. Но това означава… искате да кажете, че Артефактът може да не измисля тези образи, за да ни заблуди. А защото е полудял!

— Всъщност идва ми наум друга дума. По-оптимистична и не така осъдителна, която може да обясни и Ефекта на сбирщината, хаотичната бъркотия на личности и образи. Вместо злонамереност или безумие, огромното разнообразие извънземни, което наблюдаваме, може да е израз просто на желанието на един самотен ум. Ум, който първоначално е бил проектиран като пратеник. Създаден, за да желае да установи контакт.

Джералд разбра накъде бие всичко това и се обади още преди съветникът да успее да каже очевидното.

— Смятате, че Артефактът е заспал. И че може би сънува. В такъв случай можем ли — и трябва ли — да се опитаме да го събудим?

Тайгър прекара всички различни теории в многоизмерна матрица, направи няколко оптимизиращи симулации и излезе с предложение.

— Предлагам да опитаме оперативно обуславяне.

Фразата звучеше познато на Джералд. Органичният му мозък заработи — вероятно бе нещо, което бе учил като първокурсник по биология. Но защо да си прави труда да си припомня чрез собствените си неврони? Дефинициите запълзяха под котешкото лице, съпроводени с примери. А, да. Б. Ф. Скинър и прочутите му гълъби. Използвал наградата и наказанието, за да наложи конкретно поведение, като в същото време елиминира другите. Всеки, занимавал се с обучение на кучета, знаеше основните моменти.

— Трябва да престанем да даваме информация и дори да спрем да захранваме Артефакта със светлина, освен когато съществата вътре не се укротят, не станат по-нормални и не започнат да говорят по разбираем начин с нас — каза Тайгър.

— Да ги принудим да се организират и да престанат да се държат като оставени без надзор деца. — Акана кимна одобрително. Явно идеята да се даде урок на извънземните й допадаше.

— А другите възможности? — попита Емили и посочи матрицата. — Една от теориите предполага, че Ефектът на сбирщината може да е преструвка. Появата на разнородна тълпа може да е игра на актьори. И че цялото това диво разнообразие е измислица на един ум. Нечестив, луд… или може би сънуващ?

— Е, във всеки случай този план изглежда най-добър — отвърна жената котка от триизмерния екран. — Той може да покаже, че подхождаме сериозно към въпроса. Че е време за съсредоточаване. Край на преструвките.

Джералд зяпна. Всички експерти твърдяха, че личности като Тайгър нямат истинско съзнание и разум, а само са програмирани да изглеждат разумни. Но кога разликата се беше превърнала в абсурдна и дори глупава?

Рамеш поклати глава.

— Те… то… Артефактът вече знае много за нас. Ако опитаме такъв подход, той може просто да реши, че блъфираме, и да заложи на това, че няма да издържим дълго. Особено предвид няколкото милиарда зрители и потенциалните облаги от един контакт. Исканията на обществеността и на политическите ни господари ще ограничат времетраенето на подобен вид експерименти. А това нещо има предостатъчно опит в чакането. — Той сви рамене. — Все пак това като че ли е най-добрата идея, с която разполагаме.

Когато се стигна до гласуване, Джералд вдигна ръка в знак на съгласие с предложението. Въпреки това една мисъл не го оставяше…

Оперативното обуславяне може да работи в двете посоки. Понякога онзи, който мисли, че обучава… може да е обучаваният.

30.Пътят навътре

Шунтът причини странен тип агония. Най-лошата, откакто експлозията на цепелина бе превърнала тялото й в изпечена черупка.

Дори самата дума беше някак болезнена, защото бе подвеждаща. Подобно на другите журналисти от новото поколение, Тор не харесваше кашавата неточност на по-ранните кореспонденти, склонността им към прекомерно опростяване и блудкави метафори. Та за да бъдем по-точни, „шунтът“, който поставяха докторите и техниците в мозъка й, не беше само тръба или жица. Състоеше се от над десет хиляди отделни пътища, които започваха като малки дупчици, пробити в черепа й. След това миниатюрни автомати прогаряха път навътре. Движеха се внимателно. Свеждаха до минимум пораженията на крехките аксони, дендрити и невронни струпвания, където сновяха калциеви йони и минаваха електрохимични импулси, участващи в огромната постоянна вълна на съставното човешко съзнание. Като заобикаляха доколкото е възможно всичко това, микроскопичните машини продължаваха навътре благодарение на гигантските астроцити и ги използваха като обемисти коридори: всеки малък пълзач теглеше след себе си тънка нишка, докато не достигнеше до крайната си цел — някой добре известен център на общуване, зрение или двигателен контрол.

Тор бе благодарна, че в човешкия мозък няма рецептори за болка. Поне така я уверяваха докторите с тънки гласчета, които преминаваха през остатъците от слуховата й система — онези части, които не бяха изгорени при експлозията. Всъщност пълзящите нанороботи не би трябвало да предизвикат абсолютно никакви явни реакции, докато си проправяха път към предварително зададените позиции в зрителния й център, малкия мозък, предния цингулат, левия темпорален лоб… и до куп други важни центрове, пръснати из сложно нагънатата мозъчна кора. Тоест докато не бяха готови да започнат истинската си работа — да тестват и проверяват, да установяват стари връзки и да създадат нови, които биха могли да й позволят да вижда отново, дори един вид да чува и да говори.

И може би… ако е рекла науката… дори да се движи, да ходи и…

По-добре обаче беше да не храни толкова много надежди. Затова Тор започна клинично да си представя ставащото в главата й. Въображението показваше машините като доброжелателна армия проникващи игли или микроскопични кърлежи, които неуморно пълзяха навътре, пробиваха си път през всички прегради на благоприличието, за да проникнат в санктума, който някога е бил абсолютно недосегаем. Или толкова недосегаем, колкото може да бъде каквото и да било в този модерен свят.

А после, след като достигаше целта си, всеки малък робот започваше да ръчка! Да мушка и бута върховете на отделни дендрити, понякога без никакъв резултат, понякога предизвиквайки моментални реакции — искра „светлина“… сърбеж в палеца на левия крак… миризма на печени кедрови ядки… внезапен копнеж отново да види Дафи, кучето от детството й.

Реакцията на Тор бе дезориентация и дори гадене; не след дълго усети топли обратни течения — несъмнено упойки, целящи да поддържат тялото й спокойно, а ума буден, а докторите започнаха да я разпитват за всяко възприятие и усещане.

Раздразнена от брътвежа им, тя за момент си помисли дали да не откаже да им съдейства. Този импулс обаче не продължи дълго. „Сякаш ще ми позволят да откажа.“ Пък и за да го направи, за да ги накара да млъкнат, трябваше да каже нещо, да изрази желанията си по някакъв разбираем начин, при това не с морзовата азбука. Дотогава щеше да бъде смятана за неспособна да се грижи за себе си, за подопечна на щата и на застрахователите на компанията й, лишена от каквито и да било права да ги накара да се разкарат!

Затова Тор започна да трака с кучешки и предни зъби, отговаряйки на прости въпроси — определяше „ляво“ и „дясно“, „горе“ и „долу“, когато започнаха да се появяват светли петънца, предизвикани от сондите, които стимулираха различни части от зрителния й център. И скоро нещата, които отначало бяха безформени петна, започнаха да се разделят на все по-малки пиксели, тънки лъчи или наклонени щрихи, които се пресичаха… докато някакъв компютър постепенно усвояваше шифъра на уникалния й начин на виждане.

„Чувала съм, че всеки бил различен. Вътрешните ни образи маркират същата реалност, която виждат и другите хора — същите улични светлини, билбордове и тъй нататък. Всеки твърди, че вижда една и съща среда. Всички наричаме небето «синьо». И въпреки това самото виждане, начинът, бил различен за всеки човек. Мозъците ни не са планирани логически. Те се развиват. И в този смисъл всеки от нас представлява отделен вид.“

Осъзна, че рецитира, сякаш се обръща към виртпубликата си! Съставя ясни изречения, макар че — засега — нямаше субвокален предавател, който да предаде думите й на света. Или дори в стаята. Явно, че навикът, този понякога скъп приятел, я вкарваше отново в ролята на репортер и разказвач. И въпреки че нямаше публика, която да я оцени, тя все пак изпитваше удоволствие и гордост, че оформя завършени изречения. Че описва случващото се. Така получаваше известно усещане за сила сред цялото това пълно безсилие.

„Част от мен оцеля непокътната. Може би по-добрата част.“

Не че оставаше напълно самотна. Наоколо бяха хората специалисти и компютърните съветници, наети от „Медиякорп“ да се грижат за тяхната суперзвезда. И за да не се почувства нито за миг изоставена в мрака, тук бе гласът и на тълпата — умната тълпа, която бе призовала на борда на „Духът на Хула Виста“. Непрекъснато беше до нея… макар отделните й членове да идваха и да си отиваха. Всеки път, когато болницата го позволяваше по време на честите почивки и часове за свиждане, този съставен глас неизменно се връщаше, за да й прави компания, да й чете или да я държи в течение със събитията.

„Какво бих направила, ако имах по-сериозно мозъчно увреждане?“ — запита се тя. Например нараняване, което изключва слуховите й възприятия? Гласовете в главата й я поддържаха нормална. Те бяха връзката с реалния свят.

И тъй, между отделните процедури, когато зъбът започваше да я боли от милион почуквания за „да“ и „не“, помагайки за идентифицирането на пръснатите сегменти от възстановяващия се мозък, тя получаваше и подробна информация за новините. Естествено, това включваше и всеобщия интерес към камъка от космоса — Обекта на Ливингстън. Имаше обаче и съобщения за трескавото издирване на саботьорите на цепелина. Онези, които бяха убили горкия Уорън и я бяха докарали до това състояние, затворена в животоподдържащ пашкул.

Преките й спомени от този епизод бяха малко мъгляви — травмите често не допускат ярки спомени за някое разтърсващо събитие. Спомняше си Уорън като серия отделни впечатления… наред с образи на катедрала с високи цветни колони, които се издуваха и туптяха застрашително. Несъмнено част от това бе само визуална реконструкция, основаваща се на неща, които са й били казани за собствените й доблестни действия.

Всъщност най-ранната ясна картина, придобила форма в зрителния й център — първата, съставена не от прости геометрични форми, — се разлюля и най-сетне се превърна в първа страница на „Гардиън“, виртвестника с най-висок рейтинг на „Медиякорп“. На нея се виждаше трептяща анимирана картина, показваща цепелина — ранен, със зейнала горяща горна част. Жестоко пострадал, но все още горд и стремящ се към небето. Под него се виждаха точици — явно пътниците, които се изсипваха от спасителните тръби и изчезваха на безопасни места.

„Е, не е толкова исторически драматично като документалния филм за «Хинденбург». Но въпреки това гледката си я бива.“

До кратката анимация имаше още нещо. Без очи, които да се движат физически, й бяха нужни известни усилия, за да насочи конуса на вниманието си към онова, което се намираше отдясно… и още няколко секунди съсредоточаване, преди изображението да се проясни. И най-неочаквано тя разпозна собственото си лице.

„Или по-скоро бившето ми лице. Никога вече няма да го видя в огледалото. Нито пък някой друг.“ Странно, но точно сега тези неща изобщо не й се струваха важни. Не и когато се сравняваха с нещо много по-просто.

Надписът под снимката се фокусира и си остана там, ясен като ден.

ГЕРОИНЯТА, КОЯТО СПАСИ СТОТИЦИ.

Изпълни я радост. За кратко.

„Мога да чета!“

Не всички пациенти, които си връщаха зрението по този начин, възстановяваха пълните си способности. Едно беше да се стимулират множество пиксели, които да образуват образи. И съвсем друго — те да бъдат свързани с някакъв смисъл. Това изискваше безкрайни способности и жизненоважни подумения, спотайващи се в множество пръснати части на мозъка. Изкуственото сплитане на цялата тази сложност все още бе далеч от възможностите на науката. За целта беше нужен по същество непокътнат мозък.

Оттук бе и зашеметяващата вълна на облекчение. Беше успяла да разпознае лице и да дешифрира букви — и то от първия опит! Тор бавно изтрака новината, за да сподели постижението с другите.

„Дори нищо друго да не се върне, ще мога да чета книги. И вероятно ще съм в състояние и да пиша.

Не съм мъртва. Мога да допринеса с работата си.

Все още струвам нещо.“

След това се залови отново за работа. Процесът дори започна донякъде да й харесва — вникваше в сложните подробности на собствената си нервна система, помагаше в изследването отвътре навън, за каквото предците й не бяха могли и да мечтаят, изучаваше елементите и подробностите на механизма, който почти всеки приема за даденост — най-сложната машина на света.

За нейна изненада това означаваше също и съживяване на спомени, които проблясваха внезапно. Искрата на една сонда събуди за момент ярък есенен ден, когато беше на шест години и се промъкваше зад брат си с пълен с вода балон, но шумоленето на пожълтелите листа на кудзу я издаде. Моментът я връхлетя с толкова ярки подробности, че й се стори абсолютно реален. Със сигурност много по-реален от това приглушено, притъпено от медикаментите съществуване. За минута-две почти й се струваше, че онова малко момиченце е истинската Тор, тоест Дороти Повлович. Може би беше достатъчно само да се съсредоточи върху подходящата радостна мисъл, за да се събуди напълно в онзи момент и да остави този кошмар…

… включи се друга сонда. Опитваше се да открие един от центровете за контролиране на мускулите, но вместо това отприщи тъжна емоция от съзряването й — несвързана с никакви факти, събития или образи, просто навъсена като облак, все така прясна. Мъката и съжалението продължиха около минута, след което сондата продължи нататък и откри целта си.

По-късно от някакво незнайно хранилище изскочи споменът за скъпа семейна реликва, която бе изгубила преди много време — и сега изведнъж се сети къде е. „Мога да кажа на мама. Ще намери ключодържателя. И ще ми прости, че го изгубих. Само че… изобщо няма да й пука. Не и когато дъщеря й е в такова състояние.“

Осъзна, че ако това продължи в същия дух, може би ще има и посетители. Не на изтерзаното й тяло, което не можеше да вижда и говори, а вътре, в ума, който продължаваше да съществува. Би трябвало да е възможно с помощта на виртуалното пространство да си създаде приятна стая и анимирана версия на самата себе си, която да може да говори, управлявана от превърнатите й в код мисли. Все още имаше семейство, брат, неколцина приятели. Дори Уесли можеше да дойде — макар че защо да го прави? Струваше й се малко вероятно, особено като се имаше предвид как се беше държал преди злополучния полет на цепелина.

Най-вероятно не. Въпреки това изрепетира някои от нещата, които би могла да каже — за да намали смущението му, да направи нещата по-лесни… или да излее разочарованието си с гневни думи, ако той така и не се появеше.

Мислеше си за подобни неща най-вече за да минава времето, докато траеше процесът по поставянето на шунта. Всичко бе толкова смайващо и досадно, толкова хипнотизиращо и болезнено, че за малко да не реагира, когато докторите я помолиха за внимание.

Качеството на звука се бе подобрило.

— Тор, мислим, че субвокалните ви пътища вече би трябвало да работят. Ще опитате ли да кажете нещо?

Тя се зачуди.

„Да кажа нещо? Какви ги говорите? Със зашита уста без устни, като гримаса на скелет… как да го направя?“

Разбира се, субвокалното подаване на информация беше стандарт едва ли не откакто се помнеше. Преструваш се, че се каниш да кажеш нещо. Сензорите в челюстта и гърлото проследяват нервните импулси и ги превръщат в думи чрез виртуалния свят, без да е необходим трудът нито на материалния ларинкс, нито на езика. Повечето потребители просто сумтяха тихо, а Тор не правеше дори това. Винаги обаче имаше физическото усещане за истинския език, за истинския говорен апарат, който почти започваше да произвежда истински звуци.

А сега, без обратната връзка на тези органи, трябваше да си представя и да се преструва достатъчно добре, за да накара същите нерви да…

Обзе я странно, блеещо усещане. То сякаш отекна в черепа й, по слуховите пътища, които асоциираше с ушите. След като се възстанови от изненадата, опита отново — и беше възнаградена с друг „звук“, който този път изглеждаше гърлен и нисък. „Записват усилията ми и ги връщат към мен… за да мога да «чувам» собствените си опити. И да започна да се поправям.“

След още няколко опита успя да запомни или да възстанови начина, по който изпраща сигнали. Командите, които преди формираха най-простите звуци. Недодялаността на резултата я смути и едва не я накара да престане. Инатът обаче надделя. „Мога да го направя!“

Малко по малко звуците ставаха по-ясни.

Накрая успя да скалъпи съобщение…

— З-з-здрасти…

Естествено, докторите изобщо не се поскъпиха на похвали и насърчения. А и тя самата изпитваше удовлетворение, че може да помогне, може да продължи напред. Да бъде отново важен член на екип. Всичко това — и мисълта, че вече няма да й се налага да използва морзовата азбука, почуквайки със зъби — й помогна да уталожи чувството, че я потупват покровителствено по главата, без да й се дава възможност да избира какво предстои.

„Скоро ще мога да общувам. Да заявя свободата си. Да бъда преценена за достатъчно компетентна, за да вземам решения. И може би — ако искам — да сложа край на всичко това.“

Хапеща мисъл, свадлива и неблагодарна предвид такъв медицински успех. Но въпреки това си беше нейна. А Тор имаше много малко други неща, които можеше да нарече свои. Освен мислите.

Както и да е, идеята не се задържа задълго. Защото Тор се втрещи от следващото, което опитаха.

Свързаха я директно с Облака.

31.Консенсусна реалност

Естествено, вината бе на поколението на Лейси.

В края на краищата те бяха онези, които измислиха „постоянното частично внимание“. Които се гордееха със способността си да скачат от една тема на друга, да се разтеглят и разширяват като обвивката на гелглобус. Или да се съсредоточат върху нещо тясно и конкретно като момента, който наричаме сега.

Никога досега обаче не й се беше налагало да разпъва мъката си върху толкова много жизненоважни теми, всяка от която изискваше пълното й внимание. Лейси знаеше, че за органичния човешки мозък има ограничения и че в крайна сметка ще се насочи към мисълта, която изглежда най-важна. Най-настоятелна. Към слона в стаята.

„Ужасна майка съм.“

Този основен факт бе ясен насред цялата лудница покрай проблемите в Швейцария и Африка, тук във Вашингтон и в космоса. Според моралните стандарти на всяко човешко същество тя трябваше просто да зареже всичко останало, за да участва в издирването на изчезналия си син.

Без значение, че това изобщо нямаше да помогне на Хакер. Без значение, че беше наела най-добрите професионалисти и бе обещала достатъчно големи награди, за да накара всяка яхта и рибарска гемия оттук до Суринам да се включи в издирването… че Марк координираше опитите да открият брат му… и че ако заминеше за Карибите, щеше само да пречи.

Всичко това беше без значение. „Това просто е нещото, което би направила всяка майка.“

Може би с изключение на майката на Хакер Сандър.

„Последното, което би искал от мен, е да покажа, че се страхувам… или че дори съм загрижена.“

Онзи кратък сигнал с телеметрични данни, твърде кратък и с твърде много шум, за да бъде локализиран точно, беше показал, че капсулата е непокътната и че пътникът в нея е жив и здрав малко след приводняването. Мъничкият модул бе проектиран да се държи над водата и да поддържа живота на обитателя си неопределено дълго време. Нещо повече, дори цялата електроника на борда да беше изпържена, самата капсула щеше да отрази ясно сигналите на радара и сонара, когато спасителите минат достатъчно близо до нея. Две силни бури бяха затруднили екипите да достигнат някои райони на издирване, особено най-отдалечените от вероятната зона на приводняване. Все пак се смяташе, че е само въпрос на време да го открият.

А и тя знаеше как щеше да се ядоса момчето, ако разбере, че майка му се е втурнала на юг, зарязвайки единствения шанс в живота си да види с очите си най-важния момент в историята, Първия контакт с извънземни. И защо? За да кърши ръце и да пречи на работата на професионалистите?

„Е, Лейси, значи това е оправданието ти? Значи оставаш на конференцията за Артефакта в чест на Хакер? За да направиш онова, което би поискал той — и което би поискал и Джейсън?

Браво на теб.“

До нея седеше професор Ноозон. Ученият попзвезда сумтеше щастливо, тракаше със зъби и мърмореше субвокално, докато общуваше с ненаситните си почитатели — сега те бяха над сто милиона, отчасти заради мястото, на което се намираше в момента. И то във ВИП кресло. Прословутите плитки се виеха около главата му, камерите и скенерите по краищата им се въртяха във всички посоки и изпускаха аромат на шампоан с ганджа и тамян. От време на време на Лейси й се налагаше да отпъди някоя прекалено любопитна киберактивна плитка от личното си пространство, но не й даваше сърце да го смъмри — професорът й беше ужасно благодарен, че го е вкарала като неин съветник в галерията за наблюдение, която бе отделена само от дебело стъкло от карантинната зала и облечените в бели престилки хора (сред които бе и самият Джералд Ливингстън), които изучаваха Хаванския артефакт.

На близкия холоекран Лейси виждаше анимирано копие на Ноозон, което бъбреше и жестикулираше оживено, а около главата му кръжаха балони-концепции. Звукът беше изключен, за да не пречат на другите членове на Съвещателното тяло — експерти, важни клечки и представители на десетте Съсловия. Но когато погледът на Лейси се насочи натам, някакъв компютър измери разширяването на зениците й и реагира на интереса й, като изпрати тесен насочен звуков лъч към едното й ухо.

— И колко теории разкарахме досега-а-а? — с провлечен ямайски акцент попита анимираният холватар на професора и посочи една многоизмерна сравнителна графика, която се рееше до него. — Почти николко! Докато Контактният екип не успее да се освободи достатъчно от хомоцентричните си нагласи, за да разбере съществата от Артефакта от тяхна гледна точка, ние си оставаме само с онази съблазнителна покана „присъединете се“ като най-важна насока относно предназначението на Обекта на Ливингстън… или Хаванския артефакт, или както там наричат това наистина чудно нещо. И ето че само това послание беше достатъчно да размести а-а-адски драматично пазара. Например обзалаганията за извънземна инвазия се сринаха до милицентове срещу долар. Залозите за пре-е-едсказуема и дружелюбна галактическа федерация на братя скочиха до небето и после се разделиха, когато интересът се насочи към въпроса към какъв вид федерално общество се придържат извънземните. Разбира се, тук можем да впрегнем малко напушено въображение и да съберем уликите, основаващи се на поведението на странните същества в камъка…

Лейси отмести поглед и гласът на Профноо заглъхна, когато тя се взря в нещото, приковало вниманието на целия свят. Артефактът — издължен млечнобял цилиндър с изтъняващи краища — лежеше в гнездото си под балдахин, който спираше по-голямата част от светлината в помещението. Тъй като беше в сянка и върху повърхността му попадаше малко фотонна енергия, по повърхността танцуваха само някакви смътни и неясни облаци.

Техници закрепваха маркучи по долната част на масата и монтираха нова система за осветление, следвайки указанията на най-новия член на контактния екип — висок строен африканец с тъмна, почти лилава кожа, който бил не друго, а експерт по трениране на животни. Откривателят на Артефакта Джералд Ливингстън се съвещаваше с генерал Хидеоши и други колеги. Един от тях беше компютърно генериран холватар — ииобраз с размерите на човек, наполовина жена и наполовина тигър: хищното му животинско изражение трудно пасваше на мирната мисия на екипа.

Не се случваше нищо особено и Лейси реши да свали крипточилата си и да насочи вниманието си другаде, към друг спешен въпрос — събитията, които се разиграваха на няколко хиляди километра на изток. Беше успяла да внедри информатор в огромното имение Глаукъс-Уортингтън, недалеч от границата с Лихтенщайн, където пристигаха делегати от най-важните фамилии на общността, както и на международното Движение за отговорност на Тенскватава (наричано също Движение за отказване заради отношението му към научния прогрес), за да проведат преговори за алианс между двете сили. Чакаше я шифрован доклад от шпионина й. Нямаше смисъл да продължава да избягва темата.

Не и когато надеритите дишаха почти във врата й като пламенни ухажори и я увещаваха да изостави общността и да се присъедини към тях. „Бих могла да го направя. Бих могла да стана част от добродетелните трилионери и да се боря за Просвещение. Да се съюзя с технобогаташите от Джакарта, Керала, Калифорния и Рио. Да използвам богатството и влиянието си, за да се боря за науката. Да се откажа от аристократичния си произход, да издам своите приятели неофеодали, с които съм израснала…

… и да накарам Джейсън да се обърне в гроба.“

Тъкмо вдигаше криптоииуера към лицето си, за да отключи доклада на информатора, когато някой се пльосна в седалката от дясната й страна.

— Наистина трябваше да пуснем и един от нашите, да знаете.

Беше Симон Ортега, представител на Корпоративното съсловие — големия бизнес, действащ навсякъде по света. С тъмните си тиморски черти и португалския си акцент Симон бе пример за интернационалния образ, който глобалните компании се опитваха да лансират още от Ужасния ден и Голямата сделка. Прозрачност, открита конкуренция, честни сделки — самата същност на истинския Адам Смит, оригиналния либерал — и вече никакви тесни връзки със свръхбогатите.

„Тогава защо е тук? Не се ли страхува, че ще го видят да разговаря с аристократичен плутократ като мен?

Или си има свои източници, които му казват какво се случва в момента в Швейцария? Преподреждане на силите, което може да доведе до връщането към старите традиции, когато няколко приятелски фамилии са можели да влияят на пазари, да сриват корпорации и държави и да определят съдбата на човечеството? Ако си мисли, че тези времена се завръщат, би могъл да се опита също да се присламчи към алианса. И да се озове на страната на победителите.“

— Извинете, господин Ортега. Трябвало е да пуснем един от нашите… какво?

— Групов холватар, госпожо Доналдсън-Сандър. Представител, който да говори от името на Съвещателното тяло. Да представя нашите интереси от другата страна на стъклото, където ръчкат посетителите от космоса. Нещо, което да отвърне на онова проклето момиче-тигър и да ги накара да престанат да ни пренебрегват!

Аха. Значи нямаше нищо общо със събитията в Цюрих. Ортега просто даваше израз на естествената си реакция към начина, по който се развиваха нещата тук, на конференцията за Артефакта. И по-точно към начина, по който стъклената бариера държеше всички хора и интереси от тази страна, в галерията за наблюдатели, и не им позволяваше да се намесват. Корпоративното съсловие като цяло бе по-нервно от повечето други.

Макар общуването с извънземните от Артефакта да бе все още хаотично и спорадично, светът отвърна с колективно облекчение на несъмнено приятелското „присъединете се“. Почти всяка форма на участие в междузвездна федерация със сигурност щеше да донесе изгоди, разширяване на познанието, чудесни нови технологии, изненадващо изкуство и може би решения на много от проблемите на човечеството. Разбира се, щеше да има преобърнати каруци и някои групи нямаше да са на седмото небе от щастие. Като Движението и консервативните фамилии от общността на Лейси.

„Но не и надеритите. Те ще се влюбят във всичко това.“

Съсловието на Ортега попадаше някъде по средата, разкъсвано от надежда и безпокойство едновременно. От една страна, познанията на извънземните би трябвало да предоставят какви ли не нови бизнесвъзможности за късметлиите и по-гъвкавите. От друга… дори ако всичко минеше добре, ако се появяха страхотни нови извънземни концепции и технологии, носещи милион изгоди без сериозни странични ефекти… дори тогава много корпорации щяха да открият, че техните стоки, услуги и пазари са станали ненужни. Че само няколко подобрения в нанотехнологиите могат да направят възможно най-сетне да се построят домашни фабрикатори, позволяващи на обикновените хора да създават почти всичко направо в кухнята или в гаража си. Страхотна благодат… освен ако работата или портфейлът ти не зависят от производството. Или от транспорта на стоки. Половината от компаниите на всяка борса можеха да изчезнат. Нищо чудно, че мъжът до нея изглеждаше нервен.

Оказа се обаче, че Ортега се вълнува от съвсем друго нещо.

— Чухте ли какво смятат да правят, госпожо Доналдсън-Сандър? Възнамеряват да приложат оперативно обуславяне. Иначе казано, да използват награди и наказания, за да постигнат промяна в поведението на извънземните!

Лейси едва се сдържа да прихне от хрумналия й каламбур.

„Ще научим ли кучетата на Павлов да СЕТят мирни и да просят?“

За щастие събеседникът й не чу изпръхтяването й.

— Можете ли да си представите подобна арогантност? Ама че суета! Да приемат, че нашите трудности в общуването с тях са по тяхна вина, а не по наша! Да използват варварски негостоприемни методи, за да ги принудят да отговорят на нашите примитивни стандарти за общуване!

Лейси бе впечатлена — и може би малко засрамена. Беше готова (на два пъти само за няколко секунди) да припише на този човек противни мотиви, докато истинската причина за безпокойството му бе чисто идеалистична. Въпрос на благоприличие и любезност.

— Е, извънземните наистина изглеждат неуправляеми. Блъскат се и се бутат. Прекъсват се един друг, така че не се разбира почти нищо. Трудно е да се приеме, че това може да е по наша вина.

— Именно. — Ортега кимна енергично. — Наистина е трудно да го разберем с примитивните си умове. Но все пак как може вината да не е наша? Една огромна и развита галактическа цивилизация с опит от стотици контакти в миналото би трябвало да знае какво прави! Особено в сравнение с неопитните и незрели земни жители. Те може би са търпеливи към нас и ни изчакват да проумеем нещо просто.

Лейси се замисли. „Нещо просто… нещо, което тези сложни умове не могат просто да ни обяснят? Защо не го изложат съвсем ясно, на разбираем език и илюстрирано, без никакви двусмислия?

Естествено, открай време това е и оплакването на човека от Бог.“

Спря се, преди да е споменала възможността, която се оформяше бавно, но неотклонно в залозите по цял свят. Хаотичното, неконтролируемо поведение на извънземните можеше да се обясни, ако камъкът от космоса всъщност бе фалшификат. В такъв случай той би могъл да е програмиран да отлага колкото се може повече реалния разговор, като обърква главите на девет милиарда души, без нито веднъж да каже нещо конкретно. Залозите всъщност вече бяха разделили тази категория на няколко подкатегории в зависимост от това дали целта на измамата е да „обедини човечеството“, „да ни подплаши и да ни принуди да приемем диктатура“, „да помогне за финансова далавера“ или просто да извърти най-голямата шега на всички времена.

Разбира се, много експерти заявиха, че Обектът на Ливингстън не може да е фалшификат. Голяма част от технологиите му изпреварваха постигнатото от човечеството до момента. Но само с мъничко — например може би с около едно-две десетилетия в областта на кристалите. Почти всеки ден някоя компания, правителство или аматьорска група заявяваше: „Открихме как да осъществим онова, което го може Артефактът!“

Находката предизвикваше особено висока активност в Индустрията на лъжите.

„Питър Плеймаунт се готвел да прави епичен виртфилм, в който главният герой ще е парче космически кристал, спасен от някакъв мрачен заговор от банда храбри хлапета…“

— Контактният екип определено е излязъл извън контрол. — Симон Ортега посочи красноречиво групата от другата страна на стъклото. — Международната надзорна комисия няма да се намеси заради безумното им решение да измъчват извънземните пътешественици, за да ги принудят да сътрудничат.

Извади старомоден клипборд, към който бе закрепен един-единствен лист, и продължи:

— Ще излезем с петиция или да бъдем допуснати в онова помещение, или контактният екип да бъде разширен, или най-малкото да ни осигурят някакво присъствие там, за да можем да изкажем възгледите си!

Лейси погледна листа. Голяма част от съветниците вече се бяха подписали. Малко вероятно изглеждаше подобно начинание да навреди. Всъщност защо не? Тя тъкмо посягаше към писалката, предложена й от Ортега…

… когато едната й обица издаде тих звън. Телефонно обаждане. Спешно, разбира се — ясно беше наредила на секретарите и помощните ИИ да й препращат само най-важните съобщения. Тих кибернетичен глас прошепна името „Глория Хариган“. Личният адвокат на Хакер.

— Бихте ли ме извинили? — каза тя на Ортега. — Това обаждане е много важно.

Гласът й беше на път да се пречупи, докато се обръщаше и стискаше обицата.

— Да?

— Мадам Доналдсън-Сандър? Вие ли сте?

— Разбира се, че съм аз. — Сякаш някой друг би могъл да отговори на криптирания й канал. — Има ли новини от издирването?

— Да, мадам. Един от екипите е открил капсулата на Хакер, или по-точно останките й.

Заляха я едновременно гореща и студена вълна. Картината пред очите й започна да се размазва.

— Извинете. Много лошо се изразих. Капсулата е разбита, но няма следи от човешки… Тоест, един експерт огледа люка и заяви, че трябва да е бил отворен нарочно, при това отвътре! Така че имаме основания да смятаме, че Хакер е излязъл преди капсулата да бъде унищожена. Това, както и липсата на всякакви свежи човешки биоследи в района, предполага, че е напуснал капсулата, защитен от най-добрия костюм, който може да се намери на пазара.

Глория говореше толкова бързо, че на Лейси й беше трудно да схване значението на думите.

— В момента Марк е на място — продължи адвокатката. — Помоли ме да ви предам добрата новина и обещава, че ще ви се обади лично до един час.

Лейси кимна. Мъчеше се да приеме чутото като добра новина. Преглътна няколко пъти.

— И какво следва?

— Търсенето продължава, мадам. Моля, разберете, мястото е на доста голямо разстояние от очакваната точка на приводняване и това е причината за дългото забавяне. Освен това разчитахме да засечем радарни или сонарни отражения от капсулата. Вече е ясно защо не успявахме. Но все пак успяхме! Не може да се е отдалечил на повече от няколко десетки километра с плуване или носен от местните течения. Така че просто ще съсредоточим всички екипи в този участък. Всеки момент очакваме резултати.

Беше страшно трудно да разговаря, още повече да запази вежливите обноски, които бяха станали част от нея.

— Благодаря, Глория. Моля те, благодари на… на всички.

Безсмислено беше. Не можеше да намери повече думи. Стисна обицата, за да прекъсне разговора, след това я стисна отново, когато тя се опита забързано да съобщи за чакащите съобщения от важни хора като водача на коалицията на надеритите, директора на чилийската й обсерватория и…

„Не. Подреди нещата по приоритет. Първо подпиши петицията на Ортега, за да накараш този воден от честта, но досаден дребосък да се разкара… после се съсредоточи… съсредоточи се върху нещо важно, като доклада на шпионина в Алпите. Или се потопи изцяло в занимателните брътвежи на гения ти под наем. Профноо би се зарадвал на малко внимание.“

Едно нещо нямаше намерение да прави. Да очаква новини. И да се надява.

Пък и онова, което се спотайваше в дълбоко в съзнанието й, бе отвъд надеждата. Може би дори обидно отвъд надеждата. Не можеше да се отърси от силното чувство — може би резултат на пожелателно мислене или дори на истерично отричане на противното, — че Хакер е не само жив, но и в безопасност.

И че може би дори се забавлява.

„Не би ли било типично за него?“

Подозрението й донякъде се основаваше на опита.

„Задължително би се свързал с мен, ако е в беда. От друга страна, Хакер по принцип ме пренебрегва като майка, когато нещата са интересни и вървят добре. Изобщо не си прави труда да отговаря на обажданията, когато се забавлява страхотно.“

32.Завръщане

На третия ден след аварийното приводняване в океана Хакер започна да печели храната си. Отчасти от отегчение — беше му дошло до гуша да го храни някакво племе странни делфини, сякаш е някакво безпомощно новородено.

Освен това, докато третият ден преминаваше в четвърти, пети и т.н., той започна да изпитва странно и засилващо се чувство, че за добро или лошо това е неговото племе. Поне засега.

Затова се включваше всеки път, когато групата събираше вечеря, като помагаше да държат рибарската мрежа, опитваше се да не трепва, когато викачите подкарваха рибата право към него — огромна маса сребристи и сини стрели, които бяха като едно същество, мятащо се в смъртоносната мрежа, в маската и ръцете му. Всеки път челюстта му пулсираше от интензивния шум на борбата и от ултразвуковото цвърчене на делфините, с което те едновременно зашеметяваха и милваха плячката си. Тази сложна многоканална песен сякаш съчетаваше искрено съчувствие към рибата и почти котешка радост от незавидната й участ.

„Сигурно е свързано до голяма степен с това дали си преследвач, или преследван. Нямах представа, че морето е толкова шумно и музикално. И че животът тук е така… безмилостен.“

Това не беше подводният свят на Дисни. Горските елени и зайци можеха да се радват на дълги периоди покой. А тук? Тук трябваше непрекъснато да се оглеждаш.

Или по-скоро да се ослушваш. Текстурата вибрации заобикаляше и удряше Хакер по начини, за които не бе и подозирал на сушата — звуците се блъскаха в него със сложни преплетени песни за опасност, възможност и далечна борба. Разбира се, имплантът в челюстта му бе една от причините за тази повишена чувствителност. Тъпанчетата му още бяха запушени от деня на изстрелването и имплантът осигуряваше алтернативен път за звука, който бе много по-близък до слуха на делфините.

„А също и онези глупави игри, които ни устройваше майка ни, когато бяхме хлапета. Третираше ни като опитни зайчета.“

Не че имаше реални основания да негодува. Лейси се запалваше по нещо ново и използваше момчетата като доброволни — понякога мърморещи — опитни образци. Когато научи, че човешките същества могат да бъдат научени на ехолокация, тя накара синовете си да се препъват със завързани очи, да цъкат с език ето така и да се вслушват в ехото, отразено от канапета и стени… и дори от разположените из стаята слуги. Оказа се, че е възможно да се ориентираш по този начин — естествено, с много блъскания и препъвания. По-късно Хакер дори използва този трик, за да впечатлява момичета по забавите.

„Но кой би могъл да си представи, че ще го използвам тук?“

Дори делфините изглеждаха изненадани. Някои от тях прекарваха доста време с Хакер и търпеливо го наставляваха, сякаш е бавноразвиващо се дете, което се опитва да се научи да ходи.

В замяна той им помагаше, като проверяваше всеки член на стадото от муцуната до опашката — чистеше рани и махаше паразити с ръкавиците си. Особено неприятни бяха носещите се във водата парчета найлон и пластмаса. Те нито потъваха, нито се разграждаха, а се трупаха в гънките на тялото и дори в корените на всеки зъб. Хакер започна да изпълнява тази задача ежедневно, като внимателно почистваше и хрилете на шлема си. Проклетите отпадъци обаче не свършваха. Понякога цели облаци пластмаса и найлон превръщаха кристалните води в непрогледна мътилка.

„Как може някой да живее в това нещо?“ — питаше се той, докато плуваше с другарите си над морското дъно, неизменно покрито с човешки отпадъци.

Въпреки това чувстваше, че започва да хваща цаката на живота тук. Предишният му страх, че ще се удави или ще бъде смачкан от силните течения, след време избледня, както и клаустрофобията от живота в костюма. Отново си напомни да инвестира в компанията производител. Разбира се, стига да успееше да се върне в онзи свят.

Нощем се чувстваше по-отпуснат, отколкото се бе чувствал от години, ако не и през целия си живот. Дремеше, а цвърчащите приказки на делфините се вмъкваха през челюстта в сънищата му. На петата или шестата сутрин имаше чувството, че е на път да разбере начина им на общуване. Усещането се засилваше с всеки ден.

„Навремето гледах някакъв специалист по делфини в едно научнопопулярно шоу. Разправяше, че тези създания са просто умни животни, които могат да имитират, и че са развили зачатъци на логика и може би някаква основна семантика. Горе-долу като шимпанзетата, но малко повече. Твърдеше, че най-новите сведения отхвърлят всички стари мечти и фантазии, че делфините наистина имат култура и език.

Ама че тъпак!“

Все повече се утвърждаваше старото му мнение, че на така наречените експерти често им липсва достатъчно здрав разум, за да видят онова, което е пред очите им.

Скоро изгуби броя на изминалите дни и нощи. Освен това постепенно престана да го тревожи въпросът къде са спасителите. Вече не се втурваше като луд към повърхността, когато теченията донасяха шума на двигатели. Случваше се често, но макар да му се случваше да зърне в далечината плавателен съд или самолет, никога не беше достатъчно близо, за да извика или да замаха с ръце, за да го открият.

Гневното мърморене за отмъщение и съдебни разправии беше изтрито от неуморния масаж на теченията и вълните. Потопен в безкрайното бърборене на делфините, Хакер започна да се занимава с ежедневните проблеми на Племето. Като онзи път, когато двама млади мъжкари се сбиха и започнаха да си нанасят удари с муцуни и опашки, а после включиха в действие и острите си зъби. Накрая половината възрастни се видяха принудени да се намесят и насила да разтърват кавгаджиите.

С помощта на комбинация от думи, знаци и растящия си речник от техния език Хакер започна да задава въпроси и научи, че една женска (чието сложно име си преведе като Синята дама) се е разгонила. Младежите нямаха шансове да им се усмихне късметът — доминиращите мъжкари се навъртаха близо до нея. Въпреки това възбудата им се нуждаеше от отдушник. За щастие никой не пострада сериозно.

Един старец — добродушният Жълт корем — срамежливо протегна гръдна перка на Хакер и той издълба с ножа си няколко подобни на червеи кръвопийци от нея. Делфинът зацвърча нещастно, но дори не трепна.

— Трябва да идеш на истински доктор — каза му Хакер, сякаш някой всеки ден даваше подобни съвети на делфините.

# Помощници си отиват — опита се да обясни Жълтия корем на своя език, макар че трябваше да го повтори три пъти, докато Хакер го разбере.

# Перки се нуждаят от ръце. Ръце на помощник.

Това подкрепяше теорията, която постепенно бе започнала да се оформя в главата на Хакер — че някой е направил нещо с тези създания. Някаква промяна, която ги е променила коренно. Порода, различаваща се от останалия им вид. Но какво е било това нещо? Загадката се задълбочаваше всеки път, когато ставаше свидетел на някакво поведение, което просто не можеше да е естествено.

В същото време отговорът на Жълтия корем съживи една искра в крайчеца на съзнанието му — частта, заделена за предпазливостта и подозрителността. Напоследък тя беше задрямала, но нищо не можеше да я изключи напълно от характера му.

„Възможно ли е доброто им отношение към мен да има двойна цел? Може би не е случайно, че не минаваме близо до кораби или суша. Или покрай някой от спасителните екипи, изпратени от Марк и Лейси.

Един човек може да им е от полза.

Може би изобщо нямат намерение да ме пуснат.“

Отново започна да мисли за оцеляването си. Въпреки че беше хранен от Племето — и поддържан от чудесния си костюм, — времето, през което човек можеше да издържи тук, беше ограничено. „Навсякъде започва да ме сърби. Човешкото тяло не е пригодено за постоянно излагане на сол и тя сигурно се натрупва по кожата ми. Лесно мога да се освобождавам от отпадъците… но какво ще стане, ако хрилете или дестилаторът на прясна вода се задръстят?“ Отново започна да забелязва признаци, че работата на устройствата се влошава.

Въпреки това положението все още не беше на живот и смърт.

„Като не се брои майка ми, брат ми, трите приятелки, четирите клуба и инвестиционната ми компания, която я кара на самотек без мен. И всичките спасители, които Лейси е изпратила да преровят Карибско море.“

Как бе възможно спасителите да не го открият досега? Да не би всички чипове, включително и тези в костюма, да бяха излезли от строя?

Хрумна му нещо — че онзи жалък глупак лорд Смитс може да е използвал нещо по-мощно от сигнален лазер при краткия и тъп опит да си играе на космически войни. Може би онзи надут продукт на кръвосмешение бе използвал насочен електромагнитен импулс, който е изпържил иилектрониката на Хакер. Това обясняваше защо капсулата така бързо бе излязла от строя в най-критичния момент.

В такъв случай това си беше чиста проба опит за убийство…

Но дори това не го изпълни с очаквания прилив на ярост. Гневът изглеждаше някак не на място тук. Може би заради неумолимите приливи и отливи под въздействието на луната, които бяха много по-осезаеми и силни от атмосферните ветрове. Или заради заразното настроение на спътниците му. Не че бяха абсолютно весели и винаги добродушни… Имаха си своите страхове и грижи… но въпреки това бяха скроени по съвсем различна мярка. Мярка, която сякаш бе не така егоцентрична. И която рядко виждаше смисъл в сляпата ярост.

# Морето дава…

# … макар че трябва да го оставяме…

# … да диша…

Така обясни Жълтия корем. Или поне Хакер успя да преведе по този начин една от звуковите му картини.

# И Морето накрая взема всичко.

Разбира се, беше несигурна работа да се опитва да разбере кратката звукова скулптура, възприета грубо от имплант, който не бе проектиран за тази цел. Обяснението на Жълтия корем като някакъв вид поетическо богословие като нищо можеше да е продукт на въображението на самия Хакер. И все пак изглеждаше изумително, защото той никога не си бе падал по богословието. Или пък по поезията.

„Каквото и да е, успях да го разбера без помощ. Без хитроумни механизми, наети експерти или ИИ помощници. — Изпита някакво мрачно задоволство от тази мисъл. — Дори и да съм полудял, поне съм успял да го направя съвсем сам!“

Животът продължаваше в постоянен ритъм — лов, хранене, общуване, изследване и грижи за Племето, следвани от нощи, окъпани в еднакво количество топла вода и звук. Когато през района преминаваше буря или дъжд, Хакер слушаше песента на делфините, която бе в съзвучие с плясъка на вълните и падащите дъждовни капки.

А после настъпи денят, в който цялото стадо изведнъж се развълнува и зацвърча нервно във всички посоки. Насред вихрушката от сиви форми и брътвеж на Хакер му бе нужно известно време, за да схване какво става. Делфините явно бяха стигнали до някакъв групов консенсус да се насочат към едно от обичайните си свърталища, нещо като любимо място. Място, за което като че ли мислеха като за дом.

От доста време Хакер се опитваше да поддържа темпото на групата, риташе с плавници и плуваше все по-добре. Чувстваше се заякнал и се гордееше с резултатите си… макар да знаеше, че делфините се отнасят към него с дружелюбна снизходителност, развеселени от тромавите му напъни. Сега обаче в поведението им се долавяше нетърпеливост. На няколко пъти възрастните се приближаваха до него и предлагаха гръбните си перки, като рисуваха звукови картини, за да го накарат да се хване за тях. Той обаче упорстваше.

„Е, в края на краищата им се налага да излизат на повърхността за въздух, а на мен не. Това пак е нещо.“

След като отказа три пъти и с все сили се мъчеше да поддържа ускоряващото се темпо, Хакер изведнъж усети тесен лъч на неодобрение, който заблъска челюстта му отстрани. Обърна се и беше блъснат в лицето от вълна остро порицание — нямаше как иначе да интерпретира резките звуци, — пратена от един раздразнителен делфин, който бе кръстил Дърлещия се.

По дяволите, по-скоро Адски дърлещия се! Караше му се по типичния за делфините начин, като създаваше около главата му назъбена форма, състояща се от начупени и неравни звукови вълни. Видимо това изобщо не проличаваше. В измамната, подвеждаща делфинска усмивка нямаше никаква промяна.

„Добре. Добре. Щом толкова искаш.“

Доминиращата женска — Сладураната — предложи на Хакер перката си и този път той прие. След малко се носеха напред с увеличаваща се скорост, като ритмично се спускаха в студения пласт вода, след което се устремяваха към повърхността. Всеки път издишаната струя блъскаше шлема му, докато тя се носеше във въздуха и поемаше дъх, преди гравитацията да надделее отново. Хакер неволно се свиваше, премигваше и надаваше дрезгав вик. Не беше ракета, но возенето си го биваше.

Опитваше се да се възползва от всеки скок, за да се огледа. След известно време зърна нещо — някаква размазана линия от бяло, кафеникаво и зелено напред. Трудно беше да я разгледа ясно покрай всички тези пръски и радостна възбуда. Не смееше да задържа мисълта си върху така желаната дума — земя.

Шеметното пътуване, изглежда, приключваше, защото делфините намалиха темпото. „Сега ще разбера какво означава «дом» за една група диви…“

От синия сумрак изникна нещо масивно, лежащо върху полегатия склон на някаква плитчина. Беше на не повече от десет метра под повърхността, в широка бразда в утаечните пластове. Беше ъгловато, явно дело на човешки ръце. Отначало Хакер реши, че е корпус на някой потънал кораб. А после рязко пое дъх, когато осъзна, че вижда нещо съвсем различно. Съоръжение, направено нарочно на тинестото морско дъно.

Приближаваха подводен дом, скрит в тесен каньон — един от хилядите, произвеждани масово през двайсетте години, по време на краткия подводен бум, когато някои бяха решили, че това ще е следващата златна мина в областта на недвижимите имоти. „Татко беше инвестирал в няколко подводни хотели и мини — спомни си Хакер. — Твърдеше, че покрай покачването на морското равнище човечеството трябва да се адаптира към новите условия и че ние трябва да сме част от тази промяна. И дори да правим пари от нея.“

Жалко, но нито едно от начинанията на баща му не му беше донесло печалба.

Забеляза още няколко неща. Формата на каньона, явно образувал се от движещите се пясъци и тиня, трупани през годините. Подобен терен се формираше само там, където океанското дъно приближаваше континентална суша. Всъщност имплантът му вече улавяше някакво ръмжене и повтарящи се ритми — сложни звуци, които можеше да познае всеки сърфист… звуците на разбиващи се в брега вълни.

„Бряг…“ Думата беше необичайна след всички тези дни — или седмици? — лениво плуване, ядене на сурова риба и слушане на звуците на океана. Изведнъж му се стори странно, че може да напусне този воден свят и да се върне горе, при въздуха, сушата, градовете, машините и деветте милиарда човешки същества, които на всяка крачка вдишваха влажния дъх на околните.

„Сигурно затова се потапяме така страстно в собствените си светове. В хилядите си хобита. В милионите начини да сме различни, всеки да бъде специалист в някакво свое странно изкуство… като летенето с ракети например.“

Психолозите одобряваха това поведение и казваха, че пламенното аматьорство е много по-здравословна реакция от най-вероятната алтернатива — войната. Бяха нарекли тази епоха Век на ентусиастите — време, в което правителствата и професионалистите едва смогваха да не изостават от частната експертиза, която се разпространяваше със скоростта на светлината из Мрежата. Ренесанс без кауза, на който му липсваше само едно — ясна цел.

Ренесанс, който приличаше на танц върху тънък лед — трябва да движиш краката си бързо от страх, че стоенето на едно място може да се окаже фатално. Перспективата да се върне в тази култура изненадващо го стресна и дори го накара тъжно да се замисли за нещо, което изобщо не би му минало през главата преди злополучния полет.

„Какъв е смисълът от толкова много трескава, налудничава активност, освен ако не те води към нещо, което наистина си заслужава?“

Преди няколко дни беше чул един от делфините да споделя подобна мисъл на техния прост, но изразителен език — доколкото можеше да си го преведе, естествено.

# Ако си добър в гмуркането — гони рибата!

# Ако имаш хубав глас — пей!

# Ако си страхотен в скоковете — захапи слънцето!

Хакер знаеше, че сега трябва да излезе на брега, да заеме нечий телефон и да се обади — на партньори и брокери, на майка си и брат си, на приятели и любовници.

Да им каже, че е жив.

Да се върне на работа.

Вместо това се завъртя във водата и заплува енергично надолу към подводния дом с новите си приятели.

„Може би ще науча какво са направили с тях.

И защо.“

33.Кент флош

Докато Хамиш Брукман се обличаше за вечеря в луксозната стая за гости, една подробност от обзавеждането привлече вниманието му — модернизирано, но все пак едновремешно нощно гърне.

Не гардеробът от Втората империя, скринът Сфорцезе или килимът от епохата Радж от Белуджистан. (Трябваше да направи справка в Мрежата, за да го разпознае, и Ригълс зашепна описанието в ухото му.) Хамиш имаше набито око за детайлите — това си беше необходимост, щом се движеше в подобни кръгове. Свръхбогатите напоследък бяха станали доста мнителни. Очакваха да знаеш подобни неща, за да разбираш по-добре мястото си.

Хамиш беше богат човек — имаше пет деветки в персентила си, което бе достатъчно, за да може да е представител на Първото съсловие, ако вече не беше легенда в изкуството. Въпреки това не можеше да си позволи нито едно от нещата в тази стая. Нито едно.

„При това изобщо не съм най-важният гост, дошъл на това събиране в Алпите. Мога само да предполагам какви цифри дават на Тенскватава и иисистентите му. Или на аристократите от Шанхай, Янгон, Москва и Мумбай.“

Разбира се, Хамиш имаше друга причина да оглежда жадно всичко около себе си. В крайчеца на съзнанието му винаги се обаждаше някакво гласче и питаше: „Мога ли да използвам това в някой роман?“

Разказването на истории беше престанало да е онова, което е било в продължение на три столетия. Тайният някога занаят на автора се бе превърнал в хибриден мултимедиен продукт с препратки, за чието създаване беше нужен цял екип, но въпреки това Хамиш по нагласа си беше единак и си представяше повествованието на абзаци, с препинателните знаци и всичко останало.

„Тази масичка за чай от периода Хеян заслужава три изречения, разкриващи някаква черта от характера на притежателя й.“

Или…

„Мога да напиша няколко страници за това легло с балдахин от бохемския ренесанс, със застрашително или може би страстно, или библейски виещите се змии сред лозите. Мога дори да го включа в сюжета като някакъв реликварий за души… или високотехнологично устройство за удължаване на живота… или като маскиран скенер, който чете мислите на гостите, докато спят.“

Всички тези сценарии бяха за „Ужасни непредвидени грешки на науката“, естествено. Потенциалът в историите за наказанията, които сполетяват човечеството заради небрежното му отношение към технологиите, винаги надвишаваше всичко, което беше в състояние да напише.

Но точно това нещо, което се спотайваше под ресните на кувертюрата, беше особено интересно. Украсеното в английски стил от 18 век гърне бе или отлична репродукция (малко вероятно за имение като това), или оригинал — работа на късния Уилдън или на ранния Джосая Уеджуд. И в същото време явно бе предназначено за употреба — модерният херметично затварящ се капак го показваше ясно, както и меката зелена светлина, за да не го ритнеш в тъмното. Хамиш не се съмняваше, че ако отвори гърнето, ще открие вътре и друга светлина, целяща по-точно прицелване.

„Явно не искат гостите да им опикават килима“ — помисли Хамиш. Функционално съчетание на старо и ново. И освен това гърнето определено не беше предназначено за сядане. Значи не бе предназначено за жени или за голяма нужда. Само за мъже. И само за стария Номер едно. Всеки модерен човек би разбрал тясното му приложение — за събиране на съвременния еквивалент на злато.

„Но защо? Защо човек просто да не отиде до тоалетната?“

Бяха му нужни само петнайсет крачки, за да стигне до украсената врата на пищната баня с подово отопление и душ със седем дюзи, където кърпи от нанофибри очакваха шанса си да масажират порите му, да изсмучат влагата и да втрият в кожата му скъп лосион. Всичко беше разкошно и модерно с изключение на…

„Мътните да ме вземат! Няма фос-писоар!“

Тоалетната-биде имаше всички водни и въздушни приспособления, както и най-новия модел затоплящ вибратор от „Киншаса Лукс“. Ясно беше обаче, че съдържанието на порцелановата чиния се изхвърля с вода направо в каналите, също като в лошото старо време. Нямаше отделен колектор или ПУ. Нямаше начин мъж да изпълни модерния си дълг, който никога не се изискваше от жените. Единственото задължение, което много малко жени — дори настроените най-егалитарно и екологично — биха се съгласили да изпълнят.

В собствения си дом Хамиш внимаваше да ограничава пилеенето на фосфор, като просто пикаеше от балкона на спалнята върху розите… или в саксията до кабинета си. Това бе най-простата система за рециклиране, възприета от мъжете навсякъде по света, стига наблизо да има земя и растения. И ако навремето на подобно нещо се гледаше като на нетактичност, днес то бе израз на земен патриотизъм.

Честно казано, това му харесваше, а и вече я нямаше Каролин, която да върти очи и да мърмори за „така наречената криза, която трябва да бъде победена от малките мъжлета“.

Тази мисъл го накара да се усмихне… и после да се намръщи, понеже си спомни как към края го наричаше лицемер, защото в „Състояние на паника“ разказваше на милионите си зрители и читатели, че недостигът на фосфор е измислица — заговор, съчинен от торни барони и радикални екоманиаци.

„Тогава защо си сложил ПУсоари навсякъде в къщата? — заяде се тя един ден. — Трябва да си последователен. Защити становището си в съда! Плащай глобите! Пускай водата!“

Стандартният отговор на Хамиш, че това е просто художествена измислица, като че ли вече не действаше. Не и към края.

Честно казано, този роман (преиздаден и по-късно филмиран под заглавието „Фосдефицит?“) беше един от малкото, за които съжаляваше. Отричането на очевидното му беше коствало известно понижаване на рейтинга на доверие. Но пък Каролин така и не беше разбрала едно: „Нямам нужда от разни ученоглавци, които да ми казват какво да пиша. Дори когато са прави.“

Върна се в настоящето и се замисли за династията Глаукъс-Уортингтън. Въпреки целия лукс на банята фамилията безочливо не обръщаше внимание на глобалния недостиг на торове. „Дали подкупват властите в Цюрих да си затварят очите, когато имението изпраща целия си фосфор до пречиствателната станция заедно с тоалетната хартия и лайната?“ В края на краищата там усвояването изобщо не беше толкова ефективно. А швейцарците обичаха ефективността.

„Това, че си плутократ, не означава автоматично, че не ти пука за планетата. Дори ГУ да не обръщат внимание на тази необходимост, някои от посетителите им сигурно са по-съвестни или богати надерити, които ще поискат да…

… о…“

Добре, мистерията донякъде намери решението си. Нощното гърне бе любезен жест към гостите, които предпочитат да постъпват планеткоректно. Но решението беше толкова крещящо непрактично! Някакъв слуга трябваше да идва по два или повече пъти на ден, за да събира приносите и да чисти гърнето…

За втори път през последните няколко минути Хамиш изпита онзи „аха!“ момент, заради който живееше.

„Схванах. Казвате ми, че можете да си позволите добре платени елегантни и възпитани слуги, които да обикалят целия този огромен замък, за да изпразват и да лъскат порцеланови пикалници, някои от които струват цяло състояние. Добре, разбрах. Достатъчно сте богати, за да не ви пука колко деветки имате в персентила си.

Достатъчно богати — намръщено си спомни той, — за да не давате и пет пари за славата… или автографите.“

Рупърт Глаукъс-Уортингтън го беше демонстрирал, като се бе усмихнал едва-едва, когато Хамиш се опита да му връчи подписано копие на „Новата пирамида“. Патриархът докосна книгата с върха на пръста си и позволи на иконома да я отнесе, след което попита със снизходителност, която изглеждаше по-скоро ленива, отколкото преднамерено обидна:

— Е, господин Брукман, значи с това си изкарвате хляба?

По този въпрос между живеещите източно и западно от Атлантика отдавна зееше огромна културна пропаст. Американците по принцип го задаваха направо, често без да осъзнават, че може да е обиден.

„За нас той означава «Каква е онази интересна задача или умение, върху което си избрал да съсредоточиш ежедневието си?» Ние го възприемаме като въпрос на избор, а не на каста. А европейците си го превеждат като «В каква социална класа си роден?» или «Колко пари правиш?»“ От тази всъщност елементарна разлика се бяха родили цели поколения неразбирателства.

Но тогава защо Глаукъс-Уортингтън, който бе толкова европеец, колкото и самите Алпи, беше задал този въпрос?

Хамиш си спомни болката, която беше изпитал при пристигането си в грамадното имение заедно с десетина други гости, докарани с частен стратоплан за утрешните преговори. Слизането от лимузината пред посрещачите не бе нещо ново за него. Беше подготвен за обичайната размяна на празни приказки с домакина преди икономите да отведат всеки гост в личните му покои, за да се освежи.

Хамиш обаче беше свикнал и да е един от най-прочутите хора навсякъде и никога не му беше задаван точно този въпрос.

„Възможно ли е наистина да не е чувал за мен? Когато в отговор споменах някои филмови заглавия, те сякаш не му говореха нищо. Просто се усмихна и каза: «Колко интересно», след което продължи към следващия.

Разбира се, свръхбогатите си имат елитни забавления. Интереси и дейности, които можем само да си представяме. Приоритети, надхвърлящи обикновените…“

Хамиш примигна от внезапното осъзнаване.

„Това е прекалено. Никой не може да е откъснат чак до такава степен. Пък и днес е достатъчно да си пъхнеш иислушалка в ухото и да чуеш автоматизирано резюме за всеки, с когото се срещаш. Един добросъвестен домакин би го направил, за да изрази уважението си към всеки гост.

Не. Това пренебрежително отношение беше нарочно. Рупърт иска да изглежда над всичко.

Но преигра.

Да, преигра.“

Хамиш знаеше какво би казал любимият му литературен герой, детективът Гийом Дьограс.

„Надушвам страх.“

Не му се отвори възможност да сподели наблюденията си с Пророка преди вечеря — разполагаше само с няколко секунди, за да предаде сбито резюме за срещата си с Роджър Бетсби, направилия самопризнания отровител на сенатор Стронг. Тъмните очи на Тенскватава проблясваха, докато слушаше краткия разказ на Хамиш за дръзкия, жлъчен и абсолютно нагъл доктор, който — макар и мистериозно — изглеждаше готов с такава охота да съсипе себе си заедно с презрения политик.

— Значи нямаш представа каква дрога е използвал Бетсби, за да промени така драстично поведението на Стронг? Да го изкара пълен глупак пред публика?

— Знам само, че е някакво законно вещество, лекарство. Все пак извършеното от него си остава престъпление. Бетсби си го признава. Но също така намеква, че съдът може да прояви снизходителност и че публичното оповестяване на веществото ще причини на сенатора още по-големи неприятности от вече съществуващите. Заплашва, че ако няма възмездие, ще разкаже всичко. Трябва да призная… това е най-шантавото изнудване, което съм виждал.

Тенскватава се разсмя.

— Май ти се струва достоен противник, приятелю. Точно от онзи вид предизвикателства, които те забавляват и те правят щастлив.

Сменил обичайните си дочени панталони с модерно вечерно облекло, мъжът, когото често наричаха Пророка, сякаш омаловажаваше ролята си на „вестител на съдбата“. Мистицизмът нямаше място на този планински връх, където двете основни теми щяха да са прагматизмът и ласкателството. Само за първата щеше да се говори открито. Но постигането на основната цел — пълното включване на важна част от световната аристокрация в Движението — изискваше двоен подход, който да апелира както към личния интерес, така и към егото.

Сериозна задача! След писоарната епифания Хамиш погледна с други очи на деликатността на положението. Тези олигарси нямаше да се доверят на популистки агитатори, дори целите им да бяха едни и същи. Щяха да настояват за уверения, за контрол…

… и все пак нямаше съмнение, че Тенскватава беше най-умният човек, когото Хамиш бе срещал. Така че защо беше необходимо да се тревожи?

— Защо не видиш дали не можем да привлечем някак доктор Бетсби? — Тенскватава беше толкова висок, че очите му почти се изравняваха с очите на Хамиш. — Нашият доктор сигурно има някакво желание или нужда, която да измести сегашните му планове. Пари? Помощ за кауза? Може би един престой в затвора за някакво по-незначително провинение ще се окаже достатъчен стимул да прояви здрав разум. Въпреки това — добави Пророкът, — ако се запъне, виж дали не можем да спасим по някакъв начин сенатора.

— На всяка цена ли, сър?

Пророкът повдигна вежда, после поклати глава.

— Не. Стронг не е чак толкова важен. Вече не. Особено сега, когато светът е полудял покрай онзи проклет извънземен артефакт. Както и да е, Хамиш, не забравяй, че не се опитваме да станем тирани. Мръсните номера и тактиките тип Щази21 трябва да бъдат сведени до минимум. Движението има за цел единствено да обуздае науката и технологиите, вместо да ги остави да ръководят съдбата на човечеството. Използваме популизъм и методи за мобилизиране на тълпата, за да успокоим и укротим масите и по този начин да спасим света, така че в бъдеще да се появи една по-добра демокрация.

— Хм-м. — Хамиш се огледа замислено. — Новите ни съюзници може да не се съгласят с последната точка.

Всъщност самият той не беше сигурен, че е съгласен. Платон е презирал демокрацията, а нима не бе най-мъдрият философ от всички?

— Знам. — Тенскватава стисна за миг ръката на Хамиш над лакътя, предавайки му усещане за мощ — игриво сдържана, но винаги готова за действие, подобно на някаква физична сила. — Аристократите си мислят, че могат да ни използват… и имат на своя страна историята и човешката природа. Може и да успеят! Може да се окажем в положението на толкова много популистки движения от миналото — изиграни и използвани за възхода на олигархията. От друга страна, ние също разполагаме с някои изненади.

Пророкът се усмихна. Внушаваше увереност, която сияеше като слънцето.

— Като Истината например.

34.Чифлик в морето

Океанът се простираше във всички посоки.

Пен Сян Бин беше започнал да мисли за себе си като за морски човек, прекарващ повечето си време във водата — сред пенестите песъчливи течения, които се носеха напред и назад по естуара на Хуанпу. Изобщо не се замисляше, докато се гмуркаше на десет метра за раци или за да се добере до някаква находка на морското дъно. Чувстваше се по-близък до рибите и дори до носените от течението медузи, отколкото до неопитния моряк, какъвто бе навремето. В свят с повишаващо се морско равнище и потъващи брегове адаптацията изглеждаше доста добра.

Осъзнаваше го едва сега. „Винаги съм разчитал на близостта на сушата.“

Откри, че страшно му липсва огромната грозна бетонна бариера, която Китай бе издигнал, за да защити новата си брегова линия. Липсваха му и сияещите кули на Източен Шанхай отвъд тази нова Велика стена.

„Дори разнебитените допотопни имения, превърнати в жилища за изиграни бедняци като мен — евтин начин да се разчистят боклуците на другите поколения, — дори тези разпадащи се руини вдъхваха нещо като увереност. Придаваха на моя парцел от морето някакво усещане за домашен уют. В сравнение с истинското море.

В сравнение с това тук.“

Около него имаше само сив океан, сякаш безкраен, изпъстрен с вдигната от вятъра пяна и сливащ се неусетно с далечното размътено небе. С изключение на мястото, на което се намираше сега — на балкон, стърчащ на изкуствен остров, високотехнологично наколно селище, кацнало върху риф, на който навремето е имало цяла държава.

Сега отново беше държава.

Ако се огледаше внимателно, можеше да проследи извивката на вълните, които се разбиваха там, където бяха насадени корали мутанти със слабата надежда, че по този начин могат да се означат плитчините. Знаеше, че под повърхността има остатъци от някогашни сгради — домове и училища, магазини и кейове. Само че тук нямаше преградни стени. Никой не си беше направил труда да запази покритите с куполи имоти от надигащото се море. Всичко отдавна беше порутено от мощните и непредвидими тайфуни. Малко след като повечето от местните се бяха изнесли, експлозии довършили разхвърляните руини на Стар Пулупау и премахнали всички следи и спомени за някогашния тропически рай. Пък и новите обитатели не искаха разни неприятни останки да им развалят гледката.

Бин разбираше, че много остава скрито от окото, непосредствено отвъд рифа. Беше видял подводните съоръжения от малката подводница, която го бе докарала тук преди три дни. Вълнови генератори за производство на електричество, сифони, които изсмукваха тинята по дъното и я пускаха по теченията да храни планктона, като по този начин се обогатяваха рибните полета и в същото време се печелеха въглеродни кредити. Долепил лице до малкия кръгъл илюминатор на подводницата, Бин беше зяпал огромните глобуси, оформени като футболни топки за великани, които се полюшваха на котвените си вериги — кошари, в които ята риба тон прекарваха целия си живот, угоявани за пазара. Истинска индустриална и икономическа инфраструктура… цялата под повърхността, скрита от очите, за да не смущава богатите обитатели, които живееха горе, в света на въздуха и светлината.

Проблясък на бял плат и сребрист метал… Бин трепна, понеже току-що оперираното му дясно око реагира прекалено бурно на рязкото отражение от двайсетметровия платноход, който се появи зад отсрещния край на По-нови Нюпорт. Платната от ослепително бяла неокоприна се издуваха, по палубата щъкаха хора и теглеха въжета. Далечен, но ясен вик долетя до него над неподвижната повърхност на лагуната.

— Две-шест, дърпай!

Гласове отговориха в хор и добре обученият екипаж бързо издигна главното платно. Макар че екипажът явно работеше здравата, едва ли някой би нарекъл това „труд“. Не и когато най-бедният гражданин на тази независима държава можеше да купи десетки хиляди такива като Пен Сян Бин, ако не и повече. Бин откри, че гледката го интригува по безброй причини.

„Винаги съм си мислил, че богаташите само се излежават и оставят слугите и роботите да им вършат цялата работа. Вярно, чувал съм за богати атлети и любители на силните изживявания. Но нямах представа, че толкова много ще предпочетат да се потят и напрягат… за забавление. Или че може да е толкова…“

Поклати глава. Не намираше подходящите думи. После се случи нещо, което все още го смущаваше. В долния ъгъл на дясното му око като по магия се появи тъмно петно, което се превърна в китаец, под когото имаше редица по-дребни фигури. И китаецът му даде едновременно и определението, и перфектно произношение.

Обсебващо.

Да. Думата, изглежда, подхождаше на онова, което се въртеше в главата му. Или по-скоро на онова, което бе преценил ИИ в окото му, след като беше проследил погледа му и бе прочел подсъзнателните сигнали в гърлото му, субвокалните думи, които беше оформил, без да ги изрича на глас.

Щеше да му е нужно време, за да свикне с това.

— Пен Сян Бин — каза глас зад него. — Вие си отпочинахте и камъкът-свят е зареден. Време е.

Беше същият глас като на машината пингвин, неговия постоянен спътник по време на шеметното пътуване, започнало преди по-малко от сто часа — първо бягство с плуване от жена му, детето и малкото им жилище насред водата, прехвърляне на борда на миниатюрната подводница, двудневно пътуване на борда на бърз крайбрежен пощенски кораб, летене с хидроплан до мястото на последната среща с друга подводница… и през цялото време съпровождан от черния, подобен на птица робот. Неговият водач, охранител или надзирател, който му говореше успокояващо за предстоящите му задължения като пазител на камъка-свят.

Едва в края на пътуването, след като стигна в По-нови Нюпорт на Пулупау, Бин се срещна с истинския собственик на гласа.

— Да, доктор Нгуен — отвърна той и кимна на слабия мъж с анамски черти и дълга черна коса, сплетена на елегантни плитки. — Идвам, сър.

Обърна се да вземе белезникавия овоид — камъка-свят — от ниската масичка, на която беше лежал цял час под лъчите на слънцето и бе попивал енергията му. Почивката беше добре дошла и за него. Внимателно, сякаш вдигаше бебе, Бин вдигна артефакта и последва Нгуен Кай през плъзгащите се врати от матово стъкло.

Помещението беше просторно и добре обзаведено, с меки мебели, които се нагаждаха според предпочитанията на използващия ги. Програмираните завеси бяха нагласени да се вълнуват успокояващо като повърхността на бистро поточе. Най-далечният прозорец беше оставен отворен. През него Бин зърна останалата част от По-нови Нюпорт — поне хектар лъскав многоетажен лукс, кацнал на масивни основи, здраво закотвени над мястото, където някога се бе издигал дворецът на кралете на Пулупау.

Малко по-нататък покрай извивката на потопения атол имаше и други наколни селища, всяко със свой причудлив стил. Тилбург, Патрия, Галтово дере и няколко други с още по-трудни за запомняне имена. Едно от тях, цялото стомана и стъкло, беше отделено за възрастните аристократи, които се потапяха в комфорт и триви изживявания, преди да бъдат замразени за азотно пътуване във времето, за да бъдат поправени и съживени след стотина години, когато щяха отново да са млади в някакъв бъдещ технологичен рай.

Друго изкуствено островче с поликарбонано архитектура, имитираща палмови трупи и тръстикови покриви, беше заделено за кралската фамилия и шепа коренни жители на Пулупау. Несъмнено ставаше дума за някаква правна застраховка. В случай че някоя държава или консорциум реши да се усъмни в суверенната независимост на този архипелаг на богатството.

Чифлик в морето. Разбира се, Бин беше чувал за подобни места. В спектъра на човешкия просперитет тези проекти се намираха в противоположния край на крайбрежната къща, в която се бе заселил с Мей Лин в осеяната с боклуци Хуанпу. Тук и на няколко десетки други подобни места най-богатите фамилии бяха излели огромни средства, за да си купят свои собствени малки страни и да се спасят от всички задължения (най-вече данъци) към континенталните държави с тяхното многолюдно простолюдие и популизъм. Бин обаче виждаше някои общи черти между чифлиците в морето и крайбрежните къщи. Адаптация. Начин да извлечеш най-доброто от надигащото се море. Да превърнеш бедствието в предимство.

Трима технически експерти — грациозна филипинка, която никога не сваляше очилата си за виртуална реалност, островитянин, вероятно местен жител, който непрекъснато докосваше интерактивното си разпятие, и възрастен китайски господин, говорещ с тихия тон на учен — гледаха как Пен Сян Бин и Нгуен Кай внимателно поставят камъка-свят в ръчно изработената му ясла, заобиколена от инструменти и лъскави иилектронни дисплеи.

Овоидът вече започваше да оживява от докосването на Бин. Като пазител на камъка-свят, единствено той можеше да накара артефакта да създава сияйни образи, като цял свят или вселена, блестяща в подобната на яйце капсула с дължина по-малко от половин метър. Каквато и да бе причината за това специално умение, Бин беше благодарен за честта, тъй като покрай него имаше работа и можеше да участва в неща, далеч надхвърлящи нормалния му начин на живот. Все пак Мей Лин и бебето му липсваха.

Вече познатият Куриер на предпазливостта се спотайваше — или поне така изглеждаше — в неравните яйцевидни извивки сред виещите се облаци. Подобното му на цепка око се взираше навън, а ромбоидната уста свиваше четирите си устни в едно постоянно изражение на безпокойство или неодобрение.

Бин внимателно включи в единия край импровизираното устройство, което донякъде компенсираше повредената повърхност на артефакта и частично възстановяваше звуковия сигнал. Разбира се, нямаше никаква представа как работи механизмът — както нямаше представа и от останалите уреди в помещението. Опитваше се обаче да научи всички процедури, най-малкото за да бъде възприеман от останалите по-скоро като колега… а не като някакъв опитен образец.

Ако се съдеше по израженията им, това щеше да отнеме известно време. Доста време.

— Да продължим — рече д-р Нгуен. — Опитвахме се да научим за пристигането на камъка на Земята. Това са идеограмите, които искаме да изпробвате. — Дребният мъж постави пред Сян Бин лист е-хартия, върху която имаше знаци. Изглеждаха сложни и много стари, дори архаични.

За щастие на Бин вече не му се налагаше да държи овоида в ръце. Изглежда, беше достатъчно просто да стои близо до него. Той изпъна пръст (и леко се изплези от съсредоточаване) и изписа първия символ върху повърхността на камъка-свят. Мастилени щрихи сякаш следваха движенията на показалеца му. Получи се доста красиво. „Калиграфия… една от великите форми на китайското изкуство. Кой би могъл да си помисли, че имам усет за нея?“

Със следващия символ се справи по-бързо. Както и с третия. Естествено, идеограмите не бяха на съвременен китайски, а на някаква древна писмена система. Изглеждаха по-пиктографски и не толкова стилизирани, вероятно бяха от периода на воюващите държави преди въвеждането на стандартите на великия Цин, първия император. За щастие имплантът в окото му се задейства и предложи превод, който бе съобщен на глас на съвременен путонгуа.

— Дата на пристигане на Земята?

Едновременно вървяха два проекта. При първия древните символи се използваха за задаване на въпроси. Д-р Нгуен обаче искаше да се обръща към нещото вътре и със съвременни думи. В идеалния случай — ако наистина беше много по-умно от земен ИИ — то би трябвало да научи модерната версия на китайския, както и други езици. А и по този начин можеше да се тества приспособимостта на овоида.

След кратка пауза Куриерът като че ли вдигна едната си ръка с шантавите два лакътя и чукна идеограмите на Бин с движение на трипръстата си длан, при което те се пръснаха и се стопиха. След това симулираният извънземен изрисува нови фигури, които се блъскаха и подреждаха по вътрешната повърхност на камъка-свят. Бин долови също, че издутият десен край на артефакта леко затрептя. Сложни детектори вкараха вибрациите в компютър, чийто глас-ИИ изрече думи, които Бин не разбра.

За щастие белокосият китайски учен Ян Шенсю ги разбираше и почука унисвитъка пред себе си.

— Да, да! Значи така са се произнасяли тези думи. Чудесно.

— И бихте ли ни казали какво означават те? — настоя виетнамският богаташ.

— О, той… съществото вътре… казва, че не може да каже колко време е минало, тъй като е спал твърде дълго. Но ще предложи нещо, което може да свърши работа.

Д-р Нгуен пристъпи напред.

— И какво е това нещо?

Извънземният приближи ръцете си една до друга, после отново ги раздалечи. Вездесъщите облаци се събраха по краищата, разчиствайки част от камъка-свят, докато в центъра не се оформи голямо черно петно. Бин зърна светеща точица… и още една… после други две… и още една двойка…

— Звезди — каза Ана Аройо. — Шест, подредени в приблизително правилен шестоъгълник… с една звезда в средата, малко изместена от центъра… Проверявам онлайн каталозите… По дяволите. Всички съвременни съответствия включват звезди под седма величина, които са били невидими за хората от миналото. Малко вероятно е…

— Моля да не проклинате и богохулствате — обади се островитянинът Пол Менелауа. — Да не забравяме, че темата е времето. Дати. Кога. Звездите се преместват. — Опипа аниматроничното разпятие, висящо на верижка от врата му, и добави: — Опитайте да се върнете назад…

Фигурата на Исус сякаш се гърчеше под докосването му. Ана се намръщи на укора му, но въпреки това кимна.

— Добре. Връщам се назад и правя сравнение с цялото небе на интервали от сто години. Може да отнеме известно време.

Бин се поколеба за момент, после изтърси:

— Седем!

Ученият и богаташът се обърнаха към него. Бин преглътна, за да събере кураж.

— Ами… Мисля, че броят на звездите може… да улесни нещата.

— Какво искате да кажете, Пен Сян Бин? — попита д-р Нгуен.

— Искам да кажа… може би… може би трябва да опитате Седемте девици. Нали се сещате. Онези… — Помъчи се да си спомни официалното име.

— Плеядите — притече му се на помощ Ян Шенсю точно когато ииуерът на Бин му подсказа името. — Да, предположението е добро.

— Ясно — обади се филипинката. — Проверявам само този куп. Назад… назад… Да! Има сходство. Плеядите преди около пет хиляди години. Еха!

— Много добре — каза д-р Нгуен. — Очаквах нещо подобно. Млади приятелю Сян Бин, ако обичате, разкажете ни за кутията, в която се е намирал камъкът-свят. Какво пишеше върху нея?

— Открито в Харапа, хиляда деветстотин двайсет и шеста… — отвърна Бин. И довърши с лек трепет в гласа: — Обладано от демони. Да се държи на тъмно.

— Харапа, да — каза Нгуен, без да обръща внимание на другата част. — Един от центровете на културата от Долината на Инд… бедна трета сестра през най-ранните дни на градската цивилизация, след Месопотамия и Египет.

Погледна учения Ян Шенсю и той продължи:

— Някои мислят, че Харапа е спряна в растежа си държава — ограничена и параноична. Други се възхищават на изчистената и строго организирана градска планировка. Не знаем какво се е случило с цивилизацията от Инд. Казват, че селищата били изоставени около хиляда и седемстотната година преди нашата ера. Вероятно някакво голямо наводнение е поразило двата й основни града, Харапа и Мохенджо Даро. Възможно е по същото време на няколко хиляди ли на запад вулканът на остров Тера да е…

Д-р Нгуен поклати глава и елегантните му плитки се разлюляха.

— Но в това няма никакъв смисъл! Защо това нещо говори с нас на архаичен китайски, съществувал повече от хилядолетие по-късно? Харапа по онова време е била погребана под пясъците!

— Желаете ли да попитам, сър? — предложи Бин и пристъпи напред.

Дребният мъж махна с ръка.

— Не. Следвам установен набор от въпроси, подредени по важност от колеги и сътрудници от цял свят. Първо ще се заемем с тях, после ще попълваме празнините. Сян Бин, ако обичате, продължете със следващите символи.

Бин отново се почувства поласкан от безупречната любезност на д-р Нгуен. Джентълменът беше добре възпитан, дума да няма. Знаеше как да се държи с по-нисшите. „Може би ще остана да работя за него.“ Подобна участ не изглеждаше много тежка, стига Мей Лин и бебето да бяха с него.

Искаше да се докаже пред този човек. Наведе се над камъка и внимателно скицира още четири от сложните идеограми в стар стил, осигурени от Ян Шенсю. Консорциумът на д-р Нгуен очакваше с нетърпение техният камък-свят да научи съвременен китайски. Нямаше време. Особено след като планетата вече беше обхваната от истерия около загадъчните образи и звуци, излъчвани от така наречения Хавански артефакт — друг извънземен камък пратеник, открит неотдавна от американски астронавт във висока орбита. Този камък пред Бин даваше възможност да проверят — тайно — нещата, разказвани от другия във Вашингтон.

Засега знаеха едно нещо. Куриерът като че ли не одобряваше Хаванския артефакт. Когато му показаха картини на прочутия предмет. Куриерът реагира с крошета и разсичащи движения, които бяха толкова ясни и недвусмислени, че сигурно бяха универсални в целия космос. В допълнение към предишното предупреждение за опасност съществото в камъка-свят на Бин добави и друга дума, която бе лесна за превеждане.

Лъжци!

35.Да доловиш зова на съдбата

Демонстрантите протестираха за нещо — Мей Лин можеше да го разбере и без да влиза в Мрежата. Но от какво се оплакваха? Кой проблем ги вълнуваше — от световния набор несгоди, по-многобройни и от звездите?

Без плакати и лозунги, облечена в най-различни причудливи стилове, тълпата, състояща се предимно от младежи, се движеше към „Шанхайска вселена на Дисни и Краля на маймуните“. Всички се преструваха, че си гледат своята работа, бъбреха с другарите си, пазаруваха или просто се шляеха сред хаотичната на пръв поглед тълпа от гости и туристи. Разбира се, навсякъде имаше камери, кацнали на всяка улична лампа и знак и пиксел-нарисувани на всеки перваз. Не ставаше обаче нищо, което да привлече нежеланото внимание на държавните служби за сигурност или на местните блюстители на реда.

Имаше обаче съвпадения, които бяха твърде чести, за да бъдат подминати. Например всички носеха пикселизирани дрехи, които блестяха и пулсираха в непрестанно променящи се шарки. Някакво момиче беше нагласило туниката си да изобразява мотив от клатещи се борове. В абстрактната украса на едно момче можеха да се различат океански вълни. Пред очите на Мей Лин двамата леко се докоснаха и изображенията им сякаш се сляха и се комбинираха на гърбовете им — и се превърнаха в нещо недостъпно за никой ИИ, но което окото й разпозна веднага като три символа.

ТЪРСИ ГРАДСКО СПОКОЙСТВИЕ.

Младежите се разделиха и моментното сливане на гора и море изчезна. Може би никога преди това изразително и кратко хореографско рандеву не се бяха срещали. И може би никога нямаше да се видят отново. Не след дълго обаче друга на пръв поглед случайна среща в тълпата създаде мимолетно послание, уловено от вградената органична система за разпознаване на Мей Лин, която си оставаше по-изтънчена от всяка кибернетика, наследена от времето, когато далечните й прадеди са бродели из африканските савани и са дебнели плячка. Или са се оглеждали за опасност.

ПРЕДПОЧИТАМЕ ОТГОВОРНО УПРАВЛЕНИЕ.

Нямаше никакво съмнение. Именно това казваха срещналите се за миг символи.

Минувачи и купувачи започваха да се обръщат, да побутват съседите си и да кимат към виртлозунгите по улицата. Зяпачите се обърнаха навреме да уловят следващото кратко послание, когато някакъв дебел мъж се изравни с плещеста жена с коса на оранжеви ивици. Съчетани, пикселдрехите им обявиха:

ИМПЕРАТОРИТЕ ТАН СА ПООЩРЯВАЛИ СЪЗИДАТЕЛНОСТТА.

Мей Лин гледаше зачудено от една ниша между фризьорски салон и сергия, предлагаща пикантно пилорибешко, като инстинктивно полюшваше бебето. Защо тези младежи полагаха такива усилия да се разграничат от посланията си, защо си запазваха възможността да отрекат всякаква отговорност, след като съобщенията изглеждаха толкова невинни? Така безобидни?

„О — осъзна тя, — истинското им значение сигурно е другаде. Във виртуалното пространство.“

Извади евтините очила за подсилена реалност, които беше купила преди малко от уличен продавач. Инвестицията изглеждаше разумна в епоха, в която толкова голяма част от света беше недостъпна за нормалните очи. Особено след като Сян Бин замина на онова странно приключение през морето. Докато той имаше работа и караше онзи странен, обладан от демони камък да прави фокуси пред подобното на пингвин създание, тя разполагаше с пари. Достатъчно, за да си позволи частичен ремонт на дома им и дори да вземе Сяо Ен на сутрешна пазарна експедиция в претъпкания град, където гигантски огънати пирамиди се издигаха и запречваха половината небе, провъзгласявайки величието на новата световна свръхсила.

Мей Лин беше избрала това време, защото голяма част от населението на планетата следеше заседанията на конференцията за Артефакта в Америка и тя реши, че улиците ще са по-празни. Оказа се, че е улучила няколкочасова почивка и хората се бяха изсипали навън да пазаруват, да си свършат работата или за глътка въздух. Булевардите бяха особено претъпкани, което беше идеално за младежка демонстрация като тази.

Мей Лин си сложи очилата и остро усети колко време е минало, откакто двамата със Сян Бин се бяха преместили в заливните низини и съсипаното крайбрежие на Хуанпу, където светът имаше само един „пласт“ — обикновената реалност. Това я бе оставило няколко технопоколения назад. Продавачът на иилектроника беше отзивчив, търпелив и малко по-закачлив от благоприличното, докато калибрираше устройството за позабравените й умения за работа във виртуална реалност. Беше й трудно да преоткрие номера, дори с неговата помощ. Все едно се учеше да ходи отново след твърде дълго задържане в леглото.

„Гледайте. Проявете интерес. Мигнете. Обърнете внимание. Повторете.

Това е най-основният начин да се ориентирате във виртуалната реалност, ако не разполагате с други устройства.“

Мей Лин нямаше чукчета на ноктите. Нито средства за щракане и скролиране в зъбите. Нито субвокални сензори, които да прочитат оформените в гърлото и устата субвокални думи. Нямаше дори старомодна клавиатура или тракбол. И определено нямаше от онези модни и плашещи цефалосензори, които разчитаха командите направо от мозъка. Без тях се налагаше да импровизира — да избира от безброй менюта и командни икони, изкарани върху вътрешната повърхност на двете лещи, които сякаш се рееха пред реалната улица.

Като насочи погледа си към иконата за търсене и като прояви истински интерес, който промени разширяването на зениците и кръвния поток в ретината, тя накара символа да светне. Последва добре преценено двойно мигане с лявото око, после с дясното…

На третия опит цъфна нов прозорец с менюта, който й позволяваше да отдели внимание… и да избере от различни опции. И тя избра една на име Наложени нива.

Очилата незабавно изчертаха тънки линии по реалния свят, по паважа и бордюра, около всяка сграда и сергия — около всяко истинско нещо, което можеше да се окаже опасно препятствие или спънка за минувача. Очертаха също хората и превозните средства, които се движеха около нея. Сега всеки имаше около себе си тънък ореол. Особено онези, които се движеха в нейната посока, която леко трептеше в жълт нюанс, означен като предупреждение за сблъсък.

Тези линии, ясно очертаващи границите на реалния свят, не се натрапваха. И не се променяха, независимо от виртуалното ниво, което избираш. За да ги промениш, трябваше да имаш уменията на истински хакер.

А останалата виртуална реалност, текстурите, цветовете и фоновете? Е, с тях можеше да си играеш по безброй начини. Можеше да покриеш стените на сградите с лиани от джунглите или да потопиш целия свят във въображаема вода, превръщайки го в Атлантида. Или пък да наложиш върху всеки минувач кожа на марсианец. Свободата беше пълна и някой тийнейджър, скучаещ служител в офис или полуавтономен креиитивен автомат със сигурност вече беше измислил пласт, който да въплъти такава измислена вселена.

Мей Лин не се интересуваше от тези светове — не знаеше адресите им и нямаше никакво желание да се потапя в нечий любим мираж. Вместо това се опита просто да се изкачи през най-основните нива, едно по едно — първо през пластовете на Обществена безопасност, където децата и недъгавите можеха да виждат света с удобни и прости надписи, с означения за избягване на рискови ситуации и удобни указатели, сочещи към най-близките източници на помощ в реално време.

Последваха полезните нива, на които всички сгради и магазини бяха маркирани с основна информация за местоположението, предлаганите стоки и кодове на стабилност. Човек можеше да получи подробна информация за всичко, което го интересува. На нива 12–16 всички наоколо имаха етикети с имена или табелки, посочващи професиите им. Останалата реалност си оставаше почти гола.

На трийсето ниво изведнъж стана трудно за виждане, сякаш въздухът се беше изпълнил с жълти, розови и зелени бележки, които се рееха около всеки магазин и на всеки ъгъл, изписани с какво ли не — от съобщения за срещи през отправени към трафика ругатни до ехидни коментари за кухнята на някой ресторант. А също и с молитви.

Мей Лин експериментира, като вдигна ръка и започна да рисува с пръст във въздуха. Очилата проследиха движението и се появи чисто нова бележка с името на съпруга й. Пен Сян Бин. Добави символи, образуващи пожелание за късмет. Когато свали ръката си, мъничката виртуална бележка отлетя и сякаш се стопи в бурята от други подобни. Именно това правеше трийсето ниво почти безполезно за нещо друго освен за молитви. Или ругатни. Всички посетители можеха да видят всичко, оставено някога тук… Което означаваше, че никой не може да види нищо.

„Наистина ли има хора, които живеят непрекъснато така? Бродят по света, потопени във въображаеми неща?“ Сега виждаше, че тези очила могат да се окажат и полезни. Но пък можеше да ги свали всеки момент. Ами онези, които носят контакт-ИИ лещи или дори си бяха сложили от новите очни импланти? Самата мисъл за подобен живот я накара да потръпне.

На четирийсето ниво много стени изчезнаха. Повечето сгради сякаш станаха прозрачни или най-малкото показваха анимирани етажи, образувани от публичните регистри. Те варираха от подробни вътрешни изгледи като на близкия универсален магазин, където всяка витрина и манекен се стремяха да привлекат вниманието ти, до етажите и офисите, които бяха блокирани от прегради и се криеха в различни оттенъци на сивото. Някои дори имаха светещи ключалки. Човек можеше да надникне вътре, стига да разполага с необходимия ключ.

Нива 50–100 бяха за реклама и в един момент Мей Лин се сви уплашено, защото всички обичайни заглушители изчезнаха. Съобщенията и поканите сякаш зареваха към нея от всеки магазин и сергия. Гръмовни звуци разтресоха рамките на очилата й и те почти отлетяха от носа й, така че Мей Лин трябваше да се съсредоточи здравата, за да си пробие с мигане път през рекламите. За щастие повечето рекламни нива подбираха потенциалните си клиенти и дори се държаха любезно. Например деветдесето ниво й предлагаше дискретни лични отстъпки за бебешка храна и евтини обувки, както и специален масажиращ грим в магазина ей там. Цената изглеждаше толкова разумна, че почти можеше да си я позволи! Собственикът дори беше готов да намери за пет минути бавачка, която да наглежда бебето.

Но не. Не биваше да свиква с внезапния комфорт от чека от Сян Бин, който бе така нов и необичаен. Може би някой друг път.

Както и да е, Мей Лин осъзна, че следва тайфата млади демонстранти, като в същото време внимава биберонът на Сяо Ен да не падне на мръсния тротоар. Някакъв шофьор на велотакси извика и Мей Лин отскочи с разтуптяно сърце. Тревогата й се засили, когато си даде сметка, че се е озовала в непозната част на града.

„Невъзможно е да се изгубиш с очила“ — напомни си тя. Десето ниво винаги можеше да й предложи стрелка, сочеща най-краткия път до всяка точка на света, до която искаш да отидеш.

„Тоест, ако знаех къде се намира той сега.

И ако не е станал жертва на тайните интриги на могъщи хора.“

Продължи да се изкачва през резените свят и забеляза, че броячът прескача недостъпните за нея виртуални нива. За да ги види, човек трябваше да е член на една или друга група по интереси.

„Май двеста и петдесето ниво беше за уличните приказки.“

Оказа се, че Н-250 запълва булеварда с рисувани фигури — пъстроцветни контрастни версии на минувачите с балончета над главите на мнозина. Някои бяха пълни с изписани думи. Други бяха сиви. „О, вярно. Това ниво е за подслушване, ако човек не е достатъчно предпазлив да издигне бариера. Нивото на приказките сигурно е триста и петдесет.“

Мей Лин откри, че се наслаждава на възможността да възстанови старите си умения за навигация с мигане, макар че бебето започваше да става неспокойно и торбата с покупките тежеше на рамото й. Може би беше крайно време да се прибира.

Поне вече не й се налагаше да минава през нивата едно по едно като абсолютен начинаещ. Просто меню за предпочитания вече й позволяваше да вижда виртсвета като триизмерна паяжина с възможности за прескачане, паяжина, която се простираше във всички посоки. Достатъчно беше само да погледне, да присвие очи и да намигне, за да се озове на нужното й ниво, където…

… се рееха друг вид бележки. Гласови, текстови и видеопослания непрекъснато се лепваха за младите демонстранти, изпратени от раздразнителни минувачи или дори от хора, които гледаха ставащото от стотици километри.

Нафукани хлапета — коментираше една бележка. — Сякаш поколението им знае какво означава борба и революция.

През 2025 бях в Новата червена гвардия и тогава наистина знаехме как да вдигнем врява по улиците! — мърмореше друга. — Носехме маски, които прецакваха програмите за разпознаване на лица…

Точно така. Улични приказки. Най-сетне Мей Лин беше намерила нещо свързано с онова, което я интересуваше — съвсем просто питане.

ЗАЩО демонстрират?

Към бележката имаше още по-проста добавка, анонимно предлагаща връзка към:

08471als0xldo098-899as0004-hahd-dorad087

Мей Лин мигна към адреса… и улицата отново се преобрази.

Сега младежите носеха костюми в стил Шун от 17 в., подобно на последователите на великия бунтовнически водач Ли Зичен. Мей Лин разпозна облеклото на Народната милиция от един исторически роман, който бе гледала. Тъй като се стремял да освободи масите от феодално потисничество, преди век Ли Зичен официално бил провъзгласен за „герой на китайския народ“ от самия председател Мао. „И все пак съм изненадана, че днешните богати и могъщи големци от Благодетелния Патриархат одобряват хората да събуждат този спомен.“

Зяпачите и минувачите също бяха преобразени — най-вече съвременните им дрехи бяха сменени с парцаливото селско облекло от седемнайсети век. Посланието не беше особено ласкателно, но пък бе ясно: „Всички сме невежи плебеи.“

Помисли си дали да не се опита да се свърже с някоя от близките камери и да види как изглежда, но реши, че не си заслужава усилията. Пък и най-сетне беше видяла отговора на въпроса си. Над главите на демонстрантите се рееха огромни знамена, отговарящи на крещящите им разноцветни костюми.

Мей Лин беше чувала тази фраза. Помъчи се да си спомни и напъните й явно задействаха режима на търсене на очилата. Трепна, когато безтелесният глас започна да обяснява:

— Преди осемнайсет години групи за човешки права настояха принципът да бъде увековечен в прочутата Международна голяма сделка, твърдо и окончателно отхвърляйки противоположната традиция, дълго спазвана от повечето човешки общества, според която всичко, което не е изрично разрешено, се приема за забранено. Активисти нарекоха тази промяна в принципите по-важна и фундаментална дори от свободата на словото. По-късно някои социални психолози обявиха реформата за безполезна, тъй като се отнася за дълбоко вкоренен културен постулат, а не за точка от закона. В замяна на гарантирането на този принцип професионалните гилдии и аристократите успяха да спечелят официално приемане на Съсловията…

Мей Лин успя да прекъсне педантичната лекция, която и без това не й беше от особена полза. Същият проблем важеше и за други два виртуални лозунга, развяващи се на несъществуващ вятър…

и

Разбира се, имаше начини да проследи темата. Цяло море от определения, обяснения и коментари, подходящи дори за недостатъчно образована жена. Дали демонстрацията искаше да примами зрителите да проучват? Или реалната цел на младежите бяха именно всички тези двусмислени послания? Може би искаха да разбунят духовете и да раздразнят по-възрастните с неясните цели на протеста си?

Какъвто и да бе отговорът, Мей Лин беше изгубила търпение.

„Китайците са били открити хора, известни с това, че казват каквото мислят и мислят каквото казват. Но дали сега, след като станахме най-голямата сила на света, не възприемаме по-класически азиатски подходи? Дали не скриваме мотивите и целите си зад пластове уморителен символизъм?

Както и да е — помисли си тя с известно задоволство, — хората ще забравят за тези хлапета веднага щом конференцията за Артефакта поднови работата си.“

Дръпна се до стената на най-близката сграда, съсредоточи се и замига, за да се махне от това шантаво виртуално ниво и да се върне при благословената простота на десето ниво, където дружелюбна жълта стрелка щеше да й покаже пътя обратно до защитната стена, разделяща тези богати жители на Шанхай от застрашителните тъмни вълни. И оттам до кея за водните таксита, където можеше да хапне, преди да поеме към…

Изведнъж нещо изскочи пред очите й. Повикващ символ, който показваше, че я очаква съобщение на живо. Проблясваше неотложно… и цветовете на райета показваха, че е от официалните власти. Малко нервно Мей Лин погледна към пулсиращата икона и мигна, за да приеме обаждането. Непосредствено над уличния трафик и пешеходците изникна лице и горната част на тяло. Мъж, със строг поглед и с униформа.

— Пяо Мей Лин, аз съм Джин Пу Ван от Държавна сигурност. Трябваше да положа известни усилия, за да ви открия.

Думите прозвучаха като упрек.

— За щастие успях да хвърля пресяваща мрежа, която откри ириса ви веднага щом започнахте да използвате очилата си. Трябва незабавно да се срещнем и да поговорим за съпруга ви.

Гърлото на Мей Лин се стегна и тя се препъна. Малкият Сяо Ен, който се беше унесъл, изскимтя във вързопа на гърдите й и стисна малките си юмручета.

— Какво… какво е станало?

Наложи се да произнесе думите на глас, за да е сигурна, че очилата ще я чуят. Двама минувачи я погледнаха изненадано и раздразнено, че някой може да прояви подобна простащина. Да водиш телефонен разговор на толкова висок глас, че да пречиш на хората на обществено място? Ама че безобразие!

Мей Лин обаче не разполагаше дори с микрофон на гърлото и нямаше особен избор.

— Какви новини имате за него?

— Никакви — отвърна служителят. — Искам да обсъдя с вас как да го спасим от лошата компания, с която се е забъркал. Как да го върнем в обятията на любимата му страна.

Мей Лин се страхуваше от коварни подводни течения, а ето че изведнъж я заля вълна на облекчение. Огледа се и заговори по-тихо:

— Аз… вече казах на другите полицаи всичко, което зная. Те провериха истинността на думите ми с машини и наркотик. Не виждам какво бих могла да добавя.

Каза го без чувство за вина или съжаление. Сян Бин й бе казал, че ще е най-добре да сътрудничи напълно на властите, ако започнат да й задават въпроси. Нищо от онова, което знаеше, не можеше да им позволи да го открият. Пък и в момента на заминаването му с робота пингвин нямаше причина да смятат, че върши нещо противозаконно.

— Ами… — Мъжът погледна за момент настрани, кимна и отново се обърна към Мей Лин. Тя се зачуди какъв ли източник използва, за да я вижда. Макар че образът му беше на вътрешната повърхност на очилата, той вероятно използваше миниатюрната камера на близката улична лампа. — Бихме искали да поговорим отново с вас — обясни той. — Ще отнеме само няколко минути, искаме да изясним едно-две несъответствия. След това ще ви осигурим превоз до дома ви, за сметка на държавата.

Е, това правеше предложението доста изкусително. Така нямаше да й се налага да се влачи през Източен Пудон с покупките и бебето, което сякаш ставаше все по-тежко с всяка минута.

— Имам кода за контакт с инспектор Ву, която ме разпита миналия път. Искате ли да й се обадя и да си уредим среща?

Джин Пу Ван поклати глава.

— Не. Отделът ми няма време да минава през местните власти. Въпросите са сравнително незначителни, но трябва да се изяснят незабавно. Заповед от столицата.

— Къде трябва да отида?

— Ще ви дам координатите на един участък наблизо. Полицаите ще ви настанят в удобна стая с храна и освежителни напитки. Ще изпратя холватара си, за да се срещна с вас. След това кола ще ви откара до дома ви.

Очилата й незабавно преминаха на петнайсето ниво. Пред Мей Лин пробягаха някакви кодове, след което се появи виртуална стрелка, която й сочеше, че трябва да продължи до следващата пряка и да завие наляво.

— Надявам се, че инспектор Ву не е останала недоволна от сътрудничеството ми — каза тя, докато тръгваше в указаната посока.

— Не се тревожете за това — успокои я полицаят. — Ще се видим скоро.

Лицето му изчезна.

Известно време Мей Лин следваше стрелката машинално. Беше смръщила чело. Не беше хубаво да привличаш вниманието на могъщите власти, макар че инспектор Ву и хората й бяха любезни и не я заплашваха по време на разпита, докато голямата им лъскава лодка на въздушна възглавница се поклащаше до малката къщичка, която си бяха построили със Сян Бин.

Разбира се, поискаха да научат всичко за сияйния камък. Онзи, който така приличаше на Артефакта пратеник от Вашингтон. Когато я попитаха защо съпругът й не е съобщил за откритието си на властите, Мей Лин обясни съвсем честно, че са се уплашили от онова, което се е случило с предишния собственик на кристала.

— Ли Фан Лу е станал жертва на параноята и корупцията на онова време — призна инспектор Ву. — Но онези, които са го екзекутирали, бяха сполетени от същата участ по време на реформите след катастрофата Жен Хе и Голямата сделка. Жалко, че съпругът ви не е взел предвид това и не е донесъл находката си при нас, за благото на цялата страна.

Когато Мей Лин възрази, че двамата със Сян Бин изпитват единствено любов и почит към великата си родина, инспектор Ву като че ли омекна и каза:

— Така и трябва. Ще го открием, сигурна съм. Той ще има предостатъчно възможности да докаже верността си.

С това уверение полицейските следователи си заминаха и оставиха Мей Лин замаяна от наркотиците и невросондите. Дори й позволиха да задържи парите от робота пингвин — скромната утеха и свобода от немотията, спечелена с изчезването на Бин.

Възможно ли беше тези по-високопоставени служители да мислят другояче? Мей Лин усети как нервите й се опъват, докато приближаваше дадените й координати. Но какъв друг избор имаше освен да изпълнява онова, което й кажат властите? Знаеха къде живее. Можеха да отменят договора за заселване, който бе единственото, с което разполагаше малкото семейство.

Упътващата стрелка й посочи да завие отново — този път надясно — през малка търговска алея. В отговор на скептичното й присвиване на очи очилата й показаха карта, на която се виждаше, че това е пряк път до Булеварда на живата детска митология, прочут с роботизираните си скулптури на любими герои от „Пътуване на запад“, „Снежанка“, „Бандата от Феншен“ и други.

„Може пък да зърна Пипи Лу, Лу Сиси или Шрек“ — с надежда си помисли Мей Лин. Но първо трябваше да стигне до булеварда…

Погледна към сумрачната алея, където старомодни магазини и сергии сякаш се бяха върнали назад във времето до епоха, когато подобни улици е имало във всяко село и градче. Особено преди Революцията, когато четири поколения от една фамилия се трудели заедно, делели тесни стаички над магазините си и късали от залъка си, за да може един от синовете им да се издигне. Традиционен стремеж към напредък, който беше цинично подигран в една стара поговорка.

Не би ли трябвало тези отвратителни цикли вече да са приключили? Да е свършено завинаги с тях, сто години след Революцията? Мей Лин се изкашля в юмрука си. Едно нещо знаеше със сигурност. Нейният син щеше да е умен и образован и тя щеше да го научи на ум и разум! „Ако можем да издържим изпитанията…“

Тръгна по тясната уличка… и изведнъж чу глас.

— Почтените майки не бива да идват на подобни места.

Мей Лин спря, огледа се и осъзна, че е единствената очевидна майка наоколо. Вгледа се в сенките на един вход, откъдето бе дошъл гласът. Евтините очила се опитаха да избистрят образа — не особено успешно — и показаха дете, на не повече от дванайсет, с избеляла зелена канадка и с очила, поправени с тел и много тиксо.

— На мен ли говориш?

В момчето имаше нещо странно: полюшваше се напред-назад и гледаше към Мей Лин, но погледът му се плъзгаше покрай нейния, сякаш се фокусираше в нещо на хоризонта.

— Майките са източникът на всички проблеми и на всички отговори.

Думите бяха изречени с безизразен тон и прозвучаха като някакъв афоризъм или поговорка. Мей Лин забеляза, че зъбите му са развалени, има силно изразена обратна захапка и лош обрив по врата. Момчето определено не беше наред.

Момчето стана и се затътри към нея, като продължаваше да не я гледа в очите.

— Джя-Джупен, майка ти иска да се прибереш у дома да ядеш.

Това го беше чувала. Поколението на родителите й си го казваше да се посмее, макар че Мей Лин така и не успя да разбере какво му е смешното. Изведнъж осъзна — това дете явно беше продукт на аутистката чума. Иначе казано, кошмарът на съвременния родител. Инстинктивно се обърна, за да предпази с тялото си малкия Сяо Ен, макар че дефектът не беше заразен.

„Болестта не е заразна. Но лошият късмет може да бъде прихванат.“

Преглътна с мъка.

— Защо казваш, че не бива да минавам оттук?

Момчето протегна ръце към нея. За миг Мей Лин си помисли, че иска да го гушне. После разбра. „Иска очилата ми.“

Понечи да се дръпне, но нещо в спокойната, настоятелна полуусмивка на момчето я накара да свали евтиното устройство. Усмивката на момчето се разшири и погледът му срещна нейния за по-малко от секунда. Явно не беше в състояние да поддържа по-дълъг контакт с друго човешко същество.

— Мъжете — рече то — не идват тук да купуват соев сос.

— Мъже ли? — Мей Лин се огледа. — Какви мъже?

Без да обръща внимание на въпроса, момчето завъртя очилата й и ги огледа, като явно внимаваше да не позволи на скенерите да се вгледат в лицето му. След това със смях ги метна в близката кофа за боклук.

— Хей! Знаеш ли колко струват?!

И млъкна. Момчето й предлагаше собствените си очила, чиито дръжки бяха поправени с тел и тиксо.

— Виж ги.

Тя примигна. Това беше пълно безумие.

— Кои да видя?

— Мъжете. Които чакат майката.

Без очилата момчето силно присвиваше очи. Гласът му бе монотонен и абсолютно безизразен.

— Нека чакат. Майката няма да дойде. Не и днес.

Мей Лин не искаше да вземе очилата. Не искаше да си ги сложи. И най-вече не искаше да научава кого или какво има предвид момчето под „мъжете“.

Но въпреки това си ги сложи и видя.

Алеята вече беше осветена и приличаше на тунел, който сякаш пронизваше сумрака, минаваше покрай няколко работилници, в които майстори поправяха метални накити или изработваха дрехи от истинска кожа (което бе незаконно); едно семейство пък отглеждаше суперскорпиони за битки. Очилата й се бяха сторили по-прости и примитивни от нейните. Оказа се, че не са. Мей Лин можеше да види сърцевината на плодовете жожоба, които един пекар режеше за пай, и в същото време да долови аромата им.

Около тунела прелитаха символи — повечето китайски, но не всички. Подреждаха се не в стройни редове или колони, а в спирали и на вълни. Тя се опита да ги погледне, но не можеше да контролира картината.

Гледната точка изведнъж се смени и се прехвърли към някаква камера, закачена на стената надолу по алеята, непосредствено над малък триколесен туктук. Образът се увеличи покрай превозното средство, чийто двигател работеше, към малък магазин, в който Мей Лин видя възрастна жена да рисува на ръка шарки по керамичен съд. Изглеждаше неспокойна и хапеше устна, наведена над работата си. Топна четката в червена боя и когато я извади, ръката й трепна и от четката закапаха капки.

Картината отново се смени и Мей Лин изведнъж откри, че гледа през очилата на старицата и вижда онова, което вижда тя.

Отначало беше само върхът на четката, дооформящ опашката на анимационен омар — древния герой на Дисни, любимия спътник на Малката русалка. Макар и ограничена от медната жица на гарафата, червената боя се разля малко повече и неравномерно. Мей Лин чу приглушена ругатня, докато художничката се мъчеше да изчисти разлятото… и рязко вдигна поглед…

… към малкия ван с димящ ауспух, паркиран отпред. Шофьорът чакаше с отворена врата и пушеше. В скута му имаше кълбо канап.

Отново треперещ поглед към четката, която пак се потапяше в червената боя. После камерата рязко се завъртя наляво и за миг Мей Лин зърна втори мъж, плещест и мускулест, който стоеше назад в сенките и нетърпеливо пристъпваше от крак на крак.

Без никаква команда от страна на Мей Лин очилата на детето замразиха картината, обработиха я и я увеличиха, за да покажат нещата, които държеше едрият мъж. В едната имаше някакъв черен плат. В другата — хипоспрей. Мей Лин го разпозна от криминалните драми, които често гледаше. Използваше се от ченгета за укротяване на опасни престъпници. Както и от… похитители.

Картината се върна към онова, което виждаше възрастната жена. Старицата отново гледаше гарафата. Сега обаче четката й обезобразяваше веселата подводна сцена с един-единствен символ в кървавочервено. Мей Лин ахна, когато го прочете.

Бягай.

Рязко свали очилата. Беше плувнала в пот, сърцето й туптеше бясно от ужас. Беше абсолютно сигурна, че капанът е заложен за нея. Но защо? Тя съдействаше. Отиваше в полицията по собствена воля!

Отговорът я порази с очевидността си. Нямаше никаква среща в най-близкия участък. Това беше измама, целяща само едно — да я накарат да дойде тук.

Какво да прави? Къде да иде? Може би да тръгне в другата посока… към оживените улици… да се опита да се свърже с инспектор Ву…

— Майката върви натам — каза момчето, хвана ръката й и я задърпа. — Навсякъде има коблита, а също и лоши хора. След трийсет и осем секунди ще разберат и ще се втурнат от всички страни. Но ние знаем как да се грижим за майки.

Тя впери поглед в него и понечи да се дръпне. Детето обаче отново се усмихна и погледите им пак се срещнаха за миг.

— Ела — настоя то. — Време е да бягаш.

И моментът на решението се озова в миналото. Забързаха заедно, далече от алеята с опасностите по уличката, която само допреди малко изглеждаше пълна с приказни фантазии. Само че сега Мей Лин знаеше, че в нея има и опасни очи.

36.Фалшиви диаманти

Прозвуча гонг, който призова всички гости в банкетната зала с размерите на самолетен хангар. Личен облечен в ливрея прислужник настани Хамиш на средновековния цистерциански стол с висока облегалка, след което се навърташе наблизо през цялото угощение, пълнеше кристалните бокали с позлатен ръб и сервираше ястия в чинии от остъклена лунна почва. (Рупърт Глаукъс-Уортингтън бе поръчал прочутия си сервиз, когато колекцията лунни скали на НАСА беше продадена на търг за погасяване на дългове.) Всичко беше изумително в крайността си, но Хамиш се чудеше най-вече на прислужниците.

„Как го правят, за бога?“

Не беше цената. Когато имаш седем-осем деветки по скалата на богатството, можеш да си позволиш всякаква лична помощ, която си искаш, за абсолютно всяка задача. Онова, което не можеше да се купи само с пари, бе конфиденциалността. Колкото повече хора участват в някой разговор, толкова по-вероятно е изтичането на информация, от слухове до записи във всички спектри. Въпреки ясните основни правила за това събиране (наред с Фарадеевата защита, която да държи настрана Световната мрежа), всеки в помещението би могъл да носи някакво новоизлюпено шпиониращо устройство. Някоя малка начинаеща компания, аматьорска група или дори жалко остаряло правителство можеше да си осигури временно надмощие.

Хамиш се замисли как най-високопоставените фамилии — Глаукъс-Уортингтънови, Бин Джалил, Боголомови, Дюпон-Вонесенови, Ву Чан и тъй нататък — са допуснали толкова много хора да участват на това събиране. Въпреки че благоприличието изискваше разговорът по време на вечерята да е лек и основните теми бяха оставени за утре, някой със сигурност щеше да прекали с питиетата и да се раздрънка.

По време на супата той бъбреше с някаква социална психоложка от Дарамсала, но през цялото време не спираше да се чуди. „Може би лоялността на прислужниците е внушена чрез хипноза. Незаконно на повечето места. Но пък Швейцария и Лихтенщайн никога не са влизали в Европейския съюз. Или пък може да им се плаща с фючърсни опции, които се осребряват след десетилетия и само ако са спазени определени критерии.“

В един от методите имаше малко повече класа. Намери някое затънтено село, тънещо в мизерия, болести и безнадеждност. Налей достатъчно пари, за да го промениш — училища, болница, работни места и стипендии за по-интелигентните младежи. Създай си местен благодарствен култ. В крайна сметка получаваш надежден източник на лоялни и привързани към теб слуги. Както и добра реклама.

„Може пък да го правят по старомодния начин. С изнудване. Предадеш ли ни, ще кажем на ченгетата какво си направил.“ Хамиш хвърли поглед към личния си сервитьор и реши, че мъжът изглежда доста як под копринената униформа и безупречното внимание. Изпи виното си и докато онзи му наливаше отново, забеляза на ръката му нещо като едва забележими следи от стара татуировка, загатваща вероятно за тежко минало.

„С очила можех да направя пълен анализ. Но пък е по-забавно да събираш парчетата едно по едно, по стария начин.“

В действителност Хамиш си прекарваше чудесно и си водеше наум бележки, които по-късно да бъдат проучени и разширени от екипа му. Читателите и зрителите обичаха това! Разбира се, богатият му злодей трябваше да е от някой друг богаташки кръг. Може би техномилиардер надерит, богат побъркан учен или член на някой либерален заговор… със сигурност не и благородник! Особено като се има предвид, че този елит на елитите бе на път да се съюзи с Тенскватава.

Междувременно социоложката от лявата му страна дрънкаше нещо за доклада, който смяташе да представи утре — „За неоконфуцианската прагматична етика и Новата пирамида“. Хамиш се чувстваше толкова добре, че се сдържа да я попита откъде е откраднала втората част от заглавието.

— Разбирате ли, господин Брукман, със залеза на Просвещението залязва и социалната му структура с форма на диамант, доминирана от голяма и жизнена средна класа. Моделът насърчавал жизнеността и находчивостта, но също така и вятърничавост. Кичът и непостоянството, залели вашата Америка, която завинаги ще си остане в пубертета.

Хамиш отвърна с вежлива усмивка, която тя погрешно интерпретира като задълбочен интерес и размърда деликатно боядисаните си пръсти.

— Подобно обществено устройство е нестабилно. Прекалено е зависимо от високото ниво на образованието, добрите обноски, увереността и споделеното чувство за целенасоченост. Буржоата лесно могат да бъдат подбудени да се дърлят по тривиални теми, също както в древна Атина и във Флоренция. Само ги накарай да реагират прекалено силно на една раздухана заплаха, без да обръщат внимание на другите.

Социоложката явно полагаше усилия да задържи вниманието му, усмихваше се и накланяше леко глава, за да възстанови контакта всеки път, когато Хамиш вдигаше очи от чинията — вече рибно ястие, задушена жълтоперка, изключително скъпа, с лек намек за истински шафран. Той любезно я дари с продължителен поглед и си помисли, че изглежда доста по-привлекателна, отколкото бе първото му впечатление. Отпи отново от виното си и остави сервитьора да напълни чашата му, докато тя продължаваше:

— Както казва Платон, стабилното управление изисква широка основа, която се стеснява до малка, но изключително квалифицирана класа, родена и възпитана за управление. Това е моделът, възприет от деветдесет и девет процента от постземеделските цивилизации. Дори по времето на така наречения съветски комунизъм властта бързо се е съсредоточила у няколкостотин фамилии от кастата на номенклатурчиците — класическо феодално общество, въпреки цялата им външна егалитаристка риторика.

„Наистина ли си въобразява, че това не ми е известно?“ — запита се Хамиш. Докато кимаше лениво и не сваляше поглед от нея, той надаваше ухо към другите разговори. Зад него някакъв бразилски торен магнат предъвкваше догадки за извънземния Артефакт, които бяха станали досадни още преди часове. Междувременно от другата страна на масата някакъв умник от мозъчния тръст на Тенскватава обсъждаше вероятностно претеглената отговорност — идеята, че учените и изобретателите трябва да купуват застраховки или облигации, с които да покриват възможните неуспехи, което ще ги накара да спрат и да се замислят, преди да се втурнат да провеждат рисковани експерименти. Версия на Предохранителния принцип, изискваща товарът на доказателството да легне на раменете на онези, които предизвикват промяната. Интересна алтернатива на предложението за „научни журита“, която позволяваше създаващите риска да носят товара на регулирането на прогреса вместо да го контролират чрез бюрокрация.

Хитро, но безполезно, след като водещите фамилии на Първото съсловие се присъединяваха към Движението. Утрешните олигарси нямаше да използват пазарни методи. Бюрокрацията е по-лесна за контролиране.

— Така че всичко сочи към връщането към пирамидалната обществена структура. Но какъв тип ще бъде тази пирамида? — попита социоложката, която си мислеше, че е приковала цялото му внимание.

„Тя определено флиртува с мен“ — реши Хамиш.

— Ами, да, това е добър въпрос — отвърна той и си даде сметка, че езикът му малко е надебелял. „Виното е твърде добро. Отдай му дължимото, като отпиваш, а не лочиш.“

— Именно! — Социоложката закима енергично и златната й (всъщност позлатена) огърлица задрънча. Зъбатата й усмивка изглеждаше невъзможно бяла и тя полагаше огромни усилия, но Хамиш започваше да ги намира за… привлекателни, докато тя продължаваше.

— Дали издигащата се сега аристокрация иска да повтори грешките, накарали обикновените хора да се разбунтуват през хиляда седемстотин осемдесет и девета във Франция и през хиляда деветстотин и седемнайсета в Русия? Какъв е смисълът да заграбиш всички пари и цялата власт, щом това ще те докара до дръвника?

Хамиш нямаше отговор на това.

— Луи Шестнайсети и цар Николай са били потомци на инбридинг, умствено изостанали глупаци — каза той. — Освен това не са разполагали с инструментите на бъдещето. Разпространението на микрокамерите по цял свят. Или непогрешимите детектори на лъжа.

„Или — добави вътрешният му глас — пристигането на истински изкуствен интелект. Но да не споменаваме това трето нещо, което осигурява абсолютен контрол.“

— Е, тук сте прав — призна тя. — Макар че днес камерите и машините на истината често са толкова досадни за Първото съсловие, колкото са и полезни. Защото гледат нагоре толкова често, колкото и надолу.

— Да, но е достатъчно само прекъсване на реципрочността — отвърна той. — Чрез контролиране на информацията, насочването й само в една посока. Слагане на ръка върху базите данни. Фабрикуване на създаващи паника ситуации, така че обществото да подкрепя добронамерените „предпазни мерки“. Приемане на много закони за защита на личния живот, след това отваряне на някои вратички с подкуп, така че елитът пак да вижда всичко и законите да защитават само него.

— Разбира се, в програмата има и още много други неща — продължи Хамиш, вече набрал инерция. — От кастите на умниците ще видят какво се случва и ще надигнат глас. Така че трябва да пропагандираш много популистка нетърпимост към учени и други професионалисти, да ги наречеш „самодоволен елит“. И накрая… когато чиновниците и учените изгубят общественото доверие, просто отрязваш другите съсловия от информационния поток, поемаш пълен контрол върху камерите и правителствените агенции, и готово! Тирания, която ще издържи хилядолетия!

Жената го зяпна.

— Е, лично аз не бих го нарекла точно така…

— Важното е, че когато онези на върха могат да виждат абсолютно всичко, какви шансове има някой нов Ленин или Робеспиер?

Докато отпиваше ухилен от виното си, Хамиш усети възбуда от внезапното си и страстно излияние. Все едно разказваше идея за филм на някой продуцент и само за секунди рисуваше страхотен нечестив замисъл, който ще изглежда невероятно на екран. От онези, които преплитаха човешката природа, историята и онова, което… ами… всъщност вече се осъществяваше в модерния свят.

Социоложката запърха с мигли.

— Не съм сигурна, че Платон би използвал думата „тирания“.

„Опа. — Хамиш изведнъж усети, че някои от гостите са се обърнали да гледат изблика му. — По дяволите. Така се увлякох в историята, че в крайна сметка изкарах аристократите злодеи! Следващата ми стъпка би трябвало да е да обясня как трима шантави герои успяват да съборят всичко това… за по-малко от деветдесет минути екранно време.“

Наведе се над чинията си, докато мислеше трескаво. Как да се измъкне от положението?

— Не, разбира се, че не — промърмори след известно дъвкане и преглъщане. — Всъщност подобна съвършена сигурност е по-вероятно да отслаби грубостта на бъдещите владетели. Няма да има нужда от жестокия железен ботуш, описван от Джордж Оруел. Кому е притрябвал? Съвършените владетели, които знаят всичко и са в безопасност, рядко ще трябва да прибягват до брутални похвати. По-скоро биха се опитали да установят един платоничен рай.

— Но моля — подкани я той, — да се върнем на вашето мнение за това как пирамидалният обществен строй може да бъде подобрен с конфуциански методи.

Тя кимна енергично, обхваната от желание да се възползва от дадената й възможност.

— Както казвах, господин Брукман…

С най-обезоръжаващата си усмивка той се пресегна и докосна ръката й.

— Наричайте ме Хамиш.

— Добре… Хамиш. — Фината й кожа смени тона си и тя се усмихна стеснително и очарователно, след което забързано продължи: — През двайсети век лидерите на Сингапур и Япония, а после и на Велики Китай, обмисляли различни от западния начини за управляване на сложно модерно общество. Те смятали източното просвещение за твърде безочливо и непредвидимо и умно разработили методи за включване на технологията и науката наред с ограничени аспекти на капитализъм и демокрация в обществен строй, който в същото време си оставал традиционен и по същество пирамидален, без хаоса, търканията и непредсказуемостта на Америка и Европа. Голяма част от идеите им дошла от историята им, в която има много по-дълги периоди на стабилно и почтено управление, отколкото на Запад.

„Да бе — помисли си той, докато тя продължаваше да говори. — Но дали това ще има някакво значение, когато на сцената се появят умните машини? Те ще имат своите приоритети. И първият от тях ще бъде за добре подредено човечество. За предсказуемо човечество. Няма да се опитват да ни унищожат или поробят, макар да съм използвал това клише неведнъж в книги и филми. Не, ще искат да бъдем спокойни и управлявани от хора, но по начини, които лесно могат да се моделират и насочват.“

На Хамиш му бяха нужни години да стигне до това заключение, след като десетилетия наред се бе възмущавал и противопоставял на идеята за изкуствени умове. Едва наскоро бе приел неизбежното. Особено след като осъзна, че всяка логика, приложима за другите елити, ще бъде в сила и за новите ИИ господари. „Те ще прибират от нас десятък от ресурсите, за да поддържат стремежите и целите си. Като се изключи това, ще искат да сме техни доволни васали. Щастливи васали. Може би дори ще си въобразяваме, че все още командваме парада.“

Илюзии като тази, описвана от съблазнителната социоложка, която продължаваше да говори (докато салатата за оправяне на вкуса бе консумирана и отсервирана, за да се смени с основното ястие от отгледано във ферма възхитително крехко и рядко истинско говеждо) за това как източноазиатската версия на аристократизма била много по-добра от всеки друг феодален строй.

Социоложката като че ли изобщо не подозираше, че Хамиш вътрешно се разкъсва — една част от него слушаше, друга размишляваше, а трета жадно се питаше как ли изглежда тялото й под коприненото сари.

— Дори едно време конфуцианците са смесвали дълбокия консерватизъм и вярата в йерархията с концепцията за меритокрация22. Най-будните деца на селяните, занаятчиите и търговците понякога можели да опитат да се издигнат на по-високи нива в пирамидата, като използват талантите си за увеличаване на престижа на господаря си. — Тя хлъцна и отпи бърза глътка вино.

Хамиш намираше за забавно как моделът й се преплита с неговия собствен, макар и с една разлика — той знаеше какви студени кибернетични същества неизбежно ще стоят на самия връх на обществения строй, по-високо дори от Първото съсловие. Въпреки това като цяло жената беше на прав път… и бе по-интересна от всеки друг в тази част на масата. Освен това несъмнено беше поразена, най-вероятно от статута му на знаменитост.

Както и да е, когато дойде време за десерта — торта във формата на Земята, която домакинът ликуващо разряза със сабя, разкривайки редуващи се пластове блат, желе и шоколад, които, подобно на самата планета, завършваха във възхитително разтопено ядро, — той реши да приеме неизбежното.

Дори по-късно, докато залитаха заедно и се кискаха на път към стаята й, Хамиш остана донякъде отчужден — същото онова отчуждение, което бе държало Каролин на хладна дистанция през всички онези години, докато накрая тя си тръгна. Така и не можеше да престане да си представя как изкуствените умове се опитват да се формулират като идеални конфуциански мандарини. Толкова безметежно уверени, че могат да толерират и награждават най-добрите под тях. „Дали новите свръхгосподари ще позволят на неколцина човеци да се издигнат по «заслуги» до тях, на самия връх? Може би като киборги, пригодени да работят на тяхното ниво?“

Това представляваше всичко, срещу което бе проповядвал десетилетия наред. Но ако трябваше да е честен, възгледите му постепенно се променяха. Защото имаше и силно изкушение да се желае подобна участ. Лудата мечта на боготворците, чиято привлекателност не можеше да се отрече.

„Ако преходът мине добре, Новата пирамида ще бъде умна, благосклонна и спокойна. Хората ще си имат своите избори и други играчки. Над тях аристократите ще поддържат стабилността. А на върха? ИИ ще се наместят грациозно в нишата си, без да предизвикат никакво вълнение.

И след няколко века спокойствие може би ще сме готови да извадим отново онзи проклет Хавански артефакт от някой студен тъмен килер и да си поговорим за звездите.“

37.Архипелаг

Пен Сян Бин наистина искаше да проследи коментара, направен от извънземното същество в камъка-свят. Когато му показаха картини на другия яйцевиден пратеник от космоса, Хаванския артефакт, изучаван в Америка, Куриерът на предпазливостта ясно изрази отвращението и омразата си, като нарече създанията вътре в онзи съсъд „лъжци“.

Въпреки всички проблеми с превода думата беше ясна и недвусмислена. Интригуваща и малко смразяваща. Ясно беше, че Пол, Ана и професорът също искат да научат повече по темата. Д-р Нгуен обаче настоя да се придържат към предварително съставения списък с въпроси.

И така Бин се съсредоточи върху рисуването на поредната серия древни знаци. И когато завършеният ред символи се зарея по повърхността на яйцевидното нещо, зададе въпроса и на глас.

— Как пристигнахте на Земята?

Отговорът дойде на две части. Докато Куриерът на предпазливостта рисуваше идеограми и произнасяше архаични думи, до него се появи картина, която започна да се оформя в мрака. Ана Аройо бързо се постара увеличеният образ да бъде прехвърлен на най-големия им триизмерен дисплей, на който се виждаше черната бездна на космоса, осеяна със звезди.

С извиващи се тонове, които изглеждаха възхитително и подобаващо старомодни, професор Ян Шенсю преведе древните идеограми на глас:

Една звезда сред подобните на прах милиарди започна да пулсира и да изстрелва тесни ярки мигащи лъчи…

— Заснемете съзвездията! — нареди д-р Нгуен, забравил обичайната си любезност.

— Веднага! — рязко отвърна Менелауа. Пръстите му се откъснаха от аниматронното разпятие на врата му и се размърдаха във въздуха с отчаяна скорост.

Пред очите на Бин някои от примигващите лъчи засилваха пред себе си мънички точици. Една от тях се носеше право към него и се превърна в широка отразяваща повърхност, която сякаш разцъфна към наблюдаващите.

— Протонно платно! — заяви Ана. — Вариант на проекта на Накамура. Издува се от лазер от точката на изстрелване.

Бин изсумтя. Беше изумен от бързината й — и от това, че успя да схване донякъде думите й! Космическото платно профуча покрай виртуалната камера, която се завъртя да го проследи, и за миг Бин зърна зад гигантското платно мъничка гладка форма, блеснала в задвижващия лъч от родната звезда…

… който най-сетне угасна, може би след много години, и остана само естественото сияние на слънцето, което отслабваше, докато разстоянието се увеличаваше и десетилетия минаваха за секунди. След угасването на лазера прозрачното платно се сви, нагъна се и се прибра в малък контейнер в единия край на малкото яйце, чието ярко сияние вече помръкваше; накрая капсулата се виждаше единствено като вълничка с формата на семе, осветено от звездите и носещо се с невъобразима за Бин скорост.

— Добър номер с платното — отбеляза Пол. — Прибираш го, когато не е необходимо за тяга или събиране на енергия, така че да не улавя междузвездни частици. Ако е от материал с двойна памет, може да се разпъва и свива почти без усилие. Обзалагам се, че по-късно са го използвали за намаляване на скоростта.

Бин вече схващаше как камъкът-свят е прекосил безкрайната бездна между звездите — метод, който със сигурност би събудил чувство за родство с тази колония на богати ветроходци. В същото време се питаше как ли са изтълкували тези образи древните хора от Китай и Индия.

„Сигурно са мислели за тях като за богове и чудовища.“

Колко лесно беше да се засмееш на подобна наивност. Но всъщност можеше ли някой да гарантира, че и съвременното човечество се е развило достатъчно, за да ги разбере? Да разбере най-важното?

Междувременно ученият Ян продължаваше да превежда:

Капсулата се завъртя, отново разгъна платното и то започна да действа като постепенна спирачка — използваше източника на светлина пред капсулата. „Това е нашето слънце“ — осъзна Бин. Не можеше да е друго.

— Знаех си! — ликуващо възкликна островитянинът. — Разбира се, в този край няма лазер. Така че слънчевата светлина няма да е достатъчна.

Докато звездата отпред растеше, превръщайки се от точка в мъничък видим диск, пред камъка-свят изведнъж изникна ново тяло — огромна сфера на ивици, изпъстрена с ред след ред завихрени многоцветни бури.

Преводът на Ян Шенсю се запрепъва; дори с помощта на компютъра можеше да предложи единствено догадки. В края на краищата Куриерът разполагаше с ограничен човешки речников запас. Древните индуси и китайци са знаели много малко за астрономия, космическа навигация и всичко останало.

„Също като мен“ — помисли си Бин, докато облачното кълбо на ивици приближаваше стремглаво към него.

— Гравитационно отклонение покрай Юпитер — промърмори с явно възхищение Ана. — Все едно да прокараш микроскопична игла през столетия и светлинни години. Трябвало е да преценят идеално момента на изстрелването.

Огромната газова планета профуча покрай тях с изнервяща скорост, а капсулата с издутото си платно се понесе в остър завой покрай слънцето и отново полетя в черното пространство. Далеч… и още по-далеч… докато не спря в края на широката дъга… и се насочи отново към вътрешността, приближаваше се към звездата от друг ъгъл, а платното отново се изпълваше с буйни потоци светлина.

— Но скоростта все още е твърде висока — обади се Пол. — Тази игла трябва да направи много бодове, множество завъртания покрай други планети наред с Юпитер и Слънцето.

Преценката му се потвърди, когато кипналата слънчева сфера се стрелна покрай тях — очите на Бин се насълзиха от ярката светлина, — а после платното пак се прибра в контейнера си… и не след дълго покрай капсулата профуча по-малко кълбо — толкова близо, че Бин имаше чувството, че минава през горните слоеве на неспокойните жълти облаци, когато около образа за момент се появи сияен ореол.

— Използвали са като спирачка атмосферата на Венера. По дяволите! Трябвало е да изчислят орбитите с точност до милиардни, за да планират подобни маневри от такова огромно разстояние и с такава разлика във времето.

Последва още едно рязко приближаване и завиване покрай Юпитер…

— Да, макар че капсулата би могла да извърши малки промени в реално време между срещите, с помощта на платното — отвърна Ана. — Но въпреки това не биха го постигнали с такава точност, ако са нямали предвид конкретна цел. — Тя също замърда бързо пръсти. — Би трябвало да са знаели за Земята. От инструменти като нашия телескоп „Търсач на живот“… само че много по-съвършени. Знаели са, че планетата ни има кислородна атмосфера, живот, прекалено много метан, може би хлорофил. Но въпреки това…

Бин поклати глава, без да откъсва поглед от картината. Нямаше начин древните хора да са разбрали нещо от това, дори Куриерът да им е показал същите образи и да им е обяснил за тези светове, кръстени на боговете им — или обратното. Започна да му се вие свят и му призля, докато шеметният танц на планетите продължи през още няколко разминавания, все по-смайващи зашеметяващи пируети, докато най-сетне усещането за лудешка скорост започна да отслабва. Темпото стана по-спокойно, макар и все така настоятелно. После, бавно и грациозно, се появи нова точка. Бин се сети коя планета е това по зеленикавосиньото й сияние.

— Капсулата явно е била настроена за фино приближаване до Земята чрез постепенни маневри чрез слънчевата светлина, докато не се озове на висока безопасна орбита, вероятно в точката на Лагранж — коментира Пол. — След това е останала известно време, може би векове, за да прецени ситуацията. Може би е използвала платното като параболично огледало за събиране на светлина и правене на преки наблюдения от разстояние. И накрая да чака.

— Да чака… какво? — със съмнение попита Ана. — Докато планетата не роди космически пътешественици? Но подобно времево съвпадение е невероятно! Да изстрелят това нещо и да изчислят полета му така, че да пристигне само няколко хиляди години преди да излезем в космоса? Откъде биха могли да знаят?

Бин се възхищаваше как тези умели хора схващат толкова много неща, при това толкова бързо, пък било то и с всичките им хитроумни инструменти и помощници. Беше чест просто да се намира в подобна компания.

Пол не беше съгласен.

— Откъде можем да сме сигурни, че в подбраното време има нещо специално? Може тези камъни да са пристигали с постоянно темпо през последния милиард години и вече да са изпълнили цялата Слънчева система! Никога не сме проучвали Астероидния пояс в търсене на толкова малки обекти. Онзи астронавт съвсем случайно е уловил един, който се е озовал достатъчно близко…

— И въпреки това съвпадението е ужасяващо — настоя Ана. — Трябва да има…

— Моля ви — намеси се професор Ян Шенсю и вдигна за момент очи от работната си станция. — Нещо се случва.

Сиянието на Земята се превърна първо в точка, после в кълбо, изпъстрено с облаци и проблясващи морета. Само че сега картината се завъртя и се насочи към космическия снаряд. Малката кутийка в предния й край отново се отвори и освободи платното.

Само че този път нещо не беше наред. Докато платното излизаше от кутията си, насред ярките отблясъци няколко от въжетата му внезапно се скъсаха! Единият ъгъл на огромния сияен правоъгълник се прегъна навътре. Други въжета се преплетоха. Бин примигна и стомахът му се сви, когато платното изведнъж се смачка.

— Явно нещо се е оплескало в последния момент — ненужно коментира Пол.

Бин бе спрял да диша от напрежение, докато наблюдаваше драмата, случила се преди много хилядолетия. Изпитваше състрадание към камъка-свят. Да измине такива огромни разстояния и на крачка от успеха всичките планове да отидат по дяволите. Ян Шенсю продължи да чете идеограмите, предаващи трагедията и разбитите надежди на Куриера:

Бин хвърли поглед към учения, който сякаш се беше зареял някъде далеч във времето и пространството, в очите му проблясваха меките лазерни отражения от помощната апаратура. Разбира се, пищният речник на извънземното същество явно беше резултат от дългото време, прекарано с древните хора преди много векове, в едни по-поетични времена.

Неспособна на каквито и да било маневри, капсулата се освободи от безполезното смачкано платно, а планетата се уголемяваше, профуча покрай нея — веднъж… два… три пъти… и още… Ако се съдеше по коментара на Пол, като че ли с всяко следващо орбитално преминаване се нарушаваше някаква безопасна граница. Краят наближаваше.

И накрая настъпи — последното политане напред.

Измамно меки при навлизането в атмосферата, пламъците скоро затанцуваха и зареваха почти яростно. Бин рязко си пое дъх, когато си даде сметка, че същото се е случило и с експедицията „Жен Хе“. Прониза го мъчителна болка, каквато би изпитал всеки китаец…

… а после покрай картината затрептяха нови символи с изящните щрихи на колеблива надежда.

Великото пътешествие щеше да приключи във водите, покриващи три четвърти от планетата — епично пътуване, свършващо с гроб на тинестото океанско дъно. Или със сблъсък някъде на сушата, последван от експлозия и пръсване на парчета.

Вместо това, докато гледаха как яйцевидният артефакт лети с главоломна скорост, следван от тясна огнена следа, прорязваща облаците, отпред се появи огромен покрит със сняг планински масив! Капсулата удари склона под върха, вдигна бели пръски към небето и рикошира, описа ниска дъга… последва втори страничен удар, после трети…

… и овоидът най-сетне се затъркаля и спря, обгърнат от дим, в един планински ледник.

Горещината стопи леда и образува нещо като гнездо. И малко след пристигането си сред огън и рев снарядът от космоса почти изчезна под ледената повърхност.

Бин примигна, за да махне сълзите от очите си. Това биеше всички теледрами, които го караше да гледа Мей Лин.

Междувременно архаичните идеограми продължаваха да текат по камъка-свят. Ян Шенсю мълчеше, хипнотизиран като всички останали. Бин погледна съвременните китайски знаци, които се образуваха в ъгъла на дясното му око. Собственият му асистент му предложи малко по-груб, не толкова лиричен превод.

Този път никой от умните хора около него не каза нищо — всички също като Бин мълчаливо наблюдаваха как снимките показваха изминаването на безброй сезони и безчет години. Ледникът премина през няколко периода на съществуването си, като отначало растеше и потичаше надолу по безжизнена долина, понесъл със себе си камъка, който понякога изчезваше в белите му пластове. След това (поне според Бин) минаха още столетия и ледената река постепенно изтъня и се оттегли, после изчезна напълно и остави извънземната сонда пратеник да лежи безпомощно върху една морена.

По склоновете на планината устремно запълзя трева — сякаш преследваше отстъпващата ледена стена. Последваха я първите фиданки сред развълнуваното от вятъра море от диви цветя. После времето сякаш наби спирачки и забави скорост. Дърветата си оставаха по местата, слънцето в небето се превърна от размазана лента в отделни изнервящи проблясъци, които ставаха все по-бавни и по-бавни, докато накрая не спряха. Възцари се летаргията на един-единствен ден.

Бин се олюля, сякаш се намираше в скоростно превозно средство, което внезапно е набило спирачки. Жлъч се надигна в гърлото му. Въпреки това не можеше да откъсне поглед, дори да мигне…

Две сенки се приближаваха…

… движеха се на два крака, бяха с кожени панталони и мокасини. Влязоха в кадър с малки предпазливи стъпки.

После се появи човешка ръка, изцапана със сажди. Към нея се присъедини и другата — мръсни нокти, омазани със засъхнала кал. Посягащи надолу.

38.Пътят нагоре

Като следваше трите делфина, Хакер влезе в загадъчния подводен купол през широк тунел, който минаваше под дома — риташе енергично към светлината в другия край. Скоро се появи отвор отпред и нагоре — басейн портал, където нивото на водата се удържаше от налягането на въздуха.

Още преди да излезе на повърхността, изкуствената среда му се стори някак странна. Вече бе свикнал да вижда само слънце, луна и звезди, така че сиянието на изкуственото осветление изглеждаше едновременно познато и… старо, като смътни спомени от някакво друго десетилетие или друг живот. Без да знае защо, Хакер спря за момент. Почти не му се искаше да продължи напред.

„Хайде — рече си той. — Това е. Пътят към дома.“

И въпреки това след дългото (колко дълго?) скитане из морето с племе странни китоподобни Хакер изведнъж откри, че не е в състояние да си представи какво точно означава тази дума. Дом. Дали наистина бе някак свързана с онази ярка ослепителна светлина отпред? Ярките светещи панели, които го приканваха да се издигне само на още два метра и да се върне в човешкия свят. Поради някаква причина сиянието им едва не го накара да кихне.

Потисна импулса, за да не изцапа шлема си, и едва когато един от делфините се обърна объркано и го сканира със сонарен знак, подобен на въпросителна, най-сетне се опомни, пропъди всички колебания, зарита и изскочи на повърхността, като вдигна пръски към една ниска метална стълба.

Огледа се предпазливо. Не се виждаха никакви хора. Покрай стените имаше шкафове и контейнери, а също закачалки за инструменти и водолазно оборудване, повечето празни.

Още делфини подадоха глави от водата, оглеждаха се и издаваха нискочестотни цъкания, които имплантът в челюстта му превърна в звукови импулси. Опитът му помогна да ги интерпретира като тъга. Разочарование.

Но защо?

Големият мъжкар с мрежата (Хакер го бе нарекъл Майкъл) търпеливо се въртеше, докато два други я развиваха от тялото му. Хакер видя и други неща: обръчи, халки, топки и други такива. Знаеше за какво са били използвани. Но вече имаше ясна — и друга, цел.

Заплува до стълбите, докосна грубата им повърхност с облечената си в ръкавица ръка… и тя внезапно сграбчи първото стъпало с настоятелност, която го изненада. Вкопчи се, не искаше да се пуска, сякаш от страх, че алуминият може да се окаже илюзия. По тялото му преминаха тръпки и дъхът се изтръгна от гърлото му едва ли не като стон. Цели две минути остана в това състояние. Поради замъгленото стъкло на шлема — или заради сълзите в очите — му беше трудно да вижда.

Дори част от него да не искаше да се върне в цивилизацията, очевидно имаше други части, които жадуваха да го направят! Да се озоват отново в света на мъже, жени, твърда земя, меки легла и прекрасни изкуствено създадени неща.

Най-сетне успя да посегне и с другата си ръка, издърпа се нагоре, на следващото стъпало, и седна за първи път от… от страшно много време. Беше странно да не му се налага да плува.

С мокър плясък плитките — хрилете около шлема му — паднаха, тъй като водата вече не ги поддържаше. Разбира се, това означаваше, че вече не му доставят кислород. Въздухът в шлема бързо започна да става негоден за дишане.

Хакер предпазливо откопча стъклото на шлема, отвори го едва-едва, подуши… и го отвори още повече. Долавяше се лека миризма на застояло и плесен, наред с металически привкус, но беше попадал и на много по-лоши неща. Сега поне можеше да се огледа добре.

Нямаше хора. Това бе най-очевидното. Не се виждаха никакви човешки същества. Като се има предвид колко евтино бе разполагането на сензорна мрежа, някой вече би трябвало да е получил сигнал за пристигането на неочакван гост и да е дошъл да провери какво става.

„Освен ако не са ме помислили за делфин.“

Чак след това си даде сметка за отсъствието на шум, създаден от хора — не се чуваше говор, нямаше механични ритми. Но пък си напомни, че и не би могъл да ги чуе. Изведнъж изпита остро липсата на нормален звук. Под водата имплантът в челюстта му изглеждаше напълно подходящ и полезен — всъщност именно той беше ключът към разбирането на речта на делфините. А ето че сега все се прозяваше и тръскаше глава, сякаш по този начин можеше да се освободи от глухотата на тъпанчетата си, които бяха запушени преди много време, преди онова злощастно изстрелване.

„Това трябва да бъде оправено веднага, ако имат нужните средства. Още преди да вляза в банята.“

Изведнъж го нападнаха стотици болежки, натъртвания, изкълчвания и непоносими сърбежи, на които беше успявал някак си да не обръща внимание до този момент поради простата причина, че нямаше какво да направи за тях. Сега те гръмко заявяваха за себе си. Особено стягането в главата, сякаш с менгеме. Като драскаше отчаяно закопчалките, Хакер успя да разкопчае верния си шлем, който бе спасил живота му, и да го отдели от спасителния костюм. Захвърли го настрани като нещо омразно. Ръкавиците го последваха. И за няколко секунди Хакер се наслаждаваше на простия акт да докосва, търка, чеше и дори да милва собственото си брадясало лице.

„Добре, ставай. Размърдай се. Намери хората тук. Потърси помощ… и не забравяй да си любезен.“ Напомни си последното, за да е сигурен, че старите гадни прояви на разглезено мамино синче няма да излязат на преден план. Може би тази нова, зряла гледна точка бе само някаква временна промяна. Артефакт от времето, прекарано с Племето. Странно, но му изглеждаше някак отдавна закъсняла. Или най-малкото нещо ново, което си заслужава да се опита.

Изправянето се оказа прекалено голямо изискване за тялото му. Затова се изтътри по задник нагоре до следващото стъпало, после на третото и така нататък, докато най-сетне не се озова на площадката около басейна и само плавниците му оставаха потопени във водата. Остана да седи така две-три минути, задъхан от изтощение.

„Добре, а сега да…“ И се сепна. Над басейна имаше голям написан на ръка надпис, закрепен така, че да не остане незабелязан.

С по-дребен шрифт бе отбелязан номер за достъп по Уърлднет, а до него имаше някакво официално на вид писмо. Хакер присви очи и примигна, за да махне засъхващата солена вода и да може да го прочете.

Писмото просто потвърждаваше горния надпис: че малкото стадо делфини притежава постройката, включително мрежите, играчките и наличните инструменти.

И Хакер разбра значението на жалните им възгласи: те се бяха върнали, но домът им бе празен. А се бяха надявали „приятелите с ръце“ също да са се върнали.

„Проект Ъплифт? — замисли се той, докато се мъчеше да се освободи от прилепналия към тялото му костюм и се мръщеше, когато тъканта минаваше по натъртванията и синините. — Това име ми е познато. Май… май съм чувал нещо.“

Един от делфините — старият Жълт корем — се приближи, погледна го и издаде серия звуци, които бяха много по-неразбираеми тук, извън водата.

— Ще се върна — увери го Хакер и вдигна ръка, за да потвърди обещанието си.

Трябваха му страшни усилия да се надигне на колене. После се хвана за парапета и някак успя да се изправи. Не беше толкова от липса на сила — беше упражнявал краката си доста време и мускулите му бяха стегнати и яки, — колкото проблем на равновесието. Никой друг вид на Земята не се нуждаеше от по-фин двигателен контрол от човека само за да не тупне на земята. Щеше да му трябва време да го овладее отново.

Несигурно, сякаш краката му бяха гумени. Хакер се затътри по някакъв дълъг коридор, подпираше се на стените и шкафовете и спираше да погледне всяко помещение, покрай което минаваше. Повечето бяха лаборатории. Щом видя умивалник, завъртя кранчето докрай и пъхна главата си под струята прясна вода, после пи жадно, почти до пръсване. Наложи се да си заповяда да спре… и после продължи обиколката си.

В следващото помещение видя апарат за разделяне на гени, произведен от една от собствените му компании. И изведнъж умът му свърза отделните точки.

„Проект Ъплифт. Ами да!“

Преди около две години професионалните и аматьорските медии вдигнаха страхотна врява около някакъв дребен заговор, чиято тайна задача бе да промени няколко животински вида с крайната цел да им даде интелект на нивото на човешкия.

Какви ли не противници атакуваха начинанието. Църкви го заклеймиха като светотатство. Екозелоти ревяха, че човекът се меси в мъдростта на природата. Толерасти настояваха „културата на делфините“ да бъде оставена на мира и да не я тъпчат с разни ограничени човешки ценности, а други предсказваха появата на мутанти, които ще избягат и ще застрашат човечеството.

Един от проблемите на разнообразието във Века на аматьорите бе, че хобито ти може да привлече раздразнението на много други, особено на онези, които са отдадени на присъщата им страст да се възмущават и негодуват. И които с удоволствие се обръщаха към съдилищата.

Така „проектът Ъплифт“ загина в последвалото шумно меле. Също като безброй други начинания.

„Оцеляват най-силните — помисли си той. — Толкова драматично и спорно начинание трябва да си осигури могъща и решителна подкрепа, в противен случай е обречено.“

Докато оглеждаше следващата лаборатория, най-сетне се натъкна на онова, което търсеше — евтин мултифон, захвърлен сред купчина боклуци. Отначало му се стори счупен, но беше нужно само повърхностно почистване на клемите и апаратът се включи! На плъзгащия се екран се появи симулирано женско лице и задвижи устни в поздрав, който Хакер не можеше да чуе, но чието значение бе очевидно — предлагаше най-основни услуги, макар устройството вече да не бе свързано към лични или корпоративни акаунти.

А, но дали имаше връзка с Мрежата тук, под водата? Разбира се. Проект Ъплифт би трябвало да е разполагал с комуникационни линии дори на това място. Но дали те все още бяха активни и достъпни?

След много опити и грешки най-сетне успя да извика старомодна клавиатура и написа:

МОГА ЛИ ДА СЕ ОБАДЯ НА СУШАТА?

Приветливото женско лице изчезна и се смени текст, изписан с груб двуизмерен шрифт, който запълзя по екрана.

ДИАГНОСТИКА…

… КАБЕЛНАТА ВРЪЗКА С ОСНОВНАТА ПОДВОДНА ЦЕНТРАЛА ПРИ ТРИНИДАД Е ИЗКЛЮЧЕНА СОФТУЕРНО.

ДА ПРАТЯ ЛИ ИСКАНЕ ЗА СПЕШНО ВКЛЮЧВАНЕ?

Хакер отговори с просто „Д“ с надеждата, че играчката ще го разтълкува като „Да“.

ЗАПИТВАНЕ…

МОЖЕ ДА СЕ НАЛОЖИ ДА ИЗЧАКАТЕ ОТ ПЕТ МИНУТИ ДО НЯКОЛКО ЧАСА.

МОЛЯ, БЪДЕТЕ ГОТОВИ ДА ПЛАТИТЕ.

Хакер изсумтя и се зачуди какво да прави ако и когато бъде установена връзката. Би трябвало да успее да състави съобщение от прости знаци, като се позовава на самарянските правила при спешни случаи наред с обещанието, че получателят на обаждането — майка му — ще поеме всички разноски. Всичко това, от писането до споровете за плащането, изглеждаше ужасяващо архаично и сложно. Но онова, което наистина го тормозеше, беше съвсем друго.

„Спешно съобщение за помощ… ще създаде впечатление, че се нуждая от спасяване… след като всъщност съм се спасил.“

Е, не сам — делфините му бяха помогнали.

И въпреки това… Ето го тук, с храна, вода, удобно място за почивка и с възможност при нужда просто да продължи към близкия плаж, а оттам и до цивилизацията. Защо му е тогава да изпраща еквивалент на SOS или на надписа ПОМОЩ? Може и да беше от глупава гордост, но му се струваше някак неправилно след всичко преживяно.

„Може би ще е по-добре съобщението да изглежда колкото се може по-нормално. Небрежно, като платя сметката с биометричните си данни. Да се представя така, сякаш контролирам всичко. Здрасти. Как сте? А, между другото, можете ли да пратите насам някоя коптер-подводница?“

Помисли си, че знае как да го направи. Да използва някои от инструментите в тази лаборатория и да установи връзка между мултифона и импланта в челюстта си. Не би трябвало да е чак толкова сложно. Просто щеше да повтори същата схема, която използваше в ракетата си. Най-важните части бяха в шлема му, при басейна.

„И между другото защо да не опитам малко истинска храна?“ Дори консервите, които бе видял по лавиците в камбуза, щяха да са чудесни сред суровата риба. Поне нямаше да му се налага да плюе кости и люспи.

„А също да се изкъпя… а може би дори да подремна?“

Настроението му беше много различно от трескавата възбуда, която би трябвало да очаква от предстоящия контакт с цивилизацията. И въпреки това чувството му се струваше правилно.

НЕ Е СПЕШНО — каза той на примитивния стар мултифон, като пишеше внимателно на сензорния екран. — ЩЕ ПРОБВАМ ОТНОВО СЛЕД НЯКОЛКО ЧАСА.

39.Трудна любов

Посланик при извънземни. В това имаше нещо по-романтично от старата му работа като космически боклукчия. Изведнъж Джералд се беше превърнал в хит.

„Сикейда Лайфлогърс“ вече беше дала на всички астронавти безплатно биографично пространство — генетични кодове, скенери, q-разрези и тъй нататък — в замяна на задължението да носят записващ накит на орбита. Сега искаха от него да си сложи тяхната омникорона, която гарантирано щеше да вижда всичко, което вижда и той, да чува всичко чуто от него и да записва мозъчните му импулси с честота петабайти в секунда!

„Толкова много данни, че в бъдеще ще могат да създадат идеални модели на Джералд Ливингстън. Ваши версии с висока разделителна способност, които да пресъздадат този исторически момент до най-малката подробност!“ Представителят на „Сикейда“ явно си мислеше, че безсмъртието се свежда до това да бъдеш проиграван безупречно от зрителите на някаква далечна епоха.

„Но пък как мога да кажа, че изпитвам това за първи път? — помисли Джералд. — Няма ли всяка подобна бъдеща емулация да се мисли за мен? Няма ли да си мисли дори тези мисли и да се безпокои дали не съм емулация? Дори спомените ми от закуска могат да са «гранични състояния». Истинският свят може да се окаже някакъв увеселителен парк от деветдесет и трети век… или есе на някое хлапе за примитивните му прародители, подготвено за детската градина от петото хилядолетие… или пък сън наяве на някаква машина-бог.“

Но въпреки това човекът от „Сикейда“ прояви завист! Джералд беше „историческа фигура“ и шансът му за подобно възкресяване изглеждаше доста висок. Подобни разсъждения обаче лесно можеха да се водят и в обратната посока или да се превърнат в софистика. Не приличаше ли всичко това на депресиращата религиозна доктрина за предопределението? Според която съдбата ти вече е написана от някакъв всемогъщ Бог?

„А и ако този Първи контакт изведнъж се окаже ужасен провал? Да предположим, че ме запомнят като глупака или като Юда, отворил вратата на нов вид зло. Дали хората от бъдещето няма да създават симулации, за да могат злодеите от миналото да страдат… или да изглежда, че страдат?“ Даже по-лошо — представи си суперкиборг еквивалента на някакъв отегчен тийнейджър от бъдещето, който наблюдава тази капсула измислена реалност, побутва приятелчетата си и казва: „Обожавам тази част! В нея Ливингстън се опитва да си представи нас! Смята ни за същите жестоки пъпчиви младоци като онези от собствената му епоха. Ама че жалък софтуерен боклук! Следващия път може да го хакна и да го накарам да се спъне по стълбите.“

Помъчи се да отклони мислите си от подобни въпроси. Може би защото бяха безсмислени. Или пък защото беше програмиран да не мисли твърде много за тях. „Е, както и да е.“ Отказа предложението на „Сикейда“.

От Църква на Гея — Клон на обичащите Иисус, искаха да проведе онлайн проповед по време на следващата неделна служба, насочена срещу ЦнГ — Клон на Непорочната майка. Малко свеж поглед можел да помогне за промяната на сегашното положение. Искаха най-вече да научат от контакта му със съществата от Артефакта дали извънземните все още познават Божията благодат? Онази, която са познавали Адам и Ева преди ябълката? Или ако са претърпели падение, дали също са имали някакъв свой пратеник избавител? И ако да, дали техните истории са сходни с тези на Новия завет? И ако не…

… тогава какво мисли Джералд за разпространяващата се сред християните идея, че човечеството трябва да приеме нов обет? Достоен дълг да тръгнат и да проповядват Словото?

„Иначе казано, след като вече знаем, че някъде там има трилиони души, лутащи се в мрака, дали не трябва да тръгнем из галактиката и да разпространим Благата вест?“ Поне това бе по-напредничава догма от онази на родителите му — да се молят за ужасен апокалипсис и вечни мъки за всички глупци, които припяват неправилните думи. Все пак отказа и проповедта, като обеща на онези от ЦнГ-КоИ, че ще зададе подобни въпроси на съществата от Артефакта, когато му дойде времето.

„Мен ако питат, «присъединете се» може да означава «прегърнете религията ни или очаквайте междузвезден кръстоносен поход». С нетърпение очаквам да разбера каква е истината.“

Списъкът с молби беше твърде дълъг, за да може да се справи с него… освен ако извънземните не предложеха някакъв фантастичен нов начин да го копират. Ето това би било полезна технология!

Предложението, което го потресе най-много, би трябвало да е добра новина. Изведнъж съпругите му започнаха да проявяват интерес да си легнат с него. Всичките. Дори Франческа, която никога не го беше харесвала особено. „Липсваш ни“ — казваха те със съобщения и обаждания. Вниманието бе по-голямо, отколкото получаваше обикновено в груповия брак. И седемте му предлагаха да го посетят „в този период на стрес“.

Джоуи, Джоселин и Хубърт дори предложиха писмено да заявят желанието си да бъдат поставени под карантина с него! Предложението беше ласкателно. Изкушаващо. Особено като се има предвид, че Джералд винаги се беше чувствал като аутсайдер в периферията на малкия им клан и отдавна подозираше, че са му предложили брака единствено заради престижа да си имат съпруг астронавт. Може би това бе най-добрата оферта, на която можеше да се надява тип като него.

„Всички си имате работа и задължения — отговори им той. — Деца също. Просто поддържайте връзка. Ще ви виждам в сънищата си.“

Пък и отново започна да става натоварено. „Експериментът с лишаването“ имаше напредък, за огромна изненада на Джералд. Откритието му — така нареченият Обект на Ливингстън — започваше да отговаря.

— Хиляди години пътуване между звездите. Човек би си помислил, че подобно нещо може да ги научи на търпение — коментира Генадий Горосумов след третия ден. — Страхувах се, че ще ни бият в изчакването. Ще разберат, че блъфираме. Със сигурност знаят, че сме под пара.

Слабият руски биолог кимна към галерията на наблюдателите от другата страна на дебелото стъкло, откъдето стотина експерти, делегати и ВИП персони гледаха надолу към работата на поставената под карантина Комисия по контакта. Мнозина от важните клечки бяха доста недоволни от сегашното им начинание — да принудят с глад съществата от Артефакта да сътрудничат.

— Но за моя най-голяма изненада методът на моркова и тоягата като че ли работи — заключи Генадий. — Няма съмнение, че започват да се тревожат.

И посочи млечнобелия овоид, който още лежеше в гнездото си, но лишен от изкуствената слънчева светлина. Лека мъгла обгръщаше основата му, където намотки изсмукваха топлинната енергия и оставяха яйцевидния предмет и гнездото му охладени до почти космически температури. Джералд усещаше студа всеки път, когато ръката му приближаваше обекта.

Светлините в залата бяха намалени и блясъкът на заобления цилиндър беше слаб и глух. Още по-показателно бе, че постоянното редуване на образи — изгледи към планети, градове, бутащи се фигури — се забави и от френетичен хаос стана лениво, дори мудно. Създанията вътре сякаш постепенно оклюмваха.

— Добре, да ги пуснем през нов цикъл — каза генерал Акана Хидеоши и кимна на наетия от кралство Катанга експерт по оперативно обуславяне, животинско поведение и дресировка Патрис Чомбе, който задвижи почти катраненочерните си ръце над холографския пулт, светнал пред него над заседателната маса.

Един прожектор на тавана внезапно се включи и ослепителният му лъч, дошъл сякаш от слънцето, докосна вече сивкавия камък. Облаците в него внезапно се завъртяха като сметана в кафе. Скоро през тази мъгла се задвижиха форми, които сякаш бързаха напред, катереха се някъде отдолу.

Досега Джералд и останалите бяха разпознали четирийсет и седем различни извънземни вида. Генадий беше съставил сложни биоскелетни модели на всички, от кентавъра с ястребово лице и подобието на сепия до създанието с четири кожени криле около уста в центъра, приличащо на кръстоска между прилеп, хеликоптер и морска звезда.

Именно тези трите в този случай пристигнаха първи…

… но с минимално предимство пред другите, които се заблъскаха зад тях. На Джералд му приличаха на тълпа, събрала се при звъна на звънеца за вечеря — всички се бутат, мъчат се да се доберат до порциите си. Всеки извънземен притискаше някакъв израстък в сияещата повърхност, отделяща двата свята, а около всяка точка на контакт танцуваха малки букви и думи.

Дори с помощта на компютрите успяваха да разберат само най-основни неща от торнадото противоречащи си фрази. От време на време съобщенията се сливаха, най-вече за да повторят вече ироничната покана — Присъединете се.

„Към кого точно?“ — питаше се Джералд вече дни наред.

От втория ред занадничаха глави, за да виждат над тримата отпред; една приличаше на глава на насекомо, поставена върху тънка, подобна на стъбло шия. Друга беше като на весел дебел Буда, до когото стоеше създание, вдигнало ръка като слонски хобот, само че с длан в края — ръка с очи в основата на всеки от шестте пръста. Закъснелите ръчкаха първите трима — отначало колебливо, после все по-настоятелно.

— Държат се като французи или китайци — отбеляза Емили Тан. — Горделиво отказват унижението да се изчакват или да се редят на опашка. Жалко, че ги принуждаваме да се превръщат в нещо друго. В британци или дори японци. Кротко приемащи тиранията на опашката.

Хайхон Мин, който беше от Средното кралство, се разсмя на глас, а Акана Хидеоши се изкиска мрачно. Бен Фланъри обаче, техният антрополог от Хаваите, погледна изненадано Емили, явно оскърбен от забележката й. Емили сви рамене.

— Виж, това, че идеята да ги научим на дисциплина беше моя, не означава, че не им съчувствам. В момента в блъсканицата им има някакво ученическо очарование. Дори да прави общуването почти невъзможно.

Чомбе, който наблюдаваше внимателно тълпата извънземни, отначало търпеше бутането и ръчкането. Но когато неколцина от новодошлите се обединиха да изблъскат подобното на прилеп създание и да се наместят на негово място, Патрис рязко махна с ръка и слънчевият лъч угасна и камъкът отново потъна в мрак. Компресорите се включиха, активираха топлинните помпи под масата и камъкът получи порция студ.

— Хайде, момчета, момичета и каквито сте там — с видимо удоволствие промърмори Емили. — Време е да се научите как да се държите.

Щом блъсканицата престана, Патрис отново включи лъча. Насочи го с хирургическа точност към кентавроподобното и сепията и принуди останалите да се задоволят с полусянката.

— Дресирал съм и по-отзивчиви образци от тези — изсумтя Чомбе с плътния си фрафрикаански акцент. — Но несъмнено имаме напредък. Кривите на реакция се подобряват.

Докато дресировъчните цикли се въртяха, Джералд погледна през рамо към галерията зад карантинното стъкло — спускаща се надолу арена с тапицирани кресла, откъдето важните клечки и експертите не изпускаха нито едно действие на контактния екип. Помагаха им най-добрите уреди, консултанти и инструменти, които можеха да се купят.

Съветниците вече също имаха представител от тази страна на преградата: спотайваше се само на няколко метра от Джералд — светнала триизмерна фигура на име Хермес с изсечени черти, златна роба и коса в същия тон. Крачеше в другия край на масата и хвърляше кръвнишки погледи към екипа на генерал Хидеоши — явно губеше търпение.

„Защо съветниците са избрали точно това кичозно нещо за свръзка? — зачуди се Джералд. — Да не би политиците, професорите и аристократите да си мислят, че Акана ще се уплаши от някакъв си анимационен олимпийски бог?“

Може пък изборът да не беше преднамерен. Често груповите аватари се избираха от поддържащия софтуер, от „умовете в стените“, които интерполираха някаква обща за всички членове на групата черта. Дали в този случай златният бог не символизираше начина, по който се възприемаха съветниците — като… елит?

„Оф, я стига. — По-вероятно ставаше въпрос за нещо друго — за свръхкомпенсация. — Все пак това е неочаквана среща с високоразвити извънземни. Възможно е подсъзнателно да искат да представят човечеството по най-добрия възможен начин.“

Но дори и в този случай Хермес беше изхвърляне. Нетърпението му се проявяваше в намръщеното чело, в начина, по който изкуственият древногръцки бог барабанеше по масата със сияйните си пръсти, по който спираше от време на време да надраска предложения или упреци, които непрекъснато пускаше по масата към трупащата се купчинка светещи бележки — послания, на които Джералд и останалите от екипа почти не обръщаха внимание. Нещо в Хермес тормозеше Джералд. Фризираната досада и нетърпеливост на синтетичния олимпиец му изглеждаха твърде сходни с тези на извънземните от Артефакта.

„За разлика от основните стереотипи във фантастиката — извънземни, които все се представят като сдържано надменни, маниерно мъдри или застрашителни. А тяхното поведение изглежда предразполагащо, сякаш се опитват да ни покажат, че се държат като разхайтена тайфа ученици.

Освен… освен ако това не е част от представлението.“

В другия край на дългата заседателна маса се намираше друго ИИ създание — Тайгър, котешкият холватар на Емили, отдадена на параноична подозрителност, макар да си оставаше точно толкова карикатура, колкото и Хермес. Понякога Джералд забелязваше как двете изкуствени същества се гледат кръвнишки покрай истинските членове на контактния екип.

„Да, виждам и друг паралел. Тайгър и Хермес наистина ли не са в добри отношения? Ние нямаме представа дали ИИ наистина се съревновават помежду си заради нас. Или това също е някаква измама, някаква успокояваща роля, разигравана пред наивниците.“

Последваха още шест цикъла, по време на които Патрис играеше изкусната си игра на бързи награди и наказания, а Артефактът се мяташе в периоди на мраз и студ, прекъсвани от ярка светлина и насочена топлина. Експертът от Катанга започна да си тананика и да кима доволно. После каза:

— Мисля, че започват да схващат. Вгледайте се по-внимателно.

Привилегированото място на Джералд му позволяваше да погледне отблизо. Първо се появи подобното на сепия същество, все още отпред и в центъра: размахваше напред пипало и галеше преградата между двата свята. Този път обаче кентавърът и прилепът не се блъскаха, за да се намърдат и те в центъра. Вместо това стояха един до друг, отляво, извърнали се от сепията…

… и Джералд видя целенасоченост в действията им. Сега двамата активно пречеха на останалите от тълпата да минат напред. При това не бяха сами в усилията си. Отдясно имаше трима други, сред които и Буда, които изпълняваха същата роля, като не позволяваха на сбирщината да пречи. Нещо повече — когато енергийният лъч на Чомбе нарочно се насочи към защитниците, те сякаш станаха по-плътни и ясно очертани. По-силни и способни да отстоят позициите си.

Спирала от букви се разви от пипалото в центъра. Този път думите се точеха без страничен шум и бяха достатъчно ясни, за да активират звуковия интерфейс. Зазвуча глас, дрезгав и разстроен.

Акана въздъхна с явно задоволство и каза:

— Добре, Джералд. Твой ред е.

Джералд се наведе напред. Вече не беше нужно да пише с пръст върху повърхността на овоида, стига да говореше ясно, обърнат към „камъка от космоса“.

— Намираме хаотичното ви поведение за смущаващо — рече той. — Макар да ценим разнообразието, ще ни трябва известен ред или поне вежливост, ако искаме този разговор да стигне донякъде. Това може да стане по два начина.

Замълча, както му беше препоръчал съветникът лингвист, ако изобщо се стигнеше до тази фаза. По-добре бе да оставят извънземните да попитат. И след няколко секунди приличащото на земно главоного същество направи точно това. Тънкото пипало започна да пише и аудиосистемата преведе:

Джералд заговори бавно и ясно:

— Или като се редувате и всеки един да има определено време да разговаря с нас… или като изберете един от вас да представлява всички ви. Честно казано, бихме предпочели и двата начина. Но първо с представител. Крайно време е да изясним естеството на мисията ви тук и да чуем за онази страхотна общност, към която ни каните да се присъединим.

Покритите със смукала пипала се загърчиха.

Джералд кимна, Бен и Емили също. Според една от теориите безпорядъчното поведение на извънземните беше естествен резултат от дългата изолация по време на полета в космоса. Смайващ тест за издръжливост, способен да прати по дяволите всякакъв здрав разум.

Сепията се обърна, кентавърът, прилепът, Буда и насекомоподобното се обърнаха към нея, сякаш с намерението да обсъдят положението…

… и отново всичко потъна в хаос, понеже някои отзад обединиха сили и направиха клин, за да си пробият път напред.

— Изключи! — нареди Акана.

Артефактът отново потъна в студен мрак.

„Дано кристалната му структура да издържи тези шантави редувания на горещина и студ — помисли си Джералд. — В космоса не му се е налагало да се излага на подобни крайности.“ Съветникът Хермес беше говорил по същата тема, макар и с много повече думи.

Все още можеха да се видят въртящите се облаци, раздвижени от смътните фигури, които се бяха скупчили във виртуалните дълбини под повърхността на Артефакта. Отначало суматохата бе толкова голяма, че Джералд се разтревожи. Възможно ли бе емулираните същества да си нанесат поражения едно на друго, може би дори да се убият? Подобно нещо определено се случваше в някои човешки игрални светове.

— Намаляват темпото — отбеляза той.

Краткото счепкване като че ли бързо изсмука жалките енергийни запаси, останали вътре. Видяха през мъглата как фигурите се пускат една друга и започват да оклюмват. Джералд се наведе напред и присви очи. След около минута каза диагнозата си.

— Мисля… мисля, че някои от тях разговарят помежду си.

— Добре — рече генерал Хидеоши. — Патрис, пусни лампата на десет процента. Като награда.

— Ще го направя — отвърна Чомбе. — Много внимателно.

Лъчът светна и Джералд видя как се разделя на компоненти, всеки от които освети групички извънземни, които сякаш разговаряха. Пред очите му тези групички сякаш набраха сила и станаха по-жизнени. Две от тях се разделиха, но членовете им преминаха в други групи.

— Нима наистина действа? — попита Генадий Горосумов, който поначало беше скептично настроен към този подход.

— Може би преоткриват умение, забравено по време на дългото и еднообразно изминаване на толкова много светлинни години — предположи Бен Фланъри. — В края на краищата сигурно е нужно много сътрудничество — и вежливост — за запазване на една огромна и древна цивилизация. Това, което видяхме, може да е поведението на блестящи и цивилизовани умове, когато съвсем не са в най-добрата си форма и са все още замаяни от дългия студен сън.

Теорията не беше лоша. Всъщност тя бе най-популярната. На Емили Тан обаче явно й харесваше от време на време да дразни Бен.

— Значи сме като медицинската сестра, която ти бие шамар за твое собствено добро? За да накара мързеливия сънливец да се събуди?

Фланъри се намръщи. Понечи да отговори, но Чомбе го изпревари.

— Regardez, mes amis! Делегация, най-сетне. Идват.

Всички погледи се насочиха към Артефакта или най-близките увеличителни екрани, където несъмнено ставаше нещо. Поне десетина извънземни приближаваха през мъглата, която този път се разпръсна послушно, за да им направи път. Зад тази група вървеше друга, още по-голяма, която спазваше почтително на вид разстояние.

„Е — помисли Джералд, — май наистина най-сетне са успели да се разберат.

Сега най-сетне може да научим и пълната история.

Кой би си помислил, че най-големият проблем на Първия контакт ще се окаже личностен? Проблем на дезорганизацията. На незрялостта.

Но може би най-лошото вече е зад нас.“

40.В очакване на Годо

Хамиш кипеше вътрешно. „Пророкът се постара да ме докара тук, за да помогна за сключването на исторически съюз. А ето че ме изтикаха настрана, докато брокерите на власт се срещат при закрити врати.“

Нужен бе само миг илюзията за собствената му важност да се сгромоляса.

Седеше в дъното на театъра-аудитория в грамадното имение на Глаукъс-Уортингтън и се опитваше да намести удобно дългите си крака, докато интелектуалците от Движението за отказване на Тенскватава сверяваха записки с учените, наети от консорциума богаташки фамилии, наричащи се благородници. Ако искаха да стигнат до обща кауза, умниците, обслужващи двете групи, трябваше да съгласуват становищата си. Имаше много за обсъждане…

Като например официалното оправдание за новата посока на обществото с различни послания, съставени и пригодени за различните социални сектори, касти и групи по интереси.

Плюс нарежданията за политиците и бюрократите, които двете групи вече държаха в ръцете си, а също и за другите, които щяха да си осигурят.

В дневния ред, макар и не толкова належащи, бяха също методологиите за добро управление след поемането на контрола. Наличието на тази тема накара Хамиш да се почувства по-добре като цяло. Щом човечеството е обречено да се върне към традиционните модели, то нека новите господари да поемат задълженията си сериозно.

„Или поне да изглежда, че искат да го правят. Евтино е да си купиш неколцина интелектуалци и да ги накараш да разменят мнения за новблес оближ, аристократичното задължение да управляваш мъдро. Ще видим дали идващият феодален строй наистина ще тръгне по този път. Тенскватава по-добре да внимава, за доброто на всички ни!“

Сутринта премина в презентации и обсъждания на специалисти. Сушмеета, социоложката от Дарамсала, избягваше да поглежда към Хамиш, докато говореше за „неоконфуцианските“ обществени структури. Той си припомни с удоволствие прекараните заедно часове и се ухили открито, когато погледът й все пак се плъзна по него. Нямаше обаче истински контакт. Може би се чувстваше смутена или засегната, че не беше останал цялата нощ… или се безпокоеше малката им афера да не бъде разкрита чрез анализ на погледите. Ако беше така, самото избягване на контакт можеше да издаде, че помежду им има нещо… Не че му пукаше кой какво знае.

Имаше какви ли не възможности и Хамиш си призна, че го гризе любопитство. Мъничко. „Може пък в края на краищата да е просто въпрос на професионализъм. Получи своето от мен, добави една знаменитост към партньорите си в леглото, а сега се съсредоточава върху работата“. Каролин като че ли правеше същото в началото — показваше комбинация от страст и самоконтрол, които Хамиш определено намираше за впечатляващи. Едва по-късно, когато смехът започна да играе важна роля, връзката им продължи към любов.

„Към. Но дали наистина успя да стигне дотам? — запита се той. — И ако е успяла… защо не си остана там?“

Всъщност презентацията на Сушмеета се оказа доста добра. Отлична преценка, подплатена с впечатляващи исторически сведения за това как олигархията може да бъде направена по-жизнена, по-ефективна и по-дълговечна чрез съчетаването й с меритокрация.

Естествено, интелектуалците харесаха тази част. Което можеше да се очаква. Последваха аплодисменти, когато Сушмеета завърши и си седна на мястото на втория ред. Самият Хамиш предпочиташе да наблюдава отзад, където можеше да се намести удобно и да си протегне краката.

„Е, добре. Може би по време на обяда…“

Вероятно по-интересни за Първото съсловие бяха докладите „Промяна на общественото мнение чрез повсеместно фоново убеждаване“ и „Проверка на лоялността на персонала чрез томография на личността“.

Комисия от специалисти по интелектуалната собственост търсеше обща почва между патрициите, които гледаха на патентите и авторските права като на добри източници на доходи, и представителите на Движението, за които строгото лицензиране на идеи беше средство за контролиране на „прогреса“. Съветниците от двете страни стигнаха до консенсус да потърсят законодателство, което да сложи край на сроковете на всички патенти. Интелектуалната собственост трябваше да е вечна.

Допълнителен бонус — подобно нещо би помогнало за привличането на някои представители на научно-техническия прогрес в съюза.

Хамиш забеляза, че докладващите изглеждат изнервени — може би заради стимулантите, които шмъркаха, пиеха или поемаха през лепенки по кожата си. Пред света може и да бяха дискретни, но тук се намираха сред себеподобни и можеха да говорят открито за най-последните вещества за ускоряване на мисленето. Това ли беше причината да са толкова възбудени? Или липсата на достъп до световната мрежа по време на тази закрита тайна конференция?

„Направо не мога да повярвам, че преди сто години хората са говорели сериозно за технокрация — да поставят на върха най-големите учени и интелектуалния елит.“

Разбира се, хората в тази зала не бяха „върхът“. Най-важните членове на Петото съсловие стояха настрана от свръхбогатите и особено от движението на Тенскватава. Въпреки това самата идея за технокрация почти обиждаше Хамиш. Подобно нещо със сигурност нямаше да се осъществи сега. По ирония на съдбата — благодарение на методите, които тези експерти разработваха за работодателите си от Първото съсловие.

Хамиш слушаше и си водеше бележки наум, наполовина заради Движението, но също и като материал за бъдещи истории — две цели, които решително дърпаха в противоположни посоки. Макар да одобряваше тези предложения в реалния живот (та те можеха да спасят света), не можеше да се сдържи да не намери страхотни начини да изтипоса авторите им като злодеи! „Фоново убеждаване“ и „томография на личността“ бяха евфемизми за контрол над съзнанието — мрачна жила, която беше разработвал неведнъж в романите си, във филми и в игри като „Триумф на силата“.

И какво? Някои от тези предложения просто бяха твърде добри, за да не се появят в следващия му технотрилър. Използвани обаче от някаква вражеска конспирация, правителствена агенция или заговор на еконенормалници, вместо от съюзници на Пророка. Такова е изкуството на твореца. Измисляш си авторитетна фигура като почти всемогъщ лош. Изборът зависи от предпочитанията ти. Нагласите против авторитета обаче са си лайтмотив още от самата поява на Холивуд.

Ръката го сърбеше от желание да си запише идеите върху позволения тефтер със старомодни хартиени листа. „Само да имах достъп до инструменти за видеозапис или анализ.“

Уви, дори Ригълс, неговият мини-ИИ в обицата му, беше изключен от някаква високотехнологична заглушителна система. „Все пак обсъжданите тук теми са опасни.“ Обикновените слухове и мълви бяха безобидни. Нямаше значение дали милиони вярваха в ужасни неща за Движението или аристократите, та дори част от тях да бяха истина! Важното беше те никога да не бъдат доказани.

В единайсет и малко, по време на десетминутната почивка, докато Хамиш излизаше от разточително парфюмираната мъжка тоалетна, конферансието обяви темата на следващия доклад: „Евгенично подобряване на кръвните линии и усъвършенстване на аристокрацията“.

За Хамиш заглавието бе зловещо и, честно казано, донякъде квазинацистко. Доста от присъстващите като че ли споделяха мнението му, тъй като отидоха да си вземат кафе или подхванаха разговори в кулоарите. Докладчикът излезе на подиума, но Хамиш видя как Тенскватава, следван от двама ключови помощници, се измъква след Рупърт Глаукъс-Уортингтън през един страничен изход. Последваха ги Евгений Боголомов, Хелена Дюпон-Вонесен и други от най-големите богаташи. Самият Рупърт изглеждаше разсеян и разтревожен. Нещо явно му тежеше.

Хамиш бързо огледа аудиторията и видя, че най-важните излизат или вече са излезли. „Явно е дошло времето за истинското събиране“ — помисли си той и тръгна напред…

… и спря, понеже острият поглед на Пророка го прикова на място. С просто поклащане на глава и извинителна усмивка Тенскватава му каза: „Не. Това не е за теб.“ След това лидерът на Движението сякаш го изхвърли от главата си и забърза след домакина към някакво друго място за среща, най-вероятно още по-уединено и тайно, където щяха да се сключват сделките и да се решава съдбата на човечеството.

Така че Хамиш седна и отегчено заслуша доклада по евгеника, изнасян от — колко подходящо! — някакъв блудкав дребен мъж с австрийски акцент.

„Е, какво очакваше? Особено след начина, по който се отнесе Рупърт с теб вчера. От хиляди години актьорите, разказвачите и чародеите са знаели мястото си… обикновено малко по-високо от шутовете и куртизанките. Дори когато са прочути или обичани, не са били първи приятели с кралете и не са обсъждали политика. Едва в последно време нашата младежка култура започна да възвеличава хората на изкуството и на идеите. И това със сигурност ще се промени, когато нещата отново се върнат към обичайните човешки норми.

Е, хубаво. Винаги съм знаел, че в Просвещението има неща, които ще ми липсват.“

И тъй, мястото му беше тук, сред другите умници. Не само като човек на изкуството, но и като майстор на масовите комуникации трябваше да намери темите за интересни — и да намери много начини, по които да допринесе за дискусията. Беше му трудно обаче да се съсредоточи, докато докладчикът продължаваше да дудне:

— … Така че от тези данни виждаме, че една от устойчивите причини за провал, довели до падането на благородническите фамилии в Европа, Азия, Африка и Америка през цялата ни писана история, е придържането към глупави модели на брак и възпроизводство! Разбира се, уговорените бракове често са помагали за създаването на съюзи между фамилиите и са полезни в краткосрочен план. Това обаче е довело до бедствено стесняване на генетичното разнообразие у аристокрацията! Вижте само колко често постиженията на блестящи владетели са били прахосвани от малоумните им синове! Обърнете внимание на ефектите от инбридинга дори само върху някои кралски фамилии — Хохенцолерн, Хабсбург и Романови. Монарси, които са били доказано непълноценни интелектуално и психически, са станали причина за половин век агония! Стигнало се е до гибелта на стотици милиони и до съсипването и на трите династии, а аристокрацията е била дискредитирана в продължение на няколко пропилени поколения, докато споменът за ужасите най-сетне избледнял.

Хамиш погледна някои от техническите илюстрации, реещи се над говорещия и аудиторията като балони, пълни с графики и анимирани данни. Оказваше се, че идеята на дребния учен е сходна с онази на индийската социоложка — с тази разлика, че неговата представа за „меритокрация“ се отнасяше до самите благородни кръвни линии.

— Налице е също изтичане на умове — фактът, че много от най-интелигентните деца на аристокрацията я изоставят! Макар да запазват известно ниво на комфорт, те предпочитат компанията на техници и използват интелекта си в някаква област от науката, изкуството или нещо друго…

Нещо погъделичка ухото на Хамиш и той трепна. Потисна импулса рязко да се надигне и оформи субвокално въпроса в гърлото си, без да отваря уста.

РИГЪЛС? ТИ ЛИ СИ?

Гъделичкането изчезна… и се върна, този път по-силно. Иисистентът му обаче продължаваше да мълчи. Може би потискащото поле, което заглушаваше комуникациите в имението на Глаукъс-Уортингтън, беше засякло и позволило на личните устройства да се събудят частично — колкото да те раздразнят.

Хамиш посегна да свали обицата си…

… а гъделичкането се превърна в нисък дрезгав звук… който премина в мърморене… и накрая оформи думи.

— Хамиш Брукман, ако чувате това, докоснете облегалката пред себе си.

„Хм.“

Не беше Ригълс.

Хамиш изобщо не се поколеба. Вече се беше навел напред. Едно мързеливо движение с ръка беше достатъчно, за да изпълни искането.

— Добре. Моля, преместете се на свободното място от другата страна на пътеката. Проверете отляво, под тапицерията. Дръжте се естествено.

Хамиш се зачуди как някой бе могъл да преодолее заглушаването. Може би с мазер, насочен право към обицата му? Но детекторите в аудиторията би трябвало да засекат отраженията. Освен ако… освен ако не използваха някакъв извънчестотен ефект на индуциран резонанс, който караше обицата му да трепти… Или пък беше някакъв предварително направен запис?

Поклати глава. Технологичните спекулации не бяха важни. Въпросът бе друг — дали това не е някакъв тест за лоялност?

„И ако е така, дали проверяват само мен, или и всички други?“

Докладчикът продължаваше да говори за развъждането на аристокрацията.

— … Всички тези проблеми могат да бъдат решени чрез избиране на партньори от най-интелигентните и изтъкнати представители на обикновените хора. Чрез съчетаването на това с научно планираната рекомбинация и подсилване, върховната каста може да се облагодетелства, създавайки динамично и талантливо потомство! Позволете да наблегна за нашите нови приятели от Движението за отказване, че това може да бъде направено без бърникане в гените! Макар че, естествено, може да се наложи пренатално…

Хамиш се огледа. Не виждаше други от присъстващите да се държат подозрително, да сменят местата си, да опипват тапицерии или да се втурват да съобщават на охраната за непозволени съобщения. Разбира се, някои може да действаха внимателно. Но пък повечето от тези нервни интелектуалци не биха знаели как да го направят.

— Освен преките предимства — продължаваше човекът на подиума, — това ще се отрази добре и на връзките с обществото. Така обикновените хора ще имат чувството, че притежават потенциал да преминат в кастата на благородниците, и родителите ще окуражават децата си с надеждата, че могат да направят скок в положението си!

Хамиш стана, протегна се и се обърна да изкачи дванайсетте стъпала (благодарение на дългите си крака ги вземаше по две наведнъж) към неколцината мъже в ливреи на Г-У, които стояха до една маса със закуски. Взе си от въртящ се поднос шишче тянцинско свинско (несъмнено от истинско животно, а не от тъканна култура), взе си и чаша крушово вино.

— Разбира се — продължаваше докладчикът, — трябва на всяка цена да избягваме завръщането към принципа на примогенитурата, или унаследяването от първородните! Всяка наистина сериозна аристокрация ще подражава на някои благородни фамилии от пустинята — ще създава съвещателни структури на кланово ниво, което по ирония на съдбата е заемка от демокрацията…

Хамиш се ухили на служителите от охраната. Изглеждаха типични, като се започне от здравата физика и се стигне до големите им очила, за които заглушаването не важеше. Единият го погледна и кимна леко. Другият издаде тихи звуци, докато правеше виртуална справка с почукване на зъби и сумтене, без да мърда скръстените си на гърдите ръце.

По абсолютно нищо не личеше, че Хамиш представлява интерес за тях. Разбира се, можеше и да са добри актьори. Това обаче беше съмнително.

— Е, господин Брукман? — промърмори гласът в ухото му. — Ще е интересно. Обещавам.

Хамиш се поколеба. Накрая си взе още едно шишче и нехайно заслиза по пътеката. В действителност изборът му беше предрешен. Любопитството беше точно толкова втъкано в неговата ДНК, колкото и ликуващият песимизъм, изпъстрящ творбите му. „Бог не изкушава хората отвъд способността им да устоят — гласеше католическата доктрина, която би могъл да приведе в своя защита, ако това се окажеше изпитание. — Трябва да разбера какво става.“

— … Разбира се, аристократите от миналото са позволявали известно вливане на кръв от по-нископоставени. — Лазерното гребло на докладчика разбута илюстрациите, за да покаже изображения на мъже с ризници и жени с официално облекло. — Храбри пехотинци можели да се прочуят на бойното поле и да се изкатерят по социалната стълбица. Красиви жени се омъжвали за висшестоящи или заемали средно положение като метреси…

Хамиш седна на седалката от другата страна на пътеката, срещу старото си място. Докато дъвчеше, лявата му ръка се плъзна по тапицерията… и напипа някаква малка издутина в тъканта. Той я забута към края и тя се измъкна с лекота. На пипане приличаше на нагънато листче хартия.

— Чудесно — произнесе гласът до дясното му ухо. — А сега извадете лещата и си я сложете. Ако ви е трудно, направете го в тоалетната. Там няма охранителни камери.

Хамиш се намръщи. Под хартията напипваше очертанията на мек диск. „Мразя тези неща.“ Естествено, съвременните хлапета ги приемаха за даденост. Днес човек можеше да има идеално зрение, но въпреки това да пъха разни неща в очите си и да гледа света през изкуствени пластове. Разбира се, онези, които бяха планирали това нещо за Хамиш, би трябвало да са запознати с публично изразяваното му мнение относно тези играчки. Би трябвало да знаят също, че той използва контакт-ИИ от време на време. Когато се налага.

„Добре. Мога да го направя. И то без да ми се налага да се крия в кенефа, снизходителни глупаци такива.“

Като внимаваше да държи лявата си ръка скрита, Хамиш извади лещата от сгънатата хартийка. „Внимавай да не я изпуснеш. Дори швейцарците не поддържат подовете си достатъчно чисти за ииуер.“

Като се престори, че се е задавил с хапка свинско, Хамиш се наведе и прикри уста, за да се изкашля няколко пъти… и в същото време вдигна нагоре единия си клепач и нагласи малкия актипластичен диск в лявото си око. Направи го малко грубичко — беше изгубил тренинг. От месеци не беше използвал лещи. Примигна и окото му засмъдя, недоволно от неканения гост. Около минута, докато сълзите престанаха да текат, половината свят беше размазан. Междувременно докладчикът продължаваше да дудне.

— … При някои африкански племена било задължително главатарите да си вземат жени от бедните родове. Евреите в средновековна Европа нямали поземлена или военна аристокрация и затова елитът им се основавал на постиженията в областта на знанията. Най-интелигентните млади равини, независимо от произхода си, се женели за дъщери на богаташи и това имало добре известни последствия. Както и отраженията в култури, в които се практикувал целибат сред свещениците…

Най-сетне Хамиш успя да се фокусира. На загадъчния непознат вече не му беше необходимо да заобикаля Ригълс и започна да пише в зрителното поле на лявото му око.

Моля станете — отново внимателно — и следвайте водещата точка.

Вече без никакво нежелание и резервации (и без това му беше дошло до гуша от досадната „евгеника“), Хамиш стана и тръгна към задния изход, като мина покрай онези от охраната, но този път без да ги погледне. Точно тогава в окото му се появи жълт кръг, който пулсираше, без да изглежда заплашително, и го подкани да тръгне по коридора отляво.

„Някои хора живеят непрекъснато потопени в тези… виртуални нива и «смесена реалност». Твърдят, че това им дава възможност да са по-продуктивни, да изживяват нещата по-пълно. Аз обаче се справям чудесно и без тези играчки. Покажете ми някой, живеещ потопен в света с безбройните нива, който да е постигнал повече от мен!“

В същото време се чудеше. Как успяваше малката контакт-ИИ леща да поддържа връзка, без да бъде засечена от охраната на имението?

„Възможно ли е да има достатъчно мощен ИИ, способен да контактува самостоятелно с мен?“

Реши да пробва. Докато минаваше покрай мъжката тоалетна, изведнъж зави към вратата. Евентуалната връзка би трябвало да се прекъсне или да се наруши от всичките тези стени и тръбите в тях, особено ако използваха слаб и таен радиолъч.

Добра идея — отбелязаха буквите. — По-добре пуснете една вода. Ще бъдете доста зает след малко.

Старомодната скромност беше друга причина да мрази тези проклети неща. Хамиш внимаваше да не поглежда надолу, докато пикаеше, тъй като нямаше начин да знае дали картината не се предава някъде от лещата. Вместо това се зае да изучава табелката със спецификации на писоара — поредният великолепен продукт на „Лайф-Лайнър“ ООД, обещаващ да възстанови 93% от фосфора и 85% от водата при всяко използване. Хамиш се намръщи скръбно. Във „Фосфокрация?“ същата тази екокомпания играеше ролята на главния злодей, с мъничка промяна на името. Беше част от световна конспирация на „Мерд Монополи“ да трупа богатство от измислена криза. Няколко необмислено подбрани думи и едно съдебно дело бяха глътнали всичките му печалби от „Фосфокрация?“ „Е, голяма работа.“

Погледна надолу само колкото да насочи струята към логото на компанията, точно над канала. След това си вдигна ципа, изми се и излезе. Жълтата водеща точка като че ли го чакаше на същото място.

— НАПРЕД, НАВРЕД — промърмори той в случай, че лещата не може да долавя субвокалните сигнали на такова разстояние от гърлото му. Отговор не последва, така че той просто последва точката по друг коридор, нагоре по широко стълбище, после пак по коридор, през вестибюл и в една от многото музейни библиотеки на имението Глаукъс-Уортингтън. Лавиците с книги се извисяваха на цели два етажа към изработените от дялан камък арки на тавана.

„Еха, бих могъл да прекарам цяла седмица тук!“

Почти очакваше лещата да изпише заглавията на всички чудеса в това помещение. Уви, това не стана. Все пак Хамиш разпозна една Гутенбергова библия в стъклена витрина, както и илюстриран латински превод на Гален, ранното издание на Куинер. Имаше и други загадъчни чудеса. За разлика от обществените музеи, тук нямаше надписи на ниво реалност върху хартия или пластмаса. Явно човек можеше да разглежда тези съкровища единствено в компанията на някой фукащ се член на фамилията.

Е, както и да е. Не можеше да се бави. Водещата точка зави и продължи към едно от празните пространства между лавиците. В края на тясната пътека се олюля бавно пред една от спускащите се стълби, водещи до горното ниво. Когато Хамиш приближи, блестящата точка политна нагоре като развързан балон.

Хамиш спря — стъпалата изглеждаха неудобни, — но после сви рамене и се заизкачва енергично, дори малко безразсъдно. Честно казано, забавляваше се невероятно.

След като се изкачи, се обърна, изчака няколко секунди точката да го настигне, дръпна се да й направи път и тя го поведе отново — сякаш бе истинска, а не виртуално творение. Илюзия, създадена от пластмасов диск върху лявото му око. За съжаление контакт-ИИ лещата беше само една и точката беше двуизмерна и бе малко трудно да определи точно местоположението й без псевдопаралакс. Въпреки това Хамиш я последва в малка ниша с прашни томове, много от които със сигурност бяха по-скъпи от къщата му.

Точката се трансформира в образа на рееща се човешка ръка в бяла ръкавица. Ръката се завъртя и с жест на фокусник посочи някаква пищна резба около книжен шкаф, изработен от тъмно дърво.

Дръпнете тази лоза към себе си, ако обичате. Би трябвало да се отвори.

После влезте много внимателно и ПОЧТИ затворете. Внимавайте да не се заключи.

Хамиш отчете, че ИИ-гласът му оставя начин да се измъкне. Така това не приличаше толкова на капан.

Ръката му се плъзна по виещите се лози, които се катереха по шкафа, и той се запита дали днес може да се изработи подобно изящно произведение на дърворезбата. Разбира се, зелотите на така наречения Век на аматьорите твърдяха, че всяко изкуство, занаят и умение от миналото днес могат да бъдат възпроизведени — при това не от машини, а от хора, на които това им е хоби.

Хамиш намираше това твърдение за болезнено, арогантно и дори отвращаващо.

Дръпна там, където му показваше реещата се ръка. Без никакво скърцане или съпротивление един лост се завъртя надолу на пантата си и с тихо изщракване целият шкаф се отвори няколко сантиметра. Въртеше се с лекота, макар че съдържаше тежки томове — свидетелство за скрити някъде модерни лагери. Хамиш се изправи пред тъмен проход.

Дясното му око не можеше да различи нищо в мрака. В лявото му обаче се виждаха слабо блещукащи очертания, които му казваха къде подът се среща със стените. Хамиш дръпна вратата след себе си… като почти я затвори, след което тихо се затътри напред; мислеше си за разказите на По.

Малко по-нататък има дървен панел, закрепен на стената на нивото на очите.

На два метра. Вече на един.

Поставете ръка там, където сочи моята.

Хамиш посегна и усети в пръстите си слаб нервен трепет. Макар че знаеше какво да очаква, го побиха тръпки, когато ръката му мина през призрачната бяла ръкавица без никакъв физически контакт. Формираните преди милиони години инстинкти трудно можеха да се преодолеят.

Хванете дръжката.

Сега бутнете леко панела наляво, докато не се появи отвор.

След кратка пауза последва предупреждение:

Можете да гледате, но без да издавате никакъв звук.

Хамиш избута настрани дървения панел, наведе глава и дори приклекна.

„На нивото на очите. Да бе! Може би за нормалните хора.“

От другата страна бе сумрачно, но дори дясното му око се адаптира бързо.

Видя друго украсено с ламперия помещение с каменен купол, също като на библиотеката. Десетки мраморни и бронзови фигури стояха в ниши по стените долу, а отгоре имаше втори етаж с колонада. Именно от това горно ниво той се взираше надолу покрай една скулптура — някаква индийска танцьорка или богиня със съблазнителна фигура, тесен кръст и само един чифт ръце.

Взирайки се покрай възбуждащия й пъп, Хамиш видя на първия етаж двайсетина души, събрани около една-единствена настолна лампа в средата. Сенките им се разделяха радиално като венчелистчета на някакво тъмно цвете, пресичаха пода и се катереха по стените, рисувайки изкривени и издължени човешки силуети между статуите. Разговорът бе твърде тих, за да може да го чува ясно, макар че бързо разпозна ястребовите черти на Тенскватава, домакина Рупърт Глаукъс-Уортингтън, както и неколцина други височайши особи. Лицата им бяха бледи и едва различими, но очите им проблясваха на меката и едновременно с това рязка светлина.

„Аз пък си мислех, че са се събрали да уговорят подробностите около съюза — каза си Хамиш. — Да обсъдят важни въпроси за разпределянето на властта и какви политики да се следват. А вместо това тук се провежда нещо като церемония.

Да не би да съм свидетел на таен ритуал за посвещение на илюминатите?“

Обзе го възбуда. „Мислех, че подобни неща са само слухове или романтични преувеличения, скалъпени от колегите ми научни фантасти. Означава ли това, че олигархията наистина си има някакво вътрешно, изпълняващо определени ритуали ядро? В което сега са поканили и Пророка?

Но не и мен?“

Овладя накърнените си чувства и се отдаде на любопитството. „Как е възможно източниците ми да са ме насочили в толкова погрешна посока?“

Само че… Бързо преразгледа това свое първо впечатление. Не изглеждаше да има някакъв модел, хората около масата не бяха подредени по строго определен начин. Не се виждаха никакви символи. Нямаше ритмично припяване. А само тревожен шепот.

Един от събралите се, собственикът на този огромен палат, повиши глас в отговор на някакъв въпрос. В тона му се долавяше раздразнено безпокойство; той махна с ръка и посочи към масата. И Хамиш успя да долови отделни фрази.

— … в семейството ми от три столетия…

И после:

— … започна внезапно, снощи…

И накрая:

— … никога не е правил нищо такова!

Хамиш внезапно се сети. Глаукъс-Уортингтън говореше за предмета на масата. Онова, което отначало бе взел за обикновена — макар и малко слаба — настолна лампа, се оказа нещо съвсем друго. Заоблено парче стъкло, горе-долу с размерите на човешка глава и — както осъзна с трепет — оформено именно като такава. Предметът сякаш светеше отвътре.

Контакт-ИИ лещата, покриваща лявата му зеница, заработи в отговор на интереса му и направи някакво магьосничество с увеличаване и избистряне на образа. На Хамиш за момент му призля от разликата в картината между двете очи и се наложи да затвори дясното. Но дори така му бяха нужни няколко мига да разбере какво представляват проблясъците и сложните отражения.

„Това е кристален череп. Една от онези шантави находки, по които хората полудяват и за които има филми, по-глупави и от моите. Но повечето черепи се оказаха съвременни фалшификати.“

Разбира се, „повечето“ не беше същото като „всички“. Археолозите наистина бяха признали, че някои изглеждат наистина древни, но въпреки това си остават просто произведения на изкуството — естествени парчета кварц, внимателно дялани и търкани от старите майстори, без да имат абсолютно никакви загадъчни свойства. Но пък някои от странните находки никога не бяха показвани на широката общественост, нито бяха подлагани на изследване с модерна техника. И това продължаваше да подхранва всякакви спекулации около тях.

„О, да! Един от черепите се пазел в Швейцария, в частна колекция!“

Не си бе направил труда да научи нещо повече по въпроса. Древните окултни артефакти никога не го бяха вдъхновявали. Изобщо не можеха да се сравняват с опасните научни открития и Нещата-които-човек-никога-не-е-бивало-да-научава. Въпреки това винаги имаше нещо примамливо в произведенията на писатели и сценаристи като Джоан Сойер и Ари Стоун-Беър, които забъркваха истории с мистерии и чудеса около странни предмети от загадъчното минало.

Някой — Тенскватава — посегна към прозрачния череп и го побутна с пръст. Завъртя го, докато ухилената уста и очните кухини почти се обърнаха към Хамиш, погледнаха го налудничаво развеселено…

… и точно тогава внезапно блесна ослепителен лъч, който го прониза право през контакт-ИИ лещата и го засипа като с шрапнели с припокриващи се образи…

… планета с тъмни континенти и тесни морета, предадени в сумрачни тонове, с изключение на една-единствена лъкатушеща ивица, която искреше във всички цветове, от лазурни брегове до покрити със сняг пурпурни върхове…

… безпорядъчен назъбен градски пейзаж, забъркал едновременно кирпичени коптори, небостъргачи, наколни жилища и блестящи куполи с тръстикови покриви…

… безразборна мозайка от лица, съчетаващи клюнове, челюсти и фунии, които се преплитаха неестествено и сякаш сумтяха и крещяха с някаква налудничава настоятелност.

Впечатлението продължи само една-две секунди. След това изчезна. Вцепенен, Хамиш потърси спасение в логиката. В научното размишление.

„Тази бърканица от несвързани образи… които се смесват и припокриват така хаотично… може да е остатък от някаква холографска памет. За разлика от Хаванския артефакт, черепът показва само оцелели фрагменти, запазени след като е бил повреден.“

Повреден може би от примитивните майстори, които са използвали прахове и камъни, за да го оформят и полират в някаква достойна за почитане форма, без изобщо да подозират какви поражения нанасят… или още по-рано, когато кристалът е паднал на Земята.

„Повреден и увреден, неспособен да общува ясно, а само да показва мимолетни двусмислени и объркващи фантастични образи. Достатъчно, за да хвърли в ужас примитивните ни предци и да ги изпълни с мисли за смъртта. И може би да вдъхнови други племена да изработят свои кристални черепи в напразното усилие да повторят могъществото му. Нищо чудно, че олигарси като Рупърт са решили, че това е твърде смущаващо, за да бъде споделяно с лесно изпадащите в тревога маси.“

Насочи вниманието си към Глаукъс-Уортингтън. И към нещастната му физиономия.

Но Рупърт не каза ли нещо преди малко? Че това светлинно представление е започнало едва снощи? Може би черепът никога не е бил буден — с отделни редки изключения — допреди няколко часа.

Само че… защо точно сега?

Хамиш нямаше проблем да стигне до най-вероятното предположение.

„Ох, Господи!“

41.По стария начин

Пен Сян Бин се мъчеше да следва разговора, отчасти защото беше очарован. Но и защото отчаяно му се искаше да го харесат.

„Ако се докажа пред тях, ако решат, че съм нещо повече от копче за включване и изключване на камъка-свят, това може да спаси живота ми. Може дори да видя отново Мей Лин и Сяо Ен.“

Тази цел не бе лесна за постигане. Останалите продължаваха да говорят така, сякаш той не съществуваше. Не че можеше да ги вини. В края на краищата кой беше той? Какво беше той освен поредния боклук, изхвърлен на брега, който по една случайност е намерил красив камък? Нима трябва да настоява да му обяснят всичко? Дуи ниту танкин… все едно да свириш на флейта на крава.

С това изключение, че се нуждаеха от услугите му като посланик-посредник между тях и съществото в камъка, а той като че ли изпълняваше тази задача достатъчно добре. Поне според д-р Нгуен, който все така се държеше приятелски с него.

Техническите експерти Ана Аройо и Пол Менелауа явно се отнасяха със съмнение към него — необразования жител на Хуанпу със загрубяла кожа и лоша дикция, който непрекъснато губеше ценното им време с глупавите си въпроси. Бин знаеше, че и двамата щяха да са по-щастливи, ако честта на прекия контакт с Куриера се поемеше от някой друг.

„Само че може ли тази роля изобщо да бъде прехвърляна? Ако умра, дали ще я поеме някой друг?“

Нямаше съмнение, че са обмисляли тази изкушаваща идея.

„Или имам някаква особеност, нещо отвъд факта, че съм първият човек от десетилетия, спрял поглед върху камъка-свят? Може би ако ме няма, ще им се наложи да търсят дълго друг, който да ме замести?“

Трябваше да подхранва тази мисъл. В някой момент именно тя можеше да го запази жив.

„Пък и така или иначе не е нужно да се доказвам като равен на тях — напомни си Бин. — Ролята ми е като онази на първия актьор в китайска опера, на когото не се налага да пее особено добре. Достатъчно е само да потанцува малко и да загрее публиката. Да е полезен, а не звезда.“

— Ясно е, че механизмът, с който разполагаме, е бил изстрелян в междузвездното пространство от различни същества и с различни мотиви от онези, които са изпратили Хаванския артефакт — отбеляза Ян Шенсю, ученият от Нови Пекин, и постави ръка върху камъка-свят, без да предизвика нещо повече от леки вълнички по облачната му повърхност. Това изпълни Бин с моментно задоволство. „Камъкът реагира много по-силно на моето докосване!“

С другата си ръка Ян посочи големия екран-афиш за сравнение. На него се виждаше сияещ триизмерен образ на извънземния предмет, изучаван в Мериленд, Америка, заобиколен от изследователи от цял свят — трескав труд, следен от милиарди и ръководен от астронавта Джералд Ливингстън, който беше открил и прибрал „яйцето вестител“ от орбита.

„За по-голямата част на света той е единственият, който съществува. Малцина подозират, че подобни неща са били откривани и преди, още преди векове и хилядолетия. И още по-малко знаят за друг активен камък, пазен в тайна тук, насред огромния Тихи океан.“

Бин замислено се загледа в триизмерното изображение на колегата си, умен и образован мъж, учен и космически пътешественик, може би най-прочутият човек в момента. Иначе казано, напълно различен от него, Пен Сян Бин, във всяко отношение. „С това изключение, че изглежда толкова уморен и разтревожен, колкото съм и аз.“

Гледаше Ливингстън и изпитваше някаква връзка с него, връзка с друг избран. С друг пазител на плашещ оракул от космоса. Та дори да се намираха на противоположните страни на някаква древна борба.

Пол Менелауа отвърна на Ян Шенсю, като изреди изключително подробен и дълъг списък на физически разлики — Хаванският артефакт например бе по-голям, по-дълъг и по-заоблен в единия край. И несъмнено по-малко повреден. Е, на него не му се беше налагало да търпи несгодите от огненото преминаване през земната атмосфера, нито да се блъска в планински ледник, да бъде ръчкан и бутан векове наред от любопитни, изпълнени със страхопочитание или ужасени диваци… да не говорим за хилядолетията, прекарани в яма с отпадъци, после годините в замърсените води под потънало имение. Бин откри, че реагира закрилнически към „своя“ камък-свят.

„Бих искал да видя как прочутият Хавански артефакт на Ливингстън минава през всичко това и запазва способност да разказва неясни и загадъчни истории.“

Разбира се, това беше основната обща черта между двата овоида.

— … Така че да, налице са очевидни физически разлики. Въпреки това от пръв поглед личи, че те използват едни и същи технологии. Голям, може би безкраен обем холографска памет. Повърхностна звукова пропускливост в по-широката част… но повечето комуникации са визуални, чрез картини и манипулиране на символи. Известна чувствителност към докосване на повърхността. И, разбира се, пълно отсъствие на движещи се части.

— Да, тези общи черти наистина съществуват — обади се Ана Аройо. — Но въпреки това Хаванският артефакт излъчва в по-широк спектър в сравнение с този. И показва цяла общност симулирани извънземни видове, докато нашият показва само един.

Д-р Нгуен кимна и украсените му плитки се люшнаха.

— Би могло да се предположи, че един вид или цивилизация е изпратила вълни от тези неща, след което технологията е била копирана от други…

— Които на свой ред са изстреляли свои модифицирани камъни, включващи представители на всички различни членове на тяхната развиваща се цивилизация — довърши Ана. — Докато някоя от расите не е решила да прекъсне традицията, като предложи различна гледна точка.

Бин се възползва от този завой в разговора от техническите въпроси към общата история, разказана от техния камък-свят.

— Та не е… тоест не е ли… ясно кой е дошъл втори? Куриерът ни предупреждава да не обръщаме внимание на лъжците. Май… искам да кажа, не е ли ясно, че има предвид създанията, живеещи в Хаванския артефакт?

Разбира се, те бяха развеселени от тромавите му опити да се изразява на по-изтънчения пекински диалект, с по-добра граматика и без типичния за Хуанпу жаргон. Но Бин знаеше също, че има много видове развеселеност. И докато реакцията на Ана и Пол може би беше от презрителния тип, меката усмивка на д-р Нгуен бе единствената, която бе от значение. Той като че ли одобряваше искрените усилия на Бин.

— Да, Сян Бин. Можем да приемем — засега, — че нашият камък-свят говори за Хаванския артефакт или за неща като него, когато ни предупреждава за „врагове и лъжци“. Въпросът е какво да направим по въпроса?

— Да предупредим всички! — предложи Ян Шенсю. — Видяхте как другият камък-свят подлуди цялата планета с историята, разказвана от пратениците в него. Макар да си остават отчайващо неясни, приказките им са изпълнени с дълбок и обезоръжаващо радостен оптимизъм и с уверенията, че човечеството ще бъде прието с отворени обятия в една доброжелателна междузвездна общност. В тази епоха на нихилизъм и отчаяние хората от всеки континент веднага ще се вкопчат в тези обещания и ще се доверят на извънземните!

— И това задължително ли трябва да е толкова лошо? — попита Ана.

— Би могло да е, ако се основава на някаква лъжа! — намеси се Пол.

Двамата с Ана впериха погледи един в друг и лицата им се напрегнаха, но друг глас сложи край на сблъсъка им.

— Ами другите?

Менелауа изгледа Бин заради прекъсването така кръвнишки, че той млъкна смутено и трябваше да го подканят, за да продължи.

— Моля, продължете — рече му д-р Нгуен. — За какви други говорите?

Бин преглътна.

— Други… камъни.

Нгуен го изгледа неразбиращо и малко предпазливо.

— Обяснете, моля. Какви други камъни имате предвид?

— Ами, почитаеми господине… — Бин събра кураж и заговори бавно, като внимателно подбираше думите си. — Когато пристигнах тук, вие… бяхте така добър да ми покажете онзи доклад… поверителния доклад, описващ легенди за свещени скъпоценни кълба или камъни, за които… се казва, че показвали фантастични неща. Някои от историите са добре известни — кристални кълба и драконови камъни. Някои се предавали поколения наред в родове или тайни общества. Вие лично казахте, че има едно такова тайно предание, което е вероятно отпреди девет хиляди години, нали? Просто… просто е интересно да се сравнят тези легенди с истината, която виждаме пред нас… и все пак…

Замълча, несигурен как точно да продължи.

— Продължавайте — подкани го богаташът, представител на асоциация от много други богати мъже и жени от цяла Азия.

— И все пак… не разбирам защо този доклад, сам по себе си, е накарал хората така да желаят… да пръскат толкова много пари и усилия… за да търсят подобно нещо! Искам да кажа, защо им е на съвременните хора — изтънчени хора като вас, доктор Нгуен — да вярват в подобни истории повече, отколкото в небивалиците за демони?

Бин поклати глава. Самият той винаги бе вярвал в духове, пък било то и мъничко. Също като много други хора. После продължи:

— Предполагам, че бившият собственик на нашия камък-свят…

— Ли Фан Лу — Ян Шенсю изрече името, което Бин никога не бе чувал до този момент. Онзи, който бе притежавал имението отпреди потопа, имението с неговото тайно подземие, в което Бин бе намерил цяло съкровище от странни образци. Бин кимна с благодарност.

— Ли Фан Лу може да е бил арестуван, измъчван и убит заради слухове…

— Че е притежавал нещо подобно. — Д-р Нгуен кимна и мънистата в плитките му изтракаха тихо. — Моля, продължете.

— А също и начинът, по който вие и вашите… конкуренти… скочихте върху мен, след като само намекнах, че съм готов да продам блестящо бяло яйце. Явно още при обявяването на Хаванския артефакт вече е имало могъщи групи, които са знаели… знаели са…

Затърси подходящите думи. И изведнъж в иипетното, вмъкнато в долната дясна част на полезрението му, се появи нов, напълно непознат китайски знак. Заедно с редица пинин-латински букви с ударения, обясняващи произношението. Иипетното правеше тези неща все по-често, след като опознаваше Бин — предвиждаше и му подсказваше какво да каже.

— … обхвата на приемливия потенциал… — внимателно изрече той, докато движеше пръст по дланта си, имитирайки сложните знаци. Често го правеше, когато някоя дума не му беше ясна. Видя, че останалите се поусмихнаха. Бяха свикнали с подобни неща.

— Просто ми е трудно да повярвам, че могъщи хора ще си правят толкова труд… да търсят като луди подобно нещо дори след като са научили за Хаванския артефакт… освен ако не си мислят, че имат реална възможност за успех. Освен ако нямат основателни причини да смятат, че тези легенди са нещо повече от легенди.

Погледна д-р Нгуен, изненадан от собствената си дързост, и добави:

— Обзалагам се, че много неща в доклада са били спестени, господине. Възможно ли е същите групи вече да притежават световни камъни? Сега, в нашата епоха?

Менелауа поклати глава и изръмжа:

— Това е нелепо!

— И защо, Пол? — обади се Ана Аройо. — Аз бих обърнала поне мъничко внимание на това съвпадение във времето. Може би тези неща са кръстосвали околния космос доста дълго, подобно на писма в бутилки. Докато повечето са се установили на далечни орбити, очаквайки планетата ни да роди вид, пътуващ в космоса, други може да са се приземили — случайно, също като този. Или поради някаква причина. Повечето сигурно са се разбили или са паднали в океаните. Но също като растението, което ражда хиляди семена, достатъчно е само едно от тях да покълне…

— Ако са били толкова много — възрази Ян Шенсю, — нима някои от тях нямаше вече да са открити от геолози, търсачи на скъпоценни камъни или селяни, орящи земята си? Те са различни дори да са разбити или обгорени!

Ана сви рамене.

— Нямаме представа какво става с тези неща, ако се счупят. Може да се разлагат бързо във форма, която почти не се отличава от обикновените кристали. Може пък да се превръщат в пясък, прах или дори да се изпаряват. Както и да е, да предположим, че някои от тях са били открити и е станало ясно, че са нещо особено. Всички знаем как са се отнасяли хората от всяка древна култура към редки и скъпоценни неща. Били са поднасяни като дарове на владетели, които ги пазели на тайни места! Може от време на време да са ги изнасяли, за да ги използват в някакви тайни обреди или за да впечатлят простолюдието. Но след това винаги са ги прибирали… докато градът не е бил разграбван и скривалището не е било изгубено завинаги. Или пък предметите са били погребвани заедно с владетеля, което в крайна сметка е същото. Така или иначе, истината се превръща в легенда — а подобни легенди има безброй!

Тя се обърна към Бин.

— Нали се е случило точно това, когато Ли Фан Лу се е сдобил с камъка-свят? Пленник на този стар начин на мислене, той е пазел тайната, най-специалното нещо в живота му, и я е отнесъл със себе си в гроба.

Ян Шенсю замислено рече:

— Всъщност се твърди, че Първият император Цин и Чингис хан били погребани със съкровищата си, сред които и…

Д-р Нгуен прекъсна дискусията, като вдигна ръка, за да привлече вниманието им. До този момент стоеше абсолютно неподвижно и се взираше в пространството — или в сцени, които можеше да види само той по вътрешната повърхност на очилата. Сега чернокосият богаташ заговори с тих глас, в който Бин със сигурност долови равни части изненада и примирение.

— Изглежда, събитията настигат размишленията ни. Моите източници ми казват, че постъпват сведения…

Свали очилата си и погледна Бин в очите.

— Изглежда, мой млади приятелю Сян Бин, че в крайна сметка може да се окажете прав.

42.Цел

След душа и храната Хакер се почувства по-добре. Дори успя да подремне: спеше с мултифона в ръка, за да може вибриращата му аларма да го събуди след два часа. Когато стана, зрението му бе много по-остро и не чувстваше ръцете си като пълни с червейчета.

Това беше добре, тъй като последваха няколко часа работа в основната лаборатория на подводния център. Седнал на работната маса, Хакер преправяше кабела от шлема си, който бе включен към звуковия имплант в челюстта му (същата верига, която бе използвал по време на злополучния полет), за да може да установи връзка с архаичния мултифон.

„Татко би се гордял с мен. Майка ми също. Може да съм капризен и надменен, но не съм някакъв упадъчен двуличник и некадърник! Разбирам техниката, която използвам. И хората ми знаят, че съм наясно от коя страна се държи поялник!“

Погледна през отворената врата към басейна, където членовете на Племето играеха водна топка, изпълняваха наказателни удари, подвикваха си, когато мятаха топката към поредната цел, и отчитаха резултата с буйни остри цъкания. Поредното поведение, което човек трудно би забелязал сред дивите им братовчеди.

Хакер се замисли за „ъплифт“ промените, които беше видял. Дали се предаваха от едно поколение на друго? Можеше ли новият геном да се разпространи и сред обикновените делфини? И ако да, дали проектът вече не беше успял повече, отколкото си бяха мечтали създателите му? И дали не се беше сбъднал най-лошият кошмар на противниците му?

„Ами ако работата бъде продължена, за да се довърши започнатото тук? Дали това ще обогати живота ни с, да кажем, философски спорове с някой интелектуалец делфин? Дали ще можем да работим и играем с някое умно шимпанзе? Ако други видове започнат да говорят и да създават нови неща, дали ще ни възприемат като равни, като членове на тяхната цивилизация, или ще бъдем дискриминирана класа за тях?“

Спомни си уроците по литература за Х. Дж. Уелс, Пиер Бул и Кордуайнър Смит, които развиваха тази концепция, но винаги от позицията на робството. Във всички случаи, както и във всички филми клишета, авторът и режисьорът показваха как жестоките човешки господари си получават заслуженото. Прости поучителни истории, за които той винаги си мислеше, че се отнасят не толкова за високомерието, колкото за наказанието за това, че си се показал като лош родител.

Ами ако този „ъплифт“ се извършеше с най-добри намерения, без никакъв намек за потисничество или жестокост, воден единствено от любопитство, стремеж към разнообразие или дори състрадание? Дали пак нямаше да има ужасни грешки и непредвидени последствия? Някои критици сигурно бяха прави. Подобно начинание от страна на хората бе все едно някой осиротял и малтретиран тийнейджър да се опитва да се грижи за диво дете.

„Дали сме достатъчно добри? Достатъчно мъдри? Дали заслужаваме подобна власт?“

Само допреди месец изобщо не би си задавал подобни въпроси. Всъщност чувстваше се променен след преживяното в морето.

И същевременно си даваше сметка, че самото задаване на въпроса е част от отговора.

„Може би ще действа в двете посоки. Казват, че човек израства само когато помага на другите.“

Баща му би нарекъл това „романтични глупости“, но не и Лейси, сигурен беше в това. Изведнъж повече от всичко на света му се прииска да поговори с нея.

ГОТОВНОСТ.

Думата замига на малкия екран и Хакер изпита облекчение. Не само че някакъв подводен кабел все още свързваше това място със Световната мрежа, но и упоритите сигнали на мултифона бяха успели да възстановят връзката. Оставаше само да помоли да го свържат с майка му. Ако гласът му се беше променил твърде много, за да е в състояние да плати, тогава тя можеше да използва някой иисистент, който да се погрижи за тази подробност.

В последния момент обаче отново премисли приоритетите си.

„Добре, ще се обадя на Лейси. Сигурно ужасно се безпокои. Но няколко минути по-рано или по-късно няма да са от значение.

Първо трябва да се погрижа за други належащи въпроси.“

Канеше се да се обади на своя мениджър и на брокера си, преди да са го обявили за мъртъв и да започнат да разпродават империята му. Но се отказа. Дори това не беше правилният ред.

Погледна отново към басейна, където летяха пръски и подскачаха палави сиви тела. Племето. Приятелите, които го бяха спасили.

Изчака още секунда-две. После въведе личния си код за достъп до адвоката си с надеждата, че ще успее да се свърже въпреки неидентифицирания телефон.

След дълго звънене Глория Хариган отговори — но отговори рязко, сякаш беше заета с нещо важно.

— Кой сте вие, по дяволите? Обадете след малко! Целият свят е пред телевизорите.

Хакер примигна изненадано от нелогичната й реакция. Целият свят какво? Потупа челюстта си — може пък имплантът нещо да не беше наред. Съсредоточи се и заговори на глас. Макар да не можеше да чува гласа си, усещаше как ларинксът му трепти и устата му оформя думите.

— Глория…

— Освен това звъните на личен номер, запазен за спасителна мисия. Така че ако не е свързано с…

— Глория… — Говореше внимателно, сякаш се опитваше да си припомни забравено умение. — Можеш да прекратиш издирването… Аз съм — Хакер.

Дълга пауза. А след това писък, който го удари в мандибулата и отекна в черепа му.

— Хакер! Наистина ли си ти?

И се развика и се разхлипа, викаше колегите си да се съберат около нея.

— Това е много по-важно от някакви си шибани извънземни! — викна след миг.

Думите имаха странен ефект върху Хакер: почувства се притеснен, че е предизвикал такива емоции. Поредното ново усещане. „Не знаех, че някой ме харесва чак толкова“ — помисли си.

И в същото време се зачуди.

„Извънземни ли?“

Загледа разпенения край на играта. Делфините правеха пируети и цвърчаха, ликуваха или оспорваха резултата…

Глория най-сетне се успокои достатъчно, за да потвърди… да… вече били установили местоположението му… и помощта тръгвала. След около час… не, след четирийсет минути, поправи се тя, когато някаква туристическа миниподводница предложи да потегли от близкия курорт срещу разумна сума.

— Чудесно… — каза Хакер, макар че чувствата му бяха малко смесени. — А дотогава… след като съобщиш новината на майка ми… има нещо… което искам да направиш.

Даде й кодовете на проекта Ъплифт и я помоли да намери всичко за него, включително сегашното състояние на активите и технологиите му — и как да се свърже със специалистите, чиято работа е била прекъсната тук.

Тя го попита защо.

— Мисля… че имам ново… — почна Хакер и млъкна, преди да е казал думата хоби. Изведнъж си даде сметка, че вече изобщо не възприема нещата по този начин. Отнасяше се дори до страстта му към ракетите.

За първи път в него гореше истинска амбиция. Нещо, което като че ли си заслужаваше усилията.

В басейна неколцина членове на Племето увиваха скъпоценната си мрежа около тялото на най-едрия мъжки и се готвеха да излязат за храна. Хакер ги чу какво си бъбрят и се изкиска, когато разбра една от грубоватите им шеги. Добронамерена закачка за негова сметка.

„Е, чувството за хумор е добро начало. Цивилизацията ни има нужда от повече смях.“

— Мисля… — каза на адвокатката си, — мисля, че вече зная какво искам да правя с живота си.

43.Извинете, че попитах

Сред всички допълнителни усложнения на кой му трябваше надигнала се вълна от измами? От или за хора, „открили“ древни камъни вестители.

Някои от пуснатите видеоклипове и холограми бяха очевидни фалшификати, които лесно можеха да се забележат — най-обикновени парчета стъкло, грубо осветени отдолу или фалшифицирани с готовите програми за обработка на изображения. Други бяха дело на изобретателни, владеещи трикове шегаджии, които добавяха впечатляващи „извънземни“, изричащи загадъчни предупреждения от кристалните си домове… понякога достойни за ужасни майтапи, безкрайни евтини истории или каламбури. Други действаха направо и твърдяха, че са истински посланици от звездите, предлагащи дълбока (клише, естествено) мъдрост… и привличаха бури от критики от страна на умници, крещящи „лъжа!“, както и не по-малки тълпи вярващи.

Натрупваше се някаква празнична инерция, докато Мрежата се пълнеше с домашно скалъпени изображения на Артефакти. „И е напълно възможно някой от тях да е истински — помисли си Джералд. — Само че някой друг ще трябва да ги проверява.“

Комисията по контакта беше изцяло погълната от продълговатия заоблен цилиндър, който той бе свалил от орбита. Предметът сега лежеше пред него, подложен на диета от фотонна енергия. Намиращите се в него извънземни бяха помолили за прекъсване зад мъглите. Трябваше им време да се организират. И екипът на Акана Хидеоши с радост се съгласи. Хората също се нуждаеха от храна и почивка. Същото се отнасяше и за напрегнатите зрители, които наблюдаваха от галерията от другата страна на стъклената стена.

Джералд седна между Емили Тан и Хайхон Мин. Генадий, Бен, Патрис, Акана и другите от екипа също заемаха местата си. Важните клечки се настаняваха в меките киберкресла, подредени амфитеатрално зад карантинната преграда. Изглеждаха по-малко възбудени след като експериментът с дресирането беше подействал и извънземните се държаха по-добре. Хермес, общият холватар на съветниците, вече не крачеше гневно напред-назад и около широкото му чело нямаше венец от миниатюрни светкавици. Сега имитацията на божество просто барабанеше с пръсти по масата и се мръщеше нервно.

В уреченото време всички светлини в помещението угаснаха и виещите се облаци в Артефакта започнаха да се променят. Чомбе намали силата на лъча, за да могат всички да виждат… как мъглата започна да се разпръсква и да разкрива сияйни звезди.

Истинска бляскава галактика, представена триизмерно по начин, който досега не бе имитирал никой земен фалшификат. Джералд тъкмо се канеше да попита Рамеш дали гледката се записва…

… когато астрономът от Раджастан го изпревари — реагира с необичайно бързо съобщение по виртуалната мрежа.

Това не са истински звезди. Всички са с еднакъв спектър и яркост и са пръснати просто така, за украса. Това е метафора.

По дяволите! Тази част от дългия списък трябваше да бъде отложена, докато не бъдат изяснени по-неотложни въпроси.

Между десетки звезди се появиха тънки извити линии… които скоро станаха по-дебели и заприличаха на златни пътища, губещи се в далечината. Разделяха се и се разклоняваха и много от тях просто свършваха в нищото. Всички останали обаче накрая се свързваха постепенно в една-единствена магистрала, която продължаваше към гледната точка на Джералд… сега споделяна от няколко милиарда зрители от цялата Земя.

„Хората още се оплакват от наложеното от карантината ниско качество на картината.“ Всъщност само единици от най-параноичните (сред които не фигурираха дори Емили и холватарът й Тайгър) още си мислеха, че образите съдържат опасни кодове.

Джералд се наведе напред и се загледа в Артефакта вместо в гигантските увеличителни екрани. Започна да различава фигури — отначало далечни, вървящи по златните пътища. Тръгваха отдалеч и всички се движеха към него… към повърхността на Артефакта, намираща се директно пред очите му. И след малко всички видяха, че този път съществата изглеждат по-различно.

Кентавърът, прилепът-хеликоптер, подобното на енот създание, подобието на робот… сега те носеха одежди от някакви фини материи, които се развяваха от симулиран ветрец. Дори главоногото същество се беше омотало в тържествено облекло и се плъзгаше напред с останалите: а начинът му на придвижване си оставаше все така загадъчен.

„Най-сетне се започва — помисли Джералд. — Идва ред на официалната покана.“

Там, където преди имаше твърде малко място, принуждаващо извънземните да се блъскат пред заоблената граница между вътрешния свят на Артефакта и хората отвън, сега беше просторно. Всички посланици можеха да участват във величествената процесия и да се нареждат по такъв начин, че всички да могат да виждат навън — и да бъдат виждани.

— Като групов портрет са, когато решат да действат заедно — отбеляза антропологът Бен Фланъри. — Предишната им нервност показа, че търпят различията. А сега показват събуден кооперативен дух и споделена цел. Каква комбинация от черти може да бъде по-окуражаваща? Вече съм доста оптимистично настроен.

Генерал Хидеоши изшътка. Някои от централните фигури задвижиха своите ръце/пипала/израстъци в унисон…

… и се появиха букви, които се понесоха към заоблената преграда и се подредиха в думи, звучащи и от високоговорителите отгоре.

От центъра на тълпата се появи същество, което Джералд вече беше виждал. Високо, двукрако, въздебело, с къси ръце със сплетени под шкембето пръсти. Кръгла глава кимаше върху врат с гънки тлъстини. Очите — широки и същевременно присвити, сякаш развеселени — бяха приблизително на „правилното място“ за същество, което доста приличаше на човек; същото се отнасяше и за устата с дебели устни, които дори сякаш бяха леко извити нагоре като в загадъчна усмивка. Нос нямаше — създанието явно дишаше през ритмично отварящите се и затварящи се отвори в края на стълбчета на темето му. Общото впечатление бе за мъдро, подобно на Буда същество. Всъщност макар Джералд да си даваше сметка, че отдава прекалено значение на първото си впечатление, извънземният изглеждаше доста… добродушен.

„Най-стария? Да не искат да кажат, че това е представител на първата раса от общността? Основателите, появили се на звездните пътища преди всички останали? Може би онези, които са установили контакт с всички други и са ги научили как да живеят в междузвезден мир?

Момент! Не казаха ли «Най-стария оцелял»? Не е задължително това да означава нещо зловещо… но все пак…“

Знаеше, че умът му изпреварва всякакви рационални основи за размишление. Опита се да имитира търпението, което му се струваше, че вижда в извънземните очи.

Вентилите на главата се раздвижиха и се появиха символи. Непознати и странни, те бързо се промениха в букви от латинската азбука, втурнаха се напред и се подредиха в думи, които преводачите превърнаха в звук. Гласът беше едновременно тих и силен, макар и малко задъхан.

Джералд чу няколко облекчени въздишки, макар че това беше съобщението, което вече бяха чували. Все пак сега, предадено от избран чрез консенсус лидер, който представляваше цялата извънземна общност, то звучеше още по-убедително.

Погледна Акана и тя му кимна. Бяха се разбрали какво да каже.

— За нас е чест — каза Джералд. — Имаме много неща за обсъждане. За вашето велико и древно общество и за причините да сме радостни и предпазливи едновременно. Но нека първо ви посрещнем с добре дошли на планетата Земя. От името на човечеството, с добра воля и желание за приятелство.

Усети как възелът в стомаха му се отпуска. Беше успял да произнесе посланието си без никакво мънкане и покашляния. Прословутите Първи думи бяха изречени, макар да бяха може би малко по-витиевати от прочутите фрази на Цезар и Армстронг… и със сигурност не толкова красноречиви. Но все пак годни да се озоват на стената на Прочутите слова, изречени в историята.

Думите му проникнаха в Артефакта чрез устройство на заобления му край и бързо се появиха като рояк мънички символи, вариращи от ъгловати букви до сложни идеограми, които се разделиха на няколко десетки отделни потока, всеки насочен към различен извънземен, а не само към стоящия малко пред останалите говорител. Създанията реагираха по най-разнообразни начини — потръпване, кимания, мятане на пипала, — но цялостното впечатление изглеждаше недвусмислено. Всички бяха доволни.

Най-стария се обърна за кратка консултация с останалите, след което от темето му се появиха още букви, които затрептяха, трансформираха се и се лепнаха за прозрачната повърхност.

— Нали ви казах! — промърмори Бен Фланъри. В отговор Емили Тан изсумтя, сякаш искаше да каже: „Чакай да видим.“

Джералд примигна. „Други ли?“

Погледна Акана, но тя само озадачено сви рамене. Никой от екипа нямаше какво да каже.

И тогава над масата се зарея блестящ вирт и се спусна пред Джералд. Той се обърна и видя, че изпращачът е Хермес, холватарът на групата на съветниците — представители на много страни, гилдии и съсловия, намиращи се от другата страна на карантинното стъкло. Виртът предложи просто обяснение, което се изписа триизмерно в контакт-ИИ лещите на двете очи на Джералд.

„Други“ може да се отнася за предишни срещи с извънземни сонди.

А. Добро предположение. Някой в галерията в края на краищата се бе оказал полезен. Разбира се, това можеше да означава какво ли не, от НЛО до засечени от СЕТИ сигнали, дори Иисус. Но Джералд реши да приеме предположението и пое дълбоко дъх.

— Вашата кристална капсула, която предава на цивилизацията ни ясни послания от далечния космос, е първата по рода си, на която попадаме.

Потисна внезапния подтик да добави: „Доколкото ми е известно.“

Пред него се появи ново виртуално послание, този път изпратено от Генадий.

Помните ли, че разговаряхме за по-ранни артефакти, паднали на Земята, както е щяло да се случи и с този, ако не го бяхте уловили? Представете си много от тях, летящи в космоса хилядолетия наред… за да се разбият на парчета на земята или да потънат в океана. Възможно е обаче някои да са останали почти невредими…

Джералд изсумтя и щракна със зъб, за да отмести настрана виртуалната бележка на Генадий… но без да я премахва.

През тези няколко секунди добродушно изглеждащият извънземен получи и обмисли отговора на Джералд. Новината явно му хареса и очите му се присвиха още по-дружески.

Джералд преглътна с мъка. Разговорът рязко бе тръгнал в нова посока. Изведнъж се разрази същинска буря от виртуални бележки, изпратени от почти всички членове на контактния екип, както и от анимирания „бог“ Хермес, който трескаво пишеше съобщение след съобщение, за да предаде идеите на онези зад стъклото.

Пришълците от Артефакта имат съперници! Може би дори врагове…

Край на приказките за мирна всеобща космическа федерация…

Възможно ли е „присъединете се“ да означава включване в техните кавги с неизвестни противници? При това положение предложението им е коварно…

Този тлъст посланик изглежда облекчен, дори изненадан, че не сме срещнали „други“.

С мигане Джералд подреждаше бележките по приоритет, като хвърляше на повечето само повърхностен поглед. Спря се обаче на съобщението на Генадий.

Всички онези слухове, които чухме напоследък — за разни камъни, внезапно започнали да светят. Възможно ли е те да са фрагменти и останки от по-стари сонди, „отчаяно търсещи вниманието ни“?

Акана погледна въпросително Джералд, без да каже нищо. Питаше дали да не обяви прекъсване предвид неочаквания поврат в разговора.

Той поклати глава. Нищо не пречеше да продължат с някои директни въпроси.

— Благодарим за предупреждението. Ще сме внимателни и предпазливи — каза на Най-стария оцелял. — Но все пак моля да обясните. Да не би да се тревожите за други сонди вестители, защото са били изпратени от… неприятелски сили?

Знаеше, че би могъл да се изрази и по-добре, но разговорът вече се беше отклонил много от всички подготвени от екипа сценарии.

Членовете на извънземната делегация като че ли се размърдаха малко нервно. Неколцина се опитаха да излязат напред, но бяха удържани от останалите. Хуманоидът отпред като че ли се намръщи.

— Стига бе! — измърмори Емили. — Тоя говори за контрол над версията на документа! Не иска да бъдем подвеждани от остарял вариант.

— Ами… — обади се Бен Фланъри. — Тези… тези пришълци… те пристигнаха току-що… носеха се недалеч от Земята, когато Джералд успя да улови капсулата им. Това не означава ли, че са по-късни от… от сондите, които биха могли да паднат на Земята по-рано? И съответно да са по-достоверни. А?

Джералд гледаше Артефакта. Думите на другите членове на екипа като че ли не бяха минали през предаващото устройство, така че вероятно нямаше проблем да водят гласова дискусия, особено сред бурята виртуални бележки. И все пак се поколеба, преди да каже, може би малко по-високо от необходимото.

— Изяснете. Има ли потенциална опасност при контакт с Другите, за които говорите? Има ли война между съперничещи си междузвездни раси и цивилизации?

Шишкавият хуманоид направи гримаса, която трудно можеше да се интерпретира. Може би по-късно корелационният анализ щеше да улесни тълкуването на лицевите изражения.

Това уверение беше прието с нови облекчени въздишки. Естествено, новината трябваше да се приеме като важна, дори епохална.

Джералд обаче се намръщи. Добрите новини сякаш винаги вървяха в комплект с нещо друго, което се оказваше кофти. Измъчваше го подозрението, че нещата не са толкова прости, колкото изглеждат.

Емили Тан изпрати тревожна бележка.

Така… значи няма въоръжен конфликт. Това е чудесно. Въпреки това изглежда, че е налице някакво напрегнато съперничество на някакво ниво. Явно извънземните изпращат доста често сонди… и тайно се надяват, че именно те ще са онези, които ще установят контакт с новаци като нас.

Акана пусна сбит отчет за сигурността. Разследващи екипи от ЗС, АС, ООН, САЩ, Велики Китай, Халифата и безброй консорциуми изучаваха всяко донякъде достоверно сведение за странни светещи камъни. Издигаха се куп хипотези, но общото съгласие бе, че тези предмети (е, поне онези от тях, които не бяха фалшификат) може също да са артефакти от космоса, вероятно счупени или повредени останки, пръснали се из Земята през годините.

Джералд отново се съсредоточи върху думите на Най-стария оцелял и си даде сметка, че „другите“ наистина бяха привлекли внимание.

Но защо точно сега? — оплака се д-р Чомбе. — Другите сонди никога не са привличали толкова голямо внимание през хилядолетията. Не и до този момент! Ама че невероятно съвпадение!

Джералд погледна Емили, после Акана. Ясно беше, че те знаят отговора на този въпрос… и това започна да личи по виртуалните бележки от съветниците.

„По някакъв начин всички «други» небесни камъни, повредени или изгубени от векове, са научили, че Артефактът е тук. И че се ползва с цялото внимание на човечеството.

И жадно искат да бъдат чути…

… също?

… или вместо него?“

Джералд за миг се изкуши да последва тази линия на мислене. Да се запита защо извънземните кристали проявяват така открито една груба човешка емоция…

… ревност…

Само че имаше по-важна работа. Да води разговора с Най-стария оцелял и да не се разсейва от второстепенни въпроси.

„Съсредоточи се върху важното.

Първо провери онова, което е жизненоважно. Можем да направим психоанализа на мотивите на извънземните и по-късно.“

Пришълците в камъка го гледаха. Светът също. Джералд отпи глътка чай от затоплящата чаша пред себе си, прочисти гърлото си и заговори ясно и отчетливо:

— В такъв случай… можем ли да приемем, че всички вие сте част от общност, в която цари мирно съвместно съществуване?

Усмивката на Буда стана по-широка.

Вместо да се зарадва, Джералд продължи да дълбае:

— Но онези Други, за които споменахте — те да не би да са от различни видове и цивилизации, които ви смятат за съперници?

Усмивката на Най-стария леко помръкна.

Джералд се намръщи, внезапно обхванат от скептицизъм.

— Какво? Няма никакво съперничество? Но нали току-що казахте, че някакви създатели на сонди били „проблематични“ и че имате разногласия. Моля, обяснете това противоречие.

— Сигурно има предвид релативното ограничение — обади се Бен Фланъри. — Звездите са много далеч една от друга и развитите същества дори не си правят труда да пътуват между тях, освен с тези евтини и бързи кристални сонди. Което ще рече край на великите илюзии на хората от двайсети век. На фантазиите за суперобщества на Кардашов, които изучават и колонизират космоса с огромни кораби, Ноеви ковчези, самовъзпроизвеждащи се роботи или дори със свръхсветлинни двигатели. Край на мегаструктурите, които контролират съдбата на цели галактики! Всичко това са фантасмагории на нашите бащи по пътя им към някакъв митичен Сингуларен рай.

Джералд погледна към галерията на съветниците, където се бяха събрали стотици от най-интелигентните или влиятелни представители на човечеството, за да наблюдават историческия момент. Един човек в плюшената ВИП ложа като че ли реагираше доста разпалено на интерпретацията на Бен — мургав тип с извиваща се киберактивирана коса. Лещите на Джералд му подсказаха името — професор Ноозон. А, да, прочутият телевизионен учен и плямпало. Професорът викаше нещо и размахваше юмрук към Фланъри…

… който продължаваше да говори, без да обръща никакво внимание на пороя виртуални бележки, който се опитваше да го удави.

— Основният момент е, че току-що ни беше казано, че няма абсолютно никакъв пряк физически контакт между разумните видове, които просто са твърде отдалечени един от друг. Единственото, което могат да разменят помежду си, е информацията. Затова няма за какво да спорят или да се съревновават!

Звучеше логично. Джералд обаче намираше това твърдение за съмнително. Всъщност дори отчасти абсурдно.

„Дори хората, които са спокойни, разумни и осигурени, които нямат физически разногласия с другите, нито някакви конфликтни нужди, могат да спорят и ще спорят. Значи разменят единствено информация и идеи? Нормалните същества ще се хванат за гушите заради тези стоки!“

Пък и кой можеше да твърди, че тези извънземни са „над“ препирните и са прекалено зрели, за да спорят! Честно казано, Джералд никога не беше виждал толкова сприхава сбирщина. И то още преди новините за съперничество между сондите пратеници!

Възможно ли бе всичко това да се дължи на погрешно разбрани дефиниции? Например „конкуренция“ можеше да е преведено погрешно. Реши да изясни нещата.

— Моля, обяснете — каза той. Пое дълбоко дъх и продължи: — Щом често спорите като индивиди, как така вашите видове, цивилизации и планети никога не си съперничат и не се карат?

Съществото се замисли и отговори бавно, по начин, който накара Джералд да си помисли за някакъв мъдър стар учител, търпеливо отговарящ на въпрос на бавноразвиващо се дете.

44.Реалност на пластове

Шумния стомах и по-младия Три-тон плуваха малко встрани от Племето. Три-тон мърмореше срещу тъпия съдия, тъпата топка и тъпия капитан на отбора…

# Тъпият Жълт корем трябваше да ме вкара в играта! И да ми даде да стрелям! Щях да направя повече точки!

Шумния стомах вече беше изхвърлил играта от ума си. Глупаво развлечение. Остатък от времето, когато хората живееха в купола и правеха нещата интересни по какви ли не начини, с проблясващи светлини и странни усещания. И вечно се суетяха около бременните женски и молеха мъжките за сперма. По-добри времена.

А сега?

За известно време Племето отново си имаше питомен човек, който да им чисти паразитите, да се оправя с мрежата и да понася шегите им. Само че старейшините решиха, че е дошло време да го върнат горе. Заради здравето му.

Шумния стомах скърбеше.

# Ами МОЕТО здраве? Кой ще ми маха гадините и ще ми почиства раните? Трябваше да го задържим. Той си беше наш!

Двамата излязоха на повърхността да вдишат и доловиха във влажния тропически въздух намек за приближаваща буря, може би късно следобед. Това винаги правеше нещата по-свежи. Дъждът прогонваше донякъде неприятния привкус на метал, пластмаса и човешки лайна, който беше особено силен край брега.

Шумния стомах усети как ръмженето на вътрешностите му резонира в пространството около него — черта, заради която не можеше да се промъква незабелязано и която го беше принудила да се специализира в удрянето вместо в улавянето. Канеше се да продължи с ругаенето — нещо, което младите мъжки често правеха колкото от негодувание, толкова и заради спорта, — когато установи, че Три-тон се е понесъл нанякъде с мощни удари на опашката си и оставя след себе си въртоп мехурчета тип току-що-открих-нещо-интересно.

Шумния стомах веднага го последва, винаги готов да сръчка поредното интересно нещо. Но какво ли щеше да е то? Докато следваше приятеля си, се съсредоточи върху звуците на морето, като движеше чувствителната си челюст наляво и надясно и се мъчеше да разбере какво е накарало Три-тон да се втурне така ненадейно на север.

Както обикновено, имаше много страничен шум — тътенът на прибоя на близкия плаж и трясъкът на разбиващи се вълни в един по-отдалечен риф. Разбира се, чуваха се и дразнещите звуци от човешки мотори, неприятен факт от живота, който си оставаше и денем, и нощем; един или два несъмнено се движеха на висока скорост насам или към купола.

Очевидно Племето щеше да си изгуби любимеца. Както и да е. Но като че ли нищо от това не беше събудило интереса на Три-тон.

Да не би да ставаше дума за храна? Или опасност? Бързото сканиране не откри нищо необичайно сред честотите на рибите — можеше да чуе нагъсто скупчените ята, въртящи се като циклони и заобиколени от ловците, които бързо се стрелкаха напред… и плячката се мяташе в нечия челюст. Гладът му се засили в почти синкопиран ритъм… но не, в тези честоти нямаше нищо, което да развълнува толкова много Три-тон.

Шумния стомах затърси следи в по-долните сложни пластове звук. Пластове, които винаги изпълваха мислите на по-старите делфини — вечно шепнещи и загадъчни, вплитащи се в сънищата. Именно там често можеше да се чуе как огромните китове си говорят със стонове, писъци и песни, които прекосяваха цели океани. Понякога разговорите бяха за храна и чифтосване, естествено. Но също така пластовете предаваха и мудното мърморене на самото море.

А още по-долу, сред стоновете на скърцащата, винаги готова да се разтресе Земя, можеше да се дочуят цвърчащите драскащи коментари на раците, които пълзяха, щъкаха и се завираха навсякъде, щракаха към всичко необичайно и комбинираните им звуци създаваха плътен постоянен фон. Мрачно тракащо бърборене, което сякаш се надигаше направо от вездесъщата тиня.

Именно там Шумния стомах най-сетне го чу. Дърдорене — треперливо и неясно, но настоятелно. И изпълнено с изненада.

# … звездна светлина… понесла се нагоре…

# … много, много странно…

Така си преведе цвърчащо-тракащия звук. Най-сетне настигна Три-тон и бързо влезе в ритъм с приятеля си. Плеснаха с опашки и изскочиха на повърхността да вдишат, после забързаха обратно надолу в съвършен синхрон. Оказа се, че се движат само към най-близкото от многото места, които се държаха по такъв начин.

Най-малко три други се намираха на разстояние в рамките на един ден плуване… и нещо му казваше, че има още много и много, дори отвъд хоризонта.

Плуваха към мястото на не повече от час път от купола. Шумния стомах започна да се тревожи. Дали не беше пропуснал лова? Дали нямаше да се върне при Племето и да намери само рибешки скелети, закачени в мрежата? Дали и двамата не рискуваха да останат гладни заради някакви си РАЧЕШКИ ПРИКАЗКИ? Раци, които бяха мъничко по-умни от камънаците, под които се криеха?

Макар че… ако се случваше на толкова много места… Всъщност май дори китовете бяха забелязали и бяха спрели за момент мудните си дълбоки размишления, подканени от бавно размърдващо се любопитство.

Шумния стомах знаеше, че наближават. Възбудата се беше предала на други звукови пластове, с по-къс обхват и по-умни. Например чуваше пред себе си врещенето на развълнувани перконоги, привлечени от колонията си на близкия остров. Предимно морски лъвове, както и тюлени монаси. После — бързо сканиране на едва доловим сонар, който можеше да означава единствено…

Спря веднага.

Делфини. Цяло стадо афали вече беше пристигнало.

Непознати. Диви и естествени, непроменени и със сигурност подозрителни към клана на Шумния стомах. Към малката му група, белязана от сладката агония на човешката намеса. Понякога другите афали бяха открито враждебни към членовете на Племето и се зъбеха на делфините-които-са-се-променили.

Три-тон обаче продължаваше напред, право към носа на острова — отвесна скала, стърчаща от бурното море. Мястото не беше безопасно и в най-доброто време. Морските лъвове и другите делфини обаче вече се бяха събрали там, въртяха се и бъбреха развълнувано.

Шумния стомах приближи предпазливо.

Този път като че ли нямаше открита враждебност. Три привлекателни женски — две от които разгонени — го изгледаха, когато мина покрай тях. Никой мъжкар от стадото им не ги пазеше. Само по себе си това беше достатъчно странно!

Макар че се изкушаваше да поостане, Шумния стомах забърза след Три-тон към мястото, където китоподобни и перконоги се въртяха нервно от присъствието на другите, изскачаха бързо за глътка въздух и отново се гмуркаха, за да ръчкат нещо в тинята.

На пръв поглед бяха разпилени камънаци и отломки от някакво сравнително скорошно срутване на близката скала, случило се най-вероятно преди ден. Делфините ровеха с острите си муцуни, местеха малки камъни със зъби и избутваха по-големите настрани, сякаш търсеха раци за ядене. Само че не издаваха ловни звуци. В момента ги задвижваше единствено любопитството.

Шумния стомах спря предпазливо до Три-тон. Можеше да се наложи да се защитават — този клан имаше разгонени женски, а и покрай цялото вълнение…

И тогава видя сиянието. Идваше изпод камънаците и осветяваше долната част на издължената муцуна на един делфин. Естествените афали забързаха още повече, а два морски лъва — както и Три-тон — също се включиха. Въпреки опасенията си Шумния стомах също беше заинтригуван и започна да рови и да маха камъни и тиня…

… докато не остана един-единствен голям камък, затиснал светлинния източник. Беше твърде тежък и упорит, за да могат да го избутат. Няколко делфина от другото племе зацвърчаха разочаровано. Шумния стомах последва примера им. Искаше му се да може да уплаши камъка или да го накара да се разпадне на парчета от звуковите трептения, излизащи от челото му.

# Дръпнете се. Дръпнете се веднага.

# Дайте на нас. Ще ви покажем.

Завъртя се изненадано. Не беше доловил приближаването на другите. На своите. Те бяха единствените гласове на Земята, говорещи по този начин.

Беше старият Жълт корем, съпровождан от Сладураната, Бурния измамник и… почти цялото Племе! Явно ги бяха последвали, привлечени от суматохата.

Повечето естествени делфини се дръпнаха и зацвърчаха нервно. По-младите мъжки се втурнаха напред и пратиха силни сонарни лъчи, с които сондираха Шумния стомах и другарите му достатъчно дълбоко, за да разберат какво са закусвали. Личеше си, че перченето им не е подкрепено от истински кураж.

Хапещия небето приближи. Носеше в силната си челюст прът, дълъг колкото самия него. Шумния стомах се зачуди — дали едрият мъжкар го е домъкнал чак от купола? Или го беше намерил някъде наблизо, сред човешките отпадъци, осеяли цялото дъно наоколо?

Така или иначе, неколцина от Племето незабавно се захванаха за работа. Жълтия корем хвана заострения край на пръта и го насочи към една пролука между камъните; странната светлина освети приближаващия метал. Щом пъхнаха пръта под големия камък, Жълтия корем изскочи на повърхността да си поеме дъх. Шумния стомах го последва — изведнъж и той изпита остра нужда от въздух. Вдиша бързо и моментално се гмурна обратно, за да се присъедини към останалите.

Естествените делфини вече цвърчаха оглушително, описваха нервни кръгове и дърдореха суеверно колко шантаво и неправилно било всичко това. Шумния стомах обаче с гордост се присъедини към Три-тон и неколцина от Племето и заедно натиснаха пръта надолу.

Големият камък помръдна, надигна се на една страна и отново падна на мястото си. Опитаха отново от друг ъгъл и пак се провалиха.

А после Бурния измамник и се намести така, че част от пръта, близо до пъхнатия под камъка връх, се озова върху широкия му гръб. Всички останали забиха с опашки и натиснаха другия край с все сили. Бурния измамник изпъшка… и камъкът се преобърна! Повечето естествени делфини побягнаха ужасени, когато светлината засия още по-силно от дупката в тинята.

Членовете на Племето, наред с неколцина от най-храбрите простаци, се събраха около нея, обсипаха мястото с пробни цъкащи звуци и приближиха, за да разгледат.

Нещото отразяваше звука почти по същия начин като огладен речен камък, поочукан от времето, но в същото време се държеше като някои от машините, с които хората в купола осветяваха членовете на Племето по времето, когато Шумния стомах беше малък. И в същото време в него не се долавяше нещо човешко. Светлината не приличаше на нищо, което бяха виждали, нито в природата, нито от инструментите на хората.

Под драскотините и вдлъбнатините мърдаха размазани образи, форми и линии, трептяха, вълнуваха се, не успяваха да придобият ясни очертания и започнаха да избледняват.

Откъм зрителите се разнесе колективна разочарована въздишка. Шумния стомах обаче нямаше намерение да се предава. Приближи се, донякъде изненадан от собствената си инициативност, и насочи фокусиран лъч от чист, изпълнен с мисъл укор към странния камък.

# Какво? Толкова лесно ли се предаваш? Хайде, стига с тоя мързел. Здравата се потрудихме за това. Развесели ни!

Известно време не се случи нищо особено. Едва доловими вълни сиво минаваха по продълговатия предмет, който навремето сигурно е бил гладък като милвано от вълни стъкло. Единият му край изглеждаше мек и порест като гъба, почти трошлив — като кост, от която са изсмукали всички сокове. Пред очите му краят сякаш се разпадна още мъничко, отдавайки част от същността си, за да може останалата част от камъка да стане малко по-ярка.

Шумния стомах усети как един от естествените делфини — женска — се плъзна от лявата му страна. Любопитството й беше не по-малко от неговото. Двамата зачакаха със затаен дъх, докато въздухът им почти не свърши. И тогава…

… камъкът отговори. Този път с вибрации, които накараха повърхността му да потръпне и резонираха в околната вода, оформяйки звуков символ, който Шумния стомах беше пратил преди, превърнат в скулптура от обработен звук.

** … дойдохте?

** … (ВИЕ?!?) дойдохте?

** ???

Не му трябваха думи като „ирония“, за да изтълкува скритото значение на този символ. Подобни човешки термини можеха да бъдат само насочени, при това грубо, в правилната посока.

Както и да е, на делфините не им трябваше да разбират. За всички тях, променени или естествени, простото разбиране можеше да почака. Достатъчно беше онова, което си личеше ясно — че се случва нещо трагично и в същото време смешно. Подобно на барбун, който жално пита дали няма да го пощадят, докато се мята между челюстите.

И затова… те се разсмяха.

45.Парадокс

Думите на Най-стария оцелял светеха на повърхността на Артефакта, както и по екраните, очилата и лещите на поне четири или пет милиарда земни жители.

При първото прочитане на съобщението Джералд усети как челюстта му увисва. Нищо не можеше да направи, макар да си даваше сметка, че сигурно изглежда глупаво, зяпнал от изумление.

Виртуалните бележки, бушуващи в периферното му зрение, започнаха да падат като есенни листа и да се разтварят в нищото, след като авторите им изгубиха интерес към тях и се съсредоточиха върху собственото си изумление и объркване.

Всички от двете страни на карантинното стъкло мълчаха. Никой не знаеше какво да каже. Умовете им бяха толкова празни и зашеметени, колкото и умът на Джералд. Чуваше се мъркането на климатичната инсталация… и бръмченето от реещия се във въздуха дисплей, на който все още сияеше заявлението на Най-стария оцелял. Хората от цял свят го четяха отново и отново и се мъчеха да намерят някакъв смисъл в очевидния парадокс.

Внезапно тишината бе нарушена от звъненето на нечий телефон — нагло, настойчиво дрънчене. Джералд щеше да го игнорира наред с всичко друго освен загадъчния отговор на извънземния… ако позвъняването не бе последвано от рязък писък!

Погледна към галерията на съветниците и видя някаква жена на възраст да подскача, да вика и да ридае, стиснала старомодна слушалка. Лейси Доналдсън-Сандър, пишеше на етикета до нея. Една от най-богатите на планетата. Направо не беше на себе си. Професор Ноозон отначало се опита да я утеши, но после явно схвана новината, ухили се и я прегърна. Онези около тях се присъединиха — явно също имаха повод да се радват.

„Е, ако нещо трябва да ни изтръгне от транса, от зашеметения ни когнитивен дисонанс, защо да не е нечий радостен вик?“

Обърна се отново към последното извънземно съобщение и реши, че е лоша идея да губи инициатива. Време беше да е директен. Конкретен. Без заобикалки. Наведе се напред и заговори към Артефакта, спасен от него в космоса преди да полети в земната атмосфера и да се разбие или да изгори.

— Въпрос. Дали сега съществувате като един от изкуствено емулираните обитатели на пробата, изпратена да пропътува светлинни години, за да открие и установи контакт с други видове разумен живот като нас?

— Това ли е обичайният метод, по който технологично развитите видове научават един за друг?

— Предложихте ли ни неведнъж да се присъединим към вашата разнообразна междузвездна общност?

Бен Фланъри удари отчаяно по масата. Нетърпението надделя над слънчевата му по принцип натура и той се наведе напред и наруши предварително уточнените правила, като викна направо към Артефакта.

— Нас! Нас! Не ни казвате НИЩО за това кои сте! Добре, значи няма война. Страхотно! Но колко разумни раси влизат във вашата федерация? Как се управлява тя? Какви са облагите за членовете? Коя планета е изпратила тази сонда, как е пътувала тя и колко време?… И…

Генадий и Рамеш сграбчиха Бен за раменете и го дръпнаха да си седне на мястото. По очите им обаче си личеше, че напълно споделят мислите му.

— Ох, мамка му — промълви Джералд, когато видя как в Артефакта потичат букви, глифове и идеограми. Този път виковете на Фланъри явно бяха достатъчно силни, за да бъдат регистрирани от превеждащата система. Но пък в края на краищата всички искаха да знаят отговорите на тези въпроси.

Най-стария оцелял завъртя заоблената си фигура да се посъветва с останалите, след което отново се обърна към заобления интерфейс.

Джералд беше адски ядосан на Бен. Тези отговори бяха очевидни, излишни или в най-добрия случай маловажни. Целият свят искаше да разбере онази загадъчна забележка за расите, които „никога не са се срещали“. Възможно ли бе преводът да е бил буквален и да има предвид само, че не са се срещали физически и лице в лице? Това обяснение някак не му се виждаше правилно.

Джералд примигна.

Добре… това последното определено привлече вниманието на всички.

За втори път през последните няколко минути всички в огромната контактна зала и свързаната галерия на съветниците мълчаха. Джералд си представяше как всички по света се умълчават. Нямаше да се учуди, ако в момента планетата се окажеше толкова тиха, колкото е била преди Индустриалната епоха.

„Ами да… всички ще искат да научат повече за това.“

Но подобното на Буда същество просто продължи да отговаря на въпросите на Фланъри по реда, по който бяха зададени.

Създанието, което Джералд беше уподобил на прилеп с перки на хеликоптер, измина с подскоци и пърхане късото разстояние до Най-стария оцелял и като гримасничеше и показваше хищните си зъби, приближи два подобни на антени крайника и ги раздалечи отново. Появи се черно петно, което покри цялата лява половина на Артефакта.

Пред човешките зрители се появи планета, която бавно се въртеше. Морета като нефтени петна проблясваха в цветовете на дъгата и миеха подобни на коркови тапи континенти, където зелени ивици минаваха между сиви върхове и кафеникави равнини. Нощната страна бе обсипана с ярко осветени градове, разположени в почти съвършени концентрични кръгове, дръзко игнориращи ограниченията на някаква си география.

Сцената бе хипнотизираща.

В тишината се чу гласът на Рамеш:

— Опитвам се да запиша колкото се може повече звезди, за да установя мястото и времето. Ако тази проклета планета не ми пречеше…

След малко гледната точка се промени и пред очите им се появи голям обект — структура от греди и подпори, вакуумни складове и ярки светлини, всички свързани в орбита около планетата. Съоръжението бе много по-грамадно от всяка космическа станция, която си бе въобразявал Джералд. Камерата прелетя покрай подобни на прилепи създания в надути прозрачни подобни на кълбета скафандри; извънземните наглеждаха някаква производствена линия, на която се виждаха блестящи прозрачни яйца, излизащи едно по едно от окъпана в светлина фабрика.

Картината се увеличи главозамайващо към един от заоблените цилиндри, който имаше някакъв подобен на кутия придатък в единия край. Заедно с другите произведени сонди тази пътуваше по неимоверно дългия конвейер към основата на огромна издължена машина — нещо като оръдие, осъзна Джералд, — която се завъртя към избрана точка в космоса… и изстреля нещо, което проблесна и бързо изчезна в звездната нощ.

След това дългата и тясна артилерийска цев завъртя малко дулото си към друга точка в небето и стреля отново.

Рамеш сподели консенсусното мнение на собствените си съветници и ИИ.

Това е голям ускорител. Според предварителна преценка… може да запрати тези снаряди със скорост около три процента от скоростта на светлината. Впечатляващо, но недостатъчно, за да свърши работа.

Джералд имаше чувството, че времето е ускорено. Возенето по конвейера продължи само няколко секунди, след което той вече гледаше назад, покрай произведения неотдавна Артефакт, към станцията и планетата. Ускорителят трептеше, подготвяйки се да изстреля сондата във великата пустош.

Запленен, Джералд видя как група блестящи неща започват да се събират от различни посоки към мястото, където беше изработен Артефактът. Подобните на прилепи същества също се обърнаха, за да погледнат зад себе си към планетата.

Времето изтичаше. Когато моментът настъпи — дори мъничко преди това, — грамадният индустриален комплекс и най-близката част от атмосферата на планетата сякаш пламнаха и се освободи огромно количество енергия, а гигантското оръдие стреля…

… и само за миг светът на съществата прилепи започна да се смалява, превърна се в ярка искра… и изчезна.

Сега симулираната камера се обърна и показа как кутията в предната част на снаряда се отваря и от нея се развиват някакви жици, които се разпънаха настрани като мрежа.

Ха. Очаквах фотонно платно. Може би издувано от лазерен лъч, изпратен от системата. Това е най-очевидният начин за ускоряване на евтин и ефективен междузвезден кораб. Само че няма никакво платно. И вижте — слънцето, от което се отдалечаваме, като че ли не помага с нищо. Няма никакви тласкащи светлинни лъчи.

Ако се съди по движението на звездите, вече са минали няколко години. Може би десетилетие, а досега няма…

А! Ето го!

Изведнъж звездата сякаш стана многократно по-ярка, макар и със странно променен цвят. Жиците, които досега бяха отпуснати, изведнъж се опънаха. И Джералд усети как скоростта се увеличава!

Добре. Не е лазер, а някакъв лъч от частици. Може би електрони. Или протони. Може би дори тежки йони, насочени така, че да минат точно през жиците и да предадат инерцията си чрез магнитна индукция. Виж ти. Доста по-сложно от светлинно платно, но може да са предпочели жиците и за да се възползват от магнитното поле на галактиката на големи разстояния. Това е един от начините за маневриране…

Всъщност дали не могат да се използват и частиците, които вече са те задминали, когато ги настигнеш…

Някой постави ръка на рамото на Джералд и той едва не подскочи в стола си.

Беше генерал Акана Хидеоши. Даде му знак да стане и да я последва.

— Но…

Изражението й бе непреклонно.

— Шоуто се записва. Ще можеш да го видиш по-късно. Има новини.

Джералд с неохота стана и осъзна, че има належаща нужда да се разтъпче. Внезапно се изпълни с желание да се движи. Въпреки това Артефактът говореше право на космическия пътешественик в него. Трудно му беше да се откъсне.

Двамата отидоха зад паравана в ъгъла на залата, където вече се намираха Емили Тан и Генадий Горосумов.

— Какво има? — попита той, докато се повдигаше на пръсти и се разтъпкваше.

Емили вдигна пръст.

— Първо, потвърдено е — микротрусовете от последния ден са от отдавна паднали на Земята сонди.

— Наистина ли? Вече е потвърдено? Но как биха могли…

Тя посочи екрана. На него се виждаше панорама с хора и роботи, които копаеха калния естуар на някаква река. Друг екран показваше хора, дълбаещи сред канари, паднали съвсем наскоро от отвесна стена утаечни скали. Емили ускори картините, докато четири примера не завършиха по един и същи начин — с ликуващи викове и откриването на нещо, което реагираше на човешко докосване, като изпускаше кратко сияние.

Измъкнати от тиня и отломки или освободени от каменните си затвори, в които бяха прекарали милиони години, находките не бяха гладки и непокътнати като Хаванския артефакт. Но сходството беше очевидно. При два от образците можеше да се види онзи характерен ефект, когато повърхността беше докосната от слънчеви лъчи за първи път… от много време. Сивкави, подобни на облаци вълни. Проблясъци на цветове. Намеци за фигури, които се мъчеха да се оформят.

— Явно детонациите не са били единствено с цел да се привлече вниманието. Някои от сондите са успели да се освободят от пластовете, в които са били уловени, и така откриването им е станало много по-лесно. Разбира се, чист късмет е, че са се намирали близо до повърхността или до ръба на скалата. Огромното мнозинство просто са пръснали парчета от самите себе си напразно, след като са прекарали милиони години в тиня и седименти. Никога няма да можем да намерим повечето останки, колкото и упорито да…

— Кажи му второто — нареди Акана.

— Да, вярно.

Емили тракна със зъб и картините на екраните се смениха. Този път показваха звезди. Джералд за момент си помисли, че отново гледа разказваната от Артефакта история, но се оказа, че греши. Разпозна Скорпион… Южния кръст… Везни… Съзвездия, които се виждаха от Земята. Или сравнително близо до Земята.

— Виждаш ли онова пулсиране? — Емили посочи една „звезда“, която не можеше да е звезда. Беше твърде зелена. И трептеше прекалено ритмично.

— Паралакс? — предположи той.

— Повечето като че ли са съсредоточени във вътрешния астероиден пояс — отвърна Генадий. — Дотук са засечени около двеста. Макар че някои са били забелязани на разстояние трета точка на Лагранж, а няколко — на повърхността на Луната.

— Исусе Христе! Стотици? Кога?

— Всичките през последния час. Броят продължава да расте.

— Но… Но как е възможно да разберат, че е време да започнат да викат, за да ни привлекат вниманието? Да, някои може да са достатъчно близко, за да доловят предаванията на разговора ни с Артефакта. Но чак там? Или дълбоко под земята?

Емили и Генадий се спогледаха. Явно всичко се случваше твърде бързо, почти на границата на човешките способности за обработване на информация.

— Тези неща оповестени ли са?

— Как бихме могли да задържим информацията? — Акана сви рамене. — Виж Хайхон Мин в онзи ъгъл, сложил си е качулка и се съветва с правителството си. Какво друго могат да обсъждат точно сега? Явно те вече знаят. Има данни, че още пет държави и три гилдии също са в течение. А аматьорските клубове душат като хрътки. Много от тях разполагат с уреди, способни да засекат феномените… и със сигурност ще го направят. Честно казано, не съм сигурна как пазенето на тайна би могло да е от полза за някого на този етап. Връзката с трусовете беше направена най-напред от умна тълпа. Не е ли по-добре да привлечем колкото се може повече умове, които мислят в една посока? Паралелно?

Подобна нагласа обикновено трудно можеше да се свърже с мисленето на бюрократ от правителството, особено пък ако е военен. Но пък от друга страна беше ясно, че Акана си дава сметка, че самото време е необикновено.

Джералд се замисли. Беше се превърнал в историческа фигура, като бе прибрал от космоса нещо, което изглеждаше абсолютно уникално и епохално. А сега се оказваше, че находката му е само една от хиляди, ако не и милиони… може би толкова често срещани, колкото и другите големи скъпоценни камъни… Е, това повдигаше един важен въпрос — защо хората не са се натъкнали на тези неща по-рано?

И изведнъж разбра. „Обзалагам се, че сме се натъквали. От време на време, през столетията. Може би някои са викали за внимание през други епохи. Просто сега е дошло времето и възможността, за която са били създадени. Времето, когато сме готови за контакт. Когато сме технологично способни да се «присъединим»… към каквото и да ни канят да се присъединяваме.“

Всичко това бе шантаво, но зашеметяващо смислено. Безброй евтини сонди, пратени от много места в продължение на дълги периоди, са много по-ефективни от малкото много скъпи уреди, способни да се движат самостоятелно, и много по-евтини, отколкото непрекъснато да излъчваш „учебен лъч“ с надеждата, че една звезда от сто милиона може случайно да е открила радиоастрономията през същата година.

Но въпреки това една загадка продължаваше да изпъква сред всички останали.

„Защо сондите са програмирани да бъдат така яростно конкурентни една на друга? Какво значение има коя от тях ще ни представи на галактическата цивилизация? Да не би да печелят някакъв вид награда?“

Погледна през рамо точно навреме и видя нещо, което го изпълни със странен трепет. Хаванският артефакт приключваше историята за изстрелването си и пътешествието през космоса и сега планетата Земя изпълваше големия екран. Целта бе близко.

Джералд потисна любопитството си за нещата, които беше пропуснал. Акана беше права. Можеше да гледа записа по всяко време, наред с анотациите на експерти от всяка област.

Само че сега, с Панамския провлак на заден план, на екрана се виждаше някакъв тънък, невъзможно дълъг предмет, приличащ на въже или змия с ноктеста лапа в края. Докато гледаха, челюстта зейна и разтвори пръсти, свързани с мрежа като ръкавица на бейзболен защитник. Джералд усети как дясната му ръка се сгъва и протяга, спомни си момента (наистина ли беше минал само месец?), когато той и малката му маймунка насочиха ласото към междузвездния скитник.

Скитникът, който беше изкарал много, много по-голям късмет от повечето и бе пристигнал на подходящото място и в подходящото време, когато наблизо се беше оказал астронавт… разполагащ с необходимите инструменти.

„Дали щях да съм толкова хладнокръвен и професионален, ако знаех какво ловя?“

Не можеше да откъсне поглед от щипката, която се затвори…

… и изведнъж историята приключи. Картината изчезна и остави след себе си хеликоптера-прилеп Пикиращия рибоубиец, който стоеше до Най-стария оцелял, чиято усмивка на Буда се стори на Джералд абсолютно незадоволителна, дори дразнеща.

— Благодаря, че ми казахте всичко това — каза той на Акана и останалите. — А сега е време за истински отговори.

Знаеше, че мрачното настроение, което го караше да стиска зъби и юмруци, може да се види и в очите му.

46.Усмихнато лице

Разбира се, би трябвало да са в състояние да я открият всеки момент. Хората, които я преследваха, със сигурност можеха да се оправят в Мрежата. Нямаше да им е трудно или скъпо да използват софтуерни агенти, разпознаващи поведение и лица, които да прескачат из безбройните миниобективи по всяка врата, трегер и уличен знак в търсене на бедно облечена млада жена с бебе, водена през заможния Пудон от странно момченце.

Още от самото начало очакваше всеки момент да я заловят.

„Само че… какво ще правят, ако ни притиснат на оживена улица? Ще ме отвлекат пред хиляди свидетели ли? Може би именно затова ми позволяват да бягам. Просто изчакват подходящия момент.“

Отначало непрекъснато се озърташе назад и се оглеждаше за преследвачи или подозрително изглеждащи хора… докато момчето не й каза да престане със странно равния си ритмичен глас. Препоръча й да гледа витрините, за да държи лицето си извърнато от пълната с ИИ улица. Беше разумно, но Мей Лин знаеше, че това няма да й помогне задълго.

Във видеодрамите винаги имаше сцени на лудешки гонитби през града. Понякога беглецът биваше преследван от малки роботи, прехвърчащи от стена на стена като насекоми. Или пък от истински насекоми, програмирани да се насочват към миризмата на определен човек. Шпионски спътници и стратоцепелини използваха телескопични камери, за да следят високо отгоре, канални видри шпионираха отдолу и тичаха през отводнителните канали, като подаваха навън муцуни и докладваха за злочестия беглец.

Онова отокуче ей там, което рутинно душеше за незаконна дрога… можеше ли внезапно да се обърне, да я захапе за глезена и да й инжектира упойка с острите си кухи зъби? Наскоро беше гледала подобна сцена в един холо-иинимационен филм. Нямаше предел за измислиците на милионите фантасти, въоръжени с инструменти за триизмерно моделиране, свободно време и параноя в излишък. Пък и технологиите се сменяха толкова бързо, че Мей Лин нямаше представа къде точно минава границата между истината и научната фантастика.

Докато детето уверено я мъкнеше през задните улички, тя непрекъснато се озърташе наляво и надясно, оглеждаше отраженията във витрините, търсеше скрити камери, като внимаваше за всички очи, които можеше да види… и онези, които не можеше.

В началото на преследването си мислеше дали просто да не повика за помощ. Приятната инспектор Ву се беше държала професионално и съчувствено, когато дойде с хората си да я разпита в малкия им дом за Сян Бин и неговия загадъчен светещ камък. Същия камък, който вероятно искаха и преследвачите й.

Обаждането й се струваше добра идея… но Мей Лин осъзна, че няма лесен начин да го направи! Детето беше изхвърлило очилата й (в края на краищата те бяха идентифицирани и можеха да се проследят) малко преди да я задърпа в това лъкатушещо из задните улички бягство, изпълнено с прибежки от един навес на магазин до друг. Нямаше ли други начини да се обади на властите? Не можеше ли просто да спре някой минувач и да го помоли за помощ?

Или — осъзна тя, когато вече бе твърде късно — не можеше ли просто да застане пред първия срещнат светофар или уличен стълб и да каже: „Имам да съобщя нещо, свързано с държавната сигурност“?

Не. Мей Лин не искаше да се озовава между чука и наковалнята. Ами ако всичко това беше някакво съперничество между две фракции на правителството или аристокрацията? Подобни неща се случваха непрекъснато, а когато драконите се бият, по-добре селяните да се скрият.

А детето със странните очи като че ли знаеше много добре как се прави това.

Първо я поведе към задната врата на един туристически ресторант и през обгърнатата в пара и аромати кухня. Повечето готвачи не им обърнаха внимание, макар че един извика някакъв въпрос, когато се втурнаха през някакъв килер, водещ към склад покрай оживена рампа до стълби, които продължиха до импровизиран мост над една алея до следващата пресечка, откъдето забързаха през някаква фабрика, работеща за намиращ се наблизо тематичен парк.

Едно огромно помещение, пълно със заети хора, обърка Мей Лин. Всички работници бяха включени към работни костюми и сякаш играеха пантомима, извършвайки някаква агресивна дейност, която се повтаряше на холоекраните. От движенията им — пресягане, хващане на нещо във въздуха и държане на несъществуващи обекти или необекти — ставаше ясно, че строят нещо. Но какво? Едва когато измина по-голямата част от помещението, бързайки след водача си, хвърли поглед на един голям екран и разбра. „Конструират молекули! Атом по атом.“

Беше чувала за това. Някъде, може би в стъклените кули в града, в стаята на хлапе на бразилски богаташи или в някой африкански университет, имаше нов вид материал или устройство, проектирано от компютър, което можеше да бъде произведено от машина за прототипове, превръщайки въображението в нещо напълно ново. Само че софтуерът не бе в състояние да се справи с всеки дизайнерски проблем. Имаше неща, които и ИИ не можеше да изпълни толкова добре (или евтино), колкото помещение с работещи хора с добро стереозрение и инстинкти за долавяне на форми, формирали се преди милиони години.

Поредният паянтов мост и поредната работилница (този път за пикселизирани шапки, които изобразяваха космически кораби на фона на китайското знаме) и стигнаха до третия етаж, наполовина зает от офиси — адвокат, специалист по зъбни импланти, биоскулптор…

„Избягва всички камери на улицата“ — осъзна тя. Макар че, разбира се, тук също имаше камери, но бяха по-трудни за достъп през Мрежата за външни лица. Според правилата на Голямата сделка дори държавата трябваше да иска разрешение да ги използва, а останалите трябваше да си извадят съдебно разрешение. Подобно нещо можеше да отнеме няколко минути.

Изтичаха по още някакви паянтови стълби и се вмъкнаха в закрита със завеса ниша на магазин за дрехи втора употреба, обслужващ нископлатени работници. Малкият й водач грабна един вързоп и й го показа. Беше облеклото на лицензирана детегледачка, член на гилдията „Грижа за детето“.

„Добър избор. На никой няма да му направи впечатление, че нося малкия Сяо Ен.

Но ако платя за тях дори в брой, касата ще пусне лицето ми в Мрежата и цялото това бягство ще се окаже за нищо.“

Отговорът дойде бързо. Докато тя седеше в един ъгъл и кърмеше бебето, момчето извади някакво малко устройство, сканира с него униформата и сръчно махна няколко скрити прашинки — идентификационните чипове на стоката.

— Всеки може да ги намери — каза то, сякаш правеше заклинание с шепот и мърдане на пръсти, след което върна невидимите прашинки на местата им. — Но не и да ги премери. Съгласувай. Преобразувай.

Мей Лин не беше сигурна, че го разбира, но явно според него кражбата от магазин, смятана уж за невъзможна, изглеждаше съвсем лесна работа.

Момчето отново я погледна за миг и пусна мимолетна усмивка, която изглеждаше измъчена и болезнена, но въпреки това дружелюбна, сякаш самото установяване на подобна връзка изискваше героично усилие от негова страна.

— Майката трябва да се довери на Ма И Мин.

Името можеше да се преведе като „изречено от кон“, където „ма“, или кон, беше традиционен символ на голяма мощ. Шанхайците традиционно харесваха дръзки, агресивни имена и се вярваше, че помагат на носещия ги да стане уверен и изкусен човек. Някой, който изпъква от тълпата и се проявява като герой въпреки несгодите си. На Мей Лин всичко това й се видя иронично.

— Добре… И Мин — отвърна тя. Тази част от името можеше да се преведе като „народът“. И това ли беше ирония?

— Вярвам ти — добави тя и докато изговаряше думите, осъзна, че са истина.

Малкият Сяо Ен не беше доволен, че го откъсва от гърдата си, след като реши, че е нахранен. Въпреки това детето беше добре научено и не вдигна врява, докато му сменяше пелените. След това Мей Лин се вмъкна в съседната ниша, за да облече новите си дрехи. Междувременно И Мин се зае с опърпаните й стари. Но защо? Така и така щяха да ги изоставят.

Сигурна, че няма как нещо да не се оплеска, Мей Лин надникна нервно над завесата, докато се закопчаваше. И естествено, докато излизаше навън в твърдата колосана униформа, един от продавачите я забеляза и тръгна към нея.

— Хей, не ви видях…

Точно в този момент, докато сърцето на Мей Лин биеше бясно, в другия край на магазина се чу трясък. Едър мъж с прегърбени рамене, явно чистачът, отстъпваше от един манекен, като стенеше и използваше парцала си, за да се защити от куклата, която ломотеше, размахваше пластмасовите си ръце и мяташе по него пуловери, акти-панталони и е-чувствителни туники. Всички от персонала забързаха натам… и малкият аутист промърмори:

— Майка си смени дрехите. А сега и лицето.

Задърпа Мей Лин към задната врата, в сляпото местенце между магазина и уличката, и й направи знак да се наведе. Извади нещо като писалка, хвана я с лявата си ръка за врата, задържа главата й с необичайна сила и нанесе бързи щрихи по бузите и челото й. Когато я пусна, Мей Лин въздъхна със смесица от гняв и наранена гордост.

— Как смееш… — започна тя, но млъкна, когато се зърна в огледалото на съблекалнята.

Момчето беше нарисувало само десетина щрихи, които изглеждаха шантаво и клоунски — ако ги гледаш направо. Но кой гледа другите по такъв начин, особено на улицата? Когато Мей Лин отклони съвсем малко поглед, ефектът бе потресаващ. Сега изглеждаше най-малко с двайсет години по-стара, с хлътнали бузи и много по-ниско чело… издадена брадичка, малък нос и очи, които изглеждаха по-събрани.

— Лицевото разпознаване няма да познае. — Момчето кимна одобрително и й протегна ръка. — А сега… към сигурно място за майки.

След още час промъкване из сгради, по мостчета, през складове, работилници и университетски аудитории се озоваха пред място, което Мей Лин винаги си бе мечтала да посети някой ден и да види чудото със собствените си очи.

— Ве… великолепно е — въздъхна тя и премести Сяо Ен така, че и той да може да види. Бебето спря да нервничи и зяпна заедно с нея чудния портал към друг свят, чиито граници бяха единствено тези на въображението.

„Шанхайската вселена на Дисни и Краля на маймуните“ се извисяваше право пред тях, от другата страна на широкия площад. Изкуствената планина беше цялата в пещери с увеселителни влакчета и крепости, с приказни животни и невъзможни джунгли, винаги забулени във великолепни благоуханни мъгли. Тук човек можеше да види фантастични неща, които иначе се срещаха единствено в шантавите нива на виртуалното пространство — при това съвсем истински! Съчетание от приумици и убедителност, постижимо единствено чрез невероятно смесване на изкуство, наука, инженерен гений и астрономически суми.

На преден план, само на сто метра пред тях, се издигаха прочутите гостоприемни порти на блещукащия Виридиум, с гигантски холомеханични символи, които се надуваха и перчеха театрално. Снежанка, Покахонтас и прекрасната принцеса Чанге. Ето го и стария мъдър Сюандзан, придружаван в епичното си пътешествие на запад от пакостливия Джу Бадзие и братята му, трите малки прасенца. Летящ слон с пляскащи уши кръжеше радостно, увлечен в танц с приказен кон-дракон. Отдолу момчето Ма Лиан размахваше магическата си четка и караше най-обикновени рисунки да оживеят!

А всеобщият любимец Сун Вукон, самият Крал на маймуните, си играеше на гоненица с Кинг Конг по една кула, украсена с колкото пъстроцветни, толкова и невъзможно дълги вимпели.

Всички тези познати фигури се бяха подредили по високите бойници. Но най-голямата от всички, централната фигура над портата, беше дружелюбна, с огромни черни уши и обезоръжаваща усмивка, а от двете й страни стояха активни скулптури на мечтателите, които си бяха представили всички тези неща и бяха дарили мечтите си на света — Чичо Уолт и Учения Ву. Двамата — единият облечен в старомоден западен костюм, а другия в роби от династията Мин — сякаш гледаха право към Мей Лин и я приканваха с усмивки и отворени обятия да отиде при тях.

Сяо Ен изгука от удоволствие и краката на Мей Лин сякаш сами я поведоха напред… само че огромният площад от бетон и иридесцентни плочки изглеждаше толкова застрашително открит за погледите на всички… Никое място на Земята не се намираше под наблюдението на повече камери от това.

Само че отново я задърпаха за ръката.

Този път И Мин не си направи труда да говори. Жестовете му бяха недвусмислени. Ако искаха да пресекат, трябваше да го направят бързо. И веднага.

Тревогата й се засили, докато вървяха право към портала. Изведнъж новите й дрехи и ИИ-измамният грим й се сториха абсолютно неадекватни, особено след като наоколо имаше толкова малко хора!

— Къде са всички? — зачуди се тя на глас, най-вече за да чуе как някой изговаря думи. — Вярно, че е работен ден. Но не трябва ли да има повече туристи, деца, гости…

И наистина, на площада имаше само няколкостотин души и от това той изглеждаше зловещ.

— Всички са вътре — обясни И Мин. — Над две трети от всички нормалхора. Дванайсет милиарда триста четирийсет и два милиона очи подават сигнали към дванайсет милиарда триста четирийсет и два милиона мозъчни полукълба, затворени в два пъти по-малко черепи. — Дъхът му свърши и трябваше да млъкне, за да вдиша. — Гледат текосмически камъни, които разтърсват всичко. Всички се интересуват от вечния живот. Дори коблитата искат да знаят.

Мей Лин схвана само част от думите му, но обяснението беше достатъчно. Целият — или почти целият — свят гледаше като омагьосан онова, което ставаше в Америка. Разговора с извънземните от Артефакта. Случваше се събитие, спечелило жадния интерес на целия свят — и то може би дори беше чудесно. На Мей Лин обаче й се искаше онзи Артефакт никога да не бе откриван и Сян Бин да беше оставил собственото си откритие на дъното на тинестия естуар.

— Толкова много камъни от каменисто небе — напевно каза момчето. Като че ли всеки път се опитваше да експериментира с различни рими, ритми и мелодии. Това сигурно бе един от онези непоносимо силни импулси, които предизвикваха заболяването у толкова много млади хора. Само че сега момчето изглеждаше тъжно и като че ли съчувстваше на изгубените минерални пратеници повече, отколкото щеше да им съчувства, ако бяха от плът и кръв.

— Погребаните в морето не могат да виждат! Хиляди, затрупани в земята, се опитват да извикат! Още повече в космоса едва проблясват. Други, затворени в подземия и гробове, се надяват на спасение. Толкова са тъжни. Толкова отчаяни! Но сами са избрали съдбата си. И сега вече е късно.

И Мин изглеждаше искрено развълнуван от тази трагедия.

— Чакай малко! — Мей Лин рязко спря. — Да изясним нещо. Да не искаш да кажеш, че има много светещи и говорещи камъни?

Сърцето й се изпълни с надежда. Ако това бе истина, може би никой вече нямаше така отчаяно да се опитва да открие съпруга й.

— Да. Много-бройни и без-бройни… Светло-блестящи и ярко-искрящи… Камъни-кристали, красиви опали… — Задърпа я и заподскача радостно пред нея. — Но само двойката говори!

„Само два говорят? — зачуди се Мей Лин, докато бързаше след него. — Онзи във Вашингтон… и на Бин? В такъв случай могъщите хора ще продължават да го издирват. Или ще използват мен, за да го намерят. Или пък ще го заплашат или уговорят да се предаде.

Но… откъде И Мин знае всичко това?“

Изпищяха спирачки. Озъртане през рамо потвърди най-лошите й страхове. Няколко черни микробуса се бяха появили на площада и бяха спрели до пешеходните бариери. От тях се изсипваха мъже. Един от тях я посочи и всички бързо закрачиха право към нея.

Вече нямаше смисъл да се преструва, че е детегледачка, разхождаща две деца в парка, така че заедно с И Мин почти затича към входа. „Какво ще правим, когато стигнем там?“ — запита се тя.

Въпреки малобройните посетители опашката за билети беше твърде дълга. Дори да можеше да си позволи скъпата такса, мъжете щяха да я настигнат много преди да успее да плати. Разбира се, стига охраната на комплекса да не я спреше, ако преследвачите й се развикаха. В края на краищата те трябваше да са от някаква държавна агенция. Как иначе биха могли да се държат така посред бял ден? И то в Китай?

Или пък бяха отчаяни и готови да блъфират, да се престорят, че са държавни служители.

И Мин я поведе покрай будката за билети право към широкия виридиумен портал, точно под сянката на учения Ву Ченген, написал класическата национална приключенска история „Пътуване към Запада“. Макар да бяха минали пет столетия, по култура и въздействие творбата по нищо не отстъпваше на по-късните истории за говорещи патици, кучета и мишки.

Момчето внезапно спря, обърна се и се втурна към добре облечена двойка, която тъкмо излизаше от парка с момиченце, което носеше симпатичен, макар и малко ретро изглеждащ копринен костюм, копиран от класиката „Луната моряк“. Устата й беше изцапана — смучеше врата на жертва сладкиш от специалното увеселение „Вампири до втръсване“.

Очевидно уморено и разглезено в епоха, която предпочиташе момичетата пред момчетата, детето зяпна подозрително, със захарна „кръв“, стичаща се по брадичката му, как И Мин се тропоса пред семейството, като бъбреше дружелюбно. Думите му изглеждаха абсолютно безсмислени, поне за Мей Лин и родителите. За момент обаче изненадата им бе толкова голяма, че му позволиха да хване ръцете им и да ги потупа, докато продължаваше да дърдори.

Момичето първо дойде на себе си, изръмжа му и му показа червените си зъби.

„Какво прави той? — зачуди се Мей Лин. — Да не би да е решил, че положението е безнадеждно? Нима е решил да ме изостави тук и да си избере някой друг, когото да развежда из града?“

Преследвачите вече бяха по средата на площада. Мей Лин започна да се оглежда за пътища за бягство. Не виждаше нищо обещаващо, особено както беше с бебето. Може би надолу по ескалатора към станцията на метрото…

Двамата туристи рязко дръпнаха ръцете си и бащата, подбуден от писъците на момичето, избута И Мин, който просто се разсмя, завъртя се три пъти и изтича обратно при Мей Лин.

— Майко. Ръка.

Докато богатото семейство се отдалечаваше забързано, момчето започна да драска по китката на Мей Лин със същата писалка, с която бе изрисувало лицето й преди половин час. Отначало не се виждаше някакъв мотив, просто бърза серия точки, които малко щипеха и боляха. Всички точици попадаха в квадрат със страни около три сантиметра.

„О, нима е възможно? — изуми се тя. — Нима човек е в състояние да направи това?“

Мъжете вече бяха съвсем близо И Мин пусна ръката й и започна да рисува по своята китка. Дясната — Мей Лин едва сега си даде сметка, че момчето е левичар. Спомняше си, че е чувала някъде, че тази черта се среща по-често при аутистите. Същото можеше да се каже и за неравните зъби, кожата и странната походка. Макар че те вече не й се струваха смущаващи или отблъскващи.

„Виждала съм и по-лоши неща в старческия дом.“

— По-добре да… — почна тя, въпреки че се съмняваше, че това ще проработи.

— Да, майко, сега.

Обърнаха се и тръгнаха колкото се може по-бързо и същевременно небрежно, сякаш бяха детегледачка с дете и бебе, към портала, който автоматично проверяваше за билети. Билети във формата на временни кодирани татуировки.

Мей Лин се погрижи лявата й ръка да е открита, макар че така и не видя сканиращия лъч. За нейна огромна изненада не се появи никаква охрана или роботи. Вместо това прозвуча глас, идващ сякаш от Рая:

— Добре дошли отново, госпожо Чу и скъпа малка Луи. Не ви отне много време да се преоблечете и да се върнете от хотела си. Разбира се, ВИП пропускът ви още е валиден. Робофайтонът ви очаква на Авенюто на пандите, от ваше ляво. Ако господин Чу дойде по-късно, с най-голямо удоволствие и по възможно най-бързия начин ще го доведем при вас.

Двамата с И Мин забързано прекосиха границата, отбелязана от плочки, светещи в имперско жълто. Имаха почти цяла комфортна минута преднина преди преследвачите им да стигнат до охраната. Там едрите мъже спряха и загледаха ядосано след тях: знаеха, че е безполезно да се мъчат да влязат без пропуск, още повече и въоръжени. Подобен опит най-вероятно щеше да вдигне по тревога скрита охрана, с която едва ли биха могли да се справят. Поне не и без куп разрешителни, подписани от няколко съдилища и от много влиятелни хора. А дори и това можеше да не помогне.

Мей Лин изпита огромно задоволство, когато погледна през рамо отчаяните им физиономии, след което насочи вниманието си в другата посока, към каскадата чудеса. Пред тях имаше цял булевард с магазинчета, въртележки и приличащи на живи същества роботи, които се покланяха или танцуваха от удоволствие, когато погледнеш към тях. Малкият Сяо Ен моментално бе очарован, тя също. А И Мин все клатеше глава и мърмореше нещо от рода на: „Коблита… навсякъде коблита.“

Е, както и да е. Това определено беше много по-добро от носенето на някакви си очила, които просто рисуваха измислени нива върху обикновените градски улици. Дори най-новите игри с пълно потапяне в обстановката не можеха да се сравняват с чудесата пред нея. В това омагьосано място, където всяко цвете изглеждаше десет пъти по-голямо от нормалните си размери и дори градският смог се губеше сред ароматните мъгли, всички неприятни страни на реалния живот сякаш изчезваха и това се отнасяше дори за камъчетата, в които човек можеше да се препъне. И в същото време всичко около нея беше пропито с реалност. Направо един нов свят!

„При това с ВИП пропуск?“ Мей Лин се зачуди какво означава това. Стомахът й изръмжа — не беше хапвала нищо от сутринта. Е, надяваше се, че пропускът ще й свърши добра работа.

Тръгна след странния си млад водач през портала на чудесата — под грейналата доброжелателна усмивка на Мики Мао.

47.Безкрайната верига

Въпреки мрачната готовност на Джералд да продължи да разпитва извънземните от Артефакта Акана призова — и настоя — за вечерна почивка. Беше станало доста късно — почти полунощ — навън, където вечно въртящата се Земя продължаваше да кара слънцето и звездите да шестват по небето. Джералд призна, че едно прекъсване за хапване, пийване и удовлетворяване на телесните нужди всъщност е доста добра идея.

Въпреки оплакванията заради забавянето, изсипали се от целия свят и изпратени от милионите, жадуващи да научат веднага за „вечния живот“, рекламодателите искаха своето време за досаждане и примамване. В края на краищата утре някое извънземно чудо можеше да направи всяка стока ненужна. По-добре беше сега да продадат всичко, което могат.

Когато професор Фланъри се нареди до него на опашката за сандвичи и се опита да се извини, Джералд махна с ръка.

— Няма нищо, Бен. Всички изпитвахме същата досада. Всъщност нещата се подредиха чудесно. Онова продължително описание на пътуването им помогна да отклони вниманието на хората от безсмъртието и ни даде възможност да научим повече, преди да започне истинска истерия.

Антропологът изглеждаше облекчен.

— Благодаря, Джералд. Наистина ти благодаря. Въпреки това исках да се реванширам за поведението си. Поиграх си малко с моделиране и получих нещо, което може би ще намериш за интересно.

Джералд задъвка, а Бен отвори едната си ръка. Шепата му беше празна, но Джералд просто накара своя ииуер да последва приканващите жестове на Фланъри и заразглежда образите, изливащи се от личния му виртуален облак. И ето, над дланта му изведнъж се появи проблясващ модел на Млечния път.

По команда на Бен образът бързо се увеличи и сега те гледаха само към една част от единия спирален ръкав… докато картината не обхвана (според предвидения брояч) област с не повече от сто хиляди звезди. Бен обясни, че е изключил всички гиганти, джуджета и двойни звезди и е оставил само онези системи, които биха могли да поддържат живот.

— Да си представим, че три или повече развити култури се конкурират една с друга и се разпростират между звездите — каза той. — Ако го правят физически, основават колонии и се разпространяват към нови светове, то в крайна сметка ще се появи жестоко съперничество за най-добрите планети и ресурси. Ще имаме междузвездни империи с граници, военни флотилии, неутрални зони и всички останали клишета от научната фантастика на миналото.

Звездите пред Джералд се озариха в три цвята — червен, зелен и жълт. Отначало бяха малки изолирани петънца, но после започнаха да се разширяват и неизбежно се сблъскаха, после се плъзнаха настрани, като всеки цвят се мъчеше да намери начин да заобиколи другия. Търкането по границите предизвикваше искри и повишаване на температурата.

— Нещата могат да станат доста напрегнати, ако наистина се развиват по този начин. Разбира се, моделът приема, че имаме работа с класическа експанзия, зависеща от способността да се придвижваш лесно физически.

— Ами ако пътуването между звездите наистина е трудна работа? — продължи той. — Тогава отделните цивилизации трябва да се задоволят с родните си светове плюс няколко — или няколко десетки — колонии. Погледнато по такъв начин, това няма особено значение. Основната им цел спрямо галактиката като цяло ще е изследването и установяването на контакти. Създаването на приятелски и носещи изгода културни отношения. Както и разпространяване на ценности. Знаем, че културите го правят. Те не само искат да установят контакт с други общества, но и да им повлияят, да ги променят, да ги привлекат на своя страна по същия начин, по който религиозните мисионери се опитват да привлекат повече вярващи. Правят го поради простата причина, че понякога това действа! И когато подейства, тяхната система от идеи става по-силна и се разпространява по-надалеч. Например, да кажем, че установим радиоконтакт с някаква съседна планета и открием, че обитателите й са свестни типове — с това изключение, че практикуват робство. Е, най-малкото бихме се опитали да ги убедим да не го правят. Ако можем да им предложим технологични новости, бихме могли дори да им ги продадем срещу отказа от робство. Освободете потиснатите, иначе няма да ви научим как се лекуват брадавици. Следиш ли мисълта ми дотук?

Джералд кимна. Отхапа от сандвича си, но нямаше представа какъв е вкусът му. Моделът беше грабнал цялото му внимание.

— Добре. И тъй, да видим какво се случва, когато имаме три развити цивилизации, които започват сред звезди с много планети с живот, на някои от които има и разум. — Бен махна с ръка и симулацията започна отново. — Този път обаче трите цивилизации се „разпространяват“, изпращайки контактни сонди към съседните разумни раси и се опитват да ги включат в собствената си културна мрежа.

Отново се появиха същите оцветени първоначални точки сред сивкавия звезден прах. Но този път от всяко цивилизовано ядро тръгнаха малки точки. Понякога изпратена от червеното слънце точка стигаше до някоя сива звезда и я превръщаше в червена, което означаваше културно приобщаване. Не след дълго новият център на червената култура започваше да изпраща свои червени точки. Подминавайки звездите, които вече бяха станали жълти или зелени, те продължаваха жадно напред към сивите светлини, които все още не бяха взели ничия страна.

— Не забравяй, че нямаш полза да останеш неутрален и да отказваш да се присъединиш към някой от съюзите. Защото те предлагат предимства, достъп до знания, развити технологии и богати културни традиции. Най-общо казано, единствената ти възможност като новак е да избереш най-доброто предложение, което в идеалния случай отговаря на твоите нужди и предпочитанията на вида ти.

Джералд се замисли. „Вярно, няма нищо лошо да препоръчваме да сме внимателни и да изслушваме всички страни… докато не се вземе предвид човешката нетърпеливост, когато ти обещават безсмъртие!“

Бен като че ли мислеше в същата посока.

— Предполагам, че понякога всичко може да зависи от това кой пръв стигне целта. Обзалагам се, че с времето са създали цяла наука за това как да сключат бърза сделка.

На симулацията точките вече прелитаха една покрай друга навсякъде, като понякога изминаваха огромни разстояния в отчаяното си желание да изпреварят съперниците, да открият повече звезди или нови разумни видове, които да привлекат на своя страна. И докато отделни райони ставаха горе-долу едноцветни, повечето бързо се превърнаха в смесица от трите цвята.

— А сега си представи, че това се случва с повече цветове… може би десетки отделни, пламенни културни меми25, всяка от които трескаво изпраща мисионери.

След като Бен добави синьо, розово, оранжево и лилаво, звездният участък бързо се превърна в объркан разноцветен миш-маш.

— Можеш да видиш, че в това културно съперничество реалното предимство е на онова общество, което изпрати най-много мисионери, най-далеч и по най-бързия начин. И на онези, които са най-убедителни. И понякога… на онези, които просто изкарват късмет и пратеникът им стигне на подходящото място в подходящото време.

Джералд примигна. Това наистина изглеждаше съвсем очевидно от симулацията. Ужасяващо, но очевидно.

— Много интересно, Бен — искрено отвърна той. — Но… моделът не зависи ли от това дали около всяка сива звезда кандидат не обикаля планета с разумна раса на нея? Разумни същества, готови да бъдат приобщени?

— Да…

— Но за появата на такъв вид може да е нужно много време, както е станало на Земята. И така… О, сега стана ясно.

Наистина ставаше ясно. Бен направи поредния магически жест и се появи следващата му симулация. На нея се виждаха точки с най-различни цветове, събиращи се около потенциална планета, докато цялата звездна система не се насити с жадни да установят контакт мисионери. И тези пратеници чакаха, обикаляха като търтеи около кошер с надеждата да се появи нова царица. Всеки изгарящ от желанието да се окаже щастливият избраник.

— Добре — каза той на антрополога. — Тази теория може да обясни защо всички сонди на, до, под и над Земята изглеждат толкова ревниви и враждебни една спрямо друга. Дори да идват от един и същи съюз… да кажем, сините… те ще се различават според това коя планета ги е изпратила или кога. Оттук и партикуларизмът им. Дребнавата ревност. Моделът е доста убедителен, Бен.

— Благодаря. — Русият професор изглеждаше поласкан.

— Но тогава… — Джералд се намръщи. — Тогава как ще обясниш думите на Най-стария оцелял, че различните видове и цивилизации не си съперничат?

Фланъри сви рамене.

— Грешка в превода. Не забравяй, че научиха английски от собствените ни енциклопедии и речници, където „съперничество“ като цяло се възприема като включващо физическа активност — като война, спорт или капитализъм. Трябва да е това!

— Но, Бен, нашата история съдържа ясни примери за мисионерски експанзионизъм, който включва разпространението на културни меми, също като при този модел. Така че те би трябвало да знаят, че нашата дума „съперничество“ се отнася също и за…

— Сигурен съм, че става въпрос за проста грешка в значението. — Фланъри кимна енергично. — Ще го разберем заедно. Просто не се отказвай, приятелю, ръчкай ги от всеки възможен ъгъл.

— Както и да е — продължи Бен. — Изглежда, че скоро ще имаме много повече артефакти, с които да работим. Дори всички „други“, откривани сега на Земята, да се окажат сериозно повредени, би трябвало да е сравнително лесно да намерим непокътнати в космоса. Вече има дискусия за съвместни експедиции по прибирането им. Китай дори говори за изваждане на носителите си „Големия Чен“ от нафталина. Много е важно да научим какво имат да ни кажат всички тези пратеници, преди да вземем каквото и да било решение!

Джералд кимна. В същото време обаче в главата му се въртеше цинична мисъл.

„И това ми го казва човекът, който само преди час така жадуваше да се присъедини към Галактическата федерация?“

Трябваше да признае, че моделът на Бен за съперничещи си култури изглеждаше достоверен, приемлив и в съответствие с повечето факти.

Освен това беше донякъде потискащо да си представи галактиката в подобно състояние — дребнава непрекъсната борба за новопокръстени, продължаваща вероятно стотици милиони години, обхванала небето и оставила много малко място за нови мисли и идеи. Да трябва да избираш само от десетина културни норми… та дори от стотици… кой би намерил подобна картина за примамлива?

„Е, все пак май е по-добре от перспективата да бъдеш завладян от някаква потисническа и монолитна извънземна империя. А и някои от тези култури могат да се окажат впечатляващи, великолепни, дори страхотни.“

Въпреки това цялостната перспектива му се струваше задушаваща. И това със сигурност слагаше край на големите му мечти от младостта — всички онези ярки, великолепни илюзии за пътешествие из галактиката с космически кораби.

Е, жалко.

Мрачният облак го последва до тоалетната и обратно. Оставаше си надвиснал над главата му, докато се съвещаваше с Акана и останалите за следващата група въпроси към извънземните.

Дори когато седна на голямата маса, прегледа бележките си и нареди да намалят осветлението в залата — знаеше, че никое човешко същество в историята не е имало по-голяма аудитория от неговата, — продължаваше да мисли за модела на Бен Фланъри.

И точно когато се готвеше да поднови сесията на въпроси и отговори, осъзна истината.

„Изобщо не вярвам, че обяснението е това.“

Най-стария оцелял все още беше надянал блажената си усмивка, с ръце на шкембето, което се подрусваше по начин, който изглеждаше… ами, развеселен.

В периферното зрение на Джералд светна виртуално съобщение. Едно от многото, потекли от галерията на съветниците, прехвърлени от Хермес на Тайгър и след това предадени на Рамеш, Генадий и другите от контактния екип. Това имаше особено висока връзка с темата.

Някои групи учени аматьори и студия на Четвъртото съсловие са проучили този Най-стар оцелял и с минимално мнозинство са стигнали до заключението, че е фалшив! Събирателен образ, съчетаващ елементи на Буда, Дядо Коледа и подобни архетипи, извлечени от собствената ни митология.

Към съобщението имаше прикачени няколко бележки с висок рейтинг.

Да, но вижте също и онези деветдесет извънземни зад него! Много от тях мърдат ръце и/или манипулатори или говорят, без да се обръщат един към друг. Тези движения достигат кулминацията си секунди преди Най-стария оцелял да заговори. Статистическият анализ показва, че те може би го контролират чрез някаква консенсусна, осредняваща командите система. Обзалагам се, че той е кукла на конци!

Друг отговаряше също така убедително:

И какво? Това нещо лошо ли е? Ние настояхме да намерят някакъв приемлив за всички начин да разговарят с нас. И това е логичното решение. Лично мен ме тормози онова, което не ни казват. Това, че смятат, че са ни заблудили. Нима си мислят, че наистина сме очаквали най-влиятелният член на обществото им да се окаже по една случайност очарователен хуманоид? За какви ни мислят?

Още един коментар изпъкваше сред останалите.

Дали да не ги оставим да си мислят така?

Последва бързо гласуване на контактната комисия, одобрено от Акана.

Да, нека ги оставим. Поне докато хипотезата не се потвърди или отхвърли.

Джералд кимна. Нямаше нищо против. И без това имаше куп въпроси с висок приоритет. Едва ли имаше значение дали веселата фигура пред него е симулирано същество.

Наведе се напред и заговори ясно към Артефакта.

— Искаме да научим повече за общността или обществото, към което сме поканени да се присъединим. Затова имам списък с въпроси.

Усмивката на Най-стария само стана още по-широка и той се поклони в знак, че е готов да отговаря.

— Първо — започна Джералд, — съществува ли йерархия от права и привилегии сред вас? Основаваща се може би на възраст? Могат ли новоприсъединилите се да очакват ограничения, тъй като се включват с относително малко познания?

Пратеникът разпери добронамерено и скромно ръце.

След това протегна ръце напред, с дланите нагоре.

Джералд не обърна внимание на одобрителното мърморене зад себе си, а побърза да зададе следващия въпрос.

— Ще получим ли незабавен достъп до информацията на обществото ви — история, технологии и други знания?

Затаи дъх. Именно тук очакваше по-старите раси да започнат да усукват и да заговорят за подаване на информацията на порции. Някои технологии можеше да са твърде напреднали или опасни за млади членове, така че би било логично да се дават на малки количества, с темпо, определено внимателно чрез…

Джералд примигна, изненадан от простия отговор. Импулсивно загърби предварително определените въпроси и продължи в тази посока.

— Нима? Искате да кажете всичко? Направо така?

— И какво ще искате от нас в замяна? — попита Джералд. Имаше много дискусии по въпроса за плащането, ако извънземните поискат такова. Дали щеше да бъде във формата на земна култура, музика, литература, излъчени към техните светове? Или услуги? Или (според модела на Бен Фланъри) прегръщане на определена система от ценности?

Не че quid pro quo не беше по принцип разумен вариант. Но някои членове на комисията бяха предпазливи относно цената на остров Манхатън.

Буря от виртуални съобщения го връхлетя отвсякъде. Развълнувани коментари и запитвания с висока степен на важност, отправени от хора или групи с безспорна репутация. Всяко съобщение сякаш наблягаше на различен аспект на проблема с „оцеляването“ — належащи проблеми, които биха могли да се решат или подобрят с извънземната наука и методи.

Преодоляване на пораженията върху околната среда и планетарната екосистема.

Решаване на проблемите с недостиг на вода и енергия.

Разшифроване на загадките на живота и болестите.

Разгадаване на загадките на ума.

Решаване на конфликтите и премахване на насилието.

Отговори за Бог и спасението.

Изправяне срещу загадката на смъртта.

Последното вече беше обещано по най-съблазнителен начин. Сега детайлите изглеждаха неизбежни.

Джералд обаче знаеше, че е твърде рано за навлизане в подробности. Не искаше да влиза в ролята на адвокат на дявола, но въпреки това не можеше да се спре и продължи да следва собственото си любопитство.

— Но… не сте ли загрижени, че бихме могли… да злоупотребим с някои от най-развитите… — Забеляза, че Акана поклаща глава и му дава знак да не задълбава в тази посока. Мисълта обаче несъмнено вълнуваше всички. — Че бихме могли да злоупотребим с някои от най-развитите технологии?

Макар че повечето хора реагираха на този отговор положително, с усмивки и въздишки, Джералд улови предупредителния поглед на Акана да не се отклонява отново от сценария без консултиране с нея, така че кимна, прочисти гърлото си и продължи със списъка:

— Разкажете ни за федерацията от светове, към която сме поканени да се присъединим.

Видя как изречението му влиза в Артефакта като поредица букви, които се разделяха и мутираха в различни потоци знаци, всеки от които се насочи към различна извънземна фигура. Отначало Най-стария оцелял просто продължаваше да се усмихва, докато суетенето се разпространяваше сред различните насядали, приклекнали, кацнали или налягали същества зад него. Бързо обаче стана ясно, че този път има нещо различно.

Английската версия на въпроса на Джералд все още се рееше над множеството.

Разкажете ни за федерацията от светове, към която сме поканени да се присъединим.

Съществата отзад се обръщаха едно към друго. Не изглеждаха ядосани или развълнувани… може би объркани бе по-точното определение. Това бързо се прояви по начина, по който стоящият отпред представител се почеса по главата. Блажената му усмивка като че ли леко помръкна.

В Контактния център и в галерията зад карантинното стъкло се възцари тишина. Тя като че ли се разпространяваше и навън, тъй като бурята виртуални съобщения в периферното зрение на Джералд престана да бушува и да се опитва да го погълне. Повечето избледняха, когато авторите им изгубиха интерес. Или се пръснаха като изпаряваща се роса, когато ииналитичните системи отсъдиха, че вече не са от първостепенна важност.

Джералд погледна Бен Фланъри и той му кимна. Хавайският антрополог изглеждаше удовлетворен и в същото време натъжен, сякаш се беше надявал да греши. Единствено те двамата на Земята знаеха вероятната алтернатива — ситуацията, която съществуваше в космоса вместо федерация.

Джералд използва това като основа за конкретен въпрос.

— В такъв случай ни разкажете за вашето междузвездно сдружение на видове — съюза, който ви е изпратил да споделите културните си ценности.

Деветдесетте емулирани същества отново се смутиха. Този път обаче отговориха по-бързо чрез представителя си, чието изражение вече изглеждаше малко раздразнено.

Джералд трепна. За първи път извънземният представител го беше упрекнал.

„Не си ми го казвал.

Каза, че няма съперничество между видовете. Каза, че подобно нещо никога не би могло да се случи.

Ние го разбираме като липса на война. Или на лесно пътуване между звездите. Или и двете.

Но има и нещо друго. «Сдружение» е мека и хладно дружеска дума. Под нея може да се разбира всичко… в това число и културните групи на Бен.

И сега казвате, че не съществува дори това?“

Сърцето му се беше разтуптяло по-силно от неволния приток на адреналин. Не искаше да продължава в тази посока.

— Но… — започна той. — Но ние виждаме сдружение на много видове пред очите си. Освен това вие говорите за ние, нас и нашата общност…

Този път усмивката на Буда се появи отново и Най-стария оцелял заговори веднага.

Джералд с ужас започна да осъзнава, че онова, което беше започнал да подозира от известно време, може и да е истина. Имаше основно неразбиране, което изведнъж стана ясно — неразбиране, което от самото начало се коренеше в едно несъвършенство на английския език.

Няма федерация от светове… нито сдружение на видове.

Това оставяше една-единствена възможност.

Без да му се иска да го прави, той стана от стола си и се обърна към Артефакта, който бе уловил в космоса.

Потупа се по гърдите.

— За… мен ли?

Наложи се да преглътне, преди да продължи.

— През цялото това време сте говорили за… на… мен?

Осъзнаването така вцепени Джералд, че той с мъка успя да продължи.

— Индивиди — каза той за по-ясно. — Значи не става дума за светове, видове или общества, нито дори за културни групи, а за отделни същества?

Можеше да си представи милионите привърженици на свободната воля, които имаха своя „аха!“ момент на тържество. Колкото и кратък да бе той.

Усмивката на Най-стария оцелял отново бе станала ангелска, изпълнена с щедрост. Джералд обаче я игнорира, както не обърна внимание и на мърморенето от другата страна на карантинното стъкло. Очилата му се изпълниха с торнадо досадни съобщения, така че свали и тях и посрещна момента с открито лице. С открити очи.

— Оцеляване… — каза той и посочи Артефакта. — Искате да кажете… вътре?

Дишаше с мъка и трябваше да положи усилие, за да се успокои.

— Искате да кажете вътре в този кристален цилиндър… Че всичко това ще се случи там? Там ли ми предлагате оцеляване и вечен живот?

Най-стария оцелял поклати кръглата си глава и се усмихна снизходително.

Дори се разкиска на тази глупост…

… и Джералд чу как Емили въздъхна треперливо от облекчение.

Преждевременна реакция. Самонадеяна.

Джералд се замисли колко много е грешил досега. По-ранните паузи на изумление изобщо не бяха „мълчание“.

Това беше мълчание.

Никой не проговори. Сякаш никой не можеше дори да си поеме дъх. Джералд беше сигурен, че шокираното мълчание е обхванало цялата Земя.

Докато Генадий Горосумов не произнесе фразата, която щеше да стане по-прочута от всяка друга.

— Това е някакво проклето верижно писмо!

Джералд погледна кисело руския си приятел, който в края на краищата просто бе казал очевидното. Все пак Генадий можеше да спести на света малко болка, като изчака няколко секунди и остави парализата да продължи още малко, и да позволи на някои хора да останат вкопчени в илюзиите си. Каквито и да са те.

Погледна наляво. Професор Фланъри изглеждаше зашеметен. Хитроумният модел на Бен за конкуриращи се мисионерски сонди все още бе донякъде валиден, но се отнасяше за ситуация, още по-неприятна от „съперничещи си културни меми“.

„Съжалявам, Бен.“

За първи път извънземният пратеник не изчака въпрос, а продължи да говори сам.

Изражението на задоволство изглеждаше толкова чисто — така самодоволно, — че Джералд започна да се съмнява в теорията, че говорителят е просто консенсусна кукла на останалите. Гордостта на Най-стария оцелял беше очевидна. Открита. Уверена.

Имаше и още. Думите се лееха, съпътствани с илюстрации, за които вече бе очевидно, че представляват реклама — описание колко великолепно безгранични са симулираните среди, предлагани от тези кристални домове. Как това поколение сонди е сред най-старите и най-добрите, които се срещат, с абсолютен рекорд в броя на копиране, разпространение и ново копиране!

Това напомни на Джералд за разширена версия на океанско пътешествие, което няма край. Опита се да последва мисълта, но членовете на контактния екип се бяха размърдали.

Джералд погледна Акана, която енергично му даде знак да си сложи очилата.

Той го направи и видя лицето на Хайхон Мин, китайския член на екипа, наложено върху реалността.

— Правителството ми има сведения от екип от Академията за изкусна илюзия в Сиан, анализирал през последните два часа изображенията, които видяхме днес следобед, показващи заминаването на Артефакта от планетата на прилепите-хеликоптери. Професор Ву Ян и колегите му са успели да увеличат проблясъците точно когато сондата е била изстреляна на дългото си пътуване от родния си свят към нашия.

Очилата на Джералд потъмняха и го потопиха отново в галактическата нощ, с планетата на Пикиращия рибоубиец в далечината и орбиталния завод, произвеждащ дълга серия кристални пратеници или междузвездни верижни писма, които се виждаха на преден план. Най-близо имаше дълъг конвейер, пренасящ новосъздадените снаряди към дългото оръдие. Титаничната артилерийска установка се канеше да изстреля сондата на епичното й пътуване към едно точно определено жълто слънце.

— Обърнете внимание как фигурите в космическите костюми започват да се обръщат и да гледат надолу — продължи Хайхон Мин. — Сякаш забелязват ярките обекти, събиращи се към завода.

Джералд си спомняше това… и тъкмо се канеше да попита, когато се случиха други неща. Сега, на много забавен кадър, той забеляза как няколко от съществата се обръщат отново, сякаш да побегнат, докато други просто замръзнаха като хипнотизирани, вперили поглед в неизбежното. Ярките точки приближаваха. По-надалеч можеха да се видят други светещи следи, които описваха дъги и се пресичаха над планетата.

„О, не!“

Оръдието стреля — засилващо се концентрично сияние, което грабна камерата и я понесе по цевта, оставяйки синьо-кафеникавия свят да се отдалечава бързо в далечината.

Само че сега всичко това беше фантастично забавено. Китайските специалисти бяха успели да попълнят еквивалента на три последни кадъра, все още обхващащи планетата и завода.

И този път Джералд различи нещо ужасно и смъртоносно, което преди бе останало скрито от сиянието на електромагнитното ускорение на оръдието.

Детонации. Несъмнено атомни. Една от тях — най-близката — тъкмо бе започнала да поглъща завода във вълна от разрушение, която позволи на капсулата да се измъкне на косъм. Изглеждаше малко вероятно някои от по-късните сонди да са се спасили. А създаващите ги със сигурност не бяха оцелели.

— Цивилизацията би трябвало да е оцеляла след този цикъл на насилие — обясни Хайхон Мин. — Защото по-късно те изпратиха обещания лъч заредени частици, за да ускорят допълнително сондата. Но са им били нужни много десетилетия, за да се възстановят достатъчно, че да го направят. Но лъчът не продължи дълго.

Джералд отново махна очилата си, този път за да си разтърка очите.

Или поне другите го видяха да прави това. Успя някак да скрие сълзите си от всички, независимо с колко добри инструменти разполагаха.

Знаеше какво трябва да попита съществата от Артефакта. Все пак му трябваха няколко секунди да фокусира погледа си върху Най-стария оцелял и да успее да отвори уста.

— А какво е станало с родните ви светове!

Каза го рязко, почти извика, за да сложи край на рекламата, без да му пука дали Най-стария оцелял е раздразнен от прекъсването.

— Планетите, видовете и цивилизациите, от които идва всеки от вас. Този Артефакт съдържа ли информация и за тях?

Дебелият извънземен не се усмихна.

— Те ни интересуват най-много. Искаме да знаем за тях.

Джералд обаче настояваше.

— Преди казахте, че вашите видове никога не са се срещали. Това ни изглеждаше безсмислено, когато си представяхме нещо като галактическа федерация. Сега трябва да ви попитам направо.

Джералд погледна другите от екипа — Емили и Генадий, Рамеш и Патрис, Мейгън и Бен… и Акана, чието лице бе изопнато и бледо. Тя кимна отсечено.

— Как е възможно това? — продължи Джералд. — Защо никога не сте се срещали?

На Най-стария оцелял като че ли не му се искаше да отговори.

Джералд изскърца със зъби. Вече изобщо не искаше славата, че е открил това нещо. Изпитваше единствено ледена ярост. Нужда от поне някаква истина.

— Кажете ни — настоя той. — Или ще ви пъхнем в тъмна кутия и ще намерим други, които ще отговорят. Кажете веднага!

Деветдесет и двамата извънземни обитатели на миниатюрната кристална вселена замърмориха помежду си. Лица гримасничеха. Нокти и пипала се размахваха. И Джералд разбра с абсолютна сигурност.

„Не избягват темата заради нас. А заради самите себе си.

Заради болката.“

Тлъстият аватар, представляващ всички, вече изобщо не изглеждаше радостен. Сви рамене така, сякаш бе копирал жеста от някой земен жител, но духът на примирението — и дори на жестокото безразличие — изглеждаше абсолютно реален.

След това съществото пристъпи към границата и добави: