Бунт

11

От всички страни звучаха рогове и резкият им зов отекваше над яростния лай на гончетата. Глутницата се носеше с голяма бързина, усещаща все по-осезателно миризмата. Преследваха жертвата с часове, още от зазоряване до ранното утро, когато гъстата мъгла се разсея и стана по-рядка. Сега смъртта й беше близко и те се хвърляха презглава да я стигнат, подтиквани от роговете. Робърт пришпори коня си след кучетата и се понесе с голяма бързина между дърветата. Бяха покрити с млади, току-що покарали листа и свежият им аромат изпълваше дробовете му, докато се мъчеше да не изостава. Конят се подчиняваше на всяко подръпване на юздите с ръцете, защитени от ръкавици. Отпред се показа паднало дърво, жертва на зимните бури.

Сръга силно коня в хълбоците и се изправи на стремената. Конят прескочи прогнилия дънер, продължи да препуска в галоп, изхвърляйки дъжд от листа изпод копитата си. Кучетата изчезнаха зад стръмен хребет. Робърт чуваше воя им, по-силен от роговете, които звучаха някъде зад него. Изпълнен с напрегнато очакване, той подкара коня нагоре по склона. На високото земята премина във вдлъбната като паница поляна, която свършваше с висок, стръмен склон, осеян с оголени корени на дървета. В склона имаше широк отвор. Кучетата се бяха събрали пред него и лаеха срещу мрака вътре.

Разбрал, че дивечът се беше измъкнал от капана, Робърт скочи, ругаейки, от коня и се отправи към кучетата. Тук мъглата беше по-гъста, а миризмата на мъх и земя — по-силна. Посегна към рога, окачен на колана му. Пръстите му едва го бяха докоснали, когато чу шум откъм пещерата. Заприлича му на тътен от гръмотевица. Пръстите на Робърт се плъзнаха по рога, за да сграбчат дръжката на меча. По-старите кучета ръмжаха, ушите им бяха плътно прилепнали към главите, а козината на гърба им настръхна. Някои от по-младите започнаха да вият и задниците им да потреперват от напрежение и страх. При всеки друг дивеч, дори при напълно възмъжал елен или свиреп глиган, нямаше да са така уплашени. Робърт изтегли меча си и решително застана между тях, като се мъчеше да запази спокойствие. Чу назад в мъглата някой да вика името му, но не се обърна.

Приближи се, дишайки тежко, и разбра, че пещерата не е дълбока. Беше просто една вдлъбнатина с надвиснали над нея корени. Вътре различи някаква снишила се фигура, по-тъмна от мрака наоколо. Беше по-голяма, отколкото беше очаквал, макар и не толкова голяма, колкото се говореше. Муцуната беше издължена и слаба, челюстта — издадена напред, устните — изтеглени назад, разкриващи извити предни зъби. Козината беше гъста и черна, още не напълно сменена след зимата. Миризмата, която го лъхна, беше ужасна, остра животинска смрад, която не можеше да се сравни с нищо, което Робърт беше помирисвал досега. Ала най-стряскащото бяха очите — две еднакви ями, пълни с разтопено злато. Запита се колко ли създания бяха загинали, докато са се взирали в този изгарящ поглед? Беше видял щетите из пасбищата извън града през зимата — разкъсани овце, повален и изкормен едър добитък. От дядо си знаеше, че вълкът не убива само за да се нахрани, а и за удоволствие. Той е гладник, който не се задоволява само с кръв. В сърцето си таи мрак и ухапването му е отровно.

Сега роговете млъкнаха. Робърт чуваше виковете на мъжете и тропота на копита, докато останалите от хайката се събираха на поляната. Стиснал дръжката на меча, която беше станала хлъзгава от пот, той се приготви да го забие в тъмната сянка в пещерата. Вълкът обаче беше по-бърз. Изскочи навън с блеснали очи. Робърт се опита да го прободе с меча, но успя само да го одраска отстрани, докато звярът се стрелна покрай него. Вълкът се хвърли върху едно от кучетата, но като се видя обграден от всички страни, обърна се и се нахвърли срещу Робърт. Робърт отскочи встрани, но кракът му се закачи в един извит корен и той падна на земята, надавайки рязък вик, когато челюстите на вълка се сключиха около глезена му. Той сграбчи падналия меч, изви се настрани и го заби във врата на животното. Острието проби гъстата козина и проникна в плътната тъкан под нея. Вълкът разхлаби захапката си, опита се да скочи отново, а после нададе вой, когато три кучета го нападнаха, забивайки зъби в задните му крака и в задницата. Робърт се претърколи встрани от тракащите зъби и успя да се изправи, а в това време върху вълка се нахвърлиха още две кучета и звярът беше прикован към земята. Докато разкъсваха плътта му, той виеше от ярост и болка. Прашната земя се обагри в кръв. Робърт пристъпи напред, хвана с две ръце дръжката на меча и го заби в ребрата на вълка. Кръвта рукна като фонтан и изпръска туниката и лицето му, а горещата й отвратителна миризма заседна в гърлото му. Отдръпна се, мъчейки се да не повърне, а в това време хората и конете от хайката изскочиха на поляната. Първи се приближиха кучкарите, които се затичаха надолу по стръмния склон с чаталести пръти в ръце, готови да притиснат с тях жертвата към земята. Забавиха крачка, когато видяха Робърт наведен над вълка между кучетата. Двама откачиха камшиците от коланите си, готови да разгонят кучетата. Той ги чу да го викат, но продължи да наблюдава как златистият огън угасва в очите на вълка. Главата на звяра увисна назад и той започна да диша все по-бавно. Накрая потрепери и притихна. Робърт се изправи и измъкна рязко меча си. Когато кучкарите се приближиха и разпръснаха с камшици кучетата, той се обърна, за да види дядо си. Зад него се приближиха баща му и брат му Едуард заедно с десетина местни мъже, извикани да вземат участие в лова. Робърт срещна стоманения поглед на дядо си.

Почувствал се изпълнен с гордост, той понечи да се усмихне, но старият човек мина покрай него и отиде при кучкарите, които събираха кучетата. Вълкът лежеше проснат в прахта.

Около него се събираше локва кръв. При борбата бяха ранени две кучета. Старият лорд се наведе над едното от тях и разгледа раната. Беше Скатах, любимата му кучка. Робърт погледна с погнуса следите от зъбите на вълка върху ботуша си. Старият човек се изправи и се обърна към него:

— Защо не използва рога си?

Робърт облиза пресъхналите си устни.

— Нямаше време — излъга той, усетил как победата му се изплъзва.

Дядо му свъси още по-дълбоко вежди. Повика кучкарите.

— Постарайте се да почистите добре тези рани.

— Лошо ли е ранена? — попита мрачно бащата на Робърт и отиде при кучетата, без дори да погледне сина си. Робърт видя как мъжете се скупчиха около ранените кучета. Вълнението от лова беше отминало, мъртво като вълка, който лежеше забравен сред тях. Обърна се и тръгна между дърветата, като отместваше клоните пред себе си. Намери прогнилия ствол, захвърли изцапания с кръв меч и седна. Пръстите му трепереха, когато изу ботуша си. Свали бавно трикото. Върху бялата кожа на глезена му имаше две морави резки.

— Потекла ли е кръв?

Робърт рязко се обърна и видя Едуард да се приближава към него. Отново погледна белезите.

— Не — каза той на брат си. — Кожата не е пробита.

— Имаш късмет. Чувал съм, че единственият лек срещу ухапване от вълк е да се изкъпеш гол девет пъти в морето.

Робърт не каза нищо, а се зае отново да нахлузва ботуша си. Едуард се приближи, подпря се на едно дърво и напълно закри гледката пред него. Робърт го погледна и изведнъж си даде сметка колко висок беше станал брат му, облегнал се небрежно на дървото. Зелената туника и кафявото му трико го сливаха с дърветата. Тъмната му гъста коса беше скрита под шапка с перо. Беше на четиринадесет години, с все още топчесто и момчешко лице, а когато се усмихваше, по бузите се появяваха трапчинки. Лицето му вече не подхождаше на високия му ръст. Макар разликата им да беше само една година, всички казваха, че много си приличат. Робърт се чудеше как е възможно това след промените, настъпили у него през двете лета, откакто беше дошъл в Анандейл, за да служи като оръженосец на дядо си. Не бе виждал брат си, който току-що се беше върнал от Ирландия, малко повече от година.

— Това беше жесток звяр — продължи Едуард. — Ако аз го бях убил, щях да накарам да го натъпчат и да го окачат в хола ми, въпреки че вонята щеше да прогони гостите ми. — Той сбърчи нос. — Смърдеше като ботушите на татко! — Робърт прехапа устна, но не можа да се сдържи да не се усмихне.

Едуард се засмя с цяло гърло и поклати глава:

— У теб ще трябва да гори огънят на Марс, щом си го нападнал, когато е бил обграден отвсякъде.

Усмивката на Робърт изчезна. Грабна меча си, взе шепа листа и изтри кръвта от острието.

— Преследвахме го от месеци. Справихме се с останалите от глутницата, но винаги ни се изплъзваше.

Изправи се и изгледа брат си. Искаше се да се развика, че Едуард не беше видял окървавените поля след идването на вълците, не беше стоял навън посред зима с мъжете от Анан и Лохмейбън да залага капани, за да работят до късно през нощта с премръзнали от студа пръсти, а от устата им да излиза пара, докато си подават меховете с вино. В деня, в който Робърт за пръв път взе участие в лова и помогна един вълк да попадне в мрежите, дядо му беше прекарал червена черта през веждата му с кръвта на животното и му беше казал, че сега вече е станал мъж. Извърна глава, а думите заседнаха в гърлото. Не бяха предназначени за брат му. Бяха за баща му.

След смазващото разочарование от завръщането му от Ирландия — продължилото обучение под ръководството на графа беше мъчителна и неблагодарна работа — накрая Робърт беше започнал да постига успехи в дома на дядо си. Със стария лорд до себе си беше направил първите стъпки по пътя към възмъжаването. Беше добил самоувереност и с по-голямо доверие очакваше да стане онзи благороден лорд, за когото го бяха предопределили. Добре си спомняше първата си нощ в замъка Лохмейбън. Дядо му го накара да седне в хола и с тържествен глас му разясни колко е важно наследството, за което беше роден.

— Мисли за нашия род като за могъщо дърво — беше казал лордът — с корени, простиращи се назад през вековете до времето на Завоевателя и царуването на Малкълм Канмор и още по-назад от майчина ти страна до древните крале на Ирландия. Корените са надълбоко и подхранват стеблата, които покарват от тях. Преплетени чрез женитби, те преминават през кралския двор на Шотландия и благородните фамилии на Англия, за да стигнат до баща ми и до мен. Ти, Робърт, си нова издънка, покарала от големите стволове под теб.

Сега тези думи звучаха някак глухо в главата му. Графът беше в Лохмейбън само от два дни, но Робърт вече се чувстваше така, сякаш отново е на дванадесет, а не на петнадесет. Като че ли изминалите години и всичките му постижения бяха заличени. Той можеше да ловува и да убие свиреп звяр, но пак се чувстваше безсилен да се изправи срещу студеното неодобрение на баща си.

— Миналата зима помислихме, че в горите около Търнбери може да има вълци — каза Едуард, докато наблюдаваше приклекналия Робърт, който продължаваше да бърше меча си. — Бяха отвлечени няколко агнета. Татко предположи, че може да са кучетата на старицата.

— Афраиг? — попита Робърт и се извърна. Отдавна не се беше сещал за старицата и нейните мрежи по дървото.

— Все още не мога да повярвам в онова, което ми каза, преди да заминеш. — Едуард замълча за момент. — Питал ли си някога дядо за това?

Робърт кимна и прекара шепа листа по плоската част на меча.

— Е, и? — настоя Едуард.

— Не пожела да говори за това, нито за нея.

— Но не го отрече, така ли?

— Не. Обаче не го и призна. — Робърт се изправи и пъхна меча в ножницата, която висеше на колана му. Щеше да го почисти както трябва по-късно. — Предполагам, че така и не си говорил с татко, нали?

— Не ми се искаше да ме бият с камшик. Напоследък татко бързо се гневи. Миналата седмица напердаши Нийл с колана си. Преди няколко месеца имаше треска и мама обяснява с нея раздразнителността му. — Едуард презрително изсумтя.

— Обаче го чух доста пъти да крещи за Солсбъри, та знам, че докторът може да му сложи и сто пиявици, но настроението му пак няма да се оправи.

— Какво казваше? — наостри уши Робърт.

— Че не било правилно той да не участва в преговорите с крал Едуард. Че трябвало да е в Солсбъри заедно с дядо.

Робърт усети как го изпълва задоволство. Вярно е, че не беше присъствал на съвещанието на Съвета, по време на което беше подпечатан договорът от Солсбъри, но беше пътувал до града в свитата на дядо си и беше видял официалната делегация от Уестминстър да пристига за преговорите. След като кралицата роди мъртъв син, имаше опасност напрежението да се засили, но скоро сред това от Франция дойде новината, че крал Едуард призовава мъжете в кралството да се подчиняват на Съвета на регентите, докато инфанта Маргарет порасне и се възкачи на трона. Доволен от това решение, дядото на Робърт оттегли останалите си хора от Галоуей и заради доброто на кралството върна завзетите замъци на Балиол и на Комъните. След това обстановката се успокои. Много хора се съгласиха с нареждането на Едуард, а тези, които не бяха съгласни, не пожелаха да изложат на риск именията си в Англия, като откажат да изпълнят препоръките на краля. Когато Робърт беше отведен в дома на дядо си, в кралството отново се възцари спокойствие.

Миналата есен крал Едуард се завърна след три години, прекарани в Гаскония, и се свърза с регентите, за да обсъди преместването на младата Маргарет, която сега беше почти на седемнадесет години, от Норвегия в Шотландия. Лорд Джон Комън се опита да оглави шотландската делегация, която щеше да пътува за Англия за разговорите, но с помощта на Джеймс Стюарт за водач на групата беше избран лордът на Анандейл. Робърт беше пътувал на юг заедно с дядо си за един от най-важните съвети от десетилетия насам, на който беше постигнато съгласие Маргарет да пристигне в Шотландия до края на годината. Сега оставаше само да се уточнят подробностите на събранието, което трябваше да се състои скоро в град Бъргхам.

На Робърт не му се искаше баща му да бъде повикан за окончателните разговори, но като един от тринадесетте графове той не можеше да бъде пренебрегнат. Баща му обаче беше решен да не му позволи да не се съобразява с положението, до което се беше издигнал при дядо си. Ловът не се беше оказал толкова успешен, колкото беше очаквал. В стремежа си да се докаже беше действал безразсъдно, но сега, когато узна за ядовете на баща си, не се чувстваше чак толкова безсилен.

— Хайде — обърна се той към брат си, — ела да гледаме одирането.

Двамата братя се отправиха през дърветата към останалите от групата, където кучкарите вече се канеха да изкормят вълка. След като отстраняха стомаха, празнината щеше да бъде измита и напълнена със смес от овнешко и овесена каша. След това щяха да пуснат кучетата, за да се наядат до насита. Това щеше да бъде наградата им за успешния лов. Хората си подаваха едни на други мехове с вино и вече се бяха развеселили.

Робърт се отправи към дядо си. Мина покрай баща си с високо вдигната глава.

— Ще се оправи ли Скатах? — попита той и погледна кучката, която лижеше раните си.

— Тя е кораво момиче — отвърна след кратка пауза дядо му.

Робърт вдигна очи към него.

— Съжалявам, дядо — рече тихо той. — Трябваше да те изчакам.

Старият лорд само изсумтя.

Смъмрен, Робърт кимна и се отдалечи, за да се погрижи за коня си, който пасеше в храстите наблизо. Чу зад себе си гласа на дядо си:

— Но се обзалагам, че овчарите в Анандейл ще спят по-спокойно тази нощ.

Робърт пое юздите на коня и лицето му се озари в усмивка.

12

Яздеха по пътека, която водеше към малкия граничен град Бъргхам. Робърт се изправи на стремената, опитвайки се да зърне събиращите се тълпи. Дядо му беше начело на тяхната група заедно с граф Патрик от Дънбар, влиятелен богат аристократ, който беше участвал в разговорите в Търнбери преди четири години и в чието имение бяха отседнали през последните три нощи. Бащата на Робърт яздеше отзад с шестима рицари от Карик, а той и брат му оформяха ариергарда заедно с оръженосците и останалите членове на свитата. Отпред, на широко поле край една църква, бяха издигнати стотици шатри. От готварските гърнета се виеше дим, а мъжете стояха прави и разговаряха, докато слугите се грижеха за конете. Навсякъде наоколо цареше празнична атмосфера. Имаше дори група музиканти, които свиреха.

— Виждаш ли англичаните? — попита Едуард, който проследи погледа на Робърт и проточи врат. — Тук ли са вече?

— Твърде далеч сме — отвърна нетърпеливо Робърт, докато дядо му продължаваше да язди бавно напред, а копитата на конете жвакаха в прогизналата земя.

Постепенно гласовете и музиката започнаха да се чуват по-ясно, а миризмата на конски тор и дим от горящи дърва стана по-силна, докато накрая поеха през полето зад друга група пътници. Робърт оглеждаше мъжете, покрай които минаваха, а доста от тях обърнаха внимание на тяхната група. Не всички ги гледаха дружелюбно.

— Робърт!

Чул дядо си да го вика, Робърт се смъкна от седлото и поведе коня си към лорда, който беше спрял близо до редица шатри. Пое юздите на шарения жребец на дядо си и старият човек, премигвайки, слезе от седлото. Наблизо се раздаваха заповеди на висок глас, Робърт се обърна и видя група мъже, които прехвърляха пейки през стената на църквата.

— Събранието трябваше да се състои в църквата — обясни дядо му, наблюдавайки как носят пейките към средата на полето, където под сянката на клоните на един дъб беше издигната платформа. — Обаче покривът беше ударен от гръм.

Робърт премигна на слънчевата светлина и видя черна дупка отстрани на покрива, който отчасти беше хлътнал навътре.

— Може да е поличба — рече тихо Едуард, който се движеше отзад, хванал юздите на бялата кобила на баща си.

Дядо им, изглежда, не го чу. Обърна се на поздрава на един червенокос мъж със зачервено лице, който вървеше, накуцвайки, заедно с двама по-млади мъже.

Робърт ги позна.

— Това са сър Уолтър, графът на Ментийт, и синовете му — каза той на брат си. — Бяха в Търнбери, когато дядо замисли нападението срещу Галоуей.

Казвайки това, вниманието му беше привлечено от група, която вървеше през полето пред тях. Робърт се вгледа в издълженото, слабо лице на Джон Комън, когото беше видял за пръв път в Солсбъри. Плащът на лорда, поръбен с вълча кожа, беше украсен с три житни класа, избродирани на червен фон. Косата му се спускаше свободно върху раменете.

— Виж! Това е самият дявол.

Едуард се намръщи.

— Кой?

Робърт сниши глас, когато мъжете им пресякоха пътя.

— Това е лордът на Баденох, главатарят на Червените Комъни.

Зад лорда вървеше блед младеж с провиснала коса, горе-долу на неговата възраст. Приличаше на Комън и вероятно бяха роднини. Робърт предположи, че може да му е син.

— Мислех, че е по-висок — рече Едуард. — Кой е този с него?

Робърт проследи погледа на брат си и видя мъж с кестенява коса, изпъстрена с лунички кожа и напрегнат израз на лицето, който вървеше до Комън.

— Мисля, че това е лордът на Галоуей, Джон Балиол.

Балиол се огледа и за миг Робърт си помисли, че го е чул, но той беше твърде далеч, а освен това вниманието на лорда беше съсредоточено върху баща му и дядо му. Колебливата крачка на Балиол накара другите с него да се обърнат. За момент и двете групи спряха. Двамата представители на клана Брус престанаха да разговарят с графовете на Ментийт и Дънбар. Робърт забеляза в групата на Балиол млад мъж, който носеше кожена ризница с метални плочки и пика. Но не ризницата и оръжието привлякоха вниманието му, а по-скоро силната омраза, изписана върху лицето на мъжа. Гледаше право в баща му.

— Добре дошли, лордове! — се чу в този момент гласът на Джеймс Стюарт.

Главният стюард крачеше през тревата към лорда на Анандейл и графа на Карик. С него беше широкоплещест мъж с тонзура на главата и зачервено, потно лице. Беше Робърт Уишарт, епископът на Глазгоу. Робърт го беше срещал веднъж за кратко и беше малко поуплашен от едрия духовник.

Докато Балиол и Комън продължаваха да вървят към платформата, Робърт забеляза, че младият мъж с пиката плю в тревата, след което отмести изпълнения си с ненавист поглед от графа на Карик и последва лорда на Галоуей.

Джеймс Стюарт и лордът на Анандейл се поздравиха с прегръдка. Робърт забеляза, че главният стюард поздрави по-сърдечно баща му.

— Ваше преосвещенство — каза старият Брус и се наведе да целуне ръката на епископа на Глазгоу, — радвам се да ви видя.

— И то по такъв приятен повод! — съгласи се епископът. — Най-после след голямата трагедия, сполетяла нашето кралство, тронът му отново ще бъде зает. Добре е, че нашата нова кралица носи същото име като една от най-скъпите ни светици. Да пожелаем попътен вятър на младата Маргарет към нашите брегове.

Робърт забеляза как лицето на баща му се изопна при тези думи. Изведнъж се сети какво означаваше този ден за него. На предсказанието, за което баща му си беше мечтал, щеше да бъде сложен край. Скоро Маргарет щеше да седне на трона на Шотландия и да сложи началото на нова династия, която да отдалечи клана Брус от техните претенции. В същия момент си даде сметка, че това означаваше загуба и за него. Изведнъж в паметта му изплува образът на Афраиг, която разкъсва на парчета мрежата, изплетена за баща му, и се запита дали това по някакъв начин не се беше отразило на събитията. После отекнаха тръби и той се обърна заедно с другите, за да види как през полето преминава внушителна процесия с развети разноцветни знамена над редиците на ездачите. Бяха дошли англичаните.

Начело беше Джон де Варен, граф на Съри и внук на легендарния Уилям Маршъл, един от най-великите рицари, които Англия бе имала някога. На самия Варен битките не му бяха чужди и на шестдесет години той беше ветеран в много военни кампании при Хенри III и сина му Едуард. Графът се беше сражавал по време на бунта на Симон де Монфор и в кървавата война на Едуард в Уелс и беше станал един от най-изтъкнатите командири на краля. Славата му се носеше отдавна и Робърт гледаше с голямо уважение широкоплещестия граф с прошарена, остра коса, яздещ величествено грамадния си, черен боен кон. Беше облечен в богато обшит със синя коприна златист плащ, заметнат откъм едното рамо, за да разкрива проблясващата изпод туниката броня и широкия му меч с позлатена дръжка.

Зад графа яздеше едър мъж с виолетова роба, който макар да беше двадесетина години по-млад, имаше почти същата внушителна репутация. Антъни Бек, епископът на Дърам, беше започнал забележителната си кариера на свещеник, след като беше завършил Оксфордския университет. Завърнал се с крал Едуард от Светите земи, той беше назначен за управител на лондонския Тауър, а после и за епископ на Дърам, чийто диоцез представляваше най-северната отбранителна линия на Англия.

Дадената му там власт го правеше буквално крал на енорията. И наистина епископ Бек, който яздеше бойния си кон заедно с тридесетина рицари от свитата му, на Робърт му приличаше повече на принц воин, отколкото на духовник.

Робърт беше виждал и двамата мъже на разговорите в Солсбъри, но тук, сред огряното от слънцето поле и звука на тръбите, те изглеждаха още по-внушителни. Може би това се дължеше на значимостта на събитието или пък на контраста с мъжете на полето, които ги наблюдаваха. Много от шотландските големци имаха токи с инкрустирани на тях скъпоценни камъни, сребърни верижки, които придържаха поръбените им с кожа плащове, пера на шапките и изкусно изработени мечове и кинжали в богато украсени ножници. Но дрехите им от боядисана вълна и сукно бяха по-прости от тези на англичаните и малцина от тях носеха брони. Не бяха дошли тук да се бият. Изглежда, че никой не беше казал това на англичаните. Всички те, от графа и епископа до рицарите и оръженосците, бяха с брони, ако ще това да бяха само кожени туники с метални плочки по тях, а и мнозина яздеха бойни коне. Дрехите им, хубави и богато украсени с коприна и кадифе в ярки цветове, приличаха на Робърт на ято огромни пеперуди, носещи се през тревата.

След като слезе от коня, Джон де Варен отиде първо при Балиол и Комън, които бяха тръгнали насреща му. Това не беше изненадващо, защото Балиол беше женен за дъщерята на Варен, но явно не се хареса на бащата на Робърт, който наблюдаваше намръщен как се поздравяват. Когато другите големци се запътиха към платформата и насядаха по пейките, наредени пред нея, Джеймс Стюарт даде знак на лорд Анандейл и останалите от групата да ги последват. Робърт тръгна напред, но дядо му се обърна към него:

— Стой тук.

Робърт се опита да протестира, но лордът вече се отдалечаваше.

— Мислех, че ще участваме в събранието! — рече недоволен застаналият до него Едуард.

Братята наблюдаваха как мъжете се присъединяват към нарастващата тълпа от графове, барони, епископи и абати, които представляваха кралството, оставяйки рицарите, оръженосците, пажовете и конярите по периферията на полето да държат конете или да се грижат за лагерните огньове. Музикантите бяха престанали да свирят и се излежаваха на тревата, заменили лютните и лирите си с бокали с бира.

Вълнението, което Робърт беше почувствал по време на пътуването, беше заменено от сдържан гняв. Погледът му се спря върху гърба на графа и той се запита дали щеше да е толкова изолиран, ако баща му не беше тук. Заслони очите си с ръка срещу слънцето, когато мъжете седнаха. Епископ Бек се качваше на платформата, а графът на Съри поздравяваше дядо им, който беше успял да застане редом с Джон Балиол.

— Може би ще ги чуваме оттук? — рече тихо той.

Видя, че мъжете разговаряха, но като се изключи странно високият им тон, от това разстояние не можеше да се разбере какво си говорят.

Едуард нетърпеливо запристъпва от крак на крак, а после се отправи към един от по-младите рицари от Карик, повел коня си и бялата кобила на баща си.

— Сър Дънкан, ще подържиш ли конете?

— Това е ваша работа, господарю Едуард — скара му се рицарят.

Сега Джон де Варен се беше качил на платформата до епископ Бек и се обръщаше към събранието. Имаше повече мъже, отколкото пейки, и онези, които не бяха намерили място да седнат, се бяха скупчили отзад. Робърт вече не можеше да види баща си и дядо си. Огледа се, когато Едуард заговори отново:

— Моля те, Дънкан.

— Защо?

Едуард замълча за момент.

— Ако го сторите, няма да кажа на баща ми, че веднъж се опитахте да целунете Изабел.

Рицарят се засмя.

— Сестра ви ли? Та аз дори не съм разговарял с нея!

— Баща ми не го знае.

— Вие се шегувате — каза рицарят, но усмивката му изчезна.

Едуард не отговори.

Лицето на младия рицар се изопна, но протегна ръка да поеме юздите.

— Където и да отидете, ще е добре да се върнете преди графа.

Едуард даде знак на Робърт, който усмихнат подаде юздите на своя кон и на жребеца на дядо си на възмутения рицар. Двете момчета бързо се отправиха през полето, без да обръщат внимание на любопитните погледи на другите оръженосци. Когато се приближиха на пръсти зад тълпата, Джон де Варен говореше:

— В продължение на сто години нашите кралства се радваха на мир. Шотландия и Англия станаха верни съседи, процъфтяващи чрез търговия и дарения на земи и служби, и чрез благословения съюз на брака. Крал Александър, Бог да даде покой на душата му, разбра каква е ползата от обединената ни сила чрез женитбата си със своята първа съпруга, дъщеря на крал Хенри и сестра на Негово величество крал Едуард.

Робърт и Едуард се промъкнаха зад група абати, чиито тонзури лъщяха на слънцето.

— И макар смъртта му да беше за всички нас една трагедия, след тъжната му кончина сега се появи нова надежда, която може да направи дори още по-тесен нашия съюз. Тази надежда съществува в лицето на неговата внучка, Маргарет Норвежка. Както беше потвърдено от договора от Солсбъри, детето предстои да бъде прехвърлено в Шотландия, където ще седне на трона като кралица.

Думите му бяха последвани от одобрителен шепот. Робърт се изправи на пръсти, за да се опита да види над главите на абатите. Зърна само едрата фигура на епископ Бек между раменете им и виолетовата му роба. Епископът държеше нещо в ръка. Беше дебел пергамент, навит на руло.

— Две години преди смъртта си Александър писа на крал Едуард, споменавайки за възможна женитба между кралските дворове на Англия и Шотландия.

Докато графът говореше, Робърт забеляза как епископ Бек разгърна свитъка. Имаше голям печат, прикрепен към единия му край, който висеше от документа.

— Сега желанието и на двамата крале може най-накрая да бъде изпълнено. Тук имаме разрешение от Негово светейшество в Рим, който дава съгласието си за брака на Маргарет с Едуард Карнарвън, кралския син и наследник.

За момент, след като графът на Съри произнесе тези думи, настъпи мълчание. После тълпата избухна в буря от викове на изненада, недоумение и протест.

13

— Знаеше ли за това, лорд Стюарт?

Въпросът на графа на Ментийт се извиси над глъчката. Един по един мъжете седнаха около масата и вторачиха очи в Джеймс Стюарт, към когото беше отправен въпросът.

Главният стюард срещна изпитателния поглед на графа.

— Не, Уолтър. И за мен беше също такава голяма изненада, каквато и за теб.

— А ти, сър Робърт? — Ментийт насочи вниманието си към лорда на Анандейл. — Ти беше в Солсбъри за подписването на договора. Графът на Съри или епископ Бек не ти ли споменаха нещо за това? Или пък вие, Ваше преосвещенство? — обърна се той към епископа на Глазгоу, който стоеше замислен, с издадена напред брадичка, подпряна на ръцете му.

— Никой не знаеше за това — рече твърдо Джеймс.

— Някой тук вярва ли, че лорд Александър е направил подобно предложение на Едуард? — попита млад мъж с къдрава черна коса и напрегнато изражение на лицето. — Защото не мога да си представя, че той би предложил кралски брак, без да го обсъди с двора си.

— Да не искаш да кажеш, че англичаните лъжат, Джон?

Младият мъж седна обратно на мястото си и предизвикателно сви рамене.

— Може би.

В отговор се обадиха няколко гласа, но Робърт, който седеше с брат си в края на подиума в залата, продължи да наблюдава къдрокосия мъж, който беше говорил преди това. Беше се запознал със сър Джон преди година, малко след като младият мъж наследи графството Атъл. Графът, който беше и шериф на Абърдийн, имаше славата на луда глава, но за Робърт откритото му и честно държане беше приятна промяна в сравнение с предпазливото поведение на другите лордове, които познаваше. Джон беше женен за дъщерята на един от най-близките приятели на дядо му, здравеняка Доналд, граф на Мар.

Сега тъкмо той се обърна към зет си и извисявайки глас над другите, каза:

— Внимавай, Джон, не отправяй такива смели обвинения без доказателства. Лорд Александър беше разтревожен, а това беше естествено, от смъртта на последния си син. Дори след като накара мъжете в кралството да се закълнат във вярност на Маргарет, вниманието му беше съсредоточено върху перспективата да намери по-подходящ наследник и затова си търсеше съпруга. Не можем да знаем какво може да е предложил и на кого, докато се е чувствал несигурен.

Робърт усети, че Едуард се наведе към него и му зашепна на ухото:

— Изглежда, че кралете на Шотландия обещават много неща.

Робърт предположи, че брат му има предвид обещанието на бащата на Александър, посочил дядо им за негов вероятен наследник. Погледна към стария лорд, който седеше дълбоко замислен. Робърт отпи глътка бира от чашата, която му бяха дали слугите на сър Патрик. Бяха ги въвели в хола на графа заедно с останалите мъже при завръщането им от Бъргхам. На пейките около масата нямаше достатъчно място и затова братята бяха седнали на подиума. Робърт очакваше баща му да им нареди да напуснат, но графът и останалите бяха толкова заети, че не забелязваха присъствието им. Затова те седяха в мълчание и слушаха, докато мъжете спореха през целия влажен следобед.

— Каквото и да е обещал лорд Александър, то не оправдава факта, че Едуард се е допитал до папата по въпроса за тази женитба зад гърба ни — обади се отново Джон от Атъл. — Това е още един пример за желанието на крал Едуард да разшири границите си. Не забравяйте какво направи той в Уелс. Войната там приключи само преди седем години с поробването на неговия народ и смъртта на принц Луелин. Може би възнамерява да направи същото тук, само че чрез оковите на брака, а не с железни вериги.

— Говориш за неща, които не са ти много ясни — прекъсна го грубо граф Карик.

Робърт погледна баща си, който беше служил в армията на Едуард при завладяването на Уелс от краля. Робърт беше на осем години, когато графът замина с хората си, само двама от които се завърнаха у дома. Спомни си промяната у баща си при завръщането му в Карик — неговото безсъние, това, че започна много да пие, грубото му поведение. Беше участвал в едни от най-тежките битки по време на кампанията, едни от многото, които от време на време се бяха водили в продължение на десетилетия между принцовете на Уелс и кралете на Англия.

— Моите уважения, сър Робърт — продължи Джон от Атъл, — но мисля, че вярната ти служба за крал Едуард влияе върху мнението ти по този въпрос.

Графът на Карик присви очи.

— Надявам се да служа вярно на всеки човек, когото уважавам.

— Верността като васал е едно нещо — отвърна Джон, извисявайки глас над Джеймс Стюарт, който се беше опитал да се намеси в спора, — но близостта ти с краля на Англия е добре известна. Дори кръсти втория си син на негово име. — Той посочи Едуард, седнал до Робърт на подиума — Едва третият ти син получи името Александър.

Робърт погледна брат си, който седеше, без да помръдва.

— Не знаех, че има някакво правило как човек да си кръсти децата — изръмжа графът.

— Това не ни води доникъде — намеси се рязко Джеймс Стюарт. — Джон де Варен и епископ Бек очакват отговора ни до два дни. Трябва да вземем решение.

— Ти не говориш от името на всички настойници, лорд Стюарт — предупреди го Доналд, графът на Мар — Каквото и решение да вземем тук, то трябва да бъде одобрено от Комън и другите.

— Остави епископ Уишарт и аз да се тревожим за това, Доналд — отвърна Джеймс. — Засега нека престанем да спорим, за да стигнем до някакво решение. — Той се обърна към лорда на Анандейл, който стоеше с наведена глава и мълчеше. — Не казваш нищо, приятелю. Бих искал да знам какво мислиш.

Няколко от останалите закимаха с глави.

Настъпи тишина. Джон от Атъл се размърда неспокойно на мястото си, когато мълчанието продължи. Робърт не мислеше, че дядо му ще отговори.

Накрая старият лорд вдигна величествената си глава.

— Според мен има два въпроса, на които трябва да бъде отговорено, преди да стигнем до окончателно решение. Първият е какво ще спечелим, като приемем предложението. А вторият — какво можем да загубим, като го отхвърлим. Вторият въпрос може сполучливо да бъде сведен до това какво е дадено от крал Едуард на повечето от нас. Тук сред нас малцина не притежават земи в Англия. Моето семейство е много облагодетелствано от покровителството на нейните крале през годините. Мисля, че е много вероятно тези дарения да ни бъдат отнети, ако отхвърлим предложението за женитбата. Винаги съм бил в добри отношения с крал Едуард, но знам много добре, че той може бързо да наказва.

Бащата на Робърт кимаше необичайно енергично в знак на съгласие с лорда. Изражението на лицето му беше сурово, докато оглеждаше останалите, готов да спори с всеки от тях. Никой обаче не се обади.

— Само че има нещо, което ме безпокои дори повече от загубата на собственото ми богатство — продължи след кратка пауза лордът. — И то е цената, която ще плати кралството ни. Маргарет е млада. Прекарала е детството си в чужд двор и ще бъде първата жена, която ще седне на Камъка на съдбата. Ще й е нужен регент или съвет, който да управлява от нейно име в продължение на много години. Добре си спомням, когато Александър се възкачи на трона на осем години. Бях свидетел на боричкането за власт на Комъните и на откритите им опити да го контролират и дори да го затворят против волята му и да го държат като пленник. Александър прекара юношеството си като пионка, беше използван и победен. Едва когато стана мъж, успя да наложи волята си на тези, които се опитваха да го контролират. Маргарет никога няма да може да направи това. Нейното положение може да бъде осигурено само чрез брак. Един ден, ако Бог пожелае, тя ще роди син и чрез него силата ни ще се възвърне.

— Ами тогава нека се омъжи за шотландец — обади се Джон от Атъл. — Ако Маргарет се омъжи за сина на Едуард, той ще стане крал по право заради брака си с нея и ние ще загубим свободите си. Когато Едуард от Карнарвън бъде качен на трона от баща си, Шотландия ще се превърне в още един крайник на разпрострялото се тяло на Англия, а той ще я оглавява. Сър Джеймс — обърна се умолително Джон към стюарда, — искаш ли големият ти пост да бъде зает от англичанин? А вие, Ваше преосвещенство — той посочи към Уишарт, който се беше намръщил, — искате ли шотландската църква да бъде подчинена на епархиите в Йорк и Кентърбъри? А останалите от вас? Искате ли да бъдете облагани с данъци до такава степен, че да умирате от глад като уелсците?

— Разбирам страховете ти, Джон — каза лордът на Анандейл, срещайки с властния си поглед този на разпаления млад човек. — Обаче това не може да се сравнява със станалото в Уелс. Англичаните са тук, за да преговарят, а не да водят война. Ние можем да решим при какви условия ще стане женитбата. — Старият Брус се наведе напред, постави големите си ръце върху масата и огледа останалите. — Можем да решим бъдещето си.

Джон Комън навлезе с коня си в лагера, когато слънцето залязваше зад издигналата се преграда от червени облаци. Следобед беше задухал вятър от запад и краищата на шатрите плющяха непрекъснато в колчетата и въжетата. Големите дървета на Селкъркската гора се накланяха насам-натам, а старите им клони скърцаха. Идваше буря.

Като остави коня на оръженосците си, лордът на Баденох закрачи срещу вятъра в спускащия се здрач към най-голямата шатра, стъпквайки посипалите се борови шишарки с ботушите си. Отметна завесата на входа й и влезе вътре.

Джон Балиол се надигна бързо от ниския, покрит с кожи диван, в чийто край беше седнал. Когато се вгледа в Комън, изражението му се промени.

— Оставете ме — каза той на пажовете си, но преди слугите да излязат от шатрата, Балиол се приближи към Комън: — Направиха го, нали? Познавам по лицето ти. — Дори докато го казваше, в гласа му се прокрадна надежда, че може да е изтълкувал погрешно изражението на шурея си.

Комън отхвърли тази възможност с кимване на главата.

— Събрах по-малко гласове.

Балиол се свлече на дивана.

Комън заговори:

— Другите се срещнаха с англичаните този следобед, за да дадат съгласието си за женитбата.

Балиол го погледна съкрушен.

— Не мога да повярвам, че лорд Анандейл се е съгласил.

— Защо? Така получава това, за което е настоявал през цялото време. Момата от Норвегия ще вземе трона, каквото беше намерението на Александър.

— Но с тази женитба Брус и останалите предават нашия суверенитет!

— Настойниците се съгласиха с женитбата само ако бъдат изпълнени конкретни условия. — Комън монотонно ги изреди. — Свободите и обичаите на Шотландия да се запазят. Постовете в кралството да се заемат само от шотландци. Данъците да се събират само за нашето кралство. Никой шотландец няма да се подчинява на закони извън нашите граници и никой друг парламент няма да се занимава с нашите работи. Нашите кралства, макар и обединени с брак, ще останат независими, управлявани отделно от кралица и от крал.

Когато Комън свърши, настъпи мълчание, нарушавано само от вятъра, който се блъскаше в стените на шатрата.

— Стоя тук от много часове, страхувайки се от най-лошото — каза Балиол накрая. — Обаче през това време ме озари лъч на надежда. — Той се изправи. — Хайде да отидем при свекъра ми. Да помолим сър Джон де Варен да говори с крал Едуард, да накараме графа да се опита да разубеди краля и той да се откаже от предложението си.

— Ти не видя ли папската вула, която показа Бек? Тя е отпреди четири години. Едуард е планирал това още когато е научил за смъртта на Александър. Нищо не може да го отклони от този замисъл.

Балиол се ядоса.

— Така значи? — рече той и се вгледа в черните очи на шурея си. — Няма дори да се опиташ?

— Няма смисъл. Тази работа е в ход.

Балиол пристъпи към него с протегнати ръце, като че ли се канеше да стисне Комън за гърлото.

— Отказах се от всичко заради тази възможност! Възможност, от която ти ме убеди да се възползвам! Постъпвайки по този начин, станах уязвим за нападки от страна на враговете ми и почерних доброто си име сред благородниците в това кралство. След нападението срещу Буитъл майка ми отиде в гроба. Сигурен съм, че щеше да живее по-дълго, ако това не се беше случило. Сега очакваш от мен да се оттегля и да живея във… във… — Балиол рязко извърна глава, търсейки думата, но се обърна и я изрече в лицето на Комън. — В уединение! Нито като крал, нито като уважаван в двореца лорд. — Сипаничавите му бузи се зачервиха като от треска. — Е, мога да те уверя, братко, че при каквито и условия настойниците да са се съгласили с англичаните, на дългата служба на твоята фамилия зад трона ще бъде сложен край. — Лицето му се изкриви от злоба. — Може да съм разорен, но няма да бъда сам в мрака, защото заедно с мен ще паднат и могъщите Комъни!

Въпреки гнева на Балиол Комън запази спокойствие.

— Смятам, че нито твоята, нито моята фамилия трябва да бъде разорена.

— И какво би могъл да направиш, за да го предотвратиш? — просъска Балиол. — Какво? Ще отвлечеш ли младата си кралица, както фамилията ти постъпи някога с Александър? Ще я държиш ли като заложница, докато условията ти не бъдат приети? — Той поклати глава. — Това отвличане в крайна сметка не се разви добре за Червените Комъни. Кланът Брус се погрижи за това. Съмнявам се, че сега ще имаш възможност да предприемеш такова действие.

— Ако утре започне борба за трона, нашата позиция ще бъде различна от тази преди четири години. Крепостите ни бяха върнати и значително подсилени. През това време не бездействах. Не бездействаха и Черните Комъни, а и Комъните от Килбрайд. Всички ние сключвахме съюзи, укрепвахме позициите си и териториите си.

Балиол изпусна въздишка на досада.

— Защо продължаваш да говориш за борба? Момата ще отплава за Шотландия, за да се омъжи за наследника на Англия. Всичко свърши, казвам ти!

Комън се извърна, когато краищата на шатрата заплющяха и се издуха. Навън се чуваше шумът от лагера. Обърна се и срещна погледа на Балиол.

— Не и ако момичето така и не стигне нашия бряг.

Балиол се опита да каже нещо, да излее още от гнева си върху Комън. Обаче спря, изражението му се промени, осъзнал по-ясно казаното току-що.

— Надявам се, че нямаш предвид това, за което си мисля.

— Това е единственият начин кралството да оцелее, независимо какво говорят настойниците, независимо какви условия поставят за женитбата. За Бога, Едуард от Карнарвън е на шест години! Няма да има нищо общо с управлението на това кралство години наред, а докато това време настъпи, баща му ще ни е обвързал с толкова стегнати правни възли, че никога няма да можем да се освободим от тях. Не се заблуждавай, крал Едуард възнамерява да поеме контрола над Шотландия чрез сина си.

Балиол пристъпи към него.

— Ти говориш за детеубийство, не за цареубийство! Няма да участвам в такова злодеяние.

— Злодеяние ли е да пазиш кралството си и свободите си? Защото аз тук правя това. Момичето ще стане жертва на война. Необходима жертва. Един живот за бъдещето на кралството ни. Цената, която ще се плати за това, е малка.

— Малка? Това ли е цената за влизане в ада?

— Настойниците са наредили ескорт от шотландски рицари да отплава за Норвегия и да се завърне с детето. Ще се погрижа един от хората ни да отиде с ескорта.

— Чуй се какви щуротии говориш! — Балиол мина покрай Комън и се отправи към изхода на шатрата.

— Не, ти слушай, Джон — каза с железен глас Комън след отдалечаващия се Балиол. — Ако това дете стъпи на шотландския бряг, ти никога няма да седнеш на Камъка на съдбата. Кажи ми: искаш ли да се откажеш от единствената си възможност да станеш крал?

Балиол хвана краищата на шатрата, наведе глава между протегнатите си напред ръце и силуетът му се очерта на фона на червените отблясъци от лагерните огньове.

14

Дългият кораб се носеше през дълбокото море, драконовата глава на носа се надигаше над вълните, а от двете му страни четиридесет гребла се вдигаха и спускаха като криле. Слънчевите лъчи в късния следобед се събираха в златистите люспи на звяра и златото се отразяваше като в огледало от набраздената водна повърхност под тях, докато продължаваха пътя си на запад през Северно море.

Епископ Навр от Берген седеше приведен на кърмата и се потеше, загънат в кожи. Дори и в открито море времето беше меко за септември, макар да знаеше, че когато слънцето залезе и той бъде принуден да легне под платното заедно с останалите от екипажа, ще е доволен от кожите. Изминаха четири дни и половина, откакто бяха напуснали норвежкия бряг, но той продължаваше да чувства стомаха си неспокоен. От непрекъснатото надигане и спускане на синевата пред него главата му се въртеше, а краката му трепереха. Погледът на Навр се плъзна по дължината на кораба покрай насядалите на пейките гребци, опитвайки се да зърне капитана, за да разбере кога според него се очаква да пристигнат в Оркни. Крал Ерик му беше казал, че при попътен вятър пътуването до норвежките острови не би трябвало да отнеме повече от пет дни, но откакто бяха напуснали Берген, бризът почти не издуваше платната и през повечето време бяха принудени да разчитат на гребците.

Епископът се облегна на една страна, след като не можа да види капитана заради изпречилото се пред очите му бяло платно по средата на кораба. Не искаше да предприеме рисковано придвижване до носа, прескачайки дървените ребра и краката и щитовете на толкова много хора. Дългият кораб „Ормен Ланге“, което на езика на неговия народ означаваше „Голяма змия“, беше претъпкан и на него освен екипажа бяха шотландските и английските рицари, пристигнали преди няколко седмици поотделно в норвежкото кралство. И двете групи настояваха да съпровождат ценния товар. Епископът беше изпитал известно задоволство от категоричния отказ на крал Ерик да използват една галера, изпратена от английския крал Едуард, пълна с подаръци за момичето. Шотландците можеха да се сдобият с кралица, а англичаните — със съпруга за бъдещия им крал, но тя щеше да бъде докарана с норвежки кораб в знак на уважение към баща й и към кралството, в което беше родена. Бяха изминали само двадесет и седем години от поражението на норвежците в битката при Ларгс и двадесет и четири от подписването на договора от Пърт, съгласно който Западните острови и остров Ман бяха отстъпени на шотландците. За хора, които в продължение на векове са били господари на северните морета, това пътуване с безстрашния кораб с дракон на носа бележеше края на една епоха и едно последно, гордо предизвикателство.

Чул момичешки смях откъм дървената пристройка, построена до кърмата, Навр се огледа. Не беше по-голяма от шатра и в нея имаше място само за едно дете и един възрастен, но беше красиво изработена от тисово дърво, с малка сводеста врата и наклонен покрив. Дългият кораб нямаше палуби за подслон, а кралят искаше дъщеря му да пътува удобно. Вратата се отвори и Маргарет се показа с парче джинджифилов сладкиш в ръка. По устните й имаше трохи. Тя се усмихна на епископа, а после се покатери на една пейка, за да погледне през страничния борд към водата. Епископът направи опит да се изправи, разтревожен, че детето се е надвесило твърде много, но бавачката, която вече се беше показала от каютата, предупреди момичето. Той се облегна назад, а в този момент Маргарет се засмя и посочи към скочила над водата риба. Беше доволен, че я вижда радостна, защото плака горчиво, когато я отделиха от баща й и я докараха на кораба. Усмивката на Навр изчезна, щом си спомни към какво пътуваше това дете, което познаваше от самото му раждане. Точно в момента шотландските лордове щяха да се съберат в Скун, където открай време се извършваха коронациите. Момичето беше само на седем години, а надеждите на цяло кралство щяха да се стоварят върху плещите му.

Когато детето премина на левия борд, за да погледне отвъд водата, до епископа стигна силната миризма на джинджифил от сладкиша в ръката му. Стомахът му изкъркори.

— Не бива да й даваш повече — каза той на прислужницата. — Ще й стане лошо.

— Негово величество каза…

— Знам какво каза баща й — прекъсна я Навр. — Би казал всичко, за да е щастлива. Но това няма да стане със стомах, пълен със сладко тесто. — Епископът се отврати, като видя как момичето напъха остатъка от сладкиша в устата си. Въпреки че крал Ерик беше отпратил английския кораб, той беше приел подаръците, които шотландците бяха донесли на детето в памет на починалата му майка, дъщеря на покойния крал Александър.

— Кога ще стигнем в Оркни? — попита Маргарет, седна до него и махна трохите от роклята си.

— Скоро, дете.

Маргарет започна да тананика мелодията на една песен, която пееха гребците, а епископът отпусна назад глава и притвори очи, усетил последните слънчеви лъчи върху лицето си.

Събуди се, почувствал нечия ръка върху своята. Отвори уморено очи и видя, че бавачката го гледа. Зад нея небето беше като леко поклащащ се бял лист. След секунда си даде сметка, че платното е спуснато върху кораба за през нощта и сега той се поклащаше на котва в синкавия здрач.

— Какво има? — попита епископът и с пъшкане седна. Вратът го болеше от неудобната поза, в която беше спал.

— Моля ви, елате, Ваше преосвещенство.

Навр несигурно се изправи и последва прислужницата към пристройката. Наведе се и с мъка пропъхна едрото си тяло през тесния вход. В носа го удари миризма на повръщано и заседна в гърлото му. Маргарет се беше свила на кълбо върху застлания с кожи сламеник, а лицето й беше бледо на светлината от единствения фенер. Държеше се за стомаха. Той се наведе над нея и докосна главата й. Влажната й коса беше лепкава. По брадичката и роклята й имаше кафяви следи от повръщано. Навр се обърна към бавачката, която пристъпваше нервно от крак на крак на входа.

— Нали ти казах да не й даваш повече сладкиши? — измърмори ядосан той.

— Не съм й давала, Ваше преосвещенство — прошепна слугинята.

Навр протегна ръка и вдигна една купа от пода. Беше пълна до половината с гъста супа, която беше започнала да засъхва по стените. Помириса я.

— Яденето е прясно — каза възмутена бавачката. — Лично го сготвих. Ще трябва да е от храната на чужденците. Или пък е треска.

Момичето простена и изпъна назад глава, а лицето му болезнено се сгърчи. По кожата му се виждаха изпъкнали сини вени. Очите му се бяха присвили до тесни цепки. Епископът остави купата и се измъкна навън покрай бавачката.

Приведен почти надве под платното, той се отправи към другия край на кораба, който ту се повдигаше, ту се спускаше върху водата. Спъна се в един щит, но продължи. Удари брадичката си в една греда и се изправи, премигвайки от болка, а главата му се блъсна в опънатото платно над него. Не спря. Спъваше се в крака, докосваше нечии глави с ръце. Корабът беше повдигнат от една вълна. Някой го сграбчи за ръката, когато политна встрани.

— Внимавай!

Навр благодари тихо на скупчените сенки. Най-сетне стигна носа, където завари група мъже да пият по чаша медовина и да се смеят на история, разказвана от капитана.

Като видя епископа, капитанът веднага млъкна.

— Ваше преосвещенство?

— Колко далеч сме от сушата?

— Ако отплаваме на разсъмване, ще бъдем в Оркни по пладне.

— Трябва да стигнем по-рано. — Навр сниши глас. — Принцесата е болна.

Капитанът се намръщи, но после кимна.

— Ще събудя хората. Ще гребем през нощта. — Той посочи един от екипажа. — Свен е лечител. Ще прегледа детето.

Когато епископът и лечителят тръгнаха обратно, се чу звън на камбана и капитанът викна на екипажа да вдигнат платното. Новината бе предадена шепнешком из кораба: Принцесата е болна.

Събуден от суматохата, един от английските рицари спря епископа по пътя към кърмата.

— Какво става? — попита на латински той — език, общ и за двамата. — Казват, че момичето е болно. Можем ли да направим нещо?

— Можете да се молите — отвърна Навр и се мушна в пристройката.

Мъжете хванаха греблата и подкараха кораба в нощта. Драконът на носа проблясваше на светлината от звездите. В пристройката Маргарет се мяташе насам-натам и се потеше под кожите. Понякога проплакваше за баща си, но през повечето време понасяше безмълвно мъките си. На светлината на фенера лицето й беше мъртвешки бледо и напрегнато. Лечителят се опита да й даде солена вода, за да я накара отново да повърне и да прочисти тялото си от всякаква развалена храна, която беше яла, макар бавачката да твърдеше, че храната е била прясна. Ала Маргарет беше твърде слаба да изпие водата. Накрая се ограничи да й слага мокра кърпа на челото, за да намали треската. Навр коленичи до нея. Беше взел кръста от сандъка с вещите си и сега го държеше над главата й, за да прогони демоните, които може би витаеха над нея, като продължаваше да се моли за душата на детето.

Няколко часа по-късно на запад се появи тъмна ивица. Обсипаното със звезди небе бавно започна да светлее. Изтощени и плувнали в пот, гребците придобиха нови сили, виждайки сушата, и след известно време дългият кораб се насочи към пустата пясъчна ивица на един от островите от архипелага Оркни.

Моряците се прехвърлиха през борда и цопнаха във водата, хващайки въжетата. Заливани от вълните, хората изтеглиха широкия кораб на пясъка. Навр се наведе, за да вземе на ръце Маргарет. Тя едва дишаше и от известно време не я беше чул да плаче. Страхувайки се, че смъртта й е близо, той й зададе седемте въпроса и после тя получи последно причастие. Кожата й беше бяла като мрамор, признак, че е преминала в царството на мрака. Изнесе я навън сред настъпващото утро и хладният вятър развя косата й. Свен и бавачката се опитаха да му помогнат, но епископът отказа да пусне момичето, докато пристъпваше внимателно по опряната в борда дъска.

Мъжете притихнаха, когато епископът на Берген нагази в плитката вода, а расото му се влачеше след него. Английските и шотландските рицари вървяха подире му с напрегнати лица. Когато епископът положи момичето на сухия пясък, главата й увисна върху ръката му. Той се вгледа в нея. Очите на Маргарет бяха отворени, загледани в бледото небе.

15

— Моля ви, сър Робърт! — извика монахът, като забърза, за да не изостава. — Не влизайте въоръжен в Божия храм!

Лордът на Анандейл не му обърна внимание и продължи да крачи решително към църквата, а плащът му, избродиран със син лъв, плющеше около него на вятъра. Следваше го граф Карик с десет рицари, всичките въоръжени. Графът стискаше дръжката на меча си, а бронята му блестеше под туниката и мантията. Църквата, която се издигаше отпред, беше обагрена в кървавочервено от гаснещата светлина. Вратите бяха затворени, но сводестите прозорци бяха изпълнени с трепкащата светлина на факлите.

Робърт се огледа наоколо, докато двамата с Едуард вървяха бързо след баща им и дядо им. Братята носеха мечове, прибрани в ножниците на коланите им. И двамата бяха с кожени брони, топени в масло и восък, за да станат по-твърди. Отвъд сградите на абатството Робърт различи склона на хълма Мот, който се издигаше в червеникавия здрач. Върховете на пръстена от дървета, които ограждаха древното място на коронясването, припламваха в червеникавокафяво на последните слънчеви лъчи. Един от рицарите на баща му отвлече вниманието му от хълма.

— Стойте зад нас! — предупреди рицарят, обръщайки се към братята, докато групата приближаваше църквата.

Без да обръща внимание на молбите на монаха, лордът на Анандейл бутна вратите и ги отвори. Вътре, сред трепкащата светлина на факлите, се чуваха възбудени гласове. Те рязко секнаха, когато вратите се блъснаха в стените.

Робърт, който вървеше зад рицарите, забеляза двайсетина мъже да се обръщат, за да ги погледнат. Повечето от тях присъстваха преди пет месеца на събранието в Бъргхам — епископите на Глазгоу и Свети Андрю, графът на Дънбар, граф Уолтър от Ментийт и други. Останалите бяха августински монаси от абатството, облечени в свещенически одежди. Зад тълпата се простираше корабът на църквата, с наредени от двете страни ангели и светци с каменни лица, обърнати срещу олтара.

— Вярно ли е? — попита с разтреперан глас старият Брус. Лицето му беше зачервено, а косата, подобна на грива, беше разпиляна на всички страни от ездата до абатството в Скун.

Робърт никога не беше виждал дядо си така ядосан. Това го изненада, защото до този момент старият човек беше сравнително спокоен въпреки катастрофалните събития от изминалия месец.

Хората от клана Брус бяха на път за Скун, за да чакат пристигането на инфантата, когато новината за смъртта на детето се беше разпространила на юг и беше стигнала до тях. Говореше се, че викингският кораб, който беше докарал момичето в Оркни, обърнал и отплавал обратно през Северно море, отнасяйки тялото у дома, превръщайки се от сватбен в погребален кораб. Двамата Брус веднага се бяха разделили — лордът се отправи с бърза езда към Анандейл, за да вземе мерки за укрепване на крепостите в Анан и Лохмейбън, а бащата на Робърт се завърна в Карик, за да укрепи Търнбери и да вдигне под тревога васалите си. На оптимистичната атмосфера, обхванала Шотландия през лятото, докато хората се готвеха за коронясването и годежа, беше сложен край. Въпросът кой ще наследи трона отново оставаше открит.

Робърт беше с дядо си в Лохмейбън, когато дойдоха още по-лоши новини, този път от Галоуей. Дори и тогава дядо му запази спокойствие и изчака сина си, преди отрядът им, подсилен от техните рицари, да се отправи с голяма бързина за Скун, където се събираха останалите големци.

Сега спокойствието бе напуснало лорда.

— Кажете ми, вярно ли е? — изрева отново той и впери очи в мълчаливата тълпа. — Обявил ли се е Джон Балиол за крал?

— Да — обади се един глас.

Робърт го позна веднага и като излезе иззад рицарите, видя Джеймс Стюарт да се показва от тълпата.

— Но беше подкрепен от всички ни.

— Подкрепен? — чу се дрезгавият глас на Джон Комън.

— Лорд Стюарт, говориш така, като че ли наследяването на нашия трон е било решено от някакъв комитет. Това е кръвно право!

— Има и други освен лорда на Галоуей, които имат кръвно право — отвърна троснато Джеймс. — Как по друг начин освен чрез гласуване ще бъде решено кой от тях има по-големи претенции?

— Претенциите на лорд Джон Балиол са по-големи — отвърна Комън. — И всички тук знаем за това. Първородството…

— Нашето кралство се съобразява със закони, различни от тези за първородството — прекъсна го граф Карик. — Според тези стари обичаи баща ми има правото да заеме трона.

Той се обърна към мъжете и гласът му проехтя властно из просторния кораб на църквата.

— С изчерпването на възможностите на родствениците на Александър линията на наследяването се връща към неговия прапрадядо крал Дейвид, най-малкия син на Малкълм Канмор. Следващият оцелял наследник на Дейвид беше граф Хънтингтън. Като син на една от трите дъщери на граф Хънтингтън баща ми е най-близкият по кръв до кралската династия, произлязла от рода Канмор.

— Но той е син на втората родила се дъщеря — възрази Комън. — Като внук на първородната дъщеря на Хънтингтън Джон Балиол трябва да бъде крал. Според закона за наследяването по-възрастната наследствена линия има предимство.

— Ние сме една от най-влиятелните фамилии в това кралство в продължение на почти два века. За Бога, та баща ми беше определен за наследник на трона от крал Александър Втори!

Абатът на Скун премигна при последните думи на графа и се опита да възрази. Джон Комън не му даде тази възможност.

— Това твърдение е толкова загубило давност, колкото и влиянието ви в това кралство — процеди през зъби Комън. — Този жест е бил направен, когато бившият крал е нямал наследници. Когато се е родил синът му, той е станал безсмислен. Кой беше постоянно на власт в кралския двор през последните десетилетия? — попита той, оглеждайки един по един събралите се в кръг мъже. — Комъните. Ако силата и влиянието трябва да определят следващия крал, то тогава моята фамилия има най-голямо предимство.

Лицето на графа се зачерви от гняв, но преди да започне да спори, намеси се лордът на Анандейл:

— Намираме се в мрачно и трудно време. — Дрезгавият му глас проехтя из църквата. — Загубихме крал, а сега и надеждата за кралица. Сега кралството има нужда от сила и единство. Изберете Балиол и няма да получите нищо друго освен един безволев мъж, когото други ще водят за носа.

— А ако изберем теб? — попита Комън и отново се обърна към големците. — Не забравяйте, че този човек, който влиза въоръжен в такова свято място, е същият, който завладя Галоуей, когато бяхме в криза. А сега говори за единство. Тялото на крал Александър още не беше изстинало в земята, когато Брус нападна съседа си! Искате ли тиранин за крал?

При тези думи Робърт, който наблюдаваше спора, пристъпи напред, стиснал дръжката на меча си. Кожените ленти около нея пареха под пръстите му. Няколко от рицарите на дядо му също излязоха напред с изопнати от гняв лица при тази обида за лорда им. Някои от присъстващите отстъпиха плахо назад, но Комън остана на мястото си и продължи да гледа враждебно лорда на Анандейл. Като видя заплахата в черните очи на Комън, Робърт извади малко меча си от ножницата.

— Моля ви, лордове! — извика абатът, обръщайки се към другите благородници за подкрепа. — Това не е мястото за такъв конфликт!

— Имам право да бъда изслушан — настоя лордът на Анандейл и изблъска Джеймс Стюарт, който застана на пътя му. — Претенцията ми не може да бъде пренебрегната!

— Спри се, приятелю! — обади се Джеймс.

— Не можеш да имаш претенции, Брус — каза Комън. — Всичко свърши.

— Бог ми е свидетел, че не е! — извика гневно граф Карик, разбута тълпата и тръгна решително напред.

Робърт видя, че баща му се е отправил към олтара, върху който имаше голям каменен блок. Беше кремав, с кристални песъчинки отвътре, които блестяха на светлината на факлите. От двете страни имаше закрепени железни халки. Беше поставен върху парче златиста коприна, върху която той различи лапите и главата на червен лъв. Робърт разбра веднага, че това е Камъкът на съдбата, древният трон, който трябваше да бъде отнесен на хълма Мот за коронясването на нов крал. Беше донесен в Скун преди повече от четиристотин години от първия крал на шотландците Кенет Макалпин, но произходът му се губеше в дебрите на времето. На този камък беше седял Макбет, преди да бъде свален от Малкълм Канмор.

— Ще взема със сила това, което принадлежи на фамилията ми!

Лордът на Анандейл викна на сина си, когато той се отправи към камъка. Някои от благородниците запротестираха. В суматохата Комън пристъпи към лорда.

Робърт забеляза, че посегна към ножа, който висеше на колана му до кесията. Изведнъж почувства как кръвта му пламва. Измъкна меча от ножницата. Чу се стържене на метал върху кожа и се видя как стоманата проблесна. Всички мъже се обърнаха към младежа с искрящи от гняв очи, застанал между лорд Анандейл и лорда на Баденох с меч, насочен към гърлото на Комън. Граф Карик спря на пътеката между редовете от каменни ангели и погледна с невярващи очи сина си.

Робърт, чието сърце туптеше бясно в гърдите, срещна погледа на Комън. Мечът му беше само на сантиметри от гърлото на лорда. Той искаше да каже на мъжете, че лордът няма право да предизвиква дядо му, който се беше борил честно срещу тайния план на Комън да постави Балиол на трона против волята на крал Александър. Искаше да извика, че дядо му е по-добър и по-умен от всеки от тях и за тях би било чест да им бъде крал. Но преди да успее да отвори уста, усети една ръка върху рамото си.

— Наведи меча си, Робърт! — каза дядо му с тих, но много строг глас.

Робърт се подчини и бавно наведе меча, давайки си сметка, че очите на всеки мъж в църквата сега бяха насочени към него. Видя, че брат му го гледа с изумление, застанал сред рицарите от Карик.

— Тази вечер тук не може да бъде решено нищо — каза Джеймс Стюарт и огледа притихналата тълпа. — Това решение трябва да бъде взето от мъжете на кралството. Предлагам да се съберем отново, когато главите се охладят и когато присъстват всички, за да може да бъде чут гласът им.

— Съгласен съм — каза Робърт Уишарт, а другите се присъединиха към него.

Събралите се започнаха да се разотиват, продължавайки оживено да си шушукат. Граф Карик се отправи обратно по пътеката, навъсен като буреносен облак. Когато лордът на Анандейл тръгна да си върви, Джон Комън го сграбчи за ръката и се приближи плътно до него. Попаднал между тях, Робърт усети отблъскващата миризма, която идваше от кожата, с която беше поръбен плащът на Комън. Чу го как просъска шепнешком:

— Баща ми трябваше да те убие в онази килия в Луис, когато имаше тази възможност.

Лордът на Анандейл издърпа рязко ръката си от хватката на Комън. Избута Робърт пред себе си и се отправи към вратите на църквата, минавайки покрай епископа на Свети Андрю, който разговаряше оживено с Уишарт.

— Ще има кръв — казваше епископът, — ако този въпрос не бъде решен бързо.

16

Когато излезе навън в настъпващата вечер, Робърт чу баща му да вика сърдито името му. Не се обърна, а се помъчи да не изостава от дядо си.

— Какво искаше да каже Комън? С онова за Луис? — Той свъси вежди. — Дядо!

Лордът рязко спря.

— Не ми повишавай тон, момче. — Той хвана грубо Робърт за брадичката. — И не трябваше да вадиш меча си срещу него по този начин. Чуваш ли? Сега е време да се защитим с думи, а не с насилие.

— Помислих, че Комън ще те нападне — рече Робърт и се отдръпна от дядо си. — А и защо се сърдиш, че съм извадил меч срещу него, след като ти нападна замъците му? Ти го мразиш!

— Да! — кресна старият лорд. — И тази омраза има силата да разкъса на части кралството! — Той млъкна, след като видя графа да крачи към тях. Обърна гръб на Робърт и се отправи към конете.

Робърт продължи да упорства и го последва. Желанието да получи отговори беше по-силно от преклонението му пред този мъж с осанка на лъв.

— Ти ме научи да яздя и да ловувам, научи ме да се бия. Отведе ме в Солсбъри и Бъргхам, запозна ме с най-могъщите мъже в кралството. Разясни ми колко съм важен за бъдещето на тази фамилия. Обаче не си ми казал почти нищо за омразата си срещу Комъните, въпреки че съм те питал много пъти за това. Искам да зная истината, дядо!

— Твърде млад си за нея.

Робърт спря.

— Ако станеш крал, аз ще бъда наследник на трона. Това право не се определя от възрастта. Защо тя да има значение за истината?

Лордът на Анандейл се обърна, сбръчканото му лице се промени, ядът беше заменен от изненада.

— Ела. — Той се огледа и видя бащата на Робърт да приближава с неговите рицари и Едуард. — Докарай конете. Ние ще дойдем по-късно — каза той на графа и преди графът да успее да отговори, лордът поведе Робърт през двора на църквата.

Когато минаха между сградите и излязоха на открито, Робърт разбра, че дядо му го води към хълма Мот. Заедно се изкачиха по склона до оградения му с корона от дървета връх. Слънцето залязваше и скоро щеше да се стъмни. От град Скун, отвъд границите на абатството, в студения въздух се носеше пушек. Когато стигнаха върха, от устата им излизаше пара. В центъра на кръга от дървета от земята се издигаше каменен постамент. Когато Робърт го видя, веднага се сети, че точно тук щеше да бъде поставен Камъкът на съдбата в деня на коронацията. Загледа се в постамента, поразен от тържествеността, която се усещаше в това място.

Дори след всичко, случило се след смъртта на Девата, той си даде сметка, че беше гледал на претенцията на дядо си като на нещо далечно и нереално. Сега, сред атмосферата, която излъчваше това място, където от незапомнени времена са били коронясвани кралете на Шотландия, усети голямата тежест на тази истина да се стоварва върху плещите му. Това не бяха просто думи, претенции и контрапретенции — беше нещо също толкова реално и солидно, колкото и самият камък. Спомни си за дървото, за което толкова сериозно му беше говорил дядо му при пристигането в Лохмейбън. За дървото, чиито корени се простираха в миналото. Мъже, чиято кръв течеше във вените му, са изкачвали този хълм тъкмо до това място. Там, където стоеше, отекваха стъпките на неговите прадеди. Робърт ги усещаше навсякъде около него сред настъпващите сенки — призраците на историята. Кралете на миналото.

Сред последните остатъци на отмиращата светлина дядо му се обърна към него.

Военният съвет приключи и писмата на предизвикателството бяха разменени. Вече нямаше да има думи. Сега само мечовете щяха да говорят и да дават израз на това, което мислят, върху плътта на противника.

Една по една трите войски на кралската армия напуснаха сигурността на градските стени и продължиха да яздят след командирите си. В утринното небе се гонеха бели облаци и хвърляха огромни сенки над тревистите хълмове около град Луис. По главите на кавалеристите и конете им и върху следващите ги пешаци се сипеха цветовете на глога. Слънчевата светлина ту проблясваше, ту се скриваше, отразявайки се от върховете на копията и броните. Мъжете яздеха нагоре по склона с развети знамена, оставяйки града под себе си. Известно време продължиха да виждат как кулата на замъка се извисява на тревясалия хълм. Оттатък възвишението земята се спускаше в долината, прорязана от реката. Отпред, сега вече по-близо, бяха мъжете, които трябваше да срещнат.

Врагът се беше разположил на около половин миля в три формации по склона на хълма. Имаха преимуществото да са на по-високото, а теренът зад тях беше осеян с дървета. Отпред, в центъра на един отряд, беше издигнато знаме, половината бяло, а другата половина — червено. Беше разрязано по средата — сполучлив израз на разделението в кралството, довело тези мъже, някога съюзници и другари, сред покритите с облаци английски хълмове. Рицарите от кралската армия, излезли от Луис на конете си, се бяха вторачили в това знаме като стрелци в целта си. Цялото им внимание беше погълнато от развяващото се в далечината парче плат, обект на толкова много омраза и причината да са тук: герба на Симон де Монфор, графа на Лестър.

Сър Робърт Брус, лорд на Анандейл, шериф на Къмбърланд и губернатор на Карлайл, наблюдаваше как неподвижните вражески редици се приближават с всяка стъпка на коня му. Хората му яздеха около него, всичко на всичко единадесет копиеносци и един мъж, който да носи знамето. Подрънкването на юздите отекваше в ушите на сър Брус и се извисяваше над тътена от движението на трите хиляди бойци, сред които беше и той, предвождани от краля на Англия. Отвъд обкръжението на рицарите му бяха неговите съотечественици, които като него бяха преминали границата след призива на крал Хенри да му се отплатят за английските си земи. Сред тях бяха Джон Балиол, лорд на замъка Барнард, и Джон Комън от Баденох. И двамата бяха около петдесетте, десетина години по-стари от него, с прошарени коси и заформящи се шкембета, но готови да се бият заедно с хората си. Разделението между двете армии беше засегнало дори фамилиите. Докато Джон Комън беше тук да служи на краля, друг клон на фамилията му, Комъните от Килбрайд, бяха с бунтовниците. Биейки се за Симон де Монфор, те очевидно се надяваха да се сдобият с част от славата, на която вече се радваха по-влиятелните клонове на Червените и на Черните Комъни.

След пристигането си в Англия Брус за пръв път се намираше толкова близо до Комън. До този момент двамата мъже гледаха да са далеч един от друг. Враждебността им беше стаена и те не я показваха. Бяха изминали едва седем години, откакто Комъните отвлякоха крал Александър в опит да установят контрол над Шотландия. Въпреки факта, че след това Александър беше върнат на трона и беше договорено примирие, изминалото време не беше достатъчно за Брус, за да забрави предателството им срещу младия крал, на когото гледаше като на син. Червените Комъни също не можеха да забравят, че по време на кризата Брус беше подкрепил техните врагове и стана главната причина за връщането на Александър на трона, с което за малко да унищожи фамилията им.

Така притеснен и нащрек, лордът на Анандейл яздеше коня по хълмовете, давайки си сметка, че близостта на неговия враг може да се окаже по-опасна от противника, заел позиция по-нагоре. Някое заблудено копие в гърба му. Някоя случайно изстреляна стрела. Подобно нещо би било в противоречие със законите на рицарството, защото благородниците не убиват умишлено благородници дори в битка. Обаче във вените на Комъните въпреки високото им положение течеше малко благородна кръв.

Чул звука на рог, Брус погледна напред, където знамето на крал Хенри показваше, че той се намира на левия фланг на кралската армия. Предните редици на кралската рота забавяха ход. Брус дръпна юздите на коня и хората му се събраха около него. През гората от пики можа да види още две формации, разпрострели се по-нататък по склона на хълма. Тази в центъра се командваше от брата на Хенри, графа на Корнуол, а десният фланг — от сина на краля. Едуард се виждаше дори и от това разстояние, флагът му в червено и златисто не можеше да бъде сбъркан с друг. Беше се върнал от Франция преди година начело на голям отряд френски благородници с намерение да освободи земите си в Уелс от Луелин ап Грифит. Вместо това беше въвлечен в конфликт между баща му и кръстника му, ескалирал до немислимото. Гражданска война.

В продължение на шест месеца Едуард беше преследвал Монфор и привържениците му из кралството и в Уелс, принуден да се справя с предизвикателството на планините и преследван от заплахата от Луелин. Брус, на служба при краля още от началото на годината, помогнал за победата над силите на Монфор при Нортхамптън, беше слушал много за подвизите на Едуард. Въпреки че имаше някои резерви заради буйния и агресивен характер на младия човек, той беше впечатлен. Никога не беше виждал някой да е така самоуверен преди битка. Крал Хенри беше наредил при атаката един от бароните му да води левия фланг, а графът на Корнуол беше избрал най-големия си син да ръководи настъплението на центъра. Обаче Едуард водеше лично хората си. Граф Лестър може и да имаше предимството, че се намира на по-високото, но това беше всичко. Кралската армия, наброяваща десет хиляди души, превъзхождаше повече от два пъти силите на бунтовниците. Монфор беше на средна възраст и никога не беше участвал в решаваща битка. Едуард беше на двадесет и пет години, изпълнен с решителност и младежко чувство за безсмъртие, подхранвано от участие във френски бойни турнири през цялото лято.

И двете страни бяха с опънати ремъци на щитовете и наложени шлемове върху платнените шапки.

Бяха притегнали стремената и коланите на конете. Рицарите взеха пиките си от оръженосците и ги стискаха здраво. Пиките нямаха приспособления за намаляване на пробивната сила на удара, нито тъпи върхове. Бяха пики за война. Зад първите редици на кралската кавалерия по-малките отряди, сред които беше и Брус, се подготвиха, но още не бяха наложили шлемовете си. Те щяха да бъдат част от втората вълна. Зад тях пехотинците покриваха склоновете с гора от копия и мечове. Тяхното участие все още тепърва предстоеше. Първи щяха да бъдат рицарите.

От редиците на Хенри рогът отново прозвуча, последван в отговор от по-плътен зов, идващ от вражеските редици. Два звяра ревяха един срещу друг през зелените хълмове. Рицарите на кралската армия потеглиха. Тръгнаха бавно, яздейки коляно до коляно. Горе на склона на хълма силите на Монфор останаха неподвижни. Държаха здраво юздите на конете си. Тези мъже бяха с белите кръстове на кръстоносци — знак, че тяхната кауза е свята, както твърдеше водачът им. Роялистите се бяха навели напред върху седлата, за да помогнат на бойните си коне, които се изкачваха нагоре по склона. Бавният ход премина в тръс, звънците по пищните конски покривала дрънчаха. Когато наближиха противника, разстоянията между трите отряда станаха по-видими. Левият фланг на Хенри се насочи срещу десния на Монфор, центърът срещу центъра. Силите на Монфор продължиха да изчакват. Откъм роялистите се чуха бойни викове — деряха гърлата си. Това бяха дивашки звуци, издавани от хора, които знаеха, че тази атака може да им е последна. От тръс конете преминаха в галоп и земята започна да трепери. За да запази колкото може повече сили за битката, Монфор хвърли в атака кавалерията си в последния момент. Рицарите му пришпориха бойните коне и полетяха надолу по хълма, за да посрещнат приближаващата се войска. Конете нанасяха бели рани на тревата, когато копитата им остъргваха варовика под нея. Пиките бяха свалени надолу и насочени срещу противника. Стотици тонове стомана и мускули се понесоха едни срещу други.

Армиите се сблъскаха. Лордът на Анандейл, който наблюдаваше заедно с останалите воини от фланга на краля, знаеше колко ужасна е атаката на английската кавалерия. Трошаха се пики, коне се изправяха на задни крака, мъже падаха от седлата. Навсякъде се лееше кръв, под железните върхове, които пробиваха броните, в плътта се отваряха рани. Стремежът беше противникът да бъде свален от седлото, ранен или пленен, защото от труповете не можеше да се получи голям откуп. В бъркотията, настъпила при атаката, смъртта беше като курва, която не се интересува кого ще завлече в мрака — опитен рицар или млад ерген.

Отрядът на Едуард се вряза в левия фланг на врага, както юмрук пронизва пергамент, и отвори големи дупки в редиците му. Пиките, изиграли ролята си или вече пречупени, бяха захвърлени настрана. Когато редиците се сгъстиха, хората извадиха мечове и започнаха да се колят едни други. Трясъкът на стомана върху щитове и крясъците на мъже и коне се сляха в дива какофония. Паднаха още рицари. Онези, които бяха съборени от конете, се мъчеха да свалят другите, които все още се крепяха на седлата, повличаха ги в мелето отдолу. Там, долу, от ръцете се избиваха мечове и се вадеха кинжали. Хората се биеха плътно едни до други и с още по-голямо ожесточение. Така притиснати, изоставиха всякакви представи за рицарство. Оръжията мушкаха и сечаха, търсеха пролуки в отбраната. Под копитата се трошаха ръце и пръсти, пречупваха се гръбнаци, пробиваха се слабини.

В центъра на мелето се усещаше силна миризма на кръв, докато отрядът на Едуард напредваше срещу бунтовниците. Половината от хората му се вкопчиха в жестока схватка с левия им фланг, а останалите се опитваха да го обкръжат. Хората на Монфор се биеха отчаяно, но скоро бяха заобиколени от всички страни. Конете на онези, които все още се държаха на седлата, бяха атакувани и животните се сгромолясваха с прерязани с нож сухожилия на задните крака. Хората на Едуард надаваха бойния вик, който беше събрал под знамето му толкова много амбициозни ергени, като се започне от рицарските турнири във Франция и се стигне до войната в Уелс. Под натиска на хората на Едуард противниковите редици започнаха бавно, но видимо да се разкъсват. Роговете затръбиха окуражително, когато младият лорд и рицарите му се врязаха дълбоко в разпокъсания ляв фланг на армията на Монфор.

Другите две формации на кралските войски водеха срещу центъра и десния фланг на Монфор по-статична и не толкова яростна битка. Там бунтовниците бяха загубили по-малко сили при първоначалния сблъсък и благодарение на по-изгодната си позиция бяха изморили кралските сили, които трябваше да ги атакуват нагоре по склона. Самият Монфор заедно с опитните си рицари се намираше в центъра срещу графа на Корнуол. Синът на графа на Корнуол беше повел хората си в не толкова устремна атака и в критичния момент на сблъсъка редиците им се разпокъсаха. За разлика от тях Монфор успя да задържи своите хора плътно едни до други и така издигна непробиваема преграда, в която рицарите на Корнуол се разбиха като вълни в скали. Така битката за центъра се беше разпростряла по склона на хълма. Силите на Корнуол на няколко пъти се опитаха да обкръжат бунтовниците, но роговете на Монфор сигнализираха на стрелците му да отблъснат рицарите с дъжд от стрели, които ги заслепиха и объркаха.

Застанали начело на левия фланг, крал Хенри и лордовете му водеха по-бавна и по-статична битка. След като извикаха на помощ по-малките формации, те успяха да постигнат известен напредък срещу дясното крило на Монфор, но за разлика от яростната атака на Едуард, която беше пробила редовете на врага, успяха да нанесат само слаби поражения на застаналите решително срещу тях бунтовници, които отказваха да отстъпят.

Над хаоса, който цареше в левия фланг на Монфор, се развяваше червено знаме, издигнато от хората на Едуард, а страховитият дракон по средата, обгърнат от златисти пламъци, подсказваше, че няма да има пощада. Благородниците, които оцелееха в битката, щяха да бъдат пленени и откупени, но подобна рицарска постъпка не очакваше пехотинците зад тях. Повечето бяха работници от Лондон, за които нямаше кой да плати. Те не бяха нищо друго освен възможност за задоволяване на страстта за проливане на кръв и можеха да послужат само за храна на червеите. Рицарите на Едуард подминаха разпилените останки от вражеската кавалерия и се врязаха право в тези мъже. Когато пехотата, неспособна да се противопостави на такава мощна сила, обърна гръб и побягна да се спасява в гората зад тях, хората на Едуард ги последваха. Втурнаха се нагоре по склона на хълма, стигнаха до върха и изчезнаха от другата страна.

Пред десния фланг на Монфор се издигна движеща се стена от копията, която упорито напредваше срещу формацията на крал Хенри. Лордът на Анандейл стисна здраво дръжката на пиката си, когато конят му беше блъснат с голяма сила. През тесните прорези на шлема си виждаше само малка част от хаоса пред него. Коляното му беше притиснато между седлото и бойния кон на друг воин. Изгарящата го горещина вътре в шлема и силната миризма на собствената му пот го задушаваха. От време на време, когато в редиците се отвореше пролука, Брус изреваваше на хората си, все още плътно притиснати около него, и заедно пришпорваха конете си напред, за да я запълнят. Мушкаха и сечаха всеки, който се опитваше да се промъкне. Отрядът на Едуард отдавна не се виждаше, както и пешаците, които те преследваха. Бяха останали само центърът и десният фланг на Монфор, но макар и по-малко на брой, решителността не ги напускаше. С изчезването на Едуард формацията на Корнуол бе открита за странична атака и Монфор се възползваше максимално от това преимущество, повеждайки своите опитни рицари да обходят силите на графа.

Тълпата пред Брус се раздели отново и в празнината пак се втурна мъж от хората на Монфор. Беше целият в кръв, с хлътнал и сцепен по средата щит. Налетя право срещу Брус. Лицето му не се виждаше от шлема и само по ръкавите на туниката и процепите на шлема можеше да се съди за самоличността му. И двете неща не говореха нищо на Брус, когато се опита да го промуши с пиката си. Тя се удари отстрани в шлема на мъжа. Железният връх остърга металната буза и отмина нататък. Мъжът се заклати назад от удара, на свой ред замахна с меча си и удари Брус по главата. Лордът на Анандейл почувства удара като чук, стоварил се в мозъка му. Главата му се разтресе, но той стисна зъби, за да се съвземе, и на свой ред замахна. Обаче рицарят вече го нямаше, съборен от бойния си кон от един от хората на Брус, за да бъде стъпкан в кашата от кръв и кал, която жвакаше под копитата. Навсякъде около себе си Брус чуваше гласове, заглушавани от време на време от цвиленето на конете. Още хора на Монфор успяха да си пробият пъти да отворят пролуки в редиците на Хенри.

Един кон се изправи на задните си крака до Брус и ездачът му се блъсна в лорда, избивайки пиката от ръката му. Като дръпна рязко юздите на изплашения си кон и не му позволи да се обърне, Брус успя да възстанови равновесието и тъкмо когато посегна да измъкне меча си от ножницата, срещу него връхлетя друг бунтовник. Въпреки че конят се движеше под него, успя да нанесе силен удар във врата на мъжа, разцепвайки бронята му. Мечът заседна в плътта, а после лордът успя да го измъкне сред фонтан от бликнала кръв. Някъде изсвири рог.

Графът на Корнуол беше обкръжен от силите на Монфор. Озовал се сред море от вражески войници, той правеше отчаяни опити да си пробие път, тъй като рицарите му не можеха да стигнат до него. Накрая измъкна коня си от мелето и препусна през полето. Когато бойците от личната свита го последваха, роговете им дадоха сигнал за отстъпление и битката за центъра се разпадна. Останалите бойци на Корнуол, оказали се без командир и обхванати от паника, започнаха да се разпръскват, а бунтовниците нададоха радостни викове и се втурнаха да ги преследват. Центърът се разпадна по склона на хълма и остави фланга на краля открит за атака. Като видяха безредието в кралската войска, хората на Монфор се окуражиха за още по-решителен натиск и по цялото продължение на предните редици на формацията на крал Хенри се появиха празнини, а рицарите бяха изтласкани назад. Симон де Монфор провъзгласи това за свещена война срещу краля. Изглежда, че сега Бог беше на негова страна.

Чу се вик: „Отстъпление! Отстъпление!“

Крал Хенри и рицарите му побягнаха първи. Червеното кралско знаме се влачеше след краля, докато той пришпорваше бойния си кон надолу по склона обратно към Луис. Отстъплението се превърна в хаотично бягство. Лордът на Анандейл беше повлечен от останалите и понесен надолу по хълма сред всеобщата бъркотия. Един мъж падна пред него, след като конят му се сгромоляса сред облак прах. Брус сръга коня си и го прескочи. Подкованите копита се удариха силно във варовика, като се стовари от другата страна. Знаменосецът му яздеше до него, а някои от хората му го следваха отблизо. Успя да ги зърне за миг през процепите на шлема. Навсякъде другаде цареше пълно безредие. Кралската пехота се беше разпръснала по склона пред рицарите.

Навсякъде из град Луис горяха факли. Пламъците се издигаха в нощта като завеса от лютив пушек, която се носеше над покривите. Около една сграда недалеч от замъка, оградена със собствена ограда, факлите бяха като съзвездие в сгъстяващия се наоколо мрак.

В килия в приората Луис чакаха четирима мъже. Един седеше върху единствения сламеник в стаята, хванал главата си с ръце, друг се беше подпрял на стената до вратата, притворил очи, а трети седеше на пода с прибрани до гърдите колене. Четвъртият стоеше до прозореца и гледаше навън над тъмните очертания на външните постройки на приората към трепкащите огньове, които осветяваха струпалите се там мъже.

Брус чуваше как из въздуха се носи болезненото цвилене на коне, ранени твърде тежко в битката, за да бъдат спасени, и затова изоставени. Над тези жални стонове се извисяваха радостни смехове и песни. Хората на Монфор бързаха да отпразнуват победата си. Брус ги виждаше през решетъчния прозорец на килията. Огледа се наоколо, чул някой да подсмърча. Джон Комън стоеше до вратата все още със затворени очи, а Балиол продължаваше да държи главата си с ръце. Брус предположи, че подсмърчането беше дошло от третия човек, сгушил се на пода. Оръженосецът нямаше повече от осемнадесет години. Не беше много по-млад от най-големия му син, останал в Шотландия. Очите му проблясваха в мрака, пълни със сълзи. Брус изпъшка и погледна към Балиол, който беше господар на оръженосеца, но той не вдигна глава. След малко пак се обърна към прозореца, тъй като не желаеше да успокоява човека на някой друг. Освен това нямаше какво да му каже, защото каква утеха можеше да предложи на човек, като се има предвид, изправен пред плен и поражение?

Часове преди това, след като битката по хълмовете се превърна в паническо бягство, войската на крал Хенри се скри в двора на манастира, където кралят беше построил лагера си след пристигането в Луис. Останалата част от кавалерията също успя да се прибере в града, но беше разквартирувана другаде. Пехотата нямаше този късмет. Неспособна да отстъпва така бързо, както рицарите, тя стана лесна плячка на преследващите я войници на Монфор. Гибелта им, макар и жестока, поне беше настъпила бързо. За Брус унижението от пленничеството и очакването друг да реши съдбата му беше по-лошата участ. В битката един мъж имаше избор как да се бие и как да умре — все още беше свободен. Тук Брус беше лишен от всякакъв избор. Ненавиждаше невъзможността да държи съдбата си в своите ръце повече от смъртта на плътта.

Скоро след като кралят и хората му се барикадираха в двора на манастира, войската на Монфор нахлу в града. Манастирът беше обкръжен и Монфор извади отпред на показ някои от пленените на бойното поле, сред които беше и графът на Корнуол. Очевидно изпита удоволствие да изкрещи на крал Хенри, че страхливият му брат е избягал от полесражението и се крие в една вятърна мелница. После заплаши да убие графа пред манастира, ако кралят откаже да се съгласи с условията на капитулацията. Подобна заплаха изглеждаше невероятна, тъй като от почти два века в Англия не беше екзекутиран граф и това щеше да бъде в противоречие с приетите правила за водене на война. Обаче за Монфор тази битка не беше обикновена. Той водеше война срещу краля и се опитваше да установи контрол над кралството. Поиска Хенри да се остави на неговата милост и да се съгласи вместо него да управлява съвет от лордове. Само формално щеше да се нарича крал, но иначе щеше да бъде лишен от власт и да бъде под контрола на този съвет.

Брус беше в трапезарията на манастира заедно с другите рицари, когато вътре се втурнаха петима мъже. Един от тях, сериозно ранен, бе поддържан от двама другари. Всички бяха изцапани с кръв и мръсотия. От тях се носеше отвратителна миризма. Начело на групата беше лорд Едуард. Брус заедно с другите чу как младият мъж разказа на един от лордовете на краля как разгромил побягналата пехота на Монфор и я преследвал на мили разстояние. Върнал се само за да установи, че битката е приключила. Отрядът му бил атакуван при опита да влезе в града. Едуард успял да избяга, предполагайки, че баща му се е оттеглил в манастира, и преплувал през един помиен ров, скрит от погледа на войниците на Монфор.

Скоро след това кралят влезе, пробивайки си път през претъпканата зала. Тревогата и облекчението, което се изписаха на лицето на Хенри, бързо бяха заменени от гняв. На бузите му се появиха червени петна, когато започна да се кара на сина си и да пита защо е напуснал бойното поле. Едуард се защити, надвесил се над краля. С властен глас обясни, че помислил, че баща му ще може да защити своя фланг. Последва мълчание. Хенри, изглежда, се примири и ядът му изчезна заедно с решителността, когато каза на сина си, че единственият им избор е да се предадат. Едуард се обяви против това и заяви, че разполагат със запаси и могат да се държат срещу силите на Монфор със седмици. Сега дойде ред на краля да прояви твърдост. Монфор беше заплашил да екзекутира брат му. Всичко беше свършено.

— Ти реши съдбата ни, когато напусна бойното поле — рече накрая Хенри — Сега ще понесеш горчивината на капитулацията. — Той се обърна към събралите се мъже: — И всички вие. Взех решение.

Навън преговорите между кралската войска и бунтовниците продължиха, но останаха да се уточняват някои подробности. По заповед на Монфор мъжете в двора на манастира бяха разделени според ранга и района, от който идват, а оръжията им бяха отнети. Манастирът, в който бяха потърсили спасение, стана техен затвор, където щяха да чакат, докато Монфор реши съдбата им. Едуард трябваше да стане заложник, а Хенри щеше да се върне в Лондон, където да му разрешат свобода на действие, не по-голяма от тази на пленения му син.

Брус стисна зъби, като чу оръженосеца отново да подсмърча. По всяка вероятност от четиримата в килията младият мъж имаше най-големи шансове да се измъкне невредим. Той не беше обикновен пехотинец и затова, ако Монфор нямаше намерение да екзекутира благородниците, едва ли щеше да бъде убит, а откупът за освобождаването му щеше да е незначителен. Но на лорда на Анандейл перспективата за откуп никак не се нравеше. Той заемаше високо положение при крал Хенри и беше могъщ лорд в Шотландия. Монфор едва ли щеше да го пусне лесно. Това можеше да разори фамилията му в продължение на поколения. Той притвори очи. Гневът на свети Малахия тегнеше върху него от десетилетия и продължаваше да носи злини на рода му, като се започне от прадедите и се стигне до синовете му.

Тракването на резето на вратата накара четиримата да вдигнат очи. Премигвайки, Балиол с мъка се изправи на крака. Състареното му лице изразяваше твърда решителност. Вратата се отвори и се показа мъж с факла. Беше го виждал преди в Единбург. Уилям Комън от Килбрайд.

Мълчанието беше нарушено от Джон Комън.

— Изглежда, че този път избра печелившата страна, братовчеде.

Уилям Комън мрачно се усмихна.

— Докато бяха на власт, Червените Комъни управляваха рода ни с желязна ръка. Сега може би е наш ред.

— Ако си дошъл тук да злорадстваш, само си губиш времето — изръмжа Джон. — Каквото и да ми стори Монфор, Червените Комъни ще пребъдат. Моят син и наследник ще се погрижи за това — Зад думите му прозираше заплаха.

Усмивката на Уилям Комън изчезна.

— Напротив, братовчеде. Дойдох да те освободя.

При тези думи Балиол презрително се изсмя, макар че оръженосецът му се изправи с надежда.

— Не знаех, че граф Лестър приема заповеди от един шотландец.

— Сър Симон възнаграждава тези, които са му верни. Помолих го да освободи моя роднина и той се съгласи да ми даде трима пленници заради вярната ми служба.

— И защо го направи? — изсумтя Джон.

— Ние невинаги сме се разбирали, братовчеде, но под покривалото на личните си амбиции всички сме Комъни. Нито аз, нито Комъните от Килбрайд ще имат полза да те видят разорен от един откуп. В замяна срещу освобождаването ти искам нашата фамилия да има по-голямо влияние. Искаме длъжност в кралския двор.

Джон като че ли още не беше много убеден.

— Само моят откуп е достатъчен да направи от Монфор богат човек. Какъв интерес има да освободи трима души?

— Монфор разполага с достатъчно пленени благородници, включително и с лорд Едуард, за да напълни четирикратно съкровищницата си, а освен това мотивът му не са парите. Той разбира, че просто сте изпълнявали дълга си към краля. Предпочита да сте свободни като сговорчиви съюзници вместо пленници — добави Уилям, поглеждайки към Брус и Балиол.

Балиол кимна.

— Е, той, а също и Комъните от Килбрайд може да са сигурни в това. Родът Балиол ти е много задължен, сър Уилям.

— Сър? — попита уплашен оръженосецът, когато Балиол се отправи към отворената врата.

Балиол се извърна към него.

— Откупът ти ще бъде платен — каза пренебрежително лордът.

— Сър, умолявам ви! — проплака оръженосецът.

— Ела — рече нетърпеливо Уилям Комън, обръщайки се към лорд Анандейл.

Когато Брус пристъпи напред, Джон Комън застана на входа.

— Не и него — каза той, впивайки в лорд Анандейл черните си очи, които блестяха на светлината на пламъците от факлата.

— Братовчеде?

Джон Комън не сваляше очи от Брус.

— Брус остава.

— Сър Симон де Монфор ми разреши освобождаването на трима души.

— Той каза ли изрично кои трима?

— Не, но…

— Тогава той е третият — каза Джон и посочи оръженосеца, който го погледна с облекчение.

— Откупът на един скуайър е нищожен, братовчеде. Не си струва.

— За мен си струва — отвърна Джон Комън. Крайчецът на устната му се изкриви в презрителна усмивка. — Сър Робърт, спомняш ли си как фамилията ми дойде при теб и те помоли за подкрепа срещу враговете ни, когато Александър наследи толкова млад трона? Разбира се, че трябва да си спомняш, защото това беше трудно време и никой не го усещаше така осезателно, както фамилията ми. Тогава имаше опасност да загубим богатството и влиянието, което бяхме спечелили благодарение на десетилетия упорита работа и вярна служба на короната. Именно ти можеше да ни помогнеш, можеше да поддържаш равновесието на силите, докато кралят беше малък, и да предотвратиш онова, към което бяхме принудени да прибегнем заради оцеляването ни.

— Заради оцеляването ви? — процеди през зъби Брус. — Вие държахте краля ни против волята му!

— А спомняш ли си и какво отговори? — прекъсна го рязко Джон Комън. — Че по-скоро ще служиш на дявола, отколкото на някакви нищожни синове на писари! Тогава ти казах, че един ден ще ти върна за разорението, пред което беше изправена фамилията ми заради твоето решение. Този ден настъпи.

Уилям Комън и Балиол отстъпиха встрани и оръженосецът излезе навън, а Джон Комън затвори вратата на килията след себе си. Последното нещо, което лорд Анандейл видя, беше доволното лице на Комън на светлината от факлата.

17

Град Линкълн беше удавен от дъжд. Облаци задръстваха небето, от което безкрайни потоци се изливаха върху главите на тълпата, събрала се пред катедралата. Майки и деца, занаятчии и фермери, ханджии и просяци, набожни и любопитни, всички стояха сгушени едни до други под проливния дъжд и чакаха да зърнат още веднъж кралското шествие, което час по-рано беше потънало в сводестия мрак на катедралата. Горе камбаната продължаваше да бие, звукът й отекваше в главите на мълчаливото мнозинство, из наводнения пазар и пустите улици зад него.

В подобната на пещера вътрешност на катедралата смълчаните богомолци се молеха с наведени глави, изпълвайки пътеките, които водеха до ангелския хор. Лордове и дами, барони и рицари, камериерки и кралски чиновници, всичките бяха облечени в черно и с лица, покрити с качулки или воали. Платът върху щитовете скриваше цветовете и гербовете и правеше рицарите анонимни и еднакви в скръбта им. Катедралата също беше в траур с ленти от тънка черна коприна, които се спускаха от арките. През трикрилите и четирикрилите готически прозорци на средния етаж се процеждаше бледа светлина, осветяваща призрачни кръгове пушек от запаления тамян и свещите. Дъждът беше замъглил големия източен прозорец и барабаненето му по витражите можеше да се чуе между бавните удари на камбаната.

За Едуард, застанал пред високия олтар, обвит в мастиленочерно кадифе, този камбанен звън беше като глухите удари на сърцето му. Зад него беше преградата между църковния кораб и хората, отвъд която се простираха покритите с дебел слой плесен арки от пърбекски мрамор. Сводове им следваха един след друг в гротескно подобие на гръден кош, а жилките на мрамора приличаха на вени и сухожилия. Пред краля, върху катафалка и заобиколен с ореол от запалени свещи, имаше ковчег с покров от венецианска коприна, избродиран със стотици златни цветчета, така че се виждаха само очертанията му — черни и ъгловати с размерите на човешко тяло. В ковчега беше кралицата.

Едуард беше поразен колко бързо ударите на смъртта съсипаха живота му. Само дни след съкрушителната вест, че Маргарет Норвежка, бъдещата годеница на сина му, е починала на път за Шотландия, Елинор се беше разболяла. В Гаскония беше преболедувала нещо, което я беше изтощило, и лекарите предположиха, че това беше довело до треската, връхлетяла я така бързо и неочаквано. Едуард и Елинор се преместиха в Линкълн, за да са близо до гробницата на свети Хю от Авалон, но нищо — нито молитвите, нито лекарствата, нито някое чудо — не можа да я спаси.

Испанската кралица Елинор беше с краля от тридесет и шест години. В деня на сватбата им в Кастилското кралство той беше на петнадесет, а тя само на дванадесет. През всичкото това време тя рядко не беше до него. Придружи го в кръстоносния поход до Светите земи, подкрепяше го във военните походи в Уелс и по време на кървавия бунт на Симон де Монфор. Беше с него и когато беше болен или победен, в изгнание и триумф, при раждането на шестнадесет деца и смъртта на единадесет от тях. Тя можеше да го накара да прояви здрав разум, да размисли, да бъде състрадателен и мъдър. Сега беше труп в дървен сандък. Органите й бяха извадени, за да бъдат оставени като мощи в гробница в Линкълн, а трупът щеше да бъде пренесен в Лондон с всички държавни церемонии, които дойдеха наум на Едуард. Вече беше платил за вестители, които да бъдат разпратени из кралството, за да съобщят за смъртта, и скоро всички английски градове — от Уинчестър до Ексетър и от Уорик до Йорк — щяха да бъдат огласени от печален камбанен звън.

Когато епископът занарежда един псалм от молитвеника, кралят чу зад себе си плач. Обърна се и видя сина си, Едуард от Карнарвън, заедно с четирите си по-големи сестри. Малкото момче плачеше, заровило лицето си в ръце, а раменете му трепереха. Кралят пак се обърна, без да каже и дума. Собствената му скръб беше вплетена вътре в него — в мускулите и сухожилията му, в слабините и гърдите му. Да й даде израз би означавало да се разпадне на части, направо да загине. Нямаше намерение да прави такова нещо. Може и да беше загубил любовта си, но решителността си не беше загубил.

Когато епископът произнесе последните думи от погребалната литургия, сбралото се множество в църквата се размърда. Докато дяконите пръскаха ковчега със светена вода, лордове и епископи се втурнаха напред, за да отдадат почит на мъртвата му съпруга и на него. Едуард не се нуждаеше от съчувствието им, което при някои от тях щеше да бъде само показно. Няколко от неговите по-непокорни барони бяха недоволни от дългото му отсъствие във Франция и по-рано през този месец бяха изразили неодобрението си в парламента. За Едуард тъжните им физиономии бяха само маски и той не можеше да гледа повече вдървените им лица, както и безличния ковчег пред него.

Като кимна леко с глава на Джон де Варен, застанал на първия ред, кралят се отправи към вратата в северното крило и тръгна по коридора, който водеше към покритата галерия. След малко графът на Съри го последва.

Едуард стигна сводестата галерия на вътрешния двор, където дъждът продължаваше да залива покрития с трева правоъгълник в центъра. Притвори очи и вдъхна дълбоко студения ноемврийски въздух, който го ободри след задушливата миризма на тамян в катедралата. Извърна се, когато Джон де Варен се приближи и застана редом. Застаряващият граф, с десетина сантиметра по-нисък от него, напоследък беше пуснал корем. Мускулите, развили се от години наред упражнения и участие в битки, бяха отпуснати и превърнати в тлъстини, издули още повече и без това едрата му фигура. Кралят се срази от промяната във физиката на най-способния си командир и се запита дали това не беше своеобразна метафора за собственото му владичество. И той ли се размекваше? Вече не беше ли така енергичен? Затова ли плановете му така се провалят? Стисна зъби при тази мисъл.

— Повтори ми какво е казал епископът на Свети Андрю в писмото си!

Джон де Варен замълча за момент — явно премисляше отговора си.

— Е? — настоя Едуард.

Графът се прокашля.

— Простете милорд, но сега ли е времето за такъв разговор? Не бихте ли почакали да…

— Напротив — каза студено Едуард. — Искам да започна да планирам следващата си стъпка, преди шотландците да се стегнат и да ни отрежат. Отговори на въпроса ми.

— Епископът казва, че след смъртта на Маргарет сър Джон Балиол се обявил за крал, но сър Робърт Брус от Анандейл отхвърлил претенцията му. Хората в кралството са разделени между двамата и епископът се бои, че това разделение може да премине във война. Умолява ви да дойдете на север и да помогнете за възстановяване на мира. Убеден е, че шотландските големци ще ви послушат. Иска да участвате в избора на наследник на трона.

Едуард се загледа в прогизналата поляна и в изливащата се от сводовете на арките вода.

— Това не е ли същото положение, пред което беше изправен баща ми, когато Александър се възкачи на трона?

Джон де Варен изсумтя.

— Има някои прилики, но не бих казал, че е същото, милорд.

— Но нали шотландците поискаха баща ми да се намеси, когато Александър наследи трона като дете? — рече нетърпеливо Едуард. — И чрез тази намеса баща ми успя да уреди брака на сестра ми с краля.

Графът кимна.

— Да, макар че женитбата не допринесе много баща ви да засили контрола си над шотландския трон. Хватката, с която държеше кралството, беше по-скоро слаба.

— Баща ми никога не знаеше как да обърне една ситуация в своя полза — отвърна Едуард. — Какво ще ми кажеш за Балиол и Брус? Какъв би бил всеки от тях като крал?

— Ами, тъй като е женен за дъщеря ми, познавам сър Джон по-добре, отколкото Брус. — Варен повдигна широките си рамене. — Бих казал, че Балиол е мекушав човек. Не е роден водач. Повече предпочита да получава заповеди, отколкото да ги издава. За разлика от него Брус е проницателен и със силен характер, макар че винаги е бил верен ваш съюзник, а и земите, които има в Англия, го правят по-зависим от вас, отколкото е бил от Александър.

Едуард сбърчи вежди.

— Предположих, когато Александър спомена за възможен брак между нашите два двора, че съм намерил начин да постигна целта си, без да се налага да се впускам в големи разходи или да губя хора. Знаеш как ме съсипаха войните в Уелс. Не мога да си позволя толкова скъп военен поход. Не и сега, когато бароните недоволстват заради дългото ми отсъствие. — Едуард се обърна към Варен. — Но и няма да позволя онова, което постигнах с много труд, да отиде напразно. Баща ми може и да е бил сляп за възможността, предоставила се от молбата на шотландците да се намеси, но аз не съм. Веднага, след като тялото на съпругата ми бъде погребано, ще замина на север, за да довърша това, което започнах преди шест години. Мисля, че пророчеството все още може да се сбъдне без война.

Афраиг се загърна плътно с наметалото, когато излезе навън в късната декемврийска вечер. Вятърът се впи в кожата й и изкара сълзи от очите й. Небето беше пепелявосиво, а хълмът се извисяваше кафяв и гол. Върху клоните на дъба се крепяха само няколко листа, а земята около него беше постлана с вейки и лек, червеникавокафяв килим от шума. Афраиг забеляза, че през нощта от дървото бяха паднали още две съдби, съборени от силния вятър, който танцуваше като дявол из долината и блъскаше с юмруци по стените на къщата й. Щеше по-късно да ги внесе вътре и да изгори вейките и въжето, с които бяха направени клетките, а след това да зарови предметите в земята.

Тя се наведе, остави чукалото и хавана, които носеше, и прекара пръсти по земята. Беше твърда като камък. Хвана чукалото с две ръце, започна да блъска с него земята и да раздробява черната почва. Усилието загря тялото й. Спря, за да отметне косата от очите си. Когато земята под краката й стана на бучки, въздухът бавно се изпълни с миризма на влага. Постави чукалото в хавана и свали една кесия от колана си. Вече беше забелязала тлъст червей да се измъква слепешката от една буца. Хвана го и го извади от калта. Той се загърчи в стисналите го пръсти, а тя го пъхна в кесията. Започна да преобръща с ръце буците, за да търси още червеи. Така събра седем. Затвори кесията, взе чукалото и се изправи.

Кучетата я изгледаха в очакване, когато влезе в къщата. Без да им обръща внимание, Афраиг отиде на работното си място, където остави хавана и кесията. Жената скоро щеше да бъде тук. Афраиг поръси шепа миришещ на мухъл ечемик в хавана и извади един по един червеите, чиито гъвкави тела лъщяха на светлината на единствената запалена свещ. Положи дланта си върху отвора на хавана, като остави достатъчно място, за да пъхне вътре чукалото между палеца и показалеца си, а след това натисна каменния инструмент в дъното на съда. В продължение на няколко секунди той се плъзгаше насам-натам, докато телата на червеите се разкъсат, след което тя започна да мачка сместа с бързи, резки движения. Притвори очи и прошепна редица думи, след това извади чукалото и удари с него отстрани по хавана. Вътре се беше получила пихтиеста маса, сгъстила се от ечемика. Помисли си дали да не пусне няколко цвята сушена лавандула, но се отказа. Жената не й плащаше достатъчно, за да прибави и тях.

Тъкмо чистеше хавана, когато кучетата скочиха и започнаха да лаят. Тя им изсъска, докато прекосяваше разхвърляната стая, и те моментално млъкнаха. Отвори вратата и видя две жени, които слизаха надолу по хълма. Вълнените им наметала се развяваха от вятъра. Чу, че по-едрата избухна в силен смях. Това подразни Афраиг. Имаше време, когато хората идваха при нея в почтително мълчание и очи, пълни със страх и преклонение. Сега жените се смееха и се закачаха помежду си, докато чакаха реда си пред вратата й за любовни заклинания и магии. В известна степен тя се съмняваше, че изобщо й вярват, въпреки монетите, които й даваха. Правеха го ей така, за всеки случай, за да се презастраховат, ако Бог не чуе молитвите им. Бяха забравили някогашните дни, когато жени на воини се молеха небето да прокълне враговете им и да ги порази с мълнии, дните, когато старите галски жреци бродеха по земите на Британия и всички свеждаха очи, защото им беше забранено да поглеждат светите мъже. Някогашното магьосничество западаше. Така беше от дълго време.

Двете жени влязоха в къщата, притиснати плътно една до друга, и погледнаха кучетата. Афраиг отиде до тезгяха и взе една платнена торбичка, завързана с връв, в която беше сипала от сместа с червеите и ечемика. Приближи се до по-едрата жена.

— Готово.

— Какво трябва да направя? — попита жената и с нетърпение пое торбичката с късите си пръсти.

— Следващата нощ, когато луната ще е пълна, го сложи в яденето му. Трябва да си сигурна, че ще изяде всичко. Когато го стори, ще бъде принуден да обича.

Жената облиза устни и погледна торбичката.

— И ще ме помоли да се омъжа за него?

— Ще копнее за теб, мога само толкова да ти кажа.

— Как ще му го сложиш в яденето? — попита другата жена, като надничаше през рамото на дебелата си спътница.

— Ще гледам да съм в кухнята, преди да занесат вечерята в стаята на стражите.

— По-добре се погрижи той да не получи малка порция — пошегува се приятелката й. — Да не стане така, че да те ухажва само онзи дърт козел Йотър!

Жената гневно я изгледа и отново погледна с нетърпение Афраиг.

— Какво ще стане, ако той не го изяде до следващата пълна луна?

— Тогава няма да подейства. Магията ще се развали.

По-едрата жена погледна намръщена приятелката си.

— Той е в Анандейл на служба при сър Робърт. Дали ще се върне навреме?

— Лейди Марджори каза, че могат да си дойдат всеки момент.

— Граф Карик в Анандейл ли е? — прекъсна ги рязко Афраиг.

— Да — отвърна пълната жена и очите й светнаха при възможността да поклюкарства. — Не си ли чула? Сега, след смъртта на бедната Маргарет, ще се състои голям съвет. Лейди Марджори каза, че през пролетта на север ще дойде английският крал Едуард, за да помогне да бъде избран новият ни крал. Граф Робърт скоро ще се върне в Търнбери, за да се подготви да предяви претенциите си.

— Претенциите си? — попита троснато Афраиг. — Не той има право да заеме трона на нашето кралство, а баща му, лордът на Анандейл.

Пълната жена не изглеждаше много убедена.

— Лордът е стар колкото тези хълмове. Няма да може да носи дълго короната. Графът ще го наследи. — Тя самодоволно се усмихна. — А рицарите му ще спечелят много от издигането му.

— Ти също, ако се омъжиш за един от тях — промърмори спътницата й, като я ощипа по ръката и тя се закиска.

Пълната жена протегна свободната си ръка към Афраиг.

— Ето ти възнаграждението.

Афраиг почувства стоплилите се пенита да се изсипват в дланта й. Потискайки желанието си да ги захвърли в месестото лице на жената, тя сключи студените си пръсти върху лепкавия метал и отиде при вратата. Отвори я, без да каже дума, а лицето й остана намръщено.

Двете жени бързо минаха покрай нея и излязоха навън срещу пронизващия вятър. Афраиг остана да ги наблюдава как тръгнаха нагоре по хълма. Пълната жена стискаше торбичката и бърбореше весело с момински глас, а другата се кикотеше. Афраиг погледна дъба, който се извисяваше над нея. Клоните му бяха като еленови рога на фона на побелялото небе. Погледът й се спря на старата мрежа, която висеше на един от по-високите клони. Вътре тънката примка се поклащаше. Мислено се видя как я плетеше, докато нареждаше думи срещу проклятието на Малахия. Спомни си как лордът сложи ръка на рамото й, как съскаше огънят, как усещаше дъха му във врата си, а навън падаха звезди като огнен дъжд. Погледът й се премести на запад към Търнбери. Главата й се изпълни със спомени за графа, но когато си помисли за сина му, тя се проясни. В нощта, в която се роди той, също имаше падащи звезди. Спомни си, че беше видяла Марс пълен и червен като кърваво око, което намига в мрака.

18

Река Туийд лъкатушеше на широки извивки през ливади и ниви. Южните брегове бележеха края на английското кралство, докато отвъд набръчканата от вятъра вода от северния бряг започваше кралство Шотландия.

При един голям, мързелив завой на реката откъм английската страна се намираше малкото селище Норам. Над градчето, което дремеше в лепкавата като захарен сироп горещина на летния следобед, се извисяваше каменен замък, една от главните твърдини на Антъни Бек, епископ на Дърам. Голите варосани стени, които се отразяваха в огледалната повърхност на реката, бяха прорязани от процепи за изстрелване на стрели, всички с лице към осеяния с тръстики северен бряг. От най-високата кула висеше червено знаме, украсено с три златни лъва.

Вътре в главната зала на замъка се беше събрало множество от мъже. Високо над главите им се кръстосваха напречни греди, а по боядисаните стени имаше окачени гоблени. В едната половина на залата на тях бяха изобразени сцени на Божие избавление, а в другата преобладаваха фрагменти от Страшния съд. В края на помещението на един прозорец с витражи беше изобразен архангел Михаил, претеглящ душите на хората. Строгото му лице беше съставено от стотици късчета рубиненочервено стъкло. Под прозореца в центъра на подиум имаше трон, на който седеше кралят на Англия. Около Едуард стояха главните му придворни, между които графът на Съри и епископ Бек. Заедно с тях на подиума имаше още тринадесет души.

Застанал до брат си сред тълпата шотландски големци, Робърт наблюдаваше заедно с останалите как тринадесетте прекосяват подиума, за да коленичат пред краля. В залата цареше зловеща тишина. Очакваше се това да бъде паметно събитие и то беше наистина такова, но съвсем не така, както си го бяха представяли шотландците. Робърт забеляза, че англичаните са единствените в мнозинството, които изглеждат доволни от тази церемония. Може би и с основание, защото сега техният крал беше господар на Шотландия.

Само допреди месец шотландците бяха очаквали с нетърпение пристигането на Едуард. Вярно, че някои сред тях бяха разтревожени, особено епископът на Глазгоу, който беше изразил безпокойство от чуждата намеса, но в по-голямата си част атмосферата беше изпълнена с надежда. След пет размирни години най-после щеше да се реши кой ще наследи Александър. Настойниците и кралството все така бяха разделени между Балиол и Брус въпреки често свикваните съвети в Скун и затова крал Едуард се появи като арбитър между двете страни.

В края на април големците започнаха да се събират в град Бъруик на северния бряг на река Туийд, за да чакат краля. Но когато Едуард най-накрая пристигна, той не създаде представата за брат или приятел, а по-скоро за бъдещ завоевател. Бе придружен от армия от правници и съветници, съпроводен по крайбрежието от флот бойни кораби, а на сушата — от шестстотин стрелци с арбалети и петстотин рицари. Тук, в замъка на Норам, Едуард им беше казал, че наистина ще избере техен крал, но първо те трябва да го признаят за сюзерен. Каза, че е донесъл доказателства под формата на подробни документи, изготвени от неговите писари, които доказвали отколешното му право да заема този пост. Настойниците начело с епископ Уишарт енергично протестираха срещу това искане, но кралят остана надменно непреклонен в последвалите разгорещени съвети, а през всичкото това време армията му запази заплашително присъствие по бреговете на Туийд.

Накрая въпреки протестите шотландските големци бяха принудени да отстъпят поради силното желание да бъде сложен край на несигурността в кралството. Управителите отстъпиха контрола на кралските твърдини, а настойниците бяха принудени да се откажат от постовете си, след което Едуард ги преназначи, прибавяйки към тях и един английски представител. Обаче сред всичките условия имаше едно, от което настойниците отказаха да отстъпят. То беше, че бъдещето на шотландската независимост трябва да се гарантира от съгласието на Едуард, че ще действа като сюзерен само докато бъде избран нов крал. В срок от два месеца след коронацията той трябваше да върне контрола над кралските крепости, да предаде властта на краля на Шотландия и след това да няма повече искания. Едуард се съгласи, слагайки печата си под споразумението, а след това обяви пред смълчаните големци, че е справедлив човек и ще последва едно безпристрастно изслушване. Това означаваше, че на всички потенциални претенденти ще бъде позволено да изложат доводите си за трона.

Облечен в пищно ярко облекло, Робърт, който седмица преди това беше пристигнал с голяма свита в Бъруик, прекоси подиума, за да коленичи пред английския крал.

Гласът на епископ Бек прогърмя отново в залата на Норам:

— Сър Флорънс, граф на Холандия, ще приемете ли решението на прославения крал на Англия, Едуард, херцог на Гаскония, лорд на Ирландия, завоевател на Уелс и сюзерен на Шотландия? И ще се съгласите ли пред всички присъстващи, че той има законното право да прецени доводите ви за правото ви върху трона на това кралство?

Ярко облеченият граф се поклони ниско пред трона и подобно на деветимата мъже преди него отговори утвърдително. Сега от лявата страна на подиума бяха останали да чакат само още трима души.

Беше ред на Джон Комън да прекоси подиума до трона. Когато лордът на Баденох коленичи, Робърт забеляза, че не склони толкова ниско глава, колкото другите. Всъщност скованото тяло на лорда, изглежда, почти не се наведе. Робърт усети мушване в ребрата и погледна брат си. Едуард кимна към редицата мъже, застанали до тях, където стоеше блед младеж с провиснала черна коса. Беше най-големият син и наследник на Джон Комън, който носеше името на лорда. Робърт го беше виждал няколко пъти от събранието в Бъргхам преди година, макар никога да не бяха разговаряли. Младежът гледаше втренчено как беше коленичил баща му и бузите му се зачервиха. В изражението му личеше гордост.

— Наистина ли си мисли, че баща му има шанс да бъде избран? — прошепна Едуард.

— Сигурно знае, че няма — тихо каза в отговор Робърт. — Комън дори не е много настоятелен в претенциите си. Той иска Балиол да бъде крал. Дядо смята, че просто желае името му само формално да бъде в списъка на претендентите.

Младият Джон се огледа наоколо и гордото му изражение се замени с открита неприязън, когато срещна погледите на братята Брус.

Робърт насочи вниманието си върху мъжете, събрали се от дясната страна на краля, към които сега се бяха присъединили графът на Холандия и Джон Комън. Като Комън, повечето не вярваха, че претенциите им са достатъчно основателни, за да им осигурят трона. Въпреки уверението на краля в безпристрастно изслушване всички знаеха, че на практика в състезанието участват само двама души. Тези двама трябваше последни да пристъпят напред, за да се преклонят пред властта на краля. Пръв пристъпи Джон Балиол, нетърпелив и засмян.

— Ако се наведе още малко, ще се пречупи — прошепна Едуард.

Следващият беше лордът на Анандейл и сега беше ред на Робърт да почувства как се изпълва с гордост. Дядо му коленичи бавно, с болезнено изражение на лицето. Огромното му тяло протестираше заради неудобното положение, в което беше принудено да застане. Но дори и когато се поклони, лордът не загуби и частица от авторитета си.

Робърт се вгледа внимателно в английския крал, докато епископ Бек се обръщаше към дядо му. Не откри почти никакви емоции в тези сиви очи, с изключение може би на сдържана тъга, но може и така да му се беше сторило, защото новината за смъртта на кралица Елинор беше дошла преди пристигането на краля. Всички бяха научили как Едуард беше заповядал зидари да издигнат паметни кръстове, с които да отбележат местата, където тялото на жена му беше почивало по време на процесията от Линкълн до Лондон. Робърт си беше представил как тези каменни стълбове на скръбта са осеяли провинцията на Англия. Беше чувал много за краля — за храбростта му като кръстоносец, за уменията и безстрашието му като воин, за лукавството му като държавник и за страстта му по време на лов и турнири. Беше изненадан от студеното и заплашително държане на Едуард, защото то влизаше в странно противоречие с възхищението, с което баща му винаги говореше за него.

Дядо му се изправи, отстъпи назад и се присъедини към другите претенденти. След като епископ Бек се обърна към събралите се мъже, Робърт почувства как внезапно го обхвана нетърпение. Откакто дядо му го беше завел на хълма Мот, борбата на стария човек беше влязла в кръвта му. Ако Едуард посочеше дядо му за крал, той на свой ред щеше да бъде наследник на трона, втори поред след баща си. Въпреки това Робърт се опита да потисне нетърпението си, тъй като знаеше, че изслушването нямаше да приключи с месеци, а може би и по-дълго. След днешния ден, след като молбата на дядо му беше представена, мъжете от клана Брус щяха да се завърнат по домовете си като всички други, за да чакат присъдата на новия сюзерен на Шотландия.

19

— Тя те гледа — закачливо му прошепна Едуард, като се наведе към него.

Робърт отпи глътка тъмновиолетово вино и попита:

— О, така ли? — облегна се небрежно на стената, но погледна крадешком над подскачащите глави на танцуващите към отсрещната страна на залата. Проследил погледа му, брат му се засмя.

— Май греша.

— Гад — изруга го тихо Робърт и огледа тълпата.

Очите му търсеха червения воал, който беше там само преди минути. В залата ехтеше музика. Писъкът на гайдите и думкането на барабаните заглушаваха тропота от стъпките на мъжете и жените. Масите, доскоро отрупани с ядене и пиене, бяха дръпнати настрани, за да се отвори място за танците. Една редица жени заотстъпва назад, за да посрещне мъжете, и закри гледката на Робърт. Той погледна встрани и в същия миг мерна червения воал горе на подиума. Беше тя.

Казваше се Ева и беше дъщеря на граф Доналд от Мар, един от най-верните съюзници на дядо му. През последната година Робърт я среща няколко пъти. Баща й беше идвал в Анандейл, за да подкрепи лорда по време на изслушването. Ева не беше първата впечатлила го жена — имаше още едно-две момичета в Лохмейбън, които привлякоха вниманието му при пребиваването му там. Сред тях бе и племенницата на един от васалите на дядо му, направила го мъж в една пълна с паяжини плевня в края на гората. Обаче с Ева беше различно. Тя беше с неговото положение и като млада, образована дама беше далеч по-самоуверена от градските момичета. Робърт се страхуваше, че нямаше да му е много лесно да я впечатли.

Докато той я наблюдаваше, Ева се наведе над баща си и сложи състрадателно ръка върху широките рамене на стария граф. Копринените гънки на червения й воал, придържани от сърмен ширит, се смъкнаха върху рамото й и откриха лицето. Няколко кичура тъмноруса коса с цвят на мед се разпиляха по бузите й, зачервени от горещината и виното. Тя се усмихна, когато лордът на Анандейл се наведе и каза нещо на графа. Робърт се отблъсна решително от стената и без да обръща внимание на ухиления си брат, започна да си пробива път през тълпата. Чу се шумолене на поли и задъхан смях, когато една жена се завъртя пред него, а после отново се отдръпна, връщайки се в ръцете на чакащия я мъж. Робърт изля остатъка от виното в гърлото си, а после подаде чашата на един минаващ наблизо слуга. Тази вечер не беше оръженосец. Сега беше внук на човека, който можеше да стане крал.

Измина година, откакто тринадесетте мъже бяха коленичили пред крал Едуард в замъка Норам. Година, откакто Шотландия беше под контрола на английския крал. Изслушването беше започнало в Бъруик миналото лято с писмени молби от всеки претендент, придружени от свитъци с подробности за родословното им дърво. Съставиха съд от сто и четирима мъже, осемдесет от които бяха избрани от всеки от двамата главни претенденти — лорд Анандейл и Балиол, — а останалите — от самия Едуард. Кралят изпрати сведенията за родословното дърво на претендентите във Франция, за да бъдат проучени внимателно от учени от Сорбоната. Сега това почти беше приключило. Очакваше се всеки момент кралят да обяви решението си тази вечер и лордът на Анандейл даваше пир в Лохмейбън в знак на благодарност към големците, които го бяха подкрепили. Старият Брус, вече навършил седемдесет години, имаше основателна причина да е уверен в успеха си. Лордът, на чието потекло можеше да съперничи само това на Балиол, беше верен васал на крал Едуард, служил при него в Светите земи и в борбата на Хенри срещу Симон де Монфор. А най-важното беше, че успя да получи подкрепа на седем от тринадесетте графове на Шотландия, които според един стар закон можеха да избират краля.

Робърт наближи подиума, като продължаваше да гледа Ева, когато чу, че някой го вика. Обърна се и видя майка си. Гарваново черната коса на лейди Марджори, изпъстрена тук-там със сребърни нишки, се подаваше изпод воала от синя коприна, който беше в тон с роклята й. Изправена и красива, на Робърт тя му приличаше на кралица. Едва когато я приближи, забеляза сенките около очите й и опънатата върху скулите кожа. Давайки си сметка, че дядо му не е единственият, на когото бе дотегнало това изслушване, той се почувства засрамен, че се беше сещал малко за нея през тези месеци. Погледна баща си горе на подиума. Графът държеше чаша в ръка. Лицето му — в сянка поради трепкащата светлина на факлите — беше намръщено и мрачно. Робърт се съмняваше, че с този човек е лесно да се живее.

— Сине — каза графинята и огледа със задоволство високата фигура на Робърт, облечен в черно трико и закопчана туника, — толкова си красив.

Някой се изкиска, Робърт се обърна и видя една от сестрите си да наднича зад полите на графинята. Беше най-малката, Матилда. Като продължаваше да се смее, тя изтича към мястото, където останалите му сестри седяха заедно с гувернантката си. Не можеше да повярва колко много са се променили, откакто ги видя за последен път. Мери беше буйно седемгодишно дете, което очевидно непрекъснато правеше пакости — както Едуард. Деветгодишната къдрокоса Кристин беше сериозна и разумна, а Изабел беше горда млада жена. Искаше му се и другите му братя да могат да присъстват на пира тази вечер, но Нийл и Томас бяха на обучение в Антрим, следвайки неговите стъпки, а Александър щеше да става свещеник. Говореше се, че ще замине за Кеймбридж, за да учи богословие.

— Още не съм те виждала да танцуваш — продължи графинята и сложи ръка на сгорещената му буза.

— Рано е — отвърна Робърт, като продължаваше да не сваля очи от подиума.

Лейди Марджори го погледна заговорнически.

— Покани я — прошепна тя, преди да се смеси с тълпата.

Почувствал се неловко от проницателността на майка си, Робърт изкачи стъпалата на подиума, извисявайки се над главите на присъстващите. Отиде при масата с разпръснати по нея остатъци от угощението, мина покрай замисления си баща и се отправи към дядо си и граф Мар. Там беше и графът на Атъл, сър Джон със съпругата си — по-голямата дъщеря на граф Доналд, облечена в червено като сестра си. Робърт приближи мъжете, като се стараеше да не обръща внимание на червеното, което заплашваше да запълни целия му кръгозор. Отвори уста с надеждата от нея да излезе нещо що-годе прилично, но дядо му го изпревари.

— А, Робърт, тъкмо говорехме за теб — каза той.

Лицето на лорда беше на петна, а по ноздрите му се виждаше мрежа от мънички червени вени.

— Така е — обади се Джон от Атъл — Дядо ти ни разказваше за подвизите ти по време на днешния лов. — Енергичният млад граф се наведе, усмихвайки се към Робърт, и един кичур от косата му падна над окото. — Чувам, че ти си нанесъл фаталния удар. Съжалявам, че пропуснах.

— Елен с шестнадесет разклонения на рогата — каза лорд Анандейл, облегна се с доволна въздишка и вдигна бокала си. — Най-добрият и последен за сезона.

Робърт не можеше да се сдържи повече. Очите му погледнаха бързо червеното петно, което изпълваше периферното му зрение. Срещна погледа на Ева. Тя също се усмихваше, но беше по-сдържана, усмивката й беше по-изпитателна, отколкото на мъжете, като че ли все още го преценяваше и тепърва предстоеше да бъде впечатлена. Очите й бяха малко по-бледосини от неговите. Цветът на пролетно небе, реши той.

— Ева…

Тя се обърна. Една от по-малките й сестри, слабо момиче, чиято коса беше по-скоро кестенява, отколкото тъмноруса, изкачи колебливо стъпалата.

— Да, Изабел?

— Ще танцуваш ли с мен?

След като стисна леко рамото на баща си, Ева слезе грациозно по стъпалата на подиума, хванала сестра си за ръка. Хвърли бърз поглед назад към Робърт, преди да изчезне в тълпата, оставяйки мъничка червена следа в очите му.

Графът на Атъл се изправи и пое ръката на хубавата си съпруга.

— Мисля да се присъединим към тях — каза широко усмихнат Джон. — Внимавай, Робърт. Скоро всички най-хубави дъщери ще бъдат заети.

Младият мъж намигна на графа на Мар и на лорд Анандейл, а те се засмяха особено, което накара Робърт да заподозре, че бяха говорили не само за ловните му подвизи. Той беше на осемнадесет, без съмнение въпросът за женитбата му вероятно занимаваше умовете и на двамата, особено при дадените обстоятелства. Скоро трябваше да му бъде избрана подходяща съпруга от виден род и с прилична зестра. Ако вече не му я бяха избрали, помисли си той, забелязал многозначителните усмивки на мъжете. За да промени темата, Робърт се загледа в сухото палмово листо, забодено за плаща на дядо му.

— Мислиш ли, че крал Едуард ще откликне на призива на папата за кръстоносен поход?

Когато забеляза колко сериозни станаха лицата на двамата, на Робърт му се прииска да беше измислил някой по-приятен повод за разговор. Изминаха шест месеца, откакто до тях беше стигнала новината за падането на Акра, последната крепост на кръстоносците в Светите земи. Носеха се слухове за мъже и жени, скачали направо в морето, за да се спасяват от ятаганите на сарацините, за хаос и пожари, за реки от кръв по улиците и за претъпкани кораби с дрипави бежанци, добрали се до пристанищата на християнския свят. Оттогава папата призоваваше за нов кръстоносен поход, но нищо не беше направено.

— Може би когато нашият трон бъде зает, всички ще откликнем на този призив — отвърна тихо дядо му и пресуши чашата си.

Граф Доналд кимна.

— Имаме нужда от свежа кръв за свещената война. — Той се наведе към Робърт. — Ако кръстът бъде поет от млад и силен лорд, другите ще го последват.

Откъм другия край на масата някой изсъска. Те се обърнаха и видяха граф Карик да ги гледа сърдито с кървясали очи.

— Силен лорд! — Той се изправи, олюлявайки се, а столът зад него изскърца. Посочи рязко с ръката, която продължаваше да държи чашата, към Робърт. Виното се разля по масата. — Ако това е надеждата ви за Светите земи, Бог да ни е на помощ!

Говореше завалено, но достатъчно ясно думите му да отекнат като камбанен звън в ушите на Робърт.

— Достатъчно — изръмжа лордът на Анандейл.

— Говоря истината. Той не е участвал във война. Знае само как да убива зверове, а не и хора. Свежа кръв? — Графът направи гримаса. — Във вените на всичките ни синове тече рядка кръв. Рядка като разводнено вино. Как можем да направим кръстоносци от такива слабаци? — Графът продължи да нарежда думи, пълни с жлъч, но Робърт не остана да го слуша.

Обърна се и слезе по стъпалата, смесвайки се с тълпата. Без да обръща внимание на протестите на хората, които грубо разблъскваше, той се отправи към вратите и излезе навън в нощта, оставяйки музиката и гласовете да заглъхнат зад него, погълнати от мрака. Мина през двора покрай параклиса, кухните, конюшните и кучкарниците. Силуетите на постройките се очертаваха на бледата светлина на полумесеца. Пред него, оттатък покривите, се виждаха тъмните очертания на възвишението, изградено от пръст, чиито стръмни стени бяха замазани с глина. Върху него, подобно на някакъв дебел показалец, сочещ към далечните звезди, се издигаше кръгла кула. Вместо да изкачи стената, за да стигне до кулата, където бяха неговите покои и тези на дядо му, Робърт се отправи към оградата на замъка. Почти беше стигнал до портата, когато чу името си. Обърна се и видя, че Ева бърза към него. На лунната светлина червеният й воал изглеждаше черен.

— Напускаш ли пиршеството?

— Имах нужда да подишам чист въздух.

Тъй като не искаше да остане нито миг повече в залата на замъка дори и за нея, Робърт продължи да крачи към оградата.

Ева го настигна, а полите й зашумоляха по скованата от студа земя. Беше късна есен и голите дървета се очертаваха на фона на небето. Стражите при оградата поздравиха Робърт, когато приближи. Един от тях отвори портата и погледна с любопитство Ева.

— Внимавай къде стъпваш, господарю Робърт! — провикна се закачливо той. — Долу край езерото е мокро.

Робърт тръгна по пътеката между дърветата, която водеше към езерото Кърк. И двамата мълчаха. Робърт беше изпаднал в някакво странно състояние. Гневът още не го беше напуснал, но постепенно започваше да отстъпва пред напрегнато очакване. След малко дърветата свършиха и пред тях се откри оградена отвсякъде с тръстики малка водна площ, която проблясваше на лунната светлина. Замъкът на дядо му, дом на клана вече повече от век, беше построен по стратегически съображения близо до вода, но за разлика от крепостта на неговите прадеди, която се намираше наблизо в Анан, защитният насип и вътрешният двор на замъка бяха на безопасно разстояние от брега на езерото, защото фамилията Брус вече беше платила дан за проклятието на Малахия.

Робърт спря, загледан във водата.

До него Ева трепереше в студения въздух, хванала раменете си с ръце.

Робърт знаеше какво трябва да направи, знаеше дори какво тя иска той да направи, но продължаваше да вижда изкривеното от гримаса лице на баща си и да чува отровните му думи. След малко почувства нещо да докосва ръката му. Бяха пръстите на Ева. Вмъкваха се между неговите. Някъде в гората се чу крясък на бухал. Сърцето на Робърт започна да бие по-бързо, а дъхът му взе да излиза на облаци от устата. Образът на баща му започна да избледнява, изместен от усещането, което предизвикваше ръката на Ева в неговата ръка. Той чувстваше пулса й, бърз като неговия. Обърна се към нея, за да прогони окончателно измъчващите го мисли, и потърси устните й със своите. Отначало тя сякаш се вцепени, явно изненадана от нетърпението му, но после се отпусна и се притисна плътно в него. Устните й имаха вкус на вино.

Чул далечно бумтене, Робърт предположи, че е от кръвта, която пулсираше в главата му, но когато звукът стана по-силен, разбра, че е тропот на копита. Може би от три или четири коня. Отдръпна се от Ева.

— Да не би да идват още гости? — прошепна тя. Мокрите й устни лъснаха на лунната светлина.

Видът им го накара неволно да потръпне и когато заговори, гласът му беше дрезгав от обзелото го напрежение:

— Не. — Той се прокашля. — Всички са тук. — Робърт се поколеба. Искаше да остане тук навън с нея, но този тропот на копита отвличаше вниманието му. Беше късно за пътуване. — Ела. — Той я хвана за ръката и я поведе обратно към дърветата, оставяйки зад гърбовете им смълчаното, спокойно езеро.

Когато приближиха оградата, Робърт си даде сметка, че вече не чува гайдите. След като мина през портата, чу откъм залата да се говори на висок глас. Ускори крачка, а Ева почти се затича до него, хванала роклята със свободната си ръка. В двора имаше коне и миришеше на пресен конски тор. Робърт се отправи към залата, чиито врати бяха широко отворени. Видя скупчили се там хора. От тълпата изскочи Едуард. Забеляза Робърт и тръгна към него. Робърт никога не беше виждал по-малкия си брат толкова сериозен.

— Какво има?

— Съобщиха, че Джон Балиол ще бъде крал.

20

Робърт вървеше с наведена глава по сенчестата пътека през гората с пръсти, втъкнати в колана. Вятърът разклащаше голите клони на дърветата и разпиляваше сухите листа около краката му. Неговото любимо пале Уатах, от последното котило на Скатах, ги гонеше, като непрекъснато се въртеше наоколо и оголваше зъби срещу тях. Обикновено лудориите на младата кучка го забавляваха, но днес той почти не я забелязваше. Беше вглъбен в налегналите го мисли и настроението му беше мрачно като ноемврийския следобед.

От пиршеството измина седмица, а атмосферата в Лохмейбън не беше по-различна от момента, в който дойде новината. Много от тези, които подкрепяха дядо му по време на изслушването, след това се извиниха и си тръгнаха, дистанцирайки се, сякаш кланът беше прихванал някаква болест, която можеше да е заразна. Робърт разбираше, че е несправедливо да мисли така, защото графовете Мар, Атъл и Дънбар съвсем ясно показаха, че са изумени и ядосани от решението на английския крал. Обаче през последните седем дни в замъка беше необичайно тихо и не можеше да се отрече, че като противници на новия крал на Шотландия положението на клана им в кралството сега ставаше много несигурно.

Бащата и майката на Робърт бяха останали в Лохмейбън, макар че присъствието на начумерения граф не помагаше за намаляване на напрежението. Старият лорд прекара повечето от седмицата в покоите си и излизаше от там само за да се моли в параклиса. Преди две нощи Робърт беше заварил дядо си коленичил пред запалените свещи на олтара да повтаря многократно една пламенна молитва, а от устата му се носеше дъх на вино. „Проклятието“, беше простенал той, когато Робърт му беше помогнал да се изправи на крака. „Ние трябва да се покаем.“

Робърт се държеше настрани, като прекарваше дните си в разходки из гората и избягваше дори брат си. В околността на Лохмейбън беше спокойно, след като ловният сезон приключи. Есенните дъждове бяха заличили пътеките, проправени от конете и хората, и всичко отново принадлежеше на гората. През последните дванадесет месеца животът му бе взел много по-вълнуваща насока. Чиракуването му в Антрим, обучението в Търнбери, пътят към рицарството, който беше поел от прага на дядовия си дом — всичко това коренно се промени и взе много по-перспективна насока — много по-внушителна, отколкото си беше представял. Тронът на Шотландия. Сега знаеше, че това, което предстои, не е нищо друго освен мираж, нещо блещукащо и измамно. Пътят пред него беше свършил в мрак и несигурност. Той можеше още да е наследник на богатствата на фамилията, но какво щеше да стане с тях при един враг на трона и Комъните, издигнати на още по-високи постове? Дали щяха да бъдат запазени Анандейл и Карик и дали Балиол щеше да си отмъсти на хората, нахлули в неговите земи преди шест години? Чуха, че неотдавна лордът назначил Дънегол Макдуъл за капитан на армията на Галоуей. Робърт знаеше, че бащата на Макдуъл беше убит от баща му при нападението на Буитъл и нямаше съмнение, че хората от Галоуей таят от дълго време желанието за отмъщение. Вярно е, че ако се стигнеше дотам, семейството му имаше богати имения в Англия, но това беше слаба утеха след решението на крал Едуард. Може би трябваше да се оттеглят в земите си в Ирландия? Ала това щеше да заприлича много на поражение и Робърт го отхвърли от мислите си, когато излезе от края на гората.

Пред него се разкри гледка, в която замъкът Лохмейбън заедно с издигащата се от насипа кула заемаше централно положение на фона на града. Стратегически разположен между две езера, градът представляваше своеобразен подстъп към Западна Шотландия. Разнасян от покривите от силния вятър, пушекът се стелеше на талази над замъка. Беше късен следобед и от миризмата на готвено, която идваше откъм града, стомахът на Робърт се сви. Той подсвирна на Уатах, която гонеше ято кресливи врани, и се отправи към южната порта в градската крепостна стена. Беше по-бързо да мине през селището, отколкото да го заобиколи. Стражите го поздравиха, но без обичайните шеги и разговори. Отминавайки, Робърт усети върху гърба си погледите им, тревожни и питащи.

Наближаваше площада, пълен с търговци след приключилия пазар, когато близо до стъпалата на църквата забеляза позната фигура. Беше дядо му. Бялата му коса, наподобяваща грива, беше скрита под шапка, а той самият беше болезнено прегърбен, сякаш раменете му прекалено натежаваха на гръбнака. Лордът разговаряше с някого и тъкмо втората фигура привлече вниманието на Робърт. Беше стара жена с изцапано, кафяво наметало, подпряна на чепата тояга. Тя не беше много близо до него, но можа да види ясно лицето й.

Афраиг.

За него това беше голяма изненада. Сякаш част от детството му се промъкна в един ъгъл от живота му като голям и го изпълни с отдавна забравени спомени и чувства. Робърт се намираше твърде далеч, за да чуе какво си говорят, но израженията им бяха напрегнати. Като че ли се караха. Вятърът смъкна качулката на Афраиг и откри косата й, сега повече бяла, отколкото черна. Робърт мина през групите търговци, които прибираха стоките си, покрай коне и каруци. Видя как дядо му отметна назад глава и погледна небето. После старият човек кимна. Афраиг вдигна ръка към лицето му и докосна бузата с фамилиарен и нежен жест, който изненада и смути Робърт. После се отдалечи, подпирайки се на тоягата си, а след малко изчезна зад църквата. Робърт последва дядо си. Старият човек вървеше към портата, която водеше към замъка. Преди да успее да го настигне, някой се изпречи на пътя му. Беше един от васалите на дядо му, рицар от едно близко имение.

— Господарю Робърт — поздрави той, — от няколко дни се каня да поискам лордът да ме приеме. Искам да му изкажа съжалението си, че не беше избран за наш крал. Надявам се сър Робърт да ме извини за закъснението ми, но заради разразилите се неотдавна бури бях много зает да се боря с наводнения и какви ли не други…

— Ще предам съжаленията ти — прекъсна го Робърт и го подмина.

Когато стигна отсрещната страна на пазара, спря, тъй като забеляза, че дядо му беше изчезнал, и после бързо затича към църквата. Зави зад стената на сградата, навлезе в малък лабиринт от улички и се огледа за Афраиг. Обаче след няколко минути напразно търсене се обърна и се отправи обратно по пътя, по който беше дошъл към замъка.

Тъкмо прекосяваше двора, когато чу някакви гласове от горния етаж, където бяха покоите за гости. Разпозна дрезгавия глас на дядо си, а после и резките отговори на баща си и се приближи към вратата. Когато стигна до нея, тя се отвори и оттам излязоха две млади слугини, понесли кошове с пране. Отстъпиха, за да му сторят път, и любезно се поклониха. Робърт усети някаква неприятна миризма и забеляза кървави петна по един от чаршафите, след което влезе вътре и се отправи по стълбите към втория етаж. Спря в коридора пред стаята на родителите си. Гласовете на баща му и дядо му се чуваха ясно през вратата.

— Не мога да повярвам, че си се вслушал в думите на онази стара вещица! Ти си голям глупак! — Гласът на графа трепереше от яд. — Останка от миналото, който все още вярва в заклинания и магии като някоя бабичка, която не знае нищо друго! Нищо чудно, че крал Едуард избра онзи кучи син Балиол пред теб!

— Доколкото си спомням, някога и ти вярваше.

— Бях пиян, когато потърсих онази стара кранта — процеди през зъби графът. — Пиян от кръвта, която бях видял да се лее из уелските хълмове, пиян от смъртта на хората ми. Не бях на себе си.

С глас, треперещ от вълнение, дядото на Робърт внезапно каза:

— Изпратил си хората си след нея, защото си се почувствал засрамен, така ли? Искал си да я накажеш, че е направила онова, което си я помолил?

— Нямам нищо общо с тази работа — отговори тихо графът.

— Обаче й отказа справедливостта, която тя заслужаваше.

— Справедливост? — Графът подигравателно се изсмя. — Жена, която живее сама и мами мъжете с хитрините си за пари, рано или късно си получава заслуженото.

Последва продължително мълчание. Когато старият лорд заговори отново, гласът му беше студен като мрамор.

— Единственото нещо, което има значение сега, е, че нашите претенции остават.

— Нямаме никакви претенции, дяволите да те вземат!

Дядото на Робърт продължи, като че ли не беше чул думите на графа:

— Днес ще се откажа от тях в твоя полза, но утре ти ще се откажеш от тях заради него.

Робърт сбърчи вежди и отстъпи крачка назад.

— Няма да участвам в твоята лудост!

Чуха се стъпки, които приближаваха вратата.

— Ще ме послушаш! — изкрещя лордът на Анандейл. — Или, Бог ми е свидетел, ще те лиша от всичко!

Стъпките рязко спряха.

— Знам, че ти ме измами и съобщи на крал Едуард за нападението ни срещу Галоуей. Знам, че оттогава поддържаш връзка с краля и го държиш в течение за плановете ни.

Робърт беше поразен както от това разкритие, така и от яростта, която се усещаше в гласа на дядо му.

— В Карик има хора, които продължават да са ми верни — продължи лордът. — Мъчно ми е, че бях принуден да шпионирам собствения си син, но ти никога не си ми давал основание да ти имам доверие. Не казах нищо за предателството ти. Отминах го, както съм отминавал без последствия много твои прегрешения, но накрая се убедих, че за тази фамилия няма надежда, ако тя разчита на теб.

— А на теб ли да разчита? Ще бъдеш покрит с покров, преди да сложиш корона! Аз направих фамилията силна, като се ожених за Марджори!

— Колко бързо забрави, че като се ожени за Марджори без съгласието на крал Александър, ти навлече гнева му върху двама ни. Малко оставаше да загубиш! Само благодарение на влиянието ми кралят ти прости и върна Карик на жена ти.

— И ти винаги си ме мразил за това. Сега няма да се откажа от това, което е мое по право!

— Ако не го сториш, няма да наследиш Анандейл. Нито ще получиш земите ми в Англия, нито богатството ми. Когато умра, няма да наследиш нищо!

— Няма да го направиш. Аз те спасих от онази килия в Луис. Аз платих откупа ти. Ако не бях аз, ти нямаше да имаш никакво наследство, което да раздаваш!

— Съгласи се, сине, и ти обещавам, че ще живееш до края на дните си в охолство. Ако откажеш, заклевам се пред Бога, ще се погрижа да станеш едно нищо.

Стълбите изскърцаха. Робърт рязко се обърна и видя майка си. Държеше свещ и на светлината лицето й беше прежълтяло.

— Какво правиш тук, Робърт?

След резкия й въпрос гласовете от другата страна на вратата секнаха. Чуха се стъпки, последвани от рязко дръпване на резе. Вратата се отвори и Робърт срещна погледа на дядо си.

Старият лорд разтвори по-широко вратата.

— Влез, момче.

Робърт погледна майка си и влезе. Дядо му не го беше наричал момче от години. Това го накара да се чувства по-малък и нервен. Баща му стоеше в средата на стаята с лице, побеляло от гняв. Зад него имаше широко легло. Чаршафите му бяха махнати. Робърт си спомни за кървавите петна в коша с прането, но в този миг чу гласа на дядо си зад себе си:

— Баща ти има да ти каже нещо.

Графът пристъпи към вратата. Мина, без да каже дума, покрай Робърт, но после спря и се обърна към баща си:

— Бог ми е свидетел, че ми се иска да те бях оставил да гниеш в Луис — рече тихо той и излезе от стаята.

Челюстта на лорда започна да трепери. Опита се да каже нещо, но раменете му се отпуснаха и вместо това отиде до голото легло и седна съкрушен на него. Робърт продължи да гледа дядо си в мълчание. Дядо му изглеждаше ужасно немощен. Беше сложил възлестите си ръце на коленете. Ръцете му трепереха, а кожата му беше тънка като пергамент. Старческите бръчки бяха станали още по-дълбоки, особено около очите и устата. Веднъж Робърт беше чул един поет да казва, че е по-добре мъжете да умират млади и в славна битка, отколкото да се оставят този голям крадец, Времето, да им отнеме силата и младостта. Погледна собствените си ръце. Кожата им беше гладка. Бяха прорязани само от силни сини вени.

— Не знам колко си чул — рече старият лорд, — но трябва да знаеш, че аз ще се откажа от претенциите си към трона в полза на твоя баща. Това е кръвно право на рода ни и не може да бъде пренебрегнато, каквото и да нареди крал Едуард или някой друг. Искам претенциите да бъдат запазени от някой, който заслужава тази чест. — Той бавно се изправи и отиде при Робърт. — На свой ред баща ти ще ги прехвърли на теб заедно с графство Карик. — Лордът на Анандейл стисна Робърт за раменете. — Утре ще бъдеш ръкоположен за рицар и обявен за един от тринадесетте графове на Шотландия. — Ястребовите очи на лорда се впиха в Робърт. — Обещай ми, че ще пазиш претенцията на рода ни и ще я поддържаш с достойнство през идните години независимо от претендентите, които ще седнат на трона, отхвърляйки правото ни.

— Кълна се, сър — каза тихо Робърт. Гласът му прозвуча странно, като че ли някой друг говореше вместо него.

Очите на дядо му бяха пълни със съчувствие.

— Съжалявам, Робърт, за това бреме. Нямаше да го прехвърля на теб точно сега, ако не вярвах, че си способен да го носиш.

— Това не е бреме, дядо, а чест.

Лордът не каза нищо, но стисна още по-силно рамото му.

Шествието се изкачваше бавно по хълма Мот под зимния дъжд. Дамите повдигаха полите си, за да ги пазят от калта, а лордовете и рицарите стъпваха внимателно по прогизналата от вода земя. Дърветата се поклащаха и сипеха едри капки върху множеството, събрало се в откритото пространство на хълма до манастира. От него се отделиха двама мъже, които държаха дебел железен прът, на който на железни халки висеше голям, кремав каменен блок. Лицата на мъжете бяха зачервени и напрегнати, докато пренасяха камъка, висящ между тях, по калната повърхност към каменния постамент, който стоеше в центъра на кръга от дървета. Монасите от абатството Скун наблюдаваха с вълнение как камъкът беше поставен върху постамента и увит със златисто покривало, на което беше избродиран червен лъв. Останалите от множеството бяха съсредоточили вниманието си върху появилия се облечен в прогизнала от дъжда червена роба и препасан с гол меч слаб мъж, който се отправи към камъка.

Джеймс Стюарт, епископът на Свети Андрю, и абатът на Скун го последваха. Джон Балиол едва ги дочака да спрат пред него и веднага седна върху Камъка на съдбата с лице към тълпата. Оредялата му коса беше прилепнала плътно от дъжда, който се лееше на тънки струи по сипаничавите му бузи. Стюардът пристъпи напред със скиптър в ръката, с инкрустиран в него скъпоценен камък. Мълчаливо подаде символа на кралската власт на Балиол, който едва-едва се усмихна. След това дребничкият епископ на Свети Андрю наметна на раменете на Балиол мантия, върху която абатът надяна епитрахил от снежнобял хермелин. Тримата мъже отстъпиха назад, за да застанат зад трона, докато на мократа до кости тълпа бъде прочетено тържествено родословното дърво на Джон Балиол.

Застанал отдясно на постамента под заслон, който му правеха неговите пажове, крал Едуард наблюдаваше как духовникът изброява имената на предишните крале. Вятърът повдигна края на покривалото, върху което седеше Балиол, и откри белезникавия ръб на камъка.

Джон де Варен се наведе към Едуард.

— Кога възнамерявате да действате, милорд?

— Скоро — отвърна Едуард, без да сваля очи от Балиол.