Блус за един черен котарак

III

— Коте е — каза Питър Гна.

Малко вероятно беше някое друго животно да стигне до такова коварство, че да имитира котешките викове, наричани обикновено мяукане по звукоподражание.

— Как е паднало там?

— Оня мръсник, петела — каза котаракът, — и после един велосипед.

— Вие ли започнахте? — попита сестрата на Питър Гна.

— О, не — отвърна котаракът. — Той ме дразнеше, като крещеше непрекъснато, а знае, че изпитвам ужас от това.

— Не трябва да му се сърдите — каза Питър Гна. — Скоро ще му отрежат главата.

— Така му се пада — обади се котаракът и се изхили доволно.

— Много е лошо — каза Питър Гна — да се радвате на нещастието на ближния.

— Не се радвам, тъй като самият аз съм в лошо положение.

И горчиво заплака.

— Малко повече смелост — каза сурово сестрата на Питър Гна. — Не сте първото коте, на което се случва да падне в канала.

— Дреме ми на мене за другите — изруга котаракът и добави: — Ще се опитате ли да ме извадите оттук?

— Разбира се, че ще опитаме — отвърна сестрата на Питър Гна, — но ако пак ще се биете с петела, не си струва.

— О!… Ще оставя петела на мира — отвърна равнодушно котаракът. — Той си получи заслуженото.

Петелът радостно изкътка от портиерната. За щастие котаракът не го чу.

Питър Гна размота шала си и се просна по корем на улицата.

Всичката тая бъркотия беше привлякла вниманието на минувачите и около отвора на канала се събра цяла група. Имаше една уличница в кожено палто, с розова плисирана рокля, която се виждаше през дъгообразното деколте. Много гот миришеше. С нея бяха двама американски войници, по един от всяка страна. На този отдясно не се виждаше лявата му ръка, на другия отляво — също, но той беше левак. Там беше и портиерката на отсрещната къща, прислужницата на отсрещното бистро, двама гангстери с меки шапки, една друга портиерка и една възрастна жена, която гледаше котки.

— Това е ужасно! — каза курвата. — Нещастното животно, не искам да гледам.

Тя скри лицето си в ръце. Единият от гангстерите услужливо й подаде вестник, на който можеше да се прочете: „Дрезден накълцан на парчета, най-малко сто и двадесет хиляди убити.“

— За хората — каза старата жена с котките, която прочете заглавието, — както и да е, не ме интересува, но не мога да гледам как страда животно.

— Животно! — запротестира котаракът. — Вие сте животно!…

Но в момента само Питър Гна, сестра му и американците разбираха котарака, защото той имаше силен английски акцент и американците бяха отвратени от него.

— The shit with this limey cat! — каза по-големият. — What about a drink somewhere?…2

— Да, скъпи — отвърна курвата, — сигурно ще го извадят оттук.

— Не ми се вярва — каза Питър Гна, като се надигна, — шалът ми е много къс и то не може да го хване.

— Това е ужасно! — изстена хорът от жалостни гласове.

— Стига де — измърмори котаракът, — оставете го да помисли.

— Някой да има връв? — попита сестрата на Питър Гна.

Намериха връв, но явно котаракът не можеше да я докопа с нокти.

— Не става — каза котаракът, — минава през ноктите ми и е много неприятно. Ако оня мръсник петелът беше в ръцете ми, щях да му натикам носа в мръсотията. В тая дупка мирише отвратително на плъхове.

— Горкото котенце — каза прислужницата от отсреща. — Така мяука, че да ти скъса душата. За мен това е покъртително.

— По-покъртително и от бебе — обади се курвата, — много е жестоко, отивам си.

— To hell with that cat, — каза вторият американец, — Where can we sip some cognac?…3

— Ти пи много коняк — скара му се момичето. — Ама и вие сте ужасни… Хайде, не искам да слушам това коте…

— Оо… — запротестира прислужницата, — можехте да помогнете малко на тези дами и господа!…

— Ама аз много искам!… — отвърна курвата и се обля в сълзи.

— Да бяхте затворили това горе — каза котаракът. — И побързайте, хващам хрема.

Някакъв човек пресече улицата. Беше гологлав, без връзка, с еспадрили. Пушеше цигара преди лягане.

— Какво има, госпожа Пиош4? — попита той, както изглежда, портиерката.

— Едно нещастно коте, което гаменчетата сигурно са хвърлили в канала — намеси се жената с котките. Тия хлапета!… Би трябвало всички до двадесет и една години да ги изпращат в изправителни домове.

— Петлите би трябвало да изпращат там — подхвърли котаракът. — Хлапетата не си дерат гърлото по цял ден, уж че слънцето щяло да изгрее…

— Ще се кача вкъщи — каза мъжът. — Имам нещо, което ще помогне да го извадим оттам. Почакайте за минута.

— Надявам се, че не се майтапи — обади се котаракът. — Започвам да разбирам защо водата никога не излиза от каналите. Лесно се влиза тук, но обратната операция е малко деликатна.

— Не виждам какво може да се направи — каза Питър Гна. — На много лошо място сте, почти недостъпно.

— Много добре знам — отвърна котаракът. — Ако можех, щях да изляза сам.

Друг американец се приближаваше. Вървеше, без да залита. Питър Гна му обясни случая.

— Can I help you?5 — каза американецът.

— Lend me your flash-light, please6 — отвърна Питър Гна.

— О, йе! — каза американецът и му подаде електрическия си фенер.

Питър Гна отново се просна по корем и успя да съзре едно крайче от котарака. Той възкликна:

— Пуснете ми това нещо… Изглежда, върши работа. На някой янки е, нали?

— Да — каза Питър Гна. — Ще ви подам канадката си. Опитайте да се хванете за нея.

Той съблече канадката и я провеси в канала, като я държеше за единия ръкав. Хората започваха да разбират котарака. Свикваха с акцента му.

— Още малко — каза котаракът.

Той подскачаше, за да улови дрехата. Този път се чу една ужасна псувня на котешки. Канадката се изплъзна от ръцете на Питър Гна и изчезна в канала.

— Не става ли? — попита Питър Гна обезпокоен.

— Да го вземат дяволите! — каза котаракът. — Блъснах си главата в нещо, което не бях видял. Хайде де!… Засилвам се…

— А моята канадка? — попита Питър Гна.

— I’ll give you my pants7 — каза американецът и започна да се съблича, за да помогне при спасяването.

Сестрата на Питър Гна го възпря.

— It’s impossible with the coat — обясни тя. — Won’t be better with yor pants.8

— О, йе!… — каза американецът и започна да закопчава панталона си.

— Какво прави? — попита курвата. — Той е черен… Не му позволявайте да се съблича на улицата. Свиня такава!…

Неясни субекти продължаваха да се трупат около групичката. Отворът на канала придобиваше странен вид под светлината на електрическата лампа. Котаракът кълнеше и ехото от неговите проклятия стигаше до слуха на новодошлите със странна сила.

— Искам си канадката обратно — каза Питър Гна.

Човекът с еспадрилите си проправи път с лакти. Носеше дълга дръжка на метла.

— А! — каза Питър Гна. — С това може би ще стане.

Но пръчката се запря на отвора на канала и извивката на свода попречи да я вкарат вътре.

— Би трябвало да потърсим капака на канала и да го отворим — подшушна сестрата на Питър Гна.

Тя преведе предложението си и на американеца.

— О, йе! — каза той.

И веднага се впусна да търси капака. Пъхна ръка в правоъгълния отвор, дръпна, подхлъзна се, изпусна нещо и се халоса в стената на най-близката къща.

— Погрижете се за него — нареди Питър Гна на две жени от тълпата, които вдигнаха американеца и го отнесоха вкъщи, за да проверят съдържанието на джобовете на куртката му. Намериха течно сапунче „Лукс“ и голям шоколад с пълнеж „О’Хенри“. За отплата той им лепна един хубав трипер, хванат от очарователна блондинка, която беше срещнал преди два дни на „Пигал“.

Човекът с пръчката се плесна по челото и каза:

— Еврикоте! — И се качи вкъщи.

— Той си прави майтап с мен — каза котаракът. — Слушайте вие горе, ако не се поразмърдате, аз си отивам. Ще си намеря изход.

— А ако завали — обади се сестрата на Питър Гна, — ще се удавите.

— Няма да вали — увери я котаракът.

— Тогава ще срещнете плъхове.

— Все ми е едно.

— Ами добре, вървете — каза Питър Гна. — Но нали знаете, има и по-големи от вас. И са отвратителни. И освен това, не пикайте върху канадката ми!

— Ако са мръсни — каза котаракът, — то е друго нещо. Във всеки случай работата е там, че вонят. Не, без майтап, оправяйте се сами там горе. И не се безпокойте за канадката си, вардя я.

Ушевидно го беше шубе. Мъжът се появи отново. Носеше пазарска мрежа, вързана за дълга връв.

— Чудесно! — каза Питър Гна. — Сигурно ще може да се улови за нея.

— Какво е това? — попита котаракът.

— Ето — каза Питър Гна и му я хвърли.

— А, това е по-добре — одобри котаракът. — Не дърпайте веднага. Да взема канадката.

След няколко секунди мрежата се появи отново, котаракът се беше настанил удобно в нея.

— Най-после! — каза той още щом се освободи от мрежата. — За канадката, оправяйте се сам. Намерете въдица или каквото и да е. Беше много тежка.

— Какъв негодник! — изръмжа Питър Гна.

Вопъл на удовлетворение посрещна котарака при излизането му от мрежата. Подаваха си го от ръка на ръка.

— Какво хубаво коте! Бедничкото! Цялото е в кал…

Котаракът миришеше ужасно лошо.

— Изтрийте го с това — каза курвата и подаде шала си от лавандуловосиня коприна.

— Ще го съсипе — каза сестрата на Питър Гна.

— О, няма нищо — отвърна курвата в порив на великодушие. — Той не е мой.

Котаракът раздаваше ръкостискания в кръг и тълпата започваше да се разпръсква.

— Значи — каза котаракът, като видя, че всички се разотидоха — сега съм навън и вече не съм интересен? Всъщност къде е петелът?

— Стига де — каза Питър Гна. — Елате да пийнем по чашка и не мислете повече за петела.

Край котарака бяха останали мъжът с еспадрилите, Питър Гна, сестра му, курвата и двамата американци.

— Ще отидем да пийнем заедно по чашка — предложи курвата, — в чест на котето.

— Тя съвсем не е лоша — каза котаракът, — колко е елегантна!… Всъщност бих спал с нея тази нощ.

— Спокойно — каза сестрата на Питър Гна.

Курвата раздруса двамата мъже.

— Елате! Да пием!… Коняк!… — изрече старателно тя.

— Йе!… Cognac!… — отговориха двамата мъже, събуждайки се едновременно.

Питър Гна вървеше отпред и носеше котарака, другите вървяха след него. Имаше едно отворено бистро на улица „Ришер“.

— Седем коняка! — поръча курвата. — Аз черпя.

— Хубава малка печалбарка! — каза котаракът с възхищение. — Келнер, малко валериан в моя!

Келнерът им сервира и те радостно се чукнаха.

— Това нещастно коте сигурно е настинало — каза курвата, — дали да не изпие един готов бульон?

Като чу това, котаракът замалко не се задуши и избълва коняк почти навсякъде.

— За кого ме взема тая? — попита той Питър Гна. — Аз котарак ли съм или не?

Сега, под светлината на тръбите с разреден живак по тавана, се виждаше какво коте беше това. Ужасен дебел котарак, с жълти очи и мустаци ала Вилхелм II. Дантелените му уши доказваха цялата му мъжественост, а един дълбок бял белег, оголен от косми, гиздаво подчертан с виолетов ръб, пресичаше гърба му.

— What’s that9 — попита единият американец, като докосна мястото. — Господинът раняван?

— Йеп! — отговори котаракът. — F.F.I.10

Той произнесе Еф, Еф, Ай както трябва.

— Fine11 — каза другият американец, като му стисна силно ръката. — What about another drink?12

— Okey, братче! — каза котаракът. — Got a butt?13

Американецът му подаде кутията си с цигари, без да се заяжда за ужасния английски акцент на котарака, който пък си мислеше, че като е извадил американския си жаргон, му е станало приятно. Котаракът избра най-дългата и я запали със запалката на Гна. Всички взеха по цигара.

— Разкажете за вашата рана — каза курвата.

Питър Гна току-що бе намерил въдица в чашата си и веднага тръгна да лови канадката си.

Котаракът се изчерви и наведе глава.

— Не обичам да говоря за себе си — каза той. — Дайте ми още един коняк.

— Ще ви стане лошо — отвърна сестрата на Питър Гна.

— Ами, няма — запротестира котаракът. — Червата ми са бронирани. Истински котешки черва. И след този канал… Пфу! Само как миришеше на плъхове!…

Глътна коняка на един дъх.

— Стига бе!… Каква глътка само! — каза възхитен мъжът с еспадрилите.

— Следващият в чаша за оранжада — уточни котаракът.

Вторият американец се отдалечи от групата и се настани на тезгяха на кафенето. Хвана се за главата и започна да повръща между краката си.

— Беше — започна котаракът — през април 1944. Идвах от Лион, където установих връзка с котарака на Леон Плук14, който също участвуваше в Съпротивата. Впрочем котарак на ниво, след това беше заловен от Котешкото гестапо и депортиран в Бухенкоткен.

— Това е ужасно — обади се курвата.

— Не се безпокоя за него — отвърна котаракът, — той ще се измъкне. И така, като се разделихме, тръгнах към Париж и във влака имах нещастието да срещна една котка… негодница… мръсница…!

— Би трябвало да мерите думите си — каза строго сестрата на Питър Гна.

— Извинете! — отвърна котаракът и отпи голяма глътка коняк.

Очите му се запалиха като две лампи и мустакът му се наежи.

— Такава нощ прекарах във влака — каза той, като се протегна самодоволно. — Боже мой! Как се чукаше само! Хлъц… — довърши, защото се разхълца.

— Е? — попита курвата.

— Това е! — каза котаракът с престорена скромност.

— А раната ви? — попита сестрата на Питър Гна.

— Господарят на котката беше с подковани обувки — продължи котаракът — и се мереше в задника ми, но не го уцели. Хлъц!…

— Това ли е всичко? — попита разочарована курвата.

— На вас ви се ще да ме е пребил, а? — саркастично се изхили котаракът. — Абе много готина психика имате, няма що! Всъщност никога ли не ходите в „Pax-Vo-biscum“?15

Това беше кварталният хотел. С две думи, публичният дом.

— Ходя — отвърна без заобикалки курвата.

— Приятел съм на прислужницата — продължи котаракът. — Какво ми бута само!…

— А? — каза курвата — Жермен ли?…

— Да — каза котаракът, — Жер-хлъц-мен…

Той допи чашата си на един дъх.

— Как бих чукал някоя трикольорка — каза той.

— Някоя каква? — попита курвата.

— Някое трицветно котенце. Или някое още зелено.

Той гнусно се изсмя и намигна с дясното око.

— Или петела! Хлъц!…

Котаракът се изправи на четири лапи, изви гръб, натопорчи опашка и потръпна.

— Дявол да го вземе! — каза той. — Само това ми е в акъла!…

Смутена, сестрата на Питър Гна започна да рови в чантата си.

— Не познавате ли някоя? — попита котаракът курвата. — Вашите приятелки нямат ли си котенца?

— Вие сте свиня — отвърна курвата. — Пред тези дами и господа!…

Оня с еспадрилите не говореше много, но раздразнен от думите на котарака, се приближи до курвата.

— Миришете на хубаво — каза той. — Какво е това?

— „Цвят на сяра“, на „Стар приятел“ — каза тя.

— А това? — попита той, като сложи ръката си там. — Това какво е?

Беше заел освободеното от болния американец място.

— Хайде, скъпи — каза тя, — бъди разумен.

— Келнер! — викна котаракът. — Една зелена мента!

— А, не! — запротестира сестрата на Питър Гна. — Най-после!… — каза тя, щом видя, че вратата се отваря.

Питър се връщаше с канадката, цялата в мръсотия.

— Не му позволявай да пие — каза тя, — съвсем се е натряскал!…

— Чакай — отвърна Питър Гна. — Трябва да си почистя канадката. Келнер! Два сифона!

Той сложи канадката си на облегалката на един стол и обилно я напръска.

— Смешно!… — каза котаракът. — Келнер!… Тази зелена мента… Хлъц!…

„Ти си моят спасител… — възкликна той веднага и се заусуква около Питър Гна. — Ела, аз плащам бардака.“

— Не, мой човек — каза Питър Гна, — ще получите кръвоизлив.

— Той ме спаси!… — изръмжа котаракът. — Измъкна ме от една дупка, пълна с плъхове, където щях да пукна.

Развълнувана, курвата отпусна глава върху рамото на мъжа с еспадрилите, който я заряза и отиде да се довърши в един ъгъл…

Котаракът скочи на бара и изпи останалия на дъното коняк.

— Б-рр!… — направи той, тръскайки глава отдясно наляво. — Трудно слиза!… Без него — ревна — бях загубен, загубен!…

Курвата се просна на бара с глава между лактите. Вторият американец я заряза и се настани до съотечественика си. Двете струи повърнато изписаха в синхрон американското знаме на пода. Вторият се зае с 48-те звезди.

— В прегръдките ми… Хлъц! — завърши котаракът.

Курвата изтри една сълза и каза:

— Колко е мил!

За да не го обиди, Питър Гна го целуна по челото. Котаракът го прегърна с лапи, но изведнъж го пусна и рухна.

— Какво му е? — попита сестрата на Питър Гна разтревожена.

Питър Гна извади едно хирургическо огледало от джоба си и го пъхна в ухото на котарака.

— Мъртъв е — каза той, след като погледна. Конякът е засегнал мозъка. Вижда се как сълзи.

— О! — възкликна сестрата на Питър Гна и се разплака.

— Какво му е? — попита курвата разтревожена.

— Мъртъв е — повтори Питър Гна.

— О-о! — възкликна тя. — След всички главоболия, които ни създаде!

— Такова добро коте беше!… И можеше да разговаря!… — каза мъжът с еспадрилите, който се върна.

— Да! — потвърди сестрата на Питър Гна.

Келнерът от бистрото още нищо не беше казал, но, изглежда, се отърси от дрямката.

— Всичко осемстотин франка!…

— А!… — обади се Питър Гна разтревожен.

— Аз черпя — каза курвата, която извади хиляда франка от хубавата си чанта от червена кожа. — Келнер, задръжте рестото!

— Благодаря — отвърна келнерът, — какво да направя с това?

Сочеше котарака с погнуса. Струйка зелена мента течеше по козината му, образувайки заплетена мрежа.

— Бедничкият! — изхлипа курвата.

— Не го оставяй така — каза сестрата на Питър Гна. — Трябва да се направи нещо…

— Той пи като смок — отвърна Питър Гна. — Тъпо е. Нищо не може да се направи.

Шумът от Ниагара, който звучеше като музикален фон след оттеглянето на американците, внезапно спря. Те заедно се изправиха и отново се присъединиха към групата.

— Коняк! — поиска първият.

— Хайде, голямото ми момче, нани! — каза курвата. — Ела!…

Тя ги прегърна и двамата с по една ръка.

— Извинете, дами и господа — каза тя. — Трябва да сложа моите бебчета да спят… Клетото котенце, все пак… А вечерта почна толкова добре.

— Довиждане, госпожо — каза сестрата на Питър Гна.

Мъжът с еспадрилите приятелски потупа Питър Гна по рамото, без нищо да каже, но със съчувствие. Поклати глава опечален, както изглежда, и излезе на пръсти.

На келнера явно му се спеше.

— Какво ще правим с него? — попита Питър Гна, а сестра му нищо не отговори.

Тогава Питър Гна сложи котарака в канадката си и те излязоха в нощта. Въздухът беше студен, а звездите избухваха една след друга. Погребалният марш на Шопен, подет от църковните камбани, извести на населението, че е настъпил един часът след полунощ. С бавна крачка те си проправиха път в режещия студ.

Стигнаха до ъгъла на улицата. Черен, ненаситен, каналът чакаше в краката им. Питър Гна разтвори канадката си. Внимателно пое вдървения котарак, а сестра му го погали, без нищо да каже. И после бавно, неохотно, котето изчезна в дупката. Чу се: „Пляс!“ и с доволна усмивка устата на канала се затвори.