Бряг край мътни води

1.

Това лято татко премина от телефонни кабели и използване на динамит за избиване на рибата към отравянето й със зелени орехи. Динамитът не бе чиста работа — преди две години някак си той отнесе двата му пръста, а лицето му бе обгорено от едната страна, мястото на пръв поглед приличаше на отпечатана целувка от червило, а при по-внимателно вглеждане — на някакъв обрив.

Телефонните кабели вършеха добра работа, макар и не чак толкова, колкото динамитът, но на татко не му харесваше да върти, докато жицата се нажежи и после да я хвърли във водата, за да „изпържи“ рибата. Каза, че винаги се е боял да не би някое от ония малки чернокожи момчета, които живееха по-нагоре по реката от нас, да е излязло да поплува и да получи някоя доза ток, и да се окаже по-мъртво от някой пън на кипарис или пък в най-добрия случай да стори нещо на мозъка му и да го превърне в бавноразвиващ се като братовчед му Рони, който нямаше достатъчно мозък да влезе на сухо, когато вали, и би се помайвал дори ако пада град.

Баба ми, гадната стара чанта, която за щастие вече бе мъртва, твърдеше, че баща ми притежава онова, което тя наричаше „ясновидство“. Казваше, че бил надарен и можел да вижда в бъдещето разни неща. Смятам, че ако беше така, щеше да си помисли предварително, преди да се напие, когато боравеше с експлозивите, които му отнесоха двата пръста.

А пък и никога не бях виждала такова съчувствие от негова страна относно цветнокожите, така че не вярвах на извинението му да върти телефонния кабел. Той не харесваше моята приятелка Джинкс Смит, която бе чернокожа. Стараеше се да изтъква, че сме по-добри от нея и семейството й, макар че те имаха малка, но чиста къщичка, а ние имахме голяма и мръсна къща с порутена веранда, а коминът ни бе паянтов и подпрян от едната страна, имахме и две прасета, които се въргаляха в пръстта и ровеха в двора. Що се касае до братовчед му Рони, не смятам, че баща ми изобщо го бе грижа по някакъв начин, той често му се надсмиваше и го имитираше, като се преструваше, че се блъска в стените, и се лигавеше. Естествено, когато бе добре пийнал, това не бе имитиране, просто прилика.

Да се върнем на това, че може би татко можеше да вижда в бъдещето, ала той бе твърде глупав, за да направи нещо по въпроса.

Както и да е, той имаше от онези торби-мрежи, десетина на брой, и двамата с чичо Джийн ги пълнеха със зелени орехи и камъни, за да натежат, завързваха ги с въжета, хвърляха ги във водата, а краищата завързваха за корени и дървета на брега.

Аз и приятелят ми Тери Томас бяхме отишли с тях да гледаме и помагаме, защото нямахме какво друго да правим. Когато му казах какво смятам да правя и къде отиваме, че искам и той да дойде с мен, на Тери не му се идваше, но накрая отстъпи, дойде и ми помогна да хвърлям мрежите и да изтеглям рибата. Бе наистина изнервен относно цялата тая работа, защото не харесваше нито баща ми, нито чичо ми. Аз също не ги харесвах, но обичах да съм навън и да върша неща, които мъжете вършат, макар че смятам, че бих била по-щастлива с въдица с кукичка, отколкото с отрова от орехи. Все пак обичах реката и да съм навън — повече, отколкото да съм вкъщи с парцал в ръка.

Баба ми от таткова страна винаги казваше, че изобщо не се държа като момиче и че трябва да си стоя вкъщи да се уча как да се грижа за градината, да чистя грах и върша женска работа. Тя се навеждаше напред в люлеещия се стол, поглеждаше ме без никаква любов в безизразните си очи и казваше:

— Сю Елън, как ще си намериш съпруг, като не можеш да готвиш, да се развъртиш с парцала и никога не си връзваш косата?

Разбира се, че не бе справедлива. Вече вършех женска работа, откакто се помнех. Просто не ми идеше отръки. И ако сте вършили някога такава, знаете, че никак не е забавно. Харесваше ми да правя това, което правеха момчетата и мъжете, каквото правеше баща ми. Като се замислиш не беше кой знае колко — да лови риба и да залага капани за кожи, които да продаде, да отстрелва катерици от дърветата и да се хвали, все едно е убил тигър. Повечето хвалби сипеше, след като се наквасеше добре. Аз самата веднъж вкусих от питието му и не ми хареса. Мога да кажа същото и за дъвченето на тютюн и цигарите и всичко, което има листа в него.

Що се касае до това да си прибера косата, тя всъщност говореше за определени религиозни правила, а аз не мога да си представя, че Бог с всичките си грижи би се интересувал толкова от моята прическа.

Денят, за който ви разказвам, татко и чичо Джийн бяха пили малко и хвърляха торбите, а водата ставаше тъмнокафява от орехите. Със сигурност след съвсем кратко време на повърхността се показаха няколко от мрежите и златист костур с обърнат нагоре корем.

Аз и Тери стояхме на брега и наблюдавахме как татко и чичо Джийн влязоха в лодката, отблъснаха се от брега, отидоха навътре със серкмето1 и започнаха да събират рибата като орехи, изпопадали на земята. Беше толкова много, че знаех, че ще ядем пържена риба не само довечера, но и утре вечер, а след това ще я ядем изсушена — това е другото нещо, което забравих да включа в списъка от неща, които не харесвам. Джинкс казваше, че сушената риба има вкус на вмирисани мръсни шорти и не искаше да чува възраженията ми. Ако беше опушена добре, всичко си бе наред, но сушената риба доста напомня дъвченето на гърди от мъртво куче.

Орехите всъщност не тровеха рибите така че да умрат, а ги зашеметяваха малко; караха ги да изплуват на повърхността — виждаха се бели коремчета, те напрягаха хриле. Татко и Джийн ги събираха с кепче и ги слагаха в мокър чувал, за да изчистят после вътрешностите.

Мрежите бяха завързани за брега с въжета и аз и Тери отидохме там да започнем издърпването им. Орехите бяха все още достатъчно зелени, можеха да се използват пак да зашеметят още риба надолу по реката, така че се предполагаше да ги запазим. Хванахме едно въже и започнахме да дърпаме, но бе наистина тежко и не успяхме.

— Идваме да ви помогнем — извика татко от лодката.

— Мисля, че трябва да го срежем — каза ми Тери. — Няма нужда да се напъваме толкова, та да ни излязат червата.

— Не се отказвам толкова лесно — отвърнах аз и вдигнах поглед да видя какво става с лодката.

Тя имаше дупка на дъното, така че татко и чичо Джийн не можеха да останат в реката дълго. Чичо Джийн трябваше да изгребва водата с канче за кафе, докато татко гребеше към брега. Когато измъкнаха лодката от водата, дойдоха да ни помогнат.

— По дяволите — изруга татко, — или орехите тежат колкото дял „Форд“, или мен силите са ме напуснали.

— Напуснали са те — отвърна чичо Джийн. — Не си онзи мъж, който беше някога. Не си мускулест тип в разцвета на мъжката си сила като мен.

Татко се ухили.

— По дяволите, ти си по-стар и от мен.

— Да — съгласи се чичо Джийн, — но се грижа добре за себе си.

— Ха! — изсмя се гръмко татко.

Чичо Джийн бе дебел като прасе, но без неговата индивидуалност. При все това бе едър и висок мъж, с широки рамене и силни бицепси с размера на конски врат. Татко дори не приличаше на негов роднина. Бе кльощав като врабец, с голямо шкембе и ако някога го видехте без шапка, то ще да е било, защото тя е изгнила и се е разпаднала на главата му. Той и чичо Джийн имаха общо осемнайсет зъба — и повечето бяха на татко. Мама казваше, че е така, защото не ги мият достатъчно и дъвчат тютюн. Понякога гледах изпитите им лица и се сещах за тиква, която гние насред полето. Знам, че е тъжна работа да си дотолкова отвратен от собствените си роднини, но така стояха нещата, до болка откровено.

Всички задърпахме въжето и накрая точно когато почти щяха да ми изхвръкнат червата от напъна, мрежата се показа отгоре. Само че не бе единствено тя. В нея се бе уловило нещо — подуто и бяло, от него висяха дълги нишки мокри водорасли.

— Я почакайте малко — каза татко и продължи да дърпа.

Тогава видях, че изобщо не е трева. Беше коса. А под нея бе лицето, огромно като кръгла луна, бяло като чаршаф и подпухнало като пухена възглавница. Не можах да го позная, докато не видях роклята. Бе единствената, която бях виждала Мей Лин Бакстър да носи — изпъстрена със сини цветя и толкова избеляла, че трудно би могло да се каже какъв цвят са били цветята първоначално, преди да й поокъсее мъничко, когато порасна.

Спомням си, че единственият път, когато я видях без нея, бе, когато аз, тя, Тери и Джинкс се измъкнахме една нощ и отидохме да се изкъпем във вира, в който обикновено плувахме. Бях си помислила, че е толкова красива там на лунната светлина. Гола-голеничка, добре оформена, с дълга до кръста, златиста на лунната светлина коса, а роклята виси на един клон край реката. Тя се движеше сякаш под звуците на музика, която ние не можехме да чуем. Тогава разбрах, че щеше да е от онези момичета, които карат свободните мъже да извръщат глави след тях, да поемат дълбоко дъх, а на женените — да им се приисква жените им да изгорят в пламъци. Факт — тя бе такова момиче!

Тери не й обръщаше никакво внимание; може би защото бе леко обратен. Носеше се слух, а част от него бе свързан с едно момче от другия край на реката, което дошло едно лято при роднини. Не знам дали е истина, но изобщо не ми пука. С Тери се знаем от бебета, а онова, което съм виждала от любовта между мъжа и жената, има най-вече нещо общо с баща ми, който се търкаля и не върши нищо, напива се и посинява окото на мама. Веднъж, след като доста я преби, излезе да лови риба, развихри се буря с пороен дъжд, а аз лежах на леглото и се надявах някоя светкавица да го тресне от небето, да го удари по главата, да му избие и малкото зъби от ченето и да го довърши, без да остане нищо от него освен шапката му. Знам, че е гадно — но така си мислех.

Не ми харесваше, че мама смяташе, че тя заслужава да я налагат. Мислеше, че мъжът командва нещата и има думата. Казва, че го пишело в Библията. Това начаса ме отказа да я прочета.

И така, Мей Лин лежеше там, тялото й частично на брега, в роклята, която й бе окъсяла с годините и изглеждаше още по-малка заради това, че сега бе толкова подпухнала.

— Очите й са подути и затворени — обади се чичо Джийн. — Поседяла е доста във водата.

— Не е нужно много време, за да изглеждаш така — каза татко. — Давиш се и не изплуваш за една нощ, така става.

Внезапно Мей Лин потрепери, потече вода. От нея заизлизаха газове и миришеше наистина ужасно, като от мощна пръдня. Ръцете й бяха завързани зад гърба, омотани с ръждясала жица, също и краката й, които бяха издърпани назад и захванати с ръцете. Кожата около нея бе подпухнала, а жицата се бе оплела в нашата мрежа.

Когато съвсем я изтеглихме и положихме на брега, видяхме, че има шевна машина „Сингер“ завързана за краката й с още жица, няколко парчета от която бяха усукани заедно, за да е по-здрава. Жицата се бе врязала дълбоко в плътта й чак до кокала. Тежестта на сингера бе причината да са нужни усилията на четирима ни да я измъкнем на брега.

— Не е ли това Мей Лин Бакстър? — попита татко.

Той току-що бе разбрал коя е, способността му да вижда в бъдещето бе потътрила крака, ала то, бъдещето, вече бе тук. Обърна се към мен за отговор.

Думите едва се отрониха от устата ми.

— Мисля, че е тя.

— Бе толкова малка — обади се Тери. — На нашата възраст.

— Възрастта няма нищо общо с живота и смъртта — отбеляза чичо Джийн. — Но без съмнение е поразкършила снага за последен път.

— Май трябва да направим нещо — добави татко.

— Мисля, че ще е добре да срежем въжето и да я бутнем обратно — каза чичо Джийн. — Няма да е по-мъртва, ако не я намерят и на баща й няма да му се налага да узнае, че е умряла. Може да си мисли, че е избягала в Холивуд или нещо такова. Не повтаряше ли тя непрекъснато, че това се кани да направи? Искам да кажа, все едно кучето е умряло, но не казваш на детето и то смята, че кучето му живее при някой друг, нещо подобно.

— Тя няма истинско семейство — каза Тери, без да я поглежда, гледайки към реката. — Ние бяхме единствените й приятели, аз, Сю Елън и Джинкс. Тя не е куче.

Татко и чичо Джийн не го погледнаха. Сякаш не бе казал нищо.

— Можем да направим така — рече татко. — Да я бутнем обратно. Във всеки случай никой не се интересуваше много от нея. И са прави. Нямаше истинско семейство, майка й и брат й са мъртви, а баща й е влюбен в бутилката. Няма да навреди никому, ако я оставим да потъне пак. По дяволите, тя не му липсваше много, когато бе жива, камо ли сега, като е мъртва.

— Няма да я бутате обратно във водата — казах аз.

Този път татко чу. Обърна се и ме погледна.

— На кого говориш, малката? Не се говори така с възрастните, а?

Знаех си, че думите му означават, че може да ме напердаши, но настоях на своето.

— Няма да я бутате обратно във водата.

— Беше ни приятелка — рече Тери и в очите му забелязах сълзи.

Татко посегна и ме цапардоса по главата с цяла длан. Заболя ме. Почувствах се леко замаяна.

— Тук аз решавам — каза баща ми и приближи лице до моето.

Усетих миризмата на тютюн и лук в дъха му.

— Нямаше повод да я удряш — обади се Тери.

Татко го изгледа свирепо.

— Не говори, като не те питат.

— Не си ми баща — отвърна Тери и се отдръпна на безопасно разстояние. — Ако бутнете Мей Лин обратно във водата, аз ще се разприказвам.

Татко позагледа Тери за миг. Вероятно преценяваше разстоянието, чудеше се колко бързо можеше да го докопа. Сигурно щеше да му коства голямо усилие, мисля, защото напрежението изведнъж го напусна. Баща ми, Дон Уилсън, не беше от типа хора, които и малкия си пръст ще мръднат, ако не се налага — а понякога дори и в такива случаи.

Той изкриви леко съсухрените си устни и рече:

— Само се майтапехме. Няма да я бутаме обратно, нали, Джийн?

Чичо Джийн огледа Тери от горе до долу, после мен.

— Май не — отвърна той, а думите му прозвучаха, сякаш искаше да ни изпепели.

Татко изпрати Тери в града да доведе пристава, но не му даде да вземе камиона. Накара го да върви пеша. Щеше да бъде съвсем лесно да натоварим тялото отзад в камиона и всички да отидем в града, но щеше да е дяволски удобно и не беше в стила на баща ми. А и той не харесваше Тери поради това, че смяташе, че не се държи както подобава на мъж. Чичо Джийн също имаше камион, но не го предложи. Предполагам, че просто не искаше някакво си мъртво момиче отзад в каросерията.

Аз седях на брега и гледах тялото на Мей Лин. Край него се насъбраха мухи, започна да се вмирисва, а единственото, за което можех да мисля, бе колко чиста и хубава бе тя винаги и че такова нещо не би следвало да й се случва. Не беше като в книгите, които бях чела, нито както в няколкото пъти, когато бях ходила на кино, където умираха хора. Те винаги изглеждаха досущ като живи, само малко позаспали. Сега виждах, че нещата не са всъщност такива. Мъртвият човек не бе по-различен от простреляна катерица или прасе с прерязано гърло, окачено над димящия казан.

Сред дърветата и над водата се спуснаха сенки, виждаха се и отблясъци от луната по реката — сякаш огромно лице изплуваше от дъното. Щурците се бяха заели сериозно със свирнята си, чуваше се силното крякане на жаби, които наизлизаха в мрака. Ако не бях вторачена през повечето време в мъртвото тяло, щеше да е може би и приятно. В тази ситуация бях вцепенена по същия начин, както е вцепенена ръката ти, когато си спал на нея — само че чувствах цялото си тяло по този начин.

Татко накладе огън далеч от тялото, за да седнем, докато чакахме Тери и представителя на закона, а чичо Джийн събра рибата и я занесе в камиона си. Отнесе я да я раздели с нас и да откара неговата част на жена си у дома. Тъй като двамата с татко бяха почнали да се наливат от едно шише, преди той да отиде при камиона, бе добре подгрят и смятам, че ако не се блъсне в някое дърво в тъмното, когато стигне вкъщи, ще накара жена си Иви да почисти рибата и после ще й хвърли един бой. Чичо Джийн казваше, че когато е възможно, обича да я ступва по веднъж дневно, а когато е зает веднъж седмично — просто за да си знае мястото. Дори два-три пъти бе предложил и на мен да ми хвърли един бой, а татко сметна, че може и да е добра идея. Но или мама бе там, за да го спре, и отнасяше боя на татко вместо мен, или накрая се отказваше от идеята, защото тя му пречеше да продължи да пие.

Както и да е, чичо Джийн реши, че е по-добре да си отиде вкъщи и остави татко да си гледа работата.

Баща ми се опита да ме накара да отида при него, по-близо до огъня, но аз не мръднах от мястото си. В тъмното той обичаше да ме опипва, а това ме караше да се чувствам странно и неудобно. Казваше, че това са неща, които бащите правят с дъщерите. Джинкс ми каза, че не е вярно, но не ми бе нужно тя да ми го обяснява, защото аз самата дълбоко в себе си бях убедена, че това не е хубаво. Седях встрани от огъня и макар че нощта бе достатъчно топла, пламъците ме привличаха. Единственото нещо обаче, за което можех да мисля, е какъв е баща ми в момента. Как дъхът му миришеше на уиски и тютюн. Как, когато наистина се напиеше, подбелваше очи нагоре като подплашен кон. Как, ако се опитваше да ме докосне, започваше да диша учестено, затова продължих да си седя на мястото в мрака, даже и след като се появиха комарите.

— Ти и оня женчо се бъркате в неща, дето не ви е работа — каза татко. — Щяхме да я бутнем обратно във водата и вече да сме си вкъщи. Повечето неща, в които хората се набъркват, могат да бъдат зарязани.

Нищо не му отвърнах.

— Трябваше да вземем една-две риби да опечем в огъня — добави той, сякаш бе моя вината, че чичо Джийн бе прибрал и завлякъл всичката.

Имаше още няколко, изплували край брега, но не му се искаше да изостави мястото си край огъня, за да отиде да вземе някоя, да я изчисти и опече. Аз пък не се и канех да го направя. Единственото, което можех да правя, бе да мисля за Мей Лин и ми призляваше, а трябваше и да държа баща ми под око, защото колкото повече пиеше, толкова по-смел ставаше и по-трудно говореше. Изобщо не се знаеше кога може да извърши нещо глупаво или стряскащо. Такъв си беше. Можеше да се смее и забавлява и в един миг да извади нож от джоба си и да ти се нахвърли. Не му личеше много, но бе известен с това, че лесно се пали и налита с нож, предполагаше се, че е добър и в юмручния бой, и то не само, когато удряше жени и деца. Знаеше се също така, че лесно се уморява и търси място, където да поспи.

— Смяташ, че ти е тежък животът, а, малката?

— Доста при това — отвърнах аз.

— Ще ти кажа какво значи тежък — ще ти се стъжни, когато собственият ти баща ти затвори вратата, заключи те отвън и не те пусне да се върнеш една-две нощи. А когато го стори, то ще е, защото кравите трябва да се издоят, яйцата да се съберат и му се е приискало да удари някого.

— Е, хайде — казах му. — Ябълката не пада по-далече от дървото, нали?

— Никога не си доила крава през живота си — рече той.

— Никога не сме имали.

— Ще взема една и когато това стане, ти ще я доиш. Ще правиш каквото съм правил аз.

— Можеш да си мечтаеш — отвърнах му и си затворих устата.

Начинът, по който извърна глава и стисна бутилката с долнопробно уиски в ръка, ми подсказа, че е време да млъкна. Знаех, че в следващия миг шишето ще полети във въздуха, а той ще се хвърли към мен, размахал юмруци. Продължих просто да седя, да наблюдавам и го оставих да си смуче пиячката.

Луната се бе издигнала високо, бе се спуснал мрак, тежък като камък, когато видяхме светлинка да се спуска от хълма по пътечката, която навлизаше в гъстата гора и извеждаше при реката. Заедно със светлината до нас долетяха и грохотът на камион, хрущенето на гуми по неравния път и шумът от гъсто сплетени клони, които се блъскаха в каросерията.

Когато камионът се спусна по хълма и още бе далеч от водата, той спря и аз чух как полицай Сай Хигинс дърпа ръчната спирачка. Остави двигателя и фаровете включени. Слезе от камиона като човек, който се смъква от високо дърво, обзет от страх да не падне. Тери се измъкна от другата врата и дойде бързо долу при нас. Когато приближи, прошепна тихо, така че никой друг да не го чуе:

— Пиян е. Трябваше да го измъкна от леглото и не искаше да идва. Каза, че нямало да бъде зле просто да я бутнем обратно във водата.

— Това представлява законът — отвърнах аз. — Ако можехме да извикаме и свещеника и кмета тук, щяхме да си имаме отлична дружинка, която смърди еднакво.

Полицай Сай се спусна бавно по хълма, осветяваше с фенерче пътя пред себе си, макар че фаровете на камиона бяха достатъчно силни да можеш да вденеш конец в игла. Той се насочи към огъня, шкембето му се тресеше пред него, сякаш куче подскачаше нагоре да го приветства. Баща ми се изправи на крака, залитна леко. И двамата бяха пияни.

— Къде е тя? — попита Хигинс, побутвайки шапката си назад.

Като я отмести, можах да видя суровото му лице и превръзката над едното му око. Заради начина, по който падаха сенките, окото приличаше на черна дупка. Според слуховете някаква чернокожа, която изнасилил, го била изтръгнала с нокти. Говореше се, че кобурът, в който държеше пистолета си, е направен от кожата на индианец и му е бил завещан от роднина, който се сражавал с индианците. Вероятно бе измислена история.

Полицай Сай дори не си направи труда да се огледа да види къде е Мей Лин. Не бе като да е скрита в гората под някое платнище. И с едно око можеше да я зърнеш. И слепец би я забелязал веднага.

Татко го отведе при тялото, а ние с Тери ги наблюдавахме. Полицай Сай освети с фенерчето нея и шевната машина, която лежеше наблизо.

— Клекнала е да пишка за последен път — каза той, — но мисля, че шевната машина още може да се използва.

Двамата с баща ми се изкикотиха едновременно.

— Нима нищо не й се е случило — рекох. — Та тя е убита. Тя е тази, на която са сторили това. Няма нищо смешно.

Полицаят светна с фенерчето в лицето ми.

— Момиче, трябва да знаеш, че на децата не им е позволено да говорят, преди да ги питат.

— Това й казвам и аз — обади се баща ми.

— Не съм дете — отвърнах, като сведох глава и примигах от светлината. — На шестнайсет съм.

— Да, добре — рече полицаят и отмести фенерчето от главата към краката ми. — Виждам, че не си вече детето, което си спомням.

Не знам как да го обясня, но тази светлина, която пробягваше нагоре-надолу по мен, не бе по-различна от някой похотлив жълт език, от нея ми призляваше.

— Защо ти и онази твоя приятелка там не отидете да седнете, за да не се пречкате? — каза татко.

Думите му накараха полицай Сай да се изкикоти, а на баща ми това му хареса. Разбрах по начина, по който стоеше по-изправен, изпъчил гърди. Нищо не го караше да се чувства по-добре от това да унизи някого, освен случаите, в които удряше някого по главата, когато този някой най-малко го очакваше.

Тери въздъхна и двамата с него отидохме и седнахме на земята до огъня. Полицай Сай отиде до камиона си, измъкна едно старо одеяло, после той и татко с върха на ботушите си някак сритаха бедната Мей Лин, докато тя се озова върху него, увиха я, понесоха я и я поставиха в каросерията на камиона. Когато я пуснаха там, сякаш хвърлиха някаква голяма мъртва риба върху гладка равна скала.

— Можеше да го свършиш и сам — рече полицай Сай. — Можеше да я докараш и да я погледнем на сутринта.

— Предпочитам твоят камион да смърди, не моят — отвърна татко.

2.

Мей Лин нямаше вече майка, защото нейната се бе удавила в река Сабайн. Бе отишла да накисне някакво пране, вместо това омотала с една риза главата си и вървяла навътре чак докато водата я покрила. Когато изплувала отгоре, вече не била жива, но ризата още била омотана около главата й.

Бащата на Мей Лин бе от онези, дето се завръщат вкъщи само, когато им омръзне да са на някое друго място. Дори не знаехме дали е наясно, че дъщеря му липсва. Мей Лин често казваше, че след като майка й се удави, баща й вече не бил същият. Казваше, че смята, че това е така, защото омотаната около главата на майка й риза била любимата му. Това е то истинска любов. Още по-зле, брат й Джейк, с когото бе близка, отскоро бе мъртъв и в семейството нямаше дори куче, на което тя да липсва.

На следващия ден, след като я намерихме, Мей Лин бе натъпкана в евтин ковчег и погребана в топлото утро в онази част от гробището на Марвъл Крийк, определена за бедняците, до едно място, обрасло със суха трева, с кърлежи, полепнали по нея, и подозирам, че някои бяха толкова малки, че не можеха да се видят. Майка й и брат й бяха погребани в същото гробище, но не бяха се озовали един до друг. Горе на хълма погребваха хората с пари. Тук долу бе безплатната пръст и дори да си нечий роднина, мятаха те където и да е, щом има място да се изкопае дупка. Чувала съм, че има много гробове един над друг поради липса на място.

В останалата част на гробището имаше дъбове и брястове, които хвърляха сянка, но парцелът на Мей Лин бе в горещата част, сред слегнали се купчини пръст, някои от тях обозначени с малки табелки. Някога на тях са били изписани имена, но бяха избелели от слънцето, отмити от дъжда.

Полицаят приключи случая, като отсъди, че тя е убита от човек или няколко неизвестни извършители, а това бе нещо, което и аз можех да измисля вместо него. Каза, че най-вероятно е някой скитник или няколко такива, които са я нападнали край реката. Трябва да са носили шевната машина под мишница.

Той не направи никакво усилие да открие убиеца й, нито защо се е озовала там, на дъното. Щом стана въпрос, нямаше дори лекар, нито който и да е друг да я погледне, за да се увери как действително е била убита или дали са се гаврили с нея. Никой освен мен, Тери и Джинкс не го бе грижа.

Службата бе извършена от местен свещеник. Той каза няколко думи, които май прозвучаха толкова неискрено, все едно бяха казани над трупа на любимата мишка на някой далечен братовчед, умряла от старост.

Когато свърши с приказките, двама чернокожи спуснаха простия ковчег в земята с въжета, после започнаха да хвърлят с лопати пръст в дупката. Освен тях, свещеника и кърлежите ние бяхме единствените на погребението, ако можеше да се нарече така.

— Човек би си помислил, че просто изхвърлят боклука, така бързаше тоя свещеник — каза Джинкс, след като си бяха тръгнали.

— Така го приемат — рекох аз, — така го и направиха. Все едно изхвърлят боклук.

Джинкс бе на моите години. Косата й бе вързана на плитки, които стърчаха от главата й като сплетени с тел. Имаше сладко личице, но очите й имаха изражение на по-възрастна, сякаш бе нечия стара баба, натъпкана в тялото на дете. Беше облечена в боядисана в синьо, увиснала като брашнен чувал рокля, по която се виждаха избледнели следи от предишните щампи, беше боса. Тери беше обул някакви нови обувки и бе измъкнал отнякъде черна мъжка вратовръзка. Бе вързана на голям възел и плътно стягаше врата му, което го караше да изглежда като торба с възел на върха. Бе втрил достатъчно брилянтин в черната си коса да смаже оста на камион, при все това недостатъчно да обуздае непокорната му грива. Лицето му бе почерняло от слънцето, а сините му очи блестяха като късове от ясното небе. Никой от нас не бе щастлив от случилото се, но той го приемаше особено тежко, очите му бяха зачервени от плач.

— Никой няма да положи подобаващо усилие да открие какво й се е случило — отбеляза Тери. — Изключено е да проведат разследване, за да стигнат до истината.

Харесваше ми да го слушам да говори, защото звучеше различно от всички, които познавах. Не бе напуснал училище като мен, тъй като имах проблеми с това, че е далеч и нямаше как да стигна дотам, във всеки случай не ми и харесваше много. На майка ми, която бе доста образована, не й се понрави, че напуснах, но не се оплака или противопостави — за това може би щеше да й се наложи да се измъкне от леглото си и да обуе обувките си.

Тери обичаше училището. Дори и математиката. Майка му е била учителка и допълнително го занимаваше. Баща му бе умрял, когато бе малък, и неотдавна майка му се бе захванала с един търговец на нефт, Харолд Уебър, и се бе омъжила за него. Тери ни най-малко не се погаждаше с него. Уебър накара майка му да напусне училище, за да стои вкъщи с децата, а тя се залови с шивашки бизнес, но той я принуди да зареже и това и изхвърли всичките й неща, защото бе убеден, че съпругът се грижи за жена си и тя не трябва да работи, дори да харесваше работата, която върши. В крайна сметка бе все едно, тъй като работа, особено за жени, се намираше толкова рядко, колкото и кръстена в правата вяра гърмяща змия.

След тази женитба в очите на Тери се появи изражение като на заек, който е готов да хукне и да избяга надалеч.

Джинкс можеше да чете, пише и смята колкото мен, но не беше се научила в училище. Наоколо нямаше училища за чернокожи, беше се научила от татко си, който замина на север да поработи известно време и там се научи да чете. Той каза, че за негрите на север е по-добре, защото хората се държали все едно те харесват, дори и да не е така. Ала се върна, защото му липсваха семейството и животът в Юга, тъй като веднага можеше да разпознае кои са копелета, нямаше нужда от кой знае какви догадки, за да проумееш кой какъв е.

Но когато времената ставаха лоши, това не му пречеше да се отправи отново на север. Казваше на Джинкс, че мрази да го прави и наистина така мислеше, но трябваше да замине, да изкара малко пари и да ги прати на нея и майка й.

Никой от нас не бе щастлив в Източен Тексас. Всички искахме да се махнем, но бяхме сраснали с това място като дървета, пуснали дълбоки корени. Когато се замислях за това да се махна, не можех да си представя какво е отвъд реката и горите. Освен в Холивуд. Това бе възможно заради разказите на Мей Лин, която непрестанно говореше за него. В нейната уста звучеше много хубаво, макар че никога не бе ходила там. Въпреки това точно там ми се искаше да бъда. Ала бях научила от Джинкс: с лайно в една ръка и желание в друга е да се види с кое ти е по-добре. Казваше същото и за молитвата, но изобщо не се захванах да проверя идеята й.

Решихме да отидем до дома на Мей Лин и да проверим дали баща й не е там, да му съобщим лошата новина, да му кажем, че е изпуснал погребението. Смятахме, че ако си е вкъщи, досега трябва да е научил, но бе нещо, с което да се захванем, а да си кажем истината, ако не си е вкъщи, искахме да се поогледаме наоколо. Не мога да го обясня, но предполагам, че засега не ни се искаше все още да спрем да мислим за Мей Лин и да отидем там, където живееше, ни се струваше начин да запазим спомена жив.

Сега, когато бе мъртва, си отидоха и много от надеждите, които хранех. Винаги си бях мислила, че Мей Лин може просто да замине за Холивуд, да стане филмова звезда, после да се върне и да ни отведе със себе си. Никога не си бях представяла защо ще го прави или какво бихме могли да правим ние там, но бе по-добре от това да мисля, че ще порасна и ще се омъжа за някой тип, който дъвче тютюн и смърди на уиски, който ще ме пребива поне веднъж седмично и може да ме кара да си прибирам косата.

Тези мисли нямаха значение в случая, защото Мей Лин не стана звезда. Истината беше, че към края самите ние не я познавахме много добре. Докато изплува във водата, завързана към онази шевна машина „Сингер“, мисля, че не я бях виждала цял месец. Смятам, че същото важеше за Тери и Джинкс.

Джинкс каза, че смята, че Мей Лин е стигнала онази възраст, на която е разбрала, че ако се размотава с чернокожи деца, това няма да я изведе на пътя на звездната слава. Подчерта, че не я вини, но се съмнявам в това. Джинкс бе от хората, които можеха да имат зъб на някого.

Що се касае до това какво се бе случило с Мей Лин, имах разни идеи. Никой не обичаше прожекциите на филми колкото нея и тя би се качила на стоп при всеки, който би я откарал в града в събота, за да хване шоуто. Мъжете винаги бързо се съгласяваха да я качат. Колкото до мен, трябваше да легна насред пътя и да се престоря на умряла, за да ги принудя да спрат, а дори и тогава можеше да предпочетат да минат отгоре ми като през някой мъртъв опосум. Може Мей Лин да се е качила при погрешния човек, някой ядосан търговец на шевни машини „Сингер“. Празни мисли, но май по-добра детективска работа от тази, свършена от полицай Хигинс.

За да стигнем до къщата на Мей Лин оттук, където бяхме, или трябваше да вървим десет мили нагоре до моста, да минем по него, да изминем още десет от другата страна по брега на реката, или да я прекосим с лодка и да се изкачим право до къщата й. Това щеше да спести часове.

Използвахме лодката на татко — онази с малката дупка на дъното, и докато аз и Тери гребяхме, Джинкс изгребваше с канче за кафе водата. След известно време аз я смених и тя отиде да гребе.

Над реката бяха надвиснали дървета, дълги лиани и пълзящи растения, обрасли с мъх, стигаха чак до повърхността на водата. Наоколо плуваха обичайните костенурки и водни змии, дългокраки птици гмуркаха глави да измъкнат някоя риба, имаше и от онези малки насекоми, дето пърпореха по водната повърхност като ефектни танцьори.

Плавахме по реката от известно време, когато Джинкс каза:

— Чувате ли това?

— Кое? — попита Тери.

Още беше с онази вратовръзка с възела, но беше го поразхлабил, така че не стягаше толкова много врата му.

— Това хлопане — отвърна Джинкс.

Спряхме да гребем и се заслушахме. Долових го слабо.

— Клоните на дърветата се удрят и търкат един друг от вятъра — каза Тери. — Израсли са твърде нагъсто и те издават този звук. Забелязвате ли колко силен е вятърът?

Погледнах дърветата, клоните им се огъваха яко. Повърхността на водата бе набраздена от вълни.

— Може да е от вятъра — рече Джинкс, — но не дърветата удрят клони. Кокалите са.

— Кокали ли? — попитах.

Джинкс посочи към брега на реката, където трънаци и къпини се бяха усукали здраво около дърветата.

— Някъде сред най-непроходимия храсталак живее Скунк. Той окачва кокалите на върви и когато духне вятър, те се блъскат един в друг. Човешки кости. Този звук чувате, на костите.

— Няма никакъв Скунк — каза Тери. — Това са бабини деветини. Също като за пастира, който живеел в гората. Приказки да плашат децата.

Джинкс поклати глава.

— Скунк е реален. Той е огромен, стар, чернокож, по-скоро червенокож, не негър, със сплъстена червена коса, разчорлена, все едно е храсталак. Казват, че има изсушена синя птица в нея. Има тъмни очи, мъртви и изцъклени, като копчета за палто. Казват, че стъпва тихо като бриза и може дни наред да не спи. Че може да преживее седмици, като пие вода от калните дупки, да яде корени и всякакви такива и че задето единствено се е къпал, когато е падал в реката или когато го е изненадвал дъждът, смърди като скункс и може да го надушите отдалече, че идва.

Тери се изсмя.

— Не ставай смешна.

— Има индианска кръв, семиноли или чероки, нещо подобно, и затова кожата му е червена. Той е ловец, свикнал да живее в областта Евърглейдс, във Флорида. Закоравял убиец. Никой не смее да закача Скунк, ако не му отърва той да го пипне, а по-вероятно — умъртви. Отсича ръцете и ги занася да докаже, че е свършил работата, за която е бил нает.

— Дори и да има човек с птица в косата и името му да е Скунк — рекох аз, — не мисля, че кокалите тракат край бърлогата му. Тери е прав, върховете на дърветата се удрят. Чувала съм този звук и по-рано и не само на това място.

— Ами — не се предаваше Джинкс, — той се мести. И ако това са дървета, а не кости, това не значи, че Скунк не е там. Познавам хора, които са го виждали. Един мъж ми каза, че го е наел, защото жена му избягала и той искал да я намери. Казва, че Скунк може да не го е разбрал или да не му е пукало. Върнал единствено ръцете й, отсечени до китките с томахавка. Старецът, дето ми разказа историята, каза, че не попитал къде е тялото, както и че си платил. Това, което Скунк поискал от него, не били пари. Поискал му всичките одеяла, които имал, консервираната за зимата храна и най-дебелото му огромно куче. Човекът му дал и него. Скунк отнесъл всичко в една ръчна количка, кучето завързал за въже и то вървяло до него. Старецът каза, че Скунк не използва ловни кучета, защото бил по-добър от тях. Смятал, че кучето е за вечеря.

— И има голям син вол на име Бейб2 — каза Тери. — И може да обязди торнадо и да го язди като кон.

Джинкс толкова побесня, че едва не се изправи в лодката.

— Той не е някой Пол Бъниън3 или Пекос Бил4 — възрази тя. — Вбесявате ме. Той не е небивалица. Истински е. И по-добре се оглеждайте за него.

— Нямах намерение да те ядосам, Джинкс — рече Тери.

— Да, ама го направи — отвърна Джинкс. — Много ме ядоса.

— Съжалявам — каза Тери.

— Давай, Джинкс — рекох, като се опитвах да укротя наежената й перушина. — Доразкажи ни за него.

— Той не говори много освен с този, когото се кани да убие. Казват, че не може да говори, само издава странни звуци. Знам, защото татко познавал един човек, който успял да избяга от Скунк съвсем случайно. Та Скунк бил нает да го хване, намерил го, завързал го за едно дърво, канел се да му пререже гърлото и отсече ръцете. Дървото, към което този човек бил завързан, било на брега, до реката. Старо дърво и макар че човекът не правел това съзнателно, той ритал с крака, за да се спаси от Скунк. Дървото било по-изгнило, отколкото на пръв поглед изглеждало, защото в корените му имало мравки и те ги били прегризали. Онзи човек казал на татко, че усещал мравките да пълзят по него, как го хапят, но никак не им се сърдел, защото от тях дървото било изгнило и докато той напъвал с краката и натискал гръб в дънера, то се скършило. Паднал назад във водата. Когато цопнал, дънерът отплавал по реката и го завъртал многократно, с усилие си поемал дъх всеки път когато се покажел на повърхността. Накрая дънерът се разпаднал, така въжетата се разхлабили, той доплувал до пясъка, отдъхнал си и после доплувал отсреща. Естествено, това не му се отразило добре. Татко каза, че по-късно, след като му разказал това, никой повече не го видял. Каза ми, че било, защото нямал достатъчно ум да отиде на север или пък на запад, а останал тук. Смята, че Скунк накрая го пипнал. Той не се отказва никога, макар че може да изостави някоя следа за малко, ако му писне. После отново проявява интерес и се връща. Винаги се връща и няма край, докато не пипне този, когото преследва.

— Защо е преследвал онзи човек? — попита Тери.

— Не знам — отвърна Джинкс. — Някой наел Скунк да го пипне и той го сторил. Смятам, че му е отсякъл ръцете и ги дал на онзи, който му наредил, или може да си ги е запазил. Не знам. Що се касае до онова, което останало от човека, обзалагам се, че е изгнил някъде в гората и никой повече не го видял.

Лодката плаваше бавно към брега. Заехме се да гребем отново.

— Там в гората е — продължи Джинкс, не бе още приключила тая история със Скунк. — В тъмните сенки. Не прави нищо, само чака, докато някой го наеме. Там някъде е, в палатката си, направена от кожи, навсякъде около нея висят онези кости и дрънчат на вятъра. Прибира ги всичките, опакова ги в палатката, завързва я на гърба си и се мести, разполага си бивака другаде. Чака, докато някой има нужда от него. Свързват се с един от неговите братовчеди да отиде и да го намери, защото не позволява на никой друг да се приближи, казват, че дори и братовчедите му се боят от него.

— Как е станал такъв? — попитах аз.

— Казват, че майка му не можела да го понася повече, защото бил луд, и като бил на десет, за рождения му ден тя го завлякла до реката, изхвърлила го от лодката и го ударила по главата с греблото. Той не умрял. Само бил нокаутиран яко и водата го изхвърлила на брега. Заживял в гората край реката. После намерили майка му с отсечени ръце, а главата й била размазана с гребло.

— Прекрасно — каза Тери и се изсмя.

— Щом искаш, смей се — рече Джинкс. — Но по-добре ми повярвай. Скунк е там. Ако се натъкнеш на него, това ще ти е за последен път.

3.

Накрая стигнахме до онова място край реката, където бе живяла Мей Лин, приближихме лодката и скочихме на брега. Тери хвана въжето, завързано за предната част на лодката, направи примка, метна я и я наниза на един пън. После за по-сигурно изтеглихме предния край от водата, така че дупката в дъното да е на брега.

Точно преди да се отправим към къщата, Джинкс погледна към реката и посочи с пръст. Тя бе много добра в напомнянето. Винаги сочеше ту това, ту онова. Всеки път, когато бяхме тук, показваше мястото. Там майката на Мей Лин се удавила в реката с омотаната около главата й риза.

— Точно там е било — каза тя, сякаш не знаехме.

Качихме се по хълма, който бе хлъзгав от нападалите борови иглички. Къщата бе на върха и бе построена върху подпори от креозот5; беше толкова високо, така че когато реката приижда, да не може да я отнесе. По начина, по който бе наклонена, реших, че нямаше да мине много време, преди цялата тая съборетина да бъде отнесена, да се катурне надолу по хълма и да цамбурне в реката към мястото, където бе потънала майката на Мей Лин.

Когато стигнахме до върха на хълма, така че да не изненадаме баща й и той да ни обстреля със сачми, аз извиках:

— Хей, има ли някой вкъщи?

Никой не отговори, но за всеки случай поизчакахме малко — в случай че бе позадрямал, докато изтрезняваше. По-нагоре имаше един нужник и канавка, която се оттичаше от него към водата; това беше канализацията. Онова, което падаше в дупката на клозета, отиваше надолу по канавката в реката. Тери оглежда нужника известно време, после каза:

— Това не е много хигиенично. Човек трябва да върши естествените си нужди далеч от водата. Всички го знаят. Копаеш яма, а не поставяш отходна тръба. На това му се вика мързел.

— Старецът й е мързелив — рекох аз. — Какво друго би могъл да си помисли човек?

Стояхме долу близо до къщата и чакахме да видим дали ще излезе някой. Когато това не се случи, извикахме отново и тримата в един глас. Пак никой не отговори.

Няколко стъпала водеха нагоре на около десетина фута към порутената, увиснала веранда и ние се заизкачвахме по тях. Люлееха се, докато се изкачвахме. Встрани стъпалата бяха фиксирани на платформа с дървени перила, а най-горе, където трябваше да има стъпало, то липсваше. Трябваше да протегнеш крак и внимателно да се изкатериш на площадката, която се разклати, когато се изкачихме на нея.

Извикахме още веднъж, но все така никой не отговори. Освен Клетъс Бакстър не бе останал никой, който би могъл да се обади. По-рано там беше братът на Мей Лин, Джейк, но той намери смъртта си преди година. Носеха се слухове, че е обирал банки, но според много повече бе нападал бензиностанции. Криел се надолу по течението на реката между отделните набези и никой не казал на ченгетата за него. Не че много го харесвали, но бил един от местните, имал пистолет и лош нрав и във всеки един момент едното от двете можело да гръмне.

Естествено, полицай Хигинс знаел, че е там, но не му пукало, защото Джейк му плащал. Според слуховете Сай винаги се радвал, щом чуел, че Джейк се кани да извърши нова кражба, щото това означавало, че ще има свежи доставки на уиски или нова превръзка за окото.

Колкото до Джейк, преди представителите на закона да успеят да попаднат на следите му, ако това изобщо бе възможно да се случи, той бе повален от настинка, хвана пневмония и си умря вкъщи.

Когато никой не се отзова на почукването ни на вратата, Тери рече:

— Какво, за Бога, правим тук? Мей Лин е там, в гробището.

Аз бях единствената всъщност, която някога се бе срещала с Клетъс Бакстър. Всички бяхме идвали в къщата няколко пъти при Мей Лин, но когато Тери и Джинкс бяха с мен, Клетъс никога не си бе у дома. В случаите, когато го видях, той не ми обръщаше кой знае какво внимание, освен да ме удостои с някоя пръдня или кимване. Всички познавахме майка й — тиха, слаба жена, с коса с цвят на мокра пшеница, с лице, покрусено от всичката тъга на света.

Всички бяхме виждали Джейк — мъж с тъмни очи, красиво лице, белязано от белег на дясната буза, където го бе простреляла ловджийска пушка, когато е бил на нашата възраст. Бе доста дружелюбен, но винаги ни оглеждаше, сякаш можеше да сме някакви младоци от федералните, които идват да го заловят за това, че е откраднал двайсет и пет долара от някоя бензиностанция.

— Странно — рекох. — Ето ни тук, а аз не знам защо сме дошли.

— Чисто и просто сме любопитни, ето защо — рече Джинкс.

Пак почуках на вратата и този път тя помръдна. Всички стояхме там, загледани в цепнатината, която се отвори, после аз протегнах ръка, бутнах я и влязох вътре — все едно бях поканена.

Тери и Джинкс ме последваха.

— Не постъпваме правилно — каза той.

— Така е — съгласи се Джинкс.

Никой от двамата обаче не се обърна да си върви. Продължиха след мен.

Къщата представляваше само една голяма скосена стая, която бе преградена с одеяла, окачени на въжета, така че можеха да се дърпат настрани и събират. Най-голямата част бе за бащата на Мей Лин; бяха опънати няколко одеяла, за да я отделят. Едно от тях бе дръпнато и можах да видя легло там и малка масичка с Библия на нея, в която имаше много листчета хартия. Като погледнах по-отблизо видях, че са за свиване на цигари. На рафта имаше тенекиена кутия с образа на принц Албърт, а навсякъде наоколо — по масата, леглото, пода и дори върху единствения дървен стол — бяха петната от тютюн — като мръсни люспи пърхот. Спомням си, че веднъж го бях гледала как свива цигара, а ръцете му толкова силно трепереха в края на едноседмичен запой, че разпиля тютюна навсякъде.

Част от стаята бе отделена за място за готвене, където имаше печка с дърва, с кюнци, които излизаха навън от дупка в стената, до един прозорец. Над него висяха пердета, направени от същия плат на сини цветя, от който бе ушита и роклята на Мей Лин.

Мястото на Мей Лин бе преградено с одеяла и не бе кой знае колко голямо. Ако Джейк някога е имал свое място, то вече бе окупирано от стареца му. Трудно бе за вярване, че тук някога са живели четирима души.

Дръпнахме одеялата на Мей Лин и надникнахме вътре. На пода имаше малък пухен дюшек, по него имаше петна от вода и пот. На него имаше две съвсем ниски възглавници. Едната от тях бе с калъфка от същия плат като роклята й и завесите в кухнята. Другата беше без калъфка. До стената имаше скрин с пукнато огледало. Бе принадлежало на майката на Мей Лин и бе единствената истинска мебел в къщата.

Върху шкафчето имаше огромна купчина филмови списания. До скрина имаше стол, а в подножието на леглото — още един. Обикновено Мей Лин седеше на единия, а аз — на другия, тя ми показваше списанията и хората в тях. Приличаха на хора от някакъв сън, като ангели, слезли от рая. Не приличаха на никой от хората, които познавах, освен на Мей Лин, макар и дрехите й да не бяха като техните.

Джинкс докосна списанията, вдигна ги.

— Тези тук, всичките заедно — каза, — са достатъчни да потопят цяла лодка.

— Тя сигурно много ги е обичала — добави Тери.

— Смятах, че някой ден ще замине и ще стане филмова звезда — рекох аз. — Ако някой можеше да го направи, това бе тя.

Тери седна на стола в подножието на леглото и взе една от възглавниците й.

— Мирише на нея — рече. — На онзи неин парфюм.

Остави възглавницата и ни погледна.

— Знаете ли, Мей Лин наистина заслужаваше да отиде в Холивуд.

— Тя е съвсем мъртва — каза Джинкс и седна на дюшека.

— Тя все пак трябва да се отправи на това пътуване — отбеляза Тери и кръстоса крака. — Единственото, което искаше, а сега лежи заровена в една дупка като мъртъв домашен любимец. Не мисля, че заслужава такъв край.

— И аз не смятам, че трябва да се умирисвам, когато се напъвам в нужника — рече Джинкс, — но засега няма друг начин.

— Можем да я отведем в Холивуд — каза Тери.

— Да направим какво? — зяпнах аз.

— Можем да я отнесем.

— Искаш да кажеш да я изкопаем? — попита Джинкс.

— Да — отвърна Тери. — Сама няма да се изрови.

— Съвсем вярно — рекох.

— Наистина го мисля — настоя Тери.

Аз и Джинкс се спогледахме.

— Значи — каза тя, — изравяме я и я мъкнем заедно с ковчега по целия път до Холивуд на гръб и когато стигнем там, отиваме да видим ония хора от киното и им казваме, че сме довели следващата им звезда, един труп, който вече няма нищо общо с Мей Лин и така мирише, че птиците може да изпопадат мъртви от дърветата?

— Разбира се, че не — възрази Тери. — Просто отбелязвам очевидния факт, че нямаме толкова приятели, че да не се погрижим за мъртвия. Смятам, че трябва да я изровим, да й направим погребение, както са погребвали героите в древна Гърция. Нали разбирате, да я изгорим на погребална клада и да съберем праха й; него можем да отнесем в Холивуд.

— Тя не е от древна Гърция — отбеляза Джинкс.

— Но беше като богиня, не мислиш ли? — не се отказваше Тери.

— Беше само дете, израсло в затънтените места край реката, много красиво, което изплува мъртво с шевна машина, завързана за краката — казах аз. — Ти си луд, Тери. Не можем да я изровим, да я изгорим и да отнесем праха й в Холивуд.

— Така стоят принципно нещата — рече Тери.

— Как така? — попита Джинкс.

— За нея нищо няма да значи, прави сте — отбеляза Тери. — В смъртта вече няма нищо забавно. Знам го. Имах куче, което умря, молех се да се съживи, но нищо не стана. А накрая реших, че Бог го е върнал към живота, но не го е пуснал да излезе от дупката. Излязох и копах да му помогна да излезе, само че то си бе все така мъртво и не изглеждаше добре.

— Мога да ви кажа предварително какво ще излезе от тая работа — рече Джинкс.

— Май никой от нас не иска да остава тук — продължи Тери.

— Вярно — съгласи се Джинкс. — На мен не ми се ще. Ще свърша с това да бърша белички бебешки дупета, затънала в пране и готвене за някой местен дръвник през останалата част от живота си. И ако това е, което ме очаква, може да направя като мисис Бакстър, да омотая някоя риза около главата си и да се удавя в реката.

— Недей дори да го споменаваш — смъмрих я аз.

— Току-що го направих.

— Е, не го прави повече.

— Тук няма нищо за нас — каза Тери. — В действителност не можеш да растеш тук. Не и както трябва. Ако останем, винаги нещо тежко ще е надвиснало над главите ни и ще ни притиска. Харесва ми идеята да отнесем праха на Мей Лин в Холивуд и да го разпилеем там, където тя винаги ще остане част от него. Имаше приключенски дух и мисля, че не й оставаха повече от няколко месеца, докато напусне това място.

— Трябвало е да побърза — отбеляза Джинкс.

— Ние имаме възможност да заминем — продължи Тери. — Единственото, което можем да направим, е да прегърнем идеята. Заедно можем да приведем плана в действие. Можем да си помогнем да постигнем целта.

— Това, което ти е нужно, са малко хубава храна и сън — казах аз, като гледах Тери.

Той поклати глава.

— Не. Нужна са ми и лопата и приятели да ми помогнат да я изкопая. После ще я изгорим, нея и списанията заедно. Така ще е символично.

— Символично? — повтори Джинкс.

— После слагаме пепелта от всичко в буркан…

— Буркан? — повтори Джинкс.

— Или някакъв съд — обясни Тери. — После отплаваме по реката до някой по-голям град, хващаме автобуса и потегляме за Холивуд.

— Автобус? — повтори пак Джинкс.

— Престани да повтаряш като присмехулник6 — скастри я Тери намръщено.

— Звучи налудничаво — намесих се и аз.

— По ми харесва да ме смятат за луд, отколкото да седя тук — каза той.

— Ставаме двама — подкрепи го Джинкс.

И двамата се вторачиха в мен, предполагам, че очакваха съгласието ми.

— Нека си помисля — казах.

— Познавам те — рече Тери. — Всъщност няма да го обмисляш. Казваш го само за да си затворя устата.

— Докато размишляваш върху това — включи се Джинкс, — ние с Тери се захващаме да изгорим Мей Лин и списанията и докато решиш по един или друг начин, ще сме се качили в някоя лодка, може би някоя без дупка на дъното, и ще плаваме към Холивуд с праха на това момиче в буркан.

— Поне толкова знам — рекох, — че река Сабайн не стига до Холивуд.

— Да, ама ние ще пристигнем някак там — подчерта Тери.

Сякаш едва ли не виждах как колелца се завъртат в главата му.

Той вирна глава и присви устни в ъгълчетата.

— Баржата7 е там. Можем да я вземем. Достатъчно голяма е да живеем на нея.

— Твърде голяма е за някои по-тесни места по реката — отбеляза Джинкс. — По-добре да позакърпим лодката или да вземем някоя друга.

— Обзалагам се, че можем да я прекараме по ония места, ако се потрудим здравата — подчерта Тери.

— Баржата, както я нарече, не е по-различна от някой сал — вметнах аз.

— Може всъщност да я завържем за брега нощем и да спим на нея — добави Тери.

— Искам да си помисля — рекох, чувствах се притисната и се надявах цялата тая работа да им изхвърчи от главите, докато се върнем обратно през реката.

— За какво има да мислиш? — попита Джинкс. — Каза ни, че дори не можеш да спиш добре, за да дебнеш баща ти да не влезе в стаята ти.

Кимнах и се замислих за това как обикновено спях с едно дърво за огрев в леглото до себе си, със заключена врата, с едно отворено око и едно ухо — нащрек.

— Истина е.

— Е, тогава… — рече Тери.

— Има някои неща, които първо трябва да свърша вкъщи — рекох, като още си мислех, че скоро може да забравят за всичко, а всъщност идеята постепенно ме разпалваше.

— Добре тогава — съгласи се Тери. — Може всички да си отидем и да се приготвим и ако някой има някакви пари, сега е подходящ момент да ги донесе.

— Имам двайсет и пет цента — казах. — Само толкова.

— Имам само зъбите в устата си — рече Джинкс.

— Аз имам няколко долара — каза Тери. — Онова, от което имаме нужда обаче, е някакъв план.

4.

Събрахме списанията и решихме, че всичко е наред, тъй като Мей Лин ни бе казала, че баща й винаги е смятал желанието й да участва във филми за глупаво; рекъл й, че да се появи на екрана, облечена като някоя пачавра в прилепнали по тялото й дрехи и да е наплескана с грим като някой индиански воин не е подходяща перспектива за пораснала жена. Това означаваше, че скоро тези списания щяха да бъдат използвани за подпалки в огъня или да бъдат изхвърлени някъде да гният, щом той се върнеше и научеше, че е мъртва. Представих си, че тази част от къщата също ще стане негова и навсякъде ще са разхвърляни хартийки за свиване на цигари и сдъвкан тютюн.

Както и да е, взехме ги и докато ги натъпквахме в две калъфки за възглавници, измежду тях изпадна бележник в червено картонено калъфче и тупна на пода. Джинкс го вдигна.

— Я вижте — рече.

На корицата отпред с почерка на Мей Лин бе изписано „ДНЕВНИК“. Бе написано с молив и бе толкова протрито, а корицата най-вече толкова потъмняла, че думата едва се забелязваше.

— Смятате ли, че може да надзърнем вътре? — попита Джинкс.

— Не би трябвало — отвърнах, — но знаем, че ще го направим.

— Щом ще изравяме тялото й, ще я горим и ще носим праха й в Холивуд, мисля, че трябва да докараме работата докрай, включително и да я шпионираме.

— Все пак не тук — казах аз, като начаса бях променила мнението си по въпроса. — Можем да отидем някъде, да седнем и да го прочетем. Не искам баща й да се появи и след като сме нахлули в дома им като крадци, да ни пипне точно тук така лесно. Престъпниците, мисля, трябва да действат скришом и по тъмно.

— Може би трябва да го изгорим със списанията — предложи Тери, като взе дневника от ръцете на Джинкс така чевръсто, че ми се стори, че трябва да бе изминала минута, преди тя да разбере, че той вече не е в ръцете й. — Тя не е тук да каже, че ни позволява да го разгледаме.

— Така е правилно да постъпим — подкрепих го аз. — Да го изгорим. А така ли ще постъпим?

— И тримата знаем, че ще го разгледаме — рече Джинкс, — така че давайте.

— Мисля, че доброто възпитание изисква поне да се престорим, че няма да го правим — рекох.

Мисълта да си ходя вкъщи точно в този момент изхвърча от главата ми като птица, пусната на воля от клетката. Решихме да отидем на някое усамотено място и да прочетем дневника. Но когато излязохме от къщата, Тери, който все така го стискаше, ме остави да държа възглавницата, пълна със списания, и отиде до нужника.

— Да не си посмял да четеш от него там вътре — каза Джинкс.

— Няма — отвърна той.

— Остави го — рекох.

— Няма, защото знам, че няма да го чета — отвърна той. — Но на вас ви нямам доверие.

— Това не беше много мило — отбеляза Джинкс, когато Тери влезе в нужника и затвори вратата.

Недалеч надолу по течението бе баржата, онази, която Тери каза, че трябва да откраднем. Тя бе привързана на кол като козела Юда8 към един дънер на кипарис насред реката. Наистина е като един голям сал, но всички я наричаха „баржа“. От дънера бе изникнало клонче, бе пораснало високо и раззеленило се, хвърляше сянка над една част от нея. Пладне, мъртвило посред лято, сянката изглеждаше зелена заради начина, по който слънцето прониква през листата на дърветата и пада върху грубите дъски, заковани към трупите. Баржата бе завързана към дънера с дебело усукано изтъркано въже, което от време на време биваше заменяно от някого с по-ново, щом имаше желание за това. Там, където бе тя, реката бе по-широка. На нея можеха да се съберат доста хора и бе оставена там от някого много отдавна и забравена. Който и да бе я построил, той я бе направил солидна, а трупите бяха издържали и не бяха изгнили. Долната им част, както и дъските бяха покрити с креозот. Всички я използваха и никой не бе я местил поне от десет години. Бурите и покачването на водата не бяха успели да откъснат въжетата, дори и в случая, когато тя се бе покачила по-нагоре от въжето, с което бе вързана. Понякога, когато реката бе по-буйна, привързаната част на баржата оставаше по-ниско, а другата плаваше отгоре и се виждаше как краят й стърчи от водата. Когато спаднеше, сякаш нищо не се бе случвало. Понякога, когато се разхождах край реката и поглеждах към нея, виждах жаби или дълги водни змии с жълти коремчета, а понякога и отровни змии, на вид дебели и тлъсти, зли и готови да хапят.

Който успееше да стигне пръв до нея, я използваше за място за пикник, за риболов и да поплува. Нощем децата смъкваха шортите и се къпеха голи. Хората говорят, че няколко бебета били направени там върху одеяла в късни доби на нощта, когато водата е спокойна, а луната огрява със сребриста светлина влюбените. Не се съмнявам, че е вярно.

Мнозина се бяха удавили край баржата, казват, че веднъж я подпалили, за да не може хората да се качват на нея. Ала истината е, че хората винаги ще се хвърлят във водата и ще се давят и не им е необходим някакъв си там сал, за да го правят. Някои дори го правят нарочно, както майката на Мей Лин доказа, че е възможно и без сала. Колкото до ризата, омотана около главата й, може да го направиш и така, ако искаш, но не е задължително.

Ние гребяхме и изгребвахме водата от нашата лодка надолу по реката, докато стигнахме до баржата. Нямаше никой там, само сенките.

Изкачихме се на нея и издърпахме лодката си. Беше трудно, но успяхме. Седнахме под сянката на разлистения клон и Тери отвори дневника. Няколко страници бяха откъснати, а в полето имаше драскулки. Тери зачете на глас. Не беше написано по начина, по който говореше тя, беше се опитала да го направи както трябва. Натъжих се. Имаше донякъде истина, но също и доста неща, които можеше да не са се случили — неща, които Мей Лин бе убедена, че някой ден щяха да се случат. Като това да отиде в Холивуд и да я открият в някое улично магазинче и тогава да стане голяма звезда. Описваше как това се е случило, а аз знаех, че не се е случвало. Никога не бе излизала от Източен Тексас, да не говорим за ходене до Холивуд.

За нас споменаваше мимоходом, все едно че отбелязваше как онзи ден е видяла някое червено птиче. Не се майтапя, това малко ме обезпокои. Смятах, че заслужаваме повече от това да ни спомене тук-там. Ние се бяхме заели с погребението й и планирахме да я изгорим, да отнесем праха й в Холивуд, а не получавахме нищо повече от някое споменаване мимоходом. Чувствах, че в историята на нейния живот, дори и с лъжите, би могла да ни отдели по-голяма роля.

Сянката бе пораснала до момента, в който Тери стигна до онази част от дневника, която правеше плановете ни и всичко, за което бяхме говорили, реални. Бе място, което ме разплака вътрешно и малко ме поизплаши, макар че не мога да кажа точно защо. Бе там, където си бяхме обещали да отидем — в Холивуд. Онази част, която щеше да промени живота ни и да го преобърне така, сякаш нищо вече нямаше да бъде пак същото.

Бяха страница-две за брат й и имаше нейна снимка, пъхната в дневника. Беше хубава, но в нея самата имаше нещо, което една снимка не можеше да запечата; дори в старата й избеляла рокля на цветя изглеждаше зашеметяващо. В дневника имаше и още нещо, малка карта върху тънка хартия. Тази карта заедно с нещата, които прочетохме в дневника, помогнаха да узнаем, че брат й, за когото знаехме, че краде, е бил по-голям крадец, отколкото си мислехме, макар че предполагам, че можеше и да си го е измислила — както някои от другите неща, които бе записала.

Мей Лин пишеше следното за брат си: „Не би следвало да пиша за това, защото е скандално за нашето семейство.“

Ала във всеки случай го правеше, защото дневникът си беше неин, както казваше, и можеше да пише каквото си иска. Нямаше кой да види освен тя и светлината на лампата.

Изненада ме как възприемаше кражбите на Джейк. Казваше, че той й давал от парите, които крадял. Баща й също получавал част от тях и винаги се радвала, като видела, че Джейк се връща, не само защото обичала брат си, но й харесвало, че има пари. Мислела си, че скоро щял да й даде повече — не само за парфюм и някое кино, може би достатъчно за някои нови дрехи и билет за автобуса до Холивуд.

В дневника пишеше, че Джейк се бил насочил най-вече към бензиностанции и малки магазинчета, докато не си намерил партньор на име Уорън Кейн и заради това станал по-смел. Отишли в малък град, където имало банка, двамата влезли и я обрали с насочени пистолети, скочили в колата и отпрашили — дошли да се крият край реката. Повече не споменаваше Уорън Кейн, но няколко страници по-нататък Мей Лин пишеше как, преди Джейк да се разболее от гръдна болест и да умре, той закопал всичките пари, които откраднал, защото баща му не преставал да души наоколо, а Джейк знаел, че ще ги изпие по-бързо и от котка в устремен скок.

Джейк ми даде картата, пишеше тя, за да мога да намеря парите. Може и да не е с всичкия си и нищо от това, което казва, да не е истина, а парите може и да ги няма. Относно това, че казва как трябва да внимавам, може и да не си струва да се безпокоя. Попитах го от какво трябва да се пазя, а той отвърна от това да не ме убият. Когато го попитах какво или кой да ме убие, той подбели очи нагоре, сякаш имаше нещо на тавана. Предполагам, че имаше. Може би виждаше ангела на смъртта, защото не мина и минута, след като стори това, когато очите му се изцъклиха и разбрах, че е престанал да диша и си е отишъл.

Ако парите наистина са там, ще се опитам да ги намеря и да замина за Холивуд да започна нов живот. Смятам, че Бог сигурно иска да имам тези пари, иначе нямаше да позволи на брат ми да обира банки, да ги закопае и после да умре. Благодаря на Господ, че ги остави на мен.

Тери спря да чете и каза:

— Това е интересно заключение.

— Звучи ми като кражба — рекох аз. — А ако Бог й е оставил парите, тогава и той е крадец.

— На мен ми прилича на начин да се измъкне от тази дяволска дупка — подчерта Джинкс. — И макар че при нормални обстоятелства аз не съм крадец, ако знаех къде са парите, щях да се втурна към тях, сякаш бягам от вонята на мъртъв опосум.

— Можем да използваме картата — рече Тери.

— Ами ако е още една от нейните измислици? — попитах аз. — Дневникът е пълен с тях. Дори по някаква причина липсват страници.

— Предполагам, че така е внасяла поправки — отбеляза Тери. — Да пишеш неща за себе си в някакъв дневник може дори да е трудно. Винаги частица от теб, предполагам, се страхува, че някой може да го види.

— Като например тримата приятели, които го отмъкнаха от дома й — каза Джинкс.

— Например — съгласи се Тери. — Мисля, че по-голямата част от това прилича на роман или на повест. Може би е започнала да пише дневник и просто не е имало достатъчно интересни неща за разказване.

Със сигурност имаше всякакви глупости за това как е писала на известни филмови звезди и те са й отговаряли и как изпратила снимката си и някакъв режисьор харесал как изглежда и поискал да се срещнат. Всичко това бяха глупости, нищо повече, но други неща аз знаех, че са истина. Някои бяха за събития, които знаех, че са се случили.

— Е, добре — рече Тери, — ние знаем, че Джейк беше крадец, нали така? А тя има подробна карта, която казва, че е получила от брат си на смъртния му одър, така че…

— Трябва само да вземем картата — каза Джинкс, — да следваме указанията, да видим дали ще ни отведе някъде, после да разделим парите и да бягаме като луди.

— Не точно това имах предвид — каза Тери. — Но ми хрумна, че с този четвърт долар, който Сю Елън има, и твоите „нищо освен зъби“, Джинкс, както и с моите няколко долара може и да не стигнем далеч, или докъдето и да стигнем, няма да е кой знае каква утеха. Но веднъж щом се пуснем по реката и стигнем до някой град, парите ще успеят да направят нещата доста по-добри. Така че отиваме да проверим дали откраднатите пари са там и ако това е така, взимаме ги. После постъпваме с тялото, както казах. Изгаряме го и отнасяме праха й в Холивуд. Тя това искаше.

— Това са крадени пари — рекох.

— Дори не знаем от коя банка са, ако ни се прииска да ги върнем обратно — подчерта Тери.

— Нали виждате? — каза Джинкс, като кимна бързо няколко пъти. — Наистина нямаме друг избор.

— Може да ги предадем на властите — предложих.

— На полицай Сай ли? — попита Тери.

— Сигурно има някой друг — отбелязах.

— Може би — рече Джинкс, — но не искам да ги търся тия изедници. Полицай Сай просто ще си ги прибере за себе си. Искам да направим каквото казва Тери. Ще го направим по-евтино и ако останат пари, ще си ги поделим. Ако пък ти толкова се тормозиш, Сю Елън, аз ще взема и твоя дял.

— Казвам ви, че са пари на някоя банка — настоях аз. — Защо Мей Лин не ги е взела и самата тя не е заминала?

— Може да не е била готова — отвърна Джинкс. — Може да не е разгадала картата. Това не означава, че парите не са там, нито, че не е възнамерявала да ги вземе. Сега, като се замисля, трябва да вземем автобус. Водата не ми харесва чак толкова. Мога да плувам, но недотам добре, а има змии и всякакви подобни. На автобуса ще трябва да се возя отзад, на местата за чернокожи, като мръсно пране, но поне е много по-малко вероятно да се удавя или да ме ухапе змия.

— И откъде ще хванем автобуса? — попита Тери.

— От Глейдуотър — отвърна Джинкс. — Татко го взима оттам. Минава по моста над река Сабайн, хваща някой да го закара до града и взема автобуса оттам на север към земята на янките. Ние ще го вземем на запад.

— Баща ти има кола — възразих.

— Сега да, но първия път отишъл така. С автобус.

— Най-добрият начин за нас да стигнем до Глейдуотър е да тръгнем по реката — подчерта Тери. — По-бързо е, отколкото пеша, по-сигурно от някоя кола и няма да се налага да се чудим с какъв човек пътуваме. Пътуването на стоп може да е причината, поради която Мей Лин е мъртва. Може да се е качила не при когото трябва. Казвам ви, ще намерим парите, ще изровим тялото, ще го изгорим, ще сложим праха й в буркан, ще доплаваме близо до Глейдуотър, ще си купим билети на автогарата и ще продължим към Холивуд.

— Звучи разумно — съгласи се Джинкс. — И когато пристигнем в Глейдуотър и хванем автобуса, може да изхарчим малко пари да си купим обяд за из път. Винаги съм искала да мога да си го позволя. Макар че вие ще трябва да ми го купите. На чернокожите не им е позволено да влизат в кафенетата, такива работи.

— Не се безпокой — каза Тери. — Ще се погрижим.

Погледна към мен.

— Не си много приказлива.

— Седя си тук и обмислям криминалния си живот и как той би ми помогнал да си купя обяд за едно пътуване с автобус.

— Това са пари, които вече са били откраднати — настоя Тери. — Не е като да си ги откраднала ти.

— Ако ги взема, все едно съм ги откраднала, защото точно това ще правя. Да крадеш от крадец ще значи, че и аз не съм нещо повече от него.

— Крадецът е мъртъв, също и наследниците му — отбеляза Тери.

— Остава баща му — рекох.

— Не се брои — отвърна Тери.

— И защо? — попитах.

— Защото не го харесвам и ако се замислиш над това, не можеш да бъдеш наследник на откраднати пари. Не и по закон във всеки случай.

— Радвам се, че това поставя нас на такава солидна законова почва — отвърнах му.

5.

Отблъснахме лодката от баржата — онова, което аз наричам „сал“ — обратно в реката и загребахме към брега. След като слязохме там, измъкнахме я под едно дърво и намерихме сух храсталак, където да я скрием. Не беше кой знае какво скривалище, но само с това разполагахме.

Преди да тръгнем оттам, поседнахме под едно дърво, извадихме картата и я обръщахме на всички страни, опитвайки се да разберем какво означава. Със същия успех можеше да е написана и на гръцки. Успяхме да разберем къде е къщата на Мей Лин и реката, изрисувана криволичещо, а над нея — едно възвишение, което изглеждаше познато. Накрая имаше две дебели линии с мънички между тях. Решихме, че това е железопътна линия. Оттатък релсите имаше някакви могили, имаше и надпис „Малкълм Къзинс“. Нито те, нито името означаваха нещо за нас.

Отдалечихме се от реката и брега, върнахме се обратно там, където бе къщата на Мей Лин. Подминахме я и тръгнахме към гората.

Тя бе гъста, отне ни известно време да минем през нея и да се изкачим по висок хълм. Накрая се озовахме на пътеката, която излизаше от ниското и ни отведе до поле, обрасло със захарна тръстика. Растеше нависоко и не бе толкова хубава, колкото онази в долината, но все пак ставаше. Беше голямо поле, обхващаше доста акри земя, а стъблата бяха дебели и високи. Тръстиката бе станала леко морава, а аз знаех, че след като се обели, захарта в нея ще е сладка.

Имах джобно ножче, отрязах едно стъбло в началото на полето, след това го разрязах на три. Костваше ми малко усилие, но всеки получи своето парче обелено и така можехме да дъвчем сърцевината. Бе сладка и бяхме щастливи, заети с нея, докато вървяхме. Смятам, че ако се замислим подобаващо, все пак не бяхме новобранци крадци в крайна сметка, а бяхме навъртели доста практика сред захарната тръстика и бостаните с дини. Дяволите да го вземат, бях започнала престъпния си живот известно време преди това, но едва сега осъзнавах това. Естествената следваща стъпка бе да взема крадени от банка пари и да ги похарча за пътуване до Холивуд с мъртво момиче, изгорено и прахът му — сложен в буркан.

Продължихме нататък по маршрута на картата и стигнахме до място, обрасло с борове, а оттатък боровете бяха релсите. Отвъд тях имаше още дървета. Повечето бяха орехи и хикория и преди може да са били част от овощна градина, но сега бяха изоставени и неокастрени. Духаше приятен лек ветрец, долавяхме уханието на дърветата при полъха на вятъра, сред клоните имаше птици, най-вече червенокрили косове, накацали нагъсто из листата.

Чу се грохот, а железопътните релси се разтресоха. Отстъпихме назад сред боровете на сянка и зачакахме. Влакът отмина с пухтене и скърцане по релсите. Помислих си, че може би това е начинът да се измъкнем оттук, като се метнем на някой в движение. Ала той се движеше бързо и никоя от вратите на товарните вагони не бе отворена; беше идея, която бързо отлетя. Мисля, че ако бях посегнала да се хвана за влака, ръцете ми щяха да се изплъзнат.

И все пак беше страшно приятно да наблюдаваш как отминава, всичките вагони потракват и докато се изнизваше, аз си мислех за Мей Лин. Предполагам, че заради влака, който се отдалечаваше от нас, на път за някое друго място, далеч оттук, аз мислех за нея. За нея и нашите планове, разбира се.

Спомням си как веднъж седяхме заедно в нейната къща, на дюшека на пода, тя говореше за филмите и плановете си да се снима в тях, а после ми каза нещо, което се стовари изневиделица като камък и сякаш ме удари отзад по тила.

— Сю Елън, какво искаш да правиш с живота си? — бе попитала тя.

Докато тя не зададе въпроса, аз дори не знаех, че имам шансове да се замисля да правя нещо различно от това, което правех в момента, но след като ми разказа за всички свои планове и после зададе този въпрос, неясните чувства, които имах, изплуваха на повърхността като мъртъв шаран. Тогава разбрах, че ми се ще да се измъкна от това място, на което се намирах, и искам нещо по-различно от това, което имах, но печалният факт беше, че не знаех къде искам да отида, нито какво искам да правя.

Смяхме се и разговаряхме за това-онова, за някакви момчета, които познавахме, нито едно от тях кой знае колко интересно, а Мей Лин каза, че наистина мисли, че Тери е сладък, но го имаше тоя проблем, че е обратен. Разресвахме си косата една на друга, а майка й, само няколко месеца преди да се удави, се движеше като някое животно, което умира бавно; та тя ни сготви булгур и ние го ядохме без масло и мляко. Спомням си, че тогава си помислих, че Мей Лин е най-чудното момиче на света и със сигурност най-красивото. Ала онова, което ме караше да се чувствам наистина добре, докато ям булгур без масло и мляко, бе, че тя разговаря с мен, сякаш можех да имам планове и трябваше да ги имам, и че животът ми можеше да е по-добър. Точно тогава и на това място аз самата повярвах в това. Недостатъчно, че да му посветиш песен, но мъничко. Не знаех какво ще правя, но знаех, че все ще е нещо. Не мога да кажа, че да откраднеш пари и да тръгнеш със сал надолу по мътната река Сабайн с праха на Мей Лин в буркан е било някаква част от онези планове, но в този момент знаех, че няма да се задоволя с живота, който познавах, нямаше да свърша като мама, която пиеше еликсира, лекуващ всичко, и отнасяше по някой пердах от съпруга си, което смяташе за толкова естествено, колкото течението на реката.

Вдигнах поглед и се откъснах от всички тези мисли, видях влака да отминава надолу по релсите и да се изгубва от очите ми. Стояхме и гледахме натам, където бе изчезнал, после погледнахме отново картата и решихме, че поне знаем къде са релсите. Всичко друго бе изключително озадачаващо. Малките могили, а от тях имаше доста в няколко редици върху хартията, пък и името Малкълм Къзинс не се връзваше никак.

Като прекосихме релсите и навлязохме под дърветата, от тях се разлетяха ято червенокрили косове. Сякаш бяха окървавени, когато профучаха, устремени нагоре, и скриха небето като облак, а после изчезнаха.

— Е — рече Тери, като гледаше картата, — аз нищо не успявам да разбера. Не мога да определя какво значат тези могили. Пък и името, написано на картата, е загадка за мен.

Джинкс и аз бяхме еднакво объркани, продължавахме да изучаваме картата, сякаш всичко накрая щеше да ни се разкрие, но не стана така. Факт беше, че ме позаболя главата.

— Няма нищо друго освен няколко дървета тук — рекох. — Мисля, че има едно старо гробище ей там, а оттатък него има път.

— Спомням си го — каза Джинкс и ми кимна. — Веднъж бяхме тук като деца. Видяхме ги, някои от гробовете.

— Смътно си спомням — отвърнах аз.

— Казах ти, че има духове, ще ни сграбчат и повлекат дълбоко в земята — припомни ми Джинкс. — Помислих си, че ще се напишкаш в гащите.

— Това не е особено мило — отбелязах.

— Точно това му беше смешното — добави тя.

Огледахме се малко, после се отказахме, върнахме се долу при полето със захарна тръстика и си отрязахме по още едно стъбло.

Докато дъвчехме и вървяхме, аз рекох:

— Мисля, че на нашите планове за Холивуд им е рано без онези пари. Затова смятам, че засега няма да изгорим Мей Лин, да я сложим в буркан и да потегляме веднага. Предполагам, че можем да стигнем до Глейдуотър, но по-нататък ще ни е доста трудно да се доберем.

Никой не каза нищо дълго време, но бях напълно сигурна, че, също като мен, те чуваха как се пропукват нашите планове, пукат като суха хартия в пламъците на огъня.

Докато стигнем обратно при лодката, слънцето бе започнало да потъва зад дърветата, сенките по земята и по водата се издължиха и станаха по-тъмни. Жабите крякаха по-силно, свирнята на щурците също се усили. Гребяхме напряко течението и докато се доберем до отсрещната страна, през дупката в лодката бе нахлула доста вода, въпреки че двете с Джинкс се редувахме да я изгребваме.

Когато излязохме от нея, я издърпахме на брега, бутнахме я под някакви дървета, а Джинкс каза:

— Едно нещо трябва да признаем със сигурност. Тази проклета лодка изобщо не става. Ако тръгнем по реката, ще трябва да вземем баржата, иначе ще се изтощим за час-два. Лодката ще се напълни и ще отиде на дъното. В черепите ни ще заживеят сомове, преди още да е изминала седмица.

Това изказване бе необоримо. Всичко, за което говорехме, изглеждаше вече толкова вятърничаво. Да се приказва не струва нищо и е вълнуващо, но когато се заловиш да вършиш нещо, обикновено са нужни пари. Планирането често е по-добре от осъществяването на самия план. Веднъж чух един старец да казва, че очакванията малко напомнят дебели птици — би могъл да ги убиеш, преди да успеят да отлетят.

Разделихме се и всеки пое по пътя си. Докато вървях, сенките още се издължиха. Разбрах, че ще настъпи непрогледен мрак много преди да стигна вкъщи. Макар че бях израсла в долината, тук се разправяха разни истории и това изопна нервите ми. Предимно бяха за същества, които излизали в тъмното гневни и гладни, завличали те някъде и изсмуквали костния ти мозък от кокалите. Всеки крясък на бухал, изпращяването на сух клон или скърцането на някой храст, разлюлян от вятъра, ме караше да подскачам. За капак на всичко, на изток блеснаха светкавици и прорязваха черното небе, сякаш пияна шивачка се бе захванала да шие с яркожълт конец. Излезе вятър, дърветата стенеха и се удряха още по-силно и не след дълго отгоре ми закапаха капки дъжд. Докато успея да стигна достатъчно близо до нашата къща, за да видя светлинка в прозореца, вече се изливаше пороен дъжд, едри като чакъл капки, а вятърът плющеше сред клоните на върбите покрай реката, сякаш някой учител шиба задника на хулиган с пръчка.

В двора се стреснах от едно от бродещите на воля прасета, което изникна иззад къщата и загрухтя срещу мен може би с надежда да имам ябълка или нещо друго. Беше онова огромното, черно с бяло. Понечих да го погаля, но след като щяхме да го ядем през есента, се въздържах. Никога не ми се отразяваше добре, когато се сприятелявах с някое животно, което щях да имам в чинията с пресни картофи и зеле. Чувствах, че е уместно да има пълна яснота между човек и прасе, че не е възможно да има никакво приятелство, макар че ако прасето знаеше естеството на своето предназначение, сигурна съм, щеше да намери причина да си тръгне към незнайни места, като вероятно отведе и другото прасе, и пилетата със себе си. Освен това да погалиш мокро прасе, независимо дали е приятел или вечеря, значи да се усмърдиш.

Баща ми си беше вкъщи. Забелязах очукания му пикап, паркиран в двора. Качих се на верандата, тя заскърца под краката ми и това ме изнерви. Не че баща ми го интересуваше кога се прибирам, а през повечето време можеше и да не разбере, че ме няма. Но ако го събудиш, можеше да изпадне в лошо настроение и да измъкне ремъка за точене на бръснача си. Не ми бе до това да се спасявам от ударите му, нито пък да се измъквам от ръцете му, които ме награбват.

На верандата имаше купчина дърва за огрев, близо до стената на къщата. Взех една яка цепеница, стиснах я в юмрук, отворих вратата и влязох вътре. Къщата ни не бе за показ, но беше голяма. Била е построена дълго преди речното корито да се измести. Баща ми я получил в наследство, когато неговият баща умрял, а той — според онова, което бях чувала — не бил по-добър от него. Ала дядо му бил солиден джентълмен с пари, които донесъл от Севера някъде през 1800 г. Говореше се, че ги е спечелил по корабите, после решил, че му стига толкова, и заминал на юг. Бе построил здрава къща и хамбар, няколко бараки, които неговият син, а сега и внук бяха занемарили и оставили да се рушат.

Преди няколко години реката преля и бе отнесла много от другите постройки. Бях чувала за наводнението през 1900 г., как загинали много семейства и как тогава нашата къща останала високо на хълма. После реката се развилняла като глутница разярени индианци. Подкопала брега и го отнесла, а водата се покачила до мястото, което по-рано било хълм. Там, където почвата устояла, сега имаше завой в реката, водата стигаше високо до брега, може би на стотина фута от нашата двуетажна къща. Харесваше ми да си представям, че водата, която отнесла другите постройки, ги е завлякла на дъното на реката с помощта на сомовете и че в хамбара, който никога не бях виждала, живеят русалки, а в нужника са се настанили водни чудовища с множество дълги лепкави крайници и дълги като камшици езици, разцепени в края.

Срамота наистина какво позволили да се случи с това място татко и неговият баща. Сега голямата къща скърцаше, като се качваш на горния етаж и трябваше да внимаваш къде стъпваш, защото имаше изгнили стъпала. В главната стая, която бе голяма, бе твърде студено през зимата. Камината се бе наклонила от стената и от външната страна бе подпряна с голям прът, който сякаш щеше да се скърши всеки миг. През пукнатините в тухлите вятърът нахлуваше като крадец, лете пък — змиите и жабите — и всякакви други паразити.

В къщата живеехме само тримата, а баща ми и майка ми предимно се избягваха един друг. Имаха малко за казване помежду си освен обичайните неща за кокошките и прасетата, а напоследък и по-малко дори. Татко прекарваше доста от времето си някъде другаде, а на мама не й пукаше. Тя често си лягаше, лежеше подпряна на възглавници, пълни с памук, и пиеше от евтиния си еликсир за всяка болка, който купуваше от един мъж, обикалящ страната в мръсната си черна кола. Носеше винаги голяма черна шапка, черни дрехи и ботуши, а ризата му имаше цвят на каша от брашно. Обикаляше от години и изглеждаше все така. Някои казваха, че така е от двайсет години, а други твърдяха, че негов син бил заел мястото на баща си. Трети пък дори настояваха, че бил самият дявол. Виждала съм го — висок, тънък като върлина, с черна шапка и лъскав черен костюм. Лицето му изглеждаше като изсечено от дърво, брадичката му бе издължена и заострена.

— Дяволът не се нуждае от никаква кола, която върви с бензин — бе казала Джинкс. — Тъй че не е никакъв дявол. Във всеки случай няма ни дяволи, ни ангели.

Джинкс бе категорична по този въпрос. А за мен пък зависеше от това дали е вторник или не. Бях склонна да вярвам във всякакви неща, ако е вторник. Знам със сигурност следното: това, което търговецът продаваше на мама, бе работа на дявола. Бе смес от алкохол и най-вероятно опиева тинктура. Продаваше го за четвърт долар, а на него може би му струваше десет цента. Не можехме да си позволим тези пари, но тя си го купуваше редовно и го смучеше жадно, като малко бебе — шишето с мляко.

Татко си имаше уискито, а мама — нейния еликсир за всичко. Помагаше й да изпада в дълбок унес, а сънищата й бяха чудесни и светли и реката не стигаше до вратата й. В тези дълбоки сънища, казваше тя, ние с нея си живеехме добре в чиста бяла къща високо на брега. Татко бе обръснат и чист, изправен, не му липсват толкова зъби и живее нормално. Казваше, че когато се събуди, й се струва, че живее в кошмар и всичко, което има значение, е потъпкано, объркано и зле подхванато, но няколко големи глътки от еликсира я отвеждаха обратно там, където й харесваше да живее. Болеше ме, като се замисля, че губех мама заради двайсет и петцентова бутилка и лъжовен сън.

Светлината в къщата идваше от един фенер, поставен на нощно шкафче близо до прозореца. Мама го бе запалила и оставила заради мен. Зарадвах се, но си помислих, че е дяволски опасно да бъде оставен да гори така, толкова близо до завесите. Но пък на мама й липсваше правилна преценка напоследък. Изгасих фенера и погледнах навън през прозореца. Дъждът бе спрял така бързо, както се бе излял изведнъж, облаците се бяха разнесли, а луната, която приличаше на парче ябълка, грееше ярко със светлина, която изглеждаше мазна през стъклото, от нея дворът проблясваше като мокра монета.

Тръгнах нагоре по стълбите с цепеницата в ръка, напипвах по памет пътя по стъпалата. Татко не ми скочи. Внимавах за изгнилите дъски и стигнах до горе, без нито едно от стъпалата да се счупи и да пропадна като от скеле. Горе бе плесенясало, старият килим бе изгнил. В края на коридора през една дупка капеше дъжд, а понякога влизаха и гълъби. Татко вечно кроеше планове да я оправи, но когато настанеше моментът да купи дъски, вместо тях си купуваше уиски.

Онова, което наистина харесвах, бе, че си имам собствена стая с резе на вратата. Повечето хора от долината нямаха такива работи и дори Тери, който произхождаше от по-добро семейство, спеше на сламеник в тяхната всекидневна заедно с още четири деца, които бяха дошли в комплект с новия съпруг на майка му.

Понечих да вляза в стаята си, но спрях и тръгнах надолу по коридора към мамината. Вратата бе открехната. Когато надзърнах, видях силуета на леглото и с изненада забелязах и друго тяло. Дори на тъмно бях сигурна, че е татко. Лунната светлина, макар и слаба, осветяваше лицето му и то изглеждаше сякаш е надянал маска. Бе наполовина под завивките, а главата му бе обърната към мен.

Мама бе пийнала повече лауданум9 и това бе безспорно. В противен случай изобщо не би му позволила да спи с нея, дори и само да полегне в краката й да ги топли.

Докато стоях там и ги гледах, татко отвори очи и ме видя. Не помръдна. Просто не преставаше да ме гледа. След малко се усмихна и малкото зъби, които му бяха останали, блеснаха на лунната светлина.

Аз се намръщих, потупах цепеницата в дланта си няколко пъти, докато усмивката му изчезна, после затворих вратата и се отдалечих.

Бръкнах в гащеризона си за ключа, отключих вратата си, затворих и заключих. Съблякох се, навлякох нощницата си, отметнах завивките и пропълзях в леглото с цепеницата до себе си. Лежах там, а лунната светлина надзърташе през тънките пердета на прозореца ми. Потупах цепеницата, сякаш беше котка, нищо че имаше кора. Сетих се как видях мама и татко заедно и би следвало да е правилно, но не беше така. Бяха толкова отчуждени и стояха далече един от друг през последните месеци, колкото Луната от Земята, и сега — това.

Стигнах до заключението, че тази нощ в сънищата на мама под влияние на опиума той може да е бил бляскав рицар на бял кон и тя, така да се каже, е отворила портите на замъка и го пуснала да влезе. Блажено да е сърцето й, отварата я бе подвела. Все пак коя съм аз, че да я съдя? Всяко прасе10 си има нужди, а — подозирам — има право и на мечти.

Леглото бе меко, а аз — уморена. Лежах полубудна, наполовина унесена в дрямка. Сънувах как аз, Джинкс и Тери плаваме по река Сабайн чак до Холивуд, излизаме от мрака в светлината, носим се по една широка, мокра улица. От двете ни страни, застанали върху златни тухли, стояха красиви мъже и жени, всичките те — филмови звезди, които сме гледали на кино. Махаха ни, докато плавахме край тях, и ние им отвръщахме, отминавахме на откраднатия сал с голяма бяла чанта с крадени пари с отпечатан в черно знака за долар върху нея. До чантата имаше златна урна с праха на Мей Лин.

От двете страни на улицата всички онези хора — те знаеха коя е Мей Лин и каква е била, знаеха за всички филми, в които тя не успя да се снима, за живота, който не живя — спряха да махат с ръка и заплакаха. Ние отплавахме тихо надолу по улицата и се загубихме от погледа им, и потънахме в сенки, черни като гарвани.

6.

На следващата сутрин се събудих от песента на присмехулник пред прозореца, кацнал на клона на една топола. Имитираше пойна птичка и звучеше толкова щастливо, сякаш песента си беше негова — присмехулникът бе нещо като крадец, какъвто възнамерявах да стана и аз. Огромната разлика бе, че той изглеждаше щастлив при тези обстоятелства, а аз не бях; а и засега не бях откраднала нищо освен захарна тръстика и дини.

Полежах малко и го слушах как пее, после станах и се облякох, отключих вратата и излязох с цепеницата в ръка. Исках да видя мама, но се боях, че татко може да е още там. Слязох долу, погледнах навън през прозореца и видях, че камионът му го няма. Порових в съда за притопляне над печката и намерих една бисквита, твърда като сърцето на банкер. Изядох я, като внимавах да не си счупя зъбите.

Щом се върнах горе, почуках на вратата на мама и тя ми извика да вляза. В стаята бе тъмно, след снощи някой бе пуснал пердето и аз отидох да го дръпна леко. Слънчевата светлина се надипли по леглото и видях, че мама е дръпнала завивките до под брадичката си, главата й бе подпряна на възглавниците.

Русата й коса бе пусната и се разпиляваше наоколо като разлят мед. Лицето й бе бяло като мляко, а костите й изпъкваха по-силно от обикновено, но дори и така тя бе доста хубава. Приличаше на порцеланова кукла.

На слънчевата светлина се бяха извили прашинки, прах бе полепнал и по долния край на завивката. В ъглите на стаята имаше паяжини, гъсти, сякаш готов за бране памук. Ветрецът отвън нахлуваше през пролуките в стената и разнасяше носещия се наоколо прах. Не че беше нещо, което с малко усилено търкане и дървен материал за двайсет и пет паунда да не може да се оправи с чук, но никой от нас не се заемаше с това. Живеехме там като плъхове, вкопчили се в кораба, който знаехме, че потъва.

Мама ми се усмихна, когато седнах на един паянтов стол до леглото. Той миришеше на влага и старост, като някоя мокра баба.

— Ще ми се да стана да ти приготвя нещо за хапване, миличка — каза тя, — но нещо нямам сили.

— Няма нищо — отвърнах й. — Намерих май някаква бисквита.

— От лекарството е — каза тя. — От него се чувствам замаяна. Просто нямам сили за нищо, с него или без него.

— Знам.

Загледа се в мен продължително, сякаш се опитваше да съзре нещо под кожата ми, и тогава пристъпи към признанието.

— Баща ти беше тук снощи.

Не бях сигурна защо ми го казва, но възкликнах:

— О! — сякаш не знаех за какво говори.

Бе факт, който бих предпочела да натикам на някое място, където да не мога да се докосна до него — например на дъното, в леговището на някой алигатор.

— Така ме е срам — каза тя и извърна глава от мен. — Не би трябвало дори да ти казвам, ти си съвсем малко момиче.

— Наясно съм с някои неща, които може би мислиш, че не знам.

Всъщност подозирах, че ме е видяла или татко й беше казал и тя се чувстваше длъжна да обясни.

Бавно повдигна глава по-нагоре на възглавницата и отново ме погледна.

— Не си спомням наистина много добре, но тази сутрин разбрах. Той е бил тук. През нощта.

— Всичко е наред, мамо.

— Не — каза тя. — Не е. Той не струва.

Поседяхме малко така — тя ме гледаше, а аз гледах в пода.

След известно време попитах:

— Какво ще кажеш, ако реша да замина?

— Защо ли би поискала да заминеш? — рече тя. — Ти няма какво да правиш тук.

Не точно това бях очаквала и трябваше да попрехвърля тази мисъл в главата си за миг, да се уверя, че съм чула правилно.

— Не, мадам, тук не е11 нищо за мен.

— Няма — поправи ме тя. — Не използвай „не е“.

— Съжалявам — извиних се. — Все забравям.

— Всъщност не си ходила на училище достатъчно, за да знаеш, а и аз не съм ти помогнала по-нататък с образованието, като все лежа в леглото, но ти знаеш, че много-много не ставам. Някога смятах, че мога да стана учителка или медицинска сестра.

— Наистина ли?

— Разбира се — отвърна тя.

— Мамо, ако твоя приятелка се е удавила и си намерила тялото й, а тя винаги е искала да отиде в Холивуд, за да стане филмова звезда, грешно ли ще е да я изровиш, след като е погребана, да изгориш останките й, да отплаваш по реката, да отнесеш праха й в буркан до Глейдуотър, да хванеш автобуса и да стигнеш с нея чак до Холивуд?

— Какво?

Повторих пак.

— За какво говориш? Кое е това момиче, което ще изкопаеш?

— Мей Лин.

— Красивата Мей Лин? — попита тя, сякаш имаше дузина с това име.

— Точно тя.

— Боже мой, мъртва ли е?

— Татко не ти ли каза?

Тя поклати отрицателно глава.

— Ти беше малко неконтактна — рекох. — Намерихме я вчера със завързана за краката й шевна машина и днес я погребаха. Щях да ти кажа снощи, но не можах.

— Дон знаеше ли за това?

— Да, мамо. Той и чичо Джийн, аз и Тери я намерихме в реката.

— О, Боже — възкликна мама. — Беше толкова млада. А неотдавна загуби и брат си, преди това майка си.

— Беше на моите години — рекох. — Никога никъде не отиде. Искаше, но не можа.

— Татко ти е бил там, когато сте я намерили? — попита мама, сякаш вече не бях й казала.

— Беше.

— Изобщо не ми спомена нищо.

— Нищо чудно. Искаше да я бутнем обратно със сингера във водата.

— Той не обича проблемите — каза тя, сякаш това обясняваше всичките му постъпки.

— Предполагам — съгласих се.

— И сега ти искаш да заминеш?

— Не знам какво искам. Аз, Тери и Джинкс…

— Още ли се виждаш с онова чернокожо момиче?

— Да.

— О. Всичко е наред — рече мама. — Не говоря против нея. Просто се изненадвам, че не си като всички останали.

— Всички останали?

— Обикновено става така, че децата, бели и цветнокожи, играят заедно, докато пораснат, а после не общуват. Така си е.

— Благодаря, че имаш високо мнение за мен — рекох.

— Не исках да кажа това, Сю Елън. Просто имах предвид, че не е по обичайния начин за тези места, пък и почти навсякъде другаде, във всеки случай, а съществува и целият този проблем относно това как влияе на говора ти. Приказваш, сякаш си полска работничка.

Тя млъкна, сякаш внезапно бе проумяла какво й бях казала за Мей Лин.

— Каза, че искате да изровите приятелката си, да изгорите тялото и да отнесете праха й в Холивуд?

— Това казах, да, но дали ще го направя? Не знам.

— Доста налудничаво — отбеляза мама.

— Ти знаеш — рекох и се намразих на мига, щом го казах.

Мама извърна лице от мен.

— Нямах предвид това — поправих се. — Съжалявам, мамо.

Тя бавно се обърна към мен.

— Не. Всичко е наред. Не бях много деликатна, като се изказах. А и предполагам, не съм аз човекът, който може да съди останалите по какъвто и да било начин, нали така?

— Нищо ти няма.

— Не. Не е така. Чуй ме. Не знам дали трябва да изкопаете, или изгорите нечие тяло. Напълно сигурна съм, че е престъпление. Смятам, че има списък на абсурдните престъпления и това е едно от тях, както да ядеш изпражнения, нещо такова. Просто не се прави. Така че забрави. Ала смятам, че за теб ще е добре да заминеш. Нямам акъл вече за нищо кой знае какво, дори и за майка, но ти не бива да оставаш тук. Ако нещо се случи с мен, оставате ти и баща ти… а ти не би искала това.

— Не искам да те оставя тук с него — рекох й, — още по-малко аз да остана с него. Още има доста здраво ляво кроше.

— Не оставай заради мен — каза мама. — Пуснала съм го да влезе снощи, макар че не си спомням всичко ясно. Било е от онзи лек за всичко. Замайва ме. И ми става толкова самотно.

— Той не лекува нищо — рекох й. — Само те упойва, приспива и ти дава повод за извинения. Не бива да го пиеш повече.

— Не знаеш как стоят нещата — възрази тя. — Кара ме да се чувствам добре, когато съм зле, а без него се чувствам твърде зле през цялото време. Трябва да заминеш. Забрави за това да изкопаваш тялото на когото и да било — това е лоша идея, но ти трябва да заминеш.

— Казах ти, че не искам да те оставя с татко.

— Мога да се справя с него.

— Не искам да ти се налага — настоях.

Мама се замисли за нещо по-продължително. Едва ли не виждах какво се мъти в главата й и мърда там някъде, като човек в пълен мрак. За времето, което й бе нужно, преди да заговори отново, щом толкова ми се щеше на мен, а това не беше така, можех да изпуша цяла пура и да си свия друга.

— Нека ти кажа нещо, скъпа — каза тя. — Нещо, което може би трябваше да ти кажа преди години, но се срамувах. Не исках да знаеш каква жена съм.

— Всичко ти е наред.

— Не — възрази мама. — Не ми е наред. Казах го и преди и го мисля. Не ми е наред. Не съм добра християнка.

Не беше вторник, затова религията не ми бе приоритет.

— Знам само, че ако нещо сработва, възхваляваме Бога за това — рекох. — Ако пък не стане, такава била волята Му. Струва ми се, че винаги е кацнал горе, готов да се спусне и да си припише заслугата за всякакви неща, за които нищо не е сторил по един или друг начин.

— Не говори така. Кръщавана си.

— Намокрена съм — възразих. — Единственото, което си спомням, е как свещеникът натисна главата ми в реката, а когато ме измъкна оттам, казваше нещо, докато от носа ми се лееше вода.

— Не би трябвало да говориш така — настоя тя. — Адът е горещо, лошо място.

— Смятам, че мога да тръгна направо за там, вместо да стоя тук — и ще се почувствам облекчена — отбелязах.

— Да не го обсъждаме повече — прекъсна ме тя. — Няма да слушам как някой говори лошо за Бог.

Нужно й бе малко време. Реших да я оставя на мира. Седях там, чоплех ноктите си, гледах в краката си и наблюдавах как прахът се носи из въздуха. После тя каза нещо, което бе толкова изненадващо, сякаш бе отворила уста и от нея бе излетяло ято пъдпъдъци.

— Човекът, когото наричаш „татко“, не ти е баща.

Онемях. Продължих да седя там, вцепенена като ампутиран крак.

— Истинският ти баща е Брайън Колинс. Беше адвокат, може и още да е. В Глейдуотър. Той и аз… е, имахме своите хубави моменти и тогава… аз забременях с теб.

— Значи Дон не е баща?

— Не казвай „не е“.

— Майната му, забрави тая лайняна работа с „не е“. Не ми ли е баща?

— Не. И не ругай… каква мръсна дума. Никога не я използвай… Отдавна смятах да ти кажа, че не ти е баща. Чаках подходящия момент.

— Всеки момент след раждането ми щеше да е подходящ.

— Знам, че е шок — добави мама. — Не ти казах, защото не Брайън те отгледа.

— Не че Дон свърши нещо кой знае какво с отглеждането — отбелязах аз. — Моят истински баща… какъв е бил?

— Отнасяше се с мен много добре. По-възрастен е с около пет години. Обичахме се и аз забременях.

— И той не е искал да има нищо общо с теб повече?

— Искаше да се оженим. Обичахме се.

— Обичала си го толкова много, че си дошла тук и си се омъжила за Дон, и си ме оставила да си мисля, че той ми е баща? Напуснала си родния ми баща, който е бил адвокат и добър човек, и си се омъжила за един задник? Какво си си мислила?

— Виждаш ли? Казах ти, че съм лоша майка.

— Е, добре. Печелиш. Лоша майка си.

— Чуй ме, Сю Елън. Срамувах се. Християнка, която чака извънбрачно дете. Не бе редно. Поставяше Брайън в лоша светлина.

— Казал е, че ще се ожени за теб, нали?

— Започваше да ми личи — продължи тя. — Не исках да се омъжа за него в такъв вид, дори и пред мирови съдия. Имаше добра работа, хората го уважаваха, и не исках да изгуби всичко това, защото аз не съм могла да си стискам краката.

— И той е имал нещо общо с това благословено събитие.

Тя леко се усмихна.

— Да, така е.

— И за да си остане уважаван той, си го зарязала, дошла си тук, накрая си се омъжила за Дон, докато ти е личало, и ето ни нас сега — аз, помъкнала една цепеница, а ти — пияна от еликсир за всякакви болки.

— Бях на седемнайсет — каза тя. — Не разсъждавах ясно.

— Аз съм на седемнайсет.

— На шестнайсет си.

— Почти на седемнайсет.

— Не си същата, каквато бях аз на твоята възраст. Ти си силна. Като истинския си баща. Имаш неговата решителност. Твърдоглава си като него. Искаше да се ожени за мен независимо от всичко. Избягах посред нощ, качих се на стоп и се озовах в едно кафене, където започнах работа. Там срещнах Дон. Не беше толкова парцалив и противен като сега. Не бе умник, нито финансово подсигурен и не бе дотам уважаван, че ако се ожени за бременна, това да е от някакво значение. Реших, че на него мога да причиня това, което не можах на Брайън. Брайън заслужаваше повече.

— Смятала си, че не била достатъчно добра за него?

— „Че не си била“ — поправи ме тя. — „Не си“ е правилно.

— Спиш през цялото време тук, бродиш замаяна от всемогъщия си еликсир, а сега си намерила време да ми оправяш английския?

— Брайън беше добър човек и това щеше да промени всичко за него.

— Ами аз? — попитах.

— Бях млада. Не разсъждавах ясно.

— Това ли ти е грешката? Била си млада?

— Исках ти да имаш дом. Дон каза, че не му пука чие е детето. Искаше мен. Мислех, че го мисли и нещата ще са наред, а Брайън би могъл да продължи живота си. На следващия ден след сватбата ни Дон се напи и ми насини окото, тогава разбрах какъв е. Но бях в безизходица. Той получи онова, което искаше, и тогава адът започна. Продължава вече повече от шестнайсет години. Има мигове, в които прилича на човека, когото срещнах, но по-често е този, когото познавам сега.

— А ето те и теб, скрила си си главата в ада и си щастлива от това.

— Мисля, че Дон даде най-доброто, на което бе способен — каза тя. — Мисля, че по своя си начин той ме обича.

— Знам това, мамо — на Джинкс не й се налага да ляга с цепеница до себе си нощем.

— Останах заради теб.

— Не е така — казах и се наведох напред в стола към нея. — Ако е заради мен, отдавна щяхме да сме заминали далеч. Останала си, защото са ти слаби ангелите да направиш нещо друго. Била си слаба и преди да започнеш да се наливаш с този еликсир. Слаба и доволна, че си такава. Просто си доволна, че не те удря толкова, колкото по-рано, а когато го направи — че не е толкова силно. Сега те е уловил с една бутилка и може да те налива и да те използва както си ще. Това не е правилно, мамо. Оставила си ме да се справям с него, докато ти плаваш върху някой облак нанякъде. Не обвинявам всемогъщия ти еликсир, мамо. Виня теб.

Забелязах, че думите ми я ужилиха като пчела и се почувствах щастлива.

— Права си — каза тя. — Аз съм малодушна. Изоставих човека, когото обичах. Отказах се от живота, омъжих се за губещ, напълно зарязах теб, но нямах такова намерение.

— И това те извинява.

— Не съм искала да те нараня — добави тя.

— Е, все някой е искал — казах й. — Ти не си се наливала с всемогъщ еликсир, като си забременяла и си избягала. Ето какво ще ти кажа. Ще ти оставя някое здраво дърво до леглото. Когато не си пияна от лекарството си, което значи петнайсетина минути на ден, може да го използваш срещу него. Мисля, че едно точно попадение в главата е по-добре. През останалото време можеш да си плуваш в облаците, а той да прави каквото си ще, ти можеш да се преструваш, че не знаеш или не разбираш. Но мен не правите на глупак и нека ти повторя „не правите“. Не правите.

Станах, взех си цепеницата, поколебах се и я оставих на стола до леглото.

— Ето ти дървото — рекох. — Мога да го сложа и до теб, ако желаеш.

— Миличка, не се ядосвай.

Бях стигнала до долния край на леглото и бях се отправила към вратата.

— Ако бях по-бясна, къщата щеше да се подпали.

Излязох и затръшнах вратата, отидох до стаята си, затръшнах и моята врата, заключих се и плаках известно време. После станах, омръзна ми да рева, виждах, че не помага изобщо. Реших, че съм толкова бясна, че искам да обуя обувки. Намерих някакви чорапи, които имаха само по една дупка всеки, обух ги, също и обувките, слязох долу, излязох навън и закрачих чевръсто по брега на реката.

7.

Слънцето вече бе доста високо, въздухът — жежък, без никакъв ветрец и лепкав като меласа. Точно в този момент не знаех накъде отивам, но пък ходех бързо и бях твърде изпотена, докато го правех.

Вървях часове и накрая пристигнах на мястото, където бяхме намерили Мей Лин. Не знам дали се озовах там нарочно или просто ей така — но стигнах до него.

Вървях близо до брега и погледнах шевната машина „Сингер“ оставена, където си беше. Наведох се и я разгледах по-отблизо. Там, където бе вързана жицата, имаше парченца посивяла плът с мухи по нея. Убиецът бе огънал двата края по такъв начин, че да ги усуче, а после ги бе завързал на фльонга. Сякаш бе използвал панделка, а не жица.

Чудех се дали на него това му се е струвало смешно. Не преставах да мисля как човекът, когото смятах за свой баща, и полицай Сай Хигинс бяха освободили рязко краката й от телта и не бяха си направили труда да я отмотаят от нея. Все още чувах как изпукаха костите на Мей Лин. Спомнях си как мократа кожа се обели от краката й като лепкаво тесто и остана по телта.

Махах с ръка да прогоня мухите и докато правех това, нещо в мен се размърда и ме накара да се чувствам странно — подобно на диво животно, което се опитва да си намери място да се настани. Отново тръгнах нататък.

Вървях, докато дърветата и храстите оредяха и се озовах на мокра кална пътека, която извиваше нагоре по обрасъл с трева хълм, сякаш нож прорязваше яркооранжев сладък картоф. Когато стигнах до върха, имаше още един кален път, който лъкатушеше нататък и извеждаше до върха на друг хълм, а на него имаше малка бяла къщурка, която изглеждаше свежа като новородено теленце. Отстрани на къщичката имаше зелена градинка с ограда, за да я пази от сърни и всякакъв дивеч, а по-назад — малък червен нужник. Изглеждаше толкова ярък и весел, че почувствах порив да се изкача там и да го използвам, дори да не ми се налагаше.

Червеникавата пръст, мокра от предишната нощ, залепваше по обувките ми и те натежаха. Отклоних се от пътеката, свалих ги и търках калта в тревата, докато я изчистих. Отново ги обух, продължих нагоре и изкачих хълма. Горе бе равно и нямаше трева. Земята бе заравнена с търмък, в пръстта имаше парчета чакъл, които бащата на Джинкс бе разхвърлял там. Пред къщата имаше път във формата на подкова, но нямаше кола. Бащата на Джинкс бе някъде на север с нея.

Домът им бе много малък, може би с две стаи, но за разлика от нашата голяма къща изглеждаше чудесно, а покривът май неотдавна е бил покрит с шиндли12. Те бяха от хубаво дърво, изсечени съвършено, наредени и заковани, полети с катран отгоре, за да не гният. Знам, че бащата на Джинкс го е направил, преди да се отправи пак на север. Това бе обичайно за него — да поддържа всичко в свеж и стегнат вид.

На двора имаше няколко кокошки, но нямаше животни. Бащата на Джинкс им изпращаше пари и за разлика от повечето от останалите хора от долината те си купуваха месото, което ядяха, с изключение на пилешкото от време на време и понякога риба. Отглеждаха кокошките предимно да носят яйца и трябваше да внимават къде ги снасят — в противен случай, ако искаш яйце за закуска, трябва да тръгнеш на лов, преди да успееш да чукнеш едно в тигана. Знаех това — трябваше да правя същото у нас.

Почти бях стигнала до вратата, когато видях Джинкс да излиза от къщата с кош за пране, с огромен куп в него. Косата й не бе на обичайните плитки, а събрана на кок отзад, който приличаше на купчина от магарешки бодли, завързана с бял ширит. Носеше синя мъжка работна риза, гащеризон и обувки, които сякаш можеха да поберат още нечии крака.

Тя ме извика, аз я последвах към задния двор и въжето за простиране, опънато между два високи пръта. В коша имаше щипки и й помогнах да простре прането. Окачвахме го внимателно и опъвахме старателно, а докато се движехме, си говорехме.

— Приисква ми се да замина, както говорехме — рекох й.

— И на мен ми се щеше — рече Джинкс. — После се размислих, че мама ще остане тук само с малкото ми братче. Сега, като съм си вкъщи, а не там, при реката, струва ми се, че по-правилно е да остана.

— Не и на мен. Единственото, което имам тук, е голяма къща, която всеки миг ще се стовари върху главата ми, пияна майка и един задник, от когото трябва да се браня с цепеница, за когото си мислех, че ми е баща, но не е. Така че май днес се оказва, че произлизам от някакво място, което не е същото от вчера.

— Какво казваш? — попита Джинкс, като спря с щипка в ръката, готова да защипе едни долни гащи. — Оная част, дето не ти е баща.

— Точно така. Не ми е. В Глейдуотър има някакъв на име Брайън Колинс, той ми е баща. Адвокат е.

— Не думай.

— Истина е.

— Това се казва новина — рече Джинкс.

— Най-хубавото нещо, което ми се е случвало от доста време насам — да открия, че онова дърто копеле не ми е род.

— Въпреки това той те е отгледал и те е хранил — рече Джинкс.

— Не, мама правеше каквото трябваше, после почна да не става от леглото и не е правила кой знае какво, откакто съм достатъчно голяма да се грижа сама за себе си. Предполагам, че това, което искам да кажа, Джинкс, е, че заминавам, дори и да трябва да тръгна сама.

Тя остави репликата да увисне във въздуха, сякаш бе някакво си пране. Продължихме да се движим и окачваме дрехи и когато приключихме, попита:

— Кога тръгвате?

— Колкото може по-скоро. Искам само още веднъж да погледна картата, да видя дали мога да разбера къде са парите, да ги взема, да изгорим тялото на Мей Лин, да поставим праха й в буркан и тръгваме. Тръгвам си от вас, ще намеря Тери, ще говоря с него, ще взема картата и ще видя какво мога да направя с нея. За мен е въпрос на това да избера дали да умра като куче, или да си понеса последствията. Заминавам бързо. Искам да се махна оттук, и то колкото се може по-скоро. Мама съвсем се е предала. Така ми каза. Даде ми благословията си да изчезвам. Освен това точно сега се чувствам по-малко благоразположена към нея, щом е чакала чак досега да ми каже, че нямам нищо общо с Дон. Все едно ми каза: „О, между другото, тези крака, те не са твои. Откраднах ги, когато се роди, а сега си ги искат.“

— Може да е мислела, че ще го приемеш по-леко, като пораснеш — предположи Джинкс.

— Знам само, че ми е хубаво да узная, че не ми е баща, а мама каза, че истинският бил добър човек.

Джинкс кимна, вдигна празния кош за пране и тръгна обратно към къщата, а аз я последвах.

— Трябва да не забравяш, че никога не си виждала истинския си баща, а майка ти не го е срещала от шестнайсет години. Може да е същият като Дон. Може и по-зле. Може дори да е умрял.

— Не казвай това — спрях я аз.

— Не се опитвам да се намесвам в сегашните ти чувства, но като приятелка те предупреждавам. Понякога, когато нещата тръгнат на зле, няма как да се оправят. Влошават се и когато си мислиш, че не може да е по-зле, се оказва, че може и още.

— Не е много оптимистичен начин да гледаш на нещата — рекох.

— Не е. Но много често всичко идва и отминава.

— Надявам се да не е истина.

— Впрочем — рече Джинкс, като се ухили — отказваш ли се от тях?

— Какво?

— От краката, които майка ти е взела назаем.

Тери живееше в града — само няколко постройки, сякаш довлечени от някое торнадо и поставени тук върху неравната улица; затова и не бяха подредени добре. Неговата къща бе встрани от главната улица и надолу по един асфалтов път. Бе доста хубава, колкото тази на Джинкс и по-голяма. От двете страни на пътя имаше по една къща и за разлика от центъра бяха подредени правилно и си приличаха. Всички постройки на това място имаха малък преден двор и малък отзад, отпред имаше цветя, а в този ден в предния двор у Тери имаше едно дете. Беше дребничко, пълно, с коса с цвят на морков, със зеленикав сопол на лицето, изсъхнал надолу чак до крайчеца на устата му, също като отходната тръба на някой нужник.

Около къщата имаше бяла ограда с двойна порта. Минах през нея и махнах на детето. Беше едно от доведените братчета на Тери. Той ги мразеше всичките. Мисля, че най-много мразеше факта, че вече не е център на внимание, откакто майка му се омъжи повторно. След като се случи, той имаше чувството, че са го изоставили под дъжда без шапка. Аз самата не смятах, че е чак толкова зле, но предполагам, че може да се използва такова сравнение.

Тери наричаше момчето на двора Бугър13, така му викаха и почти всички от семейството, включително бащата и мащехата. Смятам, че това име щеше да му остане и го преследва и след като порасне — като един мой братовчед, когото наричаха Пут…14 Предполагам, че бе по-неприятно от това да те наричат Търд15, особено ако етикетът, който са ти лепнали, има нещо общо с истината.

— Тери тук ли е? — попитах Бугър.

Той ме изгледа, сякаш преценяваше дали ставам за ядене.

— Там отзад е, с един черньо.

Ябълката не падаше по-далеч от корена си. Тери казваше, че новият му баща е от ония, дето все се ядосваха, че трябва да платят на негрите по някоя дребна монета за един-два часа работа и си мислеше, че трябва да ги наема за такава, за която купуваше мулета.

— Благодаря — казах.

— Знаеш ли, че момчетата и момичета имат различни работи там? — попита момчето.

— Дааа — отвърнах.

Отидох отзад. Близо до оградата имаше голяма купчина дърва и Тери стоеше до тях. По-близо до тях видях едър негър с брадва в ръка. Той цепеше едно дърво за огрев върху пън и го правеше с лекота, както рибата плува във водата. Стоях и го наблюдавах как работи, правеше го така добре. Бе махнал ризата си, имаше здрави мускули, а кожата му бе с цвета на изпотен сладник. Обръщах внимание на много неща относно мъжете напоследък, независимо с бяла или черна кожа, и онова, което забелязвах, ме изнервяше или тревожеше.

Тери също беше без риза и веднага забелязах и това. Нямаше мускулите на негъра, но изглеждаше доста добре и си спомням, че в този момент си помислих, че е жалко, че е обратен.

Той грабваше нацепените дърва и ги трупаше на ръчна количка. Правеше го бързо и умело, за да успее между вдигането и стоварването на брадвата. Озърна се, видя ме и кимна. Знаех, че си има работа за вършене, затова отидох и седнах на верандата отзад. Чух, че зад мен се отваря врата и майката на Тери излезе оттам. Беше красива, с тъмна къса коса, навита на ролки. Седна на стълбите до мен и каза:

— Как си, Сю Елън?

— Чудесно, мадам.

Не я погледнах в очите, защото си мислех, че ако го направя, ще види, че се чувствам виновна, имайки предвид плановете, в които бях включила и сина й.

— Много отдавна не съм те виждала — каза тя.

— Да, мадам.

Сега трябваше да я погледна. Доброто възпитание го изискваше. Използвах най-лъжовното си изражение и се обърнах към нея. Когато го сторих, видях, че изглежда малко повече лишена от жизненост, отколкото когато я бях видяла последния път; все така хубава, но нещо, от което имаше нужда, бе изсмукано от нея и у мен остана впечатлението, че ако я докосна по-силно, може да се разпадне, като ваза, зле залепена, след като е била счупена. Все пак в сравнение с майка ми бе твърда като скала.

Според Тери този, който изпиваше жизнените й сокове, бе доведеният му баща, който, както казваше, бил заможен, но имал всички качества на гаден парцал. Веднъж ми рече: „Доведеният ми баща не е забогатял от чара си. Забогатял, като открил нефт на някакво парче земя, което купил, и като построил компания за печене на тухли, в която наел повечето от хората в града. След това не се налагало да бъде чаровен. Просто трябвало да носи портфейла у себе си.“

— Как мислиш, че се чувства Тери? — попита тя.

— Мадам?

— Смяташ ли, че е добре?

— Да, мадам. Предполагам.

— Мисля, че новото положение му тежи.

Май сякаш казваше, че да продадеш едно от децата си, за да купиш прасе, може да е лоша идея. Но тъй като обмислях дори по-нови планове за него, не знаех какво друго да отговоря освен:

— Предполагам, че е така.

След известно време негърът спря да цепи дърва, взе ризата си от купа, избърса лицето и гърдите си с нея и после я облече. Тери закара ръчната количка до верандата и започна да я разтоварва, като подреждаше цепениците на купчина под навеса.

Негърът отиде усмихнат при него, като тътреше бавно крака. Джинкс казваше, че така вървят чернокожите, ако не искат да бъдат посетени от Ку-клукс-клан. Казваше, че никога не знаеш кога ще решат, че си надут в присъствието на бели, а да проявяваш високомерие значеше, че може да пострадаш. Нещо повече, вероятно бе добре известно, че бащата на Тери имаше бяла роба и качулка, окачени в килера.

Негърът не каза нищо, просто седеше там и се усмихваше като глупак, който чака да му подхвърлят някой морков. Чувствах се странно, като гледах възрастен човек да се държи така.

Майката на Тери стана, усмихна се и му подаде нещо, което държеше в ръка. Той го взе, без да поглежда какво е, и си тръгна. Когато вече го нямаше, тя погледна надолу към мен и каза:

— Смятам, че струваше повече от пет цента, нали? Нацепи доста дърва и е горещо.

— Да, мадам — отвърнах.

— Дадох му четвърт долар.

— Заслужава си — отбелязах.

Тери свърши с дървата, дойде и седна до мен на стъпалата на верандата. Усещах горещината, която се излъчваше от тялото му, и долавях мириса на пот.

— Е — каза майка му, застанала на стъпалата, — ще ви оставя двамата да се видите. Но не забравяй другите си задължения, Тери. Знаеш какъв става баща ти, когато не са свършени.

— Не ми е баща — каза Тери.

— Не искаш да кажеш това — рече тя.

— Точно това искам да кажа.

— Е, ще ти е нужно малко време да свикнеш.

— Докато свикна, светът ще е друг — отвърна Тери.

— Няма да го разискваме точно сега… Сю Елън, радвам се, че те видях.

— Благодаря, мадам.

Тя влезе в къщата.

— Нараняваш чувствата й — отбелязах аз.

— Знам — отвърна той. — Нямах такова намерение. Не нея мразя, а онзи мъж, за когото се омъжи, и всичките му деца. Най-умното от тях дори не се сеща да влезе вътре, като завали, и го прави едва след като дълго са го подканяли.

— Искам да погледна онази карта пак — рекох. — Ще ми се да намерим онези пари.

— Сигурна ли си?

— Да. Джинкс може да дойде, може и да не дойде. Аз обаче искам да вървя.

— Кога?

— Довечера.

— Мисля, че доста се поразбързах онзи ден — отбеляза Тери.

— Вече не искаш ли да дойдеш?

— А, не. Искам. Но мисля, че трябва да намерим парите, после да изкопаем Мей Лин и да изгорим тялото й. Трябва и да посвърша малко работа по сала, за да плава по-добре, като се спуснем по реката.

— Знаеш ли как да го направиш?

— Мога да правя доста неща. Истинският ми баща ме научи на разни работи и ми показа как сам да се оправям с нещата, които не умея. Показа ми как да уча, а мама ме научи на същото.

— Колко ти трябва, за да се оправиш?

— За това, което сме намислили — малко, почти нищо. Но ми трябва време. Да се изгори едно тяло е нужно повече време и работа, отколкото си мислиш. Необходим е наистина голям огън и трябва да е някъде, където няма да ни видят. Имам една идея, но предпочитам да не я обсъждам, преди да съм имал време да я обмисля. Първото нещо, което трябва да направим, е да определим дали картата е истинска и ако е така, трябва да разберем дали някъде тук има закопани пари.

— После ги открадваме.

— Примири ли се с тази идея вече? — попита той.

— Ако „примирена“ означава, че я приемам, добре — така е.

— Това се иска — отбеляза той.

8.

Тери измъкна картата отнякъде в къщата, облече риза и тръгнахме да се поразходим надолу по улицата. Наблизо имаше гробище и ние отидохме там. Беше закътано място, където да поговорим. Седнахме на обичайното място, на метална пейка под голям дъб, а пред нас бяха гробовете на загиналите войници на Конфедерацията16 — редици от огрени от слънцето надгробни камъни, под тях почиваха някогашните бунтовници, простреляни или починали по-късно от раните си, от старост или разочарование.

Разгърнахме картата, опънахме я между нас двамата и се загледахме в нея.

— Това, което не мога да разбера — рече Тери, — е какво означават тези могили. Всичко останало по нея изглежда точно, но тях не ги разбирам, както и това име, написано тук — Малкълм Къзинс.

Кимнах и рекох:

— Май трябва да се върнем там, да огледаме нещата по-внимателно и да видим какво може да ни хрумне. Може би, ако погледнем пак, нещо ще ни хрумне и ще съответства. Мислех си, че може да означава хълмове, но след като стигнахме там, нямаше нищо. Нищо освен няколко дървета и…

В този миг ме осени мисълта.

Погледнах Тери.

— Ние сме най-тъпите хора, които бродят по тая земя.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Погледни тук — рекох и махнах с ръка към гробовете наоколо.

Той се огледа.

— Е, добре. Много мъртъвци с надгробни камъни при главата.

— Точно така, паметниците — потвърдих. — Пропуснали сме нещо.

— Имаш предвид старото гробище там горе, при боровете?

— Не това имам предвид. Със сигурност. Тези могили на картата може да са надгробни камъни.

— Но повечето от тях са премахнати от вандали — възрази той. — Или изпотрошени.

— Да, но от това не следва, че не означават гробище. Може този, който е съставил картата, така да е обозначил нещата. В гробището се предполага да има надгробни паметници, дори и вече да ги няма. Може и един-два да са останали там и ние да не сме ги видели, и на някой от тях да пише „Малкълм“. Парите може и да са там.

— Знаеш ли, Сю Елън, може и да си права. Трябва да проверим. Може да имаме късмет.

— Май късметът е или план, или случайност — рекох. — Ние имаме план.

Отидохме да намерим Джинкс и й помогнахме да свърши домакинската си работа. Тя взе варени яйца и ги уви в кърпа на черно-бели карета и ги постави в кофичка от сироп. Взехме една от лопатите на баща й, тя каза на майка си, че отиваме да изкопаем червеи за риболов, и тримата изхвърчахме. Използвахме пак пробитата лодка, прекосихме реката и слязохме недалеч от къщата на Мей Лин.

Като следвахме картата, тръгнахме по пътя, който бяхме минали по-рано, натам, където беше гробището, спряхме и си поехме дъх. Под дърветата имаше сенки и те падаха върху мястото, където трябваше да е то. Предполагаше се, че в него витаят призраците на погребаните там. Някои казваха, че е пълно с роби, други, че е гробище на отдавна забравен род. Трети твърдяха, че тук са погребани християни от племето чероки.

В сенките бе по-прохладно, от дърветата капеше вода след дъжда снощи и това правеше прохладата по-осезаема. Не се виждаха надгробни камъни, но почвата бе хлътнала там, където трябва да са били древните гробове. Никой не беше разкопавал наскоро обаче и след като копнахме тук-там с лопатата, накрая се изморихме да се оглеждаме, спряхме и седнахме на земята под боровете. Джинкс извади яйцата от кофичката, разгърна кърпата, взехме си по едно и се заехме да ги белим. Ядяхме, мислехме и слушахме птиците.

Вареното яйце бе хубаво, но сухо, припи ми се вода, когато Тери се обади:

— Вижте тук.

Той натъпка останалата част от яйцето в устата и се изправи, като продължи да говори с пълна уста.

— Седнал съм на стар надгробен камък.

Двете с Джинкс се изправихме и се огледахме. Беше с надпис, издълбан върху него, и някакви дати. Паднал или са го сложили легнал. Името върху него не бе Малкълм Къзинс, но въпреки това сърцето ми затуптя по-силно.

Захванахме се отново с търсенето, огън ни гореше отвътре и не след дълго Джинкс извика:

— Ей, това ще ви хареса.

С Тери отидохме да видим и проследихме натам, където сочеше тя. Край един отровен бръшлян имаше ниско възвишение и през една цепнатина в клоните на боровете отгоре се процеждаше толкова обилна слънчева светлина, сякаш се изливаше от някое ведро. Огряваше един надгробен камък. Бе се прекатурил, но бе подпрян на купчина пръст. Човек лесно би могъл да го подмине, почти се бе слял с боровите иглички по земята в гората. На него имаше надпис и на слънцето се открояваше име:

— Не се ли казва това находка? — възкликна Джинкс. — Търсихме ли търсихме, после седнахме да хапнем по едно сварено яйце и го открихме.

— Такава е волята Божия — отбеляза Тери.

— Или пък го намерихме, защото имахме карта и търсехме наоколо — рече Джинкс.

Грабнах лопатата, поизсякох отровния бръшлян и започнах да копая. Твърде бързо разбрах, че пръстта е била прекопавана. Първата ми мисъл бе, че Мей Лин може да е взела парите вече, но тогава лопатата удари в нещо, пуснах я, свлякох се на колене, подпрях се с длани. Същото сториха Джинкс и Тери. Тримата започнахме да загребваме пръстта с голи ръце.

Копаехме, а денят си отиваше, отнякъде горе откъм хълма се чу козодой17. Ние продължихме да копаем.

Ръцете ми напипаха нещо твърдо и аз извиках. Тери и Джинкс се притекоха да разровим мястото и не след дълго се натъкнахме на глинен съд. Той бе затворен плътно и когато опипахме капака, разбрахме, че е запечатан с восък.

Продължихме да разравяме пръстта около него и го измъкнахме. Беше малко глинено гърне, доста тежко. Тери извади джобното си ножче и го прокара по запечатания с восък капак, докато се поразхлаби и можахме да го отворим. В него имаше торба от плат на синьо-бели цветя. Измъкнах я. Познах, че е от същия плат като калъфките за възглавници, пердетата и роклята на Мей Лин. Доста тежеше. Бе здраво завързана с канап. Преди да успея да го развържа, Тери го сряза с ножа си. Отворихме торбата и погледнахме вътре.

Беше пълна със зелени банкноти, дори имаше и малко монети. Имаше също и една стоножка. Мъртва и изсъхнала като сърцето на някой търговец.

— О, дявол да го вземе! — възкликна Джинкс.

— Това са много пари — рекох аз.

— Нямам това предвид — поясни Джинкс. — Погледнете тук.

Тя сочеше нещо в гроба. Било е точно под гърнето, което измъкнахме. Бяхме толкова развълнувани, че не сме го видели. Беше чене, покрито с пръст.

— Е — рече Тери, — това е гроб. Очаква се да има и кости.

— Да, но погледни натам — настоя Джинкс, като сочеше нещо.

Малко по-нататък имаше ръка. По нея все още имаше плът, а в нея — червеи.

— Тия червеи щяха да са изгризали всичко, ако човекът е бил погребан отдавна — рече Джинкс. — Този тук може да не е свеж като тазсутрешното мляко, но е доста отскоро в земята.

— Права е — потвърди Тери.

Изправи се, взе лопатата и започна внимателно да разкопава около тялото. Отне известно време, но накрая то цялото се показа. Беше мъж в костюм на тънко кафяво и бяло райе, леко полегнал на една страна, със свити към стомаха крака. Зъбите, които бяхме забелязали, бяха в черепа. Голяма част от него липсваше, но той нямаше потребност да си я получи обратно.

Белите райета в костюма му бяха придобили цвета на червената глина, на краката му нямаше обувки, само кафяви копринени чорапи със синя бродерия по тях. Още имаше късове плът по лицето, а върху черепа — кафява шапка с тясна периферия. Беше смачкана, но лесно можеше да се забележи, че, също като костюма, бе струвала доста пари и най-вероятно вървеше с някоя скъпа пура и златна верижка за часовник.

Тери застана на колене и ръце и огледа тялото.

— Още мирише — каза той. — Права си, Джинкс. Не е в земята чак толкова отдавна.

Разгърна втвърденото от пръстта сако на мъжа, краят на който бе залепнал за разлагащото се тяло, и се чу звук от разпаряне. Пребърка вътрешните джобове, но в тях нямаше нищо. Порови във външните, намери конци и копче. Махна шапката и когато го стори, черепът се поразпадна. Ясно се виждаше, че отзад главата му е размазана. Тери вдигна шапката, която бе тъмна отзад, и я размаха да си възвърне формата. Надникна вътре и въздъхна.

— Има етикетче с името му — рече. — Уорън Кейн.

Показа ни го. Аз въздъхнах.

— Не беше ли името му в дневника на Мей Лин? — попитах.

— Мъжът, с когото брат й е движел — обясни Тери. — Онзи, дето му помогнал да ограби банката. Сега знаем какво се е случило с тяхното партньорство.

— Сякаш не е било достатъчно, че са му взели и проклетите обувки — вметна Джинкс.

— Нека отгатна, бил е Джейк — рече Тери. — Звучи логично, че са дошли тук да закопаят парите, последвал е някакъв спор…

— Последвал? — повтори Джинкс.

— Започнал — поясни Тери. — После станало напечено, Джейк го убил, заровил го и сложил парите отгоре му. Предположението ми е, че вече са били изкопали дупката заради парите и на Джейк не му се е копаело повече. Вероятно го е изненадал отзад с лопатата.

— Може и да не е имало спор, а той е планирал да го убие — предположих аз.

— И това звучи логично — съгласи се Тери. — Убил го е, сложил парите отгоре му и взел обувките, защото ги харесвал. Вероятно би взел и шапката, и костюма, ако не бил ги изцапал с кръв, като цапардосал Уорън с лопатата.

— Жестоко и жалко за мъртвеца — намеси се Джинкс, — но може би трябва да преброим парите. Той май няма да стане по-мъртъв.

Преброихме ги два пъти. Имаше близо хиляда долара. Когато върнахме парите в торбата, почти бе станало нощ.

— Сякаш сме изкопали пиратско ковчеже — рече Джинкс.

— Така си е — съгласих се.

Джинкс се изкашля и добави:

— Ясно ви е, че това са доста пари, дори и да не изгорим тялото на Мей Лин.

— Трябва да се придържаме към плана — подчерта Тери.

— Така ли? — попитах аз.

— Така — настоя Тери. — Заради нея намерихме парите.

— Със сигурност ще похарчим доста от тях, за да стигнем до Калифорния — отбеляза Джинкс. — Бихме могли да ги използваме някъде по-наблизо.

— Звучи алчно — рече Тери. — Ако не беше тя, нямаше да знаем за тези пари и щом стана въпрос за това, те не са наши.

— Щом наистина в това е въпросът — отбеляза Джинкс, — те не са и нейни. Нито на брат й. На банката са.

— Мислите ли, че баща й знае къде са заровени? — попитах аз.

Тери поклати глава.

— Ако знаеше, щеше вече да ги е изровил и изпил. Не е точно от сорта „да пестим по мъничко за черни дни“. Джейк е казал на Мей Лин къде са, когато е бил болен, защото не е искал никой друг да знае. Тя очевидно не е имала време да ги изкопае и замине, преди нещата да се объркат.

— Мислите ли, че е знаела за убития? — попитах и кимнах към дупката.

— Не знам — отвърна Тери. — Мисля, че когато Джейк е разбрал, че умира, я е накарал да начертае картата и не й е казал, че приятелчето, с което са обрали банката, лежи под тях. Чуйте, нали искаме да се измъкнем оттук?

Двете с Джинкс кимнахме в отговор.

— Ето го шанса ни — подчерта Тери. — И трябва да вземем Мей Лин с нас.

— Много си е добре в гробищата — рече Джинкс.

Тери я изгледа сърдито.

— Тя ни е приятелка.

— Беше — поправи го тя.

— Трябва ли да я забравим само защото е мъртва? — попита той.

— Аз не я забравям — възрази Джинкс. — Помня я наистина с добро. Казвам само, че е мъртва, че в тази торба има доста пари и не смятам, че е имала намерение да ги подели с нас.

— Има ли значение? — попита Тери.

— Имаш да купиш билети за автобуса, храна, за да стигнеш дотам, някъде да отседнеш и тъй нататък — изброи Джинкс. — Може да влезем в разходи и не съм сигурна, че точно така искаме да изхарчим парите.

— Мей Лин не е искала да свърши погребана в някой горещ парцел пръст в оная част на гробището, отделена за бедняци — рече Тери, — и не мисля, че ние трябва да го допуснем.

Трябва да си призная, че мисълта да я изкопаем, да изгорим тялото й и да изминем целия път чак до Холивуд, за да разпилеем праха й, ми изглеждаше все по-малко примамлива сега, когато имахме огромна торба с пари. Малко се срамувах от себе си заради тези мисли, но така стояха нещата.

— Е? — настоя Тери. — Не това искаме. Нали?

— Май не.

Джинкс изкриви лице в гримаса, после бавно си възвърна обичайното изражение.

— Е, добре — каза, а думите с усилие излизаха от устата й като някой плъх, който с мъка се измъква от тясна дупка. — Разбира се. Да я изгорим и да я замъкнем там.

— Добре — рече Тери. — Решено.

9.

Тръгнахме да се връщаме, а Тери носеше торбата с парите от глиненото гърне. Когато стигнахме до полето със захарна тръстика, спряхме и аз отрязах пак да похапнем. Смятах, че след като бяхме така дълбоко затънали в кражбите, можехме да стигнем докрай и да нападнем тръстиката пак.

Нощният мрак се сгъстяваше, ние излязохме от полето, минахме покрай някакви дървета и излязохме на ливада с буйна трева. Пътят малко се различаваше от онзи, по който бяхме дошли, а от лунната светлина тревата приличаше на лъскава водна повърхност, вятърът шумолеше в нея, сякаш някой размяташе книжна торба, пълна с бонбони.

Като минахме по този път, стигнахме точно зад къщата, където бе живяла Мей Лин. Докато наближавахме, чувахме как устремно тече реката под нас, видяхме къщата и доловихме как скърца от вятъра. Клетъс си бе вкъщи, видяхме стария му камион, паркиран на пътеката, която извеждаше горе при къщата. Естествено, ако камионът не беше там, това не значеше, че не си е вкъщи. Понякога, когато се напиеше, го забравяше някъде, някой му го докарваше и оставяше пред тях — така поне казваше Мей Лин, а аз нямах никаква причина да се съмнявам в това. Затова бях предпазлива и извиках в очакване някой да ми отговори предния път, когато бяхме тук. Исках да се уверя, че той е разбрал, че сме там — ако си е бил вкъщи. Страх ме беше, че е от хората, които първо стрелят, а после задават въпроси.

Джинкс огледа нужника недалеч от нас.

— Ще трябва да се отбия да го използвам — каза тя.

— Не можеш ли да изчакаш? — попита Тери.

— Мога, ама няма да ти хареса после, като тръгнем да отиваме към лодката.

— Е, добре, побързай — примири се Тери. — Ще те чакаме до онова дърво.

Той посочи един голям бряст на хълма над реката.

Джинкс се втурна напред, шмугна се в нужника и затвори вратата.

Тери и аз отидохме до бряста, седнахме един до друг под него, облегнахме гърбове на ствола му. Тери постави торбата с парите между краката си и се загледа към къщата на Мей Лин и камиона, паркиран до нея.

— Мислиш ли, че вече е научил за нея? — попита ме.

— Не знам, но не ми се ще вече да му казвам. Особено след като изровихме парите, които синът му е откраднал, и мислим да изкопаем и дъщеря му. Не знам дали ще мога да го погледна в очите.

— Не ми пука — каза Тери. — С тези пари можем да се махнем оттук.

— Разделени на три, няма да стигнат задълго — отбелязах аз. — Добър старт е, но само толкова.

— Само това ми е нужно — рече Тери. — Добър старт. Аз съм като птица, която някой е настъпил по опашката. Не мога да излетя. Вторият ми баща чул какви слухове се разнасят за мен, за мен и едно момче, което идваше на гости, преди той да се ожени за мама. Тези клюки не са верни. Ала той им вярва и се отнася зле с мен, говори ми лоши неща и наранява чувствата на майка ми. Вади й душата, сякаш е просто някое празноглаво момиче. И как така го е приел това за мен? Как другите може да си го мислят? На теб приличам ли ти на обратен?

Аз се стъписах.

— Значи ти приличам! — възкликна той. — Разбрах от това, че премисляш какво да кажеш.

— Ами, много си красив, имаш добри маниери. Не съм те виждала с много момичета.

— Ти си момиче — отбеляза той.

— Ама ние сме приятели — отвърнах му.

Тери поклати глава.

— Видът ми не е по мой избор, а пък има много хора с добри маниери.

— Не съм ги срещала — отвърнах му.

— Само затова ли смяташ, че съм обратен?

Поклатих глава.

— Не. Заради Мей Лин е. Ти не я гледаше както всички останали мъже. Дори не я забелязваше, когато се къпехме голи в реката, дори не я поглеждаше.

— Ти си я оглеждала, иначе нямаше да ме питаш защо аз не съм я заглеждал — настоя Тери. — Значи ли, че харесваш момичета?

— Понякога, да си остане между мен и теб, си мислех, че може да си падна по нея. Приличаше на сладоледов десерт. Ала не, майтапя се. Май ме влекат мъжете и скапаният живот с някой от тях.

— Не всички мъже са гадняри — рече Тери. — Мъжът и жената може да са приятели и да са женени.

— Мама и Дон не са приятели — отвърнах му.

— Да, и точно това е причината да не се разбират — отвърна Тери.

— Хвана ме — казах аз.

— Онзи път, като се къпахме и Мей Лин бе гола като някоя нимфа, аз я огледах. Доста я поогледах. Направих го крадешком, но го направих. Слушай: Мей Лин обичаше да използва тялото си да упражнява власт, а аз не исках да й я дам. Не исках да знае, че ми харесва онова, което виждам. Не желая никой да има власт над мен. Никой. По никакъв начин.

Преди да успея да осмисля напълно тази нова информация, видях мъж да излиза от къщата на Мей Лин и да се влачи нагоре под лунната светлина. Вървеше към нужника. Имаше скъсана шапка, беше облечен в гащеризон и обут в чепици с развързани връзки. Приличаше на плашило, което е слязло от кола, на който са го закачили.

— Това е Клетъс — казах и знаех, че Тери всъщност го вижда за пръв път.

Изправихме се, но останахме в сянката под дървото. Въпреки това тази нощ бе толкова светло, че той щеше да ни види, стига да бе погледнал в тази посока, но той бе навел глава и вървеше бързо. Приличаше на човек, тръгнал да изпълни своя си мисия.

Отиде до нужника, дръпна вратата, но тя не се отвори. Джинкс бе пуснала резето отвътре. То не беше от тоя сорт, дето щеше да издържи, ако някой напъне по-силно, по-скоро служеше дружески да напомни, че някой е там.

Старецът на Мей Лин отстъпи назад и погледна нужника, сякаш му бе непознат.

— Кой е вътре? — извика.

— Отбих се за малко — отвърна Джинкс. — Веднага излизам.

— Чернилка ли е вътре? — попита той. — Звучиш като чернилка.

— Не — отвърна Джинкс. — Бяла съм.

— По-добре да не си някой черен задник, клекнал в моя кенеф — рече той.

Последва продължителна пауза и после отстрани нужникът се разтресе веднъж и повтори. Една дъска се разхлаби със скърцане и се откърти. После — друга. Джинкс изхвърча оттам като поле и от това дъските се откъртиха съвсем и паднаха. Тя се носеше устремно към дървото, където стояхме, и премяташе презрамката на гащеризона си през рамо, докато тичаше.

Зад нея с огромна скорост препускаше Клетъс, а развързаните връзки на чепиците му плющяха.

Предполагам, че би било правилно да изчакаме Джинкс, но не го направихме. Тери грабна торбата, двамата хукнахме като подплашени зайци и я оставихме да ни настига. Когато погледнах назад през рамо, тя бе почти до нас, но Клетъс бързо я настигаше.

— Ей, ей — крещеше той. — Онова е моята торба.

Дори в тъмното я бе разпознал.

Пробягахме по хълма, надолу към реката и после по брега. Когато отново погледнах назад, Клетъс не бе намалил скоростта и бе грабнал голяма сопа. В същото време Джинкс се препъна и падна на брега.

— Пипнах те — изкрещя Клетъс и наистина го направи.

Спрях и се обърнах, видях го да стоварва сопата отзад върху главата на Джинкс, докато тя се опитваше да стане. Беше як удар и не бе предназначен просто да я нарани. Целеше да убие. Джинкс падна и заби нос в калта, вирна крака като две подплашени птици.

Клетъс пусна сопата, сграбчи я, завлече я до брега и натисна главата й под водата. Джинкс започна да мята ръце и крака и да се дави.

Клетъс ни изгледа.

— Вие двамата по-добре се връщайте или ще удавя тая малка чернилка. Ако значи нещо за вас, по-добре елате тук.

Напипах камък на брега, почти колкото пъпеш, измъкнах го от тинята, вдигнах го в ръка и се втурнах към него. Тогава забелязах, че Тери тича редом с мен — в едната си ръка стискаше торбата, в другата бе грабнал къса, дебела сопа.

Клетъс натискаше пак главата на Джинкс под водата, когато се озовахме до него. Той й крещеше, макар че калъфката от възглавница не бе у нея.

— Защо сте ми отмъкнали калъфката? По-добре казвай. По-добре я връщайте.

Аз се озовах до него и стоварих камъка с две ръце. Ударих го в челото с него точно когато се обърна да ме погледне. Той се прекатури настрани и шапката му падна. Не беше съвсем успешна атака. Камъкът се изплъзна от ръцете ми, падна и удари Джинкс по гърба. Клетъс се опита да се изправи, с една ръка държеше окървавената си глава.

Тогава Тери се озова върху него със сопата и я размаха като луд. Клетъс сграбчи Тери през кръста, повали го върху Джинкс, която още лежеше на земята, опитвайки се да се подпре на ръце и да се изправи. До този момент бе успяла само да измъкне лице от водата.

Когато Тери бе повален, торбата се изплъзна от ръката му, отвори се и пачка от парите се разпиля като гъша перушина от стар дюшек.

Клетъс се хвърли върху Тери с вдигнат юмрук, после съзря разпилените пари.

— Това са моите пари — извика.

Джинкс, която се бе изправила на крака и се бе посъвзела, сграбчи тоягата, която Тери бе изпуснал, и замахна. Бе адски удар, чух как вятърът изсвистя, издаде същия звук като бухал, връхлитащ върху мишка. Ударът се стовари отзад върху главата на Клетъс. Тиквата му отскочи, сякаш можеше да се откърши от врата, после главата му клюмна напред, той потрепери веднъж, а сопата се стовари отново. Човече, на това му се вика удар. Вероятно можеше да се чуе чак в Глейдуотър. От него Клетъс нададе лай подобно на стреснато куче и после се прекатури от Тери.

Джинкс отново скочи върху него и налагаше нокаутирания вече навсякъде със сопата, удряше го по-бързо от човката на кълвач. Аз изтичах до тях, сграбчих я и притиснах нея и сопата към себе си. Тя започна да грухти и да се мята като омазано прасе.

— Ще го убиеш — извиках й.

— Тъкмо това се опитвам да направя — отвърна ми.

Дръпнах я назад и паднах на земята. Тя продължи да се мята отгоре ми.

Тери отиде и погледна Клетъс.

— Добре е, в безсъзнание — каза ни.

— Надявам се да е мъртъв — рече Джинкс, като не спираше да се бори. — Нарече ме чернилка, размаза ми фасона, удари ме по главата и ми натисна лицето във водата. Проклет стар смотаняк. Не искам никога повече някой да ме нарича чернилка. Писна ми от това. Писна ми. Не мога да понасям това проклето място. Не понасям никое място.

— Джинкс — извиках й, — престани. Няма да го удряш повече.

— Ами ако се съвземе?

— Тогава можеш да го удариш — съгласих се.

— Добре тогава, пусни ме.

Аз я пуснах, тя веднага скочи и се втурна да го цапардоса със сопата отново. Тери я хвана за ръката и рече:

— Достатъчно, Джинкс. Той е само един стар глупак.

— Тези пари са колкото негови, толкова и наши — каза Джинкс, опитвайки се да освободи ръката си. — Няма значение кой ги е откраднал пръв. Освен това той дори не знаеше къде са. Ние стигнахме до тях и ги изкопахме.

Накрая отидох и застанах зад нея, помогнах да я удържим, не след дълго Джинкс се взе в ръце и започна да диша по-спокойно пак. Тери я пусна, но не преди да й вземе сопата.

— Хайде да събираме парите, преди да е дошъл на себе си и Джинкс да се е превърнала в убиец — настоя Тери.

Натъпкахме ги обратно в торбата и точно преди да си тръгнем, Джинкс срита Клетъс в главата с всичка сила. Трябваше да я издърпаме от него и да я влачим по брега, а тя проклинаше бясно; мяташе ръце и крака като стоножка върху напечена от слънцето скала.

10.

Река Сабайн е дълга, но недотам широка по местата, които познавам. Не е — както съм чувала — като Мисисипи, която може да достига до миля напряко. Сабайн е кафява на цвят и лъкатуши покрай мръсни брегове, под надвесени над нея дървета и сянката им. На места е дълбока, но на повечето не чак дотам, ала има наистина достатъчно количество вода да плават и потъват лодки в нея. Достатъчно да се удавиш. Тъмни води, отколешна река, тя е царството на змиите; дом най-вече на отровния мокасин — дебело влечуго с къса, масивна опашка, агресивно. Мислех за това, когато стигнахме до другия бряг и измъкнахме пробитата лодка от водата под една плачеща върба.

Плановете ни се бяха променили. Нямаше да имаме много време за каквото и да било, трябваше да хукваме веднага. Не бях много сигурна какво се случваше с идеята да изгорим тялото на Мей Лин, но бях уверена, че тя все още се върти някъде в главата на Тери. Всички нас ни бе грижа за нея, но Тери, който винаги изглеждаше по-малко обвързан с нея, отколкото с мен, бе взел всичко наистина присърце. Изглеждаше най-покрусен от нейната смърт и несправедливостта във всичко това. Не че аз можех да забравя и да продължа нататък, но не можех да си представя по какъв начин е възможно да поправя случилото се. Нямаше как да разбера кой го е извършил или как да го пипна, ако успея. Колкото до Джинкс, тя също обичаше Мей Лин, но беше от хората, които гледат на нещата по-трезво или поне така ми изглеждаше. Смятам, че мислеше, че мъртвите са си мъртви, това е тъжно, чувстваше се зле, но нямаше намерение да се тревожи дали Мей Лин ще бъде изгорена и замъкната някъде, ако можеше да го избегне. Тая работа бе по план на Тери.

Решихме той да пази торбата с парите, да си отидем до вкъщи, да приготвим набързо каквото можем, да се срещнем скоро пак на това място и да потегляме. Докато гледах как приятелите ми вървят всеки по своя път, се размислих за дните и нощите, изживени край реката. Колкото и да бе лош животът ми, такъв го познавах. И макар че мама ме бе лъгала и разочаровала цял живот, а баща ми не ми беше баща изобщо, все пак си мислех, че трябва да поразмисля. Вероятно можеше да дадем парите на Клетъс и каквото било — било. Да отида в Глейдуотър, да намеря истинския си баща, после да стигна до Холивуд бяха все хубави мисли, но не смятах, че е чак толкова добре да се осъществят, макар и да имаше крадени пари в сделката — тайно си мислех, че мога да получа част от тях за една хубава рокля и чифт обувки, да си направя прическа, както никога досега, можеше да си купя и една от онези шапки, които носят жените и сякаш задължително вървят с колчан стрели и някой и друг приятел от веселата дружина на Робин Худ.

Във всеки случай стоях си там край реката, обзета от такива мисли, премислях какво ми бе казал Тери относно това, че не е обратен, и се чувствах объркана. Почти всичко, което смятах, че познавам в моя си свят, се бе променило. И тогава истината се стовари върху ми. Изведнъж не можех повече да вървя, нито да стоя права. Разревах се.

Наблизо имаше един дънер, отидох и седнах на него, продължих да плача. Не беше задълго, но се наплаках добре. Скоро приключих и не бях напълно сигурна за какво точно рева. Подсмърчах като малко дете, поседях там, докато се уверя, че всичко е приключило, станах и закрачих бързо към къщи — чувствах се глупаво, че пропилях ценно време да седя на един пън.

Когато наближих къщата ни, видях, че не свети, но отстрани в двора имаше три пикапа. На Дон, на чичо Джийн и… по дяволите, на Клетъс. Обмислях следващата си стъпка, когато някой излезе от сенките на дърветата, докосна ме по рамото и запуши устата ми с ръка.

— Аз съм, Сю Елън — каза нечий глас и, разбира се, веднага познах, че е мама. — Тихо сега.

Тя махна ръката си от устата ми и ме стисна за раменете.

— Какво правиш тук навън? — попитах я.

— Знаех, че ще дойдеш оттук, затова те чаках.

— Но защо?

— Клетъс дойде за теб, полицай Сай също ще дойде. Чух Клетъс да казва на Дон и Джийн как сте откраднали някакви пари. Това не е истина, нали?

— Дълго е за разказване — рекох й.

Помислих си: „Дотук с пророческите способности на Дон.“ Получил е цялата си информация от втора ръка.

— Хайде — подкани ме мама. — Да отидем да намерим някое място да поговорим.

Фактът, че тя бе излязла от къщата, бе изумителен, но преди да тръгнем нанякъде да говорим, тя се върна пак под дърветата, взе някаква торба и я повлече след себе си. Взех я от нея и я помъкнах аз, защото тя бе немощна като току-що родено пале, а торбата тежеше. Бях толкова изненадана, че не я попитах защо й е, нито какво има в нея.

Отидохме пак при дънера, на който седях и плаках. Когато стигнахме до него, мама бе толкова изтощена и дишаше така тежко, че ми домъчня за нея, но ми се стори добра идея да сме по-далеч от къщата. Когато седнахме, поставих торбата между краката си и я попитах:

— Какво казват за мен?

— Чух Джийн да пристига. Погледнах през прозореца. После видях камиона на Клетъс зад него. Клетъс трябва да е отишъл първо при чичо ти, защото са по-близки приятели, и после са дошли тук. Тъй като прозорецът бе отворен, чувах ги какво си говорят. Клетъс каза, че ти, едно момче и една негърка сте откраднали някакви пари от него. Каза, че черното момиче го ударило по главата, за да му ги вземе. Става въпрос за Джинкс, предполагам. А момчето трябва да е Тери.

— Той не ги познава — рекох. — Те никога не са ходили в дома на Мей Лин, когато Клетъс си е бил вкъщи.

— Да, но няма да им е трудно да го разберат. Дон знае с кого се събираш и мрази Тери.

— Истина е — съгласих се. — Но не точно така се случи всичко.

— Откраднахте ли парите?

— Откраднахме крадени пари.

— Кражбата си е кражба — настоя мама.

— Знам го и да ти кажа честно, мога да го преживея.

Тя не спори с мен. Седеше и чакаше да продължа, затова й разказах всичко, включително това, че под парите имаше труп и кой беше той. Разказах и как Джинкс бе преследвана и ударена, как отвърнала и как ние й помогнахме. Продължих с това, че възнамеряваме да изкопаем Мей Лин, освен ако нещо не се промени в следващите няколко часа.

Мама седеше и не каза нищо доста време, след като свърших моя разказ.

— Труп?

— Да, мамо.

— Толкова съм изтощена — каза тя и за миг си помислих, че ще се свлече от дънера.

— Съжалявам, мамо — рекох. — Казах някои неща, които не биваше да казвам, сега съм крадец, а скоро ще бъда и осквернител на гробове.

Тя поклати глава.

— Не, не ми прималя заради това, което си направила. Изтощена съм заради живота, който живея. Лежането в леглото толкова много също не ми се е отразило добре. Не биваше изобщо да напускам Брайън, нито пък да се омъжвам.

— Ти си го предпазвала — рекох.

Тя пак поклати глава.

— Не смятах, че съм достатъчно добра за него. Изобщо не ме биваше за нищо, майка ми все това повтаряше, а когато срещнах Брайън, за миг си помислих, че може би струвам нещо. После, като забременях, се почувствах зле и омърсена. Не исках да омърся и Брайън. Най-вече обаче вярвах, че Господ ми казва коя съм, че съм наказана и че съдбата ми винаги ще е нещастна.

— Благодаря — рекох.

— Не исках да кажа това, скъпа. Едва тази сутрин стигнах до заключението, че ако Той е любящ Бог, не би сторил такова нещо и че Той изобщо не ме наказва. Аз се самонаказвам. Слушах онези мъже да разговарят, чух Дон да казва, че не му пука какво ще ти се случи. Каза това, след като Клетъс рече, че след като си вземе парите обратно, ще даде на Дон и Джийн от тях. Предложи им по петдесет долара на всеки, но Дон се спазари за седемдесет и пет на човек. Каза, че ако не му помогнат да те намери, ще наеме онзи негър, който живее в гората.

— Скунк ли?

— Да. Скунк.

— Няма никакъв Скунк.

— Друго съм чувала — възрази мама.

Тя също вярваше в знаците на съдбата, ангели и призраци, затова не приех насериозно приказките й за Скунк.

— По седемдесет и пет на всеки, а? — попитах.

— Толкова предложи Клетъс окончателно — отвърна тя.

— Имайки предвид, че става дума за хиляда долара, не е кой знае каква добра сделка — рекох. — Но поне знам колко струвам, както и Джинкс, и Тери. Спомена ли Клетъс, че са крадени и под тях е имало труп, облечен в костюм, който някога е бил хубав и скъп?

— Не.

— Е, предполагам, че да ме продадат за сто и петдесет долара за двамата е по-добре, отколкото Дон и Джийн да го правят за без пари — отбелязах. — Така вървят доведените дъщери, предполагам. Чудя се за колко биха изтъргували собствените си роднини.

— Това са много пари в днешно време — отвърна тя.

Аз се втренчих в нея.

— Нямам предвид, че му е позволено да го прави. Просто отбелязвам факта.

— Трябва да се връщаш, преди да са усетили, че те няма — рекох й. — Трябва да предупредя Тери и Джинкс.

— Няма да се върна. Идвам с теб — рече мама.

— Така ли?

— Затова донесох тази торба — заобяснява тя. — В нея има някои неща за двете ни. Сложих ти даже официалната рокля и обувките.

— Благодаря ти, Боже, за това — възкликнах. — Надявам се, че си взела и тоалетната масичка от стаята ми. Оная с огледалото.

— Роклята може да ти потрябва по пътя — рече тя. — Никога не знаеш кого можеш да срещнеш.

— Ако тръгнеш с нас, това прави и теб крадла.

— Тогава нека всички да сме крадци — рече тя. — Виждаш ли, Сю Елън, днес, докато преминаваше ефектът от еликсира, сънувах голям черен кон и той ме следваше по брега на реката. Беше голям и все повече приближаваше към мен. После видях и един бял напред, в храсталака, и някак си знаех, че ако успея да стигна до него, да се метна върху гърба му, той ще ме отведе далеч от черния.

— Може и да е някой добър черен кон — предположих аз.

— Не мисля така, скъпа. Не мисля.

— Стигна ли до белия?

— Събудих се. Така че не. И сега какво ще правим?

Звучи твърде зле, но оставих мама да седи на дънера и отидох да предупредя първо Тери, защото бе по-наблизо. Тя просто нямаше достатъчно сили да се прави на скаут. Оставих я там да си мисли за конете.

Отне ми известно време да се изкача нагоре по брега и да стигна до разхвърляните постройки в града. Вървях и се оглеждах предпазливо и докато отивах към Тери, опитвайки се да измисля как мога да стигна до него, без да попадна на доведените му роднини или майка му, той се зададе отдолу по улицата, вървеше огрян от лунната светлина и се движеше сякаш единият му крак стъпваше в някаква канавка, а другият — по нещо хлъзгаво. Бе нарамил две лопати. Видя ме и ми махна с ръка.

Когато се срещнахме, набързо разказах онова, което бях чула от мама. Не споменах, че тя смята да тръгне с нас. Реших да спестя тая дребна подробност.

— По дяволите — рече Тери. — Смятах, че вече ще съм изкопал Мей Лин, докато вие с Джинкс се появите. Знаех си, че твърде скоро Клетъс ще събере две и две и ще стигне до мен и нея и затова направих няколко тура. Така си изкълчих глезена. Стъпих в една дупка.

Тръгнахме заедно към гробищата, където бе заровена Мей Лин.

— Няколко тура ли? — попитах.

— Вече бях на гробището и занесох една мушама да поставим тялото. Направих три тура и занесох неща, които ще ни трябват. Закарах и ръчна количка там. Не съм се спирал. Ала не съм изровил тялото още. Затова нося лопатите.

— Джинкс вероятно е вече там — рекох.

— Добре ще е — рече Тери. — Докато отидат да кажат на майка ми и ония кретени, доведените ми братя, как стоят нещата, ще сме изкопали Мей Лин и няма да имат представа къде сме. Приготвил съм им и една изненада.

Отне ни около половин час да стигнем до мястото, където бе погребана Мей Лин. Когато стигнахме, Джинкс седеше до гроба с малка торба с багаж. Като ни видя да идваме, скочи на крака.

— Доста време ви отне — рече тя.

— Идвах преди теб — отвърна Тери.

— Така и реших, като видях всички тия неща тук — отвърна тя. — Чаках и мислех как Клетъс ще ме преследва като някое прасе трюфел18, тъй като познава Сю Елън, а тя — нас.

— Добра логика — рекох. — Всъщност приложима.

Осведомих набързо Джинкс как стоят нещата.

— Мама — каза тя — знае, че заминавам. Не можех просто ей така да я зарежа. Казах й.

— Как го прие? — попитах.

— Добре — отвърна Джинкс. — Толкова добре, че едва не останах. Каза ми, че може да се налага да тръгна и без да съм откраднала нещо, че тук няма нищо, което да ме задържа, а там навън може и да намеря. Каза, че чернокожо момиче може да има шанс в Калифорния или някъде на север, а тук не ме чакало нищо друго освен мазоли по ръцете и уморени кокали. Ще й пиша, когато всичко отшуми, татко също — оттам, където работи на север. Почти си вярвам, че го правя за тях, като си давам шанс. Освен това фактът, че съм ударила онзи бял човек с тояга по главата, няма да бъде приет добре тук.

— Мисля, че си права — отбелязах.

— Вземи една лопата — каза Тери и ми я подаде.

Взех я и двамата с него започнахме да копаем.

След известно време се разменихме с Джинкс и докато седях на земята до гроба, внезапно осъзнах. Изкопавахме мъртвото тяло на Мей Лин.

Сепнах се от собствените си мисли, когато лопатата на Джинкс удари капака на ковчега. Двамата с Тери спряха за миг.

— Стоим точно върху нея — каза тя.

— Трябва да изгребем пръстта, да вдигнем капака и да я извадим — обясни Тери. — Донесох ръкавици. В количката са.

Взех ръкавиците и когато го направих, а после надникнах в дупката, капакът на дървения ковчег се виждаше. Тери махаше останалата пръст с ръце. Ковчегът бе направен от толкова евтино дърво, че можеше да го пробие с лопатата.

Джинкс се измъкна от дупката. Тери хвана лопатата, пъхна крайчеца й под капака и започна да го надига. Той не устоя дълго. Гвоздеите изскърцаха като плъх, капакът се отвори и пропука по средата, а отдолу се разнесе воня — достатъчно силна да получи правителствено признание.

Обърнах се и повърнах. Когато погледнах пак в гроба, видях, че капакът е махнат и зърнах тялото в ковчега. Бяха я хвърлили вътре на една страна. Сега бе по-слабичка и потъмняла, все така бе облечена в онази стара рокля, която сякаш се бе сраснала с нея. Вече не бе така подпухнала. Беше се спихнала и кожата бе залепнала по костите. Виждаше се откъде отдолу е проникнала вода, от която дъното на този ковчег се бе разпаднало на места. Ако дървото бе и едно пени по-евтино, тя щеше да изпадне оттам, преди да са я погребали в земята.

— Тези копелета… — възкликна Тери. — Това нещо не може да издържи и ден в такава влажна почва.

Посегна към задния си джоб и извади носна кърпа, която завърза над носа си. Ние с Джинкс нямахме, така че трябваше да сбръчкаме лица и да се опитаме да мислим за друго. Но двете слязохме в дупката и измъкнахме Мей Лин оттам. Когато го сторихме, едната й ръка се откърши и аз трябваше да се изкатеря обратно, и пак повърнах. Когато се върнах пак долу, Джинкс повръщаше в гроба.

Тери само кашляше, но когато накрая я измъкнахме от дупката, той се отдалечи и повърна. Хвърлих поглед към Мей Лин и видях, че лицето й е потъмняло като стара мъзга от бор. Нямаше очи, защото буболечките и червеите, както и подпочвената вода се бяха заели с тях и цялата плуваше във вода, като я извадихме оттам, така че изглеждаше доста по-зле от онзи мъртвец под торбата с парите — а не бе толкова отдавна мъртва, колкото него. Не бе справедливо.

След малко Тери се върна и ни помогна да натоварим тялото в ръчната количка. Първо сложихме мушамата и я поставихме отгоре. Трябваше да я поприсвием малко, за да я наместим, и тя още се поразпадна, нещо изпадна от нея, а аз не можах да позная какво е. Тери използва лопатата, за да сложи и него в количката. Джинкс донесе ръката й и я постави върху тялото. Тери я загърна с брезента и го подпъхна в краищата.

— Сега какво? — попитах.

— Пещта за тухли — отвърна.

11.

Няма нужда да навлизаме в подробности; бих казала само, че е цяло чудо, че не ни пипнаха в крайна сметка. Предполагам, че стана така, защото бе късно и не срещнахме никого освен две кучета. Те дойдоха да помиришат мъртвото месо; Джинкс хвърли камъни по тях и те избягаха.

Редувахме се да бутаме количката, но не бе кой знае каква трудна работа, защото онова, което бе останало от Мей Лин, изглеждаше толкова леко, колкото току-що опечен хляб — без свежестта на неговия аромат. Нощта бе ясна, а количката поскърцваше леко. Вонята ни караше да я бутаме чевръсто.

Тери ни заведе отзад в компанията за тухли на доведения си баща. Спряхме под един прозорец, двете с Джинкс сплетохме ръце, Тери стъпи върху тях и бутна прозореца, той се открехна. Промуши се вътре и в следващия миг задната врата се отвори да влезем. Аз вкарах количката през нея.

Прекарах я между редици от купове тухли и накрал стигнахме до едно място до стената с дузина пещи с дупки като килийки на пчелен кошер. Всички имаха метални врати с дръжки по тях — дървени в метални жлебове, а на стената между всеки две вратички имаше шайба.

Тери измъкна кибрит от джоба си и запали парче смачкана хартия, което взе от пода. Завъртя една от шайбите и отвори една метална врата. Чу се съскане като от изненадан опосум. От една решетка на дъното на пещта нагоре изтичаше газ. Тери пъхна пламналата хартия през решетката, докосна някакво място вътре и съскането се превърна в свистене; горещината оттам почти опърли веждите ми. Огънят лумна нагоре с огнени сини и жълти езици и аз в миг се изпотих.

— Трябва да изчакаме малко — каза Тери и затвори вратата.

Наоколо имаше струпани тухли и ние ги използвахме да седнем върху тях.

— Ще трябва да загрее до много висока температура — обясни Тери. — Когато това стане, тя ще изгори бързо. Тялото й ще се превърне в пепел — костите и всичко.

Не знам колко дълго чакахме там, но знам, че през цялото време бях нервна. Непрекъснато бях в очакване полицаят и онези гадни мъже, които преди бях смятала за роднини, да се нахвърлят върху нас, но те не се появиха.

Най-после Тери се изправи, измъкна ръкавиците, които бе пъхнал под колана си, и отвори вратата; пламъкът вътре се виеше и търкаляше. Като използвахме ръкавици и лопатите, вдигнахме от количката мушамата, в която бе увито тялото на Мей Лин заедно с отчупената й ръка и онази тъмна част, която не можахме да разпознаем. Заедно я отнесохме до отворения кошер, пъхнахме тялото с краката напред и го набутахме. Пламъците го обгърнаха на мига. Лизнаха мушамата жадно. Тери блъсна вратата. Погледна ни. Лицето му бе осеяно с капки пот заради огъня и изглеждаше сякаш не бе с нас там.

— Някой трябва да каже нещо — каза той.

— Съжалявам, че е толкова горещо там вътре — рече Джинкс.

— Нещо друго.

— Сбогом, Мей Лин — рекох аз. — Беше добра приятелка, макар че напоследък не се виждахме много, но може би си имала причини за това. Благодарим ти за картата и крадените пари, които ни предоставиха възможност да си тръгнем. Надявам се, че не си страдала дълго, преди да умреш. Надявам се да е било бързо.

— Аз също се надявам — добави Тери и сякаш се задави. — Заминаваш за Холивуд, Мей Лин.

Закарахме количката обратно до гробището, зарихме гроба с лопатите. Натоварихме багажа си на нея заедно с лопатите и тръгнахме. Гробището бе на пътя надолу към брега, така че най-добре бе нещата да бъдат оставени там, затова Тери при едно от предишните си отивания бе сложил торбата с парите в тенекия от свинска мас и я бе закопал близо до гроба на Мей Лин. Сега я изкопа, натовари нея с останалия багаж на количката точно до една малка запечатана картонена кутия, която бяхме взели от фабриката за тухли — в нея бяхме поставили праха на Мей Лин.

Тръгнахме и когато навлязохме в гората и наближихме мястото, където бе лодката, а тя бе близо до това, където бе мама, аз им изясних ситуацията.

— Мама не само ми каза, че Клетъс е вкъщи, тя идва с нас.

— Какво рече? — попита Джинкс.

В този момент се спускахме по едно малко възвишение и те можеха да я видят, седнала там, на дънера, огряна от лунната светлина. Тя се обърна, погледна към нас и скърцащата количка.

— Не я ли нарече „страхлива“ и „несериозна“? — попита Джинкс.

— Не е нито едно от двете — рекох.

— Не е — каза тя. — Но със сигурност сме малко множко вече.

След като натоварихме багажа си в лодката и бутнахме количката в река Сабайн, Тери отсече три дълги пръта с брадвичка, която извади от чантата си. Сложихме ги напряко на лодката и те стърчаха доста от двата края, после се качихме, а Джинкс ги държеше, докато аз и Тери гребяхме надолу по реката към сала. Мама използваше канчето да изгребва водата.

— Позабавихте се малко — рече тя. — Помислих си, че сте тръгнали без мен.

— Трябваше да изгорим тялото на Мей Лин — обясних й.

— Наистина ли го направихте? — попита тя.

— В една пещ за тухли — каза Тери.

— Да — потвърди Джинкс. — Сложихме я в една кутия.

— О, Боже — възкликна мама.

Когато стигнахме до сала — или баржата, ако предпочитате, — натоварихме всичко там. Така се получи добре, защото ни беше тясно в лодката, а водата нахлуваше в нея по-бързо от всякога, макар че мама изгребваше като вятърна мелница при силен вятър. Взехме греблата и отблъснахме лодката от сала; в нея вече бе нахлула доста вода, когато се отдалечаваше от нас.

След като се настанихме удобно, Тери извади брадвичката и се зае да реже въжето, с което салът бе привързан към дървото. Когато се поразхлаби, салът леко се наклони на една страна, после се изправи и потегли по бавното, спокойно течение на реката.

Погледнах назад към лодката, която оставихме. Тя се бе наклонила леко на една страна и бе доста потънала във водата. Все повече потъваше, докато наблюдавах, и сигурно след няколко мига щях да я видя как изчезва. Ала такава възможност не ми се удаде. Салът се завъртя леко, тъй като реката извиваше край един пясъчен насип, и ние трябваше да се захванем за работа с коловете, за да го прекараме през плитчините. После течението ни отнесе далеч от насипа по един завой и потъващата лодка се изгуби от погледа ни.