Бостънци

I

– Олив помоли да ви предам, че слиза след десетина минути. Напълно в неин стил – десетина. Не пет, не петнайсет, ала не и точно десет – девет или единайсет. Не ми поръча да предам, че се радва да ви види, защото не знае дали е така, а за нищо на света не би се злепоставила с лъжа. Много е честна нашата Олив Чансълър, винаги се стреми да постъпва правилно. Никой в Бостън не послъгва от вежливост – не знам какво да ги правя тези хора! Е, аз поне се радвам да ви видя.

Словоохотливото изявление идеше от руса, пълничка и усмихната жена, която влезе в тясната дневна, където посетителят, принуден да изчака мъничко, вече вглъбено четеше книга. Дори не беше седнал, преди томчето да го заинтригува – явно го беше взел от масата още с влизането си, плъзнал бе поглед из стаята и беше потънал в страниците. При влизането на госпожа Луна той заряза книгата, ръкува се с нея и в отговор на последната ѝ забележка каза:

– Значи, вие единствена послъгвате.

– О, не, изобщо не е чудно, че се радвам да ви видя – отвърна госпожа Луна. – Вече три седмици съм в този неумолимо праволинеен град.

– Не звучи ласкателно – отбеляза младият мъж. – Аз се смятам за праволинеен.

– Божичко, да си южняк е истинско наказание! – възкликна дамата. – Олив ме помоли да ви предам, че ще се радва да останете за вечеря. А след като го казва, значи, наистина се надява. Склонна е да поеме този риск.

– Както съм облечен ли? – попита посетителят и посочи доста всекидневната си външност.

Госпожа Луна го измери с поглед от глава до пети и въздъхна леко усмихната, като че е пресмятала много дълъг сбор. Базил Рансъм наистина си беше дългуч и изглеждаше донякъде труден и обезсърчителен като колонка от цифри въпреки дружелюбното си лице, което бе свел към заместничката на домакинята и което беше толкова слабо, че две дълбоки строги линии се бяха врязали около устата като преждевременно появили се бръчки. Беше висок и слаб, облечен целият в черно, носеше риза с ниска и широка яка, а поизмачканият ленен триъгълник, който се показваше под жилетката му, беше украсен с игла с малък червен камък. Въпреки бижуто младият мъж изглеждаше беден – доколкото може да изглежда беден млад мъж с толкова красива глава и такива великолепни очи. А очите на Базил Рансъм бяха тъмни, дълбоки и искрящи и главата му излъчваше възвишеност, която доста притуряше към ръста му. Такава глава виждаш да стърчи над тълпата, да седи на съдийска маса или на политическа сцена и дори върху бронзов медал. Челото му беше високо и широко, а от него като грива се спускаше гъстата му черна коса, идеално права, лъскава и без път. Всичко това и особено очите с тлеещия в тях огън, бяха признаци, че от него би излязъл велик американски държавник или пък просто че е от Каролина или от Алабама. Всъщност беше от Мисисипи и говореше с осезаем местен акцент. Никакво съчетание от букви не може да предаде този очарователен говор, но посветеният читател с лекота би си представил звученето му, което в конкретния случай не бива да бъде свързвано с вулгарност или суета. Този слаб, болнаво блед, поразителен млад мъж с превъзходна глава и широки рамене, с изражение на мрачна решителност и упорит ентусиазъм и с провинциална солидност, се явява, като представител на пола си, най-важният герой в моя разказ и играе активна роля в събитията, които съм се наел да опиша донякъде. И все пак умолявам читателя, който харесва пълнокръвни образи, който желае да чете не само с разума, а и със сетивата си, да не забравя, че този мъж удължаваше съгласните и гълташе гласните, че бъркаше и най-неочаквано вмяташе или изпускаше по нещо и че в говора му нахлуваше нещо жарко и просторно, почти африканско по своето пищно, разтапящо звучене, напомнящо ширнала се памукова нива. Госпожа Луна не бе способна да забележи всичко това, иначе не би отвърнала тъй шеговито на въпроса му:

– А някога изглеждате ли различно?

Госпожа Луна се държеше свойски, непоносимо свойски.

Базил Рансъм се поизчерви.

– О, да, на вечеря обикновено нося револвер и ловджийски нож.

Неопределено повдигна шапка – мека черна шапка с ниско дъно и широка права периферия. Госпожа Луна искаше да разбере с какво се занимава той. Настани го да седне и го увери, че сестра ѝ го очаква и че ще съжалява от дън душа – особено каквато е фаталистка, – ако той не остане за вечеря. Много жалко, че се налагало самата тя да излезе, но в Бостън човек трябвало охотно да приема отправените му покани.

Олив също щяла да ходи някъде след вечеря, но той да не се притеснявал, можел да я придружи, стига да иска. Не било забава – Олив не си падала по забавите, – а от онези странни събрания, които толкова обичала.

– Какви събрания имате предвид? Говорите, все едно са вещерски сборища в Брокън.

– Ами то си е така, там всички са вещици и магьосници, медиуми, спиритисти и гръмогласни радикали.

Базил Рансъм я гледаше втренчено и жълтото пламъче в кафявите му очи припламна по-силно.

– Да не намеквате, че сестра ви е гръмогласен радикал?

– Радикал ли? Тя е якобинка, нихилистка. Според нея всичко е неправилно. Добре е да го знаете, ако ще вечеряте заедно.

– Да му се не види! – промърмори младият мъж неопределено и се облегна на стола си със скръстени ръце. Изгледа госпожа Луна с умен и скептичен поглед. Беше доста симпатична: къдриците ѝ напомняха гроздове, тесният ѝ корсаж сякаш се пропукваше от нейната жизненост, а изпод твърдите гънки на фустата ѝ се подаваха пълнички стъпалца върху остро токче. Тя беше привлекателна и наперена, особено второто. Базил със съжаление обмисляше казаното от нея, но се отдаде на мислите си мълчаливо или поне известно време не продума, докато оглеждаше госпожа Луна и вероятно се чудеше какви разбирания изповядва тя, след като е толкова различна по нрав от сестра си.

Много неща озадачаваха Базил Рансъм, Бостън беше пълен с изненади, а той беше човек, който обича да вниква в нещата. Госпожа Луна слагаше ръкавиците си – Рансъм не беше подозирал, че са толкова дълги, и се зачуди как изобщо ще се задържат без ластик над лактите.

– Е, би трябвало да се досетя – обади се той накрая.

– Какво да се досетите?

– Ами че госпожица Чансълър ще бъде всичко, което казвате. Отраснала е в този реформаторски град.

– О, не е заради града, просто Олив Чансълър си е такава. Би реформирала и Слънчевата система, ако се докопа до нея. И вас ще реформира, ако не внимавате. Такава я заварих, когато се върнах от Европа.

– Били сте в Европа? – попита Рансъм.

– Да, за бога! А вие не?

– Не, никъде не съм ходил. А сестра ви?

– Да, за около час-два. Изобщо не ѝ хареса. Ако има как, ще я премахне. Не знаехте ли, че съм била Европа?

Госпожа Луна продължи да разказва с леко огорчения тон на жена, установила, че известността ѝ си има граници.

Рансъм едва не изтърси, че допреди пет минути не е подозирал за съществуването ѝ, но си спомни, че не е пристойно един джентълмен южняк да разговаря така с дама, затова се задоволи с признание на своето "беотийско" невежество (харесваше му елегантната фраза). Изтъкна, че идва от област, където нямат високо мнение за Европа, и че той винаги е смятал, че госпожа Луна живее в Ню Йорк. Последната забележка направи наслуки, защото, естествено, не бе правил никакви предположения относно госпожа Луна. Дребната лъжа обаче само го изложи още повече.

– След като сте мислели, че живея в Ню Йорк, защо не дойдохте да ме посетите, за бога? – попита дамата.

– Ами, виждате ли, не излизам много, освен по дела.

– Имате предвид съдебни дела ли? Тук всеки има професия! Много ли сте амбициозен? Такъв ми изглеждате.

– Да, много – отвърна Базил Рансъм с усмивка и с любопитната женствена мекота, с която един джентълмен от Юга изговаря това наречие.

Госпожа Луна обясни, че е живяла в Европа няколко години – откакто съпругът ѝ е починал, – но се е прибрала у дома преди месец заедно с момченцето си, единственото, което ѝ е останало на света, и в момента гостувала на сестра си, която, разбира се, била най-близкото ѝ същество след детето.

– Ала не е същото – изтъкна тя. – С Олив имаме много противоречия.

– А със сина си явно нямате – отбеляза младият мъж.

– О, не, с Нютън винаги сме на едно мнение!

Госпожа Луна добави, че сега, след като се е върнала, просто не знае какво да прави. Това било най-неприятното на завръщането – било като прераждане, ала на почтена възраст... като да започнеш живота си наново. Не проумяваш дори защо си се върнал. Някои хора настоявали тя да прекара зимата в Бостън, обаче не можела да го понесе – със сигурност не това била причината за завръщането ѝ. Може би трябвало да наеме къща във Вашингтон – Рансъм бил ли чувал за това градче? Построили го по време на отсъствието ѝ. Освен това Олив не я искала в Бостън и го заявила, без да се церемони. Това ѝ било хубавото на Олив – не обичала с нищо да се церемони.

Базил Рансъм се надигна точно докато госпожа Луна изричаше последното си твърдение, защото в стаята неусетно бе влязла млада жена, която се закова на място, когато чу тези думи. Стоеше и гледаше внимателно и доста сериозно господин Рансъм и по устните ѝ играеше сянка от усмивка – едва доловима, само колкото да разведри естествената сериозност на лицето ѝ. Като тънък лунен лъч върху стената на затвор.

– Ако е вярно, не се налага да се извинявам, задето съм ви накарала да чакате.

Гласът ѝ беше тих и приятен – култивиран глас – и жената протегна слабата си бяла ръка към своя посетител, който отбеляза с известна тържественост (чувстваше се малко виновен като съучастник в недискретността на госпожа Луна), че е изключително радостен да се запознае с нея. Забеляза, че дланта на госпожица Чансълър е хладна и отпусната – тя просто я пъхна в неговата ръка, без изобщо да стисне. Госпожа Луна обясни на сестра си, че фриволността на думите ѝ се дължи на факта, че посетителят е техен роднина, макар че явно не знае много за тях. Тя не вярваше някога да е чувал за самата нея, госпожа Луна, макар да се бе престорил, че е, както подобава на истински благородник от Юга. Добави, че вече трябвало да тръгва, виждала каретата, и че в нейно отсъствие Олив можела да я опише както си поиска.

– Казах му за радикалните ти възгледи, а ти, ако щеш, го убеждавай, че съм същинска Езавел. Опитай да го превъзпиташ – човек от Мисисипи със сигурност е пълен с недостатъци. Ще се прибера много късно – отиваме на театър, затова ще вечеряме рано. Довиждане, господин Рансъм – продължи госпожа Луна и вдигна наметката си от бели пера, която направи хубостта ѝ още по-пищна. – Надявам се да поостанете, за да може сам да ни прецените. Иска ми се да се запознаете и с Нютън, той е малък аристократ и съветите ви за него ще ми бъдат полезни. Само утре ли ще останете? Но защо, каква полза? Е, напомням ви да ме посетите в Ню Йорк, със сигурност ще прекарам там част от зимата. Ще ви изпратя картичка, няма да ви се размине. Не ме изпращайте, сестра ми има предимство. Олив, защо не го заведеш на женското си сборище?

Фамилиарността на госпожа Луна се простираше дори до сестра ѝ. Мимоходом отбеляза, че госпожица Чансълър се е издокарала като за пътешествие по море.

– Радвам се, че моите разбирания не влияят на вечерното ми облекло! – заяви тя от прага. – Хората, които се опасяват да не изглеждат лекомислено, отделят огромно внимание на облеклото си!

II

Независимо доколко преднамерен беше упрекът, госпожица Чансълър със сигурност не предизвикваше с нищо подобен укор. Беше облечена със скромна тъмна рокля без никаква украса, а гладката ѝ коса без определен цвят беше обуздана със същото старание, с което косата на сестра ѝ бе насърчавана да се бунтува. Тя тутакси седна и докато госпожа Луна говореше, сестра ѝ не откъсваше очи от пода и поглеждаше към Базил Рансъм дори по-рядко, отколкото към бъбривата жена. Затова младият мъж имаше възможност преспокойно да я разгледа и изводът от наблюдението му беше, че тя е обезпокоена, но се опитва да го прикрие. Той се запита каква е причината за безпокойството ѝ, неспособен да предусети нещо, което щеше да установи впоследствие – че нравът ѝ е като мъничка лодка в бурно море. Дори след като сестра ѝ излезе от стаята, жената седеше, извърнала очи настрани, сякаш е прокълната и няма право да отмества поглед. Искам да доверя на читателя, че госпожица Олив Чансълър, относно която в хода на повествованието ще споделя много поверителна информация, бе подвластна на пристъпи на трагична стеснителност, по време на които бе неспособна да погледне дори собственото си отражение в огледалото. И в момента беше в плен на един от тези пристъпи без очевидна причина, а госпожа Луна само беше влошила допълнително положението с твърде свойското си поведение. На света нямаше по-фамилиарно същество от госпожа Луна. Сестра ѝ би я ненавиждала заради това, ако не си беше забранила това чувство по отношение на хората.

Базил Рансъм беше млад мъж с превъзходен интелект, който прекрасно съзнаваше колко ограничен е досегашният му опит. Стараеше се да избягва прибързаните обобщения, но вече беше направил няколко такива, ценни за нов член на нюйоркската адвокатска асоциация, който си търси клиенти. Според едно от тях най-простичкото възможно разделение на човешките същества беше на такива, които приемат всичко присърце, и на такива, които приемат всичко лековато. Той много бързо прозря, че госпожица Чансълър е от първата група. Беше изписано на нежното ѝ лице толкова ясно, че той изпита към нея смътна жал още преди да разменят няколко думи. Самият той по природа гледаше леко на всичко. Напоследък беше станал по-рязък, но само след известен размисъл и когато бе притиснат от обстоятелствата. Обаче тази бледа млада жена със светлозелени очи, остри черти и нервно поведение беше видимо мрачна – ясно беше като бял ден. Клетият Рансъм установи мислено този факт, сякаш прави огромно откритие, но всъщност никога преди не беше се чувствал толкова "беотийски" невеж, колкото в онзи момент. Изводът, че госпожица Чансълър е мрачна, не доказваше абсолютно нищо важно. Същественото във връзка с нея се криеше отвъд този факт. Защо беше мрачна и защо чувствителността ѝ беше толкова типична? Рансъм с огромно удоволствие би поровил достатъчно назад в миналото, за да намери обяснение на тази загадка. Повечето му досегашни познати жени имаха благ нрав като него и много рядко проявяваха особеността, която той долови у сестрата на госпожа Луна и заради която веднага я съжали. Харесваха му такива жени – да не мислят много-много, да не се чувстват отговорни за световните съдбини, както извън всяко съмнение се чувстваше госпожица Чансълър. Просто да са въздържани и пасивни, да се интересуват от домакинството и да оставят обществения живот на по-силния пол! Рансъм беше доволен от разбирането си за това решение на проблема, но нека напомня, че той идваше от дълбоката провинция.

Не беше формулирал тези съображения толкова недвусмислено, колкото ги представям тук; те намираха обобщението си в смътното съчувствие, което личността на братовчедка му предизвикваше у него, придружено от разумна неохота да я опознае по-добре, колкото и очевидно да бе, че тя вероятно е забележителна личност. Жал му беше за нея, но веднага прозря, че никой не бе в състояние да ѝ помогне – и точно безнадеждността я правеше трагична. Не беше тръгнал да търси късмета си далеч от изостаналия Юг, за който все още скърбеше в сърцето си, за да търси трагедии; поне не желаеше да се натъква на тях извън кантората си на Пайн Стрийт. Наруши мълчанието, възцарило се след излизането на госпожа Луна, като произнесе една от своите вежливи тиради, към които все още имаха слабост южняците, и вече разговаряше доста непринудено с домакинята си. Макар да я определи като безнадеждна, тонът му разсея стеснителността ѝ. Огромното ѝ предимство беше (с оглед на попрището, което си беше избрала), че при определени обстоятелства тя внезапно се одързостяваше. Олив Чансълър се успокои от откритието, че посетителят ѝ е особняк – съдейки по начина, по който говори той, явно не бе никак чудно, че се е сражавал на страната на Юга. За пръв път срещаше толкова екзотична личност, а тя открай време се чувстваше непринудено в присъствието на особняци. Обикновените неща я изпълваха с безмълвна ярост, което беше естествено, тъй като според нея почти всичко обикновено беше порочно. Вече никак не ѝ беше трудно да го покани да остане за вечеря – надяваше се Аделайн да му е предала съобщението ѝ. Беше горе с Аделайн, когато донесоха визитната му картичка, и тя усети прилив на неочаквано и необичайно вдъхновение да му го предложи с такава безпрецедентна (за нея) любезност; нищо не беше толкова чуждо на нрава ѝ като това да обядва или да вечеря сама с непознат господин.

Същият импулс я беше тласнал да пише на Базил Рансъм през пролетта, след като случайно беше научила, че е пристигнал на Север, в Ню Йорк, за да практикува професията си. В природата ѝ беше да се нагърбва със задължения, да товари съвестта си с трудни дела. След като сериозно се посъветва с този прецизен съдник, веднага разбра, че мъжът е издънка на старата робовладелска олигархия, която според собствените ѝ ярки спомени беше потопила страната в кръв и сълзи, и че поради връзката си с тези мерзости той не е достоен обект за покровителство от страна на личност, чиито двама братя – единствените ѝ – са пожертвали живота си за каузата на Севера. От друга страна обаче, това ѝ напомни, че Базил е страдал много и нещо повече, сражавал се е и е рискувал собствения си живот, макар и да не се бе разделил с него. Безсилна беше да се бори с дълбоката възхита – почти болезнена завист – към всеки щастливец, комуто е бил предоставен подобен шанс. Нейната най-скришна и най-свята надежда беше един ден да има шанса да стане мъченица и да загине в името на някаква кауза. Базил Рансъм беше оцелял, но тя знаеше, че го очакват трудни времена. Семейството му беше съсипано, бяха изгубили робите си, имотите си, приятелите и роднините си, дома си; бяха вкусили цялата жестокост на разрухата. Известно време той бе опитвал да продължи да се грижи за плантацията, ала на шията му като воденичен камък висяха дългове и той копнееше за работа, която да го отведе на пълни с живот места. Мисисипи за него беше щатът на отчаянието, затова той повери остатъците от своето наследство на майка си и на сестрите си и почти трийсетгодишен за пръв път пристигна в Ню Йорк, издокаран по южняшки, с петдесет долара в джоба си и с мъчителен глад в сърцето.

Олив Чансълър нямаше откъде да знае, че всичко това бе отворило очите на младия мъж за това колко е невеж в редица отношения, но след първото гневно изчервяване си бе казал: ще се включа в играта и ще я спечеля. За нея беше достатъчно, че той се е окопитил, както се казва, че е приел свършения факт и е признал, че Северът и Югът са цялостен и неделим политически организъм. Родството между семействата Чансълър и Рансъм не беше близко, а по-скоро нещо, което според желанието си или приемаш, или пренебрегваш. Беше "по женска линия", както беше написал Базил Рансъм в цветистия си и прекалено официален отговор на нейното писмо, все едно са потомци на кралица. Майка ѝ искаше да възстанови връзката с роднините си и не беше писала до Мисисипи единствено от опасение да не изглежда покровителствено на онези нещастни хорица. Ако беше възможно да изпрати на госпожа Рансъм пари или дори дрехи, би го направила, ала бе неспособна да прецени как би се приело такова предложение. Когато Базил пристигна на Север – и започна да напредва, така да се каже, – госпожа Чансълър вече беше покойница, затова решението трябваше да вземе Олив, останала сама в голямата къща на Чарлс Стрийт (Аделайн беше в Европа).

Тя знаеше какво би сторила майка ѝ и това улесни избора ѝ, защото майка ѝ винаги възприемаше положителен подход. Олив се страхуваше от всичко, ала най-силно от самия страх. Страшно ѝ се искаше да бъде щедра, а как да си щедър, ако не рискуваш? Беше превърнала в принцип на поведението си да поема всевъзможни рискове и нерядко впоследствие унижена установяваше, че се е измъкнала невредима. Нищо лошо не я сполетя, след като писа на Базил Рансъм. Всъщност какво друго би могъл да стори той, освен да ѝ благодари (обсипа я с възхитителни комплименти) за писмото и я увери, че ще я посети веднага щом работата му (вече започваха да го търсят по малко) го отведе в Бостън. И ето че сега беше тук, беше спазил признателното си обещание, но дори това не създаваше у госпожица Чансълър усещането, че си е навлякла опасност. Установи (когато най-сетне го стрелна с поглед), че той не придава светски смисъл на неща, на които тя не се поддаваше нито по принцип, нито импулсивно. Беше толкова непретенциозен – толкова мисисипски – за подобно нещо, че тя почти се разочарова. Определено не желаеше той да сметне поведението за лишено от женственост (госпожица Чансълър ненавиждаше това определение почти толкова, колкото и противоположното), но имаше предчувствието, че Базил ще се окаже прекалено добродушен, дори нескопосан. От всичко на света тя ценеше най-силно съревнованието (макар да не проумяваше защо, тъй като то винаги ѝ струваше сълзи, главоболия, ден-два на легло, бурни емоции), а беше твърде възможно Базил Рансъм да не дава пет пари за това. Няма по-голямо разочарование от безразличието на хората, които са на различно мнение от теб. Ни най-малко не очакваше той да се съгласява с нея – нима е възможно човек от Мисисипи да се съгласи с нещо? Не би му писала, ако допускаше, че би се съгласил.

III

Когато ѝ каза, че ако го приеме в този вид, с радост би вечерял с нея, тя се извини и отиде да даде разпореждания в трапезарията. Останал сам, младият мъж огледа салона – по-точно двете съседни помещения, издължени и тесни – и застана на задните прозорци, от които се виждаше заливът. Госпожица Чансълър имаше късмет, защото живееше от отсамната страна на Чарлс Стрийт, в чиято задна част червеното слънце се спуска следобед ниско на хоризонта, назъбен през празни промеждутъци от дървени колове, мачтите на самотни яхти и комините на прашни фабрики, щръкнали над солена водна шир от странен порядък: твърде просторна за река и твърде малка за залив. Гледката му се стори много живописна, макар че в сгъстяващия се здрач не беше останало много за гледане освен студени жълтеникави ивици на запад, блещукаща кафява вода и отражението от светлините, които бяха започнали да се появяват в редицата къщи, впечатляващи Рансъм с изключително модерния си вид и обърнати към същата лагуна върху дълъг крайбрежен насип от грубо натрупани камъни отляво. Помисли си, че подобен изглед от градска къща е почти романтичен. Извърна се назад към помещението, вече осветено от лампата, която прислужницата беше внесла и поставила върху масата, докато той бе на прозореца, и то му се стори още по-уютно и интересно. Базил Рансъм нямаше силно развит усет към красивото, нито пък (макар че беше прекарал детството си в разкош) разбирането му за комфорт беше стабилно установено – свеждаше се предимно до представата за многобройни пури, бренди, вода и вестници и едно кресло с камъшитена седалка с най-подходящ наклон, от което можеше да опъне крака. При все това му се струваше, че не е виждал по-истински интериор от странната, наподобяваща коридор дневна на своята новооткрита роднина. За пръв път попадаше сред атмосфера на така добре организирано уединение и сред толкова много вещи, издаващи навици и вкусове. Повечето му досегашни познати нямаха вкусове, имаха малко навици, но и те не бяха такива, че да изискват сериозно обрамчване. Беше посещавал само няколко нюйоркски домове и досега не беше виждал толкова много украшения. Общото впечатление от стаята беше бостънско – в голяма степен си представяше града точно такъв. Чувал беше, че той притежава култура, и сега откриваше културата в масичките и диваните на госпожица Чансълър, в книгите, на които се натъкваше навсякъде върху полици на конзоли (сякаш не бяха книги, а статуетки), в снимките и акварелите по стените, в завеските, скромно окачени в рамките на вратите. Разгледа няколко книги и установи, че братовчедка му чете на немски, а впечатлението му за важността на този факт (като признак за превъзходство) не бе накърнено от съзнанието, че самият той бе овладял езика (на него е написана обширна юридическа литература) през едно дълго, бездейно и мъртвешко лято в плантацията. Любопитно доказателство за природната скромност на Базил Рансъм е фактът, че немските книги на братовчедка му създадоха у него представа за вътрешната сила на северняците. Не за пръв път я забелязваше и вече бе решил, че трябва да се съобразява с нея. Едва след като натрупа дълъг опит, откри, че малцина северняци притежават неговата вътрешна енергия. Мнозина други преди него бяха направили същото откритие. Не знаеше почти нищо за госпожица Чансълър – посети я само защото тя му беше писала; не би му хрумнало да я издири, пък и в Ню Йорк нямаше никой, когото би могъл да разпита за нея. Затова можеше само да предполага, че тя е заможна млада жена – къща като тази, в която мълчалива неомъжена жена води подобен начин на живот, изискваше значителни доходи. Колко точно, запита се той. Пет хиляди, десет хиляди, петнайсет хиляди годишно? За нашия изпълнен с копнеж млад мъж дори най-малката от тези суми беше истинско богатство. Не беше користолюбив, ала пламенно мечтаеше за успех и нерядко си мислеше, че умерен капитал би му помогнал да постигне нещо. На по-ранна възраст беше станал свидетел на един от най-големите провали в историята, на грандиозно национално фиаско, и то му бе вдъхнало огромна ненавист към всяка неефективност. Докато чакаше домакинята, си даде сметка, че тя е неомъжена и богата, че е общителна (писмото ѝ беше свидетелство за този факт) и сама, и за кратко се отдаде на ексцентричната представа, че е партньор в това процъфтяващо предприятие. Скръцна със зъби при мисълта колко различни са съдбите на хората, защото в това уютно женско гнезденце той се почувства бездомен и недохранен. Настроението обаче беше мимолетно, защото дълбоко в себе си той усещаше много по-силен стремеж, отколкото цялата култура на Чарлс Стрийт бе способна да удовлетвори.

После, когато братовчедка му се върна и двамата слязоха да вечерят заедно, тя го настани срещу себе си на малка маса с букет цветя по средата – място, откъдето му се откри различна гледка през прозорец, по нейно нареждане без дръпната завеса (тя му обърна внимание, че го е направила заради него), към сумрачната безлюдна река, осеяна с точици светлина. Тогава той уверено отбеляза мислено, че нищо не е в състояние да го накара да се люби в такова същество. Няколко месеца по-късно в Ню Йорк в разговор с госпожа Луна, която му беше отредено да вижда доста често, той случайно спомена за въпросната вечеря, за начина, по който сестра ѝ го беше настанила на масата, и за забележката, с която беше изтъкнала предимствата на мястото му.

– В Бостън на това му казват "вежливост" – поясни госпожа Луна. – Предоставят ти гледка към Бек Бей (отвратително име, не мислите ли?) и си приписват заслугата.

Ала този разговор тепърва предстоеше. Онова, което Базил Рансъм долови всъщност, беше, че госпожица Чансълър е съвършената стара мома. Това беше присъщото ѝ качество, нейната съдба, категорично предопределена. Има жени, които остават неомъжени по случайност, и други, които не се женят по свой избор, Олив Чансълър обаче беше неомъжена, защото така налагаше собствената ѝ природа. Беше стара мома, както Шели е лиричен поет и както август е зноен месец. Целомъдрието беше толкова дълбоко заложено в нрава ѝ, че Рансъм я възприемаше като възрастна, макар че щом я зърна за първи път, реши, че е по-млада от него. Не му беше неприятна, държеше се толкова дружелюбно, ала малко по малко се събуди у него неловко усещане – както чувстваш, че никога не си в безопасност с човек, който приема всичко толкова сериозно. Хрумна му, че тя е потърсила приятелството му точно защото приема нещата толкова сериозно; от усърдие, не от неподправена сърдечност. В очите ѝ – какви невероятни очи обаче! – се четеше не наслада, а дълг. Вероятно очакваше и от него да прояви усърдие в отговор, ала той не можеше – не и в личния живот. В уединението на личния си живот Базил Рансъм искаше просто да се "отпусне". Когато я поопозна, вече не му се струваше толкова обикновена, колкото отначало – дори младият мъж от Мисисипи беше достатъчно културен да долови изтънчеността на тази жена. Бялата ѝ кожа беше като изопната върху лицето, но чертите ѝ, макар остри и неправилни, притежаваха деликатност, издаваща благороден произход. Лицето ѝ беше опърничаво, ала не неприятно. Любознателното пламъче в тях ги оживяваше и багреше, а насочи ли ги към теб, напомнят смътно за блещукащ зеленикав лед. Фигурата ѝ беше неугледна и създаваше впечатлението, че се е наежила от студ. Въпреки всичко у нея имаше нещо много модерно и изключително високо развито, съчетано с предимствата и с недостатъците на една неспокойна личност. Непрекъснато се усмихваше на госта си, но макар той да направи няколко забележки, които смяташе за забавни, от началото до края на вечерята тя не се засмя нито веднъж. Впоследствие той установи, че е жена, която не познава смеха, а въодушевлението, ако изобщо я навестяваше някога, остава безсловесно. Само веднъж по време на последвалото познанство помежду им то бе изразено гласно и този звук се запечата в съзнанието на Рансъм като един от най-странните, които е чувал.

Тя му задаваше многобройни въпроси и не коментираше отговорите му, което само подсказваше, че ще последват нови въпроси. Стеснителността я бе напуснала изцяло и така и не се завърна – беше достатъчно самоуверена, за да не крие, че е силно заинтригувана от него. Но защо, питаше се той; не можеше да повярва, че ще изпита влечение към мъж като него – той имаше доста бохемски навици: пиеше бира в Ню Йорк по кръчми, не познаваше дами, но пък общуваше с една "вариететна" актриса. Когато го опознаеше по-добре, най-вероятно Олив нямаше да одобри, макар че, разбира се, той не възнамеряваше изобщо да споменава за актрисата, нито пък за бирата, ако не се налага. Рансъм схващаше порока просто като поредица от специални събития, от обясними случайности. Не че му пукаше – щом любознателността бе част от бостънската природа, той щеше да се държи като безукорно вежлив южняк от Мисисипи. Щеше да ѝ разказва за Мисисипи, колкото тя пожелае, и щеше неведнъж да повтори, че старите южняшки ценности там все още са разпространени. Това не би ѝ помогнало да го разбере по-добре; не би схванала каква нищожна част от собствените му възгледи представя това ограничено признание. Споделеното от сестра ѝ относно нейната мания да "реформира" беше оставило неприятен вкус в устата му. Смяташе, че след като изповядва религията на хуманизма, а Базил Рансъм чете Конт, беше чел всичко, никога не би го разбрала. И той си имаше разбирания относно реформите, но главният принцип беше да бъдат реформирани реформаторите. Колкото повече наближаваше краят на вечерята, която въпреки скритите разногласия помежду им мина блестящо, тя го осведоми, че ще се наложи да го остави след вечеря, освен ако не е склонен да я придружи. Отивала на събиране в тесен кръг в дома на приятелка, поканила неколцина души, "запалени по нови идеи", да се запознаят с госпожа Фариндър.

– О, благодаря – отвърна Базил Рансъм. – Забава ли е? Не съм ходил на забава от отделянето на Мисисипи.

– Не, госпожица Бърдзай не дава забави. Тя е аскет.

– Толкова по-добре, че вече вечеряхме – отвърна той през смях.

Домакинята му поседя мълчаливо, свела очи към земята, сякаш се колебае между няколко неща, които би могла да каже, до едно толкова важни, че ѝ е трудно да избере.

– Мисля, че ще ви бъде интересно – отбеляза в момента. – Ще чуете обсъждането, ако ви допадат подобни неща. Може би няма да сте на същото мнение – додаде тя и спря върху него необикновените си очи.

– Може би няма да се съглася с всичко – отвърна той усмихнат, потупвайки крака си.

– Не ви ли интересува човешкият прогрес? – продължи госпожица Чансълър.

– Не знам... не съм виждал негови прояви. Вие ще ми покажете ли?

– Мога да ви покажа сериозен стремеж към прогрес. Не можем да сме сигурни в нищо повече. Но не съм убедена, че сте достоен за това.

– Нещо типично бостънско ли е? Бих желал да го видя – отвърна Базил Рансъм.

– И в другите градове има такива движения. Госпожа Фариндър обикаля навсякъде. Може би ще говори довечера.

– Прочутата госпожа Фариндър?

– Да, прочутата. Борецът за женската еманципация. Тя е близка приятелка на госпожица Бърси.

– А коя е госпожица Бърдзай?

– Една от нашите знаменитости. Струва ми се, че е жената, положила повече усилия от всички по света в името на всяка умна реформа. Мисля, че съм длъжна да ви осведомя – продължи госпожица Чансълър след мъничко, – че тя е една от най-първите, най-старите и най-запалените привърженички на аболиционизма.

Наистина смяташе, че трябва да изтъкне този факт, при това го направи с тръпнещо вълнение. Ала ако се бе опасявала, че той ще прояви някакво раздразнение от новината, остана разочарована от сърдечното му възклицание:

– О, милата старица, явно е на доста зряла възраст!

На което тя отвърна доста рязко:

– Тя никога няма да остарее. Не познавам друг човек с толкова млад дух. Но ако не сте симпатизант, може би е по-добре да не идвате – продължи тя.

– Симпатизант на какво, скъпа госпожо? Попита Базил Рансъм, който според нея все още само се преструваше на сериозен. – Ако ще има обсъждане, както твърдите, следва да има различни позиции, а човек не може да симпатизира и на двете, разбира се.

– Да, но всеки по свой начин ще брани каузата на новите истини. Ако не ги изповядвате, няма да се разберете с нас.

– Уверявам ви, нямам представа какви са те! За мен на света има само стари истини – стари като слънцето и луната. Откъде да знам? Но вие ме заведете, това е огромен шанс да опозная Бостън.

– Не става дума за Бостън, а за човечеството! – С тази забележка госпожица Чансълър се надигна от стола си и с жеста си сякаш даде съгласие. Обаче преди да остави своя роднина сам и да отиде да се приготви, госпожица Чансълър го увери в липсата на всякакво съмнение от своя страна, че той прекрасно я разбира и само се преструва, че не схваща.

– Е, може би все пак имам най-обща представа – призна той, – но не разбирате ли, че това малко събиране ще ми даде шанс да попълня пропуските?

Тя се позабави с обезпокоено изражение.

– Госпожа Фариндър ще ги попълни! – заяви и отиде да се приготви.

В нрава на клетата жена беше да се тревожи без причина, да страда от безброй скрупули и да предсказва последиците от всяко нещо. Върна се десет минути по-късно с боне, което явно беше сложила в знак на уважение към аскетизма на госпожица Бърдзай. Права започна да си слага ръкавиците, докато посетителят ѝ се подкрепяше за борбата с госпожа Фариндър с още една чаша вино, а тя му заяви, че вече се разкайва за предложението си към него да я придружи. Нещо ѝ подсказвало, че няма да бъде приет благосклонно.

– Защо, спиритичен сеанс ли ще има? – попита Базил Рансъм.

– Чувала съм много вдъхновяващи беседи в дома на госпожица Бърдзай. – Олив Чансълър беше твърдо решена да не откъсва поглед от лицето му, докато говори. Преценката ѝ за въздействието, което ще окаже върху него, действаше като неопровержима, не като възпираща причина.

– О, госпожице Олив, за мен е безценно попадение! – възкликна младият мъж от Мисисипи грейнал и плясна с ръце.

Изглеждаше ѝ много красив, докато изричаше тези думи, но госпожица Чансълър си напомни, че за жалост, мъжете не дават пет пари за истината, особено съвременните мъже, и то правопропорционално на красивата си външност. Тя обаче разполагаше с извор на морална подкрепа, на който винаги можеше да разчита – в плен на силни чувства вече беше черпила утеха от ненавистта си към мъжкото съсловие.

– Пък и толкова много искам да видя стар аболиционист, никога не съм срещал такъв човек – додаде Базил Рансъм.

– Разбира се, на юг няма къде да срещнете такъв човек. Твърде много се страхувате от тях, за да ги допуснете там!

Искаше да ѝ хрумне нещо много рязко, за да го принуди да се откаже от желанието си да я придружи, защото странно, но факт – ако изобщо може да се говори за странности у човек с толкова изострена чувствителност – съмненията ѝ относно отправената към него покана се бяха задълбочили през изминалите няколко минути и се бяха превърнали в абсурден ужас относно последиците от неговото присъствие.

– Може би няма да допаднете на госпожица Бърдзай – продължи тя, докато чакаха каретата.

– Не знам, надявам се на обратното – отвърна Базил Рансъм добродушно. Явно не възнамеряваше да се откаже от предоставената му възможност.

В същия миг през прозореца на трапезарията чуха каретата да пристига. Госпожица Бърдзай живееше в Саут Енд, разстоянието беше доста голямо и госпожица Чансълър беше поръчала файтон – едно от предимствата да живееш на Чарлс Стрийт беше близостта на конюшните. Логиката на поведението ѝ беше от ясна по-ясна – ако беше сама, щеше да се придвижи с трамвай; и то не за икономия (щастливка беше, че не се налага да се съобразява с такива неща), не и защото толкова много обичаше да обикаля улиците на Бостън нощем (всъщност дълбоко ненавиждаше този риск), а поради разбиране, което ревностно следваше и което ѝ налагаше да отхвърля оскърбителните различия и да се доближава до живота на обикновените хора. Би отишла и пеша на Бойстън Стрийт, откъдето би взела градския транспорт (който ненавиждаше от дън душа) до Саут Енд. Бостън беше пълен с бедни момичета, принудени да сноват из града нощем и да се тъпчат в конски каруци, неприятни за всички сетива, така че защо тя да се смята за нещо повече от тях? Поведението на Олив Чансълър се ръководеше от възвишени принципи и тъкмо затова, тъй като тази вечер имаше предимството да бъде придружена от господин, тя поръча файтон, за да не се чувства облагодетелствана от това покровителство. Ако се бяха придвижили заедно по обичайния начин, щеше да му е задължена за дързостта си, а той бе представител на пол, на който тя не желаеше да дължи нищичко. Когато му писа преди няколко месеца, бе тласкана по-скоро от желание да накара него да се почувства задължен. А сега пътуваха към Саут Енд рамо до рамо и доста смълчани, подрусваха се по трамвайните релси пренебрежимо по-малко, отколкото ако се бяха качили на трамвая, и рееха поглед от двете страни на каретата към редиците червени къщи, смътно очертани на светлината на уличните лампи, с изпъкнали фасади и каменни стълбища. Докато пътуваха, поклащайки се, госпожица Чансълър каза на спътника си, обзета от силно желание да му се противопостави и като наказание, задето я е хвърлил (и тя не проумяваше защо) в толкова силен трепет:

– Вярвате ли, че ще дойдат по-хубави дни и че е възможно да се направи нещо за човечеството?

Клетият Рансъм долови предизвикателството и доста се смути. Запита се що за жена е тази и каква игра играе. Защо изобщо го беше насърчила, ако се канеше да го тормози така? Въпреки това Базил беше готов на всякакви игри – и такава, и онакава – и долови, че се е забъркал в нещо, което отдавна иска да опознае по-отблизо.

– Е, госпожице Олив – отвърна той и отново нахлупи широкополата шапка, която беше оставил в скута си, – за мен най-поразителното е, че човечеството само разрешава проблемите си.

– Така говорят мъжете на жените, за да ги принудят смирено да приемат положението, в което са ги поставили.

– О, положението на жените! – възкликна Базил Рансъм. – Положението на жените е да правят мъжете на глупаци. По всяко време бих се разменил с вас – продължи той. – Помислих си го, когато влязох в изискания ви дом.

В тъмната вътрешност на каретата той не забеляза, че лицето ѝ тутакси пламна, пък и не знаеше, че не обича да ѝ се напомня за някои обстоятелства, които според нея облекчават женската ѝ съдба. Ала трепетът в гласа ѝ, когато му отговори малко по-късно, издаваше, че е напипал болезнено място:

– Да не ме укорявате, че по някаква случайност разполагам с малко пари? Най-съкровеното ми желание е да направя нещо за другите, за нещастните хора.

Базил Рансъм би посрещнал последното твърдение със симпатията, което то заслужаваше, би похвалил благородния стремеж на своята роднина, но го озадачи внезапната рязкост в разговора им, който час-два по-рано бе започнал най-дружелюбно, затова избухна в неудържим смях. Което пък допълнително засили липсата на каквато и да било шеговитост у събеседницата му.

– Не знам защо изобщо се интересувам от мнението ви – каза тя.

– Ами добре, щом не ви интересува... Няма никакво значение.

Въпреки твърдението му тя усещаше, че има причини да проявява интерес. Беше го въвела в живота си и трябваше да си плати за това. Обаче ѝ се искаше незабавно да научи най-важното.

– Противник ли сте на еманципацията на жените? – попита тя и извърна пребледнялото си лице към него по време на краткото просветване на улична лампа.

– Имате предвид избирателното право, свободата на словото и така нататък? – попита той, но като видя колко сериозно приема отговора му Олив, почти се уплаши и се поколеба: – Ще ви кажа, след като чуя госпожа Фариндър.

Бяха пристигнали на адреса, който госпожица Чансълър даде на кочияша, и файтонът им рязко спря. Базил Рансъм излезе и застана пред вратата с протегната ръка, за да помогне на младата дама. Тя обаче се поколеба и остана на мястото си с непроницаемо лице.

– Твърдо сте против еманципацията! – възклика тя тихо.

– Госпожица Бърдзай ще ме разубеди – отговори Рансъм с искрено намерение, защото беше заинтригуван и се опасяваше да не би сега, в самия край, госпожица Чансълър да не го пусне да влезе в къщата. Тя слезе без негова помощ, а той изкачи подире ѝ високите стълби на жилището на госпожица Бърдзай. Изгаряше от любопитство и едно от нещата, които искаше да узнае, беше защо, за бога, му беше писала тази чепата стара мома.

IV

Още преди да потеглят, Олив го предупреди, че ще пристигнат по-рано – искала да се види с госпожица Бърдзай насаме, преди да са дошли останалите. Просто така, да се възползва от шанса да я види, защото госпожица Бърдзай винаги била заета с други хора. Тя прие госпожица Чансълър във вестибюла на сградата с изпъкнала фасада, над чиято врата в златно беше изписана едра огромна цифра – 756, а на един от прозорците на приземния етаж висеше тенекиена табелка с името на лекарка (Мери Дж. Пранс). Цялата постройка изглеждаше някак странно нова и едновременно избеляла – сякаш налегната от съвременна умора – подобно на стоки, намалени след дълъг престой във витрината. Вестибюлът беше много тесен, значителна част от него заемаше голяма закачалка за шапки, на която вече висяха няколко палта и шалове, а останалото място даваше възможност на госпожица Бърдзай да маневрира.

Тя се промъкна с рамото напред покрай гостите си и най-накрая се обърна да им отвори врата към вътрешността на къщата, която обаче се оказа заключена отвътре. Беше дребничка старица с огромна глава. Рансъм забеляза най-напред широкото, открито, изпъкнало и прямо чело над чифт слаби, мили, изморени очи. Носеше шапчица, която, аха, да падне и която госпожица Бърдзай безуспешно се опитваше да закрепи, като току опипваше несръчно и бързо, докато говореше. Имаше тъжно, бледо и благо лице, което (такова беше и въздействието от цялата ѝ глава) изглеждаше размазано и с неясни очертания, като накиснато в бавен разтворител. Дългогодишната ѝ отдаденост на филантропията не бе подчертала чертите ѝ, а бе заличила преходите между тях, изразителността им. Вълните на състрадание, на въодушевление ги бяха загладили по същия начин, по който вълните на времето заглаждат повърхността на старите мраморни статуи, постепенно отмивайки острите ръбове, детайлите. Плахата ѝ, тънка усмивка беше почти незабележима на едрото лице. Беше само ескиз на усмивка, вноска по голям дълг, който беше длъжна да плати, и сякаш внушаваше, че жената би се усмихвала по-често, ако има време, но и бездруго е съвсем ясно, че е хрисимо създание, което лесно можеш да измамиш.

Винаги се обличаше по един и същ начин: носеше свободна черна жилетка с дълбоки джобове, натъпкани с листове, паметни бележки от обемна кореспонденция, а под жилетката – къса вълнена рокля. Дължината на тази семпла дреха беше единственият начин, по който госпожица Бърдзай съумяваше да внуши, че е делова жена, че желае да има свобода за действие. В действителност тя принадлежеше към Лигата на късите поли, тъй като по принцип членуваше във всяка лига, основана с каквато и да е цел. И въпреки това беше объркана, разхвърляна, непоследователна и безсистемна възрастна жена, чиято благотворителност беше безгранична и вървеше ръка за ръка с нейната доверчивост, и която след петдесет години хуманитарни мисии познаваше човешките си събратя по-малко, ако това изобщо е възможно, отколкото в деня, когато се беше заела да доказва колко несправедливо е общественото устройство. Базил Рансъм знаеше съвсем малко за живота на хора като нея, но за него тя беше квинтесенцията на една прослойка, на многобройни социалисти, имена и случки, за които беше чувал и които изникнаха зад нейния образ в спомените му. Госпожица Бърдзай изглеждаше като човек, прекарал целия си живот по трибуните, в зали, по събрания и фаланстери, дори повехналото ѝ лице изглеждаше озарено и поради навика ѝ да го извива нагоре тя сякаш постоянно гледаше някакъв оратор и се опитваше да поеме глътка въздух в задушната атмосфера, в която обикновено се обсъждат обществените реформи. Не спираше да говори с глас като развален звънец на входна врата, а когато госпожица Чансълър обясни, че е довела господин Рансъм, защото много искал да се запознае с госпожа Фариндър, домакинята подаде на младия мъж деликатната си, поизцапана, демократична ръка и го изгледа мило, но без най-малък намек за избирателно отношение спрямо други хора, които не бяха имали късмет (което вероятно бе несправедливо) да присъстват на такова интересно мероприятие. Още тогава му се стори много бедна, но едва впоследствие научи, че цял живот не е имала пукната пара. Никой нямаше представа как живее тази жена, защото, получеше ли отнякъде пари, тутакси ги даваше на някой негър или беглец. Надали имаше толкова непридирчиво същество като нея, но като цяло, тя предпочиташе тези две прослойки на човешката раса. След Гражданската война се лиши от основното си занимание, защото преди това най-хубавите часове от живота си прекара с радостната увереност, че подпомага бягството на робите от Юга. Интересно дали дълбоко в сърцето си, просто в името на това вълнение, не ѝ се искаше чернокожите отново да са роби. По същия начин страдаше от отхвърлянето на деспотични режими в Европа, защото през последните години голяма част от романтиката в живота ѝ бе свързана със старанието да облекчава тежкия изгнанически живот на прогонени дисиденти. Бегълците бяха неимоверно ценни за нея, тя все се мъчеше да набере средства за някой мъртвешки блед поляк или да осигури обучение за италианец без риза на гърба. Говореше се, че навремето някакъв италианец спечелил любовта ѝ, ала изчезнал, след като я ограбил до шушка. Тази история обаче беше апокрифна, защото всъщност госпожица Бърдзай не притежаваше нищо, пък и беше крайно съмнително дали изобщо е способна на лични увлечения. Дори по онова време единствената ѝ любов бяха различните каузи, а единственият ѝ копнеж беше еманципацията. Ала тогава беше най-щастлива, защото каузите бяха въплътени в чужденци (какво друго бяха африканците?), а има ли нещо по-примамливо?

Тъкмо беше слязла да се види с доктор Пранс, да провери дали тя не би искала да се качи. Само че нея я нямаше в стаята ѝ – сигурно лекарката беше на вечеря, хранеше се в пансион на няколко пресечки от къщата. Госпожица Бърдзай изрази надежда, че госпожица Чансълър вече е вечеряла; самата тя щеше да има предостатъчно време за това, защото още никой не беше дошъл – не проумявала защо закъсняват толкова. Рансъм разбра, че дрехите на закачалката явно не са признак, че приятелите на госпожица Бърдзай са се събрали. Ако беше влязъл още по-навътре, щеше да забележи, че къщата е от онези места, където в коридора неизменно висят някакви загадъчни дрехи. Посетителите на госпожица Бърдзай, на доктор Пранс и на другите наематели – защото къщата на номер 756 имаше няколко обитатели и границите на личното пространство бяха доста неясно очертани – нерядко забравяха неща, които по-късно идваха да си потърсят. Много от тях носеха торби и плетени чанти и все се чудеха къде да ги оставят. Духът на този дом бе намерил отражение и в апартамента на госпожица Бърдзай, където в момента влизаха гостите ѝ и където към тях щяха да се присъединят останалите членове на обкръжението на милата дама. Всъщност жилището допълваше образа на стопанката си, ако изобщо е възможно нещо да допълни образа на тази безформена възрастна жена с вид на купа сено. Ала празният ѝ, дълъг и немарлив вестибюл (чиято форма беше досущ като този на госпожица Чансълър) показваше, че стопанката няма други нужди освен моралните и че цялата ѝ история е изтъкана от личните ѝ симпатии. Помещението беше осветено от малка газена лампа със силен пламък, който изглеждаше бял и безличен. Дори Базил Рансъм остана поразен от неговата безличност и си каза, че на братовчедка му явно ѝ е влязъл голям бръмбар в главата, след като харесва тази къща. Тогава той не знаеше, пък и никога не разбра, че тя ненавижда къщата от дън душа и че макар да бе отдадена на занимания, които неизменно я излагат на опасността да бъде нападната или ранена, най-дълбоко страдание ѝ причинява накърняването на вкуса ѝ. Опитала се беше да превъзмогне този дразнител, да убеди сама себе си, че вкусът е лекомислие, предрешено като познание, но чувствителността не ѝ даваше покой и я караше да се пита дали липсата на приятна обстановка е задължителен спътник на старанията в името на човечеството. Госпожица Бърдзай винаги се стараеше да намира работа, уроци по рисуване, поръчки за портрети за бедни художници от чужбина, в чийто талант се кълнеше безрезервно, но в действителност не притежаваше никакъв усет за художествената или декоративната страна на живота.

Към девет часа светлината на съскащите горелки озари внушителната фигура на госпожа Фариндър, която би допринесла за отрицателния отговор на въпроса на госпожица Чансълър. Беше пищна красива жена, чиято грубоватост беше посмекчена от излъчването ѝ на успяла личност. Носеше шумоляща рокля (явно не беше безразлична към добрия вкус), имаше гъста и лъскава черна коса, а ръцете ѝ бяха скръстени, сякаш за да покажат, че в кариера като нейната почивката е толкова драгоценна, колкото и кратка. Чертите ѝ бяха правилни като на красива и ведра маска, повдигаща въпрос с предизвестен отговор: нима е възможно лице с толкова правилни черти да бъде лишено от благородство. Правилните черти и благородството бяха безспорни, поради което госпожа Фариндър определено беше впечатляваща. Притежаваше гладкостта на литография и бе смесица от американска матрона и обществена личност. Големите ѝ, студени и спокойни очи бяха придобили характерна сдържаност, дължаща се на навика ѝ да ги свежда от ораторската катедра към морето от глави на публиката, докато изтъкнатата им притежателка приема хвалебствията на най-видните граждани. Почти неизменно госпожа Фариндър се държеше като човек, който не обича да го прекъсват. Говореше бавно и отчетливо, с видимо чувство за огромна отговорност, произнасяше всяка сричка на всяка дума, за да бъде пределно ясна. Ако по време на разговор с нея човек се опиташе да приеме нещо за даденост или да избърза с няколко стъпки, тя млъкваше, вперваше в него студен и търпелив поглед, сякаш прекрасно познаваше този номер, и после продължаваше в собствения си отмерен ритъм. Говореше за въздържанието и за правата на жените, а целта, за чието постигане работеше, беше да осигури на всяка жена в страната правото на глас и да отнеме от ръката на всеки мъж чашата с алкохол. Беше известна с изисканите си обноски и като въплъщение на семейни добродетели и изисканост. С две думи, беше блестящо доказателство, че ако жените се качат на трибуната, това не вреди непременно на семейното огнище. Беше омъжена и съпругът ѝ се казваше Амарая.

Доктор Пранс се бе върнала от вечеря и се появи в отговор на звънливата покана на госпожица Бърдзай, отправена няколкократно надолу по стълбите към вестибюла, за да привлече внимание. Лекарката се оказа обикновена и слабичка млада жена, с къса коса и лорнет, която се озърташе с късогледо неодобрение и с надежда никой да не очаква от нея да прави обобщения или да присъства с друга цел, освен вежливо да провери какво иска този път госпожица Бърдзай. Към девет часа вече бяха пристигнали още двайсетина души, които се разположиха по столовете, подредени покрай стените на дългата и гола стая, напомняща на огромен трамвай. В апартамента нямаше почти нищо друго освен въпросните столове, много от които изглеждаха като взети назаем и подсказваха, че стаите на горните етажи най-вероятно са празни; една-две маси с изсветлял мраморен плот, няколко книги и натрупани в ъглите вестници. Рансъм вече лично се убеди, че явно не предстои някаква страхотна веселба. Присъстващите не общуваха оживено помежду си и повечето дори сякаш не се познаваха. Седяха, все едно чакат нещо, и хвърляха коси и мълчаливи погледи към госпожа Фариндър, явно с впечатлението, че, за щастие, не са тук, за да се веселят. Жените, които бяха много по-многобройни, бяха с бонета като госпожица Чансълър, а мъжете бяха с работно облекло или с поовехтели палта. Двама-трима не бяха събули галошите си и в близост до тях се усещаше мирисът на каучук. Госпожица Бърдзай обаче изобщо не забелязваше такива неща, не усещаше нито миризмите, нито вкуса на храната. Повечето ѝ приятели имаха притеснен и измъчен вид, но имаше и няколко различни лица – спокойни и дори румени. Базил Рансъм се чудеше кои са тези хора, имаше само най-обща представа, че са медиуми, комунисти, вегетарианци. Госпожица Бърдзай не спираше да обикаля присъстващите с въпроси и разсеяни прояви на внимание, присядаше до повечето хора и на свой ред им отговаряше "Да, да" неопределено и мило, тършуваше за листовете в джобовете на широката си дреха, наместваше шапчицата и очилата, чудейки се най-вече какво я беше накарало да събере на едно място всички тези хора. След това си спомни, че събитието е свързано с госпожа Фариндър, че тази сладкодумна жена е обещала да удостои присъстващите с подробности за последната си кампания и евентуално дори да нахвърля намеренията си за предстоящата зима. Именно това бе дошла да чуе госпожица Олив Чансълър, това интригуваше и тъмноокия млад мъж (приличаше на гений), който беше довела със себе си. Госпожица Бърдзай се върна при прочутата ораторка, която снизходително бе удостоила с вниманието си госпожица Чансълър, свита на тясно местенце, само и само да е близо до гостенката, и седнала със сключени ръце и съсредоточено въпросително изражение, за разлика от свободното и волево поведение на госпожа Фариндър. Обиколката на домакинята беше прекъсната от пристигането на нови почитатели – не подозираше, че е споменала за събитието пред толкова много хора, помнеше само на кого е забравила да каже – а това несъмнено беше доказателство за интереса към делото на госпожа Фариндър. Току-що бяха влезли доктор Тарант, съпругата му и дъщеря им Верена. Той лекуваше с хипноза, а жена му беше от стар аболиционистки род. Госпожица Бърдзай удостои със сухата си, тънка усмивка дъщерята, която виждаше за пръв път, и си каза, че тя несъмнено е забележително гениална – произходът ѝ беше гаранция за това. Госпожица Бърдзай откриваше гении къде ли не. Селах Тарант чудодейно лекуваше с хипноза, а собствените ѝ познати бяха страшно многобройни – само да решат да му се доверят. Съпругата му беше дъщеря на Ейбрахам Грийнстрийт и цели трийсет дни беше укривала в дома си избягал роб. Случило се беше преди години, когато дъщерята сигурно е била съвсем мъничка, но нима майчиното благородство не бе предизвикало появата на дъга над люлката ѝ, нима не бе наследила някаква дарба? Момичето беше много красиво, нищо че бе червенокосо.

V

А междувременно госпожа Фариндър не изгаряше от желание да започне речта си пред събралите се хора. Призна го на Олив Чансълър с усмивка, която издаваше надеждата ѝ, че липсата на точност няма да бъде приета прекалено критично. Беше говорила пред толкова много аудитории, че сега предпочиташе да чуе мнението на другите. Госпожица Чансълър несъмнено беше размишлявала много над тази жизненоважна тема – дали не би желала да каже нещо и да сподели част от личния си опит? Какво бе мнението на жените от Бийкън Стрийт за правото да гласуват? Може би за тях думите ѝ биха се оказали къде-къде по-важни. Местните лидери надали бяха достатъчно информирани относно проблема, но тъй като искаха да участват във всичко, защо госпожица Чансълър не им съдейства? Госпожа Фариндър говореше с толкова далновиден тон, че преди да я опознае човек, би могъл да приеме поведението ѝ за показно. Тя съзнаваше колко ограничен е полетът на въображението на повечето хора в сравнение със собствения ѝ размах. Насърчи своята събеседница да работи във висшето общество, намекна за семейните си връзки там и я подтикна да накара някои от приятелите си тук, в Милдам, да се поразмърдат.

Олив Чансълър прие призива ѝ със смесени чувства. Беше запален привърженик на реформите, но нерядко ѝ се искаше реформаторите да бяха малко по-различни. У госпожа Фариндър имаше нещо величаво, което извисяваше човек до нейното ниво, обаче прозвуча и фалшива нотка, докато тя обсъждаше с младата си приятелка жените от Бийкън Стрийт. На Олив ѝ беше неприятно да слуша как за тази хубава улица се говори така, все едно е невероятно забележително място и животът там е доказателство за светски блясък. Обитателите ѝ бяха всякакви, а жена с блестящ ум като госпожа Фариндър, която живееше в Роксбъри, не биваше да бърка нещата. Разбира се, беше дребнаво да се дразни от такива грешки, но госпожица Чансълър не за пръв път забелязваше, че хладнокръвието само по себе си не е основание да възприемаш новите истини. Знаеше мястото си в йерархията на бостънското общество и то не беше такова, каквото предполагаше госпожа Фариндър, затова не беше далновидно ораторката да разговаря с нея като с представителка на аристокрацията. Олив беше наясно, че твърде буквалното прилагане на термина (особено в Съединените щати) е неуместно, но въпреки това би било реалистично да се твърди, че по своето положение семейство Чансълър спадат към буржоазията – най-старата и най-добрата буржоазия. Независимо от отношението им към този факт (всъщност се гордееха с него) те бяха такива, каквито са, а неразбирането на госпожа Фариндър изглеждаше някак провинциално (в крайна сметка дори в прическата ѝ имаше нещо провинциално). Когато госпожица Бърдзай определяше някой като "обществен лидер", Олив можеше да ѝ прости дори този противен израз, защото, разбира се, всеки знае, че тя, клетата, напълно е изгубила връзка с действителността. Беше героиня, беше възвишена, цялата морална история на Бостън се отразяваше в кривите ѝ очила, но част от нейната оригиналност се дължеше на факта, че е възхитително провинциална. Олив Чансълър смяташе, че има достатъчно привилегии и без да е свързана с недостъпната аристократична прослойка, за да участва в събития в по-тесен кръг, които бяха истинско изпитание. Признателна беше, че на съвестта ѝ не тежи тази неморалност. Жените, за които говореше госпожа Фариндър (следва да се допусне, че тя имаше предвид конкретни персони), можеха сами да говорят от свое име. Лично Олив изпитваше огромно желание да опознае някое бедно момиче. Изглеждаше лесно, но всъщност тя се затрудни. Пробва да се запознае с една-две продавачки, но те, изглежда, се бояха от нея и опитът се оказа безрезултатен. Олив ги възприемаше по-трагично, отколкото се възприемаха самите те. Момичетата не проумяваха какво иска от тях и все се оказваха отблъскващо забъркани с Чарли – млад мъж с бяло палто и хартиена яка. В крайна сметка момичетата се интересуваха най-силно от него. Много повече, отколкото от избирателното си право. Как ли би разтълкувала този проблем госпожа Фариндър? В проучванията си сред младите жителки на града Олив неизменно се натъкваше на въпросния натрапчив младеж и вече силно го ненавиждаше. Обземаше я раздразнение дори само при мисълта, че жертвите му имат нужда от него, за да бъдат щастливи (научила беше, че за каквото и да разговарят с нея, помежду си обсъждат само него), а една от основните цели на вечерния клуб за нейните изтощени и зле платени посестрими, който тя отдавна мечтаеше да основе, беше донякъде да подкопае влиянието на въпросния Чарли – въпреки непоклатимото ѝ усещане, че той ще причаква момичетата на прага. Нямаше никаква представа как да отговори на госпожа Фариндър, когато тази непредсказуема жена, чиито мисли все още бяха насочени към дамите от Милдам, възобнови атаката си:

– Нуждаем се от хора, които да работят в тази посока, макар да познавам само две-три прекрасни жени, които с всички сили се стараят да подпомогнат борбата – мили домакини от средите, почти недостъпни за всеки нов глас. Знам няколко имена, които може да ви изненадат и са добре познати на Стейт Стрийт, но никой привърженик не ни е излишен, особено сред хората с благородно потекло. При необходимост сме готови да предприемем стъпки, с които да разширим кръга на симпатизантите си. Движението ни е за всички, то апелира дори към най-деликатните дами. Развейте знамето сред тях и привлечете хиляда имена. Знам няколко, които бих искала в нашите редици. Обръщам внимание не само на големите неща, но и на дребните подробности – поясни госпожа Фариндър, както може да се очаква от жена като нея, с мила усмивка, предизвикала тръпки у слушателката.

– Не мога да разговарям с тези хора, не мога! – възкликна Олив Чансълър с изражение, което умоляваше да бъде освободена от тази отговорност. – Искам да се отдам на другите, искам да разбера всичко, което остава скрито от погледа и под повърхността, разбирате ли? Искам да вляза в живота на жените, които са клети и самотни. Искам да бъда близо до тях, да им помагам. Искам да направя нещо... О, само да можех да говоря!

– С радост ще ви отстъпя думата още сега да споделите своите мисли – заяви госпожа Фариндър светкавично, доказателство за уменията и да председателства.

– Божичко, не мога да говоря, не съм способна! Не притежавам нито самообладание, нито красноречие, не мога и три думи на кръст да кажа. Но много искам да допринеса с нещо.

– А какво притежавате? – попита госпожа Фариндър и измери събеседницата си от глава до пети с делови и студен поглед. – Имате ли пари?

В онзи момент Олив силно се надяваше тази велика жена да одобри финансовите ѝ възможности и изобщо не ѝ хрумна, че тя би могла просто от учтивост да оцени и друго нейно качество. Все пак призна, че разполага с известен капитал, и долови дълбочина и сериозност в тона, с който госпожа Фариндър каза:

– Ами допринесете с капитал тогава!

Тя прояви добрината да развие тази идея, а представата си за приноса на госпожица Чансълър посредством щедри дарения да финансира разпространението на по-адекватно разбиране сред жените в Америка за техните семейни и обществени права – фонд, който самата неотдавна беше основала, – тази дръзка картина тя очерта бързо и красноречиво, с вещината на превъзходен оратор. Омагьоса Олив, изпълни я с въодушевление. Ако животът ѝ въздействаше така на хората – особено на далновидна жена като госпожа Фариндър, – значи, все пак имаше възможност Олив да допринесе с нещо. Едно е сама да прави избор, ала сега вместо нея избора беше направила велика представителка на движението за свобода на жените (свобода от всякакво робство).

Голото помещение, мъжделиво осветено с газена лампа, ѝ се струваше все по-великолепно и по-просторно, разтваряше се за прекрасния свят на хуманизма. Сериозните и изморени хора с палта и шапки се сдобиха с лъчистия ореол на герои. Да, ще направя нещо, каза си Олив Чансълър. Щеше да направи нещо, за да разведри ужасния и мрачен образ, който неизменно изникваше пред очите ѝ и срещу който ѝ се струваше, че е родена да поведе кръстоносен поход – образа на женската злочестина. Злочестината на жените! Стоновете на тяхното безмълвно страдание неспирно звучаха в ушите ѝ, океанът от сълзи, които бяха пролели от зората на времето, сякаш се изливаше от собствените ѝ очи. Бяха преживели вековно потисничество, милиони жени бяха живели само в страдание, само в мъки. Те бяха нейни посестрими, нейни сродни души и денят на тяхното освобождение беше настъпил. Това бе единствената свята кауза, това беше великата и справедлива революция. Тя трябваше да победи, трябваше да помете всичко по пътя си, трябваше да изцеди от другата, жестока, окървавена грабителска раса и последната капчица изкупление! Предстоеше най-голямото предизвикателство на света, нова епоха за човешкия род, а имената на хората, прокарали пътя и повели цели ескадрони, щяха да светят най-ярко на алеята на славата. Щяха да са имена на слаби, преследвани и измъчени жени, ала отдадени на каузата с всяка фибра на своето същество и готови да загинат за нея. Това интригуващо момиче не знаеше как ще бъде изискана от нея подобна саможертва, ала възприемаше проблема през розова мъгла от чувства, която правеше опасността толкова прелестна, колкото и успеха. Когато се приближи госпожица Бърдзай, усещането преобрази нейната позната комична фигура и превърна клетата труженичка на полето на човешките права почти в мъченица. Олив Чансълър я погледна с обич, спомни си, че нито веднъж в своя дълъг живот, изпълнен с умора и лишен от възмездие, тази жена не е мислела за себе си и не е пожелала да стори нещо за себе си. Изпитваше дълбоко и пламенно състрадание към хората, което бе набръчкало лицето ѝ като стара и протрита ръкавица. Присмиваха ѝ се зад гърба, смятаха я за досадница, но тя не даваше пет пари. Нямаше нищичко на света освен дрехите на гърба си и когато легнеше в гроба, подире ѝ щеше да остане само нейното смешно, безизвестно и жалко име. И въпреки това хората твърдяха, че жените са суетни, себични и користолюбиви! Докато госпожица Бърдзай канеше госпожа Фариндър да каже няколко думи, Олив Чансълър нежно намести малката брошка на яката ѝ, която, аха, да падне.

VI

О, благодаря ви – рече госпожица Бърдзай, – не ми се иска да я изгубя. Подарък ми е от Мирандола!

Беше го приютила като беглец навремето, когато неколцина нейни приятели, запознати с ограничените му средства, се бяха учудили откъде се е сдобил с тази джунджурия. След като поздрави доктор Тарант и съпругата му, вниманието на госпожица Бърдзай отново се отклони, когато тя спря да представи високия и тъмнокос спътник на госпожица Чансълър на доктор Пранс. Беше забелязала мрачната му фигура, облегната на стената до вратата – стоеше сам, откъснат от идеалите, които според госпожица Бърдзай споделяха присъстващите и които всъщност привличаха чужденците в Бостън. Не ѝ хрумна да се запита защо госпожица Чансълър не разговаря с него, откакто го е довела. Подобни разсъждения бяха непосилни за госпожица Бърдзай. Всъщност Олив открито пренебрегваше своя роднина, докато госпожа Фариндър не я настрои на по-възвишена вълна с думите си. Наблюдаваше го от другия край на стаята и съзнаваше, че той сигурно е отегчен, но реши да не обръща внимание на този факт. В крайна сметка нали го беше помолила да не идва! И той правеше същото като останалите – просто чакаше. Щеше да го запознае с госпожа Фариндър, преди да си тръгнат. Може би преди това щеше да я подготви, защото не всеки би се съгласил на познанство с южняк от противниковия лагер. Младата дама вече съзнаваше, че когато бе потърсила далечния си роднина, всъщност се бе нагърбила с нещо много по-сложно, отколкото бе подозирала. Още не се беше отърсила от неочакваното смущение, което бе породил у нея в каретата, макар че не го усещаше толкова силно сега, в присъствието на други хора и особено в близост до госпожа Фариндър, от която струеше сила. Така или иначе, ако той се отегчаваше, би могъл да поговори с някого – беше заобиколен от прекрасни хора, макар и запалени реформатори. Ако иска, можеше да заговори красивото рижо момиче, което току-що пристигна. Нали южняците уж били големи кавалери!

Госпожица Бърдзай изобщо не обръщаше внимание на такива неща и не предложи да го запознае с Верена Тарант, чиито родители вече представяха момичето на група приятели в другия край на стаята. Госпожица Бърдзай си спомни, че госпожица Верена бе отсъствала дълго, почти година. Беше гостувала на свои приятели на Запад и поради това, естествено, не беше позната в бостънските среди.

Доктор Пранс следеше госпожица Бърдзай с малките си, бдителни и неподвижни зеници и добрата дама се зачуди дали съседката ѝ не се сърди, задето я е поканила да се качи. Знаеше, че колкото по-надарен е човек, толкова е по-своенравен, а в случая с доктор Пранс нещата стояха именно така. Канеше се да я увери, че ако иска, би могла да се върне долу, но дори човек без светски маниери като госпожица Бърдзай не би си позволил да се избави от гост по такъв начин. Опита се да отвлече младия южняк, съобщи му, че вероятно скоро ще си имат развлечение – госпожа Фариндър беше истински интригуваща, когато поиска! А после се зачуди дали да не представи Базил на доктор Пранс – все едно той е бил поводът да я повика. Щеше да ѝ се отрази добре от време на време да се откъсва от работата си. Правеше медицинските си проучвания до късно нощем, а госпожица Бърдзай, която страдаше от безсъние (Мери Пранс всъщност беше предложила да опита да я излекува), я беше чувала през отворените за свеж полъх прозорци как в тишината на малките часове остри инструментите си. Госпожица Бърдзай подозираше, че лекарката прави дисекции в малката лаборатория, която беше устроила в задната си стая, макар че, ако не беше лекарка, би могла да превърне стаичката в своя спалня. Пък и кой знае, току-виж я използваше и за двете! Домакинята представи младите си приятели едни на друг, може би леко неумело, и отиде да подкани госпожа Фариндър.

Базил Рансъм вече беше забелязал доктор Пранс. Изобщо не скучаеше, а наблюдаваше всички в стаята и правеше различни изобретателни догадки. Дребничката лекарка му се струваше идеален женски представител на янките – личност, която в консервативните представи на децата от памучните щати беше продукт на образователната система на Нова Англия, пуританското възпитание, нездравословния климат и липсата на галантност. Суха и строга, без нито една женствена извивка и лишена от изящество, тя, изглежда, не очакваше милост от съдбата и сама не бе склонна да я проявява. Обаче Рансъм забеляза, че лекарката не е никак ентусиазирана, а след общуването с ентусиазираната му братовчедка това бе огромно облекчение за него. Лекарката изглеждаше като момче, и то дори не като добро момче. Ако беше, сигурно щеше да бяга от училище и да измисля свои експерименти по механика или природознание. Да, ако беше момче, щеше поне мъничко да прилича на момиче, защото сега у нея нямаше нищо момичешко. Освен с интелигентните си очи не се отличаваше с други външни достойнства. Рансъм я попита дали познава лъвицата и в отговор на въпросителния ѝ поглед поясни, че има предвид прочутата госпожа Фариндър.

– Не мога да твърдя, че я познавам, но съм слушала нейна реч и съм платила своя половин долар – додаде лекарката малко мрачно.

– Е, успя ли да ви убеди? – попита Рансъм.

– В какво да ме убеди, господине?

– Че жените превъзхождат мъжете.

– О, моля ви! – възкликна доктор Пранс и въздъхна нетърпеливо. – Мисля, че знам за жените повече от нея.

– И се надявам, че сте на друго мнение – отбеляза през смях Рансъм.

– За мен жените и мъжете са еднакви – каза доктор Пранс. – Не виждам никаква разлика. И двата пола трябва да се стремят да се усъвършенстват, защото са далеч от идеала.

На въпроса на Рансъм какъв е идеалът, тя отвърна:

– Ами трябва да живеят по-добре, ето какво трябва да направят.

И после заяви, че според нея всички говорят твърде много. Рансъм толкова отдавна изповядваше същото разбиране, че изпита топлота към доктор Пранс и изрази почитта си към нейната мъдрост по южняшки – с цветисти комплименти, които я накараха да извърне към него проницателните си и подозрителни очи. Базил опита да се овладее – явно смяташе и него за един от хората, които говорят твърде много, а тя не си падаше по празните приказки. Така или иначе, той напомни, че са дошли за лекцията на госпожа Фариндър, и се чуди защо тя още не започва.

– Да – сухо се съгласи доктор Пранс, – сигурно за това ме покани госпожица Бърдзай. Явно смята, че не бих пропуснала лекцията.

– Докато аз предполагам, че не бихте реагирали с безутешна печал, ако пропуснете – предположи Рансъм.

– Имам си работа и не желая никой да ме учи какво може да прави една жена! – отсече доктор Пранс. – Все пак тя би могла да хвърли светлина на някои неща, стига да поиска. Освен това съм запозната със системата ѝ и знам всичко, което е способна да каже.

– И какво е то? Понеже тя продължава да мълчи...

– Ами просто жените искат да живеят по-добре. До това се свежда всичко. Знам го, няма нужда тя да ми го казва.

– Не симпатизирате ли на този стремеж?

– Мисля, че не съм особено сантиментална – отговори доктор Пранс. – Всеобщата симпатия е предостатъчна, дори без мен. Намирам за естествено жените да искат да живеят по-добре. Мъжете също, струва ми се. Обаче не знам дали съм склонна да правя жертви. Просто не съм сигурна дали лично аз трябва да правя жертви в името на този призив. Не намирам, че моментът е подходящ за повратни промени.

Тази дребничка жена, жилава и делова, която явно не си падаше особено по великите дела, все по-силно интригуваше Базил Рансъм, а той, както основателно може да се опасяваме, беше голям скептик. Попита я дали познава братовчедка му госпожица Чансълър, която ѝ посочи до госпожа Фариндър, защото тя противно на тях вярвала в по-добрите времена (смятала, че те предстоят). Преливала от симпатия и той изобщо не се съмнявал в готовността ѝ за саможертва.

Доктор Пранс погледна към Олив в другия край на стаята и отговори, че не я познава, но вероятно познава други като нея – посещавала ги, когато се разболеят.

– Изглежда си е издействала индивидуална лекция – отбеляза Рансъм, на което доктор Пранс отвърна:

– Но предполагам, че ще се наложи да си плати!

Навярно лекарката съжаляваше за онзи половин долар, който се бе наложило да плати, и се отнасяше със смътно раздразнение към поведението на представителките на своя пол. Рансъм намираше отношението ѝ за напълно основателно, но прецени, че е по-удачно да не обсъждат женската кауза, а вместо това той да опита да изкопчи от събеседницата си сведения за присъстващите мъже. Без успех се опита да я подтикне сама да подхване темата, но си личеше, че тя се интересува единствено от изследванията си, прекъснати тази вечер, и че е напълно неспособна да му зададе личен въпрос. Лекарката познаваше неколцина господа – и друг път ги беше виждала у госпожица Бърдзай. Разбира се, познаваше преди всичко дамите. Още не беше настъпило времето, когато мъж ще повика лекарка, и тя се надяваше никога да не настъпи, макар че според мнозина точно към това се стремяха жените, упражняващи тази професия. Доктор Пранс познаваше господин Пардън – младия мъж с бакенбардите и с бялата коса; бил някакъв редактор, но и пишел "от свое име" – може би Базил бил чел някои негови произведения. Нямал още трийсет въпреки бялата си коса. Бил известен в журналистическите среди. Смятала го за много умен, но не била чела нищо негово. Не четяла много – поне не за развлечение; само "Транскрипт". Доколкото знаела, господин Пардън понякога публикува в "Транскрипт", така че явно бил много умен мъж. Другият ѝ познат – макар и не личен (което сигурно би озадачило Базил) – беше високият и блед господин с черни мустаци и монокъл. Срещали се в обществото, но всъщност не били лични познати, защото тя не желаела това. Ако приближи да я заговори – а той, изглежда, се канел да направи точно това, – щяла просто да му отговаря "Да, господине" или "Не, господине", и то много студено. Дори да му се стори твърде суха; пък и малко сухота нямало да му навреди. Какви били възраженията ѝ? Не споменала ли, че той чудодейно лекува с хипноза. Нито вярвала в неговата система, нито не вярвала, било ѝ все едно; знаела само, че са я викали да преглежда лекувани от него жени и била установила, че той е станал причина болните да пропилеят много ценно време. Разговарял с тях, но изглежда, нямал представа от нещата, за които говори. Допускала, че е донякъде невеж в областта на физиологията, и според нея не бивало да поема отговорност да лекува хора. Не искала да проявява тесногръдие, но смятала, че човек трябва да знае някои неща. Сигурно Базил щял да я вземе за прекалено емоционална, но понеже попитал... Можела само да го увери, че не би желала този човек да докосва собствените ѝ близки. Вършел всичко с ръцете или с езика си.

Базил долови раздразнението на доктор Пранс и допусна, че подобна откровеност ѝ е неприсъща като член на общество, в което случайното споделяне на рязко мнение по правило предизвиква всеобщо мълчание. Ала поблагодари на бога за раздразнението ѝ, защото то му отвори очите за много неща. И за да извлече допълнителна полза, я попита коя е младата дама с рижата коса – красавицата, която той беше забелязал едва през последните десет минути. Оказа се госпожица Тарант, дъщерята на въпросния лечител; не споменала ли името му? Селах Тарант, ако Рансъм реши да го потърси. Доктор Пранс не познавала момичето, знаела само, че е единственото дете на хипнотизатора и че хората споменавали някаква нейна дарба – не помнела точно каква. Е, след като е негова дъщеря, би трябвало да има дарба, например дарбата да води разговор. Или пък способността да възкръсва? Може би щеше да им демонстрира таланта си, тъй като очевидно нищо друго не се случваше. Да, момичето имаше красива външност, но също и признаци на анемия, затова доктор Пранс не би се учудила, ако то яде твърде много сладко. Базил смяташе, че младата жена има привлекателна външност, и отбеляза, несъмнено с донякъде "местен" предразсъдък, че това е първата красавица, която вижда в Бостън. Тя разговаряше с няколко жени в другия край на стаята и неспирно си вееше с голямо червено ветрило. Беше неспокойна, постоянно мърдаше, не я свърташе на едно място, докато говори, и имаше излъчването на човек, който каквото и да прави, все ще му се иска да прави нещо различно. Когато хората твърде дълго се взираха в нея, тя им отвръщаше със същото, затова очарователните ѝ очи няколко пъти бяха срещали тези на Базил Рансъм. Най-често обаче се насочваха към госпожа Фариндър и се спираха върху ведрото и солидно присъствие на прочутата ораторка. Момичето очевидно се възхищаваше на забележителната жена и за нея беше чест да бъде край нея. Очевидно се наслаждаваше на компанията, в която се беше озовала – факт, който би намерил обяснение във вече споменатото ѝ скорошно заточение на Запад, поради което вероятно момичето възприемаше сегашното събиране като завръщане към интелектуалния живот. Рансъм тайничко желаеше – след като съдбата му беше отредила братовчедка в Бостън – роднината му да прилича повече на това момиче.

По това време сред събралите се вече настъпи известно раздвижване. Няколко дами, подразнени от безпричинното забавяне, напуснаха местата си и се приближиха да помолят лично госпожа Фариндър, обградена от свои привърженици. Госпожица Бърдзай вече се отчайваше. Тактично я подкани, защото усещаше известна враждебност от страна на публиката. Всъщност нямаше никаква враждебност, само твърде много симпатия.

– Не ми е нужна симпатия – каза госпожа Фариндър със спокойна усмивка на Олив Чансълър, – повече се въодушевявам, когато се натъкна на предразсъдъци, фанатизъм, несправедливост или консерватизъм, възправени пред мен като войска. Тогава се чувствам, както сигурно се е чувствал Наполеон Бонапарт в навечерието на някоя от огромните си победи. Нуждая се от враждебни сили, за да се сражавам с тях.

Олив се замисли за Базил Рансъм и се запита дали той може да бъде окачествен като враждебна сила. Спомена го пред госпожа Фариндър, която изрази сериозна надежда, че ако той не възприема принципите, скъпи на всички тях, не е зле да опитат да го убедят да вземе думата и да защити позицията си.

– С радост ще му отговоря – каза госпожа Фариндър много благо. – Във всеки случай би било чудесно да обменим мнения.

Дълбока тревога обзе Олив при мисълта за публичен диспут между тези две енергични личности (имаше усещането, че Рансъм е точно такъв) не защото се съмняваше в щастливия изход, а защото самата тя щеше да се озове в затруднено положение, тъй като беше довела тук този нападателен млад мъж. Олив се ужасяваше от затрудените положения.

Госпожица Бърдзай нямаше да се засегне, нищо че беше поканила четиресет души да слушат речта на госпожа Фариндър, а тя не говореше. Обаче съществуваше толкова благородна причина! Имаше нещо храбро и героично в претекста, който си бе намерила, и това беше толкова типично за нея, толкова волно, че госпожица Бърдзай не се засегна, а се отдалечи, обхождайки с поглед другите си гости бегло, сякаш не ги различава един от друг, за да изтъкне в сгоден момент причината за тяхното разочарование, уверена, че и те като нея ще я приемат като много основателна.

– Дали да не се престорим, че сме на обратната позиция само колкото да я подтикнем да започне? – посъветва се тя с господин Тарант, който седеше до съпругата си доброволно, но съвсем не високомерно откъснат от останалата част на компанията.

– Ами не знам, струва ми се, че всички тук сме солидарни – отвърна господинът и се озърна наоколо с ленива и широка усмивка, от която устата му се разтегли неимоверно, от двете ѝ страни се вдълбаха бръчки като прилепови криле и едрите му, равни и хищни зъби лъснаха.

– Селах – поде жена му и положи длан върху ръкава на шлифера му, – дали госпожица Бърдзай ще прояви интерес да чуе Верена?

– Ако пее, много жалко, че нямам пиано – побърза да отговори госпожица Бърдзай. И си спомни усещането си, че момичето безспорно притежава талант.

– Не ѝ трябва пиано, нищо не ѝ трябва – отбеляза Селах, без да обърне внимание на съпругата си. Житейската му философия беше да не дължи никому нищо, никога да не се изненадва или да бъде неподготвен.

– Не съм сигурна, че интересът към пеенето е голям – отбеляза госпожица Бърдзай донякъде вяло, обмисляйки евентуален заместител на проваленото си мероприятие.

– Ще видите, че не е точно пеене – оповести госпожа Тарант.

– Какво е тогава?

Господин Тарант изглади бръчките и показа дори кътниците си.

– Вдъхновяващо е.

Госпожица Бърдзай се позасмя, но без капка скептицизъм:

– Е, щом гарантирате...

– Мисля, че ще бъде приемливо – отбеляза госпожа Тарант, вдигна ръката си в къса ръкавица и придърпа госпожица Бърдзай до себе си, докато двамата със съпруга ѝ се редуваха да обясняват какво ще направи дъщеря им.

А междувременно Базил Рансъм призна на доктор Пранс, че е доста разочарован. Беше очаквал повече от вечерта, искаше да научи някои нови истини. Госпожа Фариндър, така да се каже, не излязла от укритието си, а той се надявал не само да се запознае с тези изтъкнати личности, но и да ги послуша.

– Е, аз не съм разочарована – отвърна жилавата нисичка лекарка. – Ако беше започнало някакво обсъждане, сигурно щеше да се наложи да остана.

– Нали не възнамерявате да се оттеглите?

– Трябва да продължа изследванията си. Не искам господата от лекарското съсловие да ме изпреварят.

– О, никой никога няма да ви изпревари, сигурен съм. Погледнете, тази красива млада дама отива да поговори с госпожа Фариндър. Сигурно ще я помоли да изнесе реч... и госпожа Фариндър няма да устои.

– В такъв случай ще се измъкна незабелязано, преди да е започнала. Лека нощ, господине – каза доктор Пранс, която вече изглеждаше на Рансъм по-податлива на опитомяване като горско животинче, рис или плашлива кошута, научена да мирува, докато я галиш, и дори да дава лапа. Служеше на здравеопазването и самата тя беше здрава. Ако и братовчедка му беше такава, Базил щеше да бъде много по-доволен.

– Лека нощ, докторе – отговори той. – В крайна сметка не ми казахте мнението си за способностите на жените.

– Какви способности? – попита доктор Пранс. – Способни са да губят времето на хората. Знам само, че не желая никой да ми обяснява на какво е способна една жена!

Тя тихо се отдалечи от него, сякаш обикаляше на визитация в болницата, и той я проследи с очи как стига до вратата, останала отворена след позакъснелите гости. Лекарката поспря на прага, огледа всички присъстващи бдително, като страж, и бързо излезе. Рансъм усещаше раздразнението ѝ към главната тема, отегчението, с което приемаше постоянното напомняне, че е безправна жена – подробност, която тя обикновено забравяше, защото имаше толкова права, за колкото ѝ стигаше време. Беше пределно ясно, че каквото и да се случи с движението като цяло, малката лична революция на доктор Пранс се е увенчала с успех.

VII

Веднага след като лекарката си тръгна, Олив Чансълър се приближи към него с поглед, който сякаш казваше: "Не ме интересува дали си тук, или не – чувствам се прекрасно!". Ала изреченото от устните ѝ се оказа много по-мило – попита го дали ще ѝ достави удоволствието да го представи на госпожа Фариндър. Рансъм се съгласи с присъщата си южняшка галантност и след мъничко тя се изправи, за да го въведе в кръга от хора, образувал се около госпожа Фариндър. Възползва се от повода елегантно да оправдае репутацията си и можем безпристрастно да кажем, че впечатли Рансъм с достойния си и аристократичен стил на общуване, непостижим дори за най-изтънчените и най-благородни дъщери на южната му родина. Олив Чансълър сякаш долавяше, че той не е запален привърженик на промените, за които тя радееше, и искаше да му покаже, че представителка на нейния пол е в състояние да прояви великодушие към един назадничав южняк. Знанието относно тайното си недоверие той долавяше изписано и по лицата на другите дами, чиито предпазливи погледи обаче (защото не им беше официално представен) издаваха, че според тях това е по-скоро жалко, отколкото срамно. Усещаше погледите на всички тези жени на средна възраст, забелязваше провисналите от тъмните бонета къдрици, наклонените напред глави, които сякаш се ослушваха в очакване. Нямаше нито едно светло или радостно лице – само онова момиче с прекрасната коса, което бе забелязал преди време и което сега се навърташе в периферията на скупчената група. Отново срещна погледа ѝ – тя също го гледаше. Очакваше госпожа Фариндър, на която братовчедка му може би го беше представила в неблагоприятна светлина, да го предизвика на двубой и се чудеше (тъй като беше страшно стеснителен) дали ще съумее да се мобилизира достатъчно, за да се справи достойно с предизвикателството. Ако тя подхвърли като ръкавица темата за сухия режим, той щеше да се почувства длъжен да я поеме, защото всяка законодателна намеса в този проблем предизвикваше гнева му. Обичаше да си пийва понякога и твърдо вярваше, че устоите на цивилизацията ще бъдат застрашени, ако тя се окаже под властта на кресливи жени (само ви предавам неговите гневни мисли), които се опитват да попречат на мъжа да надигне чаша. Госпожа Фариндър му доказа, че не се чувства неуверена пред него – покани го да представи пред присъстващите социалната и политическа обстановка на Юг. Той помоли да го освободят от това задължение, същевременно я увери, че се чувства поласкан от молбата ѝ, и мислено се усмихна на възможността да импровизира такава лекция. Усмихваше се дори докато отгатваше смисъла на погледа, който му хвърли госпожица Чансълър: "Е, в крайна сметка наистина не струвате много!". Да разговаря с тези хора за Юга – само да знаеха с какво нежелание би го направил! Беше силно привързан към родния си край и се чувстваше тясно свързан с него, поради което не беше способен да се довери на група фанатични северняци и да им прочете писмата от майка си или от любимата си. Да мълчи относно Юга, да не го докосва с мръсни ръце, да го остави насаме с раните и спомените му, да не дърдори нито за проблемите, нито за надеждите му, а да изчака, както подобава на един мъж, бавното и постепенно целебно въздействие на времето – ето за това копнееше Рансъм дълбоко в сърцето си и прекрасно съзнаваше, че то не би било забавно за гостите на госпожица Бърдзай.

– Знаем съвсем малко за жените на Юг, те са напълно лишени от глас – отбеляза госпожа Фариндър. – Доколко можем да разчитаме на тях? Колко от тях биха се обединили под нашите знамена? Препоръчват ми да не изнасям беседи в южните градове.

– О, госпожо, това е много жесток съвет – за нас! – възкликна галантно Базил Рансъм.

– Миналата пролет имах превъзходна публика в Сейнт Луис – отбеляза непознат глас над главите на събралата се група. Базил се извърна като всички останали и установи, че се е обадило красивото момиче с рижата коса. Беше се поизчервила от дързостта да направи това изявление и сега стоеше и се усмихваше на слушателите си.

Госпожа Фариндър благосклонно изви вежди, макар че беше видимо изненадана.

– О, разбира се, а по каква тема говорихте, скъпа млада госпожице?

– За историята, сегашното положение и изгледите за бъдещето, което очаква нашия пол.

– Е, Сейнт Луис... не е точно Югът – отбеляза една от жените.

– Сигурен съм, че младата дама би пожънала също толкова голям успех в Чарлстън или в Ню Орлиънс – намеси се Базил Рансъм.

– Исках да сляза още по на юг – продължи момичето, – но нямаше при кого. В Сейнт Луис имам приятели.

– Не е нужно никъде да разчитате на приятели – отбеляза госпожа Фариндър с тон, който недвусмислено издаваше на какво се дължи репутацията ѝ. – Познавам лоялността на хората от Сейнт Луис.

– Позволете да ви представя госпожица Тарант, която изгаря от желание да се запознае с вас, госпожо Фариндър.

Думите бяха на един от господата – младия мъж с побеляла коса, когото доктор Пранс описа на Рансъм като известен журналист. До този момент и той бе стоял на заден план, но сега вече предпазливо се промъкваше към тях (няколко дами му направиха път), повел дъщерята на хипнотизатора.

Тя се засмя, все още изчервена, с нежно порозовели бузи. Изглеждаше толкова млада, слабичка и непристорена, докато госпожа Фариндър ѝ правеше място на канапето, след като Олив Чансълър стана.

– Отдавна искам да се запознаем. Много ви се възхищавам и се надявах да поговорите пред нас тази вечер. Много се радвам да ви видя, госпожо Фариндър – каза тя пред заинтригуваните погледи на хората. – Разбира се, вие не ме познавате. Аз съм обикновено момиче, което иска да ви благодари за всичко, което сте направили за нас. Защото вие говорите от наше име, от името на младите момичета, толкова... толкова... – Тя се поколеба, огледа с въодушевен поглед групата и отново срещна погледа на Базил Рансъм.

– Колкото и на по-възрастните жени – добродушно довърши мисълта ѝ госпожа Фариндър. – Изглеждате ми много красноречива.

– Тя се изразява изключително красиво! – отбеляза младият мъж, който я беше представил. – Ако ѝ дадете думата, ще се убедите колко нов и оригинален е стилът ѝ – добави той.

Стоеше със скръстени ръце и наблюдаваше с усмивка постижението си – срещата на двете жени. Базил Рансъм си спомни какво му беше разказала доктор Пранс и съдейки по собствените си наблюдения относно източниците, от които нюйоркските вестници черпят информация, веднага усети, че мъжът вижда тук подходящ материал за статия.

– Скъпо дете, ако вземете думата, ще помоля всички да запазят тишина – каза госпожа Фариндър.

Момичето я изгледа с безгранична откритост и доверие.

– Ако може да чуем първо вас... просто да създадете нужната атмосфера.

– Никаква атмосфера не създавам аз, у мен няма нищо романтично! Боравя само с фактите, с неумолимите факти – отговори госпожа Фариндър. – Чували ли сте какво говорят за мен? Ако сте, ще знаете колко съм рязка.

– Дали съм чувала ли? Изпълвахте целия ми живот! Толкова се радвам да ви видя. Попитайте майка ми дали е така! – Още от първата дума, която изрече, момичето се изразяваше уверено и точно, сякаш предварително беше наизустила изказването си. Въпреки това поведението ѝ излъчваше необикновена спонтанност, неподправено въодушевление и невинност. Гледаше госпожа Фариндър с преливащи от вълнение усмихнати очи. Дамата беше обект на огромно преклонение и прекрасно знаеше, че сърцата на всички представителки на нейния пол я подкрепят, но беше видимо озадачена от това неочаквано въплъщение на признателност и красноречие; очите ѝ изучаваха момичето с известна сдържаност, докато някъде дълбоко в сърцевината на своята изтъкната личност тя се питаше дали госпожица Тарант е забележителна млада жена, или просто млада хитруша. Изводът ѝ не беше обвързан с нито едно от двете предположения и тя каза само:

– Искаме младите, разбира се, че искаме младите!

– Кое е това очарователно същество? – чу Базил Рансъм тихия и сериозен глас на братовчедка си, която отправи въпроса към Матиас Пардън, младежа, довел госпожица Тарант сред тях. Не знаеше дали госпожица Чансълър го познава, или го беше заговорила дръзко, тласкана от любопитство. Рансъм беше близо до двамата и също чу отговора на господин Пардън.

– Дъщерята на доктор Тарант, хипнотизатора... госпожица Верена. Тя е оратор от висока класа.

– Какво искате да кажете? – попита Олив. – Държи ли речи публично?

– О, да, има доста сериозна кариера на Запад. Миналата пролет я слушах в Топека. Определят я като вдъхновяваща. Не знам каква е причината, но речите ѝ наистина са невероятни, свежи и поетични. Вероятно е наследила способността от баща си. – И господин Пардън направи жест, с който да онагледи последните си думи.

Олив Чансълър не отговори, само въздъхна тихо и нетърпеливо. После насочи вниманието си към момичето, което беше поело ръката на госпожа Фариндър и я умоляваше да направи поне кратко встъпление.

– Нуждая се от отправна точка, колкото да се ориентирам – каза тя. – Само няколко от вашите възвишени мисли.

Базил пристъпи по-близо до братовчедка си и отбеляза, че Верена е много красива. Тя мигновено се извърна, измери го с поглед и каза:

– Така ли мислите? – И след секунди добави: – Сигурно ви е адски неприятно тук!

– О, не, вече стана забавно – отговори Рансъм добросърдечно, макар и леко грубовато. Твърдението му беше основателно, защото в този момент отново се появи госпожица Бърдзай, последвана от хипнотизатора лечител и съпругата му.

– А, виждам, че сте успели да я поразговорите – каза госпожица Бърдзай на госпожа Фариндър. Мисълта, че Верена има нужда някой да я "поразговори", предизвика у Базил Рансъм глух смях, тръпка, която издаде, че за него веселбата вече е започнала, а това му навлече поредния строг поглед от страна на госпожица Чансълър. Госпожица Верена му се струваше предостатъчно разговорлива.

– Това е баща ѝ, доктор Тарант, който има прекрасна дарба, и майка ѝ, дъщеря на Ейбрахам Грийнстрийт – представи спътниците си госпожица Бърдзай.

Сигурна беше, че госпожа Фариндър ще се заинтригува, и не искаше да пропилее този сгоден случай, макар и обстоятелствата да не бяха благоприятни за самата нея. После госпожица Бърдзай се обърна към присъстващите, стараейки се да обхване дори пръсналите се най-надалеч, обзета от видимо облекчение, че това необичайно даровито момиче се е оказало сред тях точно когато по-прочутата личност беше проявила капризността на гения. Отчасти поради този каприз госпожа Фариндър – непостоянството ѝ сигурно ще затрудни читателя – явно беше решила да сподели някои свои мисли, затова домакинята можеше преспокойно да изрази всеобщото мнение, че би било прекрасно да чуят представители както на старата, така и на новата школа.

– Опасявам се Верена да не ви разочарова – каза госпожа Тарант с печално примирение, подбра роклята си и приседна в крайчеца на един стол, явно най-сетне готова да изслуша който и да е оратор.

– Не съм такава, майко – отвърна Верена тихо и сериозно, отдръпна се от госпожа Фариндър и остана седнала на мястото си и замислено забола очи в пода. При цялото ни уважение към госпожа Тарант, нужно беше известно пояснение на поведението на младата дама. Госпожица Бърдзай го усети, но беше безсилна да се намеси. Затова пък с обичайната си ведрост към всеки и всичко поде объркан и любезен разказ, в който току се появяваше Ейбрахам Грийнстрийт, току се описваха с най-големи подробности чудодейните церове на доктор Тарант и се представяше успехът на госпожица Верена на Запад – но без никакво преувеличение, защото госпожица Бърдзай не си падаше по такива работи, а като признати чудеса, като присъщи на епохата на нови откровения. Беше научила подробности относно тези неща само преди десет минути от родителите на момичето, но гостоприемната ѝ душа се нуждаеше от малко време, за да ги асимилира. Разказът ѝ може и да не беше много ясен, но нека да послужи като извинение фактът, че човек не би могъл да опише пред другите Верена Тарант, след като самият той не е чувал за нея. Госпожа Фариндър беше осезаемо подразнена и явно след първоначалното си колебание беше решила, че семейство Тарант са неуместно идеализирани. Гледаше хладно Селах и съпругата му, все едно са шарлатани.

– Стани и ни кажи каквото имаш да казваш – нареди тя донякъде строго на Верена, която само вдигна очи към нея, вече мълчаливо, после ги спря на баща си. Въпросният господин откликна сякаш на неудържим порив – огледа компанията озъбен и каза, че тези ласкателни намеци не го смущават чак толкова, тъй като неговият успех и успехът на дъщеря му е напълно обективен – наблегна на тази дума. Току-що я бяха чули да казва "Не съм такава, майко", а той, госпожа Тарант и момичето прекрасно знаели, че тя наистина не е.

Сякаш някаква външна сила я обладавала; той не можел да каже защо дъщеря му е избраницата повече от всеки друг. Обаче изглежда наистина била избраница. Силата се разбудила веднъж, когато той положил длан върху главата ѝ, за да я успокои. На Запад силата се проявявала в силно красноречие. Верена наистина говорела умело пред културна и възвишена публика. Освен това следяла със симпатия движенията за освобождаване на своя пол от всякакъв вид зависимост – това бил основният ѝ интерес още като малка (спомена, че деветгодишна тя кръстила любимата си кукла Елайза П. Моузли в памет на великата ѝ предшественица, която всички боготворели), а сега тя била проводник на това вдъхновение, така да се каже. Гласът, който говорел през нейната уста, изглежда искал да приеме точно този вид. Вероятно не бил способен да се въплъти в друго. Нека гласът се излива както пожелае – изобщо не подлежал на контрол от нейна страна. И сами можели да преценят уникалността на случващото се. Тъкмо затова той държал да представи собственото си дете пред събраните дами и господа – защото не си приписвали никакви заслуги, всичко се случвало по волята на външна сила. Ако Верена се чувствала вдъхновена тази вечер, несъмнено щяла да успее да заинтригува всички. Молел ги само за кратко мълчание, за да може тя да чуе гласа.

Няколко дами заявиха, че с радост ще я чуят – надявали се, че госпожица Тарант е в добра форма. Други обаче се противопоставиха и напомниха, че не става дума за нея – тя нямала нищо общо, – така че нямало значение в каква форма е. А един господин додаде, че според него мнозина от присъстващите са разговаряли с Елайза П. Моузли.

Междувременно Верена все повече се затваряше в себе си, но оставаше напълно невъзмутима към публичното обсъждане на мистичните ѝ способности. Отново се извърна мило към госпожа Фариндър и я попита дали не би желала да започне – само колкото да ѝ вдъхне смелост. Госпожа Фариндър вече беше обзета от мрачна потиснатост и изгледа очарователната си молителка начумерена като Юнона. Изобщо не одобряваше кратката реч на доктор Тарант и все по-малко ѝ се искаше да я свързват с този продавач на чудеса. Ейбрахам Грийнстрийт беше чудесен човек, но вече бе в гроба, а Елайза П. Моузли в крайна сметка беше доста безлична.

Базил Рансъм се запита защо госпожица Тарант приема надменното поведение на възрастната дама толкова примирено – от безочливост или от наивност. В този момент чу Олив Чансълър да възкликва току до лакътя му с развълнувано разтреперан глас:

– Моля, започвайте, моля, започвайте! Нуждаем се от глас, от човешки глас.

– Ще говоря след вас и ако се окажете шарлатанка, ще ви разоблича! – предупреди госпожа Фариндър по-скоро величествено, отколкото закачливо.

– Мисля, че всички сме солидарни, както се изрази доктор Тарант, и ще запазим мълчание – обади се госпожица Бърдзай.

VIII

Верена Тарант се изправи и се приближи към баща си в средата на стаята. Олив Чансълър се върна на освободеното от момичето място до госпожа Фариндър на канапето, а гостите на госпожица Бърдзай се настаниха внимателно по столовете или се облегнаха на голите стени на помещението. Верена застана пред баща си и го хвана за ръцете, без да го поглежда в очите, насочила поглед към събралата се група хора. А после, мъничко по-късно, майка ѝ се надигна и с прелюбопитна въздишка избута напред стола, на който седеше. Госпожа Тарант получи друг стол, Верена пусна ръцете на баща си и се настани на стола, който Тарант постави пред нея. Седеше със затворени очи, а баща ѝ положи издължените си слаби длани върху главата ѝ. Базил Рансъм наблюдаваше случващото се с огромен интерес, защото момичето го забавляваше и интригуваше. Беше много по-колоритна от всеки друг гост, тъй като в доста бледото и безцветно общество, събрано от госпожица Бърдзай, цялото внимание на света беше концентрирано в тази привлекателна, но доста противоречива млада особа. У баща ѝ обаче нямаше нищо противоречиво. Него Рансъм просто го ненавиждаше още от мига, в който беше отворил уста, държеше се безкрайно фамилиарно и беше точно какъвто човек би очаквал от един презрян авантюрист – неискрен, лукав, вулгарен простак, най-евтиният човешки продукт. Фактът, че е баща на деликатно и красиво момиче, а явно и умно, независимо дали имаше някаква дарба, беше досаден и смущаващ. Бялата пухкава майка с високото чело в ъгъла повече приличаше на дама, ала ако наистина беше дама, за нея беше още по-унизително, че се е свързала с такъв мошеник, помисли си Рансъм по характерния си укорителен начин, типичен за старата английска литература. Не за пръв път се натъкваше на човек като Тарант; убеден беше, че лично неведнъж е "правил на пух и прах" хора като него в политическите дебати в разрушените от войната южни щати през тежкия период на реконструкцията. Ако госпожа Фариндър смяташе Верена Тарант за шарлатанка, не беше без известни основания, защото момичето създаваше подобно впечатление и у Базил Рансъм. Той за пръв път се натъкваше на такава смесица: тя имаше неземно красиво лице, сякаш озарено от прожектор като изложбен експонат или като актриса от театрална трупа. Театралността се отразяваше дори в преднамерената кройка на облеклото ѝ. Ако извадеше отнякъде кастанети или дайре, аксесоарите щяха да са съвсем подходящи.

Дребната доктор Пранс с присъщия си строг здрав разум беше отбелязала, че момичето е анемично, и беше намекнала, че е измамница. Стойността на изпълнението на Верена тепърва щеше да бъде потвърдена, но тя определено беше прекалено бледа, каквито обикновено са рижите жени – сякаш цялата им кръв е отишла в косата. И все пак в бледината на тази млада жена имаше яркост. Тя беше силна и гъвкава, очите и устните ѝ притежаваха цвят, а косата ѝ, вдигната в сложен кок, сякаш бе озарена от ярката ѝ личност. Имаше любознателни, лъчисти и влажни очи (усмихнатият им поглед беше като преливащ блясък на скъпоценен камък) и макар да не беше висока, сякаш се извисяваше и виреше глава. Рансъм би казал, че у момичето има нещо източно, ако хората на изток не бяха смугли. Ако тя имаше козичка, щеше да прилича на Есмералда, макар че Базил съвсем смътно си спомняше коя точно е Есмералда. Верена беше облечена със светлокафява рокля с причудлива кройка и жълта фустанела, препасана с широк пурпурен колан, пристегнат отстрани. От заоблената ѝ шия към младата гръд се спускаше двоен наниз от кехлибари. Нека добавим, че въпреки мелодраматичния ѝ външен вид изпълнението ѝ, каквото и да представляваше то, не обещаваше нищо мелодраматично. Седеше притихнала (беше сгънала голямото си ветрило), а баща ѝ продължаваше тайнствените си усилия да я приспи. Очите ѝ останаха затворени за няколко минути и Базил чу как някаква дама близо до него, явно беше запозната с подобни явления, отбеляза, че момичето се унася. Въпреки това представлението не беше впечатляващо, макар че със сигурност красивото момиче, неподвижно като статуя, представляваше красива гледка. Доктор Тарант не поглеждаше към никого, докато галеше и умиротворяваше дъщеря си, погледът му блуждаеше по корниза на стаята и той се усмиваше към тавана, сякаш към въображаема публика.

– Тихо... тихо... – току мърмореше той. – Ще дойде, дете мое, ще дойде. Просто му позволи да го стори. Пусни духът да излезе, когато пожелае.

От време на време размахваше ръце, за да смъкне ръкавите на дългия си дъждобран, които отново се свличаха върху ръцете му. Базил Рансъм забелязваше всички тези неща, забеляза срещу себе си и изпълненото с очакване лице на братовчедка си, извърнато от мястото ѝ на канапето към затворените очи на младата пророчица. Той все повече губеше търпение – не заради закъсняващата поява на поучителния глас (макар че вече бе минало доста време), а заради нелепите манипулации на Тарант, които му бяха толкова противни, сякаш ги усещаше върху собственото си тяло, и които според него сякаш обезчестяваха неподвижната девойка. Тези ръце го напрягаха, гневяха го и той се чудеше дали авантюристът пред него има право да постъпва така със собствената си дъщеря. Изпита облекчение, когато Верена рязко стана от стола и изтласка баща си на заден план, сякаш той вече беше изпълнил своята роля. Момичето стоеше право със спокойно изражение и незрящи очи и след малко заговори.

Говореше несвързано и почти нечуто, като насън. Рансъм не разбираше какво казва тя, звучеше му много странно, и се питаше какво ли би казала доктор Пранс.

– Тя просто подрежда мислите си, за да докладва. Ще излезе от състоянието съвсем нормално.

Тази тиха забележка на хипнотизатора чу Базил. Явно така докторът описваше медиумната връзка. Оказа се прав и след малко Верена настина се събуди, при това го стори очарователно – с чудато и ексцентрично въздействие, говореше бавно и предпазливо, сякаш слушане невидим суфльор и улавяше една по една отделни фрази, прошепнати отдалеч, зад кулисите на този свят. След това възвърна паметта си – или пък вдъхновението си – и тя изцяло се потопи в ролята си. Изпълни я невероятно семпло и изискано и десет минути по-късно Рансъм долови, че всички в публиката – госпожа Фариндър, госпожица Чансълър и дори той, жилавият кореняк от Мисисипи – бяха подвластни нa обаянието ѝ. Казвам десет минути, но всъщност младият мъж изгуби представа за времето, след това се чудеше колко време е говорила девойката и прецени, че нейната странна, пленителна, абсурдна и завладяваща импровизация би трябвало да е продължила половин час. Не беше важно какво точно бе казала – той не даваше пет пари за това и почти нищичко не беше схванал. Проумя само, че думите ѝ бяха посветени на женската благост и доброта и на това как векове наред жените са били притискани от желязната пета на мъжете. Речта беше посветена на равнопоставеността на жените – може би дори на тяхното превъзходство (Базил не беше съвсем сигурен). Момичето говореше, че най-сетне е настъпил техният миг, че всички жени по света са сестри, че те имат дълг към самите себе си и една към друга. Това беше темата, но дори тя според Базил не разваляше атмосферата. Въздействието се дължеше не на думите ѝ, макар че тя говореше красиви неща, а на вида и фигурата на красиво облечената девойка (която отново беше започнала да си вее с червеното си ветрило), на нейния свеж и искрен порив. Когато набра увереност, тя отвори очи – въздействието на речта ѝ наполовина се дължеше на лъчистата мекота на погледа. Думите ѝ бяха изпъстрени с училищни фрази, със запаметени мъдри мисли, с детински логически грешки, с полети на въображението, които наистина биха могли да допринесат за успеха ѝ в Топека, но според Рансъм дори ако изпълнението ѝ беше много по-лошо, въздействието щеше да е все така силно, защото убедителността на аргументите нямаше почти никакво значение. Беше просто интригуващо индивидуално изпълнение, а изпълнителката се оказа очарователна. Вероятно не се беше понравила на някои хора – Рансъм допускаше, че има и други среди в Бостън, които биха я преценили като устата, но собствените му зажаднели сетива я намираха за изключително привлекателна. Той беше крайно консервативен и съзнанието му беше закалено срещу безсмислиците, които дрънкаше тя – правата на жените, равенството между половете, истеричността на конвенциите, омаловажаването на суфражизма, перспективата американските майки да влязат в Сената. Нямаше значение, тя сама не разбираше за какво говори, баща ѝ беше напълнил главата ѝ с тези глупости и тя би говорила със същия успех за каквото и да било друго, защото желанието ѝ не беше да привлича последователи на някаква нелепа кауза, а да излиза очарователната мелодия на гласа си, да говори с младежка волност, да разтърсва плитките си като русалка, която излиза от вълните, да доставя наслада на всички край себе си и самата тя да си доставя радост така. Не знам дали Рансъм беше осведомен, че това тълкуване не беше рядкост и приписваше голяма повърхностност на госпожица Тарант. Той се задоволи с убеждението, че тя е толкова невинна, колкото и прелестна, и че е надарена с невероятни гласови данни, които по лошо стечение на обстоятелствата е принудена да използва, за да изпълнява лоша музика. Ала колко красиво звучеше тя от нейната уста!

– Разбира се, аз говоря само пред жените, пред своите скъпи посестрими. Не говоря пред мъже, защото не допускам, че думите ми ще им допаднат. Те се преструват, че ни се възхищават, обаче аз бих предпочела да не ни харесваха чак толкова, а да ни вярваха повече. Не знам какво сме им причинили, че не ни допускат до нищо. Оказали сме им прекалено голямо доверие и според мен вече е настъпил моментът да ги укорим и да заявим, че нашата изолация не им е донесла бог знае какъв успех. Признавам, че като гледам какво се случва по света и докъде са ни докарали мъжете, се питам: "Е, след като жените са го допуснали, какво ли мислят по въпроса?". Като наблюдавам страданието на хората и виждам бедите, които ги сполитат всеки час, всеки миг, си казвам, че ако това е най-доброто, на което са способни, може би е по-добре да отстъпят малко назад, за да видим на какво сме способни ние. Надали бихме влошили положението повече, нали така? Ако всичко това беше наше дело, не би било редно да се хвалим. Бедност, невежество, престъпления, болести, злоба и войни! Кръвопролития – все повече и повече, целият свят е окъпан в кръв! Избиваме се едни други с всякакви скъпи и все по-съвършени оръжия – това е най-блестящото мъжко изобретение! Струва ми се, че ние бихме могли да го спрем, да измислим нещо по-хубаво! Жестокостта – тя е толкова огромна, толкова огромна! Защо да не я замени нежност? Защо нашите женски сърца са преизпълнени с нежност, но тя вехне и се пилее, докато армиите и затворите се множат, а човешкото нещастие става все по-дълбоко? Аз съм само едно обикновено американско момиче, не съм видяла много и не знам много за живота. Обаче чувствам някои неща, дори ми се струва, че съм родена тъкмо за да ги чувствам. Звучат в ушите ми в нощния мрак, изникват пред очите ми като видения в тъмното. Виждам на какво е способно великото сестринство на жените, ако обединят усилия и надигнат глас, за да заглушат жестокия тътен на света, в който трудно можеш да чуеш воплите на слабите и страдащите или молбите за милост и за справедливост. Трябва да заглушим този тътен, трябва да го накараме да замлъкне и тогава нашият глас ще стане проповедник на новия световен мир! За това трябва да вярваме една на друга, трябва да бъдем честни, добри и великодушни. Трябва да помним, че този свят е и наш – колкото и нищожни да са правата ни в него! – и че все още не е решено окончателно какво ще управлява света – несправедливостта или любовта!

С тези думи младата жена приключи своята тирада, която не бе последвана от изтощено отпускане на стола, нито от каквито и да било признаци на напрегнато усилие. Тя само се извърна бавно към майка си, усмихна се през рамо на всички в стаята, сякаш са един-единствен човек, без изобщо да поруменее или да изпита нужда да си поеме дълбоко въздух. Наглед изпълнението ѝ се беше удало с лекота и поведението ѝ излъчваше известна арогантност, задето самата тя не е изтощена като всички останали. Жизнерадостен смях напираше у Рансъм, но той го овладя – такава реакция предизвика у него целомъдрената девойка, която се бе изправила пред слушатели на зряла възраст и бе говорила пред тях за "любов", заключителната дума на нейния монолог. Ето в това се криеше най-голямото очарование, най-яркото доказателство за нейната невинност. Успехът ѝ беше огромен и госпожа Тарант, която я притисна в прегръдките си и я целуна, несъмнено усети, че публиката не е разочарована. Хората бяха дълбоко затрогнати, започнаха да надават възклицания и да мърморят. Селах Тарант показно разговаряше със съседите си, бавно въртеше дългите си палци, отново зареял поглед нагоре към корниза, сякаш нищо в блестящото изпълнение на дъщеря му не го изненадваше, защото беше виждал още по-впечатляващи нейни представяния и защото знаеше, че това няма пряко отношение към нея. Госпожица Бърдзай огледа присъстващите с прикрито ликуване, а големите ѝ меки бузи лъщяха от сълзи. Рансъм чу как младият господин Пардън отбеляза, че познава хора, които ако бяха присъствали, биха пожелали да ангажират госпожица Верена като основен участник в зимната си кампания. И добави приглушено:

– Това момиче би могло да им донесе сериозни пари, стига да не им избяга, разбира се!

Що се отнася да младия южняк, той запази приятното усещане за себе си, само се зачуди дали да не помоли госпожица Бърдзай да го представи на героинята на вечерта. Не веднага, разбира се, защото южняшката гордост на младия мъж беше примесена със стеснителност и скромност. Той съзнаваше, че е външен човек в тази къща, и беше готов да изчака съкровеното му желание да се сбъдне, след като останалите от хомогенната група я уверят в одобрението си, което тя, естествено, би оценила повече от всичко, което би ѝ казал той. Случилото се внесе оживление сред присъстващите, усещаше се дори известно веселие, което се изрази в разговори на висок глас. Хората обикаляха по-свободно и в момента Верена Тарант се оказа скрита от погледа на Базил Рансъм зад сплотените редици на новите си приятели. "Никога не съм чувала никой друг да говори така!", чу Рансъм възклицанието на една от жените, на което пък друга отвърна, че не проумява как нс е хрумнало на някоя от известните жени, които познават. "Е, това несъмнено си е дарба!", а също и "Да го наричат както си искат, но със сигурност беше приятно за слушане!" – тези искрени похвали бяха изречени от устните на двама умислени господа. Рансъм чу хората да споделят, че ако имаше още няколко такива личности, проблемът много скоро щеше да бъде решен, но бяха единодушни, че надали щяха да са много – стилът беше уникален. Такова бе мнението на мнозинството, но тъкмо тази уникалност бе разковничето за успеха на госпожица Тарант.

IX

Рансъм отново се приближи към госпожа Фариндър, която бе останала на канапето заедно с Олив Чансълър. Когато тя извърна лице към него, Базил установи, че и тя е подвластна на всеобщото впечатление. Проницателните ѝ очи блестяха, достолепните ѝ страни бяха порозовели и по всичко личеше, че вече е решила какво поведение да възприеме. Олив Чансълър седеше неподвижно, забола очи в пода със сковано и разтревожено изражение, каквото придобиваше в моменти на напрегната стеснителност. С нищо не издаде да е забелязала приближаването на своя роднина. Той каза на госпожа Фариндър няколко думи в опит да изрази възхитата си от Верена, тя отвърна достолепно, че изобщо не се учудва на красноречието на момичето – каузата ѝ беше прекрасна.

– Тя е изящна и прекрасно владее езика. Според доктор Тарант дарбата ѝ е вродена.

Рансъм установи, че няма бързо да отгатне действителното мнение на госпожа Фариндър, а притворството ѝ подсили неговото впечатление, че тя е много хитра жена. Не беше негова работа дали дълбоко в себе си тя смята Верена за подражателка, или за гений, но тутакси долови, че според нея момичето може ефективно да подпомогне каузата. За миг Базил застина ужасено, докато си представяше как тази жена ще използва девойката и ще я съсипе, превръщайки я в поредната кресла. Обаче бързо се отърси от тази представа и потърси спасение, като се обърна към братовчедка си с въпроса дали харесва госпожица Верена. Олив не отговори и остана с извърната настрани глава, забола сериозните си очи в килима. Госпожа Фариндър я стрелна косо с поглед и после спокойно каза на Рансъм:

– Хвалите изяществото на дамите от Юга, но трябваше да дойдете на Север, за да видите тази газела в човешки облик. Госпожица Тарант е едно от съкровищата на Нова Англия, така поне смятам аз!

– Сигурен съм, че след дамите в Бостън никоя проява на изящество не би ме учудила – отвърна Рансъм и погледна братовчедка си усмихнат.

– Тя е поразена – поясни госпожа Фариндър, снишила глас, макар че Олив явно все още беше глуха за света.

В този момент се приближи госпожица Бърдзай и попита госпожа Фариндър дали не би желала да изрази признателността на всички присъстващи за вдъхновението, което са почерпили от госпожица Тарант. Именитата гостенка отвърна, че с удоволствие би го сторила, но преди това моли за чаша вода. Госпожица Бърдзай я увери, че веднага ще уреди въпроса – една от дамите вече поискала вода и господин Пардън тъкмо слязъл долу да налее. Базил се възползва от прекъсването, за да помоли госпожица Бърдзай да го удостои с огромната чест да го запознае с госпожица Верена.

– Госпожа Фариндър ще ѝ благодари от името на присъстващите, но не и от мое име – отбеляза той през смях.

Госпожица Бърдзай демонстрира въодушевено предразположение да изпълни молбата му – много се радваше, че младежът е толкова впечатлен. Тъкмо го поведе към госпожица Тарант, когато Олив Чансълър се надигна рязко от стола си и възпря домакинята, като положи длан върху ръката ѝ. Обясни, че ѝ е прилошало и трябва да си тръгва. Каретата я чакала. Изрази и надеждата си, че госпожица Бърдзай ще бъде така добра да я изпрати до вратата.

– Да, явно и вие сте дълбоко впечатлена – отбеляза госпожица Бърдзай, дълбокомислено загледана в нея.

Рансъм остана разочарован: разбра, че се готвят да го отведат оттук, и не успя да овладее покрусеното си възклицание. Изръси първото, което му хрумна, в опит да попречи на братовчедка си да се оттегли:

– О, госпожице Олив, нима ще пропуснете речта на госпожа Фариндър?

Тя го изгледа с изражение, което за него бе непроницаемо и озадачаващо. Злокобно сериозното ѝ лице, ококорените очи и червените петна на бузите отправяха остър въпрос, светкавичен призив. Можеше да отвърне на този внезапен изблик единствено с недоумяващ поглед и за пореден път да се запита каква игра е подхванала с него тази северна роднина. Впечатлен ли беше? Вероятно да! Госпожа Фариндър, която безспорно беше светска жена, му се притече на помощ – или пък се притече на помощ на госпожица Чансълър, – като изрази силна надежда, че Олив няма да остане на събирането, защото е прекалено развълнувана.

– Ако останете, няма да говоря – додаде тя. – Иначе съвсем ще ви разстроя. – И продължи с огромна нежност за интелигентна жена като нея: – Ако всички жени бяха толкова чувствителни като вас, без съмнение щяхме да намерим изход.

– О, със сигурност ще намерим изход, мисля аз – промърмори госпожица Бърдзай.

– Не забравяйте за Бийкън Стрийт – напомни госпожа Фариндър. – Трябва да се възползвате от положението си, трябва да разбудите Бек Бей!

– До гуша ми е дошло от Бек Бей! – разпалено възкликна Олив и се отправи към изхода заедно с госпожица Бърдзай, без да се сбогува с никого. Беше превъзбудена и не бе в състояние да се владее, затова на Рансъм не му оставаше нищо друго, освен да я последва. На вратата обаче двете дами неочаквано спряха – Олив се закова разколебано на място. Огледа стаята и откри Верена, която седеше заедно с майка си сред групичка признателни слушатели, после решително вирна глава и се приближи към момичето. Рансъм съзря сгодна възможност и побърза да придружи госпожица Чансълър. Малката групичка реформатори я наблюдаваха как приближава. Лицата им изразяваха подозрение към високото ѝ обществено положение, примесено с морални скрупули относно това доколко е уместно да го признаят. Верена Тарант усети, че е обект на тази демонстрация, и се изправи, за да посрещне дамата, която толкова целеустремено се приближаваше към нея. Рансъм обаче забеляза, или поне така му се стори, че девойката не го направи като признание за общественото положение на Олив, защото не страдаше от подобни предубеждения. Тя се усмихна лъчезарно и отмести поглед от госпожица Чансълър към него. Дали се усмихна, защото обичаше да се усмихва, да доставя удоволствие, да се радва на успеха си, или пък защото беше великолепна малка актриса и това беше част от изпълнението ѝ? Пое ръката на Олив, протегната към нея, а околните седяха сериозно по местата си и наблюдаваха.

– Не ме познавате, но аз бих желала да ви опозная – каза Олив. – Сега мога само да ви изкажа благодарността си. Бихте ли ме посетили някой път?

– О, да. Къде живеете? – попита Верена с тон на момиче, за което всяка покана (а тя не получаваше много такива) си е просто покана.

Госпожица Чансълър каза адреса си, а госпожа Тарант пристъпи напред усмихната.

– Чувала съм за вас, госпожице Чансълър. Струва ми се, че баща ви е познавал моя баща, господин Грийнстрийт. Верена много ще се радва да ви посети, а ние с радост бихме ви посрещнали в дома си.

Докато майката говореше, Базил Рансъм искаше да каже нещо на дъщерята, която стоеше до него, но не му хрумваше нищо подходящо. Няколкото фрази, за които се сети – типични южняшки фрази, – му се струваха прекалено снизходителни и цветисти. Освен това не възнамеряваше да изразява одобрение към казаното от нея. Искаше само да ѝ каже, че е възхитителна, а му беше трудно да отдели едното от другото. Затова само ѝ се усмихна безмълвно и тя отвърна със същото – с усмивка, която му се стори предназначена единствено за него.

– Къде живеете? – попита Олив.

Госпожа Тарант обясни, че живеят в Кеймбридж и че конните трамваи минават точно пред дома им.

– Нали ще дойдете скоро? – настоя Олив, а Верена я увери, че много скоро ще я навестят, и с детинска добронамереност повтори номера на Чарлс Стрийт, за да покаже, че го е запомнила. Рансъм разбра, че тя би отишла да посети всеки, който я покани, и за миг съжали, че не е бостънска дама, за да бъде в положение да ѝ отправи подобно предложение. Олив Чансълър задържа ръката ѝ още мъничко, удостои я с прощален поглед и каза:

– Да вървим, господин Рансъм.

И го изведе от стаята. Във вестибюла срещнаха господин Пардън, който се качваше от долния етаж с кана вода и чаша. Каретата на госпожица Чансълър вече ги очакваше и след като Базил я настани вътре, тя го увери, че няма да я затрудни да го откара – хотелът му се намираше близо до Чарлс Стрийт. Никак не му се искаше да се качва при нея – пушеше му се. Осъзна хладното ѝ поведение едва след като каретата потегли и се запита защо, по дяволите, беше побързала да го отведе. Странна беше тази негова бостънска братовчедка. Той постоя, загледан към осветените прозорци на госпожица Бърдзай и обзет от силно желание да се върне в къщата, където вече щеше да има възможност да поговори с момичето. Обаче се задоволи само със спомена за усмивката ѝ и се извърна с облекчение, че се е измъкнал от групата безумци, както и с прозаичното усещане (вероятно в обратна последователност), че го мъчи жажда.

X

Още на следващия ден Верена Тарант дойде от Кеймбридж на Чарлс Стрийт – този квартал на Бостън имаше пряка връзка с академичното предградие. Сигурно близостта изобщо не изглеждаше пряка на клетата Верена, когато най-накрая слезе пред вратата на госпожица Чансълър, след като през цялото време бе стояла права в претъпкания трамвай, наполовина увиснала на кожения ремък от лъскавия таван на задушното превозно средство като разцъфнало растение в оранжерия. Беше свикнала с тези вертикални пътувания и макар че, както видяхме, не беше склонна да приема безропотно социалните условности на епохата, и през ум не ѝ минаваше да критикува обществения транспорт в родината си.

Скорошното ѝ посещение у Олив Чансълър беше по идея на майка ѝ и Верена слушаше ококорена в уединената малка къща в Кеймбридж госпожа Тарант да ѝ обяснява какво поведение да следва, докато баща ѝ беше зает с пациентите си. Момичето беше едновременно покорно и неопитно, затова изреждането на предимствата от близостта ѝ с госпожица Чансълър ѝ звучеше като приказка. Все още се чувстваше като в приказка, когато усърдната ѝ майка собственоръчно нагласи елегантната шапка с перо на Верена, закопча късото ѝ палто с огромни златисти копчета и ѝ връчи двайсет цента за трамвая. Никога не се знаеше предварително как госпожа Тарант ще реагира на едно или друго нещо и дори Верена, която в семейството си се държеше много по-почтително, отколкото в обществото, съзнаваше странностите на майка си. А тя наистина беше странна – вяла, апатична, болнава и капризна жена, ала въпреки това прилепчива. Онова, в което се вкопчваше, беше общественото положение, на каквото, както нашепваше вътрешният ѝ глас, никога не се бе радвала, ала което, както още по-настойчиво нашепваше гласът, тя ужасно се боеше да не изгуби. Горещо желаеше да го възстанови и да го съхрани и това бе една от многото причини провидението да я удостои с такава прелестна дъщеря. Верена беше призвана по рождение не само да поведе представителките на техния пол на борба с робството, но и да преобрази списъка с гости в дома на семейство Тарант, който се издуваше и теснееше на неподходящи места като зле скроена дреха. Като дъщеря на Ейбрахам Грийнстрийт госпожа Тарант беше прекарала младостта си в кръговете на аболиционистите и съзнаваше прекрасно колко ѝ бе навредил съюзът с млад мъж, започнал кариерата си като продавач на моливи (беше цъфнал на прага на господин Грийнстрийт именно в това свое качество), впоследствие прекарал известно време в прочутата общност Каюга, където няма съпрузи, съпруги и нищо подобно (госпожа Тарант така и не проумя как точно стоят нещата), а по-късно (още преди да развие лечителските си способности) се беше прочул в кръговете на спиритистите. (Той беше изключително популярен медиум, но се бе наложило да спре по причини, за които госпожа Тарант имаше своя версия.) Дори в общество, до голяма степен отдадено на премахването на предразсъдъците, съществуваха известни резерви относно подобна многостранна личност, макар че той не бе опитал да спечели благоразположението на госпожица Грийнстрийт с хитрост, защото и като нея беше загледан единствено към бъдещето. Младата двойка (той беше значително по-възрастен от нея) съвместно отправи взор към съвместното си бъдеще, докато двамата не установиха, че напълно са се отърсили от миналото и че настоящето вече им предлага крехка стабилност. С други думи, госпожа Тарант си навлече неодобрението на семейството си, което недвусмислено показа на съпруга ѝ, че колкото и силно да е желанието им да снемат оковите на робството, определено поведение им се струва прекалено свободолюбиво. По тяхно мнение тъкмо такова поведение преобладаваше в общността Каюга и беше безпредметно той да ги уверява, че престоят му там е само краткотраен епизод (само за него, защото общността все още съществуваше), понеже не можеше да оправдае и спиритуалистичните пикници и лагерите за вегетарианци, където навляклата си неодобрение двойка бе потърсила утеха впоследствие.

Такива бяха тесногръдите разбирания на хората, допреди смятани способни да отварят сърцата си за всички похвални новости, но сега, според госпожа Тарант, поставени на истинско изпитание. Предпочитанията на съпруга ѝ се позагладиха от собствената ѝ мека и добродетелна природа и двамата живееха в новаторска атмосфера, в която сговорчивата съпруга понякога изпитваше новото за нея усещане за глад, който не може да утоли. Баща ѝ почина и ѝ завеща малко пари, след като беше похарчил цяло състояние за чернокожите. Селах Тарант и неговата спътница в живота имаха необикновени приключения и тя се оказа изцяло привлечена към многочислената и разюздана армия от бохеми. Тя я засмука като социално блато и госпожа Тарант потъваше все по-дълбоко с всеки изминал ден, без да осъзнава дълбочината на падението си – първо потъна до брадичката, а накрая стигна дъното. В деня на гостуването си у госпожица Бърдзай тя реши, че е възстановила стабилното си място в обществото. Вратата, която се бе отворила пред нея, не беше като онази, през която влизаха други хора (никога нямаше да забрави вирнатия нос на госпожа Фариндър) – тя само се открехна и разкри възможните хоризонти. Беше живяла сред дългокоси мъже и късокоси жени, посвещаваше променливата си вяра и жертваше благополучието си в името на обществените експерименти, беше черпила утеха от многобройни религии, беше следвала какви ли не хранителни режими, предимно вредни, беше посещавала всякакви сеанси и лектории толкова редовно, колкото вечеряше. Съпругът ѝ неизменно имаше билети за всякакви лекции и в мигове на раздразнение от липсата на последователност в развитието им тя го обвиняваше, че тези билети са единственото, което има той. Споменът за всички зимни вечери, когато двамата бяха газили в кишата (билетите, за жалост, не включваха транспорт!), за да чуят госпожа Ейда Т. П. Фоут относно "Земята на вечното лято", се връщаше в огорченото ѝ съзнание. Навремето Селах беше въодушевен привърженик на госпожа Фоут и съпругата му беше убедена, че е бил "обвързан" с нея в Каюга (така описваше Селах подобни епизоди). В брачно отношение клетата жена беше принудена да търпи много – на моменти трябваше да впрегне цялата си вяра в неговата гениалност, за да издържи. Знаеше, че съпругът ѝ е много магнетичен (всъщност в това се изразяваше неговата гениалност), и чувстваше, че тъкмо магнетизмът му я удържа до него. Беше я принудил да преживее много неща, за които наистина не ѝ се искаше да мисли. Понякога тя се опасяваше, че е изгубила стабилните нравствени устои, с които се славеше семейство Грийнстрийт.

Разбира се, от жена, която имаше лошия вкус да се омъжи за Селах Тарант, не можеше да се очаква при никакви обстоятелства да има трезва преценка, но без съмнение клетата женица беше много съсипана. Беше затваряла очи, бе правила компромиси, беше се питала нима не е напълно естествено да иска да помогне на съпруга си в трудните му времена като медиум, когато понякога масата не се откъсваше от земята, канапето не се понасяше във въздуха и сръчната длан на изгубения любим отказваше да раздвижи магическия кръг. Ръцете на госпожа Тарант винаги се оказваха достатъчно сръчни да предизвикат свръхестествен ефект и в подобни мигове тя успокояваше съвестта си с мисълта, че насърчава у клиента вярата в безсмъртието. Ала въпреки това госпожа Тарант грижливо пазеше многобройните си спомени за затъмнените стаи, за насядалите в кръг и изпълнени с очакване хора, за тихите потропвания по масата и по стените, за леките докосвания по бузите или по краката, за музиката, за дъжда от цветя и за усещането как нещо загадъчно прелита във въздуха. Мразеше съпруга си, задето я принуждава да търпи и дори да върши неща, от които сега лицето ѝ внезапно пламваше. Мразеше го, защото имаше усещането, че е принизил общественото ѝ положение. Ала в същото време се възхищаваше на дързостта му, която бе толкова крайна, че дори в нейните очи (въпреки всички унижения, провали и мъчителната несигурност) изглеждаше непогрешима. Съзнаваше, че той е ужасен шарлатанин, но никога не го признаваше – наистина впечатляващ факт предвид възможностите да го стори. Той никога не допускаше да бъде обвинен в измама. Двамата нерядко приличаха на двойка авгури зад олтара, но въпреки това той никога не ѝ хвърляше тайни погледи, когато никой от публиката не ги наблюдава. Дори в домашна обстановка той все намираше думи, извинения, обяснения и начини да представя нещата пред нея в по-възвишена светлина. И словата му, както и нравът на Селах, бяха настроени на обществена вълна.

Макар да бе измъчвана от съвестта си и от презрение към собствената си съдба, унижена от неспособността на съпруга си да изкарва прехраната им и ужасена от неговото упорство (той смяташе, че водят прекрасен живот), в момента тя можеше да го упрекне само че не умее да говори пред публика. Там се коренеше проблемът, там се криеше слабостта на Селах. Той не съумяваше да задържа вниманието на публиката си, не беше приемлив оратор. В главата му се въртяха много мисли, ала сякаш не ги навързваше една с друга. Ораторството беше традиция за семейство Грийнстрийт и ако някой попиташе госпожа Тарант дали на младини е допускала, че ще се омъжи за обаятелен лечител, тя би отговорила: "Ами никога не съм смятала, че ще се омъжа за мъж, който ще си гълта езика пред публика!". Това бе най-мъчителното ѝ унижение, то обемаше в себе си и надхвърляше всяко друго, а фактът, че в замяна Селах притежава сръчни ръце – кариерата му като лечител го доказваше, – ѝ носеше нищожна утеха. Семейство Грийнстрийт не отдаваха сериозно значение на сръчността на ръцете, предпочитаха красноречието на устата. Затова можете да си представите възторга, с който с течение на времето госпожа Тарант прие положението си на майка на даровита дъщеря, на млада жена, от чиито устни красноречието се изливаше като пълноводна река. Традицията на семейство Грийнстрийт нямаше да умре и върху пустинята на живота им вероятно щеше да се излее обилен дъжд. Трябва да добавим, че напоследък пресъхналата почва се напояваше, макар и умерено, от още един извор. Откакто Селах се беше пристрастил към тайнственото изкуство на хипнозата, домът им малко повече доби облика, който би трябвало да има. Той имаше "значителен брой" пациенти, вземаше по два долара на сеанс и успяваше да предизвиква ефективно изцеление. Една дама от Кеймбридж му беше толкова задължена, че неотдавна го убеди да наеме къща до нейната, за да може да се отбива при нея по всяко време. Той се възползва от това удобство – и бездруго се местеха често, а госпожа Тарант имаше усещането, че този път действително са се "устроили".

Както знаем, дори Верена бе озадачена и объркана от майка си. Момичето още не беше успяло да разгадае как апатичността на майка ѝ внезапно бива заменена от решителност. Промяната настъпваше, когато я опияняваше амбицията за издигане в обществената йерархия, и тя протягаше ръка от ръкава на измачкания си халат, за да улови някой сгоден случай за опашката. Тогава изненадваше дъщеря си с многословните си проповеди относно необходимостта от нови познанства и с явно доброто си познаване на тайните на отбраното общество. Притежаваше дарба да разяснява поверително – и в стремежа си към изразителност често правеше странни физиономии – как следва да се тълкуват обноските на най-изисканите хора и с какво деликатно достойнство следва да общуваш с тях, която караше Верена да се пита от какви тайни извори черпи познанията си нейната майка. Верена все още възприемаше живота съвсем простичко, без да познава голяма част от разликите в общественото положение на хората. Знаеше, че има богати и бедни, а също и че домът на баща ѝ никога не бе тънал в разкош, заради който човек да се запита дали е редно да живее в лукс в свят, пълен с толкова окаяни хора. Ала освен в случаите, когато майка ѝ я озадачаваше със своето възмущение от някое оскърбление, което момичето изобщо не бе доловило, или с трепетното съжаление за вече отминал шанс, Верена изобщо нямаше усещането, че е по-незначителна от другите, защото никоя авторитетна личност не ѝ бе обяснила какво място заемат хипнотизаторите в обществената йерархия. Не можеше да отгатне отнапред как ще реагира госпожа Тарант на нещо. Понякога тя беше крайно безразлична, а друг път ѝ се струваше, че всеки, който я погледне, иска да я оскърби. На моменти преливаше от подозрение към дамите, които Селах хипнотизираше (защото те бяха предимно жени), после пък сякаш се отказваше от всичко освен от чехлите и вечерния си вестник (от който черпеше неразгадаема утеха), така че дори ако госпожа Фоут лично се върнеше от земята на вечното лято (където се беше оттеглила от известно време), пак не би могла да наруши почти циничната невъзмутимост на госпожа Тарант.

В обществено отношение обаче тя беше къде-къде по-ловка от дъщеря си. Момичето осъзнаваше колко много още има да учи, когато откри изключително безпощадните стаени стремежи на хората, търсещи познанство с тях. Единственото ѝ желание беше да се учи и трябва да добавим, че съвсем искрено виждаше в лицето на майка си превъзходен учител. Тщеславието ѝ понякога обезсърчаваше момичето, защото ѝ се струваше, че то не е част от онзи по-възвишен живот, който всеки в дом като техния би следвало да се стреми да води. Не беше присъщо и на справедливия ред, за чието установяване се бореха всички те, да се държи толкова строга сметка за всяка дребна подигравка. Верена смяташе, че баща ѝ е къде-къде по-искрен във възвишените си стремежи, макар че безразличието му към старомодните норми и неизменният му призив за по-светло обществено бъдеще още не я бяха накарали да се запита дали в крайна сметка мъжете не са по-безкористни от жените. Дали интересът беше тласнал майка ѝ да реагира толкова сърдечно към госпожица Чансълър и да заяви многозначително на Верена, че е наложително веднага да я посети? Дори да изпиша настойчивостта на госпожа Тарант в курсив, пак няма да я предам по достойнство. Защо не беше казала, както бе правила преди, че ако някой иска да ги види, е добре дошъл да ги посети у дома и че тя не стои толкова ниско в обществото, че да не е запозната с традицията човек да оставя визитката си? Захапеше ли темата за обществените условности, госпожа Тарант можеше да говори дълго, само че този път изобщо не я повдигна. Предпочете да изтъкне изключителната любезност на госпожица Чансълър, факта, че приятелството с нея е изключително желано и че тя е била по-впечатлена от всички останали от прекрасната тирада на Верена. Посочи също, че тя би им отворила вратите към най-добрите салони в Бостън и че когато е настояла за скорошно посещение, е имала предвид още следващия ден – така трябвало да възприемат думите ѝ (човек трябвало да усеща кога признателно да приеме подобно предложение). И че с две думи тя, госпожа Тарант, прекрасно знае за какво говори.

Верена прие всичко това, защото беше достатъчно млада да се зарадва на възможността да се повози на карета и защото изпитваше любознателност към света. Озадачи се само как така майка ѝ беше разбрала толкова много неща за госпожица Чансълър само с един поглед. Единственото, което Верена беше забелязала у младата жена, приближила към нея предната вечер, беше строгото ѝ облекло, вида ѝ, сякаш е плакала (Верена познаваше това изражение, често го бе виждала), и желанието ѝ да си тръгне възможно най-скоро. Скоро щеше да узнае дали тази жена е толкова забележителна, колкото твърди майка ѝ. Верена още не се замисляше над собствената си обществена значимост, не изпитваше лично превъзходство, поради което не се измъчваше от вероятността да допусне грешка. Не се вглеждаше особено в себе си, засега повече я интригуваха външни неща. Дори развитието на нейната така наречена дарба не я караше да се чувства като прекалено важна особа за подобни експерименти. У нея нямаше капчица неувереност, капчица суета. Може и да изглежда напълно естествено дъщерята на Селах Тарант и на неговата съпруга да бъде вдъхновяващ оратор, но опознае ли Верена по-добре, човек изпадаше в дълбоко недоумение как изобщо е възможно тези хора да са нейни родители. Желанията ѝ бяха съвсем простички – радваше се на нова шапка с големи пера, а двайсет цента ѝ се струваха огромна сума.

XI

– Сигурна бях, че ще дойдете. Цял ден имам това усещане – нещо ми го подсказваше!

С тези думи Олив Чансълър посрещна младата си гостенка и бързо се приближи към нея от мястото си до прозореца, където явно стоеше в очакване на пристигането ѝ. Няколко седмици по-късно тя обясни на Верена колко конкретно е било предчувствието ѝ, как през целия ден я е изпълвало с напрегнато и мъчително очакване. Увери я, че подобни предчувствия са типични за нрава ѝ, че не знае как да ги тълкува и просто ги приема. Мимоходом даде за пример внезапно обзелия я ужас онази вечер, преди пристигането на каретата, след като беше предложила на господин Рансъм да я придружи на събирането у госпожица Бърдзай. Преживяването било едновременно странно и инстинктивно и несъмнено озадачило господин Рансъм, защото идеята да отидат била нейна, а въпреки това внезапно се беше разколебала. Такава си беше, сърцето ѝ туптяло учестено от увереност, че ако Рансъм прекрачи този праг, ще ѝ навреди. Не му попречила да я придружи и вече не давала пет пари, защото, както сподели, беше спечелила интереса на Верена, а това я правеше безразлична към всякаква опасност, към всяко обикновено удоволствие. По това време Верена вече беше опознала необикновения нрав на приятелката си, нейната самобитност, чувствителност и сериозност, силата на духа и целеустремеността ѝ. Олив я беше взела под крилото си в буквалния смисъл на думата – беше разперила криле като птица в полет и я бе понесла над шеметни простори. В повечето случаи на Верена ѝ харесваше, допадаше ѝ да се стрелва нагоре с лекота и да се любува отвисоко на мирозданието и на историята. Още след първия им разговор се почувства подвластна на Олив Чансълър и се предаде, само за миг притвори очи, както правим, когато някой, на когото имаме пълно доверие, предложи с наше съгласие да ни подложи на някое усещане.

– Искам да ви опозная – каза Олив тогава. – Още снощи го пожелах веднага щом ви чух да говорите. Струвате ми се необикновена. Озадачавате ме. Мисля, че трябва да станем приятелки, затова ви поканих да ме посетите направо, без никакви увертюри, и бях уверена, че ще дойдете. Струва ми се съвсем правилно, че дойдохте, което доказва и собствената ми правота.

Думите се лееха от устата на госпожица Чансълър, докато тя, стаила дъх и с трепет, който се долавяше в гласа ѝ дори когато изобщо не бе развълнувана, настаняваше Верена на дивана си и я измерваше от глава до пети с поглед, заради който момичето се зарадва, че си е облякло сакото с позлатените копчета. Олив я завладя тъкмо така, постави началото с този бърз поглед, който не пропусна нищо.

– Вие сте забележителна? Не знам дали съзнавате колко сте забележителна! – продължи домакинята с тихо мърморене, сякаш от възхита вече не бе способна да се владее.

Верена седеше усмихната, без сянка от смущение, с бистър и блеснал поглед, който обезсмисляше всякакви възражения.

– О, не се дължи на мен, нали разбирате. Това е нещо свише! – подметна тя небрежно, сякаш го правеше често, и Олив се запита дали забележката ѝ е искрена, или са празни думи. Не беше настроена критично, защото за нея беше напълно удовлетворително обяснение, че момичето е привикнало да се изразява с клишета, което обаче не намали симпатията ѝ към него. Дори я засили. Верена беше толкова необикновена, толкова различна от момичетата, с които Олив обикновено се срещаше, че сякаш идваше от цигански табор или от трансцендентни бохемски селения. С ярките си и простовати дрехи, със своята биеща на очи външност тя приличаше на акробатка или на ясновидка, което криеше огромно преимущество, защото според Олив ѝ придаваше "простонароден вид", поставяше я в здрача на загадъчната демокрация, за която според госпожица Чансълър облагодетелстваните класи не знаеха почти нищо и с която (вероятно в съвсем близко бъдеще) щеше да им се наложи да се съобразяват. Нещо повече, момичето я бе трогнало така, както нищо друго Не бе успявало, а способността да постигнеш това бе нещо, заслужаващо уважение. Чувството ѝ все още беше много силно, макар да разговаряше с посетителката си така, сякаш всичко случило се ѝ се струва напълно естествено. То не отслабваше най-вече поради факта, че беше намерила онова, което отдавна търсеше – приятелка от своя пол, своя сродна душа. За приятелството е нужно съгласието и на двете страни, но не бе възможно това невероятно мило момиче да откаже. С присъщата си проницателност Олив тутакси долови, че съществото срещу нея крие в себе си безгранична щедрост. Не знам какви са били другите предчувствия на госпожица Чансълър, обаче няма съмнение, че тя светкавично успя да прецени Верена. Точно това искаше, останалото нямаше значение. Госпожица Тарант можеше да се накичи с позлатени копчета от глава до пети, но това не правеше душата ѝ вулгарна.

– Мама каза, че е най-добре веднага да ви посетя – каза Верена и огледа стаята, много доволна, че се е озовала на толкова приятно място, и забеляза много неща, които би желала да разгледа по-подробно.

– Майка ти е разбрала, че поканата ви е сериозна. Не всеки ми оказва тази чест. Забелязала е, че бях разтърсена от глава до пети. Ще кажа само едно и нищо повече: каква сила! Каква сила, госпожице Тарант!

– Да, струва ми се, че наистина е сила. Ако не беше, нямаше да съм способна да направя нищо подобно!

– Толкова сте простодушна, същинско дете – отбеляза Олив Чансълър. Това беше истината и тя искаше да я изкаже бързо и без заобикалки, защото това щеше да ги сближи. Искаше ѝ се да стигнат дотам. Изпълваше я такова нетърпение, че след няма и пет минути, откакто момичето беше влязло в стаята, Олив мина право на въпроса – заразпитва я, прекъсвайки сама себе си, прекъсвайки целия разговор: – Ще ми станете ли приятелка, най-добрата ми приятелка, най-близката на света за вечни времена? – Лицето ѝ преливаше от настойчивост и нежност.

Верена се засмя весело и без никакво смущение или объркване.

– Може би ви харесвам твърде много.

– Разбира се, че ми харесвате твърде много! Когато харесвам някого, винаги го харесвам твърде много! Но дали вие ме харесвате, разбира се, е друг въпрос – додаде Олив Чансълър. – Трябва да почакаме, да, нека почакаме. Умея да бъда търпелива, когато държа на нещо. – Тя протегна ръка към Верена и жестът беше толкова приятен и уверен, че момичето инстинктивно положи в нея собствената си длан. И така, хванати за ръце, двете млади жени седяха, вперили поглед една в друга. – Толкова много неща искам да ви попитам – каза Олив.

– Ами не мога да ви разкажа много, освен как татко работеше с мен – отговори Верена с чистосърдечие, в сравнение с което скромността би изглеждала като претенция.

– Не се интересувам от баща ви – отвърна Олив Чансълър много сериозно и уверено.

– Той е много добър – простичко изтъкна Верена. – И е невероятно магнетичен.

– Не става дума нито за баща ви, нито за майка ви. Не мисля за тях. Нужна сте ми само вие – такава, каквато сте.

Верена сведе поглед. "Такава, каквато бях вчера", помисли си тя.

– Искате да се откажа от всичко ли? – попита тя с усмивка.

Олив Чансълър за миг притаи дъх, сякаш от болка, после с треперещ глас отговори измъчено:

– О, как бих могла да ви моля да се откажете? Аз ще се откажа... ще зарежа всичко!

Все още под впечатлението на прекрасния интериор на домакинята си и на думите на майка си относно състоянието на госпожица Чансълър и за положението ѝ в бостънското общество, Верена наново отклони вниманието си и огледа обстановката, чудейки се каква би била ползата от такова себеотрицание. О, не, дано не се отказва от нищо – поне не преди тя, Верена, да е успяла да разгледа всичко. Имаше усещането обаче, че засега няма да получи друг отговор освен природната настойчивост на госпожица Чансълър, силните чувства, под чийто напор тя внезапно възкликна, сякаш в нервния екстаз на очакването:

– Но ние трябва да почакаме! Защо обсъждаме това? Трябва да почакаме! Всичко ще бъде наред – добави тя спокойно и много нежно.

Впоследствие Верена се чудеше защо не се беше изплашила от нея, защо всъщност не беше станала и не беше избягала от стаята. Само че плахостта и предпазливостта не бяха в характера на тази млада жена, тя още не познаваше страха. Знаеше твърде малко за света, за да се отнася с недоверие към внезапните изблици на въодушевление, а дори да я измъчваше подозрение (както диктува обичайният здрав разум), то беше неоснователно – че тази ексцентрична привързаност ще бъде мимолетна. Самата тя не бе в състояние да изпитва подобно нещо, защото лицето на госпожица Чансълър грееше и подсказваше, че ако тя изпитва такова чувство, то може да изпепели обекта и самата нея, но никога няма да изпепели самото себе си. Верена все още не се усещаше изпепелена, чувстваше само приятна топлота. Освен това тя също мечтаеше за приятелство, макар че не това беше най-лелеяната ѝ мечта, ала след като съдбата ѝ го поднасяше, не биваше да се отказва. Тя никога не се ограничаваше.

– Сама ли живеете тук? – попита тя Олив.

– Няма да съм сама, ако се преместите при мен!

Дори този разпален отговор не стресна Верена. Тя реши, че най-вероятно богатите хора си отправят подобни непринудени предложения. Беше част от романтиката, от лукса, от богатството, присъщи на света на поканите, към който тя още не се беше приобщила. Но ѝ се стори нелепо дори да си мисли за това, като си спомни малката къща в Кеймбридж с разкованите дъски на стълбището към верандата.

– Трябва да остана при родителите си – отговори. – Пък и работата ми, нали разбирате? Засега се налага да живея така.

– Работата ви ли? – попита недоумяващо Олив.

– Дарбата ми – отвърна Верена с усмивка.

– А, да, разбира се, трябва да я използвате. Да промените света с нея. Дадена ви е от Бога.

Наистина мислеше така, бе лежала будна и беше размишлявала цяла нощ дали не би могла да спаси момичето от безжалостната експлоатация, да стане нейна закрилница и съюзница и двете заедно да постигнат велики дела. Дарбата на Верена беше загадка и можеше да си остане загадка. Невероятно беше откъде черпи изключителната сила на духа си такова очарователно и неподправено същество в разцвета на силите си, младо и невинно. Когато не беше в плен на дарбата си, нищо у нея не издаваше подобна сила – ето, както си седеше сега например, човек никога не би допуснал, че тя получава толкова ярки прозрения. Засега Олив трябваше да се задоволи със заключението, че момичето се е сдобило с ценните си способности, както се е сдобило с красотата и оригиналността си (според Олив то беше преизпълнено с това качество) – направо от небето, без посредничеството на родителите ѝ, които госпожица Чансълър категорично не одобряваше. Тя се отнасяше различно дори към различните реформатори. Беше убедена, че всички умни хора се стремят към коренни промени, но не всички, които желаят промени, непременно са умни хора. Помълча след последната забележка, после отново я повтори, сякаш там се криеше решението на всичко, сякаш тя таеше с абсолютна сигурност огромно бъдещо щастие

– Трябва да изчакаме, трябва да изчакаме!

Верена нямаше нищо против да изчака, макар да не проумяваше какво точно ще чакат, и лицето ѝ грейна в откровено съгласие, което изглежда поуспокои събеседницата ѝ. Олив я отрупа с безброй въпроси, изгаряше от желание да стане част от живота ѝ. Беше от онези разговори, които помниш дълго, дума по дума, и в които съзираш признаците на ново начало. Колкото повече научаваше Олив за живота на гостенката си, толкова по-силно ставаше желанието ѝ да се приобщи към него и толкова повече се откъсваха мислите ѝ от самата нея. Знаеше, че животът на хората в Америка е странен, но случващото се беше невъобразимо по-странно, а най-странното беше, че девойката не намираше нищо необичайно във всичко това. Беше отраснала в затъмнени стаи и беше закърмена със сеансите. Беше започнала да "посещава лекции", както се изразяваше, още като бебе, защото майка ѝ нямаше на кого да я остави у дома. Беше седяла в скута на сомнамбули, медиуми си я бяха предавали от ръце на ръце, познаваше всеки "лек" и беше отраснала сред редакторки на вестници, защитаващи нови религии, и сред противници на брака. Верена говореше за брачните връзки така, както би говорила за често обсъждан нов роман. Понякога, докато слушаше отговорите ѝ на своите въпроси, Олив Чансълър затваряше очи като човек, който изчаква да премине световъртежът му. Наистина ѝ се виеше свят от откровенията на младата ѝ приятелка, създаваха у нея представа за всичко, от което следва да предпазва момичето. Верена беше напълно непорочна, недокосната от злото, но макар самата Олив да нямаше конкретни възгледи относно брачните връзки – не се беше замисляла над тази конкретна реформа – не ѝ допадаше "атмосферата" в средите, където този институт беше поставен под съмнение. Нямаше желание да се заема с този проблем, но все пак за всеки случай щеше да попита Верена дали одобрява брака.

– Трябва да призная, че предпочитам свободните съюзи – отвърна госпожица Тарант.

Олив притаи дъх за миг – такова схващане не беше приемливо за нея. След това промърмори нерешително:

– Дано ми позволите да ви помогна!

Същевременно обаче ѝ се струваше, че Верена почти не се нуждае от помощ, защото все повече ѝ се изясняваше, че красноречието ѝ пред стая пълна с хора е вдъхновено свише. Тя отговори на всички въпроси на приятелката си добросърдечно, без да се старае да представя нещата приемливо или да ѝ угажда, но в крайна сметка не разкри почти нищо за себе си. Това стана очевидно, когато Олив я попита откъде е почерпила "проникновеното си разбиране" относно страданието на жените, защото речта ѝ в дома на госпожица Бърдзай показваше, че и тя като самата Олив е получила това прозрение нощем насън. Верена се позамисли, сякаш се опитваше да проумее какво има предвид събеседницата ѝ, после попита с неизменната си усмивка откъде Жана д'Арк е разбрала, че Франция страда. Изрази се толкова красиво, че Олив едва се сдържа да не я целуне – в този миг момичето изглеждаше така, сякаш и тя като Жана д'Арк е била посетена от светците. Разбира се, впоследствие Олив си даде сметка, че всъщност това не е отговор на въпроса ѝ. Замисли се и над нещо, което правеше отговора още по-труден – факта, че девойката е отраснала сред лекарки, жени медиуми, редакторки, проповеднички, лечителки, жени, спасили се от пасивното съществуване и способни да демонстрират поне отчасти окаяното положение на своя пол. Разбира се, те бяха способни и да говорят за това, да разказват какво са "преживели" на своята по-млада посестрима, но Олив беше сигурна, че пророческият порив на Верена не е разбуден от женското бъбрене (госпожица Чансълър го познаваше не по-зле от всеки друг), а се дължи по-скоро на женското безмълвие. Каза на посетителката си, че независимо дали ангелите са слезли при нея в лъскави доспехи, тя е единствената ѝ позната, която изпитва същата загриженост и същото състрадание към жените като самата нея. Госпожица Бърдзай донякъде имала същото отношение, но не ѝ достигала страст и пламенност, и била способна само на незначителни дела. Госпожа Фариндър, разбира се, не била слаб характер и допринасяла с огромен интелект за делото, но не била достатъчно лично ангажирана – отношението ѝ било твърде абстрактно. А Верена не била абстрактна, благодарение на въображението си тя сякаш живеела във всички епохи. Гостенката се съгласи, че наистина има въображение и че надали изпълнението ѝ би било толкова въздействащо, ако нямаше толкова развинтена фантазия. Олив отново взе ръката ѝ в своята и я увери, че това е единственото нещо на света, което я интересува – освобождението на жените, и че се надява провидението да ѝ позволи да пожертва живота си в името на тази свобода. Верена поруменя от признанието ѝ, а пламъчето, грейнало дълбоко в очите ѝ, бе първата проява на вдъхновение от чутото.

– О, да, искам да посветя живота си на това! – възкликна тя с треперещ глас и додаде сериозно: – Искам да направя нещо велико!

– Ще направите, и двете ще направим! – възторжено се провикна Олив Чансълър. И добави: – Вие сте толкова млада и прелестна, дали съзнавате какво означава да отдадеш живота си на нещо?

Верена сведе очи и се замисли.

– Мисля, че съм размишлявала над въпроса повече, отколкото изглежда на пръв поглед.

– Разбирате ли немски? Чели ли сте "Фауст" – попита Олив. – Entsagen sollst du, sollst entsagen!

– Не знам немски, но много ми се иска да науча. Искам да науча всичко.

– Ще поработим заедно над това, ще изучим всичко. – Олив почти се задъхваше от вълнение и докато говореше, в съзнанието ѝ изникна представата за спокойни зимни вечери под лампата, навън вали сняг, на масичката е сервиран чай и тя води приятен разговор с предпочетен събеседник за Гьоте – може би единственият чуждестранен автор, когото харесваше. Не обичаше френската литература, въпреки важното място, отредено там на жените. Тази представа бе най-голямата наслада, която можеше да си достави. Случваше ѝ се много рядко. Верена сякаш също долови картината, защото лицето ѝ грейна още по-силно и тя призна, че това много би ѝ допаднало. Попита и какво означават думите на немски.

– "Не преставай, лишавай се, неспирно се лишавай!"[1] Такъв е преводът на стиха – отвърна Олив.

– О, способна съм да се лишавам! – възкликна Верена през смях. И се изправи бързо, сякаш щеше да докаже смисъла на думите си, сбогувайки се. Олив протегна ръце да я прегърне и в същия миг една от тежките завеси на вратата се отметна и младата прислужница на госпожица Чансълър въведе един господин.

XII

Верена го позна – беше го видяла предната вечер у госпожица Бърдзай, и каза на домакинята си:

– Трябва да тръгвам, имате нов гост!

Верена смяташе, че в изисканите среди (към които и тя като госпожа Фариндър смяташе, че принадлежи госпожица Чансълър, а сега – и самата тя, след като бе тук), в най-високите обществени кръгове е прието гостът да си тръгне при появата на следващия. Неведнъж я бяха осведомявали на прага, че домакинята не може да я приеме, защото има друг посетител, и тя си бе тръгвала по-скоро обзета от благоговение, отколкото оскърбена. Въпросните дами не бяха върхът на изискаността, но според нея те се стремяха да подражават на еталоните. Олив Чансълър поздрави Базил Рансъм според нея по подобаващ за истинска дама начин, но както се изрази младият мъж няколко месеца по-късно пред госпожа Луна, пред която не се чувстваше задължен да бъде тактичен (както и тя не беше тактична пред него), всъщност го беше измерила с гневен поглед. Олив допускаше, че е твърде вероятно той да я посети този ден, ако възнамерява да напусне Бостън, макар прекрасно да знаеше, че с нищо не го бе насърчила на раздяла. Тя щеше да се подразни, ако Базил не беше дошъл, а ако дойдеше, щеше да се вбеси – прекрасно съзнаваше и това. Надяваше се съдбата да ѝ поднесе по-малката от двете злини. Засега той единствено беше отговорил на писмото ѝ – доста безлично оплакване. И да дойдеше, щеше да е малко преди вечеря, по същото време като предния ден. Той обаче се появи значително по-рано и госпожица Чансълър имаше усещането, че гостът се възползва от нея и нарушава уединението ѝ. Беше озадачена и смутена, но както вече казах, се държа подобаващо на дама. Беше твърдо решена да не изпада в плен на емоциите като преди гостуването му у госпожица Бърдзай. Беше искрено убедена, че странното опасение, обзело я тогава, вече е преодоляно. Не знаеше какво точно може да ѝ причини той. Въпреки появата си не беше осуетил едно от най-щастливите събития, които ѝ се бяха случвали напоследък – бързата и обнадеждаваща визита на Верена Тарант. Просто когато се появи той, се наложи девойката да си тръгне, а възпиращата ръка на Олив тутакси се отпусна.

Опасявам се, че Рансъм не успя да прикрие задоволството си, че отново се озовава лице в лице с очарователното създание, с което бе разменил онази безмълвна усмивка на сбогуване предната вечер. Срещата с нея го зарадва повече от срещата със стар приятел, защото изведнъж сякаш в нейно лице съзря нов. "Прелестно момиче – помисли си той, – усмихва ми се така, сякаш ме харесва!" Нямаше представа колко глупаво е това, защото Верена се усмихваше така на всеки. Още при първата си среща с някого, тя се държеше с него като с познат. Нещо повече, не седна отново в негова чест, а му даде да разбере, че не се е отказала от намерението си да си тръгне. Тримата стояха насред характерната дълга стая и за пръв път в живота си Олив Чансълър реши да не представя един на друг двамата посетители, срещнали се под покрива ѝ. Мразеше Европа, но можеше да се държи европейски при нужда. Никой от гостите ѝ нямаше представа каква е причината да стърчат един срещу друг (същински ужас за американците), но в момента Базил Рансъм не даваше пет пари дали е представен, или не, защото няма значение колко голяма е злочестината, ако средството за преодоляването ѝ е ефикасно.

– Госпожица Тарант надали ще се изненада, че я познавам... че си позволявам дързостта да я заговоря. Тя е публична личност и следва да е готова да плати цената за известността си – дръзко заяви той на момичето по южняшки галантно, като същевременно отбеляза мислено, че на дневна светлина тя е още по-красива, отколкото нощем.

– О, заговаряли са ме много господа – отвърна Верена. – В Топека например... – увисна изречението ѝ, когато тя погледна към Олив и се зачуди какво ѝ става.

– Боя се, че си тръгвате в мига, в който се появявам – продължи Рансъм. – Не разбирате ли колко жестоко постъпвате с мен? Знам какви са разбиранията ви... вчера ги формулирахте превъзходно и разбира се, успяхте да ме убедите. Съвестно ми е, че съм мъж, но съм такъв, нищо не мога да направя. Готов съм обаче да понеса всяко наложено от вас наказание. Наистина ли се налага гостенката ви да си тръгва, госпожице Олив? – попита той братовчедка си. – Нима бягате от всяка особа от мъжки пол? – извърна се той към Верена.

– О, не, харесвам особите от мъжки пол! – увери го младата дама през смях.

Рансъм още повече се възхити на девойката и реши, че тя е много необикновена представителка на пола си. Зачуди се как така се е сближила толкова бързо с неговата братовчедка, с която допреди броени часове изобщо не се е познавала. Явно бе нормално сред жените. Помоли я да се върне на мястото си, защото госпожица Чансълър несъмнено не би желала да се лиши от компанията ѝ. Верена погледна към приятелката си, но не за позволение, а за подкрепа, и отново седна, а Рансъм изчака госпожица Чансълър да последва примера ѝ. След кратко колебание тя оправда очакването му, защото ако откажеше, щеше да постави Верена в неловко положение, обаче ѝ струваше огромно усилие и тя силно се разстрои. Никой не се беше разпореждал толкова безцеремонно в собствената ѝ гостна като този шумен южняк, на когото толкова прибързано беше предложила подкрепа – той си позволяваше да отправя покани към собствените ѝ гости под носа ѝ. Фактът, че Верена се подчини на молбата му, беше свидетелство за недостатъчната "домашна култура" на момичето (така го окачестви госпожица Чансълър). За щастие, на Чарлс Стрийт можеше да получи изобилни указания в това отношение. (Разбира се, Олив беше убедена, че добрите обноски не са в разрез с еманципацията.) Верена откликна на молбата на Базил Рансъм напълно чистосърдечно, но с присъщата си схватливост бързо долови неудоволствието на приятелката си. Нямаше представа какво я е подразнило, но в този миг получи представа за тревогите (толкова неочаквани например, както и много по-сериозни), които щяха да съпровождат евентуалните ѝ по-близки отношения с госпожица Чансълър.

– А сега ми кажете – поде Базил Рансъм и се приведе към Верена с ръце върху коленете си и напълно забравил за домакинята, – наистина ли вярвате в красивите безумства, които наговорихте снощи? Можех да ви слушам часове наред, но никога не съм чувал нещо толкова погрешно. Длъжен съм да протестирам от позицията на оклеветен и злепоставен мъж. Признайте, че го направихте като пародия, като сатира на госпожа Фариндър, нали?

Той изрече думите с вежлива непринуденост и с познатата си дружелюбна южняшка интонация.

Верена го изгледа ококорено:

– Нима искате да кажете, че не вярвате в нашата кауза?

– Не, това няма да стане, няма да стане! – продължи Рансъм през смях. – На грешен път сте. Наистина ли ще защитавате позицията, че вашият пол е лишен от влияние? Влияние? Та вие водите всички ни за носа – затова сме стигнали дотук! Заради вас сме такива, каквито сме. Вие сте в основата на всичко.

– О, да, а искаме да бъдем на върха – отговори Верена.

– Уверявам ви, на дъното е по-добре, оттам можете да управлявате всичко! Освен това вие сте и на върха, вие сте навсякъде, вие сте всичко. Споделям мнението на една историческа личност – крал, струва ми се, – според когото зад всяко дело се крие жена. Независимо за какво става дума, човек трябва да търси жената, която е първопричината. Е, аз винаги търся жената и винаги я намирам. Разбира се, правя го с удоволствие, но това само доказва, че тя е причината за всичко. Нали не искате да отречете това влияние – силата да тласкате мъжете към действие. Вие стоите в основата на всички войни.

– Подобно на госпожа Фариндър аз предпочитам опозицията – възкликна Верена с радостта усмивка.

– Което доказва, че въпреки привидния ужас сраженията ви доставят удоволствие. Какво ще кажете за Хубавата Елена и за кръвопролитието, за което е станала причина? Също така е известно, че кралицата на Франция е в основата на последната война, водена от страната. А що се отнася за четирите страховити кръвопролитни години у нас, не може да отречете, че тъкмо жените бяха главната движеща сила. Аболиционистите я причиниха, а нима главните личности сред тях не бяха жени? Снощи някой спомена прочутата Елайза Моузли. Според мен тя е причината за най-мащабната война в историята.

Базил Рансъм се наслаждаваше на собственото остроумие, още повече че и Верена явно го оценяваше, ако се съди по изражението, с което отговори след кратката му тирада:

– Но, господине, вие също трябва да изразявате публично позицията си. Можем да действаме заедно – като отрова и противоотрова!

Думите ѝ го зарадваха и създадоха у него усещането, че е успял да я убеди поне засега, поне доколкото имаше значение. Обаче изражението на Верена мигом помръкна, когато тя погледна към Олив Чансълър, забола упорито поглед в пода (поза, която момичето щеше да опознае до болка). Лицето ѝ бе неразгадаемо. Гостенката бавно се надигна – усещаше, че е време да си тръгва. Допускаше, че този красив шегобиец (защото точно такъв ѝ се струваше Базил Рансъм) не допада на госпожица Чансълър, и остана с впечатлението, че новата ѝ приятелка се отнася към женския въпрос много по-сериозно от самата нея.

– Много бих се радвал да ви видя отново – продължи Рансъм. – Мисля, че ще бъда в състояние да ви разтълкувам историята в нова светлина.

– В такъв случай за мен ще бъде удоволствие да ви видя у дома.

Едва изрекла тези гостоприемни думи (майка ѝ я беше научила, че така е уместно да отговаря в такива случаи; не биваше да се очаква тя да направи първото посещение), Верена усети дланта на домакинята си върху своята ръка и прочете пламенната молба в погледа на Олив.

– Трябва просто да се качите на трамвая, който минава по Чарлс Стрийт – поясни тя приглушено и благо.

Верена нищо не разбираше, само усещаше, че отдавна вече би трябвало да си е тръгнала. Стори ѝ се най-лесно просто да целуне госпожица Чансълър на раздяла. Недоумението на Базил Рансъм беше още по-голямо и той отбеляза с тъга, че все пак мъжете не са по-недостойни същества и че тази среща надали би приключила толкова скоропостижно, ако не беше нетактичната му намеса, задълбочила предишните му грешки. Малката пророчица му отправи покана, но въпреки това поканата не беше достатъчна, пък и той не би могъл да се възползва от нея, защото на следващия ден заминаваше от Бостън. Освен това госпожица Чансълър явно смяташе да изрази някакво мнение по въпроса. В този момент обаче той протегна ръка към Верена и каза:

– Довиждане, госпожице Тарант. Няма ли да имаме удоволствието да ви чуем в Ню Йорк? Имаме отчаяна нужда.

– Разбира се, с радост ще надигна глас в най-големия град – отговори момичето.

– Ами опитайте. Ще се постарая да не ви опровергавам. Светът би бил твърде предсказуем, ако винаги знаем какво се канят да кажат жените.

Верена усещаше приближаването на трамвая по Чарлс Стрийт и съзнаваше, че госпожица Чансълър е притеснена, но остана достатъчно дълго, за да отбележи, че според нея разбиранията му са старомодни и че той възприема жената като играчка на мъжа.

– Не е играчка, а източник на радост! – възкликна Рансъм. – Позволявам си да твърдя, че се отнасям към жените с толкова обич, колкото вие се отнасяте една с друга!

– Явно е добре осведомен по въпроса – извърна се Верена с коса усмивка към Олив Чансълър.

В очите на Олив тези думи направиха Верена още по-красива, но възторгът ѝ не пролича в нравоучителния тон, с който тя се обърна към господин Рансъм:

– Не ми се иска да анализирам как се държат жените помежду си, но ми се струва, че най-важното е как приема истината човешката душа, а според мен дори една жена е способна да долови това!

– Истината ли? Скъпа ми братовчедке, вашата истина е напълно безсъдържателна!

– Мйли боже! – възкликна Верена Тарант и веселият трепет в гласа ѝ, когато изрече това простичко възклицание, беше последното, което Рансъм чу от устата ѝ. Госпожица Чансълър я изведе бързо от стаята и остави младия мъж сам да размишлява над неизразимата ирония, с която беше изрекла думите "дори една жена". Следваше да се предположи, че тя ще се върне в стаята, но нищо в погледа, който му хвърли на излизане, не го подсказваше. Младият мъж постоя озадачен, после интересът му се насочи към книгата, която той по навик побърза да вземе. Почете пет минути, заел неудобна поза и напълно забравил, че е изоставен. Припомни си този факт при появата на госпожа Луна, издокарана за излизане, която отново тъкмо си слагаше ръкавиците – тази жена като че ли все това правеше. Попита го какво търси тук, за бога, и дали сестра ѝ е осведомена.

– О, да – увери я Рансъм, – тя допреди малко беше тук, но слезе долу заедно с госпожица Тарант.

– И коя, за бога, е госпожица Тарант?

Рансъм се озадачи, че близостта между двете млади дами не е известна на госпожа Луна, защото въпреки краткото си познанство, те явно бяха много близки. Госпожица Олив обаче изглежда не бе споменавала за новата си приятелка.

– Ами тя е вдъхновяващ оратор, най-обаятелното същество на света!

Госпожа Луна прекъсна заниманието си, измери го с развеселен и озадачен поглед, после огласи стаята със смеха си:

– Да не искате да кажете, че вече са ви спечелили за каузата си?

– Госпожица Тарант със сигурност ме спечели!

– Не, на никаква госпожица Тарант няма да принадлежите, ще принадлежите единствено на мен – отсече госпожа Луна, която беше размишлявала за своя роднина южняк през последното денонощие и беше решила, че той е подходяща компания за сама жена. Сетне добави: – Затова ли дойдохте, за да се срещнете с тази вдъхновяваща ораторка?

– Не, дойдох да се сбогувам със сестра ви.

– Наистина ли заминавате? Още не съм изтръгнала от вас и половината от желаните обещания. Но ще се оправим с това в Ню Йорк. Как се разбирате с Олив Чансълър? – попита госпожа Луна директно с присъщата си настойчивост, макар че закръгленото ѝ тяло и трапчинките на бузите до този момент бяха възпирали обвинението към нея в този порок. Тя имаше навик да нарича сестра си с пълното ѝ име и съдейки по този обичай, човек би допуснал, че Олив е много по-възрастна, а не че е с десет години по-малка от Аделайн. Тя умееше по многобройни начини да подчертава пропастта, която делеше двете, но в момента с лекота прекара мост с въпроса: – Как ви се струва милата стара симпатяга?

Рансъм прецени, че мостът няма да издържи тежестта му – въпросът ѝ му се стори по-скоро дързък, отколкото смислен. Защо се държеше толкова неискрено? Несъмнено знаеше, че такова описание не отговаря на госпожица Чансълър. Тя не беше стара, беше много млада. Освен това му беше трудно да си представи, макар да беше видял как малката пророчица я целува на раздяла, че Олив Чансълър е нечия "мила". Още по-малко пък беше "симпатяга", защото бе вдъхваща страхопочитание личност. Затова той отговори:

– Тя е забележителна жена.

– Внимавайте, не бъдете безразсъден! – възкликна госпожа Луна. – За толкова ужасна ли я смятате?

– Нито дума против братовчедка ми – отвърна Базил в мига, когато госпожица Чансълър отново влезе в стаята. Извинително промърмори някакво извинение за отсъствието си, но сестра ѝ я прекъсна с въпроси за госпожица Тарант.

– Господин Рансъм я намира за ужасно очарователна. Защо не ме запозна? Само за себе си ли си решила да я пазиш?

Олив безмълвно спря очи върху госпожа Луна. После рече:

– Воалетката ти е накриво, Аделайн.

– Искаш да кажеш, че изглеждам като чудовище, така ли! – възкликна Аделайн и застана пред огледалото, за да оправи непокорната тъкан.

Госпожица Чансълър така и не покани Рансъм да седне, явно очакваше той скоро да си тръгне. Вместо това обаче гостът отново зачекна въпроса за Верена и я попита дали очаква момичето отново да излезе пред публика и дали ще тръгне да обикаля като госпожа Фариндър.

– Да излезе пред публика! – повтори Олив Чансълър. – Не допускате ли, че този чист глас трябва да звучи тихо?

– Тихо ли, не! В никакъв случай – гласът ѝ е толкова прекрасен! Ала не бива и да се извисява до крясък, не бива да се напъва, да дрезгавее и да се съсипва. Тя не бива да прилича на другите. Трябва да продължи да се отличава.

– Да се отличава ли? – попита госпожица Чансълър. – При положение че ние ще се грижим за нея, ще се сплотяваме край нея, ще се молим за нея! – попита тя подигравателно. – Ако съумея да ѝ помогна, ще се превърнем в мощна сила в подкрепа на доброто.

– Или в шарлатанска сила, скъпа ми госпожице Олив! – отрони се от устните на Базил, макар да си беше обещал да не "дразни" домакинята си, която беше видимо напрегната. Изрече го обаче тихо и дружелюбно, а оскърбителната дума беше поднесена по-нехайно и с усмивка. Тя се отдръпна от него заднишком, сякаш я беше избутал.

– Това вече наистина беше безразсъдно – отбеляза госпожа Луна, докато оправяше панделките си пред огледалото.

– Надали бихте се намесвали, ако съзнавахте колко слабо ни разбирате – каза госпожица Чансълър на Рансъм.

– Кого имате предвид – всички представителки на възхитителния ви пол? – попита той. – Вас със сигурност не ви разбирам, госпожице Олив.

– Елате с мен и ще ви обясня всичко за нея пътьом – покани го госпожа Луна, която приключи с тоалета си.

Рансъм подаде ръка за сбогом на домакинята си, но Олив пренебрегна жеста му. Не желаеше да я докосва.

– Ако искате да я представите пред публика, доведете я в Ню Йорк – каза той и се постара да звучи все така дружелюбно.

– В Ню Йорк имате мен – не ви трябва никой друг! – подметна госпожа Луна кокетно. – Вече реших да прекарам зимата там.

Олив Чансълър погледна първо единия, после другия си роднина, единия по-близък, другия по-далечен, но и двамата еднакво враждебни към нея, и реши, че за нея вероятно ще е по-безопасно да ги свърже. За пръв път ѝ хрумваше такава идея, а фактът, че това прозрение я осени мигновено, издава колко силно бе притеснението ѝ.

– Ако я доведа в Ню Йорк, няма да спра дотам – отбеляза тя с надеждата да прозвучи загадъчно.

– Говориш като импресарио. Наистина ли възнамеряваш да се захванеш с подобно нещо? – попита госпожа Луна.

Рансъм нямаше как да не забележи, че госпожица Чансълър не се ръкува с него, и това го засегна. Поспря с ръка върху бравата, преди да напусне стаята.

– Госпожице Олив, защо ми писахте и ме поканихте да дойда да се срещнем?

Зададе въпроса си с весело изражение, но в погледа му се таеше онази жълтеникава светлина, за която вече споменахме – зловеща за един-единствен миг. Госпожа Луна вече слизаше по стълбите и остави двамата си роднини насаме един срещу друг.

– Попитайте сестра ми, тя ще ви каже – отговори Олив, извърна се настрани и застана на прозореца. Остана там, загледана навън, докато не чу вратата да се затваря и не видя как двамата заедно пресичат улицата. Когато се скриха от погледа ѝ, пръстите ѝ тихо забарабаниха по рамката, сякаш я бе осенило неочаквано вдъхновение.

Междувременно Базил Рансъм попита госпожа Луна:

– Защо ми писа, за бога, след като не ме харесва?

– Защото искаше да ви запознае с мен – мислеше, че аз ще ви харесам!

И явно не грешеше, защото, когато стигнаха Бийкън Стрийт, госпожа Луна не искаше и да чуе да продължи сама по пътя си. Остана глуха за уверенията му, че разполага само с час-два в Бостън (щеше да пътува евтино с корабче) и че трябва да посвети времето на делата си. Тя се позова на южняшката му галантност, и то ненапразно – все пак той признаваше някои права на жените.

XIII

Както може да се допусне, госпожа Тарант остана доволна от разказа на дъщеря си за дома на госпожица Чансълър и за приема, на който се бе радвало момичето там. През следващия месец Верена често ходеше на Чарлс Стрийт.

– Просто се дръж мило с нея, както си знаеш – съветваше я госпожа Тарант и с известно задоволство отбелязваше мислено, че дъщеря ѝ наистина знае – тя умееше да се държи в обществото. Не я бяха учили, дисциплината "маниери и поведение на младата дама" не фигурираше сред учебните предмети на госпожица Тарант. Разбира се, бяха ѝ внушавали, че не е редно да краде и да лъже, но почти нищо за правилното светско поведение. С две думи, тя можеше да се ръководи единствено от примера на родителите си. Майка ѝ обаче я смяташе за будна и грациозна, затова я разпита най-подробно относно развитието на този любопитен епизод. Не виждаше защо Верена да не го държи в постоянен "резерв", както се изрази. Размишлявайки за бъдещето на дъщеря си, госпожа Тарант никога не бе смятала изгодния брак награда за положените усилия. Смяташе за крайно неморално да се опитва да намери богат съпруг на дъщеря си. В действителност тя не беше убедена, че такива екземпляри съществуват – всички богати мъже вече си имаха съпруги, а ергените, по правило твърде млади, се различаваха един от друг не толкова по размера на доходите си, които рядко се обсъждаха, колкото по интереса им към новите идеи. Тя предполагаше, че Верена ще се ожени за такъв мъж някой ден, и се надяваше съпругът ѝ да е свързан с обществения живот – което според госпожа Тарант означаваше името му да бъде видимо, в светлината на прожекторите, по цветни плакати, на входа на Тремънт Темпъл. Въпреки това тя не изгаряше от желание да се осъществят майчините ѝ мечти, защото животът на омъжената жена до голяма степен беше лишен от блясък – представяше си дъщеря си изморена, с бебе на ръце, приведена над печката, от която се носи лек топъл полъх. Истинско приятелство с млада жена, която притежаваше, както се изрази госпожа Тарант, "средства", приятно би запълнило времето, докато Верена намери пътя си. Би било чудесно да има място, където тя да може да избяга, ако се нуждае от промяна, пък кой знае, току-виж се оказало, че домът ѝ е на две места. Защото, подобно на повечето американки като нея, госпожа Тарант благоговееше пред дома и беше непоклатимо убедена, че въпреки всички превратности през последните двайсет години, тя е съхранила духа на домашното огнище. Толкова по-добре, ако момичето ѝ се чувстваше у дома на две места.

Всичко това обаче беше незначително в сравнение с факта, че госпожица Чансълър явно смяташе дарбата на своята приятелка за вдъхновяваща или поне, както често повтаряше Селах, за много рядко явление. От Верена госпожа Тарант не можеше да разбере много ясно какво е мнението по въпроса на госпожица Чансълър, но ако начинът, по който тя беше завладяла Верена, не беше показателен за убедеността ѝ, че момичето е способно да увлича хората, един бог знае за какво беше показателен. Доставяше ѝ радост, че Верена очевидно откликва свободно, не обръщаше внимание на разходите си за трамвая и дори беше казала на майка си, че госпожица Чансълър предложила да натъпче джобовете ѝ с билети. Първия път беше отишла по настояване на майка си, но явно вече го правеше, защото ѝ беше приятно. Говореше с възхита за новата си приятелка, твърдеше, че ѝ е отнело известно време да я опознае, но сега вече я намирала за прекрасна. Възхитата на Верена превъзхождаше тази на всеки друг и беше изключително приятно да гледа човек колко окриляващо ѝ въздействаше младата дама от Чарлс Стрийт. Двете много се ценяха взаимно – беше очевидно, трудно можеше да се каже чие уважение е по-силно. Всяка смяташе другата за благородна и според госпожа Тарант двете заедно бяха способни да поведат хората. Верена се нуждаеше от някой, който да се справи с нея (баща ѝ се справяше единствено с лечението на болни, засега много успешно), и явно госпожица Чансълър беше способна повече от всеки друг да го стори.

– Тя умее възхитително да накара човек да се разговори – сподели Верена с майка си. – Въпросите ѝ са толкова прями, че по време на първото си посещение в дома ѝ имах чувството, че е настъпил Страшният съд. В същото време самата тя е много открита и това е прекрасно. Тя е кристално чиста – убеждаваш се, когато я опознаеш. Толкова е благородна, че събужда и у теб желание да бъдеш не по-малко благороден. Единствената ѝ амбиция е свободата на нашия пол, единственото ѝ желание е да работи за тази кауза. Повярвай ми, тя ме вдъхновява, майко, наистина ме вдъхновява. Изобщо не се интересува от облеклото – иска само гостната ѝ да бъде уютна. Е, постигнала го е, това място е истинска мечта. Следващата седмица ще поставят там дърво и тя каза, че иска да ме види как седя под това дърво. Струва ми се, че е някаква източна идея, неотдавна представена в Париж. По принцип не си пада по френските идеи, но твърди, че това хрумване е по-смислено от другите. Собствените ѝ хрумвания са толкова многобройни, че надали има нужда да заимства. Бих седяла дори в гората, за да слушам как ги разяснява – продължи Верена по присъщия си цветист начин. – Цялата се разтреперва, докато обяснява какво са преживели представителките на нашия пол. Много ми е интересно да слушам обяснението за нещо, което открай време изпитвам. Ако не се страхуваше да говори публично, щеше да ме задмине. Ала тя не желае да говори лично, иска да постави мен на преден план. Майко, ако тази жена не успее да привлече вниманието на хората към мен, нищо няма да успее. Тя твърди, че съм получила дара на красноречието – няма значение откъде. Смята, че е огромно предимство умна млада личност да стане символ на движението. Е, аз съм млада наистина, а заговоря ли, се чувствам и умна. Твърди, че самообладанието ми, когато се изправя пред стотици хора, е невероятна способност, дори я смята за божи дар. Самата тя не я притежава – тя е най-емоционалната жена, която познавам. Иска да разбере как така съм способна да говоря по този начин и какво изпитвам. И аз, разбира се, ѝ описвам какво чувствам, доколкото е по силите ми. Тя явно има сили за всичко – не познавам друг човек, който да почива толкова малко. Твърди, че съм предопределена за велико дело, и ме заставя да се чувствам по този начин. Настоява, че ще стана много влиятелна, ако накарам хората да ме чуят, а аз отговарям, че ако го постигна, ще бъде само благодарение на нейното влияние.

Селах Тарант гледаше на тези взаимоотношения по-отвисоко, отколкото съпругата му – поне това показваше неговата растяща сериозност. Той не изпадна в необмислено въодушевление от перспективата дъщеря му да се сдобие с богата покровителка от средите на движението, а възприемаше Верена единствено от гледна точка на нейната служба на човечеството. Да ѝ помогне да съхрани правилната ориентация на своите идеали, да направлява и да вдъхновява нравствения ѝ живот – с това трябваше да се занимава родител, тясно свързан с трансцендентното откровение и лечение, а не да се грижи дъщеря му да изгражда доходоносни светски връзки. Нещо повече, той пътуваше през по-голяма част от времето и не можеше да следи отсъствието ѝ от къщи, пък и имаше съвсем смътна представа коя е въпросната госпожица Чансълър, дето не слизаше от устата на съпругата му. Дебютът на Верена в Бостън, както наричаше той изпълнението ѝ у госпожица Бърдзай, пожъна огромен успех, което придаваше на неговия и бездруго назидателен изказ още високопарен оттенък. Селах приличаше на свещеник от религия, преживяваща своя стадий на чудесата, и отговорността му личеше дори по общата издълженост на тялото, по жестовете (ръцете му вече неизменно бяха във въздуха, сякаш се готвеше за снимка в тази поза), по думите и изреченията, по усмивката му – беззвучна като смазана брава, а също по гънките на неизменния му дъждобран. Вече не можеше да си позволи да отговори на никой въпрос импровизирано или да дава мнение по най-простички проблеми, затова задълбочеността на съждението му зависеше от това доколко тривиален или елементарен е зададеният въпрос. Ако на вечеря съпругата му го попиташе дали картофите са хубави, той отвръщаше, че са поразителни (беше научил тази дума от вестника и я използваше за най-разнообразни неща), и прокарваше паралели, достойни за Плутарх, с чиято помощ сравняваше въпросните картофи с други представители на същия вид зеленчук. Селах създаваше (или би могъл да създаде) впечатлението, че погледът му е отправен надалеч и нависоко, че не се интересува от непосредственото, а само от далечното. В действителност той имаше една всепоглъщаща мечта – желанието да пишат за него по всички вестници, както пишеха и досега, само дето поделяше славата с дъщеря си. Вестниците бяха неговият свят, най-богатата проява на човешкия живот. Мислеше, че ако на земята дойде Спасител, незабавно ще получи най-хубавите реклами във всекидневниците. С копнеж очакваше мига, когато името на Верена ще се появи в колонката на знаменитостите, защото предполагаше, че на света най-щастливи са онези (а те бяха мнозина), които вестниците споменават всеки божи ден. В действителност Селах Тарант не би се задоволил с нищо по-малко – неговата представа за блаженство беше да стане неизменна част от вестника като заглавието и датата или списъка с пожарите, или рубриката с каубойските анекдоти. Представата за подобна публичност изпълваше мечтите му и той с радост би пожертвал в нейно име свещената неприкосновеност на родния си дом. За него човешкото съществуване беше огромна реклама, чийто единствен недостатък понякога беше, че не е достатъчно ефикасна. Преди време той пишеше за едно спиритуалистично издание, но не беше убеден, че личността му привлича всеобщото внимание по този начин, пък и вестникът отдавна беше изживял времето си. Не можеше да се говори за никакъв успех, докато физическите мерки на дъщеря му и слухът за нейния годеж не се появяват в раздел "Клюки" и не започнат да се препечатват от издание в издание.

Противно на очакванията му разказът за нейните подвизи на Запад не се разчуваше бързо по крайбрежието. Според него причината беше, че няколкото публични прояви, които беше направила, не бяха лекции по определени теми, оповестени предварително и с продажба на билети, а случайни, спонтанни прояви пред многобройна публика заедно с други оратори, по-известни от нея. Не им бяха донесли пари, бяха само в името на благородна кауза. Ако се знаеше, че Верена говори без възнаграждение, отзвукът сигурно щеше да бъде по-силен. Единственият проблем беше, че безплатните ѝ прояви с нищо не го убеждаваха, че има доходоносна дъщеря. Пък дори в това отношение според Селах не бяха нищо различно, защото мнозина други също говореха безплатно. Говоренето – ето с това занимание повечето хора винаги бяха готови да се заемат и без заплащане. Не беше лесно човек да се преструва на безкористен. Безкористността не беше съвместима с добрите доходи, а в крайна сметка точно към тях се стремеше Селах Тарант според личното му признание. Искаше му се да настъпи ден, в който парите ще текат като река, а читателят вероятно вече си представя жеста, с който той придружаваше тази своя представа, докато обмисляше въпроса.

В момента му се струваше, че скоро ще може да жъне плодовете, особено след благополучната вечер в дома на госпожица Бърдзай. Ако успееха да убедят госпожа Фариндър да напише "отворено писмо" за Верена, то щеше да помогне повече от всичко друго. Селах не се отличаваше с деликатност, но познаваше света, в който живее, достатъчно добре, за да знае, че госпожа Фариндър е склонна да "хвърли къч", както се казва в Пенсилвания, където беше живял, преди да се заеме с търговия на моливи. Тя невинаги приемаше нещата според очакванията и ако не беше в неин интерес публично да благодари на Верена, изобретателният ум на Тарант беше безсилен да я накара да премисли. Ако човек искаше услуга от госпожа Фариндър, можеше само да чака, както очакваш да се покачи стълбчето на термометъра. Беше споделил с госпожица Бърдзай желанието си и съдейки по начина, по който беше впечатлена прочутата им приятелка, тя явно смяташе, че идеята рано или късно ще ѝ хрумне дори само защото ще ѝ се прииска да сподели впечатленията си с обществеността. В момента беше заминала някъде, но госпожица Бърдзай възнамеряваше след завръщането ѝ в Роксбъри да изпрати да повикат Верена за някои полезни напътствия. А междувременно Селах беше сигурен, че държи коз, усещаше мириса на пари във въздуха. Може да се каже, че вече имаше постъпления от Чарлс Стрийт – онази богата и особена млада жена изглежда беше склонна да проявява огромна щедрост. Както споменах, той се преструваше, че нищо не забелязва, но всъщност зарееше ли поглед към корниза, виждаше страшно много. Изобщо не се съмняваше, че ако реши да наеме зала за изпълнението си някоя вечер, тя ще му каже къде да изпрати сметката. Това обмисляше в момента – дали не е добре незабавно да наеме зала, та Верена светкавично да се прочуе, или да изчака тя да изнесе още няколко частни представления, за да разпали по-силно любопитството.

Такива размишления го съпровождаха, докато обикаляше улиците и покрайнините на столицата на Нова Англия. Както споменах, Селах с часове отсъстваше от къщи – дълги периоди, през които госпожа Тарант се подкрепяше с варено яйце и поничка и недоумяваше как издържа той на празен стомах. Прибереше ли се, съпругът ѝ искаше само парче пай, но държеше да му бъде поднесено топло. Тя беше убедена, че по време на посещенията си при своите пациенти му поднасят скромни обеди. Наричаше така всяко случайно похапване по което и да е време в денонощието. Справедливо е да добавим, че когато издадеше подозрението си, Селах отбелязваше, че единствената храна, от която се нуждае, е усещането, че върши добро. Това негово старание беше многолико и наред с други неща включваше неспирно бродене по улиците, возене в карети, посещение на гари и на магазини с разпродажби. Ала местата, където го познаваха най-добре, бяха редакциите на вестниците и вестибюлите на хотелите – големите мраморни салони за неофициални срещи, чиито високи прозорци към улицата са като витрина на живота на американските граждани.

Тук, сред купчини багаж, удобни плювалници, кресла с подлакътници, безутешни "гости", свирепи ирландски носачи, редици чорлави мъже с чудати шапки, които пишат писма на маси, отрупани с реклами, Селах Тарант прекарваше дълги часове в размисъл. Не би могъл да обясни с какво се занимава във всеки конкретен момент, просто имаше усещането, че тези места са нервните центрове на страната и че колкото повече наблюдава, толкова повече ще бъде "в час". Още по-интригуваща обаче беше светая светих на всекидневната преса и фактът, че беше и по-труднодостъпна, че там той се натъква на препятствия по пътя си, само засилваше желанието му да проникне вътре. Търсеше всевъзможни претексти, понякога дори правеше дарения, беше упорит и пробивен и беше известен като неудържимия Тарант. Навърташе се, заседяваше се твърде дълго, отнемаше времето на заети хора, прокрадваше се в печатниците, след като го изгонеха от канцеларията, разговаряше със словослагателите, докато те по погрешка не отпечатаха неговите забележки, и с репортерите, когато дотегнеше на словослагателите. Винаги се мъчеше да разбере какво "влиза" в броевете, опитваше се самият той да се добере до всичко и когато не успееше, се надяваше да се сдобие с безплатна реклама. Най-съкровеното му желание беше да му вземат интервю, затова се навърташе край редакторите. Веднъж дори даде интервю и заглавието с дебели букви дни наред танцува пред очите му, ала текстът остана непубликуван. Очакваше възмездие в деня, когато Верена пробие с гръм и трясък, представяше си как ще приеме кореспондентите на вестниците, които ще пристигнат заради нея.

XIV

–Трябва да осигурим някой да я посрещне – отбеляза госпожа Тарант. – Сигурно "тя" няма да си направи труда да дойде да се види само с нас.

В онзи период в разговора между майка и дъщеря "тя" можеше да се отнася единствено до Олив Чансълър, която беше обсъждана в малката къща в Кеймбридж по всяко време и от всевъзможни гледни точки. Този път разговора започна Верена, защото ѝ беше омръзнало от темата. Разбираше я по свой начин, различен от този на майка си, и ако се поддаде на обстойните разсъждения на тази дама, стори го само защото така най-добре можеше да запази своите мисли за себе си.

Госпожа Тарант си въобразяваше, че е способна да анализира хората и че в този момент прави анализ на госпожица Чансълър. Толкова се увличаше, че понякога постигаше неочаквани резултати. Все още се стараеше да тълкува света за находчивия ум на дъщеря си и разгадаваше госпожица Чансълър с увереност, която почти не вземаше предвид факта, че я е виждала само веднъж, докато Верена имаше предимството да се среща всекидневно с нея. Верена смяташе, че вече познава Олив превъзходно, а дори най-засуканите тълкувания на майка ѝ относно нейните мотиви и темперамент (госпожа Тарант не разбираше какво означава думата, но винаги говореше за темперамента на хората) не представяха по достойнство явлението, което тя имаше привилегията да наблюдава на Чарлс Стрийт. Олив беше много по-забележителна, отколкото мислеше госпожа Тарант. Беше отворила очите на Верена за невероятни картини, беше я убедила в божественото ѝ предназначение, беше разбудила у нея, както вече видяхме, напълно нов интерес към живота. Последиците бяха много по-големи от шанса да срещне обществените лидери в дома на Олив. Още не се беше запознала с никого, освен с госпожа Луна, защото новата ѝ приятелка изглежда искаше да я запази преди всичко за себе си. Засега това беше единственият укор към покровителката ѝ. Госпожа Тарант беше разочарована, че Верена не е навлязла по-дълбоко в модерните кръгове. Самата тя беше дълбоко убедена, че те са кухи и озлобени, освен това Верена я беше осведомила, че госпожица Олив ги ненавижда и презира. Не би могла да каже дали дъщеря ѝ ще има полза от това общество (защото тези дами бяха прословути с невъзприемчивостта си към новите идеи), но въпреки това се сърдеше, че Верена само вдъхва уханието на Бийкън Стрийт. Момичето щеше да е силно заинтересувано, ако не беше толкова покорно. Тя приемаше с признателност всичко, което получаваше, и не пропускаше да забележи нищо, което ѝ отнемат – невероятната смесица от охота и покорство. Госпожа Тарант градеше теории относно човешкия темперамент и обичаше дъщеря си, но съвсем смътно съзнаваше факта, че има на своя страна най-нежно уханния нрав (както би се изразил някой), разцъфвал на земята. Тя се гордееше със схватливостта на Верена и със специалната ѝ дарба, но собствената ѝ невзрачност не подпомагаше налагането на дъщеря ѝ. Затова си каза, че успехът ѝ в живота ще бъде по-голям, ако познава няколко големи клечки, дори и само за да ги засрами. Сякаш нещо би могло да направи успеха на Верена още по-голям. Сякаш не беше достатъчно голям успех човек да е устроен, както бе устроена тя.

Госпожа Тарант беше отишла в града на посещение у госпожица Чансълър. Осъществи плана си, обмислян безкрайно дълго, без да осведоми Верена. Беше решила, че има претекст – достойнството ѝ го изискваше, защото тя имаше усещането, че в момента родовата гордост на семейство Грийнстрийт е отстъпила място на нейното любопитство. Искаше отново да се срещне с госпожица Чансълър и да я зърне обградена от нейните очарователни вещи, които Верена описваше в най-големи подробности. Претекстът, който ѝ беше най на сърце, липсваше – гостуване на Олив в Кеймбридж, което следваше да бъде предшествано от нейно в дома ѝ, затова се примири със следващия по значимост – внуши си, че е неин дълг да види с очите си мястото, където дъщеря ѝ прекарваше толкова много време. В очите на госпожица Чансълър щеше да изглежда, че госпожа Тарант идва да ѝ благодари за гостоприемството. Предварително беше намислила какво поведение да възприеме (или поне така смяташе – поведението на госпожа Тарант невинаги беше такова, каквото допускаше тя), беше избрала точния нюанс на тона (освен това беше с впечатлението, че поназнайва френски). Бяха минали седмици, а Олив не даваше никакви признаци, че възнамерява да се представи, затова госпожа Тарант укори строго Верена, задето не е внушила на госпожица Чансълър, че дължи подобна проява на внимание към майката на приятелката си. Верена се боеше да признае, че госпожица Чансълър не отделяше голямо внимание на госпожа Тарант, макар да беше установила този неловък факт и да го отдаваше на невероятната обширност на възгледите на Олив. Самата Верена не смяташе, че майка ѝ заема особено важно място във вселената, а госпожица Чансълър не се занимаваше с дреболии. Не виждаше и начин да обясни (вече не беше толкова открита у дома и започваше да долавя подозрението), че Олив се стреми напълно да я откъсне от родителите ѝ и затова не се интересуваше от сближаване с тях. Нека спомена, че госпожа Тарант имаше още един мотив: тя изгаряше от желание да зърне госпожа Луна. Това обстоятелство може и да беше показателно за огромната монотонност в живота ѝ, а ако е така, аз не бих могъл да го отрека. Тя се познаваше с всички хора, които посещаваха лекциите, но ѝ се искаше за разнообразие да се запознае и с други, които не ходят по такива места, а съдейки по описанието на Верена, госпожа Луна обобщаваше особеностите на тази ексцентрична група.

Верена беше отделила огромно внимание на блестящата сестра на Олив. Вече беше споделила всичко с приятелката си – освен една тайна, а именно, че ако имаше право на избор, би желала да прилича на госпожа Луна. Беше очарована от нея, личността ѝ я изпълваше с копнежи по непознати земи. Толкова ѝ се искаше да прекара една вечер насаме с нея, за да я отрупа с хиляди въпроси. Ала никога не оставаха само двете. Аделайн само се мяркаше, издокарана за вечеря или за концерт, и винаги подмяташе някоя светска забележка на момичето от Кеймбридж и по нещо на Олив с волност, която Верена надали някога щеше да притежава (липса на предвидливост от нейна страна). Госпожица Чансълър обаче никога не я спираше, никога не даваше на Верена шанс да се срещне с нея, никога не допускаше, че момичето има някакъв интерес да се запознае с тази личност, а просто след излизането на сестра си подновяваше разговора им по темата – а тя, разбира се, винаги беше една и съща: какво биха могли да сторят заедно за своя многострадален пол. Не че Верена не се интересуваше от това, нищо подобно! То ѝ се разкри по време на прекрасните разговори с Олив по най-вдъхновяващ начин, но мислите ѝ се отклоняваха, когато нещо различно изскочи на пътя ѝ. Партньорката ѝ я водеше интелектуално в един танц, в който краката ѝ – по-точно главата ѝ – понякога отказваха да работят от изтощение. Госпожа Тарант откри госпожица Чансълър у дома, но не беше удостоена дори мимоходом с поглед от госпожа Луна – факт, който дълбоко в себе си Верена смяташе за голям късмет, защото след като майка ѝ със свежи сили обсъждаше госпожица Чансълър, все едно Верена никога не я е виждала, можеше само да гадае до какви умозаключения (от подобно естество) щеше да стигне тя след евентуална среща с Аделайн.

Когато Верена най-накрая заяви на приятелката си, че според нея вече е време да ги посети в Кеймбридж – просто не проумявала защо не го прави, Олив обясни основанията си съвсем откровено, призна, че ревнува и не иска дори да допуска мисълта, че момичето принадлежи на друг, освен на нея. Господин и госпожа Тарант щели да ѝ се налагат и да изразяват недоволство, затова тя не желаела да се среща с тях и дори да си спомня за съществуването им. Което си беше вярно, но Олив не можеше да каже на Верена всичко – не можеше да признае пред нея, че ненавижда ужасните съпрузи в Кеймбридж. Както знаем, беше си забранила да изпитва това чувство по отношение на хората и се ласкаеше от мисълта, че за нея семейство Тарант са просто окаян вид хора, особена прослойка, която дискредитира каузата на новите истини. Беше ги обсъждала с госпожица Бърдзай (Олив неизменно се грижеше за нея и от признателност ѝ подаряваше разни неща – през този период благата старица се появяваше с красиви шапки и шалове) и дори тя, чиято враждебност към царящите злини живееше в щастлив (макар и незаконен) съюз с манията ѝ да намира оправдание за всяко нещо, беше принудена да признае, че ако човек претегли положителните и отрицателните страни, клетият Селах не е нищо особено. Олив проумя неговата незначителност, след като накара Верена да си развърже езика и момичето се разговори надълго и нашироко относно баща си и майка си – без да съзнава какви изводи си прави госпожица Чансълър. Тарант беше моралист без морал – това незабавно се изясни на Олив, след като чу разказа за детството и младостта на дъщерята, който Верена поднесе с безхитростна живост. Въпросният разказ, силно интригуващ за госпожица Чансълър, събуди у нея най-различни чувства и я накара да се запита дали момичето също е лишено от разбиране за добро и зло. Не, тя беше просто невинна във висша степен и не проумяваше мащабите на онова, което описва. Нямаше никакво намерение да критикува родителите си. Олив искаше да "вникне" в условията, в които се е развивала прекрасната ѝ млада приятелка (намираше я все по-възхитителна с всеки изминал ден) и с тази цел, както вече разказах, я подтикваше към безкрайни разкази. Вече беше удовлетворена, беше проумяла всичко и най-силното ѝ желание беше да накара момичето да скъса с миналото. Ни най-малко не осъждаше миналото ѝ, защото то беше посветило Верена (а чрез нея – и нейната покровителка) в страданията и тайните на хората. Олив изгради теорията, че Верена (макар в жилите ѝ да течеше кръвта на Грийнстрийт, но пък кои бяха те, в крайна сметка?) е цвете на великата Демокрация и че не е възможно да си представи по-незначителен произход от този на Тарант. А той беше неописуемо незначителен – от затънтено градче в Пенсилвания. Олив щеше силно да се разочарова, ако не беше така. Тя предпочиташе като малка Верена да е познавала крайната бедност, затова с жестока радост си представяше, че някога това крехко същество буквално е гладувало (само затруднението да беше продължило по-дълго). Тези подробности правеха Верена още по-ценна в очите на Олив и бяха причина младата дама да си представя, че в резултат общото им начинание ще бъде много по-сериозно. Прието е, че революционерите винаги имат конкретен стимул да се борят, който в конкретния случай би липсвал, ако не беше стечението на обстоятелствата в миналото на Верена. Когато момичето ѝ предаде покана от името на майка си да посети Кеймбридж по конкретен повод, Олив реши, че вече е време да направи това усилие. Големите усилия не бяха новост за нея – дори животът беше огромно усилие, – но точно това ѝ се струваше изключително жестоко. Тя обаче беше решена да го направи и се закле, че първото ѝ посещение у семейство Тарант ще бъде и последно. Единствената ѝ утеха беше очакването, че ще страда дълбоко, защото предчувствието за дълбоко страдание беше нещо, което в духовно отношение я съпътстваше неизменно. Уговориха се Олив да отиде на чай (храненето, което Селах смяташе за своя вечеря), а госпожа Тарант, както видяхме, реши да ѝ окаже честта да покани още един гост. Избраха въпросния гост след дълго обсъждане между тази дама и Верена и първият човек, когото Олив съзря, когато влезе във вестибюла в Кеймбридж, беше млад мъж с преждевременно побеляла коса, който ѝ се стори смътно познат и ѝ беше представен като господин Пардън.

Не страда, колкото се надяваше – страшно се увлече да съзерцава обстановката в дома на Верена. Беше толкова зле, колкото ѝ се искаше, за да почувства, че с чиста съвест може да притегли момичето към себе си (и да я откъсне от тази обстановка). Олив все повече копнееше да изтръгне от момичето конкретно обещание. Още не знаеше какво е най-подходящо да бъде, чувстваше само, че трябва да е свързано с нещо свято за Верена, което да ги обвърже до живот. И ето че сега то се оформи в съзнанието ѝ. Започна да си представя какво може да поиска, макар да си даваше сметка, че сигурно ще се наложи да почака малко. В собствения си дом госпожа Тарант също стана пълнокръвен образ – беше пошло същество извън всякакво съмнение. Олив Чансълър презираше пошлостта, имаше усет към нея и я долавяше дори у близките си, нерядко, с поруменели бузи, дори у Аделайн. Всъщност на моменти усещаше пошлост у всички освен у госпожица Бърдзай (у която нямаше нищо подобно, тя беше същинска антика) и у най-бедните и най-смирени хорица. Колкото и да е странно, само най-усърдните труженици бяха лишени от този недостатък. Госпожица Чансълър щеше да е много по-щастлива, ако движението, което я интересува, се осъществяваше само от хора, които ѝ допадаха, и ако революциите не започваха винаги от човешката същност – от вътрешните сблъсъци, жертви и екзекуции. За жалост, общата цел, колкото и възвишен да е резултатът от нея, не прави обществото безлично.

Закръглената госпожа Тарант се стори на гостенката си отекла и избелена. Лицето ѝ сякаш покрито със слой захабен лак, възредичката ѝ коса беше прибрана на кок на тила с провесени букли покрай ушите. Нямаше вежди и гледаше втренчено като восъчна фигура. Когато говореше и настояваше на своето, а тя все настояваше на нещо, лицето ѝ се кривеше и се мръщеше, опитваше се да изрази неизразимото, което в крайна сметка се оказваше едното нищо. Притежаваше някак печална елегантност, стараеше се да се държи поверително и изглеждаше така, сякаш иска да установи тайно съглашение, за да попита гостенката си дали ще приеме парче ябълков сладкиш. Беше облечена с лека наметка, която напомняше на дъждобрана на съпруга ѝ – ако се извърнеше към дъщеря си или заговореше за нея, дрехата ѝ придаваше вид на някаква жрица на майчинството. Стараеше се да поддържа разговора в русло, което да ѝ даде възможност да задава внезапни и несвързани въпроси на Олив, най-вече дали познава водещите дами (според израза на госпожа Тарант) не само в Бостън, но и в други градове, които беше посещавала по време на скиталчеството си. Олив познаваше някои от тях, за други дори не беше чувала, но се подразни и се престори, че не познава никого (съзнаваше, че за пръв път ѝ се налага да лъже толкова), което силно смути стопанката на дома – та нали въпросите ѝ бяха съвсем простички и искрени, без никакви задни мисли и без връзка с новите истини!

XV

Тарант обаче беше неизменно бдителен. Държеше се сериозно и вежливо с госпожица Чансълър, подаваше ѝ разни неща на масата и се осмели да отбележи, че пърженият ябълков сладкиш е много вкусен, но с тези изключения не засягаше теми, по-тривиални от възраждането на хуманизма и силната си надежда, че госпожица Бърдзай отново ще организира някое от прекрасните си събирания. По отношение на последното той обясни, че го очаква не като възможност отново да представи дъщеря си пред публика, а просто заради обмена на ценни мисли и общуването със значими хора. Ако на Верена беше съдено да допринесе нещо съществено към решаването на социалния проблем, щеше да има такава възможност – бяха убедени в това. Не възнамеряваха да насилват събитията – ако бяха желани, щеше да му дойде времето, ако не бяха, щяха да си кротуват и да оставят другите, призваните, да настъпват напред. Ако те били призваните, щели да го разберат, ако ли не, щели просто да се държат един за друг както винаги. Тарант много обичаше различните алтернативи и спомена още няколко – слушателите му не можеха да го упрекнат, че не е безпристрастен.

Госпожица Чансълър установи, че семейството не е заможно. От начина им на живот си личеше, че не рият парите с лопата, но вярваха, че независимо дали човек надига глас, или работи тихомълком, успява да преодолее основните трудности. Освен това имаха значителен опит с важните проблеми. Тарант говореше така, сякаш семейството му е готово да поеме отговорност за тях, доколкото му позволяват силите. Винаги се обръщаше с "госпожо" към Олив, която за пръв път чуваше името си толкова често. Непрекъснато звучеше в ушите ѝ, освен когато госпожа Тарант и Верена зачекваха съвсем отвлечени теми – и това правеха заради нея, но се задоволяваха да използват само местоимението. Искаше ѝ се да си състави мнение за доктор Тарант (съмняваше се, че той почтено се е сдобил с това звание). Сега ѝ се предоставяше тази възможност и си каза, че ако наистина е такъв, какъвто изглежда, и тя му предложи десет хиляди долара, за да се откаже от всички свои претенции над Верена и заедно със съпругата си не припарват до нея, лечителят най-вероятно щеше да отговори с боязлива усмивка: "Нека да са двайсет, авансово, и ще го сторя". Представа за тази сделка като едно от бъдещите възможности се оформи в главата на Олив сред моралните прозрения от тази вечер. Внушаваше я сякаш самото място, дръзката голота на временната бърлога на Тарант, дървената къща с обрасъл преден двор и неголямата открита площадка, която по-скоро излагаше дома на показ, отколкото го предпазваше от черния път отпред с дъсчена пътека за преминаване. В зависимост от капризите на времето дъските потъваха в киша или в замръзнал сняг и приближаващите пешеходци пристъпваха по тях с ловкостта и опита на въжеиграчи. В къщата нямаше нищо забележително – Олив усети само мирис на керосин. Все пак помнеше, че е седнала някъде – върху нещо скърцащо и клатещо се под нея – и че масата, на която беше поднесен чаят, беше застлана с покривка в ярки цветове.

Що се отнася до сделката със Селах, тя я обмисляше, съобразявайки се с убеждението си, че Верена никога няма да напусне родителите си. Олив беше сигурна, че момичето никога няма да им обърне гръб и винаги ще споделя с тях. Би изпитала презрение към нея, ако смяташе, че е способна да постъпи другояче, ала в същото време недоумяваше защо този природен закон да не бъде отменен, след като родителите са толкова безполезни. Въпросът я върна към вечната енигма, към загадката, която вече часове наред прехвърляше в съзнанието си – как изобщо бе възможно тези хора да са създали Верена. Обясняваше си го, както си обясняваме най-различни невероятни неща – като чудо. За нея момичето беше чудо на чудесата, което не беше от човешки произход, а раждането му от същества като Селах Тарант и съпругата му бе невероятен каприз на животворящата сила и че с оглед на това степента на необяснимост няма значение. Всеизвестно беше, че големите красавици, големите гении и големите личности сами избират времето и мястото за своята поява и оставят зрителите със зяпнала уста да се опитват да ги "вместят" някъде, да проследят произхода им до далечни предтечи или дори по-скоро до божествена намеса, отколкото до техните грозни или глупави родители. Така или иначе, това бяха необясними явления, както би се изразил самият Селах. Според Олив Верена беше самото въплъщение на "даровито същество", качествата ѝ не бяха купени с пари, а по-скоро приличаха на лъскав подарък за рожден ден, оставен на прага от непознат пратеник, доставящ радост като неизчерпаемо наследство и приятно озадачаващ поради неизвестния си източник. Тези качества все още бяха твърде сурови – за късмет на Олив, която, както знаем, си беше обещала да ги усъвършенства, – но бяха напълно естествени като плодовете и цветята, като сиянието на огъня или шуртенето на водата. Според критичната си приятелка Верена имаше артистична нагласа, притежаваше душевност, на която се удаваха лесно и естествено всякакви красиви творения. Отначало бе нужно усилие, за да си представиш толкова неподготвен, невеж и неопитен художник. Но пък беше нужно усилие да си представиш и хора като възрастните Тарант или живот, дотолкова преизпълнен с грозни неща като нейния. Само изключително същество би могло да се противопостави на тези неща, само момиче, притежаващо естествена светлина, божествената искра на добрия вкус. Имаше такива хора, създадени сякаш от Всемогъщия, различни от всички останали, но чието съществуване беше колкото безспорно, толкова и ползотворно.

Дърдоренето на Тарант за дъщеря му, за нейното бъдеше и нейния ентусиазъм беше крайно мъчително за Олив. То ѝ напомни колко вече е страдала от мисълта, че Селах принуждава Верена да говори посредством съприкосновение с нея. Фактът, че това действие е задължително за разбуждането на дарбата ѝ, силно вредеше на каузата и Олив вече беше решила за в бъдеще Верена да прекрати въпросното сътрудничество. Момичето буквално беше признало, че се поддава само за да достави удоволствие на баща си, и че всичко друго също би свършило работа – всичко, което да я поуспокои мъничко, преди да започне да "предава посланията". Олив беше убедена, че е в състояние да я успокои, макар че всъщност не оказваше подобно въздействие върху хората. Щеше да се качи на сцената заедно с Верена, ако се налага, и да положи длани върху главата ѝ. Защо, за бога, проклетата съдба беше разпоредила Тарант да проявява интерес към участта на жените – като че ли се нуждаеше от помощта му, за да постигне целта си. Та той беше най-обикновен долен шарлатанин, лишен от чувството за хумор, блясъка и престижа, които понякога замаскират плиткоумието. Господин Пардън явно също се интересуваше от това, а нещо във външността му подсказваше, че тази симпатия не е опасна. Той се държеше съвсем непринудено и простичко в дома на семейство Тарант и Олив си помисли, че макар Верена да ѝ бе казала много за него, не беше създала у нея представата, че са толкова близки. Беше споменала само, че понякога я води на театър. Което беше понятно за Олив. Самата тя беше преживяла подобен период (малко след смъртта на баща си, преди който беше починала майка ѝ, когато купи малката къща на Чарлс Стрийт и заживя сама), когато ходеше на различни увеселения, придружавана от мъже. Ето защо не се шокира от мисълта за подобни приключения от страна на Верена, защото, съдейки по собствения си опит, знаеше, че в това няма нищо приключенско. Въпросните унили и поучителни преживявания беше запомнила със сериозния интерес към финансовото ѝ положение от страна на нейния спътник (понякога дори твърде настойчив интерес от страна на съответния млад бостънец), с удобно насядалите наблизо други приятели, които несъмнено знаеха кой е придружителят ѝ, със сериозното обсъждане в антрактите на поведението на героите в пиесата и с речта на младия мъж накрая, докато се разделяше с нея на вратата на дома ѝ, на която тя отвръщаше вежливо: "Благодаря ви за приятната вечер". Винаги ѝ се струваше, че го казва прекалено превзето, сякаш го изричаше през стиснати устни. Но подобни мероприятия сами по себе си бяха твърде превзети, което бе ясно дори за ограниченото чувство за хумор на Олив. Не беше строго преживяване като посещение на вечерната служба в Кралския параклис, но беше много сходно. Разбира се, не всички момичета постъпваха по този начин – имаше семейства, които не гледаха благосклонно на тази традиция. Но в такива случаи и момичетата бяха по-буйни, затова се налагаше да им бъдат забранявани някои неща. Като цяло обаче тази практика се смяташе за благоприлична, беше проява на култура и на кротки вкусове. Поради което поведението на Верена беше невинно, тъй като нейният живот я излагаше на много по-сериозни опасности. Едно нещо обаче мяташе дълга тревожна сянка в съзнанието на Олив – вероятността момичето да предприеме заедно с някой изобретателен младеж експедиция, която да продължи повече от една вечер. С една дума, преследваше я страхът да не би Верена да се омъжи, ако срещне съдбовния си избраник – съдба, на която Олив изобщо не бе готова да я отстъпи, поради което гледаше с подозрение на всички познати на девойката.

Господин Пардън не беше единственият ѝ познат. Беше си изградила представа за другите двама студенти по право в Харвард, които се явиха след чая в същия този ден. Когато се настаниха по местата си, Олив се запита дали Верена не крие нещо от нея, дали тя в крайна сметка не е (като много други момичета от Кеймбридж) "увлечението на колежа", обект на чести посещения от страна на студентите. Естествено беше в големи университетски градчета да има такива момичета, подир които да тичат студентите, обаче тя не искаше Верена да е от тях. Някои момичета предпочитаха студенти от горните курсове, други – първокурсници и второкурсници, някои млади дами предпочитаха студентите, които учеха за конкретни професии. Имаше дори малка група в добри отношения с младежите, които учеха за унитаристки свещеници в малкото странно здание в края на Дивинити Авеню. При появата на новите гости госпожа Тарант тутакси настръхна, но след като накара всички няколко пъти да разменят места, компанията се настани в кръг, току накъсван от броденето на съпруга ѝ, който, когато нямаше какво да каже по някоя тема, заставаше на различни места в позата на слушател и кимаше бавно, зареял поглед към килима с величайшо внимание. Госпожа Тарант разпита студентите по право за учебните им занимания и за това доколко сериозно е намерението им да се занимават с тази професия, отбеляза, че според нея някои закони са крайно несправедливи, и изрази надежда те да ги подобрят. Самата тя пострадала от закона – починал баща ѝ, но не получила половината от имуществото му, както би трябвало да стане, ако законите били различни. Смятала, че законите са важни за обществените въпроси, не за личните дела на хората, защото ѝ се струвало, че законът винаги те притиска още повече, когато си ниско долу, и те обгражда с трудности. Понякога ѝ се струваше забележително, че е успяла да се развие въпреки многобройните препятствия, но това приемаше като доказателство, че човек може да намери свободата навсякъде, ако знае как да я търси.

Двамата младежи бяха в прекрасно настроение, приемаха изблиците ѝ с веселие, което макар и да намираше вежлив израз, криеше несъмнена насмешка. Естествено, те разговаряха повече с Верена, отколкото с майка ѝ, а през това време госпожа Тарант обясни на Олив кои са момчетата и как един от тях, най-дребният, който не беше чак толкова издокаран, беше довел другия, придирчивия си приятел, за да го представи. Въпросният приятел, господин Бъридж, бил от Ню Йорк, бил изключително популярен, излизал много често в Бостън ("не се съмнявам, че някои от местата са ви познати") и произхождал от богато семейство.

– Е, той познава много такива места – продължи госпожа Тарант, – но не бил удовлетворен. Не познавал хора като нас. Казал на господин Грейси (онзи дребничкия), че трябва да се запознае с такива хора, затова поръчахме на господин Грейси да го доведе, разбира се. Е, надявам се, че ще научи нещичко от нас. Говори се, че е сгоден за госпожица Уинкуърт – сигурна съм, че знаете за кого говоря. Обаче господин Грейси твърди, че я е виждал само един-два пъти. Изглежда, така се разпространяват слуховете в онези среди. Е, радвам се, че не принадлежим към тях, добре сме си тука! Господин Грейси е съвсем различен, той е скромен, но според мен е високообразован. Вие намирате ли го за скромен? А, не знаете? Е, сигурно не ви интересува, виждали сте мнозина като него. Аз обаче трябва да призная, че намирам младеж с неговата външност за болезнено скромен. Чух доктор Тарант да отбелязва това при последното му посещение. Изобщо не искам да кажа, че скромността краси човека. Е, когато ви поканих, нямах представа, че ще се съберат толкова гости. Дали Верена да не поднесе тортата? Обикновено на студентите много им харесва.

Накрая това задължение беше поверено на Селах, който след продължително отсъствие се върна с поднос деликатеси, които предложи последователно на всички присъстващи. Олив забеляза как Верена щедро дарява с усмивки господин Грейси и господин Бъридж. Помежду им се бяха установили весели отношения и особено последният господин се заливаше от одобрителен смях. Наблюдавайки групата, човек би решил, че призванието на Верена е да се усмихва и да разговаря с младите господа, които се накланяха към нея. Би го решил обаче човек, който не е толкова уверен в противното като Олив, която имаше причина да знае, че едно "даровито същество" е изпратено на този свят по съвсем различна причина и че приятното прекарване на двама млади господа е последното, за което следва да мислиш, ако притежаваш дарбата да си въплъщение на една кауза. Олив се постара да се зарадва, задето приятелката ѝ притежава щедър нрав, който прави жената вежлива, но без скрити мотиви. Смяташе, че Верена изобщо не флиртува, че просто е очарователно общителна с всички, че природата я е надарила с прекрасна усмивка, която озарява безпристрастно всички – и жени, и мъже. Олив може и да беше права, но ще споделя поверително с читателя, че всъщност тя не можеше да разбере дали Верена флиртува. Младата дама не би могла да ѝ каже (дори ако самата тя знаеше, което не беше така), а Олив, лишена от въпросното качество, нямаше как да прецени у друг изтънченото женско желание да доставяш наслада. Забелязваше разликата между господин Грейси и господин Бъридж, доказателство за което вероятно беше досадата ѝ от опита на госпожа Тарант да я изтъкне. Любопитно беше, че въпреки ревностното си старание да утвърди превъзходството на жените, тя разбираше много по-добре мъжките похвати, а не женските. Господин Бъридж беше много красив младеж, с усмихнато и умно лице, с прекалено изискано облекло и с поведение на човек от "високите кръгове" – преждевременно съзрял и добродушен светски мъж, жаден за нови усещания и донякъде дилетант по природа. Несъмнено беше малко амбициозен и понеже обичаше да се ласкае с мисълта, че съзира по нещо ценно дори у най-нисшия, той се бе сближил с по-грубоватата, но в същото време по-проницателна личност на един истински син на Нова Англия, който беше по-твърдоглав от него и притежаваше по-цинично чувство за хумор, и който, познавайки семейство Тарант отдавна, беше решил да му покаже нещо автентично и крайно интересно, може би дори очарователно. Господин Грейси беше нисък и с голяма глава. Носеше очила, ходеше размъкнат, почти по селски, а грозните му устни изричаха красиви слова. Верена имаше отговори за повечето от тях и докато говореше, бузите ѝ поруменяваха красиво. Олив усещаше, че момичето се държи тъкмо така, както единият младеж бе предупредил другия. Госпожица Чансълър прекрасно знаеше какво са си казали двамата – все едно го беше чула с ушите си. Господин Грейси беше обещал, че ще я увлече, че тя ще оправдае описанието му и ще се докаже като най-ярката представителка на своята прослойка. Двамата щяха да се заливат от смях по неин адрес, когато си тръгнат, щяха да запалят по една пура и дни наред след това разговорите им щяха да са изпъстрени с цитати от "момичето, което се бори за правата на жените".

Поразително беше по колко много начини мъжете могат да бъдат неприятни. Тези двамата бяха съвсем различни от Базил Рансъм и един от друг, но въпреки това поведението на всеки от тях беше оскърбително за жените. Най-лошото бе, че Верена със сигурност нямаше да обърне внимание на това възмутително поведение и нямаше да ги намрази вследствие на него. Толкова много неща все още не се бе научила да мрази въпреки упоритото старание на приятелката ѝ да я научи. Имаше ясно виждане (чудо на чудесата) за жестокостта на мъжа, за неговата незапомнена жестокост, но представата ѝ оставаше абстрактна, платонична и не бе довела до презрение към този пол. Каква полза, че тя имаше толкова жива и ярка представа за историята на своя пол (както сама твърдеше, тя приличаше на изцяло свръхестественото разбиране на Жана д'Арк за плачевното положение във Франция), след като нямаше да може да я реализира, след като ще се държи като най-обикновена боязлива и обикновена млада жена? Да, още през първия ден тя обеща да се отрече от всичко това, но нима в мигове като този приличаше на млада жена, която се е отрекла? Ами ако този лъскав и засмян младеж Бъридж с верижките, пръстените и лъснатите си обувки се влюби в нея и с впечатляващите си притежания опита да я подкупи да се откаже от други неща – от святото си дело например – и да замине с него в Ню Йорк, където да заживее като негова съпруга ту глезена, ту заплашвана, както е присъщо на хора като Бъридж? Споменът за небрежното признание на Верена, че предпочита "свободните връзки", носеше слаба утеха на Олив. Това беше чисто и просто младежко лекомислие – момичето не бе вникнало в значението на думите си. Беше отраснала сред хора, които приемаха за даденост всякакви странности и разпуснатост, тя беше съхранила истинската невинност на американската девойка, най-великата невинност на света, защото беше преживяла премахването на всякакви прегради и катинари. Сегашните думи на Верена бяха най-убедителното доказателство за това. Във всеки случай те бяха намек, че определен вид връзки се ползват с одобрението ѝ, което не изключваше опасностите, които можеха да възникнат от срещите ѝ с млади мъже в търсене на такива усещания.

XVI

Олив забеляза, че господин Пардън е донякъде изключен от тази комбинация, обаче не беше човек, който лесно се предава. Настани се до госпожица Чансълър и поде литературна тема – попита я дали следи "сериите", които в момента публикуваха по списанията. Когато му отговори, че никога не е следила подобно нещо, той поде защита на романите с продължение, а тя побърза да добави, че не е възнамерявала да ги критикува. Пардън не се обезсърчи от забележката ѝ, а плавно смени темата на Маунт Дезърт, защото явно беше човек, който не може да мълчи. Говореше бързо и тихо, а думите и дори изреченията му оставаха недоизказани. В тона му се долавяше приятна прямота, а речта му беше изпъстрена с възклицания "Мили боже!" и "Бог да ни е на помощ!", които не се използваха много сред представителите на пола, склонен към по-груби изрази. Беше дребен, с правилни черти, забележително спретнат, с красиви очи и мустаци, които все поглаждаше – младееше въпреки побелялата си коса, и имаше свободно поведение, което дължеше на журналистическата си кариера. Приятелите му знаеха, че въпреки неговата мекота и деликатното му бърборене той е същински живак. Свързваха го с много литературни начинания. Следва да отбележим, че повечето от тях придаваха на това схващане същото значение като Селах Тарант – близост с пресата, изграждането на великото изкуство на саморекламата. За този изобретателен син на своето време разликите между обикновения човек и артиста бяха престанали да съществуват. Животът на писателя беше станал храна за журналистите, всичко и всеки бяха общодостъпни. За него всичко беше повод за публикация, а публикацията означаваше просто безкрайни репортажи относно неговите съграждани, незабавно оповестяване, оскърбително при нужда и дори без нужда. Той преднамерено клепаше личния им живот и външния им вид, убеден като Селах Тарант, че да си във вестника е същинско блаженство и че е проява на придирчивост да се питаш дали не е нарушена личната неприкосновеност. Той беше enfant de la balle[2], както казват французите. Беше започнал кариерата си четиринайсетгодишен, обикаляйки хотелите, за да рови за сведения в големите, осеяни с мазни петна регистри върху мраморните плотове, и можеше да се похвали, че е дал своя принос от името на бдителното обществено мнение, гордостта на демократичната държава, за великата цел да възпрепятства тайните и незаконни пътувания на американските граждани. Оттогава се беше изкачил още по-нагоре по стълбицата и беше най-блестящият репортер в бостънската преса. Най-сполучливо описваше жените. В кратките си материали беше обрисувал много от най-прочутите представителки на времето, някои от които всъщност бяха доста обемисти. Говореше се, че по доста съмнителен начин причаква примадоните и актрисите сутрин, след пристигането им в хотелите, или понякога вечер, докато качват багажа им в стаята. Беше само на двайсет и осем години и въпреки побелялата си коса беше съвременен млад мъж до мозъка на костите си. И през ум не му минаваше да пропусне да се възползва от някое съвременно удобство. Мисията на човечеството на земята според него беше в неспирното бълване на телеграми. За него почти всичко беше еднакво, той нямаше усещане за мярка или за качество. Според него единствено най-новите неща изискваха някакво подобие на уважение.

Този човек предизвикваше крайното възхищение на Селах Тарант, който беше убеден, че младежът владее всички тайни на успеха, и който, щом госпожа Тарант споменеше (при това нееднократно), че според нея господин Пардън проявява интерес към Верена, заявяваше, че той е сред малцината младежи, които господин Тарант би желал да приеме в тази връзка, един от малцината, на които беше склонен да повери дъщеря си. Бащата беше убеден, че ако Матиас Пардън поиска ръката на Верена, то ще е, за да опита да наложи името ѝ, и момичето ще се сдобие не само със съпруг, а и с репортер, журналист, мениджър и агент, владеещ основните "всекидневници", способен да пише за нея и да я налага по научному, така да се каже. Предимствата на всичко това бяха достатъчно големи, за да бъдат специално изтъквани. Матиас обаче имаше лошо мнение за Тарант, смяташе го за второразреден привърженик на остарели каузи. Предполагаше, че самият той е влюбен във Верена, но страстта му не е съпроводена от ревност, а се отличава с похвална склонност да споделя обекта на своята обич с американския народ.

Той поговори малко с Олив за Маунт Дезърт, довери ѝ, че в писмата си описва компанията в различните хотели. Отбеляза обаче, че в днешно време един кореспондент страда много от конкуренцията на дамите авторки, защото техните статии били по-приемливи за вестниците. Очакваше това негово наблюдение да я зарадва – знаеше колко я интересува шансът жените да имат поле за свободна изява. Те наистина били прекрасни кореспондентки и напипвали чудесни теми за нула време – почти нищо не оставало скрито от тях и човек трябвало да бъде много пъргав, ако иска да ги изпревари. Разбира се, те били по природа по-бъбриви, а точно този литературен стил се харесвал най-много днес. Само че те пишели предимно онова, което искат да четат жените. Разбира се, той знаел, че има милиони читателки, но намекна, че самият той никога не се обръщал само към представителите на единия пол, а се стремял да включи неща, интересни за всички. Ако четеш писмо от жена, още отначало знаеш какво би открил в него. В момента той се стремял читателите да нямат и най-малка представа, винаги се опитвал да напипа нещо, което да озадачи читателя. Господин Пардън не беше тщеславен, поне не повече, отколкото се полага на човек, чиято младост и успех вървят ръка за ръка, затова бе напълно естествено да не е наясно в какво разположение на духа го слуша госпожица Чансълър. Даваше си сметка, че тя е културна жена, затова желанието му беше просто да я снабди с очакваната от нея храна за размисъл. Тя го смяташе за доста посредствен. Чувала беше, че е изключително умен, но вероятно бе грешка, така че Верена не беше застрашена от ум, който възприемаше големите тенденции само през призмата на клюката. Освен това той беше недостатъчно образован и тя беше убедена, или поне се надяваше, че образованието, което Верена получаваше в момента (лично под насоките на Олив), би ѝ дало възможност да открие това сама. Олив неизменно воюваше с лекомислието и простодушието на начина на мислене на своето време. Повечето възгледи ѝ се струваха несъстоятелни почти до глупост, без никаква мярка и норма, щедри на суперлативи и заставящи хората с удоволствие да приемат поднасяните им заблуди. Това поколение ѝ се струваше разхайтено и деморализирано и тя очакваше приливът на женска енергия да го застави да се почувства и да говори по-ясно и категорично.

– О, за мен е огромна чест да ви слушам как разговаряте – изтъкна госпожа Тарант. – Ето това наричам истински разговор. Рядко ни се случва нещо толкова свежо, затова и мен ме обзема желание да се присъединя. Направо не знам кого да слушам. Верена изглежда си прекарва великолепно с онези господа. Улавям откъслеци от разговора, но май не съм в състояние да възприема всичко. Може би трябва да обърна повече внимание на господин Бъридж – не ми се иска да реши, че ние тук не сме толкова сърдечни, колкото нюйоркчани.

Тя реши да се присламчи по-близо до тройката в другия край на стаята, защото беше забелязала (и горещо се надяваше госпожица Чансълър да не е), че Верена се опитва да убеди и двамата си събеседници да отидат да поговорят със скъпата ѝ приятелка, обаче безскрупулните млади господа само хвърлиха поглед през рамо и помолиха за пощада, изтъквайки умолително, че не са дошли за това. Селах отново излезе от стаята с подноса със сладкиши, а господин Пардън заговори с Олив за Верена и сподели с нея, че май не може да ѝ каже всичко, което изпитва, по отношение на проявения от нея интерес към момичето. Олив не проумяваше защо той се смята длъжен да говори или да изпитва каквото и да било и отговаряше едносрично, а клетият младеж, който не осъзнаваше сполетялата го участ, сподели надеждата си, че тя няма да оказва влияние, което ще попречи на госпожица Тарант да получи полагащия ѝ се по право статут. Смяташе, че тя е изтласкана на заден план, и искаше да я види на челните позиции, искаше да види името ѝ на огромни афиши, а портрета ѝ – по всички витрини. Тя несъмнено беше гений и щеше да ги поведе в нова посока. Притежаваше обаяние, а то беше търсено качество във връзка с новите идеи. Толкова много хора се бяха провалили, защото не го притежаваха. Верена трябваше да излезе в авангарда, трябваше да стигне върха. Нужни бяха смели действия, той просто не проумяваше какво чакат. Нали не искат тя да стане на петдесет – в редиците им вече имало предостатъчно старици. Пардън знаеше, че госпожица Чансълър си дава сметка за предимствата, които носи младостта на момичето, защото Верена лично му го казала. Баща ѝ беше ужасно небрежен, а зимата вече свършваше. Господин Пардън дори изтъкна, че ако доктор Тарант не оправи делата си, на него ще му се наложи да вземе всичко в свои ръце. В същото време той изрази надежда, че възгледите на Олив няма да ѝ позволят да принуди госпожица Верена да отлага. Надявал се също тя да не реши, че я притиска прекалено. Знаел, че хората все обвиняват журналистите, задето са твърде склонни да прекрачват границата. Тревожел се само, че хората, които са много по-близки на Верена, отколкото той можел да се надява да бъде, не са достатъчно дейни. Знаел, че е посетила няколко салона след онази вечер в дома на госпожица Бърдзай, чувал бил и за приятните събирания в дома на госпожица Чансълър, където много от най-видните семейства били поканени да се запознаят с нея. (Имаше предвид обяда в тесен кръг, даден от Олив, когато Верена говори пред десетина матрони и стари моми, подбрани изключително обмислено и с многобройни нравствени терзания от домакинята. Репортаж за събитието, написан от младия Матиас, който не присъстваше, естествено, се бе появил във вечерния вестник с невероятна бързина.) Разбира се, това било прекрасно, но той мечтаел за по-големи мащаби, за нещо толкова голямо, че никой да не може да го подмине. Сниши глас мъничко и поясни какво има предвид: лекция в Мюзик Хол срещу билет за петдесет цента, без присъствието на баща ѝ, изнесена самостоятелно от нея. Сниши глас още повече и разкри пред госпожица Чансълър най-съкровената си мисъл, след като преди това се увери, че Селах го няма и че госпожа Тарант разпитва господин Бъридж какво е успял да види в Бостън. В действителност самата госпожица Верена искала да се "отърве" от баща си. Не желаела той да се навърта покрай нея, както правел обикновено, преди тя да започне да говори – така изобщо не ѝ помагал да спечели публиката. Господин Пардън се надявал, че госпожица Чансълър е съгласна с него, а на Олив, на която единодушието с господин Пардън изобщо не ѝ беше по сърце, ѝ струваше огромно усилие да признае, че всъщност споделя мнението му. Попита го донякъде високомерно и студено – вече изобщо не се стесняваше пред него – дали проявява сериозен интерес към подобряването на положението на жените. Въпросът изглежда се стори на младия човек рязък и неуместен и се стовари върху него от висоти, на които не умееше да общува. Той обаче беше свикнал с бързи действия и само след мигновено объркване отвърна:

– О, готов съм на всичко за дамите – само ми дайте шанс и ще се уверите.

Олив се умълча за миг.

– Имах предвид дали симпатията ви е към представителките на нашия пол, или конкретно към госпожица Тарант.

– Е, симпатията си е симпатия, само това мога да кажа. Отнася се за госпожица Верена и за всички останали – особено за журналистките – додаде младият мъж шеговито, но тутакси долови, че приятелката на Верена не е усетила шегата в тона му. Не пожъна успех и когато продължи: – Включва дори вас, госпожице Чансълър!

Олив се изправи колебливо. Искаше да се отдалечи, но не можеше да остави Верена да бъде използвана от тези неприятни млади мъже, както допускаше, че ще се случи, след като тя си тръгне. Изпитваше и странното усещане, че през последния половин час приятелката ѝ я пренебрегва, не ѝ обръща внимание и дори е издигнала преграда помежду им – преграда от широки мъжки гърбове, от смях, граничещ с грубост, от коси погледи и подсмихвания към Олив в другия край на стаята, които по-скоро я откъсваха от случващото се отсреща, отколкото я канеха да вземе участие в него. Дори ако Верена се бе досетила, че госпожица Чансълър се смущава, когато насмешливи млади мъже владеят положението, откритието не я беше озадачило особено. Но клетото момиче трябваше да се досети, че да приема непригодността на Олив за подобна компания като нещо, което се разбира от само себе си, е също толкова неприятно за Олив, колкото и това да бъде въвлечена в подобно общуване. Най-лошите опасения на младата дама се оправдаха, когато госпожа Тарант се провикна, че гостенката не бива да си тръгва тъкмо когато господин Бъридж и господин Грейси се опитват да убедят Верена да им демонстрира умението си да говори вдъхновяващо, защото дъщеря ѝ щяла да се съгласи, ако госпожица Чансълър я убеди да се овладее. Тя била способна да ѝ повлияе повече от всеки друг. Само че господин Грейси и господин Бъридж дотолкова я напрегнали, че госпожа Тарант се съмнявала в успеха на начинанието. Цялата група се бе изправила, а Верена се приближи към Олив с протегнати ръце и грейнало лице, без никакви признаци за угризения на съвестта.

– Знам, че много искате да говоря, затова ще се опитам да кажа нещо, ако позволите. Боя се обаче, че няма достатъчно хора. Няма да постигна много с малка аудитория.

– Жалко, че не доведох приятели. С радост биха дошли – обади се господин Бъридж. – В университета има голямо желание хората да ви чуят, а няма по-благосклонна аудитория от тази на Харвард. Тук сме само двама – Грейси и аз, но съм сигурен, че той ще потвърди думите ми.

Младият мъж изрече думите волно и с лекота, усмихвайки се леко на Верена и дори на Олив като човек, когото смятат за майстор на хитроумните подмятания.

– Господин Бъридж умее да слуша още по-добре, отколкото говори – заяви приятелят му. – Свикнали сме да внимаваме по време на лекции, нали разбирате. За нас ще е привилегия да ви чуем да говорите. Затънали сме в невежество и предразсъдъци.

– О, моите предразсъдъци! – продължи Бъридж. – Само да знаехте – ужасни са, уверявам ви!

– Дайте им да се разберат! – провикна се Матиас Пардън. – Ако искате да завладеете Харвард, това е шансът ви. Тези господа ще разпространят новината. Ще поставите началото на всички начала.

– Не знам дали ще ви допадне – каза Верена, все още вперила поглед в очите на Олив.

– Сигурна съм, че всичко тук допада на госпожица Чансълър – вметна с благородна увереност госпожа Тарант.

Селах отново се появи – високата му и одухотворена фигура застана в рамката на вратата.

– Малко вдъхновение? – попита той насърчително и огледа групата.

– Ще се справя сама, ако предпочитате – каза Верена нежно на приятелката си. – Може би случаят е подходящ да опитам без татко.

– Да не искаш да кажеш, че ще се справиш сам-самичка? – възкликна смаяно госпожа Тарант.

– О, умолявам ви, покажете ни цялата програма, с всички действащи лица! – настоятелно се обади господин Бъридж.

– Единственото ми желание е да я предразположа – увери ги Селах, бранейки позицията си. – Веднага ще се оттегля, ако не се получи. Нямам желание да привличам внимание към собствените си скромни дарби.

Изявлението му, изглежда, беше насочено към госпожица Чансълър.

– Ще се получи по-добре, ако не я докосвате – каза му Матиас Пардън. – Ще бъде, сякаш върху нея се спуска свише... каквото там се спуска.

– О, никога не сме твърдели нищо подобно – промърмори госпожа Тарант.

Лицето на Олив пламна след този кратък разговор. Усещаше, че всички присъстващи я наблюдават – най-вече Верена – и че ѝ се предоставя възможност да засили влиянието си над момичето. А такива възможности вълнуват. Тя изобщо не обичаше да попада в центъра на вниманието, ала всичко казано беше невежо и пошло. В стаята се бе възцарила тъкмо атмосферата, от която тя искаше да измъкне Верена. Гледаха на нея като на атракция, като на развлечение, а двамата колежани най-безсрамно ѝ се присмиваха. Не това беше нейното предназначение и Олив щеше да я спаси. Верена беше толкова простодушна, че не го проумяваше, тя беше единствената чиста душа сред тази противна сбирщина.

– Иска ми се да говорите пред достойна публика, да убеждавате хора, които са сериозни и искрени. – Олив усети, че гласът ѝ трепери още докато изричаше тези думи. – Твоята мисия не е да развличаш отделни хора, а да докоснеш сърцата на цели общности, на народи.

– Скъпа госпожо, сигурен съм, че госпожица Тарант ще докосне сърцето ми! – възрази галантно господин Бъридж.

– Не знам дали това е справедлива преценка на младите господа – въздъхна госпожа Тарант.

Верена за миг отклони вниманието си от своята приятелка и усмихнато погледна господин Бъридж:

– Надали изобщо имате сърце, но дори да имахте, не ме интересува.

– Дори не можете да си представите до каква степен думите ви засилват желанието ми да ви чуя.

– Постъпете както желаете, скъпа моя – едва чуто продума Олив. – Каретата ми сигурно е пристигнала, така или иначе, трябва да тръгвам.

– Усещам, че не искате – удивено отбеляза Верена. – Ако искахте, щяхте да останете, нали така?

– Не знам какво трябва да правя. Елате с мен! – каза Олив почти сърдито.

– Е, така изобщо няма да им повлияете – изтъкна Матиас Пардън.

– Мисля, че е най-добре да дойдете друг път – предложи помирително Селах, но Олив долови скрития намек.

Господин Грейси опита енергично да се противопостави:

– Вижте, госпожице Тарант, нали искате да спасите Харвард? – попита той със смешна гримаса.

– Не знаех, че вие сте целият Харвард! – отговори Верена също тъй шеговито.

– Опасявам се, че ще бъдете разочаровани от прекараната вечер, ако сте очаквали да добиете представа за нашите идеи – подметна госпожа Тарант на господин Грейси с безсилна симпатия. – Лека нощ, госпожице Чансълър – продължи тя, – дано да сте облечена достатъчно топло. Сигурно ще се съгласите, че в този дом правим много. Е, повечето хора са на това мнение. Има малка дупка ей тук, на верандата – доктор Тарант все забравя да извика някой да я запълни. Много ни беше приятно, че ни посетихте, засилихте желанието ми да общувам. С карета ли пристигнахте? Аз не понасям шейните, прилошава ми.

Така отговори домакинята на кратките думи за сбогом на госпожица Чансълър, изречени, докато трите дами вървяха към вратата на жилището. Олив беше напуснала неголемия салон бързо и невиждащо, без да се сбогува с останалата част от компанията. Когато беше спокойна, обноските ѝ бяха добри, но напрегнеше ли се, допускаше грешки, които в малките нощни часове си припомняше многократно преувеличени. Понякога те предизвикваха разкаянието ѝ, друг път – нейното ликуване, като във втория случай тя имаше усещането, че не би могла хладнокръвно да прояви такава справедлива отмъстителност. Тарант настоя да я изпрати надолу по стълбите и през малкия двор към каретата ѝ. Напомни ѝ, че нарочно са посипали дъсчената пътека с пепел, но тя го помоли да я остави на мира и почти го избута. Издърпа Верена в свежия нощен мрак и затвори вратата зад тях. Небето беше прелестно – синьо-черно и сребристо, искрящ зимен свод, върху който звездите приличаха на хиляди ледени точици. Въздухът беше режещ и тих, а оскъдният снежец изглеждаше плашещ. Олив вече съвсем ясно съзнаваше какво обещание ѝ се искаше да ѝ даде Верена, но навън беше толкова студено, че не можеше да я държи дълго гологлава. Междувременно в салона госпожа Тарант отбеляза, че явно госпожица Чансълър отказва да повери Верена на собствените ѝ родители, а Селах намекна, че ако ѝ бъде отправена уместна покана, дъщеря му с радост ще се обърне към широка публика в университета. Матиас Пардън си помисли (и го заяви) развеселено, че това би било сензационна новост, но добави, че преди това ще се поизмъчат да изкопчат съгласието на госпожица Чансълър. Компанията явно споделяше мнението му.

– Виждам, че сте ядосана на нещо – каза Верена на Олив, докато двете стояха под звездите. – Дано не сте ядосана на мен. Какво направих?

– Не съм ядосана... притеснена съм. И се страхувам, че ще ви изгубя. Верена, не ме изоставяйте, не ме изоставяйте!

– Да ви изоставя ли? Но как бих могла?

– Разбира се, че можете. Имате пътеводна звезда. Само не слушайте тях.

– Кого имате предвид, Олив? Родителите ми ли?

– О, не, не родителите ви – отговори госпожица Чансълър малко рязко. Умълча се и додаде: – Родителите ви не ме интересуват, не за пръв път ви го казвам. А сега, след като се запознах с тях – съгласно тяхното и вашето желание и противно на моето, – отново ви го повтарям: те не ме интересуват, Верена. Би било непочтено да ви заблуждавам, че не са ми безразлични.

– Защо, госпожице Чансълър? – промърмори Верена, сякаш се опитваше въпреки тъгата, предизвикана от тези думи, да отдаде заслуженото на безпристрастността на приятелката си.

– Да, сурова съм, може би дори съм жестока, но трябва да бъдем сурови, ако искаме да победим. Не слушайте младежите, които ви се подиграват и ви мътят главата. Те не дават пет пари нито за вас, нито за всички нас. Интересува ги единствено собственото им удоволствие, защото са убедени, че имат правото на по-силния. По-силния ли? Съмнявам се.

– Някои от тях са силно загрижени... така ми се струва... не са безразлични към нас – отбеляза Верена с усмивка, едва видима в тъмното.

– Да, ако се откажете от всичко. Не за пръв път ви питам – готова ли сте да се откажете от всичко?

– Имате предвид да се откажа от вас ли?

– Не, от нашите клети посестрими, от нашите надежди и цели, от всичко, което смятаме за свято и за което си струва да се живее!

– О, те не искат това, Олив. – Усмивката на Верена стана съвсем видима, когато тя добави: – Не искат толкова много!

– Ами тогава отидете да говорите пред тях и да им попеете! И да им потанцувате!

– Колко сте жестока, Олив!

– Да, такава съм. Но ако ми обещаете нещо, ще стана много нежна!

– Странно място за клетви – потръпна Верена и се озърна в тъмното.

– Да, ужасна съм, знам. Но ми обещайте. – Олив придърпа момичето към себе си, загърна я с една ръка с наметката, която висеше от раменете на собствената ѝ слаба фигура, и с другата я прегърна, вперила в нея умолителен, но леко неуверен поглед. – Обещайте! – повтори тя.

– Нещо ужасно ли е?

– Никога да не ги слушате, никога да не допускате да ви подкупят...

В този миг вратата се отвори отново и светлината от вестибюла плисна върху верандата. В отвора се показа Матиас Пардън заедно с Тарант и съпругата му. Другите двама гости също пристъпиха напред, за да проверят какво бави Верена.

– Май сте организирали някаква лекция тук, навън! – отбеляза господин Пардън. – Внимавайте, дами, иначе ще замръзнете, вкопчени една в друга!

Майката на Верена ѝ напомни, че ще измръзне до смърт, но момичето вече беше чуло прекрасно последните думи на Олив, макар и изговорени съвсем тихо. Приятелката ѝ я пусна и бързо закрачи по пътеката от верандата към очакващата я карета. Тарант се спусна да помогне на госпожица Чансълър, а другите дръпнаха Верена обратно в къщата. "Обещайте ми да не се омъжвате!" – ето какво отекваше отново и отново в слисаното ѝ съзнание, когато господин Бъридж възобнови атаката си и я помоли поне да посочи вечер, когато ще могат да я чуят. Девойката съзнаваше, че нареждането на Олив не следва да я учудва, защото то вече витаеше във въздуха. Който и когато и да я беше попитал, Верена щеше да го увери, че госпожица Чансълър не би желала тя да се омъжи. Обаче след като приятелката ѝ изрече думите, идеята придоби нова тежест и под въздействието на тези няколко бързи и настойчиви думи тя се почувства напрегната и обзета от нетърпение, сякаш неочаквано беше надникнала в бъдещето. А това си е страшничко дори ако човек вижда желаната от него съдба.

Когато двамата млади мъже от Харвард я притиснаха с молбата си, Верена попита през смях, който ги учуди, дали не я "подиграват и не ѝ мътят главата". Те си тръгнаха, след като се съгласиха с последната забележка на госпожа Тарант: "Боя се, сами усещате, че още не ни разбирате добре". Матиас Пардън остана. Родителите на Верена си легнаха, напълно сигурни, че той ще ги извини, и го оставиха в дневната. Той постоя още малко, почти час, и каза неща, които породиха у Верена предположението, че младият мъж иска да се ожени за нея.

Ала докато го слушаше, по-разсеяно от обикновено, тя си каза, че надали ще ѝ бъде трудно да даде пред Олив исканото обещание, поне по отношение на него. Матиас беше много приятен и знаеше много за всичко – или по-скоро за всеки, – и ще я отведе насред вихъра на живота. Обаче тя въпреки това не искаше да се омъжи за него и след като той си тръгна, Верена след още един кратък размисъл установи, че всъщност не желае да се омъжи за когото и да било. Затова в крайна сметка щеше лесно да даде на Олив исканото обещание и така да ѝ достави огромна радост!

XVII

При следващата си среща с Олив Верена я осведоми, че е готова да положи исканата клетва, но за нейна огромна изненада младата жена реагира с въпрос, целящ да обуздае тази прибързаност. Госпожица Чансълър вдигна предупредително пръст, сякаш в опит да я разубеди почти толкова сериозно, колкото бе настоявала преди, а пламенното ѝ нетърпение, изглежда, бе отстъпило място на други съображения, беше заменено от примирението, което идва след по-дълбок размисъл. В конкретния случай то беше обагрено от горчивина, доколкото изобщо е възможно да изпитва горчивина една млада дама, градяща своята вяра в нещо голямо.

– Вече нищо ли не искате да ви обещавам? – попита Верена. – Но защо, Олив, защо е тази промяна?

– Скъпо дете, толкова сте млада, толкова озадачаващо млада. Чувствам се на хиляда години, сякаш съм живяла поколения наред, векове наред. Знам нещата от опит, а вие – посредством въображението си. И това е напълно уместно за свежо и будно същество като вас. Все забравям разликата помежду ни – че вие още сте дете, макар и да сте създадена за велики дела. Онази вечер бях забравила, но си го припомних. Трябва да преживеете определени неща и би било погрешно от моя страна да ви спирам. Вече го знам. Разбирам, че преди се обади завистта ми – моята неутолима, жадна завист. Имам я в излишък, но не бива да давам основание някой да твърди, че завистта е женско качество. Не ми е нужно обещанието ви, нужно ми е само вашето доверие и всичко, което произтича от него. От все сърце се надявам да се омъжите, но ако не го сторите, нека не е, защото сте ми обещали. Знаете мнението ми – има благородство в саможертвата в името на велико дело. Свещениците – когато са истински свещеници – не се женят, а нашата обща мечта изисква свещенодействие. Много ми е мъчно, че нито приятелството, нито вярата и милосърдието, нито най-интересното занимание на света – дори такова съчетание изглежда не е достатъчно само по себе си да живееш в негово име. Не познавам никой мъж, който поне мъничко да изпитва интерес към онова, което се стремим да постигнем. Мразят го, надсмиват му се и при всяка възможност се опитват да го потъпчат. О, да, знам, че има мъже, които се преструват на ангажирани, но те не са искрени и аз им нямам доверие. Готова съм да се сражавам на живот и смърт с всеки мъж! Не твърдя, че няма същества от мъжки пол, които са склонни да ни покровителстват лекичко, да ни потупват по гърба и да ни посъветват да направим някои умерени отстъпки, да признаят, че в някои отношения обществото не е съвсем справедливо към нас. Обаче всеки мъж, който дава вид, че приема изцяло програмата ни, както я разбираме аз и вие, и го прави по собствена воля, без да е принуден – такава личност просто крои да ни предаде. Многобройни господа с радост биха запушили устата ви с целувка! Ако някой ден застрашите тяхната себичност, техните интереси, тяхната липса на морал – за което всеки ден се моля да се случи, скъпа моя приятелко! – за всеки от тях би било огромна победа да успее да ви убеди, че ви обича! Тогава ще видите какво ще ви причини и колко далеч ще го отведе тази обич! Ще бъде много тъжен ден за вас, за мен и за всички нас, ако наистина му повярвате. Както виждате, вече съм съвсем спокойна, всичко съм премислила.

Верена я изслуша с блеснал поглед.

– О, Олив, та вие самата сте прекрасен оратор! – възкликна тя. – Само да пожелаете, ще ме надминете и още как!

Госпожица Чансълър поклати глава с мила тъга.

– Пред вас мога да говоря, но това не е никакво доказателство. Аз не притежавам лекота, аз съм непохватна, суха и стеснителна.

След като се пребори с вихъра на емоциите и навлезе в спокойните води на извисената разсъдливост, тази млада дама прояви най-изисканата си страна. Говореше меко и съпричастно, с благо достойнство и ведра мъдрост, които бяха високо ценени от познатите ѝ и които Верена намираше за почти царствени. Такива настроения обаче рядко се проявяваха пред широка публика, те бяха част от личния живот на госпожица Чансълър. В момента тя беше в плен на такова настроение и опита да обясни непоследователността на приятелката си със спокойната яснота и безпристрастието на жена, чиято склонност към самоанализ беше толкова остра, колкото и склонността ѝ да се отклонява.

– Не ме смятайте за непостоянна, като ви уверявам, че предпочитам да ви се доверя без никакви обещания. Дължа на вас и на всички извинение за грубостта и разпалеността си в дома на майка ви. Просто изведнъж си дадох сметка – само като видях онези млади мъже, – че сте изложена на голяма опасност, и за момент направо обезумях от тази мисъл. Все още виждам тази опасност, но забелязвам и други неща, затова възвърнах равновесието си. Трябва да бъдете в безопасност, Верена, трябва да бъдете спасена, ала не и да сте с вързани ръце. Редно е да се получи вследствие на развитието на мирогледа ви, от вашата искрена и непоклатима представа за тези хора в светлината, в която ги възприемам аз. А също от усещането ви, че свободата е от огромно значение за работата ви и че единствената свобода за вас и за мен е ревностно да отказвате да правите онова, което често ще ви карат другите, но аз – никога! – Госпожица Чансълър изрече последните думи, гордо вдигнала глава, почти патетично. – Не ми обещавайте, не ми обещавайте! – продължи тя. – Предпочитам да не го правите. Но не ме изоставяйте, иначе ще умра!

Тя оправда непостоянството си съвсем по женски: искаше да се добере до сигурност, като в същото време омаловажи даването на обещание, и щеше да се радва да осигури на Верена шанс да се наслаждава на свободата, която беше толкова важна за нея, като ѝ попречи да се възползва от нея само в едно отношение. Момичето вече изцяло се намираше под нейно влияние. То имаше свои интереси и увлечения – останеше ли самичка, не мислеше само за окаяното положение на жените. Обаче тонът на Олив направи магия и тя осъзна, че в познанията на приятелката ѝ, във възвишеността на възгледите ѝ има нещо, към което поне част от собствената ѝ природа с готовност се стреми. Госпожица Чансълър познаваше историята и философията, поне така изглеждаше в очите на Верена, която смяташе, че съвкупността от знания в тези области позволяват на човек да управлява разумно живота си. Действаше и един по-силен импулс – Верена искаше да угоди на Олив дори и само защото се ужасяваше от това да не ѝ угоди. Недоволството на Олив, нейното разочарование и неодобрение бяха трагични, истински паметни. Тя пребледняваше, но без да пролива сълзи като повечето несъвършени жени (плачеше, когато е гневна, не когато е наранена), но душата ѝ сякаш се препъваше и се задъхваше, като че ли ѝ е била нанесена рана, която ще остане за цял живот. От друга страна, нейното одобрение и задоволство бяха нежни като западен ветрец, а най-редкият признак на благосклонност от нейна страна беше доброволно да се счита задължена на някой мъж. Иначе почти не ги забелязваше. Според нея мъжете като цяло бяха дотолкова задължени на противоположния пол, че всяка жена разполагаше с неограничен кредит по отношение на който и да е от тях и не би могла да изразходва всичко, което се полага по тази всеобща сметка на жените. В ушите на момичето неочаквано сдържаната реч на Олив, която целеше да убеди Верена да не допуска грешката да се омъжи, притежаваше антична прелест, мъдрост, пречистена от природните стихии, и ѝ напомни за качества, достойни за Антигона или за Електра. Ето защо още по-силно ѝ се прииска да направи нещо, с което да се отблагодари на Олив, и въпреки опита на приятелката си да я разубеди, тя заяви, че с готовност ще даде исканото обещание.

– Охотно обещавам да не се омъжа за никой от господата, които бяха в къщата – каза тя. – Струва ми се, че основно от тях се опасявате.

– Обещайте да не се омъжите за човек, когото не харесвате – настоя Олив. – Това би ми донесло огромна утеха!

– Но аз харесвам господин Бъридж и господин Грейси.

– А Матиас Пардън? Ама че име!

– Ами той умее да печели хората. Способен е да каже всичко, което човек би желал да узнае.

– Имате предвид – което не би желал да узнае! Е, ако харесвате всички, изобщо не възразявам. Бих се разтревожила единствено от предпочитания. Не се притеснявам, че ще се омъжите за отблъскващ мъж, опасността се крие в привлекателните мъже.

– Приятно ми е, че признавате някои от тях за привлекателни! – възкликна Верена с тих смях, който благоговението ѝ пред госпожица Чансълър още не беше успяло да заглуши. – Понякога ми се струва, че никой не би ви харесал!

– Мога да си представя мъж, който страшно ще ми хареса – отвърна Олив след малко. – Но не харесвам тези, които срещам. Струват ми се жалки същества.

И наистина тя изпитваше към тях преди всичко хладно презрение. Смяташе повечето за лицемери и насилници. За финал на разговора Верена с обичайното си покорство се съгласи с оптимистичното заключение на приятелката си, че просто преминава през някаква "фаза" с това свое предпочитание към вечерни посещения на колежанчета и журналисти, която ще надрасне, и отбеляза, че несправедливото отношение на мъжете може да бъде случайност или пък неизменна част от нрава им, но така или иначе, на нея ѝ предстои съществена промяна, преди да реши да се омъжи.

В средата на декември Матиас Пардън посети госпожица Чансълър, за да я попита какво възнамерява да предприеме за Верена. Тя не му беше отправяла покана за посещение и появата на младия господин, чието желание да я види бе твърде неудържимо, за да се съобразява с подобни дреболии, не ѝ се беше случвало достатъчно често, че да я научи на хладнокръвие. За нея посещението на господин Пардън беше проява на волност, но ако очакваше да му внуши този факт, като не го покани да седне, страшно грешеше, защото той отне почвата под краката ѝ, като ѝ поднесе стол. Поведението му беше достатъчно гостоприемно за двама, затова тя нямаше как да не изслуша безпрецедентния му въпрос, приседнала в крайчеца на канапето си (можеше поне да седне където си пожелае). Разбира се, не беше длъжна да му отговори, пък и почти не го схващаше. Той ѝ обясни, че е подтикнат от силния интерес, който изпитва към госпожица Верена, което не направи думите му по-понятни, защото това чувство (от негова страна) беше странна смесица. Той притежаваше галантност, което подсказваше, че отсъствието на деликатност се дължи на професията му, и молеше за разкрития относно vie intime на своите жертви с безочливата самоувереност на прочут лекар, който разпитва за симптомите. Искаше да узнае какво възнамерява да прави госпожица Чансълър, защото ако не възнамеряваше да прави нищо, той имал идея, която нямало да крие от нея: лично да се заеме с начинанието.

– Вижте, ето какво бих искал да узная – как мислите, тя принадлежи на вас или принадлежи на цялото човечество? Ако е ваша, защо не я извадите на показ?

Той не целеше да бъде дързък и не съзнаваше безцеремонността си, искаше само учтиво да обсъди въпроса с госпожица Чансълър. Разбира се, знаеше, че има вероятност Верена да не съумее да се впише в обществото, но тази вероятност не можеше да му попречи да излъска този самороден диамант до блясък. Самият той разполагаше с немалко възможности за публично осъждане или възхвала чрез "могъщите всекидневници". Всъщност господин Пардън приемаше толкова много неща за даденост, че Олив изгуби дар слово, докато ги обмисляше, а той се възползва от този факт, който възприе за щастлива възможност да бъде пределно искрен. Напомни ѝ, че познава Верена много по-дълго от нея, че е пътувал до Кеймбридж предната зима (през свободните си вечери) при температури от десет градуса под нулата. Открай време смятал момичето за привлекателно, но едва сега очите му се отворили изцяло. Дарбата ѝ била съзряла и той без колебание би я нарекъл блестяща. Госпожица Чансълър можела да си представи как като стар приятел на семейството той преспокойно наблюдавал това прелестно развитие. Тя била способна да очарова хората точно както очаровала самата нея (госпожица Чансълър) и самия него, ако му позволява да добави. Истината била, че Верена е силен коз, който някой трябва да изиграе. За пръв път пред американската публика излизала такава превъзходна ораторка – тя щяла да задмине госпожа Фариндър, която прекрасно го съзнавала. Несъмнено имало място и за двете, изтъкна Пардън, защото стилът им бил различен. Така или иначе, той искал само да докаже, че има място за госпожица Верена. Не било нужно тя да продължи да шлифова дарбата си, вече трябвало да направи пробив. Нещо повече, той смятал, че всеки господин, който я отведе до успеха, ще заслужи уважението ѝ, може би дори щял да я привлече още по-силно, кой знае! Ако госпожица Чансълър искала да я привърже завинаги, трябвало да я тласне напред. От думите на госпожица Верена той заключавал, че покровителката ѝ иска да я убеди да се обучава още известно време, да завърши някакъв курс. Е, вече можел да я увери, че няма по-добра школа от това да застанеш пред няколко хиляди човека, които са платили да те слушат. Госпожица Верена притежавала природна дарба и той силно се надявал нейната наставница да не ѝ отнеме таланта. Момичето щяло да се усъвършенства в крачка, вече притежавало онова голямо нещо, което не се учи, както твърдят древните, така че било най-добре да започне да го използва. Нямало да отрича как му въздейства всичко това – бил запленен от нея и тласкан от възхищението си, искал тя да заеме полагащото ѝ се място. Не би следвало да го интересува особено как Верена ще стигне дотам, но със сигурност щял да изпита по-силно задоволство, ако ѝ помогне да стигне върха. Ето защо, нека госпожица Чансълър му каже следното – колко дълго смята да възпира развитието ѝ? Колко дълго очаква един смирен почитател да чака? Разбира се, целта на посещението му не била да я подложи на кръстосан разпит – винаги се бил стремил да избягва подобно поведение и настоявал да му каже, ако го е проявил. Дошъл бил със свое предложение и се надявал то да е достатъчно сериозен повод за посещението му. Дали госпожица Чансълър е склонна да си разделят... така да се каже... тази отговорност? Дали не биха могли съвместно да се заемат с госпожица Верена? В такъв случай всички щели да останат доволни. Тя щяла да пътува като компаньонка на момичето, а той щял да се погрижи американците да станат техни последователи. Ако госпожица Чансълър я пуснела да направи няколко крачки, той щял да се погрижи за останалото. Не искал много, само около час и половина три-четири вечери седмично.

Докато той отправяше молбата си, Олив имаше време да събере мислите си и да се запита какво би могла да каже на този чудовищен млад мъж, за да го накара да проумее колко низко намира предложението му да се съюзят, за да извлекат заедно полза от Верена. За жалост, най-саркастичният въпрос, който ѝ хрумна в отговор, беше и най-очевидният, затова той се поколеба за миг как да отвърне, след като тя го попита колко хиляди долара планира да спечели.

– За госпожица Верена ли? Зависи от времето. Тя ще се задържи на сцената най-малко десет години. Не мога да преценя, преди всички щати да узнаят за нея – отвърна той усмихнат.

– Нямам предвид за госпожица Тарант, а за вас – уточни Олив с впечатлението, че го гледа право в очите.

– О, колкото ми оставите! – отговори Матиас Пардън през смях, побрал цялата шеговитост на американската преса, че и повече. – Ако говорим сериозно, не искам да печеля пари.

– А какво искате да постигнете тогава?

– Искам да пиша историята! Искам да помогна на жените.

– На жените – промърмори Олив. И се канеше да добави: "Какво знаете вие за жените?", но бързата му реакция я възпря.

– По целия свят. Искам да работя за тяхната еманципация. Според мен това е големият въпрос на съвремието.

При тези думи госпожица Чансълър вече скочи на крака – дойде ѝ прекалено. Читателят сам ще прецени по-късно дали беше успяла да постигне целта си, но в онзи момент не разполагаше с изгледи за успех, каквито обещава решимостта да се възползваш от всяка предложена помощ. Това е наказанието за придирчивия, безкомпромисен и затворен нрав, за неспособността да виждаш нещата простичко и отчетливо, а порочни и заплетени. За младата дама нямаше нищо по-отблъскващо от перспективата да дължи своята еманципация на хора като Матиас Пардън. Любопитното беше, че общите качества между него и Верена, които се струваха на Олив романтични и трогателни – простонародният произход, преживяната бедност, скромното съществуване и опитът с грозната страна на живота – ни най-малко не я смилиха. Сигурно защото той беше мъж. Отвърна, че му е много признателна за предложението, но че той явно не разбира Верена и самата нея. Не, не разбирал госпожица Тарант въпреки отдавнашното си познанство с нея. Да, тя непременно трябвало да застане пред публика, а светът щял да я аплодира и завинаги да запомни думите ѝ, ала грубите и прибързани действия били нещо, от което и двете никак не се нуждаели. Промяната на ужасното положение на жените не била въпрос, свързан само с днешния ден, а и с бъдещето, и то за години наред. Много неща трябвало да бъдат обмислени и предвидени. Едно били решили непоколебимо – мъжете не бивало да ги смятат за повърхностни. Когато Верена се появи пред публика, щяла да бъде въоръжена до зъби като Жана д'Арк (сравнението се беше запечатало в съзнанието на Олив), да разполага с всички факти и цифри и да се изправи срещу мъжете на собствената им територия.

– Решени сме да се справим превъзходно с онова, което се каним да направим – заяви много строго госпожица Чансълър пред своя посетител и го остави сам да си прави изводите според силата на въображението си.

Твърдението ѝ не му донесе никаква утеха. Той изпита недоумение и се обезсърчи – всъщност направо му прилоша. Нима не беше обезсърчаващо да я слуша как описва този ужасен процес на подготовка? Като че ли на някого му пукаше и би желал да знае дали Верена е подготвена, или не! Нима госпожица Чансълър не вярваше в нейното момичешко очарование? Не съзнаваше ли колко силен коз би могла да бъде тя? Това беше последният въпрос, който Олив му позволи да зададе. Изтъкна, че могат да разговарят цяла вечност, преди да постигнат съгласие – гледните им точки бяха толкова различни. Пък и това беше женски въпрос. Целта им беше свързана с жените и трябва да бъде постигната от жените. Неведнъж бяха показвали вратата на младия Матиас, но отстъплението никога не му се беше струвало толкова неприятно. Той беше приветлив човек, но досега не му се беше случвало да изпитва усещането, че не е – и не може да бъде – фактор в съвременната история, а ето че тази хищна жена искаше сама да се възползва от благоприятното стечение на обстоятелствата. Той ѝ даде да разбере, че е изключително себична и че ако реши да принесе една красива личност в жертва на собствените си допотопни теории и на жаждата си за власт, бдителните ежедневници – чийто дълг било да изобличава злото – щели да ѝ потърсят сметка. Тя отговори, че ако вестниците решат да я оскърбяват, това си е тяхна работа. Едно оскърбление повече към нейния пол нямало никакво значение. А след като той си тръгна от дома ѝ, тя сякаш съзря зората на успеха си. Битката започна и Олив изпитваше нещо подобно на мъченически екстаз.

XVIII

Седмица по-късно Верена ѝ съобщи, че господин Пардън много настоявал тя да се омъжи за него. И добави с видима радост, че може да зарадва приятелката си с приятната новина, че категорично е отказала да говори по този въпрос. Надявала се Олив поне сега да ѝ повярва, защото предложението било по-примамливо, отколкото госпожица Чансълър смятала.

– Той наистина умее да представя нещата съблазнително – поясни Верена. – Каза, че ако стана негова съпруга, ще ме увлече вихърът на успех, за какъвто сега дори не мога да мечтая. Че съм щяла да се прочуя. Трябвало само да му призная чувствата си и той щял да се погрижи за останалото. Уверява ме, че всеки миг от младостта ми е безценен и че ще го прекараме прекрасно, като обикаляме заедно страната. Мисля, ще се съгласите, че всичко това е направо смайващо, защото аз не притежавам вашата целеустременост!

– Обещава ви успех. Какво е успехът за вас? – попита Олив, загледана в приятелката си с благотворна хладина – временно оттегляне на симпатията, – вече добре позната на Верена (макар да не ѝ допадаше повече, отколкото отначало), вследствие на която одобрението, когато най-сетне дойдеше, изглеждаше още по-снизходително.

Верена се позамисли и после отвърна усмихнато и уверено:

– Да предизвикам натиск, на който да бъде невъзможно да се противопоставяш. Да принудя Конгреса и щатските законодателни органи да отменят някои закони и да приложат други.

Изрече думите като катехизис, който бе запаметила, а Олив усети, че механичният тон е преднамерено шеговит. Често бяха повтаряли тази дефиниция, защото госпожица Чансълър все намираше повод да напомни на приятелката си какво всъщност представлява успехът. Разбира се, вече лесно можеше да ѝ докаже, че апетитната стръв на господин Пардън е нещо съвсем различно – най-обикновен капан и примамка, подкуп за суетата и нетърпението, начин да накара Верена да се продаде, както и самият той да напълни джобовете си. Олив прекрасно познаваше непоследователността на момичето, вече беше виждала как на моменти тя е ревностно сериозна, а после става своенравно, макар и невинно, лекомислена – като сега, когато се опитваше да превърне в шега един от най-светите постулати на Олив. Впрочем тя отдавна беше стигнала до извода, че не е нужно Верена да бъде като нея – Олив беше цялостна, монолитна, а момичето сякаш беше съставено от многобройни късчета, между които имаше тесни и капризни цепнатини, през които понякога отвътре струеше насмешливо сияние. Именно поради разликата между двете жени предложението на господин Пардън за нескончаеми вълнения изглеждаше примамливо на Верена и тя изобщо проявяваше някаква търпимост към него. Олив се стараеше да отдава подобни отклонения на младостта и на провинциалното възпитание на момичето, но дори когато се стараеше най-много, Верена я укоряваше – доколкото изобщо неизлечимо благият нрав на Верена бе способен да укорява, – че не е достатъчно толерантна. Олив явно не проумяваше, че докато господин Пардън беше рисувал тази картина и бе държал момичето за ръка (неуместна представа), тя беше отправила дълъг и изпълнен с копнеж поглед през отворената от него врата към веселото оживление в света и после се бе извърнала единствено заради приятелката си към по-суровите морални изпитания и по-чистите усилия.

Заради приятелката си и заради всички свои поробени посестрими, Верена беше направила саможертва и след известно време тази мисъл вдъхна сигурност на Олив. Беше като гаранция за бъдещето, защото Олив знаеше, че младият журналист няма да се откаже лесно, но беше и уверена, че Верена няма да се поддаде.

В момента господин Бъридж често посещаваше малката къща в Кеймбридж – Верена ѝ беше разказала. Всъщност ѝ разказваше много, почти всичко. Вече идвал без господин Грейси, сам намирал пътя и предпочитал да няма никой друг. Толкова допаднал на майка ѝ, че тя почти винаги излизала от стаята – главното доказателство колко високо цени госпожа Тарант посетителя джентълмен. Вече знаели всичко за него: баща му бил починал, майка му била много известна светска личност, а самият той притежавал значително наследство. В Ню Йорк го ценели високо. Колекционирал красиви предмети, картини и антики, за които специално пътувал до Европа, а много от тях били изложени в дома му в Кеймбридж. Притежавал инталии, испански олтарни покривала и рисунки на стари майстори. Отличавал се от повечето мъже, изглежда искал да се наслаждава на живота и смятал, че човек наистина може да го постигне, стига да си го позволи. Разбира се, съдейки по притежанията му, явно смятал, че човек се нуждае от доста неща в бита си. След известно време Верена сподели с Олив – с известно закъснение, – че той я поканил в дома си, за да разгледа съкровищата му. Искал да ѝ ги покаже, сигурен бил, че ще им се наслади. Верена също беше сигурна, но нямало да отиде сама, искаше Олив да я придружи. Щели да пият чай, освен това щели да присъстват и други дами, а Олив щяла да ѝ каже какво мисли за живот, изпълнен с толкова много красота. Госпожица Чансълър обмисли всичко това и тъй като реши, че е най-добре засега просто да приеме случилото се, защото иначе щеше силно да се разтревожи. Отправи гореща молба към небето лукавите млади мъже с много свободно време да оставят Верена на мира, обаче явно нямаше да се получи, затова беше най-безопасно самата тя да се запознае с колкото може повече ухажори и да ги прецени. Ако Олив не беше толкова сурова, би приела с усмивка откровеността, с която момичето прие нейната теория. Тя разпалено обясняваше, че господин Бъридж изобщо не иска същото като клетия господин Пардън. Той я молел да му разяснява възгледите си много по-често от другия господин, но изобщо не намеквал, че искал да ѝ стане съпруг или агент на публичните ѝ лекции. Засега най-смелото му твърдение беше признанието, че я харесва по същата причина, по която харесва стари емайли и стари бродерии, а когато тя отбеляза, че не проумява по какво прилича на тези неща, той поясни, че тя е крехка и специална като тях. Може и да беше специална, обаче Верена възрази срещу мнението му, че е крехка. Изобщо не искаше да я смятат за такава, от което Олив отсъди, че момичето не приема доверчиво всичко, казано от младия мъж. Когато госпожица Чансълър попита Верена дали уважава господин Бъридж (а момичето вече знаеше колко тържествено звучеше тази дума от устата на Олив), тя отвърна със своя нежен и суетен смях, но явно съвсем добронамерено, че няма значение дали го уважава, защото нима всичко това не било просто фаза – същата, за която вече говорили? Колкото по-бързо го изживеела, толкова по-добре, нали така? Беше убедена, че посещение в дома на господин Бъридж ще ускори прехода. Както вече изтъкнах, Верена с радост приемаше въпросната фаза като неизбежна и неведнъж повтаряше на Олив, че след като се борят с мъжете, трябва да ги опознаят колкото може по-добре. Госпожица Олив попита защо майката на Верена не я придружи да разгледа въпросните антики, след като стана ясно, че господин Бъридж не е пропуснал да покани и госпожа Тарант, и момичето се съгласи, че така би било много по-лесно, само че майка ѝ нямало да ѝ обясни толкова добре като госпожица Чансълър дали господин Бъридж заслужава уважението ѝ. Необходимостта да решат дали господин Бъридж е достоен за уважение придоби изключително важно нравствено значение в живота на двете забележителни млади жени, превърна се в знаменателно събитие. Отначало Олив опита да го отхвърли – не решението, а мероприятието, защото, както е известно, тя отдавна беше решила за себе си с какво уважение следва да се ползва който и да е представител на противоположния пол. Ако господин Бъридж продължаваше да я изкарва от търпение, имаше опасност Верена да реши, че приятелката ѝ е несправедлива към него. Беше убедена, че неговата игра е много по-сериозна от тази на младия Матиас, и беше склонна да го наблюдава, обаче прецени, че е по-благоразумно да не се опитва да съкрати фазата (възприе тази терминология) преждевременно – укор, който щеше да си навлече, ако незабавно се затвори, както се изразяваше Верена, за младия ценител.

Ето защо беше договорено госпожа Тарант заедно с дъщеря си да приеме поканата на господин Бъридж. Няколко дни по-късно дамите го посетиха в жилището му. Разбира се, след това Верена имаше много за разказване, но се разпростря по-подробно на впечатленията на майка си, отколкото на своите. Госпожа Тарант се беше запасила с такива за цяла зима. Присъствали и няколко дами от Ню Йорк, които били "на линия" в онзи момент и с които тя хубавичко си побъбрила. Уверила ги колко ще се радва да ги приеме в дома си, но те още не били прекосили дъсчената пътека в предния ѝ двор. Господин Бъридж се държал изключително мило и много интересно им разказвал за колекциите си, които били превъзходни. Верена беше склонна да смята, че той заслужава уважение. Признал, че всъщност изобщо не се занимава с право и е дошъл в Кеймбридж само за дипломата. Тя обаче не виждала защо и това да не е достатъчно, когато човек се държи толкова приятно. Стигна дори дотам да попита Олив дали вкусът и любовта към изкуството нямат никакво значение, от което приятелката ѝ заключи, че момичето е навлязло доста сериозно във фазата си. Разбира се, госпожица Чансълър разполагаше с готов отговор. Вкусът и любовта към изкуството са хубаво нещо, когато разширяват съзнанието, а не когато го стесняват. Верена се съгласи и отбеляза, че тепърва ще видят какво е въздействието им върху господин Бъридж – забележка, която събуди опасенията на Олив, че събитията ще се развиват главоломно. Особено след като момичето добави, че е планирано още едно посещение у младия мъж и че този път Олив трябва да отиде с нея, защото той горещо помолил да му бъде оказана тази чест, а и защото на самата нея много ѝ се искало заедно да разгледат красивите му вещи.

Ден-два по-късно господин Хенри Бъридж остави визитната си картичка на прага на госпожица Чансълър, придружена с бележка, в която изразяваше надеждата си тя да пие чай с него в конкретен ден, когато очаквал да го посети и майка му. Олив отговори, че ще откликне на поканата заедно с Верена, но се озова в изключителното за нея положение да не е съвсем наясно как да постъпи. Озадачаваше се, че Верена я подтиква да предприеме тази стъпка, след като беше свободна да отиде и без нея, а това показваше две неща: първо, че тя е силно заинтригувана от господин Хенри Бъридж, и второ, че душата ѝ е невероятно невинна. Иначе нищо не можеше да обясни безразличието ѝ към подобна възможност да флиртува. Верена искаше да узнае истината и явно беше убедена, че Олив Чансълър вече разполага с нея. Ето защо настойчивостта ѝ доказваше преди всичко, че цени по-високо мнението на приятелката си за Хенри Бъридж, отколкото своето собствено – което пък напомни на Олив огромната отговорност, с която се бе нагърбила, с решението да формира този щедър млад ум и за високото място, което вече заема в него. Такива откровения би следвало да ѝ носят удовлетворение, а причината да не стане съвсем така, беше съжалението на по-голямата жена, че субектът, относно който искаха мнението ѝ, е млад мъж, лишен от най-лошите пороци. Вечерта, когато Олив Чансълър се запозна с Хенри Бъридж в дома на госпожа Тарант, той наистина беше помогнал да я "изкарат от кожата", както се изразяваха двете млади приятелки, но въпреки това тя отчетливо усещаше, че той е истински джентълмен и свестен човек.

Това стана болезнено ясно по време на посещението в дома му. Той беше толкова добронамерен, забавен, дружелюбен и грижовен, толкова внимателен към госпожица Чансълър, домакинстваше в ергенската си квартира с такава лекота, че отначало Олив седеше и безмълвно разтърсваше съвестта си като спрял часовник, за да я принуди да изтъкне по-основателна причина да не го харесва. Установи, че без никакви трудности ще възненавиди майка му, което, за жалост, не обслужваше така добре целите ѝ. Госпожа Бъридж беше пристигнала да прекара няколко дни със сина си и беше отседнала на хотел в Бостън. Олив се досети, че след съвместно прекараната вечер би било вежливо да я посети, но за радост, можеше да се оправдае с бостънския темперамент и да остави нещата така. Честно казано, беше малко досадно, че госпожа Бъридж е нюйоркчанка до мозъка на костите си и всъщност нямаше да забележи дали една жителка на Бостън се отбива да я посети, или не, но изглежда дори най-сладкото отмъщение понагарча. Тя беше светска дама, едра и пищна, със светла кожа и типично грозновата. Имаше вид на муден и доста тромав човек, но впечатлението тутакси се разсейваше от бързия ѝ и весел говор, от краткия и звънлив смях, с който завършваше всяка изречена шега (независимо каква). Създаваше впечатление, че бързо схваща всичко, което види и чуе. Очевидно беше свикнала да говори и дори да изслушва, макар и да не изчакваше дълго за подробностите и вмятанията. Не беше последователна, а бърза, и си личеше, че не обича обясненията, макар че надали имаше причина да се бои от тях. Предпочиташе общата картина, не детайлите, държеше се с всички вежливо, но в никакъв случай мило, и беше безукорно общителна, без да доверява нищо лично, както постъпваха жителите на Бостън, когато (в мигове на превъзбуда) искаха да внушат, че не са подозрителни. В цялото ѝ поведение имаше нещо, което подсказваше на Олив, че светът на тази жена е по-широк от нейния. Нашата млада героиня се подразни, когато научи, че госпожа Бъридж е живяла доста години в Европа, което тутакси я изпрати в групата на покварените. Научи засегната, че нито майката, нито синът са прекарали зад граница по-дълго от нея и че ако ще ги осъжда, че са развейпрах, трябва да го прави индивидуално. Дали тази преценка бе улеснена от факта, че госпожа Бъридж много харесваше Бостън и колежа Харвард, интериора на сина си, чая си (поднесен в стар севърски порцелан), който изобщо не беше толкова лош, колкото бе очаквала, компанията, която беше поканил да се запознае с нея (присъстваха трима-четирима господа, един от които беше господин Грейси), и накрая, но не на последно място, харесваше Верена Тарант, към която се отнасяше като към знаменитост – мило и умно, но без майчинска нежност или други прояви на разликата във възрастта? Разговаряше с момичето, все едно са равни в това отношение, все едно геният на Верена и славата ѝ компенсират несъответствието, затова момичето не се нуждаеше от закрила или насърчение. Гостенката обаче не направи нито намек за възгледите на младата жена, не зададе нито един въпрос относно "дарбата" ѝ – пропуск, който озадачи Верена, и тя напълно искрено сподели разсъжденията си в тази връзка с Олив. Госпожа Бъридж явно смяташе, че всички присъстващи имат отличителна особеност и дарба и че заедно са чудесна компания. Нищо в поведението ѝ не издаваше да се страхува от Верена заради сина си. Не приличаше на човек, който би желал той да се ожени за дъщерята на лечител с хипноза, но въпреки това, изглежда, смяташе за очарователна появата на тази млада жена в Кеймбридж. Клетата Олив беше разкъсвана от противоречиви чувства. Ужасяваше я мисълта Верена да се омъжи за господин Бъридж, но въпреки това се ядосваше, задето майка му, изглежда, също не намираше младата червенокоска, на чиято свежест се наслаждаваше, за сериозна опасност. Всичко това тя забеляза през призмата на своята стеснителност и на съзнателното и напрегнато мълчание, в което доброволно потъваше през повечето време. Можем само да предполагаме колко ярка би била картината в съзнанието ѝ, ако приемаше нещата по-простичко, защото беше достатъчно интелигентна, за да не се държи неприятно дори за самозащита.

Трябва да добавя обаче, че в един миг тя се почувства почти щастлива – или поне си помисли колко е жалко, че не може да бъде. Госпожа Бъридж помоли сина си да изсвири "нещо мъничко", а той седна на пианото и демонстрира талант, достоен за гордостта на тази дама. Олив беше силно чувствителна към музиката, затова очарователното изпълнение на младия господин нямаше как да не ѝ въздейства успокоително и приятно. Първото "нещо мъничко" беше последвано от второ, а изборът неизменно беше много удачен. Гостите седяха пръснати на червеникавото сияние на камината, слушаха притихнали в удобни пози, носеше се леко ухание на горящи дърва, примесено с дъха на Шуберт и Менделсон. Лампи с абажури светеха меко тук-там, шкафовете и конзолите хвърляха кафеникави сенки, от които проблясваше по някоя ценна вещ: фигурка от слонова кост или италианска чаша от периода чинкуеченто. При тези обстоятелства Олив имаше възможност за половин час да се отпусне, да се наслаждава на музиката, да признае, че господин Бъридж свири с изтънчен вкус, да се почувства във временно примирие. Нервите ѝ се успокоиха, проблемите ѝ – поне временно – отстъпиха на заден план. Под това влияние и в тази обстановка цивилизацията оказа своето въздействие, цареше хармония и човешкият живот престана да бъде битка. Тя дори се запита защо е необходима тази битка, взаимоотношенията между мъжете и жените в колоритната групичка на присъстващите не ѝ се струваха враждебни. С две думи, тя получи възможност за неочаквана почивка, по време на която очите ѝ следяха главно Верена, седнала близо до госпожа Бъридж и потънала в музиката повече от Олив. Тя носеше наслада и на нея, заслушаното ѝ лице несъзнателно се обръщаше към различни части на стаята, а очите ѝ неопределено се спираха на изящните дреболии, подчертани от сиянието на огъня. Понякога госпожа Бъридж свеждаше към нея лице и ѝ се усмихваше мило, Верена отвръщаше на усмивката ѝ и изражението ѝ сякаш казваше: о, да, отказвам се от всичко, от всички принципи, от всички проекти. Още преди да стане време да тръгват, Олив усети, че и двете (и тя, и Верена) доста са се размекнали. Сякаш имаше сили само да отведе приятелката си, когато чу госпожа Бъридж да я кани да прекара две седмици в Ню Йорк. Тогава Олив възкликна мислено: "Дали не е някакъв заговор? Защо просто не я оставят на мира, за бога?", и понечи да загърне девойката със своята наметка, както бе правила и преди. Верена отговори донякъде необмислено, че с огромно удоволствие ще посети госпожа Бъридж, после погледна към Олив и овладя привързаността си, като добави, че вероятно домакинята не би я поканила, ако знаеше категоричната ѝ подкрепа за еманципацията на жените. Госпожа Бъридж погледна към сина си и се засмя – поясни, че е прекрасно осведомена за възгледите на Верена и че надали има по-голям симпатизант на тези възгледи от нея. Силно се интересувала от еманципацията на жените и смятала, че може да се направи много. Прозвучаха само тези две забележки относно важната тема и нито Хенри Бъридж, нито приятелят му Грейси споменаха пред Верена за евентуална нейна лекция пред студентите в Харвард. Верена беше споделила с баща си, че Олив е наложила вето по въпроса, и Тарант предаде на младите мъже, че явно госпожица Чансълър ще организира събитието по свой начин. Самият той смятал въпросния начин за доста заобиколен, но госпожица Чансълър му внушила, че е много сериозна, което го плашело и отнемало съпротивителните му сили – толкова страшни асоциации предизвиквало. Познатите му с най-сериозно отношение били членовете на някакъв комитет отпреди десетина години, които разследвали явлението "материализация" на духове и насочили към него безмилостния лъч на научния метод. На Олив ѝ се струваше, че закачливостта на господин Бъридж и на господин Грейси се е изпарила, което обаче не ги правеше по-малко цинични. На раздяла Хенри Бъридж настоя Верена сериозно да обмисли поканата на майка му, а момичето отвърна, че надали в бъдеще ще може да отделя много време на хора, които вече споделят възгледите ѝ: очакваше да се заеме с другите, които не ги споделяха.

– Да не би графикът ви да изключва всякакви развлечения, всякаква почивка? – попита младият мъж с обезпокоено изражение.

С присъщото си добродушно и ведро уважение Верена пренасочи въпроса към своята спътница както обикновено.

– Изключва ли ги графикът ни?

– Опасявам се, че развлечението, на което се насладихме днес следобед, трябва да ни стигне за доста време – отвърна Олив не рязко, а доста величествено.

– Е, той достоен ли е за уважение? – настойчиво попита Верена, докато двете млади жени се отдалечаваха в здрача, крачейки рамо до рамо със зимните си наметки като монахини от свят орден.

Олив се позамисли.

– Да, много – като пианист!

Верена се върна с нея в града с конска карета – беше отседнала на Чарлс Стрийт за няколко дни – и вечерта озадачи Олив, като се отдаде на разсъждения, сходни на собствените ѝ странни мечтания в красивото жилище на господин Бъридж, но срещу които реагира бурно.

– Хубаво би било да приемаме мъжете такива, каквито са, а не непрекъснато да мислим за недостатъците им. Хубаво би било да не си задаваме толкова много въпроси, а да приемем, че те са намерили своите отговори и вече можем да поседнем в удобното старо испанско кожено кресло, да дръпнем завесите, за да ни предпазват от студа, тъмнината и огромния, страховит и жесток свят, и да слушаме Шуберт и Менделсон до безкрай! Тях изобщо не ги е интересувало женското страдание. Днес изобщо нямах усещането, че ми е нужно правото да гласувам, а ти? – попита Верена накрая Олив, както винаги завършваше подобни размисли.

Младата дама прецени, че е наложително да ѝ даде категоричен отговор:

– Винаги имам това усещане – навсякъде, денонощно. Ето тук го имам – тържествено притисна тя с ръка сърцето си. – Усещам го като дълбока и незабравима злина, както човек усеща позорно петно върху честта си.

Верена се засмя звучно, въздъхна тихо и каза:

– Не знам, Олив, понякога се питам дали без вас щях изобщо да се чувствам така.

– Скъпа моя приятелко – отговори Олив, – за пръв път ми казвате нещо, което толкова ясно изразява близостта и светостта на нашия съюз.

– Вие наистина сте моята опора – увери я Верена. – Вие сте моята съвест.

– Бих искала да кажа, че ми придавате форма, че сте моят плик. Но сте твърде красива за това! – отвърна Олив на комплимента на приятелката си и добави, че би било много по-лесно да се откажат от всичко, да дръпнат завесите и да прекарат живота си в изкуствена обстановка на светлината на розови лампи. Щеше да им бъде много по-лесно да се отдръпнат от борбата, да изоставят всички нещастни жени по света на тяхната горестна участ от незапомнени времена, да свалят бремето от плещите си, да затворят очи за цялата мрачна картина, с две думи, просто да умрат. Верена възрази, че изобщо не се кани да умира и че тази представа е по-злокобна от всичко, което действително става по света, че животът ѝ още не е приключил и че не възнамерява да допусне отговорностите ѝ да я премажат. Накрая двете млади жени заключиха, както бяха правили многократно преди, че помежду им цари пълно и вдъхновяващо единомислие, че са решени да продължат да живеят и да успяват, да се прочуят, за да не останат неизвестни, и да добият сила, за да не останат безполезни. Олив не за пръв път заявяваше, че иска или да живее възвишено, или изобщо да не живее. Светът беше пълен със злини, но тя се радваше, че се е родила, преди той да бъде пометен, докато все още може да му противостои, да си постави задача и да получи възнаграждение за нея. След като бъдат осъществени големите реформи, след като настане денят на справедливостта, няма ли животът да бъде доста безличен и беден? Олив никога не беше отричала, че надеждата да се сдобие със слава, да се прочуе е един от най-силните ѝ мотиви. Беше на мнение, че най-ефикасният протест срещу робството на жените беше всяка представителка на пола да стане видна личност. Ако някой дочуеше дори част от разговора на тази вдъхновена двойка, щеше да бъде трогнат от силния им стремеж към светска слава. Идеята не беше хрумнала на Верена, но тя разпалено я беше възприела от приятелката си и беше заинтригувана от нея. Олив смяташе, че партньорството между умовете на тях двете – като всяка от тях беше лишена от важни качества – е единна цялост, която с оглед на престоящата задача няма как да не се окаже блестящо ефикасно. Верена нерядко беше много по-неотзивчива, отколкото би желала Олив, но хубавото на характера ѝ беше, че само след кратък досег с върховната идея – Олив винаги се стараеше да ѝ показва блясъка ѝ като на скъпоценен камък в отворена кутийка – тя отново се разпалваше, лумваше, попиваше думите от убедителните устни на приятелката си, превръщаше се във вълшебен глас и отново ставаше красива млада пророчица. Освен това Олив усещаше, че без нежното присъствие на Верена кръстоносният им поход ще се лиши от сладост, от така наречената от католиците екзалтация. И от друга страна, съзнаваше, че силата на момичето не е в логическата и статистическата страна на въпроса, поради което се нуждае от нейната подкрепа. Двете заедно обаче бяха съвършени, бяха цялост и щяха да тържествуват.

XIX

Представата за техния триумф, макар още далечен и неокончателен, но предшестван от сериозни усилия, толкова ревностни, че никога не им липсваше екстаз, неизменно съпътстваше двете приятелки, но най-вече Олив, през зимата на 1870 година, когато започна най-паметният период от живота на госпожица Чансълър. Към Коледа беше предприета стъпка, която съществено придвижи напред делата ѝ и им придаде постоянен характер. Крачката се изразяваше в това, че Верена се премести да живее при нея на Чарлс Стрийт след уговорка между Олив, Селах Тарант и съпругата му момичето да пребивава там няколко месеца. Пътят вече беше напълно разчистен. Госпожа Фариндър беше започнала ежегодната си голяма обиколка, вдъхновяваше хора от Мейн до Тексас. Матиас Пардън (най-вероятно) беше поукротил своя плам, а госпожа Луна се бе установила в Ню Йорк, където беше наела къща за една година и откъдето написа на сестра си, че ще наеме Базил Рансъм (с когото общуваше по този повод) да се грижи за правните ѝ дела. Олив се чудеше какви точно правни дела има Аделайн и се надяваше да не се е забъркала в някоя неприятност с хазяина или с шапкаря си, та да се налага толкова често да разговаря с господин Рансъм. Госпожа Луна много скоро ѝ съобщи, че въпросните разговори са започнали, че младият южняк е идвал на вечеря при нея, че доколкото можела да прецени, работата му не вървяла особено, и се опасявала, че той надали дори вечеря всеки ден. Ала вече носел цилиндър като северняк и Аделайн довери на сестра си, че го намира много привлекателен. Държал се много мило с Нютън, най-подробно му разказал за войната (южняшката версия, разбира се, обаче госпожа Луна не давала пет пари за американската политика и искала синът ѝ да научи всички версии), а Нютън непрекъснато говорел за него, наричал го "Рани" и имитирал произношението му на някои думи. След това Аделайн написа, че е твърдо решила да му повери делата си (Олив само въздъхна съвсем не великодушно, като си помисли какви ли "дела" има сестра ѝ), а по-късно ѝ довери, че сериозно се замисля дали да не го наеме за възпитател на Нютън. Искаше ѝ се това интересно дете да получи частно образование и според нея щеше да е много по-приемливо да го повери на човек, който и бездруго е част от семейството. Писмата на госпожа Луна звучаха така, все едно Базил смята да се откаже от професията си, за да обучава сина ѝ, но Олив беше сигурна, че това се дължи просто на претенциозния навик на сестра ѝ, особено след завръщането ѝ от Европа, да се изразява така, като че ли тя винаги се нуждае от специални мерки.

Въпреки разликата във възрастта Олив отдавна я беше преценила и беше решила, че на Аделайн ѝ липсват всички качества, които трябва да притежава един човек, за да ѝ стане интересен. Беше богата (или поне достатъчно заможна), имаше традиционни разбирания и плах нрав, много обичаше вниманието от страна на мъжете (сред които ѝ се носеше славата на дръзка, но Олив се отнасяше присмехулно към подобна смелост), водеше егоистичен и инстинктивен живот, не обръщаше внимание на актуалните тенденции, бъдещите опасности, новите истини и големите обществени проблеми, все едно са просто гарнитура на дреха, каквато почти представляваше самата тя. Ясно като бял ден беше, че тя няма съвест, и Олив много се дразнеше, че ако е устроена така, на жената са спестени много неприятности. "Делата" на Аделайн, както вече намекнах, нейните социални връзки, възгледите ѝ за образованието на Нютън, нейната практика и нейните теории (защото такива тя имаше многобройни, да ме прости Господ!), внезапните ѝ пориви да се омъжи повторно и още по-глупавите ѝ отстъпления пред лицето на опасността (защото тя не притежаваше дори смелостта на лекомислието) – всичко това беше обект на трагична преценка от страна на Олив още от завръщането на по-голямата ѝ сестра в Америка. Трагичното не се изразяваше в конкретна вреда, нанесена ѝ от госпожа Луна (защото тя имаше полза от нея дори когато ѝ оказваше честта да ѝ се присмива), а в самия спектакъл, в драмата, направлявана от пръста на съдбата, чиито малки и позорни сцени се разгръщаха толкова логично една след друга. Разбира се, развръзката съответстваше на развитието и щеше да бъде духовната гибел на госпожа Луна, която накрая нямаше да проумява словата на Олив и щеше да затъне още по-дълбоко в светска охраненост, в последното самодоволство, във върховната глупащина на дребнавия и благовъзпитан консерватизъм. Що се отнася до Нютън, когато порасне, той щеше да стане още по-противен от сега, ако това изобщо е възможно. Всъщност развитието му нямаше да е нагоре, а надолу, ако майка му продължаваше да го възпитава по същата глупава система. Той беше непоносимо нахален и себичен, а под претекст, че иска на всяка цена да съхрани изискаността му, Аделайн го коткаше и го глезеше, непрекъснато го държеше до полата си, позволяваше му да пропуска уроците, когато момчето се преструваше, че го боли ухо, въвличаше го в разговора и му разрешаваше да ѝ отговаря с нетипично за възрастта му раздразнение, когато тя наложеше дори най-дребното ограничение. Според Олив мястото му беше в някое държавно училище, където децата на обикновените хора да му покажат колко нищожно значение има, при това, ако се наложи, да го сторят с някой пердах от време на време. Двете дами бяха провели разпален спор на тази тема, преди госпожа Луна да си замине от Бостън – сцена, на чийто финал Аделайн притискаше неотразимия Нютън към гърдите си (той беше влязъл в стаята тъкмо в този момент) и настоя той да се закълне, че ще живее и ще умре, следвайки принципите на своята майка. Госпожа Луна заяви, че ако трябва някой да я тъпче – каквато най-вероятно беше съдбата ѝ! – предпочита да я тъпчат мъже, а не жени, и че ако Олив и приятелите някога вземат властта, те ще станат още по-безмилостни деспоти от вече познатите в историята. Нютън положи детска клетва, че никога няма да бъде разрушителен и нечестив радикал, а Олив реши, че след случилото се вече не е нужно да се тревожи за сестра си, и просто я остави да следва съдбата си, която току-виж се окаже, че е да се омъжи за враг на страната, за мъж, който със сигурност обича да контролира жените с бич и окови, както той и близките му са постъпвали преди с цветнокожите. След като тя толкова харесваше добрите стари нрави от миналото, той щеше да ѝ ги сервира обилно. Щом искаше да е консервативна, нека най-напред опита какво е да си съпруга на консерватор. Олив се тревожеше мъничко за Аделайн, ала повече се притесняваше за Базил Рансъм. Мислеше, че след като той мрази жените със самоуважение (и всички други), съдбата му се отплаща справедливо, като му изпраща Аделайн да се увеси на шията му. Това щеше да е поетичното възмездие на съдбата заради предразсъдъците му. Олив размишляваше над всичко това, както по принцип се стараеше да размишлява – от възвишена гледна точка, и накрая се увери, че желанието ѝ да види двамата си роднини в Ню Йорк свързани не се дължи на желанието за сигурност на една нервна личност. Бракът им щеше да удовлетвори не само нейното усещане за уместност, но и щеше да бъде пример за някои закономерности. Благодарение на философската си нагласа Олив много обичаше нагледната илюстрация на закономерностите.

Не знам с какво прозрение я осени съвестта ѝ (извор на голяма утеха за нея) и тя реши, че госпожа Фариндър е повела битката в отдалечени територии и ще се върне в Бостън навреме, за да поеме председателството над голямата Женска конвенция, за която вече беше оповестено, че ще се състои в града през юни. Доволна беше, че тази властна жена ще отсъства – така хоризонтът беше чист, а въздухът – по-свеж. Означаваше и свобода от официалната критика. Досега не съм споменавал определени епизоди от по-скорошното общуване между двете дами и трябва най-общо да проследя последиците от тях. Те може да бъдат обобщени в твърдението, което несъмнено няма да порази никой с оригиналността си, че вероятността две властни жени да си допаднат не е по-голяма, отколкото при двама властни мъже. След събирането у госпожица Бърдзай, довело до толкова важен резултат за Олив, тя имаше повод за по-близко общуване с госпожа Фариндър, при което узна, че великата предводителка на женската революция е единственият човек (в този край на света), който се отличава с по-голяма съсредоточеност и решимост от самата нея. Стремежите на госпожица Чансълър напоследък съществено се активизираха, самоувереността ѝ зазвуча много по-ведро отпреди и тя проумя, че когато една душа среща друга, следва или взаимно поглъщане, или остър сблъсък. Отдавна беше схванала, че трябва да се съобразява с упорството на света, но сега установи, че трябва да се съобразява и с определени елементи от женския лагер. Което усложняваше нещата, а подобно усложнение, естествено, не правеше госпожа Фариндър по-приемлива. И двете имаха възвишени идеали, просто беше разумно и двете да се изявяват на едно и също поле. След като подобни усещания са деликатен проблем дори сред мъжете, няма нужда да напомняме на читателя невероятния вид, който може да приемат при същества с по-изискан нрав. Затова за три месеца Олив премина от етапа на благоговението към този на конкуренцията, а процесът се ускори, след като Верена беше въвлечена в събитията. Поведението на госпожа Фариндър към момичето беше много странно. Отначало беше поразена от нея, а после – не. Отначало ѝ се искаше да я привлече под крилото си, после определено започна да страни от нея и сподели с Олив, че такива като нея вече има предостатъчно. Ама разбира се, "такива като нея" – фразата отекна във възмутената душа на госпожица Чансълър. Възможно ли беше госпожа Фариндър да не разбира какво представлява Верена и да я бърка с пошлите търсачки на евтина слава? Отначало Олив искаше да получи одобрението на госпожа Фариндър за своето протеже, имаше нужда от заповедта на главнокомандващата. Ето защо двете млади жени неведнъж бяха ходили на поклонение в Роксбъри и всеки път Верена изпадаше в пророческото си състояние, при това в най-очарователната му разновидност. То я спохождаше съвсем непринудено и изящно по време на разговора и се изливаше като поток от красноречие, още по-въздействащ от обичайните ѝ речи у госпожица Бърдзай. Госпожа Фариндър реагира доста суховато на тези прояви, които никак не приличаха на собствения ѝ ораторски стил – забележителен и убедителен. Сериозно поставиха въпроса дали тя да напише писмо до "Ню Йорк Трибюн", с което да наложи госпожица Тарант като знаменитост, но въпросното благодетелно епистоларно творение така и не се появи. Олив вече прекрасно съзнаваше, че не може да очаква никакви услуги от пророчицата от Роксбъри. Превзетостта, фалшивата скромност и дребните резерви ѝ пречеха да вземе перото. Ако Олив не твърдеше директно, че госпожата завижда на по-атрактивната речовитост на Верена, то беше само защото подобно твърдение щеше да предизвика по-силно въздействие на малко по-късен етап. Тя обаче отбеляза, че явно госпожа Фариндър иска да държи в ръцете си поводите на женското движение и че гледа подозрително на донякъде романтичните и естетични елементи, които Олив и Верена сякаш опитват да внесат в него. Те настояваха най-вече на това, че жените са нещастни през всички епохи, обаче госпожа Фариндър изглежда не даваше пет пари за това, нито пък познаваше добре историята. За нея всичко започваше от днешния ден и тя настояваше жените да получат права независимо дали са нещастни, или не. В резултат Олив се метна на шията на Верена отчасти с негодувание, отчасти с възторг, възкликна, че ще им се наложи да водят битката без помощ от други хора, но всъщност толкоз по-добре. Ако бяха всичко една за друга, какво повече можеха да искат? Щяха да бъдат изолирани, ала свободни. Това възприемане на положението донесе със себе си усещането, че двете вече се превръщат в сила. Възмущението на Олив не утихна напълно, защото тя не само имаше несъмненото и самонадеяно усещане, че госпожа Фариндър е единствената изтъкната личност, която има правото да я съди (само по себе си достатъчна причина за враждебност, защото макар да обичаме да ни хвалят по-високопоставени от нас хора, предпочитаме критиката да идва от другата посока), и бузите ѝ все още току пламваха заради мнението, изказано изненадващо от госпожа Фариндър след цялото проявено уважение към нея. Молеше се богу никога да не стане толкова тесногръда и себична. Беше лекомислена, светска, неопитна, несериозна, чест посетител на Бийкън Стрийт, а фактът, че бе взела Верена Тарант под крилото си, беше просто чудата игра на кукли за възрастни хора – ето в каква светлина смяташе госпожица Чансълър, че гледа на нея госпожа Фариндър. Може би беше по-добре, че заблудата е толкова голяма, но въпреки това в очите на Олив бликваха гневни сълзи, когато се замислеше над тази несправедливост към нея. Лекомислена, светска, Бийкън Стрийт! Тя изтръгна от Верена обещание, че много скоро целият свят ще узнае колко далеч от истината е всичко това. Както вече съм отбелязвал, в такива моменти Верена се издигаше на висотата на положението. Дълбоко в себе си тя се измъчваше от решението си завинаги да се откъсне от Бийкън Стрийт, но сега изцяло беше в ръцете на Олив и беше готова на всякакви саможертви, за да докаже, че благодетелката ѝ не е лекомислена.

Въпросът с нейния дълъг престой на Чарлс Стрийт беше уреден по време на посещение на Селах Тарант по молба на госпожица Чансълър. Вероятно си струва да опишем разговора, който имаше някои любопитни подробности, но ми е позволено да спомена само най-впечатляващите от тях. Олив искаше да постигне разбирателство с него, искаше положението да бъде съвсем ясно, затова колкото и да ѝ беше неприятно да го посрещне в дома си, тя го покани в конкретен час, когато беше планирала Верена да не е в къщата. Не сподели случилото се с момичето, мрачно си каза, че това е първата измама (защото премълчаването от страна на Олив си беше измама) спрямо приятелката ѝ, и се зачуди дали в бъдеще ще ѝ се налага да прибягва до още. И веднага си обеща, че няма да се поколебае да го стори отново, ако се наложи. Осведоми Тарант, че трябва да задържи Верена задълго, а той призна, че много се радва да види дъщеря си настанена на такова хубаво място. Настоя обаче да узнае какви са намеренията на госпожица Чансълър по отношение на момичето и тонът му увери Олив в правотата на предположението ѝ, че разговорът им трябва да бъде напълно делови. И той определено доби този вид, когато тя застана пред бюрото и написа на господин Тарант чек за значителна сума.

– Оставете ни двете – само двете – за една година и ще ви напиша още един чек. – С тези думи тя му подаде малкото листче, което означаваше толкова много, с чувството, че дори госпожа Фариндър не би сторила това толкова неумело.

Селах погледна чека, госпожица Чансълър, отново чека, тавана, пода, часовника и отново домакинята си. Сетне чекът изчезна под гънките на дъждобрана му и тя забеляза, че той го пъха на някакво странно място по чудатата си персона.

– Ако не бях убеден, че ще подпомогнете развитието ѝ... – поде той и после спря, но ръцете му продължаваха да шават невидими и той удостои Олив с широка и мрачна усмивка. Тя го увери, че не бива да има никакви тревоги по този въпрос. Шлифоването на таланта на Верена беше най-съкровеното ѝ желание. Смяташе, че момичето трябва да има простор за развитие.

– Да това е страхотно – съгласи се Селах. – Много по-важно е, отколкото да привлича цели тълпи. Само за това ви молим – позволете ѝ да следва своята природа. Нима всички беди на човечеството не се дължат на ненужно възпиране? Не затваряйте капака, госпожице Чансълър, оставете я да прелее!

И Тарант отново подчерта тази своя молба със странното и безшумно раздвижване на челюстта си. Добави също, че предстои да уреди въпроса с госпожа Тарант, на което Олив не отвърна нищо, а само го изгледа с изражение, което казваше, че вече нищо не го задържа тук. Знаеше, че въпросът вече е уреден с госпожа Тарант – беше обсъдила всичко с Верена, която ѝ каза, че майка и е склонна да я пожертва в името на по-висшето добро. Олив беше узнала (не чрез Верена, разбира се), че госпожа Тарант е прегърнала охотно идеята за парична компенсация, затова не се опасяваше, че тя ще направи сцена, когато господин Тарант се прибере с чек в джоба.

– Е, убеден съм, че тя има накъде да се развива, и то много, и че вие ще постигнете целите си. Струва ми се, че пътят дотам не е много дълъг – отбеляза господинът, докато се изправяше, за да си върви.

– Напротив, доста е дълъг – отговори Олив твърде рязко.

Тарант вече беше на прага. Позабави се, смутен от нейната мрачност, защото самият той винаги беше склонен да си представя в розова светлина напредъка, похода към истината. Не познаваше друг толкова сериозен човек като тази директна и праволинейна млада жена, проявила толкова неочаквана привързаност към дъщеря му; жена, чиято жажда за настъпването на ново време беше изпълнена с толкова извратен песимизъм, и която макар наглед безкомпромисно да се стремеше към честност, беше готова да подкупи него, бащата, с невероятно щедра сума от банката си. Недоумяваше какви слова да отправи към нея. Като че ли нищо не би могло да успокои една дама, описваща с такъв тон движение, което най-изтъкнатите умове признаваха за многообещаващо.

– Ами добре, изглежда има някаква тайна причина... – промърмори той почти плахо и изчезна от погледа на госпожица Чансълър.

XX

Надяваше се да не го вижда скоро и като че ли нямаше причина да се срещат, след като щяха да общуват посредством чекове. Договорката с Верена беше напълно уточнена – беше обещала да остане при приятелката си колкото е нужно. Отначало твърдеше, че не може да се раздели с майка си, но Олив я убеди, че изобщо не става дума за раздяла. Верена щеше да бъде волна като птичка, щеше да има свободата да ходи и да се връща, когато пожелае, щеше да прекарва часове наред с майка си, когато госпожа Тарант се нуждаеше от вниманието ѝ. Олив искаше от нея само за този период да смята Чарлс Стрийт за свой дом. Предложението не се натъкна на никаква съпротива по простата причина, че когато въпросът беше повдигнат, Верена вече беше подвластна на обаянието на Олив. Вероятно мисълта за обаянието на Олив ще предизвика усмивката на читателя, но използвам думата не в преносен, а в буквален смисъл. Фината мрежа на авторитет и на зависимост, която строгата приятелка на Верена изплете край нея, вече беше изключително плътна, момичето беше силно заинтригувано от величавото им начинание и вярваше в него дейно и въодушевено. Ползата за нея, за която мечтаеше баща ѝ, вече бе подсигурена – Верена се развиваше и растеше волно. Олив забелязваше разликата и сигурно можете да си представите колко ѝ се радваше. Това бе най-голямото удоволствие в живота ѝ. Преди Верена се държеше с момичешко подчинение, с признателна и заинтригувана симпатия. Беше се оставила в ръцете ѝ с младежка и весела изненада, увлечена от по-силната воля на Олив и нейната проницателност по отношение на целите им. Освен това я привличаше гостоприемството, представата за специални нови хоризонти, усещането за нещо ново и обичта към промените. Ала вече момичето искрено споделяше възгледите, които двете заедно изповядваха, и то заради самите тях, не по друга причина, вярваше в тях пламенно, постоянно мислеше за тях. Участието ѝ в съюза между двете жени вече не беше пасивно, одобрително. Беше и пламенно, поради което пораждаше прекрасна енергия. Ако Олив имаше амбицията да обучава Верена, можеше да се похвали, че процесът вече е започнал и че нейната съратница му се наслаждава не по-малко от нея. Ето защо момичето можеше да си каже, без да бъде укорено в безсърдечие, че напуска майка си в името на възвишена и свята цел. В действителност тя почти не оставяше майка си сама и часове наред се подрусваше мъчително в каретите между Чарлс Стрийт и вехтата провинциална къща. Госпожа Тарант въздишаше и се мръщеше, загръщаше се още по-плътно в мантията си, оплакваше се, че надали ще се справи сама и че в отсъствие на Верена дори няма смелост да отвори, ако някой позвъни на входната врата. Разбира се, тя не би пропуснала възможността да се представи като жена, която плаща прогреса на човечеството със собствената си кръв. Верена обаче имаше различно усещане (за пръв път дори леко осъждаше майка си), смяташе, че думите на майка ѝ не бива да се приемат за чиста монета и че тя се чувства сигурна да се довери на щедростта на дъщеря си. Не можеше да се отърси от убеждението – дори сега, когато госпожа Луна беше изчезнала безследно и явно двете млади жени щяха да прекарат предстоящата зима на закрито между сивите стени – и да отхвърли теорията си, че животът на Чарлс Стрийт със сигурност ще улесни достъпа на дъщеря ѝ до висшето общество. Дразнеше се от нежеланието на дъщеря си да ходи на вечеринки и от отказа на госпожица Чансълър да ги организира, но търпението не беше новост за нея и тя смяташе, че в крайна сметка на господин Бъридж ще му бъде много по-удобно да посещава дъщеря ѝ в града, където прекарваше повечето време и буквално спеше в "Паркърс".

Богатият младеж наистина посещаваше Верена много често и тя го приемаше с пълното одобрение на Олив, когато си беше у дома. Двете се бяха споразумели да не бъдат налагани никакви изкуствени ограничения върху настоящата "фаза" и Олив героично преодоляваше своето безпокойство по този повод. Нещо повече, струваше ѝ се напълно справедливо да направи тази отстъпка. След като Верена беше направила огромна жертва с оглед на дъщерния си дълг, като се бе съгласила да заживее при нея (разбира се, това положение трябваше да стане постоянно и Олив възнамеряваше да я откупува от семейство Тарант година след година), домакинята ѝ не биваше да си навлича общественото порицание (светът наистина щеше да я съди сурово), като възпира повереницата си от създаването на социални връзки. А приятелството между млад мъж и млада жена съгласно моралния кодекс на Нова Англия беше точно това, социална връзка. Ето защо, след като минаха няколко седмици, госпожица Чансълър не виждаше никакви причини да съжалява за своето безразсъдство. Верена не се влюбваше – сигурна беше, че веднага ще усети, ако това се случи. Тя просто обичаше да общува, беше обществено животно, обичаше да блести, да се усмихва, да говори и да слуша, така че що се отнася до Хенри Бъридж, той просто ѝ даваше възможност за приятен и непринуден отдих от живот, вече строго посветен на великите обществени цели (или по-скоро безкомпромисно завладян от Олив). Обаче момичето беше в безопасност, и то без ничия намеса, благодарение на искрения си интерес към начинанието. Вече не беше нужно да ѝ се оказва никакъв натиск, тя действаше по своя воля, озарена от вътрешен огън – щеше да остане отдадено и ведро необвързана, единствената ѝ брачна клетва щеше да бъде пред олтара на велика кауза. Олив винаги излизаше, когато оповестяваха пристигането на господин Бъридж и когато впоследствие Верена понечеше да ѝ преразкаже разговора им, тя я възпираше с думите, че предпочита да не знае нищо по въпроса. Правеше го сериозно и благо, което я караше да се чувства истински възвишена и благородна. Вече знаеше (не мога да кажа откъде, защото Верена не ѝ беше разказвала) що за човек е младият господин Бъридж: малко претенциозен, леко оригинален, преднамерено ексцентричен, с покровителствено отношение към прогреса, падаше си по загадъчността, внезапно му изникваха ангажименти, анонимни хора, които трябваше да посети, създаваше представа, че води двойствен живот, че е отдаден на момиче, което хората не познават или поне не са срещали. Разбира се, той обичаше да впечатлява Верена, но повече обичаше да се фука с нея пред другите момичета, модерните дами, с които танцуваше в "Папантис". Тези представи беше породила богатата нравственост на Олив. "Той силно се интересува от нашето движение", успя да заяви веднъж пред нея Верена, но думите ѝ по-скоро подразниха госпожица Чансълър, която, както е известно, не беше склонна да допуска случайни изключения от големия мъжки заговор.

През март Верена ѝ съобщи, че господин Бъридж ѝ предлага брак – настойчиво и с молба да си даде време да помисли, преди да му отговори окончателно. Верена с видимо задоволство каза на Олив, че му е заявила как няма нужда да мисли и как, ако е очаквал това, по-добре да престанел да я посещава. Той обаче продължи, следователно явно беше престанал да разчита на съгласие от нейна страна, затова Олив беше на мнение, че всъщност не го е искал. Според нейната теория той предлагаше на почти всяко момиче, което най-вероятно щеше да му откаже – правеше го, защото колекционираше подобни случки: въображаем албум от твърдения, изчервявания, колебания, откази на границата със съгласието точно както колекционираше емайли и цигулки от Кремона. Всъщност господинът щеше страшно да съжалява, ако се сроди със семейство Тарант, но този страх не му пречеше да смята за подобаващо мъж с вкус да насърчава по този начин красиви момичета с ниско потекло в търсене на специалните случаи, когато по някакви причини (дори най-нископоставените си имаха причини) те няма да се "възвисят".

– Казах ти, че няма да се омъжа за него, и наистина няма – радостно увери Верена приятелката си и тонът ѝ подсказваше, че ѝ се полага някакво признание, че е изпълнила обещанието си.

– Никога не съм мислела, че ще го направиш, ако не искаш – отговори Олив.

Единственият отговор на Верена беше добродушната искра в погледа ѝ, защото не бе в състояние да каже онова, което иска. Все пак двете поспориха, когато тя довери, че ѝ жал за него заради преживяното фиаско, защото според Олив, какъвто беше надут, тщеславен, разглезен и неискрен, провалът ще му послужи за урок. В момента госпожица Чансълър не изпитваше угризения, каквито би изпитала шест месеца по-рано, задето е осуетила шансовете на Верена, и щеше страшно да се разгневи, ако някой я попита дали не се нагърбва с прекалено голяма отговорност. Нещо повече, щеше да добави, че не стои на пътя на никого и че дори без нейната намеса Верена никога не би погледнала сериозно на лекомислен младеж, който свири на арфа, докато Рим е в пламъци. Което не попречи на решението на Олив през пролетта да заминат за Европа. Едногодишен престой в онази част на земното кълбо щеше да се отрази прекрасно на Верена и дори щеше да допринесе за развитието на дарбата ѝ. Госпожица Чансълър с огромно усилие призна, че в Стария свят все още са останали добродетели и че преживяването ще бъде поучително за две почтени американки като нея и приятелката ѝ. Но оправданието ѝ хрумна на момента и не беше искрено. Желанието за заминаване целеше предимно да отведе спътницата ѝ възможно най-далеч – далеч от натрапчивите ѝ съграждани, – докато тя не стъпи съвсем стабилно на краката си, където разговорите им щяха да станат още по-задълбочени. Сред непознатите на онзи континент двете щяха да се сближат още повече. Разбира се, това означаваше по-скоро да избягат от неизбежната "фаза", отколкото да се справят с нея, но Олив реши, че ако преживеят невредими до датата на заминаването си (насрочено за първи юли), ще се е справяла предостатъчно дълго и от гледна точка на справедливостта, и от гледна точка на щедростта. Веднага ще добавя, че тя преживя по-голямата част от този период без повече сериозни притеснения и с многобройни тръпки на надежда и блаженство.

Не се случи нищо, което да прогони благоприятните предзнаменования, с които беше обградено сътрудничеството ѝ с Верена Тарант. Двете се хвърлиха в учението със страст. Разполагаха с огромен брой книги от Атенеума[3] и предостатъчно керосин за лампата. След като Верена толкова мило и тъжно бе поклатила отрицателно глава, Хенри Бъридж се върна в Ню Йорк, без да се обади. Научиха само, че се е прислонил под рошавото майчино крило. (Олив беше сигурна, че крилото е рошаво. Представяше си как е подействала на госпожа Бъридж вестта, че синът ѝ е получил отказ от дъщерята на лечител с хипноза. Сигурно новината, че момичето е приело, щеше да я ядоса не по-малко.) Матиас Пардън още не беше осъществил отмъщението си във вестниците, сигурно си остреше моливите. Така или иначе, оперетният сезон беше започнал и той беше зает да интервюира главните изпълнителки, една от които описваше във водещо списание (Олив беше сигурна, че само той е способен да напише такова нещо) като "мила дребна женичка с трапчинки и котешки жестове".

Семейство Тарант явно се бяха отдали на чувствени наслади благодарение на дотогава непозната за тях лекота на битието в резултат на сериозните приходи, които получаваха от ексцентричната си покровителка. Госпожа Тарант вече се радваше на помощта на едно "момиче". Тя отчасти се гордееше (поне така беше решила да го представя), че дълги години е успявала да върти домакинството без този унизителен и за двете страни елемент на наемен труд. Написа на Олив (напоследък постоянно ѝ пишеше, но Олив никога не отговаряше), че съзнава падението си, но се отразявало добре на съкрушения ѝ дух да има човек, с когото да си говори, когато Селах замине. Разбира се, Верена забеляза разликата, обяснена неумело с внезапно разширяване на практиката на баща ѝ (нищо, което правеше баща ѝ, не се разширяваше), и направи предположение за причината – откритие, което ни най-малко не разклати невъзмутимостта ѝ. Тя прие мисълта, че родителите ѝ трябва да получават парични приходи от невероятната приятелка, която беше срещнала тъкмо когато се превръщаше в зряла жена, точно както самата тя се възползваше от неустоимото гостоприемство на приятелката си. Не страдаше от светска суета, не беше традиционно независима, нямаше представа какво се прави и какво не се прави, но само едно нещо можеше да извини нейната мила и непринудена безчувственост към оказваните ѝ услуги – вкорененият ѝ навик да не моли за тях. Олив се опасяваше, че момичето може да се засегне, ако узнае условията, направили възможна съвместната им дейност в момента, но Верена нито веднъж не поруменя. За нея или не беше новост, или не беше неприемливо създателите ѝ да бъдат купени, принудени да замълчат, третирани като най-долна измет, която просто още не е зад решетките. Затова приятелката ѝ имаше усещането, че оттук нататък с нищо не би могла да я оскърби. Верена беше твърде незлоблива, твърде далеч от обичайните стандарти, твърде непривикнала да е насаме със себе си. Би било неточно да се каже, че тя прощаваше оскърбленията, защото всъщност не ги усещаше. В прошката се крие известна доза арогантност, на която тя не беше способна, а ведрата ѝ мекота прелиташе над многобройните капани, които животът залага на нашето постоянство. Олив открай време смяташе, че гордостта е необходима черта на характера, но в гордостта на Верена нямаше нищо, което да накърни чистотата на духа ѝ. Новите удобства в малката къща в Кеймбридж, която въпреки всичко още приличаше на тъмница, възродиха усещането ѝ, че преди да се притече на помощ на дъщерята в този дом, тя вече беше преживяла страхотни страдания. Беше готвила, прала, мела и кърпила, беше се трудила по-усърдно от прислужниците на госпожица Чансълър. И това не беше оставило следи върху характера или съзнанието ѝ. Всичко чисто и прекрасно се възраждаше в съзнанието ѝ с невероятна бързина, всичко грозно и отблъскващо се изпаряваше в мига, в който я докоснеше, но според Олив същество като Верена има право на огромни компенсации. В бъдеще тя щеше да тъне в разкош и госпожица Чансълър с лекота си внуши, че хората, занимаващи се с възвишена интелектуална и морална работа, на каквато се бяха отдали двете млади дами на Чарлс Стрийт, са длъжни пред себе си и пред страдащите си посестрими да създадат възможно най-добрите материални условия. Самата тя не беше човек, който обича да тъне в разкош, и го беше доказала с посещенията си по бостънските улици и покрайнини в служба на Асоциацията на благотворителните организации – не се боеше да се изправи лице в лице с която и да било отвратителна болест или нещастие. Обаче къщата ѝ винаги беше безукорно подредена, самата тя беше маниакално чиста и бе безупречна делова жена. Сега обаче беше превърнала изтънчеността в религия – домът ѝ блестеше и навсякъде ухаеше на зимни рози. В тази обстановка самата Верена разцъфна като бостънско цвете. Олив високо ценеше природната изтънченост на своите сънароднички, присъщата им "приспособимост", умението им да се нагаждат само след един поглед към промяна в условията, но начинът, по който приятелката ѝ се издигна на висотата на ограждащата я култура, начинът, по който усвои всички тънкости и попи всички традиции, надмина дори тази приветлива теория. Зимните дни на Чарлс Стрийт преминаваха спокойно, нищо не нарушаваше и спокойствието на зимните нощи. Двете млади жени имаха многобройни задължения, но Олив не обичаше да обикаля от дом в дом. Повечето обсъждания на социални и реформаторски въпроси се провеждаха под собствения ѝ покрив и тя приемаше съмишлениците си – членуваше в двайсет комитета и асоциации – само в предварително уговорените часове, които очакваше и от тях да спазват строго. Верена не участваше активно в тези мероприятия. Тя се навърташе усмихната, слушаше, от време на време споделяше някоя необичайна, но не неуместна мисъл, досущ като красива жива картина, поставена там за късмет. Смяташе се, че нейната роля е на сцената, а не зад кулисите, че тя не е суфльорка, а (поне потенциално) "народна любимка", и че работата, ръководена толкова ефикасно от госпожица Чансълър, е свързана с подготовката на сцената, по която по-късно нейната приятелка ще направи най-забележителните си стъпки.

Западните прозорци на дневната на Олив, които гледаха към водата, обрамчваха червените залези на зимата, дългия нисък мост, пропълзял по своите клатушкащи се стълбове над река Чарлс, кръпките лед и сняг, пустия хоризонт на предградието, обелен и заголен от безмилостната зима, суровата, студена и празна околност, димът от комините и тръбите в Чарлстън и Кеймбридж на фабрики и работилници и изопнатия към небето пръст на молитвения дом на Нова Англия. Имаше някаква неумолимост в бедността на тази сцена, безсрамна по нищетата на своите подробности, създаващи най-общо впечатление на дъски, ламарина и замръзнала пръст, навеси и гниещи купчини, железопътни релси през локвите и коловози от повсеместните каруци, прекосяващи напряко този опасен път; паянтови огради, пустеещи парцели, купчини отпадъци, осеяни с железни тръби дворове, телеграфни стълбове и голи дървени гърбове на сгради. Верена намираше гледката за прекрасна и наистина беше така, когато в края на следобеда грозната картина се обагряше в бистра студена розовина. Неподвижният мразовит въздух сякаш звънтеше като кристал, на небето се открояваха дори най-незначителните нюанси, западът ставаше дълбок и деликатен, и всичко се очертаваше два пъти по-контрастно във вечерния сумрак. Имаше розовеещи снежни ивици, "нежни" отражения тук-там по замръзналите мочурища, звънчета на каруци по дългия мост, които вече не звучаха грубо, а сребристо, самотни вълнообразни силуети на фона на бледнеещата светлина. Такива приятни явления озаряваха този край на всекидневната и Олив често седеше на прозореца със своята приятелка, преди да стане време да запалят лампата. Любуваха се на залезите, радваха се на алените петна, които се отразяваха по стените на салона, следваха тъмнеещия контур на бленувани отклонения. Наблюдаваха как най-сетне по студеното небе се появяват звездите и после, потръпващи и хванати за ръце, се извръщаха с усещането, че зимната нощ е по-жестока дори от мъжката тирания, извръщаха гръб на дръпнатите завеси и се обръщаха към яркия огън, блещукащия поднос за чай и дългите разговори за женското мъченичество – тема, която за Олив беше неизчерпаема и наистина бе най-интересното нещо на света. Имаше нощи на обилен снеговалеж, когато Чарлс Стрийт побеляваше, шумовете се приглушаваха и звънецът на входната врата замлъкваше, които бяха просто островчета от светлина под лампите, уголемени и подсилени видения. Двете четяха много история и го правеха все с едно намерение – да намерят потвърждение на възгледа, че техният пол е страдал невъобразимо и че във всеки един момент от човешкото развитие светът нямаше да е толкова ужасно място (историята им се струваше съвсем ужасна), ако жените имаха възможност да натежат на везните. От Верена бликаха предложения, които вдъхновяваха обсъждания. Най-често тя обръщаше внимание на факта, че в миналото много жени са имали власт и невинаги са я използвали правилно, като са ставали жестоки кралици или развратни любовници на кралете. Двете бързо-бързо ги поместваха между широко известните престъпления на Кървавата Мери, простъпките на Фаустина[4], съпругата на порядъчния Марк Аврелий. Ако всяко добро дело на мъжете в миналото се дължеше на влиянието на жените, значи, беше напълно възможно представителките на противоположния пол да са извършили тези простъпки тъкмо под влиянието на мъжете. Олив виждаше колко малко книги са минали през ръцете на Верена и колко малко се е чело в дома на семейство Тарант, но сега вече момичето с присъщата си лекота сновеше из полето на литературата. Всичко, към което насочеше вниманието си или към което посегнеше, се превръщаше в илюстрация на способността ѝ, на "дарбата", на която Олив, лишена от нея, не спираше да се диви и да възхвалява. Нищо не я плашеше, усмивката не слизаше от устните ѝ, справяше се с всичко, за което се захване. Със същото умение подхождаше и към ученето – четеше бързо и запомняше безпогрешно. Способна беше да повтори дни по-късно откъси, които сякаш само мимоходом бе погледнала. Разбира се, Олив все повече се преизпълваше от щастие, че толкова редки способности са привлечени в полза на каузата им.

Всичко това несъмнено звучи суховато, затова бързам да добавя, че нашите две приятелки не стояха затворени през цялото време в кипящата от усърдие дневна на госпожица Чансълър. Въпреки желанието на Олив да задържи своята скъпоценна приятелка за себе си и да насочи вниманието ѝ към техните общи проучвания, въпреки постоянните напомняния към Верена, че тази зима е чисто обучителна и че самодоволните прошляци не могат да я научат на нищо, с две думи, въпреки жестоката и неизменна раздвоеност на нашите млади жени, не бива да смятате, че животът им не беше пълен с лични приливи и отливи. При цялата си слава на оригинална и самостоятелна жена, госпожица Чансълър си беше типична жителка на Бостън и като такава не можеше поне до известна степен да не принадлежи на някоя "прослойка". Вече изтъкнахме, че се числеше, но не ставаше част от нищо. Все пак се числеше дотолкова, че от време на време да посещава други къщи и да приема техните обитатели в своя дом. Беше убедена, че пълни чайника си с лъжицата на гостоприемството, и правеше така, че много известни личности да се чувстват добре дошли под покрива ѝ в удобно за това време. Тя предпочиташе така наречените от нея истински хора и имаше неколцина, чиято истинност беше проверила по начини, известни единствено на нея. Тази малобройна общност беше доста разнородна и свързана с предградията, изобилстваше от дами, които рано сутрин и късно вечер кръстосваха с книги от Атенеума в маншона си или с малки китки цветя, които си подаряваха една на друга. Верена, която в отсъствието на Олив се отдаваше на продължителни разхвърляни размисли пред прозореца, ги виждаше почти по всяко време как прекосяват забързано улицата, все едно закъсняват, и завиждаше на тяхната ангажираност, беше готова да си опита късмета с тях.

Много често, когато ги описваше на майка си, госпожа Тарант не се досещаше какви са те, а понякога (толкова поводи да се обезсърчиш) изглежда дори не искаше да знае. След като не бяха известни, на нея ѝ се струваше безполезно да се интересува кои са – които и да бяха, със сигурност имаха някакъв недостатък. Дори след разсъжденията на майка си Верена имаше смътна представа кои са тези жени. Едва след като отвори дума за концертите, за които Олив беше абонирана и неизменно водеше неразделната си приятелка, госпожа Тарант остана с усещането, че дъщеря ѝ поне в известна степен оправдава нивото, на което е приучена в дома си в Кеймбридж. Всеизвестно е, че възможностите да чуеш хубава музика в Бостън са неизброими и превъзходни, а госпожица Чансълър отдавна имаше навика да избира най-доброто. Тя посещаваше само великолепни изпълнения във високия, сумрачен и знаменит Мюзик Хол, в който беше звучало такова красноречие и толкова много музика и чиито пропорции и цветове сякаш внушаваха уважение и призоваваха за внимание. Тази зима там нямаше по-интелигентни и възторжено вдигнати лица от тези на двете млади жени, за които Бах и Бетовен просто повтаряха по най-разнообразни начини идеята, която ги съпътстваше неизменно. Симфониите и фугите само подсилваха тяхната убеденост, разпалваха революционния им плам, отвеждаха въображението им още по-надалеч в посоката, към която то винаги бе устремено. Музиката ги въздигаше до неизмерими висоти и докато седяха загледани в грамадния, разкошен и тържествен орган, надвиснал над бронзовата статуя на Бетовен, те изпитваха усещането, че това е единственият храм, в който последователите на тяхната вяра може да благоговеят.

Все пак музиката не беше най-голямата им радост, защото имаха още две развлечения, на които се отдаваха не по-малко пламенно. Едно от тях беше компанията на старата госпожица Бърдзай, с която Олив се срещаше по-често през тази зима, отколкото преди. Стана ясно, че нейната красива и продължителна кариера наближава края си, че неспирната ѝ и сериозна работа приключва, че старомодните ѝ оръжия са строшени и изгубили блясъка си. Олив искаше да ги окачи като почитани реликви от една търпелива битка и изглежда точно това правеше, като караше клетата женица да разказва за своите сражения – никога бляскави и величави, а скромни и прахоснически героични, – да си припомня личностите на своите съратници в битката, да показва медалите и белезите си. Госпожица Бърдзай съзнаваше, че ползата от нея е изчерпана. Тя все още се преструваше, че работи за непопулярни каузи, ровеше за някакви листове в паметната си торба и си въобразяваше, че има важни срещи, все още подписваше петиции, присъстваше на конвенции, казваше на доктор Пранс, че само да я приспи, ще доживее да види с очите си многобройни подобрения. Боледуваше и беше изтощена, и погледът в миналото я радваше почти колкото погледа към бъдещето (невероятна аномалия за госпожица Бърдзай). Вече се оставяше да я глезят приятелките ѝ от по-новото поколение. Имаше дни, в които ѝ се искаше само да седи пред огнището на Олив и да бъбри за някогашната борба, да усеща със смътно удоволствие – физическото блаженство на госпожица Бърдзай никога не беше особено отчетливо, – че краката ѝ не са мокри, че не е изложена на течение, както често става на слабо посетените събрания, че не зависи от трамваите, които най-вероятно ще пристигнат препълнени. Изпитваше и задоволство не само че е пример за подражание на тези млади животи, още от самото начало ползващи повече предимства от нейния, но и че в известна степен тя ги насърчава да намерят пътя, по който да се наложат новите истини – че може да им разкаже колко различно е било положението в нейната младост на дъщеря на даровит учител (всъщност и майка ѝ беше учителка) на юг, в Кънектикът. В очите на Олив тя неизменно бе оградена от мъченически ореол и нейната изтерзана, лишена от възнаграждение и дори от прилична пенсия старост извикваше гневни сълзи в очите на госпожица Чансълър, бликнали от дълбините на възмущението. В представите на Верена тя също беше колоритна, хуманна личност. Верена се срещаше с мъченици още от детството си, но нито един от тях нямаше толкова спомени като госпожица Бърдзай и нито един не беше ходил на ръба на закона. В първите дни на аболиционизма тя беше организирала бягства и беше същинско чудо, че разказваше за смелостта си, без изобщо да се хвали. Беше обикаляла някои райони на Юга, носейки Библията на робите, и по време на тези експедиции не един неин спътник бил оковаван във вериги. Самата тя прекарала един месец в затвор в Джорджия. Беше проповядвала въздържание на ирландци, където бяха посрещнали учението ѝ с обстрел, беше се намесвала между жени и обезумелите им от пиянство мъже, беше прибирала в дома си мръсни деца от улицата, беше събличала дрипите им, беше къпала разранените им тела с хлъзгавите си малки длани. В очите на Олив и на Верена собствената ѝ личност беше въплъщение на страдащото човечество. Жалостта им към нея беше част от жалостта им към всички слаби и експлоатирани хора, а госпожица Чансълър (особено тя) си каза, че тази безвкусно облечена дребна мисионерка е последната връзка с традицията и че след като бъде призована на небето, героичната епоха от живота в Нова Англия – епохата на скромния бит и нескромното пиянство, на чистите идеали и на пламенното усилие, на моралната страст и благородните опити – ще приключи завинаги. Неизменната свежест на госпожица Бърдзай беше най-заразителна за съвременните жени, неугасващият пламък на нейната трансцендентност, семплите ѝ представи, начинът, по който въпреки грешките, измамите, променливата природа на реформите, заради които решенията на предишното поколение изглеждат толкова нелепи, колкото и техните бонета. Единственото нещо у нея, което все още беше актуално, беше възвисяването на човешкия род посредством четене на Емерсън и чести посещения на Тремънт Темпъл. През годините Олив активно участваше в градските благотворителни мисии, тя също беше къпала мръсни деца и беше влизала в жилища в долнопробни жилищни сгради, където положението в семейството беше напрегнато, а съседите пребледняваха от шумовете в апартамента. Тя обаче си каза, че след подобно напрежение поне можеше да си отдъхне в красив дом, в пълна с цветя дневна, пращящ в огнището огън, където хвърляше шишарки и те пукаха, пред вносния си сервиз за чай, пианото "Чикъринг" и "Дойче Рундшау"[5], докато госпожица Бърдзай имаше само една гола и неуютна стая с отвратителен килим на цветя (като в зъболекарски кабинет), студена фурна, вечерния вестник и доктор Пранс. Олив и Верена посетиха още една сбирка у тях преди края на зимата. Приличаше на събитието, описано в началото на тази история, само дето госпожа Фариндър не беше там, за да потиска присъстващите със своето величие, и Верена произнесе речта си без съдействието на баща си. Младата дама се представи още по-въздействащо от преди и Олив забеляза колко е укрепнала самоувереността ѝ и богатството на алюзиите ѝ, откакто беше започнал образователният процес на Чарлс Стрийт. Темата на импровизираното ѝ изпълнение беше госпожица Бърдзай – душата на събранието и единодушната слабост на по-младите членове на общността, което я правеше достойна тема. Верена представи нейния не лек път, първите ѝ съратнички (Елайза П. Моузли не бе пренебрегната), трудностите, опасностите и победите ѝ, облагородяващото ѝ въздействие върху толкова много хора, нейната ведра и почтена старост – накратко, както изтъкна една от присъстващите дами, описа онова, което всички те изпитваха към нея. Лицето на Верена грейна и доби ликуващо изражение, докато тя говореше, но извика сълзи в очите на повечето си слушатели. Олив не беше чувала толкова прелестна и трогателна реч и установи, че впечатлението този път е по-силно, отколкото предишната вечер. Госпожица Бърдзай обикаляше присъстващите със своите осемдесет невинни години и с невиждащите си очила и ги питаше не е ли прекрасно. Не приемаше нищо лично, смяташе го просто за проява на дарованието на Верена. Впоследствие Олив си помисли, че ако можеха да съберат пари за тази реч, добрата дама щеше да бъде обезпечена до края на живота си, но после пък си припомни, че другите гости бяха бедни като нея.

Както вече споменах, нашите млади приятелки имаха и друг извор на емоции, който не беше свързан с часовете, прекарани с Бах или с Бетовен, или с разказите на госпожица Бърдзай, която описваше Конкорд навремето. Въпросният извор беше изучаването на историята на женския гнет. Проучваха тази глава от историята непрестанно и пламенно и извличаха от нея най-възвишената част от своята мисия. Олив размишляваше над нея толкова дълго и толкова задълбочено, че вече познаваше темата до съвършенство – това беше единственото нещо в живота ѝ, което смяташе, че познава издъно. И успяваше да го представи пред Верена авторитетно и прецизно, да я преведе нашир и надлъж през най-злокобните и най-мъчителните откъси. Знаем, че тя нямаше вяра в собственото си красноречие, обаче беше много речовита, когато убеждаваше Верена, че слабостта на жените никога не е била в тяхна защита, а само ги е излагала на по-големи страдания, отколкото може да им причини мъжката жестокост. Отвратителният им партньор ги беше тъпкал още от зората на времето, а нежността на жените и тяхната саможертвеност му бяха дали тази възможност. Всички тормозени жени, всички страдащи майки, обезчестените и изоставени девици, живели на земята и копнеещи да я напуснат, преминаваха отново и отново пред очите ѝ в нескончаемата зловеща процесия и сякаш протягаха безчет ръце към нея. Тя седеше заедно с тях по време на тръпнещото им бдение, слушаше тихите гласове, които ги караха да пребледняват, бродеше заедно с тях покрай тъмните води, които предлагаха да отмият нещастието и срама, не ги напускаше дори когато видението ставаше почти непоносимо, по време на последния разтърсващ скок. Беше анализирала невероятно подробно тяхната податливост, тяхната мекота, знаеше (или поне си мислеше, че знае) всевъзможните терзания на страданието, на ужаса и на непоносимото напрежение и беше решила, че в крайна сметка жените плащат за всичко. Те поемаха върху себе си цялото човешко страдание и непоносимото бреме на съдбата ги потискаше много повече, отколкото всички останали. Седяха приведени и оковани, за да го поемат, чакаха и поемаха всички рани. Техни бяха жертвите, кръвта, сълзите, ужасът. Организмът им сам по себе си бе предизвикателство към страданието, а мъжете го използваха с непознаващо граници безочие. Тъй като бяха слаби, им отнемаха почти всичко, а тъй като бяха най-щедри, най-често ги мамеха. Като цяло, Олив Чансълър смяташе, че се е обосновала повече от достатъчно, и нейното простичко убеждение беше, че злочестината, която лежеше в същината на женската съдба, беше чудовищна изкуствена машинация, която буквално плаче за ревизия. Беше склонна да признае, че жените също може да бъдат лоши, че много от тях са притворни, безнравствени и подли. Само че техните прегрешения бяха нищожни в сравнение с техните страдания. Жените предварително бяха изкупили вината си, ако щете за цяла вечност. Олив изливаше тези свои възгледи пред възприемчивата си приятелка, представяше ги отново и отново и те ѝ се струваха достоверни, откъдето и да ги погледнеше. Верена беше силно впечатлена, у нея се разпалваше слаб огън. Тя не копнееше за мъст толкова силно, колкото Олив, но накрая, преди да отпътуват за Европа (няма да описвам начина, по който тя се хвърли в начинанието), се съгласи с приятелката си, че след вековни несправедливости (и след завръщането им от Европа) трябва да дойде ред и на мъжете, те трябваше да си платят!