Брат Берсеркер

…

С развети от вятъра черни дрехи и сива брада, Номис стоеше, вдигнал ръце, върху плоския като дъска връх на черната скала, на трийсет фута над бушуващия прибой. Белите чайки се стрелкаха надолу към него, после кривваха рязко с тънки и остри писъци, като страдащи слаби душици.

От трите страни на „гнездото му“ се извисяваха зъберите на бреговата линия от черна базалтова скала. Напред се простираше неизбродната шир на морето.

Номис стоеше разкрачен точно в средата на една заплетена диаграма, надраскана с тебешир върху плоската скала. Около него бяха разпръснати атрибутите на занаята му — мъртви вещи, стари, изсушени или дялани от камък предмети — обикновеният смъртен би пожелал да ги захвърли и забрави.

С острия си, пронизващ глас Номис напяваше на вятъра:

Песента не свършваше и този куплет се повтаряше отново и отново. Тънките ръце на Номис потреперваха, изморени от дългото държане на парчета дърво от потопени кораби над главата му. Птиците неспирно крещяха по него, а вятърът продължаваше да навира прошарената му коса в очите.

Днес той бе отегчен и изморен. Не можеше да се освободи от усещането, че целият му труд през деня е бил напразен. Не беше дарен с нито един знак за сполука, каквито и без това рядко му се явяваха — някакъв символ в съня или поразителни видения в тъмната глъбина на транса, които стъписваха разума му, когато бе буден.

Понякога му се случваше да се убеди в силата и способностите си да привлича злото върху главите на своите врагове, но добре съзнаваше, че успехите му в действителност бяха много по-незначителни от онова, в което успяваше все пак да убеди останалите. Разбира се, дори и за миг не се съмняваше, че фундаменталните сили на вселената са достъпни чрез магията, но беше наясно, че успехът в повечето случаи зависеше не толкова от майсторлъка му, колкото от добрия късмет.

Два пъти през дългия си живот Номис се беше опитвал да вдигне буря. Само веднъж бе успял. В душата му обаче се загнезди натрапчивото съмнение, че тогава май бурята щеше да се разрази и без него. Сянката на неверието упорито му внушаваше, че да заповядва на природните сили е извън неговите възможности, както и извън възможностите на всеки друг нормален човек.

Но сега, макар и отново изпълнен със съмнение, той се беше отдал на подтика, който го държеше буден вече трети ден върху тайната му скала — толкова силна бе омразата му и толкова завладяващ страхът, които изпитваше към човека, за когото знаеше, че в момента пресича морето, за да дойде с нов бог и нови съветници и да поеме управлението на тази страна, наречена Куинсленд.

Строгите очи на Номис, впити в откритото море, отбелязаха появата на една тъмна чертичка, присмехулно малка и тънка, не буря, не и буричка, а по-скоро ветрец. Ужасната вихрушка, потопяваща кораби, която той се опитваше да предизвика, за пореден път не му се удаде.

…

Скалистият бряг на Куинсленд беше все още на един ден гребане оттук — напред, отвъд погледа, някъде зад мъртвилото на хоризонта. В същата посока, но по-наблизо, се зараждаше щорм. При вида на тъмните облаци лицето на Харл се навъси и ръцете му стиснаха дългото рулево весло, върху което с почти небрежна увереност бяха почивали досега.

Трийсетимата гребци — все свободни воини — също виждаха задаващата се гръмотевична буря. Всички те бяха достатъчно опитни, за да стигнат до едно и също заключение: ако забавят ход, може би пътят им ще се размине с този на бурята. Разбрали се без думи, те отслабиха натиска върху греблата.

Излезе насрещен вятър, лек и хладен. Дългите тесни знамена заплющяха от неговия порив по мачтите без платна. Накъдриха се и ресните на навеса над входа на пурпурния шатър, разположен по средата на корабната палуба.

В палатката, насаме с мислите си, седеше младият човек, когото Харл наричаше свой крал и господар. Намусеното изражение на Харл изчезна, когато му хрумна, че младият Ай вероятно се беше оттеглил в палатката си, за да планира предстоящите сражения. Пограничните племена, на които не им пукаше за новия мекушав бог и за старата разпадаща се империя, със сигурност щяха да подложат на изпитание волята и куража на новия властелин на Куинсленд, макар че подобна проверка едва ли беше необходима.

Следващата мисъл накара Харл да се усмихне. Неговият млад господар в палатката може би планираше не война, а по-скоро кампания за спечелване сърцето на принцеса Аликс. Защото само ако получеше ръката й, Ай щеше да си осигури пълна власт над царството и да получи поддръжката на армията. Казват, че всички принцеси били красавици, но за тази се мълвеше, че била и мъжко момиче. Ако се окажеше, че и тя е като онези девойки с високо потекло, които Харл познаваше или беше срещал, то нейното покоряване щеше да бъде толкова трудно, колкото и това на някой варварски вожд.

Лицето на Харл, което се беше оживило, доколкото позволяваха белезите по него, отново стана мрачно. Хрумна му, че неговият крал може да е влязъл в палатката, за да се упражнява в четене. Ай отдавна обожаваше книгите и дори носеше две със себе си на това пътуване. Или може би той пак се молеше на своя нов кротък бог — макар да бе млад и здрав, Ай от време на време вземаше цялата тази работа с любовта към бога твърде присърце.

Въпреки че умът му беше зает със странични мисли, Харл беше нащрек както винаги. Някакво раздвижване в морето наблизо го принуди да погледне встрани… И в този миг всички мисли в главата му замръзнаха, заедно с воинската му кръв.

Успоредно на кораба, на фона на хоризонта и далечните следобедни облаци се подаваше кошмарна глава, главата на дракон от най-страшните древни легенди. Зловещо проблясващата шия имаше дебелината на дърво, което обикновен човек едва ли би могъл да обхване с две ръце. Само морските демони знаеха как изглеждаше тялото му там долу, под водата! Очите му бяха слънца с размерите на сребърни тепсии, засенчени от облаци. Люспите по главата и врата му светеха като мокро желязо, а устата му напомняше ковчег с едва открехнат капак, набоден отвътре с безброй кинжали.

Дълъг колкото котвено въже, дебелият врат се изви и се отърка в борда, като отцепи парчета дърво от планшира. Първите викове на мъжете не подобаваха на воини, но в следващия миг всички те скочиха за оръжията си. Големият Торла, най-силният от екипажа, се оказа и най-бърз — като подпря крак в пейката на гребците, той замахна с меча си към страховитата шия.

Ударите зачаткаха напусто. Драконът дори не ги усети. Главата му се изви високо и спря над входа на пурпурната палатка. От ужасната уста излезе предизвикателен рев, какъвто Харл не бе чувал през целия си живот на воин.

При всичката тази врява от гласове и удари, за Ай не бе нужен специален призив, за да се подготви. Преди още драконът да беше замлъкнал, покривалото пред входа на палатката рязко се отметна и младият крал изскочи отвътре с шлем на главата, с щит и меч.

Харл изпита върховна гордост при вида на младия човек, който, озовал се изведнъж пред чудовището, не трепна и не отстъпи дори педя назад. Това помогна на Харл да се съвземе. С дясната ръка измъкна от колана си брадвичка с къса дръжка и желязно острие, хвана я здраво и се прицели в окото на дракона.

Брадвичката отскочи с дрънчене от мъгливото сребристо око, без изобщо да бъде усетена. Огромната глава на дракона устреми зиналата си паст към краля.

Ай я посрещна смело. Заби дългия си меч до дръжката в тъмното гърло на дракона. Това обаче направи не по-голямо впечатление от убождане с карфица. Голямата като порта челюст тресна Ай и мигновено го смачка. За момент, докато чудовищната глава се отдалечаваше навръх могъщата шия, моряците ужасени видяха как части от човешко тяло се поклащат извън зъбите. Зловещото чудовище изчезна с един последен плясък. Окъпаното в слънце море върна всекидневния си вид, чуждо на всевъзможните там странни видения, скрило всички тайни дълбоко под повърхността си.

Малко думи се казаха на борда през останалите часове до края на деня. Екипажът кръжеше около невидимата точка, където бе изчезнал господарят му. Обикаляше в пълна бойна готовност, но така и не се появи нещо, с което да се бие. Скоро бурята се изравни с тях и мъжете машинално взеха необходимите мерки. После и тя отмина, но едва ли някой обърна внимание на това.

До вечерта морето си бе все спокойно. Примигвайки срещу залязващото слънце, Харл изрече с прегракнал глас една-единствена дума:

— Почивка.

Отдавна беше върнал на мястото й своята поизтъпила се вече брадвичка. Върху палубата бяха останали само няколко парчета дърво, отчекнати от планшира, върху който личаха следи от твърдите като желязо люспи. Виждаха се и няколко малки петна кръв и крилатият шлем на Ай, паднал от главата му.

Дерън Одегард, наскоро повишен с три чина наведнъж в звание майор, седеше в ролята на младши помощник на спешно свиканото от новия Началник на отдел „Операции във времето“ щабно събрание. В момента Дерън се бе заслушал както с професионален интерес, така и съвсем приятелски в думите на стария си съученик Чен Емлинг, също произведен майор в сектора „Исторически изследвания“. Емлинг изнасяше кратък доклад.

— … както всички вече знаем, берсеркерите решиха да насочат последната си атака срещу една личност. Тяхната мишена, крал Ай от Куинсленд, е човек, чието отстраняване от историята може да има пагубни последици за нас.

Находчив и остроумен, Емлинг се усмихна благосклонно на слушателите си.

— Съвсем доскоро повечето историци се съмняваха в реалното съществуване на този човек. Но след като направихме някои преки наблюдения в миналото, съществуването му се потвърди, а заедно с това и историческата значимост на крал Ай.

Емлинг се обърна към светещата карта, жестикулирайки като истински преподавател.

— Тук виждаме представени Средните векове с всичките бъркотии и разложението на Великата Континентална империя, довели в края на краищата до нейното окончателно рухване. А сега обърнете внимание на Куинсленд. Обстоятелството, че тя остава твърде стабилна държава и успява да запази най-ценното от културата на Империята, което да послужи като основа за развитието на цивилизацията ни по-нататък, до голяма степен е резултат от дейността и влиянието именно на крал Ай.

Новият Началник на „Операции във времето“ вдигна ръка като ученик. Неговият предшественик, както бе съобщено официално, беше заминал с изследователска група на луната или поне на повърхността на Сиргол, вземайки със себе си и полковник Борс.

— Майоре, признавам, че не съм твърде наясно. Самият Ай е бил в някаква степен варварин, нали?

— Да, разбира се, в началото. Но, прибягвайки до известно опростяване на нещата, можем да кажем, че след като се обзавел със собствена страна, която да брани, той се стабилизирал и уравновесил, и я защитавал твърде успешно. Изоставил кръстосването на моретата и тъй като дълго бил варварин и пират — толкова дълго, че бил наясно с всички тънкости на морския занаят — той застанал от другата страна на масата и продължил играта. И играел толкова добре, че варварите предпочитали да воюват с други държави.

Никой нямаше въпроси към Емлинг и той седна. Следващият офицер, който говори, беше един майор от отдела за вероятностен анализ. Информацията му беше поднесена убедително и никак не обнадежди слушателите.

— Господа — започна той с мрачен тон, — не знаем как е бил убит Ай, но знаем къде. — Майорът пусна видеозапис, направен от стражеви екран. — Тук се прекъсва линията на живота му, по време на първото му пътуване за Куинсленд. Както виждате, всички останали линии на живот на кораба не са накърнени. Навярно врагът очаква щетите за историята ни да бъдат по-големи, ако екипажът му стане свидетел на неговата смърт, за да няма никакво съмнение, че с техния крал е свършено.

Емлинг изглеждаше готов да подхване спор с говорещия или да се хване на бас с него. „Поставили са Емлинг не където трябва — помисли Дерън. — Вероятностният сектор е по-подходящ за него.“

Докладчикът спря, за да отпие глътка вода.

— Ако трябва да бъдем честни, положението е сериозно — продължи след малко той. — За деветнайсет-двайсет дни шоковата вълна от исторически изменения, настъпили като следствие от убийството на Ай, ще стигне до нас. Само с толкова време разполагаме. Уведомиха ме, че шансовете да открием „ключалката“ на противника за толкова кратък период са нищожни.

Мрачното настроение зарази всички около масата. Единствено новият Началник на отдел „Операции“ успя да остане сравнително спокоен:

— Страхувам се, че сте прав, що се отнася до трудността за откриване на „ключалката“, майоре. Разбира се, усилията ни са съсредоточени изцяло в тази насока. Проблем представлява и фактът, че врагът прави всичко възможно да прикрие следите си. Този път ни нападна с една машина вместо с шест, което изключително затруднява нашата работа. И веднага щом извърши убийството, тази машина изчезна. Тя не е напуснала времето на Ай и все още е на историческата сцена, за да попречи на ответните мерки, които ние ще се опитаме да предприемем, но междувременно се старае да не причини промени, които биха ни улеснили да я открием по-скоро. — Началникът се приведе напред, с вече не дотам спокойно изражение на лицето. — А сега, кой има някаква идея за контрадействия?

Първото предложение бе свързано с изграждане на „възможност“ в края на линията на живота на Ай, така че да бъде избегнато някак убийството. Тази идея скоро срещна отпор по чисто технически съображения. Присъстващите учени имаха количествен превес, но бяха далеч от разбирателство помежду си относно това какво трябва да се предприеме. Когато започнаха да си разменят и обиди наред с формулите, Началникът на отдел „Операции“ се принуди да даде половин час почивка.

Получавайки неочаквано толкова много свободно време, Дерън излезе и се обади в близкия болничен комплекс. Лайза живееше там отскоро и дори караше курс за медицинска сестра. Той беше доволен, че можа да я открие и че тя също разполагаше с малко време. След броени минути двамата вървяха из парка, в който се бяха запознали.

Дерън отиде на срещата с готова тема за разговор. От няколко дни обаче Лайза беше като грамофонна плоча, все едно и също я занимаваше:

— Знаеш ли, Мат така бързо се възстановява, че всички доктори са изумени!

— Добре. Ще ида да го видя тия дни. Отдавна се каня, но изчаквам момента, когато ще можем да си поговорим.

— Господи, та той вече говори!

— Нашия език? Нима?

Тя с радост потвърди и навлезе в подробности:

— Учи се със същата бързина, с която оздравява. Докторите твърдят, че това се дължи на прехвърлянето му в наши дни. Говорят за някакъв ефект на индивида — когато прескочи двайсет хиляди години от еволюцията, организиращата енергия на организма интензифицира процесите в тялото и мозъка. Аз не всичко разбирам, естествено. Тези въпроси засягат точката, в която се пресичат материалното и нематериалното…

— Да?…

— … и Мат разбира техните съждения толкова, колкото и аз, ако не и повече. Дадена му е доста свобода и той непрекъснато се разхожда. Но пък е много изпълнителен, не влиза в стаите и не пипа нищо без разрешение…

— Ясно.

— А, казах ли ти, преустановили са пластичната обработка на лицето му, докато не бъде в състояние да даде сам точно описание как би искал да изглежда новото му лице.

— Да, чух нещо такова. Лайза, колко още смяташ да живееш в тази болница? Наистина ли стоиш там, за да учиш за сестра или има нещо друго? — Той почти попита „или е заради Мат?“.

— Понякога ми се струва, че от мен едва ли ще излезе медицинска сестра. Но засега нямам планове да се местя. Дори ми е по-удобно да живея в болницата, където всеки ден ми правят терапевтични процедури за възстановяване на паметта.

— Има ли напредък?

Дерън знаеше, че според версията на лекарите Лайза си беше изгубила окончателно паметта, попадайки на пътя на берсеркерската ракета. За известно време някои я смятаха за вероятен емисар или беглец от бъдещето, получил амнезия при връщането си назад във времето. Но на екраните на стражите подобна реверсивна линия на живот не се беше появявала. В действителност никакъв пътник, никакво устройство или съобщение не беше идвало от бъдещето на тукашната цивилизация, наричаща себе си Нова. Вероятно жителите на непознатото бъдеще имаха някаква сериозна причина да се въздържат от комуникация. В бъдещето Сиргол може и въобще да не е населена. Възможно е също така настоящото време на война с берсеркерите да е напълно откъснато от бъдещето чрез темпорална примка. В крайна сметка добре поне, че машини на берсеркерите не атакуваха съвременността от утрешния ден.

— Не, терапията изобщо не ми помага.

Лайза въздъхна. Споменът за личния й живот отпреди ракетната вълна беше напълно заличен. Тя смени темата с махване на ръка и се върна отново към нещата, които Мат беше извършил днес.

Дерън бе затворил очи и без да я слуша, се наслаждаваше на усещането за живота, което изпитваше, когато беше с нея. В този момент имаше допира на ръката й до своята, докосването на тревата и почвата под нозете си, топлината на изкуственото слънце върху лицето си. В следващия миг всичко можеше да изчезне — още една ракетна вълна през милите скала или пък прекъснатата линия на живота на крал Ай можеше да доведе до неприятни последици по-скоро от предвиденото.

Отвори очи и видя изрисуваните стени, обграждащи заровения надълбоко парк с изкуствените пойни птички. Тук долу, на пешеходното ниво, както винаги беше доста оживено. Имаше разхождащи се двойки, имаше и самотници. На места тревата линееше и градинарите се бяха принудили да я защитят с оградки. Бледа имитация на истински свят… Но с Лайза до себе си виждаше този свят по-хубав, отколкото бе всъщност.

— Ей там е дървото, под което дойдох да ти помогна — посочи Дерън. — Или по-скоро ти дойде да ми помогнеш…

— Аз да ти помогна? Че с какво?

— Да не умра от самота сред четирийсет милиона души.

— Лайза, опитвам се да ти кажа, че искам да напуснеш общежитието на болницата.

Тя сведе очи.

— Ако го направя, къде ще ида да живея?

— Предлагам ти да живееш при мен, естествено. Вече не си изгубено малко момиченце. Ти си самостоятелна, учиш за сестра, значи мога да ти го предложа. В моя участък има незаети апартаменти и бих могъл да наема един при положение, че не съм сам… Особено сега, след повишението, което получих…

Тя стисна ръката му, но това беше всичко. Остана замислена, с прикован в земята поглед.

— Лайза? Какво ще кажеш?

— Какво точно ми предлагаш, Дерън?

— Вчера, когато ми разказваше за проблемите на новите ти приятелки, изглеждаше доста добре запозната с причините, които събират мъжа и жената заедно.

— Искаш да живея с тебе временно, така ли? — гласът й беше хладен и далечен.

— Лайза, на този свят няма нищо вечно. Току-що на щабното събрание… Всъщност, нямам право да говоря за това. Но нещата не изглеждат никак розови. Просто ми се иска да споделя с теб малкото хубаво, което може би ни остава.

Тя му позволи да я преведе по камъните през малкия поток, но все още мълчеше.

— Лайза, искаш да направим сватбена церемония ли? Май трябваше да те помоля официално да се ожениш за мен. Истината е, че никой не ще се трогне, ако минем без церемония. Дори ще избегнем редица формалности. Мислиш ли, че ще сбъркаме, ако не вдигнем непременно сватба?

— Не…, не мисля. Но ме тревожи начинът, по който говориш за всичко като за нещо временно. Това включва ли и чувствата ти?

— Когато всичко останало е временно — да! Което не означава, че непременно ми харесва. Но кой от нашия свят би могъл да каже как ще мислят и чувстват хората след месец или след година? Та след година най-вероятно всички ние ще бъдем… — Гласът му заглъхна.

Тя търсеше думи и най-после ги намери:

— Дерън, в болницата научих, че животът на хората може да бъде направен по-малко временен. Че хората трябва да продължават да градят, да довършват наченатото, дори да не им остава още много да живеят.

— Научила си това в болницата?

— Е, добре, може винаги да съм го усещала така.

Преди той беше чувствал същото. Преди година, година и половина. Преди цял един живот… Видението, което искаше да забрави и което продължаваше да го спохожда, пак се яви пред очите му.

Лайза явно си имаше свое собствено видение:

— Ето Мат, например. Помниш ли колко зле беше ранен? Виж какво усилие на волята положи той, за да оцелее, да се възстанови…

— Съжалявам — прекъсна я Дерън, като погледна часовника в търсене на уважителна причина за оттеглянето си. — Трябва да тичам. Закъснявам за щабното съвещание.

…

Подир многобройни изчисления и спорове учените на Сиргол най-сетне бяха постигнали съгласие.

— Всичко се свежда до това — обясняваше новоизбраният им говорител, когато щабът се събра отново, — че за да имаме някаква надежда да закърпим прекъсването в линията на живота на Ай, първо трябва да обездвижим засегнатия участък и да минимизираме вредата — все едно да сложим шина на счупен крак.

— И как се прави шина на една линия на живота? — запита Началникът на „Операции“.

Научният работник махна уморено с ръка.

— Единственият приемлив за мен начин е някой да бъде пратен да заеме временно мястото на Ай. Да продължи пътуването към Куинсленд и там да изиграе неговата роля, поне за няколко дни. Човекът, който ще изпратим, ще носи комуникатор със себе си и ще може да бъде инструктиран ежедневно, а даже и ежечасно оттук, ако се наложи. И ако всичко тръгне както трябва, той би могъл да изиграе в общи линии основните моменти от живота на Ай и да ни помогне да оцелеем.

— И колко дълго мислите, че човек би могъл да играе успешно подобна роля? — запита някой.

— Не зная. — Говорителят на учените се усмихна. — Господа, не зная дали изобщо такава схема със заместване е възможна и дали ще действа както трябва. Досега нищо подобно не е правено. Но смятам, че поне ще ни осигури още няколко допълнителни дни или седмици, през които да обмислим нови варианти.

Началникът на „Операции“ потри нервно брадичката си:

— Е, ясно, заместването е единственият ни шанс, върху който можем да работим на този етап. Но Ай е живял дванайсет хиляди години преди нас. Това не означава ли, че е невъзможно да изпратим оттук човек, който да заеме мястото му?

— Боя се, че е така, сър — рече биофизикът. — Мозъчното изоставане и сериозните загуби на памет настъпват при връщане с четиристотин години назад.

Началникът на „Операции“ взе да разсъждава монотонно на глас:

— Смятате ли, че бихме могли да се справим, изпращайки андроид? Не, струва ми се, че не. Те никога не могат да се държат достатъчно убедително като истински човек, нали? Тогава? Трябва да използваме някой от съвременниците на Ай. Да открием човек, способен да се справи, да го убедим да участва в начинанието ни и след това да го обучим.

— Приликата не е голям проблем — обади се някой. — Ай още не е бил виждан в Куинсленд, знаят го само по име и по слухове.

Полковник Лукас, главният психолог на „Операции“, се изкашля и сетне рече:

— Сигурно ще успеем да внушим на екипажа на Ай да приеме подмяната, тъй като на тях им се иска той да е жив. Най-разумно ще бъде да ги докараме тук за известно време…

— Ако трябва, можем да се справим с това — каза Началникът на „Операции“.

— Добре. — Лукас драскаше нещо в бележника си. — Най-напред ще видим какви успокоителни и упойващи препарати да приложим… Ще се опитаме да уточним някои детайли от убийството… И после — няколко дни хипноза. Почти съм сигурен, че ще излезе нещо от тази работа.

— Обнадеждаваща мисъл, Люк. — Началникът на „Операции“ огледа залата. — А сега, господа, нека се помъчим да решим първия и най-голям проблем, преди да ни се е изплъзнал. Кой ще бъде човекът, който ще замести Ай?

Естествено, помисли си Дерън, все някой освен мен ще се досети къде се крие единствения възможен отговор. Не искаше да предложи първи идеята, защото… Е, просто така. По дяволите, защо пък не?! Плащаха му да мисли и в мисленето той не отстъпваше на който и да е от останалите. Дерън прочисти гърло и стресна присъстващите, които сякаш го бяха забравили:

— Поправете ме ако бъркам, господа. Но в момента нямаме ли на разположение един човек, който не би си изгубил ума, ако го изпратим във времето на Ай? Защото самият той — човекът, когото имам предвид — дойде от още по-отдавна…

…

Задължението на Харл се бе закотвило в съзнанието му с болезнена яснота. Трябваше да закара кораба в Куинсленд и когато стигнат там, да застане пред крал Горбодук и принцесата, да ги погледне в очите и да им каже какво се бе случило с Ай. Харл постепенно осъзнаваше, че историята му не беше съвсем за вярване. Тогава?

На хората от екипажа поне им бе спестена неговата отговорност. Сега, много часове след нападението на чудовището, те все още безпрекословно се подчиняваха на Харл. Слънцето залязваше, но той ги принуди да продължат гребането. Имаше намерение да им нареди да гребат до Куинсленд и през нощта, за да избегне някоя дива проява на скръб, която би се разразила, ако ги остави свободни.

Те се трудеха като луди, като слепи, същински движещи се трупове с бледи от преглътнатия шок лица, които нито знаят, нито ги интересува дали корабът е в правилна посока. От време на време някое гребло излизаше от такта, чукваше се в друго или плясваше несръчно във водата. Никой не обръщаше внимание на нарушения ритъм, нито даваше признаци, че е забелязал. Торла ръмжеше едва чуто някаква погребална песен, докато натискаше веслата — горко на първия, с когото щеше да се срещне в бой.

В пурпурната палатка, върху сандъка с личното съкровище на Ай — този сандък също беше проблем за Харл, друг проблем, който щеше да се яви, щом се разнесат мъката и гнева, — лежеше крилатият му шлем. Той беше всичко, останало от него…

Преди десет години Ай беше истински принц, а неговият баща — истински крал. Тогава брадата на Ай едва бе почнала да набожда и Харл за пръв път беше взет на служба като дясна ръка на принца. По онова време завистта и нейният брат-близнак — предателството, бяха започнали да се разпростират като чума сред братята, братовчедите и чичовците на Ай. Тази чума помете баща му и по-голямата част от рода. Кралството също загина и беше разделено между чужденци.

Наследството на Ай се смали до един боен кораб, но това не промени отношението на Харл към младия крал. Харл не се оплакваше също така от книгите и четенето. Нито дори от молитвите към човека-бог, слугата-бог, който беше проповядвал любов и милост и бе свършил с клинове на ръцете и краката…

Над кораба или може би под него ненадейно премина някаква сила, едно насочено движение, което го разлюля и отшумя след миг. Първата мисъл на Харл бе, че драконът се връща и надигайки се от дълбините е остъргал с туловището си корабното дъно. Другите мъже явно си помислиха същото, тъй като мигом оставиха греблата и грабнаха оръжията.

Не се виждаше обаче никакъв дракон или каквото и да било друго създание. Със скорост, в която имаше пръст нещо свръхестествено, около кораба се образува мъгла и го обгради изцяло. Червената светлина на залязващото слънце се превърна в бледо сияние. С готова брадвичка в ръка Харл се огледа наоколо и забеляза, че дори ритъмът на вълните беше вече по-различен. Въздухът бе станал по-топъл и мирисът на море се бе променил.

Мъжете се оглеждаха диво в странната мека светлина. Опипваха мечовете си и шептяха глухи заклинания.

— Гребете бавно напред! — нареди Харл, прибирайки обратно в калъфа на колана си безполезната брадвичка. Опита се да придаде увереност на гласа си. Всъщност искаше да държи мъжете заети, макар за първи път чувството му за ориентация да го беше напуснало.

Той предаде кормилното весло на Торла и отиде до носа. Преди още гребците да бяха направили петдесет гребвания, той вдигна ръка да ги спре. За миг водата заклокочи около греблата. На не повече от един хвърлей със стрела се бе появил приятен песъчлив бряг, изскочил сякаш от сивотата. Беше невъзможно да се каже до коя страна бяха стигнали.

Когато мъжете видяха брега, замърмориха още по-силно. Знаеха прекрасно, че само преди минути не се виждаше никаква суша.

— И все пак там пред нас има твърда земя.

— Изглежда твърда. Но не бих се учудил, ако изчезне сред облаци дим.

— Магия!

Магия естествено, никой не захвана да обсъжда това. Някаква магия, добра или лоша, бе станала. Друг е въпросът какво да правят при това положение и дали изобщо да правят нещо. Харл спря да се преструва, че всичко му е ясно и че знае какво върши, и свика съвет. След кратки разисквания решиха да гребат в обратна на брега посока, за да видят дали ще могат да се измъкнат от омагьосаното място, в чийто плен бяха попаднали.

Слънцето отдавна трябваше да е залязло, но бледата светлина продължаваше да се процежда. Дори стана по-ярка, а пък додето гребяха и мъглата взе да изтънява.

Тъкмо излязоха от нея и Харл беше започнал да се надява, че са се отървали от магията, когато установиха, че корабът се приближаваше право към една черна, гладка и безкрайна стена, издигнала се насред морето! Стената беше леко вдлъбната и нейният край или пък ръб не се виждаше. Тя се простираше докъдето стигаше погледът и ограждаше морето и мъглата над него. От подножието на стената мъжете видяха, че тя образуваше огромен купол над малкия им кораб. Високо горе над главите им светеше нещо подобно на слънце и хвърляше отблясъци върху бялата мъгла и черната вода.

Мъжете занареждаха молитви към всички познати богове и демони. Някой извика, че са стигнали до звездите на края на света. Почти счупиха греблата, за да обърнат пак кораба си.

Харл беше потресен не по-малко от останалите, но се закле наум, че ще умре, преди да се остави те да разберат това. Един от мъжете се тръшна на палубата, прикрил лицето си с длани и застена: „Магия, магия!“ Харл го срита грубо и го вдигна на крака, като междувременно обмисляше обзелата го в този миг идея.

— Е, магия, и толкоз! — кресна Харл. — Не истински звезди и небе, а нещо, което магията ни навира в очите. Та, мисля си, ако има някакви магьосници тук, дето ни мислят злото, те също трябва да могат да бъдат убивани като хората. Ако ли пък искат да се забавляват с нас, е, добре, и ние знаем някои игрички!

Останалите малко се поокопитиха от думите му.

Там, зад тях, сред скриващата всичко мъгла, светът сигурно беше все още цял и нормален, та човек да може да го погледне, без да си изгуби ума.

С почти уверен глас Харл даде заповед да гребат в посока към брега, който бяха видели по-рано. Хората заработиха с желание, а мъжът, който одеве почти беше припаднал, дърпаше сега греблата най-усърдно, като се оглеждаше наляво и надясно в очакване някой от другарите му да го подиграе. Но по всичко изглеждаше, че поне засега шегите щяха да му бъдат спестени.

Отново доближиха полегатия бряг. Той изглеждаше съвсем материален и стабилен. Когато корабът зави леко и застана успоредно на сушата, Харл първи скочи в плитчините с меч в ръка. Водата се оказа по-топла, отколкото очакваше и когато пръските на една вълничка намокриха устата му, той откри, че бе и прясна. Но този път ни най-малко не се изненада от тази дребна подробност.

…

Единият от възпитателите на Мат изпревари Дерън и почука на Вратата на болничната стая, после я плъзна встрани. Пъхна главата си вътре и заговори бавно и ясно:

— Мат? Един човек е дошъл да поговорите. Това е Дерън Одегард, който се сражава заедно с теб в твоето време.

Възпитателят се обърна и даде знак на Дерън да влезе. Щом го съгледа, седящият в креслото пред телевизионния екран мъж се изправи.

Бе облечен в халат и носеше чехли, каквито се даваха на всички пациенти. Дерън не видя в него никаква прилика с умиращия дивак, когото беше дотътрил преди няколко дни в болницата. Косата на Мат беше отстранена изцяло. На нейно място бе набола нова, в неутрален цвят. Лицето му беше покрито под очите с пластична мембрана, която служеше вместо кожа. Процесът на пълното възстановяване временно бе задържан.

На масата до него, полузакрити от прогимназиални учебници, бяха пръснати снимки и скици — вариации върху един основен модел на младежко лице. Дерън носеше в джоба си фотография на друго лице — Ай, заснет от съгледваческо средство, маскирано като птица, в деня преди да потегли на съдбоносното си пътуване към Куинсленд. Парадоксите на времето бяха попречили на Новите да се приближат повече до мястото, в което бе извършено убийството.

— Радвам се да се запозная с вас, Дерън. — Ритуалната фраза-клише прозвуча съвсем искрено от устата на Мат. Гласът му беше дълбок — щеше да се наложи да се поработи върху него, докато стане като този на Ай. В момента на заснемането бяха записали и кралския глас. Начинът на говорене на Мат, подобно този на възпитателя му, беше бавен и отчетлив.

— Радвам се да видя, че оздравяваш лесно — отвърна Дерън. — И също, че научаваш толкова бързо всичко за новия свят, в който живееш.

— И аз съм доволен, че ти си здрав, Дерън. Щастлив съм, че душата ти е успяла да напусне металния човек, чрез който ти воюваше, тъй като този метален човек беше доста пострадал.

Дерън се усмихна и кимна към възпитателя, който беше застанал в позата на тъмничар или на прислужник пред вратата:

— Мат, не се оставяй да те будалкат с приказки за това къде е била душата ми. Всъщност аз никога не съм бил в истинска опасност през време на боя, в каквато бе ти самият.

— Да ме будалкат? — повтори Мат с въпросителна интонация.

— Дерън иска да ти каже — намеси се възпитателят, — да не се учиш на неверни неща. Той се шегува.

Мат кимна нетърпеливо. Той вече знаеше какво е „да се шегуваш“. Осени го една мисъл, която сметна за доста сериозна.

— Дерън, нали твоят дух беше в металния човек?

— Е, нека да го наречем „електронното ми превъплъщение“.

Мат погледна към екрана, вграден в стената. Беше намалил звука, когато двамата влязоха. Даваха някакъв документален исторически запис.

— Осведомен съм за електрониката — каза той. — Тя може да мести моя дух от едно място на друго.

— Имаш предвид да премести очите и мислите ти?

Мат изглежда разсъждаваше дали правилно бе разбрал думите му или не, и след малко реши, че е:

— Очите, мислите и духа — рече твърдо той.

— Тази ориентация към духа си е чисто негова идея, майоре, ние не сме я внедрявали — каза възпитателят.

— Разбрах това — рече меко Дерън. От гледна точка на „Операции“ склонността на Мат да проявява твърдост при отстояване на мнението си беше важно нещо, дори и в новия свят. Такава твърдост е много полезно качество за един агент. Стига да заема правилна позиция, естествено.

— Добре, Мат — усмихна се Дерън. — С моя дух аз се бих до теб, макар да не съм рискувал кожата си, както ти твоята. Когато се хвърли върху онзи берсеркер, знаех, че искаше да ме спасиш. Благодарен съм ти и съм щастлив, че мога да ти го кажа сега.

— Ще седнете ли? — посочи Мат един стол, после и сам се настани, докато възпитателят остана прав.

— Мисълта ми отчасти беше да спася тебе — рече Мат. — Отчасти исках да спася моя народ. Отчасти исках да видя как берсеркерът умира. Но след като дойдох тук, узнах, че всички хора, дори тези тук, са можели да погинат, ако не бяхме спечелили онази битка.

— Истина е. Но опасността не е преминала. Друга битка, също толкова важна, се води в други времена и на други места. — Моментът беше подходящ да пристъпи към вербуващия разговор, който го бяха изпратили да проведе. Но Дерън изчака, преди да задълбае. За сетен път му се прищя вместо него „Операции“ да бяха изпратили другиго. Експертите обаче бяха решили, че Мат ще реагира по-благосклонно, ако предложението бъде направено от Дерън — човекът, който в някакъв смисъл се беше сражавал до него. Пък и използването на Мат си беше идея на Дерън, все пак. Да, ето, върна се отново към това в мислите си. Не беше виждал Лайза след онази последна разходка в парка — може би я избягваше? Да, вече му се искаше да си беше държал устата затворена на съвещанието.

Както и да е, при създалото се положение, ако не сгазеше лука той, щеше да го стори някой друг и то, по всяка вероятност, далеч по-безскрупулно. Затова въздъхна тихо и пристъпи към изпълнението на задълженията си:

— Ти вече направи много за всички нас, Мат. Но сега моите шефове са ме изпратили да те попитам дали би извършил още нещо.

Той изложи ситуацията накратко и в опростен вид. Берсеркерите, смъртните врагове на Племето на всички хора, бяха ранили сериозно един велик вожд на друго място от света. И беше необходимо някой да го замести за известно време.

Мат седеше притихнал, очите му гледаха съсредоточено над пластичната тъкан, покриваща по-голямата част от лицето му. Когато Дерън приключи с предварителното представяне на плана на „Операции“, първият въпрос на Мат беше:

— Какво ще се случи, когато бъде възстановено здравословното състояние на великия вожд?

— Тогава ще си заеме мястото, а ти ще бъдеш върнат при нас. Смятаме, че ще можем да те преместим без никакви затруднения, но трябва да ти е ясно, че съществува известен риск. Какъв точно е рискът, не можем да кажем, тъй като за първи път провеждаме такива действия. Но опасности ще има на всяка крачка.

„Предупреди го за това, майоре. Но без да правиш картината прекалено черна, разбира се.“

Изглежда на майор Одегард бяха оставили да определи точната краска на чернилката. Вероятно „Операции“ сега го шпионираха иззад рамото му, но проклет да бъде, ако тръгне да заблуждава Мат да се наеме да върши работа, за която самият Дерън не би си мръднал пръста, ако зависеше от него. Не, призна си Дерън, дори и АЗ не бих станал доброволец. Какво бе сторила напоследък за него човешката раса? Шансовете на подобна мисия му изглеждаха твърде незначителни. Смъртта вече не го плашеше, но имаше други неща, от които се боеше — физическата болка, например. Също така възможността да се сблъскаш с непредвидимата съдба по време на една такава акция сред полуреалността, наречена „вероятностно пространство“, която хората от Новия свят се бяха научили да наблюдават, но не и да разбират.

— Ами ако въпреки всички лекарства великият вожд все пак умре и не може никога повече да се върне на мястото си?

— Тогава ще се наложи да останеш там. Когато ти потрябва съвет, ние ще ти казваме какво да правиш. На мястото на този крал ти ще живееш живот, какъвто малцина хора изобщо са сънували. И когато изживееш дните му, ние ще те прехвърлим отново в нашия свят, където ще живееш още дълго в слава.

— Слава?

Възпитателят се опита да обясни.

Мат скоро прояви признаци на разбиране и повдигна втори въпрос:

— Ще мога ли да взема със себе си вълшебните стрели, за да ги използвам срещу берсеркерите?

Дерън разсъждава известно време, преди да отговори.

— Мисля, че ще ти дадат някакво подобно оръжие, за да можеш да се защитаваш, но твоята задача не ще бъде да убиваш берсеркера директно, а да реагираш така, както този крал би реагирал при нормални условия.

Мат кимна — бавно и съсредоточено, както и говореше:

— Всичко това е ново и доста странно. Ще трябва да помисля.

— Естествено.

Дерън се канеше да заяви, че утре ще дойде за отговор, но изведнъж Мат зададе два нови въпроса:

— Какво ще стане, ако кажа „не“? Ако няма кой да замени ранения вожд?

— Няма начин ти или някой друг да бъде принуден насила да заеме мястото му. Нашите мъдреци смятат, че ако никой не се съгласи, войната ще бъде изгубена и всички ние ще умрем за по-малко от месец.

— И аз съм единственият, който може да отиде?

— Навярно. Ти беше избран най-напред от нашите мъдреци.

В момента се подготвяше резервна операция за вербуване и изтегляне на още двама мъже от далечното минало, които евентуално биха могли да заместят Ай, но Мат беше най-подходящият, тъй като другите трябваше тепърва да се обучават, а всеки ден беше ценен.

Мат разпери излекуваните си ръце:

— Длъжен съм да повярвам на това, което казваш ти, ти, който ми спаси живота и ми осигури възможността отново да се чувствам добре. Не искам да умра след месец или да гледам как други умират. Значи трябва да постъпя така, както мъдреците искат — да ида и да заема мястото на вожда, ако мога.

Заедно с въздишката на облекчение Дерън освободи душата си и от смесените чувства, които го измъчваха. Той бръкна в джоба си за снимката на Ай.

…

Началникът на „Операции във времето“ седеше в своята малка пещера и наблюдаваше посредством системата си за тайно сканиране. Кимна одобрително с лек нюанс на изненада. Този Одегард е невероятен млад човек! Не показва никакъв фалшив ураджийски ентусиазъм, а винаги си върши добре работата, включително и този път. Деликатно убеди човека да стане доброволец!

Сега вече операцията можеше да започне. Началникът се завъртя на стола си и се загледа в полковник Лукас, който навлече бялата, подобна на нощница роба през главата си и после я смъкна надолу, закривайки пластичната плетена ризница, която го покриваше от врата до коленете.

— Люк, лицето и част от ръцете ти не са защитени — забеляза Началникът и се намръщи. Добър психолог като Лукас не се намираше всеки ден. — Момчетата, с които ще се срещнеш, носят истински ножове, знаеш това.

Лукас беше наясно.

— Нямахме време да измислим цялостно защитно покритие — преглътна с усилие той. — И после, не ще вдъхвам доверие, ако изглеждам маскиран като демон, повярвай ми.

Началникът изсумтя и стана. Постоя малко зад радарния екран, за да види изображението на кораба и купчината зелени малки точици пред него — екипажът, който вече бе слязъл на брега. Сетне отиде до прозореца — широка дупка, грубо изсечена в скалата — и хвърли кос поглед към двата зашеметяващо силни прожектора и готовите за действие оператори. Тъй като генераторите на мъгла отвън бяха много близо до прозореца, не се виждаше нищо, освен разстилащите се във всички посоки талази. Началникът взе и постави чифт тежки очила, като тези на стрелците, които бяха въоръжени с парализатори. Мъглата мигом изчезна. Хората вече се виждаха поотделно, стоящи пред кораба си на няколкостотин ярда от прозореца. Зад тях се простираше, тихата повърхност на Резервоара.

— Добре — рече той неохотно. — Надявам се да успеем да те видим, когато махнеш с ръка, освен ако не те наобиколят и закрият. Ако това се случи, вдигни и двете си ръце над главата и ние веднага ще реагираме.

— Хич не ми се иска някой от нашите да вземе да стреля ей така, Началник — рече Лукас, поглеждайки неспокойно към стрелците. — Ние ще трябва да проведем доста деликатна работа с онези мъже там. Тя няма да е никак лесна, да не кажа, че ще е невъзможна, ако ги шашнем съвсем. Бих предпочел само да ги замаем леко с упойващи вещества и да им създадем подходящо настроение, след което ще им зададем някои уточняващи въпроси.

— Детайлите зависят от теб — вдигна рамене Началникът. — Взе ли газовата маска?

— Да. И помнете, че трябва да им поставим успокоителните в питиетата. Те са физически доста уморени и може да заспят веднага. Но не се колебайте да използвате и газ, ако се наложи. — Лукас се огледа за последен път.

— Неколцина от тях вече бродят по брега — обади се радарният оператор.

Лукас скочи.

— Тогава тръгвам и аз. Къде са слугите ми? Готови ли са? Кажете им засега да останат вътре.

Краката му, обути в сандали, изтопуркаха надолу по стъпалата.

…

Пясъчният бряг преминаваше в равнина с камениста почва и рядка трева, от онази, дето вирее на сянка. Харл остави по-голямата част от екипажа на самия бряг, за да брани кораба, ако се наложи и се отправи с шестима избраници към вътрешността.

Изследователската група не отиде далеч. Едва бяха прехвърлили първия хълм, когато видяха една висока фигура да се насочва към тях сред мъглата. Фигурата дойде по-близо и се превърна в мъж с впечатляваща осанка, облечен в бяла роба, каквато носеха Добрите Магьосници от древните религии.

Без да показва и най-малка изненада или страх от срещата си със седемте въоръжени морски вълка, човекът ги наближи и спря, вдигайки ръка в мирен жест.

— Казвам се Лукас — рече той простичко на родния език на Харл, с лош акцент, но при своите пътувания Харл бе чувал и по-развалени говори.

— Нека зададем няколко „остри въпроса“ на тоя — рече Торла и веднага се хвана за кинжала.

Човекът в магьосническо одеяние повдигна вежди и леко помръдна дясната си ръка. Вероятно жест на възражение, а може би даваше или пък се приготвяше да даде сигнал някому.

— Нека изчакаме — изръмжа Харл. — В тази мъгла цяла армия би могла да лежи скрита на хвърлей стрела оттук.

Той приветливо кимна на Лукас и съобщи своето име и тези на придружителите си.

Човекът в бялата дреха се поклони и рече вежливо:

— Къщата ми е наблизо. Позволете ми да ви предложа гостоприемството си.

— Благодарим ти за предложението — рече Харл и хич не хареса несигурната нотка в гласа си. Вдъхващият доверие вид на човека го обърка. На Харл му се щеше да попита в коя страна се бяха озовали, но не искаше да издава невежеството си.

— Приканвам ви — рече Лукас, — да дойдете всички в къщата ми и да се нахраните до насита. Ако желаете да оставите хора да пазят кораба ви, ще наредя да им бъдат занесени на място освежителните напитки и ястията.

Харл измърмори нещо неясно и за момент се поколеба. Опита се да си представи как Ай би посрещнал тази странна покана. На Лукас не му бяха необходими качества на ясновидец, за да се досети, че седемте моряка са пристигнали току-що по вода, но щом знае колко човека бяха общо и колко кораба имаха, трябва да беше шпионирал.

— Почакай ни тук — рече му най-сетне Харл. — След малко ние и седмината ще дойдем с теб. — Двама останаха при Лукас, докато Харл и другите се върнаха отвъд възвишението да обяснят на своите положението. Някои от тях също изявиха желание да сграбчат веднага магьосника и да му зададат остри въпроси.

Харл поклати глава:

— Това можем да свършим по всяко време. Чародеите са упорити и горделиви хора, а изтече ли веднъж кръвта на човек, после трудно се връща обратно във вените, ако се окаже, че е била пусната по погрешка. Ще го наблюдаваме отблизо, докато научим повече. Ако ви дадат храна и напитки, отнесете се вежливо към приносящите. — Нямаше нужда да предупреждава мъжете да бъдат по-осторожни. Те и без това бяха готови да нападнат дори собствената си сянка.

Харл и шестимата му спътници наобиколиха Лукас и тръгнаха към вътрешността заедно с него. В негласно разбирателство те създаваха впечатлението, че обграждането е случайно и непреднамерено и техният гостоприемен домакин всъщност не им е пленник. Явно и Лукас нямаше намерение да протестира, тъй като не показваше никакъв признак на тревога.

С всяка измината крачка мъглата ставаше все по-гъста. Още не бяха извървели и сто крачки, и пътят им бе препречен от ниски скали. Горе, върху невисок хълм, сред мъглата се издигаше имението на чародея — проста каменна постройка, съвсем нова наглед, едноетажна, но с доста солиден вид. Къщата наподобяваше на малка крепост. По-внимателният оглед обаче даваше да се разбере, че не можеше да става и дума за крепост, понеже прозорците бяха ниски и широки, а голямата врата не бе защитена нито с преградна стена, нито от ров с вода отпред.

На входа се появиха няколко души в облекло на слуги и се поклониха на приближаващия Лукас и гостите му. Харл забеляза с известно облекчение, че нито един от прислугата ни най-малко не се различаваше външно от обикновен човек. Момичетата бяха миловидни, съвсем земни и живи. Те оглеждаха воините и се кикотеха помежду си, след което потънаха в къщата.

— Тези не са никакви вещици от приказките — изрева Торла, — макар да съм сигурен, че знаят някои магически номера.

Торла мина през вратата заедно с останалите, следвайки по петите човека с бялата дреха. Харл влезе последен, като се озърташе с ръка върху брадвичката. Не можеше да се чувства спокоен с един човек, поканил седем въоръжени чужденци у дома си.

Вътре обаче нямаше нищо, което да засили съмненията на Харл. От входа се отиваше направо в огромна зала, в която бяха наредени маси и пейки — в нея можеха да се съберат повече посетители от целия екипаж на кораба. На огромното огнище един вдъхващ доверие слуга въртеше на шиш голямо животно. Печеното вече беше потъмняло до кафяво и от него капеше мазнина. Беше почти готово, което означаваше, че е било сложено да се пече отдавна.

Макар през прозорците да влизаше доста светлина, по стените имаше множество факли, които ярко осветяваха цялата трапезария. През завесите, закриващи задния край на помещението, Харл виждаше от време на време слуги, които изпълняваха задачи из отдалечени навътре стаи, издълбани вероятно в самата скала. Естествено, не можеше да се каже колко въоръжени мъже можеха да се крият из тези стаи или пък някъде отвън, но дотук Харл не бе съгледал дори едно-единствено оръжие, освен ножовете за хранене. Друг кротък слуга бе поставил осем прибора върху дългата маса и сега нареждаше скъпите, но не чак натруфени сребърни блюда и бокали.

Лукас се отправи към края на масата и свърна към мястото на домакина. Няколко от моряците го последваха отблизо, при което той се обърна към тях с подканящ жест:

— Моля, седнете. Има вино и бира — по избор.

— Бира! — изрева Харл, поглеждайки многозначително хората си. Беше чувал за силни отрови и упойващи вещества, чийто вкус лесно се смесвал с този на виното. Но дори виното да беше чисто, той не можеше да позволи яснотата да напусне мислите им. Виковете на другите като ехо повториха избора на Харл, макар Торла да изглеждаше малко нещо разочарован.

Компанията се настани и отнякъде чевръсто изскочиха две девойки, които дойдоха да налеят бокалите им.

Харл строго наблюдаваше неговият бокал да бъде напълнен от същия съд, от който щеше да сипят и на чародея. Едва тогава той отпи малка преценяща глътка.

Бирата не беше нито силна, нито слаба, но… Да, имаше нещо особено във вкуса й. И все пак, каза си Харл, на едно място като това, където всичко е толкова странно, може ли бирата да е другояче? И си позволи още една глътка.

— Бирата в твоята страна е силна и добра — изтъкна той, за да направи комплимент, — та не е чудно, че имате много силни мъже тук, които сигурно служат на силен крал.

Лукас леко се поклони:

— Всичко, което казваш, е истина.

— А как е името на вашия крал? — запита Харл.

— Сегашният ни крал се казва Планетарен Командир. — Чародеят облиза устни. — А вие кому служите?

Тих стон се разнесе над масата. Бокалите се вдигнаха едновременно и после по същия начин тропнаха долу, но вече значително олекнали. Всички, освен този на Харл. Досега не беше забелязал и най-малкия тревожен признак. Като си помисли, нямаше причина да се безпокои. Но все пак реши твърдо да не пие повече. Поне засега.

— Кому служим ние? — попита той, обръщайки се сякаш към целия свят. — Добрият ни млад господар вече е мъртъв.

— Младият Ай е мъртъв! — изрева Торла като ранен звяр. Едно младо момиче дойде да напълни бокала му. Торла я сграби и се опита да я притегли в скута си. Но когато тя със слабите си ръце удържа неговата мечешка прегръдка и му позволи само да я подържи кротко, на лицето му бавно се изписа комично изражение.

Харл се учуди. Неговият ум беше съвсем ясен… И все пак трябваше да е по-внимателен, по-предпазлив, отколкото беше. Нали така?

— Тъжна новина е тази за смъртта на Ай — рече Лукас тихо. — Би била наистина тъжна…, ако беше вярна. — Чародеят се беше свлякъл ниско в стола си, напълно отпуснат, сякаш бе забравил достойнството си.

Странно, но никой не се засегна от двусмисленото му подмятане, което ги уличаваше донякъде в лъжа. Мъжете просто отпиха пак и промърмориха нещо с погребален тон.

— Видяхме го как умря! — рече Харл.

— Тъй ли?

Харл беше свил големите си ръце в юмруци, спомняйки си колко безсилни бяха срещу дракона.

— Видяхме го да загива по такъв начин, че, по дяволите, смъртта му почти не е за вярване!

Лукас се наведе напред заинтригуван:

— И как се случи това?

Харл му разказа със заекване. От приказването гърлото му пресъхна и, забравяйки какво беше решил, отпи от бокала. Дори в собствените му уши истината за дракона звучеше като нескопосна лъжа. Как тогава щеше да му повярва крал Горбодук?

Когато разказът на Харл завърши, Торла се надигна, сякаш за да говори. Момичето изпадна от скута му и се приземи с писък върху меките си задни части. С лице, излъчващо несвойствена загриженост, той се наведе, за да й помогне. Но тя му се изплъзна и Торла просто остана приведен. После седна отново, тръсна глава на масата и… захърка.

Другарите на Торла — поне тези, които още не бяха на границата на заспиването — се разсмяха. Всички те бяха уморени… Не. Нещо не беше наред. Не би трябвало да са пияни от един-два бокала с бира. А ако ли пък бяха пияни наистина, то някои от тях щяха да почнат да се заяждат. Харл, който размишляваше учуден върху това противоречие, отпи още една глътка и реши, че е най-добре да се изправи в цял ръст.

— Вашият крал не е мъртъв — повтаряше чародеят монотонно. — Не е мъртъв. Не е мъртъв! Защо е нужно да вярвате, че е?

— Защо ли? Та ние видяхме как… как драконът го отнесе. — Но Харл вече не беше толкова сигурен какво беше видял и дали си спомняше всичко точно. Какво ставаше тук? Той се олюля на краката си и почти извадил меча си, изграчи:

— Предателство! Ставайте!

Очите на хората му се бяха опулили като стъклени. Лицата им изглеждаха глупаво. Някои понечиха да се вдигнат и да откликнат на неговия призив, но после се гътнаха назад и седнаха отново. Полягайки върху масата, те заизтърваха оръжията си, които се плъзгаха и падаха на пода.

— Магьоснико! — изломоти един от мъжете, обръщайки умоляващо очи към Лукас. — Кажи ни пак, че нашият крал е жив.

— Той е жив и ще живее!

— Той… той е… — На Харл не му стигнаха силите да произнесе, че кралят е мъртъв. Ужасен незнайно от какво, той залитна назад. Мечът му излезе от ножницата и се озова в ръката му. Да нарани някого за нищо беше чудовищно престъпление, но той бе толкова изплашен, че бе способен на всичко.

— Не приближавай! — предупреди той чародея.

Магьосникът също беше станал, без да се страхува, тъй като между него и Харл се намираше масата. От пазвата на дрехата си той извади маска на животинска глава със зурла и я закрепи на лицето си. Гласът му долетя отново, вече по-плътен:

— Тук никой не ще ви причини вреда. Аз споделих с вас питието, което прави мъжете миролюбиви. Седни долу и разговаряй с мен!

Харл се обърна и хукна към вратата. Навън мъглата засвистя в дробовете му. Той тича, докато стигна хълма, от който се виждаше акостиралият кораб, и откри, че мъжете, които бе оставил там, или бяха мъртви, или спяха. Половин дузина получовеци-полузверове със сиви зурли подреждаха телата им в редица на брега. Онези от екипажа, които все още се движеха, не оказваха съпротива, а се оставяха да ги водят като впрегатни волове.

Беше се случило нещо много лошо. Инстинктивно Харл потърси меча и брадвичката си, но си спомни, че ги беше изтървал някъде.

— Всичко е наред — разнесе се успокояващият глас на Лукас зад гърба му. Когато Харл се обърна, чародеят продължи: — Твоите хора просто спят. Имат нужда от почивка. Не ги буди.

— Аха, така значи! — Харл въздъхна с облекчение. Той подозираше, че няма нужда да се безпокои, не и на този чуден остров с пенлива бира и искрящ въздух, с приятелски настроени люде, които винаги казваха истината. Той видя, че зверовете със зурлите са просто хора с маски на лицата, като тази на чародея. Те се отнасяха внимателно с неговите хора. Харл погледна Лукас с доверие, очаквайки онзи да му съобщи още добри новини.

Лукас въздъхна зад маската:

— Ела — рече той и поведе Харл надолу към самия край на брега, до водата, където морският пясък беше идеално измит от малките вълнички.

С показалеца си чародеят нарисува върху мокрия пясък една гротескна глава:

— Представи си, че това е драконът, който си мислиш, че си видял. Какво точно смяташ, че се случи тогава?

Харл изстена и падна уморено на колене, взирайки се безпомощно в рисунката. Вече можеше да се отпусне и се почувства адски изтощен — трябваше да поспи. Но точно сега бе нужно да се съсредоточи върху това, което му показваше чародеят.

— Той сграбчи Ай — рече Харл. — С уста.

— Така ли? — Пръстът на чародея надраска нова фигурка. Хваната между зъбите на дракона, тя размахваше безпомощно крака и ръце. Още докато рисуваше, малките вълнички заливаха рисунката, размеквайки и заличавайки линиите.

— Така — съгласи се Харл. Бе седнал в крайно неудобна поза.

— Но сега всичко е изтрито — рече поучително чародеят. — Изтрито. И когато това ужасно нещо изчезне, тогава може да бъде нарисувана истината, такава, каквато аз и ти я искаме, и да заеме своето място.

Вълничките идваха и идваха, отмивайки дракона. И Харл вече можеше да заспи. Най-после.

…

Някъде насред поредицата от забързани дни, докато траеше индивидуалната му подготовка, Мат попита:

— Значи крал Ай в действителност е мъртъв, а не ранен, както ми беше казано.

Възпитателят обясни:

— На тебе ти беше казано, че е само ранен, тъй като той може да бъде върнат към живота. Ако твоята мисия успее, ще бъде все едно че никога не е бил раняван.

— Тогава значи, ако се проваля, някой друг ще се пробва отново? Ако там ме убият, моят живот също би могъл да бъде спасен?

В отговор лицата на неговите настойници добиха угрижено изражение. Но все пак те се впуснаха в обяснения:

— Всичко, което виждаш да се върши тук, цели да върнем онзи човек обратно към живота. Ако успеем да възстановим неговата жизнена линия, то всички останали променени и застрашени човешки съдби, които имат някакво отношение към Ай, ще бъдат възобновени така, както са били преди нападението на берсеркерите. Но не и твоята, понеже ти не си бил там в оригиналната схема. Ако ти умреш във времето на крал Ай, твоята смърт ще бъде истинска и окончателна за теб. Смъртта ще бъде истинска и окончателна и за всички нас тук. Ако се провалиш в твоята мисия, никой не ще може да се опита отново.

…

Една от привилегиите, които донесе новата длъжност на Дерън, беше малката лична камера, служеща за канцелария, и в момента той тихо псуваше повишението, което беше дало възможност на Лайза да го сгащва тук по всяко време, когато й скимнеше.

— Чия е вината, ако не твоя? — питаше тя, гневна както не беше я виждал никога досега. — Признаваш, че ти си предложил да използват Мат. Защо не идат да вземат някой друг от миналото вместо него?

Засега Дерън успяваше да се овладее.

— „Операции“ не могат просто ей така да се пресегнат и да дръпнат някого от историята всеки път, когато им се прище. Екипажът на Ай е изключение и той ще бъде върнат обратно, където му е мястото. И Мат е специален случай — той беше почти умрял, когато го донесох тук. „Операции“ вече са пренесли още двама души, които са били близо до гибелта си в своята епоха, но самите те продължават да не знаят къде са, да не говорим за това защо са тук и каква е целта на мисията. Когато бъдат в състояние да разберат, те могат и да ни откажат.

— Да откажат ли? А Мат каква възможност имаше да ви откаже, когато поискахте съгласието му? Той те мисли за някакъв голям герой. Все още е като дете в много отношения.

— Моля, моля, не е дете. Далеч не е. И там също не ще бъде безпомощен. Преди да го спуснем, той ще бъде обучен на всичко, от което ще се нуждае, от властнически умения до боравенето с оръжия. А и ние ще бъдем готови…

— Оръжия? — сега тя вече наистина беше възмутена. В известен смисъл самата тя се държеше като дете.

— Оръжия, естествено. Макар да се надяваме той да остане в Куинсленд едва няколко дни и да не му се наложи да влиза в бой. Ние просто ще се опитаме да възстановим линията на Ай и после ще върнем Мат отново тук преди сватбата…

— Сватба!

Дерън побърза да продължи:

— Мат умее да се грижи за себе си и работата е по силите му. Той е роден лидер. Всеки, който може да води хора от Неолита…

— Глупости! — Виждайки, че гневът й е безполезен, Лайза едва не се разплака. — Разбира се, че ще го стори! Ако трябва! Ако той е единственият, който може да отиде. Но защо тъкмо ти си предложил да бъде изпратен? И то веднага, след като говорих с теб за него. Защо? Имаше нужда да се увериш, че и той също е временно същество като теб ли?

— Лайза, недей!

Сълзите преляха от очите й и тя изтича към вратата:

— Що за човек си ти! Не искам да те зная вече! — И си отиде.

…

Вече от няколко дни пластичната мембрана бе свалена от лицето му, понеже си беше свършила работата. Втората кожа се появи благодарение на магиите на Новите хора и с махането на мембраната брадата му започна да расте със страхотна бързина, преди скоростта на растежа й да се сведе до нормалната.

Сега, в деня на акцията, Мат за последен път стоеше пред огледалото в стаята си — той все още живееше в болницата — и оглеждаше своето ново лице. Въртеше глава отляво надясно и обратно, опипваше бузите, носа и брадичката на Ай.

Това лице беше много различно от онова, което бе виждал в неподвижните води на неолитните езерца. Но, чудеше се той, дали и духът му също е променен достатъчно? Засега Мат не се усещаше обладан от кралския дух.

— Само още няколко въпроса, сир — рече един от вечно присъстващите възпитатели, който разговаряше с него на езика на Ай и се отнасяше към него като към велик вожд. Може би си въобразяваха, че с оказваните почести ще могат да променят и духа му, но всичко си оставаше само представление.

Възпитателят надникна в своите записки:

— Най-напред, как ще прекарате вечерта след пристигането си в Куинсленд?

Мат се отдръпна от огледалото и отвърна търпеливо:

— Точно тук не можем да бъдем много сигурни, тъй като нямаме линията на Ай. Ще се постарая да се държа в съответствие с обстановката, без да вземам особено важни решения. Ще използвам и комуникатора, ако реша, че имам нужда от помощ.

— А ако ви се случи да се срещнете с машината-дракон, която е убила вашия предшественик?

— Ще сторя всичко възможно да го подтикна към движение, дори ако се наложи да ме преследва, та вие да успеете да го засечете. Така ще можете да откриете „ключалката“ и да изтриете от времето дракона заедно с цялата вреда, която е нанесъл.

Другият възпитател, който стоеше до вратата, му напомни:

— „Операции“ ще следят отблизо и ще направят всичко необходимо да ви изтеглят, преди драконът да ви причини болка.

— Да, да. И с меча, който ми давате, ще мога да се защитавам.

Въпросите на възпитателите продължаваха. Времето на спускането наближаваше и екипът от техници дойде, за да облече Мат. Те донесоха най-добрите копия на одеждите, които бе носил Ай в деня на отплаването си за Куинсленд.

Тези, които го обличаха, се отнасяха към него повече като към статуя, отколкото като към крал. При изпипването на последните дреболии един от тях се оплака:

— Ако началствата са решили в крайна сметка да използваме истинския му шлем, то къде го дянаха тогава?

— И двата шлема са в пещерата при Резервоара — отвърна друг. — Хората от „Комуникации“ още работят по тях.

Възпитателите и в последните минути продължаваха да измислят въпроси, на които Мат отговаряше търпеливо, докато поставяха пластично покритие върху дрехите на Ай. Друг един офицер дойде да го заведе до малкото влакче, което щеше да го откара през един тунел до Резервоар X.

Преди той само веднъж се бе возил на това влакче — когато го заведоха да види заспалите на плажа мъже и кораба. От друсането на влака му беше станало зле и си мислеше как ли ще му се отрази пътуването с кораб при буря. Сякаш в тон с мислите му единият от възпитателите погледна часовника си и подаде на Мат това, което той познаваше като хапче против „болестта на движението“.

На половината път до Резервоара влакчето спря и в него се качиха двама мъже. Единият беше Началникът на „Операции“. Той и всички останали се държаха особено с другия мъж, оказваха му извънредно внимание и от снимките, които беше виждал, Мат разпозна Планетарния Командир. Командирът седна срещу Мат и поклащайки се в ритъма на потеглилото влакче, го заразглежда внимателно.

Лицето на Мат беше изпотено. Но вината за това беше на пластичното покритие, с което бяха надебелили облеклото му. Значи така изглежда един крал от плът и кръв. Доста по-масивен, но не и с такъв железен вид, като на телевизионното изображение. Но този човек беше в крайна сметка Нов крал, затова кралският дух в него следваше да бъде различен от този на Ай.

— Научих, че си искал да ме видиш преди да бъдеш спуснат? — попита той и без да дочака отговор, добави: — Разбираш ли думите ми?

— Разбирам ги. Изучаването на езика на Ай не измести вашия от ума ми. Пожелах да се срещнем, за да видя с очите си какво е това, които прави от човека крал.

Някои от присъстващите едва се сдържаха да не се засмеят, но потулиха усмивките си. Планетарният Командир без помен от вътрешно веселие хвърли бърз поглед към Началника на „Операции във времето“, преди да попита:

— Казали са ти какво да правиш, ако машината-дракон те нападне, нали?

С крайчеца на окото си Мат зърна как Началникът на „Операции“ кимна едва доловимо на Планетарния Командир.

— Да — рече Мат. — Трябва да принудя машината да ме преследва, да се движи колкото може повече. Вие ще се опитате да ме изтеглите…

Планетарният Командир кимаше одобрително, докато слушаше. Когато влакчето спря, той с жест нареди на другите да слязат и двамата с Мат останаха във вагона. Тогава му рече:

— Ще ти разкрия истинската тайна как се става крал. Трябва да си готов да дадеш живота си за твоите поданици, когато и където се наложи.

Той замълча намръщено, от което пролича, че бе казал това, което мислеше и че смяташе откровението си за голяма мъдрост. Но за миг в очите му се мярна самота и неувереност. Само за миг, защото лицето му скоро върна обичайния си официален израз за пред публика и той заговори на висок глас с гръмки и бодри слова. Усмихваше се и потупваше Мат по рамото, докато слизаха заедно от влакчето.

Дерън чакаше вагона пред ниския вход на тунела. Приветства Мат със здраво стискане на ръцете, както се е правело във времето на Ай. Мат потърси с поглед Лайза сред малцината присъстващи, но видя само хора, които бяха тук по задължение. В съзнанието си Мат свързваше Дерън с Лайза и понякога се чудеше защо тези негови приятели не се съберат заедно. Може би той самият би се чифтосал с Лайза, ако се върне от мисията и тя поиска. Веднъж дори си помисли, че тя би желала, но тъй и не му остана време да разбере…

Набутаха го в една малка камера и му казаха да чака там. Разрешиха му и да свали покритието от себе си, което той стори с облекчение. Чу да се отваря друга врата някъде наблизо и в стаичката влезе мирис на прясна вода от скритото езеро, запазено за бъдещите нужди на планетата.

На масата в малката стаичка лежеше мечът, който магьосниците на Новите бяха измайсторили за него. Посредством колана Мат закачи на кръста си канията и след това извади оръжието, за да го огледа внимателно. Ръбът му изглеждаше остър колкото трябва. Невъоръженото око не можеше да види нищо от онова, което Новите му бяха показали под микроскоп — от обикновеното острие излизаше второ, щом ръката на Мат — само ръката на Мат! — хванеше дръжката. В неговите ръце този меч пронизваше обикновения метал като сирене, а бронирана ризница като дърво, без дори от това да се изтъпи острието. Новите твърдяха, че резецът на вътрешното острие е изкован така, че на ръба му стои една-единствена молекула. На Мат не му беше необходимо да разбира всичко и не се и опитваше.

Все пак доста узнах, помисли си той, прибирайки меча в канията. През последните дни, докато се разхождаше или спеше, исторически сведения и всякаква друга информация се вливаха като река в мозъка му. Наред с това умът му беше придобил сила, която не Новите бяха поставили там и на която те много се радваха и учудваха. Казваха, че се дължала на неговия преход от двайсет хиляди години в посока от създаването на света към неговия край.

Изучавайки науката с помощта на тази сила, той видя ясно, че в историята на Сиргол Новите бяха странната култура, която не се връзваше с предходните. Естествено, по броя на годините, езиците и институциите, Новите бяха много по-близо до Ай, отколкото Ай до Мат и хората му. Но според основните си начини на мислене и усещане, Ай и Хората от времето на Мат си бяха много по-близки едни на други.

Само такава огромна физическа сила, каквато Новите притежаваха, бе в състояние да унищожи берсеркерите — или би могла да ги създаде някога. Но когато нещата опираха до свойствата на духа, тогава Новите бяха като уплашени деца. Дали от огромната им физическа сила идеше объркването в съзнанието им, или от безпокойството на мозъците им се раждаше властта на силата върху материята — трудно беше да се прецени точно. Във всеки случай те не успяха да покажат на Мат как да превърне духа си в кралски, нещо, което се изискваше сега от него.

Той беше разбрал също, че духовете на живота във вселената изглежда са достатъчно могъщи, иначе берсеркерските машини, катастрофите и болестите отдавна да са ги пропъдили от нея.

Желаейки да достигне извора на живота, за да получи моралната поддръжка, от която се нуждаеше, Мат сега стори това, което би извършил и Ай, преди да отплува на опасно пътешествие — вдигна ръце и ги сключи в клиновидния знак на религията на Ай, след което измърмори кратка молитва, изразявайки нуждите и чувствата си под формата, която би използвал Ай.

После отвори вратата и излезе навън.

Всички бяха заети както преди. Хората работеха сами или на групи върху различни машини. Други сновяха насам-натам, крещяха заповеди или подаваха информация. Повечето от тях бяха напълно погълнати от задълженията си, но няколко лица се извърнаха към Мат. По тях се четеше уплаха да не би той да тръгне да излиза от своя контейнер преди да бе дошло време за това и по този начин да предизвика някакво нарушение на предварителния график.

След като ги огледа бегло, Мат просто забрави лицата им. Шлемът на Ай го очакваше върху поставката. Той отиде до него и го вдигна. Със собствените си ръце намести крилатата вещ на главата си.

Това беше непредвиден, инстинктивен жест. Физиономиите, които го наблюдаваха, ясно показваха, че предчувствието не ги бе излъгало. Мъжете наоколо му замълчаха ненадейно, от което пролича, че поставянето на шлема означаваше някаква промяна, трансформация, макар в следващия момент те всички да се върнаха обратно към задълженията си, стараейки се да не мислят за неговото присъствие сред тях.

Неколцина от възпитателите веднага дойдоха забързани. Казаха му, че имат още няколко въпроса. Мат разбра — те внезапно бяха почувствали необходимост да се уверят, че все още са негови учители, а не подчинени. Но сега вече, когато духът, от който се нуждаеше, го бе споходил, нямаше да им достави това удоволствие. Времето за власт на възпитателите над него беше изтекло.

Като търсеше с поглед Планетарния Командир, той закрачи нетърпеливо сред групите заети хора. Някои от тях вдигаха погледи, ядосани задето ги бе сбутал с лакти, но когато го съзираха, млъкваха и му правеха път. Той се отправи към групата, в която стоеше владетелят на Новите, вглеждайки се в обградените му с бръчки очи.

— Нетърпението ми расте — рече Мат. — Готови ли са корабът и хората ми? Или не?

Планетарният Командир го погледна с изненада, прераснала в завист, преди да кимне утвърдително.

…

При предишното си отиване до Резервоара Мат беше видял хората от екипажа на Ай да спят в специални легла, докато машини масажираха мускулите им. Лампи хвърляха „слънчева светлина“ върху техните лица и ръце, за да поддържат загара им. Електронни уредби неуморно нашепваха в наушниците им, че техният крал е жив.

Този път мъжете бяха вече на крака, макар да се движеха като сомнамбули с все още затворени очи. Отново бяха облечени в собствените си доспехи и носеха оръжията си. В момента ги водеха в дълга колона от дома на Лукас надолу към брега и ги качваха на техния кораб. Повреденият от драконовите люспи планшир беше подменен и всички останали съмнителни следи бяха изличени.

Генераторите на мъгла отдавна бяха спрени. Всеки човек или предмет върху тесния сърп на брега хвърляше сянка, подобна на детелина заради събраните в сноп студени малки слънца, които грееха под отдалечения черен купол на покрива.

Мат разтърси за последно десницата на Дерън, както и други подадени ръце, после прегази през плитчината от прясна вода и се метна на палубата. Една машина приближаваше, за да избута съда навътре във водата.

Началникът на отдел „Операции във времето“ се качи на борда заедно с Мат и двамата извършиха бърза инспекция, която завърши в кралската палатка. Там той рече:

— Ще се придържаш към указанията, особено що се отнася до дракона. Опитай се, ако се натъкнеш на него, да го заставиш да се движи колкото може повече. Помни, че дори историческата вреда и жертвите са от второстепенно значение в сравнение с възможността да открием „ключалката“ на дракона. Само тогава всичко ще може да се оправи…

Гласът на Началника на „Операции във времето“ затихна, когато Мат застана пред него, държейки в ръце точно копие на крилатия шлем, който вече стоеше на главата му, и който всъщност беше оригиналът. Бе го взел от сандъка със съкровището на Ай, където бе забравен от техниците.

— Аз изслушах всички твои напътствия дотук — рече Мат. — Вземи това и съчини едно наставление по немарливост на тези, що командваш.

Началникът грабна шлема, взирайки се в него с гняв, който се въздържа да изрази гласно.

— А сега — продължи Мат, — напусни кораба ми, освен ако не искаш да хванеш някое весло.

Но с шлема в ръка, мърморейки, Началникът вече си беше тръгнал.

Мат престана да обръща внимание на света на Новите. Той отиде до Харл, който беше курдисан като заспала статуя до рулевото весло. Другите мъже бяха по местата си върху пейките, все още в състояние на транс. Ръцете им леко стискаха греблата и допирът на изхабеното дърво сякаш извикваше у тях подсъзнателна радост, че бяха отново тук.

От носа Мат наблюдаваше черната вода под отдалечилите се светлини, когато усети силен тласък и почувства, че корабът се плъзга свободно. В следващия миг той видя сияещ кръг отдолу, после с почти недоловим плясък тъмнината и пещерата изчезнаха, взривени в синя светлина. Ведрото утринно небе позволи на чайките да се стрелнат нагоре, а вятърът отнесе техните писъци на изненада от внезапно появилия се кораб. Соленият въздух блъсна Мат в лицето. Под краката си усети силно вълнение. Хоризонтът беше очертан от една едва забележима линия, която очакваше да види — Куинсленд. Встрани от кораба червеното слънце буташе пред себе си зората.

Мат реши да не губи повече време в размисли и колебания.

— Харл! — ревна той, плесвайки своя кормчия по рамото толкова силно, че онзи почти се катурна и очите му се опулиха. — Цял ден ли трябва да бдя сам, а после и цяла нощ?

Бяха му казали, че тези думи ще събудят мъжете. Така и стана. Те запремигваха и с ръмжене излязоха от дългата принудителна почивка, като всеки си мислеше, че е задрямал за малко над веслото. Повечето загребаха механично, преди духовете им окончателно да бяха взели контрол над телата и за няколко секунди влязоха в такт, а след още няколко секунди вече гребяха в абсолютен синхрон — леко и мощно.

Мат се разходи между пейките, за да се увери, че всички са напълно будни, като ги даряваше с потупвания на привързаност или ругатни, с каквито никой друг освен Ай не би посмял да се обърне към тези мъже. Преди да имат време да се замислят какво са правили преди пет минути, те вече бяха обзети от познати усещания. И дори ако противно на насилствената забрава нечий ум все още приютяваше спомена за нападащия дракон и убития водач, без съмнение този човек беше повече от щастлив да остави кошмарните видения да бъдат отнесени от настъпващата зора.

— Гребете, момци! — викна Мат. — Напред, казват, е земята, гдето всички жени са кралици!

…

Пристанището, което ги очакваше, беше хубаво и удобно: Бланиум, столицата на Куинсленд, голям за времето си град с около осем-десет хиляди души население. Отвъд пристана, върху най-високия хълм, издигаше сивите си кули малка крепост. Вероятно иззад тези назъбени високи зидове принцеса Аликс заничаше в този момент надолу към кораба да улови за пръв път с поглед своя бъдещ съпруг.

В пристанището имаше и други плавателни съдове, търговски и пътнически, но бяха само осем на брой — твърде малко за сезона и големината на кея. Търговията в империята западаше с всяка година, а моряците, също както и сухоземните жители, ги чакаха лоши дни. Но, жив и здрав да е Ай, част от цивилизования свят щеше да преживее тежките времена.

В разпилени потоци хората се сипеха надолу по стръмните улици на Бланиум и се трупаха на тълпи по дължината на кея, докато галерата влизаше в пристана. Когато стигнаха на разстояние, от което се чуваха поздрави и глъчка от брега, Мат съгледа около хиляда човека от всички съсловия и санове, които го очакваха да стъпи на сушата. От крепостта, където корабът вероятно бе забелязан отдавна, се зададоха две каляски от украсено с лъскав метал дърво, които бяха теглени от впрегатни животни с гърбици. Те спряха досами водата, а от тях излязоха мъже с очевидно висок ранг и застанаха в очакване.

Моментът на пристигането бе придружен с песни и подхвърлени цветя за „Добре дошли“. Метнаха корабните въжета на брега, група докери изтегли галерата й я завърза здраво за кнехтовете, като постави буфери от сламени рогозки. Мат скочи на брега, прикривайки облекчението си, че се бе отървал от люлеенето на морето. Фактът, че пътуването не беше по-дълго, се отрази благоприятно върху репутацията на Ай.

Делегация от високопоставени лица сърдечно го приветства и чувство на възторг обхвана тълпата. Крал Горбодук беше изпратил хора да предадат, че не се чувства достатъчно добре, за да слезе до пристанището, затова би желал да се срещне с Ай колкото може по-скоро в крепостта. Мат знаеше, че Горбодук е стар и болен и му остава най-много месец да живее.

Кралят все още нямаше мъжки наследник, а знатните люде нямаше дълго да се подчиняват на жена. Но ако Аликс се оженеше за някой от тях, това можеше да не се хареса на други дотолкова, че да се стигне до гражданска война — нещо, което тя и баща й отчаяно се опитваха да предотвратят. И затова — логично, — мислите на краля се бяха насочили към Ай — мъж от потекло, с кралска кръв, млад, изключително способен и уважаван, ако не и обичан от всички, пък и без собствено княжество, мисълта за което да разколебае лоялността му към Куинсленд.

Мат даде нареждане на Харл да наблюдава разтоварването на кораба и настаняването на екипажа, сетне извади от кралското ковчеже скъпоценностите, избрани от историческия Ай като дар за краля и принцесата, качи се на каляската и потегли към двореца.

В света на Новите той беше чувал, че има места из вселената, където впрегатните животни са с форми, позволяващи яхането и язденето им. Беше доволен, че на Сиргол не е така. Доста зор видя, докато се научи да кара карета и затова сега бе щастлив да остави юздите в чужди ръце. Мат се подпря на едната си ръка и използва другата, за да помаха на тълпата. Докато каляската се изкачваше нагоре по склона и колелата й трополяха по калдъръмените улици, все повече и повече народ се стичаше от сградите наоколо да го приветства. Хората се надяваха пиратът да обедини държавата им. Той пък — че Новите не бяха сгрешили.

Високите сиви стени на крепостта се извисиха наблизо. Каляските изтропаха по подвижния мост и спряха насред тесен двор от вътрешната страна на крепостната стена. Тук Мат биде приветстван от стражите с тракване на мечовете в пиките и прие поздравите на по-низшите служители и дребното дворянство.

В голямата зала на двореца бяха събрани малко на брой люде, но те естествено бяха най-важните. Когато Мат бе въведен под звуците на фанфари и барабани, малцина показаха ентусиазма на тълпите отвън. Той веднага разпозна повечето от лицата по приликата им с тайните снимки, които беше виждал, а от историците на Новите знаеше, че по-голямата част от тези хора с много власт разчитаха на него и твърде малко бяха онези, чиито усмивки бяха изцяло фалшиви. Начело на тази последна група беше самият дворцов жрец Номис, който се беше нагиздил в бяло одеяние и беше турил на лицето си озъбена усмивка.

Ако някъде имаше истинска радост, то тя струеше от набръчканото уморено лице на крал Горбодук. Той се надигна от трона само за момент, тъй като краката му го държаха колкото да поздрави. След като прегърна Мат и си размениха формалните приветствия, кралят потъна обратно в трона си. Наблюдателният поглед, който излъчваха тесните цепки на очите му, подсказа на Мат, че в момента маскировката му бе подложена на проверка.

— Млади човече — рече изведнъж Горбодук с треперлив глас, — ти толкова приличаш на баща си! Ние с него сме участвали в много боеве и сме споделяли много трапези. Нека бъде блажен в Храма на Воините тази вечер и завинаги!

Ай би приел подобно пожелание със смесени чувства, а той не беше човек, който крие какво мисли.

— Благодаря ти, Горбодук, за желанието да поздравиш баща ми. Нека духът му почива в мир в Градината на Благословените.

Силна кашлица обзе изведнъж Горбодук. Може би той не се и насили да я спре или дори се напъна повече от необходимото, за да си спести нуждата да заглади грешката си, довела до многозначителната корекция, която чужденецът направи още в самото начало на срещата им, и то в собствената му тронна зала.

Номис обаче не беше склонен да пропусне тази възможност. Той направи няколко крачки напред с развяно наметало към краля, който беше изгубил сили и сега слугите му го подкрепяха.

Номис не заговори на Мат директно. Застана до него и обърнат към присъстващите в залата особи, каза:

— Господари на кралството! Ще премълчите ли, когато оскърбяват така боговете на вашите бащи?

Изглежда повечето щяха. Защото или не бяха сигурни, че това бе обида, или не бяха сигурни в боговете на своите бащи. Някои от тях измърмориха тихичко нещо под носа си.

Мат обаче, чиито нерви бяха опънати, обърна внимание на техния ропот.

— Нямах намерение да оскърбявам никого тук — рече той отчетливо. Помирителните думи едва бяха излезли от устата му, когато почувства, че е сбъркал — твърде мек бе изразът и твърде близък до оправдание, за да бъде изречен от истинския Ай. По лицето на Номис пропълзя доволна усмивчица, а някои от останалите се взираха в Мат с ново преценяващо изражение. Атмосферата се бе променила.

Кралят се посъвзе от кашлицата, но всички други проблеми трябваше да почакат, тъй като в този момент дъщеря му бе въведена от нейните придворни. През прозрачния воал очите на Аликс за кратко се усмихнаха на Мат преди да бъдат сведени скромно и той си помисли, че Новите бяха прави — действително имаше доста по-лоши линии на живот, които би могъл да последва, от тази на Ай.

Докато траеха приготовленията за размяна на даровете, един приятелски настроен царедворец прошепна на Мат, че ако господарят Ай няма нищо против, кралят би предпочел годежната церемония да се извърши веднага. Това било ненужно бързане, но при сегашното състояние на краля…

— Разбирам. — Мат погледна към принцесата. — Ако Аликс е склонна, то аз съм съгласен.

Очите й, чувствени и топли, трепнаха и отново се насочиха към него. След няколко минути двамата стояха един до друг, хванати за ръце.

Номис се подчини на кралската заповед да ръководи церемонията по официалния годеж, но не криеше вътрешното си несъгласие — само предаността към короната в случая му помогна да го преодолее. По средата на ритуала той вдигна изпитателен поглед към присъстващите, за да зададе традиционния въпрос има ли някой възражения срещу предлагания годеж. Жрецът не се учуди ни най-малко, когато питането му бе последвано от гръмък отговор — и той дойде точно от човека, в който Номис се бе втренчил.

— Аз!… Аз възразявам! Отдавна желая принцесата да бъде моя. И мисля, че пиратът повече ще подхожда на меча ми, отколкото на нея!

Плътният дълбок глас, чийто изблик сякаш беше прекалено силен, за да е плод единствено на искрени чувства, в началото трепна и се поколеба. Самият мъж беше страховит на външен вид — млад, висок, с широки плещи и с ръце, дебели колкото краката на средно развит човек.

Без съмнение Горбодук би се намесил и би забранил дуела, но в случая това не бе възможно, тъй като имаше предизвикателство, отправено по време на годежна церемония. В историята нямаше сведение Ай да се е бил на дуел по време на бракосъчетанието си. А историците едва ли биха оставили без внимание такова събитие. Въпреки това Номис вече беше преместил пешката си напред. Мат можеше да вини само себе си за отклонението от действителното поведение на Ай, което бе допуснал и с което бе създал предпоставка да го предизвикат.

Какво трябваше да прави по-нататък Мат знаеше отлично. Пъхна палците си в широкия кожен колан, застана срещу провокатора и пое дълбоко въздух:

— Ще обявиш ли на всеослушание името си?

Младият гигант отвърна с напрегнат глас, а тонът му беше доста по-нерешителен от думите:

— Аз не се нуждая от представяне за знатните хора тук. Но за да можеш ти да се обръщаш към мен с подобаваща почит, знай: аз съм Юнгуф, от рода Юнг. И знай също така, че желая принцеса Аликс за себе си.

Мат се поклони. Държеше се хладно и непоколебимо, както би се държал Ай.

— Щом си толкова достоен мъж, Юнгуф, можем веднага в двубой да разрешим този въпрос. Освен ако имаш някаква причина за отлагане?

Юнгуф се изчерви. Самообладанието му го напусна за миг и Мат видя, че младежът беше доста стреснат — повече, отколкото се полага на един воин като него да се плаши преди дуел.

Принцесата пусна ръката на Мат. Тя беше отметнала воала си и сега, взирайки се внимателно в очите му, го дръпна леко настрани и тихо му рече:

— Надявам се с цялото си сърце да сполучите, Господарю. Никога не съм имала симпатии към този мъж.

— Принцесо, молил ли ви е той някога да се омъжите за него?

— Да, преди година. — Очите й премигнаха с момински свян. — Както и други също. Но след отказа ми не настоя повече.

— Така значи.

Мат хвърли поглед към Номис, който в момента каканижеше в другия край на залата благословии над оръжието на Юнгуф по каноните на Старата религия. Явно, въпреки цялото си мъжество, момъкът едва се сдържаше да не се отдръпне от жреца. Не, не беше просто смъртта или раняването в дуел това, от което Юнгуф се боеше.

Самият Мат би посрещнал опасността съвсем хладнокръвно, ако ставаше дума само за него. Той бе прекарал живота си сред природата и често се бе натъквал на прояви на насилие от страна на разни хищни зверове. Като един от Хората обаче твърде рядко му се бе случвало да бъде заплашван от друго човешко същество. Учените от Съвременността му бяха придали гъвкавостта и силата на Ай, и издръжливостта му, и го бяха сподобили не само с уменията на изкусен фехтовач, но и с ускорена бързина на реакциите. Бяха му дарили и специалния меч, който сам по себе си беше достатъчен, за да победи в боя. Не храбростта и мъжеството на Юнгуф беше това, което притесняваше Мат, а самият дуел като факт и измененията в хода на историята, които щеше да предизвика.

Освен краля, принцесата и двамата участници, всички останали не криеха задоволството си от възможността да погледат как се пролива чужда кръв. С нетърпение чакаха да бъде донесен от кораба щитът на Ай. Това изчакване позволи на Мат да се обади за минутка до „Операции“. Но и оттам не можаха да го посъветват как би могъл да отмени дуела. Затова останалото време той се опита да завърже непринуден разговор с дамите, докато Юнгуф стоеше мрачен и настръхнал, без да отрони дума, в обкръжението на група хора — явно негови роднини.

Щитът беше донесен от Харл. Той влетя тичешком, изгарящ от нетърпение да види как ще се развихри неговият крал.

Всички излязоха вън на двора, където се смесиха с възторжената тълпа от по-незначителни благородници и още толкова хора от простолюдието, колкото можаха да се поберат там. Кралят беше настанен заедно с трона си на най-подходящото място, заобиколен от високопоставените придворни. Очевидно тук се упражняваха често във военното изкуство, ако се съдеше по надупчените и нацепени мишени от масивно дърво, които Мат забеляза край по-далечната стена на крепостта.

Царедворецът, който му беше съобщил за годежа, зашепна отново с намерение да се осведоми дали Господарят би желал той да му бъде секундант. Мат кимна в знак на съгласие.

— Тогава, Господарю, бихте ли заели мястото си на арената?

Мат отиде до центъра на окръгленото павирано пространство, което беше достатъчно широко, за да позволи добро маневриране, и обнажи меча си. Когато видя задаващия се Юнгуф с готови за бой меч и щит, бавно и тежко пристъпящ като обсадна кула, той разбра, че няма да има повече никакви формалности — в двора на Горбодук убиването се съпътстваше от доста по-малко ритуали, отколкото сватбите.

Слънцето вече беше преминало зенита си, въздухът беше топъл и в безветрието на двора дори лекото движение причиняваше изпотяване. Юнгуф приближаваше бавно и предпазливо, с множество лъжливи движения, които стигаха до границата на пародията и това им придаваше известен комизъм, но никой от зрителите не се смееше. Очевидно измамната мудност в началото беше обичайният му стил. Накрая, вече достатъчно сигурен, той настъпи по-чевръсто, а Мат пъргаво отстъпи, отбивайки с щит, с меч и отново с щит майсторската комбинация от три атакуващи удара. Мат се надяваше при сблъсъка на мечовете този на противника му да се счупи, но контактът между сечивата беше откъм плоската им страна, а ударът — приплъзващ, пък и въоръжението на Юнгуф очевидно беше изковано доста качествено. Освен това, Мат си помисли, че ако единият от мечовете се счупеше, щяха веднага да донесат друг. Ако се счупеше и той, а после и третия, щяха да го обвинят, че си служи с магия. Не, трябваше да нанесе непременно рана на противника си, за да сложи точка на този спор.

Мат отново си проправи път към средата на арената, все още държейки се настрани от Юнгуф. Гнетеше го мисълта, че всяка рана или убийство, извършено днес, можеше да се окаже вмешателство, което по-късно да бъде използвано от берсеркерите. Но ако Мат бъдеше ранен или убит от Юнгуф, това би се отразило върху хода на цялата история. Зрителите вече бяха почнали да роптаят. Без съмнение — неговата неохота в тази разпра бе очевидна. Трябваше да победи, и то колкото се може по-скоро, но без да нарани или убие Юнгуф, ако е възможно.

Мат вдигна решително щита и меча си, когато Юнгуф приближи бавно и навлезе в достъпния за атака обсег, а когато нападна, Мат отби удара, прицелвайки се покрай страничния ръб на щита му, за да засегне раменните мускули на ръката, държаща меча. Юнгуф обаче изви тяло от собствения си замах и когато мечът му се плъзна по щита на Мат, тялото му леко се завъртя и застана право на пътя на удара. Мечът на Мат резна Юнгуф между горните ребра.

Раната беше умерена и Юнгуф не смяташе да се отказва от двубоя, но следващият му удар вече беше по-слаб и бавен. Мат отскочи, колкото да го избегне, после се хвърли напред, отби меча с меч, тласна с крак коляното на ранения мъж, като същевременно блъсна с щита си горната част на тялото му.

Юнгуф падна като дърво. Окървавеното острие на Мат опря в гърлото му. Китката на ръката, с която Юнгуф държеше меча си, се озова под стъпалото на Мат, притисната към каменната настилка.

— Ще отстъпиш ли победата в боя на мен, а с това и наградата? — Едва сега Мат усети, че се бе задъхал и дочу придруженото с хъхрене дишане на Юнгуф.

— Предавам се. — Отговорът дойде достатъчно бързо. Нямаше място за колебание.

Мат уморено се отдръпна. Чудеше се какво ли бе използвал Ай за изтриване на кръвта от меча си. Харл дойде и свърши тая работа вместо него, като не пропусна да го смъмри за колебанието му в началото на боя. Роднините на Юнгуф се бяха притекли на помощ и раненият мъж вече седеше без затруднение. Поне, помисли си Мат, убийството бе избегнато.

Той се извърна към принцесата и баща й, които гледаха уплашено някаква захвърлена наблизо вещ. Беше наметката на Номис — снежнобяла под слънцето. Самият жрец не се виждаше никакъв, но захвърлената бяла дреха беше достатъчно ясен знак, че се кани да облече черната.

Зад гърба на Мат се разнесе кашлица и когато се обърна, той видя как устата на Юнгуф блъвна ярка струя кръв.

…

Огромният метален дракон лежеше безмълвен, заровен почти напълно в тинята на морското дъно. Около него си течеше животът на съществата от големите дълбини. Всички те обаче бяха в безопасност — този берсеркер търсеше начин да избегне убийството на каквото и да е, защото, ако прекъснеше линията на живота дори само на едно растение, можеше с това да осигури данни за компютрите на Новите — и тогава те, също толкова неумолими, колкото берсеркерите, биха започнали веднага безмилостно издирване на неговата „ключалка“.

Драконът все още беше под прякото управление на берсеркерската флотилия, обсадила планетата в Ново време. Върху своята собствена система за следене чрез стражеви екрани, свързани с компютри, те бяха видели вдигането на кораба на Ай и екипажа му и пренасянето му в друго време, както и последвалото му връщане в епохата на Ай, с прибавена нова линия на живот.

За машините беше очевидно какво бяха узнали Новите. Самите берсеркери бяха добре запознати с теорията и практиката на поставянето на стръвта в капана. И заместването на Ай беше нещо, което не можеха да отминат просто така. Те трябваше отново да нанесат удар, използвайки някое от оръжията на дракона.

Но този път се налагаше да действат по-внимателно. Мат не трябваше да бъде убит — поне не по начин, който би предизвикал низ от исторически събития, водещи към дракона, та Новите да могат да го проследят. Свързаните помежду си компютри на берсеркерите надиплиха електронните си разсъждения един подир друг и стигнаха до идеалното за тях решение: да хванат Ай жив и да го задържат, докато рухнат устоите на историята на Сиргол.

Макар да се криеше, драконът поддържаше около себе си мрежа от безшумни инфраелектронни сетива. Сред обектите, които наблюдаваше скришом, беше и човекът в черния халат, който стоеше върху крайбрежната скала на около две мили от укритието на берсеркера и дърдореше ритмично разни неща в празнотата. От данните в информационните банки на паметта си берсеркерът заключи, че този човек се опитва да призове на помощ свръхестествени сили.

И в думите на човека той долови името Ай.

…

Под ярката светлина на обедното слънце Номис стоеше върху своята скална кула. Заклинанията за най-черно зло се правеха най-добре на тъмно, но омразата и страхът му толкова бяха нараснали, че сякаш разстилаха тъмнина около самия него. Не можеше да чака до залез-слънце.

Докато чайките се стрелкаха наоколо, писукайки из въздуха, той напяваше с тънък, но проникновен глас:

Имаше още и още, все слова, придумващи и приканващи тъмните сили да съберат от морските дълбини мрачните и мокри демони, които стоят там в очакване на току-що удавени тела. Демоните щяха да носят телата на удавниците като дрехи по време на безкрайните си пиршества на морското дъно. Мрачните мокри твари знаеха всички тайни на смъртта, включително и как да се изпълни прокобата над Ай, когото Юнгуф се бе опитал да погуби безрезултатно, въпреки всичките свръхестествени клетви, които Номис беше изсипал върху дангалака.

Тънките ръце на Номис трепереха, стиснали пръсти от удавник над главата му. После се сведоха надолу, когато той се поклони и притвори очи. Днес проклятията трябваше да се задействат, днес омразата в него беше като магнит, който привлича най-грозните творения на злото.

Щом свърши куплетите, след които можеше да направи пауза, той спря и отвори учудено очи. Стори му се, че бе чул и друг звук освен шума на прибоя. Старческите му гърди се надигаха от вълнение и умора под черния халат.

Една чайка изкряска. След това отдолу, някъде откъм набраздения ръб, който се изкачваше от морето чак до плоския скален връх, се разнесе стържещ звук, който почти се изгуби сред свистенето на вятъра и шума на прибоя.

Номис тъкмо се беше отказал да чака повторението на този звук и бе запял отново, когато съвсем близо до върха на скалата, току изпод нозете му, отекна тракане и тропот на камъни, изровени от нечий катерещ се крак или залавяща се ръка. Този път обаче звукът беше толкова обикновен, че за момент прогони от уморения му мозък всички мисли за магии. Той с гняв предположи, че някой беше открил скривалището му.

Бе застанал с лице към морето и точно пред него имаше скална пукнатина, изкачваща се до самата равна площадка сред гънките на канарата. От тази пукнатина долиташе сега звукът от строшен чакъл под тежък крак.

После душевният мир на Номис внезапно бе разтърсен, защото едно доказателство сложи край на напиралите през целия му живот съмнения в свръхестественото.

На пръв поглед изкачващият се отсреща гост имаше черепа на удавник с омотани в блестяща корона и висящи от него водорасли.

С бързи леки движения нещото се изкатери догоре и той успя да го огледа. По форма бе по-тънко от който и да е жив човек, но бе по-плътно от скелет. Потъналите трупове сигурно се променят, когато ги обладае демон. Този обаче изглеждаше съставен повече от метални чаркове, отколкото от кокали.

Демонът се измъкна нацяло от процепа и спря. Беше по-висок от дългия Номис, затова леко наведе надолу подобната си на череп глава, закрепена върху тънкия като моряшко въже врат и го заразглежда. Номис трябваше да се насили да не хукне и се втренчи в чифта мътни диаманти, които вероятно представляваха очите му. Едва когато нещото направи още една крачка напред към него, Номис се сети да подсили своя защитен тебеширен кръг с жестове и приглушено напяване.

Най-накрая си спомни, че трябваше да довърши своя зашеметяващо страховит ритуал с обвързващо заклинание:

— Сега ще ме водиш и ще ми служиш, докато те освободя! И почни да ми служиш, като най-напред ми кажеш как може да бъде умъртвен врагът ми.

Лъскавата челюст не помръдна, но от черното квадратче, където трябваше да се намира устата, се разнесе дрезгав глас:

— Твоят враг е Ай. Днес той слезе на този бряг.

— Да, да. А тайната на неговата смърт?

Дори да наредеше на друг да извърши убийството на Мат, берсеркерът пак би оставил следа, която Новите щяха да уловят на екраните си.

— Ти трябва да доведеш своя враг Ай тук жив и здрав и да ми го предадеш. И ако сториш това, ще ти помогна да постигнеш, каквото пожелаеш.

Мислите на Номис бясно препускаха. Цял живот той се бе учил и се бе напъвал да развие магическата си способност и сега не биваше да се провали и да се остави да бъде измамен. Този демон искаше Ай жив! Това можеше да означава само едно, а именно, че съществува някаква жизненоважна връзка между пирата и това страшило от дълбините. Не беше за чудене, че Ай се радваше на подобна подкрепа в своята кариера, като се имаше предвид броят на хората, които бе изпратил при рибите и охолният живот, който водеше.

Гласът на Номис стана дързък:

— Какъв ти е Ай, демоне?

— Враг.

Не изглеждаше да е така! Номис едва не се изтърва да изрече съмнението си на глас, но се въздържа. Той разбра, че демонът копнее за неговите тяло и душа, но зад заклинанието си и тебеширения кръг беше защитен. Демонът бе дошъл да спаси Ай. Но Номис нямаше да му извести, че бе разгадал намеренията му. Поне засега. В тази ситуация той виждаше възможности за извличане на огромна полза, която си заслужаваше всякакви рискове.

— Слушай, ти от тинята! Ще постъпя както искаш. Довечера в полунощ ще донеса тук врага ти вързан и безпомощен. Сега изчезвай и се върни в полунощ, готов да изпълниш всичко, което пожелая!

…

Вечерта Мат излезе с Аликс на разходка из двора на замъка. Заедно наблюдаваха как изгряват звездите, а нейните слугини и придворни ги следваха на известно разстояние.

Мат не можа да скрие, че е погълнат дълбоко от мислите си. Момичето до него скоро се отказа от усилията си да завърже непринуден разговор и го попита направо:

— Харесвам ли ви, господарю?

Той спря и се обърна към нея.

— Принцесо, харесвате ми много. — Така си и беше. — Ако мислите ми са другаде, то е, защото в тях се прокрадват някои притеснения, породени от обстоятелствата.

Тя се усмихна с разбиране. Новите не биха нарекли Аликс красавица. Мат през целия си живот беше наблюдавал женската хубост под маската на загара от палещото слънце, на пушека и нечистотиите, на умората от живота. Сега в това момиче виждаше красота от друг свят.

— Мога ли тогаз, господарю, да узная причината, която отвлича мислите Ви?

— Тя е една. Човекът, когото раних. Лошо започнах управлението си тук.

— Подобна загриженост ви прави чест. С радост откривам, че сте по-чувствителен, отколкото можех да се надявам. — Аликс се усмихна отново. Очевидно смяташе, че загрижеността на Ай за Юнгуф е главно на политическа основа и не можеше да си представи докъде реално стигаше тя. Аликс каза на Мат, че е решила да поговори с някои от знатните велможи, за да помогне за прекратяването на раздора между новия род на Ай и този на Юнгуф.

Докато я слушаше и наблюдаваше, той почувства, че би могъл да стане истински крал, ако тя беше кралицата до него. Нямаше да бъде Ай. Сега вече знаеше, както сигурно и Новите, че никой индивид не може да изживее нечий чужд живот. Но под името Ай той би бил крал дотолкова, колкото да изпълни дълга си към своя свят.

Мат прекъсна Аликс:

— А аз харесвам ли ви, лейди?

Този път прекрасните й очи не само проблеснаха, но го обгърнаха и с топлината на обещанието. И сякаш водени от инстинкта си, в същия миг довтасаха гувернантките на момичето и обявиха, че благопристойното време за компания е изтекло.

— До утре тогава — рече той, задържайки ръката на принцесата за момент, доколкото приличието му позволяваше.

— До утре, господарю мой. — И додето жените я отвеждаха, тя се обърна и му отправи още един поглед-обещание.

Той остана сам, загледан подир принцесата, и откри, че желае да я срещне и да разговаря с нея още десет хиляди пъти. Свали за малко шлема си и се замисли. Комуникаторът мълчеше. Без съмнение, трябваше да се обади на „Операции“ и да им съобщи последните новини.

Вместо това обаче той постави обратно шлема — Ай би го носил като част от облеклото си, — и слезе долу в централната кула, за да потърси стаята, където беше положен Юнгуф, съгласно разпорежданията на дворцовия лечител. Пред вратата пазеха двама от роднините на ранения младеж и той се поколеба дали да влезе. Но когато го забелязаха, те сами го поканиха, говорейки с него свободно и с подобаващо уважение. Очевидно никой от рода Юнг не го смяташе за виновен, задето бе спечелил дуела.

Юнгуф беше бледен и изглеждаше някак смален. Дишаше трудно и гърлото му гъргореше, а когато се напъна да плюне кръв, превръзката му се разхлаби и от раната изсвистя въздух. Не беше уплашен, но когато Мат го попита как се чувства, каза, че умирал. Искаше да добави още нещо, но говоренето му се отдаваше с мъка.

— Господарю Ай — рече неохотно единият от роднините, — братовчед ми искаше да каже, че предизвикателството, което той ви отправи, беше лъжливо и през цялото време си е знаел, че не може да ви победи.

Човекът на одъра кимна утвърдително.

— Освен това… — Братовчедът замълча, когато друг загрижен роднина му направи знак. Но после продължи решително с нов поток от думи: — Мисля, че Юнгуф иска да ви предупреди, че неща, много по-трудни за надвиване от вражите мечове, се гласят за вас тук.

— Видях бялата дреха, хвърлена на земята…

— Значи сте бил предупреден. Нека вашият нов бог ви пази в миговете, когато мечът ви ще бъде безсилен.

Някъде навън в нощта се разнесе крясък на чайка. Юнгуф погледна боязливо към малкото прозорче.

Мат пожела на хората от рода Юнг всичко добро и се изкачи по стъпалата на крепостта. Спря се чак когато стигна покрива. Там можеше да остане насаме, ненаблюдаван от никого, тъй като охраната беше символична и нощта вече беше паднала. Веднъж обгърнат от тъмнината, той въздъхна дълбоко и натисна дясното крило на шлема си по съответен начин, включвайки комуникатора.

— Отдел „Операции във времето“ слуша. — Новият леко пресипнал глас бе само един шептящ звук, но на Мат му се стори, че крепостта и дори откритата нощ с изгряващата луна сякаш напуснаха рамките на реалността, чието място веднага бе заето от една натъпкана с хора стая, някъде в средата на фантастична паяжина от машини и енергия. С глас, който му прозвуча някак безжизнено, Мат докладва за дуела, за изчезването на Номис и отправената заплаха чрез захвърлената бяла одежда.

— Да, екраните ни показват, че линията на живота на Юнгуф се нарушава от нещо. Той скоро ще… — примката на поредния времеви парадокс изтри няколко думи на говорещия от „Операции“. — Нищо жизненоважно обаче няма да се случи. — С това хората от отдела имаха предвид, че историческата база на Новите нямаше да бъде засегната от отстраняването на Юнгуф. — Издаде ли драконът по някакъв начин присъствието си?

— Не. — Луната осветяваше спокойното море чак до хоризонта. — Защо ме питате все за тоя дракон?

— Защо ли? — Тънкият глас заекна. — Защото е важно!

— Да, знам. Но моята задача тук е да бъда крал. Ако ми помогнете, ще се оправя, макар да изглежда, че не бих могъл да бъда точно Ай.

Настъпи пауза.

— Ти се справяш според очакванията ни, Мат. Ще те известим, когато трябва да извършиш някое коригиращо действие, за да се придържаш към линията на живота на Ай. Да, ти се оправяш дяволски добре според това, което показват нашите екрани. Не се тревожи, случилото се с Юнгуф не е толкова съществено. Важното е да открием дракона.

— Ще направя всичко, което е по силите ми.

След приключването на разговора Мат реши, че е време да посети хората на Ай, които временно бяха настанени в една пристроена към крепостната стена бойница. Той слезе по витата външна стълба.

Беше потънал дълбоко в мислите си и не обърна внимание, че в подножието на стълбата дворът не бе осветен с факли. Нито пък се учуди, че близката странична врата стоеше полуотворена и неохранявана. Шумът от някакво бързо движение зад гърба му го сепна, но вече беше твърде късно — преди да успее да извади меча си, го заля истинска вълна от хора и го събори на земята. И преди да съумее да се освободи от психическите задръжки, които му налагаха да пази достойнството на Ай и да извика за помощ, на главата му бе нахлузена и омотана някаква платнена материя, която едва не го задуши.

…

— Сър, бихте ли ми отделили минутка? Важно е.

Началникът на „Операции във времето“ нетърпеливо вдигна поглед иззад бюрото си, но когато видя Дерън и това, което той носеше, каза:

— Влезте, майоре. Какво има?

Дерън прекрачи сковано в канцеларията, с крилат шлем в ръка.

— Сър, възникна малък проблем. Този шлем е вторият, който Маг намери на кораба, преди спускането си. Днес при мен дойдоха няколко души от Свързочния отдел, които са установили наличието на постоянен звуков сигнал в хроно-трансмитера на шлема.

Началникът мълчаливо изчакваше кога най-после Дерън ще заговори по същество.

— Свързочниците ме уведомиха, сър, че сигналът от този шлем е аналогичен на сигнала от шлема, който носи Мат. Който и от двата шлема да беше взел, все едно, берсеркерът лесно би установил, че постоянно излъчваният звук се дължи на хроно-трансмитера и чрез него би се добрал до Мат. Берсеркерът обаче е помислил, че това е уловка, сър, щом досега не го е убил и не е изчезнал.

Дерън контролираше гласа си, но Началникът почувства гнева, който стягаше гърлото му.

— Значи, ти си шокиран от това, което вършим, Одегард? Така ли? — Началникът също се разсърди, но явно не се смяташе за виновен и нямаше намерение да се оправдава. Ядосан беше по-скоро от недосетливостта и неразбирането на Дерън. Той включи екрана на бюрото си и задейства селектора. — Я погледни тук! Това е днешното изображение на линията на живота на Ай.

По време на дежурствата си като страж Дерън се беше научил бързо да разчита екраните. Днес за първи път виждаше линията на живота на Ай. Той внимателно изучи изображението, но това, което видя, само потвърди вчерашните му подозрения.

— Изглежда зле. Той се отклонява от пътя.

— Мат просто отиде да откупи малко време за нас и дотук това е всичко, което можеше да се направи. Ясно ли ти е защо се опитваме да привлечем дракона и да го накараме да го нападне? Милиони, много милиони загинаха във войната за нищо, майоре.

— Разбирам.

Сега гневът му едва не го задуши, тъй като нямаше върху какво да си го изкара. С треперещи ръце той вдигна шлема пред себе си, втренчил очи в него като в току-що изровена археологическа находка.

— Разбирам. Никога не ще победите, докато не откриете „ключалката“ на дракона. И Мат никога не е бил нещо повече от обикновена примамка, нали?

— Не, не бих се изразил по този начин, майоре. — Гласът на Началника омекна. — Когато вие за първи път предложихте той да бъде използван, изобщо не бяхме сигурни дали ще може да се върне оттам жив, но пълната компютърна симулационна схема показа, че той има своя шанс, ако събитията вземат оптимистична насока. Няма съмнение, че сте прав — инсталирането на предавателя в шлема наистина прави откриването му малко по-лесно. — Началникът сви уморено рамене. — И все пак, при сегашната ситуация Мат е по-защитен от берсеркерите, отколкото ние с вас.

…

Мат се събуди и, преодолявайки болката, се опита да се изкашля и да изплюе мръсния парцал, който беше натъпкан в устата му. Болката в главата му пулсираше жестоко, сякаш бе упоен. Носеше се с равномерно друсащо движение, от което му се гадеше и когато главата му малко се проясни, той разбра, че язди, преметнат през гърба на нечие впрегатно животно. Главата му висеше надолу от едната страна, а краката — от другата. Шлемът му, разбира се, беше паднал някъде. Не усещаше и тежестта на меча си върху колана.

Охраняваха го шест или осем човека. Те вървяха до животното в тъмнината по тясна криволичеща пътека под лунната светлина. Мъжете често се озъртаха и от време на време си разменяха тихо по някоя и друга дума.

— Май двама от тях ни следват, или това са…

Мат не чу повече. Помъчи се да разхлаби въжетата на китките и глезените си и откри, че бяха стегнати здраво. Обръщайки глава установи, че пътят напред се виеше сред назъбени хребети и стърчащи остри канари и, като си спомни терена около Бланиум, реши, че се движеха нагоре по бреговата ивица.

Когато мъжът, който водеше, спря и се обърна, за да изчака останалите, Мат без изненада откри, че той бе висок, слаб и с черна дълга дреха, а на кръста си бе увесил ножница и меч, които много приличаха на тези на Ай. Номис явно си беше присвоил един от символите на кралската власт.

Пътят ставаше все по-труден. Скоро малката процесия стигна до тясно било, заобиколено от всички страни с напукани скали. Тук животното трябваше да бъде оставено. По заповед на Номис няколко от мъжете вдигнаха Мат. Той се опита да се престори на припаднал, но Номис повдигна клепачите му и после рече с усмивка:

— Събудил се е. Развържете му краката, но ръцете му да бъдат двойно завързани — и си отваряйте очите.

Мъжете изпълниха нареждането. Колкото повече напредваха по тази неудобна пътека, толкова по-неспокойно се озъртаха те при всеки шум в нощта. Явно се бояха от Номис и от това, което беше пред тях, почти колкото и от преследвачите, които можеха да дойдат откъм крепостта.

Все още с вързани на гърба ръце, Мат вървеше в колоната по единствената пътека към върха на хребета, докато стигнаха до една цепнатина в скалата — почти като тунел сред издигащите се стени от камък, които закриваха луната. Явно само Номис, който водеше в мрака, знаеше пътя. Шумът на прибоя стана по-ясен, идваше някъде отдолу.

Тъмен облак бе закрил луната, когато групата най-после стигна до плоската площадка на върха. Номис забеляза веднага фигурата, която стоеше безмълвна и очакваше пристигането им. Щом я зърна, той извади меча, избута Мат напред и го хвана за косата с една ръка, а с другата опря режещия ръб на острието в гърлото му.

В този момент луната изгря и мъжете видяха нещото, което стоеше и ги наблюдаваше. Като уплашени пилета на мършава квачка те се разпищяха и се сборичкаха да се скрият зад гърба на Номис, и всеки гледаше да бъде в обсега на начертания от него кръг. После за няколко секунди всичко утихна. Остана само полъхът на вятъра, плисъкът на вълните и гласът на единия от мъжете, който хленчеше страхливо.

Държейки меча върху гърлото на Мат, Номис дръпна превръзката от лицето му и го показа на берсеркера:

— Какво ще кажеш, Ти от тинята, това ли е човекът, когото смяташ за свой враг? Да го убия ли тогаз?

Металната кукла можеше да грабне Мат от ръцете му още преди някой от тях да успее да мръдне. Но мястото беше твърде тясно и берсеркерът не искаше да рискува живота на Мат.

— Жрецо, аз ще ти дам власт — рече демонът. — И богатство, и наслада за плътта, и после вечен живот. Но ти трябва да ми предадеш този човек цял и невредим.

Номис тихичко напяваше, сигурен в победата, а зад гърба му мъжете се гушеха ужасени. В този момент, когато всички желания изглеждаха постижими, в съзнанието му се надигна и възкреси споменът отпреди един ден, когато смехът на принцесата-дете го беше опарил.

— Искам Аликс — прошепна той. За него поругаването на честта й беше много по-важно от младото й тяло.

— Ще ти я дам — излъга невъзмутимо демонът, — когато ми предадеш този човек жив.

Ръката на Номис леко се отпусна в резултат на обзелото го тържество. Мат се приготви. Китките му бяха вързани, но все пак му позволяваха да извърши някакво движение. Изведнъж той се дръпна рязко с всичка сила, забивайки лакът в старите ребра на Номис. Ударът беше достатъчен да го просне на земята, а мечът се преметна във въздуха.

Останалите мъже хукнаха панически, като изстреляни от лък. Вкупом се хвърлиха слепешката към единственото място, през което можеха да се измъкнат — тясната пътека, откъдето бяха дошли. Благодарение на подобренията, които Новите бяха внесли в нервите и мускулите му, Мат скочи и се спусна с главата напред, озовавайки се пръв пред тясната цепнатина, която водеше надолу.

Берсеркерът се забави, защото избягваше да убива мъжете, които се изпречваха на пътя му. Въпреки това, Мат усети как една ръка с изключително твърда плът захвана отзад дрехата му и я раздра. В следващия миг Мат се хвърли и пропадна надолу. Зад него другите мъже крещяха в див ужас като се блъскаха ту един в друг, ту в берсеркера.

В края на прохода той се удари в скалата, но дори не го заболя. Пътят беше толкова тесен, че едва ли можеше да отмине търкалящия се на него меч, без да го настъпи. С вързани отзад ръце Мат започна да опипва зад себе си из тъмнината, без да се бои, че може да пореже пръстите си. Взе го и се изправи на крака. Отново се препъна и падна, при което коляното му пострада, но вече беше изпреварил ужасената боричкаща се група, която идеше отгоре с тропот. Някои от мъжете сигурно вече бяха изпопадали със счупени кости или с други сковаващи ги наранявания. Те виеха от неописуем ужас и се хвърляха сляпо в тъмнината при всеки леден допир на берсеркера. А берсеркерът търсеше сред мъжете онзи, който му беше нужен, като се стараеше да отстрани от пътя си останалите, без обаче да им нанесе телесни повреди.

Мат беше опрял ръкохватката на меча си в скалната твърд и сега сряза с помощта на острието кожените връзки, които стягаха китките му. Беше вече свободен, когато чу кънтящите стъпки на машината току зад гърба си.

…

— Ето го, ето! Сега ще приклещим това изчадие!

Мъжете от отдел „Операции във времето“ надаваха ликуващи ловни възгласи, стари колкото човечеството. Гигантските екрани на компютрите рисуваха гъста паяжина, в центъра на която трябваше да се намира драконът. Информационните данни, необходими да се начертае паяжината, идваха от изкривените и нарушени линии на човешки живот. Очевидно берсеркерът беше в схватка с хора някъде в ограничено пространство.

Все още обаче не беше убил. И координатите на „ключалката“ не можеха да бъдат точно определени.

— Само още малко… — Началникът се взираше диво в екраните и се молеше да бъде пролята човешка кръв. — Има ли нещо?

Нищо повече не се появи.

…

Мат забави ход и накуцвайки излезе на осветено от бледата луна място, където можеше да вижда. Нещото го преследваше неотстъпно, вече сигурно, че го е пипнало. Той надникна в зиналите отвъд скалния зъбер цепнатини, твърде дълбоки, за да проникне в тях лунната светлина. Хвана с окървавените си пръсти дръжката на меча. Машината се придвижваше към него, тънка почти като скелет. Следваше го предпазливо. Тя не искаше той да падне в бездната. Щеше да издебне удобния момент и тогава да скочи и да го сграбчи — за нея то беше толкова лесно, както за атлет да настигне и хване прохождащо по тротоара бебе.

Стиснал здраво меча, Мат насочи върха му точно в средата на тесния път, по който се зададе нещото. Само преди миг берсеркерът беше отдалечен на десетина метра, а сега изведнъж се озова до самия него. Нещото замахна с лапа към онова, което смяташе за обикновен меч и четири стоманени пръста проблеснаха във въздуха и се разпиляха като малки сребърни рибки, при това без мономолекулният меч на Мат да помръдне от мястото си, придържан от стегнатите му мускули.

Скоростта на машината беше твърде голяма. Преди тя да съумее да се спре, върхът на меча мина през торса й и финият електронен механизъм се превърна в маса мъртъв метал, тласнат напред от силата на инерцията. Мат приклекна, притисна се в скалата и берсеркерът прелетя над него в едно безкрайно салто, отнасяйки със себе си пронизалия го меч, който светеше като игла, нажежена от останал скрит досега вътрешен огън…

Падащият демон изчезна. Дълбоко от дъното на пукнатината долетя трясък, после още един и още един, придружен от отекващото надалеч ехо.

Мат пропълзя няколко педи, събра сили да се надигне и се дотътри до мястото, където пътечката ставаше широка и безопасна.

Беше ранен и изтощен, но все още се движеше. Като се стараеше да стои в сянка, той премина куцайки покрай тромавото впрегатно животно, очакващо унило стопанина си. Не беше извървял и десетина крачки, когато от дълбоките сенки изскочиха двамата оставени от Номис часови. Те се нахвърлиха върху него, навехнатият му крак се прегъна и Мат падна.

— Най-добре ме пуснете и се спасявайте както можете — рече Мат на изправените точно пред лицето му, високи до над коленете ботуши. — Там горе дяволът дойде за вашия господар.

Това накара двамата да се заслушат в разнасящите се из тъмнината далечни стонове на болка и уплаха. В следващия миг и те самите бяха нападнати, но не от дявола, а от двама мъже, които Мат беше забелязал да пристигат тичешком по стръмнината с мечове и брадвички в ръце. Около него се завихри кратка схватка, изпълнена с дрънчене на метал и задавени викове, които скоро стихнаха.

— Само кракът ви ли е ранен, господарю? — попита загрижено Харл, навеждайки се над Мат, докато затъкваше брадвичката си обратно в колана.

— Да. Но всичко останало е здраво.

— Тогава да идем — изръмжа навъсено Торла, — и да изколим изменниците!

Мат се поколеба.

— Не. Поне засега, не. Номис призова един демон…

Торла потръпна от далечното стенание.

— Тогава да изчезваме!

— Можете ли да стоите прав, господарю? — попита Харл. — Добре, облегнете се на мен. — И след като вдигна Мат на крака, Харл измъкна нещо изпод плаща си и му го подаде. — Шлемът ви, кралю. Беше паднал до външната ограда и това ни помогна бързо да намерим следата.

Харл и Торла сигурно помислиха, че Мат все още е замаян или че болката в крака е причина за мудността, с която той пое шлема. Харл го беше носил под наметалото си, не беше по-тежък от метална мида. Поставен като корона на главата обаче, той можеше да смачка човека под себе си с отговорността, която символизираше.

…

Сред тинята на морското дъно драконът се размърда. Дразнещият звук, излъчван от живата форма, която Новите бяха изпратили вместо Ай, се разнесе някъде съвсем близо до брега. Ако тази жива форма бъде заловена, без други прекъсвания на линиите на живота, победата на берсеркерите беше сигурна. Да се преследва обаче живата единица по суша навътре, сред другите живи форми, носи риск от предизвикване на изменения, а и спомагателното човекоподобно средство на дракона, което би могло да осъществи подобно преследване, се беше затрило. Все пак възможността да бъде спипана важната жива единица нейде близо до брега беше значителна и не биваше да се пропуска. Като размъти водата с облак от утайки, драконът се отправи нагоре, към повърхността.

…

Подкрепян от двамата силни мъже, Мат се придвижваше сравнително лесно по неравния път, който водеше обратно към Бланиум. Не че имаше някаква причина за бързане. Номис и хората му със сигурност нямаше да ги преследват. Ако Номис изобщо бе оцелял, то влиянието му навярно сериозно бе пострадало.

А драконът?

Той беше направил всичко възможно да го залови жив, тихо и кротко, без да нарушава другите линии на живот. Мат потръпна. Сигурно още се крие в морето. И май ако самият той не отидеше до прибоя да му помаха с ръка, драконът едва ли щеше да тръгне да го гони. Всъщност, той би могъл да излезе на сушата и да го убие когато си поиска и нито селяните, нито армията, нито стените на Бланиум биха го спрели.

Не, ако берсеркерът искаше той да умре, Мат отдавна вече щеше да е мъртъв и дори магическият му меч не би могъл да го отърве.

— Как успяхте да се измъкнете, господарю?

— Ще ви кажа по-късно. Сега искам да помисля.

„Принуди дракона да те преследва“ — му бяха казали служителите от „Операции“. „Ние ще те измъкнем навреме“. Но не го сториха. „Един крал трябва да бъде готов да даде живота си“ — бе заявил Планетарният Командир, като считаше тази мисъл за най-важния момент в изказването си. Прекрасна мисъл наистина, само дето беше произнесена в защитеното от ракети подземно укритие.

Новите се бореха да спасят Племето на всички хора и за тях Мат, или който и да било друг конкретен човек беше просто инструмент, средство за спечелване на битката. Първо му спасяват живота, после го хвърлят отново напред — да привлече светкавицата от окото на каменния лъв върху себе си…

В хода на разсъжденията си Мат прозря и осмисли по нов начин много факти и всичко дойде на мястото си. Всевъзможните откъслечни знания, които бе събрал в света на Новите за това как се води войната с разните му там екрани и ракети, линии на живота и „ключалки“, изведнъж чудесно се допълниха от всичко онова, което се бе случило с него в света на Ай.

Той отдавна трябваше да се досети! Новите искаха берсеркерът да го убие. А берсеркерът, знаейки това, искаше да хване жив този лъже-Ай.

Мат все още разсъждаваше, когато комуникаторът на шлема се обади в ухото му с тънкия си глас, който никой друг не можеше да чуе. В обзелия го гняв той не обърна внимание на това, което му говореха, дори понечи да свали и захвърли шлема с всичките му лъжливи гласове. Ще го захвърли, реши той, когато стигне до морето… Не, сега и в бъдеще трябва да избягва брега. Тогава — ще го запокити в някоя бездънна пропаст.

Вместо това обаче той хвана за раменете своите придружители и ги застави да спрат.

— Добри приятели, трябва да остана за малко насаме със себе си. Да помисля… и да се помоля.

Добрите приятели размениха погледи — необичайна беше молбата му, изказана точно в такъв момент. Но техният крал беше прекарал ден, след който всеки би се държал странно.

Харл се намръщи:

— Но вие не сте въоръжен.

— Няма врагове наоколо. И все пак ми дай кинжала си. Трябва ми съвсем малко време за усамотение.

Те го оставиха седнал върху една скала под лунната светлина, като се обръщаха и поглеждаха често назад. Вече беше техен крал и го обичаха. А той се усмихна подир тях, доволен, че ще може да разчита на тях в бъдеще, че ще бъдат винаги до него до края на дните му. Можеше и щеше да разчита. Нямаше как Новите да го накажат, ако вземеше решение да не ходи никога на лов за дракони. Мат беше единственото препятствие, което разделяше Новите от хаоса и те не биха посмели да го изтеглят обратно, поне додето играеше ролята на крал Ай. От време на време можеше да изпортва плановете им и да им създава проблеми, но все пак неговата дейност тук беше за предпочитане пред отсъствието му.

Той свали блестящия шлем и мързеливо се почеса. После, държейки го пред себе си, завъртя дясното крило, с което позволи на тънкия глас от „Операции“ да надвика шума на прибоя.

— … Мат, отговори, спешно е!

— Тук съм. Какво има?

— Къде си? Какво става?

— На път съм. Към годеницата и кралството си.

Последва пауза. И после:

— Мат, може да се окаже недостатъчно това, че ти се нае да играеш ролята на Ай.

— Така ли? Мисля, че на мен ми е достатъчно. Вече ходих на лов за демони и използвах вашия меч. Нямам никакво желание да преследвам повече този дракон. Струва ми се, че и той би бил доволен, ако аз остана жив.

— На лов за демони ли? Какво?

Мат им обясни. Той усети смайването и чу изумените им възклицания — явно те не бяха помислили, че врагът може да се опита да го хване жив.

След малко Началникът на „Операции“ заговори отново. В умоляващия тон на гласа му се долавяше яростна настойчивост, която беше съвсем неочаквана за Мат.

— Мат, каквото и да става, не бива да позволиш онова нещо да те залови жив.

— Така ли? Но нали вече ми заповядахте да го заставя да ме подгони.

— Забрави това! Не, чакай! Няма да те залови. Само че измъкването от клопката му и продължаването на играта ти в ролята на Ай на този етап вече няма да бъдат достатъчни. Ти се справи толкова успешно, колкото можехме само да мечтаем, но заместването на Ай сега просто няма да свърши работа.

— Тогава защо врагът всячески се стреми да ме спре?

— Защото ти ни осигуряваш време за контрадействия. Те искат да отстранят всеки наш шанс за протакане, всяка възможност за защита, за извършване на чудо. Искат да се справят леко и безопасно и после бързо да ни довършат. Всичко, което мога да сторя, е да те помоля да идеш долу до брега, където се крие онова изчадие, да го изкушиш да излезе и да те преследва и така да предизвика някакви промени в околната среда.

— А ако то ме залови?

Последва пауза, отсреща се размениха реплики и после се включи един познат глас:

— Мат, обажда се Дерън. Тук всички се опитват да намерят най-подходящите думи, за да ти кажат да умреш. Ти трябва да накараш берсеркера да те убие. Ако те залови жив, тогава ще се наложи сам да се убиеш. Самоубий се, ЗАЩОТО те е хванал. Разбираш ли? УМРИ по един или друг начин и то така, че драконът да е отговорен за смъртта ти. В общи линии това е, което „Операции“ искат да ти внушат. Съжалявам. Не знаех как стоят нещата, преди да те спуснат.

…

Началникът заговори отново:

— Мат, можеш да се изключиш и да отидеш при годеницата и кралството си, както се закани преди малко. Но ако го сториш, додето си все още жив, твоята лична съдба и целият свят около теб ще почнат да се разпадат, вътрешно ще се разложат и ти няма да можеш да направиш нищо срещу това. Няма да можеш да се противопоставиш, просто защото светът ще започне да става все по-малко и по-малко вероятен. Тук горе всички ние ще измрем. А хаосът ще се разрази в края на твоя житейски път — само този отчайващ упадък ще можеш да оставиш в наследство на децата си.

— Лъжете!

Гласът на Мат секна, защото той знаеше, че бяха прави. Или, ако отново мамеха на дребно, то поне казваха истината за евентуалния изход от войната. Нали Началникът би сторил всичко, за да я спечелят?

— Мат? Отново е Дерън. Онова, което току-що чу, е самата истина. Не зная какво повече да прибавя.

Мат горчиво изхлипа:

— Приятелю, няма нужда да казваш нищо повече! — И за да прекъсне гласовете, изключи със замах шлема, като едва не му счупи крилото.

Късно. Беше го изключил твърде късно. Бавно постави шлема обратно на главата си и се надигна. Видя Харл и Торла да се приближават. Сигурно са го наблюдавали някъде от не много далече и са доловили някои от странните слова, които съдържаха молитвите му.

Когато стигнаха до него, той им рече примирено:

— Кракът ми ме притеснява. Мисля, че пътят край брега е по-лек.

Тримата тръгнаха по посока на ревящите вълни. Той ходеше бавно, защото състоянието му наистина се бе влошило — кракът му бе отекъл, докато седеше. Вече нищо нямаше значение. Той пристъпваше, припомняйки си светкавично отделни фрази и виждайки несвързани помежду си картини, тъй като времето за размисли и вълнения бе отминало.

Беше издърпал каменния човек от кладенеца на Отровния Копач. Това беше преди двайсет хиляди години, а на него му се струваше, че бе съществувал през всичките тези хилядолетия. Беше му се удало да види Племето на всички хора нараснало до невероятни размери и разпростряло се в една необятност от време и пространство. За малко беше опознал дори и духа на живота. Беше крал и една жена с дух на принцеса го бе гледала с любов…

Вървяха вече цяла минута покрай водата, когато без всякаква изненада той забеляза как една скала от бреговата линия се раздвижи и се превърна в глава от кошмарите, която се изправи под лунната светлина върху шия като мраморна колона. Огромното тяло на дракона се надигна от морето и се стрелна към мъжете по-бързо, отколкото можеше да тича човек.

— Аз имам кинжал — рече Мат на другарите си, — а вие двамата можете да използвате меча и брадвата по-сръчно дори и от мен.

Драконът не идеше за Харл и Торла, пък и щеше да ги обиди, ако ги беше посъветвал да побегнат.

Той държеше кинжала в дланта си с насочено към себе си острие. Когато драконовата глава се надвеси над него, мечът и топорът удариха по нейната шия като по дървесен ствол. Сигурно би могла да погълне сама цял-целеничък човек… Мат беше страшно изтощен и някак си се зарадва на огромните като зейнал гроб челюсти, които — чак сега видя — нямаха никакви зъби. В мига, в който могъщата паст на дракона се затваряше, той вдигна кинжала, нагласи острието му върху сърцето си и приобщи натиска на ръката си към натиска на съединяващите се челюсти…

…

— Той го уби…

Началникът произнесе тези думи шепнешком, като че ли не вярваше на очите си. После викна с пълен глас:

— Уби го! Уби го!

Другите ловци, които бяха застинали пред екраните, сякаш се наелектризираха изведнъж. Паяжините върху схемите им се свиха като примки, очертавайки точно определена мишена в зелено.

В дълбоката пещера, наречена Операционна Платформа Две, металните ръце изтеглиха една ракета от стелажното й гнездо и я разопаковаха, додето на пода се отваряше блендата и един светъл кръг засия. С щракване и силен тласък ръцете освободиха товара си. Падайки, ракетата изчезна…

Дерън вече беше виждал уцелена и затворена „ключалка“ и чудесно разбираше каква важна и трудна победа спечелиха сега. Нагърчването върху екраните, причинено от разместванията около Ай, избухна и се пръсна като цирей. После цялата схема се стабилизира, започна да се поправя и затяга. Ходът на историята се върна в обичайното си русло — последователно и неотменно. Една линия на живот, която бе изпълнила ролята на катализатор за целия този процес, остана прекъсната. Тази дреболия обаче можеше да бъде забелязана само при детайлно взиране.

Състоянието на унищожената линия не предизвикваше никакви съмнения, но Дерън натисна бутона си за връзка с Платформа Три:

— Алф? Слушай, ще ми кажеш ли как все пак го е направил?

Изчакваше, без да прекъсва връзката, загледан с празен поглед в екрана. Около него в нервния център на „Операции“ първите вълни на празника вече сриваха устоите на дисциплината.

— Дерън? — Гласът на майор Алф прозвуча със закъснение. Той бавно и обстоятелствено заразказва за ножа в сърцето и как човекът сам го беше забил там. После потвърди, че мозъкът на Мат е останал твърде дълго без кислород, тъй че докторите не можеха вече да предприемат каквото и да било.

Дерън изключи апарата и се отпусна уморено назад. Някои от ловците, които се чувстваха победители, бяха запалили пури, а един дори си поръча грог. След няколко минути дойде самият Началник с чаша в ръка. Дори не се усмихваше, когато спря до пулта на Дерън.

— Той беше свестен човек, Одегард. Не са много тези, които биха се справили и с една хилядна от това, което извърши Мат.

Началникът вдигна тържествено тост за прекъснатата зелена линийка на екрана. По-късно, разбира се, щеше да има церемонии и възпоминания по същия повод, съпроводени с повече официалности.

— Проблемът е, че сега хич не ме вълнува какво ще стане със света — рече Дерън. — Интересува ме само някой и друг конкретен човек тук-там.

Началникът може би не го чу, тъй като празненството ставаше все по-буйно.

— Ти направи необходимото, майоре, и изпълни успешно задълженията си от самото начало на операцията до днес. Ние скоро ще разширяваме нашия отдел и ще ни бъдат нужни полезни хора на ключовите позиции. Ще те предложа отново за повишение…

…

Номис стоеше с вдигнати ръце и с развени от вятъра черни дрехи и сива брада, обзет от злото усърдие, което го подтикваше да стърчи вече трети ден на своя скален връх. Продължаваше делото си все по-настойчиво, макар че не можеше да се отърве от чувството, че всичките му усилия да предизвика смъртта на Ай са обречени да си останат напразни…

В крепостта Аликс заслони с ръка очите си, за да ги предпази от силните слънчеви лъчи. Мъчеше се да зърне макар и нищожна следа от плавателен съд или мачта. Чакаше тя, трепетно чакаше първия знак за пристигането на нейния бъдещ съпруг и господар…

Скалите на Куинсленд трябваше да са там някъде, на един ден гребане оттук. Харл извърна поглед настрани и като видя сивото лице на морето, се намръщи, макар никакви изменения да не изкривяваха чертата на хоризонта, освен първите признаци на някаква далечна буря. После лицето му се проясни при мисълта, че в пурпурната си палатка насред палубата младият Ай сигурно вече планираше сражението, което без съмнение предстоеше…