Ближен

03:15

Продължиха. Вече нямаше означения на етажите.

Съдейки по разредената избена плесен, трябва да се бяха изкачили твърде нависоко. А може би затъпелите човешки сетива лъжат, представят въртенето в кръг за напредване.

Нищо не се променяше. Шуплестите врати на апартаментите изглеждаха еднакво. Звуците също.

… кошмарно бълнуване, сумтене и свирене на спящи хора…

… дълбоко въздишане и шляпане с крака на онези, които страдат от безсъние…

… жестоки семейни кавги…

… напразно звънене на телефони…

… плач на събудени, напикани деца…

… отчаяно дращене с нокти и душене на затворени, полудяващи кучета…

… препитване между студенти…

… приглушено хриптене на телевизори…

… сто, двеста, двеста и петдесет, триста, триста и десет, триста и двайсет — пресмятане на спестяванията, скрити за още по-лоши времена…

… виене на вълните на нереално далечните, чужди радиостанции…

… разкрасено, образно преразказване на случки от деня…

… чукане на закъснели любовници…

… шум в казанчетата на тоалетните.

Надписите и драсканиците по стените — също, безсмислено подобни. Дори по-горните галерии на оберлихта не се разклоняваха по-силно отколкото на приземния етаж.

Промяната се извършваше само някъде у Яков. С всяко преодоляно стъпало изпитваше все по-голяма близост. Не можеше да обясни, но подозираше, беше почти сигурен, че без своя прегърбен спътник той щеше да се чувства изгубен.