ВТОРА ЧАСТ

„Неизбежният проблем при водачеството е кой ще изпълнява ролята на Бога.“

Муад’Диб(*) (из Устната История)

Хви Нории следваше младата си придружителка от Говорещите с риби по наклонената пътека, спускаща се спираловидно към дълбинната вътрешност на Онн. Господарят Лито прати да я повикат късно вечерта на третия ден от празненствата, прекъсвайки развитието на процес, който бе успял да подложи на изпитание способността й да поддържа емоционалното си равновесие.

Нейният пръв помощник Отви Иаке не беше от приятните хора — създание с жълтеникаво-червена коса, тясно лице и очи, които не се задържаха за дълго върху нищо и абсолютно никога не гледаха събеседника. Иаке й бе представил лист хартия, който според него беше „обобщен отчет на данните за неотдавнашното насилие в Празничния град“.

Застанал близо до писалището, което бе заела, той втренчено се взираше някъде надолу и вляво от нея, когато каза:

— Говорещите с риби избиват лицетанцьори из целия град. Самият Отви не показа никакво вълнение във връзка с току-що докладваното от него.

— Защо? — запита тя.

— Говори се, че от „Бин Тлейлакс“ са направили опит за покушение върху живота на Бог-Императора.

Силна и студена тръпка на страх я прониза цялата. Тя се облегна и огледа работното помещение на посланика — кръгообразна стая с елипсовидно бюро, под чиято лъскава полирана повърхност беше скрита контролната апаратура за множеството монтирани иксиански уреди и приспособления с най-различно предназначение. Стаята вдъхваше доверие с мрачната си атмосфера и кафявите дървени плоскости по стените, зад които беше скрита апаратурата, осигуряваща защита от шпиониране. Прозорци липсваха.

Опитвайки се да скрие вълнението си, Хви погледна към Иаке и започна:

— А господарят Лито какво…

— Оказа се, че опитът за покушение е безуспешен. Но може би е следствие от бичуването.

— Значи, според теб е имало опит?

— Да.

В този момент влезе Говорещата с риби, изпратена от Бог-Императора, след като доволно рязко обяви пристигането си във външното помещение. Придружаваше я бин-джезъритска старица, която тя представи като светата майка Антеак. Бин-джезъритката внимателно се загледа в Иаке, докато Говорещата с риби — млада жена с меки, почти детски черти на лицето — предаваше съобщението:

— Каза ми да ти напомня: „Ела бързо, когато те повикам.“ Сега те вика.

Чул думите на Говорещата с риби, Иаке видимо се притесни. Погледът му заскача из стаята, сякаш търсеше нещо, което със сигурност не беше там. Хви веднага облече тъмносиня връхна дреха върху роклята си, давайки в същото време наставления на Иаке да остане до нейното връщане.

В оранжевата вечерна светлина извън посолството, малко след като влязоха в странно свободна от движение улица, Антеак погледна Говорещата с риби и изрече само едно „да“. После ги остави. Амазонката поведе Хви Нории към висока сграда без нито един прозорец, до чиято вътрешна част достигаше спускащата се надолу пътека.

На посланичката й се зави свят от острите завои. Блестящи в бяло светоглобуси се носеха из централния кръгообразен корпус на сградата, осветявайки пурпурно-зелена лоза с листа, големи като уши на слон. Лозата блестеше, повиснала от искряща златна тел.

Меката черна повърхност на пътеката поглъщаше шума от стъпките им, така че до съзнанието на Хви достигаше само отчетливото свистене, причинено от триенето на горната й дреха при всяко движение.

— Къде ме водиш? — попита тя.

— При господаря Лито.

— Знам, но къде е той?

— В личната си стая.

— Страшно дълбоко слизаме.

— Да, господарят предпочита дълбочините.

— Завива ми се свят от непрестанното въртене.

— Ако не гледаш лозата, ще ти бъде по-лесно.

— Какво представлява това растение?

— Наричат я туньонова лоза и се предполага, че няма съвършено никакъв мирис.

— Не съм чувала за подобно нещо. Откъде е дошла?

— Само господарят Лито знае.

Продължиха да се спускат в мълчание. Хви правеше опити да вникне в собствените си чувства. Бог-Императора бе изпълнил с тъга душата й. Тя можеше да почувства мъжа в него. По-точно мъжа, който би могъл да бъде. Защо ли бе избрал подобен развой за живота си? Знаеше ли някой? Дали икономът му…

Може би Дънкан Айдахо знае.

Мислите й се оттласнаха към Айдахо — воина с такава физическа привлекателност. Толкова чувствен! Усети се внезапно притеглена от него. Ех, защо Лито нямаше тялото и външния вид на Айдахо! Добре разбираше, че не би могла да говори с голата за промяната, станала с Лито. Ала с Монео нещата стояха по друг начин. Тя погледна гърба на охранителката си.

— Ще ми кажеш ли нещо повече за Монео?

Говорещата с риби я стрелна през рамо със странно изражение на бледосините си очи — някаква особена форма на страх.

— Нещо нередно ли има? — учуди се Хви.

Гвардейката отново се загледа в спускащата се спирала на пътеката.

— Господарят ме предупреди, че ще питаш за Монео — рече тя.

— Е, разкажи ми тогава.

— Какво има за разказване? Той е най-близкият му довереник.

— По-близък и от Дънкан Айдахо?

— О, да. Монео е Атреидски.

— Вчера той идва при мен — каза Хви. — Каза ми, че би следвало да знам нещо за Бог-Императора. И неколкократно подчерта, че господарят Лито може да прави всичко, наистина всичко, което според него има поучителен характер.

— Мнозина го вярват — отвърна Говорещата с риби.

— А ти?

Посланичката зададе въпроса си точно в мига, когато пътеката изви за последен път пред малко преддверие, чийто сводест вход отстоеше на няколко крачки.

— Господарят Лито ще те приеме веднага — заяви Говорещата с риби, след което се обърна и тръгна обратно по пътеката, сякаш изобщо не бе чула въпроса.

Хви мина под арковидния вход и се озова в стая с нисък таван, много по-малка от залата за прием. Въздухът беше сух и свеж. Скрит източник, в горните ъгли на помещението хвърляше бледо-жълта светлина. Почака малко, за да привикнат очите й към по-слабото осветление, след което забеляза килимите и меките възглавници, пръснати около ниска купчина от… Неволно вдигна ръка към устата си, когато купчината се размърда, съобразявайки, че това е самият Бог-Император в колата си, застопорена в по-нисък участък. Веднага разбра причината за размерите на стаята. Господарят не изглеждаше толкова внушителен на хората, които го посещаваха, и в известен смисъл ставаше по-достъпен за тях. Макар че нищо не можеше да се направи с дължината на тялото му и с неговата маса, освен те да бъдат в сянка, а светлината в по-голямата си част да е съсредоточена върху лицето и ръцете.

— Влизай и сядай — каза Лито с глас, предразполагащ към дълъг разговор.

Хви се насочи към една червена възглавница, отстояща само на няколко метра от лицето му, и седна.

Той наблюдаваше движенията й с видимо удоволствие. Носеше тъмнозлатиста рокля; косата й бе вързана на плитки, което правеше лицето свежо и невинно.

— Изпратих посланието ви до Икс — каза тя и добави: — Освен това им съобщих, че искате да научите моята възраст.

— Може и да отговорят — рече той. — А и отговорът им може да се окаже верен.

— Бих искала да знам кога съм се родила, както и останалите неясни обстоятелства — продължи тя. — Обаче не разбирам защо и вие се интересувате от тях.

— Всичко, свързано с теб, ме интересува.

— Няма да им се понрави, че ме удостоихте с титла на постоянен посланик.

— Началниците ти са странна смесица от педантизъм и слабоволие — каза той. — Не понасям глупците.

— Господарю, за глупачка ли ме смятате?

— Малки никак не беше глупав. Както и ти, скъпа моя.

— От години не съм чувала нищо за вуйчо си. Възможно е вече и да не е жив.

— Може и това да научим. Той казвал ли ти е, че практикувам Такуйая!

Хви се замисли за миг и запита:

— Древните свободни не са ли използвали името Кетман?

— Да. За прикриване на нечия идентичност, когато оповестяването й може да има лоши последствия.

— Спомних си! Разправял ми е, че пишете разни истории, скрит зад псевдоними, някои от които са добили популярност.

— Точно такъв беше случаят, когато обсъждахме Такуйая.

— Господарю, защо ми го разказвате?

— За да бъдат избегнати други подобни случаи. Чула ли си за книгите на Ноуъ Аркрайт8 и знаеш ли, че аз съм ги писал?

Тя не успя да сдържи смеха си:

— Много е забавно, господарю. Настояваха да чета за неговия живот.

— Да, и за това съм писал. Какви тайни очакват да изкопчиш от мен?

Тя дори не мигна от умелия му ход със смяна на темата.

— Искат да научат нещо за въздействието и функциите на религията на господаря Лито.

— Още ли ги интересува?

— Искат да узнаят как сте отнели от „Бин Джезърит“ контрола върху религията.

— Надяват се да повторят за своя сметка моето постижение, така ли?

— Сигурна съм, че не им излиза от главите.

— Хви, ти си незаменим представител на иксианците.

— Господарю, аз съм тук, за да ви служа.

— А теб лично нищо ли не те интересува?

— Боя се, че моето любопитство може да ви разстрои.

Той се вгледа внимателно в нея.

— А, разбирам. Права си. Засега ще трябва да избягваме по-интимните теми. Искаш ли да поговорим за Сестринството?

— Да, подходящо е. Знаете ли, че днес срещнах една света майка от делегацията на „Бин Джезърит“?

— Трябва да е била Антеак.

— В нея има нещо плашещо…

— Няма за какво да се боиш от Антеак. Тя дойде в посолството ти по мое нареждане. Знаеше ли, че при вас са се промъкнали лицетанцьори?

Хви остана с отворена уста, докато някаква хладна ръка сякаш притисна гърдите й.

— Не е ли Отви Иаке?

— Подозираше ли го?

— Просто не ми харесва, а и ми бяха казвали, не… — тя сви рамене, осъзнала смисъла на споделеното. — Какво е станало с него?

— С оригинала ли? Мъртъв е! Такава е обичайната практика на лицетанцьорите в подобни обстоятелства. Моите Говорещи с риби имат изрична заповед да не оставят нито един жив от тях в посолството.

Хви не каза нищо, а от очите й по бузите потекоха сълзи. Ето го обяснението за празните улици и загадъчното „да“ на Антеак. Много неща вече могат да бъдат обяснени.

— Ще ти осигуря помощници от Говорещите с риби, докато вземеш други мерки — каза Лито. — Моите амазонки ще ти бъдат добра стража.

Тя избърса сълзите от лицето си. Инквизиторите от Икс сигурно биха реагирали гневно срещу тлейлаксианците. Щяха ли там да повярват на нейния доклад? Целият персонал на посолството им овладян от лицетанцьори! Наистина, трудно беше да се повярва.

— До един ли? — все още невярваща, запита Хви.

— Просто няма смисъл лицетанцьорите да оставят някой от истинските служители жив. Следващата трябваше да си ти.

Тя потръпна.

— Забавиха се — продължи Лито, — защото знаеха, че е необходимо съвършено точно твое копие, та да могат да ме заблудят. Просто се боят от моите възможности.

— Тогава Антеак…

— Сестринството и аз владеем в еднаква степен способността да разпознаваме лицетанцьорите. А Антеак… Да, тя се справя много добре.

— Никой не вярва на тлейлаксианците — каза Хви. — Защо не бяха изтребени още на времето?

— На специалистите са нужни както техните способности, така и слабите им страни. Хви, изненадваш ме. Никога не съм подозирал, че имаш такива кръвожадни помисли.

— Тлейлаксианците са прекалено кръвожадни, за да ги приемем за човешки същества… Те не са хора!

— Уверявам те, че човешките същества могат да бъдат не по-малко жестоки. Имало е случаи, когато и аз съм бил жесток.

— Знам, господарю.

— След предизвикателство — добави той. — Но единствените хора, които съм обмислял да премахна, са от „Бин Джезърит“.

Смайването й бе прекомерно, за да го изрази с думи.

— Все пак те са прекалено близко до онова, което трябваше да бъдат — добави Лито.

Тя успя да възстанови гласа си:

— Устната История твърди, че…

— Да, религията на светите майки. Някога те проектираха и изготвяха специфични религии за точно определени общества. Наричат го инженеринг. Как ти се струва?

— Безчувствено.

— Наистина. Резултатите съответстват на грешката. Дори след всички амбициозни опити за екуменизъм9, из цялата империя са се нароили безброй богове, по-малки божества и набедени пророци.

— Господарю, вие променихте нещата.

— Отчасти. Хви, боговете умират трудно. Доминира моят монотеизъм, но първоначалният пантеон се е запазил и преминал в нелегалност с най-различна маскировка.

— Повелителю, в думите ви чувствам нещо… — тя поклати глава в знак на отрицание.

— И моята ли преценка е бездушна като тази на Сестринството?

Потвърди с кимване.

— Свободните обожествиха баща ми, великия Пол Муад’Диб. Макар че той не искаше да го величаят.

— Но свободните…

— Дали са били прави? Скъпа моя Хви, те бяха чувствителни към властта и лакоми да поддържат своя възход.

— Господарю, намирам го за тревожно…

— Мога и сам да го забележа. Не ти харесва идеята, че е възможно толкова лесно да станеш бог.

— Звучи ми прекалено опростено — в гласа й имаше сдържаност и внимателно опипване на почвата.

— Уверявам те, че не всеки би могъл да го стори.

— Но вие намекнахте, че сте наследили божествената си същност от…

— Никога не го внушавай на някоя от Говорещите с риби. Тяхната реакция срещу ерес е много жестока.

Хви се опита да преглътне със стиснато гърло.

— Казвам ти го единствено с цел да те предпазя — добави той. Гласът й прозвуча плахо:

— Благодаря, господарю.

— Началото на моята божественост дойде, когато заявих на свободните, че вече няма да давам мъртвата вода на племената. Чувала ли си за мъртвата вода?

— В дните на Дюн това е била водата, която извличали от телата на умрелите.

— Да, явно си чела Ноуъ Аркрайт.

Тя леко се усмихна.

— Обявих на моите свободни, че водата ще бъде посвещавана за върховно божество, което не назовах по име. Все пак можеха да я контролират благодарение на моята щедрост.

— Сигурно по онова време водата е била твърде ценна.

— Много, наистина много! А аз в качеството си на пратеник на безименното божество облекчих достатъчно водния режим от почти три хиляди години насам.

Тя захапа долната си устна.

— Все още ли звучи като бездушна преценка?

Хви кимна утвърдително.

— Това отмина. Когато дойде време да се освети водата на сестра ми, направих едно чудо. Гласовете на всички атреиди заговориха от урната на Гани. По такъв начин свободните откриха, че аз съм тяхното Върховно Божество.

След последното откровение иксианката боязливо запита:

— Господарю, не ми ли внушавате, че всъщност вие не сте бог?

— Просто намеквам, че не играя на жмичка със смъртта.

Тя внимателно го наблюдава в продължение на няколко минути, преди да отговори по начин, който го убеди, че е разбрала вложения от него смисъл. Реакцията й засили още повече изпитваната от Лито симпатия и привързаност.

— Вашата смърт няма да бъде като на останалите — каза тя.

— Драгоценна Хви.

— Питам се, защо не се страхувате от присъдата на истинско Върховно Божество…

— Съдиш ли ме?

— Не, но се боя за вас.

— Помисли за плащаната цена. Всяка частица от мен ще отнесе по малко от съзнанието ми, заключено в нея — погубено и безпомощно.

Хви постави и двете си шепи пред устата и се загледа право в него.

— Да, това е ужасът, който баща ми не можа да приеме, опитвайки се да го предотврати — безкрайното деление и раздробяване на сляпата си самоличност.

Тя свали длани и прошепна:

— А ще осъзнавате ли?

— В известна степен… Но ще бъда ням. Мъничка перла от съзнанието ми ще отиде във всеки пясъчен червей и всяка пясъчна твар; ще знае как, но няма да може да помръдне дори и една клетка — будна в някакъв безкраен сън.

Тя потръпна.

Лито следеше опита й да разбере смисъла на подобно съществуване. Би ли могла да си представи последната врява и вой, когато разделените и раздробени късчета на собствената му самоличност започнат неистово да се стремят към власт над постепенно отслабващия контрол върху иксианската машинка, записваща Дневниците му? Би ли могла да долови раздиращата тишина, която щеше да настъпи след страховитото разпадане на части?

— Господарю, ако им разкрия това познание, те ще го използват срещу вас.

— Ще им кажеш ли?

— Не, разбира се!

Тя решително завъртя глава в знак на отрицание. Защо ли бе приел ужасното преобразуване? Не е ли имало някакъв друг изход?

— Машината, която записва мислите ви — поде Хви, — не може ли да се приспособи…

— На милион пъти аз? На милиард? На повече? Мила моя, нито една от тези съзнаващи перлички не ще бъде истинското ми его.

Очите й се наляха със сълзи. Тя примига и пое дълбоко въздух. Лито веднага идентифицира бин-джезъритската подготовка в начина, по който бе повикала потока на обземащото я спокойствие.

— Господарю, ужасно се боя за вас.

— Но не успяваш да разбереш защо съм постъпил по този начин.

— А мога ли?

— О, да. Мнозина биха могли да го сторят. Друг е въпросът как постъпват хората с вече разбраното.

— Ще ме научите ли как да го направя?

— Вече знаеш.

Тя изчака мълчаливо, за да попие думите му, след което каза:

— Има някаква връзка с вашата религия. Усещам го.

Лито се усмихна:

— Мога да простя на иксианските ти майстори почти всичко заради скъпоценния подарък, който си ти самата. Поискай и ще ти се даде.

Тя се наклони към него, отпускайки се напред върху възглавницата:

— Разкажете ми за вътрешните движения във вашата религия.

— Хви, много скоро ще научиш всичко за мен. Обещавам ти. Просто не забравяй, че култът към слънцето на примитивните ни прародители не е бил далеч от истината.

— Слънце… Култ… Какво искате да кажете? — Иксианката отново се отдръпна назад.

— Слънцето, което направлява всички движения, но не може да бъде докоснато. То е смъртта.

— Вашата смърт ли?…

— Всяка религия обикаля като планета около слънце, откъдето черпи енергия и от което зависи самото й съществуване.

Гласът й беше съвсем малко по-силен от шепот:

— Господарю, какво виждате в своето слънце?

— Вселена от много прозорци, през които мога да погледна. Съзирам онова, което е в рамката на прозореца.

— Бъдещето ли?

— Вселената е извън времето, също както нейните корени; следователно в нея са всички времена и всяко бъдеще.

— Значи, вярно е — каза тя. — Виждате нещо, на което това… — тя посочи издълженото, опасано с почти видими пръстеновидни ребра тяло — … пречи.

— Способна ли си да повярваш, че то може да бъде свещено, макар и в ограничен смисъл? — попита той.

Тя потвърди само с кимване.

— И ако споделиш всичко с мен — продължи Лито, — длъжен съм да те предупредя, че товарът ще бъде прекомерно тежък.

— Господарю, това ще направи ли вашия товар по-лек?

— Не по-лек, но по-приемлив.

— Тогава ще го споделя. Кажете ми как, господарю!

— Още не, Хви. Трябва да почакаш, макар и не много.

Тя преглътна с въздишка разочарованието си.

— Само че моят Дънкан Айдахо става все по-нетърпелив — рече Лито. — Ще трябва да се споразумея с него.

Тя погледна назад, но малката стая беше празна.

— Искате ли да си тръгна?

— Искам никога да не ме напускаш.

Хви Нории се загледа в Бог-Императора, забелязвайки напрегнатия му поглед и жадната пустота в изражението му, която я натъжи.

— Господарю, защо споделяте с мен своите тайни?

— Бих искал да те попитам, дали ще станеш годеница на един бог?

Очите й се разшириха от внезапното слисване.

— Не бързай с отговора си — каза той.

С леко преместване на главата си тя огледа цялото му тяло.

— Не търси неща, които вече не притежавам — усмихна се Лито. — Някои форми на физическа близост са невъзможни за мен.

Младата жена върна погледа си на закачуленото му лице, отбелязвайки розовата кожа на бузите и силното човешко присъствие в облика му, сякаш вграден в рамката на чуждото тяло.

— Ако искаш да имаш деца — продължи той, — просто ще те помоля аз да избера бащата. Но все още нищо не съм поискал от теб.

Гласът й прозвуча приглушено:

— Господарю, не знам какво да…

— Скоро ще се върна в Цитаделата. Ще дойдеш там и ще поговорим. Тогава ще ти кажа срещу какво съм застанал.

— Страх ме е, господарю. Много повече, отколкото съм мислила, че мога да се боя.

— Не се страхувай от мен. Мога само да бъда мил с моята мила Хви. Що се отнася до всякакви други опасности, Говорещите с риби ще те заслонят с телата си. Те няма да позволят да ти се случи нищо лошо!

Хви се изправи и остана все тъй трепереща.

Лито забеляза колко дълбоко я бяха разтърсили думите му и изпита болка заради нея. В очите й блестяха сълзи. Здраво стискаше ръцете си, за да престанат да треперят. Той вече знаеше, че ще дойде при него в Цитаделата по собствена воля. Каквото и да поискаше от нея, отговорът й щеше да бъде като на Говорещите с риби — „Да, господарю“.

Помисли, че ако тя би могла да размени мястото си с неговото и да поеме товара му, щеше непременно да го направи. Мъката й се засилваше от факта, че не може да го стори. Хви бе истинско олицетворение на интелигентност, сътворена на основата на дълбока чувствителност, но без слабостта на Малки към удоволствията. Съвършенството й плашеше. Всичко в нея препотвърждаваше дълбоката му увереност, че именно тя е жената, която, ако притежаваше нормална мъжественост, би пожелал (Не! Взел!) за своя съпруга.

Иксианците добре го знаеха.

— А сега си върви — пошепна той.

„Аз съм едновременно баща и майка на своя народ. Познавам възторга на раждането и екстаза на смъртта и знам какви модели и образци трябва да усвоите. Не се ли скитах опиянен посред вселената от безброй форми? Да! Видях ви очертани на фона на светлината. Светът, за който твърдите, че възприемате и чувствате, е свят на моите сънища. Събраните в мен сили се концентрират в него, защото аз съм навсякъде и във всичко. По този начин се раждате вие.“

Откраднатите Дневници

— Моите Говорещи с риби ми казаха, че си отишъл в Цитаделата веднага след Сайънок — започна Лито.

Гледаше осъдително Айдахо, застанал недалеч от мястото, където само преди час беше Хви. Толкова малко време бе изминало, но за него липсата й продължаваше сякаш векове.

— Трябваше ми време, за да помисля — каза голата, без да отмести погледа си от тъмната ниша, в която се намираше Царската кола.

— И да разговаряш със Сиона, така ли?

— Да — той вдигна очи към лицето на Бог-Императора.

— Но си търсил Монео.

— За всяко мое движение ли ти докладват?

— Не за всяко движение.

— Понякога човек има нужда да бъде сам.

— Разбира се. Но не обвинявам Говорещите с риби, че са загрижени за тебе.

— Сиона ми каза, че ще бъде подложена на изпитание.

— Това ли е била причината да търсиш Монео?

— Що за изпитание й предстои?

— Икономът знае. Предполагам, че действително това е била причината…

— Нищо не предполагаш! Ти си сигурен.

— Дънкан, разстроен си от Сайънок. Съжалявам.

— Имаш ли представа какво е за мен да бъда тук?

— Не е лека съдбата на гола — напевно каза Лито. — За едни животът е по-труден, отколкото за други.

— Не ми е нужна философия за юноши!

— А какво ти трябва, Дънкан?

— Искам да узная някои неща.

— Например?

— Не разбирам част от хората наоколо! Без никакво притеснение Монео ми казва, че Сиона е участник в метеж срещу тебе. Собствената му дъщеря!

— Някога и той беше бунтовник.

— Схващаш ли какво имам предвид? И него ли си подлагал на изпитание?

— Да.

— Ще мина ли и аз през някакъв тест?

— Да, сега го правиш.

Айдахо го изгледа гневно.

— Нищо не разбирам нито от управлението ти, нито от твоята Империя. Колкото повече неща откривам, толкова повече проумявам, че изобщо не знам какво става.

— Великолепно е, че си открил пътя към мъдростта — кимна Лито.

— Какво? — Айдахо изпълни с рева си малката стая, след като безрезултатно бе сдържал своето възмущение.

Бог-Императора се усмихна и каза:

— Дънкан, не съм ли споделял с теб, че когато си убеден в своето познание, вече си поставил най-сигурната преграда срещу научаването?

— Обясни ми тогава ти какво става!

— Моят приятел придобива нов навик. Свиква да гледа отвъд онова, което си мисли, че знае.

— Добре, добре — голата бавно закима с глава в такт с думите са. — Какво да разбирам под отвъд, когато ми даде възможност да участвам в Сайънок?

— Обвързвам Говорещите с риби с командира на гвардията ми.

— А на мен ми се налага да ги отблъсквам! Конвоят, който ме отведе от Цитаделата, поиска да спрем, за да спретнем оргия. И онези, дето ме върнаха тук, когато…

— Те добре знаят колко ми е приятно да виждам децата на Дънкан Айдахо.

— Да те вземат дяволите! Не съм ти жребец!

— Няма смисъл да викаш, Дънкан.

Айдахо пое дълбоко въздух няколко пъти и продължи:

— Когато им кажа не, първоначално се правят на обидени, а после се отнасят с мен като с някакъв скапан… — той поклати глава — … светец или нещо подобно.

— Не ти ли се подчиняват?

— Не задават въпроси за нищо, освен ако не противоречи на заповедите ти. Аз лично не исках да се връщам тук.

— И все пак те доведоха.

— По дяволите, много добре знаеш, че не ще пренебрегнат твоя заповед!

— Дънкан, доволен съм, че си тук.

— Да, виждам го!

— Говорещите с риби знаят колко си специален, а и колко много те обичам. Както и колко съм ти задължен. Никога не е възниквал въпрос за подчинение или неподчинение, когато става дума за мен и теб.

— Тогава какъв е въпросът?

— Преданост.

Айдахо се умълча замислен.

— Почувства ли мощта на Сайънок? — попита след малко Лито.

— Дрън-дрън.

— Тогава защо ти подейства толкова разстройващо?

— Твоите Говорещи с риби не са войска, а полицейска сила.

— Заклевам се в себе си със сигурност, че съвсем не си прав. Полицията неизбежно се корумпира.

— Изкушаваш ме със силата — обвинително рече Айдахо.

— Обикновен тест, Дънкан.

— Не ми ли вярваш?

— Вярвам безусловно в предаността ти към атреидите.

— Тогава какви ги говориш за корупция и тестуване?

— Ти си единственият, който ме обвинява в притежание на полицейска сила. А полицията винаги се грижи за добруването на криминалния елемент. Само достатъчно тъп полицай може да не обърне внимание на факта, че властническата позиция е възможно най-благоприятната за криминални прояви.

Айдахо облиза устните си и втренчи в Лито своя явно объркан поглед, след което поде:

— Но моралното въздействие на… Имам предвид правната страна на въпроса, затворите…

— Каква е ползата от разпоредби и затвори, когато нарушаването на закона не се приема за грях?

Голата килна леко главата си вдясно с думите:

— Да не се опитваш да ми кажеш, че проклетата ти религия е…

— Възмездието за греховете може да бъде твърде екстравагантно.

Айдахо посочи с палец през рамо към света извън вратата.

— И всички приказки за смъртни наказания, както и бичуването…

— Опитвам се, да направя излишни официалните закони и затворите, където това е възможно.

— Все пак някакви затвори са необходими, дори на тебе!

— На мен ли? Затворите са нужни само за да се затвърди илюзията, че съдилищата и полицията си вършат добре работата. Те са нещо като гаранция за осигуряване на работа.

Сега Айдахо леко се обърна и посочи с пръст към вратата, през която бе влязъл в малката стая.

— Разполагаш с цели планети, които не са нищо друго освен затвори!

— Изглежда, че за теб затвор може да бъде всяко място, след като мислите ти вървят в подобен порядък на илюзии.

— Сега пък илюзии! — голата отпусна ръката си до тялото, буквално втрещен.

— Да, да. Говориш за затвори, полиция и правна защита, а те всъщност са абсолютни илюзии, зад които процъфтяващата структура на властта може да функционира, давайки си с пълно право сметка, че стои над собствените си закони.

— И мислиш, че с престъпленията може да бъде сложен…

— Дънкан, не престъпления, а грехове.

— Следователно считаш, че религията ти…

— Направиха ли ти впечатление първостепенните прегрешения?

— Какво?

— Опит за корумпиране на член на моето управление, както и явната корупция на член на същото това управление.

— А що е то корупция?

— Преди всичко — несъобразяване и отказ от боготворене на светостта на Бог-Императора Лито.

— Тоест на теб?

— На мен.

— Но в началото ти ми каза, че…

— Да не си помислил, че сам не вярвам в божествената си природа? Дънкан, внимавай!

Гласът на голата се разнесе отново категоричен и яден:

— Каза ми, че едно от моите задължения е да ти помагам за опазване на твоята тайна, която…

— Не знаеш каква е тайната ми.

— Че си тиранин, това ли? То не е…

— Е, Дънкан, боговете разполагат с по-голяма власт от тираните.

— Не ми харесва, като те слушам.

— Кога някой Атреидски ти е казвал да харесваш работата си?

— Нареди ми да командвам твоите Говорещи с риби, дето се мислят едновременно за съдии, съдебни заседатели и палачи, както и… — Айдахо сам прекъсна думите си.

— И какво?

Продължаваше да мълчи.

Лито съсредоточи вниманието си в студенината на разстоянието между двамата — тъй малко и същевременно толкова голямо.

Също като играта с рибата и въдицата — помисли той. — Състезание, при което си длъжен да пресметнеш точката на пределно напрежение за всеки елемент.

Проблемът с Айдахо се определяше преди всичко от факта, че приближаването му към мрежата ускоряваше неговия край. А този път това ставаше прекалено бързо.

— Лично аз няма да те боготворя — заяви голата.

— Говорещите с риби си дават сметка, че разполагаш със специален статут.

— Като Монео и Сиона ли?

— Много по-различен.

— Значи, метежниците са особен случай.

Лито се ухили:

— На времето бунтовници бяха всички мои най-доверени ръководни администратори.

— Аз не съм бил…

— Ти беше брилянтен бунтовник! Помогна на атреидите да отвоюват цяла империя от действащ монарх.

Очите на Айдахо леко се разфокусираха, когато превключи на интроспекция.

— Направих го — той отметна рязко глава, сякаш искаше да изтърси нещо от косата си. — А виж какво стори ти от тази империя!

— Заложих в нея образец. Не — образец на образците.

— Сам го казваш.

— Дънкан, информацията е скована в образци. Можем да ползваме един от тях за постигането на друг. А гъвкавите образци и модели са най-трудни за идентифициране и вникване в същността им.

— Отново ала-бала.

— Вече си допускал тази грешка.

— Защо караш тлейлаксианците да ме връщат към живота — гола след гола? Къде е тук моделът!

— Причината е в качествата, които притежаваш в изобилие. Ще дам възможност на баща си да ти го каже.

Устните на Айдахо се свиха в тъжна линия. Лито заговори с гласа на Муад’Диб и дори закачуленото му лице възприе бащините черти:

— Дънкан, ти беше най-верният ми приятел, по-голям и от Гърни Халик. Но аз съм вече минало.

Айдахо преглътна с мъка:

— Какви ги вършиш!

— Удрят ли в болното място на атреидите?

— Дяволски си прав!

Лито възвърна обичайния си глас:

— И аз все още съм Атреидски.

— Наистина ли?

— Какво друго бих могъл да бъда?

— Тъкмо това искам да знам!

— Да не си мислиш, че играя номера с думи и гласове?

— В името на седемте кръга на ада и на всички дяволи, какво правиш всъщност?

— Опазвам живота, подготвяйки сцената за следващия цикъл.

— Опазваш го посредством убийства, така ли?

— Смъртта нерядко е била полезна за живота.

— Ха, това не е типично за един атреид!

— Но е вярно. Често виждаме цената на смъртта. Обаче иксианците никога не са я зървали.

— Какво общо могат да имат иксианците с…

— Всичко. Те ще сътворят машина, способна да скрива другите им машинации.

Айдахо се замисли за момент.

— Поради тази причина ли идва тук посланичката на Икс?

— Значи, видял си Хви Нории…

Голата неопределено посочи нагоре:

— Тя излизаше, когато дойдох.

— Говори ли с нея?

— Попитах я какво прави. А тя отвърна, че избирала къде да застане.

Взрив от смях разтърси Лито.

— Боже мой! — възклика той. — Колко си я бива. Разкри ли ти своя избор?

— Каза, че сега служи на Бог-Императора. Не й повярвах, разбира се.

— А трябва да й вярваш.

— Защо?

— О, да. Забравих, че някога се съмняваше дори в баба ми лейди Джесика.

— И с пълно право!

— На Сиона също ли не вярваш?

— Започвам да се съмнявам във всички!

— А ми казваш, че не знаеш колко много те ценя? — иронично го укори Лито.

— Ти какво ще речеш за Сиона? — попита Айдахо. — Тя твърди, че искаш ние да се… По дяволите!

— Винаги трябва да помниш едно, когато става дума за Сиона. Това е нейната съзидателна сила. Тя може да създава новото и хубавото. А човек трябва да вярва на действително съзидателните.

— Дори и на машинациите на иксианците?

— Те не са съзидателна сила. Творецът се разпознава по готовността, с която се разкрива. Докато прикритието издава присъствието на други сили.

— Тогава ти не вярваш на Хви Нории, а на…

Наистина й вярвам, преди всичко поради причините, които току-що изложих.

Айдахо се намръщи, а после въздъхна:

— По-добре ще бъде да завържа връзка с иксианката. Ако е някоя, която…

— Не! Ще стоиш настрана от Хви Нории. За нея имам нещо специално наум.

„Уединих се със събрания в мен урбанистичен опит и го проучих в пълни подробности. Идеята за града ме привлича и очарова, формирането на биологическа общност без подкрепата на функциониращо в социален аспект общество води до безредие и разруха. Цели светове са се превръщали в обособени биологични общности, но отсъствието на взаимодействаща социална структура винаги е довеждало до тяхното сриване. В условия на пренаселеност подобни случаи стават драматично назидателни. Гетото въздейства унищожително. Психическият стрес причинен от пренаселването, създава напрежения, които неотменно довеждат до взрив. Градът е опит за овладяване на тези сили. Социалните форми, ползвани от градовете при въпросния опит, има защо да бъдат проучени. Помнете, че винаги съществува определена доза неприязън и зла воля, когато се пристъпва към формиране на обществен порядък, независимо от неговото естество. Става дума за борба за съществуване по неестествен начин. Деспотизмът и робството обикалят из окрайнините. Отварят се много рани, което налага присъствието на закон. Но законът изгражда собствената си властническа структура, което увеличава броя на раните и създава нови неправди. Травмата може да бъде изцелена чрез съдействие, а не по пътя на конфронтацията. Призивите за сътрудничество идентифицират личността на лечителя.“

Откраднатите Дневници

Монео влезе в малката стая, воден от очевидна възбуда. Всъщност той предпочиташе това място за срещи, тъй като колата на Бог-Императора беше разположена в издълбано в пода снижение, което правеше по-трудно изпълнима внезапна смъртоносна атака на червея, в допълнение към неоспоримия факт, че Лито позволяваше на своя майордом да слиза с иксианския асансьор, а не по безкрайно спускащата се пътека. Въпреки това икономът чувстваше, че носените от него сутрешни новини неминуемо ще предизвикат Червея, Който Е Бог.

Как да ги съобщи?

Зората се бе сипнала само преди час в четвъртия ден на Празника — факт, заслужаващ невъзмутимото доволство на Монео, защото бързо го приближаваше към края на изпитанията.

Лито се размърда при влизането му в малката стая. По негов сигнал осветлението се задейства, насочено единствено към лицето му.

— Добро утро, Монео — каза той. — Стражата ми каза, че си настоявал за незабавен прием. Защо?

Икономът знаеше от опит, че най-голямата грешка е в изкушението да предаде колкото се може повече неща за единица време.

— Прекарах няколко часа със светата майка Антеак. Макар и добре да го крие от мен, сигурен съм, че тя е ментат.

— Да. От време на време в „Бин Джезърит“ трябваше непременно да не изпълнят някое мое нареждане. Подобна форма на неподчинение винаги ме е забавлявала.

— Значи, няма да ги накажеш, така ли?

— Монео, аз съм единственият родител на своя народ. А родителят трябва да бъде великодушен, тъй както е и строг.

В добро настроение е — помисли икономът, докато Лито вътрешно се усмихна на тихата му въздишка.

— Антеак възрази, когато й съобщих, че си наредил да бъдат пощадени подбрани лицетанцьори сред пленниците…

— Ще ги ползвам по време на Празника — отвърна Лито.

— Как може, господарю?

— По-късно ще ти обясня. А сега да чуя новините, заради които се втурна при мен по това време.

— Ами… — майордомът прехапа горната си устна. — Тлейлаксианците се разбъбриха, опитвайки се да ми се подмажат.

— Не се съмнявах, че са го сторили. И какво разкриха?

— Те… Ами те снабдили иксианците с достатъчно данни, съвети и оборудване, за да изработят… Е, не точно гола, дори не и клонирана група организми. Може би най-добре е да си послужа с термина, употребен от самите тях — клетъчна реконструкция. Как да го нарека… Експериментът бил направен в някакъв вид защитно устройство, за което щурманите от Сдружението ги уверили, че е непроницаемо дори за твоите ясновидски способности.

— Какъв е резултатът? — попита Лито с усещането, че задава въпрос в студено безвъздушно пространство.

— Не са сигурни. Не са позволили на тлейлаксианците да присъстват. Обаче все пак успели да видят как Малки влиза в тази… нещо като камера и по-късно излиза с едно дете.

— Да! Знам го!

— Наистина ли? — запита обърканият Монео.

— По дедуктивен път. И всичко, което ми каза сега, не е ли станало преди двайсет и шест години?

— Съвсем точно, господарю.

— И мислят, че детето е Хви Нории, нали?

— Господарю, не са сигурни, но… — Монео сви рамене.

— Разбира се. Какво е твоето заключение?

— В новата иксианска посланичка е заложена много важна задача.

— Безусловно. Монео, не те ли е поразил странният факт, че Хви — тази мила Хви — представлява огледално изображение на оня опасен Малки? Тя е обратното на него във всичко, включително и в пола.

— Не съм го помислил, господарю.

— А аз съм.

— Веднага ще се разпоредя да я върнат на Икс!

— И през ум да не ти минава подобно нещо!

— Но, господарю, ако те…

— Монео, забелязал съм, че рядко се обръщаш с гръб към опасностите. Другите го правят доста по-често. Защо ме караш да се забърквам в подобна очевидна глупост?

Икономът преглътна.

— Добре. Харесва ми начинът, по който преценяваш сторената от теб грешка.

— Благодаря, господарю.

— Също така ми харесва, когато искрено заявяваш благодарността си, както току-що направи. Беше ли с теб Антеак, когато чу въпросните признания?

— Както бе наредил, господарю.

— Превъзходно. Това ще пораздвижи нещата. А сега отиди при лейди Хви. Кажи й, че искам да я видя веднага. Посещението ти ще я обърка. Тя мисли, че няма да се срещнем, преди да я повикам в Цитаделата. Искам от теб да я успокоиш.

— По какъв начин, господарю?

Лито се отзова с тъга в гласа си:

— Монео, защо търсиш съвет за нещо, в което ти самият си майстор? Успокой я и я доведи при мен сигурна в най-добрите ми намерения.

— Да, господарю — икономът се поклони и отстъпи крачка назад.

— Само за момент, Монео!

Той сякаш замръзна с поглед, вперен в лицето на Лито.

— Виждам, че се стъписа. Понякога не знаеш какво да мислиш за мен, нали? Действително ли съм всемогъщ и знаещ всичко предварително? Идваш с всевъзможни дреболии и се питаш: Дали вече го знае? Ако пък го знае, защо да го безпокоя? Въпреки че съм ти наредил да ми съобщаваш всичко. Твоята изпълнителност и послушание не са ли поучителни?

Монео присви рамене в търсене на някакъв отговор, но явно се отказа. Устните му се разтрепериха.

— Запомни, че времето също може да бъде място — рече Лито. — Всичко зависи от точката, в която си застанал, накъде гледаш и какво чуваш. Мярката за определяне се намира в самото осъзнаване.

След продължително мълчание икономът се осмели да попита:

— Това ли е всичко, господарю?

— Не, не е всичко. Днес Сиона ще получи пакет, предаден й от куриер на Сдружението. Искам нищо да не попречи на предаването на пакета. Разбираш ли ме?

— Господарю… какво има в този пакет?

— Преводи. Нещо за четене, което искам тя да види. Заповядвам ти да не се месиш. Със сигурност вътре няма мелиндж.

— Но как… Как разбра, че се страхувам от това, дето е в…

— Понеже се боиш от подправката. Тя би могла да удължи живота ти, но се страхуваш от нея.

— Господарю, боя се от другите й въздействия.

— Благодетелната природа се е разпоредила мелинджът да разкрива на някои от нас непознати дълбини на душата, а ти продължаваш да се боиш от него. Защо?

— Господарю, аз съм атреид.

— О, да. Но и при атреидите той превърта загадката на Времето с помощта на любопитния процес на вътрешното откровение.

— Господарю, за мен е достатъчно само да си припомня на какво изпитание ме подложи.

— Не чувстваш ли в себе си необходимостта да усетиш Златната Пътека?

— Не от това се боя, господарю.

— Страхуваш се от другото, което те удивлява — същото, дето ме накара да направя своя избор.

— Достатъчно е само да те погледна, господарю, за да позная страха. Ние, атреидите… — той прекъсна думите си с внезапно пресъхнала уста.

— Не искаш да притежаваш спомените на предшествениците си и на всички, тълпящи се в мене!

— Понякога… Господарю, понякога мисля за подправката като за проклятието на атреидите!

— Искаш ли самият аз да не се бях случвал?

Икономът запази мълчание.

— Монео, мелинджът има своите достойнства. Щурманите на Сдружението задължително се нуждаят от него. Без подправка и „Бин Джезърит“ ще се изроди в безпомощна група от скимтящи жени!

— Господарю, знам, че трябва да живеем или с нея, или без нея.

— Много си проницателен. Но ти сам избра второто.

— Нямам ли право на избор, повелителю?

— Имаш го. Засега.

— Господарю, защо?

— В говоримия галах(*) съществуват двайсет и осем различни думи за подправката. Описват я от гледна точка на предназначението, концентрацията, възрастта, дали е придобита с честна покупка, кражба или сила, дали е зестра за мъж или жена, както и по много други начини, чрез които е дошло името й. Това намеква ли ти нещо, Монео?

— Предоставят ни се различни възможности за избор.

— Само що се отнася до мелинджа ли?

Икономът се замисли, свивайки вежди, след което изрече:

— Не.

— Толкова рядко казваш не в мое присъствие — отбеляза Лито. — Харесва ми да наблюдавам как устните ти се приготвят да произнесат тази дума.

Лицето на Монео се изкриви в опит за усмивка.

— Добре! — внезапно се оживи Бог-Императора. — Сега можеш да вървиш при уважаемата госпожа Хви. А на тръгване ще ти дам един съвет.

Майордомът прилежно се вгледа в него.

— Познанието за опиатите се е зародило предимно сред мъжете, главно поради склонността им да рискуват, което пък е резултат от тяхната агресивност. Понеже си чел Оранжевата Католическа Библия, знаеш приказката за Ева и ябълката. Но ето една интересна подробност в тази история: Ева не е първата, която е откъснала и опитала ябълката. Сторил го е Адам, научавайки как да обвини Ева за случилото се. Просто искам да ти подскажа нещо за начина, по който нашите общества откриват структурната необходимост от подгрупи.

Монео леко наклони глава вляво и запита:

— Господарю, с какво може да ми помогне чутото?

— Ще ти послужи пред лейди Хви.

„Необикновената множественост на разнообразието във вселената привлича цялото ми внимание. То представлява явление с върховна красота.“

Откраднатите Дневници

Лито чу влизането на Монео в преддверието, миг преди Хви да се появи в малкото помещение за аудиенции. Беше облечена във великолепни бледозелени панталони, плътно привързани в глезените с панделки в тъмнозелено и в тон със сандалите. Под черното й наметало се виждаше широка блуза в същата отсенка.

Изглеждаше спокойна, приближавайки към него; седна без покана, като избра златиста възглавница вместо червената, на която се бе настанила предишния път. Монео я доведе за по-малко от час. Острият слух на Лито долови неспокойното тъпчене на иконома в преддверието и той даде сигнал за плътно затваряне на сводестата врата.

— Нещо го притеснява — рече Хви. — Положи много усилия да го скрие от мен, но колкото повече се стараеше, толкова по-бързо нарастваше любопитството ми.

— Да не те е уплашил?

— В никакъв случай. Но ми каза твърде интересна подробност. Обясни ми, че непрекъснато трябва да помня колко различна е личността на Бог-Императора от всички останали.

— Кое му е интересното? — попита Лито.

— Горе-долу същото попитах и аз след направения увод. Отговори, че често и дълго мисли за ролята, която всички ние играем за създаването на тази разлика.

Наистина е интересно.

— Мисля, че е правдиво прозрение — кимна Хви. — Защо ме повикахте?

— По едно време твоите господари от Икс…

— Повелителю, те вече не са мои господари.

— Прощавай. Ще ги наричам просто иксианците.

Тя кимна мрачно.

— По едно време…

— Иксианците замисляха създаването на оръжие — прекъсна я той, — подобно на ловец-преследвач(*), или по-точно — на самодвижеща се смърт с машинен разум. Трябваше да бъде конструирана като самоусъвършенстваща се единица, която издирва живата материя и я превръща в неорганична субстанция.

— Господарю, не съм чувала нищо по въпроса.

— Знам. До съзнанието им така и не стигна фактът, че създателите на машини винаги рискуват сами да се превърнат в механизирани създания. Машините безусловно се провалят… Нужно е само време. А когато окончателно се сринат, няма да остане нищо — никакъв живот.

— Понякога ми се струва, че са луди — каза тихо тя.

— Антеак е на същото мнение по въпроса. Но този проблем изисква незабавното му разрешаване. Сега иксианците полагат усилия да създадат нещо, което крият.

— Дори от Вас?

— Дори от мен. Затова пращам светата майка Антеак да поогледа. За да й помогна, искам от теб да й разкажеш всичко, което си спомняш за мястото на своето детство. Не пропускай и най-дребната подробност. Антеак ще ти помогне да си опресниш паметта. Трябва да научим за всеки звук, за всяка миризма, за формата и имената на посетителите, за цвета и дори за отсенките на твоята кожа. И най-незначителното може да се окаже от жизнена важност.

— Мислите ли, че точно там е мястото на тайното убежище?

— Знам го.

— И смятате, че изработват оръжието в…

— Не, но така ще обясним разследванията си на мястото, къде то си била родена.

Тя отвори устни, полека ги разтегли в усмивка, и каза:

— Господарят ми хитрува. Веднага ще говоря със светата майка.

Започна да се изправя, но той я спря с жест.

— Не бива да показваме, че бързаме.

Хви отново седна на възглавницата.

— Всеки от нас е различен в съответствие с начина, по който Монео гледа на нещата. Генезисът не спира(*). Вашият бог продължава да ви твори.

— Какво ще намери Антеак? Знаете, нали?

— Да речем, че съм дълбоко убеден. Но ти нито веднъж не спомена нищо по темата, която преди малко повдигнах. Нямаш ли въпроси?

— Вие ще ми отговорите, когато попитам.

Думите й бяха изречени с такава увереност, че Лито не можа да каже нищо. Просто продължи да я гледа, осъзнавайки необикновеността на това иксианско творение — човешкото същество, седящо пред него. Хви оставаше вярна на повелите на избраните от нея морални императиви. Беше приветлива, чувствителна и искрена и той не можеше да не усети силно изразеното чувство, че споделя болките на тези, на които предоставя личността си. Представи си смайването на бин-джезъритските учителки, изправени пред неподатливата й същина на честност към себе си. Наставниците й очевидно са били принудени да добавят по някой нюанс тук-там, да изострят някоя и друга нейна способност, усилвайки по този начин силата, благодарение на която тя не бе станала последователка на „Бин Джезърит“. Колко ли ги е измъчвало това обстоятелство!

— Господарю, ще ми се да знам мотивите, заставили ви да направите подобен избор на вашия живот.

— Преди всичко трябва да разбереш, че все едно виждаш бъдещето.

— Ще опитам, с ваша помощ.

— Никога нищо не остава разделено от своя източник. Погледът в бъдещето представлява вглеждане в целостта, в която обстоятелствата се оформят подобно на въздушните мехурчета пол някой водопад. Зърваш ги, а после те изчезват в потока, устремен надолу. И ако потокът спре, мехурчетата сякаш никога не са съществували. Именно този поток е моята Златна Пътека и аз я видях как свършва.

— Вашият избор ли… — тя посочи тялото му — …го промени?

— Промяната продължава. Обусловена е не само от начина на живота ми, но и от моята смърт.

— Знаете ли как ще умрете?

— Не как. Познавам само Златната Пътека, в която това ще се случи.

— Господарю, не…

— Знам, че е трудно да се проумее. Моята смърт ще бъде четирикратна — смърт на плътта, смърт на душата, смърт на мита и смърт на разума. И всяка от тези смърти носи в себе си семената на възкресението.

— Значи, ще се върнете от…

— Семената ще се върнат.

— А когато вече ви няма, какво ще стане с религията ви?

— Всички религии представляват своеобразно общение. Спектърът се запазва без промяна в Златната Пътека. Само че хората виждат първо една част от него, после друга. Заблудите могат да бъдат определени като излизане от скрижалите на разума.

— Хората продължават да ви боготворят — каза тя.

— Така е.

— Но когато това завинаги свърши, ще бликне гневът. Ще се ширне пълно отричане. И някои ще заявят, че сте били само обикновен тиранин.

— Заблуда — съгласи се той.

В гърлото й заседна буца, лишила я за кратко време от способността да говори. После тя поде:

— Но как животът и смъртта ви ще променят… — и сама прекъсна думите си, тръсвайки глава.

— Животът ще продължи.

— Вярвам го, но как, господарю?

— Всеки следващ цикъл е реакция на предходния. Ако мислиш за състоянието на моята Империя, ти вече знаеш как ще бъде оформен следващият цикъл.

Хви отклони погледа си от Лито и каза:

— Всичко, което научих за вашия род, ми говори, че ще го направите… — тя посочи с неопределен жест към него, без да го погледне — …принасяйки се безкористно в жертва. Но наистина не знам състоянието на Империята.

— За Златния мир на Лито ли мислиш?

— Мирът е по-малко, отколкото някои искат да повярваме — отвърна Хви, поглеждайки към него.

Каква безкрайна честност! — помисли той. — Нищо не би я възпряло.

— Това е времето, познато като разделно — каза с тих глас. — Времето, когато правим същото, което прави и разпукващата се клетка.

— И все пак нещо не достига — настоя иксианката.

Също като Дънкановците. Те, както и тя, веднага го долавят.

— Плътта нараства, но душата не — промълви Лито.

— Душата ли?

— Отразяващото съзнание, което ни казва колко много наистина живи можем да станем. Хви, ти добре го знаеш. Същото: чувство, което ти внушава как да бъдеш вярна на себе си.

— Вашата религия не стига — повтори тя.

— Никоя религия не може да бъде достатъчна. Става дума за избора, за единствения самотен избор. Сега разбираш ли колко ценя приятелството ти и твоята компания?

Тя примигна, за да скрие сълзите си, кимна и изрече:

— Защо хората не научат повече за този избор?

— Условията не позволяват.

— Тези, които вие поставяте ли?

— Съвсем точно. Огледай цялата ми Империя. Виждаш ли формата при сегашното й състояние?

Тя затвори очите си, потънала в мисли.

— Някой желае ли да бъде цял ден край реката и да лови риба? — продължи Лито. — Чудесно. Това е животът му. Може би ти самата искаш да отплаваш с малка лодка през затворено море и да се срещнеш с непознати хора? Великолепно! Какво още трябва да се направи?

— Пътуване в космоса? — попита тя с предизвикателен глас, отваряйки очи.

— Забелязала си, че Сдружението и аз не го позволяваме.

— Само вие.

— Вярно е. Ако Сдружението не се подчини, няма да получи подправка.

— Задържането на хората на планетата им сигурно ги предпазва от беди и разочарования.

— Допринася с още нещо, което е по-важно. Изпълва ги с копнеж да пътуват. Създава потребността от далечни пътувания и срещи с непознатото. В края на краищата пътуването става символ на свободата.

— Но подправката се стопява — каза тя.

— А цената на свободата нараства с всеки следващ ден.

— Което може да доведе само до отчаяние и насилие…

— Имаше един мъдър мъж и мой предшественик — впрочем част от мен самия сега — чувала ли си за него? Нали разбираш, че в моето минало няма непознати случайни хора?

Тя потвърди с уплашено кимване, изпълнено със страхопочитание.

— Та този мъдър мъж бе казал, че богатството е оръдие на свободата. Но гонитбата на същото това богатство е път към робството.

— Както сами се заробват Сдружението и Сестринството!

— Подобно на иксианците, тлейлаксианците и всички останали. От време на време измъкват по малко скрит мелиндж, което поддържа изострено вниманието им. Твърде интересна игра, как смяташ?

— Но когато дойде ред на насилието…

— Ще има глад и черни мисли.

— И на Аракис ли?

— Тук, там, навсякъде. Хората ще си спомнят за моята тирания като за доброто старо време. Аз ще бъда огледалото на тяхното бъдеще.

— Това е ужасно! — протестира тя.

Не би могла да реагира по друг начин — помисли Лито. И продължи:

— Когато планетата откаже да поддържа живота на хората, оцелелите ще се тълпят във все по-малки спасителни кътчета. На множество светове ще се повтаря жестокият процес на подбор — експлозивно нарастване на раждаемостта и постепенно изчезваща храна.

— Но Сдружението…

— Сдружението като цяло ще се окаже безпомощно без достатъчни количества подправка за отговарящ на изискванията транспорт.

— Богатите няма ли да избягат?

— Да, някои.

— Следователно вие нищо не сте променили. Просто ще продължаваме да се борим и да умираме.

— Докато пясъчният червей не зацарува отново на Аракис. Дотогава всички ще сме преминали през изпитанието и заедно ще разполагаме с богат опит. Вече ще знаем, че ако нещо е станало на една планета, то може да се случи и на всяка друга.

— Но с толкова много мъки и смърт — прошепна тя.

— Не разбираш ли как стоят нещата със смъртта? Длъжна си да го направиш. Всички същества трябва да го разберат. Целият живот трябва…

— Помогнете ми, господарю — все така тихо помоли тя.

— Това е най-важният опит за всяко създание. Близо до него са нещата, които го отразяват. Застрашаващите живота болести, например, нараняванията и нещастните случаи, раждането за жената, а някога и битките между мъжкарите…

— Но вашите Говорещи с риби…

— Те учат другите да оцеляват.

Явно успяла да вникне в думите му, с разширени от удивление очи Хви промълви:

— Оцелелите! Да, разбира се!

— Какво съкровище си ти — рече Лито. — Колко рядко и скъпоценно. Благословени да са иксианците!

— И проклети, нали?

— И това.

— Не мислех, че някога ще мога да схвана как стоят нещата е вашите Говорещи с риби — каза тя.

— Дори Монео не ги приема — кимна той. — А от Дънкановците съм направо разочарован.

— Животът първо трябва да се оцени, после ще се появи и желанието за неговото опазване…

— Оцелелите са тези, които държат в най-лесната, но най-мъчителна хватка насладата от живота. Жените по-често го разбират, защото раждането е отражение на смъртта.

— Моят вуйчо Малки казваше, че с пълно право забранявате боевете и обичайното насилие, типични за поведението на мъжете. Но колко горчив е урокът!

— Лишени от възможността да се отдават по всяко време на насилие, мъжете нямат много възможности да проверят ще могат ли да се справят. Нещо липсва. Душата не расте. Какво разправят хората за Мира на Лито?

— Че ни принуждавате да се въргаляме в безцелен упадък, като свини в собствените си нечистотии.

— Винаги трябва да се признава точността на народната мъдрост — разсеяно отвърна той. — Значи, упадък.

— Повечето мъже нямат принципи. Жените от Икс не спират да се оплакват на тази тема.

— Когато се налага да удостоверя самоличността на размирници, търся мъже с принципи — възрази Лито.

Тя мълчаливо се вгледа в него, докато той мислено отбелязваше колко красноречиво говори за интелигентността й нейната реакция.

— Знаеш ли къде намирам най-добрите си ръководители? — запита Лито.

Младата жена само тихо въздъхна.

— Принципите — продължи той — са това, за което си струва да се води борба. Повечето мъже преминават през целия си живот без никакво предизвикателство пред самите себе си, освен може би в последния миг. За да се подложат на изпитание, те разполагат с толкова малко враждебни арени.

— Но разполагат с вас — каза Хви.

— Аз съм прекалено могъщ за тях. Защото съм равнозначен на самоубийство. Кой би дръзнал да предизвиква сигурната си смърт?

— Лудите или отчаяните… Може би и бунтарите?

— За тях аз съм еквивалент на войната — додаде той.

— Върховният хищник. Както и свързващата сила, която ги сразява.

— Никога не съм мислила за себе си като за бунтар — промълви иксианката.

— Ти си нещо много по-важно и по-добро.

— Ще ме използвате ли по някакъв начин?

— Ще го направя.

— Но не и като административен ръководител?

— Винаги съм имал достатъчно добри администратори — неподкупни, прозорливи, спокойни и съзиращи грешките си, както и бързи при взимането на необходимите решения.

— Те бяха ли бунтари?

— Повечето от тях.

— Как са избирани?

— Бих казал, че сами се избират.

— По пътя на оцеляването ли?

— И по него. Но има нещо повече. Разликата между добрия и слабия ръководител се измерва с пет удара на сърцето. Добрият администратор незабавно взима правилното решение.

— По пътя на приемливия избор ли?

— Не знам. За мен е важно, че така взетите решения са пригодни за работа. От друга страна, слабият административен ръководител се колебае, пилее време, иска комисии, изследвания и отчети. И в крайна сметка действа по начин, който създава сериозни проблеми.

— Но няма ли понякога нужда от допълнителна информация, за да…

— Слабият ръководител съсредоточава вниманието си върху отчети и доклади, а не върху взимане на решения. Той иска всичко да бъде записано и потвърдено, за да може след това да го използва като извинение на допуснатите от него грешки.

— А добрите администратори?

— Те разчитат на устните заповеди. Никога не лъжат за свършеното от тях, ако собствените им разпореждания са причинили проблеми, и се заобикалят с хора, способни да действат умно на базата именно на устни нареждания. Нерядко най-ценната информация са данните за нещо, завършило неуспешно. Обратно, лошите администратори крият своите грешки, докато стане прекалено късно за внасяне на корекции.

Докато говореше, Лито я наблюдаваше как мисли за хората, които му служат — особено за Монео.

— Значи, всичко се свежда до личности, способни да взимат решения — каза тя.

— Едно от най-трудните неща за тиранина — потвърди той — е да намери хора, които действително могат да го правят.

— Съкровеното познание на миналото не ви ли дава…

— Възможност да се позабавлявам? О, да! Повечето бюрократични системи преди мен са търсили и издигали хора, избягващи бързото взимане на решения.

— Разбирам. Господарю, как бихте ме използвали?

— Ще се омъжиш ли за мен?

Лека усмивка се появи на устните й:

— Жените също могат да взимат незабавни решения. Да, ще се омъжа за вас.

— Тогава отивай при светата майка и й предай нужното. Погрижи се тя да знае добре какво да търси.

— Нещата около моя произход — кимна Хви. — Вие и аз вече сме наясно за целта.

— Която не стои отделно от източника.

Иксианката се изправи и попита:

— Господарю, възможно ли е да бъркате с нещо за Златната Пътека? Има ли някаква вероятност за провал или…

— Всеки може да сбърка — отвърна той, — но тогава смелите и добри приятели помагат.

„Обособените групи са склонни да приспособяват заобикалящата ги среда за своето оцеляване. Отклоненията от посочената тенденция могат да се приемат като знак за заболяване на групата. Съществуват множество предупредителни симптоми. Следя отблизо начина, по който се разпределя храната. Той е форма за осъществяване на връзка и неизбежен признак на взаимопомощ, в който е включен и характерен със смъртоносната си същност сигнал за дълбока зависимост. Интересен е фактът, че днес именно мъжете полагат грижи за околната среда. Те са мъже-съпрузи. Някога това е била единствената сфера на изява за жените.“

Откраднатите Дневници

„Налага се да поискам от вас извинение за недостатъците на настоящия отчет — записа светата майка Антеак. — Причината е необходимостта да бързам. Утре заран тръгвам за Икс със същата задача, за която ви съобщих по-рано. Не може да се отрече дълбокият и искрен интерес на Бог-Императора към Икс, но това, за което съм длъжна да ви информирам, е необичайното посещение за иксианската посланичка Хви Нории, което току-що приключи.“

Антеак се облегна, както бе седнала на неудобния стол, представляващ възможно най-доброто, до което можа да се добере в тукашните жилища с определено спартанска характеристика. Беше сама в малката спалня — част от неподходящото дори и с размерите си пространство, отредено от господаря Лито, което той бе отказал да смени дори след като от „Бин Джезърит“ го предупредиха за предателското нападение на тлейлаксианците.

В скута на Антеак лежеше мъничка правоъгълна мастилено-черна вещ с размер на страната десет милиметра и не повече от три милиметра дебелина. Светата майка записваше върху плочицата буква след буква с блестяща игла, като думите се поемаха от квадратчето. Цялото послание щеше да бъде нанесено върху нервните рецептори в очите на помощницата-пратеничка и да остане там, докато не бъде възстановено и изчетено в Дома на Ордена.

Ама че дилема постави Хви Нории!

Антеак се бе запознала с отчетите на учителите на Хви, изпратени от „Бин Джезърит“ на Икс. Но предаденото в тях се бе оказало много по-малко от възникналите неясноти. Всъщност те само поставиха нови и по-сложни въпроси.

Дете, през какви премеждия си минала? Какви бяха трудностите на твоята младост?

Светата майка се намръщи и сведе поглед към очакващата чернота на квадратчето. Сегашните й мисли я върнаха към вярването на свободните, според което, родната земя прави човека такъв, какъвто е.

„Има ли чудати животни на родната ти планета?“ — биха попитали свободните.

Хви бе дошла с внушителна свита от Говорещите с риби — повече от сто мускулести жени, всички тежко въоръжени. Антеак рядко бе виждала подобно изобилие от оръжия — лазестрели, дълги ножове, брадвички с изящно източено острие, зашеметяващи гранати…

Предиобядът беше преполовил, когато Хви нахлу: почти с гръм и трясък, оставяйки Говорещите с риби да огледат внимателно цялото помещение, предоставено на бин-джезъритките, с изключение на малката вътрешна стая, достойна за спартанци.

Антеак също огледа жилището. Господарят Лито явно й намекваше нещо, оставяйки я тук.

„По този начин добиваш представа за цената, дадена ти от Бог-Императора!“

Освен ако… Изпращаната на Икс света майка с открито заявена мисия подсказваше множество неща. Може би времената щяха да се променят и Сестринството да бъде зачетено с нови почести и повече мелиндж?

Всичко зависи от моя успех.

Хви бе влязла сама в стаята и седнала с престорена скромност на сламеника на Антеак, а главата й бе сведена по-ниско от тази на старата света майка. Великолепен похват без никаква опасност от злополучно развитие на събитията. Очевидно Говорещите с риби щяха да отведат и двете на всяко място, което Хви би посочила. Шокът от първите й думи не оставяше никакво място за съмнение:

— Още в самото начало трябва да знаеш, че ще се омъжа за господаря Лито.

Наложи се да прибегне към дълбок самоконтрол, за да не остане със зяпнала уста. Прорицателският усет на Антеак я убеди в истинността на думите на посланичката, но не съумя да оцени толкова бързо цялата значимост на изреченото предзнаменование.

— Бог-Императора разпореди да не казваш никому за току-що наученото — добави Хви.

Ама че дилема! — помисли Антеак. — Дали мога да го съобщя на сестрите в Дома на Ордена?

— Всички ще научат, когато му дойде времето — продължаваше Хви. — Още е рано. Казвам ти го, защото то ще ти помогне да схванеш изцяло силата на доверието на господаря Лито.

— Доверието му в теб ли?

— И в двете.

Антеак едва успя да се овладее от разтърсилото я смущение. Каква мощ бе скрита в това доверие!

— Знаеш ли защо Икс те избра за посланик? — запита тя.

— Да. Целта им е да го подлъжа и да отвлека вниманието му.

— Изглежда си успяла. А означава ли това, че иксианците са повярвали на приказките на Тлейлакс за някакви противни привички на господаря Лито?

— Самите тлейлаксианци не си вярват.

— Да разбирам ли, че потвърждаваш лъжовността на подобни гадости?

Хви бе отвърнала с необичайна категоричност, която се оказа неразгадаема дори за проницателността и ментатските способности на Антеак:

— Разговаряла си с него и си го наблюдавала. Отговори си сама на въпроса!

Възрастната света майка сподави лек пристъп на раздразнение. Независимо от младостта си, иксианката с нищо не напомняше послушница. А и никога не би станала добра бин-джезъритка. Много жалко!

— Съобщила ли си го вече на своето правителство? — запита тя.

— Не.

— Защо?

— Скоро ще го научат. Предварителното разгласяване би могло да навреди на господаря Лито.

Говори самата истина — припомни на себе си Антеак.

— Лоялността ти към Икс не е ли твое първо задължение? — продължи с въпросите си тя.

— Истината е първият закон на моята преданост — отговори Хви и се усмихна. — Икс се справя по-добре, отколкото някои предполагат.

— Приема ли те като заплаха за Бог-Императора?

— Мисля, че преди всичко ги интересува необходимото им познание. Преди да тръгна, обсъдих въпроса с Ампре.

— С директора по извънфедерационните дела на Икс ли?

— Да. Той е убеден, че господарят Лито допуска само до определени граници заплахи към собствената си личност.

— Точно това ли каза Ампре?

— И още — не вярва, че бъдещето може да бъде скрито от господаря Лито.

— Но моята мисия на Икс включва и предположението… — Антеак прекъсна думите си, поклати глава и продължи: — Защо Икс снабдява господаря с различни машинарии и оръжия?

— Ампре твърди, че няма друг избор. Непреодолима сила унищожава онези, които представляват прекалено голяма заплаха.

— Аха! Значи, ако Икс се осмели да откаже, решението им ще превиши границите, заложени от Бог-Императора. Няма средно положение. Обмисляла ли си впрочем последствията от женитбата си с него?

— Може би имаш предвид съмненията, които ще засегнат божествеността му след подобен акт?

— Някои сигурно ще повярват на тлейлаксианските истории.

Хви само се усмихна.

Проклятие! — отзвънна в главата на светата майка. — Как сме изпуснали това момиче?

— Той променя самата идея и структурата на своята религия — обвинително изрече Антеак. — Разбира се, именно това прави.

— Не допускай грешката да съдиш всички останали със собствените си мерки — рече Хви.

И тъй като възрастната жена видимо се наежи, добави:

— Не съм дошла тук, за да споря с тебе за господаря. — Не, разбира се.

— Той нареди да ти предам всички подробности в паметта ми за мястото, където съм родена и отгледана.

Сякаш в отговор на думите й Антеак се взря в загадъчното черно нещо в скута си. Хви бе продължила с детайлите, останали в нейната памет, които Бог-Императора (а сега и годеник!) й бе наредил да съобщи. Доста от тези подробности щяха да се сторят скучни и уморителни на светата майка, ако не бяха ментатските й способности да поема всякаква информация.

Тя поклати глава, обмисляйки какво бе длъжна да съобщи на Сестринството в Дома на Ордена. Там навярно вече бяха оценили важността на предишното й послание. Можеше ли да съществува машина, която да се самоизолира и опази от проникващата сила на погледа в бъдещето дори от страна на Бог-Императора? Беше ли възможно? Или щеше да се окаже само по-различен вид изпитание за откровеността и прямотата между „Бин Джезърит“ и техния господар Лито? Ами да! Ако той още не знае историята на произхода на загадъчната Хви Нории…

Новата насока на мислите й подсили намерението на Антеак да бъде изпратена с мисия на Икс. Бог-Императора не си бе позволил да повери истината по въпроса на своите Говорещи с риби. Той не искаше амазонките му да подозират повелителя си в слабост.

Дали нещата действително бяха такива, каквито изглеждаха? Сложно въздействие над скрити процеси — явно този бе начинът, по който действа господарят Лито.

Антеак отново поклати глава. После се наведе и продължи да записва отчета си за Дома на Ордена, пропускайки факта, че Бог-Императора си е избрал невеста.

Достатъчно скоро щяха да научат. Междувременно тя самата можеше да се съсредоточи върху важността на необходимите изводи.

„Ако знаете всичко за своите предшественици, ставате свидетел на събития, създали митовете и религиите на миналото. Осъзнавайки този факт, длъжни сте да мислите за мен като за творец на митове.“

Откраднатите Дневници

Първият взрив избухна след току-що падналия мрак в Празничния град Онн. Експлозията изненада неколцина отчаяни гуляйджии пред иксианското посолство, докато минаваха оттам на път за обявеното увеселение, където (беше обещано) лицетанцьори щяха да изпълнят старо драматично произведение за някакъв цар, който избил децата си. След безпощадните насилия през първите четири дни на Празника веселбарите бяха проявили смелост, напускайки относителната безопасност на жилищата си. Приказите за убити и ранени обикаляха целия град като допълнителна храна на поредните призиви за внимание и предпазливост.

Нито жертвите, нито спасилите се обърнаха внимание на коментара на господаря Лито, че невинните свидетели се бяха оказали съвсем малко.

Острите сетива на Бог-Императора мигновено доловиха експлозията и определиха мястото й. С внезапен прилив на бяс, за който по-късно щеше да съжалява, той призова с крясък своите Говорещи с риби и им заповяда „да изтребят лицетанцьорите“ — дори и тези, които бе пощадил преди.

Като повечето незабавни реакции, усещането за собствения му бяс само по себе си създаде у Лито чувство на доволство. Толкова отдавна не беше преминавал границата на лекия гняв. Обикновено не отиваше по-далеч от усета за безизходица и раздразнение. Но сега, когато бе застрашена самата Хви Нории, бесът му бе неизбежен!

След като размисли, взе решение да измени първоначалната си заповед, но няколко от Говорещите с риби вече бяха хукнали, обладани от желание за мъст и насилие, отключено от състоянието, в което видяха Свещената Особа на своя господар.

— Богът е побеснял! — крещяха верните му амазонки.

Вторият взрив засегна няколко от тях, изскочили на площада, което доведе до отмяна на коригираната заповед на Лито и до увеличаване на жертвите. Третата експлозия, станала в близост до мястото на първата, приведе самия него в действие. Той излетя с колата си от малката стая като обезумял яростен дивак и изскочи от иксианския асансьор на повърхността.

Когато се появи на площада, видя сцена на същински хаос, осветена от голям брой светоглобуси, хвърлени във всички посоки от Говорещите с риби. Централната част беше разбита — само основата от металопласт под павирания горен слой стоеше непокътната. Навсякъде лежаха късове зидария, сред които се търкаляха убити и ранени.

Точно пред него, в посока към иксианското посолство, бе пламнала люта битка.

— Къде е моят Дънкан? — изрева Лито.

Башар от гвардията прекоси с бяг площада, застана до Бог-Императора и докладва запъхтяно:

— Господарю, отведохме го в Цитаделата!

— Какво става там? — попита Лито, сочейки сражението.

— Размирниците и тлейлаксианците атакуват посолството, господарю. Действат и с експлозиви.

Едновременно с думите на амазонката трясна друг взрив пред вече разбитата фасада на иксианската резиденция. Той видя дъговидно извити тела, които се разхвърчаха из въздуха и паднаха в периметъра, очертан от ослепителен блясък, преминал сякаш в екранен послеобраз, оцветен в оранжево и опъстрен с черни точки.

Без да мисли за последствията, Лито превключи колата си на суспенсорна възглавница и прелетя като снаряд през площада; по-точно профуча подобно на хипопотам, увличащ светоглобусите след себе си. Когато стигна до мястото на схватката, той се извиси над защитниците си и нападна във фланг, едва тогава осъзнал наличието на лазестрели, чиито яркосини дъги отскачаха към него. Почувства как Царската кола се вряза с глух звук в камара от плът, разпилявайки човешки тела във всички посоки.

Рязко спрялата кола го изхвърли пред посолството; той падна и се затъркаля върху твърдата чакълеста настилка. После усети лъчите на лазестрелите да бодат опасаното му с пръстени тяло, както и надигащата се в него топлинна вълна, последвана от изригване на кислород откъм опашката. Инстинктивно скри лицето си дълбоко в качулката и сви ръце в предпазната дълбочина на челния дял. Червеят взе превес и влезе в действие, като се извиваше и нанасяше удари, докато се търкаляше подобно на водено от луда ярост колело, мятащо се в непредвидими тласъци.

Кръв потече по улицата. Беше като омекотяваща ударите водна преграда, но с водата идваше и смъртта. Беснеещото му тяло се плъзгаше в нея, а от всяка негова свивка бълваше син дим там, където тя проникваше през кожата на пясъчните твари. Усети в себе си жестоките болки, причинени от течността, които се прибавяха към бяса, движещ като млатило за вършитба туловището му. Още с първия удар на Бог-Императора линията на Говорещите с риби отстъпи назад. Една от тях, с чин башар, зърна с проницателния си поглед появилата се възможност и изкрещя през шума на битката:

— Унищожавай изоставащите!

Редиците на гвардейките се люшнаха напред. В продължение на няколко минути Говорещите с риби се развилняха в кървава игра: остриета проблясваха сред безмилостната светлина на светоглобусите, танцуваха дъгите на лазестрели, дори голи ръце с изопнати пръсти се забиваха в беззащитна плът. Никой не оцеля след вакханалията им.

Лито се изтъркаля през кървавата каша пред посолството, едва движещ мисълта си във вълните на водната агония. Въздухът наоколо беше плътно наситен с кислород, благоприятен за човешките му сетива. Призова колата си и тя послушно се понесе към него, накланяйки се към повреденото суспенсорно устройство. Бавно и с мъка той се качи в нея, подавайки й наум команда да го гърне в жилището му под площада.

Много отдавна беше се подготвил за евентуални поражения, нанесени му от водата — чрез помещение с пренагрят сух въздух под налягане, който щеше да го прочисти и възстанови. Пясъкът също би помогнал, но в окрайнините на Онн нямаше подходящо място за разпръскване на необходимото количество от него, на който можеше да се стопли и изтрие повърхността на тялото си до обичайната му чистота.

Още в асансьора се сети за Хви и прати нареждане да я доведат веднага.

Ако бе оживяла.

Нямаше време за следващи решения; не му оставаше друго, освен да се надява, докато тялото му — едновременно на предчервей и на човешко същество — копнееше за възстановителната камера и почистващата й топлина.

След като влезе в нея, все пак реши да препотвърди изменената команда: „Запази някой от лицетанцьорите!“ Но по това време влудените Говорещи с риби се бяха пръснали из целия град, а той не откри в себе си никакви сили за бърз предварителен оглед така, че да може да ги насочи към подходящи места.

Когато излезе от възстановително-очистващото помещение, гвардейски капитан му докладва, че Хви Нории, макар и леко ранена, е в безопасност и ще бъде доведена веднага, след като командирът прецени на място, че нищо не я застрашава.

Още в същия момент Лито повиши гвардейския капитан в чин подбашар. Беше набита жена от типа на Найла, но без правоъгълното й лице, окръглените й черти бяха по-близо до някогашните критерии за подбор. Амазонката чак се разтрепери от вълнение и ентусиазъм, когато той й каза да се върне обратно и да „обезпечи с двойна сигурност“ придвижването на Хви, след което рязко се обърна на място и отфуча.

Дори не я попитах за името и — помисли Лито, претъркаляйки се на резервната кола, поставена в специално пригоденото за целта снижено място в малката стая за аудиенции. Бяха му необходими няколко мига, за да извика името на новата подбашар в проникващото си съзнание. Киеуемо. Повишението в чин трябваше да бъде препотвърдено. Той заложи мисловно напомняне в паметта си, че ще го стори лично. Всички Говорещи с риби незабавно трябваше да разберат, че цени твърде високо Хви Нории. За да не остане никакво място за съмнение след приключването на нощта…

Сега можеше да огледа с мисълта си текущата обстановка и да насочи пратеници към беснеещите Говорещи с риби. Но злото бе вече сторено — залят с трупове Онн, някои от които на лицетанцьори, а други — на предполагаеми такива.

Мнозина ме видяха да убивам — помисли Лито.

Докато очакваше пристигането на Хви, върна съзнанието си към случилото се току-що. Нападението не носеше типичния печат на тлейлаксианците, но съвместяването му с предишната атака по пътя към Онн водеше до модел, загатващ за един и същ ум със смъртоносен заряд и цел.

Можех да умра там — каза си той.

Едва сега започваше да разбира защо не бе предугадил развоя на събитията. Имаше и друга, по-дълбоко скрита причина. Съумя да види появяващото се в съзнанието му прозрение, обобщавайки всички налични догадки. Кое човешко същество познава най-добре Бог-Императора? И кое човешко същество разполага със защитено тайно място, откъдето може да съзаклятничи?

Малки!

Лито повика една гвардейка и й заповяда да провери дали светата майка Антеак е напуснала Аракис. Само след миг амазонката се върна и докладва:

— Все още е в жилището си. Командирът на гвардейската част от Говорещите с риби току-що съобщи, че не са били подлагани на нападение.

— Прати съобщение до Антеак — разпореди се Лито. — Попитай я дали вече е схванала защо съм оставил делегацията й в квартири, отдалечени от мястото на моето присъствие. Освен това й кажи, че задължително трябва да разбере къде точно на Икс се намира Малки. И да съобщи мястото в нашия местен гарнизон там.

— Той не беше ли бивш иксиански посланик?

— Същият. Не бива да остава жив и свободен. А ти ще уведомиш командващия на нашия гарнизон на Икс да установи тясна връзка с Антеак, осигурявайки й необходимата помощ. Малки трябва да бъде доведен при мен или да го екзекутират на място… Както намери за целесъобразно тамошният командир.

Гвардейката-пратеник кимна. По лицето й играеха сенки; бе застанала в пръстена от светлина около главата на Бог-Императора. Не поиска тя да повтори заповедите.

Всяка от близките му стражи бе подготвена като живо записващо устройство. Можеха да възстановят съвсем точно думите на Лито, дори интонацията му, и никога не забравяха това, което бяха чули от него.

Щом пратеничката си тръгна, той подаде секретен сигнал за повикване и след не повече от няколко секунди получи отговор от Найла. Иксианско устройство в колата му възпроизвеждаше монотонно изложението, по което не можеше да се идентифицира предаващият, защото то бе предназначено лично за него.

Да, Сиона е в Цитаделата. Не, Сиона не се е свързвала с другите размирници. „Не, още не е разбрала, че съм при нея, за да я наблюдавам“ Нападателите на посолството ли? Фракционна организация, нарицаема „Тлейлаксиански Елемент за Посредничество“.

Лито въздъхна наум. Бунтарите винаги слагаха из групировките си подобни превзети наименования.

— Има ли оцелели? — попита той.

— Липсват сведения.

Развесели се от факта, че въпреки отсъствието на емоционални нотки в метално звучащия глас, паметта му ги предаваше.

— Свържи се със Сиона. Разкрий й, че си от Говорещите с риби. Кажи й, че не си я уведомила по-рано, тъй като си знаела, че няма да ти се довери и си се страхувала от провал, понеже си почти единствена сред амазонките, които са й подчинени. Потвърди отново верността на клетвата си. Кажи й, че се заклеваш във всичко, което е свято за теб да изпълняваш безпрекословно нейните нареждания. Ако ти заповяда нещо, ще го направиш. Всичко това е много важно, както знаеш.

— Слушам, господарю.

Паметта му препрати фанатичното ударение в отговора. Да, Найла не можеше да не го изпълни.

— Ако е възможно, подреди нещата така, че Сиона и Дънкан Айдахо да бъдат заедно. Сами.

— Да, господарю.

Нека сходството и близостта им поемат обичайното си въздействие и развитие — помисли той.

Прекъсна връзката с Найла, подвоуми се за миг и прати да извикат командващия силите на площада. Гвардейката с чин башар се яви веднага; черната й униформа бе прашна и осеяна с петна, а по ботушите й имаше следи от съсирена кръв. Беше висока и с дребна кост жена, чиито видими възрастови белези придаваха достойнство и сила на орловите черти на лицето й. Той си припомни нейното име — Ийльо, означаващо Надеждна на езика на старите свободни. Назова я обаче с майчиното й — Найшае, Дъщеря на Шае, с което придаде на срещата тон на добре дозирана близост.

— Разположи се удобно на някоя възглавница, Найшае — поде Лито. — Здравата си поработила.

— Благодаря, господарю.

Тя се отпусна на червената възглавница, ползвана и от Хви. Лито забеляза тежестта на умората по нейните устни, но очите й оставаха все така будни. Внимателно го гледаше в очакване на думите му.

— Положението в моя град е отново спокойно — умишлено избягна интонацията на въпрос, оставяйки й свобода на тълкуването.

— Спокойно, но не добро, господарю.

Той спря погледа си на съсирената кръв по ботушите й.

— Какво става на улицата пред иксианското посолство?

— Почистено е, господарю. Ремонтните работи са в ход.

— А на площада?

— До сутринта ще бъде в обичайния си вид.

Говорещата с риби не отместваше погледа си от лицето му. И двамата знаеха, че не бе стигнал до същината на разговора. Но Лито долавяше смисъла на още нещо, спотаено в изражението на Найшае.

Гордост от нейния Повелител!

За първи път тя бе видяла Бог-Императора да убива. Хвърлени бяха семената на огромно доверие, но и на зависимост. Заплаши ли ни беда, моят Господар ще дойде. Ето го нещото, появило се в очите й. Никога вече нямаше да действа напълно независимо, черпейки силата си от него и едновременно чувствайки се лично отговорна за използването на тази сила. Нейното изражение недвусмислено говореше за осъзната подчиненост. Страховита смъртоносна машина бе опънала криле, в очакване на призива й.

Лито не бе доволен от видяното, но злото тъй или иначе беше сторено. Лечението щеше да бъде бавно и на точно дозирани пристъпи.

— Откъде нападателите са взели лазестрели? — попита той.

— От нашите складове, господарю. Охраната на арсенала е подменена.

Подменена. Послужи си с евфемизъм, белязан от деликатност. Провинилите се Говорещи с риби бяха изолирани в очакване Лито да прецени, че даден проблем налага да се използват командоси-смъртници. Разбира се, те щяха да умрат с радост, вярвайки в изкуплението на своя грях. И дори само слухът, че са пратени бойци-торпили щеше да успокои разбуденото недоволство.

— С експлозиви ли са разбили арсенала? — попита той.

С промъкване и експлозиви, господарю. Охраната е проявила безгрижие, както и невнимание.

— Кой е източникът на експлозивите?

Умората на Найшае бе ясно доловима в начина, по който тя сви рамене.

На Лито не му оставаше нищо друго, освен мълчаливо да се съгласи с отговора й. Знаеше, че може да проучи и установи източниците, но ползата щеше да бъде незначителна. Информираните и изобретателни люде винаги бяха в състояние да си набавят съставките за взривни материали, изработени в домашни условия — обикновени неща като захар и избелващи вещества, масла, пластмаси и разтворители, както и извлек изпод някоя купчина тор. Всъщност списъкът беше безкраен и нарастващ с всяка следваща стъпка на човешкия опит и познание. Дори общество като създаденото от него — опитващо се да ограничи привнасяните технологии и нови идеи — не биваше да се надява, че може изцяло да отстрани незначителни на вид, но силно смъртоносни оръжия. Идеята за пълен контрол върху подобни атрибути бе химера или по-скоро отвличащ вниманието мит. Ключът бе в ограничаването на желанията за прилагане на насилие. В този смисъл преживяната нощ се бе оказала истински провал.

Колко много нова несправедливост — помисли той. Найшае въздъхна, сякаш бе прочела мислите му. Разбира се. Говорещите с риби от детските си години бяха подготвяни да избягват насилието винаги, когато бе възможно.

— Непременно трябва да се погрижим за оцелелите от населението — каза той. — Нуждите им да бъдат задоволени. Нека да разберат, че тлейлаксианците са виновни за случилото се.

Найшае кимна. Не би могла да стигне до чин башар, без да знае ефекта от рутинно внушаваните идеи. Тя вярваше в казаното. Когато го чу от Лито, вече вярваше във вината на тлейлаксианците. Ала в нейното разбиране за нещата бе включен и факт с практическа стойност. Знаеше защо не бива да се изтребват всички тлейлаксианци.

Не трябва да се унищожават докрай изкупителните жертви.

— От нас се иска да се погрижим и за едно малко развлечение — каза Лито. — За късмет имаме нещо под ръка. Ще ти пратя известие веднага, след като побеседвам с лейди Хви Нории.

— Господарю, за иксианската посланичка ли говорите? Тя замесена ли е?

— Няма абсолютно никаква вина — прекъсна я той. Забеляза как доверието се настанява плътно в изражението на Найшае — идеално тренирай принцип на гъвкаво поведение, което можеше още в следващия миг да скове челюстите й и да изцъкли нейния поглед. Дори повече! Знаеше причините, защото сам ги бе създал, но понякога и него го обземаше страх от творението му.

— Чувам, че лейди Хви е вече в преддверието — каза Лито. — Покани я да влезе, когато излизаш. Найшае, още нещо…

Тя се бе изправила, запазвайки очаквателно мълчание.

— Нощес повиших Киеуемо в чин подбашар. Погрижи се това да стане по официалния ред. Колкото до теб, доволен съм. Искай и ще ти бъде дадено.

Забеляза как традиционната формула изпълни гвардейката с удоволствие, но тя още в същия момент се овладя, сякаш доказвайки му за пореден път, че има пълно право да я цени.

— Ще видя какво може Киеуемо — заяви Найшае. — Ако отговаря на изискванията, бих си взела отпуска. От много години не съм виждала семейството си на Салуса Секундус(*).

— По всяко време, когато поискаш — кимна той. И си помисли: Салуса Секундус. Разбира се! Нейният произход му припомни кому прилича: На Харк ал-Ада. Тя носи кръвта на Корино. По-близки роднини сме, отколкото мислех.

— Моят господар е великодушен — изрече Говорещата с риби. После си тръгна с още по-твърда и широка крачка. Чу я да казва в преддверието:

— Уважаема госпожо Хви, нашият господар сега ще ви приеме.

Иксианката влезе, осветена за миг в гръб в рамката на сводестия вход; в стъпките й се долавяше леко колебание, докато очите й привикват към обстановката. Пристъпи подобно на нощна пеперуда, привлечена от силно осветеното лице на Лито, като само за миг погледна към тялото му, потънало в сянката, търсейки следи от наранявания. Той знаеше, че няма външни белези, но все още чувстваше болки и спорадично потрепване.

Очите му доловиха лекото й накуцване, макар тя внимателно да го криеше, а и дългата й рокля в нефритено зелен цвят да прикриваше раната. Спря в края на наклоненото надолу място, където беше поставена колата му, гледайки го право в очите.

— Казаха ми, че си била ранена, Хви. Боли ли те?

— Господарю, само малък прорез на крака под коляното. Направи го парче тухла при взрива. Вашите Говорещи с риби го наложиха с мехлем, който отне болката. За вас се страхувах, господарю.

— А аз за теб, мила ми Хви.

— Освен при първия взрив, не бях в опасност. Веднага ме свалиха в помещение, разположено дълбоко под посолството.

Значи, не е видяла моето представление — помисли Лито. — Трябва да съм благодарен за това.

— Изпратих да те повикат, за да те помоля да ми простиш — каза той.

Хви потъна в златната възглавница и попита:

— Какво трябва да ви прощавам, господарю? Вие не можете да бъдете…

— Подлагат ме на проверка.

— Вас?

— Има хора, които искат да разберат, доколко съм загрижен за безопасността на Хви Нории.

Тя посочи нагоре:

— Станалото… заради мен ли е?

— Заради нас.

— О! Но кой…

— Хви, ти прие да се омъжиш за мен, а аз… — вдигна ръка, за да й попречи да заговори. — Антеак ни разказа за разкритото от тебе, но причината не е в светата майка.

— Тогава кой…

— Не е важно кой е. Важното е ти да осмислиш отново всичко. Длъжен съм да ти предоставя възможност за друг избор.

Тя сведе поглед.

Колко прелестни са чертите на лицето й — помисли Лито.

Нищо не можеше да му попречи да види в собственото си въображение цял един човешки живот с Хви. В бъркотията на складираните в него спомени имаше достатъчен брой примери, за да си представи подобен семеен живот. В съзнанието му се струпваха дребни на пръв поглед примери и подробности на споделеното общуване — докосване, целувка и всички останали интимности, на чиято основа се раждаше нещо, отличаващо се с болезнена красота. То го измъчваше, а болката беше много по-силна от онези чисто физически усещания, които съпътстваха нанесените от него поражения и насилието пред посолството.

Хви вдигна брадичката си и отново го погледна в очите. Той долови съчувствието й и нейното силно желание да му помогне.

— Господарю, как бих могла да ви служа по друг начин?

Припомни си, че тя е безкрайно естествена, докато той вече никога не би могъл да е такъв. Разликата между тях нарастваше с всяка изминала минута.

Тъпата болка продължаваше да го измъчва.

Хви бе олицетворение на всичко истинско и толкова изначално, че никакви думи не можеха да го изразят. Мъката почти надхвърляше способността му да понася…

— Обичам те, Хви. Обичам те, както мъж обича жена… Макар и да е невъзможно. Завинаги.

От очите й потекоха сълзи:

— Да си отида ли? Да се върна ли на Икс?

— Само ще те нараняват с опитите си да разберат какво е било сбъркано в плановете им.

Съзряла е болката ми — помисли той. — Има пълна представа за чувството на безполезност и безсилие. Как ще постъпи? Няма да излъже. Не ще ми каже в замяна, че ме обича така, както жената обича мъжа. Знае, че просто няма как да е истина. А осъзнава и собствените си чувства към мен — състрадание, страхопочитание и съмнение, които обаче изключват страха.

— Е, тогава оставам — каза Хви. — Ще ни бъде толкова приятно, колкото е възможно от факта, че сме заедно. Мисля, че е най-хубавото, което можем да сторим. И ако това означава, че трябва да се оженим, така и ще направим.

— При създаденото положение съм длъжен да споделя с теб нещо, което никога не съм казвал някому — рече той. — Ще имаш над мен власт, която…

— Господарю, не го правете! Какво ще се случи, ако някой ме насили да…

— Вече не ще си тръгнеш оттук. Моето жилище, Цитаделата, безопасните места в Сарийър… Те ще бъдат домът ти.

— Както пожелаете.

Колко мил и открит е спокойният начин, по който го приема — помисли той.

Пулсиращото в него болезнено вълнение трябваше да бъде успокоено. Само по себе си то представляваше опасност както за собствената му личност, така и за Златната Пътека.

Ах, тези умни иксианци!

Малки беше разбрал как всемогъщият може да бъде принуден да се бори с немлъкващата сякаш песен на сирена — чрез желанието да достави удоволствие сам на себе си.

Постоянното осъзнаване на силата и в най-незначителната прищявка.

Хви възприе мълчанието му за знак на несигурност и попита:

— Ще се оженим ли, господарю?

— Да.

— А ще бъде ли направено нещо с тлейлаксианските гадости, които…

— Нищо.

Тя се взря в него, припомняйки си по-раншния им разговор. Семената на унищожителния разпад са хвърлени.

— Господарю, страх ме е, че ще отслабя силата ви…

— Следователно трябва да помислиш как можеш да ме подкрепиш.

— Ще нарасне ли тя, ако понамалим вярата в Бога Лито? Долови в гласа й отзвук от Малки — дозираното претегляне, направило го така отблъскващо приятен. Никога не избягваме напълно от влиянието на учителите в нашето детство.

— Въпросът ти направо моли за отговор — каза той. — Много ще бъдат продължаващите да ме боготворят, както е предвидено. Други ще повярват на лъжите.

— Господарю… Ще поискате ли от мен да излъжа заради вас?

— Не, разбира се. Но ще искам да мълчиш, когато може да ти се иска да говориш.

— Ами ако ви ругаят…

— Няма да възразяваш.

Очите й отново се наляха със сълзи. Той жадуваше да ги докосне, ала сълзите бяха вода… Която носеше болка.

— Нужно е да се постъпи по този начин — каза Лито.

— Ще ми обясните ли защо, господарю?

— Когато си замина, трябва да говорят за мен като за Шейтана.

— Зъл дух и Повелител на Преизподнята. Колелото трябва да се върти, върти и върти по Златната Пътека.

— Господарю, а не може ли гневът да бъде насочен само към мен. Няма да…

— Не! Иксианците са те създали много по-съвършена от първоначалните си намерения. Наистина те обичам. И не мога да сторя нищо друго.

— Не искам да ви причинявам болка! — мъчително произнесе тя.

— Станалото не може да се върне. Не се измъчвай.

— Помогнете ми все пак да разбера.

— Омразата, която ще избухне, след като изчезна, също ще се отдалечи в неизбежното минало. Много време ще изтече. И тогава — в далечен, далечен ден — ще намерят дневниците ми.

— Какви дневници? — Хви бе поразена от внезапната смяна на темата.

— Записките ми за времето, когато съм живял. Както и доводите в моя защита. Направени са копия; ще оцелеят и пръснатите тук-там отделни части — някои в доста изопачен вид, — но оригиналните дневници ще чакат, ще чакат и ще чакат. Скрил съм ги добре.

— А когато ги намерят?

— Хората ще разберат, че съм бил нещо съвсем различно от тяхната представа за мен.

Гласът й прозвуча едва чуто:

— Вече знам какво ще научат те.

— Да, скъпа моя Хви. Мисля, че знаеш.

— Не сте нито дявол, нито бог, а нещо, което никога не е съществувало и никога вече няма да бъде видяно, тъй като самото ви присъствие премахва завинаги подобна потребност.

Тя изтри сълзите, стекли се по бузите й.

— Хви, имаш ли представа колко си опасна?

Тревога се появи на нейното прелестно лице, ръцете й се напрегнаха.

— Притежаваш качествата на светица — продължи той. — А не знам дали разбираш колко болезнено може да се окаже появяването на светица в погрешен час и на неподходящо място?

Младата жена поклати глава в знак на отрицание.

— Хората следва да бъдат подготвяни за светци — каза тя. — В противен случай се превръщат в последователи, молители, просяци… или просто във вечно колебливи слабаци-подмазвачи в сянката на истинския светия. И дегенерират, защото се подхранват само колебанието и слабостта им.

Тя помисли за миг, кимна и каза:

— Ще има ли светци, след като вие си отидете?

— Такава е целта на моята Златна Пътека.

— А Сиона, дъщерята на Монео, какво ще…

— Засега тя не е нещо повече от размирница. Колкото до святост, ще й предоставим възможност да реши. Навярно ще направи единствено онова, за което е била подготвена.

— А какво е то, господарю?

— Спри да ме наричаш господарю — каза той. — Ще бъдем Червея и съпругата му. Наричай ме Лито, ако искаш. Господарю — просто пречи.

— Да, го… Лито. Но какво ще стане…

— Сиона беше възпитана и подготвена да управлява. Подобна подготовка крие определена опасност. Когато управлява, човек придобива познания за властта. Това може да доведе до прибързана и много силно изразена безотговорност, както и до болезнена невъздържаност, които лесно преминават в разрушаваща сила — прекомерно отдаване на наслади и удоволствия, познато като хедонизъм.

— Сиона ще…

— Всичко, което знаем за нея, е, че може да бъде посветена и отдадена на специфично начинание, на модел, овладял без остатък сетивата й. Разбира се, тя е аристократка, но аристокрацията е обърната предимно към миналото. Оттук идва сривът. Няма как да видиш много нито напред, нито назад, освен, ако не си двуликият Янус, гледащ едновременно и в двете посоки.

— Кой Янус? О, да, богът с противостоящите лица! — Тя овлажни с език устните си. — Лито, ти Янус ли си?

— Да, Янус съм, но умножен милиарди пъти. Същевременно съм и нещо по-маловажно. Например, бил съм и онова, което за моите административни ръководители е обект на най-голямо възхищение — взимащият решения, всяко, от които може да бъде приведено в действие.

— Но ако ги подведеш…

— Да, тогава се обръщат срещу мен.

— Сиона ще те замести ли, ако…

— Да-а какво огромно ако! Забелязала си, че тя ме застрашава в личен план. В същото време обаче не заплашва с нищо продължаването на Златната Пътека. Същевременно е налице и фактът, че моите Говорещи с риби изпитват определена привързаност към Дънкан.

— Сиона изглежда толкова млада…

— За нея съм личен пример на позьор и измамник, който държи властта си с фалш и преструвки и никога не проявява интерес към потребностите на хората, които го заобикалят.

— Не бих ли могла да поговоря с нея и…

— Не! Не бива да правиш дори и опит за убеждаването й в каквото и да е. Обещай ми, Хви.

— Ако го искаш, разбира се, но…

— Чуй, всички богове имат същия проблем. След като съм вникнал и осъзнал по-дълбоките нужди и потребности, нерядко бивам принуден да пренебрегвам непосредствените. А липсата на внимание към непосредствените потребности е обида за младите.

— Не би ли могъл да обсъдиш с нея въпроса и да…

— Никога не прави опит за разумно обсъждане с хора, които знаят, че са прави!

— Но когато ти знаеш, че грешат…

— Вярваш ли ми? — Да.

— А ако някой се опита да те убеди, че съм най-голямото зло на всички времена…

— Ще се разгневя много. Бих могла… — тя сама прекъсна думите си.

— Здравият разум има смисъл и е ценен — рече спокойно Лито — само когато функционира на фона на безсловесната физическа среда на света като цяло.

Хви се замисли, присвила вежди. Беше истински очарован от начина, по който съзнанието й постепенно допускаше до себе си реалното състояние на нещата.

— Ах… — тя сякаш удави с дъха си готовите да изскочат думи.

— Никое мислещо същество не ще може вече да отрича значението на опита ми — каза той. — Виждам, че започваш да схващаш нещата както трябва. Наченките на началото! Нали заради тях е целият живот!

Бъдещата му съпруга потвърди с кимване.

Никакви доводи против — помисли той. — Когато забележи оставените знаци, тя просто ги следва, за да разбере къде ще я отведат.

— Докато има живот, всеки край е начало — продължи Лито. — И аз ще спася човешкия род дори от самия него.

Хви отново кимна. Следата продължаваше да води към намиращото се отвъд.

— Ето защо никоя смърт не може да бъде провал в увековечаването на човешкия род — каза той. — Затова смъртта ни вълнува така дълбоко. И най-тъжната е тази на някой млад човек.

— Икс все още ли застрашава твоята Златна Пътека? Винаги съм знаела, че се сговарят за нещо много лошо.

Те и сега го правят. Хви не чува скритото послание в собствените си думи. В нея просто няма потребност да го чуе.

Той се загледа в любимата си, изпълнен с усещането за чудото, което се наричаше Хви. Честността й някои сигурно щяха да нарекат наивна, но Лито я възприемаше като нещо, което тя не осъзнава. Честността не беше скритата й същност, а самата Хви.

— За утре ще уредя представление на площада — каза той. — Ще го изпълнят спасилите се лицетанцьори. След това ще бъде обявен нашият годеж.

„Да не остава и сянка на съмнение, че съм сбор на предшествениците си, както и арена, на която те споделят моите мигове. Те са клетките ми, а аз съм тяхното тяло. Ето, това е фавраши, за която говоря — душата, колективното подсъзнателно, хранилището на всяко нараняване и радост. Представлявам изборът на тяхното разбуждане. Моят самхади, е техен самхади. Техният опит е мой! Извлеченото от тях познание е мое наследство. Те, милиардите, са единственото мое аз.“

Откраднатите Дневници

Представлението на лицетанцьорите зае почти два часа преди обяд, след което беше обявена вестта, чиито вълни хвърлиха в смут целия Празничен град.

„От векове не си е взимал невяста!“

„Мила, а не са ли дори повече от хиляда години?“

Дефилирането на Говорещите с риби премина бързо. Поздравиха го със силни викове, които обаче не скриха техния смут.

Вие сте моите единствени невести — бе казал той.

Нали това беше значението на Сайънок?

Според Лито лицетанцьорите се представиха добре, макар че обзелият ги силен страх бе очевиден. Облеклата им бяха намерени по мазетата на Музея на свободните — черни роби с качулки и бели въжени пояси, ястреби с широко разперени криле, апликирани на гърба на височината на раменете. Това бяха униформените дрехи на някогашните странстващи жреци от времето на Муад’Диб. Лицетанцьорите бяха прибавили към дрехите своите боядисани на черни ивици лица; изпълниха танц, показващ как легионите на Муад’Диб разнасят тяхната религия из Империята. Хви, облечена в блестяща сребриста рокля и със зелена огърлица от нефрити на врата, седя през цялото време до Царската кола на Лито. Само веднъж тя се наклони към него и попита:

— Това не е ли някаква пародия?

— Да, струва ми се.

— Лицетанцьорите знаят ли?

— Подозират.

— Следователно не са толкова изплашени, колкото изглеждат.

— О, страх ги е. Оказва се обаче, че са по-храбри, отколкото повечето хора си мислеха.

— Но храбростта може да бъде и глупава самонадеяност…

— Обратното също е възможно.

Тя продължително го изгледа с преценяващ поглед, преди отново да се съсредоточи в представлението. Почти двеста лицетанцьори бяха останали здрави и читави. Всички те сега бяха принудени да участват в танца. Сложните им гъвкави движения и пози определено предизвикваха наслада за очите. За определен период от време беше възможно дори да се забрави кървавата прелюдия на този ден.

Лито обаче не пропусна да си я припомни, докато лежеше сам в малката зала за приеми почти непосредствено след пладне, когато пристигна Монео. Икономът бе успял да се срещне със светата майка Антеак на един от лайнерите на Сдружението, да разговаря с командира на Говорещите с риби за ужасните насилия и жестокости през предната нощ и да прескочи набързо до Цитаделата и обратно с цел да се убеди, че Сиона е в безопасност и не е взимала участие в нападението на посолството. Беше се върнал в Онн непосредствено след обявяването на годежа, за който не бе получил предварително съобщение.

Монео изглеждаше побеснял от гняв. Никога досега Лито не го бе виждал в подобно състояние. Влетя в залата и се спря само на два метра от лицето на Бог-Императора.

— Е, сега вече ще се повярва на лъжите на тлейлаксианците! — възкликна той.

Лито му отговори спокойно, приканвайки го към разсъдливост:

— Каква досадна упоритост има в искането боговете да бъдат съвършени. Гърците са били много по-разумни за тези неща.

— Къде е? — попита нервно Монео. — Къде е тази…

— Хви си почива. Трудна беше нощта, а и предиобедът се проточи дълго. Искам да бъде добре отпочинала за завръщането ни довечера в Цитаделата.

— Тя… как успя да постигне всичко? — продължи с въпросите майордомът.

— Слушай, Монео! Да не би да си загубил напълно чувството си за предпазливост?

— Безпокоя се за тебе! Имаш ли представа какво се говори из града?

— Знам за всички приказки.

— А ти какво правиш по въпроса?

— Монео, мисля, че добре разбра думите ми. Древните пантеисти са имали много правилна представа за боговете — слабости на смъртни, пременени като безсмъртни.

Икономът театрално вдигна двете си ръце към небесата:

— Направо виждам изражението по лицата им! След две седмаци цялата Империя ще знае за това представление.

— Със сигурност ще трябва повече време.

— Ако на враговете ти е било необходимо нещо, за да ги убеди…

— Обругаването на бога е много стара традиция на човешките същества, драги ми Монео. Защо пък аз да бъда изключение?

Другият се опита да каже нещо, но не успя да отрони и дума. Започна нервно да тъпче към края на спускащия се надолу улей за колата на Лито, върна се по същия начин назад и зае предишната си позиция, взрял се право в очите на Бог-Императора.

— Ако ще трябва да ти служа и занапред, нужно ми е обяснение — промълви той. — Защо го правиш?

— Заради чувства.

Устните на Монео заеха формата, при която се изговаря началото на същата дума, но не я произнесоха.

— Налетяха ме точно тогава, когато вече мислех, че са изчезнали завинаги — поясни Лито. — Колко сладки се оказаха тези последни глътки на съществуването ми като човешко същество.

— С Хви ли? Но сигурно не ще можеш…

— Монео, спомените за чувства никога не са достатъчно много.

— Да не би да искаш да кажеш, че си решил да вкусиш удоволствията…

— На задоволяването ли? Не, с абсолютна сигурност не! Триногата, на която се върти цялата вселена, е направена от плът, както и от също толкова мисъл и емоции. Почувствах се ощетен от усещането само за плът и мисъл.

— Послужила си е с някаква магия — прошепна Монео.

— Разбира се. И безкрайно много съм й благодарен. Чуй, ако отречем потребността от мислене, както правят някои, губим способност да разсъждаваме изобщо и не можем да дадем определение на сигналите от сетивата ни. Ако отречем плътта, сваляме колелото на колата, която ни вози. Но ако отречем чувството, изчезва всякаква близост с нашия вътрешен свят. Липсата на чувства ме измъчваше най-силно.

— Господарю, настоявам да…

— Ядосваш ме, Монео. Това също е чувство.

Лито забеляза вледенения гняв и смайването на своя иконом, изсъскали за миг като къс нагорещено желязо, потопено във вода. Но в него се бе запазила още малко пара.

— Господарю, не мисля за себе си. Преди всичко останало ти си моята грижа. Добре го знаеш.

Лито заговори внимателно и тихо:

— Монео, чувството е твое и го оценявам по достойнство.

Майордомът пое дълбоко дъх на пресекулки — никога досега не беше виждал Бог-Императора в подобно състояние — огледало на сложна емоция. Изглеждаше едновременно въодушевен и примирен, ако правилно бе изтълкувал настроенията му. Но с него никой не можеше да бъде сигурен.

— То е, което придава сладост на живота — каза Лито, — то е, което го прави топъл и чувствен, изпълвайки го с красота. Именно това ще запазя в себе си, въпреки че ми е било отказано.

— Значи, тази Хви Нории…

— …ме накара да си припомня по мъчителен начин Бътлъровия джихад. Тя е антитеза на всичко механично и нечовешко. Колко странно е, Монео, че именно иксианците, тъй различни от останалите разумни същества, са могли да създадат личността, събрала в себе си качествата, които ценя най-много.

— Не разбрах връзката с думите ти за Бътлъровия джихад, господарю. Мислещите машини нямат място…

— Мишената на джихада беше колкото машинното поведение, толкова и самите машини — прекъсна го Лито.

— Хората създадоха машините, за да си присвоят със сила нашето усещане за красота, нашето задължително самоосъзнаване, с чиято помощ стигаме до реални преценки за нещата. И естествено е, че машините бяха унищожени.

— Господарю, все още негодувам от факта, че твърде топло си посрещнал тази…

— Виж какво, Монео! Самото присъствие на Хви ме изпълва с увереност. От векове насам съм самотен, но не и сега, когато тя е до мен. Дори да нямах друго доказателство за наличието на чувства, това би било достатъчно.

Икономът замълча, несъмнено трогнат от припомнянето за самотата на Бог-Императора. Разбира се, можеше да осъзнае какво представлява липсата на споделените интимности в любовта. Поне изразът му го показваше.

За първи път от много време насам Лито пък обърна внимание на признаците на старостта, явно напреднали у Монео.

Неочаквано ги сполетява — помисли той.

И в същия миг осъзна колко много държи на него и го цени.

Не бива в никакъв случай да се привързвам, ала просто не мога да постъпя другояче… Особено сега, когато Хви дойде.

— Ще ти се смеят и ще правят неприлични жестове — предупредително рече Монео.

— Това е добре.

— Как…

— Просто — нещо ново. А наша постоянна задача е да включваме новости в равновесието, променяйки го внимателно, без да застрашаваме и пречим на крайното оцеляване.

— Но би ли могъл да приемаш подобни…?

— Неприличието и сквернословията ли имаш предвид? — попита Лито. — Кое е обратното на тях?

Внезапно очите на Монео се разшириха; навярно бе осъзнал как стоят нещата благодарение на точно зададения въпрос. Сам бе виждал как си взаимодействат полюсите — познание за нещо, благодарение на действието на противостоящото му.

Ето как това, което търсим, се откроява на фона на всичко определящо го — помисли Лито. — Монео непременно ще го забележи.

— Прекалено опасно е — рече икономът му. Окончателната присъда на консерватизма! Не бе успял да се убеди. Той въздъхна дълбоко.

Да не забравям, че не трябва да ги лишавам от съмненията им. Тъкмо с това разочаровах моите Говорещи с риби на площада. Иксианците дърпат конците откъм чувствителната страна на съмненията у човека, Хви е доказателството.

Откъм преддверието отзвуча шум и суетене. Лито изолира входа, за да не го безпокоят без причина.

— Дойде моят Дънкан — каза той.

— Навярно е чул за плановете ти да се жениш!

— Сигурно.

Наблюдаваше как Монео отново се бори със съмненията си; нищо не можеше да прикрие хода на мисълта му. В момента тъй точно изпълняваше предопределената за него ниша като човешко същество, че на Лито му се прииска да го прегърне.

В душата му е събрана цялата гама на чувствата — от съмнение до вяра, от любов до омраза… Всичко! Всички най-ценни качества, които оплодяват желанието да раздадеш себе си в името на Живота,

— Защо Хви прие? — попита Монео.

Лито се усмихна. Той не може да се съмнява в мен; затуй, се чувства длъжен да се съмнява в останалите.

— Признавам, че единението ни не е от обичайните. Тя е същински примат, а аз вече не съм.

И отново Монео бе изправен пред неща, които можеше само да почувства, но не и да изрази.

Наблюдавайки го, Лито усети потока на осъзнаването — мисловен процес, протичащ толкова рядко, но с такава яркост и яснота, когато действително стане реалност, че си наложи абсолютно спокойствие, за да не причини и най-малкото вълнение в тоя поток.

Приматът мисли и с помощта на мисълта съществува. Зад хода на разсъжденията се намира нещо, което се проявява едновременно с действието на неговите клетки. Това е бързеят на човешките грижи за оцеляването на вида. Понякога те набират сили и се скриват зад плътни прегради, но аз съзнателно повиших чувствителността на Монео към движенията, протичащи в самата светая светих на същността му. Той ме следва, защото вярва, че съм поел най-правилния курс към оцеляването на човешките същества. Той знае за осмислящия процес на клетъчно ниво, който и аз долавям, когато оглеждам Златната Пътека, Това е съвсем естествено и хуманно, затуй и двамата смятаме едно и също: пътят трябва да продължи!

— Къде, кога и как ще протече сватбената церемония? — попита Монео.

Но не и защо — отбеляза Лито. Икономът вече не се опитваше да разбере защо. Бе се върнал на позицията, чиято сигурност познаваше най-добре. Той беше управителят на домакинството на Бог-Императора и премиерът на неговото правителство.

Монео разполага със съществителни, глаголи и определения, с които си служи при изпълнението на задълженията си. Думите ще действат от негово име по познатия ред. Може никога да не прозре трансцеденталния им потенциал, но разбира много добре как да ги ползва всеки ден по установения образец.

— Ще има ли отговор на въпроса ми? — настоя майордомът. Лито го игнорира за миг, премисляйки: Докато аз самият долавям, че словата са най-полезни, когато ми дават възможност да зърна непознати привлекателни места. Правилното използване на думите е малко известно на цивилизация, която сляпо вярва в механичната същност на абсолютната причинно-следствена връзка, очевидно сведена до основание с един-единствен корен — причината, и плодотворно зачатие от първостепенна важност — следствието.

— Иксиано-тлейлаксианската заблуда е впита като мида в човешките взаимоотношения — каза Лито.

— Господарю, дълбоко съм обезпокоен, че не й обръщаш нужното внимание.

— Монео, правя го. Наистина го правя.

— Не и когато си с мен.

— Дори и тогава.

— Вниманието ти непрекъснато отлита, господарю. Не бива да го криеш… Знай, че аз ще предам себе си, преди да предам теб.

— Може би мислиш, че витая из облаците и диря там нещо си?

— Какво „нещо си“, господарю?

Досега Монео не бе изпадал в чак такава дребнавост, но този път…

Лито му обясни за какво намеква, докато становете и совалките в паметта му подеха отново песента си:

Колко познато е всичко и отколе! Животински кожи за облекло… От ловците към скотовъдците… Дългите крачки по стълбата на осъзнаването… А сега трябва да направят още една стъпка, по-голяма от тази на някогашните хора.

— Отдаваш се на празни мисли — обвини го Монео.

— Имам достатъчно време и за тях. Това е сред най-интересните неща в съществуването ми като специфично множество.

— Господарю, назряват въпроси, които налагат нашето…

— А ти, Монео, ще бъдеш много изненадан, ако разбереш какво носят празните мисли. Никога не съм имал нищо против да прекарам цял ден в разсъждения, за които обикновеното човешко същество не би отделило дори минута. Защо не? За моя живот, който се очаква да продължи около четири хиляди години, какво е ден повече или по-малко? Колко време трае човешкият живот? Милиони… минути? Аз вече преживях толкова дни!

Икономът бе замръзнал в мълчание, унижен от сравнението. Навярно чувстваше собствения си живот като прашинка в очите на Бог-Императора.

Думи… Думи… Думи… — помисли той.

— А думите често са ненужни там, където се чувства и усеща — каза Лито.

Монео сякаш спря да диша.

Значи, господарят чете мислите ми!

— През цялата ни история — продължи Лито — думите са се използвали най-вече за да придадат завършен вид на някое неясно и отвлечено събитие, за което е отделено място в официалните летописи. И това събитие се тълкува там по такъв начин, че всички следващи обяснения се правят със същите думи, които накрая завършват с: „Ето смисъла на казаното.“

Разсъжденията му сякаш внезапно сломиха Монео, ужасен от неизречените неща, за които те намекваха.

— Ето как събитията се губят в историята — добави Лито. След като мълча дълго, икономът се осмели да напомни:

— Господарю, не отговори на въпроса ми. Питах за сватбата.

Умора звучи в гласа му — помисли Лито. — Какво пълно поражение!

Той изведнъж се оживи и заговори отсечено:

— Никога не съм имал по-голяма нужда от добрите ти действия и услуги, Монео. Сватбата трябва да бъде организирана с възможно най-голямо внимание. Необходима е прецизност, на която само ти си способен.

— Къде, господарю?

Е, нещо живна в гласа му.

— Селото Табур в Сарийър.

— Кога?

— Оставям на теб да определиш датата. Обяви я, след като всичко бъде подготвено.

— А самата церемония?

— Аз ще я ръководя.

— Господарю, няма ли да ти трябват помощници? Какви вещи ще са необходими?

— Освен обичайните ритуални украшения?

— Всичко, за което мога да не…

— Няма да ни трябва много за малката ни шарада.

— Господарю? Умолявам те! Недей…

— Ти ще стоиш до булката и ще я предадеш, за да се омъжи — прекъсна го Лито. — По стария ритуал на свободните.

— Значи ще са ни нужни водни халки(*) — кимна Монео.

— Да! Ще използвам тези на Гани.

— А кои ще са присъстващите, господарю?

— Само гвардията на Говорещите с риби и благородниците. Икономът се вгледа внимателно в лицето на Бог-Императора.

— Кого има предвид господарят, когато споменава благородниците?

— Теб, семейството ти, всички от домакинството ни, царедворците от Цитаделата.

— Моето семейство… — трудно преглътна Монео. — Включваш ли Сиона?

— Ако оцелее след изпитанието.

— Но…

— Тя не е ли от твоето семейство?

— Разбира се, господарю, тя е атреидка и…

— Е, тогава с пълно основание включвам и нея!

Монео извади от джоба си малко запаметяващо устройство — тъмночерна вещ от Икс, чието съществуване нарушаваше забраните на Бътлъровия джихад. Лека усмивка пробяга по устните на Лито. Майордомът знаеше задълженията си и преминаваше към тяхното изпълнение.

Шумотевицата около Дънкан Айдахо зад вратата се засили, но той не обърна внимание на звуците.

Добре известна му е цената на привилегиите — помисли Лито. — По-точно, става дума за особен съюз — този на привилегията и дълга. Именно в него е събрано кредото на аристократа и неговото извинение.

Монео приключи с взимането на бележки.

— Още няколко подробности, господарю… Ще има ли специални дрехи за Хви?

— Влагосъхраняващ костюм и роба за невяста от свободните. Но оригинални.

— А украшения и други дреболии?

Погледът на Бог-Императора се спря на пъргавите пръсти, които играеха върху записващото устройство, визирайки някакъв завършек.

Качества на водеща фигура, смелост, усет към познанието и чувство за ред са неща, дето той има в излишък. Заобикалят го като сияние, но същевременно скриват от очите на всички останали, с изключение на мен, вътрешното загниване. То е неизбежно. Отида ли си, ще го видят.

— Господарю? — настойчиво се обади Монео. — Да не би пак да се носиш из облаците?

Аха! Новият израз му харесва!

— Това е всичко — каза той. — Робата, влагосъхраняващият костюм и водните халки.

Икономът се поклони и си тръгна.

Сега погледът му е устремен напред — помисли Лито, — но и тази новост ще отмине. Отново ще се обърне към миналото. А някога хранех големи надежди за него. Както и да е… Може би Сиона.

„Не създавай герои“ — казваше баща ми.

Гласът на Ганима от Устната История


От широката крачка, с която Айдахо влезе стремително в малката стая, след като шумните му настоявания за прием бяха уважени, Лито съумя да забележи важна промяна в голата. Същото се бе повтаряло многократно, така че го познаваше достатъчно добре. Дънкан дори не размени приветствени слова с излизащия Монео. Всичко съвпадаше с установения модел. Но каква досада вече предизвикваше той, моделът!

Бе измислил дори наименование на трансформацията, протичаща в Дънкановците. Наричаше я „синдромът Откакто“.

Голите нерядко питаеха съмнения във връзка с потайните неща, които са могли да се случат през вековете на забрава, откакто те за последен път са осъзнавали събитията. Какво са правили хората през цялото време оттогава насам? Каква би могла да е причината за желанието им да ме връщат обратно, след като съм реликва от тяхното минало? Ничие его не може да преодолее завинаги подобни съмнения — особено пък на човек, който е създаден с тях.

Един от голите бе упрекнал Лито по следния начин:

„Погрижил си се да заложат в тялото ми неща, за които не знам. Така то ти казва всичко. Навсякъде ме шпионираш!“

Друг го беше обвинил, че разполага с „машина за манипулиране, която ни кара да вършим исканото от теб“.

Веднъж влязъл в действие, синдромът Откакто не можеше никога да бъде напълно отстранен. Възможен беше контрол, дори отклоняване, но хвърленото вече зърно можеше да се разбуди внезапно и при най-незначителния повод.

Айдахо спря точно където бе стоял Монео; в погледа и в положението на раменете му бяха стаени подозрения, макар и не съвсем ясно определени. Лито даде възможност за сгъстяване на напрежението и довеждането му до критично положение. Дънкан размени с него няколко втренчени погледа, след което очите му заскачаха из стаята. Знаеше добре какво е стаено в тях.

Дънкановците никога не забравят!

Докато оглеждаше стаята, служейки си със страничното полезрение, на което преди векове го бяха учили лейди Джесика и Туфир Хауът, Айдахо усети замайване, което го обърка. Помисли, че стаята и всяка вещ в нея го отблъскват. Меките възглавници — високи тумбести вещи в златисто, зелено и почти виолетовочервено; килимите на свободните — всеки с музейна стойност, струпани един върху друг на плътни камари около Бог-Императора; фалшивата слънчева светлина на иксианските светоглобуси, заливаща лицето на Лито с някаква студенина, задълбочаваща сенките наоколо и изпълваща ги с допълнителна загадъчност; идващата някъде отблизо миризма на чай с подправка, както и наситеният мирис на мелиндж, който излъчваше тялото на Червея.

Чувстваше, че с него се бяха случили твърде много неща за прекалено краткото време, след като тлейлаксианците го бяха изоставили на благодеянията на Лули и Приятелката в онази безлична стая-затворническа килия.

Прекалено много… Прекалено много…

Наистина ли съм тук? — питаше се той. — Това аз ли съм? Какви са тия мисли в главата ми?

Втренчи се в неподвижното тяло на Лито — скритата в сянка огромна маса, която кротко лежеше в колата си на определеното и специално подготвено място. Самото спокойствие на масата от плът внушаваше наличието на тайнствени енергийни сили, на страховита мощ, която може внезапно да бъде освободена по начини, неподозирани от никого.

Айдахо бе чул разказите за битката пред иксианското посолство, но отчетите на Говорещите с риби създаваха някаква особена атмосфера на чудодейно посещение, замъгляващи реалната физическа характеристика на събитието.

„Той се спусна отгоре им и извърши страшна касапница над грешниците.“

„Как го направи?“ — бе попитал Айдахо.

„Като разгневен Бог“ — бе отвърнала докладващата.

Разгневен — помисли голата. — Дали не е било заради заплахата, надвиснала над Хви?

Какви неща бе чул! Никое от тях не беше за вярване. Хви, омъжена за тази грамада. Не можеше да е истина! Не и прекрасната, деликатна Хви! Играе някаква жестока игра, подлагайки ни на изпитание… Едно след друго… Нямаше правдива реалност и спокойствие, с изключение на присъствието на Хви. Всичко останало бе се оказало безумно.

Когато отново насочи вниманието си върху Литовото лице — мълчаливото очакващо лице на един Атреидски, Айдахо почувства как объркването в него се засилва. Започна да се пита дали с леко усилване на ментатските си възможности по протежението на нова, непозната досега писта ще може да преодолее призрачните прегради, които не му даваха възможност да си припомни опита, събран от другите голи преди него.

Какво ли са мислили, влизайки в тази стая? Усещали ли са същото объркване, същото… отблъскване? Още малко усилие бе нужно.

— Дънкан, нещо нередно ли има? — разнесе се успокоителният и разумен глас на Лито.

— Просто нереално — отвърна Айдахо. — Не съм оттук.

Лито реши да се престори, че не го разбира:

— Но гвардейките ми казаха, че си дошъл по своя воля, прелетял си от Цитаделата и си поискал незабавен прием.

— Искам да кажа тук и сега! Понастоящем!

— Ти си ми нужен.

— За какво?

— Дънкан, я се огледай. Пътищата, по които можеш да ми помогнеш са толкова много, че сам не би могъл да ги изброиш.

— Твоите жени не ме оставят да се бия! Всеки път, когато искам да отида там, където…

— Възразяваш ли на твърдението, че си по-ценен жив, отколкото мъртъв? — Лито издаде звук, сякаш клопна кокошка, и добави: — Ползвай способностите и ума си, Дънкан! Те са, което ценя в тебе.

— Както и семето ми. И него цениш.

— Семето ти е твоя собственост и можеш да го хвърлиш там, където пожелаеш.

— Няма да оставя ей така след себе си вдовица и сираци…

— Дънкан! Казах, че сам можеш да направиш избора си.

Айдахо преглътна.

— Извършил си престъпление към нас, към всички нас — голите, когато си поискал да ни върнат към живот, без нито веднъж да се запиташ какво е нашето желание.

Да, ето нещо ново! Вгледа се в Айдахо с възобновен интерес.

— Какво престъпление?

— О, чувал съм те много пъти да декламираш задълбочените си мисли — ядно просъска Айдахо. После посочи с палец зад гърба си: — Знаеш ли, че могат да ги чуят и в преддверието?

— Да, но само, когато аз поискам. — Единствено моите Дневници чуват всичко — Все пак бих желал да разбера в какво се състои престъплението ми.

— Лито, съществува време за един живот. Времето, през което се предполага, че ще живееш. Трябва да има някаква светла магия в него, докато го изживяваш. И знаеш, че повече никога не ще се върне.

Лито примигна, трогнат от страданието на Дънкан. Думите му предизвикваха съчувствие.

Айдахо вдигна и двете си ръце с дланите нагоре на височината на гърдите — като бедняк, който моли за нещо, знаейки, че не може да го получи.

— После… Един ден се пробуждаш и си спомняш, че си умрял… Спомняш си за аксолотловия резервоар… и за радостите на тлейлаксианците, които са те събудили… Предполага се, че всичко ще започне отново… Но не започва. Никога, Лито. Ето, това е престъплението!

— И аз съм унищожил светлата магия, така ли?

— Да!

Айдахо отпусна ръцете си покрай тялото и сви юмруци. Почувства, че стои сам в някакъв воденичен улей, в който ще бъде пометен и при най-малкото невнимание.

А какво да кажа за моето време? — помисли Лито. — И то никога няма да се върне. Но Дънкан не ще може да схване разликата.

— Кое те накара да побегнеш насам от Цитаделата? — запита той.

Айдахо пое дълбоко дъх и отвърна с въпрос:

— Кажи, вярно ли е? Щял си да се жениш?

— Точно така.

— За онази Хви Нории, иксианската посланичка?

— Вярно е.

Голата огледа крадешком легналия по гръб Лито. Винаги търсят полови органи. Може би ще трябва да приспособя нещо огромно и стърчащо, което да ги слисва. — Сподави мъничкия взрив на веселие, заплашващо да изригне от гърлото му. — Още едно чувство, надлежно подсилено. Благодаря ти, Хви. Благодаря ви, иксианци.

Айдахо тръсна глава.

— Но ти…

— Бракът съдържа стойности, не по-малко силни от секса — каза Лито. — Дали ще имаме деца от нашата плът? Не. Ала следствието от брачния ни съюз ще остави дълбоки следи.

— Чух, когато разговаряше с Монео — вметна Айдахо. — Помислих го за някаква шега, нещо…

— Внимавай, Дънкан!

Обичаш ли я?

— По-силно от всеки мъж, обичал жена.

— Ами тя? Дали…

— Хви изпитва непреодолимо съчувствие, потребност да сподели нещата с мен, да ми даде всичко, на което е способна. Такава е природата й.

Голата сподави в себе си чувството на отвращение.

— Монео е прав. Ще повярват на тлейлаксианските приказки.

— Да. Това ще е едно от дълбоките последствия.

— Все още ли искаш да легна с… Да бъда със Сиона?

— Знаеш какво е моето желание. Но изборът остава за теб.

— Какво представлява тази жена Найла?

— Видял си Найла? Добре.

— Тя и Сиона са като сестри. Ама че каяна! Лито, какво става там?

— А ти какво искаш да става? И има ли значение?

— Досега не съм срещал подобно добиче! Напомня ми за звяра Рабан. Човек никога не би помислил, че е жена, ако…

— Срещал си я и преди — каза Лито. — Познаваш я като Приятелката.

Айдахо бързо го погледна и притихна подобно на криещо се в дупката си животинче, усетило ястреб.

— Значи, имаш й доверие? — смутолеви той.

— Доверие ли? Какво е доверие?

Моментът наближава — помисли Лито, доловил хода на мислите му.

— Доверието е нещо, което съпътства тържествения обет за вярност — отвърна Айдахо.

— Като тази между нас ли?

Горчива усмивка се появи на устните на голата:

— Ето как постъпваш с Хви Нории. Брак, обет…

— Хви и аз просто вярваме един на друг.

— Лито, а в мен вярваш ли?

— Ако не мога да вярвам на Дънкан Айдахо, на кого друг да се доверя?

— А ако аз не мога да ти вярвам?

— Бих те съжалил.

Голата възприе думите му почти като физически шок. Очите му бяха широко отворени и пълни с неизречени въпроси. Искаше да вярва. Желаеше онази магия, която никога не би могла да се върне.

Внезапно той намекна с поведението си, че мислите му поемат по друг път.

— Могат ли да ни чуят в преддверието?

— Не.

Но Дневниците ми чуват!

— Монео беше бесен. Всеки би го забелязал, макар да си тръгна като кротко агне.

— Монео е аристократ. Той е кръвно свързан с дълга, с нещата, за които отговаря. Когато му се напомнят, гневът му изчезва.

— Ето значи как го държиш под контрол…

— Не, той сам се контролира — Лито си припомни как икономът му бе погледнал нагоре, когато записваше на устройството си — не за да потърси увереност, а да му внуши чувството си за дълг.

— Не казваш истината — възрази Айдахо. — Ти го правиш такъв.

— Монео се е самозаключил в миналото. И не аз го накарах.

— Но той е аристократ… Един от атреидите.

Лито си припомни как изглеждаше икономът му, белязан от старостта, мислейки колко трудно е за аристократа да се откаже от последното си задължение: да отстъпи и се стопи в историята. Трябваше да бъде подсетен и дръпнат; и щеше да го изтърпи. Защото никой аристократ досега не е съумявал да преодолее изискванията на промяната.

— А ти, Лито, благородник ли си? — Айдахо явно не беше свършил с въпросите.

Той се усмихна:

— С мен умира най-големият благородник.

И помисли:

Привилегията, се превръща в арогантност. Арогантността подтиква към неправда. И тогава семената на разрухата и унищожението покълват и разцъфтяват.

— Може би няма да присъствам на сватбата ти — каза Айдахо. — Никога не съм мислил за себе си като за аристократ.

— Но си бил. Бил си благородникът на меча.

— Пол беше по-добър — прошепна голата.

Лито заговори с гласа на Муад’Диб.

— Защото ти ме научи! — После се върна към нормалния си тон: — Това е неизричаният дълг на благородника: да учи, макар понякога и с ужасен пример.

Гордостта от произхода постепенно се губи в дебрите на сиромашията и недостатъците на смесеното чифтосване. Открит е пътят на гордостта от богатството и реализацията. На сцената излиза noveau riche10, издигащ се към властта също като харконите — върху плещите на ancien regime11.

Цикълът се затваря и преповтаря с такава неизменност, че би следвало всеки да види как той трябва да бъде вграден в отдавна забравени модели и схеми за оцеляване, които видът е надживял, но запазил.

Не, все още носим оня остатък от миналото, който съм длъжен да изкореня.

— Има ли някаква граница? — попита Айдахо. — Има ли предел, през който трябва да премина, за да не бъда никога вече част от настоящето тук?

— Ако е необходимо да съществува предел, длъжен си да ми помогнеш за неговото създаване — отговори Лито.

— Сега няма място, където можеш да отидеш, без да те последват и открият останалите от нас.

— Следователно няма да ми позволиш да се оттегля.

— Опитай, ако желаеш. Други като теб също искаха да го направят. Казвам ти, че няма граница, няма къде да се скриеш. Засега, и както е било от много, много време насам, човешкият род прилича на едноклетъчно създание, удържано от разпад с помощта на опасно лепило.

— Няма ли нови планети? Някакви непознати…

— О, растем, но не се делим.

— Защото ти ни спираш!

— Дънкан, не знам дали можеш да го проумееш, но ако наистина съществува граница, някакъв предел, оставащото зад теб не може да бъде по-значимо от онова, което предстои.

— Ти си изминалото!

— Не, миналото е Монео. Той бързо вдига традиционните аристократични прегради срещу всички възможни граници. Трябва да разбереш колко стабилни са те, тези прегради! Не само ограждат планетите и повърхността им, но затварят и идеите. Именно те пречат на промените, като ги задържат.

Ти пречиш на промяната!

Няма да свърне встрани — помисли Лито. — Е, само още един опит.

— Най-сигурният признак, че благородничеството съществува, е изнамирането на бариери срещу новото — железни, стоманени, каменни или всякакви други завеси, тотално препречващи пътя към различното…

— Знам, че някъде има предел — прекъсна го Айдахо. — Но ти го криеш.

— Не скривам никакви предели. Аз искам граници! Искам и обичам да има изненади!

Достигат до него — помисли Лито. — И после отказват да влязат.

Потвърждавайки прозрението му, мисълта на голата полетя в нова посока:

— Наистина ли е имало представление на лицетанцьори на годежа ти?

Лито почувства в себе си вълна от гняв, издигнала се и веднага последвана от прилив на шеговита забава, причинена от факта, че е станал обект на подобни силни емоции. Поиска му се да кресне на Дънкан, но нямаше да постигне нищо…

— Лицетанцьорите действително дадоха представление — каза той.

— Защо?

— Искам всички да споделят с мен щастието ми.

Айдахо се загледа в него, сякаш съзираше някакво противно насекомо в питието си, а после процеди:

— Чух най-големия цинизъм, изричан някога от атреид.

— Но един атреид го казва.

— Умишлено се опитваш да ме отвратиш, пращайки ме в поредната задънена улица! Отбягваш да отговориш на въпроса ми.

Не, в поредната крамола — помисли Лито.

— Лицетанцьорите на „Бин Тлейлакс“ — рече той — представляват организъм-колония. Взети поотделно, те са хибриди и тъпаци. Изборът си беше техен, а и добре се погрижиха.

Продължавайки да чака, мислено си повтаряше: Трябва да бъда търпелив. Сами да го открият. Ако им го кажа, няма да повярват. Мисли, Дънкан. Мисли! След дълго мълчание Айдахо изрече:

— Дал съм ти обет. За мен това е важно. Все още е важно. Не знам какво вършиш и защо. Мога само да ти кажа, че ставащото не ми харесва. Толкоз! Казах ти го.

— Тази ли е причината да долетиш от Цитаделата?

— Да!

— Ще се върнеш ли пак там?

— Има ли и друга граница?

Много добре, Дънкан! Гневът ти постъпва правилно, дори когато разумът не го прави. Хви отива довечера в Цитаделата. Ще бъда при нея утре.

— Искам да я опозная по-добре — отнесено каза Айдахо.

— Ще стоиш настрана. Приеми го като заповед. Хви не е, за тебе.

— Винаги съм знаел, че има вещици — тръсна глава голата. — Баба ти беше една от тях.

Той се завъртя на пети и си тръгна с енергична стъпка, забравил да поиска разрешение.

Същинско малко момче — помисли Лито, наблюдавайки вдървения му гръб. — Най-възрастният човек във вселената ни… и най-младият все от същата плът.

„Пророкът не отвлича вниманието си с илюзии от миналото, настоящето и бъдещето. Устойчивостта на езика определя подобни линейни различия. Пророците разполагат с ключ за бравата на всеки език. Механичният образ е единствено образ за тях. Не, вселената не е механична. Линейната последователност на събитията се налага от самия наблюдател. Причина и следствие ли? Не, в никакъв случай. Пророкът изрича съдбоносни прозрения. Просто зървате онова, «което трябва да се случи». Прорицателският миг освобождава нещо, притежаващо безкрайна мощ и сила. Вселената преживява призрачна промяна. По такъв начин мъдрият пророк скрива действителността зад просветващи надписи. И тогава непосветените смятат, че езикът му е неясен и пълен с двусмислици. Слушателят не се доверява на пророка-пратеник. Инстинктът ви казва по какъв начин изричането на думите притъпява тяхната сила. Най-добрите пророци ви довеждат до завесата и ви оставят сами да погледнете зад нея.“

Откраднатите Дневници

Лито се обърна към Монео с най-ледения тон, чуван от майордома му досега:

— Дънкан не ми се подчинява.

Намираха се в проветривата зала със златисто каменно покритие на върха на южната кула в Цитаделата; преди три дни Бог-Императора се бе върнал от Десетгодишния празник в Онн. От отворения близо до него портал се виждаше пустинното пладне на Сарийър. Вятърът, минаващ през портала, издаваше нисък бръмчащ звук. Носеше пясък и прах, принуждавайки Монео да присвива очи. Лито не даваше вид, че го забелязва. Той не отместваше погледа си от Сарийър, въздухът в която сякаш бе оживял от движещата се топлина. Далечната ивица дюни говореше за промени в пейзажа, но само неговите очи бяха в състояние да ги забележат.

От Монео продължаваше да се разнася неприятна миризма, дошла в резултат на собствения му страх и притеснения; икономът много добре знаеше, че вятърът я пренася до сетивата на господаря му. Приготовленията за сватбата и неспокойството сред Говорещите с риби за него бяха рязко отличаващи се от общоприетото. Припомни си един разговор с Бог-Императора още от първите дни на съвместното им общуване, когато Лито бе казал: Щом нещо се различава от обичайното, трябва да се приеме като указание за поглед отвъд него. Ако парадоксите те смущават, това издава дълбокото ти желание да боравиш със стойности с абсолютна значимост. Напротив, привърженикът на релативизма възприема парадокса единствено като нещо интересно, може би занимателно и дори — каква страшна мисъл! — с възпитателен ефект.

— Не разбрах реакцията ти — каза Лито, отвръщайки погледа си от Сарийър, за да го прикове с пълна сила върху Монео.

Икономът можа единствено да свие рамене. Наблизо ли е Червея? — питаше се той. Вече бе забелязал, че понякога връщането в Цитаделата от Онн го възбуждаше. Засега поведението на Бог-Императора не даваше видими знаци, но Монео ги предчувстваше. Ви ли могъл Червея да се появи без предупреждение?

— Избързай с приготовленията за сватбата — настоя Лито. — Да стане колкото е възможно по-скоро.

— Преди изпитанието на Сиона ли?

Бог-Императора не отговори веднага.

— Не. Какво мислиш да правиш с Дънкан?

— Господарю, какво искаш да сторя?

— Казах му да не се среща с Хви, да я избягва. И че това е заповед.

— Той просто й е симпатичен, господарю. Нищо повече.

— Защо ще има симпатия към него?

— Той е гола. Няма корени, които да го свързват с нашето време.

— Неговите корени са толкова надълбоко, колкото са и моите!

— Но той не го знае, господарю.

— Спориш ли с мен, Монео?

Майордомът отстъпи половин крачка назад, макар и да съзнаваше, че не е в безопасност.

— Съвсем не, господарю. Но се опитвам да ти кажа, че онова, в което вярвам, се случва.

— Аз пък ще кажа на теб какво действително става. Той я ухажва.

— Господарю, инициативата за срещите им е нейна.

— Знаел си, така ли?

— Не знаех, че забраната ти е толкова категорична.

Лито поде замислено:

— Много го бива с жените, Монео. Твърде много. Вглежда се в душите им и ги кара да правят исканото от него. С Дънкановците винаги е било така.

— Господарю, не ми беше известно, че си забранил всякакви срещи между тях! — гласът на иконома прозвуча почти пронизително.

— По-опасен е от всички останали… Виновно е времето, в което живеем.

— Господарю, тлейлаксианците още не са подготвили следващия за доставка.

— А този нужен ли ни е?

— Питането е твое, господарю. Парадоксално е и не го разбирам, но ти го казваш.

— Колко ще трябва да чакаме за заместник?

— Най-малко година. Господарю, да се информирам ли за по-точна дата?

— Още днес.

— Но той може да научи. Като предшественика си…

— Монео, не искам да се случи същото.

— Знам, господарю.

— А и не смея да го кажа на Нории. Дънкан не е за нея. И все пак, не мога да я нараня! — Последните му думи прозвучаха почти като стон.

Икономът, притиснат от страха, не се обади.

— Не виждаш ли? — настойчиво попита Лито. — Монео, помогни ми!

— Виждам, че с Нории е различно. Но не знам какво да направя.

— Кое му е различното? — Монео бе буквално пронизан от гласа на Бог-Императора.

— Господарю, искам да кажа… отношението ти към нея. Различно е от всичко, което съм познавал у теб.

Той вече забелязваше първите признаци — сгърчването на ръцете, начеващото изцъкляне на очите… О, богове! Червея пристига! Осъзнаваше пълната си безпомощност. Съвсем лек удар на огромното тяло щеше да го размаже върху стената. Трябва да призова човешкото у него.

— Господарю — трепетно изрече той. — Прочетох написаното и чух думите ти за сватбата със сестра ти Ганима.

— О, да беше с мен сега — изпъшка Лито.

— Господарю, тя никога не ти е била другарка в леглото.

— За какво намекваш? — настойчиво попита Бог-Императора. Гърчовете на ръцете му преминаха в конвулсивно треперене.

— Тя беше… Господарю, искам да кажа, че Ганима беше половинката на Харк ал-Ада.

— Разбира се, че беше! Всички вие, атреидите, идвате от тях.

— А има ли нещо, господарю, което не си ми казал? Възможно ли е… с Хви Нории… Да бъдете като мъж и жена?

Ръцете на Лито вече трепереха толкова силно, че Монео се запита дали техният собственик изобщо го забелязва. Блясъкът на големите плътно сини очи се усили.

Икономът направи гърбом още една крачка към вратата на стълбището, водещо надолу, далеч от грозящото със смърт място.

— Не ме разпитвай за възможности — каза Бог-Императора, а гласът му прозвуча неприятно далечен, дошъл сякаш изпод пластовете, струпани от времето.

— Никога вече, господарю — покорно изрече Монео. Поклони се — само на една крачка от вратата — и добави: — Ще говоря с Нории, господарю… Също и с Дънкан.

— Направи, каквото можеш — гласът на Лито отново прозвуча отдалеч.

Икономът внимателно се изниза през вратата. Затвори я и разтреперан се облегна на нея.

Ой, сега беше най-близо от всеки друг път.

А парадоксът неизменно оставаше на мястото си. Какви указания даваше той? Какъв бе смисълът на странните и болезнени решения, взети от Бог-Императора? И какво бе раздвижило Червея, който е Бог?

Откъм проветривото помещение на Лито прозвуча сгромолясване и тежки удари в каменна стена. Монео не се осмели да отвори вратата, за да види. Отдръпна се от стената, поемаща страховитото блъскане, и се спусна по стълбата, движейки се предпазливо и без да е в състояние да успокои дъха си, преди да достигне до земната повърхност и гвардейката-страж от Говорещите с риби.

— Разстроен ли е? — попита тя с поглед нагоре. Икономът кимна за потвърждение. И двамата чуваха ясно отекващите удари.

— Какво го измъчва? — продължи с въпросите си амазонката.

— Той е Бог, а ние сме смъртни — отвърна Монео. Отговорът му винаги бе задоволявал Говорещите с риби, но сега бяха влезли в действие нови и не напълно познати сили.

Тя го погледна право в очите и Монео отчетливо видя съвсем близо под меките очертания на лицето й едва прикритата безупречна подготовка на убиец. Беше относително млада жена с кестенява коса и лице, върху което изпъкваха чипият нос и пълните устни; ала сега най-забележителното нещо бяха очите й, гледащи сурово и настойчиво. Само глупец би обърнал гръб на такива очи.

— Не съм го разстроил аз — каза Монео.

— Не, разбира се — съгласи се тя и погледът й леко омекна. — Но искам да знам кой или какво е причината.

— Мисля, че е нетърпелив заради сватбата — поясни майордомът. — Струва ми се, че този е поводът да…

— Направи я по-скоро тогава! — заяви простодушно гвардейката.

— Именно с това се заемам — кимна Монео.

После се обърна и забърза към изхода на дългото помещение. О, богове! Говорещите с риби ставаха не по-малко опасни от Червея.

Ама че глупец е Дънкан! Излага всички ни на смъртоносен риск! А Хви Нории! Какво да правя с нея?

„Моделът на монархиите и на подобни на тях системи съдържа в себе си идея, която е ценна за всички политически форми на управление. Събраните в мен спомени ми дават увереност, че управляващите и правителствата, независимо от своя вид, могат да се възползват от посланието, скрито в тази идея. Управляващите са полезни за управляваните само докато присъщият им стремеж за установяване на тирания бъдат ограничавани. Монархиите имат някои добри черти в допълнение към звездните им достойнства и качества. Те могат да ограничават обхвата и паразитния характер на бюрократичния апарат. Могат да взимат бързи решения, когато се налага. Отговарят на една стара човешка потребност за родителска (племенна, феодална) йерархия, в която всеки знае мястото си. Добре е за всеки от вас, дори ако това място е временно. Унизително е да бъдете поставени някъде против волята си. Ето защо преподавам уроци за тиранията по възможно най-добрия начин — с помощта на примера. Дори и да четете настоящите редове след цяла вечност, моята тирания не ще бъде забравена. Осигурил съм го със Златната Пътека. След като вече се запознахте с посланието ми, надявам се да бъдете безкрайно внимателни за правомощията, които делегирате на кръга от управляващи, независимо от ранга им.“

Откраднатите Дневници

Лито търпеливо и внимателно подготви първата си неофициална среща къс Сиона след нейното изгнание през детските години в училищата на Говорещите с риби в Празничния град. Каза на Монео, че ще я види в малката Цитадела — удобно разположена кула, съградена от него в централната част на Сарийър. Мястото беше подбрано така, че даваше свобода за наблюдения както към старото и новото, така и към междинните участъци. Нямаше пътища до него. Посетителите пристигаха с топтери, а Лито се озоваваше там по необясним за другите начин, сякаш беше магьосник.

В ранните години на своето владичество той бе издълбал с иксианска машина и със собствените си ръце таен тунел под Сарийър до кулата; никой не знаеше за него. По онова време няколко пясъчни червея все още бродеха на свобода из пустинята. Беше облицовал тунела с масивни стени от разтопен кварц и вградил безброй шупли с отблъскваща червеите вода във външните слоеве. Тунелът беше разчетен за максималния растеж на тялото му и съобразен с габаритите на Царската кола, която тогава още бе само плод на въображението му.

В часовете преди зазоряване на деня, определен за срещата със Сиона, Лито се спусна в подземието и нареди на стражата никой да не го безпокои. Колата го пренесе бързо по един от тъмните радиални канали на криптата; там той отвори секретна врата и след около час се появи в малката Цитадела.

Едно от любимите му удоволствия беше да излиза сам из пясъка. Без колата. Единствено с предчервейната форма на тялото си, даваща му възможност да се движи. Прекрасният контакт с песъчинките доставяше същинско чувствено наслаждение. И този път топлината от преминаването му през дюните в първата светлина на деня се превърна в облак пара, принудил го да не спира да се движи. Позволи си да го стори едва след като намери относително суха падина на около пет километра по-нататък. Легна в центъра на неприятно влажното от росата място, като разположи тялото си извън сянката на кулата, простираща се в източна посока през дюните.

Гледана от разстояние, високата три хиляди метра кула приличаше на фантастична игла, пробила небето. Единствено вдъхновената смесица от нарежданията на Бог-Императора и иксианското въображение бе превърнала проекта на конструкцията в реалност. С диаметъра си от сто и петдесет метра кулата беше стъпила върху фундамент, потънал в пясъка точно толкова, колкото бе нейната височина. Магията на металопластовата материя и свръхлеките сплави я поддържаха гъвкава срещу вятъра и устойчива на механично износване от разяждащия пясък, носен от бурите.

Лито обичаше мястото толкова много, че дори си бе направил график на посещенията, подготвяйки дълъг списък от лични правила, подлежащи на изпълнение. Всъщност правилата представляваха тъй наречената Голяма Потребност.

Когато оставаше легнал тук, той можеше да свали товара на Златната Пътека от плещите си в продължение на няколко дълги мига. Монео, добрият Монео, на когото безусловно разчиташе, щеше да се погрижи Сиона да пристигне бързо и точно след падането на нощта. Значи разполагаше с цял един ден, за да се отпусне и да мисли, да залъгва себе си, преструвайки се, че няма никакви грижи, да пие от питателната суровост на пясъка в нещо като полуда, на която никога не би могъл да се наслади в Онн или в Цитаделата. По тези места му се налагаше да се самоограничава единствено в желанието да се зарие в пясъка по време на кратките преходи, при които изобилстваха скрити дупки; вниманието му, подсилено от способността да предвижда, го предпазваше от срещи с огромни шупли-джобове, пълни с вода. И, въпреки всичко, само тук можеше да се носи нашир и надлъж по пясъка, да се гмурка в него и да се храни, усещайки се все по-силен.

Песъчинките хрущяха при змиевидните движения на тялото му, доставящи някакво чисто животинско удоволствие. Чувстваше как червеят в него се връща, доловил като токови удари посланията, изпращани от нова страховита сила.

Слънцето вече се бе изкачило доста над хоризонта, белязало със златна линия кулата по видимата част от дължината й. Във въздуха се носеше острият мирис на прах и отдалечени бодливи храсти, реагирали на утринната роса. Тръгна предпазливо, а след това и по-бързо, описвайки широк кръг около кулата, без да спира да мисли за Сиона.

Нямаше време за отлагане. Тя трябваше да бъде подложена на изпитанието. Монео го знаеше толкова добре, колкото и Лито.

Онази сутрин икономът му бе казал:

— Господарю, цялата е задъхана от жажда за насилие.

— Започва да привиква към действието на адреналина — поясни той. — Дойде времето на гъшата кожа.

— Каква кожа, господарю?

— Отдавнашен израз. Означава, че трябва да бъде подложена на пълно лишаване. Да премине през шока на потребността.

— Аа-а. Разбирам.

Лито внезапно си даде сметка, че Монео наистина е разбрал. Защото и той някога бе преминал през стадия на настръхналата кожа.

— По принцип младите са неспособни да взимат твърди решения, освен, ако те не са обвързани с незабавно прилагане на насилие и последващ остър приток на адреналин — бе добавил Лито.

Монео запази мълчание, потопен в размисъл и спомени, и после изрече:

— Опасността е много голяма.

— Както и насилието, което съзираш в Сиона. Дори възрастни хора могат да привикнат към него, а младите му се отдават изцяло.

Докато правеше кръгове около своята кула в разгарящата се светлика на деня и се наслаждаваше на постепенно съхнещия пясък, той продължи да мисли над този разговор. Намали скоростта на движението си. Духащият отзад вятър донесе до все още човешките ноздри мириса на отделения кислород и острия аромат на прегорял пясък. Вдъхна дълбоко, повишавайки степента, на която функционираше съзнанието му.

Този ден за подготовка поставяше многостранна цел. Очакваше наближаващия сблъсък така, както някогашен бикоборец би пресявал в главата си първото впечатление от рогатия противник. Сиона разполагаше със собствен вариант на рога, въпреки увереността на баща й, че тя няма да дойде на срещата въоръжена. Но Лито искаше да бъде сигурен, че познава всяка нейна силна и слаба страна. Освен това трябваше да създаде специфични уязвими места навсякъде, където бе възможно. Щеше да бъде подготвена за изпитанието, когато духовната й мощ се притъпи с помощта на добре разположени остри зъбци и шипове.

Малко след пладне той се върна в кулата, задоволил същността на червея в себе си; припълзя обратно върху Царската кола и се покачи с помощта на суспенсорното устройство на самия връх, където входният портал се отваряше единствено по негова команда. През останалата част от деня лежа в проветривото помещение, отдаден на размисъл и претегляне на варианти.

Пърхащите крила на орнитоптера изшумоляха във въздуха едновременно с падането на вечерта, известявайки пристигането на иконома.

Верният Монео.

По сигнал на Бог-Императора в края на орловото му гнездо се появи малка площадка. Топтерът се плъзна към нея и крилата му се отпуснаха. Лито гледаше напрегнато в сгъстяващия се мрак. Показа се Сиона и почти се втурна към отвора, явно уплашена от височината. Беше облечена в бяла роба върху черния униформен костюм без отличителни знаци. Озърна се крадешком, когато спря достатъчно навътре, след което съсредоточи цялото си внимание върху Бог-Императора, очакващ я в колата си в центъра на площадката. Топтерът се издигна и отфуча в тъмнината. Лито не прибра орловото си гнездо и остави портала отворен.

— От другата страна на кулата има балкон — каза той. — Ще отидем там.

— Защо?

Гласът й бе пълен с твърде зле прикрито подозрение.

— Казвали са ми, че тук е студено — отвърна Лито. — Освен това чувствам по бузите си хлад, когато се обърна срещу вечерния бриз.

Любопитството сякаш я приближи към него. Той затвори портала зад гърба й.

— Нощната гледка от балкона е приказна.

— Защо сме тук?

— Защото на това място никой не може да ни подслушва.

Обърна колата си и мълчаливо я изведе на балкона. Слабото скрито осветление на орловото гнездо все пак й даваше възможност да следи движението му. Чу как тя го последва.

Балконът представляваше полукръг откъм югоизточната дъга на кулата с тънък като дантела парапет на височината на гърдите. Сиона се доближи до парапета и огледа откритото пространство.

Лито почувства как тя очаква с готовност предстоящото. Тук щеше да бъде казано нещо, предназначено само за нея. Каквото и да бе то, трябваше да го изслуша и да отговори, черпейки от кладенеца на личните си подбуди и разбирания. Той погледна над главата й към края на Сарийър, където съградената от човек гранична стена изглеждаше като тънка линия, едва видима на светлината на Първата Луна, издигаща се над хоризонта. Силното му зрение различи в далечината шествие, тръгнало от Онн — редица неясни отблясъци на теглени от животни коли, които се движеха по главния път към Табур.

Извика в паметта си селото, сгушено сред избуялата растителност във влажния район откъм вътрешната основа на стената. Свободните от Музея отглеждаха финикови палми, житни растения и дори бостани по тези места. Не беше като едно време, когато всяко населено кътче, колкото и малка да беше купчинката му хилава растителност, подхранвана от резервоар и ветрокапан(*), изглеждаше като буйно растяща градина в сравнение с пустинята. Селото Табур беше воден рай, сравнено със Сийч Табър. Всички там знаеха, че отвъд граничната стена на Сарийър река Айдахо се носеше на юг по дълга права линия, осребрена сега от лунната светлина. Музейните свободни не можеха да се покатерят по стръмното вътрешно лице на стената, но бяха спокойни, че водата е където трябва. Почвата също я усещаше. Когато някой жител на Табур поставеше ухото си на земната твърд, тя му заговаряше с гласа на далечни бързеи.

Лито помисли, че по дигата сега има накацали нощни птици — създания, които в друг свят щяха да живеят на слънчева светлина. Но Дюн бе извършила еволюционната си магия и те продължаваха да черпят от благоволението на Сарийър. Той бе виждал как птиците очертават неясните си сенки по водата, когато пият от нея, а реката отнася едва видимите вълнички, причинени от тях.

Макар и на голямо разстояние, чувстваше мощта на далечната река; нещо властно в спомените му се отдалечаваше от него, също като течението, носещо се на юг към фермите и гората.

Водата продължаваше пътя си през заоблени хълми, покрай границите на обилната растителност, превзела цялата пустиня на Дюн с изключение на последното й убежище, наречено Сарийър — светилище на отминалото.

Припомни си тътена на иксианските машини в напъна им да осеят пейзажа с водни пътища. Сякаш бе неотдавна — преди малко повече от три хиляди години.

Сиона нетърпеливо се размърда и се обърна към него, но той не каза нищо, пренесъл вниманието си другаде. Бледо кехлибарено сияние се появи на хоризонта — отражение на светлините на някой град върху далечни облаци. Съдейки по посоката и разстоянието, Лито веднага разбра, че градът е Уолпорт, пренесен в по-топлия климат на юга от някогашната суровост на студената, ниско полегнала северна светлина. Блясъкът на града беше като прозорец в миналото. Почувства как лъчът светлина го удря право в гърдите и пронизва дебелата люспеста ципа, заменила човешката му кожа.

Уязвим съм — помисли той.

Въпреки всичко знаеше, че е господарят на това място. Както планетата бе неговият господар.

Аз съм част от нея.

Хранеше се, поглъщайки почвата, като изхвърляше само водата. Функцията на устата и белите му дробове бе сведена до поддържането на привидно човекоподобие. И до възможността да разговаря.

Лито погледна към обърналата му гръб Сиона:

— Обичам да говоря и много се боя от деня, когато вече не ще мога да го правя.

С известна плахост тя се извърна и го загледа на лунната светлина; отвращението й беше съвсем ясно доловимо.

— Съгласен съм, че много човешки очи ме виждат като чудовище — каза той.

— Защо съм тук?

Директно на въпроса! Твърдо заявяваше, че не би се отклонила. Помисли, че повечето атреиди са постъпвали по същия начин. Следейки отблизо тяхното целенасочено размножаване, той се надяваше да запази тази им характерна черта, говореща за силно вътрешно усещане за идентичност.

— Искам да разбера какво е сторило времето с теб — каза Лито.

— Защо те интересува?

Следа от страх в гласа й — помисли той. — Смята, че я провокирам, за да науча нещо за хилавия й метеж и имената на оцелелите съзаклятници.

Понеже не отговори, тя попита:

— И мен ли имаш намерение да убиеш, както уби приятелите ми?

Значи, чула е за битката при посолството. И предполага, че знам всичко за размирните й дела. Монео я е подучвал, дявол да го вземе! Е, добре… На негово място навярно щях да сторя същото.

— Наистина ли си бог? — запита тя. — Не разбирам защо баща ми го вярва.

Все още се съмнява. Значи има къде да се лавира.

— И дефинициите се променят — каза той. — За Монео съм бог… Което също е истина.

— Някога си бил човек.

Изблиците на интелектуална пъргавина у нея започваха да му се нравят. Притежаваше стабилното търсещо любопитство — също отличителен белег на атреидите.

— Проявяваш интерес към мен — рече той. — Аз пък съм любопитен по отношение на тебе.

— Какво те кара да мислиш, че проявявам интерес?

— Наблюдаваше ме внимателно, когато беше още дете. Виждам и сега познатото изражение в очите ти.

— Да, питах се, какво ли е да бъдеш това, което си ти.

Погледна я изпитателно, макар и само за миг. Лунната светлина скриваше очите й в сянка. Добре си представяше плътната синева на тези очи, също като собствената му — синевата на пристрастяването към подправката. Прибавяйки я до картината във въображението си, отбеляза любопитната й прилика с отдавна починалата Гани. Подчертаваха я както лицевият овал, така и разположението на очите. За малко не й го каза, но размисли и се въздържа.

— Храниш ли се с човешки ядива? — попита Сиона.

— Дълго време, след като надянах кожата от пясъчни твари, чувствах глад в стомаха си — призна той. — Понякога правех опити да ям. В повечето случаи стомахът ми отказваше да приеме обичайната храна. Ресните на пясъчните твари се бяха разположили почти навсякъде из плътта ми на човешко същество. Храненето се превърна в нещо много неприятно. Поглъщах само сухи продукти, понякога с малко подправка.

— Ял си мелиндж…?

— От време на време.

— Но вече не изпитваш глад и жажда като човешко същество, нали?

— Не съм го казвал.

Тя го загледа в очакване.

Лито се възхити от начина, по който даваше възможност на неизречените въпроси да работят в нейна полза. Беше умна и явно научила много през краткия си живот.

— Гладът ми причиняваше силна и неприятна болка, която не можех да успокоя — продължи той. — Тогава бягах като несвястно създание през дюните.

— Бягал си…?

— По онова време краката ми бяха по-дълги от тялото. Движех се със съвършена лекота. Но болката от глада никога не ме напусна. Мисля, че именно с нея заплатих за своята изгубена човешка същност.

Забеляза как у Сиона започва да се прокрадва съчувствие, макар и неохотно. Доказваха го въпросите й.

— Още ли я има тази болка?

— Вече е само леко парене. Един от признаците на привършващата метаморфоза. След няколкостотин години ще се зария в пясъка.

Видя я как свива юмруци, макар ръцете й да бяха отпуснати покрай тялото.

— Защо? — запита тя. — Защо го правиш?

— Настъпилата промяна не е само за лошо. Днес например ми беше много приятно. Почувствах се отлично.

— Има и промени, които ние не забелязваме — каза тя. — Знам, че не може да няма — най-сетне отпусна свитите си ръце.

— Зрението и слухът ми се изостриха до крайност, но не и осезанието. С изключение на лицето, не усещам допира до предметите както някога. И това също ми липсва.

Отново забеляза неохотно проявеното състрадание и категорично изразената жажда за проникване. Тя искаше да знае!

— След като си живял толкова дълго — попита Сиона, — как чувстваш времето? Изтича ли то по-бързо заедно с годините?

— Усещането наистина е странно. Понякога времето сякаш профучава край мен, друг път едва-едва пълзи.

С напредването на разговора им Лито намаляваше скритото осветление на своето орлово гнездо, премествайки колата си все по-близо до дъщерята на Монео. Сега вече напълно го изключи: остана само лунната светлина. Предната част на колата стъпи на балкона, а лицето на Бог-Императора се намираше едва на около два метра от това на Сиона.

— Баща ми ми е казвал — рече тя, — че с приближаването на старостта времето тече все по-бавно. Това ли искаше да обясниш?

Проверява дали говоря истината. Значи, не е Прорицателка.

— Всичко е относително, но в сравнение с усета на хората за времето, може да се каже, че твърдението на баща ти е вярно.

— Защо?

— Свързано е с онова, което ще се случи с мен. Накрая времето ще спре, за да остана като перла, замръзнала в ледовете. Новите ми тела ще се разпръснат, всяко със своята перличка, скрита дълбоко в него.

Тя се обърна встрани, взирайки се в пустинята. После заговори, без да го погледне:

— Докато приказвам с теб в мрака, мога почти да забравя кой си.

— Затуй избрах такъв час за нашата среща.

— Но защо точно тук?

Понеже това е последното място, където се чувствам у дома си.

Сиона се обърна с гръб към парапета, облегна се и вдигна поглед към него:

— Искам да те видя.

Той запали всички светлини, включително и искрящите в бяло светоглобуси, наредени по малкия покрив, представляващ външния край на балкона. Едновременно с жеста му откъм стената се плъзна прозрачно покривало иксианска изработка, което покри орловото им гнездо. Сиона почувства движението зад себе си и се сепна, но кимна в знак на съгласие, помислила, че е разбрала причината. Според нея покривалото трябваше да ги пази от евентуално нападение. Не беше вярно. То бе просто преграда срещу нощните насекоми.

Жената внимателно се вгледа в Лито, плъзгайки очи по дължината на тялото му; спря за малко на късите остатъци от някогашни крака и задържа вниманието си върху ръцете и дланите, преди да се върне отново и окончателно на лицето.

— Признаваните от теб летописи ни казват, че всички от рода на атреидите са наследници на Бог-Императора и сестра му Ганима — каза тя. — А в Устната История се твърди друго.

— Тя говори истината. Вашият прародител е Харк ал-Ада. Гани и аз бяхме женени само на думи с цел да се укрепи властта.

— Може би като сватбата ти с иксианката?

— Различно е.

— Ще имате ли деца?

— Никога не съм могъл да имам деца. Избрах пътя на метаморфозата още преди това да беше възможно.

— Значи, бил си момче, а после… — тя посочи към туловището му — това…

— И нищо междинно.

— Но как може дете да направи такъв избор?

— Бях едно от най-възрастните деца, съществували някога във вселената. Другото беше Гани.

— Да, легендата за наследените от теб памети!

— Напълно вярна е. До един сме там. Да не би Устната История да го отрича?

Тя рязко се обърна и остана с гръб към него. Отново се почувства привлечен от толкова характерния човешки жест — отхвърляне, съчетано с пълна уязвимост. След малко Сиона се обърна и се вгледа в чертите на лицето му, оградено от гънките на качулката.

— Изглеждаш като атреид — каза тя.

— Такъв съм точно толкова, колкото и ти.

— Невероятно стар си… А защо не си набръчкан?

— Нищо от мен, което е човешко, не остарява по нормалния начин.

— Затова ли си постъпил така със себе си?

— За да се радвам на дълъг живот? Не.

— Трудно ми е да разбера как е възможен подобен избор — промълви тя и продължи малко по-високо: — Да не познаеш никога любовта…

— Говориш глупости! Имаш предвид не любовта, а секса.

Сиона сви рамене.

— Мислиш, че най-страшното за мен бе отказът от секс? Не, голямата загуба е много по-различна.

— Каква? — с нежелание попита тя, издавайки колко силно е затрогната.

— Вече не мога да бъда сред приятели, без те да ми обърнат специално внимание. Вече не съм един от вас. Самотен съм. Любов ли? Мнозина ме обичат, но формата на тялото ми ме разделя и с тях. Сиона, между нас има пропаст, над която не дръзва да хвърли мост никое човешко същество.

— Даже и иксианката?

— Тя го иска, въпреки че е невъзможно. Защото не е от атреидите.

— Да разбирам ли, че аз бих могла… — Сиона посочи с пръст към гърдите си.

— Само ако наоколо имаше достатъчно пясъчни твари. За жалост, всички са събрани върху плътта ми. Но ако умра…

Тя широко завъртя глава в ням ужас от изреченото.

— В Устната История е казано точно — продължи той. — И никога не трябва да забравяме, че ти й вярваш.

Жената отново поклати глава — вляво и вдясно.

— Няма никаква тайна — рече той. — Първите мигове на прехода са критичните. Съзнанието трябва да пулсира едновременно навътре и навън, сякаш до безкрая. Мога да ти осигуря достатъчно мелиндж за целта. С необходимото количество подправка ще преминеш през ужасните първи отрязъци от време… Както и през всички следващи.

Тя потръпна силно, без да е в състояние да се овладее, и продължи да го гледа в очите.

— Нали знаеш, че говоря истината?

Сиона кимна в отговор, пое дълбока и накъсана глътка въздух и попита:

— И все пак, защо го направи?

— Другата възможност беше много по-лоша.

— Каква е тя?

— След време може и да разбереш, Монео, баща ти, успя.

— Твоята проклета Златна Пътека!

— Не е проклета. А свещена.

— Изглежда мислиш, че съм глупачка, дето…

— Мисля, че ти липсва опит, но разполагаш с големи възможности, за които дори не подозираш.

Тя пое дълбоко дъх три пъти, възстанови част от спокойствието си и каза:

— Не можеш да се чифтосаш с иксианката, тогава какво…

— Дете, защо упорстваш с неспособността си да разбереш? Не става дума за секс. И преди Хви чифтосването за мен беше невъзможно. Никъде нямаше друга. Бях единственият в цялата космическа празнота.

— А тя… Прилича ли на тебе?

— Направено е съзнателно. Иксианците са се постарали.

— Създадена е нарочно…

— Не бъди глупачка! — рязко я прекъсна той. — Тя е най-свършеният капан за един бог. Никоя жертва не може да я отхвърли.

— Защо ми казваш всичко това? — пошепна Сиона.

— Ти открадна две копия от моите Дневници. Прочете преводите на Сдружението и вече знаеш какво би могло да ме примами в капана.

— Разбрал си, значи…?

Забеляза как тя отново набира смелост, или по-скоро усещане за собствената си сила.

— Знаел си, естествено — отговори сама на въпроса си.

— Да, ти разкри моята тайна — каза Лито. — Не можеш да си представиш колко пъти съм харесвал някого за събеседник и компаньон, макар и виждайки как ми се изплъзва… Също така, както баща ти ми се изплъзва сега.

— Ти… Обичаш ли го?

— В този смисъл обичах и майка ти. Понякога тяхната схватливост е добра, друг път мудността им ме е докарвала до отчаяние. Винаги обаче за мен остава терзанието. Мога да се преструвам на коравосърдечен, както и да взимам нужните решения, дори да са такива, които носят смърт, но не мога да се спася от тегобата на страданието. Ето, казвам ти истината: Дневниците, които ти открадна, много дълго време бяха единствената емоция за мен.

Видя влагата в очите на Сиона, но очертанията на челюстите й все още свидетелстваха за явна решителност.

— Все пак, нищо от казаното досега не ти дава правото да властваш — изрече през зъби тя.

С мъка се удържа да не се усмихне. Най-сетне стигнаха до нещо съществено — корена на нейното бунтарство.

С какво право, наистина? Има ли справедливост във властта, която упражнявам? Когато им я налагам чрез армиите на Говорещите с риби, оставам ли верен на еволюционния натиск на човешкия род? Познавам много добре псевдобожествеността на революционното лицемерие, брътвежите за полезност и глухокънтящата фразеология.

— Значи, не виждаш място за размирната си същност във властта, която притежавам — каза той.

Младостта й не можеше да се отрече толкова лесно.

— Никога не съм те избирала да ме управляваш.

— Но ти ми даваш сила.

— Как?

— Много просто — като се противопоставяш. Остря ноктите си о такива като тебе.

За миг тя стрелна с поглед ръцете му.

— Просто словесна метафора — каза Лито.

— Е, най-сетне успях да те обидя — озъби се Сиона, долавяйки единствено припламването на гнева в думите му.

— Не си ме обидила. Имаме родствена връзка и с теб мога да говоря без заобикалки, както и с всеки друг от семейството. Истината е, че за много неща се боя повече, отколкото ти самата.

Последните му думи я завариха напълно неподготвена, но само за миг. Видя как съмнението последва изненадата, стягайки здраво раменете й. После тя отпусна мускулите си и вдигна очи към него.

— С какво мога да заплашвам аз великия Бог Лито?

— С невежественото си насилие.

— Да не би да казваш, че си физически уязвим?

— Сиона, няма да чуеш друго предупреждение. Има граници за словесните игри, в които участвам. И ти, и иксианците знаете, че притежавам слабости и обичам онези, които са физически уязвими. Скоро почти цялата Империя ще го научи. Подобна новина пътува бързо.

— Да, и тогава всички до един ще попитат кой ти дава правото да управляваш, нали?

Ликуване изпълни гласа й. И тъкмо то внезапно събуди гнева на Бог-Императора. Трудно му беше да го потисне. Ето една от човешките емоции, тъй мразена от него! Злорадството, изпълнено с веселие. Почака известно време, преди да се реши да отговори; намисли да удари пряко през защитата й върху слабите места, които вече бе успял да набележи.

— Сиона, управлявам по силата на правото, дадено ми от моята самота. Тя съдържа част свобода и част робство. Тази самота казва, че не мога да бъда купен от групировка на хора. А смисълът на робството ми по отношение на вас предполага, че ще служа на всички с най-доброто от моите щедри господарски възможности.

— Но иксианците те пипнаха! — възкликна тя.

— Не. Направиха ми подарък, който ми вдъхва сили.

— Отслабва те!

— Донякъде — учудващо бързо прие той. — Ала все още в моя власт са много мощни средства.

— О, да — потвърди тя с кимване. — Това го разбирам.

— Не, не го разбираш.

— Е, тогава съм сигурна, че ще ми го обясниш…

Опитваше се да го дразни. Той заговори тихо и я принуди да се наведе към него, за да чува:

— Никъде не съществува нещо или някой, който може да изисква от мен каквото и да е. Нито съгласие за споделяне, нито компромис, нито най-малък опит за начало на друго управление. Аз съм единствен.

— Дори иксианката ли не…

— Тя прилича много на мен, така че едва ли ще понечи да ме застраши в този смисъл.

— Но когато нейното посолство беше нападнато…

— Все още глупостта може да ме раздразни — предупредително каза той.

Сиона се намръщи след последните му думи.

Според Лито жестът й никак не бе лош в светлината на разговора — поне изглеждаше напълно несъзнателен. Знаеше, че я е накарал да се замисли. Беше сигурен, че тя никога по-рано не е смятала, че някакви права могат да бъдат свързвани изключително и само с нещо, единствено по рода си.

Изчакал мълчаливото й смръщване, той каза:

— Не е имало управление като моето в цялата история. Отговарям единствено пред себе си, а полученото в замяна трябва да покрие съвсем точно пожертваното от мен.

— Значи, пожертвано! — почти подигравателно се ухили тя, но Лито мигновено долови съмненията, скрити зад усмивката й. — Всеки деспот говори подобни неща. Отговаряш за всичко единствено пред себе си, хайде де!

— Което превръща всяка живинка в моя отговорност. Наблюдавал съм те в хода и на други времена.

— Какви… времена?

— Които можеха да настъпят, ала с нищо след тях. Забеляза нейната нерешителност. Не вярваше на инстинктите си, на лишените от подготовка свои способности да предсказва развитието на събитията. Понякога може би се е усещала готова да го стори, какъвто бе случаят с открадването на Дневниците му, но мотивацията за решителния момент явно е била изгубена в последвалото разкритие.

— Баща ми казва, че можеш майсторски да си играеш с думите.

— Да, той би трябвало да го знае. Но съществува познание, до което достигаш единствено по пътя на собственото си участие. То не може да се усвои, ако само стоиш отстрани, наблюдаваш и приказваш.

— И баща ми имаше нещо подобно предвид — объркано каза тя.

— Напълно прав е — съгласи се Лито. — Не е логично. Но все пак е светлина, или по-точно: око, което може да гледа, макар че не вижда себе си.

— Уморих се от приказване — внезапно въздъхна Сиона.

— Аз също.

И помисли:

Видях и свърших достатъчно. А тя е подвластна на съмненията си. Колко уязвими са хората със своето невежество!

— Не ме убеди в нищо — настоя младата жена.

— Друга беше целта на срещата ни.

— Каква?

— Да видя дали си готова за изпитанието.

— Изпит… — тя леко наклони главата си вдясно и го изгледа.

— Не се прави на наивна — рече Бог-Императора. — Монео те е предупредил. И аз ти казвам, че си готова!

Сиона направи опит да преглътне и започна:

— Какво ще…

— Наредих да го извикат, за да те върне в Цитаделата — прекъсна я той. — Когато отново се видим, ще знаем какво представлява материалът, от който си направена.

„Известен ли ви е митът за Голямото Хранилище на подправка? Да, аз също знам тази история. Един мой иконом дойде с нея веднъж, за да ме забавлява. Разказа ми за гигантски склад на мелиндж — голям като планина, скрит в дълбините на далечна планета. Не е Аракис тази планета. Не е и Дюн. Подправката е складирана много отдавна, още преди Първата империя и Космическото сдружение. Историята казва, че Пол Муад’Диб също е там, навърта се около хранилището, поддържа живота си благодарение на него и чака. Икономът така и не разбра, защо легендата ме разтревожи и обърка.“

Откраднатите Дневници

Айдахо беше бесен от ярост, минавайки с бърза крачка през сивите, покрити с металопласт зали на път за жилището си в Цитаделата. На всеки пост жената-часови заставаше мирно. Той не отговаряше. Знаеше, че с реакцията си всява безпокойство. Гвардейките веднага долавяха настроението на своя командир. Но нито за миг не намали скоростта на решителната си крачка. Тежкият тътен на ботушите му кънтеше в стените.

Още чувстваше в устата си вкуса на обяда — странното, ала добре познато ястие на атреидите за консумация с пръчици, състоящо се от зърнени продукти с пикантни подправки и къс опечена и подлютена имитация на месо; почти всяка хапка от блюдото трябваше да бъде обилно поливана с чист ябълков сок. Монео го намери седнал на маса в гвардейската столова, усамотен в ъгъла с програмата за операции в региона, която бе подпрял до чинията си.

Без да чака покана, майордомът седна срещу Айдахо и премести встрани оперативните планове.

— Нося съобщение от Бог-Императора — каза той. Отчетливо сдържаният му тон предупреди голата, че срещата им няма да е от обичайните. Доловиха го и другите. Жените на съседните маси се смълчаха с наострен слух, последвани от останалите в помещението. Айдахо остави пръчиците.

— Какво има? — попита той.

— Предавам ти думите на Бог-Императора — повтори Монео. — „За мен е много жалко, че Дънкан Айдахо се е влюбил в Хви Нории, или пък е успял да я очарова. Каквото и да е, то не може да продължи.“

Устните на голата гневно се свиха, но той запази мълчание.

— Подобна безразсъдна постъпка заплашва всинца ни — добави Монео. — Хви Нории е определена за Бог-Императора.

Айдахо се опита да сдържи гнева си, но изречените думи го издадоха:

— Не може да се ожени за нея!

— Защо не?

— Слушай, какви ги разиграва той?

— Изпълнявам ролята на вестоносец с еднозначно послание. Нищо повече.

Гласът на голата стана нисък и заплашителен:

— Но господарят ти се доверява и споделя с тебе.

— Бог-Императора ти съчувства — излъга Монео.

— Аха, съчувства ми! — викна Айдахо, при което тишината в помещението стана още по-плътна.

— Нории очевидно е много привлекателна жена — отбеляза икономът. — Но не е за тебе.

— Бог-Императора вече се е произнесъл по въпроса — усмихна се презрително Айдахо — и това не подлежи на обжалване.

— Виждам, че разбираш смисъла на посланието — кимна Монео.

Дънкан понечи да се отмести от масата.

— Къде отиваш? — настойчиво попита икономът.

— При него, за да изясним веднага нещата!

— Равносилно е на самоубийство — предупреди Монео.

Айдахо впери поглед в очите му, внезапно доловил с какво внимание слушат жените, останали до една по масите. На лицето на командира им се появи изражение, което Муад’Диб веднага би разпознал. „Да играеш по вкуса на дявола“ — бе казал някога самият Муад’Диб.

— Знаеш ли каква беше неизменната приказка на дуковете Атреидски в подобни случаи? — попита Айдахо с подчертано подигравателна нотка в гласа си.

— Уместно ли е да се припомня?

— Казваха, че всичките ти права отиват на вятъра, когато вдигнеш поглед към който и да е абсолютен властник.

Скован от страх, икономът се наклони към него. Устните му едва помръднаха, а гласът му бе почти шепот:

— Никога не говори подобни неща.

— Защото някоя от жените ще го докладва, така ли?

Монео тръсна глава, сякаш не можеше да повярва на онова, което чуваше.

— Не познавам друг с твоето безразсъдство.

— Наистина ли?

— Моля те! Поведението ти е крайно опасно.

Айдахо долови нервно размърдване из помещението.

— Може само да ни убие — отсече той.

Монео продължи да шепне:

— Глупак! И при най-малката провокация Червея в него ще надделее!

— Червея, казваш? — ненужно високо отекна гласът на голата.

— Длъжен си да му вярваш — натърти Монео.

Айдахо се огледа вляво и вдясно, преди да заяви:

— Да, мисля, че всички те чуха.

— В неговото единствено тяло са сбрани милиарди и милиарди човешки същества — рече икономът.

— И на мен са ми казвали същото.

— Той е Бог, а ние сме смъртни…

— Как може един бог да върши зли дела?

Монео отмести назад стола си с рязко движение и се изправи.

— Измивам си ръцете от теб! — той се завъртя и излетя от столовата.

Айдахо се огледа наоколо и разбра, че се намира в центъра на вниманието на своите гвардейки.

— Майордомът не желае да преценява и отсъжда, но аз го правя.

Изненада се, когато забеляза как неколцина жени иронично се усмихнаха. Сетне всички се върнаха към прекъснатото си хранене.

Докато прекосяваше бързо голямото помещение на Цитаделата, Айдахо си припомни целия разговор, маркирайки особеностите в поведението на Монео. Набиваше се в очи най-вече силният му страх и това можеше да се разбере, но този страх приличаше на нещо много по-силно от смъртна уплаха… И много, много по-различно.

Червея в него ще надделее!

Явно думите се бяха откъснали неволно от устата на иконома и издаваха определено състояние на нещата. Какво ли бе то?

Не познавал друг с моето безразсъдство.

Почувства се огорчен от сравнението, засягащо личността му, сякаш тя бе неизвестна на останалите. Колко ли внимателни тогава са другите?

Айдахо стигна до вратата на жилището си, хвана топката за отваряне и внезапно се поколеба. Чувстваше се като подгонено животно, бързащо за бърлогата си. Гвардейките от столовата със сигурност вече бяха докладвали на Лито за думите му. Как щеше да постъпи Бог-Императора? Натисна топката. Портата се отвори със завъртане навътре. Той влезе в преддверието на апартамента си и плътно затвори вратата, оглеждайки я внимателно.

Ще изпрати ли няколко от Говорещите с риби да ме вземат?

Огледа и входното помещение. Беше удобно подредено, но не се отличаваше с нищо особено — рафтове за дрехи и обуща, огледало на едната от стените и пирамидален шкаф за оръжие. Погледна затворената врата на шкафа. Нито едно от оръжията зад нея не представляваше реална заплаха за Бог-Императора. Нямаше дори лазестрел, въпреки че и те бяха безполезни срещу Червея, както гласяха наличните сведения…

Знае, че ще му се противопоставя.

Айдахо въздъхна и се обърна към сводестия портал, през който се влизаше във всекидневните помещения. Монео бе подменил леките мебели с по-стабилни, някои, от които бяха принадлежали на свободните, преди да бъдат подбрани от складовите помещения на Музея.

Музей на свободните!

Той плюна и с ядна стъпка мина през портала. Но само след две крачки в стаята спря, смаян от видяното. Меката светлина от северните прозорци очертаваше Хви Нории, седнала на ниския чаталообразен диван. Беше облечена в искряща синя рокля, чиито дипли открояваха тялото й. Тревожно погледна към него при влизането му.

— Благодаря на боговете, че си невредим!

Айдахо се озърна назад към вратата с топковата дръжка, отваряща се чрез специално подбран натиск. После изпитателно се взря в Нории. Само неколцина опитни и верни гвардейки знаеха как да действат с ключалката.

Хви се усмихна на стъписването му.

— Ние, иксианците, изработихме механизма — каза тя.

Внезапно усети страх заради нея.

— Какво правиш тук?

— Трябва да поговорим.

— За какво?

— Дънкан… — тя поклати глава. — За нас.

— Значи, предупредили са те.

— Казаха ми да те отблъсна.

— Монео те е пратил!

— Две гвардейки са те чули в столовата. Те ме доведоха. Мислят, че те грози голяма опасност.

— Затова ли си тук?

Хви грациозно се изправи, което му напомни за Литовата баба лейди Джесика — същото плавно движение на мускулите и красота във всеки жест. Осъзнатото го стъписа:

— Ти си бин-джезъритка…

— Не! Имах учители и оттам, но не съм от „Бин Джезърит“. Съмненията продължаваха да терзаят съзнанието му. Докъде се простираше предаността към владетеля в Империята на Лито? И какво би могъл да знае един гола за подобни неща? Промените, настъпили след последния ми живот…

— Предполагам, че все още си обикновена иксианка — каза той.

— Дънкан, моля те да не ми се подиграваш.

— Какво си всъщност?

— Аз съм невестата, определена за Бог-Императора.

— И ще му служиш вярно!

— Безусловно.

— Тогава няма за какво да разговаряме.

— С изключение на нещото между нас.

Той се окашля и попита:

— Какво нещо?

— Привличането — тя вдигна ръка, за да пресече думите му — Искам да ме вземеш в обятията си, за да намеря там любов и подслон, защото знам, че ги има. И ти искаш същото.

Айдахо не показа с нищо чувствата си.

— Бог-Императора го забранява!

— Но аз съм тук — тя направи две крачки към него, роклята й се разсипа на вълни около тялото.

— Хви… — опита да преглътне, но гърлото му беше пресъхнало. — По-добре си върви.

— Благоразумно е, но не е най-доброто — отвърна тя.

— Ако разбере, че си била тук…

— Не мога да те оставя ей-така — младата жена отново спря с вдигната ръка думите му. — Създадена съм само с едно предназначение.

Това събуди вниманието му:

— Какво предназначение?

— Да направя всичко възможно, за да спечеля Бог-Императора. О, той добре го знае. И няма да промени нищо заради мен.

— Също както и аз.

Тя направи още една стъпка към него. Долови млечната топлина на дъха й.

— Много, много добре са ме сътворили — каза Хви. — Програмирана съм да се понравя на един Атреидски. А Лито твърди, че Дънкан е повече Атреидски от мнозина, които носят това име.

— Как… така Лито?

— Мога ли да наричам другояче този, за когото ще се омъжа?

Недовършила последните си думи, иксианката се наклони към Айдахо. Те се устремиха мигновено един към друг, сякаш бяха противоположни полюси на магнит. Хви притисна буза към униформата му и го обгърна с ръцете си, почувствала твърдостта на неговите мускули. Айдахо застина за миг, сетне докосна с брадата си косите й и остави мускусната миризма да залее сетивата му.

— Това е лудост — пошепна той. — Да.

Повдигна брадичката й и я целуна.

Тя се притисна в него.

И за двамата нямаше никакво съмнение накъде вървят. Хви не се противопостави с никакъв жест, когато той я вдигна и отнесе в спалнята.

Айдахо проговори само веднъж:

— Не си девствена.

— Както и ти, скъпи.

— Обич моя — прошепна той. — Обич, обич…

— Да… Да!

В покоя, след като всичко свърши, Хви кръстоса ръце зад тила и се протегна, извивайки тялото си в разхвърляното легло. Айдахо беше се обърнал с гръб към нея и гледаше през прозореца.

— Кои са били любовниците ти? — попита той.

Тя се подпря на лакът.

— Не съм имала други любовници.

— Но как… — обърна се и я погледна.

— Бях още тийнейджърка, когато един млад мъж ме желаеше прекалено силно — Хви се усмихна. — После много ме беше срам. Колко доверчива съм била! Мислех, че съм подвела хората, които разчитаха на мен. А те научиха за станалото и буквално ликуваха. Разбираш ли, предполагам, че се е оказало нещо като тест.

Айдахо се намръщи и попита:

— И с мен ли беше така? Понеже съм те желал прекалено силно?

— Не, Дънкан — сериозно, почти тържествено отговори тя. — Доставихме си взаимно радост и удоволствие. С любовта е именно така.

— Любов, значи! — повтори той с горчива нотка в гласа си.

— Моят вуйчо Малки обичаше да остроумничи, че любовта е калпава сделка, защото липсват каквито и да са гаранции.

— Вуйчо ти Малки е бил мъдър човек.

— Не, глупав беше! Любовта не се нуждае от гаранции.

Усмивка докосна ъгълчетата на устата му.

Тя също се усмихна и каза:

— Знаеш, че е любов, когато искаш да дариш радост, а всички възможни последствия пращаш по дяволите.

Той потвърди с кимване.

— Питам се само дали нещо не те заплашва.

— Ще стане, каквото трябва — каза тя.

— А ние… какво ще правим?

— Ще скъпим случилото се, докато сме живи.

— Звучи ми, сякаш нещо свършва…

— Така е.

— Но нали ще се виждаме…

— Никога вече като сега.

— Хви! — Айдахо се пресегна през леглото и зарови лице в гърдите й.

Тя погали твърдата му коса. Гласът му прозвуча приглушено:

— Ами ако си забре…

— Тихо! Ако е речено да има дете, ще го има.

Дънкан вдигна глава и внимателно я погледна.

— Но той неминуемо ще разбере.

— Ще го научи, така или иначе.

— Мислиш ли, че наистина знае всичко?

— Не всичко, но за това ще научи.

— Как?

— Като му кажа.

Айдахо рязко се дръпна от нея и седна на леглото. Гняв и объркване се бореха в гънките на лицето му.

— Длъжна съм — рече тя.

— Ами ако се обърне срещу теб? Хви, какво ли не се говори за него. Възможно е да се окажеш в ужасна опасност!

— Не се бой. Има неща, които ми се полагат. Той го знае. Няма да стори нищо лошо и на двама ни.

— Но…

— Няма да посегне на мен. Защото, ако ти навреди с нещо, ще извърши най-голямото зло спрямо самата мен.

— Как можеш да се омъжиш за него?

— Скъпи Дънкан, не си ли забелязал, че Лито има нужда от жена повече, отколкото ти?

— Но той не може… Искам да кажа, просто не е възможно…

— Прав си. Радостта, която си дарихме двамата с теб, няма да я получа от Лито. За него е невъзможно. Сам ми го каза.

— Тогава защо… Ако те обича…

— Плановете му са по-големи, както и потребностите — тя се пресегна и хвана ръката на Айдахо с двете си длани. — Осъзнах го, още, когато започнах да се запознавам с онова, което се говори за него. Потребности, несравними с нашите.

— За какви планове говориш? За какви потребности?

— Попитай го.

Ти разбра ли какви са?

— Да.

— Искаш да кажеш, че вярваш на всички истории за…

— В него има честност и доброта. Чувствам ги от начина, по който сама реагирам на думите му. Когато моите иксиански господари се постараха да сътворят нещо ново у мен, оказа се, че то е своеобразен реактив, дето ми открива повече, отколкото те са искали да знам.

— Значи му вярваш! — обвинително натърти Айдахо, а после се опита да изтегли ръката си.

— Дънкан, ако отидеш при него и…

— Повече няма да ме види!

— Ще те види.

Тя отново притегли дланта му до устните си и целуна неговите пръсти.

— Чувствам се заложник — объркано каза Айдахо. — Караш ме да се страхувам и за двама ни…

— Никога не съм мислила, че ще бъде лесно да се служи на Бога — отвърна Хви. — Но и не съм предполагала, че ще е толкова трудно.

„За мен споменът има едновременно любопитно и странно значение надявах се то да бъде споделено и от други. Не престава да ме удивява фактът, че хората се крият от спомените, останали от техните предшественици, издигайки масивни митологични прегради. О, не, аз не очаквам от тях да дебнат за непосредствената заплаха на неотложността във всеки житейски миг, който трябва да остане като опит в мене. Разбирам, че те може и да не желаят да се окажат затънали в кашата на незначителни подробности, свързани с техните предшественици. Имате право да се боите, че непресекващите, живите мигове от живота ви могат да бъдат овладени от други. И все пак, смисълът е скрит именно в тези спомени. Ние носим напред вълната на всичко, оставено ни в наследство — всички надежди, радости и скърби, всички мигове на ликуване и агонии от миналото ни. Нито един от тия спомени не изгубва напълно значението и влиянието си, докато някъде все още има човешки род.

Отвсякъде сме заобиколени от светлия безкрай, от Златната Пътека на безконечното, на което можем да вречем с обет нашата слаба, но вдъхновена преданост.“

Откраднатите Дневници

— Монео, извиках те във връзка с чутото от моите гвардейки — каза Лито.

Намираха се посред мрака на криптата, където биваха взимани някои от най-болезнените решения за действие от страна — на Бог-Императора, както икономът много добре си спомняше. Ти вече знаеше за какво става дума.

През целия следобед бе очаквал повикването, а когато то дойде малко след вечерята, мигновено се усети без опора в устремната вълна на страха.

— Господарю, за… Дънкан ли се отнася?

— За Дънкан, разбира се!

— Чух, че поведението му…

— Не става ли дума за поведение, граничещо с края?

Майордомът сведе глава:

— Ти ще кажеш, господарю.

— За колко време тлейлаксианците могат да ни снабдят със следващия гола?

— Господарю, споменаха, че имали трудности. Възможно е да отнеме и две години.

— А знаеш ли какво ми казаха гвардейките?

Монео затаи дъх. Ако Бог-Императора бе научил за последните… Не! Дори Говорещите с риби бяха поразени от преднамереното предизвикателство. Стига да не беше командирът им Дънкан Айдахо, амазонките сами щяха да поемат отговорността за незабавното му премахване.

— Е, Монео?

— Господарю, научих, че е викал група току-що мобилизирани гвардейки и ги е разпитвал за произхода им. Къде са родени. Какви са родителите им. Как е преминало тяхното детство. И…

— И отговорите сигурно не са му харесали.

— Изплашил ги е, господарю. Продължава да настоява.

— Да, сякаш повторението може да разкрие истината.

Икономът си позволи да се надява, че единствено казаното дотук е причина за безпокойството на Бог-Императора и попита:

— Господарю, защо Дънкановците винаги постъпват по такъв начин?

— Причината е в по-раншната им подготовка при атреидите.

— Но откъде идва разликата в сравнение с…

— Атреидите са прекарвали живота си в служба на управляваните от тях хора. Оценката на управлението им можела да се намери в качеството на живот на техните поданици. Ето защо Дънкановците винаги са искали да знаят как живеят хората.

— Господарю, той нощува в едно село. Бил е и в някои градове. Видял е…

— Не, Монео. Всичко зависи от начина, по който се тълкуват резултатите. Видяното не струва нищо без правилна оценка.

— Забелязал съм, че умее да преценява нещата.

— Всички го правим, но Дънкановците се отличават със склонността си да вярват, че светът е заложник по моя воля. И още, че никога няма да сторя зло в името на правдата.

— Затуй ли казва, че ти…

— Събитията зависят от това, което аз казвам. От това, което определят всички атреиди в мен. Опитите да направиш нещо няма да просъществуват, ако…

— Господарю! Ти никога не постъпваш неправилно!

— Ех, бедни ми Монео. Не можеш да прозреш, че тъкмо аз създадох средство за пренасяне на неправдата.

Икономът не отговори. Осъзнаваше, че поради разсеяност не бе забелязал скритото зад привидния стремеж към добронамереност и благодушие у Бог-Императора. Но сега долавяше промените, протичащи в огромното му тяло. А при тази близост… Той огледа централното помещение на криптата, припомняйки си множеството смъртни случаи, станали тук и спотаени на същото място за вечно съхранение.

Дали не е дошъл моят ред?

Лито изрече замислено:

— Не може да се успее с взимане на заложници. Защото заложничеството е форма на поробване. Никоя категория хора не трябва да бъде собственик на друга категория хора. Вселената не ще го допусне.

Думите оставаха в едва действащото съзнание на Монео; белязано сякаш с обратен знак на буботещата трансформация, която той долавяше да протича в своя господар.

Червея пристига!

Отново огледа подземното помещение. Мястото беше много по-неподходящо в сравнение с проветривото орлово гнездо! Святото убежище бе твърде далеч.

— Е, Монео, имаш ли какво да ми кажеш? — запита Бог-Императора.

Той се осмели да пошепне:

— Думите на господаря осветляват моя път.

— Така ли? Май никак не си просветлен!

Почувства отчаяние, когато отвърна:

— Нали служа на моя господар!

— Искаш да кажеш, че служиш на Бога, тъй ли?

— Да, господарю.

— Монео, кой сътвори религията ти?

— Ти, господарю.

— Ето един смислен отговор.

— Благодаря ти, господарю.

— Не ми благодари. По-добре ми кажи според теб кои религиозни институции оцеляват?

Икономът отстъпи четири крачки гърбом.

— Остани на мястото си! — заповяда Лито.

Треперещ с цялото си тяло, Монео поклати глава, сякаш бе внезапно онемял. Най-сетне му беше зададен въпрос, за който не намираше отговор. А липсата на отговор щеше да ускори смъртта му. Той я зачака с наведена глава.

— Тогава аз ще ти кажа, бедни ми служителю — рече Лито.

Все още се осмеляваше да се надява! Вдигна поглед към Бог-Императора и забеляза, че очите му не са оцъклени… Ръцете му не трепереха. Може би Червея и този път нямаше да дойде?

— Религиозните институции увековечават много силна взаимна връзка между господаря и слугата — каза Лито. — Те създават арена, привличаща горделивци, жадни за власт и с всичките им късогледи предразсъдъци!

На Монео не му оставаше нищо друго, освен да кимне в знак на съгласие. Не потрепнаха ли ръцете на Бог-Императора? Страшното му лице не се ли скри още повече в качулката?

— Дънкановците са жадни за потайни откровения на тема безчестие и непрекъснато ги търсят — продължи Лито. — Те се отличават с прекомерно състрадание към ближните си и с прекалено тесни граници по отношение на приятелството.

Майордомът бе разглеждал внимателно холограми на някогашните пясъчни червеи от времето на Дюн с гигантските им усти, пълни със зъби-кристални ножове и бушуващ огън. Забеляза подутините на все още скритите пръстени по тръбообразното тяло на Лито. Не бяха ли те сега по-изпъкнали? Дали под закачуленото лице нямаше да се появи нова уста?

— Дънкановците много добре знаят — каза Бог-Императора, — че умишлено пренебрегнах съвета на Мохамед и Мойсей. Даже и ти знаеш това, Монео!

Прозвуча като обвинение, каквото и беше. Той понечи да кимне за потвърждение, но размисли и завъртя широко главата си вляво и вдясно. Питаше се дали не трябва да поднови опита да се оттегли. Защото отлично знаеше, че разговорите и лекциите със сегашната посока не продължаваха прекалено дълго, без да приближи Червея.

— Какво, предупреждение-съвет ли? — попита Лито с подигравателна игривост в гласа си.

Икономът си позволи бегло свиване на раменете. Изведнъж гласът на Бог-Императора изпълни стаята с боботещия баритон на много стар повик, дошъл през вековете:

— Вие сте служители Божии, а не слуги на слугите!

Монео зачупи ръце и извика:

— Аз служа на теб, господарю!

— Монео, Монео — сякаш въздъхна Лито с нисък плътен глас, — дори цял куп неверни неща не могат да вдъхнат живот на нещо вярно. А се разбира, че е вярно, защото се запазва.

Не му оставаше друго, освен да продължава да чака — треперещ и мълчалив.

— Бях определил Хви да легне с тебе, Монео — рече Лито. — Сега вече е твърде късно.

Трябваше да мине малко време, преди думите му да проникнат в съзнанието на иконома. Той долови, че смисълът им е извън всякакъв познат контекст.

Хви ли? Коя беше Хви? О, да — предстоящата иксианска невяста на Бог-Императора. Да легне… С мен? Поклати недоверчиво глава. Лито заговори отново с безкрайна тъга в гласа си:

— И ти ще си отидеш по своя ред. Всичките ти дела ли ще потънат в прах?

Неизрекъл още думите си, без никакво предупреждение, тялото му се изопна и претърколи от колата. Всичко стана с бясна скорост и животинска жажда за насилие; след миг той се озова само на няколко сантиметра от майордома, който изпищя и хукна през криптата.

— Монео!

Викът на Лито го настигна на входа на подемника.

— Изпитанието, Монео! Утре ще подложа Сиона на изпитанието!

„Добивам представа за собствената си същност в предвечното осъзнаване, което нито приема или отхвърля, нито импулсира или заблуждава. Създавам пространствено поле без същина и център — поле, където дори смъртта се превръща само в подобие. Не желая никакви резултати. Просто разрешавам на полето да съществува, а то няма цели и желания; не подлежи на усъвършенстване и не притежава дори визуална представа за реализация и постижения. Всичко в това поле е всемогъщото изначално съзнание. То е светлината, която тече през прозорците на моята вселена.“

Откраднатите Дневници

Слънцето изскочи и хвърли яркия си остър блясък през дюните. Лито чувстваше пясъка под себе си като лека милувка. Само ушите му на човешко същество, доловили шума от триенето на тежкото тяло, свидетелстваха за друго. Но отдавна вече беше свикнал да приема този сетивен конфликт.

Чуваше как Сиона го следва; стъпката й беше лека, а когато се качваше при него до върха на някоя дюна, разнасяше се тихото шумолене на сипващия се пясък.

Колкото повече съществувам, толкова по-болезнено чувствителен ставам — помисли той.

През последните дни от времето, прекарано в пустинята, често бе посещаван от тая мисъл. Погледна нагоре. Небето беше безоблачно и наситено синьо — непознато от някогашните дни на Дюн.

Какво беше пустиня без безоблачно небе? И много жалко, че то вече нямаше онази своя специфична сребриста отсенка, привнесена от безкрайните пясъци.

За днешното небе грижа бяха поели иксиански спътници, макар и невинаги с желаната от самия него прецизност. Защото тя беше машинна фантазия, която понякога се използваше неуверено от ръката на човешки същества. Въпреки това спътниците си вършеха работата достатъчно добре, осигурявайки утринното спокойствие на пустинята. Той го вдъхна дълбоко в човешките си бели дробове и се заслуша в приближаващата Сиона. Жената спря. Най-вероятно се възхищаваше на гледката.

Лито чувстваше въображението си като вълшебник, подредил физически сцената за течащия миг. Получи почти материално усещане за метеорологичните спътници — фино изработени уреди, които изпълняваха музиката за танца на стоплящи се и изстиващи въздушни маси и постоянно регулираха мощните отвесни и хоризонтални течения. Забавно му беше да си припомни опасенията на иксианците, че той ще използва сложната техника за нов вид хидравличен деспотизъм — задържайки влагата на онези, които не зачитаха своя владетел, и наказвайки други с бесни бури. Колко изненадани бяха, когато разбраха, че са сбъркали!

Държа нещата в ръцете си с по-фини средства.

Тръгна бавно и спокойно, сякаш плаваше по повърхността на пясъка, докато се спускаше от върховете на дюните, без да погледне нито веднъж назад към почти невидимия вече шип на кулата, защото знаеше, че точно сега той напълно изчезва в омарата на дневната жега.

Сиона го следваше с нетипична за нея хрисимост. Съмнението бе изиграло ролята си. Беше прочела откраднатите Дневници. Вслушвала се бе в съветите и предупрежденията на баща си. Затова не знаеше какво да мисли.

— В какво се състои изпитанието? — бе попитала тя Монео. — Какво ще прави той с мен?

— Всеки път е различно.

— Теб на какво изпитание те подложи?

— Няма значение. Само ще те объркам, ако ти разкажа за своя опит.

Лито тайно бе слушал как Монео подготвя дъщеря си, демонстрирайки й начина на обличане на истински влагосъхраняващ костюм с черна роба отгоре и после сръчно бе регулирал въздушните помпи. Не, Монео не беше забравил.

Когато коленичи, за да прогони ботушите, икономът бе погледнал строго към нея:

— Червея ще дойде. Само толкова мога да ти кажа. Ще трябва да намериш начин за оцеляване в негово присъствие.

После се беше изправил, за да й обясни функциите на влагосъхраняващия костюм, който рециклираше собствената влажност и секретите на тялото. Накара я да извади тръбичката от единия от джобните резервоари и да поеме течност от нея, след което да я върне на място и да уплътни всичко както трябва.

— Ще бъдеш сама с него в пустинята — бе добавил Монео. — Когато си там, Шай-хулуд никога не е далече.

— А ако откажа да отида? — бе попитала тя.

— Ще отидеш… Но може и да не се върнеш.

Разговорът се водеше в централното приземно помещение на малката Цитадела, докато Лито чакаше в своето орлово гнездо. Той слезе едва когато разбра, че Сиона е готова, понесъл се надолу чрез суспенсорното устройство на колата си в предутринния мрак. Царската кола влезе в помещението след появяването на Монео и Сиона. Щом бащата премина разстоянието до топтера и той потегли с шумолящи криле, Лито каза на Сиона да провери уплътнението на портала, след което погледна нагоре към невъобразимата височина на кулата.

— Единственият път за излизане е през Сарийър — каза той. После я поведе встрани от кулата, без дори да й нареди да го следва, разчитайки на здравия разум, любопитството и съмненията й.

Напредвайки, сякаш плаваше, туловището му се спусна по подветрената страна на дюната и издадената част на скалистия масив, след което пое към друго пясъчно лице под малък ъгъл, давайки на Сиона възможност да го следва по нещо като пътека. Свободните наричаха утъпканите по този начин следи „Божи дар за уморения“. Движеше се бавно, за да има жената достатъчно време да осъзнае, че тук е естественото му жилище.

Стигна до върха на друга дюна и се обърна назад, за да види как тя се справя. Следваше оставената от него диря и спря едва когато се изкачи на върха. Погледът й остана за малко върху лицето му, след което тя се обърна, за да огледа хоризонта от край до край. Чу я да поема бързо въздух. Дневната омара и жегата бяха скрили върха на шипа. А основата му можеше да бъде взета за изскочила от пясъка далечна скала.

— Ето, това е — каза той.

В пустинята имаше нещо, което говореше за вечната душа на хората, носещи в себе си кръвта на свободни. Той го познаваше. Беше избрал това място заради въздействието, оказвано от гледката — намираха се върху дюна, малко по-висока от другите.

— Огледай добре всичко — каза той и се плъзна по другата страна, за да не й пречи с огромната си маса.

Сиона още веднъж огледа целия хоризонт, този път малко по-бавно.

Лито познаваше вътрешното усещане от видяното в нея. Освен незначителното замъглено петно на основата на кулата, до хоризонта не се забелязваше абсолютно нищо, нарушаващо непрекъснатата равна линия — нито растения, нито каквото и да е движение. От наблюдателната й позиция до тази линия имаше приблизително осем километра, а закръгленото тяло на планетата скриваше всичко отвъд.

Той заговори от мястото, където бе спрял — непосредствено под гребена на дюната:

— Ето я истинската Сарийър. Може да се опознае само когато дойдеш тук. Това е всичко, останало от бахр бела ма.

— Океанът без вода — прошепна тя.

Обърна се и още веднъж обиколи с поглед целия хоризонт.

Нямаше вятър и Лито добре знаеше, че без шума му тишината гнети човешката душа. Сиона осезателно чувстваше липсата на познати опорни точки. Усещаше се като изоставена в опасно пусто място.

Той погледна към най-близката дюна. В същата посока сега се простираше ниска поредица от хълми, някога истински планини, постепенно разбити на останки от по-едри и по-дребни камънаци и чакъл. Спокойно продължи почивката си, давайки възможност на тишината и мълчанието да довършат своята работа. Беше му приятно да си представя, че дюните продължават безкрайния си ход по цялата планета; както преди. Ала и малкото останали вече се израждаха. Без страховитите кориолни бури Сарийър не познаваше нещо повече от силен вятър и случайни вихрушки, предизвикани от горещината и имащи само незначителен местен ефект.

Един от тези „вятърни дяволи“ танцуваше сега сред пространството, ширнало се в южна посока. Сиона го следеше с поглед. Внезапно тя наруши мълчанието:

— Имаш ли своя лична религия?

За миг Лито се поколеба, обмисляйки отговора си. Винаги го бе учудвал фактът, че пустинята подхранваше подобни мистични мисли.

— Осмеляваш се да ме питаш дали имам лична религия, така ли? — настойчиво прозвуча гласът му.

Без да показва с нищо опасенията, които той знаеше, че я измъчват, жената се обърна и погледна надолу към него с изненадваща твърдост в очите си. Дързостта винаги е била сред характерните черти на атреидите, припомни си Лито.

Понеже тя не отговори нищо, Бог-Императора каза:

— По всичко личи, че си Атреидска.

— Това ли е отговорът ти? — попита Сиона.

— Какво всъщност искаш да разбереш?

— Онова, в което ти вярваш!

— Я виж! Интересува те вярата ми, значи. Е, добре: вярвам, че нещо не може да се появи от нищо без божествена намеса.

Отговорът му я озадачи.

— Като как да…

— Natura non saltus — добави той.

Сиона поклати глава, без да проумее древната сентенция, излетяла от устата му. Лито преведе:

— Природата не прави скокове.

— Какъв е този език? — попита тя.

— Никъде не се говори на него, освен в моя свят.

— Тогава защо го използваш?

— За да пришпоря старите ти спомени.

— Нямам никакви спомени! Просто искам да разбера защо ме доведе тук.

— За да вкусиш от своето минало. Ела и се качи на гърба ми.

В първия момент тя се поколеба, но бързо осъзна безполезността на неподчинението, плъзна се по дюната и пълзешком се покатери отгоре му.

Лито почака да коленичи върху него. Знаеше, че нещата са различни от едно време. Сиона не разполагаше с куки на пясъчен ездач, за да застане права. Той леко вдигна челните дялове от туловището си над повърхността.

— Защо ли го правим? — измърмори тя, а тонът й ясно показваше, че се чувства неуютно на мястото си.

— Искам да усетиш нещо от гордата езда на свободните, които някога кръстосваха тази планета, яхнали гигантски пясъчни червеи.

Пое внимателно по дължината на дюната непосредствено пол гребена й. Сиона бе гледала холографски изображения. Познаваше теоретично явлението, но пулсът на реалното преживяване имаше съвсем друг ритъм; и той знаеше, че то не може да не отекне в нея.

Ех, Сиона — помисли Лито, — дори не предполагаш какво изпитание съм ти подготвил.

И в същия момент безчувствието го вкорави:

Трябва да съм безжалостен. Ако умре, значи е умряла. Смъртта на всеки от тях е необходимо събитие. Нищо повече.

Наложи си да си припомни, че същото важи и за Хви Нории. Основното беше, че всички те в действителност не можеха да умрат за него. Почувства точно мига, в който Сиона започна да се наслаждава от ездата на гърба му. Усети лек натиск, когато амазонката се отпусна назад и вдигна главата си.

Той продължи своя ход по дължината на една сърповидна континентална дюна, присъединявайки към удоволствието на ездачката познатите му стари усещания. Едва успя да зърне останките от някогашните възвишения на хоризонта пред себе си. Бяха като семена, оставени в очакване от миналото, сякаш за да напомнят за самоподдържащата се и растяща сила, оформяла лика на пустинята. За миг можеше да забрави, че само малък участък от повърхността на планетата бе запазен такъв; динамиката и силата на Сарийър съществуваха благодарение на несигурното равновесие в заобикалящата среда.

Но илюзията, скрита в остатъците от миналото, не беше изчезнала. Той я чувстваше, продължавайки да се движи. Разбира се, че е плод на фантазията, казваше си — на постепенно отслабващата сила на фантазията редом с принудително наложеното спокойствие. Дори сърповидната материкова дюна, която сега прекосяваше, не беше голяма като някогашните. А всички останали бяха още по-малки.

Изведнъж осъзна колко смехотворна е тази изкуствено поддържана пустиня. Почти спря на осято с чакъл място, между две дюни, след което продължи, но по-бавно, опитвайки се да извика във въображението си потребностите, които поддържаха в действие цялата система. Представи си въртенето на планетата, създаващо силни въздушни потоци, които преместваха гигантски масиви от студен и топъл въздух; процесът бе следен и направляван от метеорологични спътници с иксиански прибори и топлинонасочващи чинии. Ако височинните монитори виждаха нещо, то беше Сарийър като „извънреден пустинен обект“, опасан едновременно от реално издигнати стени и преградни екрани студен въздух. В окрайнините се образуваха ледени покривки, което пък внасяше допълнителни изисквания към регулирането на климата.

Никак не беше лесно за постигане, поради което Лито оставяше без гневна реакция от своя страна случайните пропуски.

Когато отново пое през дюните, изгуби усещане за деликатното равновесие, отстрани спомените за каменистите безплодни земи отвъд пясъците в централната част и се отдаде без остатък на удоволствието, с което го изпълваше неговият „вкаменен океан“ със своите замръзнали в неподвижност вълни. Обърна се на юг, успоредно на остатъчните възвишения.

Знаеше, че мнозина тайно недоволстваха от пристрастеността му към пустинята. Но се чувстваха неловко да го кажат и не представляваха никакъв проблем. Ала със Сиона нещата изглеждаха твърде различни. Накъдето и да погледнеше тя, пустошта продължаваше да държи в плен въображението й. Яздеше мълчаливо, покачена на гърба му, макар той добре да знаеше, че очите й са препълнени от гледката. И старите, много стари спомени се разбуждаха неспокойни.

За около три часа пристигна в район с тръбообразни, подобни на исполински китове дюни, някои, от които по-дълги от сто и петдесет километра и стоящи под ъгъл към посоката на преобладаващия вятър. Зад тях лежеше скалист коридор, поел към район на звездообразни пясъчни хълми с почти четиристотинметрова височина. Накрая двамата навлязоха в област на преплетени една с друга дюни от централния ерг(*), където преобладаващото по-високо налягане и зареденият с електричество въздух го ободриха. Знаеше, че ще окажат същото въздействие и на Сиона.

— Оттук са тръгнали песните на „Дългото Пътуване“ — каза той. — Великолепно запазени са в Устната История.

Жената не отговори, но Лито беше сигурен, че го е чула.

Намали скоростта и започна да й разказва за отминалите времена на свободните. Почувства как интересът й нараства. Макар и рядко, задаваше въпроси и той усети засилващите се в нея страхове. Вече не се виждаше дори основата на Цитаделата. Погледът на Сиона не срещаше съвършено нищо, създадено от човек. И тя явно долавяше избраната от него посока на разговора им към малки и незначителни неща като временно отлагане на другото — необичайно и със знаменателен характер.

— Равенството между нашите мъже и жени се зароди точно по тези места — каза той.

— Говорещите с риби отричат, че мъжете и жените са равни — репликира го тя.

Гласът й, изпълнен с питащо недоверие, беше значително по-добър локатор в сравнение с усещането от нейното тяло, свито в полулегнало положение. Лито спря на място, където се пресичаха две сливащи се дюни, намалявайки потока на кислород, изхвърлян от него под въздействието на топлината.

— Днес нещата са други — каза той. — Изискванията на еволюцията не са еднакви за мъжете и жените. А при свободните се бе установила взаимна зависимост. Тя благоприятстваше равенството тук, където въпросите за оцеляването придобиват първостепенна важност.

— Защо ме доведе в пустинята? — попита тя.

— Погледни назад — рече той.

Усети я как се обръща. После чу следващия й въпрос:

— Какво трябва да видя?

— Оставили ли сме следи? Можеш ли да прецениш откъде сме минали?

— Духа слаб вятър.

— Заличил ли е дирите ни?

— Да… Предполагам.

— Пустинята ни е сътворила и каквито сме били и каквито сме сега — каза той. — Тя е истинският музей на всички наши традиции. Нито една от тях не е безвъзвратно загубена.

Зърна на южния хоризонт пресичаща го гхибли — малка пясъчна буря. Забеляза тесните ивици прах и пясък, движещи се пред нея. Сиона също я бе видяла.

— Защо не искаш да ми кажеш с каква цел ме доведе тук? — попита тя с неприкрито тревожен глас.

— Вече ти казах.

— Не си!

— Сиона, знаеш ли колко се отдалечихме от Цитаделата?

Тя се замисли и каза:

— Може би трийсет километра? Или двайсет?

— Повече са — отвърна той. — В моята земя мога да се движа много бързо. Не усети ли вятъра в лицето си?

— Да. — Беше сигурен, че се е начумерила: — Защо питаш мен колко сме се отдалечили?

— Слез и застани така, че да те виждам.

— Защо?

Добре — помисли той. — Тя предполага, че ще я оставя сама, като се отдалеча бързо, за да не може да ме последва.

— Ела долу и ще ти обясня — повтори Лито.

Сиона се плъзна от гърба му, заобиколи го и застана така, че да го гледа в лицето.

— Бързо минава времето, когато сетивата ти не могат да поемат всичко наоколо — каза той. — Почти четири часа сме навън. Изминахме около шейсет километра.

— Защо това е толкова важно?

— Монео е сложил суха храна в големия джоб на дрехата ти. Хапни малко и ще ти обясня.

Тя намери в пришитата торбичка кубче изсушена храна и го задъвка, без да сваля погледа си от него. Оказа се оригинална смес на старите свободни с лек привкус на мелиндж.

— Почувства част от миналото си — каза той. — А сега трябва да придобиеш чувствителност и към бъдещето, наречено Златната Пътека.

Тя преглътна и отсече:

— Не вярвам в златната ти пътека.

— Ако е речено да останеш жива, ще повярваш.

— Значи, това бил теста ти, а? Повярвай във Великия Бог Лито или умираш!

— Нищо не те принуждава да вярваш в мен. Искам да имаш вяра в себе си.

— Тогава защо е важно да знам колко път сме изминали?

— За да разбереш колко още ти остава.

Тя отри с ръка бузата си и започна:

— Не намирам…

— Мястото, където си застанала — прекъсна я той, — е самият център на безкрая. Огледай се около себе си, за да вникнеш в смисъла му.

Тя погледна към пустинната пустош — вляво и вдясно.

— Ще си отидем от моята земя заедно — каза Лито. — Само двамата.

— Но ти не можеш да ходиш — засмя се Сиона.

— Да, изразих се метафорично. Виж, ти ще трябва да повървиш Бъди сигурна.

Тя се обърна в посоката, отдето дойдоха, и промърмори:

— Ето защо ме попита за следи.

— Дори да имаше такива, връщането ти е безсмислено. В Цитаделата няма нищо, което би ти послужило за оцеляване.

— И вода ли няма?

— Нищо, както вече казах.

Тя напипа тръбичката от единия джобен резервоар, смукна от нея и я върна на мястото й. Направи му впечатление вниманието, с което уплътни накрайника, а така също и фактът, че не постави лицевата превръзка на устата си, макар Лито да бе чул как баща й я предупреждава настойчиво. Държеше устата й да бъде свободна, за да приказва!

— Разбирам предупреждението ти в смисъл, че не мога да избягам от теб — заяви Сиона.

— Бягай, ако искаш.

Тя описа с очи пълен кръг, оглеждайки пустинния пейзаж.

— Има една пословица за откритите пространства — рече той, — според която всяка възможна посока е добра колкото останалите. В известен смисъл продължава да е вярна, но аз не си позволявам да бъда изцяло в нейна зависимост.

— Наистина ли мога да си тръгна, ако поискам? Вярно ли е, че съм свободна?

— Свободата може да се окаже много самотно състояние — въздъхна той.

Сиона посочи към силно скосената стръмна страна на дюната, където бяха спрели:

— Просто мога да тръгна надолу и…

— Ако бях на твое място, не бих тръгнал натам, накъдето сочиш.

Тя втренчи поглед в него:

— Защо?

— При слизане откъм стръмната страна пясъкът може се свлече надолу и да те затрупа, освен ако не следваш пътя на естествените криви.

Жената погледна към склона, осмисляйки чутото.

— Виждаш ли колко хубаво могат да звучат думите? — попита Лито.

Тя отново го стрелна с очи.

— Ще тръгваме ли?

— Научаваш се да цениш свободата. Също и любезността. Но не бързаме за никъде.

— Нямаме вода, освен…

— Ползван разумно, влагосъхраняващият костюм ще запази живота ти.

— Колко време ще ни трябва…

— Нетърпеливостта ти ме плаши.

— Разполагаме само със сухата храна в торбичката. Какво ще ядем, когато…

— Слушай, Сиона! Забеляза ли, че говориш за нашето положение като за общо. Нямаме какво да ядем. Нямаме вода. Тръгваме ли? Колко време ни трябва?

Едва ли не сетивно долови сухотата в устата й, когато тя се опита да преглътне.

— Да го разбирам ли в смисъл на взаимна зависимост? — попита той.

Жената отговори неохотно:

— Не знам как да запазя живота си на това място.

— Докато аз знам, така ли?

Тя кимна.

— А защо ще трябва да споделям с теб толкова ценно познание?

Сиона сви рамене с жалостив жест, който го трогна. Колко бързо пустинята ликвидираше вече установени форми на поведение!

— Ще ти предоставя моите познания — успокои я. — Но и ти си длъжна да намериш нещо ценно, което да споделиш с мен.

Погледът й премина по цялата дължина на тялото му, спря се за миг на подобията на плавници, които някога бяха краката и ходилата му, после отново се върна към лицето.

— Съгласието, постигнато с цената на заплахи, не е никакво съгласие — процеди през зъби Сиона.

— Не поставям насилието като възможно условие.

— Има много видове насилие…

— Например довеждането ти тук, където можеш да умреш, нали?

— Нима съм имала възможност за избор?

— Никак не е лесно да си родена Атреидска — кимна той. — Знам, повярвай ми.

— Не биваше да го правиш по такъв начин — настоя поомекналият й глас.

— Точно тук грешиш.

После се обърна и се заспуска, оставяйки змиевидна следа по дюната. Чу как тя го последва със смъкване и препъване надолу.

— Ще изчакаме края на деня — каза внезапно той. — Когато пътуваш нощем, се пести от водата.

„Една от най-ужасните думи във всеки език е войник. В историята ни маршируват нейните синоними: йога-войн, солдат, хусар, аскер, казак, легионер, сардукар(*), Говореща с риби… Всички ги знам! Наредени са един до друг из събраните в мен памети, за да ми напомнят: Бъди сигурен, че войската е с теб.“

Откраднатите Дневници

Най-после Айдахо откри Монео в дългия подземен коридор, свързващ източния и западния комплекси на Цитаделата. Откакто съмна преди около два часа, голата я кръстосваше нашир и надлъж, търсейки майордома; накрая го зърна далеч надолу по коридора да разговаря с някого, полускрит във входа, но въпреки разстоянието не му беше трудно да го разпознае по стойката и бялата униформа.

На петдесет метра под повърхността стените от пластокамък бяха с цвят на кехлибар, подчертан от регулираните на дневен режим светоленти. Независимо от дълбочината хладният въздушен поток стигаше дотук с помощта на несложни конструкции от обръщаеми свободно въртящи се крила; приличаха на гигантски фигури, облечени в дълги горни дрехи, а в действителност бяха кули, наредени по граничните очертания на комплексите. И тъй като слънцето бе вече затоплило пясъка, всички крила биваха насочвани в северна посока и привеждани в действие от студения въздух, който се носеше от вътрешността на Сарийър. Докато крачеше, Айдахо долови мириса на стоплен кремък.

Добре бе запознат с предназначението на тукашния коридор. Неговите размери и подредба трябваше да напомнят за древния сийч на свободните. Беше голям и достатъчно широк, за да поеме Лито и колата му. Сводестият таван приличаше на скала. Но двойните светоленти бяха в дисонанс с общия тон. Айдахо никога не бе виждал светоленти, преди да дойде в Цитаделата; по негово време те се смятаха за непрактични, защото консумираха премного енергия и поддържането им струваше скъпо. Светоглобусите имаха по-проста конструкция и лесно се подменяха. Ала вече бе успял да забележи, че според Лито твърде малко неща бяха неподходящи и без практическа стойност.

Поиска ли нещо Бог-Императора, някой го осигурява.

Докато крачеше по коридора към Монео, мисълта събуди в него почти злокобно чувство.

По дължина бяха разположени стаи, наподобяващи подредбата на сийча — без врати, само с тънки завески от груба червеникавокафява материя, полюшвани от лекия въздушен поток. Айдахо знаеше, че в тукашния участък са разположени предимно квартири на по-младите Говорещи с риби. Разпозна сборно помещение с помощни стаи за складиране на оръжия, кухня, столова и работилници за поддържане на снаряжението. Видя и други неща зад неподходящите за уединение завески, които го вбесиха.

Монео се обърна едва когато Айдахо приближи. Жената, с която той разговаряше, се отдръпна и пусна завеската, но Дънкан успя да зърне сериозното овладяно лице на човек, свикнал да се разпорежда. Не я познаваше като някоя от командирите.

Икономът го поздрави с кимване, когато спря на две крачки от него.

— Гвардейките ми казаха, че си ме търсил…

— Монео, къде е той?

— За кого питаш?

Бързо огледа фигурата на голата от горе до долу, като отбеляза старомодната униформа на атреидите (черна, с червеното изображение на ястреба на гърдите), както и високите, лъснати до блясък ботуши. Айдахо имаше вид на човек, готов за някакъв ритуал.

Той бързо пое дъх и заговори през стиснати зъби:

— Не ми завъртай тази игра!

Монео отмести поглед от ножа в калъф на кръста му. Приличаше на вещ от Музея с ръкохватката си, покрита със скъпоценни камъни. Откъде ли я бе намерил?

— Ако имаш предвид Бог-Императора… — подхвана той.

— Къде е?

Продължи с по-мек глас:

— Защо си се разбързал да умреш?

— Казаха ми, че си бил при него.

— Оттогава мина време.

— Монео, ще го намеря!

— Не точно сега.

Айдахо сложи ръка на ножа:

— Ще трябва ли да си послужа със сила, за да проговориш?

— Не бих те посъветвал.

— Къде… е… той?

— Тъй като настояваш, казвам ти, че излезе в пустинята със Сиона.

— С дъщеря ти?

— Има ли друга Сиона?

— Какво правят?

— Подлага я на изпитание.

— Кога ще се върнат?

Икономът сви рамене и попита:

— Дънкан, защо си толкова гневен по никое време?

— Какво ще е изпитанието на твоята…

— Не знам. Е, ама ти наистина не си на себе си.

— Повръща ми се, като гледам какво става тук! Говорещи с риби! — той се обърна и плюна.

Монео погледна по коридора, откъдето беше дошъл Айдахо, припомняйки си приближаването му. Познаваше добре Дънкановците, така че не беше особено трудно да разбере причината за сегашния му гняв.

— Виж какво, Дънкан — внимателно каза той, — съвсем нормално е възрастни жени, както и мъже, да изпитват физическо влечение към представители на собствения си пол. За повечето от тях е дори благотворно от гледна точка на израстването им.

— Това трябва да се ликвидира!

— Но е част от нашето наследство.

— Да се премахне! Тук не е…

— Успокой се. Ако се опиташ да го забраниш, само ще налеел масло в огъня.

Айдахо го изгледа в упор и отсече:

— И ми разправяш, че не знаеш какво става там със собствената ти дъщеря!

— Казах ти, че Сиона е подложена на изпитание.

— А какво би могло да означава това?

Монео покри очите си с ръка и въздъхна. После свали дланта си, недоумявайки защо безропотно понася глупашкото поведение на застаналата пред него опасна антика на човешкия род.

— Означава, че може да намери и смъртта си.

Слисването на Айдахо поохлади гнева му.

— Как си допуснал…

— Да допусна ли? Мислиш, че съм имал избор?

— Всеки човек има право на избор!

Горчива усмивка прелетя по устните на иконома:

— Май си много по-безразсъден от другите Дънкановци…

— Да, другите Дънкановци! Монео, те как умряха?

— Както умираме всички. Времето им свърши.

— Лъжеш — изрече през стиснати зъби Айдахо и кокалчетата на пръстите му побеляха върху дръжката на ножа.

Все още спазващ спокойния тон, майордомът каза:

— Внимавай. Дори за мен има граници на търпимостта, особено пък точно сега.

— Всичко тук смърди! — извика Айдахо, сочейки със свободната си ръка коридора. — Има неща, които никога не ще приема!

Монео се вгледа в посочения празен коридор, без всъщност да вижда нещо.

— Дънкан, трябва да пораснеш. Длъжен си.

Ръката на голата потръпна върху ножа.

Какво означават думите ти? — попита той.

— Тече прекалено важен момент. Всичко, което го безпокои, каквото и да е то… трябва да бъде предотвратено.

Айдахо чувстваше, че съвсем скоро ще използва насилие, сдържайки яростта си единствено поради някаква странност в поведението на другия. Изречени бяха думи, които не можеха да останат без последствие.

— Не съм невръстно дете, та…

— Дънкан!

Беше най-силният звук, чут от устата на винаги сдържания Монео. Изненадата възпря ръката му, докато икономът продължи:

— Ако плътта ти иска да премине в зрелост, а нещо я дърпа към късния пубертет, възможно е много гадно поведение. Но стига толкова по въпроса.

— Ей, ти… Да не би да ме обвиняваш в…

— Не! — Монео също посочи към коридора. — Знам какво си видял.

— Две жени в страстна прегръдка! И твърдиш, че не е…

— Не е важно. Младежта иска да разбере възможностите си в най-различни области.

Айдахо все още успяваше да запази равновесие на самия праг на избухването, полюшвайки се напред-назад на върховете на стъпалата си.

— Слушай, приятно ми е да науча нещо ново за тебе!

— Е, и аз успях да понауча туй-онуй за теб, и то доста пъти.

Следеше за въздействието на думите си върху Айдахо и забеляза, че те го объркаха. Голите никога не успяваха да скрият интереса си към другите, съществували преди тях.

— Какво си научил? — дрезгаво пошепна Дънкан.

— От теб усвоих твърде ценни неща — рече Монео. — Всички правим опити да продължим развитието си, но ако нещо прегради пътя ни, можем да превърнем своя потенциал в болка, която или търсим да изпитаме, или причиняваме. Младите хора са особено уязвими в този смисъл.

Айдахо се наклони към него и изсъска:

— Говоря за пол и секс!

— Разбира се.

— Обвиняваш ме още в незрялост?

— Точно така.

— Трябва да ти прережа…

— Я млъквай!

Реакцията на Монео не притежаваше оттренираните нюанси, характерни за бин-джезъритското умение на Гласа, но зад гърба си той имаше цял един живот, през който се бе разпореждал. А и знаеше, че дълбоко в Айдахо е заложено подчинението.

— Съжалявам — каза с внезапно спокойствие икономът. — Малко съм разсеян и объркан от факта, че моята единствена дъщеря…

Той спря и сви рамене.

Айдахо пое дълбоко дъх няколко пъти и заяви:

— Всички сте луди, до един! Сам казваш, че дъщеря ти може да умре и въпреки всичко…

— Ей, глупецо! — рязко го прекъсна Монео. — Съмнявам се дали имаш и най-бегла представа колко ясно виждам ситните ти проблеми! Тъпите ти въпросчета и егоистичното… — той отново прекъсна думите си и поклати глава.

— Позволих ти някои неща, понеже разбирам, че имаш лични затруднения — каза Айдахо. — Но ако ти…

— Позволил си ми? Ти позволяваш? — Монео накъсано пое дъх. Дойде му прекалено много!

Айдахо заговори сковано и хладно:

— Мога да ти простя за…

— Бръщолевиш ми за секс, прошка и болка, а… ти и Хви Нории.

— Не я намесвай!

— О, да! Ще я оставя на мира. Да не се говори за тази болка! Двамата се любите и изобщо не мислите, за раздяла. Кажи ми, глупецо, какво даваш от себе си, изправен пред случилото се!

Смаяният Айдахо въздъхна дълбоко. Не бе подозирал, че в спокойния майордом може да тлее подобна страст. И все пак, неговата атака не трябваше да бъде…

— Мислиш, че съм жесток, нали? — настойчиво продължи Монео. — Не, аз те принуждавам да се вгледаш в неща, които би отминал. Да, да! Господарят Лито е бивал обект на още по-жестоко отношение, и то единствено в името на самата жестокост!

— Защитаваш ли го? Ти…

— Познавам го най-добре!

— А той те използва!

— Според теб с каква цел?

— Може би самият ти ще ми кажеш!

— Най-добрата ни надежда да се запазим завинаги…

— Полово извратените не са за опазване!

Монео отново заговори с успокоителен тон, но думите му разтърсиха Айдахо:

— Само веднъж ще ти го напомня. Хомосексуалните са били сред най-изкусните воини в нашата история — свирепите бойци на последната надежда. От тях са и най-първите ни жреци и жрици. Задължителното безбрачие в религиозния кодекс не е случайно. Също както не е случайно и че младите мъже са най-добрите войници.

— Пълна перверзия!

— Съвършено вярно. Военните командири винаги са знаели за порочното изместване и замяната на секса с болката. От много хиляди векове.

— Е, с това ли се занимава великият господар Лито?

Все още сдържайки се, Монео каза:

— Насилието предполага да причиниш болка и да я изпиташ върху себе си. Военната сила е много по-управляема, когато е водена от собствените си най-интимни импулси.

— И теб е превърнал в чудовище!

— Твърдиш, че ме използва. Оставям го без последствие, защото знам, че плащаната от Бог-Императора цена е много по-висока в сравнение с онова, което той иска.

— И дъщеря си ли слагаш в цената?

— Господарят Лито не задържа нищо за себе си. Защо да го правя аз? Аха, спомних си, че добре познаващ особеностите на атреидите. Дънкановците винаги са се представяли както трябва в този смисъл.

— Дънкановците! Дявол да те вземе, няма да…

— Просто ти липсва кураж да платиш исканото — вметна майордомът.

Без да подчертава рязко движенията си, Айдахо изтегли ножа от калъфката и замахна към него. Реакцията му беше светкавична, но не и за Монео, който отстъпи встрани и го препъна, просвайки го по лице на пода. Айдахо полази около метър и тръгна да се изправя; в същия миг го обзе колебание, защото съобрази, че се бе опитал да нападне един атреид. Монео беше такъв! Шокът закова голата на място.

Икономът не се помръдна, само гледаше надолу към него. Лицето му беше необяснимо тъжно.

— Дънкан, ако ще ме убиваш, най-добре е да го сториш откъм гърба — каза той. — Може и да успееш.

Айдахо стъпи с единия си крак на пода, сгъвайки другия в коляното, но продължи да стиска ножа. Монео се беше отместил с неподозирана бързина и финес, почти небрежно…!

Той се окашля.

— Как успя…

— Дънкан, Бог-Императора ни е подготвял дълго време, усъвършенствайки много неща у нас. Наблягаше на бързината, интелигентността, самоограничението, чувствителността. Ти… просто си от по-старите модели.

„Знаете ли кое е едно от често използваните твърдения на партизаните? Казват, че възприетата от тях форма на борба с нищо не вреди на икономическото благополучие, защото те нямат свое стопанство и по същество са паразити спрямо онези, които ще свалят от власт. Всъщност тези политически слепи хора пропускат да определят стойността на монетата, с която задължително ще трябва да платят. Погрешният подход към модела безмилостно води до израждане с поредица от сривове. Виждате го да се повтаря в различни социални системи: в робовладелческия строй, в държавите, които се опитват да осигурят всеобща социална защита, в очистените от касти религиозни общества, в страните с повсеместна и всесилна бюрокрация; т.е. във всяка система, която създава и поддържа положение на зависимост. Следователно паразитът може да съществува през по-продължителен период от време единствено при наличието на гостоприемник.“

Откраднатите Дневници

Лито и Сиона лежаха в сенките на дюната, като от време на време се преместваха, следвайки хода на слънцето. Той я научи как да си служи с пясъчно одеяло в жестоката жега по пладне, макар че скалната основа оставаше поносимо топла.

Същия следобед Сиона се сгуши до Лито, чиято топлина през последните дни винаги беше в излишък.

От време на време разговаряха. Разказваше й за милосърдието; и за други добродетели на свободните, възцарили се някога по тукашните места. А тя с пълни шепи черпеше от тайните на познанието, скрито у него.

По едно време й каза:

— Сигурно ти изглежда странно, че точно тук мога да изразя най-силно човещината у мен.

Думите му не я накараха да осъзнае в пълна степен уязвимостта си като човешко същество, както и факта, че спокойно може да умре в пустинята. Дори когато не говореше, тя забравяше да използва лицевото покривало на влагосъхраняващия си костюм.

Лито си даде сметка за подсъзнателните подбуди, станали причина за този сериозен пропуск от нейна страна, но едновременно осъзна и безполезността на евентуалната си намеса.

В късния следобед, когато нощната хладина полека запълзя по пясъка, той реши да я позабавлява с песни от „Дългото Пътуване“, които не бяха запазени в Устната История. Зарадва се, когато тя хареса една от предпочитаните и от него — „Преходът на Лайът“.

— Мелодията е автентична — каза той. — Реликва, останала още от времето на Старата Земя.

— Би ли я изпял отново?

Лито избра гласа на един от любимите си певци-баритони — умрял много отдавна, пълнил някога огромни концертни зали:

Отвъд забравени стени извечният валеж звъни и цялата вода се срива! А долу капките дълбаят през глини — пещери те ваят под луд поток с гърмяща грива.

Когато свърши, Сиона замълча за миг и каза:

— Странна песен за поход.

— Харесваха я, защото се поддава на дисекция и анализ.

— Дисекция ли? — попита учудено тя.

— Преди да дойдат на тази планета, нощта на предшествениците на свободните е била отредена за приказки, песни и поезия. Но на Дюн времето за подобни занимания се изместило преди мръкване — в дрезгавата дневна светлина на сийча. Защото само нощем те можели да излизат и да обикалят… Също като нас.

— Ти каза дисекция…

— За какво говори тази песен? Какъв е смисълът й? — попита той.

— Ами… Просто песен.

— Сиона!

Долови гняв в гласа му и замълча.

— Тая планета е дете на червея — предупреди я Лито. — А червеят съм аз.

Тя реагира с изненадваща безгрижност:

— Обясни ми тогава, какво иска да каже!

— Свободата на насекомото се определя от кошера точно толкова, колкото е и нашата свобода по отношение на миналото. Пещерите са все още там, както и всичко, записано с пръските на потоците.

— Предпочитам танцови песни — заяви Сиона.

Реакцията й беше несериозна, но Лито реши да я приеме просто като смяна на темата. Разказа й за сватбения танц на жените на свободните, чиито стъпки оприличи на пустинни вихрушки. С гордост помисли, че бе избрал нещо хубаво. От възхитата й ставаше ясно, че и тя вижда лудеещите пред неговия вътрешен поглед жени — може би дори дългите им черни коси, виещи се около лица, които отдавна бяха мъртви.

Когато свърши, мракът бе хвърлил покривалото си.

— Хайде — каза той. — Утрото и вечерта са времето на силуетите. Да видим дали има още някой из нашата пустиня.

Сиона го последва до гребена на дюната, където отново огледаха хоризонта. Само една птица се рееше над тях, привлечена от движението им. По формата на скосените й криле той разбра, че е от лешоядните. Показа я на спътничката си.

— С какво се хранят? — попита тя.

— С всичко мъртво или почти умряло.

Думите му я сепнаха и младата жена се загледа отново нагоре, където последните зари на слънчевата светлина сякаш позлатяваха крилата на самотната птица.

Лито подхвана колкото се може по-убедително:

— Малцина дръзват да тръгнат из Сарийър. От време на време някой от свободните в Музея се осмелява и повече никой не чува за него. Тях ги бива само за изпълнение на обредите. Така че в окрайнините на пустинята няма нищо, освен изоставеното от моите вълци.

Сиона рязко се извърна, но той успя да зърне изблика на силни чувства, които продължаваха да я терзаят. Да, изпитанието й наистина беше мъчително.

— През деня в пустинята също няма почти нищо приятно за сетивата — продължи разказа си. — Още една причина за пътуването ни нощем. Свободните си представят дните просто като носен от вятъра пясък, който заличава следите зад тях.

Когато тя отново се обърна към него, в очите й блестяха неизплакани сълзи, но чертите на лицето говореха, че вече се е успокоила.

— Какво живее сега тук?

— Лешояди, няколко вида нощни обитатели, жалки останки от някогашния растителен свят и дребни животинки, зарити в дупките си.

— И това е всичко?

— Да.

— Защо?

— Защото са се родили в пустинята и аз не им позволявам да видят друго.

В тъмнината не се забелязваше почти нищо с изключение на внезапно просветващите тук-там светлинки. Той внимателно наблюдаваше Сиона; очевидно още не беше разбрала смисъла на последното му внушение. Знаеше обаче, че то щеше да остане у нея и ще продължава да я измъчва.

— Силуетите — припомни му тя. — Какво очакваше да видиш, когато се изкачихме дотук?

— Може би хора в далечината. Никой не е сигурен.

— Какви хора?

— Вече ти казах.

— Какво щеше да направиш, ако бе видял някого?

— Свободните имат обичай да приемат хората на разстояние за враждебно настроени, докато те не хвърлят пясък във въздуха.

Едновременно с последните му думи мракът сякаш метна върху тях плътната си завеса.

Движенията на Сиона добиха призрачни очертания на внезапно появилата се звездна светлина.

— Защо пясък? — попита тя.

— Подхвърлянето на пясък е жест с дълбок смисъл. Той казва: „Еднакво ни е трудно. Пясъкът е единственият ни неприятел. Ето, това пием. Ръката, държаща пясък, не държи оръжие.“ Разбираш ли?

— Не! — подразни го тя с предизвикателна неискреност.

— Ще го разбереш — кимна Лито.

Без да каже дума, жената тръгна сама по дъгата на дюната, отдалечавайки се бързо с очевидно преливаща ядна решителност. Лито си позволи да остане доста далеч зад нея, заинтересуван от факта, че инстинктивно бе налучкала правилната посока. Дали не й помагаха спомените, останали от свободните и тлеещи сега у дъщерята на Монео?

Тя спря и го почака на мястото, където дюната се снижаваше, пресичайки друга. Видя, че лицевото покривало на влагосъхраняващия й костюм беше увиснало надолу. Но още бе рано да я кори. Някои подсъзнателни жестове трябваше да изминат естествения си ход.

Когато стигна до нея, тя попита:

— Добра ли е посоката като всяка друга?

— Ако продължиш да я следваш — отвърна той.

Сиона погледна към звездите — онези двете, стоящи на една линия с Полярната. Наричаха ги Стрелките на свободните, защото бяха водили нейните предшественици по същата тази земя. Лито не пропусна да отбележи, че успехът й се дължеше почти изцяло на разума. Все още не бе достигнала до необходимото състояние, когато намиращото се в нея друго щеше да работи в нейна полза, а самата тя да го приеме.

Вдигна челните дялове на тялото си към звездната светлина. Движеха се малко по на северозапад от пътеката, водеща някога през хребета Хабания и Пещерата на птиците към ерга под западната Изкуствена Стена и Пътя на ветровете. От тези ориентири не бе останало нищо. Сетивата му поеха хладния бриз с мирис на кремък и повече влага, отколкото би му било приятно.

Сиона отново тръгна, този път по-бавно, следвайки курса, като поглеждаше от време на време към звездите. В началото бе поискала от Лито да потвърди правилността на избраната посока, но вече се справяше и сама. Той долови бдително прикриваното й вълнение и току-що започналите да се оформят мисли. В нея се зараждаше онази силна и искрена преданост към спътниците, на която хората от пустинята безрезервно вярваха.

Добре го знаем — помисли той. — Ако се отделиш от спътниците си, изгубваш се сред дюните и скалите. Самотният пустинник е мъртъв. Само червеят живее сам из тукашните места.

Остави я да се движи доста напред пред себе си, за да не чува прекалено силния стържещ звук от тялото му по пясъка. Тя трябваше да мисли за човешката част от него. Разчиташе на предаността й в своя полза. Ала Сиона явно беше прекалено чувствителна и почти преливаше от трудно сдържан гняв — бе по-силно изразена бунтарка от всички, подлагани на изпитанието досега.

Плъзгаше се зад нея, оглеждайки отново програмата за целенасочено размножаване и същевременно набелязваше решенията, свързани със замяната на Монеовата дъщеря в случай на несправяне с теста.

С напредването на нощта тя се движеше все по-бавно. Първата Луна се бе вдигнала високо, а Втората доста отдавна светеше над хоризонта, когато жената спря, за да хапне.

Почивката му дойде много добре. Триенето засилваше присъствието на червея, а въздухът наоколо бе изпълнен с отделяните при регулирането на телесната му температура химически вещества. Системата, за която мислеше като за свой кислороден свръх-компресор, бързо изхвърляше ненужното, принуждавайки го отчетливо да осъзнава капацитета на белтъчното производство и запасите от аминокиселини, които червеят в него бе придобил с цел да се нагоди към плаценталната взаимовръзка с клетките на човешкото му тяло. Пустинята ускоряваше хода към крайния стадий на метаморфозата, която бе приел.

Сиона спря близо до гребена на една звездообразна дюна.

— Вярно ли е, че ядеш пясък? — запита тя, когато се изкачи до нея.

— Вярно е.

Амазонката огледа хоризонта, осипан с лунен скреж, и отново попита:

— Защо не взехме сигнално приспособление?

— Исках да разбереш сама смисъла на притежаването му.

Тя се обърна към него. Усети дъха й близо до лицето си. Губеше твърде много от собствената си телесна влага в сухия въздух, й продължаваше да не си спомня за предупреждението на Монео. Без съмнение й предстоеше горчив урок.

— Не разбирам нищо от думите ти.

— И въпреки всичко правиш необходимото.

— Наистина ли?

— Как иначе можеш да ми дадеш нещо ценно в замяна на предложеното от мен?

— А какво ми даваш ти? — огорчението в гласа й сякаш го заля с лека отсенка на мирис на мелиндж, идеш от сухата храна.

— Дадох ти възможност да бъдеш сама с мен и да споделиш част от себе си, но ти оставяш времето да изтича. Просто го пилееш.

— Как да разбирам споменатото от теб притежаване?

Той долови умората в гласа й, както и зовящата вече потребност за вода.

— Някогашните свободни бяха пълни с живот — каза Лито. — И усетът им към красивото бе ограничен само до действителната полза. Никога не видях лаком свободен.

— Какво би трябвало да означава това?

— По онова време преди излизане в пустинята се взимаше единствено необходимото за запазване на живота. Днес вашият живот не е освободен от жаждата да притежавате. Сиона, не попита ли преди малко за средство за сигнализация?

— Защо то да не се приеме като необходимо?

— Защото не можеш да научиш нищо от него.

Той се отправи, заобикаляйки я, в сочената от двете звезди посока и мимоходом каза:

— Ела. Да извлечем полза от нощта.

Сиона тръгна с бърза крачка, за да не изостава от закачуленото му лице.

— А какво ще стане, ако не науча скапания ти урок?

— По всяка вероятност ще умреш — отвърна Лито.

За известно време думите му я умълчаха. Упорито продължи да крачи редом с него, без да обръща внимание на тялото на червея, съсредоточила се върху видимите остатъци от някогашната му същност на човешко създание.

— Говорещите с риби не скриха от мен — обади се най-сетне младата жена, — че именно ти си наредил да бъде осъществена връзката, от която съм се родила.

— Вярно е.

— Казват, че водиш документация и се разпореждаш с чифтосването на атреидите за свои собствени цели.

— И това е вярно.

— Следователно Устната История говори истината.

— Мислех, че вярваш безусловно в нея.

Сиона продължи в посоката на собствените си мисли:

— Какво може да се случи, ако някой от нас възрази на нареждането ти за чифтосване?

— Предоставям широка свобода на действие, при условие че се появят децата, които съм поръчал.

— Поръчал ли? — оскърбено възкликна тя.

— Именно затова се разпореждам.

— Все пак не можеш да припълзиш в спалнята на всеки от нас и да следиш минута по минута живота ни! Как разбираш, че поръчките ти са точно изпълнени?

— Просто знам.

— Е, тогава знаеш също, че няма да изпълня поръчаното от теб.

— Сиона, не си ли жадна?

Тя се сепна:

— Какво?

— Жадните говорят за вода, а не за секс.

Още не си беше сложила лицевата маска и той помисли: Страстите на атреидите винаги са буйни, макар и за сметка на здравия разум.

След около два часа излязоха от дюните и се озоваха на равно място, ерозирало от шибащ вятър и застлано с дребни камъни. Лито продължи; Сиона го следваше отблизо и малко встрани. Тя често поглеждаше към двете водещи звезди-ориентири. Луните бяха полегнали ниско над хоризонта, а светлината им хвърляше дълги сенки зад всеки по-голям скален блок.

Понякога Лито предпочиташе такива участъци пред пясъка. Твърдата скала беше по-добър проводник на топлината. Можеше да се снижи върху повърхността й и да облекчи натоварването на химическите си инсталации. Дребните и дори по-големите камъни не му пречеха.

Ала за Сиона тук беше по-трудно и на няколко пъти тя едва не си изкълчи глезена.

Той помисли, че равнинните участъци могат да се окажат голямо изпитание за непривикналите. Близо до земята, те виждаха само огромно празно пространство, загадъчно и тайнствено, особено пък на лунната светлина — дюни в далечината, която сякаш не помръдваше и не се променяше с придвижването на пътника — и нищо друго, освен вечния вятър, няколкото скали и безмилостните звезди отгоре. Да, това беше сърцето на пустинята.

— Точно тук музиката на свободните е придобила странната си самотност — каза той, — а не по гребените на дюните. В тези места наистина разбираш, че небето трябва да е звук от лееща се вода и нещо по-различно — каквото и да е то — от безконечния вятър.

Дори последните му думи не й напомниха да си сложи лицевото покривало. Лито започваше да се отчайва.

Утрото ги завари далеч напред по равнината.

Той спря до три грамадни скални къса, взаимно подпрели се, всеки, от които беше по-висок от гърба му. За миг Сиона се облегна на него, което възстанови донякъде надеждите му. После жената се отблъсна от топлото тяло и се покатери върху най-високия камък. Наблюдаваше я как се оглежда, за да обхване околния пейзаж.

Лито знаеше какво вижда тя — носен като мъгла пясък до хоризонта, затъмнил изгряващото слънце. Другото беше само ширналото се равно място и вятърът.

Скалата излъчваше последните остатъци от хладината на пустинното утро. Студът изсушаваше допълнително въздуха, правейки го по-приятен за него. Ако я нямаше Сиона, той щеше да продължи, но спътничката му очевидно бе изтощена. Облегна се още веднъж на него, когато слезе от големия камък; измина почти минута, преди да си даде сметка, че е допряла ухо до тялото му и слуша.

— Какво чуваш? — попита той.

— Отвътре бучи — отговори тя сънено.

— Огънят никога не угасва докрай.

Думите му изглежда я заинтересуваха. Сиона се отблъсна от неговото тяло, заобиколи го и застана пред лицето му, преди да запита:

— Какъв огън?

— Във всяка живинка има огън — у някои той е бавен, при други бърз. Моят е от най-буйните.

Младата жена потръпна от утринния хлад.

— Значи, сега не ти е студено, така ли?

— Не, но виждам, че на теб ти е студено.

Той отдръпна назад лицето си в качулката; в една от дъгите на челния дял от туловището му се появи малка вдлъбнатина.

— Почти като хамак — каза Лито, сочейки я с поглед. — Ако се сгушиш там, ще ти бъде по-топло.

Тя прие поканата без никакво колебание.

Въпреки че очакваше подобна реакция, той се трогна от доверието й. Наложи се да се пребори с чувството на състрадание, много по-силно от всичко, познато му преди срещата с Хви. И въпреки това си каза, че няма никакво място за състрадание и жал. Поведението на Сиона говореше, че тя по всяка вероятност ще умре тук.

Трябваше да се подготви за това разочарование.

Жената покри с ръка лицето си, затвори очи и заспа.

Никой никога не е имал толкова много вчерашни дни, колкото имам аз — припомни си Лито.

Знаеше, че от общоприетата гледна точка извършеното тук от него щеше да бъде преценено като безчувствено и дори жестоко. Беше принуден да намери в себе си сили за завръщане при отрупаните памети и подбере съзнателно грешките на общото минало. Най-голямата му сила сега беше възможността за непосредствен контакт с тези грешки. Опознаването им предполагаше корекции в дългосрочен план. Непрекъснато трябваше да внимава за последствията. Тоест, ако резултатите оставаха скрити или — още по-лошо — се изгубваха, пропадаше целият урок.

Ала с приближаването на червея за него се оказваше все по-трудно взимането на решения, определяни от останалите като нечовешки. Някога това му се удаваше с лекота. А сега, колкото по-далече се озоваваше от хората, учуден разбираше, че се отнася към тях и проблемите им с непрекъснато растяща загриженост.

„Оказал се в люлката на нашето минало, лежа по гръб в толкова ниска пещера, че успях да проникна в нея дори не с пълзене, а извивайки тялото си като червей. На танцуващата светлина на насмолена факла рисувам по стените и тавана душите на своя народ и съществата, обект на лова. Колко неща стават ясни, щом се обърнеш назад и през затворения кръг на някогашната битка се взреш в момента, когато душата е станала видима. Събралото се време потръпва от вика «Тук съм!». Умът ми е обогатен от гиганти на изкуството, появили се по-късно; с тяхна помощ се взирам в отпечатъците от ръце и в преливащите усилия на мускули, изписани върху скалата с въглен и растителни бои. Притежаваме ли самите ние по-голяма стойност от простичките събития, протичащи механично и извън съзнанието? Моето его, което е враг на всяка цивилизация, пита: «Защо те не искат да напуснат пещерата?» BUK“

Откраднатите Дневници

Късно следобед Айдахо получи покана да посети Монео в работния му кабинет. През целия ден не бе помръднал от хамака, където се излежаваше, потънал в мисли. И началото на всяка от тях беше лекотата, с която Монео го просна сутринта в коридора.

„Просто си по-стар модел.“

Чувството на унижение нарастваше с прииждащите един след друг спомени. Той усещаше как желанието му за живот намалява, оставяйки само пепел там, където гневът бе изгорил себе си.

Не съм нищо повече от най-обикновено средство за пренасяне на малко количество сперма с известна полезна стойност.

Да, подобна мисъл тласкаше или към смърт, или към хедонизъм. Почувства се като набучен на острието на случайността и разкъсван от всички страни от разрушителни сили.

Младата приносителка на съобщението в спретната синя униформа се оказа още един дразнител. Тя влезе, когато Айдахо отговори тихо на нейното почукване, и спря под извивката на сводестия портал от преддверието, без да знае дали е преценила правилно настроението на своя командир.

Колко бързо пътуват думите — помисли той.

Видя я в рамката на портала като проекция на най-доброто от Говорещите с риби — по-пищна и чувствена от мнозина сред тях, но не тъй безочлива със сексуалната си призивност. Синята униформа не скриваше нищо от грациозно очертаните бедра и твърдите гърди. Погледна към дяволитото й лице под щръкналата като четка руса коса, както бе прието да се подстригват помощничките.

— Монео ме прати да Ви потърся — каза тя. — Кани Ви да го посетите в работния му кабинет.

Айдахо бе ходил в кабинета няколко пъти, но най-добре си спомняше първото посещение. Тогава още с влизането разбра, че майордомът прекарва тук по-голямата част от времето си. Видя тъмнокафява дървена маса с фини златисти ивици, стъпила на къси и дебели крака посред сиви възглавници. Тя направи на Дънкан впечатление на рядко срещана и скъпа вещ, внимателно и нарочно подбрана. Масата и възглавниците — всички в сивия тон на пода, стените и тавана — бяха единствените мебели.

Ако се имаше предвид властта на човека, който се намираше в нея, стаята бе малка — не повече от пет на четири метра, но с висок таван. Светлината идваше от два тесни остъклени прозореца, разположени един срещу друг на по-късите стени. Прозорците гледаха отвисоко: единият към северозападните окрайнини на Сарийър и зеленината по границите на Забранената Гора, а другият — над дюните, търкалящи се на югозапад.

Противоположност.

Масата беляза с интересна подробност първоначалната му мисъл. Нещата върху нея веднага навяваха идеята за бъркотия. Тънки листа кристална хартия бяха пръснати отгоре, оставяйки тук-там свободно място по дървената повърхност. Ситно написан текст покриваше част от листата. Айдахо разпозна думи на галах и четири други езика, включително рядкото наречие, идещо от Пърт. По някои листове се виждаха скици и чертежи, други бяха покрити с черни драскулки, направени с четка-писец в самоуверения стил на „Бин Джезърит“. Най-интересно от всичко бяха четири бели тръби, дълги около метър — навити триизмерни разпечатки от нелегален компютър. Подозираше, че терминалът е скрит зад някое от паната по една от стените.

Младата пратеничка се изкашля, за да върне замисления Айдахо към действителността.

— Какво да кажа на Монео? — попита тя.

Голата се взра в лицето й.

— Би ли пожелала да те забременя?

— Командире!

Никак не бе трудно да се разбере, че е шокирана не толкова от предложението, колкото от нелогичното му поднасяне.

— О, да — каза той, — Монео. Наистина, какво ще правим е този иконом?

— Командире, той очаква Вашия отговор.

— А има ли някакъв смисъл да му го давам?

— Настоя да Ви уведомя, че иска да разговаря и да се посъветва едновременно с Вас и лейди Хви.

Айдахо долови в себе си неясно защо пробудило се чувство на интерес.

— И Хви ли ще бъде при него?

— Повикана е, командире — кимна пратеничката. После, след кратка пауза, запита: — Ще поиска ли командирът да го посетя по-късно вечерта?

— Не. Благодаря ти все пак. Реших друго.

Забеляза как тя умело прикри разочарованието си зад сковано-официален въпрос:

— Да предам ли, че ще отидете при Монео?

— Направи го — отпрати я с махване на ръка.

След като си отиде, той прецени възможността да не се отзове на повикването. Любопитството му вече беше разбудено. Монео иска да разговаря с него в присъствието на Хви. Защо? Да не мисли, че веднага ще хукне? Айдахо преглътна. Щом си спомнеше за иксианката, усещаше странна празнота в гърдите си. Не би могъл да пренебрегне смисъла на този факт. Явно нещо силно го бе привързало към нея.

Той се изправи; мускулите му бяха изтръпнали от дългото бездействие. Трябваше да ги пораздвижи. Излезе в коридора и без да обръща внимание на любопитните погледи на гвардейките, покрай които минаваше, се остави на силата, подтикваща го към работната стая на Монео. Хви бе вече там, когато голата влезе в стаята. Намираше се от другата страна на разхвърляната маса срещу майордома, седнала с кръстосани крака върху сивата възглавница. Успя само да зърне, че е облечена в дълга кафява рокля с обшит със сърма зелен колан, когато тя се обърна и… вече не виждаше нищо друго освен лицето й. Устните на иксианката беззвучно произнесоха името му.

И тя е чула — помисли Айдахо.

Странно, но това му вдъхна увереност. Мислите от днешния ден започнаха да приемат нови форми в съзнанието му.

— Дънкан, моля те да седнеш — рече Монео.

Посочи към възглавница до Хви. В гласа му се прокрадваше нещо колебливо и несигурно, смесено с любопитство; малцина освен Лито го бяха чували да говори с подобен тон. Погледът му беше сведен надолу към бъркотията върху масата. Слънчевата светлина на късния следобед хвърляше паяжинообразна плетеница върху безпорядъка, преминавайки през позлатено преспапие, изработено претенциозно като плодно дърво от скъпоценен камък, което пък бе покачено върху планина от пламнал кристал.

Айдахо взе посочената възглавница, без да отделя очи от Хви. Тя също го проследи с поглед, докато сядаше. После погледна към Монео; стори му се, че зърна гняв в израза на лицето й. Обичайната бяла униформа на иконома беше разкопчана и откриваше сбръчкания му врат и леко увисналата гуша. Дънкан се вгледа в очите му, готов да чака, принуждавайки другия да започне разговора.

Монео отвърна на погледа му, забелязвайки, че голата не беше свалил черната униформа от сутрешния им двубой. На предницата се виждаше дори малка следа от мръсотия, напомняща за пода на коридора, където го беше проснал. Но сега Айдахо не носеше старинния нож на атреидите. Това разтревожи майордома.

— Стореното от мен сутринта е непростимо — каза той. — Ето защо не искам да ми прощаваш. Просто моля да се опиташ да ме разбереш.

Хви не беше изненадана от началото, както забеляза Айдахо; важно свидетелство за предмета на разговора им преди неговото влизане.

Той не реагира и Монео продължи:

— Нищо не ме оправдава, че те накарах да се почувстваш не както трябва.

Долови в себе си любопитен отглас на думите и тона на иконома. Усещането, че го превъзхождат и са го победили с по-изкусни ходове, непознати по онова време, бе все още живо, но престана да подозира Монео в умишлено разиграване. По силата на някакви неизвестни обстоятелства сега у майордома бе изкристализирала безусловна почтеност. Осмислянето на този факт поставяше Литовата вселена, непоносимото сладострастие на Говорещите с риби, неопровержимата искреност на Хви — всичко, казано с една дума — в ново взаимоотношение и разбираема за Айдахо форма. Сякаш тримата, събрали се в стаята, бяха последните истински човешки същества в целия свят. Той заговори полушеговито, но с неприятна вътрешна отсенка на самоподценяване:

— Имаше пълното право да се защитаваш, когато те нападнат. Умението ти наистина ми хареса.

После се обърна към Хви, но Монео го изпревари:

— Не си струва да поемаш моята защита. Мисля, че тя ще остане непреклонна в неудоволствието си от подобна постъпка.

Айдахо поклати глава.

— Нима всички присъстващи знаят какво ще кажа, преди да съм го изрекъл, и какво ще почувствам, преди да съм го почувствал?

— Ето едно от възхитителните ти качества — отбеляза Монео. — Не прикриваш чувствата си. А ние… — той сви рамене — сме определено по-предпазливи.

Голата погледна към Хви и запита:

— И от твое име ли говори?

Тя сложи ръката си в неговата.

— Сама намирам думи за своите мисли.

Монео протегна шия, видя стиснатите ръце и потъна обратно във възглавницата си.

— Не трябва да го правите — промълви с тиха въздишка. Айдахо още по-плътно обви ръката й, почувствал мигновено същата реакция от нейна страна.

— Преди някой от двама ви да ме е попитал — рече икономът, — ще споделя, че дъщеря ми и Бог-Императора още не са се върнали от изпитанието.

Айдахо долови усилието, което си бе наложил, за да говори спокойно. Хви също го почувства.

— Истина ли е твърдението на Говорещите с риби? — обади се тя. — Ако не се справи, Сиона щяла да умре. Кажи ми, вярно ли е?

Монео замълча, а лицето му сякаш се вкамени.

— Прилича ли на теста на „Бин Джезърит“? — на свой ред запита Айдахо. — Муад’Диб казваше, че целта е да се разбере дали проверяваният е човешко същество.

Ръката на Хви започна леко да трепери. Айдахо веднага я погледна.

— И теб ли накараха да минеш през изпитанието?

— Не — отвърна иксианката, — но чух разговора на по-младите. Знаеха, че трябва да се преодолее агонията, без да се губи чувство за собствената личност.

Голата отново насочи вниманието си към Монео, забелязвайки отчетливото начало на тик около лявото му око.

— Икономе! — почти извика той, внезапно стигнал до прозрение. — Значи и теб е изпитал!

— Нямам желание да говоря за това — каза Монео. — Събрали сме се, за да решим какво ще стане с вас двамата.

— Нима ние ще го решаваме? — изненада се Айдахо, усетил как ръката на Хви се изпотява в неговата.

— Бог-Императора ще отсъди — поясни майордомът.

— Дори ако Сиона се провали?

— Особено тогава!

— Как мина твоят тест? — отново се поинтересува голата.

— Даде ми възможност да зърна какво е да бъдеш Бог-Император.

— Е, и?

— Видях само толкова, колкото бях в състояние да видя.

Ръката на Хви конвулсивно се сви.

— Вярно е, значи, че някога си бил бунтар — вметна Айдахо.

— Започнах с обич и молитва — каза икономът. — После преминах към гняв и непокорство. И бях преобразуван в това, което виждате пред себе си. Осъзнавам дълга си и го изпълнявам.

— Какво стори той с теб? — настойчиво попита Айдахо.

— Цитираше ми молитвата от моето детство: „Давам живота си, посвещавайки го на по-великата слава на Бога.“

Дънкан обърна внимание на внезапното спокойствие на Хви, съсредоточила погледа си върху лицето на Монео. За какво ли мислеше?

— Признах, че това е била моята молитва — продължи той. — А Бог-Императора ме попита от какво съм готов да се откажа, в случай че животът ми не бъде достатъчен, и буквално извика: „Какво струва животът ти, след като задържаш за себе си по-ценното, което притежаваш?“

Хви кимна, а Айдахо почувства единствено объркване.

— Можах да чуя истината в гласа му — добави Монео.

— Имаш ли прорицателска дарба? — попита иксианката.

— Да, когато ме залее отчаянието. Само тогава. Заклевам се обаче, че ми каза истината.

— Някои атреиди притежават силата на Гласа — промърмори Айдахо.

Икономът поклати глава в знак на несъгласие.

— Не. Беше самата истина. Каза ми още: „Гледам те и щях да пророня сълзи, ако можех. Приеми желанието ми като свършен факт!“

Хви се наклони силно напред и едва не се допря до масата:

— Той не може да плаче, нали?

— Пясъчните червеи… — пошепна Айдахо.

— Какво? — обърна се тя към него.

— Свободните убиваха пясъчни червеи с вода — поясни Дънкан. — При удавянето им се получаваше екстракт от подправката, който те използваха за обредните оргии на своята религия.

— Но господарят Лито все още не е завършен червей — рече Монео.

Хви се върна обратно на възглавницата си и пак погледна към него.

Айдахо се замисли със стиснати устни. В сила ли бе за Бог-императора забраната на свободните по отношение на сълзите? С каква възхита, но и с ужас се отнасяха те към безполезното пилеене на влагата! Да се отдаде вода на мъртвеца.

Монео отново заговори, обръщайки се към голата:

— Надявам се, че ще можеш да разбереш. Господарят взе решение. Двамата с Хви трябва да се разделите и никога вече да не се виждате.

Младата жена изтегли ръката си от дланта на Айдахо и произнесе само една дума:

— Знаем.

Айдахо добави с горчиво примирение:

— Познаваме мощта му.

— Но не го разбирате — каза Монео.

— Нищо повече не ми трябва — рече Хви, докосвайки едва-едва пръстите на голата, за да го накара да замълчи. — Не, Дънкан. Тук няма място за личните ни желания.

— Може би все пак ще му се помолиш — предположи Айдахо.

Тя рязко се извъртя и го погледна, без да свали очи, докато се видя принуден да сведе глава. А когато заговори, в гласа й звънна жива и весела нотка, нечувана досега от него:

— Моят вуйчо Малки винаги е твърдял, че господарят Лито не реагира на молитви. Според вуйчо ми господарят Лито приемал молитвата като опит за принуда и форма на натиск спрямо избрано божество, защото нарежда на безсмъртния какво да стори: Боже, направи за мен чудо или повече няма да вярвам в теб!

— Да, молитвата като израз на високомерие — вметна Монео. — И като застъпничество по желание.

— Какъв бог е той? — настойчиво възрази Айдахо. — Дори според собствените му признания Лито не е безсмъртен.

— Добре — бързо каза икономът. — По този случай ще цитирам господаря Лито. „Аз съм всичко, което трябва да се види от Бога. Аз съм думата, превърнала се в чудо. В мен са всички мои предшественици. Не е ли достатъчно за едно чудо? Какво повече искате да узнаете? Попитайте сами себе си: има ли някъде по-голямо знамение?“

— Празни приказки — прихна Айдахо.

— И аз не му повярвах — кимна Монео. — Нещо повече, предизвиках го със собствените му думи от Устната История: „Отдавам на по-великата слава на Господа!“

Хви ахна.

— Той просто ми се изсмя — невъзмутимо продължи икономът. — Присмя ми се и ме попита как бих могъл да дам нещо, което вече принадлежи на Бога?

— Ти много се ядоса, нали? — обади се Хви.

— И още как! Господарят Лито го забеляза и рече, че ще ме научи да отдавам почит и слава. После странно защо добави: „Може би ще ти се стори, че си не по-малко чудо от мене.“ — Монео се обърна и погледна през прозореца вляво от себе си, след което заключи: — Боя се, че гневът ме лиши от слух. Оказах се напълно неподготвен.

— Да-а, много е умен — замислено проточи Айдахо.

— Умен ли? — изненадано го погледна Монео. — Не смятам, че е тъй, поне в смисъла, който ти влагаш. От такава гледна точка господарят Лито едва ли е по-умен от мен.

— За какво си се оказал неподготвен? — запита Хви.

— За риска — отвърна икономът.

— Достатъчно си рискувал с гнева си — възрази иксианката.

— Не повече от него. Хви, по очите ти виждам, че разбираш. Отвращава ли те тялото му?

— Вече не — отговори тя.

Айдахо скръцна със зъби, обзет от безсилие.

— Гади ми се от всичко това!

— Обич моя, не бива да говориш подобни неща — рече младата жена.

— А ти не трябва да го наричаш „обич моя“ — отбеляза Монео.

— Може би искаш от нея да се научи да обича нещо по-дебело и гадно от това, което е желал да стане барон харконен? — язвително запита Айдахо.

Майордомът сви устни, отпусна ги и каза:

— Господарят Лито ми е разправял за този зъл и порочен старец от твоето време, Дънкан. Мисля, че не си разбирал врага си.

— Той беше едно тлъсто, чудовищно…

— Имал е вкус към силните усещания — прекъсна го Монео. — Дебелината в случая е нещо странично; може би е искал да я почувства лично, понеже действа обидно на останалите, а той наистина е обичал да обижда.

— Баронът унищожи само няколко планети — каза Айдахо. — А Лито се е заел да погълне целия свят.

— Любими, моля те! — възпротиви се Хви.

— Остави го да декламира — махна с ръка икономът. — Когато бях млад и невежа, също като Сиона или този беден глупак, плещех подобни безсмислици.

— Затова ли подхвърли дъщеря си на смъртоносен риск? — натърти Айдахо.

— Мили, много е жестоко — почти простена иксианката.

— Една от постоянните ти слабости, Дънкан, е твоята склонност към истерия — невъзмутимо каза Монео. — Предупреждавам те, че подхранвано от нея, невежеството вирее отлично. Гените ти дават сила и не ти е трудно да внушаваш чувства на някои от Говорещите с риби, но за водач не те бива.

— Не се опитвай да ме ядосаш — предупреди Айдахо. — Знам и други прийоми, освен прякото нападение, така че не ме предизвиквай твърде много.

Хви се опита да улови ръката му, но той се отдръпна.

— Знам също за какво ме бива, както и мястото си — продължи голата. — Аз съм полезен последовател. Мога да нося бойното знаме на атреидите. Зелено и черно кичат гърба ми!

— Службата на по-нисък пост поддържа силата, но раздува истеричните забежки — отбеляза икономът. — А изкуството на атреидите е в умението да се управлява без истерия; и да се поема отговорност за начина, по който се използва властта.

Айдахо рязко се оттласна и се изправи.

— Кога проклетият ти Бог-Император — почти кресна той — е носил отговорност за каквото и да е?

Монео погледна надолу към разхвърляната маса и отвърна, без да вдига глава:

— Отговорен е за онова, което е направил със себе си.

После мрачно впи поглед в лицето на другия и добави:

— Дънкан, а на теб няма да ти стиска дори само да научиш какво е сторил!

— Ти успя ли да устискаш? — подигра го Айдахо.

— Когато гневът ме превзе без остатък, той го забеляза и каза: „Как се осмеляваш да се дразниш и обиждаш от мен?“ И точно тогава — преглътна Монео — ме накара да погледна в ужаса, дето сам бе видял… — Очите на иконома внезапно се наляха със сълзи. — Оставаше ми само да бъда безкрайно доволен, че не ми се е налагало да взимам неговото решение… Както и да приема с доволство факта, че съм последовател.

— Успях да стигна до същото прозрение — прошепна Хви.

— Знаеш ли вече? — попита я Монео.

— Да, макар и да не го видях — отвърна тя.

Икономът тихо каза:

— Тогава за малко да умра. Аз… — силно потръпна и вдигна поглед към Айдахо, преди да промълви: — Не трябва да…

— Вървете всички по дяволите! — изръмжа голата, рязко се обърна и излетя от стаята.

Хви се втурна след него; лицето й беше покрито с маската на страданието.

— О, Дънкан… — прошепна тя.

— Нали сама виждаш? — рече икономът. — Сбърка. Нито ти, нито Говорещите с риби успяхте да го промените към добро. Точно обратното — помагате за по-скорошното му унищожаване.

Иксианката отчаяно се обърна към Монео:

— Не ще го видя вече — промълви тя.

Обратният път на Айдахо до жилището му се превърна в едно от най-трудните неща, за които имаше спомен. Опитваше се да си представи, че лицето му е неподвижна маска от металопласт, зад която е скрито бушуващото в него вълнение. Никоя от стражите не биваше да зърне мъката му. Криеше я, защото не знаеше, че повечето от тях имат съвсем вярна представа за емоционалните му състояния. Бяха участвали в брифингите за Дънкановците и можеха да разчитат всеки техен израз.

В коридора, недалеч от квартирата си, Айдахо видя Найла, която с бавна крачка идваше към него. Лицето й, покрито със смесица от нерешителност и претърпяна загуба, мигновено го възпря и почти го накара да забрави собственото си настроение.

— Какво има, Приятелко? — попита той, когато Говорещата с риби почти се изравни с него.

Тя го погледна и веднага схвана всичко, за което красноречиво говореше изразът на квадратното й лице. Колко странно изглеждаща жена — помисли голата.

— Вече не съм Приятелка — каза Найла и продължи по коридора.

Айдахо се завъртя на пета и се загледа в гърба на отдалечаващата се амазонка с широки рамене и сякаш съзнателно потискана игра на страхотни мускули.

За какво ли е подготвена? — запита се той.

Мисълта обаче бързо отмина. Затрудненията му се върнаха обратно, още по-обезпокоителни. Извървя няколкото крачки до вратата на квартирата си и влезе вътре.

Постоя известно време със стиснати край бедрата юмруци.

Вече нищо не ме свързва с което и да е време. Беше странно, че не изпита усещане за освобождаване. Знаеше обаче, че е направил крачка, поставяща начало на освобождаването на Хви от любовта й към него. Той бе унизен и смален. Скоро иксианката щеше да мисли за Дънкан Айдахо като за незначителен и сприхав никаквец, подвластен само на собствените си емоции. Дори се виждаше как избледнява в обхвата на непосредствените й занимания…

Горкото същество Монео!

Много добре знаеше как действат факторите, оформили отстъпчивия сега иконом. Дълг и отговорност. Какъв безопасен покрив предоставяха те във времената на трудни решения.

Някога и аз бях като него — помисли Айдахо. — Но това стана в друг живот и по друго време.

„Дънкановците понякога питат дали разбирам екзотичните идеи на нашето минало? И ако ги разбирам, защо не мога да им ги обясня? Познанието, както вярват те, се намира единствено в подробностите. Опитвам се да им втълпя, че всички думи са огъваеми, пластични. Образите на думите започват да се изкривяват още в момента на тяхното изричане. Идеите, вградени в един език, имат нужда от същия език, за да бъдат изразени. Това е самата същност на смисъла на думата «екзотичен». Нали виждате как започва да се променя? Преводът изпитва неудобство в присъствието на екзотичното. Езикът галах, с който си служа тук, сам налага себе си. Той е външна рамка за съотношение — една специфична система. Във всички системи обаче дебнат опасности. Системите включват непроучените схващания на създателите си. Когато приемате дадена система с присъщите за нея мнения и схващания, по същество съдействате за заякчаване на съпротивата срещу промените. Струва ли си да обяснявам на Дънкановците, че за някои неща няма езици? Охх! Те винаги ще продължават да вярват, че всички езици са мои.“

Откраднатите Дневници

Два дни и две нощи Сиона така и не уплътни лицевата си маска, губейки с всяко издишване от скъпоценната вода. Но преди тя да си спомни за думите на баща си, трябваше да бъде смъмрена като дете на свободните. Най-сетне Лито реши да й го каже в студеното трето утро от прехода, когато спряха в сянката на една скала сред брулената от вятъра равнина на ерга.

— Пази всеки дъх, излизащ от тебе, защото с него те напуска топлината и влагата на твоя живот — рече той.

Знаеше, че има още цели три дни път из ерга, както и цели три нощи, преди да стигнат до вода. Сега бе петото утро, откакто бяха напуснали малката Цитадела. През нощта навлязоха в район с ниски движещи се купчини пясък, които все още не бяха дюни; истинските се мержелееха някъде напред, а ако пътникът знаеше накъде да погледне, щеше да съзре в далечината и тънката начупена линия на останките от някогашния хребет Хабания. Сиона беше свалила превръзката за уста на влагосъхраняващия си костюм, за да може да говори по-ясно. Но въпреки това изричаше думите с почернели и кървящи устни.

Вече е обзета от отчаянието на жаждата — помисли той, докато спътничката му опипваше със сетивата си заобикалящия ги свят. — Скоро ще стигне до точката на кризата.

Неговите собствени сетива му казваха, че все още бяха сами в окрайнините на равнинната местност. Само минути ги деляха от сипването на зората. Ниско легналата светлина издаваше с отраженията си присъствието на прахови преградни образувания, които се виеха, издигайки и спускайки се в нестихващия вятър. После сетивата му игнорираха шума на вятъра, за да може да чуе и други неща — затрудненото дишане на младата жена, сриването на малка лавина от скалите зад тях и стърженето на огромното му тяло по тънкото пясъчно покритие.

Сиона отмести лицевата си маска встрани, но продължи да я държи, за да може да я върне бързо на мястото й.

— След колко време ще стигнем до вода? — попита тя.

— Три нощи.

— Няма ли по-пряк път?

— Не.

Вече разполагаше с важна информация, позволяваща й да оцени по достойнство икономичния подход на свободните. Лакомо глътна няколко капки от джобния резервоар.

Лито разпозна посланието на нейните движения — обичайните жестове на свободните in extremis12. В момента Сиона не само сетивно, но и съзнателно вникваше в смисъла на едно добре познато на предшествениците й състояние — патийех, или жаждата на прага на смъртта.

Няколкото последни капчици в джобния резервоар бяха свършили. Чу я как засмуква въздух. После върна маската на мястото й и запита с приглушен глас:

— Няма да се справя, нали?

Лито я погледна в очите и забеляза бистротата на мисълта, причинена от наближаващата смърт — проницателно осъзнаване, рядко постигано по друг начин.

Засилваше се действието само на най-необходимото за оцеляване. Да, тя бе навлязла достатъчно навътре в тедах ри-агрими — агонията, мобилизираща максимално разума. Много скоро щеше да бъде принудена да вземе върховното решение, през което мислеше, че вече е преминала. От доловените признаци той разбра, че ще трябва да се отнася с изключителна благосклонност и внимание към нея. Щеше да му се наложи да отговаря искрено на всеки въпрос, защото в тях беше стаен осъждащ укор.

— Няма да успея, нали? — настоя Сиона.

В отчаянието й все още имаше следи от надежда.

— Нищо не е окончателно сигурно — рече той. Думите му я потопиха в смразяващо безсилие.

Лито нямаше подобни намерения, но знаеше, че нерядко правилният, макар и двусмислен отговор се приема за потвърждение на най-дълбоко стаени страхове.

Тя въздъхна.

После с приглушен глас опита отново.

— В размножителната програма сигурно си предвидил нещо по-специално за мен.

Думите й не прозвучаха като въпрос.

— Всеки от нас има някакви намерения — каза той.

— Но поиска да се споразумеем.

— Вярно е.

— Как можеш да мислиш за съгласие от моя страна, след като знаеш, че мразя свързаното с теб? Бъди честен!

— Триногата на споразумението е с три крака. Те са стремежът, сведенията и съмнението. Точността и честността имат малко значение.

— Не спори с мен, моля те. Знаеш, че умирам.

— Твърде много те уважавам, за да споря.

Той изправи челните части на тялото си, за да усети вятъра. В него вече се долавяше дневната топлина, ала все още носеше твърде много влага, за да е приятен. Което пък му напомни, че колкото по-стриктно държеше за контрол над времето, толкова повече ставаха параметрите и се повишаваше степента, до която те трябва да бъдат контролирани. Стремежът към абсолютното нарастваше едновременно с нивото на неопределеност.

— Твърдиш, че не спориш, но…

— Спорът заключва дверите на разума — каза той, снижавайки се на пясъка. — А зад него се спотайва насилието. Проточи ли се, спорът винаги води до насилствени действия. Аз обаче нямам никакво намерение да те насилвам.

— Какво искаше да кажеш преди малко… със стремежа, сведенията и съмнението?

— Стремежът обединява участващите. Сведенията залагат границите на общия им разговор. А съмнението поставя рамка на въпросите.

Тя приближи и го загледа в лицето — само на около метър разстояние.

Колко странно е, помисли Лито, че омразата може да се смеси без остатък с надеждата, страха и благоговението.

— Би ли могъл да спасиш живота ми?

— Има такава възможност.

Едва-едва кимна, а той разбра, че отново е стигнала до погрешно заключение.

— Значи, искаш в замяна моето съгласие!

— Не е вярно.

— Ако премина през изпитанието…

— То не е мое.

— Чие е тогава?

— Дошло е от общите ни предшественици.

Сиона се отпусна назад и седна на студената скала; умълча се, тъй като още не беше готова да го помоли за почивка в топлата пазва на челния дял от тялото му. Лито сякаш дочу слабо скимтене, притаено в гърлото й. Съмненията в нея вече работеха с пълна пара. Бе започнала да си задава въпроса дали действително би могла да покрие образа му с вътрешната си представа за него като Върховен Тиранин. Погледна го — пак с остротата на пределно избистрения си разум, която той бе забелязал преди малко.

— Какво те кара да постъпваш по този начин?

Въпросът беше добре поставен.

— Вътрешната ми потребност да спасявам хората — отвърна Лито.

— Кои хора?

— Моето определение е много по-обхватно от всички останали, включително и това на „Бин Джезърит“, където вярват, че тъкмо те са дали дефиниция на понятието. Имам предвид извечната нишка на целия човешки род.

— Искаш да кажеш, че…

Не успя да довърши — устата й се оказа напълно суха. Опита се да събере малко слюнка. Той забеляза усилията й под лицевата маска. Въпросът беше ясен, така че му се стори излишно да чака.

— Без мен сега нямаше да съществуват никакви хора, абсолютно никакви. А пътят, водещ до изчезването им, бе прекалено ужасяващ дори за най-смелите ти предположения.

Предполагаемото твое предусещане — засмя се леко подигравателно тя.

— Златната Пътека все още зове — каза той.

— Не ти вярвам!

— Защото сме различни.

— Именно!

— Но и двамата зависим един от друг.

— За какво съм ти нужна?

Ох, викът на младостта, несигурна за определеното й място. Почувства силата, скрита в потайните окови на обвързването и си наложи да бъде твърд. Зависимото положение подхранва слабост!

— Ти си Златната Пътека — каза Лито.

— Аз ли? — едва успя да пошепне Сиона.

— Вече си прочела Дневниците, които ми открадна. Целият съм в тях. Жено, виж какво съм създал. А ти можеш да създадеш единствено себе си.

— Думи, измамни и опасни думи!

— Разбери: не страдам от факта, че ме боготворят. Страданието за мен е, че никога не са ме оценявали правилно. Може би… Не, не смея да се надявам на теб.

— Какво е предназначението на онези Дневници?

— Записва ги иксианска машина. Ще ги намерят в един много далечен ден. И те ще накарат хората да се замислят.

— Каква иксианска машина? Нима не изпълняваш предписанията на джихада!

— Този факт е поредният урок. Всъщност какво правят машините? Само умножават онова, което можем да свършим, без да мислим. А да се върши нещо, без да се мисли, представлява най-голямата опасност. Виж колко дълго ти вървя през пустинята, но не помисли за лицевата си маска.

— Можеше да ме предупредиш!

— И да увелича зависимостта ти.

Сиона го погледна за миг и каза:

— Защо искаш да стана командир на твоите Говорещи с риби?

— Ти си атреидка, съобразителна и способна да решава самостоятелно. Можеш да бъдеш вярна и честна дори само заради смисъла на тези понятия, както сама ги преценяваш. Подготвена и обучена си да командваш, което означава, че си независима.

Вятърът размяташе прах и пясък около тях, докато тя обмисляше думите му.

— Ако се съглася, ще ме спасиш ли?

— Не.

Беше дотолкова сигурна в обратния отговор, че трябваше да почака няколко удара на сърцето си, за да може да изтълкува едносричната дума. Междувременно вятърът поутихна, откривайки през дюнния пейзаж панорамата на жалките останки от хребета Хабания. Въздухът внезапно се смръзна от оня студ, който отнемаше влагата от плътта толкова бързо, колкото го правеше и най-жаркото слънце. Частица от съзнанието на Лито долови рязко колебание в контролирания режим на времето.

— Как така не? — попита Сиона, едновременно озадачена и възмутена.

— Не сключвам кръвни сделки с хора, на които трябва да вярвам.

Тя бавно поклати глава вляво и вдясно, но не отмести погледа си от лицето му. След малко прошепна:

— Какво може да те накара да ме спасиш?

— Нищо. Защо мислиш, че си способна да сториш онова, с което не мога да ти отвърна? Не се постъпва така при взаимна зависимост.

Младата жена отпусна рамене.

— След като не мога да сключа с теб сделка или да те принудя…

— Трябва да потърсиш друг път.

Каква великолепна гледка е взривният растеж на съзнанието — помисли той.

Изразителните черти на лицето й не криеха нищо. Тя прикова погледа си в него, сякаш търпеше път към мислите му. В приглушения й глас се вля прясна сила.

— Може би искаш да узная всичко за теб… дори и най-малките ти слабости?

— А би ли откраднала онова, което драговолно ти предоставям?

Утринната светлина сякаш я удари силно по лицето.

— Нищо не ти обещавам! — изхриптя тя.

— Нито пък го искам от тебе.

— Ще ми дадеш ли вода, ако помоля…?

— Не е съвсем вода.

Сиона потвърди с кимване.

— И аз съм Атреидска.

Говорещите с риби не бяха пропуснали урока за необикновената чувствителност, заложена в гена на атреидите. Тя добре знаеше къде е изворът на подправката и какво може да й причини. Преподавателите в училищата бяха се справили със задълженията си. Дозираното количество мелиндж в сухата храна на Сиона също бе свършило работа.

— Виж малките завити гънки около лицето ми — каза Лито. — Разтъркай леко с пръст една от тях и тя ще изпусне капки течност, наситена с екстракт от подправката.

Веднага забеляза признателността в очите й. Спомените, за които дори нямаше представа, бяха проговорили в нея. Тя се бе появила след множество поколения, умножили деликатната чувствителност на атреидите.

Дори острата й жажда не можеше да промени нещата.

За да улесни прехода през кризата, той й разказа за децата на свободните, изравящи пясъчни твари в окрайнините на някой оазис, за да извлекат от тях течността, която бързо възстановяваше и укрепваше силите.

— Нали съм от рода на атреидите — повтори тя.

— Устната История го твърди категорично.

— Следователно мога да умра от мелинджа.

— Да. Тъкмо в това е изпитанието.

— Разбирам. Искаш да ме направиш истинска свободна!

— Можеш ли по друг начин да подготвиш наследниците си за оцеляване, след като аз си отида?

Сиона свали лицевата маска и приближи лицето си на длан от неговото. После докосна с пръст най-близкото завито крайче на качулката му.

— Поглади го леко — каза той.

Ръката й се подчини, но не на гласа му, а на нещо, обадило се в самата нея. Движенията на пръстите, внимателни и добре усвоени, разбудиха собствените му спомени, преминали като наследство от едно дете в друго и по-нататък… По този начин беше съхранено огромно количество и вярна, и невярна информация. Лито обърна настрани лицето си, доколкото беше възможно, и погледна косо към нейното, намиращо се съвсем близо. По закръгленото крайче на гънката се появиха бледосини капки. Заля я силна миризма на канела. Тя се наведе към капките. Видя поричките около носа й и движенията на езика, докато Сиона преглъщаше. После се отдръпна, без да е утолила напълно жаждата си, подтиквана от предпазливостта и недоверието, познати му много добре от някогашния Монео. Какъвто бащата, такава и дъщерята.

— След колко време започва да действа?

— Вече е започнала.

— Искам да кажа…

— Около минута и нещо.

— Не ти дължа нищо!

— Няма да е необходимо заплащане.

Тя уплътни лицевата си маска.

Лито видя как погледът й започна да се замъглява. Без да поиска разрешение, спътничката му почука по предния дял на туловището, приканвайки го да приготви топлия хамак в себе си. Направи го веднага. Сиона се настани удобно в уютната кривина. Той рязко насочи погледа си надолу и го задържа, наблюдавайки я. Очите й останаха отворени, макар сега да не виждаше нищо около себе си. Внезапен гърч я разтърси и тялото й започна да трепери като дребно умиращо животинче. Добре познаваше ставащото с нея, но не можеше да промени абсолютно нищо. В съзнанието й нямаше да се запази никаква следа от срещи с прародители, докато дълбоко в нея завинаги оставаха ярко изрисувани картини, звуци и миризми. Щяха да се съхранят издирващи машини на преследвачи, мирис на кръв и вътрешности, треперещи от страх и притаили се в дупки човешки същества, обзети единствено от ужаса, че не могат да избягат… И през цялото време шумът на двигатели и тракането на механизми щеше да приближава — все по-близо и по-близо… Все по-силен и по-силен…!

Накъдето и да се обърне, щеше да бъде едно и също. От нигде надежда за спасение.

Той долавяше как животът й полека се оттегля и гасне. Сиона, не се оставяй да те погълне мракът! Атреидите винаги постъпваха по един и същ начин. Те се биеха за живота си. А сега Сиона се сражаваше за живота на други, не за своя. Но усещаше как бавно чезне и се отлива собствената й сила… Потъваше все по-дълбоко в мрака, пропадаше навътре, където никой преди нея не бе достигал. Той започна леко да я люлее в челния дял на тялото си. Люлеенето или тънката пареща нишка на непоколебимостта, а може би и двете заедно, успяха да вземат връх. В ранния следобед треперещото й тяло премина в състояние, което донякъде приличаше на сън. Само от време на време откъсналите се от нея въздишки се разнасяха като ехо от виденията пред вътрешния й взор. Продължи да я люлее внимателно, претъркаляйки се полека от едната на другата си страна.

Дали ще се измъкне от онези дълбини? Реакцията на нейната жизненост го обнадежди. Каква сила бе скрита в тази жена!

Събуди се късно следобед. Изведнъж я заля вълна на спокойствие; смени се и ритъмът на дишането й. Очите й внезапно се отвориха. Погледна нагоре към него, претърколи се извън хамака, заставайки с гръб към Лито, и остана така почти час, мълчалива и замислена.

С баща й беше станало същото. В атреидите се долавяше някакъв нов модел. Някои от предшествениците им произнасяха шумни тиради. Други се отдалечаваха заднешком от Бог-Императора, като се препъваха и продължаваха да го гледат с широко отворени очи, а той трябваше да ги последва, извивайки тялото си, което стържеше по древния камънак. Трети приклякаха, приковали поглед в земята. Но нито един от тях не се бе обърнал с гръб към него. Лито възприе развитието в нова посока като вдъхващ надежда знак.

— Вече добиваш известна представа за обхвата на моя род — каза той.

Сиона се обърна със строго свити устни, но не срещна погледа му. Все пак успя да забележи, че е осъзнала идеята, която много малко хора бяха приели така, както го направи тя; с необикновената си множественост Лито бе превърнал целия човешки род в свое семейство.

— Въпреки всичко можеше да запазиш живота на моите приятели в гората.

— Ти също можеше да ги спасиш.

Младата жена сви юмруци и ги притисна към слепоочията си, без да отклонява погледа си от него.

— Нима наистина знаеш…

— Сиона, внимавай!

— Трябваше ли да го науча по този начин? — пошепна тя. Лито замълча, оставяйки я да отговори сама на въпроса си.

Беше длъжен да я накара да разбере, че първичното му съзнание функционира също като съзнанието на свободните; както и да й внуши, че хищникът проследява всяко живо същество, оставило дири след себе си, също като онези ужасни машини в апокалипсиса на виденията.

— Златната Пътека — отново прошепна Сиона. — Мога да я почувствам.

Погледна го с широко отворени очи и каза:

— Ужасно жестоко е!

— Без жестокост оцеляването е невъзможно.

— Те просто не можеха да се скрият — промълви тя и продължи малко по-високо: — Какво направи с мен?

— Реши да се бунтуваш като свободна — каза той. — А свободните винаги са притежавали почти невероятна способност да разчитат всичко, оставено в пустинята. За тях не беше тайна дори плетеницата на засипаните от вятъра следи по пясъка.

Видя наченките на угризения при спомена за мъртвите й спътници. Заговори веднага, защото знаеше, че чувството за вина ще пламне почти моментално, последвано от гняв към самия него:

— Щеше ли да ми повярваш, ако просто те бях задържал и уведомил?

Разкаянието я беше обзело почти напълно. Тя отвори устата си под маската и изпъшка.

— Все още не мога да кажа, че си оцеляла в пустинята — предупреди я Лито.

Почти бе престанала да трепери. Раздвижваните с негова помощ инстинкти на свободните бяха внесли необходимото й спокойствие.

— Ще оцелея — каза тя, срещна погледа му и продължи: — Ти вникваш в мислите ни, като следиш нашите чувства, нали?

— По-скоро вниквам в причините, които ви карат да мислите по един или друг начин. Мога да разпозная и най-незначителните промени в поведението ви, проследявайки причинилите ги чувства.

Видя, че тя приема пълната си беззащитност по същия маниер, по който реагира и Монео — със страх и омраза. Това обаче нямаше особено значение. Стремително огледа времето и събитията, които й предстояха. Да, Сиона щеше да оцелее в пустинята, защото следите й по пясъка продължаваха плътно до тези, оставени от него. Непосредствено край нейните дири обаче той зърна внезапно зейнало празно пространство, скрило всичко. Предсмъртният вик на Антеак отекна в съзнанието му, оглеждащо бъдното… И рояка на Говорещите с риби, полетял в атака!

Малки идва — помисли той. — Аз и Малки пак ще се срещнем.

Отвори очи за действителността и видя все още вторачената в него Сиона.

— Продължавам да те мразя! — каза тя.

— Всъщност мразиш необходимата жестокост на хищника.

— Видях още нещо! — Гласът й тръпнеше от злост. — Не можеш да хванеш докрай следите ми!

— Длъжна си да се погрижиш за това видение и да го запазиш.

Не беше изрекъл последните си думи, когато заваля. Внезапно притъмня и в същия миг ливна пороен дъжд. Въпреки че бе доловил резките колебания в изкуствено регулираното време, Лито се стресна от яростта на бурята. Знаеше, че в Сарийър понякога се случва и да вали, но дъждът бързо спираше, водата се оттичаше и изчезваше. Останалите тук-там локви се скриваха, когато новопоявилото се слънце почти веднага изпаряваше течността от тях. В повечето случаи проливният дъжд не стигаше до земята, той доскоро беше дъжд-призрак, който се превръщаше на пара от слоя прегрят въздух непосредствено над повърхността на пустинята, след което вятърът отнасяше парата. Но днешният валеж буквално го зашемети.

Сиона свали лицевото покривало и жадно подложи лицето си на падащата вода, без да забележи състоянието на Лито.

Малко след началото на пороя той настръхна от болка — когато водата проникна през припокриващите се една с друга пясъчни твари — и мъчително се сви в агонизиращо кълбо. Особените инстинкти и разнопосочните стремителни движения на пясъчната твар и на пясъчния червей влагаха нов смисъл в думата болка. Чувстваше как тялото му сякаш се разпаря във всички посоки. Пясъчната твар неистово се стремеше към водата, за да я капсулира. А пясъчният червей усещаше как смъртта приближава ведно със заливащата го течност. Клъбца син дим изскачаха от всяко място, поразено от дъжда. От ферментационните и други процеси в тялото му започваше да се отделя чист екстракт от подправката. Около него вече се стелеше син дим. Започна да стене, гърчейки се в локвите.

Облаците отминаха. Едва тогава Сиона забеляза страданията му.

— Какво ти е? — попита тя.

Не можа да й отговори. Дъждът бе отминал, но болезнените му капки оставаха по камъните и в локвите около и под него. Всичко беше мокро.

Жената видя синия пушек, издигащ се от всяка точка, където течността докосваше тялото му.

— От водата е!

Вдясно имаше малко възвишение. С мъчителни движения той се отправи към него, изстенвайки при преминаването през всяка локвичка. Когато го достигна, установи, че е почти сухо. Силните болки поутихнаха; след малко забеляза застаналата пред него Сиона. Престорено загрижена, тя го попита:

— Защо водата те наранява?

Наранява ли? Каква неподходяща дума! Ала не можеше да не отговори на въпроса й. Беше видяла достатъчно и знаеше да търси отговор. Запъвайки се, той й обясни как реагират пясъчната твар и пясъчният червей. Спътничката му го изслуша мълчаливо и възкликна:

— Но нали отдели течност за мен!

— Подправката има предпазно действие.

— Тогава защо поемаш риска да излизаш на открито без колата си?

— Не може да си свободен в Цитаделата или върху Царската кола.

Тя се съгласи с кимване.

И отново съзря пламъчетата на бунта в очите й. Не искаше да се чувства виновна или зависима. Беше повярвала в реалността на Златната Пътека, но какво от това? За неговите многобройни жестокости нямаше прошка! Можеше да откаже да го приеме и да не му отреди място в семейството си. Та нали вече не беше човешко същество и по нищо не й приличаше. А тя знаеше тайната, с която гибелта му бе сигурна! Ако бъде залят и ограден отвсякъде с вода, ако пустинята му бъде унищожена, ако му се отнеме възможността да се измъкне от пръстена на смъртоносната агония… Нима наистина смяташе, че може да прикрие хода на мислите си само с едно обръщане встрани?

Какво влияние да окажа! — помисли той. — Тя трябва да продължи да живее, а аз — да демонстрирам отказ от насилие.

Сега, когато вече знаеше нещо важно за Сиона, колко просто би било да отстъпи и да потъне слепешком в собствените си мисли. Изкушението да съществува само със спомени беше много голямо, но неговите деца се нуждаеха от още един нагледен урок, за да могат да избегнат последната опасност, застрашаваща Златната Пътека.

Колко болезнено решение! Усети прилив на съчувствие към „Бин Джезърит“. Беше изправен пред затруднение, подобно на преживяното от тях при появата на Муад’Диб. Защото не успяха да установят контрол над баща ми — висшата цел на тяхната програма за целенасочено размножаване.

Призовавам ви отново на помощ, драги приятели — помисли той и сподави киселата усмивка, с която възнагради собственото си позьорство.

„При наличие на достатъчно време за еволюционно развитие на поколенията хищникът предоставя на жертвата си множество възможности за адаптация в посока към оцеляване; по пътя на кръгообразно действащата обратна връзка жертвата от своя страна инициира промени в хищника, който отново променя жертвата и т.н., и т.н.… Голям брой мощни сили извършват същия процес. Можете да причислите и религиите към тях.“

Откраднатите Дневници

— Бог-Императора ми нареди да ти кажа, че твоята дъщеря е жива.

Найла предаде на Монео съобщението с напевен глас, насочила погледа си през работната маса към фигурата му посред обичайното безредие от записки, разхвърляни листа и комуникационни средства.

Майордомът силно притисна една в друга дланите си и се взря в издължената сянка, която слънчевата светлина хвърляше на масата, преминавайки през дървото със скъпоценни камъни на преспапието му.

Без да вдига очи към набитата фигура на Найла, застанала пред него с полагащото му се уважение, той попита: — И двамата ли се върнаха в Цитаделата?

— Да.

Монео извърна глава към прозореца вляво, но нямаше как да види нито неумолимата разграничителна линия на мрака, надвиснал на хоризонта на Сарийър, нито ненаситния вятър, увличащ зрънца пясък от върха на дюните.

— А какво стана с въпроса, който обсъдихме по-рано? — попита той.

— Уреден е.

— Много добре.

Освободи я с махване на ръка, но Найла остана на мястото си. Изненаданият иконом едва сега я погледна.

— Налага ли се да присъствам лично на тази… — преглътна тя — …сватба?

— Господарят Лито го заповяда. Ще бъдеш единствената, въоръжена с лазестрел. Оказва ти се специално внимание.

Гвардейката остана на място, вперила погледа си някъде над главата на Монео.

— Какво има? — подкани я той.

Долната челюст на Найла не спираше конвулсивните си движения. Най-после тя изрече:

— Той е Бог, а аз съм простосмъртна.

След това се обърна кръгом и напусна работното помещение.

Монео разсеяно се запита какво бе обезпокоило масивната Говореща с риби, ала мислите му бързо се върнаха към Сиона, подобно на стрелката на компас.

И тя оцеля, също като мене.

Дъщеря му вече притежаваше онова вътрешно усещане, което неизменно щеше да й напомня, че Златната Пътека остава цяла.

Също като мен.

Но не усети в себе си никакво разнежване; нищо не го накара да я почувства по-близка. Беше поела тежък товар, който неизбежно щеше да превие бунтарската й природа. Никой Атреидски не може да се противопоставя на Златната Пътека. Лито се беше погрижил да е така!

Спомни си времето, когато сам бе размирник и бунтар. Нощ след нощ спеше на различни места, а нещо отвътре държеше вечно буден импулса му да побегне всеки момент. Паяжината на това минало оставаше плътно прилепена, независимо от усилията, които полагаше, за да се освободи от неприятните спомени.

Сиона попадна в клетката. И аз не я избегнах. Както се оказа в нея и самият Лито.

Гласът на нощната камбана нахълта в мислите му и включи светлините на кабинета. Той погледна към все още несвършената работа по подготовката на сватбата на Бог-Императора с Хви Нории. Толкова много работа! После натисна сигналния бутон и каза на отзовалата се на повикването помощничка от Говорещите с риби да му донесе чаша вода и да съобщи на Дънкан Айдахо, че го очаква.

Тя се върна бързо и остави чашата близо до лявата му ръка, подпряна на масата. Направиха му впечатление дългите й пръсти, като на изпълнителка на лютня, но не погледна към лицето на момичето.

— Изпратих да повикат Айдахо — каза Говорещата с риби. Монео кимна и продължи работата си. Чу я да излиза и едва тогава посегна към чашата.

Някои прекарват живота си като летни пеперуди — помисли той. — А моето бреме няма край.

Водата се оказа блудкава. Почувства тялото си натежало и почти безчувствено. Погледна цветовете на залеза в Сарийър, потъващи в мрака; помисли, че не би трябвало да пропуска красотата на добре познатата сцена, но успя само да долови, че светлината се променя по свой, определен единствено от нея начин. Никак не се трогва от съзерцанието ми,

Когато мракът погълна всичко, силата на светлината в кабинета се увеличи автоматично, сякаш прояснявайки и мислите му. Почувства се достатъчно добре подготвен за идването на Айдахо. Да, голата трябваше да бъде научен на неизбежните потребности без повече отлагане!

Вратата на стаята се отвори. Беше помощничката, която попита:

— Да донеса ли яденето?

— По-късно.

Спря я с ръка, преди тя да излезе, и добави:

— Бих искал вратата да остане отворена.

Говорещата с риби се намръщи.

— Можеш да посвириш — каза той. — Искам да послушам.

Лицето й беше закръглено, почти детско и тутакси засия в усмивка, останала на устните й, докато излизаше.

След малко чу звуците на лютнята от съседното помещение. Да, младата помощничка безспорно имаше музикални способности. Басовите струни барабанеха като дъжд по покрив, а под тях шепнеха по-високите тонове. Може би някой ден момичето щеше да смени лютнята с балисет(*). Разпозна песента — игрив спомен за есенния вятър от много далечна планета, където пустинята беше непозната. Тъжна и жалостива музика; но прекрасна.

Това е викът на затворения в клетката — помисли той. — Споменът за свободата.

Продължи последната си мисъл в неочаквана посока. Нима свободата винаги се отвоюва с бунт?

Лютнята притихна. Разнесоха се звуците на ниско разговарящи гласове. Айдахо влезе в работното помещение. Монео бързо и преценяващо го изгледа. Играта на светлините придаваше на лицето на влезлия изражение на маска, разкривена от гримаса и с вдлъбнати очи. Без да дочака покана, той седна насреща му; маската изчезна. Един от поредните Дънкановци. Беше се преоблякъл в обикновена черна униформа без отличителни знаци.

— Зададох си любопитен въпрос — започна Айдахо. — И съм доволен, че ме повика. Искам да го чуеш. Монео, какво не успя да научи моят предшественик?

Силно изненадан, майордомът остана седнал, но с изопнат гръб. Колко нетипичен въпрос за един гола! Дали все пак в настоящия не беше скрита някоя тлейлаксианска хитрост?

— Какво те накара да ме попиташ по този начин? — осведоми се той.

— Мислех като свободен.

— Не си бил свободен.

— Но съм доста по-близо до тях, отколкото предполагаш. Наибът Стилгар веднъж каза, че навярно съм роден като свободен, ала не съм го знаел, преди да дойда на Дюн.

— Е, каква е разликата, когато мислиш като свободен?

— Спомняш си, че никога не трябва да бъдеш с хора, с които не би искал да се видиш изправен пред лицето на смъртта.

Монео притисна дланите си към масата. По лицето на Айдахо припълзя зла усмивка.

— Тогава за какво си тук? — запита икономът.

— Съмнявам се, че ти можеш да бъдеш един от тези хора. И се питам защо Лито те е приел до себе си като най-близък от всички останали?

— Преминах през неговото изпитание.

— Същото, на което е била подложена дъщеря ти, така ли?

Разбрал е, че са се върнали. Значи някоя от Говорещите с риби му докладва… Освен, ако Бог-Императора не го е повикал… Не, щях да науча.

— Изпитанията винаги са различни — каза Монео. — Аз трябваше да мина през пещерен лабиринт само с торба храна и шише с екстракт от подправката.

— Е, и какво избра?

— Какво ли? О… Ако те подложи на теста, ще видиш.

— Има един Лито, когото не познавам — рече Айдахо.

— Не ти ли казвах?

— Но има и друг, когото ти не познаваш.

— Защото е най-самотната личност, появявала се някога във вселената.

— Не ме залъгвай с приказки за състояние и настроения. Не можеш да ме разчувстваш.

— Да, настроения! Много добре — кимна Монео. — Настроенията на Бог-Императора, са като река, която тече бавно и спокойно, когато няма нищо по пътя й, но бучи и се мята от най-незначителното препятствие. Той е нещо, срещу което никога не трябва да се изправяш.

Голата се огледа в ярко осветеното работно помещение, извърна очи към тъмнината отвън и помисли за спокойния ход на реката Айдахо. После се обърна отново към иконома и попита:

— Какво знаеш ти за реките?

— На младини пътувах, където господарят ме изпращаше. Веднъж ми се случи да поверя живота си на една черупка, с която плавах по река, а после и през море, чиито брегове се губеха.

Произнасяйки думите, той почувства, че е докоснал нишка, водеща към важна истина за господаря Лито. Унесе се в мисли за онази далечна планета, където бе прекосил истинско море от единия до другия му бряг. Още първата вечер се разрази буря. Някъде от дълбините на кораба се разнасяше дразнещото „туп-туп-туп“ на двигателите, а той вече не можеше да определи посоката. Беше останал на палубата с капитана, съсредоточил мисълта си върху звука на корабните мотори, идващ и отминаващ също като високите грамади от сиво-черна вода, дето приближаваха и се отдалечаваха… отново и отново. С всяко пропадане килът сякаш разрязваше плътта на морето със смазващия си юмрук. Хвърляха се лудешки напред, просмукали от водата. Нагоре… Още нагоре, после надолу! Дробовете го боляха, сковани от страх. Скоковете на кораба и вълните, стремящи се да ги притиснат в дълбините си — бесни взривове на сякаш втвърдилата се вода и бяла мехуреста пяна, сливаща се от палубите; и така час след час, море след море…

Всичко, дошло и отминало с мисълта му беше нишка, която водеше към Бог-Императора.

Той е едновременно и корабът, и бурята. Отново съсредоточи вниманието си върху Айдахо, седнал срещу него на масата в студената светлина на кабинета му. Нито едно мускулче у голата не трепваше, макар че явно преливаше от желание да разбере тайната.

— Значи, решил си да не ми кажеш какво не са могли да научат другите Дънкановци?

— Напротив, ще ти помогна.

— Е, какво тогава…?

— Как да вярваш.

Айдахо рязко се отблъсна от масата с изцъклен поглед, прикован в Монео. Когато способността му да говори се върна, дрезгавият глас сякаш простърга въздуха:

— Бих казал, че съм вярвал прекалено много.

Монео остана непреклонен:

— Но как?

— Не разбирам въпроса!

Икономът отпусна ръце в скута си.

— Търсиш компанията на мъже заради способността им да се бият и умират на страната на правдата, според твоите представи, а от жените подбираш онези, които те величаят за мъжествеността, която — според теб — олицетворяваш. Не оставяш никакво място за различията, дето могат да дойдат по пътя на добронамереността.

Нещо се размърда около входната врата на кабинета му. Майордомът погледна натам едновременно с влизането на Сиона. Тя спря, постави едната си ръка на хълбока и каза:

— Е, татко, както виждам, отново използваш старите си трикове.

Айдахо се обърна към нея.

Монео внимателно я изгледа, търсейки следи от настъпилата промяна. Беше се изкъпала и облякла чиста униформа в черно и златисто, която носеха командирите на Говорещите с риби, но ръцете и лицето й свидетелстваха достатъчно за изпитанието в пустинята. Хлътналите бузи говореха за изтощение. Кремът съвсем неумело скриваше напуканите устни. Вените по ръцете бяха изпъкнали. Погледът на очите беше като на възрастен човек, вкусил много пъти от горчива чаша.

— Чух края на разговора ви — каза тя, свали ръката си от хълбока и направи няколко крачки навътре в стаята, преди да попита: — Татко, как се осмеляваш да говориш за добронамереност?

Айдахо бе забелязал униформата. Стисна устни, недоумявайки: Командир на Говорещите с риби? Сиона?

— Разбирам мъката ти. Някога и в мен имаше същата.

— Наистина ли?

Тя отново приближи и спря до Айдахо, продължаващ да я фиксира с очи, докато обмисляше възникналите в ума му предположения.

— Много се радвам, че те виждам жива и здрава — каза Монео.

— Удовлетворението е за теб — да ме видиш на служба при Бог-Императора — отвърна сухо тя. — Толкова дълго си чакал да имаш дете. Я ме погледни! Схващаш ли какво съм постигнала? — Бавно се обърна, за да демонстрира униформата си. — Командир на бойна група, е, вярно — с едноличен състав, но все пак командир…

Монео се постара гласът му да прозвучи хладно и официално:

— Седни.

— Предпочитам да остана права — тя погледна надолу към Айдахо: — Ой, определеният за мой другар по легло Дънкан Айдахо! Е, приятелю, не ти ли се струва забавно? Господарят Лито ми каза, че своевременно ще бъда внедрена в командния състав на Говорещите с риби. Вече имам и помощник. Нали познаваш така наречената Найла?

Айдахо потвърди с кимване.

— Наистина ли? А аз мислех, че не я познаваш — Сиона стрелна с очи баща си: — Татко, а ти?

Монео сви рамене.

— Преди малко говореше за вяра — продължи тя. — Кому вярва могъщият премиер-министър?

Айдахо също се обърна към майордома, за да види ефекта от казаното. Лицето на запитания беше като настръхнало от насила сдържано чувство. Гняв? Не, нещо друго…

— Вярвам в Бог-Императора — каза Монео. — И освен това, надявайки се, че ще мога да науча и двама ви на нещо, съобщавам още една подробност: тук съм, за да ви предам неговите желания.

— Неговите желания! — изсмя се Сиона. — Чуваш ли, Дънкан? Бог-Императора, който обикновено заповядва, сега желае.

— Кажи ни, каквото имаш да казваш — рече Айдахо. — Знаем, че възможностите ни за избор са малки.

— Винаги можете да избирате — възрази Монео.

— Не го слушай — обади се Сиона. — Пълен е с номера. От нас очакват да се гушнем и да се развъдим подобно на самия него. Твой потомък и мой баща!

Лицето на Монео побледня. Стисна с две ръце ръба на работната маса, наведе се напред, и каза:

— И двамата сте глупци! Но ще се опитам да ви спася. Въпреки вас самите, ще направя опит.

Айдахо забеляза треперещите бузи на иконома и силата на втренчения му поглед. Беше му чудно, че се е трогнал.

— Не съм му жребец за разплод, но ще те изслушам.

— Вечната грешка — вметна Сиона.

— Замълчи, жено! — процеди Айдахо.

Тя светкавично го изгледа отгоре надолу и изсъска:

— Друг път не си позволявай подобно обръщение или ще ти набутам врата между глезените!

Айдахо настръхна и понечи да стане. Монео направи гримаса и му махна с ръка.

— Дънкан, предупреждавам те, че вероятно ще го направи. Аз въобще не съм от нейната категория, а сигурно си спомняш как завърши опитът ти да се нахвърлиш върху мен.

Голата рязко и дълбоко пое въздух, издиша го бавно и повтори:

— Казвай, каквото има да ни кажеш.

Сиона се намести на ръба на Монеовата маса, погледна надолу към двамата и рече:

— Така е много по-добре. Остави го да приказва, но не го слушай.

Айдахо здраво стискаше устни.

Монео охлаби натиска на ръцете си върху масата. Облегна се назад и премести поглед от голата към дъщеря си. После каза:

— Почти привършвам подготовката на сватбата на Бог-Императора с Хви Нории. По време на празненствата искам и двамата да ви няма.

Сиона веднага го пресрещна с въпрос.

— Идеята твоя ли е или негова?

— Моя! — опали я с поглед той. — Нима нямаш чувство за дълг и чест. Нищо ли не научи през времето, когато беше с него?

— Научих всичко, което и ти си научил. И дадох дума, която ще удържа.

— Ще ставаш командир на Говорещите с риби?

— Когато ми повери поста. Добре знаеш, татко, че той е много по-неискрен от тебе.

— Къде ни пращаш? — запита Айдахо.

— На другия край на Сарийър има малко село, обитавано от музейните свободни — каза Монео. — Наричат го Туоно. Мястото е относително приятно. Селцето е разположено в сянката на Стената и реката е съвсем наблизо. Има извор с кладенец, а храната никак не е лоша.

Туоно ли? — замисли се Айдахо. Името му прозвуча познато.

— Съществуваше басейн със същото название по пътя за Сийч Табър — каза той.

— А нощите са дълги и няма никакви развлечения — язвително добави Сиона.

Айдахо остро я погледна. Тя отвърна на погледа му и поясни:

— Иска от нас да се чифтосаме, за да е доволен Червея. Иска да има бебета в корема ми, за да деформира и мами нови животи. Но преди да го зарадвам, ще го видя мъртъв!

Голата отново погледна към Монео, ала сега разбираше, че и самият той е объркан.

— Ами ако откажем да отидем?

— Мисля, че ще отидете — заяви икономът.

Устните на Сиона нервно трепнаха:

— Дънкан, виждал ли си някога поне едно от тези малки селца? Без никакви удобства, без…

Познавам Табур — прекъсна я Монео.

Сигурна съм, че е като голям град в сравнение с Туоно. Нашият Бог-Император няма да празнува сватбата си в схлупени кирпичени коптори! В никакъв случай. А Туоно ще бъде с точно такива коптори, без удобства и развлечения, възможно най-близко до оригиналния образ на бита на свободните.

Айдахо задържа вниманието си върху баща й, когато възрази:

Свободните никога не са живели в кирпичени коптори.

Кой е обръщал внимание на местата за техните култови занимания и игри? — присмя му се тя.

Все още взрян в Монео, голата каза:

За истинските свободни имаше един-единствен култ. Този на личната честност и почтеност. Безпокои ме много повече тяхната липса, а не отсъствието на удобства.

От мен не очаквай никакви развлечения! — отсече Сиона.

От теб не се надявам на абсолютно нищо — кимна Айдахо. — Монео, кога тръгваме за Туоно?

Ще отидем ли? — попита тя.

Мисля да се възползвам от любезността на баща ти.

Да, връх на любезността! — младата жена премести погледа си от Айдахо към Монео.

— По-добре тръгнете веднага — каза икономът. — Инструктирал съм подробно отряд от Говорещите с риби с командир Найла, който ще ви придружи и ще се погрижи за вас.

— Найла? — учудено попита Сиона. — Наистина ли? Тя ще остане с нас?

— До деня на сватбата.

Дъщеря му бавно кимна и изрече:

— Тогава приемаме.

— Приемай само за себе си! — сопна й се Айдахо.

Сиона се усмихна.

— Съжалявам. Мога ли да помоля официално великия Дънкан Айдахо да ме придружи до оня примитивен гарнизон, където ще държи ръцете си много далеч от мен?

Голата я погледна изпод вежди отдолу нагоре.

— Нямай никакви страхове за това къде ще държа ръцете си — обърна се към Монео. — Да разчитам ли на добронамереността ти? Заради това ли ме отпращаш?

— Въпрос на доверие — каза вместо баща си Сиона. — Кому вярва той?

— Ще ме принудят ли със сила да замина с дъщеря ти? — продължи да настоява Айдахо.

Сиона се изправи.

— Или приемаме, или гвардейките ни овързват и пренасят по възможно най-неудобния начин. Виждам го изписано на лицето му.

— И така, аз наистина нямам избор — въздъхна голата.

— Не, имаш го, както и всички останали — каза Сиона. — Да умреш сега или малко по-късно.

Айдахо още не бе отместил погледа си от иконома.

— Няма ли да споделиш истинските си намерения? Ще ме оставиш с незадоволено любопитство?

— Любопитството е опазвало живота на мнозина, докато всички останали са изгубвали своя — отвърна Монео. — Дънкан, правя опит да те запазя жив. За първи път.

„Нужни бяха почти хиляда години, преди прахът на старата планета-пустиня Дюн да се спусне от атмосферата и да се смеси с почвата и водата. Вятърът, наричан «носещ пясъка» не беше се появявал вече две хиляди и петстотин години. Двайсет милиарда тона прах и пясък биваха пренасяни от него само при една от онези ужасни бури. Тогава небето често сребрееше. Свободните казваха: «Пустинята е хирург, орязващ кожата, за да се види останалото под нея.» Планетата и хората действително са като наредени на пластове. Можете да ги видите. Моята Сарийър е слаб отглас от онова, което беше някога. Днес аз съм длъжен да бъда носещия пясъка.“

Откраднатите Дневници

— Изпратил си ги в Туоно, без да ми кажеш и дума. Много ме изненадваш, Монео! От дълго време не си бил толкова самонадеян.

Икономът бе застанал на десетина крачки от Лито в сумрачния център на криптата; главата му беше наведена, а той с максимални усилия се стараеше да не трепери, защото добре знаеше, че Бог-Императора щеше да го забележи и изтълкува не в негова полза. Беше почти полунощ. Лито дълго време бе държал своя майордом в очакване.

— Моля се да не съм обидил господаря си — каза Монео.

— По-скоро ме забавляваш, но не се окуражавай особено много. Напоследък не правя разлика между комичното и тъжното.

— Прости ми, господарю — прошепна икономът.

— Каква прошка искаш? Всеки път ли ще чакаш оценка и присъда? Не може ли твоят свят просто да бъде!

Монео вдигна поглед към страшното закачулено лице. Той е едновременно кораб и буря. Залезът съществува сам в себе си. Почувства, че е застанал пред прага на разтърсващи откровения. Очите на Бог-Императора буквално го пронизваха, изгаряха и предизвикваха.

— Господарю, какво искаш да направя?

— Да вярваш на себе си.

С усещането, че нещо в него може да се взриви, Монео каза:

— Следователно фактът, че не потърсих твоето мнение…

— Човече, колко много говорят думите ти! Дребните души, склонни да властват над останалите, най-напред правят необходимото, за да разрушат увереността им в тях самите.

Изреченото срази майордома. В него се долавяше както присъда, така и изповед. Чувстваше, че се е вкопчил в нещо страшно, но и безкрайно желано, което постепенно изчезваше. Потърси думи, за да го извика обратно, но в главата си сякаш нямаше такива. Може би, ако попита Бог-Императора…

— Господарю, не би ли пожелал да ми кажеш какво мислиш за…

— При среща мислите ми изчезват!

Лито се вгледа внимателно в иконома си. Колко странни бяха очите му, разположени над орловия атреидски нос — очи на бял стих върху лице на метроном. Не чуваше ли той пулсиращия ритъм: Малки идва! Малки идва! Малки идва!

Изведнъж Монео изпита потребност да вие от мъка. Почувстваното досега изчезна! Вдигна ръцете си до устата.

— Вселената ти е пясъчен часовник с две измерения — обвини го Лито. — Защо правиш опити да спреш пясъка?

Икономът свали ръцете си и въздъхна. После попита:

— Господарю, искаш ли да научиш нещо за сватбените приготовления?

— Не ставай досаден! Къде е Хви?

— Говорещите с риби я подготвят за…

— Взе ли нейното мнение за приготовленията?

— Да, господарю.

— Одобрява ли ги?

— Да, господарю, но ме укори, че държа само за количеството на активност, а не за нейното качество.

— Ех, Монео, не е ли чудесно казано? Тя забелязва ли неспокойството на Говорещите с риби?

— Мисля, че да, господарю.

— Самата идея за моята сватба ги смущава.

— Господарю, ето защо отпратих Дънкан.

— Разбира се, но и Сиона с него, та да…

— Господарю, знам за изпитанието…

— Тя почувства Златната Пътека със същата сила, с която я видя и ти, Монео.

— Е, господарю, тогава защо да се боя за нея?

— Защото поставяш разума над всичко останало.

— Според мен разумът не е причина за страх от моя страна!

Лито се усмихна. Приличаше на игра с въздушно зарче в чаша без дъно. Чувствата на Монео представляваха великолепно представление, изпълнявано на твърде тясна сцена. И колко близо се движеше той до външния й край, без да го забелязва!

— Защо настояваш за късчета от целостта? — попита Лито. — Когато гледаш в спектъра, някой цвят харесва ли ти повече от другите?

— Не те разбирам, господарю!

Лито затвори очи, спомнил си безбройните случаи, когато бе слушал същия вик-оплакване. Лицата се сливаха в безкрайна лента от комбинации. Вдигна клепачи, за да ги изтрие.

— Монео, докато има поне едно човешко същество, което ги вижда, цветовете няма да погинат от линейна mortis13, дори след твоята смърт.

— Господарю, какво искаш да опишеш с този пример?

— Целостта, безкрайното, Златната Пътека.

— Но ти виждаш неща, господарю, които за нас са невидими!

— Защото отказвате да ги съзрете!

Икономът отпусна брадичката си към гърдите и каза:

— Знам, че еволюцията те е отпратила много по-напред от всички нас, господарю. Поради същата причина те боготворим и…

— Върви по дяволите, Монео!

Мъжът отметна назад главата си и се взря със страх в очите на Бог-Императора.

— Цивилизациите се сриват, когато мощта им излезе извън границите на техните религии! Защо не можеш да го схванеш? Хви го направи.

— Защото тя е иксианка, господарю. Може би…

— Тя е и Говореща с риби. От самото си раждане е била подготвяна да ми служи. Не! — Лито вдигна едната си малка ръка, за да не позволи на Монео да възрази. — Говорещите с риби се безпокоят, понеже ги наричам свои невести, а сега виждат чужденка, непосветена в Сайънок, която обаче го възприема и осмисля по-добре от тях.

— Как е възможно, господарю! Твоите Говорещи…

— Какви ги дрънкаш? В един момент всеки от нас осъзнава кой е и какво се очаква от него.

Монео отвори уста, но я затвори, без да каже нищо.

— И малките деца го разбират — рече Лито. — Но след като възрастните объркат представите им, скриват го дори от себе си. Монео! Открий се.

— Не мога, господарю! — Думите с мъка се откъснаха от устата на иконома. — Нямам нито твоята сила, нито познанията ти за…

— Достатъчно!

Другият млъкна. Тялото му обаче продължи да трепери. Тогава Лито заговори с успокояващ глас:

— Добре, Монео. С твърде много неща съм те натоварил и изтощението ти е разбираемо.

Треперещият майордом постепенно започна да се овладява. Поемаше въздух с дълбоки, жадни глътки.

— В сватбата ми по ритуала на свободните — каза Лито — ще има известна промяна. Няма да ползваме водните халки(*) на сестра ми Ганима. Вместо тях ще вземем тези на майка ми.

— На лейди Чани? Къде са нейните халки, господарю?

Лито изви масивното си тяло, полегнало върху колата, и посочи мястото на сливане на две от подобните на пещери дълги спици на колелото на криптата откъм лявата му страна, където на слабата светлина се виждаха очертанията на най-ранните погребални ниши на атреидите на Аракис.

— В гроба й, в първата ниша. Монео, ще вземеш халките и ще ги донесеш на церемонията.

Икономът се вгледа в сумрачната далечина на криптата и колебливо подхвана:

— Господарю… а не е ли оскверняване на…

— Забравяш кои са живите в мен! — Бог-Императора заговори с гласа на Чани: — Мога да правя каквото искам с водните си жетони!

Монео отново се разтрепери.

— Да, господарю. Ще ги донеса в селото Табур, когато…

— Защо в Табур? — попита Лито с обичайния си глас. — Взех друго решение. Ще се оженим в Туоно!

„Почти всяка цивилизация е изградена върху основите на страха и малодушието. Уроците по малодушие отварят най-лекия път към нея. Размивате нормите и критериите, стимулиращи смелостта. Ограничавате волята. Регулирате стремежите. Ограждате хоризонтите. Изготвяте закон за всяко движение. Отричате съществуването на хаоса. Дори учите децата да дишат бавно. С една дума — дресирате.“

Откраднатите Дневници

Първото впечатление от Туоно буквално втрещи Айдахо. Нима това бе домът на свободните?

Взводът на Говорещите с риби ги взе от Цитаделата на разсъмване. Той и Сиона бяха буквално напъхани в голям орнитоптер, придружен от две по-малки охранителни машини. Пътуваха бавно в продължение на почти три часа. Приземиха се на равната окръглена площадка на хангар от пластокамък, отстоящ на около километър от селото; помежду им имаше няколко от някогашните дюни, задържани на място и покрити с тревисти насаждения и шубраци. Когато тръгнаха към Туоно, ограждащата го стена сякаш започна да се издига, а то на свой ред да се смалява от нейната импозантност.

— По правило свободните са лишавани от възможности за контакт с чуждопланетни технологии — обясни му Найла, докато ескортът прибираше топтерите на сигурно място в хангара.

Една от гвардейките вече се отдалечаваше подтичвайки, изпратена със съобщение за тяхното пристигане.

Сиона мълча почти през цялото време на полета, но не спря да наблюдава Найла с внимателен поглед и прикрито напрежение.

Докато вървяха през осветените от утрото дюни, Айдахо направи опит да се върне с помощта на въображението си в отдавна отминалите дни. Из залесените и затревени участъци се виждаше пясък, а в сниженията между дюните имаше прегоряла земя, жълти треви и храсти с дълги, подходящи за тояги клони без разклонения. Три лешояда с широко разперени криле, скосени откъм вътрешната страна, кръжаха в небесния свод — „реещи се претърсвачи“, както ги наричаха свободните. Айдахо се опита да успокои крачещата до него Сиона.

Лешоядите се превръщаха в проблем едва когато започнеха да се спускат надолу.

— Разказвали са ми за подобни птици — отвърна хладно тя.

Голата забеляза пот на горната й устна. От плътно заобиколилата ги група гвардейки се разнасяше остра миризма.

Въображението му не можа да се справи с обособяването на различията между миналото и настоящето. Носените от тях служебни влагосъхраняващи костюми бяха по-скоро театрален реквизит, а не пригодени да събират телесната влага. Никой истински свободен не би поверил живота си на тия костюми дори тук, където във въздуха се долавяше мирис на близо намираща се вода. И още нещо. Говорещите с риби от взвода на Найла не се движеха мълчаливо като свободните. През цялото време те бъбреха помежду си като същински деца.

Сиона с усилие вървеше редом с него, без да изостава; от време на време вниманието й се насочваше към широкия мускулест гръб на Найла, която също крачеше енергично на няколко стъпки пред взвода.

Какво има между двете жени? — недоумяваше Айдахо. Найла не криеше предаността си към дъщерята на Монео, вслушвайки се във всяка нейна дума и изпълнявайки всяка нейна прищявка, макар единствено невъзможно беше да не изпълни заповедта, съгласно, която двамата трябваше да бъдат придружени до Туоно. Ала тя не само се подчиняваше на Сиона, но и се обръщаше към нея с „командире“. Явно двете бяха свързани с нещо много важно, което събуждаше едновременно страх и уважение у Найла.

Най-после стигнаха до склон, спускащ се към селото и стената зад него. Гледано от въздуха, то представляваше куп от блестящи правоъгълници, струпани непосредствено извън сянката на стената. Но се виждаха и полусрутени колиби, чийто жалък вид се засилваше от опити за намеса с декоративна цел. По стените на сградите бяха очертани спираловидни орнаменти от лъскави материали и метални отпадъци. На железен прът, забит на покрива на най-високата постройка, се вееше дрипав зелен байрак. Лек ветрец на пориви донасяше до ноздрите на Айдахо миризмата на боклуци и открити помийни ями. Централната улица, по която вървеше отрядът, преминаваше покрай рядко насадени с растения пясъчни пространства и свършваше с неравната повърхност на отдавна разбит паваж.

Официално облечена делегация чакаше близо до сградата със зеления байрак; с нея беше и пратеничката Найла. Айдахо преброи осемчленна група от мъже, облечени в автентични на вид тъмнокафяви роби на свободните. Под качулката на единия от делегацията — наиб без съмнение — се мяркаше зелена панделка. Встрани чакаха деца с цветя. Забулени в черно жени надничаха от страничните улички в дъното. Според Дънкан цялата сцена беше белязана с недвусмисления знак на упадъка.

— Да приключваме с церемонията! — тихо каза Сиона.

Найла кимна и ги поведе надолу по склона и главната улица.

Двамата с Айдахо я следваха на няколко крачки. Останалата част от взвода вървеше след тях; всички мълчаха и се оглеждаха около себе си с нескривано любопитство.

Когато Найла наближи делегацията, човекът със зелената панделка излезе напред и се поклони. Движенията му говореха едва ли не за напреднала старост, но Айдахо забеляза, че съвсем не е стар, а току-що навлязъл в средната възраст: бузите му бяха гладки и без бръчки, по късия и дебел нос нямаше следи от дихателни тръбички, но най-силно беше впечатлението от очите! Зениците им бяха ясно очертани, а самите те не подсказваха за пристрастяване към подправката, напротив — изглеждаха почти черни. Свободен с черни очи!

— Казвам се Гарун — изрече мъжът, когато Найла застана пред него — и съм тукашният наиб. Добре дошли при свободните в Туоно.

Амазонката посочи през рамо зад себе си, където Сиона и Айдахо току-що бяха спрели.

— Приготвени ли са квартири за гостите?

— Ние, свободните, сме добре известни с гостоприемството си — отвърна Гарун. — Всичко е готово.

Айдахо изсумтя от острите миризми и звуците, преливащи отвсякъде. Погледна през отворените прозорци на сградата със знамето вдясно. Как може флагът на атреидите да се развява на такова място? Един прозорец, отворен навътре към салон с нисък таван, даваше възможност да се види малка платформа в другия край с място за оркестър. Мяркаха се редици от пейки и светлокафяви килими по пода. Цялата подредба говореше за място, подготвено за забавление на туристи.

Звукът от влачещи се крака накара Айдахо да насочи отново вниманието си към Гарун. Около делегацията се тълпяха деца, които протягаха с неособено чисти ръце китки яркочервени цветя. Забеляза, че са доста повехнали.

Гарун се обърна към Сиона, ориентиран правилно от златния ширит на командирската й униформа.

— Ще пожелаете ли да видите изпълнение на нашите ритуали? — попита той. — Музика, например? Или танц?

Найла пое китка цветя от едно от децата, помириса ги и кихна.

Друго хлапе протегна своите на Сиона, вдигайки към нея широко отворените си очи. Тя прие букетчето, без дори да го удостои с поглед. Айдахо само махна с ръка към малчуганите, които го приближиха. Те се поколебаха, смутено вторачени в него, след което бързо го заобиколиха и се втурнаха към останалата част от взвода.

Гарун му прошепна:

— Ако им дадете няколко монети, няма да ви безпокоят.

Айдахо потръпна. Така ли се възпитаваха деца на свободни? Наибът се обърна към Сиона. Найла внимателно слушаше, докато той започна да обяснява разположението на селото.

Айдахо се отдалечи от тях и тръгна по улицата, забелязвайки хвърляните към него погледи, които неизменно отбягваха очите му. Особено неприятно впечатление му направиха претенциите за декоративно изкуство по външните стени на сградите, които сякаш подчертаваха разрухата. Загледа се през една отворена врата в салона. Тук, в Туоно, се чувстваше нещо напрегнато и отблъскващо, не — по-скоро мъчително, едва прикривано от повехналите цветя и раболепния глас на Гарун. По друго време и на друга планета подобна обстановка би била характерна за селце на магаретари — онези препасани с въже селяни, тълпящи се от всички страни с вечните си жалби. В ушите му още звучеше умолителният хленч на наиба. Това не бяха свободни! Жалки създания, живеещи на границата на бедността, които правеха несръчни опити да запазят част от някогашната си идентичност на човешки същества. А през цялото време отдавна отминалата действителност продължаваше да се отдалечава от тях. Какво бе създал Лито на това място? Музейните свободни бяха изгубили всичко с изключение на оскъдния си живот и механичното мънкане на слова от древността, дето те нито разбираха, нито дори можеха да произнасят правилно!

Айдахо се върна при Сиона и се зае да оглежда кройката на кафявата роба на Гарун; дрехата очевидно му бе тясна, защото се е налагало да се пести платът. Под нея се виждаше лъщящ в сиво влагосъхраняващ костюм, изложен на слънцето по начин, недопустим за истински свободен. Огледа и останалите от делегацията. Кроячът на облеклото им явно е бил свидливец и към тях. То достатъчно красноречиво говореше и за емоционалната им същност. Не позволяваше изразителни жестове и свобода на движенията. Тесните дрехи бяха като затвор за обитателите на селото — както в пряк, така и в преносен смисъл!

Подтикнат от обзелото го отвращение, голата пристъпи напред и разтвори робата на Гарун, за да огледа влагосъхраняващия му костюм. Точно както бе очаквал! Костюмът се оказа поредният фалшификат — без приспособления и крачни помпи!

Наибът се отдръпна встрани и сложи ръка върху дръжката на ножа, затъкнат в пояса му, показал се след неочакваната постъпка на Айдахо.

— Хей! Какво правиш? — попита той с хленчещия си глас. — Не може да се отнасяш така със свободен!

— Ти ли се мислиш за свободен? — изсумтя Дънкан. — Живял съм със свободни! Били сме се заедно срещу харконите! Умирал съм със свободни… Ти ли? Ти си фалшификат!

Кокалчетата на пръстите на Гарун побеляха, стиснали дръжката на ножа. Той рязко се обърна към Сиона:

— Кой е този човек?

— Дънкан Айдахо — обади се Найла.

— Голата ли? — Гарун се вгледа в лицето му. — Никога не сме знаели как изглеждаш.

Айдахо се почувства почти обсебен от внезапното желание да разчисти всичко тук без остатък, дори с цената на живота си; и жестоко унижен от възможността да бъде претворяван до безкрайност от хора, за които беше никой. Да, от по-старите модели! Но и този пред него не беше никакъв свободен.

— Изтегли ножа или махни ръката си — каза той.

Гарун рязко дръпна дланта си от оръжието.

— Не е истински нож — оправда се, — а само украшение. — И продължи, преливащ от желание да се хареса: — Но имаме и истински, дори кристални! За да ги запазим, държим ги заключени в кутии, които показваме на посетителите.

Този път Айдахо не съумя да се овладее. Отметна главата си назад и високо се разсмя. Сиона също се усмихна, но Найла продължи да гледа замислено; останалите от взвода на Говорещите с риби затвориха тесен кръг около тях.

Смехът оказа странно въздействие върху Гарун. Той наведе глава и силно притисна ръцете си една в друга, но голата успя да забележи, че те треперят. Когато наибът погледна отново към него, веждите на Айдахо бяха смръщени. Внезапно бе станал сериозен, сякаш смазвайки с някакъв ужасно тежък ботуш егото на другия. В очите на музейния свободен се появи внимателно очакване. Без да може да си обясни причината за него, Айдахо си спомни фраза от Оранжевата Католическа Библия и я произнесе наум като въпрос към самия себе си:

Покорните ли са онези, които ще останат след нас и ще наследят вселената?

Гарун се окашля и попита:

— Може би голата Дънкан Айдахо ще поиска да види нашите обичаи и ритуали и да каже мнението си за тях?

Айдахо се почувства неудобно от жалостиво поднесената молба. Отговори, без да се замисли:

— Ще ви науча на всичко, което знам от свободните.

После погледна към Найла и видя смръщената й физиономия, но продължи:

— Така дните ще минат по-бързо. Пък кой знае? Възможно е по тукашните земи да се върне нещо от времето на истинските свободни.

— Не ни интересуват старите игри и култове — обади се Сиона.

— Нека ни отведат по квартирите.

Найла смутено наведе глава и се обърна към нея, без да я гледа в очите.

— Командире, има нещо, което не посмях да ти кажа.

— Че си длъжна да бъдеш сигурна за присъствието и престоя ни на това скапано място?

— О, не! Не става дума за туй къде можете да отидете. По стената няма как да се изкатерите, а отвъд нея е само реката. В другата посока пък е Сарийър. Не, не… Друго имах предвид — поклати глава Найла.

— Хайде, казвай веднага! — сопна й се Сиона.

— Командире, изпълнявам заповеди, на които не мога да не се подчиня — плещестата амазонка погледна и към другите от взвода, за да насочи почти веднага вниманието си отново към Сиона:

— Ти и този… Дънкан Айдахо трябва да бъдете настанени на едно и също място.

— Заповедта на баща ми ли е?

— Госпожо командир, предадоха ми го като нареждане на самия Бог-Император, така че не мога да не го изпълня.

Сиона се втренчи в лицето на голата.

— Дънкан, нали не си забравил предупреждението ми от последния ни разговор в Цитаделата?

— Ръцете ми са мои и ще правя с тях онова, което искам — озъби се Айдахо. — Не си струва изобщо да се съмняваш.

Тя кимна кратко, за да потвърди, че го е разбрала, обърна се към Гарун и каза:

— Има ли значение къде точно ще дремем в това отвратително място? Води ни по квартирите.

Реакцията на музейния наиб буквално очарова Айдахо — бърз поглед към голата и прикриване на лицето зад качулката на дрехата, последвано от загадъчното намигване на изпечен заговорник. Едва тогава Гарун ги поведе по мръсната улица.

„Каква е непосредствената опасност за моето управление? Ще ви кажа. Това е истинският ясновидец — личността, оставала в присъствието на самия Бог, която много добре е знаела къде се намира. Възторгът, съпровождащ прорицанието, освобождава енергия, подобна на тази при половия акт — съсредоточена единствено в сътворяването. А един акт на сътворяване може до голяма степен да прилича на друг. Всичко зависи от естеството на визията.“

Откраднатите Дневници

Лито бе легнал без колата си на високия закътан балкон в кулата на малката Цитадела, решил да сподави раздразнението, причина, за което беше наложителното забавяне на датата за сватбата му с Хви Нории. Погледна на югозапад. Някъде там, отвъд смрачения хоризонт, вече шести ден продължаваше престоят на Дънкан, Сиона и спътниците им в селцето Туоно.

Вината за закъснението е моя — помисли той. — Защото промених мястото на сватбената церемония, което принуди горкия иконом да започне отново с всички приготовления.

Появи се и още нещо, разбира се — проблемът Малки. Нито един от задължителните въпроси за разрешаване не можеше да бъде обяснен на Монео, шумът от стъпките, на когото се разнасяше напред-назад в голямото помещение на орловото гнездо за наблюдение. Явно бе обезпокоен заради отсъствието си от командния пункт, където насочваше хода на празничните приготовления. Колко много обичаше да се тревожи Монео!

Лито погледна към залязващото слънце. То плаваше ниско над хоризонта, тъмнооранжево след скорошна буря. Отвъд Сарийър бяха приклекнали дъждовни облаци. В проточилото се безмълвие бе наблюдавал дъжда в отрязък от време сякаш без начало и без край. Облаците бяха израснали на тъмносивото небе и дъждът бе започнал изведнъж, падайки по ясно видими прави линии. Самият Лито се бе почувствал затрупан от спомени, дошли непоканени. Беше му трудно да разсее обзелото го настроение; без да се замисли, тихо изрецитира случайно припомнени стихове от много отдавна писана поезия.

— Каза ли нещо, господарю?

Гласът на Монео прозвуча близо до него. Обръщайки поглед встрани, Лито видя верния си иконом, застинал във внимателно очакване.

Преведе на галах:

„Славеят гнезди на сливата, но ще се разбере ли с вятъра?“

— Господарю, като въпрос ли да го приемам?

— Стар въпрос. Отговорът е прост. „Нека славеят остане при цветята си.“

— Не схващам добре, господарю.

— Монео, спри да повтаряш всеизвестното. Дразниш ме.

— Прости ми, повелителю.

— Мога ли да не го сторя?

Лито огледа внимателно лицето на отпадналия духом майордом:

— Каквото и друго да правим, драги ми приятелю, играният от нас театър си го бива.

Монео се взря в лицето му:

— Господарю, как да го разбирам?

— Слушай! Ритуалните церемонии на празника на Бакхус хвърлиха семената на гръцкия театър. Религията често е път към театъра. И от нас ще направят нелош такъв.

Той отново се обърна и огледа югозападния хоризонт. Беше се появил вятър, струпващ облаците. Сякаш чуваше как понесеният пясък шиба дюните, но в наблюдателното гнездо на кулата бе толкова тихо, че се долавяше само тишината.

— Да, облаците — пошепна той. — Пак да взема чаша лунна светлина, в нозете ми да спира древното море, по моето помръкващо небе да се полепват фини облаци; със сиво-синьо наметало на плещите ми… и недалече да цвилят коне.

— Кахърен е моят господар — каза Монео и състраданието в гласа му отекна болезнено у Лито.

— Светлите сенки на моето минало — продължи той — никога не ме оставят на мира. Вслушвам се да чуя успокояващ глас на селска камбана на свечеряване, който само ми напомня, че съм въздухът и душата на това място.

Докато говореше, тъмнината обви кулата. Автоматичното осветление припламна около тях. Лито продължаваше да гледа навън, където тънък резен от Първата Луна се носеше над облаците, оцветен в оранжево като планета и кръжащ в небесната клетка на естествен спътник.

— Господарю, защо дойдохме тук? — попита Монео. — Няма ли да ми кажеш?

— Исках да използвам предимствата на изненадата — поясни Лито. — Скоро лайнер на Сдружението ще се приземи наблизо. Моите Говорещи с риби ще ми доведат Малки.

Монео бързо пое дъх и го задържа известно време, преди да го изпусне.

— Вуйчото на Хви… Този ли Малки?

— Може би си изненадан, че не си бил предупреден?

Икономът усети как тръпка преминава през цялото му тяло.

После промълви:

— Господарю, когато поискаш да опазиш тайни от мен…

— Монео, не ме ли чуваш? — тихо го прекъсна Лито. — Знам, че Малки те е изкушавал много повече от всеки друг…

— Господарю! Никога не съм…

— Известно ми е, Монео — продължи Бог-Императора със същия тих и убедителен тон, — но изненадата разбужда с шока си спомените в паметта ти. Подготвен си за всичко, което мога да поискам от теб.

— Какво би желал господарят ми да…

— Може би ще трябва да се освободим от Малки. Той наистина представлява проблем.

— Аз ли? Искаш от мен…

— Може би!

Монео преглътна.

— Светата майка.

— Антеак е мъртва — довърши вместо него Лито. — Беше добър мой служител, но вече я няма. Насилието наистина бе жестоко, когато моите Говорещи с риби атакуваха мястото, дето се криеше Малки…

— Без Антеак е по-спокойно — каза икономът.

— Оценявам по достойнство недоверието ти към „Бин Джезърит“, но тя трябваше да ни напусне по друг начин. Монео, Антеак ни служи вярно.

— Една света майка е…

— Както „Бин Тлейлакс“, така и Сдружението искаха да научат тайната на Малки — вглъбено продължи Лито. — Когато видяха, че тръгваме срещу иксианците, те нанесоха изпреварващ удар на моите Говорещи с риби. Антеак ли…? Тя само ги забави, но и това беше достатъчно. Говорещите с риби оградиха мястото…

— Господарю, каква е тайната на Малки?

— Когато нещо изчезне — каза Лито, — научава се точно толкова, колкото и при внезапната поява на друго. Празните пространства винаги заслужават внимание и изследване.

— Какво иска да каже моят господар с празни…

— Малки не е умрял. Със сигурност щях да го знам. Но къде е отишъл, след като изчезна?

— Изчезнал… за теб, господарю? Нима твърдиш, че иксианците…

— Успели са да усъвършенстват сложен апарат, който ми предложиха преди време. Бавно и незабележимо са подобрявали действието му с помощта на скрити и фини процеси. Все пак видях оставените следи. Вях изненадан. А също и доволен.

Монео се замисли върху казаното. Апарат, който скрива. О, да! Бог-Императора няколко пъти бе споменавал за способ, даващ възможност за скриване на записаните от него мисли. Осмели се да запита:

— А Малки се е възползвал от тайната на…

— Разбира се! Но не това е действителната му загадка. Той крие нещо друго, без да знае, че има защо да го подозирам.

— Друго… Господарю, след като могат да крият дори от теб…

— Вече мнозина го правят, Монео. Попиляха се при атаката на моите Говорещи с риби. И така тайната на иксианското приспособление бе разнесена надлъж и нашир.

Леко изцъклените очи на иконома не се и опитаха да скрият тревогата му.

— Господарю, нима някой…

— Нямаше да оставят следи, ако са помъдрели достатъчно — прекъсна го за кой ли път Лито. — Слушай, какво мисли Найла за Дънкан? Чувства ли се засегната, че трябва да докладва лично на теб?

— Както нареди моят господар… — Монео прекъсна думите си и се изкашля, не можейки да проумее защо Бог-Императора говори за прикрити следи и едновременно споменава Дънкан и Найла.

— Да, разбира се — кимна Лито. — Найла се подчинява на всички мои заповеди. И какво казва тя за Дънкан?

— Не е правил опити да се чифтоса със Сиона, ако това…

— А отношението му към моята марионетка, наиба Гарун, и останалите свободни от Музея?

— Разказва им за отминалите времена и обичаи, за войните срещу харконите и за първите атреиди на Аракис.

— На Дюн!

— Да, на Дюн.

— Вече няма свободни, защото я няма и Дюн — отбеляза Лито. — Предаде ли съобщението ми на Найла?

— Господарю, защо засилваш опасността, която те грози?

— Предаде ли моето съобщение?

— Разпоредих се да тръгне пратеничка за Туоно, но мога да я върна обратно.

Няма да я връщаш!

— Но, господарю…

— Какво ще предаде тя на Найла?

— Ами, че ти… Заповядал си Найла да продължи да се подчинява безпрекословно на дъщеря ми, освен, ако… Господарю! Опасно е!

— Опасно ли? Найла е от Говорещите с риби. Тя ще изпълни заповедта ми.

— Но Сиона… Господарю, боя се, че дъщеря ми не ти служи предано. А Найла е…

— Найла не трябва да променя поведението си.

— Повелителю, нека сватбата ти бъде на друго място.

— Не!

— Знам, че си разкрил във виденията си…

— Златната Пътека остава. Знаеш го толкова добре, колкото и аз.

Монео въздъхна:

— Ех, господарю, вечността ти принадлежи. Не поставям под въпрос. — той внезапно замлъкна, поради някакъв невъобразимо силен тътен, който се чуваше все по-силно, разтърсвайки кулата.

И двамата се обърнаха към източника на шума — спускащо се перо от оранжево-синя светлина, съпроводено от вихъра на ударни вълни, което се приземи в пустинята на по-малко от километър разстояние в южна посока.

— Аха, моят гостенин пристига — каза Лито. — Монео, пращам те долу с колата ми. Доведи само Малки. Кажи на хората от Сдружението, че са заслужили прошка и след това ги отпрати.

— Прошка… О, да, господарю. Но ако знаят тайната на…

— Монео, те обслужват целта ми. И ти ще направиш същото, като доведеш Малки.

Икономът покорно тръгна към колата, разположена в сянката на отсрещната страна на орловото гнездо. Качи се в нея с пълзене, наблюдавайки как в стената зейва дулото на нощта. После навън изскочи площадка за приземяване. Лека като перо, колата се понесе под ъгъл към пясъчната повърхност, за да се приземи до лайнера на Сдружението, изправен подобно на умалено копие на цитаделната кула.

Лито наблюдаваше сцената от балкона, леко изправил предните дялове на тялото си под подходящ за случая ъгъл. С острото си зрение различи движенията на облечения в бяло Монео, който се изкачи на колата, огрян от лунната светлина. Дългокраки служителки на Сдружението излязоха с носилка, поставиха я върху Царската кола и проведоха кратък разговор с майордома. След като си тръгнаха, Лито затвори кълбообразния похлупак, отразил лунната светлина. После мислено повика колата и нейния товар и след миг те се върнаха на площадката за приземяване. Лайнерът на Сдружението се издигна с познатия гръмотевичен рев, а Лито въведе колата в осветеното пространство на помещението и затвори входа зад нея. После вдигна кълбообразното покривало. Песъчинки драскаха под тялото му, търкалящо се към носилката; там извиси челните дялове на огромното си туловище и се взря в Малки, който изглеждаше като заспал, овързан за носилката с широки еластични ремъци, оцветени в сиво. Под тъмносивата коса лицето на мъжа беше като поръсено с пепел.

Колко е остарял — помисли Лито.

Монео слезе от колата и погледна към човека в носилката.

— Ранен е, господарю. Искаха да пратят лекар…

— Колкото лекар, толкова и шпионин.

Внимателно огледа Малки — тъмната набръчкана кожа, хлътналите бузи и контраста между остро очертания нос и закръгления овал на лицето. Гъстите вежди бяха почти бели. Ами да — след цял живот с тестостерон14

Очите на Малки се отвориха. Сянката на злото прозираше в познатите кафяви очи — сякаш на кошута! Усмивка разкриви устата му.

— Господарят Лито — разнесе се, малко по-висок от дрезгав шепот, гласът на Малки, след което погледът му се насочи вдясно към майордома. — Както и Монео. Извинете ме, че не мога да стана прав за случая.

— Болки ли имаш? — попита Лито.

— От време на време — мъжът обходи с поглед обстановката, преди да попита: — А къде са хуриите?

— Малки, боя се, че трябва да ти откажа познатото удоволствие.

— И така бива — дрезгаво склони гостът. — Напоследък не ми се отразяват много добре. Пък и онези, които ми прати, не бяха хурии.

— А професионалистки, стриктно изпълняващи заповедите ми — кимна Лито.

— Не професионалистки; гадни хрътки.

— Антеак беше хрътката. Моите Говорещи с риби бяха просто група за прочистване.

Монео следеше ту единия, ту другия от събеседниците. В разговора им се долавяха опасни полутонове. Въпреки дрезгавия глас, който почти шепнеше, в тона на Малки имаше пренебрежителна несериозност, ала той винаги бе говорил по този начин… Опасен човек!

— Монео и аз беседвахме за вечността непосредствено преди да пристигнеш — вметна Лито.

— Горкият Монео — иронично изрече Малки.

Лито се усмихна и запита:

— Спомняш ли си, когато веднъж ме помоли да направя демонстрация с вечността?

— А ти ми каза, че няма вечност, подходяща за целта — гостът обърна очите си към другия и продължи: — Лито обича играта на парадокси. Познава всички номера с разговорния език, съществували някога.

Икономът сподави надигащата се в него ядна вълна, почувства се изключен от разговора, чисто и просто обект за забавление на две по-висши същества. Малки и Бог-Императора напомняха на двама стари приятели, преживяващи отново приятните моменти на общото си минало.

— Монео ме обвинява, че съм единственият притежател на вечността — каза Лито. — Просто не иска да повярва, че и той разполага със съшия дял от безкрая, подобно на мен.

Малки погледна за миг към Бог-Императора и сетне рече:

— Виждаш ли, майордоме? Майсторски върти думите, нали?

— Разкажи нещо за племенницата си Хви Нории — внезапно настоя Лито.

— Вярно ли е това, което се говори? Че ще се жениш за прекрасната Хви?

— Да, вярно е.

Малки се засмя, а после загримасничи от болка:

— Ох, съсипаха ме — пошепна той и добави: — Кажи ми, стари червею…

Монео застина с отворена уста.

Малки почака секунда, колкото да се съвземе от болката и продължи:

— Кажи ми, стари червею, има ли чудовищен член в чудовищното ти тяло? Какъв ли шок очаква нежната ми Хви!

— Много отдавна ти съобщих истината по въпроса — рече Лито.

— Никой не говори истината — почти изсъска Малки.

— А ти навярно си ми я казвал. Дори когато сам не си я знаел.

— Защото си по-мъдър от всички нас.

— Ще ми отговориш ли за Хви?

— Мисля, че вече ти е известно.

— Искам да го чуя от теб — натърти Лито. — Тлейлаксианците помогнаха ли ти?

— Предоставиха ми само познанието и нищо повече. Останалото свършихме сами.

— Мислех, че не е тлейлаксианско творение.

Монео отстъпи пред силата на собственото си любопитство.

— Господарю, каква е тази история с Хви Нории и тлейлаксианците? Защо ти…

— Виж какво, стари приятелю — подхвана Малки и отново обърна погледа си към иконома. — Не знаеш ли какво той…

— Никога не съм ти бил приятел — сряза го Монео.

— Тогава… спътнико при хуриите — невъзмутимо се поправи другият.

— Господарю — икономът се обърна към Лито, — защо говориш за…

— Спри! — прекъсна го Бог-Императора. — Уморява ме твоят стар спътник, а трябва още доста неща да научим от него.

— Лито, не си ли си задавал въпроса — издрезгавя Малки — защо Монео никога не се е опитал да ти отнеме целия шибенг?

— Целия какво! — не разбра майордомът.

Още една от някогашните му думички — поясни Малки. — От „ши“ и „бенг“ — та шибенг15. Великолепна е. Слушай, защо не преименуваш империята си? Големият Шибенг!

Лито вдигна ръка към Монео, принуждавайки го да замълчи, и попита:

— Е, Малки, ще ми разкажеш ли? Питах те за Хви.

— Просто няколко мънички клетки от тялото ми — рече другият. — Следва грижливо проведено възпитание и образование и всичко се превръща в абсолютен антипод на твоя стар приятел. Това стана в стаята, която я нямаше и където ти не можеше да погледнеш!

— Обаче забелязвам, когато нещо изчезва.

— Стаята, която я няма? — обади се Монео и след като долови смисъла на думите, продължи: — Ти също ли? Двамата с Хви…

— Да, неясната форма, която видях в сенките — каза Лито.

Монео го погледна право в очите.

— Господарю, ще отложа сватбата. Ще река…

— Няма да правиш нищо подобно!

— Но, господарю, ако тя и Малки са…

— Монео — дрезгаво пошепна споменатият, — господарят ти нарежда и си длъжен да се подчиниш!

Познатият подигравателен тон! Икономът впери очи в Малки.

— Пълната противоположност — каза Лито. — Не го ли чу?

— Може ли да има нещо по-подходящо? — запита гостът.

— Разбира се. Повелителю, след като вече знаеш…

— Монео — прекъсна го Лито, — започваш да ми пречиш.

Служителят се сконфузи и млъкна.

Лито продължи:

— Сега е по-добре. Знаеш ли, майордоме, че преди десетки хиляди години, когато бях друга личност, веднъж допуснах грешка.

— Ти да сгрешиш? — подигра се Малки.

Лито се усмихна и заяви:

— Грешката ми беше утежнена и от приятния начин, по който я изразих.

— Отново номера с думите — саркастично го укори другият.

— Наистина! Ето какво казах: „Настоящето е забава, която отвлича вниманието; бъдещето е сън; и само споменът, съхранен в паметта, може да разкрие смисъла на живота“. Е, Малки, не са ли красиви тези слова?

— Направо са прелестни, стари червею.

Монео похлупи с длан устата си.

— Но приказките ми бяха глупава и смешна лъжа — отсече Лито. — Знаех го през цялото време, ала бях направо увлечен от хубавите си думи. С безпаметство не може да се разкрие нито едно значение. Без страданието на духа, което е мълчаливо преживяване, няма никакъв смисъл.

— Не мога да схвана смисъла на страданието, причинено ми от твоите гадни Говорещи с риби — каза Малки.

— За теб не е имало страдание — отвърна Лито.

— Ако беше в моето тяло, щеше да…

— Говориш за физическа болка, която скоро ще свърши.

— А кога ще опозная страданието?

— Може би по-късно.

Лито се извърна с предните дялове на тялото си от Малки и погледна към иконома си.

— Монео, наистина ли служиш на Златната Пътека?

— О, да, Златната Пътека! — подигравателно се отзова иксианецът.

— Господарю, знаеш добре, че го правя — каза запитаният.

— В такъв случай си длъжен да ми обещаеш — рече Бог-Императора, — че нищо от това, което си научил тук, не трябва да излиза от устата ти. Нямаш право да го разкриваш нито с дума, нито със знак.

— Обещавам, господарю.

— Той обещава, господарю — усмихна се подигравателно Малки.

Едната от малките ръце на Лито посочи към него, лежащ с вдигнат към непреклонния профил на закачуленото лице поглед.

— Заради някогашното си възхищение, както и по силата на много други причини не мога да убия това нищожество. Дори не съм в състояние да го поискам от тебе… И все пак той трябва да бъде премахнат.

— Ай, ай, ай, колко си мъдър! — възкликна Малки.

— Господарю, ако решиш да почакаш за известно време в другия край на помещението — каза Монео, — може би, когато се върнеш, Малки ще е престанал да бъде проблем.

— Ще го направи — дрезгаво изпъшка подигравчията. — О, богове от преизподнята! Този ще го направи.

Лито изви тялото си и припълзя в сенчестата част на стаята, загледан в бледоочертаната дъга, която щеше да изреже пролом в нощта, стига само да превърнеше желанието в мисловна команда. Какво продължително падане го очакваше, ако се претърколи от площадката за приземяване. Съмняваше се, че дори неговото тяло ще оцелее. Но в пясъка под кулата нямаше вода, а той чувстваше как животът на Златната Пътека примигва и гасне, защото си бе разрешил да мисли за подобен край.

— Лито! — извика Малки зад него.

Чу как носилката дращи по пясъка, навят от вятъра върху пода на проветривото му орлово гнездо. Иксианецът отново извика:

— Лито, ти си върхът! Във вселената няма зло, което да те превъз…

Глух плясък сякаш отряза гласа му. Удар в гърлото — помисли Лито. — Да, Монео го владее. Разнесе се звук от отварянето на прозрачния щит на балкона, носилката застърга по парапета, после настана тишина.

Ще трябва да зарие тялото в пясъка — помисли Лито. — Още няма червей, който да дойде и да погълне вещественото доказателство. Обърна се и погледна напреко през стаята. Икономът се бе подпрял на парапета, взирайки се надолу, надолу, надолу…

Не мога да се моля нито за тебе, Малки, нито за теб, Монео. Сигурно съм единственото съзнание с религиозна насоченост в цялата Империя, тъй като наистина съм сам… Така че няма кому да се помоля.

„Не можете да вникнете в историята и да я разберете, освен ако не се запознаете с нейния ход, с теченията и, както и с пътищата, по които се движат лидиращите личности. Водачът се опитва да увековечи условията, наложили то на първото място. Следователно вождът има нужда от аутсайдер. Призовавам вида проучите внимателно моята политическа кариера. Аз съм едновременно вожд и аутсайдер. И не правете погрешното предположение, че просто съм създал Църквата-Държава. В това се заключаваше дейността ми на лидер, а разполагах и с множество модели от историята, които ползвах, за да изградя цялостната картина. За да уловите нишката към ролята ми на аутсайдер, вгледайте се в изкуствата от моето време. Те са примитивни. Любима поетична форма? Епичната драма. Широко почитан драматичен идеал? Героизмът. Танци? Изоставени, поголовно при това. Монео е прав с гледната си точка, че такова положение на нещата е опасно. То стимулира въображението. И кара хората да чувстват липсата на онова, което им отнех. А какво им отнех все пак? Правото на участие в историята.“

Откраднатите Дневници

Айдахо, опънал се на походното легло със затворени очи, чу падането на нещо тежко на другото. Надигна се в следобедната светлина, която струеше косо под остър ъгъл от единствения прозорец на стаята, отразявайки се от белите плочки на пода и светложълтите стени. Видя, че влязлата е Сиона. Дори вече бе успяла да се зачете в една от книгите, които носеше със себе си в зелената войнишка торба.

Защо пък книги? — запита се той.

После спусна крака на пода и огледа стаята. Как би могла просторната и с висок таван кутия да има нещо общо с жилищата на свободните! Широка маса-писалище от някакъв местен тъмнокафяв пластмасов материал делеше двете походни легла. Имаше две врати. Едната излизаше в градината. А другата водеше към луксозна баня, бледосините плочки на която блестяха на силната дневна светлина. Банята беше многофункционална, с вградена в пода вана и с душ, за които бяха предвидени най-малко два квадратни метра пространство. Вратата към разкошно обзаведеното помещение бе полуотворена и Айдахо чуваше как водата прелива от ваната. Странно, Сиона обичаше да се къпе в много вода.

Стилгар, наибът на Айдахо от някогашните времена на Дюн, щеше да погледне на всичко туй с унищожително презрение. „Срамота! — сякаш го чуваше да казва. — Упадък! Слабоволие!“ Да, би си послужил с най-ужасни думи за цялото село, което се осмеляваше да се сравнява с истински сийч от времето на свободните.

Прошумоля хартия, когато Сиона обърна страницата. Тя лежеше с подпряна на две възглавници глава; тънка бяла рокля покриваше тялото й. Дрехата прилепваше тук-там, влажна след банята.

Айдахо замислено сви устни. Какво ли имаше по изписаните редове, привлекли вниманието й без остатък? От пристигането им в Туоно тя само четеше и препрочиташе. Тънките, ала много на брой томове бяха номерирани върху черните им подвързии. Току-що бе видял номер девет.

Той стъпи на пода, изправи се и отиде до прозореца. В далечината се забелязваше възрастен мъж, окопаващ цветята. Сгради ограждаха трите страни на градината. Растенията имаха едри цветове — червени отвън и с бяло откъм вътрешната част и средата на чашката. Непокритата сива коса на възрастния човек също приличаше на цвят, полюшващ се между пъпките — бели или с багрите на различни скъпоценни камъни. Вдъхна мириса на гниещи листа и прясно обърната почва, по-слаб на фона на острото благоухание на цветята.

Свободен окопава цветя на открито!

Сиона не казваше нищо за странните неща, които четеше. Предизвиква ме. Иска да я попитам.

Стараеше се да не мисли за Хви. Чувстваше опасност да бъде погълнат от неудържим бяс, когато го правеше. Спомни си думата на някогашните свободни за прекалено силно чувство: канауа — железният пръстен на ревността. Къде ли е Хви? Какво прави сега?

Вратата откъм градината се отвори без почукване; влезе Тейшар — един от помощниците на Гарун. Лицето му, осято с тъмни бръчки, имаше мъртвешки цвят. Очите бяха хлътнали и с бледо-жълто около зениците. Беше облечен в кафява роба, а косата му приличаше на запусната трева, оставена да гние. Изглеждаше излишно грозен и вероятно бе човек с прост и стихийно действащ дух. Тейшар затвори вратата и остана на място, като не сваляше погледа си от двамата. Сиона се обади иззад Айдахо:

— Е, какво има?

Голата забеляза, че влезлият е необикновено възбуден и дори леко трепери.

— Бог-Императора… — мъжът се окашля и започна отново: — Бог-Императора ще дойде в Туоно!

Сиона се изправи и седна в леглото, като подпъхна бялата си рокля под коленете. Айдахо я погледна, а после пак се обърна към помощника.

— Ще се жени тук, в Туоно! — екстатично изрече Тейшар. — Ще бъде сторено по древния канон на свободните! Бог-Императора и невестата му ще бъдат гости на Туоно!

Безсилен в хватката на канауа, Айдахо го гледаше втренчено и със стиснати юмруци. Тейшар отсечено наведе глава, обърна се и излезе, като силно захлопна вратата.

— Дънкан, нека ти прочета нещо — каза Сиона.

Айдахо сякаш не чу веднага думите й. С все още стиснати юмруци, той се обърна и я погледна. Седеше в края на леглото, с книга в скута. Явно прие мълчанието му за съгласие.

— „Някои вярват — зачете тя, — че е необходим компромис с почтеността от ваша страна, за да свършите определен обем нечисти дела, преди да можете да пуснете в действие добрия дух. Те твърдят, че компромисът започва, когато напуснете святото място, за да осъществите идеалите си. А Монео ми пошепва, че мога да разреша своя проблем, като остана в святото място и пратя други да свършат моите нечисти дела.“ Тя погледна към Айдахо и добави:

— Казано лично от Бог-Императора.

Голата полека отпусна юмруци. Знаеше, че нещо странично трябва да го извади от сегашното му състояние. Направи му обаче впечатление фактът, че Сиона сама наруши мълчанието си.

— Каква е тази книга? — попита той.

Дъщерята на Монео му разказа накратко как заедно с приятелите си бе откраднала плановете на Цитаделата и копията от Литовите дневници.

— Разбира се, че знаеше всичко — завърши тя. — Баща ми ясно заяви, че набегът ни е бил предаден от шпиони.

Видя сълзите, скрити в очите й, и попита:

— Нали деветима от вашите бяха разкъсани от У-вълци?

Тя потвърди с кимване.

— Лош командир си — каза той.

Сиона настръхна, но преди да му отговори, Айдахо попита:

— Кой ги преведе?

— Иксианци. Обявиха, че Сдружението е открило шифъра.

— Вече разбрахме, че нашият Бог-Император познава добре удоволствието от личната изгода. Това ли е всичко, което е казал?

— Другото си го прочети сам.

Жената порови в торбата до леглото си и извади първия том, захвърляйки го през стаята към неговата постеля. Когато Дънкан се върна на мястото си, тя твърдо попита:

— Какво имаш предвид, като повтаряш, че съм лош командир?

— Изгубила си деветима свои приятели.

— Глупак! — Сиона тръсна глава. — Явно никога не си виждал онези вълци!

Той взе книгата, която се оказа доста тежка; съобрази, че е отпечатана на кристална хартия.

— Трябвало е да бъдете въоръжени — отбеляза спокойно и отвори тома.

— С какво? Всяко леко оръжие щеше да е безполезно!

— А лазестрели? — той обърна една страница.

— Само се покажи с лазестрел на Аракис и Червея вече го знае!

Айдахо обърна още една страница.

— И все пак приятелите ти са си послужили с лазестрели.

— Нали виждаш докъде я докараха!

Той прочете един ред и продължи:

— Има и отрови.

Сиона преглътна конвулсивно. Айдахо я погледна:

— В края на краищата ги отрови, нали?

Тя пошепна едва чуто:

— Да.

— Тогава защо не го направихте в началото?

— Не знаехме… Не знаехме, че ще успеем.

— Но самата ти не си опитала — Айдахо поклати глава и се върна към отворения том, след като допълни: — Лош командир.

— Той е дяволски непочтен! — почти извика Сиона.

— Айдахо прочете цял пасаж от книгата, преди да се обърне към нея:

— Започва да се разбира по-добре какво представлява. Прочела ли си всичко?

— До последната дума! Някои места по няколко пъти.

Айдахо погледна отворената страница и зачете на глас:

— „Създадох това, което исках; то е мощно духовно напрежение из цялата ми Империя. Малцина долавят силата му. А какви енергии впрегнах, за да предизвикам съществуващото положение? Дори аз не съм толкова силен. Единствената мощ, с която разполагам, е контролът върху личното благоденствие и добруване. Всичко, което правя, се събира в този общ израз. Защо тогава хората преследват особата ми с други цели и намерения? Не разбират ли, че са обречени на сигурна смърт, посягайки на това мое превъплъщение? Да не би да искат да станат светци? А може би мислят, че по този начин ще могат да се сдобият с Божественото проникновение?“

— Безкрайно циничен е — каза Сиона и сълзите почти задавиха гласа й.

— С какво те изпита? — попита Айдахо.

— Показа ми… Показа ми своята Златна Пътека.

— Това е подходящо за…

— Съществува реално, Дънкан — тя вдигна към него очи, в които блестяха непролети сълзи. — Но ако някога е била достатъчно основание за присъствието на нашия Бог-Император, сега не оправдава създанието, в което той се е превърнал!

Айдахо пое дълбоко дъх.

— С атреидите е така!

— Червея трябва да се маха! — категорично настоя Сиона.

— Чудя се защо изобщо пристига? — ловко смени темата Дънкан.

— Доносникът-приятел на Гарун не ни обясни.

— Трябва да питаме.

— Но нямаме оръжия — с лека ирония отбеляза Сиона.

— Найла има лазестрел — невъзмутимо каза той. — А ние разполагаме с ножове… Видях и въже в един от Гаруновите складове.

— Срещу Червея ли? — попита тя. — Дори да вземем лазестрела на Найла, знаеш добре, че за него не е страшен.

— Но колата му е уязвима, нали?

— Не вярвам на Найла — каза Сиона.

— Доколкото знам, тя ти се подчинява.

— Да, но…

— Ще действаме стъпка по стъпка — рече Айдахо. — Питай я дали ще употреби лазестрела си срещу колата на Червея.

— А ако откаже?

— Ще я убиеш.

Сиона се изправи и хвърли встрани четената досега книга.

— Как ще пристигне той до Туоно? — замислено поде Айдахо. — Прекалено едър и тежък е за обикновен топтер.

— Гарун ще ни каже — рече тя. — Мисля, че ще дойде така, както обичайно пътува. — Погледна нагоре към тавана, скриващ обиколната стена на Сарийър, и продължи: — Струва ми се, че ще пристигне с цялата си свита, както става винаги при ритуалните му посещения. Ще дойде по царския път и ще се спусне тук чрез суспенсорното приспособление на колата си. — Тя отново погледна към Айдахо. — Какво ще кажеш за Гарун?

— Странен човек. Отчаяно се стреми да прилича на истински свободен. А добре знае, че няма нищо общо с тях, каквито бяха по мое време.

— Дънкан, какви бяха те тогава?

— Има една пословица, която обяснява всичко — кимна той. — „Никога не оставай заедно с този, с когото не си съгласен да умреш.“

— Каза ли я на Гарун? — попита Сиона.

— Да.

— И какво ти отговори?

— Че не е срещал досега човек като мен.

— Сигурно Гарун е по-мъдър от всички ни — отнесено каза тя.

„Мислите ли, че властта може да се окаже най-неустойчивото от достиженията на човечеството? Но какво ще кажете тогава за несъмнените изключения в присъщата й несигурност? Отделни родове оцеляват. Всеизвестно е, че административните апарати на някои твърде мощни религии също са издържали на времето. Помислете за взаимната връзка между вярата и властта. Дали те взаимно се изключват, когато всяка от тях зависи от другата? В продължение на хиляди години в «Бин Джезърит» се радват на сравнителна сигурност зад преданите стени на вярата. Но къде се изгуби силата на тяхната власт?“

Откраднатите Дневници

Лошото настроение на Монео пролича от сприхавия му тон:

— Господарю, щях да бъда по-доволен, ако ми беше дал малко повече време.

Стоеше в късата сянка, която Цитаделата хвърляше по обяд. Лито лежеше пред него в Царската кола с прибрано кълбообразно покривало. Бе тръгнал на обиколка с Хви Нории, заела наскоро монтираната седалка в обсега на покривалото непосредствено до лицето му. Иксианката любопитно наблюдаваше засилващата се около тях бъркотия.

Колко е спокойна — помисли Монео и потисна неволното си потръпване при мисълта за онова, което бе научил от Малки. Бог-Императора беше прав. Хви се оказа точно копие на външния си облик — безкрайно мило и чувствително човешко същество. Би ли могла наистина да легне с мен? — внезапно се запита той.

По едно време променящата се обстановка отклони вниманието му. Докато Лито обикаляше около Цитаделата заедно със седналата до него Хви в колата с включено суспенсорно устройство, наоколо беше се струпала огромна тълпа от царедворци и Говорещи с риби. Всички придворни бяха облекли най-ярките си премени, в които преобладаваха златисти и червени цветове, а Говорещите с риби носеха официалните си тъмносини униформи, различаващи се единствено по оцветяванията на ширитите и ястребовите изображения. Част от гвардейките теглеха голяма и покрита кола-шейна с багаж на суспенсорни плазове. Въздухът беше изпълнен с прахоляк, както и с миризми и звуци, предизвикани от видимото вълнение. Повечето царедворци бяха се уплашили, когато им казаха къде отиват. Някои веднага си купиха собствени палатки и шатри. Те тръгнаха преди останалите заедно с разнообразния си багаж, струпан сега на пясъка малко преди да се покаже Туоно. Говорещите с риби, включени в свитата, също не бяха в празнично настроение. Дори се осмелиха да възразят на висок глас, когато им бе наредено да не носят лазестрели.

— Още съвсем малко време, господарю — повтори Монео. — Не знам как ще…

— Няма заместител на времето при разрешаването на много въпроси — каза Лито. — Можеш да бъдеш напълно сигурен. Не приемам никакви закъснения и забавяния.

— Три дни ни трябват само за да стигнем дотам — почти проплака икономът.

Лито пресметна часовете, необходими за преход на сто и осемдесет километра в обичайната последователност: бърз ход — подтичване — бърз ход… Да, три дни.

— Сигурен съм, че си се погрижил за организацията на местата за почивка по пътя — каза той. — И достатъчно много топла вода за схванатите мускули…

— Всичко ще бъде наред — кимна Монео, — но на мен лично никак не ми харесва, че напускаме Цитаделата точно сега! И ти добре знаеш защо!

— Имаме надеждни комуникационни средства и предани помощници. В Сдружението вече се опомниха, както и трябва да бъде. Успокой се, Монео.

— Церемонията спокойно можеше да протече и в Цитаделата!

Вместо да отговори, Лито дръпна кълбообразното покривало на мястото му, оставайки насаме е Хви.

— Има ли някаква опасност? — попита тя.

— Винаги има опасност.

Майордомът въздъхна, обърна се и побягна бавно натам, където царският път започваше дълго изкачване в източна посока, преди да завие на юг покрай Сарийър. Лито приведе колата си в движение и чу как пъстрата група придружители пое след тях.

— Всички ли тръгнаха? — попита той.

Хви погледна назад.

— Да — любимата му обърна лицето си към него. — Защо напоследък работите с Монео вървят толкова трудно?

— Той откри истината, че току-що отминалият миг остава завинаги извън възможността да го уловиш отново.

— Явно е потиснат и объркан след връщането ти от малката Цитадела. Няма нищо общо с предишния иконом.

— Обич моя, той е от атреидите, а ти си създадена да им харесваш.

— Не е това. Щях да го знам, ако е тъй.

— Да… Мисля също, че до него стигна и реалното присъствие на смъртта.

— Нещо странно около обстановката в малката Цитадела, когато двамата бяхте там?

— Винаги е била най-самотното място в цялата ми Империя.

— Мисля, че се изплъзваш от отговора на въпроса — каза Хви.

— Не, обич моя. Споделям безпокойството ти за Монео, но моите обяснения вече не могат да помогнат. Той попадна в капана. Научи, че е трудно да се живее в настоящето, безцелно да се живее в бъдещето и невъзможно да се живее в миналото.

— Лито, ти заложи този капан.

— Длъжен е да се освободи от него.

— Нима наистина не можеш да му помогнеш?

— Не, защото мисля, че спомените на събраните в мен памети са неговият ключ към свободата. Смята, че именно аз съграждам нашето бъдеще от общото ни минало.

— Не е ли точно така?

— Не, скъпа Хви.

— Как е тогава?

— Почти всички вярват, че за подготвяне на едно задоволително бъдеще се налага да се върнеш в едно идеализирано минало… Което всъщност никога не е съществувало.

— Докато ти знаеш нещо съвсем различно благодарение на паметите.

Лито обърна към нея закачуленото си лице и я загледа внимателно, мислено опипвайки чертите й, за да ги запомни. Събраното в него множество му даваше възможност да изгради особен комбиниран образ на някакво генетично предположение за Хви, което обаче никак не съвпадаше с плътта на живото тяло. Разбира се, друго нещо можеше и да бъде. Миналото се появи като редове от очи, изпъкнали подобно тези на риба със зяпнала уста… докато Хви беше къс трептящ живот. Устата й бе извита по гръцки образец, подготвена за делфийски песнопения, но самата тя в никакъв случай не припяваше пророчески думи. Бе доволна да бъде жива, защото беше напълно открита личност, дето подобно на цвете постоянно се разтваряше в дъхав цвят.

— Защо така си се вгледал в мен? — попита иксианката.

— Наслаждавам се на любовта — отвърна той.

— О, да. Любовта — Хви се усмихна. — След като двамата не можем да споделим любовта на телата си, длъжни сме да споделим поне тази на душите. Лито, ще го направиш ли с мен?

Той се стъписа:

— Питаш за душата ми, така ли?

— Сигурно и други са го правили.

Отговори отсечено:

— Душата ми само премисля и възприема отрупания в нея опит и преживявания. Нищо повече.

— Премного ли поисках от теб?

— Струва ми се, че никога не би могла да искаш твърде много от мен.

— Тогава злоупотребявам с любовта ни, понеже не разбирам и не приемам твоето схващане. Чувала съм вуйчо ми да разказва за твоята душа.

Лито не отговори, а тя възприе мълчанието му като покана да продължи.

— Казваше, че владееш до съвършенство изкуството да дълбаеш и изследваш душата, преди всичко своята собствена.

— Вуйчо ти Малки отричаше, че той самият има душа!

Хви почувства грубата рязкост в гласа му, но не й обърна внимание.

— Все пак мисля, че беше прав. Ти си големият майстор-сърцевед. Истински гений.

— Остава само да се позовеш на скучната, неблагодарна и дълготрайна настойчивост — каза той. — Без следи от дарбата на интелигентността.

Бяха напреднали значително по дългото изкачване към горната точка на оградната стена около Сарийър. Лито спусна колелата на Царската кола и изключи суспенсорното устройство.

Хви заговори тихо; гласът й едва-едва се долавяше на фона на скърцането на колелата и шума от бягащи стъпки, заобикалящ ги отвсякъде.

— И все пак мога ли да те наричам „любими“?

Той отвърна с внезапно припомнено стягане в гърлото, което много отдавна бе престанало да бъде човешко:

— Да.

— Любими, родих се иксианка — каза Хви. — А защо тогава не споделям техния механистичен възглед за вселената? Лито, обични ми, знаеш ли какво е моето схващане?

Единствено погледът му й поиска отговор.

— При всички обрати на нещата съзирам свръхестественото — обясни тя.

— Както и всеки създава собствена мярка за свръхестественото — отвърна и сам долови грубостта в думите си.

— Не ми се сърди, любими.

Отново отзвънна познатата стържеща нотка.

— За мен е невъзможно да ти се сърдя.

— Но между теб и Малки някога се е случило нещо — тихо каза Хви. — Не го е споделял, ала не скри колко странен за него е фактът, че си го пощадил.

— Направих го заради онова, на което ме научи.

— Любими, какво е станало помежду ви?

— Предпочитам да не говорим за Малки.

— Моля те, обич моя. Чувствам, че за мен е важно да го знам.

— Опитах се да му внуша, че може да има неща, които хората не е трябвало да създават.

— Това ли е всичко?

— Не — неохотно отговори Лито. — Думите ми го разгневиха и той ми каза: „Значи мислиш, че в свят без птици не може да бъде изобретено летателно средство? Що за глупак си?! Хората са в състояние да създадат всичко!“

— Нарекъл те е глупак? — Хви не се опита да скрие смайването си.

— С пълно право. И въпреки че отричаше, Малки каза истината. Научи ме, че трябва да се бяга от изобретенията.

— Следователно те е страх от иксианците, така ли?

— Разбира се, че ме е страх! Те могат да предизвикат пълна катастрофа.

— И какво ти остава да правиш?

— Да бягам по-бързо. Историята е непрекъснато надбягване между изобретателността и катастрофата. Възпитанието и образованието помагат, но не са достатъчни. Ти също трябва да бягаш.

— Обич моя, душите ни се сливат. Знаеш ли го?

Лито отмести погледа си от нея и го насочи в гърба на Монео; по силата на изискванията за сигурност движенията на майордома сега бяха отчетливо предпазливи. Шествието бе вече оставило зад себе си първото леко спускане. Пътят се изкачваше по Западния пръстен на Стената. Монео се движеше по познатия на всички начин — провлачвайки леко единия си крак, за да опипа почвата, където ще стъпи. Ала в поведението му имаше и нещо ново. Лито чувстваше как той непрекъснато се стреми да дръпне напред, сякаш не желаеше да върви до закачуленото лице на своя господар. Сарийър чакаше натам, на изток. А на запад оставаха плантациите и реката. Майордомът обаче не поглеждаше нито вляво, нито вдясно. Беше видял друга цел.

— Не ми отговори — каза Хви.

— Вече знаеш отговора.

— Да, започнах по-добре да те разбирам. Мога да доловя някои от страховете ти. И мисля, че знам къде живееш, къде е мястото на твоите принципи и идеали.

Изненадан, той я погледна, без да може да отклони взора си от нея. Беше удивително. Не успяваше да отдели очи. Връхлетя го всепоглъщащ страх и почувства как ръцете му започват да треперят.

— Живееш там, където в една личност са събрани ужасът от живота и любовта към него — каза тя.

Успя само да примигне.

— Мистик си — продължи Хви. — Отнасяш се внимателно към себе си само защото се намираш в центъра на една вселена и гледаш вън от нея така, както останалите не могат. Страхуваш се да го споделиш, но го желаеш повече от всичко друго.

— Какво си видяла? — пошепна той.

— Нямам нито вътрешен взор, нито гласове в себе си. И все пак видях моя господар Лито, чиято душа обичам, и зная кое е единственото нещо, което той наистина разбира.

Отмести погледа си от нейния, боейки се от следващите й думи. Треперенето на ръцете му се предаваше на челните пръстеновидни части на тялото.

— Любовта е това, което разбираш — рече тя. — Онази любов, извън която няма нищо.

Ръцете му спряха да играят. Две сълзи се заспускаха по бузите. Когато стигнаха до долните гънки на качулката, извиха се тънки струйки син дим. Почувства острото парване и вътрешно благодари за тази болка.

— Вярваш в живота — каза Хви. — Знам, че смелостта да се обича има място единствено в тази вяра.

Тя се пресегна с лявата си ръка и обърса сълзите от лицето му. Изненада се, че качулката не реагира както обичайно на нейното докосване, за да предотврати допира.

— Знаеш ли — промълви той, — че откакто промяната започна в мен, ти си първият човек, докоснал бузите ми?

— Знам също какво си сега и какво си бил някога — отвърна тя.

— Ех, Хви, какво бях… Оттогава е останало само лицето ми, а останалото се губи в сенките на паметта… Крие се… Няма го…

— Но от мен не е скрито, обич моя.

Този път я погледна право в очите, без да се бои, че няма да може да отдели взор, и каза:

— Възможно ли е иксианците да знаят какво са създали в теб?

— Лито, обич на душата ми, уверявам те, че не знаят. Ти си първото и единствено същество, пред което съм се разкрила напълно.

— Тогава да не скърбя за онова, което е могло или пък може да се случи — каза той. — Да, обич моя, ще споделя душата си с теб.

„Можете да я приемете за гъвкава памет; тя е онази сила, намираща се във вас, която ви принуждава — теб и събратята ти — да се стремите към изначалните племенни форми. Този еластичен спомен се опитва да се върне към някогашното си жилище — племенното общество. Заобикаля ви отвсякъде — феодалното имение, епархията, корпорацията, взводът, спортният клуб, танцовата трупа, бойната група на бунтарите, съветът за планиране, групата за молитвени обреди… Всички с господарите и слугите си, със своите гостоприемници и паразити. Както и с рояка от средства и похвати за отчуждаване (включително и думите, които използвам тук!), който в крайна сметка държи да бъде включен в спора за връщането към «доброто старо време». Вече губя надежда да ви науча на нещо друго. Продължавате да мислите в прави линии, които се пресичат, и не забелязвате сложното движение на множество устойчиви спирали.“

Откраднатите Дневници

Айдахо откри, че може да се изкачва, без да се концентрира върху катеренето. В тялото му, отгледано от тлейлаксианците, се бе запазил споменът за неща, които те дори не бяха подозирали. Изначалната му младост беше изгубена нейде из вечността, но мускулите му, пак благодарение на тлейлаксианците, и сега бяха млади, и той можеше да прибере в гънките на забравата своето детство, без да спира да се катери. В онова детство беше се научил как да опази живота си, ако политне от високите върхове на родната планета. Нямаше никакво значение, че изправилите се пред него тукашни скали представляваха човешко творение, тъй като атмосферните условия ги бяха дооформили през вековете.

Чувстваше в гърба си горещината на утринното слънце. До слуха му достигаше шумът от усилията на Сиона да намери някаква опора на тесен скален перваз далече под него. По същество положението й с нищо не облекчаваше голата, макар да беше в обсега на аргументите, които в крайна сметка доведоха до постигането на съгласие за катеренето.

Заедно.

Беше отхвърлила предложението му да се катери сам.

Найла с три помощнички от Говорещите с риби, както и Гарун с трима от музейните свободни чакаха на пясъка в подножието на преградната стена, опасваща Сарийър.

Айдахо не мислеше за височината на стената. Единствената му мисъл сега беше къде трябва да сложи ръката или крака си. Да, мислеше също за тънкото и леко въже, навито около раменете му. Това въже беше равно на стенната височина. Измери го на земята, описвайки триъгълник върху пясъка, без да брои крачките си. Стената беше толкова висока, колкото дълго бе въжето. Всяка друга мисъл можеше само да размъти ума му.

Опипвайки за място, където да се хване, понякога без дори да го вижда, той напредваше нагоре по отвесното лице на стената. Е, не съвсем отвесно… Вятър, пясък и дори малко дъжд — силите на студа и топлината — го бяха разяждали повече от три хиляди години. Бе прекарал цял ден на пясъка в подножието, проучвайки внимателно стореното от Времето. Запечата в мисълта си предварително подготвени образци, включващи насочена надолу или настрани сянка, някой и друг тънко очертан контур, ронлива издутина и леко изпъкнали ръбове по скалната грамада.

Сгърчените му пръсти откриха остро извита пукнатина. Провери внимателно тежестта на тялото си на мястото, където бе стъпил. Беше стабилно. За миг отдъхна, притиснал лицето си към топлата скала, без да поглежда нито нагоре, нито надолу. Просто беше тук. Всичко се заключаваше в темпото. Не биваше да уморява много бързо раменете си. Тежестта трябваше да бъде разпределена равномерно между ръцете и краката. Пръстите сигурно щяха да пострадат, но щом костите и сухожилията продължаваха да държат, кожата беше без особено значение.

Отново припълзя нагоре. Къс от скалата се отчупи под китката му; прах и ситни отломъци се посипаха по дясната му буза, но той дори не ги почувства. Беше концентрирал цялото си внимание в държащата ръка, равномерното разпределение на тежестта върху краката и едва забележимите скални издатини. Приличаше на пеперуда, която не признава силата на гравитацията — тук място за пръстите на ръката, а там за палеца на крака, прилепнал понякога до скалната повърхност сякаш единствено с усилие на волята.

Девет импровизирани клина издуваха единия от джобовете му, но той се въздържаше да ги използва. Леко чукче висеше от пояса му на късо въже, чиито възли вече бяха влезли в паметта на пръстите.

Найла се оказа несговорчива. Не пожела да предаде лазестрела си. Но се подчини на пряката заповед на Сиона да ги придружи. Странна жена с не по-малко странно подчинение по избор…

— Заклевала ли си се да изпълняваш заповедите ми? — беше настойчивият въпрос на Сиона.

Неохотната реакция на Найла се изпари. По-късно Сиона бе казала:

— Винаги се вслушва в преките ми заповеди.

— В такъв случай може и да не се наложи да я убиваме — бе отвърнал Айдахо.

— По-скоро не бих правила и опит. Не знам дали имаш дори най-бегла представа за силата и бързината й.

Гарун, от Музея на свободните, който мечтаеше да стане „истински наиб по стария образец“, даде идеята за предстоящото катерене, като отговори на въпроса на Дънкан как ще пристигне Бог-Императора в Туоно.

— По същия начин, който е избрал при посещението си от времето на моя прадядо.

— По-точно? — веднага бе запитала Сиона.

Седяха на прашно сенчесто място пред дома за гости, скрити от следобедното слънце в деня, когато дойде съобщението, че господарят Лито ще се ожени тук. Помощниците и слугите на Гарун бяха наклякали в полукръг около прага, където седяха Сиона, Айдахо и Гарун. Две от Говорещите с риби бяха полегнали встрани. Всеки миг очакваха Найла.

Гарун посочи високата стена зад селото; слънчевата светлина позлатяваше ръба й в далечината.

— Царският път минава горе. Бог-Императора има специално устройство, с което плавно се спуска от високото.

— Вградено е в колата му — каза Айдахо.

— Суспенсори — кимна Сиона. — Виждала съм ги.

— Прадядо ми казваше, че голямата група е пристигнала по царския път. Бог-Императора се спуснал до селото ни със своето приспособление. Останалите са използвали въжета.

Айдахо изрече замислено:

— Въжета, значи.

— Защо са идвали? — попита Сиона.

— За да потвърдят, че Бог-Императора не е забравил своите свободни, както казваше и дядо ми. За тях е било голяма чест, ала все пак тя е несравнима със сватбата.

Айдахо се изправи, без да дочака края на неговия разказ. Оттук високата стена се виждаше съвсем ясно — от основата в пясъка до върха в слънчевата светлина. Той отиде с бърза крачка до ъгъла на дома за гости и излезе на централната улица. Там спря, обърна се и отново погледна към стената. Веднага разбра защо всички казваха, че е невъзможно да се изкачиш по нея. Упорито и съзнателно не искаше да мисли за височината й. Все едно дали беше петстотин или пет хиляди метра. Най-важното дойде след внимателния оглед — тесни напречни пукнатини, отчупвания, дори малък перваз на около двайсет метра от пясъка, както и друг такъв на две трети от пътя по лицето на скалата…

Знаеше, че една инстинктивна част от него — много стара част, на която можеше да се довери — се беше включила в работата, съизмервайки с дължината на тялото му местата, където едната, а после другата ръка щяха да намерят обекти за хващане. Да, точно с дължината на неговите ръце. Струваше му се, че вече се катери.

Гласът на Сиона се разнесе иззад лявото му рамо, докато той самият бе изцяло потънал в първоначалния оглед:

— Какво правиш?

Беше приближила безшумно и сега гледаше в същата посока.

— Мога да се покатеря по стената — рече Айдахо. — Ще взема леко въже, а после с него ще изтегля по-дебело. Така за останалите няма да бъде трудно да се изкачат.

Гарун се присъедини към тях навреме, за да чуе думите му.

— Дънкан Айдахо, защо ще се качваш по стената?

Сиона отговори вместо него, усмихвайки се на музейния свободен:

— За да поздрави Бог-Императора с дължимата тържественост. Каза го още преди появата на каквито и да е съмнения, без да има време лично да прецени всички препятствия, които по-късно намалиха първоначалната й увереност.

Все още обзет от въодушевление, Айдахо попита:

— Каква е широчината на царския път горе?

— Никога не съм го виждал — отвърна Гарун. — От чутото знам само, че е много широк. Голяма войскова част може да мине по него, строена в дълги редици. Освен това има мостове, места с открита гледка към реката и… Истинско чудо!

— Защо не си се изкачил догоре, за да го видиш със собствените си очи? — поинтересува се Айдахо.

Гарун не каза нищо, само сви рамене и посочи стената.

Появи се Найла и спорът за катеренето започна. Сега Дънкан мислеше именно за този спор. За пореден път го бяха учудили странните взаимоотношения между Найла и Сиона. Бяха като две конспираторки! И все пак не съвсем истински… Защото Сиона заповядваше, а Найла изпълняваше нейните заповеди. Но нали тъкмо Найла беше от Говорещите с риби, Приятелката, която бе получила доверието на Лито да извърши първоначалния оглед на новия гола. Сама бе казала, че от детските си години е служила в императорската гвардия. Каква сила имаше в нея! Беше странен, а и малко плашещ начинът, по който тя се прекланяше пред волята на Сиона. Сякаш се вслушваше в потайни гласове, които й казваха как да постъпи. И после изпълняваше.

Айдахо се пресегна, за да потърси поредното място за хващане. Пръстите му зашариха по скалата нагоре и надясно, напипвайки най-сетне невидима досега пукнатина, в която успяха да влязат. В паметта му се очерта линията, по която би следвало да се движи, но единствено тялото щеше да прецени дали да го направи. Левият крак намери място за пръстите си. Нагоре, още… Бавно и с постоянна проверка на тежестта. После лявата ръка… Този път не беше пукнатина, а перваз. Първо очите, а после и брадичката му се издигна над равнището на перваза, който бе забелязал още отдолу. Вдигна се на лакът, претърколи се и спря да почине; погледът му бе насочен само напред. Откри единствено пясъчен хоризонт, но видимостта бе ограничена поради лекия вятър, наситен с прах. Гледката му бе добре позната от някогашните дни на Дюн.

После обърна лице към стената, изправи се на колене, заопипва с две ръце нагоре и продължи изкачването. Стенната картина остана в паметта му така, както я беше видял при първия оглед. Достатъчно бе да затвори очи и схемата мигновено се появяваше пред него, подготвена предварително по начина, усвоен още от дете, когато се криеше от харконите, налитащи за роби. Върховете на пръстите му откриха пукнатина, в която проникнаха като клинове. И така, забивайки нокти, напредваше.

Докато го гледаше отдолу, Найла почувства в себе си нарастващо влечение към катерача. Разстоянието бе смалило Айдахо до дребна и самотна фигурка, залепена за стената. Не можеше да не знае колко самотен се чувства човек, изправен пред жизнено важни решения.

Бих желала да имам дете от него — помисли тя. — Дете от двама ни ще бъде силно и съобразително и ще може да му се разчита. Коя ли е причината Бог-Императора да иска дете от Сиона и от този мъж?

Беше се събудила преди съмване. Отиде до върха на една ниска дюна в края на селото, за да премисли предложението на Айдахо. Утрото се сипна зеленикаво-жълто с познатата виеща се завеса от прах в далечината; след него следваше стоманеносивият ден и мъчително гибелният безкрай на Сарийър. Тогава бе разбрала, че стоящите пред нея въпроси със сигурност са били възприети от Бог-Императора. Какво би могло да бъде скрито от Него? Нищо, дори смалената фигурка на Дънкан Айдахо, който с мъка търсеше път към края на небето.

Следейки катеренето му, сетивата на Найла сякаш блокираха, въвлечени във визуален трик, в който стената се опъна по хоризонтала. Айдахо се превърна в дете, пълзящо в насечена местност. Колко малък бе станал… И продължаваше да се смалява.

Една от помощничките й предложи чаша вода, която тя изпи. Водата върна стената в нормално положение.

Сиона приклекна на първия перваз и се наклони, за да погледне нагоре. Беше обещала на Айдахо: „Ако паднеш, ще опитам на свой ред.“

Найла оцени думите й като повече от странни. Защо и двамата се мъчеха да сторят невъзможното?

Айдахо така и не бе успял да разубеди Сиона.

Съдбата го иска — помисли Найла. — Такава е Божията воля.

Всъщност двете бяха едно и също нещо.

Покрай нея прелетя отчупено парче скала от мястото, където бе прилепнал катерачът. Повтаряше се вече няколко пъти. Найла проследи падащия камък. Мина много време, преди той да стигне до долу. Отскачаше отново и отново от повърхността на стената, сякаш демонстрирайки й нагледно, че очите не казват истината за гладкия отвее на скалното лице.

Или ще успее, или ще се провали. Каквото и да се случи, ще бъде волята Божия.

Въпреки всичко долавяше ударите на сърцето си. Кой знае защо, дръзкото деяние на Айдахо приличаше на сексуален акт. Но не само като пасивна еротика, защото внезапно се почувства обладана от необичайна сила. Наложи си многократно да повтаря на ум, че той не е за нея.

Определен е за Сиона. Ако оцелее.

А ако падне, Сиона ще го замести. Сиона или ще успее, или не. Внезапно си зададе нелепия въпрос дали би могла да изпита оргазъм, ако Айдахо стигне до върха. Беше вече много близо.

След като причини падането на парчето скала, голата трябваше да си поеме дълбоко дъх няколко пъти. Моментът никак не беше от приятните и се наложи да почака известно време, докато се съвземе, прилепнал към скалата с опора само в три точки. Сякаш водена от своя независима воля, свободната му ръка опипа още веднъж нагоре, изви със змиевидно движение покрай лошото място и откри сигурна пукнатина. Премести бавно тежестта на тялото си върху тази ръка. Бавно… Бавно… Лявото му коляно докосна вдлъбнатинка, където можеха да се задържат пръстите на краката. Вдигна единия до мястото и го опита. Паметта му напомни, че върхът е близо, ала той веднага изключи гласа й. Остана само катеренето и мисълта, че Лито пристига утре.

Лито и Хви.

И затова не биваше да мисли. Но нямаше как да му се противопостави: Върхът… Хви… Лито… Утре…

Всяка мисъл засилваше отчаянието му, принуждавайки го да търси спомени от детските си катерения. Колкото повече насилваше съзнанието си, толкова по-пълно блокираха мускулите и сетивата. Принуди се да спре и да почива; дишаше дълбоко, опитвайки с всички сили да се съсредоточи, за да се върне по естествен начин към миналото си:.

Но онези дни естествени ли бяха?

Мисловната му дейност зацикли тотално. Чувстваше външни намеси и смущения, някаква крайна развръзка… Фаталността на нещо, което е можело да се случи, но никога вече няма да бъде…

Лито пристигаше тук утре. Кой знае защо тази мисъл го накара да почувства как по лицето му тече пот на мястото, където бузата се притискаше о скалата.

Лито.

Ще те победя, Лито. Ще го направя заради себе си, а не за Хви. Ще те победя заради мен самия.

Усети как постепенно се пречиства. Беше същото, което почувства през нощта, когато се подготвяше мислено за днешното катерене. Сиона разбра, че той не може да заспи. Започна да му говори, описвайки с най-малки подробности отчаяния си бяг през Забранената Гора и клетвата, изречена на брега на реката.

— А сега дадох обет да стана командир на неговите Говорещи с риби — добави. — Ще го изпълня, но вярвам, че няма да стане така, както го иска той.

— Какво иска?

— Има множество мотиви, не успявам да видя всичките. Би ли могъл някой да го разбере? Но за себе си знам, че няма да му простя.

Припомненият случай върна Айдахо към усещането, че бузата му е опряна о каменната стена. Лекият вятър изсушаваше потта и той усети, че зъзне. Но вече бе намерил необходимото средоточие.

Никога да не прости.

Почувства духовете на всички свои подобия — голите, погинали по време на службата си при Лито. Трябваше ли да повярва на Сиона и нейните подозрения? Да. Лито можеше да убива с тялото си, както и със собствените си ръце. Преразказаните от дъщерята на Монео слухове звучаха правдоподобно. А тя също беше от атреидите. Докато Лито се бе превърнал в друго — нито Атреидски, нито дори човешко същество… Беше станал не толкова живо създание, колкото жесток природен феномен, неразбираем и непроницаем с целия си опит, скрит на недостижимо място у него. И Сиона бе събрала смелост да му се противопостави. Истинските атреиди просто се отвръщаха.

Също като мен.

Нищо повече от жесток природен феномен. Също като стената.

Дясната му ръка опипа нагоре и стигна до остро скосен перваз. Тъй като не откри нищо над него, опита се да си припомни някоя по-широка, пукнатина на същото място в мисловната си схема. Не си позволяваше да повярва, че е стигнал до края… Не още. Острият ръб се впи в пръстите му, когато прехвърли върху тях цялата тежест на тялото си. Изнесе и лявата си ръка до същото място, намери опорна точка и бавно се изтегли нагоре. Очите му стигнаха до равнището на ръцете. Загледа се към някаква почти равна площадка, простряла се напред към синьото небе… По повърхността, където се бяха впили пръстите му, имаше стари пукнатини — рожба на атмосферните промени. Една по една, той приплъзна длани, следвайки ги… После привлече по повърхността гръдния си кош, корема, бедрата… Претърколи се и започна да пълзи, докато отвесът на стената остана далеч зад него. Едва тогава се изправи и повярва в онова, което му говореха сетивата.

Краят. Стигна до него без клинове и чукче.

Дочу слаб звук. Дали не го поздравяваха?

Върна се към ръба и погледна надолу; помаха им, защото наистина го поздравяваха. После се обърна и закрачи енергично към средата на пътното платно, давайки възможност на повишеното си настроение да успокои треперенето на мускулите и облекчи болката в раменете. Бавно се завъртя в кръг, оглеждайки достигнатия връх, след което най-после се върна към схемата-модел, заложена в паметта му, за да пресметне изкачената височина.

Деветстотин метра, най-малко деветстотин…

Платното на царския път привлече вниманието му. Не беше като онова към Онн, а много по-широко — поне половин километър… Равно и без никакви повреди; сивата му лента стигаше до около сто метра преди ръба на стената от двете й страни. Каменни стълбове с човешки бой го маркираха в краищата, разположени като часовои по цялата дължина в очакване на Лито.

Той отиде до другата страна на стената срещу Сарийър и погледна надолу. Много далече в дълбокото зелената лента на реката се блъскаше и разбиваше в пръски пяна срещу скалите на опорната стена. Обърна се надясно. Лито щеше да дойде оттам. Пътят и стената завиваха леко, като кривата започваше на около триста метра от мястото, където сега стоеше. Върна се на платното и тръгна досами края, следвайки траекторията на 8-образния завой, след който пътят постепенно се стесняваше, спускайки се плавно надолу. Спря и се загледа в картината, която малко по малко се оформяше и избистряше пред него.

На около три километра след лекото спускане пътното платно рязко се стесняваше, за да пресече речния пролом по мост, носещата конструкция, на който с привидно неестествената си плетеница имаше вид на нещо почти нереално и прилично на странна детска играчка. Айдахо си спомни за подобно съоръжение по пътя за Онн и особеното усещане за сигурност, което бе изпитал под нозете си, когато стъпи на него. Разчиташе на своята памет, мислейки за мостовете така, както бе длъжен да мисли един военачалник — като места за преминаване и засади.

Минавайки вляво, той погледна напред и надолу към другата висока стена при далечната анкърна връзка от плетеницата на носещата конструкция. Там пътят продължаваше, извивайки полека, докато се превърне в тънка линия, поела право на север. А тук имаше две стени с реката между тях. Плъзгаше се в изкуствената пропаст, създадена от човека; идващата от нея влага попадаше в канала и също тръгваше на север, шибана от силното течение на вятъра, а самата река поемаше в южна посока.

После Айдахо забрави за нея. Тя беше на мястото си и щеше да бъде там и през утрешния ден. Насочи вниманието си към моста, доверявайки се на военната си подготовка. Дори леко кимна на самия себе си, преди да поеме по обратния път, сваляйки ходом въжето от раменете.

Оргазмът разтърси Найла едва когато тя видя края му, спускащ се като змия надолу.

„Кое е онова, което отстранявам? Сляпото буржоазно увлечение по мирната консервация на вече отминалото. Става дума за обвързваща сила, за нещо, дето държи човечеството в уязвима цялост, вместо то да се разпръсне из парсековите отрязъци на пространството. След като мога да намеря отломките, могат да го сторят и други. Когато сте заедно, ще станете жертва на една и съща катастрофа. И заедно ще изчезнете безследно. Ето защо посочвам опасността, страшната опасност от плавно движещата се безстрастна посредственост, нямаща нито амбиции, нито цели. Показвам ви, че това може да сполети цели цивилизации. Давам ви безкраен живот, но той полека се плъзга към смъртта без шум и без колебание, дори без да и зададе въпроса «защо?». Можете да зърнете привидното щастие и сянката на катастрофата, наричана Лито. Бог-Императора. Е, сега ще проумеете ли къде е истинското щастие?“

Откраднатите Дневници

Притворил само за кратко очи през нощта, Лито беше буден, когато Монео излезе на разсъмване от стаята за гости. Царската кола бе паркирана почти в средата на триъгълния двор. Покривалото й, с едностранна проницаемост отвътре навън, скриваше пасажера; беше и добре уплътнено срещу влагата. Едва-едва се чуваше лекото бръмчене на вентилаторите, които прекарваха въздуха през подсушителен цикъл.

Краката на наближаващия към колата Монео леко се тътреха по заоблените камъни в двора. А над майордома светликът на зората вече бе обагрил в оранжево покрива на дома за гости.

Когато Монео спря пред него, Лито вдигна покривалото, което го скриваше. Във въздуха се носеше миризма на гниещи боклуци, а отрупаната във вятъра влага му причини болка.

— Ще стигнем в Туоно по обед — каза икономът. — Искам да ми разрешиш да повикам топтерите, които са на стража в небето.

— Няма нужда от топтери — възрази Лито. — Можем да се спуснем в Туоно със суспенсори и въжета.

Възхищаваше се на бързо променящите се в него образи по време на кратката размяна на мисли. Монео никога не бе обичал пътуванията. Бунтарската му младост го бе направила неизменно подозрителен към всичко, което не можеше да види и класифицира. Така и остана в подсъзнанието му тази огромна маса от невъведени в действие мнения и преценки.

— Знаеш, че не ми трябват транспортни топтери — каза той. — Искам ги, за да пазят…

— Да, Монео.

Погледна покрай Лито откритата страна на двора, отваряща панорама към речния каньон. Влагата и мъглата, идващи от дълбокото, бяха замръзнали в светлината на утрото. Виждаше в мислите си разкривено тяло, което продължаваше да пада все по-надолу и по-надолу. Предишната вечер не бе намерил в себе си сили да отиде до ръба на пропастта и да погледне в нея. Полетът надолу представляваше такова изкушение…

Прорицателската дарба на Лито за пореден път го изпълни с ужас и страхопочитание, когато чу:

— Всяко изкушение научава на нещо.

Занемелият майордом се обърна и вторачи поглед в Бог-Императора.

— Монео, виж урока от моя живот.

— Какво искаш да кажеш, господарю? — успя да пошепне той.

— Отначало опитаха с лошо, после с добро. Всяко изкушение бе моделирано с голямо внимание по отношение на уязвимите ми места. Кажи ми, Монео, ако избера доброто, ставам ли добър?

— Разбира се, господарю.

— Може би никога няма да се отървеш от навика си да даваш мнения и преценки.

Икономът отклони погледа си от него и отново го насочи към ръба на пропастта. Лито претърколи туловището си, за да види накъде гледа той. Борове-джуджета бяха засадени покрай каньона. По овлажнените им игли висяха капчици роса, всяка от които носеше обещание за болка. Жадуваше да затвори покривалото на колата, но в капчиците, прилични на скъпоценни камъни, беше притаена непосредствена заплаха; те привлякоха вълната на спомените му, дори когато мисълта за тях отблъскваше тялото. Противостоящата едновременност заплашваше да го хвърли в непреодолим смут.

— Не обичам да обикалям пеша — обади се Монео.

— Така постъпваха свободните — напомни Лито.

Майордомът въздъхна и каза:

— Останалите ще са готови след няколко минути. Хви закусваше, когато излязох.

Лито не отговори. Мислите му се залутаха в спомените от нощното бдение — от току-що отминалата и от хилядите и хиляди други нощи, които се тълпяха във времето, останало назад; размятаха се облаци и звезди, сипнаха дъждове, зейна тъмнина, осята с блестящи люспици от ситно нарязан космос, чието разточително обилие бе сравнимо само с ударите на сърцето му.

Внезапно Монео попита:

— Къде са стражите ти?

— Отпратих ги да се нахранят.

— Не ми харесва, че са те оставили без охрана! Кристално чистият звук от гласа му отзвънна в спомените на Лито, разказвайки за неща, необлечени в думи. Монео се боеше от свят, в който няма място за Бог-Император. По-скоро би умрял, отколкото да види подобен свят.

— Какво ще стане днес? — настойчиво попита икономът. Въпросът беше отправен не към властник, а към прорицател.

— Семенцето, носено от вятъра, може утре да бъде върбово дърво — отвърна Лито.

— Познаваш бъдещето ни! Защо не ни го кажеш? — с почти истерични нотки в гласа си настоя Монео, не искащ да приеме онова, което стигаше до него без помощта на сетивата му…

Лито се обърна и го погледна с широко отворени очи, пълни с умишлено сдържани чувства, чийто натиск го принуди да потръпне.

— Погрижи се за собственото си съществуване! Разтрепераният майордом пое дълбоко дъх:

— Господарю, с нищо не исках да те обидя. Търсех само…

— Погледни нагоре!

Монео се подчини неохотно и се втренчи в безоблачното небе, постепенно изпълвано със светлината на утрото, преди да попита:

— Какво има, господарю?

— Е, там липсва таван, вдъхващ сигурност. Само открито небе, обагрено с промени. Посрещни го. Всяко от сетивата ти представлява инструмент, с който може да се реагира на промяната. Нищо ли не виждаш и не чуваш?

— Господарю, дойдох да попитам кога ще си готов да продължим…

— Монео, умолявам те да ми кажеш истината.

— Говоря самата истина, повелителю!

— Но ако живееш в подлост и двуличие, лъжите ти също ще изглеждат като истина.

— Господарю… ако съм излъгал, не съм го знаел.

— Добре, може би има нещо вярно. Но виждам, че те е страх и няма да говориш.

Икономът почувства, че започва да трепери. Бог-Императора бе изпаднал в едно от най-ужасните си настроения — във всяка негова дума се таеше голяма заплаха.

— Боиш се от върховната власт на съзнанието над всичко — каза Лито, — при това с пълно право. Прати ми веднага Хви!

Монео мигом се завъртя и влетя в голямата къща. Влизането му беше все едно в кошер. Само за секунди Говорещите с риби се озоваха около Царската кола. Придворните занадничаха от прозорците на дома за гости, наизлязоха и застанаха под дългите стрехи, без да посмеят да се приближат до него. В противовес на тяхната възбуда Хви се показа от широкия централен вход, прекоси скритото в сянка пространство и бавно приближи към Лито с вдигната брадичка и поглед, търсещ лицето му.

Той почувства как се успокоява, загледан в нея. Беше облякла златиста празнична рокля, която никога преди не бе виждал: обточена със сребърен кант и нефрит около врата и маншетите на дългите ръкави. Подгънатият край на роклята, почти докосващ земята, беше плътно избродиран в зелено с тъмночервена назъбена линия.

Усмихваше се, когато застана пред него.

— Добро утро, обич моя — заговори тихо тя. — С какво си разстроил толкова силно горкия Монео?

Успокоен от присъствието и гласа й, Лито също се усмихна.

— Постарах се да направя това, което винаги съм искал. Приведох нещата в действие и постигнах нужния ефект.

— Без съмнение. Той пошушна на Говорещите с риби, че си разгневен и в ужасно настроение. Любими, наистина ли си такъв?

— Само за онези, които отказват да живеят в съзвучие със собствените си сили.

— О, да — тя се завъртя, за да му демонстрира новата си рокля. — Харесва ли ти? Твоите гвардейки ми я дадоха. Сами я окичиха и украсиха.

— Обич моя — рече той с предупредителна нотка в гласа си, — говориш за украса! Следва ли да се разбира като подготовка за жертвоприношение?

Тя приближи до края на колата и се облегна на нея непосредствено под лицето му с насмешливо-сериозно изражение на устните, преди да запита:

— Е, тогава ще ме принесат ли в жертва?

— Някои с удоволствие биха го направили.

— Но ти няма да им позволиш.

— Съдбите ни са свързани — каза той.

— Значи, няма от какво да се страхувам — тя се пресегна и докосна една от неговите ръце, покрити със сребриста кожа, но мигновено се отдръпна, когато видя, че пръстите му започват да треперят.

— Прощавай, любими. Забравям, че сме свързани духовно, не и с плътта си.

Кожата от пясъчни твари продължаваше да потръпва от допира й.

— Влагата във въздуха ме прави извънредно чувствителен — оправда се той.

Тръпките постепенно изчезнаха.

— Отказвам да съжалявам за онова, което не може да бъде — пошепна иксианката.

— Хви, бъди силна, защото душата ти е и моя.

Тя се обърна при шума, дошъл откъм дома за гости.

— Монео се връща. Любими, моля те, не го плаши.

— Той също ли ти е приятел?

— Да, по стомах. И двамата обичаме кисело мляко.

Лито още се смееше, когато икономът спря до Хви. Осмели се едва-едва да се усмихне, хвърляйки озадачен поглед към нея. Държанието му изразяваше благодарност и известна сервилност; предназначени досега за Лито, той ги предоставяше и на бъдещата му съпруга:

— Наред ли е всичко, лейди Хви?

— Да, благодаря, Монео.

— Когато дойде времето на стомаха — каза Лито, — приятелствата по стомах трябва да се поддържат грижливо. Е, да тръгваме. Туоно ни очаква.

Майордомът се обърна и с висок глас подаде команди към Говорещите с риби и към придворните. Лито отново се усмихна закачливо на Хви.

— Нали изпълнявам успешно, макар и в собствен стил ролята на нетърпелив младоженец?

С лек скок тя стъпи на пода на колата, хванала с ръка полите на дрехата си. Едва след като се настани удобно на своята седалка, а очите й се оказаха на едно равнище с тези на Лито, младата жена му отговори, но така че никой друг да не я чуе:

— Обич на душата ми, научих още една от твоите тайни.

— Разтвори устни и я пусни — каза той, забавлявайки се с новата интимност, установила се между тях.

— Думите рядко са ти нужни — рече Хви. — Защото говориш пряко на сетивата със собствения си живот.

Внезапна тръпка прониза цялото му тяло. Наложи се да почака малко, преди да отвърне, а тя трябваше да напрегне слух, за да го чуе в шума от събиращото се множество на тържественото шествие:

— Да, разпънат между свръхчовешкото и нечовешкото — промълви той, — имах съвсем малка възможност да се почувствам човешко същество. Мила Хви, благодаря ти, прелест моя, за тази малка възможност.

„В целия свят на моята вселена не познавам нито един постоянен и неизменящ се природен закон. Тази вселена показва само променливи взаимоотношения, приемани като закони от съществата, чието съзнание има кратък живот. Органът на съзнанието в нашата плът и дейността му, с която отъждествяваме себе си, са нещо съвсем краткотрайно, също като еднодневката, която загива в пламъка на вечността така, както е мимолетно възприемането на временните условия, ограничаващи нашите занимания и действия и променящи се съобразно тяхната промяна. И ако трябва да сложите надпис на онова, което смятате за абсолютно неизменно, ползвайте истинското му име: временно.“

Откраднатите Дневници

Найла беше първата, която зърна приближаващото тържествено шествие. Прогизнала от пот в горещината по пладне, тя стоеше до един от каменните стълбове, отбелязващи ограничителните линии на царския път. Внезапно блясване в далечината привлече вниманието й. Вгледа се внимателно, присви очи и осъзна, че е видяла слънчево отражение в кълбообразното покривало на колата на Бог-Императора.

— Идват! — извика тя.

В същия миг усети, че е гладна. Никой не бе взел храна поради обхваналата ги възбуда. Свободните имаха само вода и то просто заради някогашното правило „Винаги носи вода, когато излизаш от сийча“. Нищо повече от рудиментирал навик.

Найла допря пръст до дръжката на лазестрела, окачен в кобур на кръста й. Мостът се намираше на не повече от двайсет метра пред нея; взета сякаш от приказките, плетеницата на конструкцията му прекрачваше над пропастта като плод на въображението от някакъв друг свят, за да свърже две голи и безплодни местности.

Това е лудост — помисли тя.

Но самият Бог-Император бе подчертал важността на своята заповед. И изискването си Найла да се подчинява за всичко на Сиона.

А заповедите на Монеовата дъщеря бяха категорични и не оставяха място за никакви тълкувания. Оттук Приятелката не можеше да се допита до своя Бог-Император. Сиона бе наредила:

— Стреляш, когато колата му е в средата на моста!

— Но защо?

Бяха застанали далеч от другите в мразовитата сипваща се зора на върха на преградната стена; Найла чувстваше себе си съвсем несигурна, самотна и уязвима.

Суровото изражение на лицето на Сиона, както и ниският й и напрегнат глас говореха достатъчно:

— Да не би да си помислила, че можеш да навредиш на Бога?

— Аз… — Найла успя само да свие рамене.

Трябва да изпълниш заповедта ми!

— Длъжна съм — съгласи се тя.

Внимателно огледа тържественото шествие в далечината, отбелязвайки цветните дрехи на придворните, плътната синя маса на свои сестри от Говорещите с риби, както и блестящата повърхност на колата на господаря Лито.

„Това е поредният тест“ — реши тя. Бог-Императора не може да не знае. Добре му е известно преданото сърце на Найла. Просто още едно изпитание. А заповедите на Бог-Императора следва да се изпълняват безпрекословно. Така казваше първият урок от детството й като Говореща с риби. Бог-Императора бе наредил, че Найла е длъжна да се подчинява на Сиона. Беше тест. Какво друго би могло да бъде?

Тя погледна към четиримата свободни. Дънкан Айдахо им бе посочил местата на самото пътно платно, препречвайки част от изхода към отсамната страна на моста. Седяха с гръб към нея и не отместваха поглед от съоръжението, също като четири кафяви купчини пръст. Чу какво им каза Айдахо: „Не мърдайте оттук. Ще го поздравите от място. Когато наближи, станете и дълбоко му се поклонете.“

Привет, да.

Найла потвърди с кимване мисълта си.

Други три от Говорещите с риби, изкатерили заедно с нея стената, бяха изпратени в средата на моста. Знаеха само онова, което Сиона им бе казала. Трябваше да дочакат приближаването на Царската кола на няколко крачки от себе си, след което да се обърнат и отдалечат с танц от нея, повеждайки шествието към мястото, откъдето се виждаше Туоно.

Ако срежа моста с лазестрела, и трите ще умрат — помисли Найла. — Както и всички останали, дето идват с нашия господар.

Тя изпъна врата си, надниквайки в дълбокия пролом. Оттук реката не се виждаше, ала чу далечния й тътен, кънтящ в скалите.

Всички ще загинат!

Освен, ако Той не стори чудо!

Да, точно за това ставаше дума. Сиона бе подредила сцената за свещенодействие-чудо. Какво друго можеше да има предвид, след като бе издържала изпитанието, а сега носеше и униформата на командир на Говорещите с риби? Беше дала клетва пред Бог-Императора. Беше минала през теста, наложен й от Бога, когато двамата бяха сами в Сарийър.

Найла отклони погледа си вдясно към авторите на плана за тържественото посрещане. Сиона и Айдахо стояха рамо до рамо на пътното платно на двайсетина метра от нея. Бяха увлечени в разговор, като от време на време се поглеждаха и кимаха с глава.

Ето че голата докосна ръката й с доста красноречив жест на притежател. После кимна отсечено и се отдалечи с широка крачка към моста, като спря в ъгъла на подпорната стена точно пред Найла. Надвеси се надолу, след което отиде до другия ъгъл. Отново се наведе и остана в същото положение няколко минути, преди да се върне при Сиона.

„Какво странно създание е този гола“ — каза си Найла. След онова страховито катерене тя бе престанала да мисли за него като за нормално човешко същество. Беше нещо друго, може би демиург, стоящ веднага след Бога. Но в леглото го биваше.

Някакво провикване в далечината Привлече вниманието й. Тя се обърна и погледна натам. Тържественото шествие се придвижваше с леко подтичване, характерно за пътуванията на царския двор. Когато преминаха на по-бавен ход, вече се намираха само на няколко минути път от моста. Найла разпозна Монео в челото на шествието по бялата му униформа, равномерната крачка и погледа, насочен през цялото време напред. Кълбообразното покривало на колата бе плътно спуснато. Тя блестеше с огледалната си непрозрачност, движейки се след майордома.

Почувства се погълната от загадката.

Предстоеше чудо!

Погледна вдясно към Сиона. Другата жена също обърна очи към нея и кимна еднократно. Найла изтегли лазестрела от кобура, опря го на каменния стълб и се прицели. Най-напред визира въжето вляво, после въжето вдясно, Накрая и фантастичната плетеница от металопласт откъм лявата страна. Лазестрелът лежеше студен и някак си чужд в ръката й. Пое дълбоко дъх, за да възстанови спокойствието си.

Длъжна съм да се подчиня. Това е изпитание.

Видя как Монео вдига погледа си от пътното платно и без да нарушава ритъма на крачката си, се обръща и извиква нещо към Царската кола или към следващите я. Не успя да чуе думите. Икономът отново погледна напред. Изведнъж се почувства спокойна. Каменният стълб скриваше по-голямата част от тялото й.

Само изпитание.

Монео бе видял хората на моста и на отсрещния край. Разпозна униформите на Говорещи с риби и веднага се запита кой е наредил присъствието им като посрещачи. Обърна се и извика въпроса си към Лито, но похлупакът на колата на Бог-Императора запази огледалната си непрозрачност, скривайки Хви и самия него.

Майордомът измина известно разстояние по моста, докато колата скърцаше в навятия зад гърба му пясък, преди да разпознае Сиона и Айдахо, застанали доста далеч на отсрещната страна. Видя и четиримата свободни от Музея, насядали на пътното платно. Съмненията болезнено нахлуха в съзнанието му, но дори той вече не беше в състояние да промени установения план. Неволно хвърли поглед надолу към реката — свят от платина, облян от силната слънчева светлина на деня. Звукът от колата зад него беше доста силен. Течението на реката, ходът на тържественото шествие, необикновената важност на събитията, в които той изпълняваше отговорна роля — всичко това изпълни съзнанието му със зашеметяващото усещане за неизбежност.

Ние не сме просто хора, преминаващи по пътя — помисли той. — А изначални елементи, свързващи един отрязък от Времето с друг. И когато преминем, всичко зад нас ще остане в мястото без звук, подобно на не-стаята на иксианците, но никога няма да бъде същото, каквото е било, преди да дойдем.

Откъс от една от песните на изпълнителката на лютня долетя в паметта му и споменът разфокусира прикования му напред поглед. Имаше слабост към тази песен, изпълнена с желание за края на всичко, преминаващо в миналото, в което изчезват съмненията и спокойствието се връща. Тъжната мелодия се носеше из съзнанието му като виещ се дим, който приковава вниманието.

„Жален вик на насекоми из тревистите пампаси.“

Той затананика наум:

Насекомите приплакват — иде краят.

Есента и песента ми багрят

и последните листа

в корените на пампаски треви.

Ритмично закима с глава при припева:

Иде краят на деня — вече няма гости. Иде краят на деня. В сийча ни е празно — иде краят на деня. Бурята извива глас. Иде краят на деня. Вече няма гости.

Реши, че това е наистина много стара песен на свободните. Нямаше място за съмнение. Дори само защото тя му казваше нещо лично. Искаше всички посетители наистина да са си тръгнали, вълненията да са приключили и спокойствието да зацари отново. Спокойствието беше толкова близко, ала той не можеше да изостави задълженията си… Помисли за огромната купчина багаж, струпан на пясъка непосредствено преди мястото, откъдето се виждаше Туоно. Скоро щяха да стигнат до него — палатки, храна, маси, чинии с позлата и ножове с инкрустирани скъпоценни камъни, светоглобуси със стилизирана плетеница на някогашните лампи… Голямо множество вещи, притежание на богати хора и изпълнени с надеждата и очакванията на човешки същества, различаващи се коренно едно от друго.

Никога няма да бъдат същите в Туоно.

Преди време той бе прекарал две нощи тук по време на инспекционна обиколка. Спомняше си миризмите от огньовете, на които приготвяха храната си — разжарени и пламтящи клони от храсти с особен аромат в тъмното. Не си служеха със слънчеви печки, защото „това не са го правили някога“.

Самото начало!

В Туоно мирисът на мелиндж беше слаб. Преобладаваха парливо сладникави миризми и аромати на мускус от масла в оазисните шубраци. О, да… И вонята от помийните ями и гниещите боклуци. Спомни си коментара на Бог-Императора, когато той привърши доклада си след въпросната обиколка.

„Тези свободни не знаят какво е загубено в техния живот. Мислят, че са опазили поне основния аромат и същността на отдавна отминалите дни. Най-слабото място на всички музеи. Нещо строго характерно избледнява, изсъхва от множеството показвания и изчезва. Администрацията на музеите и посетителите, навеждащи се над изложените предмети, почти не долавят онова, което липсва. То е подвластно само на малцина. Някога е движило машината на живота. Животът си е отишъл, а заедно с него и то.“

Монео съсредоточи вниманието си върху трите Говорещи с риби, застанали на моста непосредствено пред него. Те вдигнаха високо ръцете си и затанцуваха, като се въртяха в кръг и се отдалечаваха, спазвайки разстоянието от няколко крачки.

Много странно — помисли той. — Виждал съм и други да танцуват на открито, но никога не са били от Говорещите с риби. Правят го само в квартирите си и в интимни компании.

Мисълта все още се въртеше в главата му, когато чу страховитото жужене на лазестрел и почувства как мостът се накланя под него.

Не, това просто не се случва — настояваше разумът му.

Чу как Царската кола застърга странично по пътното платно, след което покривалото й изплющя, разбито от удара. Зад гърба му се понесоха ужасяващи писъци, но той не беше в състояние да се обърне. Пътното платно на моста се наклони стръмно вдясно и Монео се озова с лице надолу, плъзгайки се неспасяемо към зейналата пропаст. Хвана се за откъснато въже в стремежа си да се задържи по някакъв начин. Ала въжето остана в ръката му и всичко се понесе в сипващия се пласт пясък, покривал преди малко пътното платно. Той все още държеше края на въжето с двете си ръце, когато се завъртя заедно с него. Тогава пак видя Царската кола. Носеше се накривена встрани към металната плетеница на моста с отворено покривало. Хви беше на мястото си, придържайки се с една ръка на сгъваемата седалка и загледана неизвестно къде.

Пътното платно продължаваше да се накланя и въздухът се изпълни с разкъсващ слуха звук от деформиращ се метал. Монео виждаше как участниците в шествието политат надолу, размахвайки ръце. Нещо задържа въжето. Дланите му внезапно се озоваха над главата, а той отново се обърна със завъртане. И същевременно почувства как пръстите му, влажни от сковалия го ужас, се плъзгат по спасителните нишки.

Погледът му още веднъж се отмести към Царската кола. Лежеше притисната о носещите опори на счупените мостови ферми. Видя как ръцете на Бог-Императора се протягат към Хви Нории, но не успяват да я хванат. Тя падна откъм задния край на колата, без да извика; златистата рокля я обви и се развя, разкривайки тялото й, източено като стрела.

Силен разтърсващ стон се разнесе откъм Бог-Императора.

Защо не включва суспенсорите? — недоумяваше Монео. — Устройството ще го задържи.

Лазестрелът не бе спрял да жужи и в мига, когато от пръстите на майордома се изнизаха разплетените краища на въжето, той видя как копието на пламъка се забива в кълбата на суспенсорното устройство, и те едно след друго задимяват в златисто. Политайки надолу, инстинктивно вдигна ръцете си.

Димът! Златният дим!

Връхната му дреха изплющя и го обърна с лице към зейналата пропаст. Погледът му, прикован в дълбочината, разпозна във водовъртежа на бързеите огледалното изображение на собствения му живот — забързаните ходове на събитията и решителните, но необмислени крачки, събрали без остатък неговата същност. Думи, изречени от Лито, се вплетоха в мислите му с дирята, оставена от златния дим:

„Предпазливостта като линия на поведение е равнозначна на посредствеността. Плавно носещата се безстрастна посредственост е всичко, което в представите на повечето хора е върхът на техните достижения.“

Продължи да пада надолу, обзет от унеса на върховното осъзнаване. Цялата вселена сякаш се разтваряше пред него като огледало, в безвремието на което се стичаше всичко.

Златният дим!

Лито! — извика той с останалата му сила. — Сайънок! Аз вярвам!

В същия миг дрехата му се измъкна, скъсана в раменете. Силният вятър, изпълнил каньона, го обърна и завъртя, така че за последен път зърна Царската кола, която бавно се накланяше надолу от разбитото пътно платно. Бог-Императора се плъзна през отворения й край.

Нещо тежко се стовари върху гърба на Монео и това бе последното, което той усети.

Лито разбираше, че се изплъзва от колата. В съзнанието му бе останала единствено картината на мига, в който Хви се скри в реката — далечните сребристи пръски, отбелязали потъването й в митовете и сънищата. През всички събрани в него памети продължаваха да кънтят последните й думи, спокойни и твърди: „Пред теб ще тръгна, обич моя.“

Хлъзгайки се, видя ятаганообразната речна дъга, посипана с блестящо сребро в краищата си — златоводно острие, наточено във вечността и готово да го приеме, сгърчен в агония.

Не мога да плача, а дори и да извикам — помисли той. — Вече няма сълзи. Те са вода. Само след миг ще имам достатъчно вода. Мога само да стена. Сам съм, толкова сам, колкото никога досега.

Огромното опръстенено тяло се преви при падането, извъртайки го така, че острото му зрение различи Сиона, застанала точно там, където мостът бе разполовен.

Това ще те научи! — помисли той.

Туловището му продължаваше да пада. Взираше се в приближаващата вода. Приличаше на сън, обитаван от мяркащите се петна на риби, събудили някогашен спомен за пиршество около басейн, вдълбан в гранита — стрели от розова плът, заслепили глада му.

Хви, присъединявам се към теб на пира на боговете!

Внезапен взрив на безброй мехурчета го хвърли в агония. Злите течения на водата го посрещнаха с удар отвсякъде. Почувства зъбите на скалите в яростния си стремеж нагоре; после се видя обърнат напреко в поредицата от спускащи се стъпала на кипнала каскада, където тялото му се гърчеше, обзето от пристъп на несъзнателни мъчителни шляпания. Мократа черна стена на каньона летеше пред влудения му поглед. Сякаш взривени, от него се откъсваха парчета от някогашната му кожа и политаха в реката, подобно на сребърен дъжд; по-долу се завъртаха в шеметен кръг от фини пайети — бляскащите люспи на пясъчни твари, които сега го напускаха, за да вдъхнат живот на своите колонии.

Мъчителната агония не спираше. Лито недоумяваше как може още да е в съзнание и сетивата да му докладват, че има тяло.

Водеше го силата на инстинкта. Почувства се прилепнал до скала, върху която го хвърли яростта на водата, след което усети как от ръката му се откъсва пръст, докато се опитваше да се залови за нещо. Ала и това усещане беше само слаб акцент в симфонията на болката.

Реката завиваше наляво около подпорната стена на изградената от хората бездна; навярно й беше омръзнал, тъй като го претърколи по наклонения край на пясъчен насип. Известно време остана да лежи на място, докато течението отнасяше надолу синята багра на концентрат от подправката. Продължаващата агония го раздвижи: тялото на червея само се размърда, излизайки от водата. Покривалото от пясъчни твари го нямаше и той усещаше непосредствено всяко докосване — възстановеното отдавна забравено усещане, което сега му носеше само болка. Не можеше да зърне тялото си, но разбираше, че е червей, защото с извивания изпълзя от водата. Погледна нагоре, ала очите му видяха само огнена завеса, в която пламъците се сливаха по свое желание. Най-после успя да разпознае мястото. Реката го беше изхвърлила на завоя, където тя окончателно се отделяше от Сарийър. Зад него се намираше Туоно, а съвсем близо до преградната стена беше всичко, останало от Сийч Табър — някогашното царство на Стилгар, където Лито бе скрил целия си запас от подправка.

Без да спре да изпуска синкав дим, гърчещото се в агония тяло се придвижи с тропот по бреговата ивица от речен чакъл, оцвети в синьо големите заоблени камъни и се вмъкна в прогизнала дупка, която може би някога е била част от истински сийч. Сега представляваше нещо като тясна пещера, препречена с каменопад откъм вътрешния си край. Ноздрите му доловиха мириса на мокра почва без никаква следа от подправка.

В мъчителната агония нахлуха звуци. Обърна се в тясното пространство на пещерата и видя въже, провиснало на входа. Някаква фигура се спусна по въжето. Разпозна Найла. Тя приклекна върху камъните и се вторачи в сенките на пещерата, гледайки към него. Огнената завеса пред очите му се раздели и по въжето се спусна фигурата на Сиона. Двете с Найла се покатериха по разхвърляните камъни и спряха, все така вторачени в червея. По въжето се спусна и трета фигура — Айдахо. Пришпорен от дива ярост, той се нахвърли върху Найла с викове:

— Защо я уби! От теб не се искаше да убиваш Хви!

Амазонката го просна с небрежен, почти случаен удар на лявата си ръка. Сетне приближи с пълзене по камъните, спря с опрени на земята длани и се вгледа в Лито.

— Господарю? Жив ли си?

Застаналият зад нея гола измъкна лазестрела от кобура й. Изненаданата Говореща с риби се обърна в мига, когато той насочи оръжието и дръпна спусъка. Горната част на главата й сякаш припламна. Ударът я разполови на две части, които се свлякоха отделно една от друга. От горящата й униформа се изхлузи кристален нож и се разби на камъните. Айдахо дори не го забеляза. Лицето му беше разкривено от неистов бяс; той не спря да изгаря останалото от Найла до пълното изчерпване на зарядите. Пламтящата дъга изчезна. По нажежените камъни димяха късове месо и парцали.

Дойде моментът, очакван от Сиона. Тя припълзя до него и изтегли ненужния вече лазестрел от ръцете му. Айдахо рязко се обърна и жената мигновено зае подходяща за неутрализирането му стойка, но у голата не бе останала и следа от предишния лудешки бяс.

— Защо? — прошепна тя.

— Всичко свърши — каза той.

Двамата се обърнаха и погледнаха към Лито в сгъстяващите се сенки на пещерата.

Дори не можеше да си представи онова, което те виждаха. Знаеше, че обвивката от пясъчни твари бе изчезнала. Останала бе само месеста повърхност, обсипана с дупчици от ресните на отделената вече кожа. Безпомощно съзерцаваше двете застанали пред него фигури, дошли от някаква вселена, разкъсана и разбита от скръб. През огнената завеса на внезапна визия зърна Сиона в образа на женски демон. Името на демона дойде в съзнанието му непоканено и той го изрече високо, доста по-високо, отколкото сам бе очаквал, а и празната пещера подсили звуковете:

— Ханмя!

— Какво? — доближи го тя.

Айдахо закри с две ръце лицето си.

— Виж стореното на горкия Дънкан — прошепна Лито.

— Ще си намери други любовници — отекна коравосърдечният й глас, ехо от собствената му ядна младост.

— Не знаеш какво е да обичаш — каза той. — Давала ли си някога нещо от себе си? — Притисна една в друга ръце, или по-точно жалкото им подобие, преди да изстене: — О, демони! А аз какво дадох!

Тя бързо се покатери досами него, пресегна се и почти го докосна, но се отдръпна.

— Не съм привидение, Сиона. Погледни ме. Съществувам реално. Можеш дори да ме пипнеш, ако се осмелиш. Протегни ръката си. Хайде, направи го!

Тя бавно допря мястото, което някога беше първият пръстеновиден дял от тялото му и дето бе спала в Сарийър. На ръката й остана синьо петно.

— Допря се до тялото ми и го почувства — каза той. — Не е ли това най-странната случка в цялата вселена?

Сиона понечи да се обърне.

— Не! Не се отвръщай! Погледни какво сътвори. Коя е причината да докосваш мен, а да не си в състояние да го направиш със себе си?

Този път тя рязко се извърна от него.

Ето я разликата между нас — продължи Лито. — Ти си въплъщение на Бога. Обикаляш около най-голямото чудо в цялата вселена, но отказваш да го докоснеш, да го видиш, да го почувстваш или да повярваш в него.

Съзнанието му се залута из оградено от тъмна нощ място; стори му се, че дочува песента на металните насекоми в своите принтери, потракващи в абсолютно тъмното пространство. Нищо не излизаше от него, от иксианското нищо, от мястото, което се беше превърнало в страх, безпокойство и духовно отчуждение, тъй като нямаше никаква връзка с останалата част от вселената.

Но връзка ще има.

Почувства, че иксианските принтери са включени и записват мислите му без специална команда.

Запомнете какво направих! Помнете ме! Отново ще бъда невинен!

Завесата на видението се разтвори и се показа Айдахо, застанал на мястото на Сиона. Отвъд пространството, в което можеше да фокусира погледа си, някъде зад Айдахо нещо се движеше с познати отпреди жестове… О, да — Сиона изпращаше указания на някого, застанал на върха на преградната стена.

— Още ли си жив? — попита Айдахо.

Лито пошепна с глас, накъсан от хрипове:

— Дънкан, позволи им да се попилеят. Нека избягат и се скрият там, където искат. В някоя вселена по техен избор.

— Проклет да си! Какви ги разправяш! По-скоро щях да я оставя да живее с тебе!

— Да я оставиш ли? Аз не оставих нищо.

— А защо позволи Хви да загине? Не знаехме, че сте заедно. Главата на Айдахо клюмна напред.

— Ще получиш утешителна награда — дрезгаво изхриптя Лито. — Моите Говорещи с риби ще те предпочетат пред Сиона. Дънкан, бъди мил с нея. Тя е нещо повече от другите атреиди и носи семето на вашето оцеляване.

Ненадейно се върна към спомените на събраните в него памети. Сега те бяха като изящни митове, реещи се из съзнанието му. Почувства, че може би е попаднал във време, което бе променило миналото благодарение на осъществяването си като действителност. В същия момент се разнесоха някакви звуци и той направи усилие да ги разпознае. Някой бързо се изкачваше по грамадата от камъни. Огнената завеса се раздели и откри Сиона, застанала до Дънкан. Държаха се за ръка също като две деца, даващи си взаимно кураж, преди да тръгнат из непозната местност.

— Как ще може да живее в такъв вид? — пошепна Сиона.

Лито почака, за да събере сили, достатъчни за отговор:

— Хви ми помага — каза той. — Преживяхме заедно някои неща. Бяхме свързани по-скоро с достойнствата си, отколкото със своите слабости.

— И виж докъде стигна! — ухили се дъщерята на Монео.

— Моли се и ти да получиш същото — дрезгаво изхриптя той. — Може би подправката ще ти даде достатъчно време.

— Къде е твоята подправка? — настойчиво запита тя.

— Дълбоко в Сийч Табър. Дънкан ще я намери. Добре знаеш, мястото, гола. Сега му казват Табур. Граничните очертания не са заличени.

— Защо направи всичко това? — пошепна Айдахо.

— За да поднеса подаръка си. Никой не ще открие потомците на Сиона. Оракулът не може да я види.

— Какво? — изрекоха двамата едновременно, като се наведоха близо до него, за да чуят отпадащия му глас.

— Давам ви безподобно ново време, без аналози — каза Лито. — То винаги ще се разклонява. Няма да има точки на съвпадение по кривите си. Давам ви Златната Пътека. Тя е моят подарък. Никога вече не ще се случат съвпаденията, станали само веднъж.

Огнената завеса скри видението. Мъчителната агония постепенно отслабваше, но той продължи да долавя с особена острота миризми и звуци. Сиона и Айдахо дишаха учестено. В останалата част от туловището на червея започваха да си проправят път забравени кинестетични усещания — отгласи от движенията на кости и стави, които със сигурност не съществуваха отдавна.

— Виж! — каза Сиона.

— Разпада се — това беше гласът на Айдахо.

— Не. — Сиона. — Само външната част отпада. Гледай! Червея!

Лито почувства как късове от него се слягат в топла мекота.

Агонията изведнъж изчезна.

— Какви са тези дупки по тялото му? — попита Сиона.

— Струва ми се, че са от пясъчните твари. Нали забелязваш формата им?

— Тук съм, за да опровергая един от своите предшественици — каза Лито (или помисли, че го казва, което беше едно и също, поне що се отнася до Дневниците му.) — Бях роден човек, но не умирам като такъв.

— Не мога повече — извика Сиона.

Лито чу тропота на камъните и разбра, че го е загърбила.

— Дънкан, още ли си тук?

— Да.

Значи все пак имам глас.

— Погледни ме — каза той. — Бях кървав къс месо в човешка утроба, не по-голям от череша. Казах ти да гледаш в мен!

— Гледам — тихо отвърна Айдахо.

— Очаквал си великан, а намираш гном… Да, вече започваш да разбираш какви са отговорностите, които идват като резултат от определени действия. Дънкан, как ще си послужиш с новопридобитата си мощ?

Настана продължително мълчание, след което отново се чу гласът на Сиона:

— Не го слушай! Той е луд!

— Наистина — каза Лито. — Лудост, въздигната в качеството на метод. Гениален подход.

— Сиона, разбираш ли нещо? — попита Айдахо.

Ах, колко жалост имаше в гласа на голата!

— Да, разбира — отговори вместо нея Лито. — Човешко е душата да изпадне в неочаквана криза. Винаги се случва на хората. Монео също го разбра — накрая.

— Искам да побърза със смъртта си! — изхриптя Сиона.

— Аз съм Разделеният Бог, а вие ще възвърнете целостта ми — каза Лито. — Чуваш ли ме, Дънкан? Мисля, че от всички Дънкановци най-много одобрявам теб.

— Как така одобряваш? — в гласа на Айдахо се върна част от гнева му.

— В одобрението ми има нещо, възможно единствено в омагьосана вселена — продължи Лито. — Твоят живот е бил във фаталната власт на оракула, не моят. Сега, когато виждаш загадъчните прищевки, ще ме помолиш ли да те освободя от тях? Защото бих искал да засиля действието им…

Всички присъстващи в Лито започнаха да предявяват правата си, за да ги защитят. Без сплотеността и единомислието на групата на колонистите той почувства как губи идентичността си. Опитваха се да си служат с езика на вечното АКО:

— Само ако имаше… Ако ние можехме… Реши да заглуши гласовете им с крясък:

— Единствено глупците предпочитат миналото!

Не знаеше дали наистина го бе извикал или просто го помисли. Реакцията беше моментална — в него се въдвори пълна тишина, досущ като външната, а той почувства все още действащата част от нишките на някогашната си идентичност. Насили се да заговори и разбра, че е успял, тъй като Айдахо настоя:

— Слушай, опитва се да ни каже нещо!

— Не се страхувайте от иксианците — рече той и дочу собствения си глас като слаб шепот. — Те могат да създават машини, но никога вече не ще сътворят арафел. Знам, защото бях там.

Млъкна, решил да събере още малко сила, ала чувстваше как енергията изтича от него дори когато се опитва да я задържи. Вътрешният безпорядък отново надигна глас, пронизителен и молещ.

— Престанете с вашите глупости! — извика той; или поне бе сигурен, че го е помислил.

Айдахо и Сиона чуха само някакво изсъскване. По едно време Говорещата с риби се обади:

— Струва ми се, че вече е мъртъв.

— А всички смятаха, че е безсмъртен — каза Айдахо.

— Знаеш ли на какво ни учи Устната История? — попита тя. — Ако се стремиш към безсмъртие, откажи се от определената форма. Онова, което има форма, е смъртно. Другото е отвъд нея.

— Прозвуча така, сякаш той го каза — обвини я Айдахо.

— Сигурно си прав — кимна Сиона.

— Интересно какво искаше да рече, когато спомена за потомците ти, дето ще се скрият, за да не ги намерят? — попита голата.

— Лито създаде нов тип мимикрия — каза тя, — ново биологично наподобяване. И знаеше, че е успял. Не можа да ме види в бъдещето, в своето бъдеще.

— А ти какво представляваш?

— Аз съм новата Атреидска.

— Атреиди! — думата прозвуча като проклятие от устата на Айдахо.

Сиона се загледа в разпадащото се под нея огромно туловище, което някога бе Лито Атреидски II. Както и нещо друго… Сега другото нещо попадаше между тънки струйки син дим, където уханието на мелиндж бе най-силно. Около камъните се събираха локвички синя течност, изтичаща от смаляващата се грамада. Останаха само неясните очертания от някогашно човешко същество — свита разпенена розовина, неголяма кост с червени жилки, загатваща за следи от бузи и чело…

Сиона каза:

— Различна съм, но съм и това, което беше той.

Айдахо глухо пошепна:

— А предшествениците — всички, които…

— Цялото множество е тук, ала минах тихомълком между тях и никой не ме видя. Старите образи вече ги няма, остана само основната субстанция, за да осветява неговата Златна Пътека.

Тя се обърна и взе в шепи студената ръка на голата. Поведе го внимателно извън пещерата, на светло, където подканящо се полюляваше въжето, увиснало от върха на преградната стена. Чакаха ги уплашените свободни от Музея.

„Неподходящ материал за оформяне на нов свят“ — помисли Сиона. Въпреки всичко трябваше да послужат. А за Айдахо бе необходимо нежно прелъстяване и майсторски поднесено внимание, в което може да прозира любов.

Тя се загледа надолу по течението на реката, където коритото й излизаше от изграденото от хората ждрело, за да се ширне из огъналите в зеленина земи; вятърът от юг носеше насам черни облаци.

Айдахо издърпа ръката си, макар че вече изглеждаше спокоен.

— Метеорологичният контрол става все по-несигурен — каза той. — Монео твърдеше, че и това е дело на Сдружението.

— Баща ми рядко грешеше в тези неща — отвърна тя.

— Ще трябва да се поинтересуваш.

Айдахо внезапно си спомни за сребристите пясъчни твари, стрелващи се от тялото на Лито в реката.

— Чух какво каза Червея — рече Сиона. — Говорещите с риби ще тръгнат след теб, не след мен.

Дънкан отново почувства изкушението, съпътстващо ритуала на Сайънок.

— Ще видим — кимна той, обърна се и я погледна; после попита: — Какво имаше предвид Лито, когато заяви, че иксианците не могат да сътворят арафел?

— Аха, значи не си прочел всички Дневници — усмихна се тя. — Ще ти дам да разбереш, когато се върнем в Туоно.

— Добре, но какво все пак означава арафел!

— Тъмата, сипнала се от облака на светото възмездие. Взето е от много стара история. Ще намериш всичко в Дневниците.


Откъс от поверителното резюме на Ходи Бенотто, засягащо откритията от Дар-ес-Балат:

Настоящето представлява доклад на Малцинството. От само себе си се разбира, че ще се съобразим и ще изпълним решението на Мнозинството за внимателен подбор, редактиране и цензуриране на Дневниците от Дар-ес-Балат, но нашите доводи задължително трябва да бъдат чути. Признаваме важността на интереса, проявен от страна на Светата Църква по тези въпроси, а отдаваме дължимото и на политическите опасности, които не убягнаха от нашето внимание. Споделяме желанието на Църквата, която настоява, че Ракис и Светият Резерват на Разделения Бог не бива да се превръщат в „атракция за зяпащи туристи“.

Сега обаче, когато разполагаме с всички Дневници, преведени и с удостоверена автентичност, пред нас изпъкват ясните очертания на Проекта Атреиди. В битността си на жена, подготвена от „Бин Джезърит“ да разбира действията и подходите на нашите предшественици, изпитвам естественото желание да споделя вижданията си за предложения от нас модел, който ни разкрива много за нещата по пътя от Дюн към Аракис и обратно към Дюн, а оттам и към Ракис.

Необходимо е да се полагат грижи за интересите на историята и науката. Дневниците хвърлят нова и важна светлина върху отрупаните лични спомени и биографии в Дните на Дънкан от Стражевата Библия. Не можем да не обърнем дължимото внимание на широко известни богохулства като: „В името на Хилядата Синове на Айдахо!“ или „В името на Деветте Дъщери на Сиона!“ Устойчивият култ към сестра Ченои придобива нова значимост благодарение на разкритията от Дневниците. Сигурно е също, че охарактеризирането на Юда/Найла от страна на Църквата заслужава внимателна преоценка.

Ние от Малцинството сме длъжни да напомним на политическата цензура, че горките пясъчни червеи от Ракианския резерват не могат да предоставят алтернатива на иксианските навигационни машини така, както и незначителните количества мелиндж в ръцете на Църквата не представляват реална търговска заплаха за продуктите от тлейлаксианските резервоари. В никакъв случай! Но продължаваме да твърдим, че митовете, Устната История, Стражевата Библия и дори Светите Книги на Разделения Бог задължително следва да бъдат съпоставени с Дневниците от Дар-ес-Балат. Всички исторически позовавания от Времената на Голямото Разпръскване и Глада трябва да бъдат изровени и повторно проучени! От какво да се страхуваме? Никоя иксианска машина не можа да сътвори онова, което ние, потомците на Дънкан Айдахо и Сиона, се постарахме да направим. Колко светове населихме? Никой никога не ще го установи с точност. Църквата страхува ли се от случайния пророк? Знаем, че ясновидците нито ще ни видят, нито ще предугадят нашите решения. Цялата човешка раса не може да бъде поразена от смъртта, каквато и да е тя. Трябва ли ние, представителите на Малцинството, да се присъединим към събратята си от Разпръскването и да ги последваме преди да бъдем чути? Длъжни ли сме да напуснем невежи и неинформирани оригиналната същина на човешкия род? Знаете, че ако Мнозинството ни пропъди, повече не ще ни намерят!

Не искаме да си тръгваме. Тук ни държат онези бисери в пясъка. Очарователен е начинът, по който Църквата ползва бисера като „слънце на разума и съгласието“. Напълно сигурно е, че нито едно разумно човешко същество не би могло да остане неповлияно от откровенията на Дневниците в този смисъл. Няма място за съмнение, че преходната, но жизнено важна полза от археологията следва да стигне до полагащия й се зенит! По същия начин, по който първобитните механизми, с чиято помощ Лито II е съумял да скрие своите Дневници, могат да ни научат как е протекло еволюционното развитие на нашите машини, трябва да дадем възможност на съзнанието от древността да ни говори. За нас би било истинско престъпление по отношение на историческата точност и науката, ако преустановим опитите си за поддържане на връзката с откритите от Дневниците „бисери на съзнанието“. А Лито II — изгубен ли е в своя безконечен сън, или може да бъде събуден повторно по наше време и напълно да се възстанови съзнанието му като хранилище на историческата точност? Доколко Светата Църква има основание да се бои от такава истина?

В качеството си на Малцинство ние сме абсолютно убедени, че историците са длъжни да се вслушват в гласа, идващ от началата. И ако Дневниците са единственото, с което разполагаме в този смисъл, длъжни сме да слушаме. Трябва да слушаме най-малко толкова години в нашето бъдеще, колкото тези Дневници са лежали скрити в нашето минало. Не бива да се опитваме да определим предварително откритията, които предстоят да бъдат направени в рамките на техните страници. Само твърдим, че те трябва да бъдат направени. Кой ни дава право да обърнем гръб на най-важното свое наследство? Както е казал поетът Лон Брамлис: „Ние сме фонтан на изненадите!“

Загрузка...