Бряг край мътни води

18.

Отминахме горната част на плитчината, докато Скунк тичаше към нас и се опитваше да ни настигне. Тери бе подхванал нещо ужасно, крещеше силно и при следващата светкавица видях защо го прави. Брадвичката, която Скунк носеше, сега бе забита в дънера ни, съвсем близо до ръката му. Едва успях да го зърна при това кратко проблясване, но веднага забелязах, че връхчето на пръста на ръката, с която стискаше дънера, бе отсечено и шуртеше кръв. Тоя проклет Скунк бе запратил брадвичката по него.

Нямаше обаче време да се тревожим за такива неща и ние продължавахме да ритаме и махаме със свободните си ръце. Когато се обърнах назад, видях Скунк да нагазва във водата. Главата му заподскача като огромна коркова тапа. Онази негова шапка за дерби изглеждаше залепена за нея — и родилно петно не би могло да е по-здраво.

Реката ставаше по-дълбока, по-широка и по-бърза и съвсем скоро ние се носехме напред така устремно, че си помислих, че ще се изпусна. Накрая трябваше да се вкопча с две ръце в дънера, същото стори и Тери. Продължихме да ритаме във водата, но най-вече реката и дъждът ни носеха напред с шеметна скорост. Надзърнах назад и очаквах да видя Скунк точно зад мен, но не го виждах вече. Не знаех дали водата го е погълнала, или се е отказал и е отплувал към брега. А може би беше някъде там, а аз просто не можех да го видя, защото не само бе тъмно, но имаше всякакви клони, дънери и тем подобни, които се носеха устремно от бързото течение на реката.

Продължавах да се надявам, че дъждът ще спре, но това не се случи. Изобщо не беше проливен, а просто онова, което мама винаги наричаше порой, а Джинкс го оприличаваше на крава, която пикае върху равна скала.

Светкавиците продължаваха да съскат по небето и от време на време някоя мълния изтрещяваше в тъмното и удряше някое дърво на брега, а то лумваше като факла. Светлината се отразяваше във водата и от нея тя изглеждаше като река от кръв. Усещах горещината на огъня да стига чак до нас. Можах да видя и нещо друго. Едно туловище във водата близо до брега, показа се от нея, после потъна пак, гмуркаше се и се бореше с течението, после видях, че стигна до брега, плъзна се нагоре и потъна в гората като сянка. Не виждах достатъчно ясно, но си помислих, че е Скунк. Как бе плувал в този водовъртеж и бе успял да стигне до брега, не можех да проумея. Помислих си, че може би очите са ми изиграли шега и онова, което видях, е някой бобър, който изглежда огромен заради лумналите огнени езици на удареното от мълнията дърво.

Реката ни носеше нататък. Торбата, завързана на гърба ми, бе натежала от водата. Ако можех да си го позволя, щях да се пусна от дънера с другата си ръка, можех да измъкна джобното ножче от панталона и да го използвам да срежа и се отърва от нея. Тази прогизнала торба сякаш бе някой, яхнал гърба ми, и ме теглеше надолу.

Накрая бурята поутихна и небето се поизчисти достатъчно да се види малко божествена светлина и аз познах, че сме били на това място преди и че салът трябва да се намира на плитчината недалеч оттук.

Със сигурност не бяхме изминали голямо разстояние, когато го видях. Не бе точно на същото място, защото водата доста се бе покачила и го бе изместила от плитчината към брега. Всъщност плитчината я нямаше вече. Или бе отнесена, или бе потънала, или пък от двете по малко.

Тери и аз престанахме да се носим с течението и започнахме да ритаме и размахваме свободните си ръце. Бе адска битка и не можехме да накараме дънера да прави това, което искахме ние. Минахме точно край сала. Никой не стоеше или седеше там и аз се надявах, че са вътре в колибата, което бе логично. Ала също така ми хрумна, че може да са били пометени от водата и да са се удавили. После си казах, че ако това е истина, как така салът е завързан за корените на голямо дърво на брега? Някой е трябвало да го направи, а това означаваше, че някой трябва да е бил жив, когато салът се е ударил в брега. Но това не значеше, че не е възможно да са били отнесени по-късно от буйната вода. Всички тези мисли блъскаха в главата ми все едно бяха нахлузили тежки войнишки обуща. Опитвах се да ги подредя, когато накрая успяхме да насочим дънера и се озовахме достатъчно близо до брега, пуснахме се и доплувахме до него. За последно видях дънера и забитата в него брадва как се носи и се изгубва сред останалите откъртени и плаващи по реката клони и съчки.

Торбата и преди ми тежеше, но сега, когато ми липсваше опората на дънера, тя едва не ме завлече на дъното. Още веднъж ми се прииска да се отърва от нея, но трябваше да плувам, за да спасявам живота си, и това бе невъзможно.

Накрая стигнахме до едно място на брега, което не бе толкова високо, вкопчихме се в едни стърчащи корени и просто увиснахме на тях за малко, да се опитаме да си поемем дъх и да си върнем силите. Точно в този миг се почувствах като кон, язден до изнемога и прибран в обора плувнал в пот, без да му дадат овес.

След известно време изпълзях горе, а мократа торба, по дяволите, едва не ме повлече обратно във водата. Когато успях, протегнах ръка и помогнах на Тери да се изкатери. Ръката, която ми подаде, бе с отрязания пръст и усетих топлата му кръв по кожата си, докато го издърпвах на брега. И двамата лежахме там по гръб, дъждът се изливаше върху нас, не мърдахме и не бяхме в състояние да мислим доста време. Накрая се изправихме, измъкнах джобното ножче и отрязах вървите от торбите, свалихме ги от гърбовете си. Извадихме фенерчето от торбата на Тери. Беше мокро, но като развинтихме капака, извадихме батериите, изтръскахме водата, сглобихме го отново, успяхме да го накараме да проработи. Включихме го да проверим съдържанието на товара си. Всичко от рода на храна в моята торба с изключение на консервите бе опропастено. Тенекията от мас изглеждаше здраво запечатана, както преди. Извадих я и използвах ножа си да махна капака. Вътре бе суха, а бурканът бе непокътнат, увит в старата кърпа за ръце. Извадих го, вдигнах го и го погледнах. Беше прахът на Мей Лин и тогава почувствах, че товарът, който усещах на гърба си, може да е бил духът й, стига да е възможно някой дух да тежи колкото щайга с тухли.

Тери провери своята кутия, парите бяха сухи вътре в буркана. Поставихме и двата в тенекиите и ги запечатахме. Внезапно ми хрумна мисъл и опипах врата си за пистолета, нямаше го. Връвта се бе разхлабила и сега бе на дъното на реката.

Не биваше да го правим, но предполагам бяхме изтощени от влаченето на мокрите чували, затова хванахме тенекиите за дръжките и тръгнахме назад по брега да намерим сала; намерихме го. Брегът бе малко по-висок от мястото, където ние се измъкнахме, но не чак толкова, та да не можем да се спуснем на сала отгоре.

Когато го сторихме, Джинкс се появи от колибата на четири крака с гребло в ръцете. Започна да крещи как щяла да ни цапардоса по главите с това нещо. После видя, че сме ние.

— По дяволите — възкликна. — Скачате по тоя начин, помислих си, че е полицай Сай. Едва не се изпуснах в гащите.

— Той няма да може да дойде — рекох.

— Мъртъв е — поясни Тери и държеше ранената си ръка притисната към гърдите.

— Как така е мъртъв? — попита Джинкс.

Преди да успеем да отговорим, видях мама да подава главата си от палатката.

— Поболях се от тревога — рече тя.

— Добре сме — успокоих я.

— Да не би да казахте, че полицай Сай е мъртъв? — попита мама, като продължаваше да се крие в колибата от дъжда.

— Така е — потвърдих. — Но не сме го направили ние. Трябва да се измъкваме и омитаме, защото по петите ни иде някой, който е по-страшен и от полицай Сай.

— Кой иде? — попита Джинкс.

— Скунк — отвърна Тери. — Ти беше права, като предположи, че е реален. Не само е истински, ами го и видяхме, той също ни видя и…

Тери протегна ръката си.

— Какво, за Бога? — извика мама откъм тясното пространство на колибата.

— Отсече ми пръста, метна томахавка по мен — отвърна Тери. — Ако не бях решил точно в този момент да обърна глава и да понаместя тялото си леко, щеше да се стовари върху черепа ми.

После Тери се свлече на колене, задържа се така за миг, внимателно постави тенекията от мас, пълна с пари, до себе си, после падна по очи.

— Е — рече Джинкс, като гледаше Тери. — Бях се подготвила да ви разкажа една храбра история. За това как се изля дъждът, отнесе греблото, забито в плитчината, после заля и нея. Как за малко водата не ни погълна и се борихме в дъжда да отвържем сала. Ала с това, че сте видели Скунк (както ви казах — има такъв), а Тери се връща и част от пръста му е отрязана, припада така, някак си ми се отщява да продължа. Само ще кажа, че изкарахме тежко тук.

Мама вече бе излязла от колибата и двете с нея обърнахме Тери по гръб и погледнахме пръста му. Само връхчето бе отрязано, но бе загубил кръв и това в комбинация със свирепото естество на нашето приключение го бе изтощило.

И аз самата усещах, че нямам кой знае колко сили. Поставих тенекията си долу и мама, Джинкс и аз издърпахме Тери вътре в колибата. Беше тесничко и ние не влязохме с него, само някак си го натикахме вътре до преподобния, когото видях да лежи прострян по гръб, без да помръдва.

— Мъртъв ли е? — попитах.

— Не — отвърна мама. — Той е там, където отиват мъртвите, преди да напуснат тялото.

Тя пропълзя в колибата и измъкна някакви парцали от една от чантите вътре и се зае да превързва пръста на Тери. Той бе дошъл на себе си вече, но беше отпуснат.

Аз взех тенекиите, занесох ги и ги сложих в колибата отзад, зад преподобния. Мама все още превързваше ръката на Тери. Погледна към тях и рече:

— Предполагам, че това са Мей Лин и парите.

— Да — отвърнах. — И дотук сме се погрижили да не ги объркаме.

После изпълзях навън и двете с Джинкс отвързахме сала. Тя бе достатъчно предвидлива да завърже прътите отстрани на сала с въже, сега го срязахме, взехме ги и се отблъснахме от брега.

Дъждът не преставаше, но бе понамалял. Реката не бе толкова буйна, колкото преди. Когато се отблъснахме достатъчно навътре, Джинкс пое руля, а аз минавах ту от едната, ту от другата страна на сала и отблъсквах с пръта колкото можех, докато той вече не опираше в дъното. Беше трудно да виждаме какво се носи насреща ни, но се справяхме добре, докато се развидели. Първа забелязах светлината сред дърветата — нежно розово сияние, а после изплува огромна, яркочервена, топла ябълка и изпълни небето.

Беше приятно да видиш тази светлина, защото нещата ти се струват по-добри на светло, макар и това да не е винаги истина. Но както ми бе казала веднъж Джинкс: „Поне когато не е тъмно, имаш по-добър шанс да видиш какво се прокрадва към теб.“

Небето може и да бе просветляло, но реката бе почти черна като греха и претъпкана от клони и листа. Видях мъртъв опосум да плава покрай нас и змия, очевидно умряла в бурята. Въздухът миришеше на пръст. Накрая слънцето се издигна достатъчно високо и водата не приличаше толкова на утайка от кафе, а по-скоро на мляко с шоколад. Птиците зачуруликаха и започнаха да прелитат между дърветата. Стана по-топло и мокрите ми дрехи почти изсъхнаха.

Поех на свой ред руля, а Джинкс отиде да седне отпред в очакване кога ще й се наложи да използва пръта или веслото, за да управлява сала. Мама излезе от колибата с нейната торба, отвори я, извади сушено месо, за което не знаех, че е там. Даде ни по малко от него. Месото бе овлажняло в нея, където торбата се бе намокрила и влагата се бе пропила, но независимо от това бе страхотно. Обаче нямахме прясна вода, а точно в този миг бих сритала и мечка между зъбите за малко поне.

Тери най-после изпълзя от палатката, дойде и хапна малко сушено месо.

— Добре ли си? — попитах.

— Поносимо — отвърна той и вдигна превързаната си ръка.

— Преподобният мърда ли там вътре?

— Пръдна веднъж — отвърна Тери, — но освен това физиологично възклицание мълчи като гроб.

— Боя се, че няма да оживее — рече мама.

— Не му е било по-тежко, отколкото на всички нас — отбеляза Джинкс.

Аз, разбира се, знаех какво му се бе случило на преподобния и бях наясно, че всичко това, което последва, се бе стоварило като капак на собствените му чувства по отношение на него самия. Беше твърде непосилно. Сякаш много тухли бяха струпани отгоре му, а последната го бе прекършила. Не споменах това, защото никой не знаеше, че бях чула неговите работи, и не смятах, че е настъпил моментът да повдигам този въпрос.

Реката все така ни носеше напред, а слънцето изсушаваше дрехите ми. Започвах да се чувствам съвсем позитивно. Започнах да мисля, че нещата ще се подредят, че сме далече от Скунк и скоро ще бъдем на някое място, където той няма да може да ни настигне.

Отново се замислих за парите и какво бих могла да правя с тях. Мислех и за праха на Мей Лин, макар че вътрешно още бях бясна, защото чувствах, че тоя проклет прах в оная тенекия се бе опитал да ме удави, а може би й завиждах дори и в смъртта.

Сега реката се стесни и дочух някакъв грохот. Беше толкова силен, че си помислих, че може отново да е гръмотевица и че ни очаква още дъжд. Ала когато погледнах към небето, то бе съвсем ярко и синьо, а единствените облаци по него бяха пухкави и бели, без никаква следа за предстоящ дъжд.

— Какво е това? — попитах Тери, който стоеше до мен.

— Не знам — отвърна ми.

— Реката е — извика Джинкс от мястото си на руля.

Сега бяхме в една много тясна част, но водата се устремяваше така бързо, както остатъкът от нещо се завихря през дупката на някоя фуния. По-нататък имаше по-широко място и се виждаше десет фута спад точно в центъра, където тя се завихряше, сякаш някой използва лъжица да разбърка нещо в купата си. Грохотът беше ужасен.

— Водовъртеж — извика Тери.

Е, аз не знаех много за водовъртежите, но бях чувала една история, която Дон разказваше за едно момче, с което плувал, то попаднало в такъв и било засмукано и се удавило, преди някой да успее да се добере до него. Нямало никой, който да може да се спусне в онзи водовъртеж след него, защото, ако го сторели, нямало да могат да изплуват нагоре. Дон каза, че трябвало да чакат водата да го изхвърли, което накрая се случило — бил мъртъв, без никакви признаци на живот.

— Няма начин да заобиколим — казах. — Трябва да влезем в него.

От двете страни на водовъртежа брегът не беше мека пръст, както обикновено, а имаше големи плоски скали, които сякаш бяха насложени една върху друга като палачинки. Опитвах се да измисля какво е най-добре да направя, когато мама излезе от колибата, като се клатушкаше от една на друга страна.

— Ще се преобърнем — възкликна тя.

Това не бе информация, от която се нуждаехме. Беше съвсем ясно, че ако нещата не се променяха, това наистина щеше да се случи. И тъй като единственото нещо, което би могло да промени ситуацията ни, бе чудо, пратено от Бога, истинско, в което салът да бъде вдигнат, пренесен над водовъртежа и спуснат в спокойни води, нещата изглеждаха мрачни.

В този ден не ни достигаха чудеса, но вода не ни липсваше. Салът полетя надолу и ние изхвърчахме във въздуха с огромна сила, като изсъхнало кравешко лайно. Стовари се тежко във водата. Чух как изскърца колибата, как тялото на преподобния се претърколи вътре. Трупите скърцаха и се разместваха, после се завъртяхме устремно, сякаш бяхме вътре в търкаляща се автомобилна гума. Погледнах и видях Джинкс във водата, беше изхвърчала, но продължаваше да стиска дръжката на руля там, където се бе откъртила. После осъзнах, че салът потъва, а водата го обгръща от всички страни. По някакъв начин се бях озовала по корем, бях се вкопчила в дъските, заковани върху трупите.

Салът се надигна и тогава за секунда си помислих, че ще получа необходимото чудо, но се оказа само, че така го върти водата. Тя го изстреля високо към небето, изхвърли го извън водовъртежа. Ала сега той се насочваше към онези подобни на палачинки скали. Всъщност май по-скоро скалите се насочваха към сала, врязаха се от едната страна, после той се метна на другата и се удари в тях. Вкопчих се в него с всички сили и в миг осъзнах, че колибата я няма, липсваше и половината от сала. Бях се вкопчила в парче от него и май само то бе останало.

Стовари се върху скалите, разцепи се, едната част полетя на една страна, другата — на друга. Опитах се да последвам и двете, да се вкопча в различните парчета, тъй като едното излетя на изток, а другото — на запад.

Ала ръцете ми не бяха достатъчно дълги и в миг вече не се държах за нищо. Бях във водата и потъвах надолу, после изплувах нагоре. Когато бях горе, опитвах се да си поема въздух, но водата ме повличаше отново надолу.

Накрая реших, че Сабайн смята да ме удави и това беше краят. Тая гледна точка трая само колкото да ти мигне окото, после вроденият ми инат надделя.

Не мога да кажа как се случи, но следващото нещо, което осъзнах, бе, че коляното ми е опряно на ръба на брега и скалите ме удряха. Отпуснах се там за миг, после се изправих на крака, тръгнах, олюлявайки се, нагоре към едно място със зелена трева. Бях на отсрещния бряг, не на онзи, на който бе Скунк, и изпитах леко облекчение, макар и не кой знае колко.

Запрепъвах се, но не стигнах далеч, преди да се строполя. Полежах известно време и най-после, дълго след това, се изправих и се опитах да вървя пак. Това продължи, докато стигнах сянката на дърветата. Сгромолясах се под тях и останах да лежа неподвижно. Знаех, че рискувам много, в това число мама, преподобния Джой и моите приятели, но се чувствах, сякаш краката ми бяха омекнали и останали без кости, а главата ми е натъпкана с тиня. Не можех да мисля и не можех да помръдна.

Май лежах там дълго, защото денят напредна, слънцето напече и аз припаднах. Накрая отворих очи и осъзнах, че съм била в безсъзнание. Някакви катерици ми помогнаха да дойда на себе си — скачаха по клоните над мен и бърбореха като две стари клюкарки над зида. Успях да седна и да се огледам. От мястото си можех да виждам реката, но не виждах мама или някой друг.

Отне ми време — но не повече, отколкото е нужно на новородено да се научи да върви, — преди да успея да стъпя на краката си, да сляза на брега да се огледам, изпитвайки през цялото време страх от това какво можех да видя. Имах основателна причина да се боя, защото онова, което всъщност видях, накара сърцето ми да се свие, сякаш потъва лодка от олово.

Беше преподобният.

Реката бе по-спокойна отвъд водопадите и скалите и там, където извиваше надясно, имаше тясна ивица между камъните, сред които течеше — преподобният беше заклещен между тях. Бе здраво заклещен, като прасе в стомна. От сала се бе откъртило огромно парче и се бе забило в корема му. Аз драпах по брега, изкатерих се по едни по-малки камъни, доплувах до средата, до мястото, където беше той. Беше доста по-лесно от преди. Дъждът бе спрял, реката течеше по-бавно. Имаше много камъни, по които трябваше да се катеря, докато успея да стигна до един от големите.

Когато стигнах там, където бе заклещен, бавно се изкатерих върху огромния камък, докато се озовах точно над преподобния. Извиках го по име.

Мина доста време, но накрая той се обади:

— А сега съм призован у дома.

— Звучи, сякаш сте още тук — рекох с надеждата да го развеселя, но се оказа глупава мисъл.

Парчето от сала стърчеше ниско долу откъм гърба му и на малки капки около дървената отломка се стичаше кръв. Беше забито така здраво, че ми се стори, че единствено то го държи да не се разпадне.

Извивах се по камъните, докато накрая успях да се смъкна на един по-долу и можах да видя лицето на преподобния. Не беше приятна гледка. Кожата му бе бледа, устните — потъмнели, кръв шуртеше от носа и устата му. Той обърна очи нагоре, защото бе твърде слаб да надигне глава, и каза:

— Ти си ангел.

Тогава разбрах, че е много зле.

— Не. Това съм аз, Сю Елън — рекох му.

— Сега разбирам, че ми е простено, иначе нямаше да си тук — рече той.

Понечих да го поправя, да му кажа пак коя съм, но в същия миг осъзнах, че няма полза и най-добре е да го оставя да си мисли, че държа вратата на рая отворена за него, та да може да падне през нея.

Той затвори очи. Гръдният му кош, който се надигаше с усилие, вече не помръдваше. Сякаш бе натежал още повече. Огромният дървен чеп, който стърчеше от него, се измести и той се отпусна съвсем, а глезените му се потопиха във водата. После отново се кротна неподвижен, увиснал като огромен плод.

Не ми се понрави, но го оставих там, където си беше. Нямах силата, нито желанието да се опитвам да го измъкна, особено с оня голям чеп, забит в него. Нямаше какво повече да направя за преподобния. Исках да намеря мама и приятелите си, макар че се боях на какво може да се натъкна. Изкатерих се пак на облия камък и се огледах към реката. Видях, че от едно дърво на брега стърчи клон. Малко преди това този клон бе под водата, но тя бе спаднала отново и сега той се виждаше. Нещо бе увиснало на него.

Преплувах обратно към брега и се отправих към онова нещо, което стърчеше там. Сърцето ми биеше ускорено, изпитвах затруднение да дишам. Когато стигнах до клона, видях, че там виси една от торбите, които аз и Тери бяхме взели от бараката на преподобния. Покатерих се бавно по ствола на дървото, после по клона и взех торбата. Беше трудна работа, но я завлякох обратно на брега. Дръпнах връвта, с която бе завързана горе, и макар мокра, се развърза лесно. Погледнах вътре. Всичко там бе унищожено, но видях и една от тенекиените кутии за мас, а капакът й бе все така здраво затворен. Не бях изгубила джобното си ножче, така че го измъкнах от лепкавия си, мокър джоб, отворих го и го използвах да повдигна капака. Бурканът не бе счупен, а уплътнението бе сухо. Бе пълен с праха на Мей Лин.

Поставих нещата обратно както си бяха, взех торбата с тенекията и продължих да вървя нататък. Тогава видях Тери. Беше прав, облегнат на едно дърво, с дясната си ръка стискаше левия си лакът. Другата торба бе в краката му.

Изтичах при него, той пусна лакътя си и ме прегърна.

— Мислех си, че си потънала — рече.

— Помислих си същото за теб — отвърнах.

— Тази торба бе изхвърлена на брега — каза той, — спасих я и се облегнах на това дърво, мислех си, че всички са се удавили. Ударих си ръката малко, не е много зле, само мъничко. Изобщо не боли като пръста ми.

Той вдигна ръката си. Превръзката я нямаше. Ръката му бе подута от връхчето на пръста му, което брадвичката бе отсякла чак до китката, приличаше на джолан.

— Боли — каза той, — а когато го погледна — още повече. Ти добре ли си?

— Чувствам се, сякаш са ме удряли с торба с чукове — отвърнах.

Казах му какво се е случило с преподобния Джой.

— Бог да се смили над душата му — рече той. — Беше мил с нас и мисля, че имаше добро сърце.

— Рядко добър християнин — рекох.

Известно време помълчахме, предполагам, че бе един вид мълчание в памет на преподобния. Ала обстоятелствата не ни позволяваха да отделим много време за сантименталности и тъга. Не знам какво има в моята торба — рече Тери. — Парите ли са или Мей Лин.

— Парите — отвърнах. — В мен е Мей Лин и е суха.

— Чудя се как са парите — рече Тери.

— Това, за което се тревожа, са мама и Джинкс — рекох, но това не ми попречи да дръпна връвта на торбата му и да разхлабя.

Извадихме тенекиената кутия, отворихме я и погледнахме вътре в буркана с уплътнение. Също както и в моята кутия, той не бе счупен. Съвсем цял, парите — непокътнати. Всичко останало в торбата бе съсипано. Пробвах фенерчето, но водата го бе повредила. Извадих тенекиените кутии от двете торби, докато Тери стоеше облегнат на дървото. Сметнах, че единствено тях двете си струваше да носим с нас.

Тогава чухме Джинкс да крещи. Погледнахме нагоре и сърцата ни подскочиха от радост, защото ги видяхме как идват с мама, от тях се стичаше вода, вървяха по брега към мястото, където стояхме ние. Втурнахме се да ги посрещнем, запрегръщахме се, после намерихме място на брега, където слънцето грееше ярко, и всички просто седнахме там вцепенени, а слънцето ни напичаше и сушеше.

Казах им за преподобния и мама избухна в сълзи. Трябваше да я прегърна. Тя постепенно се овладя, после всички легнахме на земята под топлите слънчеви лъчи и заспахме от изтощение.

19.

Когато се събудих, тъкмо се бе стъмнило, но не дотолкова, че да не виждам добре. Тери и Джинкс още спяха. Мама бе слязла долу на брега, седеше там и гледаше реката. Отидох и седнах до нея.

— Слязох да намеря Джак — каза тя. — Добре се е заклещил. Успях да го видя от брега. Исках да плувам дотам и да го освободя, но не го направих. Не съм толкова добра плувкиня, а съм и смазана от умора. Чист късмет е, че аз и Джинкс оцеляхме. Вкопчихме се в парче от сала и бяхме изхвърлени на брега, оплетохме се в някакви корени и успяхме да се измъкнем на сушата. Ние имахме късмет, а Джак, човек на Божието слово, един от богоизбраните, загина. Не го разбирам.

— Не мисля, че има нещо за разбиране — рекох.

— Какво ще правим сега, Сю Елън?

Внезапно се почувствах майката и сякаш мама беше детето.

— Още не знам — отвърнах.

— Докато спях, сънувах черния кон отново, белия също, но този път той не само имаше криле, а излетя нагоре и бързо изчезна. Тичах и скачах като дете, подскачах нагоре и се опитвах да го хвана за задните крака или опашката. Продължавах да подскачам дълго след като бе изчезнал. А онзи черният идваше все по-близо, аз забравих за белия и започнах да бягам. Черният ме настигаше, от ноздрите и устата му излизаха пламъци. Приближаваше все повече, но аз не можех да тичам по-бързо. Настигна ме и тогава… се събудих.

— Това е само сън, мамо. Не те гонят никакви коне. Защо ще те преследват?

Тя поклати невярващо глава.

— Мисля, че може да е някакъв знак. Някакво предупреждение. Усещам, че значи нещо.

— Че имаш нужда от почивка, мамо. Точно това значи.

Върнахме се при Тери и Джинкс. Тя се бе събудила вече и бе застанала на колене до Тери.

— Не изглежда много добре — рече.

Така беше. Дори и на звездна светлина можах да видя, че ръката му се бе надула още повече.

— Май ще трябва да отидем да намерим някой да ни помогне — рекох.

— Издирват ни — напомни Джинкс.

— Само Дон и Клетъс — отвърнах. — Те няма да кажат на никого за парите. Мошеници са като нас и още по-зле.

— Също и Скунк — напомни Джинкс. — Може да е някъде там, да ни е гледал, докато спим, а ние да не сме разбрали. Казват, че така прави. По своя си начин, че всичко е просто игра за него.

— Да се надяваме, че грешат — рекох.

— Може да свършим мъртви в огромно гнездо от надежди — рече Джинкс.

Тогава ме осени една мисъл.

— Знаете ли, има и друг проблем.

— И какъв е той? — попита мама.

— Джийн и полицай Сай — отвърнах. — Всички знаят, че ние последни сме били в онази къща. Май нас ще сметнат за най-вероятните убийци.

— Не бях се сетила за това — рече Джинкс. — Значи може би ни издирват, и то сериозно.

След миг добави:

— Естествено, преподобният Джой уби Джийн с оная дъска. Той е мъртъв, така че можем да му припишем и двете убийства.

— Не е справедливо — каза мама.

— Не било справедливо — възрази Джинкс. — Ала ще сработи.

— Не — рекох. — Няма да постъпим така. Той се опита да ни помогне.

— Знам това — рече Джинкс с дълбок глас. — Просто пробвах за всеки случай. Не стана. Май трябва някой да отиде да си пробва късмета. Може би всички трябва да отидем. Затворът сигурно е по-добрият избор от Скунк.

— Не съм сигурна, че Тери ще може да върви — рече мама. — Ами преподобният?

— Той, по дяволите, със сигурност няма да ходи никъде — подчерта Джинкс.

— Не това имах предвид — рече мама.

— Ако го измъкнем оттам — рекох, — няма как да го погребем както трябва. Така че не смятам, че по отношение на него има какъвто и да е добър начин да си тръгнем.

— Не можем просто да го оставим заклещен там — възрази мама.

— Мен това не ме безпокои колкото вас двете — отбеляза Джинкс.

Погледнах надолу към Тери.

— Можем да обсъждаме това, докато отровата в кръвта на Тери го убие или пък когато малко си възвърне силите, да се опитаме да тръгнем. Така, както виждам нещата, нощта е времето на Скунк и ако ние си стоим тук и бъбрим, той ще ни реши всички проблеми вместо нас и не по начин, който ще ни хареса.

— Добре тогава — рече мама. — Но накъде ще вървим.

Замислих се над това за миг.

— Можем да тръгнем към гората, да видим дали има някакъв път някъде, но може и най-добре е да вървим край реката. Тя винаги води към някой град или дома на някого.

Поговорихме още малко и накрая стигнахме до заключението, че е най-добре да вървим заедно. Така можехме да имаме някакви шансове, но ако се разделим, дяволски сигурно беше, че ще бъдем убити, ако се натъкнем на Скунк. Тримата можехме да се борим с него по-успешно от един или двама от нас. Естествено, оставаше проблемът с Тери, но в неговото състояние най-добре беше да го сграбчим за глезените и да го метнем, да го използваме за отбрана.

Успяхме да убедим Тери да се изправи на крака и той можа да тръгне с една ръка, облегнал се на рамото ми, а с другата — на Джинкс. Ала не беше на себе си и ломотеше туй-онуй.

— Беше инцидент — не преставаше да повтаря.

— Кое? — попитах. — Кое беше инцидент?

— Водата — отвърна той.

— Не беше твоя вината — рекох. — Бурята си върши работата.

Продължавахме да вървим, той се облягаше на раменете ни, носехме си тенекиите от мас, моята с праха на Мей Лин, а мама носеше тази с парите.

Движехме се колкото се може по-близо до реката, но на места растителността бе толкова буйна, че трябваше да обиколим по-отдалеч и да се връщаме обратно, когато започнеше да оредява. Не знам колко дълго вървяхме, но накрая стигнахме място, където имаше голямо обгоряло стърнище, насред което стърчеше комин. Беше се случило доста отдавна, най-малкото нямаше мирис на дим наоколо. По-нагоре по брега видях лодка, завързана с верига към един дъб, изсъхнал и паднал във водата.

Спряхме и положихме Тери на земята, оставихме и тенекиите долу. Мама седна до него, а аз и Джинкс слязохме при лодката. Веригата минаваше през дупка на носа, бе овързана около дънера и заключена обратно към лодката с катинар. Начинът, по който минаваше под дънера, ме караше да мисля, че някой трябва да си е създал доста труд да влезе във водата, за да прекара веригата отдолу и да я усуче по този начин. Не можеше да бъде издърпана изпод нито един от двата края на дънера. Единият бе издаден във водата. По другия имаше изсъхнали клони и веригата не можеше да се изтегли над тях. Ако имахме брадва, можехме да окастрим клоните и да я освободим. Ала наоколо нямаше такава.

Огледахме се за някой камък, нещо, каквото и да е, но видяхме единствено тухлите от комина, а те бяха здраво слепени. Не можахме да намерим начин да разхлабим някоя от тях.

Продължавах да се оглеждам за Скунк, ала ми се струваше, че когато го видя да идва, вече щеше да е твърде късно. Освен това бяхме толкова уморени, че едва мърдахме. Отидох и седнах при мама, а Джинкс се шмугна в гората да се погрижи за естествените си нужди.

— Съжаляваш ли вече, че тръгна? — попитах я.

— Не мисля — отвърна мама. — Щеше да е добре нещата да се бяха развили по-гладко, но не съжалявам. Мъчно ми е за преподобния, дори май и за Джийн и полицай Сай.

— На полицая му е дошло твърде много — рекох. — Скунк му е сторил разни неща, за да се позабавлява с него.

Мама кимна.

— Въпреки това се радвам, че тръгнах с вас.

— Дори и когато сънуваш страшни сънища за коне?

— Дори и тогава.

Джинкс вече бе излязла от гората и бързаше толкова, че се уплаших да не би да е попаднала на Скунк.

— От другата страна на гората видях светлина — рече тя.

— Скунк?

— Не знам дали не е той — рече тя, — но смятам, че е доста по-коварен, та да излезе там и да си запали огън, а после да се опита да се промъкне към нас.

— Стой тук с Тери — казах на мама, а ние с Джинкс побързахме към гората. Не бе най-умното нещо на света да ги оставим сами, но на този етап изглеждаше по-неразумно да се приближим до огъня с тях. Там можеше да е Скунк и можеше изобщо да не си прави труда да се промъква тайно. Във всеки случай, който и да бе там, възможно бе да не е приятелски настроен. По-добре беше две млади момичета, които можеха да бягат като сърни, да отидат да видят как стоят нещата, вместо да мъкнем с нас една уморена жена и момче, което трябваше да влачим на раменете си.

Не вървяхме дълго, когато видях светлината, за която ни каза Джинкс. Определено бе огън и отдалеч доловихме, че някой разговаря. Промъкнахме се по-близо и видяхме, че огънят е на малка полянка, а отвъд нея имаше дървета. Клекнахме долу, гледахме към огъня и се заслушахме да чуем по-добре гласовете, но не можахме да доловим кой знае колко. До нас долетя смях и различих мъжки глас, а другите бяха на жена и дете, имаше и други, които можеха да са на по-големи деца. Трудно бе да се каже.

Джинкс и аз дори не го обсъдихме, просто станахме, излязохме от гората, където се криехме, и тръгнахме към тях. Аз извиках:

— Хей, вие при огъня.

Гласовете млъкнаха и тогава видях, че са двама мъже, защото и двамата се изправиха и погледнаха в нашата посока. Продължихме да вървим.

— Кой е там? — извика един от тях.

— Тези, дето едва не се удавиха — отвърнах аз.

Долових колебание, но един от мъжете извика:

— Хайде, елате тук.

Така и сторихме.

Като се приближихме още повече, усетихме топлината на огъня. Макар че нощта бе топла, бяхме още мокри и се почувствахме добре. Надуших, че нещо се готви, и от миризмата стомахът ме заболя, сякаш беше изцеден от центрофуга. Миризмата се разнасяше от голяма тенекия за мас, поставена върху дървата в огъня. Беше пълна с нещо, което бълбукаше.

Огледах останалите. Пламъците озаряваха лицата им. Имаше три деца, едното може би на шест, другите две, момче и момиче, на тринайсет-четиринайсет. Жената бе горе-долу на възрастта на мама и май на дневна светлина би изглеждала красива в хубавата си рокля и подходяща прическа. Двамата мъже бяха в износени дрехи и шапки. Реших, че този, който бе приблизително на възрастта на жената, й е съпруг, а другият, макар и по-възрастен, достатъчно приличаше на по-младия, та реших, че му е баща. И двамата бяха облечени в сака от стари костюми, които не бяха подходящ избор, предвид времето, но реших, че са си помислили, че може да имат нужда от тях, когато то се промени, а да ги облекат бе най-добрият начин да не ги носят като излишен багаж. Шапките им бяха овехтели, а близо до огъня лежаха някакви бохчи. Не беше нужно кой знае колко да му мислиш, за да разбереш, че скитат и се опитват да оцелеят с онова, с което разполагаха, също като нас.

— Претърпяхме злополука по реката — рекох им. — Салът ни се счупи в бурята и едва не се удавихме. С нас има едно ранено момче, част от пръстта му е отсечена и цялата му ръка е подута.

— Отсечена? — възкликна жената.

— Да, мадам, закачил го някъде, когато се счупи салът и го загуби. Вървяхме и се опитвахме да се измъкнем.

Беше лъжа, но май не ми се щеше да им обяснявам, че ни преследва някакъв луд с брадва, тъй като най-вероятно той все още бе някъде там.

— Стигнахме дотук с влак — обясни по-възрастният мъж. — Не до това място, но там някъде — той махна с ръка, — на стръмното. Влакът намали и ние можахме да скочим. Уморихме се да се возим в товарния вагон. Ако продължиш дълго така, после скачаш и се чувстваш, все едно още се возиш. Едва сега се съвземам. Въпреки това май не беше най-умното нещо да скачаме. Сега ето ни тук насред гората. Беше ми писнало от онзи влак, а вече ми се ще да съм пак в него.

— Вървяхме доста — каза жената.

— Мислим, че трябва да хванем следващия, който минава оттук — каза по-възрастният мъж, — макар че тук мястото не е подходящо за това.

Погледнах нататък, тогава разбрах, че железопътната линия минаваше точно край нас, на не повече от сто фута разстояние.

— Кога има следващ влак? — попитах.

— Не му знаем разписанието — отвърна по-младият. — Новаци сме в скитането. Не сме по рождение такива. Никога не сме имали кой знае колко, но се случи така, че нямаше работа, а ако имаше, петдесет души чакаха за нея.

— Джъд — обади се жената. — Тя само пита, не я интересува историята на живота ни.

— Няма проблем, мадам — рекох й.

— Бяхме в Дъст Боулв Оклахома — обясни по-възрастният. — В деня, когато тази пясъчна буря ни връхлетя. Никога не сме виждали нещо подобно.

— Не знам дали някога е имало такава — рече Джъд.

— Не — съгласи се възрастният. — Нищо подобно.

— Тези момичета не искат да слушат всичко това — рече жената, но това не попречи на възрастния да продължи.

— Най-напред — каза той — на хоризонта се появи нещо, което приличаше на дъждовен облак, но цветът бе различен и беше твърде ниско над земята. Приближи се и си помислих, че е смерч. Ала не беше и това. Бе като огромни топки мръсен памук, които вятърът тикаше — по-големи от къща и на ширина като цял град. Беше пясък. Птиците летяха пред бурята с всички сили. И тогава ни връхлетя. Удари къщата и изби прозорците, разпиля стъкла и пясък във всички посоки. Накъса пердетата на парченца. Навсякъде притъмня, стана дяволски тъмно, не можехме да се виждаме един друг. Връхлиташе ли, връхлиташе. Лежахме на пода и кашляхме. После, като отмина, излязохме навън и погледнахме към полето. Нямаше дори стръкче трева. Сякаш бурята бе изтръгнала всичко от земята, включително и част от нея. Плодородният пласт на почвата го нямаше, бе отнесен един Бог знае къде. Ала бурята не бе свършила. Поривите продължаваха да връхлитат — един след друг. Оправихме прозорците и покрихме с влажни парцали дупките. Дори запечатахме някои с лепило от брашно. Но на тоя ураган не му пукаше. Помислих, че е онова, дето го пише в Библията, че е краят на света. А по-късно ми се прииска да е така, защото не беше останало нищо, което да става за ядене; никой нямаше какво да яде. О, първи дойдоха зайците. И те гладуваха като нас, бяха навсякъде. Бяха толкова изпосталели, че бяха необходими три за нахранването на един човек. Дори почистени и сготвени, на вкус бяха жилави. А после, все едно не бяхме достатъчно смачкани, връхлетя и торнадо и помете къщата ни чак до Оклахома. Взехме онова, което ни бе останало, натоварихме го на камиона, който по Божията милост не бе отнесен заедно с къщата. Беше се преобърнал два-три пъти и бе останал прав — с него имахме късмет. Вървеше, макар двигателят му да бе пълен с пясък.

— Отидохме в Калифорния да берем портокали — нямаше полза. Сякаш целият проклет свят се бе изсипал там. Можеше да работиш цял ден и да не спечелиш достатъчно за пакет брашно. Върнахме се пак насам без кой знае каква перспектива. По-зелено е от Оклахома, но няма никаква работа за никого тук. Тръгнали сме за някъде другаде.

— Накъде? — попитах.

— Просто нанякъде — отвърна ми той.

— Ти не се спря и разказа историята на целия ни живот — рече жената на възрастния мъж.

— Май така направих — отвърна той и раменете му увиснаха. — Така май… всичко ми се бе насъбрало като на топка отвътре.

— Извади я навън вече — каза тя и погледна Джинкс. — Момчето… Може ли да върви.

— Не знам — отвърнах.

— Ако успеем да го доведем тук до огъня, може да погледна ръката му. Лекувала съм едно време.

— Може да се опитаме да го докараме тук — рекох.

— Джъд и Бун могат да ви помогнат, нужно ви е — рече тя. — Може да ви дадем да похапнете.

— Нямаме кой знае колко, за да го делим — рече Джъд. — Малко боб, това е всичко и не е достатъчно за още гърла.

— Млъквай, Джъд — рече жената. — Ще се оправим, ако има по лъжица за всеки.

Джъд погледна нея, после към огъня. От опит знаеше, че няма да спечели битката за споделянето на боба или каквото и да е друго.

— Има още един човек — рекох. — Майка ми.

— Доведете ги тук — рече тя.

Джъд кимна към тенекията над огъня.

— Нямате какво да добавите към това, нали?

— Не, сър — отвърнах. — Съжалявам. Всичко, което имахме, е на дъното на реката с изключение на едно-две неща, които не стават за ядене.

— Добре — рече Джъд и въздъхна. — Да вървим да видим дали можем да донесем вашия приятел. Но трябва да ви кажа, че имам оръжие.

За да докаже това, той измъкна пистолет от джоба на сакото си. Беше много малък, с двоен барабан, който малко тракаше в жлебовете. Ако стреляше по теб щеше да е чудо да те улучи — ако преди това не експлодира в лицето му.

— Нямаме никакво желание да ни гърмят — рече Джинкс.

Те всички я изгледаха някак сепнато. Досега бе стояла толкова тихо, че може и да са я смятали за глухоняма.

— Никой не стреля — рече Джъд.

Пъхна пистолета си пак в джоба и ние тръгнахме заедно с тях към реката.

20.

Беше наистина тежка задача, но накрая успяхме да завлечем Тери до огъня.

Седнахме до него, а жената, за която научихме, че се казва Клементайн, огледа ръката му. На светлината на огъня изглеждаше много зле. Беше подута, моравосиня, от китката към лакътя пълзяха тъмни жилки. От раната се разнасяше миризма като от развалено месо.

И двамата мъже се бяха втренчили в мама. Явно не се случваше всеки ден да видят някой с нейната външност да се разхожда из горите. Макар и мокра като препикана кокошка, тя изглеждаше все така специална и не можех да не й завидя за това. Предполагам, че изглеждах добре, но нямаше начин някога да заприличам на нея.

— Какво имате в тенекиите? — попита Джъд.

Бяхме донесли тенекиите си за мас и аз бях седнала на моята, а Джинкс — на нейната.

— Една приятелка изгоря в пламъците на пожара в една къща — отвърнах.

Не се чувствах особено зле от това, че лъжа, тъй като част от казаното бе истина.

— Какво? — възкликна Бун.

— Беше едра и я сложихме в двете тенекии — отвърнах.

— Изгребали сте я от опожареното? — попита Джъд.

— Онова, което остана от нея.

Станах от тенекията и използвах джобното си ножче да я отворя. Прибрах ножа и извадих буркана, показах им го, като го държах близо до огъня. Беше почернял от пепелта.

— Какво, по дяволите, ще правите с нея, като е изгоряла така? — попита Джъд.

— Ще отнесем останките й на роднините й, за да решат къде да я погребат. Сметнахме, че не бива да оставим праха й да изсъхва там, където е, и после вятърът да го разнася.

— Виж ти — рече Бун, като се опитваше да се вглъби в тази мисъл.

— Мисля, че постъпвате по християнски — рече Клементайн.

— Трябваше само да ритнете малко пръст върху тая пепел — рече Бун. — Не знам дали е много по християнски да я разнасяте в тази тенекия. Не ми се струва правилно да държите една жена в кофа, дори и да е мъртва и да е останала само пепел.

— Откъде знаете коя пепел е от нея и коя от къщата? — попита Джъд.

— Мисля, че сам Бог ще реши това — отвърнах.

Отговорът, изглежда, сложи край на интереса им към тенекиите и на Джинкс не й се наложи да отвори нейната, защото, ако бяха видели парите, отчайващите обстоятелства можеше да променят благоразположението им.

— Зле се е инфектирало — каза Клементайн, след като огледа ръката на Тери. — Няма друг начин, освен да изпуснем малко от отровата. Мога да го направя, но не мога да обещая нищо.

— Тогава по-добре започвайте — обади се Джинкс.

Тя беше близо до Тери и гледаше ръката му, която лежеше върху гърдите.

— Ще се събуди, когато направя онова, което трябва — рече Клементайн, — и ще го заболи за миг, сякаш е в пламъците на ада, но ако успеем да източим отровата, ще му стане по-добре, поне докато намерите лекар.

— Моята Клементайн беше медицинска сестра — рече Джъд.

— Не официално — обясни тя. — Само помагах на лекаря, докато настъпи Депресията. Той ме наричаше „сестра“, но единственото си обучение получих от работата, която вършех. Джъд, ще имам нужда от ножа ти.

Той й подаде голям сгъваем нож. Тя го отвори, пъхна острието в огъня и го задържа там. Държа го дълго. Ние седяхме и наблюдавахме. Когато острието се зачерви, Клементайн каза:

— Ще трябва да го държите.

Джинкс хвана ръката му — тази, на която китката не бе с цвят на патладжан — и я натисна надолу. Джъд дойде и възседна Тери, седна на краката му. Аз хванах другата му ръка, тази с ранения пръст, и я изпънах върху кърпата, която Клементайн бе постлала на земята.

Тя уви ръката си с друга и измъкна ножа от огъня. Видях облаче дим да се издига от него, после тя посегна направо към ръката на Тери и го заби в раната. Тери изкрещя. Когато заби ножа, гнойта, насъбрала се от пръста до китката му, бликна от разреза и плисна в лицето ми, сякаш бе струя от маркуч. Така се стреснах, че едва не изпуснах ръката му.

— Трябва да го държиш — нареди Клементайн.

Съвзех се и го стиснах здраво. Тя го сряза отново и бликна още гной, но не на такава струя както преди. Беше тъмна и гъста. Тери бе престанал да крещи, но скимтеше като мокро котенце.

Клементайн остави ножа настрана. Взе ръката на Тери и започна да я глади с палеца си, при което от разрезите излезе ще гной. Това накара Тери да се върне отново към по-сериозно викане. Тя продължи да прави това, докато раната стана равна. Вече не бе така морава, тъмният цвят бе изтекъл през разрезите, които бе направила.

— Бун — рече Клементайн. — Ще имам нужда от твоя балсам.

— Колко? — попита Бун.

— Колкото ми е нужно — отвърна тя. — А сега го дай.

Бун помърмори малко, отиде до един от вързопите и го отвори. Върна се с нещо малко, увито в плат. Клементайн разгърна парчето. Вътре имаше малко шише с вероятно, според мен, домашно уиски. Тя отвинти капака и поля от него върху ръката на Тери. Това го накара да подскочи. Тя изля още, но този път той не повтори, само лежеше и дишаше леко.

Тя надигна шишето и отпи от него. Предложи на всички по глътка, но ние отказахме, макар че забелязах как мама леко облиза устни. Миризмата на този алкохол бе същата като на нейния еликсир и знам, че я изкуши, но тя поклати глава и отказа.

Клементайн постави шишето на земята. Бун отиде, сложи капачето, уви го отново и пак го постави във вързопа. Клементайн внимателно превърза ръката на Тери с парче накъсан бял плат.

— Ще се оправи ли? — попита мама.

— Можеше и да се влоши — отвърна Клементайн. — Мисля, че ще се подобри, но няма да се оправи, ако не отиде на лекар. Нуждае се от истински грижи. Не може да ги получи тук от мен. При всичката тая мръсотия и така нататък. Ще проникнат в раната и няма как да се оправи.

— Благодаря — рече мама, а ние двете с Джинкс побързахме да сторим същото.

Джинкс измъкна носна кърпа от панталона си и я използва да избърше гнойта от лицето ми, после я хвърли в огъня.

Бихте си помислили, че след всичко това сме си загубили апетита, но не беше така. Джъд имаше някакви канчета в багажа си, в които някога е имало едно-друго, но етикетите бяха паднали. Даде на мен и Джинкс едно да го използваме двете. Дадоха на по-големите деца едно общо и на майката и малкото дете — друго. Накрая всички имаха канче за себе си или едно да ползва с другиго. Нито едно от децата не каза нищо, докато ставаше всичко — нито на нас, нито на някой от семейството. Не се държаха като деца. Сякаш всичките им силици бяха изцедени и ме заболя, като гледах това.

Изядохме полагащата ни се част от боба и когато свършихме, отидохме да потърсим дърва да поддържаме огъня, макар че нощта бе топла. Той ни осигуряваше светлина и в нея имаше нещо успокояващо.

Всички се опънаха на земята да почиват. И аз се опитах, но не можах. Мислех за Скунк. Джинкс се примъкна близо до мен. Тя също мислеше за него. Каза в ухото ми:

— Трябва да сме готови, ако Скунк се появи.

Показах й, че държа ножа си отворен до себе си.

— Със същия успех можеш да атакуваш някой бик с игла — рече тя.

— Поне ще му оставя нещо, с което да ме запомни.

— Няма да има нужда от твоите рани — рече тя. — Ще има ръцете ти за спомен.

Не изглежда естествено да си толкова уплашен и въпреки това уморен, но неспособността ми да заспя не трая дълго — скоро ми се стори, че падам от високо дърво и се нося надолу като борова игличка. Изведнъж вече не можех да държа очите си отворени и когато утрото настъпи и се събудих, без да са ми отрязани ръцете, си отдъхнах с облекчение.

Погледнах към Джинкс. Тя седеше до огъня. Беше опряла лакти на коленете си и облегнала глава на ръцете си. Първо си помислих, че е будна, но после видях, че така е заспала.

Станах и отидох в гората, погрижих се за нуждите си, а после слязох при реката. Водата доста се бе поуспокоила и като я гледах, ми се прииска пак да сме на откраднатия сал.

Поразходих се там, изпитвайки глад. Отидох до мястото, където бяхме хвърлили торбите, в които държахме бурканите. Помислих си, че може би пак трябва да ги прегледам, за да видя дали част от сушеното месо не се е запазило.

Месото миришеше толкова зле, колкото и раната на Тери. Изпразних торбите на земята, но там нямаше нищо, което да може да се използва. Върнах се по пътя, по който бяхме дошли, и стигнах до мястото, където бе преподобният. По него бяха накацали мишелови, бяха изкълвали очите му, разкъсали носа и устните му. Взех един камък и го хвърлих по тях, виках, докато отлетяха.

Помислих си, че може би трябва да съобщя на другите край огъня, да видя дали не могат да ми помогнат да го измъкна измежду камъните и да го погреба, но също така се боях, че може и да си помислят, че ние сме го убили.

Не знам защо го направих, но отидох и потърсих дебела тояга, намерих я. Доплувах до него, което сега бе по-лесно, след като си бях починала, а водата не бе толкова бурна. Изкатерих се по скалите, откъдето можех да го достигна със сопата. Беше посинял и подпухнал като кърлеж по някое куче. Продължих да го ръгам със сопата, докато се освободи и падна във водата. Тя го пое, а парчето от сала, което стърчеше от него, му помогна да отплава лесно — като хартиена лодка водата го повлече и той се загуби от погледа ми. Поседях на скалите дълго, просто се наслаждавах на топлото слънце и гледах в посоката, в която той изчезна. Не знаех как да се чувствам по отношение на това, което бях направила, но някак си не можех да го оставя на онези мишелови, а не бях в състояние да го измъкна измежду скалите и да го извлека на брега.

Хвърлих тоягата и когато отново бях в състояние, доплавах обратно до брега. Тръгнах обратно по пътя, по който бях дошла. Когато стигнах до двете празни торби на земята, които аз и Тери бяхме оставили, погледнах надолу към тях и нещо, което бях изместила на заден план в мислите си, се свърза с някои други неща и в тоя миг усетих, че ми призля на стомаха. Облегнах се с ръце на един як бор, наведох се и повърнах върху кората.

В този миг разбрах със сигурност нещо, сякаш ми е било обяснено с думи от нечия уста. Бе пред очите ми, ясно като бял ден, а аз не бях го проумяла до този момент.

Мина известно време, но когато се съвзех, реших, че сега не е моментът да спомена какво съм разбрала. Отидох обратно при другите. Когато стигнах там, всички бяха станали освен Тери, който все така приличаше на смъртник.

— Тревожех се за теб — рече мама.

Малкото момиченце, което не беше се обадило досега, ме изненада, като каза:

— На нас са ни казали да не бягаме. Ако го направим, татко ще ни смъкне кожата от бой.

— Тя не е малко момиченце — рече Джъд, докато разравяше огъня с пръчка. — И не е наша работа. Може да прави каквото си иска. Дръж си устата затворена, дете.

Малкото момиченце млъкна и се нацупи. Опитах да й се усмихна и да я поразвеселя, но тя не отвърна на закачката ми. Отмести поглед и продължи със своите занимания, а те се състояха в това да помага на семейството да събира нещата си. Само за минути те успяха да наслагат във вързопи всичко и да изгасят огъня.

— Ще тръгваме — каза Клементайн и преметна една бохча на рамо. — Желаем ви всичко хубаво, но трябва да си тръгнем сами. Не искаме да сме груби и лоши християни, но няма какво повече да направим за вас. Трябва да се погрижим за своите. Вече ви казах каквото знам. Трябва да намерите лекар за това момче, иначе китката и ръката му ще се влошат. Дано имате късмет.

— Също и вие — рече мама.

След тези думи Клементайн, която на дневна светлина изглеждаше доста по-стара — сякаш е била измокрена, блъскана в камъните и окачена да съхне на пладнешкото слънце — ни кимна и тръгна след семейството си, което вече се отдалечаваше. Ние останахме където си бяхме и ги наблюдавахме да вървят по железопътните релси. Разумно бе да се предположи, че това е пътят, по който и ние трябва да тръгнем, но проблемът беше Тери. Щеше да се наложи да го носим, а нямаше как да го направим и да успеем да го метнем на влака. Единственото, което ни оставаше, бе да измислим как да отвържем веригата на лодката, да го натоварим на нея и да отплаваме по реката.

Тери още не бе дошъл на себе си. Погледнах надолу към него — макар и много болен, с плувнало в пот лице и мокра от нея коса, той пак си беше красиво момче. Двамата с Мей Лин си приличаха и сякаш бяха свързани. Джинкс седеше до него на земята и го гледаше напрегнато. Изражението й бе нежно и мило, нещо необичайно за нея. Тя често гледаше така, сякаш е изсечена от сладник с някой тъп нож, но когато лицето й бе спокойно, бе много хубава, а очите й бяха като на кошута. Протегна ръка и отмести мократа коса от челото на Тери.

Мама се изправи и погледна към семейството, което вървеше по железопътните релси. Дръпна ме настрана и рече:

— Едва се удържах снощи да не измъкна от вързопа им онова питие. Всичко беше наред, докато не го помирисах и бях готова да си открадна малко, дори и да трябваше да скоча срещу горката жена и да се бия с нея, да се бия с всички тях. После се овладях, но не беше лесно. Сякаш се опитвах да удържа впряг от побеснели коне, да им попреча да скочат от някоя скала.

На мама май само коне й бяха в главата.

— Колкото по-дълго стоиш настрана, толкова по-лесно ще става — рекох й.

— Не съм сигурна — рече мама. — Ами Тери?

— Мисля, че трябва да успея да отвържа онази лодка — казах. — Ще се качим в нея, ще ни е доста тясно, но не мисля, че имаме избор. Защо не останеш тук с него, а ние с Джинкс ще видим какво можем да направим?

Отново се появи този проблем да ги оставим сами заедно, но още по-зле изглеждаше да го влачим до лодката и да се окаже, че няма начин да я отвържем. А с него трябваше да остане някой.

Двете с Джинкс отидохме до реката и се заоглеждахме за някой достатъчно голям камък, с който да успеем да разбием катинара на веригата. Да вземем лодката означаваше отново кражба и това ме накара да се замисля, че ако не внимавам, може да изградя кариера на престъпник. Престъпният бизнес означаваше сигурна работа, понякога в него имаше и пари, ала я имаше и оная работа със затвора, а това не ми се нравеше много. Но в лоши времена се раждат лоши намерения и точно сега оцеляването бе по-важно от всичко друго.

— Мислиш ли, че Тери ще се оправи? — попита ме Джинкс.

Ние продължавахме да търсим около брега, доста по-далеч от мястото, където бяхме търсили преди, и се опитвахме да намерим достатъчно солиден камък. Повечето от тях бяха крехки и се чупеха, след като ги ударехме няколко пъти в земята да ги изпробваме.

— Не знам — отвърнах. — Предполагам, че зависи от това дали можем да го заведем на лекар.

— Наистина е хубав — рече тя.

Спрях и я погледнах.

— Вярно е, но как така чак сега го забеляза?

— Винаги съм го забелязвала — отвърна тя. — Трябва да съм сляпа, за да не го видя. Само че… ами…

— Той е бял — помогнах й.

— Да. Тоя тип неща не са позволени тук, знам също и че ми е приятел и всичко останало, но понякога си мисля за него по начин, по който не би трябвало… все пак той си е обратен, такива неща.

— Не знаех, че те привлича по този начин.

— Нито пък аз, докато не разбрах, че може да умре. Май смятах, че тъй като отиваме в Калифорния, там може да са на друго мнение. Че той може да прояви интерес, ако се поспретна малко и се науча да приказвам правилно.

— Нали знаеш, че е обратен?

— Нищо сериозно, само си мечтая, ще ми се да не ти бях казвала.

— Не се безпокой — рекох. — Мислех си същите работи за него.

— Да, ама ти не си чернокожа — възрази тя.

— Няма значение — отвърнах. — Той не изпитва желание към нито една от двете ни. Щом не е усещал влечение към Мей Лин, дяволски сигурно е, че не изпитва такова и към нас.

Джинкс замълча, като го казах, и повече не разговаряхме с нея за това или за каквото и да е друго. Тя се мъкнеше едва-едва и за известно време изостана доста след мен. Отново се заехме да търсим камъка, от който се нуждаехме.

Накрая попаднахме на един, който беше тежък и здрав, но бе лесно за сам човек да го използва, ако трябваше да върши работа. Двете с Джинкс се редувахме да го занесем до лодката, а когато стигнахме, аз първа нанесох удар върху катинара, като се качих в нея. Лодката се разклати, веригата издрънча, но единственото, което постигнах, бе да одраскам леко катинара.

— Дай ми проклетия камък — рече Джинкс.

Тя влезе в лодката, а аз излязох от нея. Взе камъка, вдигна го високо над главата си. Устата й се изкриви и после го стовари с все сила. Катинарът подскочи и се отвори сякаш по команда.

— А сега — рече тя, — да отиваме да доведем Тери.

Оставихме катинара да стърчи през веригата, измъкнахме греблата от лодката, сложихме ги на брега и отидохме до мястото, където лежеше той. Поставихме болната му ръка на гърдите. Тя отново се бе подула, към лакътя му пълзяха червени ивици. Знаех какво значи това. Отравяне на кръвта.

Хванах го за краката, а мама и Джинкс — под мишниците. Минахме с усилие през поляната, навлязохме в гората. Само един-два пъти ударихме главата му в някое дърво, преди да стигнем до лодката, и успяхме да го сложим на дъното. После освободихме веригата от катинара, влязохме в нея и се отблъснахме от брега.

Не изпитах никакво облекчение, докато не се озовахме насред реката и водата не ни отнесе нататък. Джинкс гребеше отзад, а мама трябваше да седи толкова близо до нея, че сякаш бяха един човек. Аз бях отпред и усетих, че удрям водата с греблото така силно, замислена над това, което смятах, че вече знам, и се чувствах наистина вбесена и в същото време тъжна и объркана. Знаех, че не е нужно да разсъждавам над него, не и в този момент, макар че бях разтревожена до ярост. Исках да кажа на някого, но не знаех как. Предполагам, че също така знаех, че без значение колко сигурна се чувствам относно подозренията си, то си е просто предположение.

Скунк бе по-голям повод за безпокойство и насочих мисълта си натам, за да се поуспокоя. Бях започнала да мисля, че той всъщност си играе с нас. В повече от един от случаите, когато бяхме на сушата, космите на тила ми настръхваха, а когато се обръщах, там нямаше нищо. Не споменах за това на останалите, защото не знаех дали е нещо реално, или само си въобразявах.

Мислех си, че ако се движим по средата на реката по целия път до Глейдуотър, при условие че успея да разбера кога сме стигнали там, може и да имаме някакъв шанс. Ала имаше и още нещо. Бях ужасно гладна и стомахът ми ръмжеше като куче.

Чак когато стигнахме до едно място, където по брега нямаше дървета и можахме да видим една къща недалеч от брега с кокошки в двора, най-накрая не можах да го понеса повече. Тези проклети кокошки, дето тичаха наоколо, ме накараха да си оближа устните.

Погледнах назад към Джинкс, тя не каза нищо, но сякаш знаеше за какво си мисля, защото просто ми кимна. Загребах към брега и тя направи същото. Трите измъкнахме лодката наполовина на брега и тогава казах:

— Ние с Джинкс ще отидем да видим дали може да намерим някаква храна. Мамо, ти остани с Тери. Ако нещо се обърка или се вдигне гюрултия, ако ти се стори, че виждаш Скунк, или пък ако се забавим твърде дълго, отблъскваш лодката и гребеш все едно си по река Йордан на път към Обетованата земя.

— Внимавайте — отвърна тя и ние с Джинкс тръгнахме към къщата.

Тя беше на един хълм. Тревата в градината бе висока и зелена, но не защото бе обработвана, естествено си бе порасла така. Като минавахме, се разлетяха пъдпъдъци и в крайна сметка нямаше никакви кокошки. Двете с Джинкс бяхме изненадани да видим, че са големи блатни птици, които кълват наоколо за буболечки. Когато се приближихме, се разлетяха във въздуха. В далечината видях стара кошара със съборена ограда, кладенец с полуразпаднал се дървен бордюр и нужник, на който липсваше една от страничните дъски.

Двете с Джинкс разговаряхме, докато вървяхме, и стигнахме до решението, че онова, което трябваше да направим, е да повдигнем направо въпроса и да зависим от добрината на непознати, да ги помолим да ни дадат нещо за ядене. Точно в този миг бях толкова гладна, че щях да съм доволна и на шепичка суров боб.

Тъй като Джинкс бе чернокожа, тя знаеше, че трябва да върви отзад и да ме остави аз да говоря, в случай че се окаже, че там живеят бели. Ако бяха негри, тогава тя можеше да се покаже и да говори. Най-добре бе да сме подготвени първо да очакваме да са бели, защото те можеше наистина да се ядосат, ако видят някой чернокож на прага си.

Аз пристъпих към вратата, почуках настойчиво и отстъпих назад. Някой се размърда в къщата, сякаш плъх изпълзя изпод вестници, и скоро вратата се отвори. Там се появи стара жена, слаба като дръжката на метла и превита одве като подкова. Беше облечена в дълга, избеляла синя памучна рокля на карета, носеше замърсено бяло боне с връзки, завързани под брадичката й. Няколко бели кичура се бяха изплъзнали изпод него, а един мазен бе залепнал на лицето й — на пръв поглед приличаше на белег. Самото й лице бе потъмняло като стара кожа и имаше почти толкова очарование, колкото и разплескана дупка кал.

— Мадам — рекох. — Аз и това малко момиче много бихме искали да хапнем каквото и да е, ако можете да си го позволите. Бихме могли да ви съберем дърва, да свършим някаква работа. Ужасно сме гладни.

Сметнах за по-добре засега да не споменавам за мама и Тери.

Старата жена ни огледа.

— Какво ще кажете за малко пръст?

— Какво, мадам?

— Бихте ли яли пръст?

Погледнах към Джинкс зад мен.

— Нея трябва да сложим под чертата.

— Значи не сте толкова ужасно изгладнели — рече старата жена. — Ако бяхте гладни, щяхте да ядете и пръст.

— Да, мадам — отвърнах. — Е, искаме да ви благодарим за отнетото време и ви желаем хубав ден.

Понечих да се обърна, но вратата се отвори по-широко и тогава видях, че държи голям пищов в ръката си. Първата ми мисъл бе, че ако дръпне спусъка, откатът ще я събори. Тя го вдигна, насочи го към нас, стиснала го с две ръце. Държеше го стабилно, като се има предвид ръстът й, усетих непоколебимост, което ме накара да променя намерението си. В този точно миг реших, че тя не само може да стреля с пищова и да бъде съборена от отката, но вероятно би могла и да улучи онова, в което се е прицелила.

— Нямам кой да ми нацепи дърва — рече. — Май вие може да го направите.

— Можем да го направим — отвърнах, като не откъсвах поглед от пистолета.

— Нямам нищо против слугите — рече тя.

Размаха пищова към нас и ни накара да влезем вътре. Мястото беше порутено. Столовете бяха разхвърляни, една маса бе полегнала настрани, а краката й стърчаха като на умряло животно. Вътре имаше всякакви боклуци и миришеше сякаш на престояла храна.

— Не съм оправяла тук напоследък.

„От зората на Сътворението“ помислих си.

— Преди да нацепите дървата, мисля, че трябва да ми помогнете да оправя нещата тук. Като свършите, ще се погрижа да ви нахраня.

— Да оправим нещата? — повтори Джинкс.

Старицата я огледа.

— Когато бях дете, семейството ми си имаше свои негри. Даваха ми една да си играя. Напомняш ми на нея.

— На колко си била тогава, на сто години ли? — попита Джинкс.

— На четири-пет — отвърна старицата. — Загубила съм представа за годините си, но съм почти на осемдесет. И като си толкова нахална, трябва да знаеш, че онова малко момиче, което ми даваха, взе да мисли, че може да е сред ония привърженици на Линкълн. Двете влязохме в стълкновение и баща ми я продаде на една пътуваща къща на греха.

— На какво? — попита Джинкс.

— Направиха я курва — отвърна старицата.

— Сигурно е изпитала облекчение — рече Джинкс.

— Просто се захващайте за работа — прекъсна я старицата.

21.

Щом започнахме да чистим, старицата седна в един люлеещ се стол и постави пищова в скута си. Бе доста далеч от нас, за да успее да го вдигне достатъчно бързо.

— Да не ви се прииска да изхвърлите нещо ценно — рече тя.

— И какво ще е то? — попита Джинкс.

Май бе твърдо решила да я застрелят.

— Каквото и да е, малка устатнице — рече старицата.

— Джинкс, помогни ми да изправим масата — казах с надеждата разговорът да вземе друга насока.

Изправихме масата, подредихме столовете, донесохме метла и пометохме счупените чинии. Всичко бе потънало в прах и имаше достатъчно да препишеш Библията от времето на крал Джеймс с пръста си при малко повече старание и всеотдайност.

Реших, че вътре се е водила битка и които и да са били сбилите се, те сериозно са се занимавали с това. Навсякъде бяха разхвърляни всякакви неща, имаше дори и изсъхнали лайна по пода. От тежкия слой прах и изсъхналите лайна бе лесно да се разбере, че битката се е водила доста отдавна и нещата са били оставени както са си.

Над камината висеше рафт само на един гвоздей. На стената до огнището бяха подпрени брадва и секира. В камината имаше метален прът и той минаваше от едната до другата страна, а на него бе окачено голямо черно котле. Под него гореше слаб огън. Видях къде старицата бе насякла част от мебелите за огрев.

Докато чистехме, я наблюдавах с крайчеца на окото си, а с другото — брадвата и секирата. Не исках да добавя и убийство към престъпните си деяния, но още повече не ми се щеше да бъда убита, което си помислих, че може и да влиза в плана.

Старицата посочи една метла на Джинкс, тя я взе и отиде да мете. Бабата отвори вратата, така че да може да измете праха и всичко останало навън. Беше стара метла, саморъчно направена от леко изкривена пръчка, връв и слама. Представих си, че вероятно я яха из стаята по пълнолуние.

Това продължи известно време. Чистенето, де. Чудех се какво става с мама и Тери и получих отговор на въпросите си, когато почти бяхме оправили мястото.

Мама, която не ме бе послушала да стои там, където е, и да не тръгва без нас, застана до отворената врата точно когато Джинкс измиташе някакъв боклук навън. Подаде хубавата си глава вътре. Когато го стори, старицата опря пищова до носа й и вместо поздрав рече:

— Хайде, влизай. Има много работа.

Мама погледна оръжието и старата жена, после Джинкс, която държеше метлата, след това — мен. Тъкмо бях приключила с оправянето на всички столове и седях, изплезила език.

— Не ме послуша, нали? — рекох й.

— Обхвана ме тревога — отвърна мама.

— Аз пък съм хванала оръжие — рече старицата. — Влизай в къщата.

Мама влезе и се залови веднага за работа. Старицата седна отново в люлеещия се стол и се заклати напред-назад с насочен към нас пистолет.

Успях да се приближа до мама и да я попитам:

— Къде е Тери?

— Долу при реката — отвърна тя. — Реших, че нищо няма да му се случи, докато ви намеря.

— Казах ти да стоиш там — рекох й.

— Можеш да ми казваш каквото желаеш — отвърна тя, — а аз мога да постъпвам както аз искам.

— Млъквайте всички — обади се старицата.

Ние измихме чиниите и оправихме двете стаи в къщата. Тогава старицата ни накара да излезем навън с насочен в гърба ни пищов и стигнахме до куп дърва. Имаше и брадва с ръждясало острие, забита в един пън, както и разпръснати подпалки наоколо. Някои от цепениците бяха разцепени на две, но повечето бяха големи дървета, още с клони по тях. Можеше да се види къде са били дялани тук-там. До дънера имаше дървена количка, а покрай нея беше обрасло с трева.

— Вече ми отнема твърде много време да свърша каквото и да било — рече тя. — Някога можех да отсека цяло дърво и да го направя на цепеници или дърва за огрев, или пък на подпалки, дори и на клечки за зъби. Нямам вече сили да бутам количката, камо ли да сека дърва.

Тя накара Джинкс да вземе брадвата и да нацепи дървата. Накара мен и мама да ги събираме и да ги товарим в количката. Бе достатъчно хитра да не се доближава твърде много до нас, особено до Джинкс, която размахваше брадвата с ентусиазъм, който имаше много малко общо с цепенето на дърва. Всеки път, когато я стоварваше, можехме да си представим как разцепва главата на оная баба от горе чак до под челюстта.

Докато работехме, старицата не откъсваше поглед от мен и мама и накрая каза:

— Вие двете нещо да не сте роднини?

— Майка и дъщеря — отвърна мама.

— Много си приличате в лице, само дето момичето има по-здрава челюст — рече старицата.

Не мога да кажа дали нещо от това бе предвидено като комплимент, но бях изненадана черти на мама да бъдат разпознати у мен и думите ме накараха да се почувствам някак добре, дори и да имах яка челюст. В този момент цялата оная работа с Тери, който лежи долу при реката, започна да ме безпокои. И реших, че трябва да кажа нещо по този въпрос, да рискувам, защото ако не го измъкнехме оттам скоро, той можеше да умре. Или пък Скунк може да се появи и да го довърши.

Сложих едно дърво в количката и погледнах към старицата и пищова й. На слънчевата светлина можах да видя, че бялото на очите й сълзеше и бе зачервено, а самите очи бяха помътнели и влажни като черупки на орех. Имаше само няколко развалени зъба в устата си.

— Чуйте ме, мадам, трябва да ви кажа, че долу на брега има едно ранено момче. То пътува с нас дотук. Искахме само да получим малко храна и се наложи да го оставим за кратко там. Мама трябваше да го наблюдава, но напусна поста си.

— Тревожех се за вас — повтори майка ми.

Продължих да се пробвам.

— Не искаме да създаваме проблеми. Изчистихме дома ви, събрахме дърва. Тук сме от часове, а той е там долу, ранен е. Не бих искала да ме застреляте, но трябва да сляза на брега и да го доведа. Това е всичко. Всъщност ще са нужни двама да го донесат дотук.

Старицата стисна изсъхналите си устни и присви влажните си очи.

— Ще ви кажа следното. Ще задържа тая твоя майка, а ти и това момиче отивайте там и го донесете. Ще го погледна. Ако не се върнете скоро, ще гръмна майка ти в главата.

— Добре — рекох. — Ала трябва да ни дадете време да стигнем долу, да го вземем и да го донесем. Той е едро момче, изобщо не може да върви, така че трябва да го влачим.

— Просто се залавяйте.

Ние отидохме до брега, където Тери още лежеше в лодката. Двете с Джинкс го измъкнахме оттам колкото можахме по-предпазливо и внимателно го поставихме на земята. После изтеглихме лодката изцяло на брега, завлякохме я под едно дърво. Нямаше време за губене, така че не се опитахме да я скрием, просто я зарязахме. Извадих от нея нашите две тенекии за мас, отнесох ги до място, където растяха къпинови храсти, и ги натиках в тях. Не беше чудесно скривалище, но все пак си бе нещо.

Тери не бе на себе си и гореше като подпаления задник на самия дявол. Хванах го за краката, а Джинкс — под мишниците и го помъкнахме нагоре по брега към полето, обрасло с трева. Наложи се да го оставяме на земята на няколко пъти, да се прегрупираме, но не се отказахме.

Вече ставаше късно, когато тръгнахме към реката, а сега слънцето се бе скрило зад дърветата и светеше огненочервено. След половин час щеше да настъпи мрак.

Замъкнахме Тери до къщата, а като стигнахме, старицата стоеше на вратата с пищова си в ръка. Тя го размаха насреща ни и ние го внесохме вътре. Накара ни да го сложим на стар тъкан килим, който може и да е имал някакъв цвят някога. Мама седеше на стол, с ръце в скута. Близо до камината бяха всички дърва, които бяхме събрали. Количката бе до нея.

— Знам, че не сме ваша грижа — рекох, — ала той със сигурност се нуждае от помощ. Бихте ли ми позволили просто да се погрижа за него по най-добрия начин.

— Отивай там и застани до майка си — рече тя, после размаха пищова към Джинкс. — Ти също, момиче.

Двете с Джинкс застанахме от двете страни на стола, на който бе мама, и седнахме на пода. Бях решила, че щом ми се отвори възможност, ще да скоча срещу тоя стар прилеп и ще пробвам късмета си срещу стрелбата й. Беше ми писнало. Намеренията ми бяха, ако успея да я докопам, да натроша старите й кокали като сухи подпалки.

Старицата се наведе и застана на колене, както би направил кон, който се опитва да се намести, преди да се гътне на една страна. Тя направи нещо подобно, докато изви колене и седна на задника си. Постави пистолета на килима до Тери, посегна и пипна челото му.

Погледна нагоре към нас.

— Вън има кладенец, отстрани на къщата. Една от вас, момичета, но не и двете, да отиде там, да завърти колелото и извади кофа вода и да я донесе тук.

Аз излязох и го направих. Когато се върнах и поставих кофата долу, старицата не ми обърна много внимание. Оръжието лежеше на прашния килим, бе лесно да го грабна. Ала се поколебах. Тя оглеждаше ръката на Тери и нещо в начина, по който го правеше, ме накара да си помисля, че може би знае какво върши. Отидох до нея и седнах отново на пода.

— Тая ръка никак не е добре — рече. — Ей, ти там — обърна се тя към Джинкс. — Отиди до оня сандък, отвори го и ми донеси оная дълга дървена кутия от него.

Джинкс донесе кутията. Този път старата жена хвана пистолета. Предполагам, че цялата тая работа, дето каза, че е имала робиня, когато била дете, и че я продали, я накара да осъзнае, че Джинкс може да е в лошо настроение. Както и да е, тя постави кутията долу и старата жена ме накара да дотъркалям едно дърво. Не можах да разбера защо е необходимо това, но като го направих, се върнах и седнах отново на пода.

Старицата нави ръкава на ранената ръка и когато направи това, аз ахнах от ужас. Не само китката бе потъмняла и изгледаше страшно, ами цялата ръка, чак близо до лакътя. Жената постави кокалестите си пръсти отстрани на врата му.

— Няма ясен пулс — рече. — Няма да живее дълго с тази ръка. А може би и без нея.

— Какво да правим? — попитах.

— Домъкни оная кофа с вода, дето те накарах да донесеш, и я налей в оня казан до огъня. Свали този, дето е окачен над него, разпали и сложи водата да заври. Ще трябва да отстраня тая ръка.

— Да я отстраниш? — повтори Джинкс.

— Трябва да се отреже — рече старата жена.

— Върви по дяволите — рече Джинкс.

— Не е мой проблем — обясни старицата, — но трябва да се отстрани и знам как да го направя.

— Може да ни пуснеш да отидем да намерим лекар — рекох.

— Мога, но няма да го направя — отвърна тя. — Освен това нямам кола и си изядох катъра за оран, именно затова в къщата бе истинска бъркотия. Излязох и го застрелях, не можах да го убия, той влетя вътре през отворената врата и последва страхотна борба. Обзалагам се, че го прострелях четири пъти. Риташе, мяташе се и хвърляше къчове. Преобърна всичко тук. Дори като се сгромоляса, трябваше да презаредя и да стрелям още два пъти. Много обичах тоя катър. Казвам ви го, за да разберете, че вас, хора, дори не ви познавам. Тъй че не се опитвайте да се опъвате.

Това, което ви казвам, момичета, е, че докато го завлечете до лекар, дори и да ви пусна да тръгнете, той ще се вкочани като спечена буца пръст. Дори и да отстраним ръката, няма голям шанс. Много е зле.

Ние просто седяхме там втрещени и се опитвахме да проумеем това, което ни казва.

Старицата потупа дървената кутия.

— Това тук са хирургически инструменти — рече тя. — Баща ми беше хирург по време на Гражданската война, а след войната бе доктор в другия край на Тексас, близо до някакъв град на име Мейсън. Като бях само на около дванайсет, му помагах да се грижи за хората. Знам как се прави това. Помагах му няколко пъти, даже два пъти го върших сама, когато той поостаря, разболя се и започна да пие. Никой не разбра, че аз съм го направила, защото пациентите бяха упоени с етер. Аз обаче знаех как да свърша работа, защото бях гледала татко. Ще трябва да работя бързо, да отмахна парче кожа и да разрежа с трион кокала. Ще съм свършила още преди да успеете да си обършете задника.

— Не можеш да му причиниш това — възрази Джинкс, а очите й бяха пълни със сълзи. — Твърде красив е да загуби ръката си.

— Всички са по-хубави днес, отколкото ще са утре — отсече старицата. — Но мъртъв изобщо няма да е хубав.

— Трябва да грабна една цепеница и да ти размажа главата — разпали се Джинкс.

— Можеш да опиташ — отвърна старицата. — Ала аз знам как да му дам шанс. Не мога да направя това с разбита глава. А ръката ми добре познава този пистолет. Беше на баща ми, убивал е янките с него. Зареден е с патрони, цели шест. Добър стрелец съм. Избила съм доста дивеч, един подивял катър, а когато бях млада и хубава като майка ти, веднъж гръмнах един ухажор, който не знаеше къде да си държи ръцете. След като умря, баща ми и братята ми го провесиха на въже от едно дърво, обикаляха с коне около него и го удряха със сопи, докато вече не можеше да се познае дали е мъж или телешки бут. Значи съм имала куража да го направя.

— Защо ще ни помагаш? — попитах я.

— Не знам точно — отвърна старицата.

— Ръката му е зле, деца — обади се мама. — Наистина е зле. С всеки изминал момент се влошава.

— Искаш да кажеш, че трябва да я отрежем? — попитах.

Старицата се обади, преди мама да успее да отговори.

— Ако не искате, имам лопати отзад зад къщата. Ще ви прилегнат хубавичко на ръцете, та да изкопаете гроб.

Погледнах към Тери. Дишането му едва се забелязваше.

— Давай, направи го — рече мама.

— Какво? — възкликнах. — Как така ти избираш?

— Някой трябва да го направи.

— Тя е само една зла старица, която иска да отреже нещо, каквото и да е и на когото и да е — намеси се Джинкс. — Не можеш да казваш нищо. Той е наш приятел, не твой.

— Мога да го направя, мога и да не го правя — рече старицата.

— Може ли да го погледнем по-отблизо? — попита Джинкс.

Старицата вдигна пищова, отмести се малко назад по задник и рече:

— Гледайте колкото щете, но ако ме нападнете, ще стрелям.

Джинкс се приближи първа, след нея и аз. Тя се наведе, погледна съвсем отблизо.

— Тери — прошепна.

Той не отвърна. Очите му бяха обърнати нагоре, подбелени, с цвета на току-що снесени яйца.

Тя докосна потното му чело.

— Толкова пари, Сю Елън.

Аз също го пипнах и побързах да се съглася.

— Сякаш в него пламти буен пожар.

Погледнахме ръката му. Беше почти черна вече и подпухнала като тлъсто парче шунка. По черното имаше червени ивици и плътта му се бе нацепила. Миришеше силно на гнило. Изтичаше гной, а мухите бяха снесли ларви в раната.

— Смятам, че нямаме избор — рекох и погледнах Джинкс.

— Не съм съгласна с този — каза тя.

— Няма ли някъде доктор наблизо? — попитах старицата.

— Можете да го закарате с лодка, ако ви пусна, а няма да го направя. Имам нужда от вас, хора, да ми помагате тук. Стара съм. Нямам си никого.

— Единствените приятели, които можеш да имаш, и тях ги държиш на мушката — рече Джинкс.

— Май е така — рече старицата. — Но мога да го понеса.

Погледнах към мама. С годините се бях научила сама да решавам, но сега ми бе нужен съвет.

— Какво да правим, мамо?

— Най-добре ще е да го види лекар — отвърна тя. — Ала дори и той няма да може да спаси ръката му. Вече я е загубил. Единствено важно сега е да не загубим Тери. По-добре да изгубим част, а не целия него.

— Послушайте я — рече старицата.

— Трябваше веднага да го заведем на лекар — каза Джинкс. — Още като пострада.

— Трябваше, можеше — измърмори старицата.

— Режи, стар прилеп такъв — рекох със сълзи на очите. — И го направи както трябва. Както трябва, че с оръжие или не, Бог да ми е на помощ, ще те убия, ще те провеся на някое дърво и ще те удрям с пръчка, както баща ти и братята ти са сторили с горкия човек.

— Щом си умрял веднъж, вече няма значение — отвърна тя. — Нищо няма значение.

— Направи го тогава! — извика Джинкс. — Направи го! Направи го и приключвай, стара вещице!

— Вие отстъпете натам. Ще имам нужда от теб, жено — рече тя и кимна към мама. — А вие двете ще трябва да правите каквото казвам, когато ви извикам. Гледайте водата да е гореща.

Старицата отвори дървената кутия. Вътре имаше кожен ремък, тя го взе, завърза ръката на Тери над лакътя и го затегна с метален пръстен с винт, който извади от кутията. Извади и малка бутилка и я постави на пода.

— Тук трябваше да е етерът — каза тя, — но нямам повече. Ще трябва да мине без него.

— За какво е той? — попита Джинкс.

— Да го упои, замайва го — отвърна тя. — Не усещат силно болката.

— А за Тери какво ще има против болката? — попита Джинкс.

— Нищо, освен да действам бързо — рече тя. — Може да излезе от унеса си и ако това стане, ще трябва да го държите. Ще натискате главата, ръцете и краката. Може да се наложи да седнете отгоре му, но трябва да го държите здраво.

Тя преплете старите си кокалести пръсти и леко ги изпука.

— Да се залавяме.

22.

Старицата затегна кожения ремък и завинти пръстена. По цялата ръка на Тери рукна гной, от китката и по-нагоре.

— Ще режа под лакътя колкото сметна за нужно. Ще отрежа доста от кокала и ще запазя колкото мога кожата, но голяма част е изгнила. Може да не успея да я загърна. Може да стърчи чукан, което няма да е добре. Но каквото — такова.

Старицата ни погледна.

— Сега ще оставя този пистолет настрана и може да се сборичкате за него, ако щете. Не съм толкова силна вече. Но ако го направите, това момче няма да бъде оперирано. Ако го грабнете, след като свърша, може да реша да не го затворя както трябва. Трябва да оставите пистолета за мен. Чета в очите ви, че имате планове, но ви казвам, когато го срежа, разрежа с триона и го зашия, вие ще имате нужда от мен, за да сте сигурни, че няма да загине. Във всеки случай и това е възможно. Но трябва да ме оставите на мира, защото ако той има някакъв шанс, това съм аз.

В кутията имаше триони и всякакви ножове. Старицата взе каквото й трябва, накара ни да ги отнесем до котлето и да ги сложим във водата, която сега вреше бурно. Затегна пръстена още малко и опъна ремъка на ръката му. Тери простена веднъж, после млъкна и застина неподвижен.

В кутията имаше щипци, накара ни да ги потопим във водата и да ги използваме да хванем инструментите, да ги извадим оттам и да ги поставим в кутията. Реших, че ако се опитваше всичко да е чисто, то имаше вероятност кутията да не е много стерилна, но моментът не беше подходящ за такива мисли. Беше най-доброто, което можеше да получи, и аз го знаех.

Когато инструментите малко се поохладиха, тя ги чукна в дръжките на триона с ръце, които не изглеждаха кой знае колко чисти, и каза:

— А сега по-добре го дръжте здраво.

Можете да си представите колко бе зле. Тя започна първо с ножа, разряза плътта дълбоко и тогава Тери започна да крещи. Опита се да седне, но Джинкс седна на главата му като слон връз табуретка. Аз държах краката му, мама — здравата му ръка, а старата вещица държеше другата за моравата китка. Разряза ръката в кръг все едно правеше нарез на стрела, после захвърли ножа настрана, грабна триона и продължи с него. Режеше бързо. Когато почти бе срязала костта, спря и седна назад — изпотена, дишаше тежко.

Тери крещеше толкова силно, че можеше да събуди и мъртвите, и като се има предвид, че Джинкс бе седнала точно върху главата му, това си бе истински подвиг. Опита се да се освободи от нас, но ние го държахме здраво.

— Не съм вече толкова млада, както някога — каза старицата.

— Изтощих се, но още не съм свършила с тоя кокал. А и трионът се е изтъпил.

Без да каже нито дума, мама взе резервно острие и го затегна на мястото на старото. Залови се за работа и свърши само за няколко секунди. Когато приключи, старата жена, която бе срязала ръката така, че бе оставила голямо парче кожа да виси, сега го преметна, загърна, извади от кутията игла и дебел конец и се захвана да шие.

Някъде по това време Тери престана да крещи и да се мята и за миг реших, че Джинкс го е задушила със задника си. Ала когато тя стана от главата му, веднага забелязах, че диша. Беше припаднал.

Старицата дишаше тежко и ми се стори, че чувам как сърцето й блъска в гърдите като пеперуда с крилете си в някой буркан.

Джинкс взе пистолета от пода.

— Сега, след като е закърпен — рече тя и го насочи, — май мога просто да ти пусна един куршум в главата.

Старицата я погледна така равнодушно все едно гледаше салата.

Трябва да кажа за Джинкс, че е от онези хора, дето са способни да извършат онова, за което говорят, защото тя дръпна спусъка. Чу се щракване. Тя зареди и стреля отново, но нищо не се случи. Погледна надолу към пистолета.

Старицата почеса брадата си и рече:

— Вътре има патрони, но в тях няма барут. Отворих ги и го изсипах. Използвах го веднъж да обгоря една рана на коляното си. Върши добра работа, ако знаеш какво правиш, и може да отнеме болката, но не използвай много, да не се подпалиш или да ти гръмне задникът.

Джинкс вдигна пистолета, сякаш искаше да удари старицата. Мама хвана ръката й.

— Тя е лоша. Не е нужно и ние да ставаме такива.

— Не съм чак толкова лоша — възрази старицата и изглеждаше наистина изненадана, лицето й бе увиснало подобно на восък, който се стича от запалена свещ. — Спасих живота на това момче. Просто съм сама тук и никой не ми е останал да се погрижи за мен.

— Никой няма и да поиска — сопна се Джинкс и рязко освободи ръката си. — Да не би да им е притрябвало?

— Всички се нуждаят от малко помощ — рече старицата. — Всеки човек трябва да си има някого.

— Невинаги го получават — отвърна Джинкс.

— Права си — съгласи се старицата и се опита да се надигне от пода, но не успя.

— Предлагам да я изнесем навън, да я увесим на някое дърво и да я налагаме с тояга по главата — рече Джинкс. — Както Сю Елън каза, че трябва да го направим, също както тая дърта вещица рече, че баща й и братята й са сторили с оня човек.

— Няма да постъпим така — намеси се мама.

— Нямаш думата в тая работа — сряза я Джинкс, но не отиде по-далеч.

Мама посегна и грабна пищова от ръката на Джинкс, захвърли го, той се удари в стената, от удара от един рафт се разхвърча хоросан и се разби на пода.

— Не желая да чувам това повече — рече мама. — Имам право на глас. Може и да нямах в началото, но преминах през всичко, през което минахте и вие. Казвам каквото си искам и ако смяташ, че можеш да правиш с нея каквото ти искаш, ще трябва да започнеш първо от мен. Ние не сме такива хора. Ако беше я застреляла, щеше да съжаляваш. Не би искала да си такава. Ти не си такава.

— Мога и да стана — отвърна Джинкс.

— Права е, Джинкс — намесих се. — Ние не сме такива. Не искаме да сме също като нея.

Джинкс се загледа в пода в кръвта на Тери, която се бе насъбрала на локвичка там. Погледна старицата, която се опитваше да предизвика състрадание. Дори някое куче с трън в лапата не би изглеждало така окаяно като нея.

Мама й помогна да стане и я отведе до люлеещия се стол. Щом вече се озова там, тя се залюля леко, гледаше ни яростно с влажните си очи и дишаше тежко.

— Трябва да почистите тая кръв от пода ми — рече между две глътки въздух. — Направих услуга на вашето момче, сега и вие ми отвърнете със същото. Дължите ми го.

— И ти си една — рече мама и поклати глава.

Погледнах към Тери, после към старицата.

— Ще го сложим в твоето легло и точно там ще остане, докато е достатъчно добре, за да си тръгнем. Ще ти се наложи просто да спиш в тоя стол няколко дни. Надявам се само, докато е в гнездото ти, да не пипне някоя болест или част от лошотията ти да не е под завивките, та да се лепне за него.

Старицата сбърчи нос, затвори очи, облегна се назад в стола и се залюля бясно.

Излязохме навън до кладенеца и донесохме вода, за да почистим. Навсякъде по пода имаше кръв, ние също целите бяхме оцапани с нея. Мама стопли вода и изпра дрехите ни, докато ние стояхме там, увити в одеялата на старицата. Мама дори помогна и на нея да смени дрехите си и я поизбърса малко. Всичко това свършиха насаме в спалнята. Ние избърсахме кръвта от пода, навихме на руло килимчето, където бе опериран Тери, и го сложихме в отсрещния край на стаята.

Намерихме малко уиски и го изляхме върху чуканчето на Тери, за да не се инфектира. Старицата имаше аспирин, дадохме му два. Той все още бе в несвяст и се съмнявам, че ще си спомни, че ги сдъвка и отпи вода. Когато мама го преоблече в изпраните му и изсъхнали дрехи, ние го отнесохме до спалнята, сложихме го в леглото, подпряхме го с възглавници и го завихме с тънко одеяло.

Взех един парцал, върнах се в другата стая, вдигнах отрязаната ръка и я поставих в кутията с трионите, после я затворих. Сложих я на полицата над камината. Не знаех какво друго да направя с нея.

Влязох и погледнах Тери, поседях на стола до леглото известно време, после бе ред на Джинкс да се опъне.

В другата стая старицата още беше в люлеещия се стол. Мама намести няколко възглавници да й е по-удобно, донесе одеяло и зави коленете й. Беше вече почистена, но продължаваше да е с онова глупаво боне на главата, а по него имаше капки от кръвта на Тери оттам, откъдето от раната бликна, когато първо го сряза. Тя се люлееше и гледаше огъня в огнището.

Мама използва едно голямо черно котле да сготви листа от глухарчета, които бе откъснала пред входната врата на къщата. Намери бутилка оцет, сол и черен пипер и направи каквото можа.

Докато течността в котлето къкреше, се спусна тъмна нощ. Отидох да се уверя, че резето на вратата е пуснато. От вътрешната страна на прозорците имаше дървени вратички, които се затваряха отвътре. Затворих ги и пуснах резетата.

— На два от прозорците има мрежа — обади се старицата. — Може да оставиш капаците отворени. Ще е по-хладно.

Не й отговорих. Бих предпочела по-хладния въздух, но си мислех за Скунк. Бях престанала да мисля за него известно време, но сега той отново се върна в мислите ми.

Занесох на Джинкс купа от манджата с листа, върнах се, взех и своята. Седнах на пода близо до мама и старицата, която мляскаше тези сготвени треви с беззъбата си уста така звучно, че и някой шопар би излязъл от стаята от неудобство. Ние обаче не можехме да излезем, трябваше да го понесем. Затова си седяхме и хапвахме. Беше вкусно, макар че всичко би имало хубав вкус в този момент, стига да не ти строши някой зъб.

Когато старицата свърши, тя ми подаде купата си да я сложа настрани, облегна се назад и постави ръце на корема си.

— Невинаги съм живяла така. Печелехме от памука. Имахме роби. Спомням си. Бях… чакай да видя… на десет години, когато войната между Севера и Юга стигна до злощастния си край. Захванахме се да гледаме царевица, когато приключихме с памука, и известно време я карахме добре. После се случи това-онова, малко жега някоя година, недостатъчно дъждове и паднахме в дупка, от която изобщо не можахме да се измъкнем. На татко накрая му писна и се гръмна. Мама избяга с някакъв си, сестра ми се омъжи и замина на север. За някакъв проклет янки, можете ли да си представите? А той бил преди това войник в армията срещу Юга. По-скоро бих се примирила да се захване с някой крадец на коне.

— Както и да е, заради това повече никога не си проговорихме, нито си писахме. Брат ми замина на война и не се върна. Може да са го убили, може и да е останал там. Никой не знае. Не чухме повече за него. Накрая трябваше да продам къщата и земята. Запазих това парче накрая на имота, построих къща и съм тук от години. Онези, които купиха земята, която бе моя, се отказаха и заминаха, а наоколо всичко обрасна с гори и храсталаци. Така че, предполагам, е все едно, че всичко ми принадлежи. Омъжих се веднъж, но Хайръм обичаше да се забърква с други жени. Застрелях копелето и казах на всички, че е избягал.

— Убила си го?

— Съвсем мъртъв е — рече тя. — Никой не знае освен мен и вас тук. Запазих го в тайна по причини, които смятам са ясни. Сега, на тая възраст, на която съм, какво значение има кой знае за това? Беше погребан близо до мястото, където почва гората, преди около трийсет и пет години. Преди около пет намерих череп в двора, изровен и изгризан от койот, както изглеждаше. Напълно сигурна съм, че това беше Хайръм. Размазах го с брадвата. Още бях достатъчно силна тогава, за да го направя. Напоследък нещо не съм добре с гърба. Нямам сили да направя каквото и да е. Последното, което свърших, бе да убия катъра, да го одера и да го изям. Не бих го направила, но не можех повече да го изхранвам, а и самата аз бях гладна. Беше добър, верен катър и двамата с него доста земя изорахме по наше си време. Смятам, че ако той бе измислил някакъв начин да убие мен и да ме изяде вместо царевица, щеше да го направи. Струва ми се, че аз просто първа успях да го докопам.

Ухилих се неволно.

— От убийството на оня катър така грохнах, че никога не се съвзех повече. Ето защо се зарадвах да видя всички ви.

— Можехме да изчистим това място за малко храна — рекох. Нямаше нужда да ни заплашваш с пищова.

— Той е празен.

— Не знаехме това.

— Исках да ви задържа. Май дълбоко в себе си знаех, че няма да се получи. Но ми се стори добра идея за момента.

В този миг сама се изненадах от себе си, че изпитвах съжаление към нея.

— От какво се боите всички вие? — попита тя. — От какво бягате?

— Кой казва, че бягаме или се боим? — рече мама.

— Очите ви издават — отвърна старицата. — Начинът, по който се оглеждате. Проверявате вратата и прозорците.

— Какво значение има за теб? — попитах.

— Никакво, освен че ако дойдат за вас, може да пострадам и аз — отвърна старицата. — Мисля, че заради това имам право да знам.

— Ти изгуби всякакви права, като ни задържа за заложници — рекох й.

— Може би трябва да знае — обади се мама. — Може би го е заслужила, задето спаси Тери.

— Тя просто искаше да провери дали още може да отреже нечия ръка — отсякох.

— Аз и майка ти свършихме добра работа, нали? — попита старицата. — Ние двете спасихме това момче.

— Аз още те мразя — извика Джинкс от другата стая.

— Е, добре, ето я кратката версия — започнах аз. — Вбесихме някои хора. Отиваме в Калифорния, а те са пратили по следите ни някакъв си Скунк. Толкова ти стига да знаеш.

— Скунк? — повтори старицата и можех да се закълна, че дори и в мрака там, в осветената единствено от огъня от камината стая, я видях да пребледнява.

— Знаеш ли за него? — попитах.

Тя кимна.

— Ако това изчадие е по петите ви, все едно сте мъртви, само си мислите, че мърдате.

— Не възнамерявам само да се търкалям и да му позволя да ме пипне — рекох.

— Няма значение — отбеляза старицата.

— Има за мен — възразих.

— Това, което трябва да направиш сега, е да отидеш в спалнята, да потърсиш в роклята от шифон патроните за пистолета, да ги вземеш и да го заредиш. После трябва да вземеш пушката от килера. Тя е заредена, там има и кутия с патрони за нея. Щях да се опитам да я взема по-късно и да ви отнеса главите, но не мисля, че мога да се измъкна от тоя стол вече. Съмнявам се, че ще ми помогнеш да стигна дотам, за да си я докопам.

— Правилно си разбрала — извика Джинкс.

Отидох и взех от килера патроните за пистолета и за пушката, както и самата нея. Дадох пистолета на Джинкс и тя го зареди, а аз се върнах в стаята с пушката в ръце. Беше двуцевка, дванайсети калибър. Взех кутията с патрони за нея с мен, седнах на пода и поставих двуцевката в скута си, а кутията — наблизо.

— Сигурно — рече мама — той вече се е отказал.

— Никога не се отказва — рече старицата. — Може да прекрати за малко, да се отегчи или да реши да замине да разгледа нещо, което не е виждал за ден-два, но ще се върне.

— Дрънкаш врели-некипели — рекох.

Тя поклати глава. Облиза устни и рече:

— Чувала съм мама и татко да разправят, че са познавали майката на Скунк. Че след като робите били освободени, тя работела за нашето семейство, перяла, вършела разни работи, готвела. Живеела в барака накрая на имението на предишния си господар Евал Търпин. Той отдавна бил умрял, но внукът му, Джъстин, живеел там и нямал живи роднини. Но пък онези, които били роби преди, оставил да живеят във фермата, както и децата им и внуците също. Не ги наемал на работа, нито им плащал нещо, защото самият той нямал нищо. Също като моето семейство — когато памукът вече не бил господар, семейството му се разорило завинаги.

Една от жените, които живеели там, се казвала Мери. Тя забременяла от негър с наполовина команчи кръв, и родила. Нарекла детето Абсалом. Изобщо не бил наред, разравял земята с пръчка, убивал мравките и се хилел. Така казваше татко. Казваше, че не спирал да приказва, но повечето били глупости. Дори заподозрели, че е убил една от ценните хрътки за лов на миещи мечки на баща ми, като я нахранил с месо с парчета стъкла в него. Татко казваше, че никога не разбрал това със сигурност, но го подозираше. Казваше, че старото куче било от най-добрите и следвало Абсалом навсякъде като домашен любимец, а после момчето му сторило това. Вероятно само за да го гледа как страда.

Когато Абсалом бил малък, на баща му, мелеза, му омръзнало да го слуша да бръщолеви; затова веднъж го натиснал, изтръгнал езика му с клещи, избягал и вече никой не го видял. Не минали и няколко години и когато момчето било на около десет майка му започнала да се бои от него. Казвала, че се събуждала нощем, а той стоял надвесен над нея и я гледал — също както гледал и мравките. Един ден го подбрала, качила го на една лодка. Тогава бил рождения ден на момчето и по-късно тя разправяла, че сметнала момента за подходящ. Казала му, че отиват за риба, но вместо това го изтикала от лодката, блъснала го във водата, навела се и го натиснала надолу, под водата.

Баща ми каза, че го направила и не съжалявала за това, защото мислела, че в това дете има нещо сбъркано и че е сторила нещо, което била длъжна да стори. Онова, което Бог би искал от нея да направи. Казала, че виждала очите на момчето да я гледат изпод водата, помежду пръстите й, докато го натискала надолу. Казала, че очите му били ледени като стъклени топчета. Ама той не се удавил. Тя взела едно от веслата и го ударила няколко пъти. И реката го отнесла. Помислила, че е мъртъв. Но накрая той излязъл на брега и оцелял. Заживял в гората като някое диво животно — край него се разнасяла воня, и затова започнали да го наричат Скунк.

— Вече съм им разправяла тая история — обади се Джинкс.

— Добре тогава — рече старицата, — ако си я разказала по същия начин като мен, значи си им казала истината.

— Оная част с клещите беше нова — рече Джинкс.

— И малките детайли имат значение — отбеляза старицата.

— Пропусна да споменеш как живее по места, над които окача кости и тем подобни и те дрънчат от вятъра.

— Не съм я чувала тая част.

— Не ни каза нищо повече от онова, което повечето хора разказват — отбеляза Джинкс. — Не ти вярвам, че баща ти е познавал Скунк или майка му. Мисля, че само дрънкаш глупости.

— Разказвам я както са ми я разказали на мен — рече старата. — Белите хора са надеждни и честни.

— Ха — викна Джинкс.

— Ето ти сега още подробности — рече старицата. — След като Скунк пораснал, след като всички мислели, че е мъртъв и се е разложил в горите, той се завърнал. Бил вече млад мъж и някак си бил оцелял. Татко каза, че една сутрин Джъстин Търгаш отишъл до колибата на Мери, защото бил започнал да се среща с нея тайно, но като стигнал там, тя била одрана и закована отстрани на бараката, опъната като животинска кожа. Останали били само главата и кожата, а между зъбите й бил пъхнал гребло за лодка. Никога не го забравил и така всички разбрали кой е бил. Вътрешностите й били извадени, струпани на дънера за цепене на дърва в двора, и още били топли. Търгаш бил изпуснал Скунк само за няколко минути. Китките й ги нямало. Отрязани били. Казват, че така постъпва всеки път, когато убие някого — заради това, че ръцете на майка му са го натискали под водата, той се опитвал да изплува, ала ръцете й го натискали надолу. Не мога да твърдя, че това е причината, но така говорят хората. Не може да понесе мисълта за тях, защото нейните се опитвали да го удавят.

Както и да е, след време се разчуло за него и станало известно, че е следотърсач и убиец, ако му платиш с онова, което пожелае. Мислех си, че досега може наистина да е умрял, но ако разказвате вашата история вярно, смятам, че не е.

— Не — рекох. — Не е. Ала не сме го виждали от дни.

— Той е като жегата, вятъра, дъжда и земята — рече старицата. — Дните за него не значат нищо. Той не е във времето. Върши каквото върши, защото са го накарали, и получава нещо в замяна. Обувки или храна, шапки или друго. Или поне такива са причините, ако погледнеш повърхностно, но ако се поразровиш мъничко има нещо повече при него и то е, че му харесва. Влече го да убива и за него това е наслада. Веднъж щом се захване за някоя работа, той ще я довърши, дори и адът или бурни води да се стоварят върху му, дори и да му отнеме време да го извърши. А сега вие сте довели този жесток убиец до моята врата.

— Май ти беше нужна компания — рече Джинкс.

Старицата поклати глава.

— Мисля, че няма значение. Съдбата вече ме е набелязала. Скоро ще умра.

— Стара глупачка — рече Джинкс. — Ти си почти на триста години. Разбира се, че ще умреш скоро, а вече трябваше и да си умряла.

— Хайде да млъкнем, преди да сме събудили Тери — рече мама. — Да го оставим да си почине.

23.

Беше рано сутринта, слънцето се процеждаше леко през цепнатините на кепенците като водата по реката, но не това ме събуди. Бяха писъците.

Скочих на крака, хванала пушката. Идваха откъм спалнята. Вратата бе все така отворена и можех да виждам Тери, буден и вече наясно. Изпитваше болка и бе разбрал, че е загубил ръката си, а не е имал право на глас в избора. Беше седнал и се опитваше да спусне крака си на пода.

Джинкс беше на леглото до него и се опитваше да го държи за здравата ръка. Ала той демонстрираше сериозна сила за изнемощял еднорък човек.

Двете с мама се втурнахме натам, опитахме се да го успокоим, но полза нямаше. Той продължи все така — пищеше и крещеше за ръката си, мяташе се. Трябваше и трите да положим усилие да го натиснем на матрака. Накрая се почувства толкова слаб от всичко, което ставаше, че падна на леглото в безсъзнание.

И трите бяхме потресени. Уверихме се, че е добре, че чуканчето му не кърви, после излязохме и затворихме вратата.

— Дойде на себе си и се разкрещя да му сложа ръката обратно — обясняваше Джинкс. — Опитах се да му кажа, че трябваше да го направим. Надявам се, че му обясних правилно.

Старицата в своя стол, обърната с гръб към нас, не бе помръднала, докато това случваше. Това вбеси Джинкс.

— Не ти пука за него или за когото и да било друг — викна Джинкс срещу гърба на старицата. — Можеш да го слушаш как крещи през цялата нощ и няма да ти пука.

Тя не отговори, продължи да си седи, без дори да се размърда в стола.

Джинкс направо побесня. Мина отпред, понечи да й каже нещо и млъкна. Изражението на лицето й ни накара да отидем и ние, за да видим какво става. Погледнахме старицата отблизо и видяхме, че устата й виси отворена. Очите й сякаш бяха запечатани с восък. Бе мъртва.

— Така ставало — рече Джинкс и постави ядно ръце на кръста си. — Изобщо не умря в мъки. Просто си отиде в съня си след триста и петдесет милиона години гаднярство.

— Горката жена — рече мама.

Джинкс я погледна объркана и поклати глава.

— Вие пък белите сте едни.

— Не ни сравнявай — рекох, — не изпитвам никакво състрадание към нея.

— Все пак е човешко същество — настоя мама. — Бог е създал всички живи същества, без значение какви са.

— Ами, нужна му е по-добра матрица — отсече Джинкс, — щото някои от тези, дето произвежда, не си струват разхода на материала.

А сега… не се гордея със следващата част, но не бяхме сигурни какво точно да правим със старицата. Дори не знаехме името й, а истината е, че и не искахме да го научим. Също така в този момент се страхувахме да излезем навън след всички тия приказки за Скунк и макар да знаехме, че ще се наложи след известно време, решихме, че ще ни дойде в повече, отколкото можем да понесем засега. Тъй че това, което направихме, бе да вземем кървавия килим, който бяхме навили и сложили настрана, и да я увием в него. Направихме го толкова добре, че не можеше да се види нищо от нея освен подметките на обувките й в единия край и върха на памучното й боне — в другия. После сложихме нея и килима в килера и затворихме вратата. Стори ни се добра идея за момента.

И така денят напредна и ние се огледахме из къщата за нещо за ядене, намерихме изсъхнали бисквити в печката. Ако имаше достатъчно, щяхме да ги използваме да издигнем стена около къщата, щеше да бъде и солидна при това. Покиснахме бисквитите във вода, за да не ни строшат зъбите, и изядохме онова, което можахме.

Отнесох малко от мокрите бисквити на Тери, който бе започнал да се размърдва. Бе плувнал в пот, но всъщност не само той бе в това състояние. Всички се потяхме. Беше горещо лято, а къщата бе запечатана плътно като портмонето на стара мома. Някой спомена идеята да отворим прозорец, но на никого не му се щеше той да е този, който ще пусне Скунк вътре, затова просто се ухилихме накриво и устояхме.

Когато влязох в стаята на Тери с бисквитите, мама и Джинкс се бяха вече опънали на дюшеци във всекидневната, защото бе мой ред да съм при него, и тъй като такъв бе случаят, а той бе буден и се нуждаеше от храна, затворих вратата и седнах на стол до леглото.

Опитах се да му дам от омекналите бисквити, но той не пожела никак. Бутна металната чиния в другия край на леглото.

— Не биваше да позволяваш да ми махнат ръката — рече ми.

— Нямаше друг избор. Беше в безсъзнание от доста време, беше ти зле, имаше треска, а ръката ти беше черна като дупка в земята и подпухнала от гной.

Той поседя известно време там и после попита:

— Какво направихте с нея?

— Сложихме я в кутия — отвърнах.

— Къде е сега?

— В другата стая, на един рафт.

— На рафт?

— Не искахме повече да излизаме навън заради Скунк. Старицата знаеше за него.

Разказах на Тери всичко, което бях чула от нея. Завърших със:

— Старицата е мъртва, увита в килим и напъхана в килера.

— Какво се случи с парите и Мей Лин?

— Долу при реката са, под едни къпинови храсти.

— Сигурна ли си, че нямаше друга алтернатива относно ръката ми? — попита Тери.

— Ако това означава „избор“, не мисля.

— Може ли да я видя?

— Ръката ли?

— Да.

— За какво?

— Искам да видя каква й е била формата.

— Вече цял ден откак е отрязана, топло е — рекох.

— Разбирам това — отвърна той.

— Добре — рекох.

Излязох тихичко през вратата и взех кутията. Върнах се в спалнята, затворих пак вратата, поставих кутията на леглото и я отворих. От нея се разнесе воня като от умряла риба. Тери сбърчи нос и надникна.

— Затвори я, Сю Елън.

Направих го.

— Правилно сте постъпили — рече той. — Стигнало е до необратим стадий.

— Щеше да те убие — рекох. — Старицата, дето ни задържа тук, беше гнусна, гнила като тази ръка, но знаеше как да я отреже, макар че мама трябваше да довърши работата.

— Има старица, увита в килим?

— В килера.

— След всичко, през което преминахме — рече Тери, — подобно нещо не би трябвало да ме учудва.

— Тери, трябва да те питам нещо, което открих, а ми се ще да не бях.

Той ме гледаше, докато аз се опитвах да намеря думи. Не можах — поне не веднага.

— Мислех си, че имаш нещо наум — рече той. — Начинът, по който си се втренчила в мен — съмнявам се, че е само защото съм сакат.

— Изобщо не е това.

— Хайде, давай тогава.

— Мей Лин… когато намерихме тялото й, имаше шевна машина, закрепена с усукана тел и завързана на фльонга. По-късно, като бях долу при реката, попаднах на една торба, която ти си завързал. Бях виждала и преди как я отвързваш, но не съм обръщала внимание, защото не можех да повярвам на такова нещо. В този миг обаче ме порази начинът, по който бе завързана на фльонга. Не беше тел, но изглеждаше по същия начин. Накара ме да се замисля. Ти беше така разпален, когато стана въпрос да изгорим тялото й и да отнесем праха й в Холивуд. Майка ти също така е била шивачка, а доведеният ти баща я е накарал да изхвърли каквото има, и тогава всичко си дойде на мястото.

Тери гледаше стената по начин, по който бихте я гледали и вие, ако виждахте вражески войници да настъпват към вас.

— Не знам защо си го направил, Тери — рекох. — Точно това ми беше трудно да разгадая, но мисля, че ти си го извършил. Чувствам се зле, като мисля така, но със сигурност ми се струва…

— Аз го направих — отвърна той. — Аз съм отговорен.

Макар че сама бях стигнала до това заключение, като го чух да признава, почувствах се, сякаш светът се бе продънил.

— Защо? — попитах.

— Не е каквото предполагаш — рече той.

Отпусна се тежко назад върху възглавниците. В стаята беше задушно, сякаш бяхме в брезентов чувал, пълен с перушина.

— Бяхме толкова близки през годините — рече той, — а сега виж докъде стигнахме.

— Как се случи? — попитах. — И защо?

— Двамата с нея бяхме започнали да си споделяме тайните. Бях стигнал до заключението, че тя вече смята да отиде в Холивуд. Радвах се за нея, наистина, и дори тогава си помислих, че можем да заминем заедно двамата. Тя ми споделяше много неща и едно от тях беше, че бе сигурна, че може да ме излекува.

— Да те излекува?

— От това, че съм обратен.

— О!

— Смятах, че животът ми ще бъде по-добър, ако момичетата започнат да ме привличат. Знаех от начина, по който мъжете се държаха наоколо й, че ако е възможно да бъда привлечен от някое момиче, то това ще е тя. Ала не стана така. Е, поне не по начина, по който би трябвало да е между момче и момиче, този вид неща. През нощта бяхме при оная дупка, където плуваме, бяхме се покатерили на един голям клон на стария дъб над реката. Беше тъмно и тя беше гола, аз също, както сме правили много пъти преди. Тя се изправи на клона, намести се с единия крак напред и с ръце на ханша ме попита: „Тери, харесва ли ти тялото ми?“

Не бях напълно сигурен как да й отговоря на този въпрос, така че отвърнах нещо такова: „Отлично е. Много хубаво.“ Това направо я вбеси. Не знаех какво се предполага да кажа. Тя рече: „Не можеш ли да ме погледнеш и да ме пожелаеш както мъж пожелава жена?“

Отвърнах: „Предполагам, че не“, а Мей Лин, тя каза: „Всички ме желаят, а ако ти не изпитваш същото, значи си обратен и такъв ще си останеш“ или думи с подобен смисъл. Каза го много гадно и толкова й се ядосах, че я бутнах. Нямах намерение да го сторя, по-скоро дори не се усетих, че го правя, докато не видях, че пада назад от клона и цопва във водата.

— Тя е скачала много пъти от това дърво — рекох. — Как така това я е убило?

— Не я уби — отвърна Тери. — Погледнах надолу към нея, а тя нагоре, и се разсмя. Не както когато е развеселена, сякаш сме имали някакво неразбирателство, а сякаш знаеше защо съм го направил. Че всъщност съм обратен и не мога да стана такъв, какъвто тя смяташе, че един мъж трябва да бъде. Най-лошото бе, че намираше всичко това за смешно и жалко. Бях толкова разярен, че скочих от клона върху нея — със свито на топка тяло като гюле. И я ударих. Спомням си, че погледнах надолу точно навреме, за да видя обърнатото й към мен лице и забелязах, че изражението й се промени. Вече не й беше смешно, прочетох страх и трябва да призная, че точно в тоя кратък миг изпитах задоволство. Паднах отгоре й. Беше як удар. От него и двамата потънахме дълбоко под водата.

Когато изплувах, вече не бях ядосан, само уплашен. Знаех колко силно се бях стоварил отгоре й. Потърсих я, но не я видях никъде. После я видях да подскача на лунната светлина като коркова тапа. Мисля, че размърда леко глава, сякаш беше замаяна. Носеше се надолу по реката, хвърлих се да плувам след нея с всички сили, но колкото по-усърдно се стараех, толкова по-бързо водата я отнасяше. Не можех да я настигна. Тя се опита да плува, но недостатъчно бързо, че да се справи с течението. Крещеше, Сю Елън. Крещеше, викаше името ми и после потъна.

Бях накрая на силите си. Не се спуснах след нея. Знаех, че ако го направя, ще се удавя и аз. Заплувах към брега. Струваше ми се, че няма да успея да стигна. Част от мен не искаше да успее, но другата, тази на страхливеца, която искаше да живее, не се предаваше. Осъзнах се, като стигнах брега. Погледнах назад към водата, да видя дали ще я открия, но не можах. Тя беше потънала и доколкото можах да разбера, не бе изплувала.

— Исусе, Тери.

— Това не е най-лошото. Тичах по брега, виках името й, но напразно. И тогава стигнах до едно място, където реката правеше завой. Тя беше там. Течението я бе изхвърлило на завоя и се удряше в брега. Сграбчих я и я дърпах, докато успея да я измъкна от водата. Не знам докъде съм я влачил, но когато погледнах пак назад, реката беше останала далече. Сложих я на тревата. Говорех й. Крещях й. Поставих я седнала, наведох я напред, като си мислех, че ще изхвърли част от водата, но си беше отишла.

Не знаех какво да правя. Паникьосах се. Започнах да се щурам безцелно. Накрая се върнах, взех си дрехите и се облякох. Взех и нейната рокля, защото не можах да понеса да я гледам така гола. Навлякох й я както сварих, оставих я там и реших да си отида вкъщи. Изведнъж това ми се стори най-разумно. Просто ще си отида вкъщи. Почти бях стигнал и си помислих: „Оставих приятелката си да лежи там мъртва в тревата и не възнамерявам да кажа на никого.“ Не мога да го обясня. Смятах, че ако се опитам да кажа на някого какво се е случило, може да си помислят, че съм я убил… Което, предполагам, си беше така. Преди да стигна вкъщи, завих към онова място, където вторият ми баща беше занесъл всички шивашки принадлежности на мама. Беше се вбесил и не просто настоя да престане да се занимава с това, ами накара мен да му помогна да натовари отзад в камиона цялото оборудване, всяко едно нещо, което бе свързано с шивашкия й бизнес. Подкара го към реката — там, където имаше наклон на брега — аз трябваше да се кача в камиона заедно с него и да му помагам да хвърляме всичко долу. Реши, че ще избута шевната машина и тя ще падне в реката. Не успя да стигне чак до водата. Една част от нея се потопи, а другата остана на сушата.

Спомних си тази случка, докато вървях към вкъщи, и тогава помислих, че е най-добре да скрия тялото на Мей Лин. Не изглежда разумно сега, но в онзи момент идеята ме осени така, че реших, че е гениална.

При шевната машина имаше жица. Беше останала, като я вдигахме. Беше тел за завързване на стекове с тухли и беше отзад в камиона. Част от нея изпадна, когато избутвахме нещата на мама. Взех телта и я навих, опитах се да нося шевната машина.

Беше тежка. Отне ми часове да я замъкна, трябваше да спирам, да я слагам на земята, за да си почивам, и през повечето време я влачех. Ала успях да я завлека до мястото, където лежеше тялото й. Занесох първо нея долу при реката, върнах се и завлякох машината, закрепих я към тялото с жицата. Бутнах я във водата и тя я повлече. Тогава се гмурнах и задържах дъха си. Дърпах шевната машина, докато стигнах до една яма, за която знаех, че съществува, защото бях ловил риба в района. После доплувах до брега и си отидох вкъщи. Промъкнах се вътре. Бях се измъкнал по-рано, за да се погрижа за Мей Лин. Нямаше ме толкова дълго, че си помислих, че със сигурност накрая ще ме разкрият. Може би исках да стане така. Ала всички спяха дълбоко. Легнах си и се опитах да заспя, но не можах. Няколко дни по-късно ти ме помоли да отидем за риба. Като ми каза къде, разбрах, че е на мястото, където я бях завлякъл във водата. Продължавах да смятам, че е достатъчно дълбоко, че няма значение. Знаех също, че и ако я намерят, подозренията няма да паднат върху мен. Като капак на всичко не можех да повярвам, че това се е случило. Струваше ми се ужасен сън. И тогава я извадихме. Когато дърпахме въжето, знаех какво сме хванали. Със сигурност, както сега знам, че имам една ръка. Трябваше да си призная, но… не можах. Просто не можах.

След това единственото, за което можех да мисля, бе да я занесем в Холивуд. Преди да се скараме, точно за това говореше тя. Каза, че заминава. Не знаех за парите. Не и тогава. Ала сега, като се замисля, разбирам, че е имала и пари, и план. А онази нощ в пристъп на глупост аз промених тези планове. Аз я убих.

Разсъждавах дълго над това.

— Било е нещастен случай, Тери. Ако се е случило, както казваш. Било е нещастен случай.

— Случи се както ти разказах. Скочих отгоре й. Нарочно го направих. Ала не съм искал да стане така. Трябва да ми повярваш.

— Вярвам ти — рекох.

— Нещастен случай или не, това не ме оневинява — рече той. — Но искам да знаеш, че не съм имал намерение тя да умре.

Вратата се отвори. Влезе Джинкс, легна напряко на леглото и постави ръка на гърдите на Тери.

— Чух всичко. Не мога да повярвам, че не си казал и на мен. Вместо това трябваше да се лепна за вратата все едно съм крадец.

— Щях да ти кажа — рече Тери. — Тя ме попита и аз й разказах. Възнамерявах да разкрия същото и на теб.

Погледнах през отворената врата. За разлика от Джинкс, мама не бе чула нищо. Чувах я как тихо похърква. Мисля, че дори да запалиш някой фишек, тя не би го чула.

Тихичко затворих вратата. Джинкс продължаваше да прегръща Тери. Той потупа ръката й със своята здрава длан.

— Не е трябвало да те дразни — каза тя.

— Това не е извинение — отвърна той.

— Е, не е било справедливо — продължи Джинкс. — Ти си, какъвто си, а Мей Лин понякога се смяташе за твърде голяма работа. Няма нужда да се лекуваш от нищо. Аз ти казвам това, ако ще те накара да се почувстваш по-добре. Опитах се да убия оная старица там, и то нарочно, нямаше да е никакъв нещастен случай. Но в пищова нямаше патрони. Само щракна, а после тя си умря сама.

— Така е най-добре — рече Тери.

— Смятам го за разочарование — отвърна Джинкс.

24.

Решихме да не казваме на мама какво ни е разказал Тери, поне не веднага, и ако решим да й казваме, да оставим той да го направи. Не мога да кажа, че се почувствах добре, като научих как е умряла Мей Лин, но повярвах на историята на Тери и някак ми стана по-леко, като разбрах, че не я е убил нарочно.

Стояхме залостени в оная къща цял ден, без кой знае колко вода и без истинска храна, само остатъка от оная супа от глухарчета, която мама бе сготвила и тя се бе вкиснала. Накрая стигнахме дотам, че трябваше да излезем и да намерим нещо за ядене или просто да влезем в килера, където бе старицата, и да чакаме смъртта. Не бях сигурна, че Скунк е още там някъде навън, но ако историите за него бяха истина, възможно бе да е. Ала страхът ни от него не можеше да ни нахрани. Трябваше да домъкна някаква храна в къщата, дори да са само къпини и жабешки бутчета.

Имаше го и оня проблем със старицата в килера. Вече бе започнала да вони. Трябваше да бъде изнесена и погребана, дори и да нямаше друга причина, за да не можем да останем в къщата на спокойствие.

Разсъждавах над всичко това, отегчена, ровех из къщата, търсех някакви хранителни запаси — сушен боб или грах или някоя много голяма мишка, и попаднах на стара тенекиена кутия. Отворих я. Вътре имаше избелели сини панделки, малко конци и няколко стари снимки. Бяха на младо момиче и на по-възрастен мъж. Той стоеше прав с ръка върху рамото на момичето. Имаше изражение, сякаш нещо вътре в него е дало назад, заяло и прогнило. Малкото момиче трябваше да е старицата преди много години. Можах да различа нещо в чертите й, което ме накара да си помисля, че е тя, но изглеждаше щастлива. Запитах се дали се е чувствала често така, като е била млада. Трудно ми бе да си го представя, но май беше истина. Мъжът на снимката имаше същото разочаровано и навъсено лице като нея — тя бе станала досущ като него, когато бе пораснала.

Пъхнах снимките обратно в кутията и я оставих, където я бях намерила.

След като ловът за хранителни запаси се оказа провал, решихме, че някой трябва да остане с Тери, а друг щеше да се наложи да излезе в големия широк свят навън, да намери нещо за ядене и да вземе тенекиите с парите и праха на Мей Лин. След това всичко бе като игра на зарове, защото нямаше начин Тери да е достатъчно добре, та да го поставим на дъното на лодката и да отплаваме към Глейдуотър.

Трябваше да съставим план и го направихме. Не е от ония планове, дето ще влязат в учебниците на военните, но все беше нещо, а ето го и него: ние с Джинкс щяхме да вземем пистолета, да отидем да донесем вода, да намерим нещо за ядене и да донесем тенекиите. Мама щеше да остане с Тери и имаше пушката. Ала най-напред трябваше да вземем лопата и да погребем старицата и отрязаната ръка. Идеята да сме заедно с тялото и ръката в къщата и миризмата, която бе започнала да се разнася, ни караше да желаем да се отървем от тях веднага.

Както казах, нищо от това не би накарало Робърт Едуард Лий27 да се замисли, но с това разполагахме.

Накарахме мама въпреки възраженията й да заключи след нас. Джинкс носеше пистолета, който сега бе зареден с истински патрони, и ние двете излязохме навън, намерихме лопатата точно където старицата бе казала, че е — отзад под къщата. Намерихме и по-мека пръст далеч от кладенеца и се редувахме да копаем и да държим пистолета. Отне ни около два часа да изкопаем гроба достатъчно дълбок, широк и дълъг, колкото ни трябваше. Когато бе готов, отидохме до къщата, извикахме на мама и тя ни пусна вътре. Двете с Джинкс извадихме старицата от килера. Изнесохме я навън и накарахме мама пак да заключи. Джинкс постави пистолета отгоре на навития на руло килим, едната от нас хвана края откъм главата, другата — откъм краката, завлякохме я до дупката и я оставихме на земята. Джинкс премести пистолета настрана. Вдигнахме отново старицата и я пуснахме в дупката. Няма да лъжа. Не го направихме внимателно, нямаше и никаква церемония. Започнахме да я зариваме веднага, като се опитвахме да бъдем нащрек с едното око заради Скунк. Той не се появи и когато бяхме нахвърлили достатъчно пръст, Джинкс взе лопатата и я заглади.

— Трябва ли да кажем няколко думи? — попитах.

— Какво ще кажеш за „Радвам се, че умря, стара кучко“?

— Мислех си за нещо по-хубаво. Например за това, че спаси живота на Тери, като му отряза ръката.

— Добре тогава — рече Джинкс. — Давай, ти го кажи.

Върнахме се до къщата, взехме кутията с трионите и ръката на Тери в нея, отнесохме я до едно място край гората, изкопахме дупка и я заровихме.

После слязохме при реката да намерим тенекиите за мас и да потърсим храна. Никъде не видях и следа от Скунк, но изпитвах онова неприятно чувство, че някой ни наблюдава. Нямах го, когато копаехме дупките, но сега се появи и бе силно като сапунена луга за пране. Можеше и да е Скунк или някое птиче гнездо, или просто моето въображение, но каквото и да бе, тръпки пробягаха по кожата ми все едно че пропълзя змия.

Когато стигнахме долу при реката, в тинята до водата видяхме пресни отпечатъци от ботуши, а дъното на лодката, която бяхме измъкнали под едно дърво, бе насечено с брадва. Когато видях това, космите по тила ми щръкнаха като иглите на таралеж. Огледах се във всички посоки, Джинкс — също, обръщаше се с онзи огромен пищов в ръце, но не видяхме никого. Подуших въздуха. Сякаш имаше едва доловима воня наоколо, но бе възможно и да си въобразявам.

Докато Джинкс се оглеждаше, аз отидох до мястото, където бях пъхнала тенекиите под къпиновите храсти. И двете бяха там. Взех ги, постояхме така за миг, опитвайки се да решим какво да правим.

— Той е насякъл дъното на лодката, за да ни попречи да заминем — рече Джинкс.

— Не се налага да тръгнем по реката — рекох.

— Не — съгласи се Джинкс. — Но за него ще е по-трудно да ни хване по нея. Ако излезем и тръгнем, все едно сами да си отсечем ръцете и да си прережем гърлата.

— Нямаме избор.

— Имаме къщата, все е нещо — рече Джинкс.

— Но нямаме храна — възразих.

— Трябва да се погрижим за това.

За крадци като нас нямахме нищо подходящо, в което да носим каквото и да било, така че решихме да се върнем до къщата, да оставим тенекиите и да се опитаме да намерим торба, в която да съберем храна. Както и казах, не бяхме от онези, дето ги могат първокласните планове.

Докато се връщахме, онова чувство, че някой ни следи, се усили. Дори долових някакво движение отдясно. Джинкс също, защото насочи пищова в тази посока. Ала не се виждаше нищо освен трънак, и то потънал в тайнственост. Тук-там се разреждаше, но бяха най-огромните, най-непроходимите трънаци, които някога съм виждала, бяха по-високи и от най-високия човешки ръст. Виеха се и се усукваха от мястото, на което се намирахме, навътре в гората, чак долу до реката.

Бяха лози и трънаци, които май съществуваха, откак там се е появила гора. На мястото, на което бяхме, бе по-разредено, но като погледнехме по-навътре, ставаше по-широко, по-гъсто и по-тъмно. На места лозите бяха дебели почти колкото палеца ми, а на други — още повече, а тръните, които изглеждаха остри и зловещи като бодлива тел, растяха така нагъсто, че ми напомняха за онези мрежи, които се стесняват в единия край и се разширяват в другия. Рибата влиза през тесния отвор в по-широката част, а после е толкова тъпа, че не се сеща да се обърне обратно и да изплува оттам.

Когато стигнахме до къщата и мама ни пусна вътре, оставихме тенекиите на пода близо до камината. Не й казахме за стъпките и лодката. Тя бе достатъчно изплашена, че сме там навън, а все още предстоеше и да търсим храна.

Като излязохме пак — Джинкс с пистолета, а аз мъкнех чувал и лопата, отидохме близо до гората и намерихме див лук и още зелени глухарчета. Дори разкопахме малко лаврови храсти и взехме корените за чай. Месо би ни дошло добре, но нямаше как да се сдобием с него, освен ако не стреляхме, а нито Джинкс, нито аз смятахме, че сме достатъчно добри да гърмим с пистолет и да улучим нещо, което не бихме могли с по-голям успех да смажем до смърт с приклада.

Накрая насъбрахме кураж и се върнахме надолу при реката, където бяха къпиновите храсти. Набрахме малко и ги сложихме в торбата, макар че се поразплескаха там с всичко останало. Джинкс намери една мъртва риба, изхвърлена на брега до един голям пън. Вдигна я и я помириса.

— Не е мъртва отдавна — рече. — Големичък костур.

— Какво го е убило?

— Тъй като не е оставил бележка — отвърна ми, — ще реша, че просто си е умрял.

Джинкс ми подаде рибата и аз я сложих в торбата.

Беше късно следобед, когато се върнахме в къщата с нашата натежала торба. Тери спеше, а мама седеше по средата на стаята в люлеещия се стол на старицата и държеше пушката. Въздухът бе като опъната жица, лепкав и горещ.

— Дори не знаехме името й — рече мама. — Погребахте я, а дори не знаем как да я наричаме.

— Аз знаех как — сопна се Джинкс.

Мама понечи да каже нещо, но разбра, че ще е безполезно. Никой не бе на нейна страна.

Почистих рибата, сложих вътрешностите и главата в огнището и ги изгорих. Взех един тиган, който изглеждаше достатъчно чист, избърсах го с парцал и използвах малко мас, която старицата имаше, за да изпържа рибата. Мама сготви глухарчетата и смачканите къпини в друг съд. Стана наистина горещо с този огън в тая затворена къща, но трябваше да ядем. Когато рибата, глухарчетата и къпините бяха приготвени, мама обели малко корени от лаврово дърво и свари чай. Ние избърсахме няколко чинии, така че да може да се сервира в тях, и сипахме нашата вечеря. Джинкс занесе на Тери неговата, седна на леглото и първо даваше хапка на него, после взимаше хапка от своята. Виждахме ги през отворената врата. Джинкс се държеше толкова мило, че едва ли не си помислих, че са я отвлекли и сменили с някого, който прилича на нея.

Мама седна със своята чиния в люлеещия се стол. Аз седнах на пода с моята и ние се хранихме с пръсти, защото вилиците и другите прибори изглеждаха доста по-зле от чиниите. Смесените с къпините глухарчета имаха по-добър вкус, отколкото бих си представила, а рибата бе току-що умряла, както бе казала Джинкс, и беше вкусна сякаш я бяхме хванали на въдица преди час.

Като свършихме да ядем, Джинкс излезе от спалнята и затвори вратата на добре нахранения и вече заспал Тери. Водата с лавровите корени завря. Наляхме я в чаши и отпихме. Отпуснахме се, потейки се пред огъня. Щеше да е по-добре с малко захар или мед.

Накрая се изправих, разрових огъня, така че да няма пламъци и да не е толкова горещо.

— Мислех си, Сю Елън — рече мама, — и не виждам друг начин. Двете с Джинкс трябва да вземете лодката, да отидете в Глейдуотър и да намерите начин да се върнете за Тери и мен.

— Дааа, добре — рекох. — Този план е добър, ако имахме лодка.

— Какво?

Казах й какво сме видели. Тя издиша шумно, наведе се напред в стола и постави чашата на пода.

— Не е възможно още да ни преследва.

— Чу всички истории, които ти разказахме — рекох й. — Дяволски сигурно е, че някой е унищожил лодката ни и е оставил отпечатъци от ботуши долу при реката.

— Може да е бил всеки — възрази мама. — Някои палави деца.

— Децата нямат такива големи крака — отбеляза Джинкс.

След това седяхме напрегнати и продължихме така, докато в стаята настъпи мрак и чухме как вятърът се усилва, а след него се изля и дъждът.

Защо не можеше проклетото време да се реши накрая? Защо не можеше Скунк просто да се покаже и да се опита да ни докопа? Такива мисли имах и всичко се въртеше ли, въртеше в кръг. Дъждът продължаваше да се усилва и много скоро чухме светкавици да съскат и гръмотевици да трещят наоколо като някой пияница в магазин, пълен с тенджери и тигани. Бурята вилнееше както онази нощ на реката, само че в къщата бяхме на високо и сухо. Или по-скоро бяхме, докато покривът не протече. Не беше кой знае каква пукнатина и беше близо до прозореца, но ме накара да се чувствам още по-потисната.

Тери се събуди на няколко пъти от болка и ние му дадохме от домашното уиски. Никога не ми се е припивало, но точно в този миг си мислех за глътка силно питие. Не посегнах обаче — не по някоя друга причина, а поради тази, че мама можеше да се почувства свободна да стори същото. Освен това Тери се нуждаеше от него повече от нас.

Когато той накрая заспа, аз седнах до леглото му и гледах през отворената врата как мама се люлее бавно в стола. През комина се стичаше дъжд. Чувах как съска сред въглените в огнището, имаше и малко дим. Вятърът виеше и не спираше, блясваха светкавици, трещяха гръмотевици.

На покрива се чу силен трясък. Погледнах нагоре. Сякаш клон на дърво се бе стоварил върху него, но край къщата нямаше никакви дървета.

Ударът се повтори по-силно, чу се и скърцане и тогава разбрах какво е.

Погледнах през отворената врата към мама и Джинкс. И те гледаха нагоре. Защото си мислеха същото.

Някой беше на покрива.

25.

Не може да се опише как се чувствах тогава, защото осъзнах не само че някой е на покрива, ами това със сигурност бе Скунк. Не можех да си представя защо е избрал да е там, навън под дъжда, като по този начин всички можехме да го чуем и да разберем къде е, но след това проумях. Знаеше колко ще се уплашим, а той се засищаше с ужаса и страданието.

Станах и отидох в голямата стая. Мама ме погледна. Не можех да видя лицето й в тъмното, но знаех, че е изплашена също като мен. Джинкс се разхождаше из стаята, движеше се по звука от стъпките на Скунк по покрива. Държеше пистолета и гледаше в тавана. Дървеният покрив се огъна на едно място. Джинкс вдигна пищова и стреля. Изтрещя силно като края на света и ушите ми писнаха. От покрива се посипаха стърготини. Чух забързани стъпки горе, после спряха.

— Май скочи — рече Джинкс.

— Мислиш ли, че го улучи? — попита мама.

— Ако съм, май беше доста чевръст след това — отвърна Джинкс.

Останахме по местата си и чакахме да чуем как пак се качва на покрива, но не стана така. Вместо това чух скърцане в спалнята. Сграбчих Джинкс за лакътя и я поведох натам. Идваше откъм един прозорец встрани до леглото на Тери. Той вече се бе понадигнал, изстрелът го бе разбудил. Главата му бе обърната към прозореца. През перваза, от капака стърчеше забито голямо острие, а на пода имаше изпотрошени стъкла. Стърчеше в кепенеца и го караше да скърца, после да пука. Ведно с острието през пукнатината нахлуваше и вонята на Скунк.

Джинкс вдигна пистолета, стиснала го здраво с две ръце, и стреля. Беше такъв голям пищов, че изстрелът я накара да отстъпи крачка назад. Куршумът улучи кепенеца, проби го, мина през него, разби се в стъклото и го строши. Огромното острие биде изтръгнато рязко.

— Може да си го улучила — рекох.

— Да — съгласи се Джинкс, — но не ми се ще да отида, да отворя и да погледна навън, за да се уверя.

— Нито на мен — рекох.

— Значи и на мен — присъедини се мама.

Тя бе застанала зад нас и държеше пушката.

— Аз също не възнамерявам да оглеждам — рече Тери, седнал в леглото, като със здравата си ръка държеше другата над ампутацията.

Усещах, че Джинкс трепери по рамото й, опряно в мен — а може би аз самата треперех.

— Тук сме в безопасност — рекох. — При всичкия този дъжд не може да ни подпали. Добре сме, ако не се подплашим като пъдпъдъци. Точно това иска той — да се изплашим, да сгрешим, за да ни пипне един по един. Само трябва да сме нащрек.

— Щом е там навън — рече Тери, — а ние тук вътре, той има предимство. Не ние. Може просто да изчака. Това копеле може да се изхрани там. Ние не можем дори да излезем да си наберем горски плодове.

Двете с Джинкс избутахме един скрин с голямо, пукнато огледало пред счупения прозорец, за да го подсигурим, след което всички седяхме будни цяла нощ и се ослушвахме. От време на време някой от нас се унасяше, но винаги имаше по някой буден. Джинкс остана в спалнята с Тери. Двете с мама седнахме в голямата стая. През нощта поне два пъти чух Скунк да пробва дръжката на входната врата, тракаше с нея силно, за да ни скъса нервите.

Тракането на дръжката, трошенето на стъклата от прозорците, парчета от които попадаха между рамката и кепенците и леко дрънчаха, продължиха почти цяла нощ, а после, два часа преди разсъмване, спряха.

Когато просветля, бях изплашена и гладна. Още валеше, макар и не така проливно. Изровихме вътрешностите на рибата и почернялата глава от огнището, избърсахме я и четиримата получихме по порция от тях. Не беше много за ядене и беше отвратително на вкус. Стомахът ми първо се разбунтува, сякаш нямаше да може да го понесе, но успя.

Мама намери една кутия с малко кафе в нея. Стопли вода и направи. Имаше вкус на помия, но беше нещо, което да сложиш в корема си и да те накара да си мислиш, че си ял.

След около два часа, откакто бяхме будни, се осмелих, против желанието на мама и Джинкс (Тери отново бе заспал от изтощение), да отворя един от кепенците на прозореца и да се огледам навън. От този прозорец виждах гората. Беше потънала в сенки на разсъмване. Проверих, доколкото можах, добре, но не видях Скунк. Не виждах нищо освен онези тъмни дървета и изливащия се дъжд.

Затворих, обиколих всички кепенци да проверя дали мога да видя нещо. Отворих един откъм задната страна на голямата стая и едно лице се бе втренчило в мен, а носът му стърчеше през счупеното стъкло, очите бяха сухи и не помръдваха. Отскочих назад и изпищях. Беше старицата. Все така бе увита в килима, но той бе отгърнат назад, така че лицето й се виждаше. Бялата й коса бе мокра като на току-що родено теле, бе облегната на прозореца, като ръцете й бяха проврени вътре до лактите и опрени на рамката. В тях беше поставена кутията с трионите. Беше отворена и всичко от нея бе изхвърлено, само ръката на Тери беше там — липсваше обаче китката. Ръцете на старицата, в които стоеше кутията, бяха чукани — и нейните китки бяха отрязани.

— Той я е изкопал — рекох.

— По дяволите — отзова се Джинкс, застанала близо до мен с пистолета. — И ние виждаме това.

— Той е чудовище — рече мама и се приближи да погледне.

— Чак сега ли разбрахте? — попита Джинкс.

— Джинкс — сряза я мама, — трябва да внимаваш. Мога да те смажа от бой.

Двете с Джинкс погледнахме мама.

— Казах го вече — рече тя — и макар че ме накара да се почувствам по-добре, предпочитам да не ми се налага да го изричам отново, също бих искала и да те помоля да забравиш, че съм го казала първия път.

Дъждът бе започнал да стихва и през този прозорец ние виждахме наистина добре как слънцето се издига нагоре в златисто сияние, а по-долу, след него се проточваше кървавочервена светлина. Затворих кепенците и ги заключих.

— Няма друг като него — рекох. — Той не спира. Нечие друго тяло все ще заспи по някое време. Ала нощ и ден, дъжд и суша на него не му пречат. Как да се справим с такъв?

Бях започнала да истерясвам и трябваше да си наложа да престана да цвърча като някоя катерица.

Джинкс дойде, седна на пода с кръстосани крака и постави пищова в скута си.

— Има единствено два начина да го направим, Сю Елън — рече тя. — Някой трябва да отиде до Глейдуотър и да доведе помощ или всички трябва да тръгнем. А вероятно има и трета идея и тя е да се разделим и да тръгнем в различни посоки, но е възможно да сработи само ако Тери може да върви, а той не може.

— Значи това ни връща към първите две — рекох.

— Така е — потвърди Джинкс.

— Но ако някой остане тук с Тери — обади се мама, — Скунк накрая ще успее да влезе в къщата. Един човек не може да наблюдава и двете стаи и да изкара без сън.

— Или пък къщата ще изсъхне от дъжда и той ще я подпали и изгори до основи.

— Мисля, че и аз имам право да кажа нещо — обади се Тери откъм спалнята, като отметна завивките със здравата си ръка.

Беше само по шорти, опитваше се да спусне крака на пода.

Опита се да върви към нас, но не стигна далеч. Трябваше да се върне и да седне на леглото. Джинкс отиде при него и постави пищова на леглото, помогна му да си качи обратно краката и го зави. Всички влязохме вътре и седнахме край него.

— Не би могъл и коте да удариш, ако му вържем едната лапичка отзад и му извадим едното око — рекох му. — Лягай и си почини малко.

— Правя само това — възрази Тери.

— Единственото, което ти трябва в този момент — рече Джинкс.

Помислих малко, после казах:

— Онзи дънер долу край реката. Може да е друга възможност.

— Дънер? — повтори мама.

— Беше там, като намерихме рибата — обясних й. — Можем да го използваме да се спуснем по реката. Ние с Тери направихме нещо подобно.

— Тогава имах две ръце — отбеляза той.

— Истина е. Обаче мисля, че не е толкова добра идея някой да излезе навън, ако се опитва да стигне до Глейдуотър пеш. Не мисля, че е далеч по реката, но пеша може да се окаже на доста разстояние. Всички може да останете тук, а аз ще взема пистолета, ще хукна нататък, ще стигна до дънера, ще го избутам във водата и ще се спусна към Глейдуотър да доведа помощ. Един човек може да се справи по-лесно от цяла група.

— Не ми звучи като чак толкова добър план — възрази Джинкс.

— Трябва да се съглася с нея — обади се Тери.

— Аз също — рече и мама.

— Бягам бързо и ако успея да стигна до реката и да избутам дънера, ако Скунк не се хвърли отгоре ми и течението е бързо, ще се измъкна.

— Много „ако“ — каза мама.

— Ако останем тук, всички ще умрем — рекох. — Ще взема сатъра. По-вероятно е с него да улуча нещо, тъй като не съм добър стрелец. А и той не е много тежък.

Отидох и грабнах брадвата от огнището.

— Сега ли? — извика мама. — Тръгваш сега?

— С времето няма да става по-добре — отвърнах й. — Смятам, че Скунк няма да очаква да тичам към реката, щом имам чудесна колиба да се окопая в нея. Това ми дава предимство.

— Не е кой знае какво предимство — обади се Тери.

Прегърнах мама и Джинкс, влязох в спалнята, прегърнах и Тери.

— Не се налага да правиш това — каза мама, когато се върнах в голямата стая.

— Налага се — отвърнах.

Отидох до вратата, мама и Джинкс ме последваха.

— Бъди нащрек — извика Тери откъм спалнята.

Поех дълбоко дъх и рекох на Джинкс:

— Ти я отвори, а аз ще хукна навън.

Тя отвори вратата, а аз се изстрелях като див мустанг право към реката, понесла оная брадва. Приличаше на гладко бягане. Не забелязах и следа от Скунк. Виждах единствено склона, който се спускаше към реката. Тревата бе зелена, вятърът — прохладен заради снощния дъжд. Почти се забавлявах. Започвах да си мисля, че нещата ще са екстра. Че ще успея да стигна до реката и онзи дънер, без нищо друго освен някой скакалец да ме перне, но точно в този момент го видях да излиза от гората вдясно от мен.

Обикновено смятаме, че нещата са по-страшни в тъмното; така си го представях и аз нощем — как тича по брега с брадва в ръка — също като мен сега. Ала на дневна светлина, трябва да ви кажа, беше още по-страховит.

Беше огромен и як и носеше онова мачете за захарна тръстика. Беше с оная дерби шапка, а косата му се подаваше на масури изпод нея, сплъстена и пълна с борови иглички, листа, мръсотия и какво ли не — оная птица също подскачаше там. По шапката му пробяга светлина и сега видях, че на нея има корда и е завързана под брадата му. Това, което проблесна, бе значката на полицай Сай, забодена отпред на шапката. Имаше огърлица от китките, които наскоро бе отсякъл — тези на полицай Сай, на Джийн, на старицата, както и почернялата китка на Тери. През всички тях бе прокарана ивица кожа и те подскачаха на гърдите му, докато бягаше, сякаш бяха птици, които го нападат. Нямаше оня вързоп на гърба си, оставил го бе някъде; нямаше нищо, което да го забавя. Устата му бе отворена и се виждаха изненадващо здрави бели зъби, и то доста. Издаваше някакъв звук все едно някой си прави гаргара с ряпа — от това оная история, че му е изтръгнат езикът, звучеше правдиво. Ала не тя бе грижата ми в онзи момент. Мислех само за пътеката пред мен, за реката долу и за онзи проклет дънер. В този миг бях сигурна, че няма да успея.

Знаех също и че ако се обърна и втурна обратно към къщата, няма да успея да стигна и до нея. Щеше да се нахвърли отгоре ми с онова негово мачете.

Завих към шипковите трънаци. Не беше добра идея, но като видях Скунк да се носи така бързо към мен, не ми хрумна никаква друга мисъл. Трябваше да се шмугна там или той щеше да разцепи главата ми на две.

Точно преди да стигна до трънаците, се извърнах назад и видях как е вдигнал мачетето и о, велики Боже, беше точно над мен! После се разнесе пукот и изведнъж Скунк замръзна, сетне се строполи. Аз се поколебах, погледнах към мястото, откъдето изтрещя. Зърнах отворените кепенци на къщата, блесналото черно лице на Джинкс на прозореца и огромния пищов, подпрян на перваза. Беше доста далеч, при това изстрелът беше невероятно добър, като се има предвид, че не бе успяла да го улучи на покрива, нито на прозореца. Беше си чист късмет — със същата лекота би могла да улучи и мен.

Все пак това не бе краят. Беше повърхностна рана. Скунк се изправи и отново се устреми след мен, вървеше сякаш единият му крак бе пъхнат в кофа с кал. Чух още един изстрел, но този не го улучи. Изсвистя към реката.

Шмугнах се в трънаците, размахвах брадвата и се опитвах да изсека просека между тях. Цялата тая работа ме забавяше. Наведох се и минах през онова място с поразредените трънаци, което бях забелязала преди, като си мислех, че така мога да му се измъкна, но го чувах как идва, дишаше тежко, издавайки ужасяващи звуци. В началото си помислих, че може да са от болка, но после реших, че са от гняв. Опитваше се да ми изкрещи без език.

Шипките, трънаците и храсталаците станаха по-гъсти и трябваше да се навеждам повече от преди, за да премина, и не след дълго, като се приведох, чух как нещо изсвистя там, където преди миг бе главата ми. Знаех си, че бе чист късмет, че не ми е отсякъл главата.

Шмугнах се бързо в ниската част на ръце и колене. Скунк сграбчи единия ми крак, опита се да ме издърпа към себе си. Аз ритнах назад, старата ми обувка се изхлузи и успях да му се изплъзна.

Тунелът от трънаци сега бе наистина тесен, но проклетият Скунк се промъкваше, приближаваше все повече, смърдеше на разкопан гроб. Продължавах да си пробивам път, накрая трънаците се разредиха и имаше място да се движа, но се чувствах като една от онези риби, попаднали в капан, които не можеха да се върнат назад.

Изправих се на крака и се опитах да тичам, но имаше доста увивни растения, омотавах се и се препъвах в тях. Едва не изпуснах брадвата си, защото тръните се забиха в мен и ме изподраха ужасно. Видях, че точно пред мен е брегът на реката и не бях на повече от стъпка от него. Той се спускаше надолу, може би на двайсетина фута, към една ивица тиня край водата.

Беше стръмен наклон, но изглеждаше по-добър вариант от удара с мачете в главата.

Нямаше и значение. Бях оплетена здраво в тези храсталаци и тръни и не можех да се измъкна. Бях като муха в паяжина. Знаех, че това е краят. Бях на косъм от вечния сън. Успях да измъкна крака напред, но все така бях здраво оплетена в храстите. Ритнах и подскочих срещу тях няколко пъти, опитвайки се да пробия напред, но те здраво ме държаха.

Погледнах назад. Скунк изсичаше трънаците и се приближаваше. Бе изгубил бомбето си, а много от перата на птицата, която висеше в косата му, бяха изскубани. Лицето му бе изподрано и накълцано, все едно е участвал в бой с ножове. Хилеше се и беше точно зад мен. Бе така близо, че можах да видя, че кожата му е набраздена от бръчки и белези — приличаше на старец, на самия сатана. Беше вдигнал мачетето. Престанах да гледам назад, като отново се заех да ритам срещу трънаците. Изпитах ужасна болка, когато тръните се разтвориха, храсталаците се изпочупиха и полетях надолу по брега към реката.

Пльоснах се силно по корем. Брадвата се изплъзна от ръката ми и падна наблизо. Исках да стигна до нея, но не можех да се помръдна, дори не можех да дишам, от падането си бях изкарала въздуха.

Накрая успях да застана на колене, но единственото, което можах да направя, бе да се претърколя по гръб. Горе над мен Скунк изсичаше храсталаците по пътя си към брега и издаваше оня гърлен звук. Отскочи на пръсти, за да се получи добър скок, и полетя надолу.

Е, почти. Засилването не бе за негово добро. Отскокът му го заби в лиани, които се бяха увили около клона на едно дърво и висяха надолу, косата му се оплете в тях. Една се уви около врата му. От скока някои от храстите освободиха косата му, Скунк се изхлузи, птицата се изтръгна, но той не падна долу. Лианата около врата му бе дебела колкото човешка китка. Стегна го и той увисна, сякаш на главата му бе нахлузена примка. Риташе с крака, гърчеше се и се опитваше да се освободи. Изпусна мачетето. То падна точно между краката ми и се заби в земята, олюля се малко напред-назад, преди да спре да се клати. Скунк сграбчи гърлото си с две ръце и се опита да разкъса дебелата лиана, но тя се бе увила така стегнато около врата му, че не можеше да пъхне пръсти под нея.

Вече бях успяла да си поема дъх. Допълзях до брадвата. Докопах я, обърнах се и погледнах към Скунк. От цялото това ритане той бе увиснал още повече — поне доколкото дебелата примка около врата му позволяваше. Очите му бяха изхвръкнали, устата му зееше отворена, малкият израстък, който бе останал от езика му, се мяташе вътре в нея като малко човече, което се опитва да се измъкне от някоя пещера. Пръстите на краката му докосваха земята, но не съвсем. Здраво бе увиснал и не след дълго престана да хъхри и да мърда.

Аз се приближих до него с вдигната брадва и изведнъж той мръдна леко. По дяволите, за малко не го ударих с оная брадва. Ала нямаше нужда. Беше мъртъв и като кокошка с отрязана глава единственото, което го бе накарало да мръдне, бяха нервните и мускулните импулси. Не само долавях ужасната му воня, но усетих и прясната от онова, което бе изпуснал в гащите си.

Когато осъзнах, че е свършен, се свлякох на земята. Беше също като оня път, когато бях седнала на дънера — разревах се, защото бях толкова смазана от всички усилия. И този път се разплаках.

26.

Когато се наплаках, тръгнах по брега (носех брадвата със себе си), вървейки на пръсти заради липсващата обувка. Стигнах до мястото, където се намираше лодката ни и където трябваше да е дънерът, който щях да яхна. Ала след снощния дъжд водата се бе покачила и течението го бе отнесло. Това малко ме смрази, като осъзнах, че ако бях стигнала до реката с малка преднина пред Скунк, щях да се окажа в капан на брега и дори и да бях скочила във водата, той можеше да доплува до мен и да ме докопа. Както стана със Зайо Байо28, онези шипкови трънаци бяха спасили живота ми.

Когато изкачих възвишението и вече виждах и къщата, зърнах Джинкс, която идваше към мен и носеше пищова.

Приближавах се и тя се затича, аз също — поне няколко стъпки — към нея, защото по босия ми крак имаше много тръни и краката ми се огъваха, както се бе случило и на брега на реката. Просто седнах и започнах отново да плача. Джинкс стигна до мен и ме прегърна, започна да ме целува по главата, аз също я целувах и двете плачехме заедно.

— Оправи се с него, нали? — рече тя. — Знаех си, че ако някой успее, това ще си ти.

— Сам се оправи — отвърнах и й разказах какво се бе случило. — Поисках да дойда да ти помогна, но после се уплаших, че ако ме убие, няма да има кой да се погрижи за майка ти и Тери. Накрая не можах да изтърпя повече и тръгнах, без значение какво ще се случва, а после те видях да идваш.

— Чудесно се справи — рекох. — Случи се наистина бързо. Онзи изстрел в крака го забави.

— Късметлийски изстрел.

— И аз така си помислих.

— Вониш.

— Скунк ме докосна.

— Малко сапун и вода ще оправят всичко — рече тя и ми помогна да се изправя.

Изкачихме се към къщата, но докато вървяхме на няколко пъти поглеждах през рамо — за всеки случай, ако Скунк случайно бе успял да се завърне от света на мъртвите. Не изпусках и брадвата от ръката си.

Беше голяма радост, като пристигнах и се събрахме всички, макар че нямаха търпение да стоплят вода и да ме изкъпят; след като се поизсуших, миризмата на Скунк почти изчезна.

Останахме в къщата още два дни. Намерих едни обувки на старицата, които бяха доста износени, но по-хубави от моите, и ги обух. Поговорихме как ще я погребем отново, но ме е срам да си призная, че я оставихме да стои подпряна там. Само се погрижихме кепенците на прозореца да са спуснати, за да не влиза вътре миризмата й.

Двете с Джинкс наловихме риба и всеки път, като излизахме, отивахме да погледнем как Скунк виси където го бях оставила — просто за да се уверим, че си е там и все така мъртъв. Мъртъв си беше. Бяха го навестявали птици. На мястото на очите му зееха дупки. Плътта около върха на носа му и устните му също бе изкълвана. Ако преди си мислех, че вони, сега смърдеше двойно.

Когато Тери си възвърна достатъчно силите, си помислихме, че няма да е чак такова бреме за мама. Оставихме им няколко катерици, които убихме с пушката; щяха да стигнат за три дни. Събрахме горски плодове и диво грозде. Оставихме на мама пушката. Тя бе най-добрият избор да се погрижи за Тери — стига да помнеше какво е да си майка. Напоследък беше доста добра в това.

Двете с Джинкс взехме малко пари от тенекията, в случай че ни потрябват. Аз взех брадвата, Джинкс — пистолета, след което тръгнахме. Вървяхме много, преди да стигнем до някакъв път, някъде около два дни. Спахме на открито под дърветата и се събудихме нападнати от червени буболечки, които бяха ни налазили и се бяха заврели по места, за които не ми се иска да говоря. Като стигнахме до пътя, оставихме брадвата и пистолета, понеже сметнахме, че не са подходящи неща за носене, ако възнамеряваме да се пробваме да хванем някой на стоп.

Не трябваше да го смятаме за проблем — вървяхме цял ден и ни една кола не се появи по този път от червена глина; поне не и докато не зърнахме град пред нас, а тогава вече бе достатъчно близо да стигнем и пеша. Градът бе Глейдуотър.

— Ето ни — рече Джинкс.

— Не е кой знае к’во, нали?

— Не е.

Като се приближихме видяхме, че има някои доста хубави улици, както и красиви постройки по тази, по която вървяхме. Имаше и мръсни пресечки, видяхме и автогарата с голям автобус, паркиран отпред.

Продължихме да вървим и когато навлязохме достатъчно в града, първото нещо, което направихме, бе да спрем и да поговорим с един мъж, който току-що бе паркирал колата си пред централния магазин. Попитахме го къде може да намерим някой служител на закона. Той посочи към полицейския участък — обикновена къща с очукан черен форд отпред.

На вратата имаше табела „ВЛЕЗ“; така и направихме. Вътре видяхме дебел дребен мъж с буйна черна коса, седеше зад едно бюро, под краката на което бе подпъхната сгъната хартия, за да се нивелира. Държеше мухобойка и я размахваше по една муха — май по-скоро за забавление.

На бюрото му имаше голяма бяла шапка, която сякаш се нуждаеше от двойно по-голяма от неговата глава, сигурно някоя тиква щеше да й е по мярка. До нея имаше бележник и малък остатък от молив. Беше облечен с обикновени работни дрехи, но имаше полицейска значка на ризата и 45-милиметров револвер в кобура на ханша. Видях защото, като влязохме, той стана. Погледна ни и попита:

— Имате ли нужда от нещо, момичета?

— Може да се каже — отвърнах. — Искаме да ви разкажем нещо.

Той огледа лицата ни и ни помоли да седнем. Намести колана с револвера така, че да му е удобно на шкембето, седна пак, опря подметката на омазания си със слама и кравешки фъшкии ботуш на ръба на бюрото и се излегна назад в стола. Метна мухобойката на рамо, все едно бе пушка. Каза, че е капитан Бърк29, което си беше интересно име, тъй като се оказа, че е единственият полицай в Глейдуотър. Представляваше и редниците, и сержантите, и всички останали.

Понечих да посоча кравешката фъшкия, но реших, че не си струва. Само гледах как мухата, която преследваше, кацна на нея.

— Изглеждате сякаш сте били омотани в телена жица — рече той. — Или ви е нападал огромен рис.

— Трънаци — отвърнах и започнах да му разказвам за какво сме дошли.

Без да обяснявам как е умряла Мей Лин или че я носим с нас, му дадох основната информация. Разказах, че аз и мама сме избягали от къщи, защото съпругът й и мой втори баща бил гаден, и че Джинкс пътува с нас да ни помага. Казахме му и за Тери. Как е избягал от гадния си втори баща и му е отсечен пръстът. Как се инфектирал и за старицата, която му отряза ръката. Не споменахме за парите и премълчахме оная част със Скунк. Казахме само, че мама ни чака в колибата, старицата ни е държала в плен, отрязала ръката на нашия приятел и че така се налагало. Приблизително тук спряхме.

Като свършихме, капитан Бърк почти подскочи от стола и викна:

— Елате тук да видите.

Последвахме го — отзад имаше стая, направена на затвор, с решетки на вратата и на прозореца; там на един креват седеше не някой друг, а Дон Уилсън, моят втори баща. Той се обърна и се вторачи в нас. Изглеждаше отслабнал и жалък, бузите му бяха хлътнали, а адамовата му ябълка беше увиснала като брадичка на пуйка.

— Този ли е човекът, от когото сте избягали? — попита капитан Бърк.

Двете с Джинкс не можахме да направим нищо друго, само кимнахме.

— Здрасти, Сю Елън — рече Дон.

— Здрасти — отвърнах.

— Как е майка ти?

— Бива.

— Добре — рече той, после заби очи в пода и не се опита повече да срещне погледа ни.

— Ще ти донеса вечерята скоро — каза капитан Бърк, — и този път трябва да я изядеш, не да си играеш с нея.

Дон не каза нищо, само продължи да гледа в пода.

— Елате обратно в офиса — каза капитан Бърк.

Отидохме и отново седнахме в столовете си — не и той. Имаше хладилник, отвори го, извади три кока-коли, а от чекмеджето на бюрото — отварачка, и след като махна капачките, ги постави пред нас.

— Ето — рече. — Нищо не утолява жаждата по-добре от кока-кола.

Седна и всички отпихме от питието си като по команда. Колите бяха охладени — но точно в онзи миг бих предпочела дори някой голям лигав плужек с малко захар по него.

— Този мъж там, Дон — рече капитан Бърк, — дойде в този град преди повече от месец. Дойде и каза, че търси някакви роднини, попита дали съм ги виждал или съм чул нещо. Казах му, че не съм и че не водя списък на всички избягали.

Е, не напусна града. Обикаляше наоколо с камиона си, който имаше вехто чергило отгоре. Спеше на предната седалка и от време на време слизаше долу при реката, където има пристан за лодки, оглеждаше, после се връщаше и пак се въртеше наоколо. Рояци мухи кръжаха отзад над камиона, така че накрая го накарах да ми покаже. Знаете ли какво имаше там? — попита Бърк, като въртеше очи ту към мен, ту към Джинкс, сякаш бихме могли да имаме някаква представа.

— Не, сър — отвърнах.

— Труп на мъж, при това доста разложен. Имаше дупка в гърдите, огромна, цял трактор да влезе, дори и цял товар слама да влачи.

— Това е грамадна дупка — рекох.

— Да, грамадна беше — потвърди той.

Капитан Бърк остави тази кървава, оплюта от мухи картина, която бе нарисувал за въздействие върху нас, но ние не знаехме ни най-малко какво да правим с нея. Сякаш за да поддържа напрежението Джинкс рече:

— Труп на мъж, а?

— Да. Бил е мъртъв от доста време и беше се сварил под чергилото. И знаете ли какво направих?

Поклатихме в недоумение глави.

— Арестувах този човек, Дон, втория ти баща. Арестувах го и го разпитах кой е онзи човек отзад в камиона.

— Изглежда ми добър подход — рече Джинкс.

— Така си помислих и аз — каза капитан Бърк. — Кой, по дяволите, е оня и как е умрял? Той ми каза: „Ами, онзи там е Клетъс и аз го гръмнах в гърдите с пушка.“

Млъкна и ни погледна.

— Как ви се струва тая история дотук?

Нито Джинкс, нито аз знаехме какво да отговорим, затова изчакахме като птици в небрано лозе.

— Питам го аз: „Как така стана, че го застреля?“ а той отвръща, защото Клетъс бил платил на някакъв луд негър на име Скунк да ви излови всичките — трябва да е ставало въпрос за вас, а той не искал някой от вас да умре. Каза и че ставало въпрос за някакви пари.

— Не е искал никой да умре? — повторих аз.

Капитан Бърк кимна.

— Така каза.

— Няма никакви пари — рече Джинкс. — Всичко си е някаква негова измислица.

— Така ли било? — попита Бърк.

— Така беше — потвърди Джинкс. — Клетъс му казал някаква измишльотина и смятам, че известно време сам си е вярвал.

В този миг се чудех дали Джинкс е страшно умна — или просто копае огромна дупка, в която да паднем.

— Този Дон Уилсън казва, че някакво момиче било убито и това някак задействало нещата, макар че в действителност не знаел как точно е започнало, нито каквото и да е друго. Само, че неговата доведена дъщеря, това трябва да си ти… едно момче, което не е тук, доколкото виждам, и малко чернокожо момиче, което си ти… били нейни приятели. Каза, че онова момиче се удавило, а за краката й била завързана шевна машина и оттам започнало всичко.

— Но той не знае как е започнало? — попитах.

— Така каза — отвърна капитан Бърк. — Дон каза, че мисли, че точно Клетъс я е убил. Каза, че не били близки в тяхното семейство, имали някаква разправия, май за някакви пари, и Клетъс я е убил. Той твърдял, че вие сте взели парите, и тогава решил да използва оня Скунк. Не ми се вярва, че такъв съществува.

— Съществува — рекох.

Тази част със Скунк не го вълнуваше много.

— И казвате, че няма никакви пари? — попита, сякаш искаше да получи част от тях.

— Имаме само десет долара за двете — обясни Джинкс и измъкна от джоба си парите, които бяхме взели от тенекията, тупна ги на бюрото. — Ето ги с малко мъх от джоба ми.

— Вторият ти баща казва, че онзи Клетъс е пратил по дирите ви оня луд убиец на име Скунк, дето казвате, че е истински, а той самият не искал това. Опитал се да накара Клетъс да отмени задачата. Ала Клетъс не бил съгласен. И така, Уилсън застрелял Клетъс; каза, че тръгнал да търси онзи убиец, когото Клетъс наел, но не го открил. Дошъл тук да види дали няма да се появите и да хванете някой автобус или нещо такова. Идваше до автобусния гараж, паркираше отпред и стоеше по цял ден, докато не забелязах рояка мухи и не надзърнах отзад в пикапа му. Попитах го защо просто не е изхвърлил тялото. И знаете ли какво ми отговори?

Поклатихме глава недоумяващо.

— Каза, че след като го убил, го хвърлил отзад, покрил го и просто вече не се сетил за него. Можете ли да си представите? Онзи човек с дупка в гърдите лежи отзад в камиона и смърди като нужник, навсякъде хвърчат мухи, а той бил забравил за него. Нещо му има в главата на тоя човек, само това мога да кажа.

— Наистина имаше нает убиец — рекох, като смятах, че не е обърнал внимание първия път, като го споменах.

— Онзи Скунк ли имаш предвид? — попита той.

Тогава ми хрумна, че може да ни върти, за да провери дали няма да променим историята си. Реших да добавя още и то да е истина.

— Да, сър. Той уби двама души, които работеха за Клетъс, и стана причина още един да умре, когато един сал се преобърна в реката. Мъжът в него бе проповедник, който се опита да ни помогне. Наричаха го преподобния Джак Джой. Беше добър човек.

— Жена ми избяга с проповедник — отбеляза капитан Бърк. — Така че не приемам смъртта на свещеник твърде присърце.

— Ние бягахме от Скунк. Той намери своята смърт онзи ден. Мъртъв е, виси обесен край реката.

— Виси? — повтори капитан Бърк.

Обясних му тази част. Като свърших историята, попитах:

— Какво ще правите с втория ми баща?

— Не знам — отвърна капитан Бърк. — Ала вашата и неговата история някак си си пасват с изключение на парите.

Той пак се върна на въпроса с парите, а аз вече го бях усетила. Бе прибрал десетте долара, които Джинкс бе поставила на бюрото му — сгъна ги и ги постави в джоба на ризата си.

— Клетъс само си мислеше, че има пари, но нямаше — рекох. — Момчето му, което умря неотдавна — то ги похарчи. Носеха се слухове, че ги е откраднал от банка.

— Какво каза?

— Да, сър, такава е историята.

— Значи можем, ако искаме, да отнесем случая до съда — отбеляза капитан Бърк. — Дон обаче ми каза, че Клетъс няма други роднини, които да се тревожат за него. Така ли е?

— Да, сър — отвърнах. — Цялото му семейство е измряло.

— Е, тогава… Каза, че онзи, дето ви преследвал… Скунк. Каза, че е мъртъв и виси обесен?

— Да, сър — отвърнах. — А мама и Тери, онова момче с отрязаната ръка, още са в колибата.

Вече му бях казала това, но той беше от хората, на които им харесваше да им повтарят, така че направих както желаеше. Тогава реших да разкажа как е умряла старицата. Преди бях само споменала, че тя е отрязала ръката на Тери, защото е била зле инфектирана, както и че ни е държала в плен, но не бях споменала, че е умряла в съня си. Сега му разказах и му казах как Скунк я е изкопал и сме я оставили подпряна на прозореца.

Когато свърших, не бях сигурна дали вярва на цялата или на някоя част от историята ни, но кимаше на някои места — докато разказвах — по начин, по който се прави, когато мислите, че някой не е с всичкия си.

Когато свърших, капитан Бърк прокара ръка през косата си и каза:

— Имаме голяма каша тук, нали?

Двете с Джинкс не спорихме за това.

— Какво ще правим? — попита той.

Не му предложихме някой мъдър съвет.

— Предполагам, че трябва да си помисля, преди да реша — допълни той. — Най-напред обаче май трябва да отидем да доведем майка ти и онова момче Тери, искам да видя и онзи Скунк, а и оная старица, която казвате, че сте оставили подпряна на къщата.

Сметнах, че престъпният ми живот скоро може да стигне до лош край; не се случи точно така.

Ето какво стана. Капитан Бърк нае един мазен трапер с три липсващи пръста на ръката (каза, че алигатор му ги отхапал) и моторна лодка да ни откара нагоре по реката. Капитанът изглеждаше глупаво, седнал в моторницата с шапката на глава — тя можеше да побере десет галона30. Беше я натъпкал отвътре с хартия, за да му стане, и тя стърчеше огромна на тиквата му.

Спряхме там, където висеше Скунк. Те издърпаха лодката на брега — достатъчно, за да не отплава, — излязоха и застанаха отдолу, гледайки Скунк, който сега изглеждаше още по-зле и от преди. Вратът му бе изтънял и бе започнал да се разлага.

Капитан Бърк взе една пръчка и го побутна с нея няколко пъти, а той се олюля напред-назад. Ръгна го още веднъж и, по дяволите, главата му се изтръгна; гледката беше противна.

— Кой би си помислил? — рече мазният трапер. — Човек би предположил, че такава огромна глава ще има врат, който няма да поддаде толкова бързо, нали?

— Вратът му не е по-добър, отколкото на когото и да е друг — отбеляза капитан Бърк.

— Това там онзи Скунк ли е, дето ловял хора и правел ония неща? — попита траперът.

Явно капитан Бърк беше дрънкало и беше му разказал цялата история.

— Да — рекох.

— А, не ми изглежда чак такъв, не ми изглежда. Не, човече. Не чак така.

— Е, да — рече Джинкс. — Не е жив. Не мисля, че мъртвите приличат на кой знае какво, без значение кои са били.

— Ами — рече траперът, — права си, така е. Само казвам как изглежда.

Оставихме Скунк там, където бе паднал, и продължихме с моторницата нагоре по реката още малко до мястото, където бяхме спрели, когато първия път стигнахме до дома на старицата. Изкачихме хълма и се приближихме до колибата. Почуках на вратата, мама отвори и ни пусна да влезем. Тери вече можеше да се движи по-добре, да ходи сам до нужника навън, вместо да ходи в гърне, което после се изхвърляше през един от изпотрошените прозорци; това ни каза веднага, направо пред непознатите. Предполагам обаче, че ако на мен ми бяха отрязали ръката и ми се е налагало да си върша работата в гърне, аз също щях да съм доста развълнувана относно промяната. През краткото време, през което ни нямаше (около три дни) бяха изяли всички катерици, които им бяхме оставили, горските плодове и гроздето — също.

Капитан Бърк погледна ампутираната ръка на Тери и кимна с глава към нея:

— Казваш, че жената, дето живеела тук, е свършила тая работа?

— Да — отвърна Тери. — Тя е подпряна на къщата отвън и държи онова, което е останало от ръката ми, в кутия.

Мама отиде и отвори кепенците — беше си там, все на същото място, но се бе смалила в одеялото, все така сбръчкана, а оная отворена кутия от хирургически инструменти все още бе в ръцете й с остатъка от ръката на Тери.

— Аха — рече траперът, като погледна през прозореца. — Знаех я старата малко, но отдавна. Беше като отровна змия — без капчица добрина. Никой не искаше да има нещо общо с нея през последните десет години. Беше станала толкова кисела, че нямаше кой да иска да си има работа с нея. Мислех, че е умряла.

Е, погребахме старата пак и траперът каза няколко думи над гроба й. За това как била зла като дявола, но тъй като вече е мъртва, трябва да имаме уважение или нещо подобно. Докато той говореше, аз се отнесох, загледана в една синя сойка на едно дърво.

След като свърши, слязохме до мястото, където беше Скунк. Траперът и капитан Бърк го погребаха — както и главата му — на брега, което ми се стори глупаво, тъй като нямаше да мине много време и той щеше да бъде отнесен от водата. Наистина, не ме интересуваше кой знае колко. Не ме беше чак толкова грижа как е свършил Скунк, макар че имаше моменти, когато се замислях как са се отнесли с него, като е бил малък — изтръгнали са му езика, удряли са го по главата с гребло, едва не се е удавил и е бил принуден да живее в гората. Като премислях всичко това, поне за миг-два ми стана малко тъжно за него; преминаха по-бързо, отколкото ме споходиха.

След като го погребаха, траперът погледна към брега, където го бяха пъхнали, и рече:

— Късмет в ада.

После отидохме там, където беше лодката. Оказа се, че не е достатъчно голяма за всички ни, а това се опитвахме да кажем на капитан Бърк още от самото начало. Ала той си беше вече решил и ето ни тук сега. Решиха да закарат мама и Тери в Глейдуотър и да се погрижат да ги настанят в пансион. Двете с Джинкс казахме, че ще останем и ще си чакаме реда. Когато се загубиха от погледа ни надолу по реката, двете с нея се върнахме до къщата и взехме тенекиите от мас с парите и праха на Мей Лин. Изкопахме дупка близо до шипковия трънак и ги заровихме, маркирайки мястото с камъни.

Почти се бе смрачило, когато капитан Бърк и траперът се появиха, качихме се и потеглихме към Глейдуотър. Мама и Тери бяха в пансиона. Капитанът отиде и доведе нея, но остави Тери там, защото все още се чувстваше слаб от загубата на толкова кръв. Траперът си замина, а двете с Джинкс просто се мотаехме по улицата, докато видяхме капитана и мама да идват към нас.

Тя беше имала време да се пооправи и да си измие косата, хазяйката й беше дала и рокля, изглеждаше хубава и свежа и капитан Бърк, както повечето мъже, беше хлътнал.

Когато всички отидохме до затвора, мама отиде отзад и разговаря с Дон. Като се върна, каза:

— Поговорих с него, както искахте, капитане.

— И?

— Каза, че е убил онзи човек, за да попречи да убият мен и Сю Елън. Че не харесва Тери и не изпитва каквото и да било към Джинкс.

— Става — рече Джинкс.

Капитан Бърк погледна към мама.

— Беше ли груб с теб? Затова ли избяга?

Мама кимна.

— Да. Да, беше и затова избягах. Но мисля, че вече се е примирил. Просто се е опитвал да ни защити накрая. Може да не го прави добър човек, но не го прави и зъл. Опитал се е поне веднъж да постъпи правилно.

Така приключи нашата история. Повече не стана дума за преподобния Джой, нито пък за Джийн или за полицай Сай. Изглежда, капитан Бърк изобщо не се безпокоеше за тях. Нищо от историята ни нямаше да струва и пукната пара пред някой солиден представител на закона, дори и да беше в по-голямата си част истина, но на капитан Бърк му стигаше и толкова. Мисля, че щом опре до полицейски работи, законът зависи от това къде и как го тълкуваш — както и от това колко работа има за вършене, колко пари може — или изобщо няма — да се изкарат.

В нашия случай имаше твърде много работа и никакви пари за капитан Бърк и в основата на всичко това, както при повечето хора на такъв пост, той наистина не даваше пет пари.

— Ще го пусна тогава — обяви той великодушно, като разпери ръце. — Ще обявим убийството на Клетъс като един вид самозащита. По дяволите, да смятаме всичко за приключено и да не си блъскаме главите много над това.

— Разбира се — отвърна мама, сякаш всичко си бе в реда на нещата.

Капитан Бърк рече, че няма нищо против да я заведе в кафенето на обяд утре, ако е съгласна, и тя отвърна:

— Може би.

Дон бе освободен, върнаха му ключовете за камиона, портфейла и мазната шапка.

— Пикапът ти е отзад — рече капитан Бърк. — Мисля, че погребаха оня човек, Клетъс, в оная част на гробището, дето е за бедняци, в случай че теб или някой друг го е грижа. Предполагам, че след като ти си стрелял, няма да искаш да кажеш някоя молитва за него.

Дон погледна в портфейла си. Беше празен.

— Имах пет долара вътре — рече той.

— Не, нямаше — възрази капитан Бърк.

Дон реши, че е по-добре да се примири със загубата. Излезе навън с шапката си в ръка. Като излязохме и ние, той ни чакаше.

— Оценявам начина, по който ми помогна да изляза оттам, Хелън — каза той на мама. — Няма да имам нищо против да се върнеш вкъщи сега.

— Ти и аз сме разведени.

— Не сме венчавани от свещеник — рече той.

— Затова сме и разведени. Защото аз казвам така.

— Не си била омъжена? — попитах аз.

— Не — отвърна мама.

— Просто се събрахме — обясни Дон.

— Мамо — рекох. — Какво още не си ми казала?

Но не казах последното, защото всъщност не исках наистина да чуя какъвто и да е отговор.

Дон се опита да я придума, но мама му каза, че всичко е свършило и по-добре да не го вижда повече или ще предяви обвинения пред капитан Бърк.

Дон й се ухили.

— Имам бутилка от оня еликсир за всяка болка в жабката на камиона, ако капитан Бърк не го е изпил. Знам, че сигурно ти е липсвал. Ще ти купя още една каса, като си отидем вкъщи и търговецът се появи.

— Не ми е нужен повече тоя еликсир — отвърна тя. — От него оглупях. Реката ме направи силна.

— Реката ли? — попита той.

— Да, реката. И тези деца. И един друг човек, който не е тук сега.

— Спасих ти живота — настоя той. — Убих Клетъс.

— Клетъс не можеше лакътя си да намери дори и с карта — отвърна тя. — Ти не направи нищо да спреш Скунк. Сю Елън го стори.

— Точно така — намесих се аз. — И онова ясновидство, дето си го можел, не ти помогна много, нали? Не мисля, че изобщо имаш каквато и да е дарба да виждаш в бъдещето. Мисля, че си само един голям задник.

Отдавна ми се искаше да му кажа нещо такова и сега се почувствах добре, като го направих.

Дон ме изгледа гневно.

— Тръгвай вече — настоя мама. — Няма да заплача за Клетъс, но Дон, няма да плача и за теб. Единственото, което ще кажа, е, че съм изненадана, че си зарязал къщата и си дошъл чак дотук. Това ще ти призная.

— Мога да те отведа у дома — настоя той малко по-твърдо. — Мога да те принудя.

— Не мисля, че можеш — отвърна Хелън. — Ще крещя и капитан Бърк ще ме чуе.

— Той няма да е тук през цялото време — рече Дон.

— Не, но точно сега е наблизо — отвърна тя. — И не се боя от теб. Отивай и влизай в пикапа, прави каквото щеш с живота си, но аз приключих с теб. Не предпазих Сю Елън както трябваше там в оная спалня в онова мое опиянение. Сега ще я защитя. Ще умра, но няма да ти позволя да я докоснеш.

— Не съм имал нищо предвид с това — рече Дон. — Просто се опитвах да й направя комплимент.

— Всякакви намерения си имал и аз трябваше да те спра — каза мама. — Ако те видя да се мотаеш наоколо, кълна се, ще кажа на капитан Бърк и ще му обясня как съм те защитила с някои лъжи, но съм си променила намеренията и ще призная, че си бил в съюз с Клетъс, за да ни убиете и да вземете парите.

— Макар че няма никакви пари — добавих аз.

— Да — потвърди мама, като разбра какво правя. — Макар че няма никакви пари.

— Клетъс измисли това, задето Джинкс го удари по главата със сопа — продължих аз. — Търсеше отмъщение.

По дяволите, вече лъжех така непринудено!

— А ти се съгласи да преследват Сю Елън и да я убият срещу седемдесет и пет долара — не спираше мама. — Чух те да се съгласяваш.

— Нищо не съм имал предвид — викна той. — Ако беше така, нямаше да убия Клетъс. Само така си говоря. Не бих допуснал някой да нарани Сю Елън.

— Начинът, по който го правиш, ме вбесява, Дон — рече мама. — Искаш ме обратно, за да ми пъхнеш в ръцете оня еликсир, да ме затвориш на горния етаж в оная порутена къща като порцеланова кукла. Няма да се промениш. Никога. Ще ме удряш, когато побеснееш, после ще ми казваш, че не си искал и че ще се промениш, но това няма да стане. Доколкото те познавам, някой ден ще убиеш и мен, както уби Клетъс.

Дон изгледа мама проницателно с надеждата да забележи някое слабо място в позицията й, но такова нямаше. Погледна към мен, после към Джинкс. Не помръднах, тя също.

— Ще съжаляваш — рече Дон. — Ще ти липсвам.

— Досега не си — отвърна мама. — Помогнах ти да се измъкнеш оттук само защото си убил Клетъс. Това е убийство, а на теб ще ти се размине. Сега сме квит — ти и аз. И вече приключихме.

Дон сложи мазната си шапка на главата, обърна се и си тръгна.

— Това е — рече мама.

27.

Всъщност това бе почти всичко. Виждахме Дон в града два пъти, мина с пикапа край нас, когато вървяхме по улицата, после известно време ни следваше. Капитан Бърк научи за това и последно видяхме Дон да минава покрай нас на път да напусне града, а лицето му цялото бе подпухнало и посинено. Дори не се обърна да ни погледне.

Капитан Бърк уреди нещата така, че градът да ни подслони в пансиона за няколко дни и плащаше за храната ни. Това беше жест, който направи, защото каза, че сме преминали през огромно изпитание, но истинската причина бе, че проявяваше интерес към мама. Тя дори няколко пъти ходи да обядва с него в кафенето, но един ден късно сутринта мама дойде при нас и каза:

— Сю Елън, искам да дойдеш с мен. Вие двамата също може да дойдете, ако искате.

Тя беше станала и излязла рано същата сутрин. Когато ме намери, аз седях с Джинкс в стаята на Тери, която той ползваше сам. Аз, мама и Джинкс бяхме в обща. Тери каза, че да си без ръка си има своите предимства.

Накрая всички тръгнахме заедно. Тери излизаше за пръв път от пансиона — толкова се срамуваше до този момент, че е без ръка. Не каза, че така се чувства, но беше нещо, което личеше от начина, по който бе престанал да ни гледа право в очите. Този ден обаче ми се струваше по-силен. Мисля, че беше, защото предишната нощ мама, Джинкс, аз и той бяхме говорили да отидем да вземем парите и Мей Лин, после да си купим билети за автобуса и да се изнесем за Калифорния, за да може той да разпилее праха й — една негова мисия, която вече по-добре проумявах.

И така, последвахме мама, излязохме от пансиона и тръгнахме с нея към градския площад. Когато бяхме насред него, тя ни заведе до една пейка под няколко дървета, сред които имаше стар дъб. Пейката беше срещу сградата на съда. Всички седнахме на нея, в сянката на дъба.

— Сега само стойте и наблюдавайте вратата — рече мама.

Седяхме там, не разговаряхме; разбрахме, че мама не искаше това. Горе на сградата на градския съд имаше вграден часовник и той показваше, че е почти обяд. Седяхме и гледахме, докато стрелката застана на дванайсет, и тогава една свирка се задейства — толкова силно, че запуших ушите си с ръце.

От сградите на площада заизлизаха хора, в това число и от съда. След миг мама рече:

— Виждаш ли онзи мъж там?

— Дебелия ли? — попитах.

— Да — отвърна тя. — Това е Брайън. Това е баща ти.

Е, аз не бях се замисляла относно факта, че е остарял, както бе станало с мама. Ала ето го там — висок мъж с оредяла коса и голямо шкембе. Докато го наблюдавах, се опитвах да открия моите черти по лицето му; истината беше, че бе твърде далеч, за да мога да видя каквото и да е.

Той застана пред входа на съда, отстъпи с единия крак назад и опря подметката си на тухлената стена.

— Говорила ли си с него? — попитах.

— Не — отвърна тя. — Не е съвсем онзи красавец, когото помня.

— Все пак е той, нали? — рекох.

— Да. Гледай.

След миг една хубава жена, малко едра в ханша, се зададе по пътеката, следвана от две момичета. Струва ми се, че бяха с година разлика — предполагам на девет и десет, — но не ме бива много да познавам възрастта.

Жената се усмихна и моят истински баща й отвърна. Тя докосна ръката му, той й позволи да я плъзне в дланта му, докато се отдръпваше от стената. Малките момиченца заподскачаха към него, за да го погледнат в лицето, и аз успях да го чуя как се смее даже от мястото, където седях. Беше щастлив смях. Смях на човек, чийто живот се е подредил добре и е хубав.

— Ще отиде с тях в кафенето — рече мама. — Беше там и първия път, когато обядвах с капитан Бърк. Не знаех, че е той, но си спомням, че го погледнах и ми се стори познат, а следващия път, когато бяхме там, Брайън дойде и говори с него, а капитанът ме представи като Хелън Уилсън. После ми представи него. Естествено вече бях разбрала кой е, но той изобщо не разбра коя съм аз. Изобщо не ме позна. Не съм остаряла чак толкова, нали?

— Не, мамо — отвърнах. — Изглеждаш чудесно.

— Така си мислех… е, мисля, че изглеждам доста прилично.

— Наистина изглеждаш добре — каза Джинкс.

Тери я сръга с рамо, даде й да разбере да си гледа работата — беше си разговор само между мен и мама.

— По нищо не ме разпозна. Открих къде е адвокатската му кантора — в съда там — и знаех, че идва в кафенето за обяд, затова идвах тук да го наблюдавам. Първия път, като го направих, жена му и децата го посрещнаха точно на същото място. Не бяха идвали в кафенето с него предишните пъти, каквато и да е била причината, но бяха там и точно там ходиха два дни поред.

— Откъде знаеш? — попитах.

— Проследих ги. И когато го сторих, хрумна ми, че животът му е уреден. Съвършено уреден и трябва да остане така. Оставих го да си тръгне тогава, когато имах шанс да го задържа, и сега трябва да го оставя да си отиде, дори и да би пожелал да има нещо общо с мен. А се съмнявам, че ще е така. Честно казано, и аз не бих го приела. Сега сме различни, той е щастлив и нека бъде така. Ала това, че аз трябва да го пусна да си върви, не означава, че и ти, Сю Елън, трябва да го направиш. Той ти е баща.

Погледнах към Брайън и семейството му, които отиваха към кафенето.

— Странно нещо — рекох. — Не изпитвам нищо. Съвсем нищо.

— Малко съм разочарована — рече мама. — Но и аз не изпитвам нищо.

— Не означава ли това, че ще вземем парите и билети за автобуса и ще се махнем? — не издържа Джинкс.

Мама й се усмихна.

— Да. Но където и да отидем, Сю Елън, ще бъде хубаво да се погрижим да получиш добро образование.

Всъщност не напуснахме веднага. Двете с Джинкс излязохме от града на другия ден, върнахме се по пътя назад и минахме по онази пътека, която извеждаше до дома на старицата. Сега знаехме пътя, напредвахме бързо и не ни се наложи да прекараме нощта в гората. Имахме малко хляб и сирене за ядене и малко вода в едно шише.

Когато стигнахме до колибата, тя бе изгоряла почти до основи. Обиколихме я, огледахме се да видим дали има нещо за гледане, но имаше само овъглени греди, а коминът стоеше. Нямаше начин да проумеем какво се е случило със сигурност, но предположихме, че пътуващи надолу по реката са я използвали, за да се приютят през нощта, и някой е бил небрежен с камината. Ако случаят бе такъв, те, изглежда, бяха успели да се измъкнат невредими. В обгорелите останки не можахме да видим никакви тела.

Лопатата си беше там, където я бяхме оставили — под къщата, — макар че постройката сега се бе срутила отгоре й и дръжката бе изгоряла. Измъкнахме металната част от пепелта и отидохме до мястото, където бяхме заровили тенекиите. Изкопахме ги. Изглеждаха непокътнати.

Докато вървяхме надолу към реката и ги носехме, минахме по-спокойно там, където бе погребан Скунк. Не го обсъдихме, направихме го сякаш той винаги е бил там — а може и така да е било.

Мястото на брега, където бяхме заровили Скунк, бе разровено и нямаше и следа от тялото.

— Мамка му — изпсува Джинкс.

— Мисля, че просто водата го е отнесла — отвърнах.

— Нямаше сериозни дъждове, откакто за последно бяхме тук — възрази тя.

— Това не значи, че не е възможно тялото да е пропаднало и да е имало достатъчно вода, за да го отнесе.

— Не може да сме сигурни — отвърна тя. — И не виждам как ще има повече вода, отколкото има сега, без да е валяло.

— Ти си тая, дето не вярва в чудеса — рекох. — Не е тръгнал да си върви сам. Главата му беше откъсната.

— Не вярвам в чудеса — рече тя, — но този проклет Скунк може да ме накара да мисля различно.

Предполагам, че тялото може наистина да е било изровено от някой любопитен, видял част от него да стърчи навън, макар че не можех да си представя по каква причина той би притрябвал някому. Може диви животни да са го завлекли или пък някой алигатор да го е надушил. Звучеше ми логично. Но честно: не знам какво наистина се е случило и така и никога не разбрах.

Да теглим чертата. Измъкнахме се с парите и Мей Лин и се върнахме в Глейдуотър. Стигнахме там привечер и по-късно същата вечер в пансиона преброихме парите. Нямаше начин да ги поделим поравно, защото имаше много сметки. Мама не участваше в разделянето, но й обещах половината от моята трета. На следващия ден взехме част от тях, купихме билети за автобуса за Калифорния на следващата сутрин. Маршрутът му минаваше покрай, както мама ги нарече, „някои живописни спирки“.

Говорихме за това как ще отнесем праха на Мей Лин и ще го разпилеем над някое известно място в Холивуд. Бяхме го обсъждали много пъти, но, доколкото на мен ми се стори, за пръв път сега това най-после изглеждаше реално. Докато говорехме, погледнах крадешком към Тери. В очите му имаше сълзи. Мисля, че може и да е повярвал, че не е убиец, но това не бе променило чувството му за отговорност. В този миг реших, че му прощавам и че той ще се самонаказва достатъчно. Също така бях бясна на Мей Лин, макар и да беше мъртва — тя не е трябвало да се отнася така с него. Ала и на нея простих като на Тери.

Той не каза на мама какво е сторил, а ние двете с Джинкс не настояхме. Решихме, че в този момент най-добре е да не дърпаме кучето за опашката.

Преди лягане тази вечер двете с мама имахме миг насаме на верандата на пансиона. Седяхме в люлеещи се столове и се наслаждавахме на бриза. След известно мълчание попитах:

— Мамо, още ли сънуваш онзи черен кон?

— Знаеш ли, след като убихте Скунк, сънят почти спря, само от време на време ме спохожда. Но в нощта, след като се сбогувах с Дон, сънувах, че съм хванала оня с белите криле и той ме отведе. Странното беше, Сю Елън, че бях гола-голеничка, както съм се родила, и яздех на онзи кон нагоре в нощното небе, право към луната. Погледнах надолу — след мен се носеше черният, летеше без криле и после се разпадна все едно бе сглобен от слепени, разсъхнали се части, нощта ги погълна и те изчезнаха. Аз и белият кон продължихме да летим, летяхме бързо към луната. На следващата нощ не сънувах изобщо нищо за това.

— Предполагам, че така е добре — рекох.

— Да — потвърди мама. — Сигурно е така.

Спахме, а билетите бяхме оставили на една маса в другия край на стаята, кутията с праха на Мей Лин бе върху тях, а тази с парите — в близост. През нощта се събудих в малкото си легло с усещането, че съм на сала и че плавам надолу по реката. Огледах стаята; отне ми известно време да осъзная, че не само не съм на него, но също и че Скунк вече не ни преследва и че никой вече не е по петите ни. Измъкнах се от леглото, облякох си ризата и гащеризона, сложих си обувките и се измъкнах навън.

Запилях се надолу по улицата към реката. Беше си дълга разходка, но нощта бе хубава и аз й се насладих. Долавях мириса на реката, чувах я, преди да стигна до нея. Спрях до мястото, където капитан Бърк ни бе натоварил с Джинкс в моторницата и ни бе откарал нагоре по течението.

Седнах върху равната земя, така че да мога да виждам водата. Реката не бе твърде далеч от мен. Можех да се изплюя от там, където седях и без проблем да улуча мътната вода. Нощта не бе светла. Луната беше тънък сребърен диск — като изкривеното острие на нож. Все пак бе достатъчно ярка, за да виждам кафеникавата вода добре. Реката си течеше все едно нищо изобщо не се бе случило на нея, на нас или на когото и да било друг. Беше си същата. Внезапно ми хрумна, че тази река е като живота. Просто плаваш по нея и ако се изсипе дъжд, някой порой или нещо подобно и част от нея се разлее извън брега си, след миг всичката ще се върне обратно. О, може да изглежда малко различна, но ще си е същата, наистина. Тя не се променяше, променяха се хората около тази река. Знаех, че така е станало с мен. С мама също, с Тери, а може би дори и с Джинкс — за нея бе трудно да се каже.

Ала тази подобна на кафява змия река си оставаше досущ същата, течеше си от единия до другия край към огромното безкрайно море.

Станах, поизтърсих се и се върнах в пансиона. Влязох в стаята и тихичко вдигнах кутията, в която бе Мей Лин, подържах я за миг и мълчаливо й благодарих, защото, макар да й бях малко ядосана, тя по свой си начин ни беше събрала заедно, превърнала ни беше в семейство, беше ни изпратила надолу по реката да открием кои сме и накъде отиваме.

Взех своя билет и оставих внимателно кутията. Седнах до прозореца с него в ръка — в очакване да пукне зората.