Брутално

26.

Рано сутринта същия петък Кол каза на Сали:

— Ако успееш, ще имаме шанс.

— Би трябвало да стане — обади се хакерът от ГКА. — Седни така, че да можеш да виждаш екрана. И ръцете му. Трябва ни точният брой на натиснатите клавиши, както и първият и последният клавиш. Иначе няма да се получи.

— Ами ако той… — започна Сали.

— Стига си мислила — прекъсна я Кол. — Просто го направи.

— Не се тревожи — рече хакерът. — Никой няма да те убие, ако се провалиш.

„Не мен“ — помисли си тя по-късно, докато седеше пред компютъра в един от офисите в щаба на Фарън. Застаналият зад нея Ууд попита:

— Я пак ми повтори защо правим това?

— Защото Фарън смята, че е добра идея — отвърна Сали.

— Достъпът ти до информация е ограничен — каза Ууд. — Строго.

— Прекалено строго. Ако нямаме възможност да видим повече от вашите документи, няма да сме в състояние да ви помогнем. — Тя смекчи глас. — Знам, че съм досадна, но с мен може да се работи.

— Поне си си сложила хубав парфюм. — Погледът му остана студен.

— Слагам си го заради себе си, не заради теб. — Истина. Лъжа. И двете. Прикритие.

— Позицията ти е правилна. — Ууд посегна и включи компютъра. Машината забръмча и зареди системния софтуер. — Дръпни се от бюрото.

— Моля? — без да става от стола, попита тя.

— Дръпни се — повтори той.

— Но тогава няма да мога да виждам!

— Можеш да се дръпнеш назад — за малко.

„Поклатѝ глава, сякаш чак сега си го разбрала.“ Сали отблъсна стола си от бюрото. Не виждаше екрана, но можеше да наблюдава клавиатурата. В свитите си шепи криеше химикалка.

„Остави го, недей да мислиш…“

Ууд вкара в системата личната си парола…

„Видях първия клавиш: химикалката драсва чертичка по левия среден пръст. Пропуснах втория. Третият е десният палец — драсни го и продължавай да броиш клавишите: четири, пет, шест, седем е левият показалец — драсни го…“

Ууд натисна „ЕНТЪР“. Светлината от екрана проблесна по лицето му.

— Добре — рече той, — ела пак. Тук е цялото ни Движение. Речите на Фарън, служителите, данните от Интернет, сметките ни. Кажи ми параметрите на проучването си и ще видя какви пароли ти трябват.

— Но няма да ми дадеш лична парола, така ли? Не че искам. Не ми се ще случайно да проникна в някой от секретните файлове на вашето „отворено“ Движение и да свърша с куршум в главата призори.

— Не бих чакал толкова дълго — отвърна той.

— Шегуваш се за първи път, откакто се запознахме — каза Сали.

Ууд се усмихна.

— Възможно е.

— Трябва повече да вярваш на хората — рече тя.

— Вярвам, че хората са такива, каквито са.

— Знаеш коя съм — каза агентката.

— Разпуснатата система за сигурност пречи на работата. А и почти не те познавам.

Сали изреди биографичните подробности от прикритието си.

— Ето каква съм. Сега е твой ред.

— Тук сме да вършим работа. — Докато говореше, Ууд прелистваше страница след страница компютърни файлове. — Освен това всичко, което ми разказа, може да е легенда.

— Легенда ли? — с разтуптяно сърце попита Сали. — Каква легенда?

— Шпионски термин за…

— Аха, но защо? Защо аз? Защо изобщо някой? Мислиш ли, че е възможно да пратят шпионин на Фарън?

Той сви рамене.

— Агресивната бдителност е необходимост, за да оцелееш. Затова е и толкова трудно да я упражняваш.

— Хайде, Джеф — ти не вярваш в отрядите на смъртта. Ти си пацифист.

— Кой ти го каза?

— Бил си арестуван за участие в демонстрация срещу Виетнамската война.

— Но също на два пъти съм участвал в нея. Като парашутист-десантчик и зелена барета. И съм добър войник.

— Тоест?

— Трябва да си безкомпромисен в задълженията си. — Очите му заблестяха. — Но животът може да те измами. Лидерите могат да те предадат. И тогава трябва да избереш точно обратното на онова, което си бил. От зелена барета да станеш гражданин воин, въоръжен с голата истина. В крайна сметка всеки сам трябва да определя съдбата си. Насилието е просто тактическо решение.

Данните продължаваха да текат пред разсеяните им погледи.

— Ето — каза Ууд. — Сега знаеш кой съм.

Сали криеше надрасканите си пръсти. Усети, че поклаща глава, и се чу да прошепва:

— Ами просто като човек? Какъв сладолед обичаш например?

— Не ям сладолед. Трябва да внимавам за теглото си — отвърна Джеф Ууд.