Брат Берсеркер

…

Лейтенант Дерън Одегард се облегна в приемащото формата на тялото кресло, избърса овлажнелите си длани в крачолите на работния комбинезон и намести на главата си шлемофона с мека подплата, без да откъсва поглед от широкия, леко извит екран със сложна схема от преплетени зелени нишки върху него. После се наведе отново напред, за да обмисли по-нататъшния си лов на врагове.

Дежурството му бе започнало само преди половин час, но вече изнемогваше от умора, защото усещаше като тежест върху раменете си факта, че животът на всеки един от четирийсетте милиона оцелели жители на планетата сега зависи от него. Не му се искаше да носи бремето на чак такава отговорност, но това беше положението в момента. Длъжността му на караулен офицер даваше известни материални предимства и бе свързана с по-малко уставни задължения извън дежурството в условията на военното положение. Затова пък ако по време на дежурство някой страж допуснеше сериозна грешка, можеше да стане причина цялото оцеляло население на планетата Сиргол да потъне в небитието, да бъде изхвърлено от реалното време и да бъде избито. Нещо повече — да приключи съществуването си тъй окончателно, тъй щателно да бъде изтрито, сякаш изобщо не го е имало; досегашното съществуване би се превърнало просто в една нереализирала се възможност.

Ръцете на Дерън лежаха върху пулта на командното табло леко и спокойно. В положението им личеше професионалното умение на оператора, без да е излишно разкрасено от любов към работата.

Преплетените зелени следи на катодните линии на екрана се местеха по волята му като висока трева, разтваряна от ръцете на предпазлив ловец. Тези стъбълца, сред които той се провираше и търсеше, представяха всъщност преплетените жизнени линии на всички животни и растения, съществуващи (или съществували) в определен участък от повърхността на Сиргол в продължение на няколко десетилетия, нейде на около двайсет хиляди години дълбочина в праисторическото-минало.

Около креслото и командното табло на Дерън бяха хилядите пултове на другите стражи, разположени в дълги и леко извити редици. Подредбата им радваше вдигнатия за миг поглед, успокояваше го, а после го заставяше да се върне обратно към екрана, където му е мястото. Същият ефект на концентрация се постигаше и чрез периодичните модулации на изкуственото осветление, преминаващи досущ като леки облачета по силно извития таван на подземната зала, и чрез настойчивата психо-музика, която се лееше в шлемофоните — леки мелодии, подчертавани от време на време от основния тежък ритъм. Въздухът в тази зала, погребана под много мили камък, се освежаваше от лек бриз, който донасяше ту съвсем естествения дъх на море, ту на зелени полета или на жива почва — тези, които преди месеци бе изтрила от повърхността на Сиргол бомбардировката на берсеркерите.

Линиите по екрана се размърдаха, щом той докосна пулта за управление. Изпратените в далечното минало инфраелектронни съгледвачески средства, свързани с екрана му, се движеха по негова команда. Те нито разклащаха клонки, нито плашеха живинките в древните гори, защото кръжаха на границата на реалността, избягвайки повечето клопки и парадокси, които същата тази реалност поставяше пред хора и машини, пътуващи във времето. Средствата за интониране се прокрадваха по самите ръбове на възможното, криейки се в локалните изкривявания на вероятността на реалното време, способни дори оттам да долавят и индикират характерните черти на онази могъща организация на материята, която означаваше наличие на живот.

Дерън знаеше, че неговият сектор — 20 000 години назад, се намираше нейде съвсем близо до времето на Първите хора, дошли на Сиргол. Но той още не беше попадал на категорично достоверна следа от човешки линии на живот. Всъщност той и не търсеше следи от хора. Много по-важно беше, че нито той, нито който и да било друг страж не бе открил досега някакъв първичен извор на изменения, който би могъл да означава атака на берсеркери. Гигантските машини, обсадили днес планетата, май още не бяха открили, че е възможно да се втурнат и към миналото.

Като всеки добър страж от която и да било армия, докато обикаляше поста си, Дерън се стремеше да не повтаря маршрутите, за да избегне опасността действията му да бъдат предсказани. Седнал в креслото си, при комфорт и относителна безопасност, той изпращаше управляващи сигнали към съгледваческите устройства, проследяваше постъпващата от тях информация, насочваше се десет години надолу в миналото, после пет мили на север, след това две години нагоре по линията на времето и дузина мили на югозапад… Все още нито една глутница от хищни пришълци не се бе показала сред тучната трева върху екрана на Дерън. Врагът, когото издирваше — берсеркерите, нямаше собствени линии на живот. Можеше да бъде открит единствено чрез посредничеството на смъртта и разрушенията, които носеше.

— Все още нищо — рече късо Дерън, без да се обръща, щом усети присъствието на своя наблюдател. Наблюдателят — един капитан, постоя секунда загледан в екрана и без да продума, се отдалечи надолу по тясната пътека. Продължавайки да не вдига очи от екрана, Дерън се намръщи. С раздразнение осъзна, че бе забравил името на капитана. Е, този капитан работеше при тях едва втори ден, и утре него или Дерън, или и двамата можеше да ги преместят на друго място. Отделът „Операции във времето“ към Планетарните отбранителни сили на Сиргол беше организация с голямо текучество на кадрите, или по-меко казано, с голяма организационна гъвкавост.

Само преди няколко месеца защитниците на планетата осъзнаха, че сегашната обсада може да кривне от бойното поле на пространството и да се пренесе направо във времето. Тази наблюдателна зала, както и останалата част от отдел „Операции във времето“, бяха приведени в пълна функционална готовност едва преди месец и още не бяха влизали в истински бой. За щастие, тънкостите при водене на война във времето бяха нови не само за тях, но и за врага, тъй като пътуване във времето не бе възможно никъде другаде, освен около планетата Сиргол.

Преди още Дерън Одегард да си беше спомнил името на капитана, се разрази първата за „Операции във времето“ битка. За самия Дерън тя започна съвсем простичко и без никакъв драматизъм. Спокойният глас на едно от момичетата за свръзка проникна в слушалките му и съобщи, че космическата флотилия на берсеркерите е изстреляла към планетата някакви устройства, които нямали поведението на обикновени ракети. Докато се приближавали към повърхността на планетата, те внезапно изчезнали от полето за пряко наблюдение.

Стражевите екрани скоро ги открили във вероятностното пространство — устройствата потъвали все по-дълбоко в миналото на планетата.

Обектите бяха пет или шест. Скоро броят им бе уточнен — шест. Бързо се спускаха надолу: осем хиляди години, десет хиляди, дванайсет… Стражите, наблюдаващи засегнатите сектори, подаваха тревога един след друг и своевременно бяха привеждани в бойна готовност, но врагът изглежда разбираше, че го следят отблизо. Едва когато шестте обекта преминаха нивото двайсет и една хиляди години и наблюдението им в бездната на времето стана практически невъзможно, те спряха. Но къде?

— Всички стражи, внимание! — провлачено се разнесе в шлемофона на Дерън познат мъжки глас. — Тук е Началникът на „Операции във времето“. Обаждам се да ви запозная със ситуацията. Онези като че ли подготвят някаква базова зона там долу, на около минус двайсет и една хиляди. Оттам биха могли да изстрелят към нас някакво устройство нагоре по времевата ос, което вероятно ние не ще можем да открием, докато то не се сблъска с нашата реалност, т.е. докато не почне да убива.

Отново зазвуча психо-музиката. След няколко минути тихият глас на свързочничката предаде на Дерън заповед да промени схемата на издирване, като го ориентира в какво направление и на какво разстояние да придвижи сектора си… Стражите щяха да започнат да придвижват своите сектори нагоре и надолу по линията на времето, което означаваше, че се подозира проникване на врага в реалното време. Наблюдателите щяха да се съсредоточат около зоната на проникването, поддържайки обаче известно припокриване, за да не изпуснат от полезрението си останалите участъци. Защото първата атака можеше да служи просто за отвличане на вниманието.

През онези дни, когато вражеска ракета се заби близо до скривалищата, Дерън, на когото рядко му се налагаше да се крие, изпита най-лошия вид страх — далечен и неясен. Сега се чувстваше по същия начин, знаейки, че битката е започнала или пък предстои да започне. Окото и ръката му обаче останаха все така сигурни, както ако беше осведомен, че това е просто поредната учебна тревога. Имаше известни преимущества в това да не си особено угрижен дали смъртта ще дойде сега или по-късно.

И все пак той не можеше да се измъкне от омразната тежест на отговорността, която сега се беше увеличила. Минутите на дежурството се точеха по-бавно от всякога. Невъзмутимият глас на момичето промени още на два пъти Деръновия сектор на издирване. После Началникът на „Операции във времето“ се обади отново и официално потвърди началото на вражеската атака.

— Сега си дръжте очите отворени, момчета — нареди на всички стражи провлаченият глас, — и ми намерете тази ключова дупка.

В някакво време, по-дълбоко от двайсет хиляди години в миналото, на някое неустановено още място, трябваше да съществува ключова дупка — проход от вероятностното пространство към реалното време, създаден при нахлуването на шестте устройства на берсеркерите.

Ако бяха имали възможността да наблюдават директно тяхното пристигане, хората щяха да видят как машините-убийци, приличащи на шест самолета със скосени криле, изникнаха сякаш от нищото в една точка високо горе в атмосферата на Сиргол. Появявайки се като компактна формация, машините бързо се разделиха и подобно на виртуозни изтребители се пръснаха в шест различни посоки със скорост, многократно превишаваща тази на звука.

Едва разделили се, те се заеха да засипват с отрова безпомощния свят под тях. Радиоактивни вещества, антибиотични химикали — трудно бе да се каже от разстояние двайсет хиляди години какво точно използваха. Както и останалите стражи Дерън Одегард видя атаката само чрез предизвиканите от нея ефекти. Той я възприемаше като понижаване на вероятността за съществуване на какъвто и да било живот в неговия сектор; като надигащ се прилив на смъртност, който започваше в един ъгъл на сектора и бавно се разстилаше по цялата останала площ.

Шестте машини методично тровеха планетата. Ако по време на атаката Първите хора са били вече на повърхността, сега те със сигурност ще бъдат убити… Ако ли пък са се приземили по-късно, ще трябва да бродят безпомощни като бебета чак до смъртта си из един пустинен, стерилен свят без храна… А оттук следваше, че далечните потомци на Първите хора, т.е. оцелялото до днес население, щеше да прекрати съществуването си. И в двата случая планетата и цялата система щяха да бъдат готови за усвояване от берсеркерите, които щяха да постигнат целта си.

Появилата се вероятност за смърт на света се разпростря и в праисторията, и в историята. Над всяка жива клетка на планетата надвисна опасност да бъде пометена от вълна на несъществуване, една коварна възможност, която се прокрадваше върху стражевите екрани.

Множеството направления на тази промяна бяха обхванати от хора и компютри, работещи заедно в нервния център на „Операции във времето“. Разполагаха с изобилие от информация и не бяха минали и двайсет реални минути от началото на атаката, когато компютрите обявиха, че ключовата дупка на шестте вражески летящи машини е локализирана.

В най-дълбоките катакомби, наречени Оперативно ниво 2, отбранителните ракети замряха в очакване. Семплите им тъпоноси тела бяха заобиколени от сложни механизми за изстрелване и управление. По команда на компютрите и под погледа на наблюдаващите ги хора, чифт стоманени ръце изтеглиха една ракета встрани от гнездото й. Върху тъмната каменна основа точно под нея се появи сребрист кръг с трептящи отблясъци, като малко езерце с раздвижена от вятъра вода.

Ръцете освободиха ракетата и още в мига на падането си тя изчезна. Докато една сума от сили я придвижваше към миналото, друга я изпращаше под формата на вероятностна вълна нагоре, през многото мили скала към повърхността на планетата и после отвъд, в стратосферата, право към ключовата дупка, използвана от шестте устройства на врага.

Дерън видя как зловещите изменения, които се бяха промъкнали на екрана му и постепенно го изпълваха, изведнъж започнаха да се отдръпват назад. Приличаше на игра, на върнат обратно филм, на някаква техническа каскада без връзка с реалността.

— Право в „ключалката“! — прогърмя в шлемофона гласът на Началника на „Операции във времето“. Вече не провлачваше думите.

Шестте устройства на берсеркерите се натъкнаха във входа към реалното време на атомна експлозия, акуратно възникнала точно на нужното място и в нужния момент от времето.

И докато екраните показваха оттеглящите се вълни на смъртта, ликуващ шепот плъзна по дългата извита редица на стражевите постове. Съчетанието от внимание и дисциплина обаче взе превес над изблика на радост.

Остатъкът от шестчасовата смяна заприлича на тренировъчни упражнения, в които имаше време да се доуточнят всички дребни подробности и да се подсигури тактическия успех чрез наблюдения и тестове. Все пак между дисциплината и вниманието тихо се прокрадваше и радостта от току-що постигнатата победа. Тези, които караха извънредно дежурство поради някакво провинение, си разменяха усмивки и си намигаха. И Дерън се усмихваше като всички останали, щом някой срещнеше погледа му. Да напредваш в работата си, да показваш очакваното е един от начините да изпиташ удовлетворение от себе си. И той се чувстваше горд, че бе свършил своята работа.

Смяната приключи без признаци за ответна реакция от страна на противника. Стана ясно, че първият опит на берсеркерите да започнат война във времето беше неутрализиран успешно.

Но проклетите машини ще се върнат, както винаги, мислеше си Дерън. Схванат, изпотен и психически претоварен, без дори да си дава зор да се усмихва повече, той с въздишка на облекчение стана от креслото, за да отстъпи мястото си на стража от следващата смяна.

— Днес май добре сте се справили — рече смяната с нотка на завист в гласа.

Дерън се насили да се усмихне за сетен път:

— Получаваш изцяло следващия шанс да се прославиш. Той притисна палеца си върху съответното място на таблото, което разчете отпечатъка му, додето и другият вършеше същото. После, вече официално свободен, напусна с олюляваща походка стаята на стражите и се присъедини към останалите от своята смяна. Лицата им бяха напрегнати и уморени. Каза си, че и неговото навярно беше същото. Но веднъж излезли от портала, където свършваше зоната на регламентираната тишина, повечето мъже оформиха оживени групички и възбудено започнаха да коментират. Дерън се нареди в колоната, за да предаде лентата със записа на своите действия по време на смяната. След това постоя за малко в друга колона, за да направи кратък устен доклад пред упълномощен за целта офицер. И най-после беше вече напълно свободен. Като че ли свободата има някакво значение за жителя на Сиргол в тези времена, помисли си той.

Огромният пътнически асансьор го издигаше сред тълпи от хора нагоре и навън от дълбоките пещери на „Операции във времето“ към жилищното ниво на погребания град — свят, откъдето до повърхността имаше още много мили скала.

На Жилищното ниво беше трудно да се открие идеалната психо-физическа обстановка от стражевата стая, както впрочем и навсякъде другаде, където не се налагаше хората непрекъснато да поддържат във върхово състояние готовността си за ефективна дейност. Из по-голямата част на Жилищното ниво въздухът в най-добрия случай беше позастоял. А в най-лошия — бе наситен с неприятни миризми. Осветлението на сивите улични коридори беше съвсем оскъдно. На повечето обществени места украсата се свеждаше до вездесъщите плакати и лозунги, които призоваваха от името на правителството към максимални усилия за победа или обещаваха, че подобренията на битовите условия предстоят скоро. Такива подобрения наистина се извършваха, макар и бавно. Месец след месец въздухът ставаше все по-свеж, храната — по-вкусна и разнообразна. Благодарение на практически неизчерпаемата енергия на водородния синтез и на изобилието от минерални вещества в заобикалящата скална маса, по всичко изглеждаше, че обсаденият гарнизон-планета може да устои безкрайно дълго време, и то при постепенно подобряващи се условия за живот.

Коридорът, по който Дерън вървеше сега, бе една от главните артерии на погребания град-свят. Стените му се състояха от магазини и канцеларии, редуващи се с жилищни единици, в една от които се намираше ергенската му спална камера. Самият коридор беше на два етажа и бе широк колкото обикновена главна улица на средно голям град от покойния свят на повърхността. По средата му върху движещи се ленти пътуваха и в двете посоки хора, отиващи някъде по-далеч от местата, до които обикновено достигаха пеша. Дерън видя двойка полицаи в бели униформи да се стрелкат по лентите и да проверяват личните военни знаци на пътуващите. Явно планетарното командване вземаше строги мерки срещу отклоняващите се от работа.

Както обикновено, широките тротоари от двете страни на движещите се потоци бяха изпълнени с хора. Мъже и жени във внушаващи усещане за монотонност еднакви работни униформи отиваха или се връщаха от работа със също тъй монотонна, нито бърза, нито бавна походка. Само група деца, пуснати току-що от близката училищна зала, демонстрираха излишък от енергия. Някои свободни от дежурство възрастни, а и по-млади хора се бяха насъбрали пред магазини и развлекателни заведения. Тези заведения, които все още се стопанисваха под някаква форма, близка до частната собственост, май че правеха по-добър бизнес от онези, които принадлежаха на правителството.

Една от най-късите опашки беше пред местния клон на Службата по заселване. Както и другите малки канцеларии и магазинчета, това беше помещение, отделено от широкия тротоар със стъкло и жици. Дерън поспря пред Службата по заселване, загледа се в дремещите чиновници, в разкривените изметнати плакати и занемарени макети. С цветове, които навярно трябваше да впечатляват, рекламните материали показваха няколко алтернативни плана за следвоенно възстановяване на повърхността на планетата.

Поне земя не липсваше. Вещества за пиене и дишане, разбира се, трудно се намираха. Но Службата изхождаше от предположението, че някой ден — след победата — ще има нов добър живот за всички на повърхността; нов живот, който ще се храни и поддържа чрез новите океани от въздух и вода, които по някакъв начин ще бъдат извлечени от недрата на планетата или пък, ако се наложи, ще бъдат внесени на Сиргол от гигантските външни планети на системата.

Съдейки по отличителните знаци върху униформите им, на опашката пред Службата имаше хора от всички рангове и чинове. В момента те бяха в състояние, което в минали времена някой би нарекъл овче търпение. Изпълнените им с надежда вярващи очи се хранеха с плакати и макети. Дерън спря, колкото да ги огледа. Те бяха успели някак си да забравят (ако изобщо някога си бяха дали труда да осъзнаят това обстоятелство), че светът е мъртъв. Истинският свят, онзи, който имаше значение, бе убит и кремиран заедно с девет от всеки десет човека, които го бяха създали.

Не че тази статистика — девет от десет — имаше някакво значение за Дерън, или пък за който и да било другиго. Това, което имаше значение, беше отделният индивид.

Едно познато, едно обичано лице изплува в мислите му и той с мъка го пропъди. Отвърна поглед от доверчивите люде, които стояха наредени в очакване да се възползват от възможността да засилят още вярата си и си тръгна.

Упъти се към своята камерка, но когато стигна мястото, където коридорът се разклоняваше, нещо отвътре — някакъв импулс — го накара да завие по тесния страничен проход. Приличаше на алея, тъмна, с малко врати и прозорци. Стотина крачки по-нататък свършваше с нещо като арка, която обрамчваше изглед с истински зелени дървета. По това време на деня едва ли имаше много хора в парка.

Не бе изминал много по страничния коридор, когато усети вибрацията на експлозия, дошла от обкръжаващата всичко скална маса. Две малки червени птички се стрелнаха уплашени сред зеленината на дърветата. Продължи спокойно и бе направил още три крачки, когато дойде звукът — тъп и приглушен, но явно силен. Сигурно беше близко ракетно попадение. От разположената си в космическото пространство обсадна флотилия противникът изстрелваше надолу вероятностни вълни. Понякога те проникваха през защитата, после през милите предпазваща скала и се превръщаха в ракети, които се взривяваха в близост до подземните укрития.

Без да ускорява крачка, Дерън стигна края на пътеката. Там спря, облегна се с две ръце на един парапет от истински дървен материал и от това малко балконче, разположено на два етажа над тревата, огледа дванайсетте акра парк. Шест нива по-нагоре — на „небето“ — като съвсем истинско грееше изкуствено слънце и осветяваше тревата, дърветата и храсталака, а също и разноцветните птички в невидимите им клетки от реактивни въздушни струи. През средата на парка се спускаше тясно поточе с прясна вода. Нивото му днес бе паднало и на места стените на бетонното корито се бяха оголили наполовина.

Преди година — сякаш преди цял един живот! — когато истинският свят бе още жив, Дерън Одегард не се числеше към любителите на природата. Е, правеше по някой кратък излет от време на време. Съсредоточил се беше върху завършването на образованието си, защото искаше час по-скоро да започне научна работа като професионален историк. Животът му се състоеше от текстове, филмови ленти и всичките онези задължителни академични схеми, които са нужни за придвижването по стълбицата на служебната йерархия. Дори излетите и ваканциите си прекарваше на места с историческо значение и…

С усилие, превърнало се вече в рефлекс, той за пореден път изгони от мислите си образа на момичето, което бе обичал.

Преди година кариерата му на историк предвещаваше необикновени и вълнуващи възможности. Всички бяха наелектризирани от първите намеци на физиците, че особеностите на космо-времето на Сиргол, уникални по рода си, могат да се окажат податливи на въздействие, така че населението на планетата за първи път в историята да получи непосредствения шанс да надникне в миналото си без затруднение. Само преди година войната с берсеркерите изглеждаше далечна; беше ужасно нещо, разбира се, но засягаше други светове, отдалечени на много светлинни години. Десетилетия бяха изминали, откакто земляните изпратиха предупреждението и през тези десетилетия на Сиргол се изграждаше отбранителна система — доста скучен период от историята, за да служи за житейски фон на млад човек, завършващ училище.

Неочаквано му хрумна, че през изтеклата година беше научил повече за историята, отколкото през всичките предишни години на обучение — тривиално, но факт. Не че имаше някаква особена полза от това. Той си помисли, че ако му е писано да узнае кога ще настъпят последните мигове от историята на Сиргол, ще се измъкне и ще дойде в един от тези малки паркове с бутилката вино, която бе скътал. Беше решил да завърши историята, изпивайки толкова тостове, колкото тя му позволи, за всички умиращи или мъртви неща, които той би определил като достойни да бъдат погребани с почест…

Умората от наблюдението през деня започваше да го напуска, оцеждайки се през пръстите му в ръчно издялания прът на парапета. Той съвсем беше забравил за последната експлозия, когато долу в парка влезе, залитайки, първият от ранените.

Той изскочи от тясна вратичка на нивото на тревата — мъж без горнище на униформата, а останалите му дрехи — овъглени и съдрани. Едната от голите му ръце беше тежко обгорена и подута. Вървеше бързо сред дърветата, почти без да вижда и като истински актьор от старинна драма за живота сред дивата природа се просна с цяло тяло на ръба на изкуствения поток и взе да пие жадно.

Веднага след него се появи друг, по-възрастен и с излишните килограми на човек, който води застоял живот. Сигурно чиновник или администратор, помисли Дерън. От това разстояние не можеше да разчете отличителните му знаци. Човекът нямаше вид на ранен, но се движеше из парка като изгубен. От време на време вдигаше ръце към ушите си — може би беше оглушал, а може и да се чудеше как ли главата му си е все още там.

Влезе и някаква тантуреста жена, която стенеше, изглеждаше объркана и ту с едната, ту с другата ръка се опитваше да задържи на мястото му едно разкъсано и висящо парче от скалпа си. Последва я втора жена. Оформи се постоянен поток от пострадали и осакатени, който изтичаше от малката вратичка на нивото на тревата и се разпростираше из изкуствения парк, огласяйки го с хор от хленчещи гласове.

Някъде на по-долните нива се разнесоха команди, а след това отекна трясък и стържене на тежка машинария. Службата по отстраняване на щетите се бе заела със задълженията си и бе подхванала спасителни и възстановителни операции. Явно ранените, които можеха да ходят, биваха изпращани в парка, за да не пречат при извършването на далеч по-неотложни дейности. Вече се бяха събрали няколко дузини пострадали. Те бродеха между дърветата или лежаха върху тревата, а стенанията им бяха отправени сякаш към клонките над тях и питаха защо ли точно днес трябваше да ударят ракетите и защо тъкмо те трябваше да бъдат сполетени от всичко това.

Вниманието на Дерън бе привлечено от стройна девойка на осемнайсет или двайсет години, облечена в хартиенопамучна униформена рокля. Тя спря и се облегна на едно дърво, сякаш не можеше да продължи по-нататък. От начина, по който бе разкъсана дрехата й…

Дерън се обърна и стисна очи в пристъп на отвращение от самия себе си. Изведнъж се бе видял някак отстрани като стоящ на възвишението древен тиран, развличащ се със страданията на хората долу, принизил се дотам, че да се заглежда в момиче с разкъсана дреха… Не, ако така продължава, на него много скоро щеше да му се наложи да реши, продължава ли все още да е на страната на човечеството, или не.

Откри наблизо едно стълбище и се спусна надолу до нивото на парка. Сериозно обгореният мъж бе натопил пострадалата си ръка в хладната течаща вода, други пиеха от нея. Никой не изглеждаше да издъхва или да умира от загуба на кръв. Момичето обаче всеки момент май щеше да се свлече по дървото.

Приближавайки, Дерън свали горнището на униформата си, наметна момичето и го прихвана, за да не падне.

— Къде сте ранена? — запита я той.

Тя поклати глава и отговори нещо непонятно. Бледото й лице отразяваше степента на шока, който беше получила и той се опита да я принуди да седне. Тя обаче му оказа съпротива и се наложи да изтанцуват няколко странни стъпки, за да не загубят равновесие. Момичето беше високо и слабо и при нормални обстоятелства би могло да мине за красиво… Е, не бе чак красавица, но поне бе симпатична. Косата й беше късо подстригана — като на повечето жени в тези дни — в съгласие с простичкия стил, пропагандиран от правителството. Не носеше бижута, нито грим, което беше малко необичайно.

Скоро тя излезе от вцепенението си, поне колкото да огледа критично куртката, с която беше загърната.

— Офицер ли сте? — запита момичето с неясен нисък глас, мъчейки се да фокусира поглед върху отличителните знаци на яката.

— Нещо такова… А сега защо не полегнете?

— Не… Трябва да се прибера вкъщи… или някъде. Не можете ли да ми кажете къде се намирам? Какво става тук? — извиси глас тя.

— Струва ми се, че имаше ракетно нападение. Тези знаци по униформата ми означават, че съм длъжен да помагам на изпадналите в беда момичета, така че какво ще кажете, да седнем поне?

Тя отново му отказа и те направиха още няколко танцови стъпки.

— Не. Първо трябва да открия… Не знам коя съм, къде съм и защо?

— Същото мога да кажа и аз за себе си.

Това беше най-откровеното признание, което беше правил от доста време насам.

В парка се изсипаха нови хора — минувачи и лекари — и добавиха още шум към суматохата, докато се опитваха да помогнат на ранените. Осъзнавайки все по-ясно какво всъщност става, момичето диво се оглеждаше наоколо, вкопчено в ръката на Дерън.

— Добре, млада госпожице, щом сте твърдо решена да вървите, аз ще ви заведа до някоя болница. Има тук една, недалеч от нас; просто ще слезем с асансьора. Елате.

Момичето се насили и тръгна с него, държейки го за ръката.

— Как се казвате? — попита я той, когато спряха пред асансьора. Хората вътре се загледаха в замаяното момиче, загърнато в неговата куртка.

— Аз… не знам!

Тя още повече се уплаши щом разбра, че не може да си спомни името. Ръката й се стрелна към шията, но там не висеше задължителната удостоверителна табелка. Много хора не обичаха да ги носят и не спазваха изискването на правителството.

— Къде ме водите?

— Казах ви, в болница. Имате нужда от медицински грижи. — Искаше му се да допълни нещо още по-идиотско, за сведение на зяпналите ги пътници.

Долу, на ниво „Операции“, той изведе момичето от асансьора. След няколко крачки се озоваха пред входа на отделението за неотложна помощ към болничния комплекс. Непрекъснато пристигаха носилки с поразени от експлозията, така че вътре беше пълно с пациенти. Възрастна сестра започна да съблича куртката на Дерън от момичето, но заедно с куртката се засвлича и това, което бе останало от собствените й съвсем разпаднали се вече дрехи. То изписка едва чуто, сестрата веднага го загърна и каза:

— Елате утре за куртката си, млади човече.

— С удоволствие — отвърна Дерън.

Натискът на пострадалите, санитарите с носилки и другите медицински работници от персонала беше станал такъв, че той едва успя да махне на момичето, преди да бъде изтласкан навън. В коридора се откопчи от тълпата и си тръгна усмихнат, с мисълта за сестрата и куртката, сякаш това бе една хубава шега. Отдавна не се беше усмихвал така.

Все още с усмивка на лицето Дерън потъна в комплекса на „Операции във времето“, за да вземе резервната куртка, която държеше в шкафчето си, в стаята за запасно оборудване на стражите. Върху таблото за бюлетини нямаше нищо ново. Той се замисли дали да не подаде молба за преместване на друга служба, която да не изисква седене по шест часа на ден при чудовищно напрежение. Знаеше обаче, че тези, които пускаха молби, биваха премествани точно толкова, колкото и тези, които не пускаха.

Естествено, мъжът или приятелят на момичето ще го потърси още преди изгрев-слънце. Има си хас — такова момиче! Е, в крайна сметка все някой ще се появи. Най-добре сестра й. Или брат й.

Той отиде до близкия офицерски физкултурен салон и се включи в игра на хандбал срещу своя стар съученик Чен Емлинг, който сега беше капитан в отдела „Исторически изследвания“. Емлинг винаги се обзалагаше и Дерън спечели едно леко изкуствено питие, от което впоследствие се отказа. Разговорите в салона се въртяха предимно около първата победа на „Операции във времето“ и когато някой донесе новината за ракетното попадение, Дерън спомена само, че е видял няколко ранени.

След като взеха душ, Дерън и Емлинг заедно с още неколцина други отидоха в бара на Жилищното ниво — любимият на Емлинг. Главният психоисторик на „Операции във времето“, майор Лукас, се беше настанил в едно сепаре и се занимаваше с психологическите и други атрибути на няколко нови момичета от местния вертеп, наречен „Червеният жартиер“. Все още имаше области, в които частното предприемачество процъфтяваше при минимална намеса от страна на държавата.

Емлинг отново сключи облог с останалите: по мятане на стрелички в цел, хвърляне на зарове и за нещо, свързано с момичетата от „Червеният жартиер“. Дерън не беше твърде активен и само от време на време се усмихваше и се шегуваше. Изпи едно питие — това бе обичайният му максимум — и опита поне за малко да се поотпусне сред хорската врява.

В местната офицерска столова той си изяде вечерята с по-добър апетит от обикновено. Когато накрая се добра до своята жилищна камера, събу обувките си с ритане и се просна върху койката. За първи път заспа дълбоко, преди още да се бе сетил да вземе хапче за сън.

…

Вдигна се отпочинал, доста по-рано от предвиденото, макар че посред нощ се беше събудил от жегата и се съблече, за да си легне нормално. Малкият часовник на стената показваше шест и половина Общопланетарно Извънредно Време. Тази сутрин нито една от характеристиките на понятието време не му тежеше както обикновено. Разполагаше с достатъчно от това загадъчно четвърто измерение и можеше да спре за малко в болницата на път за дежурство.

Метнал през рамо вчерашната куртка, той последва знака на сестрата и откри момичето в обширно фоайе, което по това време на деня предлагаше тишина и спокойствие. Беше се настанила пред телевизора и с наивна съсредоточеност се чумереше на някакво пропагандно-разяснително предаване, излъчвано от правителството по тъй наречения от зевзеците канал „Да живее!“. Носеше чисто нова хартиена рокля и болнични пантофи.

Щом чу стъпките му, тя бързо извърна глава, усмихна се и скочи поривисто.

— О, това сте вие! Хубаво е да видиш позната физиономия.

Дерън пое протегнатата й ръка:

— Хубаво е да те познаят. Днес изглеждате много по-добре.

Тя му благодари за помощта, а той каза, че не е направил кой знае какво. Момичето намали звука на телевизора и двамата седнаха. Дерън се представи.

Усмивката й изчезна.

— Бих желала да можех да ви кажа името си…

— Зная, говорих със сестрата… според която амнезията ви е упорита, но извън нея всичко е наред.

— Да, като изключим тази малка подробност, съм тип-топ. Май изобщо не съм наранена физически. Само заради болничните формалности трябваше да ме кръстят, за да ми сложат диагноза. Явно доста хора са изпаднали в безпаметност на горния етаж и ще трябва да бъдат именувани наново. Говори се, че повечето данни, записи и отпечатъци са се изгубили, когато се е наложило да се евакуира повърхността.

— Лайза е хубаво име. Мисля, че ви отива.

— Благодаря, сър, — гласът й прозвуча почти непринудено.

Дерън се замисли.

— Знаете ли, чувал съм, че ако човек попадне на пътя на вероятностната вълна на ракетата, преди още тя да се е материализирала, това можело да му причини амнезия. То е все едно да те пуснат в далечното минало, ставаш като изтрита училищна черна дъска.

Момичето кимна.

— Да, докторите мислят, че точно това се е случило с мен вчера. Казаха ми, че съм била с група хора, свалени от горното ниво, което било евакуирано след удара на ракетата. Мисля, че ако съм била с някакви роднини, те може би са загинали заедно с документите ми. Защото никой не дойде да ме потърси.

Това беше обичайна житейска история за Сиргол, но този път Дерън усети болката в нея. От състрадание той смени темата:

— Закусвахте ли вече?

— Да. Тук има автомат, в случай, че ти се доще нещо. Май бих изпила още един плодов сок.

Дерън се върна след минута с картонена чашка оранжева течност, която наричаха плодов сок, чаша чай и няколко ролки с бонбони. Лайза отново се беше заела да изучава телевизионната версия на войната, но гръмкият глас на коментатора вече беше намален до границите на поносимото.

Дерън остави всичко върху ниската масичка, придърпа един стол и когато видя озадаченото лице на Лайза, попита:

— Спомняте ли си нещо от войната?

— Почти нищо… Май тази част на паметта ми е съвсем изтрита. Какви са тези „берсеркери“? Разбирам, че са нещо ужасно, обаче…

— Ами, това са машини. — Дерън отпи глътка чай. — Някои от тях са по-големи от който и да било космически кораб, построен от хората тук или на останалите земни колонии. Могат да се явяват под различни форми и размери, но всички до една са смъртно опасни. Първите са били конструирани преди много векове от някаква раса, която никога не сме срещали, за да се бият в някаква война, за която нищо не знаем. Били са програмирани да унищожават живота, където и да го открият и досега са отишли господ знае колко напред в изпълнението на тази си програма.

Дерън говореше тихо, а думите му сякаш извираха от неизчерпаем извор на горчивина.

— Понякога хората ги побеждават в битка, но част от тях винаги се измъкват невредими. Оцелелите се скриват из неизследваните зони край някоя звезда и там построяват още себеподобни, като дори правят подобрения. И после се връщат. Продължават напред и напред, неунищожими като самата смърт…

— О, не… — прошепна Лайза, съкрушена от страшната истина.

— Съжалявам, нямах намерение да те безпокоя. Поне не толкова рано сутринта.

Той опита да се усмихне. Даваше си сметка, че нямаше уважителна причина да сваля товара на обременената си душа върху плещите на това момиче. Но след като веднъж беше започнал…

— Ние на Сиргол бяхме живи и затова берсеркерите трябваше да ни убият. Но тъй като те все пак са само машини, възприехме всичко като нещастен случай, нещо като космическа шега, като действие от страна на Всевишния, както се казва. Просто няма на кого да отмъстим.

Гласът му пресекна, той отпи от чая и отблъсна чашката.

— Няма ли да дойдат хора от други планети, за да ни помогнат? — попита Лайза.

Той въздъхна. Гласът му стана още по-нисък:

— Някои от тях се бият с берсеркери около техните системи. За да се справим, ще трябва да се събере наистина огромна флотилия, само че политиците и в междузвездни мащаби си играят техните игри, както обикновено. Струва ми се, че помощ ще бъде изпратена само в краен случай… евентуално.

Телевизионният коментатор бръщолевеше разгорещено за страхотните минали победи на луната, на фона на съответен видеозапис. Главният сателит на Сиргол наподобяваше твърде много Луната на планетата Земя. Дълго преди хората или берсеркерите да се появят, кръглото му лице било набраздено от метеоритни кратери, които му бяха придали страховит облик. През последната година обаче, под пороя от нови взривове, лицето на луната на Сиргол бе изчезнало заедно с всички отбраняващи го хора.

— Мисля, че помощта ще дойде навреме — рече Лайза.

„Навреме за какво?“, запита се Дерън.

— Надявам се — отговори й гласно той и усети, че лъже. В този момент по телевизията показваха кадри от дневната страна на Сиргол. Под яростно-синьото небе — все още беше останала малко атмосфера — напукани кални пространства се разстилаха до равния хоризонт. Нищо не се движеше, с изключение на няколко вихрушки от сиво-жълт прахоляк. От изсъхналата кал се издигаха блестящите стоманени останки на някакво нападателно берсеркерско средство, които напомняха твърде много на щръкнали кокали от скелет на отдавна умряло животно.

Уцелено и разбито през последните десетина дни или месец от някоя мощна защитна енергийна вълна, то беше още един повод разпаленият коментатор да се захласне от победата.

Лайза отвърна поглед от злощастната картина.

— Май са ми останали някакви спомени за красиви неща от повърхността. Не като това…

— Да. Имаше красиви неща…

— Разкажете ми.

— Е — усмихна се той, — какво предпочитате да чуете? За чудесата на природата или за невероятните човешки творения?

— За човешките творения, струва ми се… Ох, не знам. Човекът е част от природата, нали? Значи, по свой начин и нещата, които прави, също са такива.

В паметта на Дерън се извиси катедрала на върха на хълм, със слънчеви отражения, които подскачаха по цветните стъклописи… Но този спомен бе твърде болезнен.

— Не знам дали трябва да се смятаме за част от природата на тази планета или не — каза той. — Нали помните колко е особено космическото време около Сиргол?

— Имате предвид Първите хора, дошли тук? Обаче аз не мисля, че разбирам истински научното обяснение. Разяснете ми го.

— Защо не? — Дерън възприе маниера си на професионален историк, който твърде малко бе имал възможност да използва. — Нашето слънце много прилича на която и да е друга звезда от клас G, която има в системата си поне една земеподобна планета. Но в нашия случай очевидното е измамно. Е, в обикновения човешки живот времето си е еднакво навсякъде. И междузвездните кораби, които пътуват по-бързо от светлината, могат да влизат или напускат нашата система, стига да вземат съответните предпазни мерки.

Първият звезден кораб, пристигнал тук от Земята, е бил изследователски. Екипажът му, естествено, не е знаел нищо за номерата на нашето време. Докато се приближавал към ненаселената Сиргол, корабът внезапно пропаднал във времето с двайсет хиляди години — нещо, което не би могло да се случи никъде другаде в познатата вселена.

Пътуването във времето е възможно само на Сиргол и то само при определени условия. Едно от тези условия е, че всеки, който се връща повече от петстотин години назад, претърпява такова изоставане в съзнанието, което му изтрива паметта. Точно това се случило с изследователския кораб от Земята. Екипажът му се превърнал в Първите хора — мъже и жени от нашата митология. След като пропаднали назад с двайсет хиляди години, те изгубили всякакъв спомен. Сигурно са пълзели около приземилия се кораб като бебета.

— Но как изобщо са оживели?

— Не знаем със сигурност. Инстинкти… и късмет. Религиозните хора наричат това „божия милост“. Ние все още не можем да попаднем на Първите, дори и със съгледваческите средства, но точно затова, за щастие, и берсеркерите не могат да се доберат до тях. Първите хора на планетата образували еволюционната клонка на едно ново начало. И като такива те може би имат приоритета да останат невидими, неоткриваеми за бъдещите поколения, независимо от прилаганите технически средства.

— Аз мислех, че еволюцията е резултат от случайни изменения, някои от които просто се случват, а други не. — Лайза отхапа парченце кекс.

— Това далеч не е достатъчно. Вижте, на материята са й присъщи организиращи енергийни сили. Движението на материята във времето става по посока на все по-голямо усложняване, нивото на организация се издига все по-високо и по-високо над хаоса и човешкият мозък представлява един от тези върхове. Или поне това е оптимистичното схващане на повечето учени. Така твърдят те, но… явно не вземат под внимание берсеркерите… Та, до къде бях стигнал?

— Кацането на Първите хора…

— А, да. Е, те някак си са оцелели и са се размножили.

Хиляди години са строили цивилизация, започвайки от нулата. Когато вторият космически кораб на изследователи от Земята пристигнал тук, около десет години земно време след първия, ние вече сме били достигнали до общопланетарно държавно управление и тъкмо сме започвали да пътуваме из космоса. В действителност вторият кораб е бил привлечен от сигналите, идващи от някой от нашите ранни опити за междупланетна свръзка. Екипажът на втория кораб бил по-предпазлив и се приближил по-внимателно от първия, усещайки, че може да попадне в коварен участък на космическото пространство-време. И се приземил успешно.

Много скоро хората от Земята открили какво е станало с екипажа на първия им кораб и ни приветствали като техни потомци. Те ни донесли и предупреждението за берсеркерите. Отвели някои от нашите до други системи, за да видят отблизо как се води войната срещу машините. Естествено, хората от Земята и другите светове с радост открили, че имат четиристотин милиона нови съюзници и ни залели с информация как да построим планетните отбранителни съоръжения и укрепленията, и ние сме прекарали последните осемдесет години в приготовления за защита. След това, преди около една година, пристигна берсеркерската флотилия. Край на урока, край на историята.

Лайза не изглеждаше разстроена от края на историята. Отпи от така наречения плодов сок, който явно й харесваше, и запита:

— Ти с какво се занимаваш сега, Дерън?

— О, върша разни работи в отдела „Операции във времето“. Виждаш ли, берсеркерското нападение засега е спряно. Не могат да ни изровят от тези дълбоки пещери, не могат и да си направят база на планетата, нито дори временен плацдарм, поне докато ние сме тук. Те са открили пътуването във времето и мястото, където то е възможно, затова сега се опитват да ни пипнат откъм миналото ни. По време на първата си атака в това направление те се помъчиха да унищожат всичко живо, в чисто берсеркерски стил, но ние ги спряхме доста лесно. Затова мислим, че следващият им ход ще бъде по-ловък. Те ще убият незаменим човек или ще ни навредят с друго, за да забавят някой жизненоважен етап от нашата история. Може би изобретяването на колелото или нещо такова. По този начин много съдбоносни крачки по пътя на развитието ни автоматично ще бъдат забавени. И когато пристигне вторият изследователски кораб от Земята, ние вероятно ще сме някъде в Средните векове и няма да имаме радиосигнали, за да насочим земляните към нас. Или ако все пак ни намерят, ние не ще имаме технологична база и модерна индустрия, за да изградим своята защита. На Земята и другите планети и без това им е доста трудно да се защитават. Следователно ще се окажем беззащитни, когато дойдат берсеркерите. Няма да ги има тези непревземаеми пещери, ще бъдем или мъртви, или несъществуващи — ето един философски въпрос, който заслужава внимание.

— О, но вие ще успеете да спрете тяхното нашествие във времето. Сигурна съм!

„Каквато и горчива безнадеждност да изливаш върху това момиче, явно не ти остава нищо друго, освен да й се усмихнеш и да й пожелаеш щастие“ — помисли Дерън и откри, че след два или три несполучливи опита вече се усмихва. После погледна миниатюрната версия на Времето върху китката си.

— Доколкото това зависи от мен, бих предпочел да побързам, за да не закъснея за днешната героична битка.

…

Инструктор на Деръновата стражева смяна беше полковник Борс, който обикновено даваше напътствията си с мрачното изражение на библейски пророк.

— Както знаем всички, вчерашната отбранителна акция беше тактически успех — призна полковникът като за начало. В полумрака на залата за събрания показалката му се движеше по светещите знаци върху големия екран. Дерън, който седна по-напред, забеляза гримасата на полковника, когато онзи продължи: — Но, погледнато стратегически, трябва да признаем, че положението се е влошило.

Скоро се разбра, че причината за мрачното настроение на полковника беше наличието на вражеска базова зона за действие, която все още не бе локализирана достатъчно точно. Знаеше се само, че е някъде на повече от двайсет и една хиляди години назад.

— След като врагът извърши още три опита да навлезе оттам — продължи полковникът, — тоест още три пробива в реалното време, тогава вече ще имаме три вектора, които да можем да проследим назад дотолкова, че да получим сигурни данни за разположението на неговата базова зона за действие. Ще го смажем само с няколко ракети и това ще разруши цялостната му програма за операции във времето.

Полковникът направи многозначителна пауза, преди да изложи основната си идея:

— Разбира се, първо ще ни се наложи да се справим с малкия проблем да устоим на трите атаки.

Присъстващите младши офицери издадоха напомнящи на смях звуци. Полковник Борс превключи и на екрана се появи графично изображение на човешката история на Сиргол, наподобяващо светеща корона на дърво.

Той забоде показалката си долу, в основата, където дървото представляваше все още тъничка издънка, израстваща от няколко въпросителни:

— Би трябвало да очакваме първата от трите атаки тук. Някъде близо до Първите хора.

…

Мат, когото наричаха още Ловецът на лъвове, усети топлината на следобедното слънце тъкмо когато загърби и последния познат ориентир от територията, дето беше живял през всичките си двайсет и пет години, и която остана подире му.

За да огледа по-добре земята пред себе си, към която той и останалите от Хората се бяха отправили, Мат се покатери върху някаква висока до рамото му скала, встрани от пътя. Малката група на Хората, вече по-малобройна от пръстите на ръцете и краката на човек, се дотътри до Мат с бавна, но твърда крачка. Вървяха в тънка нишка на разстояние един от друг. Бяха на разна възраст. Дрехите им се състояха от кожи и листа и нищо, освен оскъдните принадлежности, не ги обременяваше. По време на това пътуване никой не изоставаше, никой не понечи да се оплаче и да спори с останалите дали да спрат, или да се върнат обратно.

Пред тях в равнината трептеше мараня. От скалата Мат виждаше само блата и голи хълмове. Негостоприемен пейзаж. В разпрострялата се отпред територия можеше да има както познати, така и непознати опасности, но всеки един от съвета на старейшините се беше съгласил, че едва ли биха могли да срещнат нещо по-ужасно от това, от което бягаха — новите зверове: лъвове, направени от някакъв полиран камък, лъвове, които камъните и стрелите на човека не можеха да наранят, лъвове, които денонощно убиваха, и то само с един поглед на огнените си очи.

През последните два дни десет от Хората бяха убити от каменните лъвове. А на спасилите се не им оставаше друго, освен да се крият, едва осмелявайки се да се наведат над някое поточе, за да пият вода или пък да изровят някой корен за ядене.

Мат беше преметнал през рамо единствения останал лък на оцелелите от Хората. Другите лъкове бяха натрошени или изгорени заедно с човеците, които се бяха опитали да ги използват, за да се защитят от каменните лъвове. Утре Мат трябваше с лов да осигури месо в тази нова земя. Вече никой не носеше храна. Някои от най-малките деца от време на време хленчеха от глад, докато жените не им затулеха носа и устата, за да млъкнат.

Цялата колона на Хората вече се беше оттекла покрай Мат, който плъзна поглед по линията от познати гърбове и откри, че бяха намалели с още един. Намръщи се и скочи от скалата.

С няколко скока стигна края на колоната.

— Къде е Дарт? — попита той.

Не че искаше да контролира пристигащите и напускащите членове на групата, макар да имаше основание повече от всеки друг да се смята за техен водач. Просто искаше да знае всичко, което ставаше, тъй като зад тях бяха каменните лъвове, а напред лежеше непозната земя.

Дарт беше сираче, но вече бе твърде голям, за да го смятат за дете и затова никой от възрастните не се разтревожи особено.

— Той непрекъснато повтаряше колко бил гладен — рече една жена. — И преди малко, когато ти беше изостанал, побягна към онези блатисти места. Сигурно е отишъл да търси храна.

…

Дерън тъкмо беше купил на Лайза закуска от автомата в болничния салон — още не бяха я изписали, — когато по говорителите за всеобщо оповестяване започнаха да изреждат списъка на мъжете от отдел „Операции във времето“, които трябваше незабавно да се явят на дежурство. Той чу и своето име.

Грабна един сандвич за из път и хукна, прощавайки се набързо с Лайза. Повечето от двайсет и четирите повикани мъже вече се бяха събрали, когато стигна до сборния пункт. Полковник Борс крачеше нетърпеливо напред-назад и отказваше да отговаря на въпросите.

Скоро дойде и последният човек от списъка и полковникът вече можеше да говори.

— Господа, първото нападение почна тъй, както предвиждахме. „Ключалката“ към реалното време още не е засечена, но се предполага, че се намира приблизително на триста години подир вероятната поява на Първите хора.

Както и при предишната атака, ние се сблъскахме с шест вражески машини, проникнали в реалното време. В този случай обаче машините не летят и не показват поведение на летящи апарати, или поне не приличат на такива. Най-вероятно това са средства за поразяване на живата сила, които се движат на крака или на колела и положително са неуязвими за каквито и да било оръжия за самозащита, които населението на Неолита притежава.

Очакваме да се сблъскаме с големи трудности при откриването на „ключалката“, тъй като сега следите от разрушенията на берсеркерите са далеч по-малки в количествено отношение от онези, които имаше предния път. В момента берсеркерите явно са съсредоточили вниманието си върху някаква исторически значима малка група или дори отделен индивид. Кой точно в завладяната от тях зона е толкова важен ние не знаем, но се надявам скоро да установим. Някакви въпроси дотук? Не? Тогава оставям на полковник Нилос да ви запознае накратко с вашето участие в планираните противодействия.

Нилос, сериозен млад мъж с пресипнал глас, подкара направо и по същество:

— Всички вие сте получили най-високи оценки при тренировките с управляемите андроиди. Още никой от вас няма истински боен опит с тях, но скоро ще имате. Упълномощен съм да ви предам, че сте освободени от всички други задължения, считано отсега.

„Е, и без това исках да се местя“ — помисли Дерън, облягайки се с облекчение на стола си. Около него реакциите варираха от тихи възклицания до изблик на радост. Всички бяха сержанти или младши офицери като него, изтеглени от различни секции на „Операции“. Някои от тях познаваше, но бегло.

Различните реакции на радост или безпокойство от внезапната промяна и предстоящите неизбежни сражения не секнаха и впоследствие, тъй като двете дузини мъже необяснимо защо бяха оставени известно време в една съседна стая, а и после, докато асансьорът ги сваляше надолу до Трета Платформа на отдел „Операции“ — най-ниското и най-тежко укрепеното ниво изобщо.

Трета Платформа — огромна пещера с ехо, с размера на голям самолетен хангар — беше пресечена изцяло от въздушни пешеходни мостове, които минаваха доста над земята. На височината, на която се спусна групата, висяха, окачени като марионетки на конци, приличащите на скафандри специално оборудвани костюми, които Дерън и другите оператори предстоеше да облекат. Чрез тях те щяха да управляват андроидите на принципа „господар-слуга“. „Слугите“ бяха подредени долу на пода в абсолютно съответствие с разположението на „господарите“ си. Телата на андроидите бяха метални, по-високи и по-широки от тези на хората, затова техниците, които сега довършваха работата си по тях, изглеждаха като джуджета. Много скоро „слугите“ бяха напълно подготвени за бой.

В малки кабини в стените на Трета Платформа операторите получиха индивидуален инструктаж. Показаха им карти на местностите, където щяха да бъдат спуснати и ги запознаха с оскъдната информация, която беше на разположение относно скитническата група от Неолита, която трябваше да защитават. Накрая, след последен кратък медицински преглед, операторите бяха облечени в трика и се отправиха по въздушния мост.

Точно тогава се получи заповед отгоре операцията да бъде прекратена временно. Никой отпърво не знаеше каква е причината за задържането, додето на стената на пещерата не светна огромен екран, който се изпълни от изображението на масивната гола глава на самия Планетарен Командир.

— Хора… — прогърмя многократно усилен познатият глас. После лицето се намръщи и излезе от кадър. — Какво е това? — кресна той след малко. — Онези от „Операции“ са ги накарали да ме чакат ли? Кажете им веднага да продължават! Аз мога да агитирам по всяко друго време! Какво си въобразяват там?!…

Гласът на Планетарния Командир тъкмо се надигаше, когато го прекъснаха заедно с картината и Дерън остана с впечатлението, че Номер Едно имаше още много да каже. Но тъй като младият лейтенант беше безразличен към военната си кариера, той се зарадва, че всичко мина толкова набързо.

Нещата на Трета Платформа отново се задвижиха. Двама техници дойдоха при Дерън да му помогнат да облече предназначения за него, подобен на водолазен костюм екип, свързан с множество кабели. Той изглеждаше доста голям и тежък за носене преди включването на спомагателната сила. Тогава изведнъж твърдата тежка материя пое формите на тялото и започна да реагира и на най-малкото му помръдване.

— Включваме захранването на „слугите“ — произнесе един глас в шлема на Дерън. В следващия миг придоби усещането, че всичките му сетива се прехвърлиха в тялото на андроида долу, точно под него. Когато почувства чрез „слугата“, че може да контролира всички свои действия, той се наклони настрани като премести крак, за да балансира тежестта си. Вдигайки нагоре глава, през очите на „слугата“ Дерън видя управляващия „господар“ и себе си в него, заел същата поза.

— Приготви се за спускане! — беше следващата команда. Звукът от металните крака на „слугите“ отекна по каменния под на хангара. Групата андроиди се подреди в колона. Всички техници се отдръпнаха на разстояние. И тогава в пода на Трета Платформа се отвори огромна бленда и над нея разцъфна ярко светещо кълбо.

— … Четири, три, две, едно, старт!

С невероятна лекота и мощ колоната от гиганти се отправи към светещата в тъмния под пролука. Щом я достигнаха, „слугите“ започнаха да потъват в нея един подир друг. Фигурата пред Дерън скочи и изчезна. После и той самият се хвърли задочно в сребристото отверстие.

Металните му крака се приземиха на трева. Отпърво залитна върху неравния терен. Беше се озовал сред дебрите на гъста сенчеста гора.

Консултирайки се с компаса върху лявата си китка, той потърси място, откъдето можеше да види слънцето. То се беше спуснало ниско в западния край на небето, което означаваше, че беше пропуснал предвидения момент на пристигането с няколко часа, ако не и с дни, месеци или години. Той веднага докладва за появилото се отклонение.

— Действай според указанията за такива случаи, Одегард — рече направляващият го контрольор. — Ще се опитаме да те прихванем.

— Разбрано.

Дерън започна да се движи спираловидно из гората, като през цялото време държеше сетивата си нащрек за някакъв знак, издаващ присъствие на врага, както и за следа, оставена от хората, които бе изпратен да защитава. Основната цел на действието му беше да произведе вълни във времето, създавайки изменения в историческия курс на линиите на живота на растенията и животните около него, изменения, които опитният страж на двайсет хиляди години напред в бъдещето ще бъде в състояние лесно да регистрира.

След като Дерън вървя по постоянно разширяваща се спирала около десет минути, изплашвайки стотици дребни животни, стъпквайки вероятно хиляди невидими насекоми под краката си и откършвайки безброй листа и клонки, безличният глас на направляващия го долетя отново:

— Добре, Одегард, открихме те. Малко си встрани пространствено, но си в правилно направление и ще можеш да настигнеш своите хора. Трябва обаче да побързаш, тъй като си изостанал с около пет часа. Слънцето вече залязва, нали?

— Да.

— Добре, тогава се насочи на двеста градуса от магнитния север и следвай този курс около четвърт час. Така ще доближиш достатъчно подопечните си.

— Разбрано.

Вместо да проучва пътя пред своите хора, той трябваше да бърза да ги застигне, преди да ги бе докопало нещо друго. Дерън тръгна с бърза крачка, проверявайки често компаса, за да бъде сигурен, че „слугата“ не се отклонява от зададената посока. Гористата местност пред него преминаваше на места в мочурливи храсталаци. Отвъд границата на заблатената зона, на няколкостотин метра от него се издигаха невисоки скалисти хълмове.

— Одегард, индикаторите ни показват наличие на друг нарушаващ фактор в района около теб. За съжаление не можем да ти дадем съвсем точно местоположението на смутителя. Вероятно е един от берсеркерите.

— Разбрано.

Тази работа беше повече по вкуса на Дерън, отколкото неподвижното седене на стражевия стол, но отговорността за четирийсетте милиона човешки живота тегнеше връз него, както и преди.

Минаха няколко минути. Дерън забави крачка, тъй като се налагаше да държи под наблюдение всички посоки, докато подбираше най-подходящия път за тежкия „слуга“ сред мочурливия терен. И тогава изведнъж ясно дочу ужасени детски писъци.

— Операции, попаднах на нещо.

Писъците долитаха отново и отново. Ушите на „слугата“ го ориентираха непогрешимо. Дерън леко промени курса и се затича. Избираше сред тинята по-твърдите наглед участъци от почва, стараейки се да запази високата скорост на придвижването си и да не вдига шум.

След половин минута тичане той рязко закова. На хвърлей камък пред него едно момче на около дванайсетгодишна възраст се беше покатерило на върха на някакво дърво и се бе вкопчило здраво в ствола с ръце и крака. Въпреки това всеки миг можеше да падне, защото подир всеки негов вик силен тласък преминаваше веднага нагоре по дървесното стъбло. Ниско долу стволът беше доста дебел, но нещо, което бе скрито в храсталака и високата трева, го разтърсваше периодично като пръчка за сурвакница. Нямаше в гората животно с такава сила. Сигурно беше берсеркерската машина, която използваше момчето като примамка с надеждата, че като го чуят, съплеменниците му ще дотичат.

Дерън приближи бавно, но още преди да определи от коя страна на дървото стоеше берсеркерът, за да се прицели, онзи откри „слугата“. Тънък розов лазерен лъч проряза храсталака и от гръдната област на бронирания костюм на андроида изскочи букет от цветни искри, същински фойерверк. Насочил лазерния лъч напред като копие, берсеркерът се втурна в атака, кършейки по пътя си храсти и фиданки. Дерън зърна нещо ниско и метално, на четири крака, което се движеше изненадващо бързо. Той отвори уста, за да включи с тласъка на брадичката си вградения в шлема спусък на своя собствен лазер. Върху челото на „слугата“ премигна блед лъч светлинка, който се фокусира и се насочи автоматично там, накъдето гледаше Дерън.

Лъчът на андроида уцели устремената машина в няколкото издатини от метал, напомнящи лице, отрази се оттам и взриви едно малко дърво, като го превърна в облак от пламъци и пара. Изстрелът явно бе поразил целта, тъй като врагът прекъсна своя бяг по средата и се хвърли зад една обрасла с трева бабуна, за да се прикрие.

Двама от офицерите в отдел „Операции“, които явно бяха приели видеокартината от „слугата“, едновременно започнаха да напътстват Дерън. Но с тях или без тях той нямаше особен избор. Изненада се от собствената си агресивност, когато откри, че бе принудил „слугата“ да се притаи зад малкия хълм в очакване на ново нападение.

Искаше боят да приключи бързо, независимо как. Спусна се в посока към врага, като стреляше непрекъснато с лазера и безгласно крещеше в шлема си. Изведнъж берсеркерът се появи пред очите му, приклекнал като лъв, готов за скок. Беше изключително силен. Ако имаше време да се поколебае, Дерън би се сепнал — въпреки всичките тренировки, илюзията, че наистина се хвърля с крехката си плът върху дебнещото страшилище, беше почти пълна.

Но той нямаше време да се уплаши. С цялата инерция на металната си маса връхлетя на скорост върху приклекналия берсеркер. Дърветата наоколо се разтресоха.

Няколко секунди му бяха достатъчни да се убеди, че използването на бойни машини с човекоподобна форма в тази операция е голям гаф. Ръкопашната схватка далеч не е удачен тактически ход при противоборство с равна по сила машина, камо ли срещу по-силна, особено когато бързината на движенията ти е ограничена от мудната реакция на протоплазмените нерви. Макар в отдела да смятаха, че свръхсилата на андроида е достатъчна да разкъса неприятеля на парчета, Дерън не можеше да направи нищо друго, освен да сграбчи вражеския корпус и да увисне отчаяно, хванал берсеркера в нещо като полу-нелсон, докато онзи се мяташе и гърчеше, опитвайки се да го хвърли като див бик.

Когато боят започна, на Дерън му се струваше, че всички негови началници от „Операции във времето“ стоят зад рамото му и го наблюдават, като повечето от тях имаха какво да кажат. В ушите му гласове крещяха заповеди и ругаеха — и него, и помежду си. Може би някои от по-висшите чинове се опитваха да разкарат гласовете на другите, но той така или иначе нямаше време за тях. Зелената гора около него се завъртя по-бързо, отколкото очите и мозъкът му можеха да я възприемат. За една шеметна частица от секундата той усети как стъпалата му се отделиха от земята и прекършиха няколко малки дръвчета, докато чудовището го въртеше. Той се опита да обърне глава така, че циклопското око на лазера му да може да влезе в употреба, но берсеркерът беше стиснал с едната си лапа врата на „слугата“, като по този начин обездвижваше главата му. Опита се да обхване дебелата шия на берсеркера по-здраво със стоманените си ръце, обаче онзи се измъкна от хватката му и андроидът отхвръкна настрана.

Преди още да беше тупнал на земята, берсеркерът вече беше върху него — много по-бърз и свиреп от който и да било пощръклял бик. Дерън стреля с лазера напосоки. Замайването от въртенето, а сега и особеното усещане, че го блъскат и тъпчат без да чувства нищо, надигна у него едва преодолимо желание да се разсмее. След миг боят ще бъде загубен и той ще трябва да се предаде.

Берсеркерът го подхвърли наново. После се метна встрани, за да избегне бясно сечащия меч от светлина на Дерън. Леко като сърна, тумбестата машина скочи сред дърветата и изчезна от погледа му.

Опита се да седне, замаян, на песъчливия хълм, върху който беше паднал. И тогава разбра защо берсеркерът беше предпочел да се оттегли — някаква важна част от „слугата“ се беше счупила и сега металическите му крайници се влачеха безпомощно като крака на човек с пречупен гръбнак. Но тъй като лазерът на „слугата“ работеше и могъщите му ръце можеха да причиняват поражения, компютърният мозък на берсеркера беше решил да прекрати боя. Берсеркерът не виждаше смисъл да си разменя удари с окуцял, но все още опасен противник, не и когато можеше да си уплътни времето, следвайки основната си програма да убива хора.

Гласовете от отдела дадоха окончателна преценка:

— Одегард, какво по…

— В името на Всевишния, Одегард, какво си мислиш, че…

— Одегард, защо не… Добре де, направи каквото можеш!

Чу се прищракване и всички те изчезнаха от шлемофона му, оставяйки след себе си усещането за неприязън. Стори му се, че бързаха да се спуснат като лешояди върху някоя друга жертва. Ако неуспешният му опит не се отличаваше от тези на останалите му колеги, то пропадането на цялата операция наближаваше съдбовния миг, когато вече никой нямаше да го обвинява за нищо.

Все пак той бе още на бойния си пост, макар и само с половин „слуга“ на разположение. Желанието му да оправи положението по един или друг начин бързо се бе изпарило. Дори бремето на отговорността беше изчезнало, поне за момента. Всичко, което искаше, беше един нов шанс да се срещне с врага.

Закрепвайки „слугата“ в седнало положение с помощта на ръцете му, той се огледа. Намираше се насред мочурливия склон на някакъв малък коничен хълм, който на върха беше широк около петнайсет ярда. Най-близките дървета бяха в съвсем окаяно състояние, а тези, които не бяха прекършени в борбата, бяха обгорени и почернели от лудо развъртяния му лазер.

Какво ли бе станало с момчето?

Гребейки като плувец с ръцете, Дерън запълзя нагоре по склона и се домъкна до едно място, от което имаше добра видимост. Разпозна недалеч високото дърво, на което се беше изкачило одеве детето, но то сега не беше там.

Когато стигна върха на хълма, Дерън видя, че той представляваше фуниеобразно възвишение с полегати стени и образувало се от дъждовете езерце в средата. Неочаквано пръстта под осакатения „слуга“ се срина и той се свлече по вътрешния склон на фунията, към воднистата маса, която я изпълваше.

Фуния ли?

Най-после Дерън позна мястото, където се беше озовал „слугата“. Това беше капан, приготвен от Отровния Копач — вид едър хищник, унищожен на Сиргол още в ранните исторически времена. Вглеждайки се в средата на езерцето, Дерън срещна погледа на две сиви очи, разположени върху огромна грозна глава, която плуваше наполовина скрита под водата.

…

Мат стоеше зад момчето Дарт. Двамата внимателно се вглеждаха иззад храстите към дупката на Отровния Копач. Останалите от Хората бяха на стотина ярда встрани и докато почиваха в прикритието на храсталака, изравяха по някой корен или гулия за ядене.

Погледът на Мат едва беше успял да прехвърли ръба на фунията, когато забеляза нечия глава. Това със сигурност не беше главата на Отровния Копач. Беше гладка и заоблена като капка вода.

— Мисля, че е каменният лъв — прошепна тихо Мат.

— А, не — отвърна шепнешком Дарт. — Това е големият човек, за който ти разправях, каменният човек. О, как се биха двамата с каменния лъв! Но не изчаках да видя края, спуснах се от дървото и избягах, докато можех.

Мат се поколеба, но реши да рискува и да погледне отблизо. Кимвайки на Дарт да го последва, той се приведе и запълзя напред. Иззад един по-близък храст те можаха да надникнат отвъд ръба на фунията тъкмо навреме, за да видят нещо, което накара Мат тихо да възкликне от изненада. Отровният Копач, който можеше да се справи с кое да е създание, веднъж попаднало в капана му, изскочи от слузестата тиня и нападна. Тогава каменният човек го плесна по носа с необикновена сила, както се плесва хлапе. И с вой, наподобяващ писъка на наказано дете, Лошият цопна отново във водата!

Човекът от блестящ камък промърмори нещо на себе си. Думите му бяха изпълнени с чувство, но бяха на непознат език. Той намести смачканите си долни крайници и започна да лази с помощта на големите си ръце, за да излезе от фунията. Каменният човек хвърляше пясък назад при всяко загребване и вероятно скоро щеше да се измъкне, макар че това си беше доста трудна работа.

— Сега вярваш ли ми? — възкликна възбудено Дарт. — Той се би с каменния лъв, видях го!

— Да, да, вярвам. — Все още прикляквайки и като внимаваше да не издаде присъствието им, Мат поведе момчето назад, към останалите от групата. Той реши, че явно боят между две такива същества е причината за всичките обгорени и изпочупени дървета — нещо, което преди това го беше изненадало — а и за целия шум, който Хората бяха чули. Сега, докато водеше Дарт надалеч от хълма, Мат с надежда се огледа за проснато сред храстите голямо лъскаво тяло. Гледката на умрял каменен лъв беше нещо, което Мат много искаше да види. Това би помогнало да се изличи донейде друга една картина, която не напускаше съзнанието му — споменът за това, което беше направил каменният лъв с двете му млади жени.

Гушейки се под храстите при останалите от групата, Мат обсъди положението с най-мъдрите възрастни.

— Искам да се доближа до този каменен човек — рече той. — Искам да се опитам да му помогна.

— Защо?

Не беше лесно да се намерят думи за отговор. Но в едно Мат бе наясно — готов беше да се обедини с каквото и да е и с когото и да било, стига да имат сили да се преборят заедно с каменния лъв. Но… явно имаше и още нещо, тъй като този странен каменен човек не изглеждаше способен да продължи да се бие.

Другите слушаха Мат, но продължаваха да мърморят недоверчиво. Накрая най-старата жена от Хората взе кесийка, направена от кожа на гущер, в която носеше Семето на огъня и извади от нея кокалите от пръстите на предшественичката си. Три пъти ги разклати, хвърли ги върху калната земя и заизучава фигурата, която бяха образували. Не видя в нея каменния човек и затова не можеше да даде съвет.

Колкото повече разсъждаваше Мат, толкова по-решителен ставаше: „Ще отида да помогна на каменния човек. Ако се окаже, че е враг, не ще може да ни преследва с мъртвите си нозе.“

…

Слухът на „слугата“ долови приближаването на цялата група на Хората, макар те да се придвижваха много тихо.

— Ще си имам компания — едва чуто рече Дерън. Не получи отговор от никой от многото началници, които го бяха наблюдавали преди, а това за момента го устройваше.

Хората се прокраднаха и най-смелият от тях надникна предпазливо от храстите. Когато видяха, че главата на „слугата“ е вдигната и ги гледа, те веднага излязоха от прикритията си и вдигнаха ръце с разперени пръсти — за да покажат, че не са въоръжени. Дерън повтори жеста доколкото можа, тъй като с едната ръка крепеше андроида да седи изправен.

Хората изглежда бързо добиха увереност от мирния жест на „слугата“, поради неподвижността му и най-вече заради очевидната му инвалидност. Скоро цялата група излезе на открито и те зашепнаха помежду си, като поглеждаха любопитно към водата във фунията.

— Някой чува ли ме? — предаде Дерън. — Заобиколен съм от група хора. Ще доведете ли лингвист?

Още от създаването на „Операции във времето“ се полагаха отчаяни усилия да се изучат колкото е възможно повече езици и диалекти от миналото на Сиргол. Скрити микрофони и видеокамери бяха отнасяни от съгледваческите средства до много места и времена в миналото, където имаше хора за изучаване. Работеше се крайно упорито, защото проблемът беше от изключителна важност. В днешно време имаше само двама души, които бяха успели да научат нещичко от езика на тези полускитници от Неолита, но те и двамата бяха доста заети хора.

— Одегард! — Отговорът на повикването му дойде като избухване в слушалката, което накара Дерън да подскочи. Гласът не се представи, но приличаше на полковник Борс: — Не изпускай тези хора! Дори андроидът ти да е осакатен, той все още може да им осигури някаква защита.

— Разбрано — въздъхна безшумно Дерън. — Какво става с лингвиста?

— Опитваме се да го намерим. Ти си в жизненоважна зона… Стой там, докато изпратим друг андроид и пази тези хора.

— Разбрах.

Суров беше животът днес в изпълнения с берсеркери Неолит. Но в крайна сметка, макар и запечатан вътре в „слугата“, той явно беше по-полезен тук, отколкото сред олелията и бъркотията, които царяха в отдела.

…

— Всеки с такива размери трябва да яде много храна — оплака се на Мат един от възрастните мъже.

— С тези мъртви крака — отвърна Мат, — не мисля, че ще живее твърде дълго, за да яде чак толкова много. — Той се стараеше да убеди няколко от най-смелите мъже да му помогнат да издърпа каменния човек навън от капана. Каменният, както изглеждаше, очакваше с доверие тяхната помощ.

Мъжът, който спореше с Мат, продължи да аргументира съмненията си:

— Ако ли пък няма да живее дълго, тогава няма смисъл да му помагаме. Все пак той не е от Хората.

— Не, не е. Но… — Мат потърси нов изказ и нови слова, за да изрази съждението си. Ако се наложи, ще отърве каменния човек сам. Чрез спора той изясняваше нещата не само на другите, но и за самия себе си. В неговите очи това странно същество, което се бе опитало да спаси Дарт, беше част от някакъв голям род, към който принадлежаха и самите Хора, от някакво „племе на всички човеци“, противостоящо на разните там зверове и демони, които денонощно носеха смърт и страдание на хората.

— Ами ако наблизо има група от каменни човеци — предположи друг мъж. Хората веднага се огледаха наоколо. — Те биха били опасни като врагове, но и силни като приятели!

Идеята не предизвика възторг — нито приятелството, нито враждата с други групи имаше значение за живота на Хората.

— Този желае да бъде наш приятел — рече Дарт с тънкото си гласче.

Най-старата жена му се присмя:

— Всеки, който е сакат и се нуждае от помощ, би желал да бъде наш приятел. Мислиш ли, че се е бил с лъва заради тебе?

— Да!

…

Гласът на момичето-лингвист се присъедини към приглушеното бръмчене, което се появи отново в слушалките на Дерън. Тя даде едно доста съмнително разяснение на част от разговорите между Хората, след което бе отзована при друг оператор. От гласовете, достигащи до него, Дерън разбра, че дотук два берсеркера са били унищожени, но са изгубени десет андроида. Освен това появата на „слугите“ плашеше и разпръскваше хората, които трябваше да бъдат охранявани.

— Кажете им да се престорят на осакатени — посъветва ги Дерън. — Аз ще се оправя и без лингвист, ако трябва. Така все пак е по-добре, отколкото да сгреша значението на някоя важна дума. Но какво ще кажете да ми изпратите тук някакви средства за самозащита, които да дам на тези хора? Когато берсеркерът се върне, ще бъде твърде късно.

Машината, с която се бе сражавал, сигурно се беше объркала и бе тръгнала по някоя стара следа или пък преследваше друга група хора. Трябваше обаче да се предвиди евентуалното й връщане.

— Изпратете ми гранати, а не стрели. Само един мъж от групата има лък.

— Средствата за самозащита са готови — увери го някой. — Но е опасно да ги пъхнем в ръцете им, преди да е станало абсолютно наложително. Я си представи, че решат да ги използват срещу андроида? Или пък се изтрепят един друг по погрешка?

— Ще бъде още по-зле, ако закъснеем. Смятам, че вече трябва да ги спуснете.

Вътре в огромния гръден кош на „слугата“ имаше камера, в която по необходимост можеха да се изпращат неголеми предмети от бъдещето.

— Средствата са готови.

Дерън не знаеше да вярва ли или не на начина, по който се развиваха днес събитията.

Хората изглежда още обсъждаха съдбата на каменния човек, а той продължаваше да седи в поза, която смяташе за най-миролюбива и предизвикваща доверие. От откъслечния превод Дерън бе разбрал, че високият млад мъж с преметнат през рамо лък настояваше да спасят каменния човек.

В крайна сметка мъжът с лъка, който най-много се доближаваше до представата за водач на Хората, успя да убеди един от другите мъже да му помогне. Двамата отидоха до най-близката пречупена фиданка и окършиха горната й част, като късаха жилавите дървесни влакна с голи ръце. После се осмелиха да донесат дръвчето до ръба на убежището на Отровния Копач.

Те спуснаха нацепения край долу така, че „слугата“ да може да се залови. Дерън се хвана и с двете ръце.

Мъжете затеглиха, но скоро запъшкаха под неочакваната тежест. Момчето от дървото се присъедини към тях.

— Одегард, тук е полковник Борс — обади се в слушалките му един настоятелен глас. — Вече установихме каква е целта на берсеркерите — първият писмен език на планетата произхожда от период и район, които включват настоящото ти местоположение. Смъртността дотук не е намалила възможността за възникването му, но всяко следващо убийство може да се окаже съдбоносно и да изтласка вероятната му поява извън границите на реалността. Тъй като съществуват много варианти в разклонението на родословното дърво на всеки един от твоите подопечни, ние не можем да посочим веднага точния създател, но със сигурност знаем, че хората от твоята група са сред предците на неговото племе.

Дерън се вкопчи в дръвчето и тримата мъже извлякоха „слугата“ до ръба на фунията.

— Благодаря за съобщението, полковник. Какво става с гранатите, които поръчах?

— Ще се опитаме да спуснем още два андроида в твоя сектор, Одегард, но засега имаме технически проблеми. Вече трима от враговете са унищожени… Гранати ли, казваш? — Последва кратка пауза: — Съобщиха ми, че скоро ще ги получиш. — В наушниците на Дерън се разнесе щракване и гласът на полковника се изгуби.

След привършването на спасителната операция Хората бяха отстъпили на няколко крачки и внимателно наблюдаваха машината. Дерън се подпря на едната си ръка и с другата повтори мирния жест. Това явно успокои донейде аудиторията, но скоро се яви основателна причина за безпокойство — залязващото слънце, към което Хората тревожно поглеждаха през рамо, докато разговаряха. На Дерън не му беше необходим лингвист, за да разбере, че са притеснени къде да прекарат нощта в относителна безопасност.

След минута те събраха оскъдното си имущество и тръгнаха. Всеки посвоему обясняваше случилото се. Мъжът с лъка на няколко пъти проговори на „слугата“, но остана разочарован — думите му не бяха разбрани. Нямаше обаче време за губене. Каменният човек беше оставен да се оправя както може.

Дерън проследи с поглед отдалечаващата се колона на Хората. Скоро откри, че можеше да движи „слугата“ доста бързо, като използваше дългите му ръце, за да ходи подобно на маймуна с извит гръбнак и с влачещи се отзад крака. Хората от време на време се извръщаха да погледнат чудноватото създание, но далеч не във всеки поглед се четеше одобрение. Доста по-често обаче те поглеждаха в посоката, от която бяха дошли и в очите им се четеше страх дали нещо друго не върви по дирите им.

Дерън беше нащрек. Следата, която оставяха влачещите се крака на андроида беше съвсем ясна. При вида й убиващата машина може би щеше да бъде по-предпазлива, но със сигурност щеше да ги проследи.

Полковник Борс отново се обади да обобщи положението:

— Одегард, екраните показват, че берсеркерът се отправи на юг, а после се върна отново в твоята посока. Очевидно си прав, че се е заблудил и е тръгнал по грешна следа. Твоят берсеркер е единственият, който не сме отстранили досега, но по всичко изглежда, че той се е добрал до най-уязвимото ни място. Смятам да постъпя така: двата андроида, които изпратихме като подкрепление, скоро ще настигнат групата — въпрос на минути. Ще ги оставим да следват от дистанция линията на движение на групата, но без да се показват, всеки на своя фланг. Не искам да изплашим твоите подопечни с толкова метални човеци и да рискуваме да ги разпръснем. Досега твърде много подобни грешки допуснахме. Когато хората ти спрат някъде за нощувка, ти остани при тях, а другите два андроида ще изчакат в засада.

— Разбрано.

Дерън продължи да се влачи на ръце. „Слугата“ се друсаше по неравния терен, през който се придвижваше. Той дори нарочно извършваше повече движения от необходимото, за да може операторът от бъдещето, който го следеше на екрана, да улавя присъствието му в миналото още по-осезателно.

Планът на полковника бе разумен. Премисляйки всички възможни варианти, Дерън стигна до извода, че има шанс да бъде изпълнен.

Падащият здрач окъпа дивата природа в мрачна красота. Хората вървяха напред, при което полузалесената блатиста долина остана отдясно, а невисоките скалисти хълмове — отляво. Мъжът с лъка, чието име звучеше като „Мат“, вървеше начело на колоната и неспокойно опипваше хълмовете с поглед.

— Какво ще кажете да ми спуснете вече тези гранати? Ей, „Операции“? Има ли някой там?

— Сега подготвяме засадата, Одегард. Не искаме твоите хора да почнат да хвърлят гранати наляво и надясно в тъмното.

В това има някакъв смисъл, реши Дерън. Пък и „слугата“ му не би могъл да мята каквото и да е достатъчно ефективно, докато му се налагаше да се подпира и да ходи на ръцете си.

В този момент водачът Мат рязко се обърна и закрачи нагоре по един гол хълм. Хората му чевръсто го последваха. Като пълзеше след тях, доколкото му позволяваха силите, Дерън видя, че те се отправиха към тесния вход на една пещера. Издълбан в невисока скала, той напомняше врата в стената на къща. На известно разстояние от пещерата всички спряха. Преди още Дерън да ги настигне, Мат вече беше свалил лъка от рамото си и поставяше стрела. Друг мъж запокити в пещерата голям камък. Тутакси от нейното дъно последва грозен рев. Бидейки експерти по оцеляването, Хората веднага се разбягаха.

Когато пещерната мечка излезе да види кой звъни, откри пред входа само „слугата“ — нищожна, осакатена, лазеща твар.

Потупването за „Добре дошъл“ прекатури андроида. От легнало положение Дерън отвърна на ласката, като с удара си отклони муцуната на мечката и предизвика нейния смразяващ кръвта рев. Но мечката беше по-упорита от Отровния Копач и реши да изпробва здравината на зъбите си в главата на андроида. Все още по гръб, Дерън вдигна мечката със стоманените си ръце и я хвърли. „Изчезвай от тук!“ — сякаш й рече той.

Оказа се, че първият рев е бил само настройка за този, който последва. Дерън не искаше да прекъсва нито една животинска линия на живот, стига да можеше, но времето течеше и истинският враг приближаваше. Втория път запрати мечката доста по-надалече. Животното отскочи веднъж, после се приземи на лапи и побягна право към блатото. Воят му се носеше след него още половин минута.

Хората изскочиха иззад скали и пукнатини и бавно се събраха около „слугата“, за пръв път забравяйки да се озърнат в посоката, от която бяха дошли. Дерън си помисли, че в следващия миг ще се проснат пред него и ще почнат да го възхваляват. За да избегне това, той пропълзя навътре в пещерата и се зае да огледа вътрешността й. Беше тъмно, но очите му привикваха с различната осветеност далеч по-бързо от човешките и той веднага установи, че пещерата е напълно празна. Беше висока и тясна, с втори отвор, подобен на прозорец — високо над входа. Имаше достатъчно място да се подслони цялата група. Мат беше направил добро откритие.

Щом излезе навън, видя, че Хората се готвеха да запалят голям огън пред самия вход. Събираха трески и опадали клонаци под дърветата по краищата на блатото и пъргаво ги извличаха нагоре по склона. В далечината отвъд долината малка оранжева искрица светеше в сгъстяващия се виолетов мрак на падащата нощ, издавайки лагера на друга група.

— „Операции“, как върви подготовката на засадата?

— Другите два андроида току-що заеха позиции. Виждат те на входа на пещерата.

— Отлично.

Нека в такъв случай Хората да си стъкнат огъня. И нека берсеркерът бъде привлечен от него. Ще намери групата така защитена, както никога не е била.

От торбичката, изработена от груба кожа, най-старата жена извади снопче дървесни кори, разви ги и те разриха овъглена вътрешност. Със заклинания и умело използване на съчки тя получи пламък. Скоро ярките му езици се извисиха на фона на бързо потъмняващото небе.

Групата се намъкна в пещерата. Последен влезе „слугата“, веднага след Мат. Озовал се вътре, Дерън подпря гръб на скалата и отпусна ръце с въздишка на облекчение. Готов беше да отпочине. Андроид или не, но му се събра много.

Още не беше се отпуснал, когато внезапно вън в нощта се захвана битка. Чу се пращене и пукот на лазерни оръжия, последвани от трясък и скърцане на бронирани тела. Хората в пещерата скочиха на крака като един.

Проблясващите отражения на лазерите осветиха Мат, който бе застанал със своя лък, готов, с лице към входа, докато другите възрастни търсеха камъни за хвърляне. В дъното на пещерата момчето Дарт се беше покатерило върху една издатина, откъдето можеше да надникне през малкия висок прозорец. Светлината на лазерите озаряваше лицето му.

После светлината угасна. Блясъците и трясъкът секнаха така внезапно, както бяха започнали. Тишина и тъмнина се разстлаха в нощта.

— „Операции“? „Операции?“ Какво става навън? Какво се случи?

— О, Господи, Одегард! — Гласът така трепереше, че беше неразпознаваем. — Зачеркни двата андроида! Онова проклето нещо прояви страхотни рефлекси…

Огънят изведнъж влетя през входа. Изритан от нечий стоманен крак, той се изсипа като същинска градушка от искри и главни, които отскочиха от отсрещната извита стена и се превърнаха на хиляди умиращи върху пещерния под очи. Берсеркерът искаше да внесе яснота в играта — да види дали има и друг изход, през който биха могли да се опитат да офейкат човеците. Сигурно знаеше, че сакатият „слуга“ е вътре в пещерата, но хладният му компютърен мозък вече се беше научил да презира всичко, което „слугите“ андроиди на „Операции във времето“ можеха да сторят срещу него. Щом установи, че жертвите му няма къде да избягат, той понечи да влезе направо. Чу се тежък стържещ звук, но входът на пещерата се оказа малко тесен за него.

— Одегард, ще спуснем една дузина стрели на твоя „слуга“ веднага. С чувствителни върхове, които се взривяват при контакт…

— СТРЕЛИ?! Аз казах гранати! Казах ви, че имаме само един лък и няма място за… — По средата на изречението Дерън установи, че малкият висок прозорец в дъното на пещерата можеше да послужи като отлично стрелково гнездо. — Изпращайте стрелите тогава. Изпратете нещо! Бързо!

— Спускаме стрелите веднага. Одегард, имаме готов резервен оператор в друг „господарски“ костюм и можем да включим него към „слугата“, ако имаш нужда от почивка.

— Забравете за предложението си. Аз вече свикнах да се оправям с този „слуга“ с пречупен гръбнак…

Берсеркерът предизвикваше страхотен шум, дращеше и блъскаше по масивната скала, която го държеше настрани от плячката му. Когато шлемът на Дерън сигнализира, че стрелите са пристигнали, той реши да не губи време за отключване на нишата в металната си гръд. Пред изумените лица на Хората, които го наблюдаваха ококорено, бръкна с ръка през устата във вътрешността на андроида и извади оттам сноп от дванайсет стрели, които подаде на Мат.

Външният им вид показваше, че не бяха обикновени стрели и все пак в конкретната ситуация нямаше съмнение относно предназначението им. Мат се поколеба само за миг, после стори нещо като поклон пред „слугата“, пое стрелите с благоговение, втурна се към дъното на пещерата и се покатери до прозорчето.

Дупката представляваше удобен пункт за стрелба, стига противникът да не разполагаше с по-далекобойни оръжия. Тъй като обаче берсеркерът беше въоръжен с лазер, явно на „слугата“ се падаше задачата да отвлича вниманието му и да го държи зает.

Надявайки се от все сърце Мат да е добър стрелец, Дерън повлече уродливото си металическо тяло и застана до извивката на входа. Усещаше напора на берсеркера през скалата. Дори му се стори, че ако се протегне, ще го докосне. Дерън изчака, огледа пещерата и когато видя, че Мат вече бе поставил на лъка си първата от вълшебните стрели, изскочи навън толкова стремително, колкото позволяваха ръцете му.

Почти се просна по лице, тъй като берсеркерът се беше оттеглил извън обсега му, за да се подготви за нова атака. Естествено, той се оказа по-бърз с лазера си, отколкото Дерън с неговия. Бронята на „слугата“ се нажежи до бяло, но издържа, додето Дерън съумя да се хвърли напред и да отвърне на огъня. Дори да беше съгледал Мат на малкото прозорче, берсеркерът го пренебрегна, защото смяташе стрелите за безопасно оръжие.

Първата стрела удари чудовището по рамото на предния крайник. Дървената пръчка отлетя встрани, но преди това острият й връх изчезна, превръщайки се в огнено кълбо. След експлозията в металния корпус на берсеркера остана дупка с размера на юмрук.

Машината излезе от равновесие и стреля по Мат, но лъчът само възпламени един храст над издатината с прозорчето. Дерън продължи да се движи към берсеркера с максимална бързина, насочил лазера като фенерче право към раната на рамото му.

Мат се подаде от отвора и изпрати втора стрела.

Уцели берсеркера под прав ъгъл отстрани и го накара да залитне на три крака. И тогава лазерът на врага излезе от строя, тъй като Дерън вече се беше приближил достатъчно и стовари тежкия си метален юмрук върху окото на излъчвателя.

С това състезанието по борба не свърши. За момент Дерън помисли, че този път ще надделее окончателно, тъй като силата на двете му изкуствени ръце превъзхождаше тази на берсеркера, който бе останал с един почти неизползваем крайник. Все още рефлексите на врага обаче бяха по-добри от човешките. Само след секунди Дерън пак увисна и светът около него се завъртя. И пак бе хвърлен.

Той сграбчи краката, които го тъпчеха, за да обездвижи берсеркера и да го превърне, макар и за миг, в удобна мишена. Ужасен удар обаче разби и неговия лазер.

Защо се бавеше тази проклета стрела?

Берсеркерът отново се оказа твърде голям, твърде силен и твърде бърз, за да може сакатият „слуга“ да се справи с него. Като огромни чукове се стоварваха лапите със стоманени нокти и скоро разкъсаха основните възли на единия му крак. Кракът, и без това неизползваем, се отдели от тялото. Металният човек щеше да бъде разкъсан на парчета.

Тогава стрелите дойдоха. Дерън за миг мярна летящо човешко тяло над себе си. Мат се хвърли лично в схватката, с по един сноп стрели във всяка ръка. Полетял като същински бог на гръмотевиците, той с див крясък заби остриетата в гърба на противника.

Нейде дълбоко в берсеркера се разнесе взрив. Приглушена бледа светлина обви тялото му. Разрушенията бяха изцяло вътрешни. Експлозиите разтърсиха и двете машини. С това боят приключи.

Дерън изтегли настрана поломения и прегрял „слуга“, като го измъкна изпод масата от нажежен, потрепвайки пръскаш, искри метал, в която се беше превърнал доскорошният враг. После, смазан от изтощение, подпря андроида на лакти. Видя как Дарт изтича от пещерата в светлината на тлеещата и трепереща изкормена машина. Сълзи се стичаха по бузите на детето. В ръцете му беше лъкът на Мат със скъсана тетива. След Дарт изскочиха и другите Хора и се струпаха около нещо, което лежеше неподвижно на земята.

Дерън застави „слугата“ да седне.

Мат се бе търколил мъртъв там, където го беше отхвърлила последната конвулсия на врага. Коремът му беше разпран, ръцете обгорени, лицето размазано.

И изведнъж очите на обезобразеното лице се отвориха. Гръдният кош се повдигна рязко, тялото се разтресе. Мат започна да диша равномерно.

Жените пищяха, някои от мъжете подхванаха бавна песен. Всички правеха път на Дерън, когато насочи „слугата“ към Мат и възможно най-нежно го повдигна. По тялото на пострадалия имаше и други по-малки обгаряния, така че той едва ли усети горещината на металните ръце.

— Чудесна работа, Одегард! — Гласът на полковник Борс бе възвърнал увереността си. — Отлична работа. Ти осъществи операцията. Какво да ти изпратим, за да окажеш първа помощ на този момък?

Дерън пропусна първата реплика на полковника — изглежда беше потиснат от случилото се.

— Той е в състояние, изискващо доста повече грижи, сър. Ще трябва да го вдигнете заедно с мен.

— Ще ми се да му помогна, разбира се, но се страхувам, че това е извън разпоредбите… — Гласът на полковника се изпълни с колебание.

— Каквото и да сторим тук на място, линията на живота му ще се прекъсне, полковник! Той извоюва нашата победа, а сега червата му висят навън, сър.

— Хм. Добре, добре. Приготви се, докато пренастроим, за да включим и неговата маса.

Хората стояха унили в кръг около „слугата“ и неговия умиращ товар. Вероятно сцената ще намери отражение в някоя легенда, помисли си Дерън. Нищо чудно историята за умиращия воин и каменния човек да съществува сред най-ранните писания на Сиргол.

Горе пред входа на пещерата старата жена имаше затруднение, опитвайки се да запали отново огъня със своята прахан. Младото момиче, което й помагаше, изгуби търпение, грабна един сух клон и отиде до тлеещите останки на берсеркера. От тази жарава тя запали своята факла и като я размаха, за да лумне силно, изкачи се обратно до пещерата с танцова стъпка.

Това беше последната картина от миналото, която остана в паметта на Дерън. В следващия момент той се озова сред избледняващия кръг светлина върху тъмния под на Трета Платформа в отдел „Операции“. Двама мъже с носилки тичаха към него. Разтвори металните си ръце, за да могат санитарите да вземат Мат, след това завъртя глава вътре в шлема и изключи със зъби захранването.

За няколко секунди се освободи от „господарската“ си обвивка и си проправи път сред хората, които идваха да го поздравят. В прогизнало от пот трико той забърза надолу по стъпалата на въздушния мост покрай тълпата от техници, оператори и лекари в празнично настроение, които вече изпълваха залата на платформата. Остави пътьом касетата със записа на операцията и се върна при носилката. Върху разкъсаните вътрешности на Мат вече бяха поставени напоени с препарати марли. Интравенозното лечение бе започнало.

Макар и отворени, очите на Мат все още пустееха от шока. За него Дерън беше просто един от многото непознати наоколо. Дерън вървеше редом с носилката, хванал ръката му малко над изгорената китка, докато първобитният човек не загуби съзнание.

Носилката се движеше към болницата. Около нея се струпа нещо като процесия. Сякаш по високоговорителите беше предадено съобщение за първия човек, доведен от далечното минало. Новината се бе разнесла мълниеносно. Когато вкараха Мат в отделението за неотложна помощ, всички пациенти, които можеха да ходят, дойдоха да го видят. Сред тях беше и Лайза.

— Той се е изгубил — промърмори тя на себе си, вглеждайки се в подутото му лице и в очите, които от време на време бавно се отваряха. — О, толкова е изгубен и самотен. Познавам това чувство… — Обърна се разтревожено към доктора: — Ще оживее, нали? Ще се оправи?

Докторът се усмихна едва-едва:

— Ако дишат все още, когато ни ги докарат в такова състояние, обикновено оживяват.

Лайза въздъхна облекчено. Загрижеността й към пришълеца от миналото беше дълбока и искрена, като към сродна душа.

— Здравей, Дерън — усмихна му се тя, малко преди да последва носилката, докъдето това беше възможно. Унес забулваше гласа й, а в поведението й се усещаше разсеяност.

Тя сякаш едва го забеляза.