Бунт

21

Седмиците, които последваха посвещаването на Робърт в рицарски сан, бяха мрачни за клана Брус, изоставен от съюзници и заплашен от врагове. От времето на свети Малахия техните имоти не бяха така сполетявани от беди и старият лорд прекара много нощи на колене в параклиса на Лохмейбън, за да се моли на светеца да отмени омразното проклятие. Понякога Робърт се присъединяваше към него, обезпокоен от странните настроения на дядо си и спохождан от мисли за Афраиг и нейните три съдби. Беше ли паднала мрежата, в която беше примката, или продължаваше още да виси там толкова дълго време, упорита като светеца, който беше проклел рода им? Докато се колебаеше дали да се върне у дома в Карик, сега негово графство, или да остане в Лохмейбън със стареца, решението беше взето вместо него от студената ръка на смъртта.

Скоро след коронясването на Джон Балиол, когато поддръжниците им започнаха да се отдръпват от тях, нежелаещи да защитават заклетите врагове на новия крал на Шотландия или уплашени, лейди Марджори легна болна. От известно време графинята не се чувстваше добре — изглежда, така и не се бе възстановила напълно от раждането на Матилда. Постепенно състоянието й се влоши, пристъпите на треска и повръщанията започнаха да стават по-чести, докато след една мъчителна нощ тя издъхна. Когато новината за кончината й стигна до Лохмейбън, Робърт трябваше да замине за Карик, за да застане до гроба й и да изтърпи леденото мълчание на баща си. Нейната смърт ги разтърси. Като че ли тя беше въжето, което държеше семейството заедно, и когато си отиде, то можеше само да се разпадне. Само седмици по-късно бащата на Робърт беше взел най-голямата си дъщеря Изабел със себе си и беше отплавал за Норвегия, където гостуваха на крал Ерик. След заминаването му Робърт, принуден сам да се оправя с последиците от смъртта на майка си и делата в графството, беше благодарен, когато през март на следващата година получи писмо от дядо си, който го молеше да отиде в Лохмейбън. Като оставиха Карик в ръцете на един от васалите си, способен рицар на име Андрю Бойд, Робърт и Едуард се върнаха в замъка на дядо си.

Още с пристигането на братята старият Брус повика Робърт в стаята си в кулата. Въпреки че бяха изминали само месеци, откакто го видя за последен път, Робърт се изуми от промяната у лорда, когато слугата го въведе в стаята. От добре сложен мъж с мускулесто тяло, от което винаги изглеждаше по-млад, дядо му се беше смалил и прегърбил и сега седеше сгушен в стол до огнището. Косата му, подобна на грива, беше бяла като сняг.

Изправи се сковано, когато Робърт прекоси стаята, а пажът затвори вратата зад себе си.

Робърт прегърна стареца и усети костите му под ръцете си.

— Радвам се да те видя, дядо.

— А аз теб, момчето ми — каза с хриплив глас лордът и му посочи другия стол край огнището. — Седни, седни.

Робърт се огледа наоколо. Забеляза познатия гоблен, който висеше на стената близо до голямото легло. На него се виждаха група рицари на черни коне, преследващи бял елен. Това му напомни за ловните излети, на които го беше водил дядо му в горите на Анандейл, и мъката по отминалото го прониза. Беше принуден бързо да влезе в новата си роля на граф и момчешките му години се заличиха от задълженията му на възрастен. Радостите на младостта му като че ли бяха само мъгляв спомен.

— Как са работите в Карик? — попита старецът и се вгледа внимателно в него.

— Започвам да свиквам — отвърна бавно след кратка пауза Робърт. — Сър Андрю Бойд много ми помага. Оставих го да командва гарнизона в Търнбери.

— А васалите ти?

— Приех почитта на онези, които живеят най-близко до Търнбери. Но заради лошото време и току-що започналите да се раждат агнета още не съм успял да повикам всичките.

— Още е рано — каза, кимайки с разбиране, старият лорд. — Ще дойде време, когато ще опознаеш всичките си хора. — Черните му очи проблеснаха на светлината от огъня. — Късметът не е на страната на рода ни през тази изминала година, Робърт, но не трябва да позволим на нашите противници да изтрият двеста години влияние в това кралство. Все още държа на това, което ти казах в деня, когато беше ръкоположен за рицар: че искам да запазиш претенциите ни. — Той въздъхна, загледан в сбръчканите си ръце. — Аз съм уморен. Уморени са костите и уморено е сърцето ми. Баща ти е в чужбина, опитва се да сключва съюзи в Норвегия, и нямам представа кога ще се върне. Сега е твой ред да поемеш мантията, която сме носили от толкова дълго време. — Той замълча за момент, втренчил очи в Робърт. — Обаче не вярвам, че това може да бъде направено в Шотландия. Споменът за поражението ни и победата на Балиол са все още твърде пресни в главите на хората тук. Не искам да бъдеш опетнен от провала ми.

Робърт се опита да протестира срещу това признание, но старият лорд вдигна ръка.

— Мислих дълго върху станалото и чувствам, че засега интересите на рода ни ще бъдат най-добре защитени другаде. Затова искам да отидеш в Англия. Ще прекараш следващата година в нашите имения в Йоркшър и Есекс, като действаш на практика като лорд в отсъствието на баща ти. Тези имения са част от наследството ни и е важно да имаш време да разбереш стойността им и да се запознаеш с хората, които един ден ще се закълнат във вярност към теб. След това ще поднесеш уваженията си на крал Едуард в Лондон.

— Той избра врагът ни да седне на трона — рече рязко Робърт. — Защо трябва да засвидетелствам уважение към двора му?

— Защото въпреки решението на краля ние продължаваме да сме негови васали. Не можем да си позволим ненавистта да пречи на положението ни в кралството му. Всъщност мисля, че трябва да затвърдим мястото си.

Робърт поклати глава. Би очаквал подобно предложение от баща си, но не и от лорда, който открай време се стараеше да спазва почтителна дистанция от английския крал.

Обаче старият Брус беше непреклонен.

— Нашата позиция в Шотландия е много отслабена. Трябва да я подсилим другаде, ако искаме семейството ни да възвърне предишния си авторитет. Ще вземеш със себе си брат си — продължи лордът и посегна към бокал с вино на масата до него, — както и малка група мъже, която съм избрал за теб. Страхувам се, че свитата ти няма да отговаря напълно на човек с твоето положение, но след като баща ти е в чужбина и противникът е на трона, имам нужда от всички мои хора тук. — Той вдигна чашата и посочи с нея към внука си. — Разчитам на теб, Робърт.

Бойният кон тръсна масивната си глава. Бялото на широко отворените му очи се виждаше през прорезите на черното покривало върху тялото му. Когато рицарят на седлото се наведе, за да поеме копието от оръженосеца си, връхната му туника се разтвори и разкри плочките на бронята му, подобни на рибешки люспи. Като укроти възбудения кон, той дръпна юздите с лявата си ръка зад щита, привързан към другата. Щитът, плосък в горния край и заострен надолу, стигаше някъде до коляното му. Беше черен, с червена арфа по средата. Върху дървените предпазни плочи на раменете му беше изрисуван същият герб, единственият му отличителен знак извън бронята и стоманения шлем.

Виковете на тълпата, събрала се за рицарския турнир в Смитфийлд, станаха още по-силни, когато в другия край на арената втори рицар протегна ръка за копието си. Беше в синьо с бяла лента, която минаваше диагонално през туниката му между шест златни лъва. Щитът му беше с необикновен герб: боядисан в наситено кървавочервено, с изрисуван по средата златен дракон.

Изсвири рог. Рицарите забиха шпори в хълбоците на конете и те полетяха напред от срещуположните краища на арената, носейки се в галоп през кал и пречупени парчета от копия. Рицарят с щита с дракона почти изпусна от контрол коня си и той за малко да се отклони от чертата, но с рязко дръпване на юздите го върна обратно навреме, за да насочи напред копието си. Из цялото поле наоколо хората се бутаха, за да видят по-добре сблъсъка. Железният връх се стовари в дървения щит и дръжката на копието стана на парчета. Ударът беше жесток. Рицарят с арфа на щита политна назад, копието му отхвръкна встрани, силният удар го изхвърли от високото седло, а конят му продължи да се носи в галоп напред. Той се строполи на земята, доспехите му издрънчаха и разплискаха калната вода. Тълпата изрева.

Когато наближи края на полето, рицарят с щита с дракона накара бойния си кон да забави ход и да премине в по-лек галоп, а хората се разбягаха, за да не бъдат смачкани от бронираното животно. Накара го да завие в последния момент, след което извади широкия си меч от ножницата и пришпори коня обратно през полето към мястото, където лежеше противникът му. Спря, готов да скочи от коня, за да продължи да се бие. Рицарят на земята не се помръдваше. Засвири рог и трима оръженосци с изрисувани червени арфи на туниките се затичаха през полето. Единият побягна да хване юздите на коня, а другите се надвесиха над падналия си господар. Рицарят с дракона изчака, а бойният му кон продължи да потропва с копитата. Тълпата притихна в очакване. Дали човекът просто беше в несвяст, или бяха станали свидетели на смърт тук, в Лондон, в тази ветровита майска утрин? Това беше доста обичайна гледка за турнирите, защото сега на върховете на копията имаше тройни дървени предпазители, които да омекотяват удара, а мечовете се правеха от китова кост.

Човекът на земята се размърда, погледна през краката на оръженосците, вдигна ръка с разперени пръсти. Оръженосците отстъпиха назад, а той с мъка се изправи на крака. Разбитият му щит висеше на ремък от ръката му, а копието му лежеше на земята. Не беше счупено. Поклащайки се напред, той смъкна големия шлем, давайки знак, че няма да продължи да се бие. Рицарят с дракон на щита вдигна меча си във въздуха и пришпори коня през арената сред бурните викове на тълпата.

Робърт, който седеше заедно с брат си в кралската ложа, одобрително заръкопляска, когато раненият рицар беше изведен и още двама противници подкараха бойните си коне в двата края на полето. Беше само третият двубой за деня, но вече на това поле имаше показани повече умения и сила от когато и да било преди. Беше присъствал на няколко турнира в Шотландия, но те не можеха да се сравнят с тази величествена гледка. Тук всичко изглеждаше по-внушително. Конете бяха по-едри, облеклата на рицарите — по-изящни, като се започне от копринените пряпорци на дръжките на копията и се стигне до гребените и перата, с които бяха украсени шлемовете им. Тълпите също бяха по-многобройни. Робърт продължаваше да вижда хора да се стичат в затвореното пространство между наредените една до друга шатри. Рицарите от кралската гвардия ги проверяваха за оръжия, забранени на територията на турнира. Това беше сравнително стар закон, приет, след като твърде много турнири бяха прераснали в бунтове с десетки убити. Блъскането стана по-популярно от мелетата сред облаци прах и турнирите станаха по-усъвършенствани състезания със съдии и награди. На тях беше разрешено да влизат само рицари от сой и всеки трябваше да плаща солидна сума. Въпреки това кралските гвардейци събираха куп кинжали и ножове.

Робърт насочи отново вниманието си към полето и погледът му се спря на домакина на турнира. Крал Едуард седеше през няколко реда напред върху покрит с възглавници трон, отпред и на гърба на туниката му имаше избродирани три златни лъва, а побелялата му коса се виеше по краищата. Около него кралската ложа беше пълна до самата ограда с видни барони и лордове от цяла Англия и с дами с рокли, обсипани със скъпоценни камъни, на главите с деликатни шапчици, чиито копринени шлейфове се развяваха като флагове от силния вятър. По краищата като колибри стояха пажове в тюркоазени туники, готови всеки миг да се втурнат напред, за да изпълнят някоя команда.

Робърт продължи да наблюдава краля. Малко преди Коледа, подчинявайки се на нареждането на дядо си, той беше писал на Едуард от имението в Есекс с обяснението, че представлява интересите на фамилията си в Англия. Беше изразил и желание да поднесе почитанията си в двореца. През новата година пристигна писмо с кралския печат, в което го канеха на откриването на пролетната сесия на парламента, свикана за обсъждане на кралските планове за нов кръстоносен поход. На Робърт още не му беше предложена аудиенция с краля, въпреки че пристигна в Лондон още преди седмица, нещо, което стана повод за мрачни коментари от страна на брат му. Обаче донякъде това мълчание на краля представляваше облекчение за него, защото той все още таеше неприязън към него и знаеше, че няма да е добре, ако това му проличи. Особено тук, сред пищното великолепие на Лондон, където кралският двор беше пълен с вълци.

Робърт насочи вниманието си към двамата нови противници, яздещи бавно из полето, следвани от оръженосците си, носещи копията. Почувства лека завист, защото искаше самият той да е там отпред, възседнал най-добрия кон, който можеше да се купи с пари, да е облечен в красиви дрехи и да му се възхищават. През последната година му дотегна да се справя с трудностите в управлението на английските имоти, да изслушва оплакванията на арендаторите и да разрешава дребни спорове. Но вълнението, с което наблюдаваше турнира, и животът в Лондон бяха събудили в него желания, надхвърлящи бремето на отговорностите му. Грандиозното представление събуди в него рицарството, за което копнееше още от момче. Свързаните с това вълнения, слава, награди.

Започна да ръкопляска заедно с останалите от тълпата, когато рицарите обиколиха полето с вдигнати в юмрук ръце, за да съберат колкото е възможно по-голяма подкрепа. Единият имаше на герба си сребърен лъв, а другият беше облечен в жълта коприна с избродиран зелен орел. Робърт спря да ръкопляска, когато видя, че рицарят със зеления орел носи кървавочервен щит със златен дракон по средата. Наведе се към брат си.

— Виждаш ли щита му? — попита той, повишавайки глас, за да надвика глъчката. — Същият е като на предишния победител.

— Може би са от един род? — предположи Едуард, когато рицарят, пришпорвайки коня си, мина покрай кралската ложа и се поклони на краля.

— А защо тогава имат различни гербове на туниките?

Едуард сви в недоумение рамене. Когато рицарите се отправиха в лек галоп към срещуположните краища на полето, той посочи арената, където други рицари чакаха заедно с оръженосците си.

— Погледни. Там има още от тях.

Робърт преброи тринадесет рицари, различаващи се по гербовете върху туниките, но с еднакви гербове на щитовете, на които беше изрисуван дракон. Никога не беше виждал подобно нещо. Обикновено на щита на рицаря беше изрисуван гербът на рода му. Той се огледа наоколо с намерение да попита един от лордовете в ложата, но всички се надигаха, за да наблюдават двубоя. Тъй като не искаше да го пропусне, Робърт също се изправи заедно с тях, когато рицарите насочиха един срещу друг копията си сред вихрушка от кал и тропот.

Кралското шествие се виеше по прашния път, а барабаните обявяваха приближаването му. Начело яздеше крал Едуард с главните си приближени, сред които бяха графът на Съри, сър Джон де Варен и Антъни Бек, епископ на Дърам. Отзад следваха рицарите от турнира, повечето от които бяха заменили шлемовете и броните с ленени ризи и избродирани мантии и яздеха бойните си коне зачервени и триумфиращи. Някои от тях още носеха символите за благоразположението на своите дами, с които бяха участвали в двубоите — парчета от воали и ръкави, ефирни като криле на пеперуди. Тяхното добро настроение представляваше приятно разнообразие след общата потиснатост от последните няколко дни, в които вниманието на двореца беше съсредоточено върху нарастващото напрежение във Франция. Там по-малкият брат на Едуард — Едмънд — водеше трудни преговори след една морска битка от предишното лято между английски търговски кораби и френската флота.

След рицарите следваха оръженосците, събрали останалото след турнира — пречупени копия и мечове, разбити щитове и носилка с един замаян и окървавен мъж. За останалата екипировка използваха товарни коне. Известно време из калните улици отвъд Смитфийлд ги съпровождаха бледи деца, които се опитваха да изпросят по някоя дребна монета. Сега шествието навлизаше в покрайнините и минаваше през тишината на овощни градини, където белите цветове се сипеха от ветреца като сняг.

Робърт, който яздеше задно с брат си и оръженосците им, погледна надолу към стъпканите в калта от безброй стъпки и копита цветове. Той и хората му се намираха далеч назад в шествието заедно с други чуждестранни лордове и с онези, които някога са били приближени на краля, но сега се бяха оказали в немилост. Бяха израснали с тази система от рангове и покровителства, където местата на централната маса в залата или най-добрите стаи в замъка се използваха като примамка за укротяване на непокорни васали или за поощрение на верни привърженици. Но тук, в Лондон, където беше пълно с благородници, като се започне от най-влиятелните графове в кралството и се стигне до най-алчните рицари, ламтящи за парченца земя и богатство, тези символи за положението на хората съществуваха сред сложен етикет, който Робърт не беше сигурен, че ще разбере някога. В Шотландия той просто бе свикнал да се чувства един от елита. Обаче тук определено се чувстваше не на място. В главата му прозвуча дрезгавият глас на дядо му, който му напомняше за славното му потекло, произтичащо от крале и лордове. Тази мисъл го накара да се поизправи на седлото.

Чуха се възторжени възгласи, когато един мъж се отдели с коня си от колоната на рицарите. Беше облечен в синьо с бяла лента, минаваща диагонално през гърба му — победителят в турнира, свалил от коня първия си противник, а след това — пречупил четиринадесет копия. Вдигна високо наградата си — красиво изработен кинжал — сред нови възторжени възгласи. Робърт се изненада, когато след последния двубой мъжът свали шлема си и застана пред кралската ложа, за да получи трофея си. Младият рицар едва ли бе на повече години от него. Червеният рубин, инкрустиран в дръжката на кинжала, проблесна за миг, а след това гордият млад мъж се скри от погледа му, погълнат обратно от редиците на рицарите. Когато шествието излезе от прикритието на овощните дървета, отляво се показа лондонският Тауър. Масивните стени на цитаделата на крал Едуард се издигаха до небето и се спускаха право надолу към рова под тях. Построена от Завоевателя, през вековете крепостта беше многократно разширявана от изредилите се след това крале, но на Робърт му бяха казали, че никой не бил направил толкова много, колкото Едуард през двадесетте години на царуване.

Началото на колоната вече беше стигнало до дигата в края на рова и скоро Робърт и Едуард яздеха през първите укрепления, които пазеха всяка стъпка от пътя, водещ към крепостта на краля. След като преминаха дигата, навлязоха в полукръгло външно укрепление, заобиколено от вода и пазено от стражи. После следваха двете порти, до които се стигаше през подвижни мостове — с висящи железни решетъчни врати над тях, прорязани от бойници. Долу в зелената вода се мяркаха сенките на риби. Отвъд кралското пристанище, което затваряше рова, Темза течеше бавно покрай южните стени, където бяха покоите на краля. По ъглите на тези стени направо от реката се издигаха стройни кули.

След втората порта минаха през външния двор между отбранителните стени. Шествието забави ход, за да премине през един сводест отвор. Думкането на барабаните отекваше в стените. Заедно с останалите Робърт и Едуард преминаха през няколко арки една след друга, а после и покрай входа откъм водата, където точно под покоите на краля беше на котва кралската баржа. Тук се озоваха в сянката на друга грамадна стражева кула, последната и най-внушителната, преди да навлязат във вътрешния двор. След като преминаха дългия тъмен тунел и излязоха сред слънчевата светлина от другата страна, пред тях се изправи Белият Тауър. Диамантът в короната на Едуард.

Широка алея, оградена от стени, ги отведе до грамадната кула. Невероятните й размери ги накараха да се почувстват като джуджета. Робърт си помисли за вътрешния двор и кулата на дядо му в Лохмейбън. Неговият замък изглеждаше като играчка в сравнение с този. Последва още една охранявана от стражи порта, този път украсена със знамена, и те навлязоха в най-вътрешния двор, където гигантска стълба водеше към входа на кулата. Рицарите и лордовете слязоха от конете, конярите ги отведоха в конюшните, а придворните въведоха благородниците в кулата.

Робърт подаде юздите на коня си на своя оръженосец Нес. От малката си свита, състояща се от шестима оръженосци, двама слуги, един стюард и един готвач, които придружаваха него и Едуард от Шотландия, той чувстваше най-близък спокойния млад мъж, син на рицар от Анандейл, един от васалите на дядо му. Когато оръженосците отведоха конете, братята се отправиха нагоре по величествената стълба. Думкането на барабаните беше стихнало и сега се чуваха по-нежните звуци на гайди и лири. Когато приближиха огромните врати, чуха как хората пред тях шепнат изненадани. Заедно влязоха в просторен хол. В подобното на огромна пещера пространство се издигаха редове от мраморни колони, а стените бяха покрити с гоблени. Но не архитектурата порази братята, а по-скоро многобройните растения и дървета вътре. Свежата им зеленина беше като на внезапно изникнала гора. По колоните се виеше тъмен бръшлян, а ухайният аромат на килима от цветчета, които покриваха застлания с плочи под, изпълваше въздуха. Едуард изпусна през зъби въздишка на одобрение, когато редица девойки в ефирни рокли изтичаха пред тях между дърветата. Преследваха ги подскачащи мъже, надянали гротескни маски.

Музиката зазвуча по-силно. Дървена стълба, която се издигаше сред чудната гора пред тях, водеше към следващия етаж. Робърт така се захласна по онова, което виждаше, че не забеляза какво пази подножието на стълбата, докато Едуард не го дръпна за ръката и не му го посочи. Там, задържан от трима пажове, имаше грамаден звяр с рунтава, тъмна грива. Към желязната яка около врата на това създание бяха прикрепени дебели вериги, но въпреки това пажовете явно трудно го удържаха, докато звярът се дърпаше насам-натам и ръмжеше срещу минаващите покрай него хора. Мускулите под тъмнокафявата му кожа, набраздена от белите следи, останали от камшиците, играеха. Робърт беше виждал образите на подобни същества само върху щитове и туники. Лъвът беше много по-страшен, отколкото си го беше представял. Гръмогласният му рев отекна в гърдите и корема на Робърт, а отвратителната миризма, която идваше от него, опъна до краен предел нервите му. Когато изкачи стълбите, той погледна обратно през рамо звяра, който продължаваше да реве. След това влязоха в голямата зала.

22

Крал Едуард и приближените му тръгнаха нагоре по стъпалата на подиума в залата, а слугите водеха гостите до местата им. Най-близко до платформата бяха местата, запазени за рицари от турнира. Робърт и брат му седнаха по средата на залата — прилично, но твърде отдалечено място от масата на краля.

Масите бяха отрупани с кани и бокали, както и със сребърни легени, пълни с вода и розови листенца, за да могат гостите да си мият ръцете в тях. Когато лордовете и дамите се настаниха, влязоха слуги, носещи печени лебеди, чието горещо месо още цвърчеше. Имаше маринована сьомга от Ирландия, гарнирана с лимони от Испания, купи с жълто масло, миризливо сирене бри и сушени смокини. След като всички седнаха, епископ Бек ги накара да кажат една молитва. Кралският дегустатор опита ястията на централната маса, да не би да има в тях отрова, и слугите започнаха да разливат вино.

— Вие сте сър Робърт Брус, нали?

Робърт вдигна глава и видя слаб, добре облечен мъж, който заговори от отсрещната страна на масата сред тракането на ножовете. Леко се поклони.

Мъжът се наведе да отреже парче сирене от буцата, поставена между тях, но не се представи, а се обърна към една пълна дама до него, облечена в твърде тясна за нея рокля, чиито ширити отстрани като че ли всеки миг щяха да се скъсат.

— От Шотландия.

— Наистина ли, сър? — Жената погледна Робърт. — Чух, че това е диво място. — Тя потръпна. — Бедни, запустели земи, връхлитани от студове и безспирни дъждове.

Преди Робърт да успее да отговори, Едуард мрачно кимна.

— Така е, госпожо. Толкова е студено, че се къпем само три дни през юни, когато ледът, който покрива езерата, е разтопен достатъчно дълго.

Слабият мъж недоверчиво се намръщи, докато нарязваше сиренето на тънки парчета.

Жената клатеше глава.

— Сигурно много се радвате, че сте в Англия.

Едуард се ухили.

— Ами, поне вече не смърдя като свиня.

Жената нервно се закиска и съсредоточи вниманието си върху парчето говеждо в чинията й, от което капеше кръв. Мъжът изви глава встрани и сви устни.

Робърт се наведе към брат си, когато двойката поведе разговор с друг на масата.

— Няма да завържеш много приятелства, ако продължаваш да правиш това.

Едуард престана да се хили.

— Чу как говорят за кралството ни. Единственото добро нещо е, че гледат на нас като на по-цивилизовани, а не ни смятат за варвари като уелсците и ирландците.

— Можеш ли да ги виниш, че след всичкото това смятат всички други за по-бедни? — Робърт вдигна бокала си и посочи с него великолепието наоколо. — Не можеш да ми кажеш, че не си впечатлен.

— Може и да съм впечатлен, но това не означава, че ми харесва да се отнасят с мен като със селяндур. — Едуард предизвикателно присви очи. — Кралят дори още не те е поздравил, братко. Тук сме от цяла седмица. Трябва да бъдеш посрещнат като почетен гост.

— Съмнявам се, че кралят е имал възможност да разговаря с много от присъстващите тук — отвърна Робърт, жегнат от истината в думите на брат си. Може и да се радваше, че не му се налага да се срещне веднага с краля, но продължителното чакане минаваше границите на благоприличието и се превръщаше в обида. Не можеше да изпълни това, което дядо му очакваше от него, и да издигне на по-високо равнище положението на фамилията в Англия, ако кралят дори не го поздравеше с добре дошъл. — Предполагам, че вниманието му е ангажирано от въпроса с Франция.

— Франция ли?

Чул пресипнал глас до себе си, Робърт се извърна и видя възрастен мъж, загърнат в копринена мантия, закопчана на сбръчканата му шия с игла със скъпоценен камък.

— Значи дори нашите далечни шотландски съседи знаят за проблемите ни?

Робърт беше чул за битката, сложила начало на конфликта скоро след като се беше състояла предишното лято. Френската флота нападнала няколко търговски кораба с екипажи от английски и гасконски моряци недалеч от крайбрежието на Бретан, очевидно без да бъде провокирана, но в последвалата схватка англичаните победили и пленили три кораба, принуждавайки останалите да се разбягат. Преди да успее да обясни, че е в Англия от близо година, благородникът продължи:

— Помнете ми думата — изхриптя той и посочи с ножа си, а едно парче месо се изплъзна от чинията му и падна от масата, — турнирите и пиршествата ще поддържат духа на бароните още известно време. Обаче в парламента ентусиазмът им бързо ще потъне като кораб, натоварен с камъни.

При споменаването на парламента Робърт наостри уши. Въпреки резервите си очакваше да разбере какви са плановете на краля за нов кръстоносен поход и дали има възможност те да се осъществят, тъй като един от начините да утвърди положението на фамилията си беше да поеме кръста под знамето на Едуард. Все още чуваше съвсем ясно гневните думи на баща си в нощта, когато научиха, че Балиол ще бъде крал.

„Във вените на всичките ни синове тече рядка кръв. Разредена като разводнено вино… Как можем да направим кръстоносци от такива слабаци?“

Беше страдал дълго време заради тези думи. Това беше последният израз на някакви чувства от страна на баща му към него, преди да замине за Норвегия. Част от него се бунтуваше срещу тях — бяха произнесени от баща му по време на един от пиянските му изблици на гняв и не трябваше да им придава голямо значение, но друга, по-настоятелна част, му казваше, че това е вярно. Той не можеше да се сравнява с кръстоносците преди него. Израсна в мирни години, той се беше обучавал само в събаряне на мишена на пустия морски бряг. Сега може би щеше да има шанс да докаже, че баща му е сгрешил. Робърт си представяше как се връща в Анандейл, получил като награда земя, торби с лъскаво сарацинско злато и репутация също толкова внушителна като тази на дядо му и как подарява на дядо си ново палмово листо за плаща, взето от самия Йерусалим.

Обаче кръстоносните походи съвсем не интересуваха стария благородник.

— На краля му предстои трудна сесия в парламента — каза той на Робърт и поклати енергично глава. — Да, наистина.

Слабият, добре облечен мъж срещу Робърт многозначително се прокашля и го изгледа предупредително.

— Знаете, че съм прав! — викна насреща му старият човек. — Крал Едуард не трябваше да изпраща брат си да се разправя вместо него с Филип. Ако сам беше отишъл, сега нямаше да бъде изправен пред загуба на английското управление в Гаскония.

— От това, което чух — каза Робърт, поглеждайки ту единия, ту другия, — отстъпването на земите на краля в Гаскония е само временно, докато бъде сключено мирно споразумение с крал Филип. Направено е като жест на добра воля.

— Това я вярно — подчерта слабият мъж. — Крал Едуард ще върне пленените кораби и ще отстъпи херцогството. Когато отиде във Франция да сключи мир с Филип, той ще си получи обратно Гаскония. Това са условията, договорени от граф Едмънд в Париж.

— Как пък не! — реагира остро благородникът. — Първо на първо, не се ли запитвате как два търговски кораба са успели да разгромят френската флота?

Слабият мъж се намръщи.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че това беше капан и нашият крал влезе право в него! Още отначало на царуването си Филип даде ясно да се разбере, че не иска един английски крал да управлява която и да било част от Франция. Казал е на капитаните на тези кораби да се оставят да бъдат пленени, за да има претекст за предаването на Гаскония.

— Това е нелепо — възрази слабият мъж, обаче тонът му не беше много убедителен.

— Знам също защо крал Едуард се съгласи толкова бързо с условията на Филип — каза старецът, посочи с ножа си към подиума, където седеше кралят заедно с приближените си, и повдигна рунтавите си вежди. — Заради обещанието за млада плът.

Робърт се наведе напред в очакване той да продължи. Беше чул слуха, че има споразумение за женитба като част от преговорите с французите срещу отстъпването на Гаскония, но той не беше потвърден.

— Сестрата на крал Филип, принцеса Маргьорит — прошепна с готовност старият човек и закима на Робърт. — Няма да чакат и ден, след като навърши тринадесет. Помни ми думата. Нашият крал размени обширните си френски земи за тясна френска дупка. — Пъхна ножа си в кърваво парче говеждо и го облиза. Без да обръща внимание на тези, които бяха дочули думите му, стана от масата и изчезна сред шумната тълпа.

Слабият мъж започна да шепне нещо на седналия до него.

Робърт погледна брат си и промърмори.

— Както ти казах, кралят е бил зает.

Едуард се облегна назад и започна да човърка зъбите си.

— Въпреки това мисля, че трябваше да те приветства по достоен начин независимо колко е зает. Ти си граф, братко. А не много отдавна дядо ни беше съперник за трона.

Робърт се зае с яденето в напрегнатата тишина.

Първоначално ядът му от загубата на трона беше понамалял заради скръбта след смъртта на майка му, но през изминалата година отново го измъчваше. Единствената утеха идваше от сведенията, че начинът, по който управлява новият крал на Шотландия, съвсем не предизвиква задоволство.

След коронацията Джон Балиол беше принуден от английските правници безропотно да се съгласи, че като крал на Шотландия той е подчинен на върховната власт на Едуард. Обещанието, което Едуард даде, уверявайки шотландците, че ще бъде сюзерен само временно, беше отменено. Едуард принуди Балиол да издаде документи, обявявайки тази гаранция за невалидна. След това английският крал беше започнал да показва открито превъзходството си с намесата си в шотландските работи. Съдебните дела, които трябваше да бъдат решавани в Шотландия, скоро започнаха да се разглеждат от Уестминстър. Когато шотландците начело с Джон Комън протестираха, Балиол беше повикан да се изправи пред съдиите на Едуард. По време на траура, последвал неотдавнашната смърт на неговата съпруга и кралица, примиреният Балиол беше унизително порицан от самия крал и осъден да загуби три града заедно с крепостите.

Според брата на Робърт, определил това като отровна чаша, от която Балиол е трябвало да пие, за тях щеше да е по-добре да минат без нея. Ала Робърт продължаваше да мисли, че дядо му можеше да отстоява позициите си по-добре пред английския крал. Оттогава тези мисли бяха прераснали в мрачно подозрение, че тъкмо това беше главната причина лорд Анандейл да не бъде избран. През последните няколко месеца Робърт неведнъж си беше припомнял думите на Уишарт, епископа на Глазгоу, и тези на буйния граф Джон от Атъл: че крал Едуард се интересува само от това да разшири собствените си граници за сметка на своите съседи. Дядо му го беше натоварил със задачата да поддържа претенциите на клана Брус за трона на Шотландия, независимо от това, кой седи на него, оспорвайки правото им. Но изглежда, че борбата за контрол на този трон вече отдавна беше започнала, а той дори не участваше в нея.

Робърт пресуши виното си и бутна настрани чинията, а слугите започнаха да вдигат масата. Музикантите засвириха весела мелодия и върволица мъже и жени се стекоха към центъра на залата, за да танцуват. Хората започнаха да им ръкопляскат, докато те си разменяха местата при танца. Едуард отново разговаряше с дебелата жена. Разказваше й за чудовищни зверове, които скитат из шотландските хълмове и отмъкват деца от селата.

— Сър, вие ли сте графът на Карик?

При този въпрос Робърт стисна зъби и се обърна. Вече не беше в настроение за разговори. Видя мъж, облечен в синя туника с диагонална бяла лента. Отблизо рицарят изглеждаше дори по-млад, отколкото на турнира. Имаше кестенява коса, която падаше върху очите му, поразително зелени на овалното, открито лице. Раздразнението на Робърт изчезна.

— Аз съм. А вие сте сър Хъмфри де Бун, граф на Херефорд и Есекс, нали?

Хъмфри се усмихна и на бузата му се появи трапчинка.

— Не съвсем. Графът е баща ми. Но аз съм негов наследник, така че предполагам не сте сбъркали много титлата.

— Позволете ми да ви представя… — Робърт вдигна ръка, за да посочи Едуард, но брат му вече беше станал и водеше кискащата се дебелана към центъра на залата, където танцьорите приканваха гостите да се присъединят към тях. Робърт отново се обърна към мъжа: — Поздравления за победата ви днес. Беше напълно заслужена. — Искаше да продължи и да каже на Хъмфри, че не е виждал подобно зрелище, но се спря, защото не искаше рицарят да го помисли за невъзпитан.

— Аз трябва да ви поздравя, сър Робърт. Начинът, по който решихте онзи спор между арендаторите на нашите бащи в Есекс, беше възхитителен.

Робърт поклати глава, смутен от изказаната благодарност.

— Това беше най-малкото, което можех да направя. Нашите хора бяха в очевидно нарушение. Първо на първо, изобщо не би трябвало да ловуват в парка на баща ви. Надявам се сумите за щетите, които ги накарах да заплатят на графа, да са били задоволителни?

— Напълно. Баща ми искаше да ви изкажа благодарността му. Пита как е семейството ви.

— Брат ми Александър учи богословие в Кеймбридж, а сестра ми Кристин ще се омъжва за наследника на граф Мар. — Робърт си помисли дали да спомене за Мери и Матилда в Лохмейбън и за Нийл и Томас, които се обучаваха за рицари в Антрим, но предположи, че рицарят просто беше попитал от любезност. — Предполагам, че баща ми е добре — завърши с по-хладен тон той. — В Норвегия е, в двора на крал Ерик.

— Ах, да, вашият нов шурей.

Робърт се изненада. Преди няколко месеца беше получил писмо с неочакваното съобщение, че сестра му ще се омъжи за норвежкия крал. Писмото беше кратко, официално, без нито дума за поздрав от баща му. Робърт беше изпратил за подарък на Изабел сребърна брошка във формата на роза, надявайки се, че подаръкът е подходящ за жена, която щеше да стане кралица, но не беше чул нищо повече. Не очакваше, че новината за годежа е вече широко известна.

Видял изражението му, Хъмфри се засмя:

— Не би трябвало да се изненадвате, сър Робърт. Благородното име на фамилията ви е добре известно тук и скоро ще разберете, че сте добре дошъл в двореца както всички други.

— Все още не съм много наясно с правилата на играта.

— Ще наваксате. Просто си дръжте очите широко отворени и си пазете гърба. — Радушната усмивка на Хъмфри не изглеждаше съвсем в тон с предупреждението. — Приятно прекарване.

Робърт се надигна от мястото си.

— Може би по-късно ще можем да поговорим още. Интересно ми е да науча как мога да участвам в турнирите.

— Така ли? — Хъмфри изглеждаше заинтригуван, но после със съжаление поклати глава. — Друг път. Тази вечер трябва да присъствам на едно събиране.

— Разбира се — каза Робърт, като се постара да скрие разочарованието си. Непринуденото държане на Хъмфри го беше поободрило след студената надменност на повечето благородници, с които се беше запознавал до този момент. Върна се на мястото си, след като рицарят се отдалечи, и започна да си играе с чашата пред себе си и да наблюдава как брат му кара дебелата жена да се върти задъхана в кръг. Може би, ако не му се възлагаха всички надежди на рода, и той щеше да е по-безгрижен. Като най-голям син Робърт знаеше, че този ден ще дойде, но на деветнадесет беше дошъл много по-рано, отколкото беше очаквал. Обаче не можеше да използва младостта за извинение, защото на неговата възраст дядо му е бил определен за наследник на трона и се беше оженил за дъщерята на английски граф, получавайки на юг от границата достатъчно имоти, които да съперничат на шотландските му земи.

Робърт забеляза, че Хъмфри де Бун се връща.

Младият рицар като че се колебаеше, но се усмихна и каза:

— Искате ли да дойдете с мен?

Робърт се замисли за миг и стана, като реши, че след едно колебливо предложение мълчаливото съгласие е за предпочитане пред благодарността. Следвайки Хъмфри през залата, той се опита да улови погледа на брат си, но вниманието на Едуард беше твърде съсредоточено в танца, за да го забележи. После двамата се запромъкваха през навалицата и през една врата излязоха в тесен коридор.

Хъмфри го поведе покрай втренчените погледи на стражите по галерия, която обикаляше стените на най-вътрешния двор. В настъпилия мрак купестите облаци се бяха оттеглили на изток. Леденият вятър развяваше плащовете им, докато вървяха покрай парапета и надолу по едни каменни стъпала към огромна кръгла кула.

— Това са някогашните покои на крал Хенри — каза Хъмфри, докато минаваха покрай стражите пред входа на кулата. — Крал Едуард понякога ни позволява да ги използваме.

Робърт кимна, като се запита кого ли имаше предвид мъжът с това ние, но не каза нищо. Почувства, че любопитството му се засилва. Докато изкачваше след Хъмфри една вита стълба вътре в кулата, отгоре се чуха гласове и смях. Когато стигнаха най-горе, Хъмфри отвори сводестата врата и Робърт го последва в просторна стая с висок сводест таван, чиито стени бяха боядисани в тъмнозелено, осеяно с жълти звезди. От двете страни на огромната камина имаше дивани, застлани с кожи. В стаята се намираха десет мъже, няколко от които Робърт разпозна като участвали в турнира. Преди да успее да свърже с имена лицата на младите мъже, вниманието му беше привлечено от голямо знаме, което висеше от една от стените. Платът беше поизтрит и закърпен на места, но цветът, макар и избледнял, беше определено червен, а по средата, избродиран с вече по-раздърпали се нишки, се виждаше златен дракон, обгърнат от огън. Робърт понечи да попита Хъмфри за значението на този символ, който беше видял и на щитовете, но мъжете в стаята изведнъж млъкнаха и се втренчиха в него.

— Какво става, Хъмфри? — Мъжът, който заговори, беше висок и строен, с отметната назад черна коса, откриваща сурово, ъгловато лице. Той посочи към Робърт, стиснал бокал в протегнатата си ръка. — Кой е този?

— Да не би да си оставил обноските си на арената? — попита Хъмфри. Тонът му, макар и шеговит, съдържаше предупреждение. — Той е гост.

Чернокосият рицар не сваляше очи от Робърт.

— А това е частна сбирка.

Без да го погледне повече, Хъмфри се обърна към другите:

— Позволете ми да ви представя сър Робърт Брус, граф на Карик.

— Ама, разбира се! — обади се един рицар и кимна на Робърт от дивана, на който се беше изтегнал. Беше пълен, с гъста руса коса и мързелива усмивка, която някак не се връзваше с очите му, ледено сини. — Семейството ви притежава земи близо до моите в Йоркшър, сър Робърт. Баща ми познава добре вашия. Аз съм Хенри Пърси, лорд на Алик.

В тона на мъжа се долавяше надменността, вече така добре позната на Робърт. Името му беше известно и той знаеше, че младият мъж е внук на граф Джон де Варен.

Друг младеж, едва излязъл от юношеството, вдигна дръзко усмихнат ръка за поздрав:

— Добре дошъл, сър Робърт. Аз съм Томас.

Робърт леко се поклони. Неколцина сведоха глави в отговор, а останалите подновиха разговорите си. След малко чернокосият рицар отклони от него враждебния си поглед.

— Не обръщай внимание на Еймър — прошепна Хъмфри и поведе Робърт към един слуга, който стоеше с кана вино в ръка. По знак на Хъмфри той напълни две чаши. — Просто е кисел, че днес го победих.

— Еймър?

Хъмфри отпи глътка вино.

— Еймър де Валънс. — Той кимна леко към чернокосия рицар. — Син и наследник на сър Уилям де Валънс, граф на Пембрук. Името му сигурно ти е известно.

То беше познато на Робърт. Дядо му се беше сражавал рамо до рамо с Уилям де Валънс в битката при Луис, а баща му беше участвал заедно с него в похода в Уелс. Полубрат на Хенри, роден и отрасъл в Поату, Валънс беше дошъл в Англия като младеж и беше една от главните причини за войната между краля и Симон де Монфор. Щом като Еймър беше син на Уилям, значи беше братовчед на крал Едуард.

— Репутацията на семейство Валънс ми е известна — каза предпазливо Робърт.

Хъмфри се засмя, схванал намека, а после посочи към младежа, който се беше представил като Томас.

— Това е Томас Ланкастър, син на граф Едмънд, брат на краля.

— Мисля, че не го видях на турнира днес.

— Не би могъл да го видиш. Той е само на шестнадесет. — Хъмфри сви одобрително устните си. — Но ще излезе на арената веднага след като бъде посветен за рицар. Не съм виждал някой по-добър от него на неговата възраст. — Допи виното си и подаде чашата на слугата да му я напълни отново. Хъмфри посочи един по един останалите мъже в стаята.

Робърт слушаше и отпиваше от силното вино, впечатлен от изброените титли. Въпреки младостта си тези мъже бяха лордове на най-големите имения в Англия, или щяха да ги наследят. Като граф, а не чакащ да наследи титлата, той беше с по-висок ранг от всички, но беше очевидно, че тези мъже, които се излежаваха в кралските покои, един ден щяха да бъдат много влиятелни. Обстановката тук изобщо не можеше да се сравнява с боядисаните в морскосиньо стени на Търнбери.

Преди Хъмфри да успее да завърши представянето на останалите, вратата се отвори с трясък и едно момче се втурна вътре. Затръшна я зад себе си и се шмугна зад един от диваните.

След секунди вратата отново се отвори и се появи възрастен мъж.

— Милорди — каза задъхан той и огледа групата, — виждали ли сте младия господар?

— Беше тук и излезе — обади се Томас от Ланкастър, посочвайки една врата в другия край на стаята.

— Благодаря, господарю Томас — каза тихо мъжът и се отправи нататък. — Желая ви приятна вечер, милорди.

Когато той изчезна и стъпките му се отдалечиха, момчето се показа иззад дивана и се настани между ухиления Томас и Хенри Пърси. Беше доста слабо, с рошава руса коса и много познато лице. Робърт си даде сметка, че се е вторачил в него, когато Хъмфри се наведе и му прошепна:

— Прилича много на баща си, нали?

Робърт веднага разбра на кого приличаше. На самия крал. Момчето беше синът му, Едуард от Карнарвън, наследник на трона на Англия. Робърт си спомни събранието преди години след Бъргхам, на което много мъже спореха относно бъдещето на това момче и брака му с кралицата на Шотландия.

Томас от Ланкастър щракна с пръсти на слугата, който наля един бокал с вино.

— Ако кажеш на баща ти, аз ще отрека — предупреди той, когато слугата подаде чашата на Едуард. — Виното не е за малки и глупави — изимитира той казаното някога от един възрастен. — То е за мъже.

Момчето сбърчи бледото си чело, взе чашата и отпи. Виното изцапа устните му.

— Баща ми не се интересува какво правя, щом като не е пред очите му. — Той сви рамене. — Не и откакто умря мама. — Когато забеляза Робърт, намръщи се още повече.

— Кой е този?

Хъмфри се канеше да отговори, но спря, като чу забързани стъпки отвън. Повдигна учуден едната си вежда.

— Колко коменданти те преследват тази вечер, милорд?

Вратата се отвори и се появи мъж в жълта мантия с избродиран на нея зелен орел. Робърт разпозна герба от турнира.

Мъжът огледа бързо присъстващите. Забеляза Хъмфри и отиде при него.

Усмивката на Хъфри изчезна, видял сериозното изражение на мъжа.

— Какво има, Ралф?

— Граф Едмънд се завърна от Франция.

Чул името на баща си, Томас Ланкастър се изправи.

— Крал Филип се е отметнал от думата си и си е присвоил Гаскония. Отхвърлил е поканата на крал Едуард за подписване на мирно споразумение и е изпратил армия в херцогството. — Рицарят огледа смълчаните мъже в стаята. — Това е обявяване на война.

23

Вече нямаше нито танцьори, нито музика, нямаше ги и сребърните подноси с вкуснотии, както и каните с вино. Веселбата също. От пиршеството бяха останали само миризмата на печено и няколко листенца от рози, пропуснати от метлите на слугите. Голямата зала беше пълна с мъже, но те не пееха и не се смееха, а надигаха гневно гласове. Темата на пролетната сесия на парламента, свикана от краля, за да обсъди надеждите му за освобождаване на Светите земи, беше изместена от въпроса за Франция. Съвсем неотдавна самият крал Филип беше обещал подкрепата си за нов кръстоносен поход и беше построил флот за придвижване на изток. Сега изглеждаше, че тези кораби са насочени срещу Англия.

Крал Едуард седеше на подиума над събралите се благородници, стиснал страничните облегалките на трона. Тази сутрин понасяше тежко своите петдесет и пет години. На бледата светлина, проникваща през високите прозорци на залата, косата му изглеждаше още по-побеляла и подчертаваше още повече провисналия му клепач — дефект, наследен от баща му. Джон де Варен и Антъни Бек бяха също на подиума при краля заедно с няколко писари в черни роби. Останалите седяха плътно притиснати един до друг на пейки с лице към трона и вниманието им беше насочено към сенешала на Гаскония, който в момента говореше.

— След като от Англия дойде заповед, че трябва временно да отстъпим градовете, изчакахме да пристигнат хората на крал Филип и да заемат постовете ни. — Сенешалът вдигна очи към Едуард. — Но не дойдоха само чиновници, милорд. Пристигна армия. — Гласът му стана по-силен от обзелото го вълнение. — Те ни казаха, че Филип е обявил херцогството за конфискувано и сега то е под негова власт. Рицарите, които нахлуха в Бордо и Ажен, Байон и Блайе, казаха на хората ни същото. Заявиха, че Гаскония вече не е английска територия и че ако някога се върнем, земята ще се напои с английска кръв.

— Как е могло да стане това? — обади се графът на Аръндел, който стана, след като сенешалът приключи. — Милорд — обърна се той към Едуард, — никой тук не би могъл да знае, че крал Филип няма намерение да ви върне Гаскония, след като му беше отстъпена, или че мирното споразумение и съгласието за женитбата не са били нищо друго, освен уловки с цел да ви принудят да отстъпите херцогството без борба. Обаче не мога да разбера как толкова лесно беше повярвано на лъжите. — Той се огледа наоколо. — И защо никой от нас не беше уведомен за условията, предадени на граф Едмънд от Париж? Мисля, че ще изразя мнението на много хора, като кажа, че щяхме енергично да настояваме за подписване на мирно споразумение, преди херцогството да бъде отстъпено.

Робърт, който беше по-назад, протегна врат, за да погледне граф Ланкастър, който седеше мълчалив на една от пейките. Отначало се изненада, като видя брата на краля долу сред останалите барони и рицари вместо на подиума, но това изглеждаше наказание за начина, по който се беше справил на преговорите в Париж, довел до тази катастрофа. Ако Едуард искаше така да хвърли вината върху по-малкия си брат, явно не беше успял, защото присъстващите благородници, които обвиняваха смълчания граф Ланкастър, бяха малко. Целият им гняв беше насочен към трона.

— Кралят се посъветва с приближените си — обади се рязко Джон де Варен.

Варен, който се беше изправил на подиума и гледаше заплашително, се стори на Робърт по-агресивен, отколкото си го спомняше. Запита се дали тази промяна в характера на графа с късо подстригана, прошарена коса не се дължеше на неотдавнашната смърт на дъщеря му, съпруга на Джон Балиол.

Графът на Глостър, набит мъж със започнала да оредява кестенява коса, се изправи на крака. На пейката редом с графа Робърт забеляза възрастния благородник, който беше критикувал краля на пиршеството предишната вечер.

— Той може и да се е консултирал с тях — каза Глостър и резкият му глас отекна в залата, — но от това, което чух, нашият господар не се е съобразил със съвета на най-приближените си хора и е наложил собственото си мнение. Канцлерът го е посъветвал да отхвърли условията на Париж, както биха постъпили и останалите от нас, ако ни бяха представени. — Той погледна предизвикателно краля. — Моят въпрос, кралю, ще бъде: защо? Като че отговорът вече не ми е известен.

След тези обвинения от страна на графа на Глостър Робърт насочи вниманието си към краля. Не си беше представял, че мъжът на трона, стоящ по-горе от всички с изключение на Бога, човекът с толкова много привилегии и могъщество, би могъл да бъде уязвим. Обаче Едуард наистина беше уязвим и самотен — като стърчаща мачта над море от обвиняващи го лица. Разпознал нещо, което понякога беше забелязвал в баща си и в дядо си, Робърт осъзна, че вижда изолацията, която идваше заедно с властта. Може би Комъните постъпваха по-правилно — да бъдат достатъчно близо до трона, за да го контролират, но не съвсем близо, за да стават обект на хорското недоволство.

— Граф Гилбърт — предупреди го Джон де Варен, — съветвам ви да държите по-любезен език.

— Защо? — попита Глостър. — Кога моят меч ще бъде призован, за да върнем обратно херцогството? Кога моите хора ще трябва да бъдат извикани да се бият? Ако всички, които сме тук, бяхме еднакво излъгани от Франция, тогава щяхме да застанем до нашия крал обединени от гняв и готовност да се противопоставим. Освен това на никой от нас не са развявали под носа ръката на френска девица за примамка. Не ние бяхме подмамени. Защо тогава нас ще поднесат на поднос на Филип?

Когато в залата всички заговориха едновременно, някои гневни, а други съгласяващи се с тях, Робърт погледна към застаряващия граф Глостър, чиито отдавнашни противоречия с краля бяха добре известни. Неотдавна Глостър се беше оженил за една от дъщерите на краля, което беше изненада предвид репутацията му. Но като беше привлякъл могъщия граф в кралското семейство и го държеше близо до себе си, Едуард без съмнение се бе надявал да избегне тъкмо такава разправия. Припомняйки си разказа на дядо си за войната между Симон де Монфор и крал Хенри, Робърт предположи, че Едуард трябва да се е поучил от примера на баща си колко опасен може да бъде един недоволен барон.

Изказаха се и други графове, някои от които изразиха съгласието си с обвиненията на Глостър. Други се обявиха в защита на краля. Робърт видя, че мъжът, който беше станал да възрази на граф Глостър, седеше редом с Хъмфри де Бун. От приятните маниери на младия рицар нямаше и помен, докато наблюдаваше със сериозно изражение говорещия, чието овално лице много приличаше на неговото. Робърт предположи, че това вероятно беше баща му, графът на Херефорд и Есекс и управител на двореца.

Херефорд не беше единственият, който защити Едуард. Прогърмя гласът на Антъни Бек. Той настоя Глостър да бъде порицан за проявата на неуважение към краля, подмамен не от желанието за нова съпруга, а от коварния си братовчед, който като вълк в овча кожа вместо предложения мир беше извършил злодеяние.

— Франция, а не техният крал заслужава гнева им — викаше разпалено той, вдигнал юмрук към събралите се, като че ли се намираше на амвона на църква.

Едуард се надигна от трона.

— Стига!

При тази рязка команда всички млъкнаха. Онези, които бяха прави, един по един седнаха на местата си. Известно време кралят не каза нищо, а продължаваше да стои там, облечен в черната си роба, като мрачна кула на гнева. После изведнъж гневът му като че ли изчезна и той сведе глава.

— Граф Гилбърт е прав.

Мъжете се спогледаха. Много от тях се взряха в Глостър, който, явно притеснен, гледаше недоверчиво Едуард.

Кралят вдигна очи.

— Постъпих като глупак, като се доверих на Филип.

За миг на Робърт му се стори, че кралят все още се бори с гнева, но това изражение изчезна и беше заменено с угризение.

— Признавам, че споразумението за женитба ми се струваше много примамливо. Повечето от децата ми са мъртви. Имам само един мъжки наследник, а един съвсем не е достатъчен.

Робърт се усети, че кима, спомнил си за крал Александър.

— Не похот, а дълг към кралството и поданиците ме подтикнаха да действам така. Колкото и прибързано и неразумно да беше това от моя страна.

Всички барони притихнаха. Глостър се смути и не беше способен да погледне краля в очите.

Едуард стана от трона и слезе по стъпалата на подиума. Спря за миг пред тях, а после коленичи на пода пред пейките. Робърт се изправи, за да вижда по-добре коленичилия монарх. С коса с цвят на стомана на утринната светлина и с робата, надиплила се около него като вълните на езеро, в този момент Едуард изглеждаше по-царствен от когато и да било.

— Моля ви да ми простите — проехтя гласът на краля из залата. — Не като на ваш крал, а по-скоро като на човек, грешен като всички, родени от коляното на Адам. — Той вдигна глава. — Но също както ви моля да простите грешката ми, направена заради доброто на кралството, аз ви умолявам за помощта ви да си вземем обратно това, което беше откраднато от нас. Застанете редом с мен, мъже на Англия, и повече никога няма да ви предам.

Графът на Херефорд се изправи:

— Аз ще те следвам, господарю. В живот и смърт.

Хъмфри де Бун се изправи до баща си с високо вдигната глава и с изпълнено с гордост лице.

Другите започнаха бавно да се изправят и да се кълнат във вярност на Едуард.

— Рицари на кралството, възседнете бойните коне! — прогърмя гласът на Антъни Бек от подиума. — Вземете копията! Отиваме да върнем земите на нашия крал!

Робърт се огледа наоколо, когато графовете на Норфък, на Аръндел и други, които се бяха опълчили срещу краля, започнаха да стават, може би наистина развълнувани от изненадващата реч на Едуард или пък прекалено притеснени да останат в малцинство, ако продължат да седят. Постоя така за момент, а после и той се изправи заедно с останалите. Това може и да не беше кръстоносен поход, но не можеше да се отрече, че една война с Франция предлага възможности — да се сдобие с имоти, с евентуални пленници за откуп и да спечели благодарността на един крал. Когато графът на Глостър стана на крака мрачен и победен, Робърт, застанал между бароните на Англия, усети как го обзема нетърпение. Точно за това се беше обучавал през всичките месеци в Ирландия и години в Карик и Анандейл. Това беше възможността да си създаде име като воин в една от най-могъщите армии в света.

24

Планините бяха забулени в синкав здрач. Над масивната скала и покритите със сипеи склонове на Сноудън небесният свод беше обсипан със звезди. В сянката на по-високите върхове, надолу по гръбнака на хребета течеше буен поток, по чиито брегове се бяха скупчили бодливи дървета и храсти. Покрай потока бягаха двама души, прескачаха големите камъни и шляпаха в острия чакъл, а буйната вода шумеше в ушите им. Водата беше ледена дори и сега, в края на август, когато далече долу нивята на Гуинед бяха огрени в златисто от слънцето. Ехото от крясъка на нощна птица накара единия от мъжете да погледне нагоре. Спря за миг да си поеме дъх, докато ледената вода заливаше краката му, а после, когато спътникът му погледна назад, продължи, като заби копието си в потока, за да си помогне.

По един гладък каменен праг, който се подаваше от разпенената вода, мъжете изкачиха брега и навлязоха сред гъсти дървета, потънали в мрак. Около тях се носеше мирис на пръст и диви билки, а в лицата им се удряха нощни пеперуди. След известно време единият внезапно спря и с жест даде знак на другия да стори същото. От мрака, шумолейки едва-едва, сред храстите се появиха няколко фигури.

— Кой е там?

— Рийс и Хауъл от Карнарвън — отговори единият от мъжете. — Трябва да се видим с Мадог.

След кратка пауза смътно очертаните фигури се разделиха и двамата минаха между тях.

Дърветата станаха по-редки и земята премина в стръмно, тревисто плато под Сноудън. В млечната светлина на звездите крепостта, която стърчеше от скалистия хълм, изглеждаше посребрена и гладка. Рийс и Хауъл знаеха, че през деня белезите от раните й не можеха да бъдат скрити. Петната от пожара и дупките в каменната стена бяха доказателство за упражненото върху нея насилие в миналото. В продължение на осем години след падането замъкът беше стоял като развалина, обитаван само от усърдни паяци и соколи скитници, които ловуваха от високото. Възстановяването му напредваше мъчително бавно. Скелето продължаваше да се крепи застрашително върху скалите около западната фасада, а камъните от оставените да се рушат развалини наоколо бяха покрити с мъх.

Двамата изкачиха бързо пътеката, която се виеше между скалите, и приближиха портата на замъка. Върху парапетите се виждаха горящи факли и се мяркаха очертанията на движещи се фигури. След като бяха разпитани, те прекосиха бързо шумния двор, пълен с блеещи кози и овце. Наоколо бяха насядали на чаша бира мъже, загърнати с вълнени наметала и гугли. Покрай стените бяха наредени колиби от торф и греди, а миризмата на ядене се смесваше неприятно с тежката воня, идваща от нужника. След като изкачиха външните стъпала на главната кула на замъка и минаха покрай още стражи, двамата мъже влязоха в слабо осветена зала, чиито под и стени бяха покрити със зелен лишей. В яма по средата гореше огън — димът от него се виеше към тавана, осеян с дупки. Минаваше през тях към горния етаж, а от там към покрива, част от който беше открита към осеяното със звезди небе. Около огъня върху пънове бяха насядали няколко души. Когато Рийс и Хауъл влязоха, те извърнаха към тях глави.

Един от мъжете, най-младият, чиито очи гледаха пронизващо изпод гарваново черната коса, се изправи.

— Трябваше да не напускате поста си най-малко още два месеца.

Хауъл пристъпи напред.

— Къде е лорд Мадог, Дейвид?

— Тук.

Един широкоплещест мъж заслиза от горния етаж по скърцащата дървена стълба. Черната му коса беше разрошена от съня, а бузите бяха покрити с набола брада. Мина последните няколко стъпала и закрачи през залата към тях, като загърна мускулестите си рамене по-плътно с наметалото, поръбено с кожа. Погледна към застаналия до огъня млад мъж.

— Седни, братко! — каза той, преди да се обърне към двамата мъже. — Защо дойдохте?

— Англичаните напускат, Мадог — каза Хауъл. Гърдите му се надигаха и спускаха от усилието при дългото изкачване, но очите му блестяха. Спря да си прочисти гърлото.

Мадог даде знак на един от мъжете край огъня.

— Дайте им да пият нещо.

— Започна преди седмица — продължи Хауъл, приемайки с благодарност чашата с бира, която му подадоха. Отпи голяма глътка и я подаде на Рийс. — От Англия дойде новината, че кралят на Франция завзел херцогство Гаскония и крал Едуард му обявил война. Гарнизонът в Карнарвън е извикан във войската.

— Според нашите хора там същото е станало и в Конуи и Рудлан — обади се Рийс. — Навсякъде в Гуинед, навсякъде в Уелс английските войници се изтеглят. В замъците са останали само по няколко души. Сега е шансът ни, Мадог.

— Обаче градовете все още ще са пълни с английски заселници — обади се Дейвид, заставайки до по-големия си брат.

— Без войници, които да ги защитават, те са само агнета в кошара. — Мадог се загледа замислен в надупчения таван.

— Има и още нещо — продължи Хауъл. — Крал Едуард е издал заповеди, които се разгласяват от английските чиновници из цял Гуинед. Мъжете на Уелс ще трябва да се бият. Всички сме привикани да му служим във Франция.

Лицето на Мадог стана още по-сурово сред мрака.

— Съберете хората — каза той, преди да се обърне към Дейвид. — И ми донесете ковчежето на братовчед ми.

Хората около огъня, които бяха неговите командири, станаха.

Мадог кимна, виждайки неизречения въпрос на лицата им.

— Време е.

Из двора горяха факли, а искрите им се вихреха в мрака, преди да угаснат. Мадог застана на стъпалата на главната кула, загърнат в наметалото си. Зад него се издигаше порутеното укрепление. Редом с Мадог стояха командирите му, между които беше и по-малкият му брат Дейвид. В краката му беше поставено дървено ковчеже, върху чийто капак бяха гравирани със сребро думи на стария британски език. Долу лицата на хората бяха червени от пламъците на факлите. Всички мълчаха и чакаха. Мадог се вгледа в тези лица и видя в тях надежда и страх, глад и напрегнато очакване.

Някои бяха с него в пущинака от години, от смъртта на Луелин ап Грифит. Дълго време се криеха и ближеха раните, нанесени им от англичаните при нахлуването преди десет години, когато надеждите за свободен Уелс бяха разбити от английската кавалерия. Други мъже, нежелаещи да живеят под игото на английските чиновници и странните им закони, през идните години го последваха в хълмовете, докато чуждите заселници изградиха нови градове и ги напълниха със свои хора, принуждавайки уелсците да се нагаждат към английските обичаи и да се подчиняват на властта им.

Мадог заговори:

— Там долу, в оградените със стени градове и замъци, в добре подредените зали чуждите чиновници ни наричат разбойници. Но ние не сме такива — не спазваме английските закони, но спазваме законите на кралство Гуинед. Някои от вас гледат на себе си като на затворници, прокудени в планините, но аз ще кажа, че не сме нито разбойници, нито затворници. Тук горе, на свобода, ние сме крале!

Думите му бяха последвани тук-там от одобрителни възгласи. Един-двама мъже одобрително се засмяха.

Мадог продължи:

— Дълго време чакахме възможността да си върнем земите. Сега тази възможност дойде. Градовете на Едуард са оставени незащитени, защото войниците са изтеглени, за да участват в неговата война. Привикани сме да се бием за този крал, чиито чиновници от дълго време облагаха с данъци народа ни и го докараха до немотия. Но ние няма да вдигнем копията си за него, за тиранина.

Одобрителните викове на хората станаха по-силни.

— Ще ги вдигнем срещу него!

Последва всеобщ рев и мъжете започнаха да удрят по земята с дръжките на копията.

Гласът на Мадог се извиси над шумотевицата:

— Имаме съюзници в планините на юг и на запад, хора, които ще се обединят за тази кауза. Имаме оръжия. Имаме воля!

Виковете продължиха, вече по-яростни. Никой вече не се смееше.

— В продължение на векове нашият народ говори за маб дароган — воина, който ще ни поведе срещу чуждите нашественици, човека, който ще сложи началото на нова ера. Пророците казват, че той ще дойде с предзнаменования и поличби. — Мадог даде знак на брат си. — Ще кажа, че това е нашето предзнаменование! Нашата поличба!

Дейвид приклекна край дървеното ковчеже и го отвори. Предпазливо, с благоговение вдигна изящна златна диадема, по чийто метал личаха вдлъбнатини и драскотини. Когато я подаде на брат си, виковете секнаха и настъпи тишина.

Мадог застана пред тях с развяваща се от нощния вятър черна коса.

— Короната някога е била носена от мъж, чиято кръв е и моя кръв. Преди могъщият Луелин да падне в битка, той ми я предаде. Аз я скрих от крал Едуард, когато той дойде тук да я търси, за да вземе силата й за себе си. — Мадог вдигна короната. Усети как сърцето му блъска силно в гърдите. Животът, който беше водил в продължение на повече от десет години, беше го довел до този момент. — Сега е време ние да слезем от прикритието на тези хълмове, време е да вдигнем копията си срещу враговете. И аз ще ви водя не като Мадог ап Луелин, а като ваш принц, защото в ръцете си държа короната на Артур, а според древното пророчество който носи тази лента, ще стане принц на Уелс.

Навън птиците надаваха крясъци и призоваваха зората като вестители на Бога, чули първи Неговата повеля, спусната от небесата, да се събудят: чайки и диви гъски, чапли и корморани с рошави пера — малки дракони, както ги бяха нарекли някои от английските войници, които никога преди това не бяха виждали море.

Едуард лежеше в мълчание, заслушан в техните приглушени крясъци, и гледаше стената през отвора между завесите на леглото. През последния час светлото петно се беше увеличило. Под гърба му леката постелка бе влажна. За цялата нощ беше спал може би само два часа, но не беше изморен. Към хора на птиците се присъедини плач, който отекна из коридора и мина под вратата на спалнята. Едуард погледна жена си, която лежеше топла до него, с черна, изпъстрена с бели нишки коса, разпиляна върху възглавницата. Тя не се помръдна. След малко той седна в леглото, а завивката, поръбена с кожа, се смъкна до кръста му. Подът под краката му беше застлан с килим, един от многото, които Елинор беше настояла да вземат със себе си заедно с леглото и останалите мебели. Това легло беше пропътувало из всички свети места на Англия, през границата до самото сърце на планинската Сноудония.

Едуард прекоси стаята и кожата му настръхна от хладния утринен въздух. Обу дългите гащи и ги привърза с тънкия ширит, за да не падат. Когато протегна ръка към ризата, се видя в огледалото. В мрака стоеше висока фигура с мускулести дълги крака, широк гръден кош и очертаващи се рязко ръце. Военният поход беше стегнал фигурата му и беше възвърнал на тялото му онази сила, която имаше като младеж. Ала не можеше да премахне белите косми в косата, нито бръчките по челото, които бяха станали повече. Преди два месеца беше отпразнувал петдесет и петия си рожден ден и тези години си личаха в очите и грапавината на кожата, обгоряла и опъната от слънцето и вятъра. Обръщайки гръб на огледалото, Едуард намъкна ризата си, а после и робата, която пристегна в кръста с колан. Накрая нахлузи чифт високи ботуши, издраскани и прашни, въпреки че пажът ги беше чистил много старателно. Излезе от стаята и тръгна по коридора.

Сега проплакването беше по-продължително, придружено от тихо пеене. Едуард спря пред затворената врата. През дървото до ушите му стигаше нестихващо хлипане. Чу дойката да шляпа с босите си крака по пода, докато детето замълча за миг, за да си поеме дъх, преди да отпуши отново дробовете си. Едуард притвори очи и постави длан върху дървото, за да почувства как звукът преминава през него. Измина само седмица, откакто от Лондон бяха пристигнали вестоносци, за да му съобщят, че най-големият му син починал неочаквано в Уестминстър, подобно на толкова много негови деца през годините.

Първото му дете беше умряло в утробата на майка си, без шанс за живот. Второто, милата Катрин, която се беше родила в Гаскония, беше починала шест месеца след битката при Луис на тригодишна възраст. Джоан успя да изкара само осем месеца, Джон достигна пет години, а Хенри — шест. Десет от тях си бяха отишли едно по едно, а сега Алфонсо, неговото хубаво момче, за когото беше сигурен, че ще живее, за да носи короната, беше се присъединил към мълчаливата редица. Детето, което не спираше да реве зад вратата, сега беше единственият му син и наследник на Англия. Този мощен рев беше като утеха за Едуард и той остана там още малко, преди да слезе надолу по стълбите на кралските покои и да излезе навън сред настъпващото утро.

Златисто розова светлина заливаше небето над далечните планини, а над водите на пролива Менаи и отвъд тясната гърбица на Ангълси беше застинало синьо, все още осветено от млечнобяла луна. Над бреговете на широкото устие, което течеше покрай южните стени на замъка и се вливаше в пролива, кръжаха птици. Едуард усещаше миризмата на реката, примесена с по-сладникавия аромат на рендосани греди, идващ от сградата, от която беше излязъл. Покоите бяха построени за него и за бременната му жена преди пристигането им в Карнарвън през пролетта. Тук Елинор роди техния син, както той беше пожелал. Това щеше да бъде доказателство за една завладяна страна, за това, че тази земя вече принадлежи на него и на наследниците му. Строежът на масивната каменна крепост, който бавно се оформяше около построените от дърво покои, беше още в начален етап, но Едуард вече можеше да види каква внушителна постройка щеше да представлява.

Ровът беше прокопан и ограден, основите на големите кули и стени бяха положени от стотиците копачи, камъкът беше докаран от Ангълси и прехвърлен през пролива с кораби. Стените на замъка и на града отвъд тях се издигаха постепенно блок след блок. Навсякъде из огромния строителен обект стърчаха скелета. Въздухът беше замъглен от прах. На места се виждаха основите на кулите, дебели повече три метра. Очертаваха се и входове към празно пространство, местата, където щяха да бъдат портите, зееха сред недовършените стени, виеха се стълби, които още не водеха доникъде. Пред него се издигаше на нивото на първия етаж само една кула — най-голямата, която беше надвиснала над пролива. Едуард беше виждал плановете, които главният му зидар Джеймс от Свети Джордж беше начертал, и можеше мислено да си представи на фона на синьото небе кулата, която щеше да се издига на три етажа и да завършва високо горе с три малки кулички. На тях щеше да има каменни орли.

Строящ се на мястото, където хиляда години по-рано римска крепост се е издигала заплашително оттатък пролива върху твърдината на келтите — остров Ангълси — замъкът Карнарвън трябваше да стане най-голямата крепост от железния обръч, който е създаден от Едуард по крайбрежието. Символът на мощта на Рим се рушеше и се покриваше с мъх отвъд новите градски стени, но Едуард не пренебрегваше силата на тази история и неговата крепост, издигана по подобие на римските стени на Константинопол, трябваше да бъде демонстрация на имперска мощ в сърцето на завладяния Уелс.

Вървеше към недовършената кула, а около него в ранното утро сновяха хора. Конярите се грижеха за конете, слугите носеха кошници, пълни с провизии, а оръженосците разпалваха лагерните огньове. Някои мъже се покланяха, докато той крачеше през разкаляната земя, а други си гледаха работата, без да забележат, че кралят минава покрай тях — една самотна фигура сред отстъпващите сенки на мрака, по-висока от повечето от тях, с очи, зачервени от безсъние. Минавайки между редицата шатри на рицарите, чието платно беше прогизнало от роса, Едуард забеляза захвърлени празни бурета от бира и усети миризма на повръщано. Очевидно празненствата, които беше организирал в селището Нефин, отстоящо на четиридесет мили южно от Карнарвън, тук още продължаваха. Не можеше да им се сърди за това, защото походът беше тежък, четвъртият в тази непрощаваща земя, която беше вдигала толкова много бунтове срещу него и го беше накарала да бръкне дълбоко в кесиите на поданиците си.

Преди седем години Едуард си беше въобразил, че се е справил веднъж завинаги с Луелин ап Грифит. Завърнал се от Светите земи, за да поеме короната на баща си, той не беше губил време, за да се справи със самообявилия се уелски принц, като вкара огромни армии в Уелс, отне предишните завоевания на Луелин и принуди него и хората му да се затворят в крепостта Сноудония. Обаче събитията скоро показаха, че ударът, нанесен от Едуард, не е бил достатъчно решителен. Само преди две години принцът се беше надигнал отново, а заедно с него — и целият Уелс. В предизвикателни писма Луелин беше заявил, че Уелс принадлежи само на уелсците и че той е негов владетел като истински потомък на Брут — основателя на Британия. Това позоваване на древната история, написана от Джефри Монмътски, беше разгневило толкова много Едуард, колкото и прочутата корона, която принцът носеше на главата си. Затова той още веднъж нахлу в Уелс, този път, за да го завладее завинаги.

Тук, в Гуинед, Едуард претърпя едно от най-големите поражения в живота си. Неговите най-добри командири, изпратени на разузнавателна мисия, бяха извършили дръзко нападение срещу северното крайбрежие, разчитайки на бърза победа срещу по-слабите уелски сили. Ала нападнати неочаквано на непознат терен, те бяха разбити от хората на Луелин и стотици англичани се простиха с живота си. Когато Едуард научи как победата на бунтовниците е възпята в песните, в които уелсците пееха за него, и как армията му е била унищожена от Луелин, изгуби покоя си. Репутацията му беше застрашена отново, но той продължи да се сражава през цялата уелска зима, тормозен от бурите и от коварния си противник. Докато уелсците се криеха от него из хълмовете, Едуард нае стотици дървосекачи да прокарат широки просеки през негостоприемните гори, разчиствайки пътя за още войски и за работниците, които се трудеха за издигането на масивната каменна крепост. Тя щеше да бъде негова сигурна база, от която можеше да нанесе удар на уелсците.

Когато стигна подножието на Орловата кула, мина под гъстия лабиринт от греди на скелето и покрай стражите, които го поздравиха, той влезе в преддверието и се изкачи по стълбите за първия етаж. Огромната десетоъгълна зала, която се разкри пред него, беше пълна с прах, който на слоеве се носеше във въздуха. Тук беше складирана по-голямата част от кралското имущество и покрай стените бяха наредени сандъци и мебели. По средата имаше кръгла маса, чиято гола повърхност бе жълтеникаво бяла.

Едуард отиде до масата и бледите му очи проследиха надписите на латински по ръба й, изкусно изрязани от инструментите на дърводелеца. В дървото бяха издълбани имена. Кей, Галахад, Гауейн, Мордред, Борс, Пърсивал. Двадесет и четири имена на двадесет и четирима рицари. Беше накарал да я направят за празненствата в Нефин, за да се отбележат краят на войната и началото на новия ред — ред на мъжете, които го бяха последвали в ада, чиято вярност към него беше запечатана по безкрайната окръжност на масата. Встрани от масата, закрепено в гладката каменна стена, беше знамето с дракона, носено от него двадесет години по-рано на турнирите в Гаскония. Тогава той беше Артур, само по име, дадено му специално за турнирите, за да всява страх у противниците и да предизвиква уважение сред привържениците си. Сега той имаше репутацията на Артур, земите му бяха разширени и малко оставаше да властва над Британия. След две трудни години беше постигнал това, което много английски крале замисляха и желаеха да направят, но така и не бяха успели — завладяването и подчиняването на Уелс.

Силите на Луелин, които се бяха окопали в хълмовете над река Уай и оттам продължаваха да извършват нападения срещу кралските позиции, най-сетне бяха притиснати. Един от хората на принца издаде местоположението му. Войската на Едуард се беше промъкнала в мразовития мрак на зимата сред високите хълмове, водена от предателя, и нападна принца и хората му, заварени неподготвени. В последвалата кървава битка Луелин беше убит, пронизан от английско копие. Със смъртта на принца най-после беше сложен край на уелската съпротива.

Когато златните слънчеви лъчи се промъкнаха през прозорците на недовършената кула и осветиха масата и знамето с дракона, Едуард усети горчивия вкус на тази победа.

Сега отрязаната глава на Луелин красеше крепостните стени на лондонския Тауър. Останалите от рода му бяха избити, а воините — пленени или също убити. Бардовете пееха пълни с отчаяние песни и се молеха на Бога да потопи земята им в морето. Построени бяха нови градове и в тях се стекоха английски заселници, които прогониха уелсците в покрайнините едва да преживяват от остатъците.

Назначени бяха английски шерифи и съдебни пристави, които да се грижат за реда в района, подчинени на съдия-изпълнител, а крепостите на Едуард по крайбрежието се издигаха все по-нагоре.

Едуард отиде до един от сандъците покрай стената, наведе се и взе нещо, увито в черна коприна. Върна се при масата, сложи го върху нея и разгърна плата, под който се показа книга. Надписът на корицата беше осветен от утринното слънце.

„Последното пророчество на Мерлин“

Започна да разгръща страниците и усети миризмата на мастилото, направено от стрити на прах скъпоценни камъни, смесени с жълтък и вино. Цветовете бяха ярки, направо великолепни. Около думите се виждаха изрисувани приказни животни, цветя и птици. Едуард беше показал книгата на рицарите си в Нефин, където бяха намерени пророчествата на Мерлин, преведени от Джефри Монмътски за света. На една страница бе нарисуван мъж, застанал пред огромна крепост, зад която се извисяваха зелени планини. В ръцете си държеше прост златен обръч. Тъкмо този образ Едуард гледаше от месеци, особено когато си лягаше да спи и когато шумотевицата от деня стихнеше. Беше разпитвал сподвижниците на Луелин, които беше успял да плени, после ги беше измъчвал, но те или не знаеха нищо, или отказваха дори пред лицето на смъртта да разкрият това, което той се беше заклел да стане негово още преди двадесет години — предмета, обединил Уелс срещу него. Короната на Артур.

25

Стражът разбута въглените и огънят се разгоря. Мъжът примижа от горещината, взе два пъна от коша и ги хвърли в пламъците, които облизаха краищата на дървото, а насекомите наизскачаха от пукнатините по него. Застигнати от огъня, те припламваха с ярка светлина и изчезваха.

— Хю!

Стражът се обърна и видя Саймън, който му подаваше чаша бира. Най-старият от тях, Улф, седеше облегнат на едно от буретата с протегнат крак, пристегнат с шина след едно падане. Тоягата му беше подпряна на стената, а във възлестите си ръце държеше чаша.

— По една за всеки ли? — попита Хю, изправи се, премигвайки, и изтри саждите от кожената си броня. — Няма ли да си я разделим?

— Защо да я делим? — попита недоумяващ Саймън и разклати чашата пред него. — Сега, когато другите заминаха, дажбите са по-големи. — Той се ухили и допи бирата, която остави бяла пяна върху устната му.

Огрян от огъня, Хю бавно отпи от сладникавата течност. Може би това, че беше оставен тук, имаше някои предимства.

Саймън седна приведен напред, оригна се и постави длани на бедрата си.

— Мислиш ли, че щяха да ни плащат по-добре във Франция? — попита той и погледна намръщен Хю.

Улф изсумтя в мрака, преди Хю да успее да отговори.

— На нашата възраст? Крал Едуард иска бойни коне, а не кранти.

— Аз съм с десет години по-млад от теб — изръмжа Саймън.

Без да обръща внимание на препирнята им, Хю допи остатъка от питието си.

— Я по-добре да хвърля още един поглед наоколо.

— Скоро смяната ще свърши и ще дойде време за лягане — промърмори Улф и подпря глава на стената. — Кълна се в Бога, че с всяка нощ тези нощни бдения стават все по-дълги.

— Това е от есенния мрак — рече Хю, мина покрай старателно подредените край стената мечове, лъкове и щитове и прекоси приведен сводестия коридор, който водеше към върха на стражевата кула при портата.

Въздушното течение, което се усещаше по извитата каменна стълба, беше леденостудено и Хю потрепери, когато топлината от огъня по лицето и ръцете му мигновено изчезна. Когато наближи върха, в очите му влезе прах и той се принуди да наведе глава. Бяха минали няколко години, откакто построиха двойната стражева кула и градските стени, над които стърчеше тя, но въздухът все още беше пълен с прах. Хю дълго усещаше миризмата на оцета, с който смесваха варта, за да се получи сивият хоросан. Един от чираците на зидаря му беше казал, че това се прави, за да бъдат опазени стените от огнените стрели, които се хвърляха по време на обсада, но Хю не знаеше дали това е истина.

Излезе на брулената от вятъра най-горна площадка на кулата и нахлупи плътно до ушите пластената шапка. Загледа се отгоре над град Карнарвън. От устата му излизаше бяла пара. Нощното небе беше забулено от бавно носещи се облаци, но в пролуките между тях се мяркаха бледосините проблясъци на зората. Оставаше само още час и можеше да легне да спи. Погледът му се плъзна по смълчаните улици и потъналите в мрак овощни градини. После се насочи към подобните на пъстра кърпа зеленчукови градини, повечето от които бяха обрани, а реколтата — запазена за наближаващата зима. Тук-там, където се събуждаха хора и стъкваха огньове или палеха свещи, блещукаха светлинки, но бяха малко. През последния месец в града цареше спокойствие, след като по-голямата част от гарнизона и много от по-младите му граждани бяха заминали за Гаскония.

Хю премести поглед върху югозападните стени, издигащи се покрай водите на пролива Менаи. Огньовете на стражите се виждаха през дълги промеждутъци, тъй като оределият гарнизон трябваше да охранява както градските стени, така и замъка, който се извисяваше като огромна ъгловата сянка в далечината. Кулите на замъка върху стените откъм морето бяха завършени, но скелетата все още засенчваха стените откъм града, които на места бяха високи само около три метра и половина. Ровът и дървената барикада, защитавали сградата в продължение на десет години, откакто беше започнала работата, бяха останали, но до голяма степен се оказаха излишни след завършването на градските стени. Скоро щеше да дойде празникът Вси светии и до пролетта работата по замъка трябваше да приключи. Много от работниците щяха да се върнат по домовете си. Докато гледаше замъка, Хю се замисли за момент за собствения си дом, далеч оттук, в Съсекс, и се запита какво ли е да построят нещо толкова величествено по твоя заповед. В тази работа имаше нещо богоподобно, но крал Едуард, неговият създател, не беше виждал Карнарвън от ранните етапи на строежа.

Чул блеенето на овце, Хю прекоси площадката на кулата, за да погледне над крепостния ров, ограждащ града, към мрачния пейзаж от сгушени дървета и покрити с мъгла поля, които постепенно се издигаха и се сливаха с далечните планини. Откъслечното блеене на овце се чу отново, този път по-силно. Хю се намръщи и запримигва в тъмното, учуден какво ли ги беше обезпокоило. Все още беше твърде рано за вълци. Може да бяха крадци, но овчарите и кучетата им обикновено ги прогонваха. Той ги виждаше, голямо стадо, пръснато из широка поляна. Забеляза, че нещо се движи встрани от мястото, където се бяха разбягали овцете. Покрай поредицата дървета бързаха някакви тъмни фигури. Хю погледна от другата страна на дърветата и видя още сенки, бяха стотици. Всички тичаха в една посока — към рова и към града. Изненадан, усети как кожата му настръхна. Отдръпна се от парапета и се втурна презглава надолу по стълбите, като крещеше:

— Вдигнете подвижния мост!

При главоломното спускане се спъна и едва не се претърколи надолу с главата по стръмните стъпала, като обираше с пръсти праха по стените, опитвайки се да се задържи. Успя да запази равновесие и продължи да бяга и да крещи. Близо до подножието се сблъска със Саймън, който тичаше нагоре:

— Вдигнете подвижния мост! — изкрещя Хю в лицето му и го изблъска встрани.

В караулното помещение Улф се беше изправил, сънен и объркан.

— Нападат ли ни?

— Стотици — извика рязко Хю. — Може и повече.

— Боже мили! — прошепна Улф, чиито очи се бяха прояснили и той последва Хю и Саймън в сводестия коридор, водещ надолу по тесни извити стъпала към приземния етаж на кулата. Там в малка стая, вградена в дебелата стена, се намираше механизмът за подвижния мост. Той беше свързан с единия край на дългия дървен мост, прехвърлен напряко през рова.

В ранните етапи на строежа, скоро след войната, когато градските стени и кули бавно се издигаха, подвижният мост винаги се вдигаше за през нощта. Но през последните няколко години, когато работниците много често сновяха напред-назад, те разчитаха повече на железните решетки да спират влизането на крадци и просяци.

Когато Хю стигна дъното, той се провикна назад към Улф, който куцукаше с мъка надолу на ранения си крак:

— Бий тревога! Ние ще навием въжето.

Отвъд водата се чуха приглушени шумове от трополенето на много крака върху замръзналата земя.

Хю и Саймът влязоха в стаичката, а Улф се смъкна по последните стъпала и навлезе в свода между кулите, разделян от решетките. В скоба на стената бе затъкната горяща факла. Улф спря в осветения от нея кръг и погледна през железните пръти на решетката към края на моста на отсрещния бряг на рова. От гората бяха изскочили хора, които като лавина се спускаха на засилващата се светлина. Очите на Улф се разшириха. Видя редици мъже, които носеха стълби, а оръжията във вдигнатите им ръце не бяха мечове или копия, а секири, чукове и кирки. Сякаш бяха орда побъркани работници, които нямат търпение да започнат ежедневната си работа. Когато въжетата на подвижния мост се опънаха и дъските потрепериха, Улф чу как Хю и Саймън пъшкат тежко от усилието, а макарата заскърца, протестирайки, защото не беше използвана дълго време. Първата вълна нападатели се втурна по моста.

Улф, замръзнал на мястото си в осветеното от факлата пространство, не видя как един мъж на отсрещния бряг измъкна стрела от колчана на колана си, не видя как я постави на лъка в ръцете му, как се прицели и дръпна тетивата назад. Стрелата излетя в мрака, невидима до последния миг, когато Улф, който се беше извърнал към кулата с камбаната, чу свистенето. Твърде късно. Старият страж беше отхвърлен назад, когато стрелата се удари в него и проби кожената му ризница. Нямаше време да издаде и звук, когато ужасната сила го прониза и спря дъха му. Оттатък решетката подвижният мост се повдигаше едва-едва, но първите нападатели бяха скочили на дъските и той беше притиснат отново надолу под тежестта им.

— Улф! За Бога! — провикна се Хю, докато се бореше с макарата. — Камбаната!

След като не чу нищо, а само трополенето на стъпки, той остави Саймън да върти сам ръчката и побягна. Отскочи назад, когато една стрела изсвистя покрай него. На няколко крачки Улф лежеше на земята. Хю тихо изруга и се наведе, поглеждайки през ръба на отвора. Оттатък имаше много хора, които говореха тихо, останали без дъх. Уелсците идваха в Карнарвън само през деня, за да търгуват. Повечето от тях бяха прогонени, когато крал Едуард определи това място за новата главна квартира на правителството. Техните къщи бяха съборени, за да се разчисти място за основите на града, и дървеният им материал беше използван за строителните работи. Хю не разбираше езика им. Тук, в този английски град в сърцето на Уелс, той нямаше нужда от него.

На моста стъпиха още хора. По стената на рова към мочурливия бряг, от който се издигаха крепостните стени, беше спусната стълба. Хю чу плясък, когато мъжете изчезнаха, скачайки в плитката кал. Саймън продължаваше да се мъчи с всички сили да завърти ръчката на макарата и да вика за помощ. Нямаше смисъл. Вече изобщо не можеха да вдигнат моста. Единствената им надежда беше да предупредят останалите от гарнизона за нападението. Хю отново се втурна в стаичката.

— Остави го — каза той на Саймън. — Твърде много са. Улф е мъртъв.

Саймън продължи още няколко секунди да държи ръчката на крика, но после я пусна и въжето рязко се нави обратно. Видя как Хю нарами щита си.

— Какво правиш?

— Трябва да стигна до камбаната.

Хю мина през прохода, като се вглеждаше през малкото, осветено от факлата пространство към сводестия отвор, водещ към отсрещната кула. Наведе се и прикривайки с щита лявата си страна и главата, пое въздух, като се стараеше да не поглежда към проснатото тяло на Улф и протегнатия му шиниран крак. Прошепна една молитва и се втурна през празното пространство между кулите. Над приглушения говор откъм отвъдната страна на желязната решетка се чу вик, последван миг по-късно от силен удар по лявата му ръка, когато нещо се стовари върху щита му. Хю се олюля от удара, а после дойде втори удар, този път по прасеца, последван от ужасна болка. Падна с вик на земята, а щитът издрънча върху него. Друга стрела се заби в бедрото му, докато продължаваше да лежи и да крещи от болка. Под ръба на щита през присвити от болката очи видя много мъже да скачат от моста на брега. Замъгленият му поглед се спря върху един от тях, широкоплещест и чернокос. Беше загърнат в поръбен с кожа плащ, а на главата имаше издраскан и покрит с вдлъбнатини златен кръг. Приличаше на крал воин, изскочил сред мрака от далечното минало. Хю усети, че някой го грабна под мишниците и го обърна. Видя лицето на стисналия зъби Саймън. Докато стражът го извлече обратно под прикритието на кулата, покрай тях засвистяха стрели.

Хю изскърца със зъби и отпусна глава върху каменния под на стаята с макарата, почувствал как цялото му тяло се облива в пот. Трепереше целият, с изключение на прасеца и бедрото, където изгарящата болка продължаваше.

— Нагоре по стълбите! — процеди през зъби той. — Вдигни замъка под тревога.

Саймън се поколеба, но после изчезна нагоре по стълбите на кулата. Хю, останал да лежи, едва поемайки си дъх от болката, чу стъпките му да се отдалечават. По-наблизо се чуваха тъпи удари на чукове върху камък. Звучаха така, като че ли сечивата са обвити с нещо.

Когато стигна караулното помещение, Саймън се огледа отчаяно. Да вдигне под тревога замъка сега? Можеше да извика, но беше малко вероятно някой да го чуе. Погледът му се спря на огъня. Отиде при него, загледан отчаяно в ярките пламъци, а после посегна към тоягата на Улф, все още подпряна на стената. Разкопча колана си с разтреперани ръце, смъкна кожената си ризница, подплатена със слама, и свали долната си риза през главата. Грабна тоягата на Улф и нави ризата върху единия й край, след което разпра ризницата. Наведен над коша с пъновете, натъпка слама и съчки в ризата. Пъхна края на тоягата в пламъците и той се запали веднага. Тогава се изправи и хукна нагоре по стълбите към горната площадка на кулата, като проклинаше вятъра, който насочваше пламъка към него и заплашваше да го разпали още повече. Стигна горе, наведе се и размаха насам-натам импровизирания фар. Треските и сламата се разгоряха още повече и огънят поръси със сажди голите му гърди.

26

Във вътрешния двор на лондонския Тауър, близо до овощните градини, се беше събрала група млади мъже заедно с конете. Загърнати плътно със зимните си плащове, с окаляни ботуши за езда, лица — зачервени от студа. Неколцина носеха на ръцете си върху дебели ръкавици хищни птици, завързани за каишки. Рицарите носеха пъстри големи соколи от Светите земи, а оръженосците — сиви соколи. Между мъжете сновяха няколко момичета с прогизнали от влагата поли. Вятърът развяваше мантиите им и разпиляваше ръждиви листа от купчините, които слугите в овощните градини се опитваха напразно да съберат. Небето над Лондон беше надвиснало ниско, натежало от тъмни облаци, и заплашваше с още дъжд.

След спокойното септемврийско небе есента беше пристигнала със силни ветрове, докарали продължилия цяла седмица проливен дъжд, който направо удави във вода графствата на Англия. Темза излезе от коритото си, наводни редица кланици и заля улиците с кървава мътилка. Работниците в крепостта Тауър бяха заети да отстраняват теч в спалнята на краля, където дъждовната вода съсипа един килим, който принадлежеше на Елинор. Повреденият килим беше най-малката грижа на краля, защото бурята беше връхлетяла южното крайбрежие тъкмо когато първата половина от флота му беше отплавала за Гаскония. Коварният вятър издуха половината отплавали кораби обратно в Плимът. Лошото време не беше единствената пречка пред придвижването на Едуард към Франция и към неговия настроен за война братовчед. След пролетната сесия на парламента кралят се беше обърнал към църквата да финансира кампанията му, но беше установил, че духовниците не искат да отворят ковчежетата си за неговата кауза. Когато Едуард заплаши да ги обяви извън закона, старши свещеникът на катедралата „Свети Павел“ отстъпи пред гневните му настоявания, но нямаше съмнение, че забавянето беше дало възможност на Филип да установи по-здрав контрол над Гаскония.

Чул кръшен смях, Робърт, който проверяваше дължината на юздите си, вдигна глава и се огледа. Зад него стояха две момичета и наблюдаваха как един слуга гони с метла разпилените листа. Едното, все още почти дете, бе със сива рокля под мантията, поръбена с хермелин около бледата й шия. Елизабет, най-малката дъщеря на краля, беше наследила дългите крака на баща си и черната коса на майка си, кичури от която се развяваха свободно изпод качулката, закрила лицето й. Докато Робърт ги наблюдаваше, Елизабет прибра нетърпеливо един кичур зад ухото си, наведе се и прошепна нещо на по-голямото момиче до нея, Хелина. Девойката имаше къдрава червеникавокафява коса, млечнобяла кожа и предизвикателно начервени бузи и устни. Върху ръката й в ръкавица беше кацнал малък сокол чучулигар с разрошени от вятъра криле. Червенокосото момиче, дъщеря на графа на Уорик, беше обещана на високопоставен рицар от кралския двор, но сега Робърт не сваляше очи от нея въпреки тихите предупреждения на Хъмфри. С крайчеца на окото забеляза, че един млад мъж го гледа. Дългокракият червенокос рицар с намръщено лице беше братът на Хелина, Гай де Бочам, наследникът на Уорик. Робърт се обърна към коня си с рязко дръпване, скъси юздата.

— Готов ли си, сър Робърт? — попита приближаващият се Хъмфри. В едната си ръка високият рицар държеше малък мех с вино. Посочи към разкаляния двор, където бяха издигнати два кола. Между тях висеше тънко въже, а от него се поклащаше желязна халка, която не можеше да се види от това разстояние. — Помни, имаш право на два опита.

Робърт отвърна на закачливата усмивка на рицаря.

— Това прави един по-малко, отколкото имаш ти, сър Хъмфри.

Хъмфри, който не беше успял да наниже халката на колието си при своите два опита, присви очи при това предизвикателство, а няколко от рицарите се засмяха.

Застанал при оръженосците им, Едуард тупна Робърт по гърба, когато той сложи крак на стремето.

— Покажи на тези южняци от какво са направени шотландците, братко! — прошепна той.

Робърт се метна на седлото и стисна юздите, а Нес пристъпи напред и пристегна колана на коня. Беше красив, дорест, кавалерийски кон на име Хънтър — най-бързото и следващо всяка команда животно, което Робърт беше притежавал някога. Истинска радост беше да го язди. Обаче този добър нрав му струваше скъпо, защото коне от породата на Хънтър не бяха евтини и шестдесетте марки, които беше платил на търговеца, му се струваха огромна сума. Убедил се, че му е нужен подходящ кон, който да го отведе на война във Франция, той не обърна внимание на подмятанията на брат си, че яките жребци и кротките ездитни коне, които те бяха докарали от конюшните на дядо им, не могат да се сравняват с мощните бойни коне от френски и испански породи на английските рицари. След това Робърт се беше бръкнал по-дълбоко, за да купи нови дрехи за себе си и брат си, които да отговарят повече на лондонската мода. Скоро след пролетната сесия на парламента той беше приет на първата си аудиенция при краля, който приветства обещанието му да му служи във войната, както баща му и дядо му преди него. След това започнаха да канят Робърт на много кралски съвети и пиршества. Като започна да се движи в по-висшите кръгове на кралския двор, усилията да не се отличава от другите барони му се сториха на място.

Нес подаде на Робърт копието му и той го пое с ръката си, на която имаше ръкавица. Меката кожа беше още гладка, защото ръкавицата не бе употребявана, и затова трябваше да стиска по-здраво, за да държи дръжката на нужното място.

— Почакайте, сър Робърт! — чу се един момински глас от тълпата.

Робърт се огледа и видя принцеса Елизабет, на която галено викаха Бет, да размахва парче бяла коприна в ръката си. Изгледаше като част от воал. Забеляза как младата принцеса го пъхна плахо, усмихвайки се, в ръката на Хелина. Бузите на Хелина се зачервиха още повече и тя хвърли възмутен поглед на принцесата, но излезе колебливо от тълпата. Робърт усети стягане в гърдите, когато тя му подаде парчето плат и срещна погледа му. Соколът върху ръката й разпери криле, очаквайки да хвръкне, когато Робърт се наведе да вземе подаръка, а Бет се засмя и заръкопляска. Пръстите му се докоснаха до пръстите на Хелина и много му се прииска да не носеше ръкавици. Девойката се върна бързо в тълпата, свела глава, а той завърза ефирния плат за дръжката на копието, без да обръща внимание на гневния поглед, с който беше сигурен, че го гледа Гай де Бочам. След като се успокои и застана стабилно върху седлото, Робърт се обърна към далечните колове и сръга силно Хънтър в хълбоците.

Слугите в овощната градина спряха да я чистят, за да наблюдават как Робърт препуска в лек галоп през полето с вдигнато копие в ръка, преди да се понесе в пълен галоп напред. Разхвърча се кал, която изпръска новите му ботуши. Желязната халка бързо се показа и той съсредоточи погледа си в нея. Пръстите му стиснаха още по-здраво дръжката, защото кожената ръкавица се плъзгаше по дървото, докато той летеше към стълбовете, а подареното му парче коприна се развяваше пред него. Замахна с копието секунда по-рано. Върхът му одраска железния кръг, но не влезе в него. Като остави малката халка да се клати бясно, Робърт профуча, ругаейки, покрай коловете. Накара Хънтър да забави ход, направи широк кръг и се понесе обратно през жвакащата кал към групата.

Хъмфри вдигна кожения мех.

— Остана още един опит! — провикна се той и се засмя, когато Робърт наближи.

— Хващам се на бас, че той ще успее при втория — каза Едуард и изгледа предизвикателно рицаря.

Хъмфри се засмя добродушно и поклати глава, но Хенри Пърси, внук на графа на Съри, кимна към Едуард.

— Приемам облога — каза набитият рус лорд и го погледна с мързеливата си усмивка. На китката му бе кацнал красив ястреб мишелов с нокти, забити в дебелата ръкавица. Хенри посочи с глава към Робърт, който накара Хънтър да спре.

— Десет лири, че няма да наниже халката.

Робърт погледна брат си и поклати едва забележимо глава при споменаването на сумата. Като изпълняващ длъжността лорд на техните английски имения в отсъствието на баща му той беше повикал трима рицари и петима оръженосци от Есекс да служат при него заедно с брат му и тяхната шотландска свита във войната с Франция. Беше длъжен да ги снабди с всичко необходимо за похода и неразумните облози бяха последното нещо, от което се нуждаеше.

Обаче Едуард не обърна внимание на погледа му.

— Дадено — каза той на Хенри Пърси.

Някои от останалите рицари заръкопляскаха одобрително в желанието си да стане нещо по-интересно. Заради забавянето се обучаваха от месеци и всяко разнообразие към обичайните упражнения беше добре дошло.

След като не можеше да се откаже, тъй като облогът беше направен, Робърт обърна коня си и зае изходно положение, стисна зъби и вдигна копието. Прогонвайки всичко друго от мислите си, той зачака онзи неповторим, чуден момент, в който всичко — конят под него, копието в ръката, погледът му към далечната халка — бяха на една линия. Когато той дойде, почувства го като тласък. Заби шпорите и Хънтър се понесе напред през средата на полето към коловете. Вятърът щипеше бузите му, но Робърт не сваляше очи от халката. Наведе се с насочено копие напред. Внезапно нещо бяло се стрелна напряко на пътя му и Хънтър рязко изви глава. Конят обърка следващата си стъпка и се наклони надолу, плъзгайки предните си копита в калта. Животното се стовари с бясна скорост на земята, а Робърт беше изхвърлен от седлото. Претърколи се няколко пъти, преди да спре, и чу как Хънтър изцвили от болка зад него.

След секунди Робърт се повдигна на ръце, като плюеше кръв и кал. Видя, че конят се мъчи да се изправи. Оръженосците му тичаха към него. Нес се насочи право към Хънтър. Едуард тичаше заедно с тях. Лицето му, което не изразяваше тревога, а гняв, беше обърнато към двама мъже и една жена, които се показаха в края на полето. Единият беше по-висок от другите, с прибрана назад лъскава черна коса и ъгловато лице. На китката на Еймър де Валънс беше кацнал бял сокол и гълташе парченце месо. Робърт си даде сметка, че бялото нещо, което беше подплашило Хънтър, са били размаханите крила на политналата птица.

— Какво си мислиш, че правиш, Еймър? — попита сърдито приближилият се Хъмфри, докато Робърт изтриваше кръвта от разцепената си устна.

— Мислех, че днес трябваше да пускаме птиците да летят — каза със спокоен тон Еймър, като продължаваше да гледа, без да скрива задоволството си. — Извинявам се, сър Робърт. Не съм искал да отвличам вниманието ви.

До него сестра му Джоан де Валънс леко се подсмихваше, полузакрила лице с ръката си, на която имаше ръкавица. Робърт премести поглед от Джоан към младия мъж до нея с бледа кожа и провиснала черна коса — новия й съпруг Джон Комън. Мъжът дори не си направи труда да скрие задоволството си. Беше застинало върху изпитото му лице.

Синът на лорда на Баденох беше пристигнал в Лондон преди два месеца заедно с баща си и други шотландски големци, извикани от Едуард да участват във войната с Франция заради английските си земи. Говореше се, че Комън, подкрепян от шотландските си другари, казал на краля, че никой от тях няма да участва в една чужда война, ако той не се придържа към условията на споразумението от Бъргхам и не остави Балиол да управлява кралството си без английска намеса. Робърт и другите рицари не знаеха дали кралят е приел тези условия. Ала знаеха, че малко по-късно в Тауър се бе състояла набързо организирана сватба на осемнадесетгодишния наследник на Комън и братовчедката на Едуард — Джоан, дъщеря на графа на Пембрук. От сближаването между двамата шуреи отношенията на Робърт и Еймър, който и без това продължаваше да се държи враждебно към него, станаха още по-хладни. Робърт чувстваше, че рицарите се дразнят от приятелството му с Хъмфри, но до този момент Еймър беше изразявал неодобрението си само с хапливи забележки, на които беше лесно да не обръща внимание.

Едуард се приближи към тримата, вбесен от евтиния номер, заради който брат му се беше наранил, а той беше изгубил бас.

— Ти пусна птицата нарочно, Валънс. Всички видяха — каза той и стрелна с поглед Джон. — Престани да се хилиш, Комън.

Джон Комън се намръщи, но преди да успее да отговори, Хенри Пърси се приближи, като галеше гърдите на ястреба си.

— Мисля, че всичко е в реда на нещата — каза той и премести поглед от Еймър на Робърт. — Ние се обучаваме за война. Мислиш ли, че на бойното поле няма да има нищо, което да отвлича вниманието ти?

Няколко от останалите закимаха в знак на съгласие, но Хъмфри поклати непреклонен глава.

— Това не е бойно поле. Тук има правила.

Робърт пое меха с вино, подаден му от неговите оръженосци, и изплакна окървавената си уста. Извърна се, когато чу Нес да го вика. Оръженосецът държеше юздите на Хънтър и се опитваше да помогне на изпадналото в беда животно.

— Мисля, че се е осакатил, сър.

Робърт се вгледа в разтревоженото лице на Нес, спомняйки си за парите, които беше платил за красивото животно, неговото най-добро оръжие за предстоящите сражения. Погледна Еймър и почувства как в гърдите му се надига гняв. Посегна към меча си с намерение да предизвика френския рицар, решен да възстанови загубата, но преди да успее да направи нещо, чуха вик.

Томас от Ланкастър тичаше през тревата към тях.

— В Уелс има бунт! — каза задъхан той, когато стигна групата. — Преди час пристигнаха пратеници. Кралят събира благородниците на спешен съвет.

— Бунт? — попита рязко Хъмфри. — Оглавен от кого?

— От човек на име Мадог. Баща ми казва, че той е братовчед на Луелин ап Грифит.

— Всички от рода на Луелин бяха пленени в последната война — обади се Хенри Пърси. — Крал Едуард се погрижи за това.

Томас сви рамене, продължавайки да диша тежко.

— Независимо кой е той, работата е сериозна. Карнарвън е превзет и другите замъци също са нападнати. Кралят трябва да предприеме незабавни действия. — Спря да си поеме дъх и погледна развълнуван Хъмфри. — У бунтовниците е короната на Артур.

27

Робърт отпи голяма глътка от меха и усети как топлината на виното залива гърлото му. С наближаването на зимата тук, на северозапад, беше станало по-студено. Небето отвъд завесата от дървета се синееше, сковано от мраз. Чистотата на въздуха му напомни за Карик. Беше толкова различен от изпълнения с миризми и гъмжащ от хора Лондон.

Робърт прибра меха в торбата, облегна се на седлото и остави Хънтър сам да избира къде да стъпва по изровената пътека. Клоните на дъбовете и сребристобелите брези бяха почти голи, а земята — покрита с гъст килим от гниещи листа. Около него между дърветата се движеха хора, коне и каруци, следващи коловозите в пръстта, направени от много мъже, минали преди тях.

След изминалите шест дни, откакто напуснаха Честър, той се изненада от спокойствието в района, през който пътуваха. От разказите на баща му за диви планини и скалисти равнини, за хълмове, брулени от бурни ветрове, и крайбрежие, заливано от непрестанни дъждове, си беше представял нещо съвсем различно от зелената хълмиста земя, която се разгръщаше бавно пред него. Нямаше голи върхове, нито спускащи се стремглаво водопади, а само хълмове, които като кокалчетата на пръсти се подаваха от леката мъгла над горите в далечината. Не се оплакваше, но макар че Хънтър се поправяше учудващо добре от раната и беше по-силен, отколкото беше очаквал, той се стараеше да не пресилва много животното. Ядът от Еймър де Валънс за мръсния номер, който му беше изиграл на полето за упражнения, не беше намалял, но сега нямаше как да му го върне след неразборията в двореца във връзка с бунта в Уелс.

Значението, което кралят придаваше на станалото в Уелс, личеше от факта, че много от командирите, пехотата и провизиите в Портсмът, предназначени за Франция, веднага бяха пренасочени. Беше оставил сенешалът на Гаскония да води намалената флота към Франция, за да предприеме операция по задържане на противника, и беше избрал базите си за настъплението — една в Кардиф, а другите в Брекън и Честър. Атаката в три направления трябваше да удари бунтовниците от всички страни. Според започналите да пристигат скоро многобройни съобщения, всяко по-отчайващо от предишното, из цял Уелс английските крепости бяха обсадени, градовете изгорени и чиновниците избити. Въстанието, започнато на север от Мадог ап Луелин, беше разпалило пламъка на бунта из цялата страна — от Конуи и Карнарвън до Гуент и Гламорган.

Внезапната смяна на противника не разколеба Робърт и той беше зачислен в кралската дивизия с тримата рицари и петимата оръженосци, които беше довел от Есекс, и шотландските си придружители. За негова радост там не бяха нито Еймър де Валънс, нито Джон Комън. Уилям де Валънс, участник в много военни походи на Едуард, оглавяваше дивизията, която беше тръгнала от Кардиф, и синът му беше с него. Междувременно Джон Комън беше изпратен да служи във Франция заедно с група шотландски благородници. По време на пътуването от Уестминстър братът на Робърт непрекъснато пускаше шеги каква съдба може да го сполети сред враждебните, чужди земи.

В Честър кралският отряд, състоящ се от над шестстотин копия, беше увеличен с тълпи от пехотинци, дошли от Шропшър и Глостършър. Те бяха последвани от седемдесет опитни стрелци с арбалети и голяма пехотна част от Ланкастършър, водена от един надут много дебел кралски чиновник — Хю Кресингам, който вече на три пъти беше принуден да сменя конете, уморили се под тежестта му. Оттам авангардът на войската от няколко хиляди души прекоси границата и навлезе в Уелс. Множеството от мъже се проточи в дълга колона, която запълзя, бавна и лъскава като намазана с масло, през околния пейзаж.

Отрядът беше разделен на по-малки бойни части, които се движеха с различна скорост и се бяха разпокъсали по протежение на пътя. Робърт и хората му бяха поставени под общото командване на Джон де Варен и графа на Линкълн. Графът беше станал свидетел на първите военни действия в тази война, когато уелсците в неговия район в Денби се бяха вдигнали, принуждавайки го да бяга в Англия. В този отряд беше и Хенри Пърси заедно с Хъмфри де Бун. Робърт го научи с изненада, защото бащата на Хъмфри беше на юг, начело на настъплението от Брекън, но по време на похода Хъмфри му довери, че баща му и кралят искали той да се докаже в тази война.

Робърт чу надменния глас на Хенри Пърси отпред и забеляза как лордът се провря с коня си между другите, за да застане до Хъмфри.

— Дядо ми ще даде заповед за почивка. Нататък теренът става по-труден.

Робърт дръпна юздата на Хънтър и подкара по-бързо коня, оставяйки брат си в недоумение зад себе си. Когато застана редом с рицарите, те прекъснаха разговора и се огледаха.

— Ще спрем горе на този хълм — каза му Хъмфри и кимна с глава към пътеката между дърветата, която беше започнала да става по-стръмна.

— Ти ли каза, че пътят става по-труден?

— Според дядо ми — отвърна Хенри.

Хъмфри посочи Хънтър.

— Как се справя?

— Мисля, че ще издържи още два часа. — Той погали коня по врата и забеляза, че Хенри извърна глава. Студените му очи недвусмислено показваха липса на интерес. Без съмнение конят изобщо не го интересуваше, след като беше получил десетте лири от Едуард за облога. Робърт още го беше яд на брат му за това. Като деца дързостта на Едуард го забавляваше, но тук тя му се струваше безразсъдна и ненужна.

Пътят стана още по-стръмен и конете трябваше да полагат по-големи усилия. Дъбовете отстъпиха място на брези и ясен.

— С това темпо ще стигнем Конуи по Коледа — каза Хъмфри, облегна се на седлото и подуши зимния въздух.

— И ако е рекъл Бог, да се върнем по Великден в Уестминстър с короната — добави с мрачна усмивка Хенри.

Хъмфри го погледна, но лордът, изглежда, не забеляза.

— Крал Едуард се надява да намери короната у бунтовниците? — попита небрежно Робърт, като се стараеше да прикрива любопитството си. — Ценна ли е?

Отпред се чуха възгласи, когато авангардът стигна билото на хълма.

— Време е за почивка — каза Хъмфри.

Робърт потисна желанието си да разпитва повече приятеля си. При пътуването през безкрайните гори имаше много възможности за разговори и на няколко пъти бе чул да се споменава за короната на Артур. Беше попитал Хъмфри за нея, обаче рицарят любезно, но твърдо отклоняваше разговора в други посоки. Това беше накарало Робърт да си спомни за частната сбирка преди месеци в някогашните покои на крал Хенри в нощта на пиршеството. Тогава беше усетил, че съществува някаква връзка между тези мъже извън техните титли и богатство. Беше предположил, че в нея не бяха посветени всички благородници в английския двор, че е нещо, свързано с щитовете с драконите, които не беше виждал от турнира насам. Продължаваше да мисли, че короната има някакво по-голямо, скрито значение, което стои зад набързо организирания през декември военен поход. Баща му беше разказвал с неясни, накъсани фрази за службата си в Уелс през зимата — за снежните виелици и жестокия студ, който може да убие човека през нощта, за вълците, които се събират след битка, промъквайки се, преди победителите да са си отишли, за да разкъсат със зъби още топлата плът, докато не е замръзнала. Това, изглежда, беше нещо повече от обикновено потушаване на бунт. По-скоро беше нещо лично за краля и рицарите му, накарало ги да рискуват в такива условия. Нещо, което беше направило по-възрастните мъже мълчаливи и замислени, а техните синове — неспокойни и нетърпеливи.

Дочул отпред изненадани гласове, Робърт извърна поглед от Хъмфри, за да разбере причината. Пред тях хълмът се спускаше рязко надолу към долина, където дърветата се издигаха в непробиваема преграда от голи клони на върби и ясен, дебели тисове, бодлива зеленика и високи борове между тях. Тя заприлича на Робърт на Селкъркската гора, която се простираше като огромно тъмно петно от шотландската граница до Карик на запад и Единбург на изток. От всички страни на долината като вълни се издигаха хълмове. Гъстата гора стигаше почти до върховете им, където отстъпваше пред скалисти хребети. Гледката на гора, която се губи в зеленикава мъгла в далечината, беше твърде впечатляваща, но още по-поразителна беше широката просека, прокарана право през нея. Беше като разсичаща я сива рана, следваща очертанията на терена, и нейната пустота контрастираше рязко със зелените лесове, които покриваха по-голямата част на кралството Гуинед.

Тук, простряло се пред очите му, беше доказателството за един невероятен труд.

— Може би не до Великден — каза тихо Хенри, загледан с присвити очи в хоризонта.

Мъжете слязоха от конете и се пръснаха между дърветата по билото на хълма, за да освободят място на другите, които идваха отзад. Слугите вадеха храна и пиене за рицарите, а конярите се погрижиха за конете — затягаха колани и наместваха седла. След като остави Хънтър на грижите на Нес и стюарда си да разпредели между тях храната, Робърт изпъна крака и изпи чаша бира. Видя наблизо Джон де Варен и граф Линкълн да разговарят оживено с двама мъже в жълто-червени кожени брони. Когато Робърт забеляза извезаните на гърдите им златни кръстове, интересът му се засили. Мъжете носеха отличителните знаци на графа на Уорик, чийто отряд беше напуснал Честър преди този на Варен. В него беше жената на Уорик, синовете му и дъщеря му Хелина.

Това, че най-високопоставените водеха със себе си семействата си, не беше нещо необичайно. Никой не знаеше колко дълго щеше да продължи походът. Благородниците дължаха на Едуард само четиридесет дни служба, но обикновено след този период се сключваха нови договори и никой барон не се осмеляваше с лека ръка да изостави краля по средата на една война, каквито и да бяха правата му. Жените и децата щяха да бъдат настанени в Конуи заедно с готвачи, шивачи, лекари и свещеници. Войската се придружаваше и от други, непоканени от никого, но добре дошли за мнозина хора. Сред тях имаше монаси, продавачи на индулгенции, музиканти и проститутки, за които армията беше подвижен източник на пари.

Джон де Варен спря да говори и се огледа. Видя внука си и му кимна да се приближи заедно с Робърт и Хъмфри.

— Какво има, сър? — попита Хенри, когато тримата наближиха.

— Ариергардът на Уорик е забелязал дим в гората отпред. Техният отряд бил стигнал много далече пред тях, за да се връща и да предприема разузнаване, затова неговите съгледвачи са ни изчакали. Искам да хвърлиш едно око, Хенри. — Варен кимна към Хъмфри и Робърт. — Идете с него. Вероятно са бракониери или разбойници. Но не сме много далеч от Денби, където е бил нападнат Линкълн.

Графът мрачно кимна.

— Бунтовниците погубиха много от хората ми. Те са голяма сила, повечето са въоръжени с копия, но някои използваха и къси лъкове.

— Трябва да сме благодарни поне на тази милост — промърмори Варен. — Пембрук е изправен пред мъжете на Гуинед и техните дълги лъкове. Бог ми е свидетел, че няма по-смъртоносно оръжие от лъковете — каза той и се обърна към внука си: — Докладвай ми, каквото откриеш, Хенри. Ако врагът е тук, ще го нападнем. Не искаме някой да препречи пътя ни за връщане към дома.

След като изслушаха съгледвачите на Уорик, които описаха къде бяха видели дима, тримата се върнаха при хората си. Когато Робърт му обясни задачата, Едуард започна да мърмори, но допи на един дъх чашата си и се метна на седлото заедно с тримата рицари и единадесетте оръженосци, които съставляваха групата на Робърт. Нес разгърна пряпореца на Робърт и групите от общо четиридесет и осем души преминаха на коне през тълпата от войници, за да излязат на прокараната от дървосекачите просека, която прорязваше покритата с гори долина.

28

Тръгнаха да слизат надолу по разчистения път с развявани от вятъра три знамена, а зимното слънце блестеше в очите им. Най-отпред беше знамето на Хенри Пърси с избродирания на златен фон син лъв, следвано от синия пряпорец на Хъмфри с бялата лента през средата и шестте златни лъва и накрая червения орнамент на бял фон на Робърт. Робърт държеше юздата на Хънтър по-отпусната, за да може конят да избягва пъновете и корените по пътеката, но тя беше сравнително лесна за движение, тъй като беше отъпкана от стотици крака и копита. Въпреки че беше уморен от дългата езда сутринта, Робърт почувства облекчение от промяната на темпото, тъй като по-малката група можеше да се движи по-бързо от колоната, бавена от каруци и пехотинци. Погледна към Хъмфри, който му се усмихна в отговор, и установи същото приповдигнато настроение у другите.

След две мили просеката стигна дъното на долината, стана по-равна и групата спря пред друга пътека, която се губеше между дърветата. От един клон се развяваше парче плат в червено и жълто, оставен там от съгледвачите на Уорик, за да показва пътя.

— Това е. — Хъмфри проточи врат и се вгледа в дърветата пред тях. — Те казаха, че видели дима отвъд онзи хълм.

— Ще трябва да води към някое селце — каза Хенри, оглеждайки пътеката. — Изглежда стара.

— Но не се използва често — добави Робърт, поглеждайки кафявия килим от листа и съчки.

Пътеката беше широка колкото да мине един кон, с опасно ниско надвиснали клони.

Хенри даде знак на двама от рицарите си.

— Излезте отпред.

Мъжете изоставиха просеката и навлязоха в колона по един сред сумрака, като се навеждаха да избягват клоните, а по лицата им полепваха паяжини. Пътеката се издигна рязко нагоре, птици се разцвърчаха в листака, ядосани на натрапниците. Хората се стряскаха от непрекъснатото движение наоколо. В храстите се чуваше постоянно шумолене, а по едно време в далечината се мярна червеникаво петно — една сърна побягна между дърветата. Клоните се сгъстиха, закриха небето и превърнаха дневната светлина в зеленикав здрач. Ако сред тези дървета имаше някой, едва ли щяха да могат да го видят сред листака. Загубиха ориентация. Вече не знаеха в каква посока се движат, знаеха само, че хълмът продължава да се издига нагоре пред тях, затова отчаяно се опитваха да зърнат късче небе и светлина. Скоро желанието им се сбъдна. Когато стигнаха върха, дърветата оредяха и пътеката се разшири, давайки възможност на рицарите да яздят в постоянен тръс по двама един до друг. Покритата с мъх земя заглушаваше тропота на копитата.

Робърт беше близо до челото на колоната заедно с Хъмфри, когато един от хората на Хенри предупредително изшътка. Спря коня си и видя, че рицарят сочи през дърветата, където от клоните на един дъб висяха две големи тела — на елени, с провесени надолу дълги вратове. Коремите бяха изтърбушени и празни, а от двете им страни висяха виолетови меса с жълта мазнина по тях. Във въздуха се носеше острата миризма на кръв.

— Може би ще трябва да продължим пеш? — каза Робърт. При вида на елените облекчението му от чувството на свобода, предлагана от ездата, изчезна. Почувства промяната и у другите. Някои бяха хванали дръжките на мечовете си, а лицата им бяха напрегнати.

— Не — каза Хенри. — Тези елени може да са убити от всеки. Не искам да губя време, като се мъкна пеша през гората след двама бракониери. Ще продължим да яздим още една миля, а после ще се върнем обратно. Димът не би могъл да идва от много далеч, след като съгледвачите са го видели. — Без да чака отговор, Хенри пришпори коня, следван от хората си.

Не мина много време и те я подушиха — едва доловима миризма на дим от изгорели дърва. В далечината между стволовете просветляваше по посока на голия склон на хълм, обагрен в кехлибарената светлина на късния следобед. По средата на склона имаше останки от селище. Виждаха се купчини струпани камъни и разцепени греди, на места си личаха останките от някоя стена или входна врата. Изсъхнали стебла от папрат пък закриваха отчасти други постройки и заличаваха доказателствата за някогашно човешко присъствие под тънко жълто-кафяво покривало. Човек би си помислил, че тук от десетилетия не е живял никой, ако не бяха явните признаци за живот. По средата между порутените сгради имаше яма, в която гореше огън и към небето се издигаха сиви кълба дим. До рушащите се стени бяха издигнати временни заслони от трева и клони, подобни на тъмни дупки, с място за по няколко души. На метри от селището отново започваше гора, която се губеше в друга тъмна долина, закривана от листака.

Рицарите пристъпваха напред в мълчание, мнозина от тях вперили поглед между дърветата в лагера, а други се оглеждаха предпазливо наоколо.

— Не виждам никого — прошепна Хъмфри.

— Аз също, но този огън е запален скоро. Не може да са отишли далеч.

Хенри хвана юздите, за да накара коня си да продължи напред, но Хъмфри го спря.

— Какво правиш?

— Трябва да огледаме от по-близо. Ако се съди по размерите на лагера, най-вероятно това ще е групата, нападнала графа на Линкълн. Трябва да уведомим сър Джон, преди да са ни видели.

— Защо ще губим още един час, когато можем и сега да се справим с тези селяци? Преди да успеем да докараме повече хора тук, горе ще се стъмни, а ако го отложим за сутринта, те може да са си отишли.

— Изглежда, че са тук от доста време — каза Робърт и застана до Хъмфри. — Съмнявам се, че имат намерение да ходят някъде.

Хенри ядосан го погледна.

— Откъде знаеш? — Погледна Хъмфри и троснато каза: — Нали искаше да се докажеш в тази война! Е, това е шансът ти. Нашият шанс. Нашите бащи и дядовци се покриха със слава под водачеството на крал Едуард. Трябва да им покажем, че сме достойни да заемем местата им. Че сме способни техни наследници. — После, повишавайки тон, добави: — Знаеш какво цели той, Хъмфри. Не искаш ли място на масата на краля, когато пророчеството се изпълни? Не искаш ли част от новото му кралство?

— Внимавай — рече тихо Хъмфри и погледна бързо другите.

Когато погледът на рицаря се спря на него, Робърт повдигна въпросително вежди, но Хъмфри не каза нищо.

Обаче Хенри беше непреклонен и продължи:

— Искаш да пропилееш една възможност, може би единствената, която ще имаме в тази кампания?

— Графът на Линкълн каза, че нападналата го група е най-малко от сто души. Ако това са те, ще ни превъзхождат в съотношение две към едно.

— Линкълн се е оставил да бъде изненадан. Тук ние имаме предимство.

Хъмфри погледна встрани. Изглеждаше разколебан. Накрая присви очи и изтегли меча си.

Хенри се усмихна и сините му очи проблеснаха под последните слънчеви лъчи.

— Хайде да се справим с тази измет — изръмжа той и подкара напред коня си.

— Хъмфри! — обади се Робърт, когато рицарят се накани да го последва. Той погледна приятеля си. — Заповедите ни не бяха такива.

Лицето на Хъмфри се изпъна.

— Влизаме! — рече той и заби шпори в хълбоците на бойния си кон.

Робърт премести поглед от него към хората си, които чакаха. Едуард беше свъсил въпросително вежди. Младите оръженосци, между които и Нес, изглеждаха нервни и вече бяха изтеглили мечовете. Как щеше да изглежда, ако той откажеше да ги поведе? Ако Хенри и Хъмфри се завърнеха триумфиращи при Варен, след като се бяха справили с бунтовниците, а той се беше крил страхливо между дърветата? Щом за тях това беше възможност да се докажат пред техния крал, за него беше възможност да се докаже пред тях. До този момент тези млади мъже, дори Хъмфри, наследници на английски графства, го държаха на разстояние, но той вече беше наясно с мощта и влиянието им и искаше същото за себе си. Баща му и дядо му бяха воювали за английски крале и бяха наградени със земи. Той беше дошъл в Англия, за да възстанови авторитета, загубен от тях с възкачването на Балиол на трона, но засега, вместо да увеличи намаляващите семейни богатства, той не правеше почти нищо друго, освен да ги харчи.

Кимна на брат си и на другите да го последват и сръга Хънтър в хълбоците.

Хенри не ги чакаше в края на гората — а изскочил на огрения от слънцето склон на хълма, той се беше отправил в лек галоп към селището. Елементът на изненадата, с който можеха да се сблъскат, беше загубен и другите го последваха с извадени мечове. Хенри яздеше между редиците от заслони и купчини камъни, а Хъмфри и Робърт препускаха след него. Големият огън продължаваше да гори по средата на лагера и да разнася топлината на вълни наоколо. Рицарите се разпръснаха из селището под пукането на горящите дърва. Земята беше покрита с купчини суха папрат, насечена от склона на хълма и разпръсната из лагера. Край ямата, в която гореше огънят, имаше няколко пъна, може би използвани за сядане, а из пепелта се виждаха овъглени животински кости. Недалеч от заслоните в пръстта бяха забучени две копия, а наблизо се виждаха бурета и разбити сандъци. Като се изключат те, мястото изглеждаше изоставено.

Хенри насочи коня си към един от заслоните и разсече лекия покрив от преплетени клони с меча си. Покривът се срути под дъжд от стръкове папрат и листа. Вътре голата земя беше покрита с опърпана еленова кожа. Наведе се и заби меча си в мръсно, парцаливо наметало, сгънато върху кожата, повдигна го с върха и го захвърли с погнуса настрани.

Хъмфри слезе от коня и отиде при огъня. На тревата се търкаляха две дървени купи, а до един пън имаше огромен железен казан. Наведе се, вдигна една от купите и я помириса, а после направи гримаса и я захвърли настрани.

— Сигурно са ни чули, че идваме — каза той, като се изправи и погледна към Хенри. — Робърт беше прав. Трябваше да продължим пеш, когато видяхме елените.

Робърт беше останал на седлото и се оглеждаше наоколо. Ако не беше добре поддържаният огън, би казал, че тук от доста време не е имало хора.

— Не ми прилича много на лагер.

Хъмфри се огледа, но вниманието му беше привлечено от един от рицарите му.

— Сър, бихме могли да ги последваме в гората. Да се опитаме да ги проследим.

Някои от хората на Хенри бяха слезли от конете и ровеха из заслоните, за да проверят дали там няма нещо ценно.

Хъмфри поклати глава и се вгледа в ограждащите ги дървета.

— Можем да ги търсим с дни и пак да не ги намерим.

Робърт подкара Хънтър към копията, които стърчаха в калта недалеч от заслоните. Дръжките им бяха нащърбени от употреба, а там, където мъжете са ги държали, дървото беше гладко и лъскаво. Хвана едно и го изтръгна от земята, като се чудеше защо собственикът му го беше оставил. Из калта се виждаха още дупки, от които са били изтръгнати други копия, както и следи от стъпки, но по-голямата част от почвата беше скрита под купища папрат. Робърт оглеждаше внимателно сухите стръкове папрат и забеляза, че по краищата им нещо лъщи. Вгледа се по-отблизо и видя някаква смес, която покриваше листата. Беше лепкава и миришеше на животинска мас. Извърна глава, като предположи, че стръковете са били използвани за изтриване на мазнината от казана за готвене, но после установи, че и другите мъже, които продължаваха да ровят из лагера, мърмореха отвратени. Видя как един рицар помириса пръстите си. Друг изтриваше ръцете си в кожената си броня. Един оръженосец държеше наметало, върху което мазнината лъщеше на слънчевата светлина. Робърт усети, че го побиват студени тръпки. В главата му се мярнаха спомени от лова, на който го беше водил дядо му. Спомни си как бяха поставяли примки и капани, като оставяха следи от кръв и провесваха трупове на овце от дърветата, за да примамват вълците.

Все още стиснал копието с мазнина на върха, Робърт накара Хънтър да се обърне.

— Хъмфри!

Рицарят се извърна рязко, като чу вика, но още в мига, когато той излизаше от устата на Робърт, небето се изпълни с ярки звезди, които излетяха от гората около тях. Продължиха да летят още миг нагоре, а после почти мързеливо се обърнаха и се спуснаха с голяма бързина към лагера. Мъжете имаха време да разберат, че това са запалени стрели, които започнаха да падат около тях. Рицарите и оръженосците вдигнаха щитовете над главите си или се хвърляха да се скрият зад заслоните, но стрелите не бяха насочени към тях. Когато острите им върхове се забиха в купчините папрат, завързаните за тях запалени кълчища припламнаха за няколко секунди, а след това се разгоряха. Там, където се забиваха в зацапана с мазнина почва, се разгаряха по-бързо и огънят оставяше ярки дири от пламъци, които плъзнаха в различни посоки. Конете започнаха да се изправят на задни крака, когато въздухът се изпълни с дим и горещината започна да пулсира, внезапна и непоносима. Няколко животни се обърнаха и побягнаха.

Посипаха се още стрели. Рицарите започнаха да крещят, изпаднали в паника. Тези, които бяха слезли от конете, се втурнаха към тях. Едуард Брус вдигна щита си, когато една стрела полетя към него. Стрелата се заби дълбоко в дървото и огънят облиза боядисания му център. Когато кълбата дим се понесоха нагоре, а по земята се проточи дълга огнена линия, бойният кон на Хъмфри изцвили уплашен и се втурна в галоп към гората. Хъмфри извика след него, но беше принуден да се сниши, когато наоколо се посипа нова градушка от стрели. Един от оръженосците на Хенри отскочи назад, отдръпвайки се от пътя на една светеща диря, и падна право в ямата с огъня. Пламъците подпалиха наметалото му, което бързо се разгоря. Той се опита да се освободи от него, като се помъчи да разкопчае клипса, който го държеше около врата му, но пламъците го обгърнаха в смъртоносната си прегръдка.

Докато един от рицарите на Хъмфри се мъчеше да се качи на коня си, една стрела го удари в гърба. Върхът й не проби кожената броня, но остана забит. Рицарят заопипва зад себе си, но в този миг пламъкът плъзна по врата му. Косата му се подпали и мигновено пламна като факла, а конят му побягна, докато кракът му беше още върху седлото. Рицарят падна тежко назад и от удара в земята стрелата проби бронята и проникна в белия му дроб. Той се сгърчи, от устата му рукна кръв, а конят го повлече подире си.

Робърт се помъчи да удържи Хънтър, докато оглеждаше небето за стрели. Викна на брат си и хората си, като се опитваше да ги държи близо до себе си. Едуард и оръженосците му се намираха наблизо. В щита на Едуард беше пробита дупка, черна по ръбовете там, където беше измъкнал стрелата. Мъжете от Есекс се бяха разпръснали из лагера, когато атаката започна, но сега яздеха към Робърт, пришпорвайки конете си през пламъците, за да се измъкнат от тях. Чул силен рев, Робърт забеляза стотици фигури, които се спускаха по склона на хълма към тях с копия в ръце. Като ги видя, Хенри извика на рицарите си да се съберат, но онези, които можаха да чуят командата му, бяха малко, а конете им бяха твърде уплашени, за да се подчинят.

Робърт стисна юздата на Хънтър, когато той се изправи на задни крака. За момент се подвоуми сред настъпилия хаос дали да се бие, или да бяга. Копието, което беше изтръгнал от земята, беше още в ръцете му и му се прииска да пришпори коня си срещу приближаващите се тълпи. Но въпреки този импулс беше наясно, че това е безполезно. Те не бяха в състояние да се прегрупират и да атакуват, защото огньовете ги разделяха. Няколко от тях бяха побягнали в гората или по собствена воля, или по волята на конете им. Робърт захвърли копието, пришпори Хънтър и прескочи тлеещата купчина папрат, разпръсквайки горящи въглени след себе си.

— Назад! — изкрещя той и посочи към дърветата.

Хенри, чието лице се беше зачервило от огъня и яда, чу вика. Направи гневна гримаса, но обърна коня си и поведе хората си след Робърт. Един по един започнаха бързо да се отдалечават, а зад тях бунтовниците стигнаха покрайнините на лагера и започнаха да мятат копията си през пламъците. Един оръженосец беше съборен на земята от копие, забито в ребрата му. Друго копие се заби в задницата на коня и накара животното да подскочи рязко напред и да хвърли ездача от седлото. Рицарят падна върху горящия покрив на един заслон сред бушуващите пламъци.

Робърт почти беше стигнал началото на гората, а брат му и хората му бяха пред него, когато чу вик, по-силен от виковете на бунтовниците. Огледа се и видя Хъмфри, който тичаше през тревата, а пламъците осветяваха склона зад него. Рицарят бягаше с всички сили, преследван от тълпа мъже, които надаваха радостни викове. Робърт накара Хънтър да се обърне. Чу предупредителния вик на брат си, но не му обърна внимание. Заби жестоко шпори в животното и препусна към рицаря, а после рязко спря Хънтър. Когато Хъмфри се хвана за седлото, конят се олюля под допълнителната тежест. Робърт сграбчи Хъмфри отзад за кожената броня, за да му помогне. Хъмфри го хвана през кръста и успя да седне странично на седлото зад него. Робърт тъкмо се канеше да пришпори Хънтър, когато видя друга фигура да тича към тях. Беше един от оръженосците от имението в Есекс. Зад него се приближаваха бунтовници. Младият мъж нададе отчаян вик. Лицето му беше побеляло от страх.

— Тръгвай! — извика Хъмфри.

За момент Робърт се поколеба. Лицето на оръженосеца беше изпълнено с надежда и той тичаше с всички сили. Неколцина от бунтовниците спряха и замахнаха. Робърт нададе предупредителен вик, когато копията им полетяха във въздуха. Оръженосецът се изви напред, тичайки, тъкмо когато едно копие се заби в гърба му. Той изпъна напред гърди и ръце, когато острият връх проби бронята му.

— Робърт! — викна Хъмфри в ушите му.

Робърт срита Хънтър, когато видя оръженосецът да пада зад него. Още няколко бунтовници спряха, за да се прицелят, но техните копия паднаха в тревата, докато конят отнасяше двамата мъже между дърветата, оставяйки селището, обхванато от пламъци.

29

Робърт стоеше край бойницата на крепостната стена и гледаше огряното от луната устие. Оттатък канала, над далечното море се издигаше гърбицата на нос, подобен на някакъв дебнещ звяр, залят от сребристата, призрачна светлина. Водите на устието, осеяно с дълги кални ивици земя, блестяха като напукано стъкло.

Беше късно и град Конуи, който граничеше със замъка, беше осветен от факлите из улиците, тъй като войниците се настаняваха в казармите, а придружаващите войската — в новите си домове. От другата страна на реката, която течеше покрай стените на североизток, се виждаха още светлини, някои близки, а други по-далечни, които показваха къде се бяха установили да нощуват отрядите, които не бяха успели да се качат в лодките, преди да се стъмни. Нямаше съмнение, че хората щяха да се точат с дни.

Отрядът на Варен беше пристигнал на тези брегове няколко часа по-рано, когато слънцето залязваше. На фона на виненочервеното небе се очертаваше висока каменна грамада — замъкът Конуи, който напомняше на уморените войници на видение от сънища. Варосаните му стени, бели като скреж, се спускаха надолу до скалите над реката, където се оглеждаха в мастилено черните глъбини, а в тях редиците от запалени факли по крепостните стени блестяха като скъпоценни камъни. Кралят вече беше пристигнал и от четири стройни кулички на североизточните кули се развяваше червеното му знаме с трите лъва. По бойниците на крепостните стени имаше щитове със същия герб. От някои кули висяха и други щитове с различни гербове и цветове, които показваха къде бяха настанени разните графове и барони. Отвъд замъка и градските крепостни стени с двадесет и една кули хълмовете се извисяваха един зад друг нагоре към тъмните върхове на Сноудън, покрити с облаци и спускащ се мрак.

Като видяха замъка, хората от отряда на Варен въздъхнаха с облекчение и за пръв път от дни наред започнаха да се усмихват и да разговарят. Нападението на склона на хълма беше показало, че в разпрострялата се върху голяма площ гора се крие враг, който не само че познава добре терена, но е и достатъчно хитър да се възползва от него и затова хората бяха станали предпазливи и изнервени. Когато лодките ги прехвърлиха през реката до един дървен кей и оттам тръгнаха по каменистата пътека, лъкатушеща между скалите до една от крепостните порти, някои дори подхванаха песен.

Робърт не се усмихваше и не се включи в оживения разговор. По време на пътуването през реката се беше озовал срещу един от рицарите от Есекс — бащата на оръженосеца, който беше загинал в засадата. Рицарят не му беше казал нищо за смъртта на сина си и беше продължил да изпълнява мълчаливо заповедите му. Образът на младия оръженосец, който бяга отчаяно през поляната, а бунтовникът се прицелва в него, продължаваше да стои пред очите на Робърт, докато гледаше суровото лице на възрастния мъж. Искаше да му каже нещо, но не можа да намери подходящите думи.

След като бяха избягали от опожареното селище, двамата с вкопчилия се в него Хъмфри бяха препуснали през обраслата пътека до просеката. Известно време чуваха, че ги преследват, но крясъците на бунтовниците заглъхнаха много преди да излязат на разчистения път и да се срещнат с останалите от отряда. Там Хъмфри, Хенри и Робърт трябваше да обясняват на разгневения граф Варен как бяха попаднали в капана. На следващата сутрин Варен и Линкълн поведоха опитните си бойци към хълмовете, а тримата смъмрени младежи бяха оставени да ги чакат. На другия ден воините се върнаха окървавени, но доволни, след като бяха открили бунтовниците от опожареното селище, в което бяха подмамени младите рицари, в истинския им лагер в гората на няколко мили по на север. Там уелсците бяха платили за дързостта си, подложени на истинско клане. Обаче Варен не призна победата на хората си и скастри сурово тримата млади командири, чиято безразсъдност беше причина да загубят двама рицари, четирима оръженосци и шест коня. Хъмфри спомена, че Робърт ги беше предупредил да не влизат в лагера, обаче графът не прояви никаква снизходителност.

Робърт се отдръпна от стената и се отправи по пътеката, обикаляща крепостните стени над вътрешния двор на крепостта, над ламаринени покриви и комини, които бълваха дим. В претъпкания двор, ограден от каменни и дървени сгради, цареше пълен безпорядък. На светлината на факлите оръженосците нарамваха вързопи и торби, за да последват господарите си рицари до квартирите, а слугите бързаха насам-натам с купчини одеяла в ръце. След като слезе по едни стъпала надолу по пътеката, Робърт наближи кулата, където бяха настанени той и хората му. Чу, че някой да го вика. Обърна се и видя Хъмфри.

— Извиках ти три пъти! — каза рицарят.

— Не съм те чул. — Робърт срещна погледа на рицаря, а после извърна глава към оживения двор. Не беше разговарял много с Хъмфри след нападението, освен когато трябваше да изслуша сдържаната му благодарност, че му е спасил живота. Стараеше се напълно да избягва Хенри. Не беше трудно. И тримата избягваха разговорите, усещайки мълчаливия упрек на останалите от отряда. — Искаше ли нещо?

— Искам да дойдеш с мен.

Робърт се намръщи. Тази нощ в поведението на Хъмфри имаше нещо по-различно. Лицето му беше напрегнато, но не от безпокойство, а от силно нетърпение.

— Трябва да нагледам хората си.

Хъмфри го хвана за ръката.

— Моля те, Робърт.

— Къде да дойда? — Тонът на Робърт беше по-рязък, отколкото му се искаше.

Хъмфри се поколеба, но после го погледна изпитателно.

— Имаш ли ми доверие?

Робърт не отговори веднага. Той имаше доверие на Хъмфри, но начинът, по който рицарят влезе в изоставеното селище с лице, изразяващо упорство и отхвърлящо всякакво благоразумие, го беше накарал да се замисли. За пръв път забелязваше тази черта у приятеля си и това го изненада. Обаче все още харесваше младия човек. Това не се беше променило и, откровено казано, през последните дни неговата компания му липсваше.

— Имам ти доверие.

— Тогава ела.

Рицарят го поведе по пътеката покрай североизточните кули над оградените със стени зеленчукови и овощни градини, под които скалистата алея се виеше надолу към дървения кей. Там разтоварваха последните лодки. Стражите, които клечаха по протежение на пътеката, за да се скрият от вятъра, ги изгледаха, докато минаваха. След известно време стигнаха до кула, която се извисяваше над покривите на града и гледаше към огрените от луната хълмове. Когато Хъмфри отвори вратата, Робърт забеляза синьото знаме на рицаря да виси от един прозорец.

Кръглата стая приличаше на неговата. Беше почти гола, като се изключат голямото огнище и няколко избелели възглавници на пейката до прозореца. Прозорецът беше от кристално стъкло и малките му квадратчета отразяваха пламъците в огнището. Край стените бяха наредени чували и още неотваряни сандъци. За разликата от стаята на Робърт тази беше пълна с мъже.

Край прозореца в жълта туника с извезан на нея зелен орел седеше Ралф де Монтърмър, рицар от свитата на краля. Седнал на възглавниците до Ралф беше младият Томас Ланкастър, който участваше в похода като оръженосец на граф Едмънд. До огнището седеше Хенри Пърси. Пълната му фигура беше огряна от червеникавите отблясъци на огъня. Той втренчи студените си очи в Робърт. До него забеляза високата фигура на Гай де Бочам, брат на Хелина. Имаше още един рицар от свитата на краля, мълчалив, любезен мъж на име Робърт Гилфорд, и трима други. Всички млъкнаха, когато Хъмфри затвори вратата. Робърт видя, че на пода до краката на всеки имаше щит. В полумрака червеното беше почти черно, но златните дракони блестяха на светлината от огъня, а телата им върху дървото се гърчеха като живи. Забеляза също, че по средата на стаята имаше щит, до който няма човек. Когато го видя, Робърт почувства, че го обзема вълнение.

— Искаме да се присъединиш към нас.

Робърт погледна Хъмфри. Чертите на кръглото му лице бяха изострени от сенките. Рицарят даде знак на другите, които вдигнаха щитовете си и застанаха в кръг около самотния щит. Първоначално след турнира през пролетта в Смитфийлд Робърт беше предположил, че щитовете се раздават на турнирите като награда за извършени подвизи в тях. През последвалите месеци, наблюдавайки поведението на тази група в двореца и Хъмфри като неин ръководител, той беше започнал да подозира, че целите й са по-широки. Това подозрение се превърна в увереност по време на похода в Уелс, след дочутите неясни приказки за короната на Артур и някакво пророчество. Робърт искаше да участва в групата не само от любопитство, но и защото беше забелязал уважението, с което кралят и придворните му се отнасяха към тези млади хора. Години наред родът Брус беше добре приет сред най-висшите кръгове на властта и се ползваше с благоволението на кралете и уважението на благородниците. Но вече не беше така. Тъкмо крал Едуард стана причина да изпаднат в немилост, като беше избрал Балиол, и Робърт го презираше за това. Обаче раздразнението му изчезна, когато разбра какво му се предлага в тази осветена от огъня стая.

Без да каже дума, той застана в центъра на рицарите и Хъмфри затвори зад него кръга.

— Вдигни щита — започна той. После вдигна предупредително ръка, когато Робърт се наведе да го вземе. — Само ако искаш да станеш един от цялото, част от кръга, който ни обвързва във вярност на нашия крал и каузата му.

Робърт се изправи, а Хъмфри продължи, след като усети, че Робърт първо ще го изслуша.

— Преди десет години, след поражението на Луелин ап Грифит, крал Едуард създаде един рицарски орден, на който повери най-голямата тайна на нашето време. Няколко месеца след падането на Луелин кралят ни беше в Нефин, едно селище, недалеч от което се намираме сега и където бяха открити и преведени от Джефри Монмътски пророчествата на Мерлин. Там, в бившата твърдина на Луелин, крал Едуард намери последното от пророчествата. Това, което не е било преведено от Монмътски и е останало скрито в продължение на векове, пазено в тайна от уелските принцове на Гуинед.

Робърт знаеше за Монмътски и писанията му. Брат му Александър притежаваше копие от „Историята на кралете на Британия“, която беше прегледал веднъж. Обаче не беше чел пророчествата и нямаше представа, че съвсем наскоро е било открито още едно.

— Крал Едуард накара уелсец, който му беше верен, да преведе Последното пророчество и го представи на рицарите, които се заклеха да му помогнат да изпълни указаното в него. Като символ на тяхната обща цел кралят поръча да направят маса, подобна на онази в двора на крал Артур. Тези рицари бяха нашите бащи, дядовци и братя. Целта ни е да се докажем достойни да служим на краля така, както са служили те, и един ден да заемем местата си около кръглата маса, споделяйки славата на царуването му.

— Ние сме Рицарите на Дракона — каза Хенри Пърси и силният му глас проехтя зад гърба на Робърт. — Носим името си от поличбата, появила се в съня на Утер Пендрагон, поличбата, с която Мерлин е предсказал, че Утер ще бъде крал, а синът му Артур ще властва над цяла Британия.

Когато Хенри замълча, Томас Ланкастър продължи с ясния си младежки глас:

— Джефри Монмътски ни разказва за разпадането на Британия след смъртта на Артур по време на нахлуванията на саксонците. Той казва, че по това време Бог изпратил един ангелски глас да каже на британците, че те повече няма да бъдат владетели на своето кралство. Обаче един ден в бъдещето, предвиден от Мерлин, ако реликвите на Британия бъдат събрани заедно, тя може отново да бъде обединена и да стане кралство, което да живее в мир и благоденствие.

— В Последното пророчество — каза Ралф де Монтърмър, — намерено в Нефин преди десет години, тези реликви са трон, меч, жезъл и корона. Това са символите на кралската власт на Британия, първоначално носени от основателя на нашите земи Брут от Троя. След смъртта му четирите реликви и кралството били разделени между синовете му. Това разделение сложило началото на дългия упадък на Британия, съсипвана от войни и измъчвана от глад и нищета. Последното пророчество ни казва, че нашите земи ще бъдат изправени пред окончателен разгром, ако тези четири реликви не бъдат събрани отново от един владетел тогава, когато Бог повели.

Хъмфри заговори отново:

— Според пророчеството короната представлява златен обръч, носен от самия Брут и предаван на всички британски крале след това. Това е короната, носена от Артур, който я предал на братовчед си в Камблам, където тя изчезва безследно, докато Луелин ап Грифит обединява Уелс под свое ръководство благодарение на нейната сила. Това е короната, която ние трябва да намерим. Ако искаш да се закълнеш да участваш в нейното издирване и да се покажеш достоен да бъдеш допуснат един ден на Кръглата маса, тогава вземи този щит.

Когато Хъмфри млъкна, Робърт разбра, че е дошъл неговият ред. Главата му беше пълна с мисли за съкровища и рицарски подвизи. Смътно си спомняше разказите на възпитателя си в Антрим за Фион Макул и неговите воини. Тогава беше слушал с благоговение и се беше питал дали като рицар и той ще има подобни приключения, обаче колкото по-голям ставаше, толкова повече разбираше, че пълнолетието е свързано по-скоро със задължения и политика, отколкото с приключения, турнири и слава, и постепенно беше започнал да забравя тези истории. Това, за което говореха тези хора, не му изглеждаше реално, но сериозните им лица подсказваха, че в приказките им има истина и работата е сериозна. Усети, че космите на врата му настръхнаха като от студ и някогашните разкази изведнъж започнаха да му се струват възможни. За момент се поколеба, давайки си сметка, че трябваше да каже клетва, също толкова свещена като всяка клетва за вярност на васала към неговия сюзерен, клетва, с която се ангажираше да бъде верен на краля. Думите на Хъмфри продължаваха да отекват в главата му… „Да заемем местата си около неговата маса и да споделим славата на царуването му.“ Робърт се наведе и вдигна щита с дракона.

Атмосферата веднага се разведри. Мъжете кимаха и започнаха да се усмихват.

Хъмфри се приближи към него.

— Добре дошъл! — каза той и го прегърна.

Робърт се поколеба, защото не искаше да разваля тържествеността на момента, но трябваше да зададе въпроса си.

— Приемат ли ме всички? — Вече беше научил достатъчно и знаеше, че Еймър де Валънс също е член на този орден.

— На другите ще бъде казано по-късно — рече Хъмфри, очевидно схванал намека. — Макар че не могат да откажат да те приемат. Кралят го разреши.

— Крал Едуард знае?

— Говорих със сър Джон де Варен, който лично помоли краля да бъдеш приет.

Робърт кимна, доволен от доказателството, че е направил добро впечатление на краля въпреки провала по време на похода.

Ралф де Монтърмър се приближи с два бокала с вино и им ги подаде.

Робърт взе единия.

— Ако едната реликва е короната на Артър, кои са другите три?

— Смятат, че едната е Куртана — отвърна Ралф, преди Хъмфри да успее да каже нещо. — Известен е още като Меча на милосърдието. Някога е бил при Свети Едуард Изповедника, но до пророчеството истинският му произход не беше известен. Кралят го пази в Уестминстър.

— А жезълът? А тронът? Там ли са?

— Не още — отвърна Хъмфри и вдигна чашата си — А сега пий, братко.

Робърт вдигна своята и пи под втренчения поглед на Хъмфри.

30

— Къде беше снощи?

Робърт се обърна, като чу въпроса. Брат му Едуард беше приклекнал, облегнат на стената на оръжейницата, която гледаше към външния двор на замъка Конуи. Наблизо се чуваше остър стържещ звук, докато Нес търкаляше напред-назад бронята на Робърт в буре с пясък, за да свали ръждата от метала. Там имаше и други мъже, които поправяха закопчалките на броните и лъскаха мечовете. От време на време духаше леден вятър, който запращаше пясък в очите им. Миналата седмица малко след Коледа вятърът докара и сняг, но снегът не се задържа. Ако се съдеше по притъмнялото небе, скоро щеше да има още.

— Снощи ли? — Робърт погледна встрани. — Бях с Хъмфри.

— През последните десет дни почти не те виждам. Какво правиш?

Робърт спести част от отговора.

— Обучавах се.

Това донякъде беше вярно. През десетте дни, откакто армията на краля беше пристигнала в Конуи, нямаше много какво да се прави, освен да се чака, докато разузнавателните отряди бяха изпратени да събират информация за местоположението на врага. До този момент след нападението на бунтовниците в гората нямаше признаци за друго присъствие, като се изключат селяни, които работеха тук-там на полето, и в района наоколо цареше зловеща тишина. Подготовката им помагаше да не бездействат. Обаче те не бяха истинската причина за отсъствията на Робърт.

Едуард се намръщи и се изправи. Стърженето на бурето не можа да заглуши напълно думите му.

— Видях новия ти щит, братко.

Когато разбра, че Едуард е разгадал погрешно тайната му, Робърт почувства облекчение, но и известна вина. Хъмфри беше подчертал пред него, че въпросът за пророчеството трябва да си остане само в рамките на ордена, но му беше казал, че е свободен да се нарича Рицар на Дракона и да носи щита на турнири и на война. Робърт държеше в тайна приемането му в ордена и не искаше да го сподели с Едуард. Дълбоко в себе си знаеше, че брат му няма да одобри клетвата, която беше дал пред тези мъже. Направи се на ядосан.

— Ровил си из нещата ми? Нямаш право!

— Бях в стаята ти и го видях.

— Беше под леглото ми увит в чувал. — Когато Нес ги погледна, Робърт се отдалечи и кимна на брат си да го последва. На достатъчно разстояние, за да не могат да бъдат чути, той се обърна:

— Не е нужно да ти давам обяснения за всичко, което правя.

Едуард стисна устни.

— Аз съм един от хората ти. Не си ли длъжен да ме уведомяваш за плановете си в тази война?

— Като един от хората ми трябва да ми се подчиняваш, без да задаваш въпроси, като всеки друг оръженосец — каза рязко Робърт и извърна глава, за да не гледа обидената физиономия на брат си. — Искам да кажа, че…

— Ясно е какво искаш да кажеш — прекъсна го Едуард. — Сега аз по-долу ли съм от теб? Не съм достоен, защото не съм рицар като новите ти другари, така ли?

Робърт се облегна с тежка въздишка на стената на оръжейницата. Беше наясно, че рано или късно щеше да се стигне до това. Забеляза промяната в брат си скоро след като беше посветен за рицар. Пътуването из Англия ги сближи заради непознатата, чужда земя и той си мислеше, че Едуард вече не е толкова засегнат. Но през лятото, прекарано в Лондон, и след сприятеляването му с Хъмфри това отново се забелязваше. Беше се запитал дали то е причината за все по-невъздържаното поведение на Едуард: за начина, по който се държеше с рицарите, като че ли им беше равен, за пренебрежението, с което говореше за някои от бароните, за желанието му да предизвиква хората, с които разговаряше на масата на пиршеството или по време на обучението в боравенето с копие. Каквато и причина да имаше, Робърт беше започнал да се дразни все повече от поведението на брат си и да е все по-малко склонен да направи това, което Едуард желаеше най-много.

— Защо не ме посветиш за рицар?

Ето го най-после въпроса, който Робърт знаеше, че ще му бъде зададен.

— Казах, че ще го обсъдим, когато се върнем у дома.

— Това беше преди войната. Вече мина година и половина, откакто не сме в Шотландия, и не знаеш колко дълго ще продължи тази война. — Едуард застана пред брат си и го принуди да го погледне. — Робърт, догодина ще навърша деветнадесет.

— Още си малък да бъдеш посветен за рицар. Имай търпение. — Той сложи ръце на раменете на Едуард — Нека свършим това, което имаме да правим тук, и тогава ти обещавам, ще се погрижа да бъдеш посветен.

Едуард замълча, явно борейки се с желанието да възрази. Накрая само кимна.

Когато Робърт свали ръцете си от него, в града започна да бие камбана за следобедната молитва. Чу звъна й и усети как стомахът му се свива от напрежение, също както когато пришпорва коня си, за да се понесе срещу целта.

— Трябва да вървя — каза той на брат си и се провикна на оръженосеца си:

— Нес, когато свършиш, иди да нагледаш Хънтър вместо мен.

— Разбира се, сър.

— Приятна подготовка — извика Едуард след него, едва прикривайки сарказма в думите си.

Робърт не се обърна назад, а прекоси оживения външен двор и се отправи към стъпалата, водещи към крепостната стена. Когато стигна горе, камбаната престана да бие и ехото от звъна й отекна над устието. Докато крачеше бързо по алеята между стените, запътил се към североизточната кула, един вътрешен глас започна да протестира срещу двуличието му. Само преди секунди беше укорявал невъздържаността на брат си, а ето го и него — безразсъден като дете, което се люлее на висок клон на някое дърво, без да го е грижа какво лежи отдолу или от колко високо ще падне. Робърт заглуши този глас, обхванат отново от познатото вълнение, което го караше да не е предпазлив и да не се вслушва в гласа на разума.

Когато минаваше покрай кулата, извисяваща се над главната порта, видя отряд от неколкостотин души да се насочва към замъка. Повечето бяха на коне, знамената им се развяваха от силния вятър. През последните две седмици тук непрекъснато пристигаха хора от войските, изпратени на юг да помогнат на крепостите, обсадени от бунтовниците. До този момент това беше най-големият отряд. Робърт се запита дали носеха новини за местоположението на врага. До голяма степен щеше да бъде облекчение да напусне тесните рамки на крепостта, обаче едно нещо щеше да му липсва.

Стигна до кулата, която се извисяваше над устието. Усещаше се миризмата на водата, която се изливаше през отходните тръби върху скалите. По лъсналите от мръсотията камъни подскачаха чайки и се биеха за остатъците. Отвори вратата на кулата и тръгна по тъмното стълбище, което се виеше надолу покрай стената. На долния етаж влезе предпазливо в голяма кръгла стая, където единствената светлина идваше през процепите за стрелците. Спря в полумрака, забелязал смътните очертания на стъпки по прашния под, които водеха към наредени чували с жито. Чувалите бяха много по-малко, отколкото в началото на седмицата, когато за пръв път беше намерил това място. Подът около тях беше осеян с жито и можеха да се видят още отпечатъци от стъпки. Отвън продължаваха да се чуват крясъците на чайките. Между крясъците чу някой да произнася шепнешком името му.

Робърт пристъпи напред и се промъкна през един отвор между пълните чували. Провря се трудно през грубата тъкан, усещайки как житото мърда като живо под него. Мирисът му напомни за Карик по време на жътва. Мина оттатък и изведнъж се озова в тясното пространство между прозореца и чувалите с две каменни пейки пред него. Пейките завършваха с тясна ниша с процеп за стрелците. Застанала между тях, със силует, очертаващ се на оскъдната светлина от процепа, стоеше Хелина де Бочам — с вдигната, подобна на ореол, червеникава буйна коса.

Момичетата в Лохмейбън бяха мили и отзивчиви, но, общо взето, незадоволяващи. Все едно да целиш мишената с копие от място, а не след бясна езда. Ева, която целуна край езерото в нощта, в която фамилията му загуби трона, беше различна и продължаваше го изкушава в спомените му, но последвалите събития сложиха край на това. Хелина, дъщеря на английски граф, шестнадесетгодишна и обещана на друг мъж, беше дори още по-безразсъдна цел, но от това Робърт я желаеше още по-силно. Тя му се беше предложила сама. Какво му оставаше да направи, освен да порази целта?

Девойката беше с тъмносиня рокля, пристегната в кръста с плетен колан, с многобройни дипли до земята. В тази тъмна роба и със слабата си фигура изглеждаше почти момчешки, но Робърт знаеше, че в податливата мекота под тези дрехи нямаше нищо мъжко. Тя се усмихна, но не го заговори. Засега срещите им не бяха, за да разговарят. Това устройваше Робърт. Тук, в тази миришеща на плесен дупка, зад чувалите с жито имаше само една мишена. Мишена, която доскоро не беше успявал да порази и в която се прицелваше все по-въодушевено всеки следобед.

Прегърнаха се, Робърт притисна лицето на Хелина и започна да гали гладките й бузи, а устните му се впиваха в нейните. Усети вече познатата миризма на зехтин. Беше му казала, че е от сапуна, който използва, докаран от Испания. Устните й бяха топли, дъхът й горещ, смесваше се с неговия, докато дишаха един в друг при всяка нова целувка. Пръстите й пропълзяха нагоре по врата му и тя ги зарови в косата му, а неговите се плъзнаха надолу от лицето към раменете й и оттам по гърба й. Продължиха да се плъзгат надолу, достигайки онази извивка, където стегнатото й тяло ставаше неочаквано по-меко и закръглено, а Хелина се отдръпна рязко, поемайки си дъх. Робърт спря за миг, потискайки раздразнението, което заплашваше да надделее над чувството му за приличие. Това беше тя. Точката, откъдето започваше предизвикателството. Бяха там от известно време, ръцете му се плъзгаха обратно до основата на гръбнака й, тя пак отстъпваше, страстта им се разпалваше, ръцете му започваха пак да се плъзгат надолу, може би достигайки малко по-нататък, преди тя да се отдръпне, и цялата надпревара започваше отначало.

След известно време Робърт тъкмо беше намерил мястото, което търсеше, и ръцете му стояха уверено върху него, когато вратата на стаята се отвори. Чуха се гласове и стъпки. Робърт и Хелина се отдръпнаха рязко един от друг. Забелязал през дупката между чувалите нечие движение, Робърт я дръпна назад. Тя погледна покрай него с широко разтворени очи и пламнали бузи. Сърцето му се блъскаше в гърдите и той си помисли, че усеща колко бързо бие и нейното.

— Това ще е достатъчно за хората ви, сър. Вие можете да вземете стаята отгоре. Страхувам се, че сме малко неподготвени. Кралят още не ви очакваше. Веднага ще махнем тези чували.

— Побързай, рицарите ми са уморени.

Робърт се намръщи, чул дрезгавия глас и острия акцент. Изведнъж се досети. Беше старият граф на Пембрук, Уилям де Валънс.

— Разбира се, сър.

Стъпките се отдалечиха и вратата с трясък се затвори. Робърт изчака малко, заслушан в отдалечаващите се гласове, а после се обърна към Хелина:

— Ще излезем поотделно. Аз ще тръгна пръв, за да се уверя, че пътят е чист.

Тъкмо щеше да тръгне, когато Хелина го хвана за ръката.

— Къде ще се срещаме сега, сър Робърт? — прошепна тя.

— Ще намеря някое място. — Робърт се наведе и я целуна, този път нежно, а след това се запромъква през чувалите, следван от Хелина. На вратата той се ослуша, опрял рамо в дървото. След като не чу нищо, отвори я съвсем малко. Стълбите по-нататък бяха празни. Обърна се, усмихна й се, за да я успокои, и излезе навън, като остави вратата открехната за Хелина. Тъкмо тръгна нагоре по стъпалата, като благодареше на Бога за чувалите, зад които се бяха скрили, когато чу стъпките на двама души да слизат надолу. Понечи да се върне обратно, но нямаше време, а и трябваше да даде възможност на Хелина да се измъкне. Ако чуеше гласовете, щеше да се сети, че трябва да слезе надолу, вместо да тръгне нагоре.

Ботушите на първата фигура се появиха, посивели от прах. Над тях се развяваха полите на туника на сини и бели райета, изцапани с кал. За момент зърна ръцете и си помисли, че е самият Пембрук, но после, когато се появи суровото, ъгловато лице, разбра, че е синът му.

Еймър де Валънс спря, когато го видя. Брадата му беше набола и черна, а на бузата му се виждаше рана, зашита съвсем наскоро. Зад него стоеше оръженосец с преметната през рамо торба и вързоп с дрехи в ръце, изцапани с кръв. По туниката на Еймър също имаше кръв, големи петна от която закриваха червените птици.

— Казаха ми, че това е нашата квартира — рече сърдито Еймър, обръщайки се назад към оръженосеца.

— Точно така, сър — отвърна мъжът и погледна с недоумение Робърт.

Няколко стъпала по-нагоре имаше ниша, където един процеп за стрелба гледаше към устието. Робърт отиде до нея и се отдръпна.

— Минете — каза той, без да сваля очи от рицаря.

Еймър се поколеба за миг, а после продължи да слиза по стълбите, следван от оръженосеца, оставяйки след себе си острата миризма на кръв. Робърт също тръгна, без да се обръща назад, а после мина през вратата и излезе навън срещу вятъра, който защипа разгорещеното му лице.

31

Като се върна в стаята си, Робърт си изми ръцете в легена до прозореца. Наведе се да наплиска лицето си, а после опря длани в дървения перваз и погледна навън към крепостните стени.

Почти се беше стъмнило и над кулите на замъка се носеха ниско надвиснали облаци. В стаята, в която имаше само сламеник, цареше полумрак въпреки мъждукащия остатък от свещ. До Робърт стигаха гласовете на брат му и на другите му хора, които вечеряха. Светлината на огнището се процеждаше през дъските на пода. Едуард разказваше някаква история и гласът му се извисяваше над избухналия смях. Обикновено Робърт отиваше при тях, но сега нямаше желание за компания.

На вратата се почука. Той прекоси стаята, отвори и видя пред себе си Хъмфри с лице, полуосветено от свещта. Не се усмихваше.

— Какво има? — попита Робърт, като предположи от сериозното изражение на приятеля си, че са дошли новини от съгледвачите за местоположението на противника.

— Вземи си меча.

Нареждането като че ли потвърди предположението му, ала в мрачното поведение на Хъмфри се долавяше нещо, което го накара да се усъмни. Въпреки това отиде да вземе меча.

— Забелязали ли са врага? — попита той, докато запасваше колана с окачената на него ножница. — Да не би да ни нападат?

Когато Робърт посегна към ризницата си, Хъмфри махна с ръка.

— Остави я — каза рязко той. — Вземи само меча. — Излезе в коридора, очаквайки Робърт да го последва.

След кратко колебание Робърт тръгна след него.

— Какво се е случило, Хъмфри?

Хъмфри не отговори, а направи няколко крачки и стигна до една врата, която се отваряше към крепостните стени.

Робърт се намръщи, когато излезе навън сред студения въздух. Беше само по трикото и бяла ленена риза, отворена на врата. Ситният дъжд, носен от ледения вятър, навлажни лицето му. Когато Хъмфри тръгна към североизточните кули, Робърт се огледа за признаци за предстоящо нападение, но крепостта беше спокойна. Във вътрешните дворове горяха факли, осветяващи събрали се на групи стражи. Отвъд стените улиците на Конуи бяха потънали в мрак. След като Хъмфри продължи да върви, без да казва нищо, той не издържа. Спря и приятелят му се обърна.

— Хайде!

— Не и докато не ми кажеш къде отиваме. Та ти дори не носиш меча си!

Мрачното лице на Хъмфри почервеня от гняв. Приближи се към Робърт и го погледна право в лицето.

— Защо го направи? Предупредих те да не го правиш!

— За какво говориш? — попита Робърт, който все още недоумяваше и също се ядоса.

— Хелина.

Робърт млъкна изненадан.

— Как разбра? — попита с дрезгав глас.

— Еймър — каза гневно Хъмфри. — Видял я да излиза от кулата.

— Тя ли му е казала? — попита все още невярващ Робърт. Ако я хванеха, Хелина щеше да има също толкова неприятности, колкото и той.

— Еймър предположил, че има нещо, когато ви видял двамата. Накарал я да си признае пред него.

— Накарал я? — попита рязко Робърт.

— Заплашил я, че ще я издаде на баща й, ако тя не му каже истината. Това някаква безумна игра ли е, Робърт, като онези, които играе брат ти? Така ли стават нещата в семейството ви? В Шотландия?

Робърт го изгледа. През всичките месеци, откакто познаваше Хъмфри, не беше доловил нищо в тона му, което да показва пренебрежение към родината му, каквато показваха някои от другите. Настръхна въпреки изненадата.

Хъмфри, изглежда, разбра, че е отишъл твърде далеч, защото с малко по-спокоен тон каза:

— Не ти ли мина през ума, че могат да те хванат?

— Еймър казал ли е на баща й? — След като първоначалният потрес от изненадата започна да преминава, Робърт започна да си дава реална сметка за последиците. Графът на Уорик беше довереник на краля. Можеше сериозно да застраши положението си тук, и то сега, когато току-що се беше наложил с приемането му в ордена. Тревогата му не беше нещо ново за него. Съпътстваше го още от първата му пламенна среща с Хелина, но след посвещаването му беше започнал да се чувства непобедим и си мислеше, че никой не може да разкрие тайната му. Значи беше вярно това, което казваха поетите и свещениците: една жена може да погуби мъжа по-сигурно от който и да било меч. Спомни си за Ева и ябълката, и за баща си, оженил се за майка му без разрешението на краля — страстта за малко да го лиши от земите му.

— Не — отвърна Хъмфри, вече по-спокойно. — Казал е на брат й.

Почувствал тежестта на меча върху бедрото си, Робърт разбра къде го водеше Хъмфри.

— Не можах да го предотвратя — каза рицарят, разбрал какво мисли от промененото изражение на Робърт. — Опитах се, но другите… — Той пое дълбоко въздух. — Гай е част от нашия кръг вече четири години, а баща му е член на Кръглата маса. Той настоява за справедливост, която същевременно няма да съсипе репутацията на сестра му.

Робърт почувства стягане в гърдите, но стисна дръжката на меча и решително закрачи напред. Да, това беше негово дело. Но нямаше намерение да заплати за него с живота си. Не и доброволно.

Хъмфри продължи да ги води напред. Минаха през ъгловата кула и излязоха навън в градината, оформена на една тераса между вътрешната и външната стена на крепостта. Външната стена се издигаше над скалите, надвиснали над реката. Минаха покрай четирима стражи, единият от които кимна едва забележимо на Хъмфри, и излязоха през портата на камениста пътека, която се виеше между скалите до дървения кей. За малко Робърт си помисли, че Хъмфри възнамерява да се качат на лодка, но когато завиха зад една каменна колона, видя на кея запалени факли и група мъже. В средата един от тях размахваше меч. Робърт погледна през рамо и установи, че като се изключат караулното помещение при портата, където бяха четиримата стражи, и малка част от алеята далеч горе, кеят не се виждаше от другаде. Обикновено дуелите не ставаха така, без арбитър, който да следи за правилата.

Вятърът гонеше бели зайчета по водата на реката. Робърт започна да си духа на ръцете, за да стопли вкочанените си пръсти. Гай вече беше имал време да загрее, но неговите мускули бяха още схванати. Хъмфри ги поведе по кея. Звукът от трополенето на ботушите му по дървото отекваше в напрегнатата тишина, нарушавана само от плясъка на водата в скалите. Накрая на кея една празна лодка се поклащаше насам-натам и остъргваше гредите. Мъжете се обърнаха към тях. Гай спря да размахва меча си и застана неподвижен, а червеникавата му коса, като на сестра му, огрявана от запалените факли на кея, пламтеше. Рицарят гледаше мрачно, сдържаше гнева си в очакване да го освободи в боя. Там бяха Томас и Хенри заедно с Ралф и другите. Погледът на Робърт се спря на Еймър де Валънс. Като видя суровото му лице, Робърт усети да го обзема силна ненавист. Еймър като че ли нямаше търпение боят да започне.

Хъмфри излезе отпред и закри погледа му.

— Сър Гай, готов ли сте?

Гай кимна, без да сваля очи от Робърт. Беше облечен в черна риза, която му стигаше до бедрата, а под нея носеше вълнено трико и високи кожени ботуши. Коланът, на който висеше ножницата му, беше обкован със сребро и обхващаше два пъти кръста му, а на ръцете беше с кожени ръкавици.

Хъмфри погледна двамата мъже.

— Ще се биете до първо пускане на кръв. — Говореше високо, за да го чуят всички от групата. — Победителят ще реши условията, при които противникът да се предаде. — Смъкна ръкавиците и сниши глас: — Вземи — рече той и ги подаде на Робърт. — Ще са ти от помощ.

Рицарят от кралската свита Робърт Клифорд пристъпи напред с два малки, кръгли щита, докато Робърт надяваше ръкавиците, затоплени от ръцете на Хъмфри. Взе един от щитовете, които му подаде Клифорд, и стисна дръжката по средата на диска. Робърт не беше използвал такъв щит от времето, когато се обучаваше с Йотър. В сравнение с големия, заострен в единия край щит, който носеше, седнал на коня, този му се стори невероятно малък, оставящ по-голямата част от тялото му открита за удар.

Спомни си как Йотър му се караше на морския бряг в Търнбери, след като беше съборен по гръб, а малкият щит лежеше до него. Свадливият човек крещеше, че една от сестрите му би държала по-добре щита. Колко пъти учителят беше успявал да пробие защитата му? Робърт пропъди тази мисъл, когато се изправи срещу Гай. Ситният дъждец започна да става по-силен и да мокри дрехите им. Дъждовните капки съскаха, попадайки в пламъка на факлите.

Робърт изтегли меча си. Дължината на оръжието се уравновесяваше от бронзова топка под дръжката, излъскана от употреба, а самата дръжка беше от кост и обвита с кожа, която се беше протрила. Оръжието, подарено от дядо му при посвещаването му за рицар, беше носено от него в битки в Светите земи. Стоманата беше от Дамаск, най-здравата в света, а дядо му беше казал, че мечът получил бойното си кръщение със сарацинска кръв. Мечът на Гай изглеждаше по-нов, острието му — по-дълго, и за компенсация балансьорът под дръжката във формата на сълза беше по-голям. Дръжката беше увита в червена и жълта връв, цветовете на герба на фамилията Бочам. Оръжието изглеждаше удобно в дясната му ръка, а малкият щит покриваше лявата. Робърт размаха няколко пъти меча си, като използваше палеца, за да го насочва. Замахна първо на една страна, а после на друга, като държеше китката си отпусната. Опита две мушвания, пристъпвайки напред, за да изпита колко стабилен се чувства на дъските на кея и да раздвижи мускулите на бедрата си. После отстъпи назад и застана неподвижен, вперил поглед в Гай.

Чу се гласът на Хъмфри:

— Дуелът може да започне.

Гай не изчака, а се хвърли напред, замахна с всичка сила, прицелил се във врата на Робърт. Той вдигна бързо меча си, за да посрещне удара, и оръжията издрънчаха едно в друго. Натисна напред с меча, за да отблъсне оръжието на Гай и да заеме предишното си положение. Рицарят беше изтласкан няколко крачки назад, но веднага отговори, без да даде възможност на Робърт да възстанови позицията си. Оръжията им отново се сблъскаха, когато Гай се опита да нанесе удар по рамото му.

Продължиха да се бият така няколко минути. Гай нападаше, гневен и бърз, а Робърт усилено се защитаваше. Факлите осветяваха лицата на наблюдаващите ги мъже и Еймър показа белите си зъби, когато се усмихна доволен от яростната атака на Гай. Робърт и Гай не ги виждаха. Цялото им внимание беше съсредоточено един в друг, докато нанасяха и посрещаха удари, а дъждът се лееше върху лицата им. Хъмфри беше казал само до първо пускане на кръв, но при мощните удари на Гай всяко евентуално попадение щеше да навреди много повече.

Робърт отметна кичура коса, от който в очите му капеше дъждовна вода. Усети, че дъските на кея бяха станали хлъзгави под краката му. Гай посегна да го мушне в гърдите, но Робърт удари меча му с щита си и той силно изтрещя. В същия миг почувства как кръвта му кипва, прогонвайки напълно всякакво стаено усещане, че се бие по принуда, а с това изчезна и намерението му да спазва указанията на Хъмфри. Беше изпитвал подобно усещане и преди, по време на обучението — отприщване на някакво освирепяване в него, желание да победи. Тук бяха поставени на карта гордостта му, репутацията, а може би и животът му. Гай беше ядосан, това го разпалваше, но гневът правеше мъжа безразсъден. В битка като тази човек може да използва такъв гняв до известно време. Той щеше да го накара бързо да се умори. С всеки удар се изразходваше повече енергия, отколкото беше необходимо. Ако Робърт се възползваше от него, би могъл да го победи. Можеше да спечели.

Съвзел се бързо от удара, на свой ред и той се впусна в атака, принуждавайки Гай да контрира. Червенокосият рицар изръмжа през стиснати зъби, докато отбиваше удара. Устните на Робърт се изтеглиха назад в усмивка, която ядоса още повече противника му, и той започна да сипе ругатни, когато се сблъскаха. От нагорещените от жестокия сблъсък мечове се разлетяха искри. Робърт чу Хъмфри да им вика, обаче не обърна внимание на рязкото напомняне на рицаря за правилата. Беше изпълнен с бодрост и решителност, които го караха да желае силно тази победа, дори и ако трябваше да убие човека пред себе си, за да я постигне.

Направи лъжливо движение наляво, Гай се наклони в същата посока, но в този миг Робърт рязко се извърна обратно и атакува. Тропна с крак, когато посегна с меча напред, но ботушът му се плъзна по мокрите дъски и той загуби за момент равновесие по средата на атаката. Съзрял открилата се възможност, Гай замахна рязко с меча към него. Оръжията им се срещнаха, чу се стържене на метал. Като използва тежестта на тялото си, Гай натисна с меча, за да наведе надолу оръжието на Робърт, и в същото време замахна да го удари с щита. Робърт имаше само миг да види как стоманеният диск лети към лицето му. Отскочи встрани и същевременно замахна с щита си, за да удари Гай по ръката. Ръбът на диска попадна в китката на Гай, ръката му отхвръкна встрани и той извика от болка. Завъртя се около себе си, принуждавайки някои от наблюдаващите боя мъже да отскочат рязко назад. Вдигнал отново щита и меча си, той се хвърли напред с намерение да събори Робърт на земята.

Робърт вдигна меча си, за да парира един саблен удар, целящ да му отсече главата. Оръжията се кръстосаха във въздуха. Гай изръмжа, натискайки с всичка сила надолу. Робърт внезапно отскочи встрани изпод падащия рязко надолу меч на Гай и стовари щита си в корема му. Гай се преви на две от удара. Останал без въздух, падна на колене върху мокрия кей и изпусна меча си. Вдигна рязко нагоре щита, очаквайки удар по главата, но Робърт не го нанесе. Вместо това отстъпи назад, облиза солта от устните си и отметна мократа си коса от очите. Наблюдаващите мъже притихнаха. Хъмфри пристъпи напред, явно готов да прекрати боя, но Хенри Пърси хвана ръката му. След миг Гай грабна меча си и с мъка се изправи на крака, а лицето му се изкриви в гримаса от усилието. И двамата мъже бяха мокри до кости. Водата и потта се стичаха по лицата им.

Дишайки тежко, Гай пристъпи напред, без да издава никакъв звук. Нанесе яростно три бързи удара, имащи за цел да пробият защитата на Робърт. Обаче Робърт беше готов. С мъчителните упражнения по пясъците на Търнбери и Йотър, а и дядо му го бяха подготвили добре. Можеше да види поражението в очите на противника си, ужасната умора, непоносимата болка в ръката и в рамото от тежестта на меча. Робърт също чувстваше тези неща, но не беше изразходвал толкова много енергия при първите атаки като Гай. По-бавните и по-премерени удари му бяха оставили достатъчно сили, за да завърши боя. При четвъртия удар успя да приклещи меча на Гай между своя и щита си, а после се дръпна рязко на една страна, повличайки рицаря със себе си. Както бяха наведени и двамата, нанесе му един ритник над коляното. Кракът на Гай се огъна и поддаде и той се просна върху дъските. Този път Робърт стъпи върху меча му, притискайки пръстите на Гай под него. Насочи рязко меча си на сантиметри от гърлото на Гай и по него започнаха да се стичат дъждовни капки. Застанал на колене, Гай погледна по дължината на меча към гневните сини очи на Робърт и затвори очи, признавайки поражението си.

Робърт отстъпи назад, вдигна глава към небето и пое дълбоко въздух.

— Всичко свърши — каза Хъмфри. Гласът му беше напрегнат, но в очите му съвсем ясно се виждаше, че е респектиран, когато срещна погледа на Робърт. — Сър Робърт е победителят. Сега трябва да решиш условията, при които трябва да стане капитулацията на сър Гай.

Като продължаваше да диша тежко, Робърт поклати глава:

— Не искам нищо от него.

Някои от рицарите са намръщиха, изненадани. Гай дишаше през зъби и продължаваше да гледа втренчено Робърт. Като че ли не искаше нищо повече, освен да продължи да се бие, дори и след като едва се държеше на крака.

— Ти спечели дуела, Робърт — рече Хъмфри. — Имаш това право.

— Той не ми дължи нищо, но тази работа е приключена — добави той, обръщайки се към Гай. Имаше предвид спора, както и срещите с Хелина.

Гай го изгледа. След малко кимна, явно разбрал за какво става дума. Еймър де Валънс отиде при него и го погледна сърдито, но Гай го отблъсна ядосан и се изправи, подавайки щита си на Клифорд. Когато Еймър го погледна, Робърт разбра, че дуелът е бил негова идея. Срещнал злобния поглед на рицаря, той се усмихна студено и тържествуващо.

32

Върволицата от хора се виеше бавно през голите хълмове. Отдясно сухата трева преминаваше в кафяви ниви, които се спускаха към морето, а отляво земята се издигаше стръмно нагоре и преминаваше в осеяни тук-там с дървета възвишения.

Близо до челото на колоната яздеше крал Едуард. Бойният му кон стъпваше уверено по скованата от студа земя. Любимият му кон Беярд беше огромно, мускулесто животно, а това беше необходимо, като се има предвид товарът, който трябваше да носи. От главата до опашката имаше ватирано покривало, което скриваше бронята му, поклащаща се при краката. Отгоре върху бронята, която поставяха двама коняри, върху гърба на коня, беше дървеното седло, на което се беше настанил удобно кралят. Конят трябваше да носи и неговата броня — ризница с дълги ръкави, върху която имаше наметка от метални плочки, закопчаваща се на гърба. Ръцете му бяха защитени от кожени ръкавици, пак покрити със стоманени плочки. Краката му също бяха защитени от броня. По-висшите чинове от армията на Едуард, които бяха заедно с него в авангарда, също бяха облечени по подобен начин, докато пехотинците носеха само туники от варена волска кожа, или гамбисани палта, уплътнени със слама. Но всички — и висши, и нисши, имаха някаква броня, която да ги предпазва, защото бяха навлезли дълбоко в земите на врага. Мадог и хората му се спотайваха някъде из тези замръзнали хълмове.

Четири дни по-рано съгледвачите на Едуард му бяха донесли новината, която той нямаше търпение да научи. Противникът беше забелязан на юг от Карнарвън, недалеч от Нефин. След като събра рицарите около масата, той обяви решението си да напуснат крепостта. Няколко от присъстващите се изказаха против това, защото се страхуваха, че времето всеки момент може да се промени и снегът, който от седмици заплашваше да дойде, най-после ще завали. Повечето бяха склонни да почакат другите отряди от юг и да се съберат с тях, за да могат да нанесат по-мощен удар. Графът на Пембрук, съвсем наскоро извършил успешна атака срещу група бунтовници, обсадили крепост на англичаните близо до Кардиф, беше подсилил числеността им, но имаше още няколко отряда, които тепърва трябваше да се присъединят.

Едуард се отнесе с презрение към намеците, че армията му, състояща се главно от тежка кавалерия, няма да може да се справи с по-неравностойните сили на бунтовниците, въоръжени с копия и къси лъкове. Ядоса се от упорството им, защото преди десет години беше говорил за опасенията си около същата маса, върху чието дърво бяха издълбани имената на рицарите на Артур. Беше заявил пред тях, че трябва да се сдобият с короната, обединила Уелс. Сега страховете му се оказаха оправдани. Короната на Артур стоеше на главата на друг, както беше предрекъл, и страната беше пламнала от бунта. Да, Мадог трябваше да бъде сломен. Но по-важното беше да се вземе короната.

На другия ден отрядът на краля напусна Конуи и се отправи по тънката брегова ивица между Сноудония и морето. Първият град, до който стигнаха, беше Карнарвън.

Едуард знаеше, че най-голямата му крепост беше нападната: всички сведения го потвърждаваха. Беше се подготвил, очаквайки да бъде посрещнат от нанесените щети, но не и от пълно опустошение. Градът се виждаше няколко мили преди английската армия да го достигне и разрушенията се разкриваха бавно пред очите им. Хората притихнаха, невярващи на онова, което виждат. На места стените на Карнарвън бяха превърнати в развалини. По протежение на крепостната стена зееха големи рани, като че ли отворени от ноктите на гигантски звяр. Градът зад тях беше неузнаваем. Къщите представляваха почернели развалини, дърветата в овощните градини бяха превърнати в овъглени пънове. Острата миризма на дим още се усещаше във въздуха.

Едуард премина с коня си през развалините, загледан в замъка — там, където се беше родил неговият син и наследник. В рова под стените имаше стотици тела, чиято плът бе разкъсвана от лешоядите. Над бойниците в зимното небе се виеха врани като сенки на смъртта. От една кула бяха провесени две тела, повече приличащи на скелети, покрити с разръфани останки от туники. В тях бяха разпознати управителят на крепостта и местният благородник. По укреплението подскачаха и гракаха птици, подплашени от движещите се долу хора, но все още нежелаещи да се откажат от последните остатъци от обяда си.

Вътре в крепостта земята беше покрита с дебел слой боклуци — съборена мазилка, изстреляни стрели, още трупове на хора и коне. Имаше купчини греди там, където покривите на сградите бяха рухвали в пламъци. Едуард имаше чувството, че за последен път беше стоял тук в някакъв друг живот. Тогава беше влязъл на кон под звуците на барабани и тръби, а хората му пееха победна песен. Земята наоколо беше огряна от лятното слънце, а жена му беше до него и във въздуха се носеше ароматът на парфюма й. Уелс беше под негов контрол, а враговете му — мъртви или пленени. Момчето му Алфонсо беше живо в Лондон, а главата му беше изпълнена с мисли за бъдещето — дърводелецът вече режеше дървото за масата му. Застанал сред димящите развалини на замъка, Едуард имаше усещането, че той символизира краха на царуването му. Беше останал сред развалините по-малко от час, преди да обърне гръб на гледката и да се насочи на юг към Нефин с намерение да убива.

Нечий смях извади краля от мрачните му спомени. Едуард се обърна и видя Хъмфри де Бун и Хенри Пърси близо зад себе си начело на група млади рицари. Хъмфри говореше с усмивка на лицето. Видял високия им младежки дух въпреки мрачните обстоятелства, Едуард почувства силна носталгия. За него и хората му денят преваляше и наближаваше студен здрач. За младата кръв беше още пладне. Тези рицари скоро щяха да заемат мястото на бащите си около неговата маса, или около масата на сина му. В лицата им без бръчки от възрастта и грижите Едуард видя миналото и бъдещето: неговото минало и тяхното бъдеще. Те бяха силни мъже, верни и енергични, но все още неизпитани в битка, като нажежения до червено метал на меча, целият в огън и плам, но неоформен, неохладен и незакален в стомана.

Пресметливият поглед на Едуард се спря на Робърт Брус, който яздеше редом с Хъмфри. Напоследък графът като че ли не се отделяше от сина на Херефорд. Кралят се беше поколебал дали да позволи неговото приемане в ордена, когато Джон де Варен го беше предложил, защото, докато се намираха в Лондон, Брус се беше държал резервирано, затворен в себе си. Обаче бащата на младия човек беше винаги сговорчив, а без съмнение в предстоящите месеци шотландските съюзници щяха да бъдат важни. След всички трудности, последвали смъртта на крал Александър — бременността на Йоланда, смъртта на Маргарет и проточилото се намиране на наследник, на север нещата най-после бяха започнали да се нареждат. Комън, изглежда, се беше усмирил от брака на сина му с дъщерята на Пембрук, а Балиол бързо отстъпваше пред неговите правници. Едуард беше принудил шотландския крал да му прехвърли много права и свободи, от които властта му на сюзерен стана безспорна. Скоро Балиол щеше да загуби и последните остатъци от властта си. Когато това се случеше, Едуард щеше да поеме пълния контрол над кралството.

— Милорд.

Едуард се огледа и видя Джон де Варен да застава с коня си редом с него.

— Ще стигнем Нефин, преди да се стъмни, но каруците с провизии са с мили назад, а изкачването до селището ще ги забави още повече — каза Верен и посочи с глава към трите хълма, които стърчаха отпред. — Дали да не спрем в някое по-близко място, за да пренощуваме?

В обоза бяха не само личните вещи на Едуард, но и шатрата, сламата, буретата с бира и чувалите с жито, с което се изхранваха хората му. Възможностите да се намери храна сред зимната пустош бяха нищожни, а от Конуи беше взето почти всичко, за да се прехранват по време на похода. Ако каруците влезеха със закъснение в Нефин, трябваше да прекарат една гладна нощ, но нетърпението на краля беше по-голямо от апетита му. Нефин беше най-близкото селище и щеше да представлява добър лагер, докато той изпрати съгледвачи да издирят врага.

— Тук, на открито, сме уязвими. Продължаваме напред.

Проточилата се колона хора продължи. С всяка измината миля теренът бавно се издигаше нагоре. Във въздуха се носеше мирис на сняг, а облаците бяха слезли ниско. Скоро, когато напуснаха по-ниските склонове на хълмовете, морето изчезна от погледа им. Отзад далечният Сноудън блестеше под зеленото небе, пълен със заплаха. За по-голямата част от армията на Едуард изкачването на хълмовете ставаше бавно, а за обоза с багажа — още по-бавно. Камшиците на каруцарите плющяха непрекъснато, за да накарат уморените товарни коне да продължат да теглят по трудния терен. Авангардът напредваше в спускащия се мрак през поредица от дерета, оградени от скалисти хребети. После най-неочаквано морето се показа отпред в обширен залив с големи разпенени вълни, които се втурваха с рев към сушата.

Като стигнаха Нефин, Робърт слезе от коня и се огледа, опитвайки се да си представи запуснатото селище като люлка на пророчество. Няколко разнебитени къщи, сгушени около църква, върху ивица земя между гористи склонове на изток и на юг. Назад по пътя, по който бяха дошли, оттатък стръмните скали и бушуващото море, една бледа ивица от горящи факли показваше къде се намира останалата част от войската на краля, която все още си проправяше път, подобно на огнена огърлица, обвита около хълмовете.

Хората от авангарда бяха започнали да се разпръсват, някои за да претърсят изоставените къщи, други да открият вода за конете, а повечето — да обикалят брега за изхвърлени от вълните дърва за огрев. В синевата на спусналата се нощ се виждаха няколко лодки, изкарани на пясъчната ивица и изоставени от онези, които бяха напуснали домовете си при започването на войната и се бяха отправили в горите, подкарвайки пред себе си добитъка, за да го спасят от настъпващите англичани. Рицарите развързваха мълчаливо юзди и торби с премръзналите си пръсти, мускулите им бяха измъчени от прехода, а дъхът им се превръщаше в бяла мъгла.

— Къде ще преспим?

Робърт се обърна, като чу гласа на брат си. Върху бронята и туниката си Едуард имаше тежко наметало, но лицето му беше посиняло, а устните — напукани. Въздухът беше направо леден.

— Мястото до онези дървета е подходящо. — Робърт кимна към няколко дъба, които растяха до схлупена къщурка. — Оръженосците запалиха ли огън?

Половин час по-късно той се беше облегнал на ствола на един дъб, чиито клони бяха осветени отдолу от огъня. Докато почиваше, полузаслушан в тихите разговори и цвиленето от време на време, тялото му започна бавно да се отпуска от топлината, идваща от разгорилия се огън. Хората се заеха да копаят ями за огньовете и да събират сухи клони. Нес и някои от другите оръженосци отидоха да съберат още дърва, а слугите и стюардът приготвяха каквото имаше за вечеря. Наблюдаваше как рицарите отпиват по някоя глътка от меховете, чупят сухия хляб и с мъка го преглъщат, при което усети стомахът да го присвива. Щяха да минат най-малко още няколко часа, докато пристигнат каруците с продоволствието. Хъмфри беше наблизо заедно с другите, които бяха пътували в авангарда.

След двубоя Робърт се държеше настрани, отчасти защото не искаше някой извън техния кръг да забележи продължаващата враждебност на Гай към него, отчасти защото се чувстваше засегнат, че те бяха сложили край на любовната му връзка с Хелина, без да му оставят друг избор. Изглежда, че дуелът с Гай не беше навредил на положението му в ордена. Напротив, след него като че ли Хъмфри, Томас и Ралф го уважаваха повече, обаче разделението, което вече съществуваше, доби още по-ясни очертания. Враждата между него и Еймър, която преди беше по-скоро проява на младежка агресивност, се превърна в нещо солидно, дълготрайно и опасно.

— Имаш ли му доверие?

Робърт се обърна, чул въпроса на брат си, и установи, че беше забелязал, че гледа Хъмфри. Едуард седеше срещу него, пламъците на огъня се гърчеха между тях и осветяваха лицето му. В момента бяха сами. Рицарите от Есекс отидоха да нагледат конете, а слугите ровеха из торбите да търсят още нещо за ядене, което да раздадат. Когато Робърт не отговори, Едуард продължи. Гласът му едва се чуваше от пращенето на огъня.

— Знам, че не искаш да говориш за ордена или в каквото и да си приет, но се питам дали си престанал да мислиш каква е целта на това, към което сега принадлежиш. — Едуард взе една съчка, която беше отскочила от огъня и сега тлееше на тревата. Хвърли я обратно в пламъците, които осветиха мрачното му лице. — Тези рицари служат на човек, който лиши нашата фамилия от трона. Не го забравяй.

— Не съм забравил — каза рязко Робърт, срещайки погледа на брат си. — Дядо ме изпрати да утвърдя положението ни. Той беше наясно, че не бих могъл да подобря с нищо мястото ни в Шотландия, докато Балиол е на трона, но вярваше, че ще мога да възстановя част от загубите ни тук. Това и се опитвам да направя.

Едуард се наведе напред.

— Така ли? — попита не много убеден той. — Защото според мен това няма нищо общо с укрепването на позициите на нашия род, а много общо със собственото ти утвърждаване. Мисля, че си подмамен, братко, така както беше подмамен баща ни от заслепяващите предложения на крал Едуард. Тези мъже, а и всичките им приказки за крал Артур просто отклоняват вниманието ти, за да не можеш да видиш истината. С присъединяването си към тях и клетвите, които си положил, ти си се отказал от главното нещо, с което те е натоварил дядо ни. Как, като помагаш да се осъществят амбициите на един крал, отхвърлил правото ни да заемем трона, помагаш на рода ни? — Едуард поклати убедено глава. — Следващата ти стъпка ще е да започнеш да се кланяш на свети Джордж и да забравиш свети Андрю.

Робърт с усилие си наложи да говори тихо.

— Ако някой застрашава рода ни тук, то това си ти. Казваш, че не ти харесва да се отнасят с теб като със селяндур. Ами тогава престани да се държиш като такъв! — Той погледна зад Едуард, като забеляза, че Нес и другите се приближават, нарамили наръчи дърва. После изгледа отново брат си и троснато каза: — Ти не си този, от когото зависи бъдещето ни, Едуард. Ако беше, може би нямаше така прибързано да ме съдиш.

Млъкна, когато другите насядаха около огъня. Едуард пое меха с вино, подаден му от един от слугите, продължавайки да не сваля очи от Робърт, който се облегна назад върху ствола на дървото и затвори очи.

По някое време по-късно Робърт се събуди от неспокоен сън, чул някой да говори на висок глас. Приседна уморен на земята, вратът му се беше схванал. Брат му и рицарите от Есекс бяха вече на крака и се вглеждаха в мрака отвъд кръга, осветен от огъня. Когато Робърт се изправи, покрай него бързо минаха хора с разтревожени лица, осветени от лагерните огньове. Гласовете станаха по-силни и по-напрегнати. Забеляза едрата фигура на Джон де Варен, който се беше отправил към църквата, в която спеше кралят. Робърт се придвижи към хората си.

— Какво има?

— Виж! — каза тихо Едуард.

Проследи погледа му към хълмовете, откъдето бяха дошли, и забеляза слабо оранжево зарево зад един хребет. Беше от голям пожар на няколко мили от тях. Вниманието му привлякоха две фигури, които се показаха от мрака. Те влачеха помежду си трети човек, притиснал с ръка смачкана на топка кърпа върху врата си. Когато минаха покрай него, Робърт забеляза, че кърпата е напоена от кръв.

— Събудете всички! — нареди той на рицарите и се наведе да вземе ризницата си. Тъкмо надяваше шлема, когато се появи Хъмфри, също сложил бронята си. Щитът в ръката му не беше с фамилния герб, а със златния дракон.

— Какво става? — попита го Робърт.

— Обозът е бил нападнат. Потегляме към тях.

— Нес, оседлай Хънтър — викна Робърт на оръженосеца си, който кимна и изчезна. — Войската на Мадог ли е? — попита той и погледна отново Хъмфри.

— Не знаем. Станало е много бързо. — Хъмфри проследи с поглед Робърт, който отиде да вземе меча от купа с вещите си. — Вземи и щита си. Само ти, Робърт — добави той, като погледна към Едуард и рицарите от Есекс. — Основната част от силите ни трябва да остане тук, в случай че нападението е било за отвличане на вниманието от по-голяма атака. Тук ще командва графът на Уорик.

Хъмфри продължи сред настъпилата суматоха в разбудилия се лагер, а Робърт приклекна до чувала, в който беше щитът му. Поколеба се за момент, после го извади и усети как вълнението се надига в гърдите, когато тъмночервеният щит се показа на светлината на огъня. Изправи се и срещна погледа на Едуард.

Нес се провикна:

— Хънтър е готов, сър.

Робърт метна наметалото на плещите си и последва оръженосеца.

— Братко! — каза Едуард и го хвана за ръката.

— Уорик ще ви каже какво да правите — рече Робърт, мина покрай него и се изгуби в тъмнината.

Крал Едуард вече беше възседнал Беярд и около него се събираше голяма група. Няколко рицари държаха запалени факли, които осветяваха драконите върху щитовете им. По лицето на краля се четеше справедлив гняв, който можеше да бъде уталожен само с кръв. Врагът беше нападнал без предупреждение, не лице в лице на открито бойно поле, а в тъмнината, възползвайки се от слабостта им.

Кралят заби шпори в хълбоците на Беярд и отрядът от неколкостотин души го последва решително, напускайки Нефин. Робърт, който яздеше редом с Хъмфри, забеляза, че брат му, останал сам край огъня, запасва колана си с меча. Стисна щита, сръга Хънтър и застана в средата на рицарите. За момента техните разногласия бяха оставени настрани и враждебността им бе насочена навън към невидимия враг на склона на хълма. За пръв път през дългия поход Робърт почувства въодушевление. Сега беше част от отряда на краля. Бяха го избрали и му се доверяваха. Брат му не разбираше.

Изкачиха се нагоре над скалите, чувайки как вълните се разбиват шумно под тях. На слабата светлина, която се задаваше от изток, Робърт виждаше бели гребени по протежение на целия бряг. След около час щеше да съмне. Усети нещо меко върху лицето си и разбра, че е сняг.

След около две мили заревото на хоризонта постепенно започна да се издига по-високо и когато заобиколиха един стръмен склон, видяха пламъците да се издигат в една скалиста долина между два хълма. Сега снегът заваля по-силно. Отрядът забави ход. Хората се взираха в тъмните възвишения от двете страни, очаквайки всеки миг да бъдат нападнати. Докато минаваха през разбития обоз, картината на опустошението се разкри напълно пред очите им. Земята, засипвана от снега, беше осеяна с трупове. Някои бяха със стърчащи от телата стрели, други очевидно бяха водили ръкопашен бой, в който противниците им са били въоръжени с груби оръжия, главно секири и пики, ако се съдеше по нанесените дълбоки рани. Имаше разрязани гърла, разсечени лица, глави с показващ се от раните мозък, откъснати от телата крайници. Повечето от убитите бяха каруцари или оръженосци и броните им не бяха подходящи за силите на нападналия ги противник.

Рицарите от кралския отряд слязоха от конете и подритнаха телата на няколко уелсци, чиито груби вълнени дрехи бяха напоени с кръв. Тежката миризма на смърт се притъпяваше от дима, който се виеше над пращащия огън, запален сред събраните накуп голям брой каруци. Между хората се виждаха масивните трупове на товарни коне. Един ранен кон зацвили жално, когато рицарите навлязоха между каруците. Животното се изправи с мъка на крака и вътрешностите му се показаха през дълбоката рана в корема. Като видя приближаващите мъже, конят направи няколко несигурно крачки. От движението червата му провиснаха надолу и той се строполи.

Крал Едуард огледа мълчалив от седлото на коня си опустошението. По заповед на Джон де Варен няколко рицари се разделиха и тръгнаха по склона, за да потърсят следи от врага, но беше ясно, че той си беше отишъл, сливайки се отново с мрака, който му беше послужил за прикритие. В долината се търкаляха няколко бурета, други горяха сред пламъци, но беше очевидно, че повечето от запасите с продоволствие, които не са били унищожени или изгорени, са били отнесени.

— Копелета! — процеди през зъби Хъмфри.

Робърт видя на оскъдната светлина как снегът засипва плещите на рицаря.

— Тук има един жив, сир!

Кралят рязко се извърна, когато двама от хората му измъкнаха едного измежду пробитите бурета с бира. Мъжът, облечен със сюртук и кафяво вълнено наметало, стенеше силно, докато го влачеха към краля. Рамото му беше обляно в кръв.

Едуард заговори на английски и гласът му проехтя в изпълнения с дим въздух:

— Къде е Мадог?

Когато човекът не отговори, един от рицарите го блъсна с юмрук в рамото.

— Отговори на краля! — викна грубо той и дръпна окървавения си юмрук.

Мъжът се сви между рицарите. Лицето му лъщеше от пот и сняг. Облиза устните си и срещна погледа на Едуард. Направи гримаса и процеди през зъби няколко думи на уелски, а след това извърна очи.

За миг Едуард продължи да го гледа, а после каза:

— Хвърлете го в огъня!

Когато рицарите, които държаха човека, го повлякоха към запалените каруци, човекът се развика и започна да се дърпа, а от раната му рукна още кръв.

— Не! Аз говори! Аз говори! — каза на английски с дрезгав глас.

Едуард вдигна ръка.

— Къде е Мадог? — повтори той, когато рицарите спряха.

— Сноудън — отвърна задъхан бунтовникът и посочи с глава към тъмната ивица, очертаваща се в далечния небосклон. — Планина.

— Къде в Сноудън? — обади се един от рицарите.

— Не знае къде. Динас томен… — Мъжът заклати отчаяно глава и заговори бързо на уелски. — Не знам! — завърши той.

— Спомена нещо за крепост — обади се намръщен един от рицарите. — Разрушена крепост на един хълм под Сноудън. Мисля, че той не е ходил там.

— Под Сноудън има няколко крепости, но само две са в развалини. — Когато премина отново на френски, тонът на Едуард беше по-спокоен.

Човекът изкриви устни в болезнена усмивка.

— Мерси, крал — каза плахо той.

Едуард не сваляше очи от него.

— Изгорете проклетника.

Рицарите вдигнаха човека. Един го подхвана за глезените, а друг за ръцете. Някои от наблюдаващите мъже нададоха одобрителни викове, когато видяха да носят мъжа към огъня. Той крещеше, мяташе насам-натам глава и се мъчеше да се измъкне, но беше ранен и не можеше да се пребори с тях. Рицарите го залюляха напред-назад и тялото му започна да се издига все по-високо и по-високо във въздуха.

Робърт, който наблюдаваше заедно с останалите, си спомни за една игра, на която играеше с братята си, като бяха малки. Едно лято в Търнбери се бяха редували да хвърлят един от тях в морето. Но гледката на същото действие тук, сред горящите каруци и труповете, и човекът, от чиято уста течеше кръв, беше направо зловеща.

Накрая рицарите хвърлиха мъжа сред бушуващия огън. Той размаха ръце и изкрещя, гърчейки се сред пламъците, преди косата и дрехите му да пламнат и кожата му да се свие и да се покрие с мехури.

— Искам да бъде намерен Мадог! — викна Едуард над дивите крясъци на човека, обръщайки се към Джон де Варен.

— Като всички нас, милорд! — отвърна с дрезгав глас Варен. Графът премигна срещу падащия около тях сняг. — Обаче без продоволствие няма да можем да издържим дълго тук на това време.

Когато хората на краля се отправиха обратно към Нефин, за да се съберат с останалата част от армията, снегът заваля по-силно, покривайки телата на мъртвите и засипвайки огъня.

33

Водите на пролива Менаи бяха задръстени от големи лодки, запълнили тесния канал, където водата се пенеше от бързо нахлуващия прилив. Лодките непрекъснато се издигаха и спускаха и мъжете трябваше да наблягат здраво на веслата. Въздухът трептеше от думкането на барабани. Отпред в пролива се издигаше дълга ивица земя, над която небето беше изпъстрено в синьо и сиво. Снежните бури, които връхлитаха една след друга от януари над северната част на Уелс, си бяха отишли, но по високите части снегът все още се белееше сред тъмната почва. На един хребет, който се издигаше от бреговата ивица при Ангълси, горяха сигнални огньове, които предупреждаваха тези в полетата оттатък какво се задава.

Робърт се хвана за борда, когато лодката се издигна над една вълна. Априлският студ опъваше кожата на лицето му, но останалата част от тялото му, покрита с броня, беше предпазена от него. Правеше го по-едър и трудно подвижен в тясната лодка. Трикото беше покрито с броня, привързана с колан, а върху нея имаше туника, ризница и сюртук. Ризницата беше на червеникави петна от ръждата. Усещаше миризмата на метала. Край него хората му се бяха свили между гребците заедно с други рицари. Оръженосците стояха прави най-отзад и държаха конете. Отпред, върху палубата на един кораб, имаше ствол, настръхнал от шипове и омотан с вериги. Около него седяха приведени пехотинци с увити в плат ръце. Всички гледаха към острова, който се издигаше пред тях. Сега познатите на Робърт лица бяха станали по-малко. Миналия месец към тях се бяха присъединили много хора, когато проходите през планинските прегради на Кадър Идрис и Сноудън бяха станали проходими, а от топящите се по върховете снегове потоците се бяха превърнали в реки. Другите, които познаваше от самото начало на войната, изглеждаха почти неузнаваеми заради отслабването през зимата. Някога закръглените им и бодри лица сега бяха измършавели, с увиснала кожа и хлътнали очи.

След нападението срещу колоната на обоза крал Едуард беше поискал да отвърне на удара, но уелсците, които се движеха по-бързо пешком из скалистия терен, изчезнаха, а снегът затрупа следите им. Гневен и унижен, кралят се принуди да поведе армията си обратно в Конуи. Останали без провизии по време на похода, хората бързо отслабнаха. На втория ден вече пиеха разтопен сняг. На третия последваха първите смъртни случаи на войници, спали по-далеч от огньовете. Конете стъпваха сред все по-дълбоки преспи и рицарите бяха принудени да изоставят няколкото каруци, оцелели при нападението. Появилият се в края на четвъртия ден Конуи, чиито крепостни стени едва се забелязваха сред заобикалящата ги белота, им се стори като отговор на отправена молитва. Но успокоението им беше за кратко, след като икономът на краля преброи сред настъпилата напрегната тишина малкото чували с жито, останали в складовете на крепостта. На следващия ден вятърът се усили, задуха откъм морето и подгони вълните в устието. Небето, обагрено в отблъскващо зелено, се изпълни със снежинки, които заслепяваха хората по крепостните стени, взиращи се в хоризонта, да открият корабите от Петте пристанища5 и Ирландия, които трябваше да докарат продоволствие. Ветровете беснееха, в морето имаше вълнение и корабите не идваха.

Януари отмина, дойде февруари, а студът и гладът продължаваха. Дърветата в овощните градини на Конуи бяха изсечени за огрев. Последните овце бяха заклани. Виното и бирата свършиха бързо и скоро всички, включително и кралят, бяха принудени да пият вода, примесена с мед. Снежните виелици отминаха едва в края на февруари, оставяйки земята с огърлици от преспи. Морето най-после се успокои, а през разкъсаните облаци се показаха белите шапки на планинските върхове. Скоро след това, в един оловносив следобед, в устието бяха забелязани първите кораби. Хората по крепостните стени нададоха радостни викове, а от усмивките устните им се напукаха. След продоволствието от юг пристигнаха още хора, между тях и бащата на Хъмфри, унищожил бунтовниците, срещу които беше изправен в Брекън. Въпреки това кралят не се успокои, защото най-близките сили на Мадог, които се криеха някъде в планините над Конуи, го бяха тормозили през цялото време, докато траеха бурите.

Когато времето се пооправи, срещу тях беше изпратена голяма войска, командвана от графовете Херефорд и Уорик. Водени от признанията на уелсеца при Нефин, те се отправиха към планините да търсят крепостта на Мадог. За да не се виждат в снега, хората бяха с бели мантии и графовете успяха да ги преведат незабелязано през целия път до стените на порутената крепост в подножието на Сноудън. Там с изгрева на слънцето възмездието беше осъществено. По време на безмилостната атака загинаха стотици уелсци. Англичаните превзеха осеяната с руини крепост, където се намираше повечето от заграбеното от обоза имущество на краля. Едва когато кървавата битка свърши, хората на Херефорд видяха следи в снега, водещи към гората, и разбраха, че някои от бунтовниците са успели да избягат. След като огледаха убитите и разпитаха грубо оцелелите, установиха, че сред избягалите е бил и Мадог. Дни по-късно съгледвачите донесоха сведения за местоположението на бунтовниците. Мадог и командирите му се бяха прехвърлили с лодка до Ангълси. Бяха принудили Мадог да се спасява с бягство и обръчът около разпилените му сили беше започнал да се затваря. По-малко от месец, след като изглеждаше, че кралят и армията само си губят времето в Конуи, нещата се бяха обърнали.

Когато барабанчиците започнаха да бият по-бързо барабаните, Робърт видя на брега да тичат хора, изплашени от приближаващата флотилия. Отвъд един ров и издигнатите укрепления от пръст, завършващи с дървена ограда, беше град Ланфаес. Към портите на града по една дига течеше поток от хора и животни. Някои от войниците в лодките започнаха да ги обсипват с подигравки, но от това атмосферата не се подобри много. Мъжете започнаха да нахлупват шлемовете си и Робърт почувства колко са напрегнати. Самият той се усещаше напрегнат като тетивата на лък. Подобно на много други тук, до момента той не беше участвал в истинско сражение в тази война за разлика от силите на Пембрук, Херефорд и Уорик. Сега беше шансът на останалите, които чакаха да докажат способностите си пред своя крал.

Първите лодки се врязаха в чакъла по брега. Хората прибраха греблата, наскачаха в ледената вода и ги изтеглиха през разпенените вълни. Зад тях скочиха стрелци с готови за стрелба лъкове и се подредиха на пясъчния бряг, докато рицарите и конете слизаха от лодките. Бойните коне тропаха нетърпеливо върху спуснатите от бордовете дъски, преди да бъдат отведени по тях на брега, където копитата им започнаха да затъват в калта. Рицарите първи се качиха на конете, спуснаха решетките на шлемовете и изтеглиха мечовете си. В пролуките между вече спрелите на брега лодки се врязаха нови. Дървеният ствол с шиповете беше вдигнат от шестнадесет мъже и после изтеглен с помощта на веригите на брега. Кралят възседна Беярд и сред отсечените заповеди на командирите той и хората му тръгнаха напред. Стрелците се отдръпнаха, за да им направят път, а след това ги последваха. Зад тях, напрягайки мускули, тръгнаха шестнадесетте мъже с тарана. Последни бяха пехотинците, въоръжени с пики, чукове и къси мечове.

Робърт яздеше под знамето на Карик, с щита с дракона в лявата ръка. Сега, когато това беше символът на краля воин Артур и на общата кауза, той го носеше с гордост. Когато забеляза Хъмфри, рицарят вдигна високо свитата си в юмрук ръка, а Робърт му отговори. Днес с Божията воля те щяха да сложат край на тази война. Искаше да се върне у дома окървавен, да може да разкаже на дядо си, че и той се е проявил във войната на краля. Изнервен и нетърпелив, Робърт дишаше учестено в тясното пространство на шлема.

Авангардът наближи портите на Ланфаес. По сигнал от Джон де Варен рицарите и оръженосците забавиха ход, за да са на безопасно разстояние от земния насип, а отпред излязоха мъжете с тарана. Стрелците застанаха в редица, готови да засилят със стрели дървената ограда. След като изстреляха иззад нея няколко стрели, шестнадесетте войници нарамиха тарана и го понесоха по калната дига, водеща към портите. Една стрела се заби във врата на войник и когато той падна, нататък пратиха други двама войници. Те изтичаха приведени напред, поглеждайки страхливо към оградата. Единият започна да влачи ранения назад, а другият зае мястото му и хвана веригата. Заедно шестнадесетте продължиха да вървят бавно напред, насочили тарана към портите. При удара оградата потрепери, но издържа. Мъжете го изтеглиха назад и отново се втурнаха напред, премигвайки от усилието. Рицарите наблюдаваха, а конете им потропваха нетърпеливо с копита. Откъм оградата полетяха още стрели. След тях отгоре полетяха снопове запалена слама, които изпопадаха между мъжете при тарана и объркаха дружните им действия, докато няколко войници разчистят пламтящите останки. На английските стрелци беше даден сигнал и те изстреляха стрелите си над портите. Оттатък оградата се чуха викове, някои предупреждаващи, други — от болка.

Челото на тарана продължи да блъска в преградата и с всеки удар портите даваха все повече признаци, че ще поддадат. Накрая се чу силен трясък и таранът проби портата. Войниците го издърпаха назад, а шиповете разцепиха още повече гредите. Оттатък оградата настъпи паника. Войниците изтеглиха тарана назад през дигата, а на тяхно място се втурнаха други, въоръжени с чукове и пики, за да доразбият портата. През направената от тарана дупка се видя как хората оттатък тичат насам-натам. Прозвучаха тръби, първите рицари пришпориха бойните си коне и под копитата им се разхвърчаха кал и все още тлееща слама. Възседнал Беярд, крал Едуард препускаше безстрашно с изваден меч начело на отряда. Срещу тях от отбранителните позиции полетяха стрели. Острите им върхове зачаткаха по броните на конете и по щитовете. Ударен, един кон се изправи на задни крака, копитата му се плъзнаха и той полетя в рова, смазвайки ездача под тежестта си.

Пред портите настана блъсканица. Робърт се беше озовал по средата. Крещяха мъже, цвилеха коне, после шумният поток го понесе и той премина през портата. През отвора на шлема си можеше да вижда само напред. Нещо отскочи от главата му, може би стрела, след това беше повлечен надолу по улицата, покрай мяркащите се пред очите му къщи от кал и греди. Бунтовниците и гражданите, които защитаваха портата, побягнаха пред връхлитащата кавалерия. Рицарите пред Робърт започнаха да стоварват мечовете си върху бягащите фигури, малцина от които носеха брони. Един мъж падна, притиснат между два коня, а после изчезна под подкованите с желязо копита на онези, които идваха отзад. Робърт усети, че Хънтър стъпва по нещо меко, преди да бъде увлечен от инерцията на конете на сър Джон де Варен и другите пред него. Брат му, рицарите от Есекс и оръженосците яздеха непосредствено подире му при преминаването през портите, но не можеше да каже дали продължават да са още там. Атаката беше толкова устремна, че беше невъзможно да направи каквото и да било, освен да гледа напред и да внимава да не се блъсне в тези пред него.

След като преминаха в галоп по широка кална улица и навлязоха в една овощна градина, където земята беше посивяла от стопения сняг, Робърт видя как рицарите се разпръснаха, за да хвърлят запалени факли по сламените покриви на къщите. Уелсците се пръснаха между дърветата, опитвайки се отчаяно да се спасят от нападателите. Един човек се хвърли към нисък клон и се повдигна нагоре, обаче рицар пришпори коня си към него и стовари с всичка сила меча си в гърба му. Острието разсече плътта и отвори широка рана, от която бликна кръв и се показаха вътрешни органи. Почти разполовен на две, мъжът се смъкна от клона в размекнатия сняг, а рицарят продължи да се носи в галоп напред. Друг уелсец, опрял гръб в едно дърво, вдигна ръце и започна да моли за пощада. Рицарят, който профуча покрай него, заби бързо меча си в гърлото му и го извади, оставяйки човека да се срине на земята и да кашля кръв върху гърдите си. Много бяха направо разсечени сред фонтани от кръв.

Докато Робърт следваше Варен, по улиците нахлуха още рицари. Видя ги да се разделят, повеждайки войниците си из страничните улички, за да преследват гражданите, сред които бяха и остатъците от армията на Мадог. Мерна бледи лица по прозорците на къщите, чу писъци сред гъстия дим, изпълнил въздуха. Командирите ревяха заповеди през железните визьори на шлемовете си, а мъжете крещяха като луди, докато убиваха или бяха убивани. Ужасът нарастваше на всяка улица с всеки удар на меч, с всяко замахване с чук или пика. Плът, живот, човек: за мъжете тези неща се бяха превърнали в мишени, които трябваше да бъдат поразени без никакво угризение.

Робърт изостана назад в блъсканицата и остави другите да преследват бягащите пред тях бунтовници. Заповедите бяха да съсекат всеки, заварен на улиците, за да предизвикат по-бърза капитулация, след която животът на онези, които оцелееха, щеше да бъде пощаден. Робърт беше виждал смърт и по време на дуела с Гай беше най-близко да отнеме живота на другиго, ала дори и тогава имаше някакви наложени правила. Тук нямаше такива ограничения. Свободата да убиваш беше главозамайващо, неудържимо чувство. Обаче по-старите рицари го притискаха отзад и го принуждаваха да продължи. Ядосан от колебанието си, Робърт насочи вниманието си към мъж, който се шмугна в една тясна уличка. Пришпори коня си и се отдели от останалите, за да го последва.

Слънчевата светлина се отразяваше от локвите, които се разплискваха на всички страни, докато конят му препускаше през тях. В пространствата между сградите зърна други мъже да прибягват като плъхове през боклуците и калта. Из уличките нахлуха пеши войници и започнаха да разбиват вратите, за да преследват бунтовниците. Гъстият дим се изпълни с крясъците на бягащите. Един уелсец бягаше точно пред него, като размахваше енергично ръце. Робърт вдигна меча си, усещаше бясно туптене в главата. Изведнъж човекът се шмугна в друга уличка и Робърт профуча покрай нея. Изруга и накара Хънтър да спре.

Принуди го да се обърне обратно, като дръпна наляво юздата и го срита в десния хълбок. Последва човека.

Сега мъжът беше на известно разстояние от него. Видя го, че се опитва да влезе в една от къщите, но вратата беше залостена. Продължи отчаяно да бяга с всички сили. Робърт препусна след него, скъсявайки бързо разстоянието помежду им. Приготви се да нанесе смъртоносния удар, както го беше правил стотици пъти, преследвайки вълци, елени и мечки. Замахна с меча и нанесе удара в извивката между врата и рамото на човека. Ударът разтърси не само ръката и рамото на Робърт, а и стомаха и гърдите му. Нямаше нищо общо с удара по звяр. Измъкна меча си и препусна нататък по уличката. Стоманата в ръката му лъщеше от кръв, изненадващо червена на светлината на зимното слънце.

По-нататък битката се пренесе в центъра близо до пазарния площад на Ланфаес. Мадог ап Луелин и останалите бунтовници се бяха барикадирали на улица, която водеше встрани от площада, използвайки каруци и мебели, измъкнати от къщите. С тях бяха и стотина граждани, които размахваха кухненски ножове и ловджийски лъкове, но повечето се бяха отказали от борбата и бягаха ужасени пред рицарите и пехотата към домовете си, за да защитят своите семейства.

Под командите на Мадог хората на барикадите бяха успели да отблъснат две атаки по заповед на Едуард. Пиките им стърчаха по дължината на цялата барикада и отблъскваха налитащите рицари. Някои от гражданите нададоха радостни викове, като видяха рицарите да отстъпват, спрени от стената от пики. Бунтовниците и Мадог, с короната на Артур на главата, запазиха мълчание. Възгласите стихнаха, когато кралят нареди стрелците си с арбалети в една линия пред барикадите. В продължение на десетилетия мъжете от Гаскония използваха умело това оръжие, забранено в някои части на християнския свят, осъдено от папата и смятано от повечето хора за оръжие за наемници. От запалените покриви наблизо в пространството между стрелците и барикадите на уелсците се виеха гъсти кълба дим. Хората от Гуинед не се страхуваха много от английските стрелци, които като тях използваха къси лъкове. Само тези от Южен Уелс умееха да стрелят с мощния, смъртоносен дълъг лък. Стрелите, изстреляни от късия лък, можеха да ослепят и объркат противника, но ако не попаднеха на незащитена плът, те рядко убиваха. Тракаха, без да причинят щети, по броните и се забиваха в подплатата на ризниците. Дългите лъкове и арбалетите бяха съвсем друго нещо. Една добре насочена стрела можеше да пробие бронята на рицаря и да се забие в бедрото, в седлото или в коня под него. А за уелския боец, облечен с туника от втвърдена кожа, тези стрели означаваха бърза и мъчителна смърт.

С бързи, заучени движения стрелците забиваха крак в стремето на арбалета и дръпваха назад, нагласявайки тетивата върху спусъка. Вземаха стрела от коша, закачен на колана, поставяха я в процепа, вдигаха лъка, прицелваха се и натискаха спусъка. Стрелите се понесоха към барикадата, преминавайки през дупки в колелата на каруците и под пейките. Започнаха да падат хора, пронизани в раменете, гърлата, лицата и коремите. Мадог, който беше приклекнал зад куп чували с жито, започна да дава колкото му глас държи команди, за да овладее настъпилата бъркотия. Стрелите бяха изстрелвани толкова бързо една след друга, че притъмня.

Бунтовниците се хвърлиха на земята. Някои използваха като щитове телата на умиращи или ранени другари. Гражданите, пощурели при вида на тази касапница, се разбягаха. Мнозина паднаха, пронизани от стрели в гърбовете. Забелязал объркването и паниката, Едуард даде заповед на рицарите да атакуват. С изпращането на последната стрела кавалерията се втурна към барикадите. Мадог и бунтовниците, много от които бяха ранени, а други — легнали на земята, за да се предпазят от стрелите, нямаха време да насочат пиките си срещу врага. Рицарите започнаха да прескачат с конете си барикадата или да я заобикалят и битката за Ангълси се поднови с ръкопашен бой. Той беше кратък и кървав. Мадог падна с рев на земята, когато Джон де Варен изби пиката от ръката му.

34

Робърт свали шлема си и усети ледения вятър като плесница по мокрите си от пот бузи. Почувства в устата си вкус на пот и стомана. Облегна се на кирпичената стена на една къща и издърпа със зъби запушалката на меха с вино. Изплю корковата тапа и пи, докато мехът се изпразни. На улицата около него беше пълно с трупове, а по стените на къщите се виждаха петна от кръв. Черепът на един мъж наблизо беше спукан и от широката рана между сплъстената коса се процеждаше розово-сив мозък. Може би човекът беше стъпкан от кон или раната беше от секира. Робърт не мислеше, че той е отговорен за това, но беше трудно да се каже. Някои моменти от клането наоколо му се губеха.

Наблизо имаше и други рицари и оръженосци, които пиеха жадно от меховете и се опитваха да си поемат дъх, след като преди секунди беше дошла заповедта за пощада на останалите живи граждани. Някои вече се радваха на победата, но смехът им беше напрегнат и пресилен. Други мълчаха и се стараеха да не гледат кървавата сцена наоколо. Робърт беше видял няколко души да смъкват шлемовете си и да повръщат. Отблъсна се от стената и отиде до мястото, където беше оставил Хънтър, завързан за една празна каруца, в която беше сложил меча си.

Вдигна по-високо щита върху ръката си и премигна от болезненото свиване на мускулите, а после прибра меха в торбата на седлото и взе меча. Оръжието лепнеше от кръв с мириса на стари монети, държани дълго време в ръка. Стиснал зъби, Робърт пъхна шлема си най-отгоре в торбата на седлото. По време на атаката беше изгубил от поглед брат си и своите хора. Димът закриваше небето, така че той бе загубил представа за времето. Може да бяха изминали само минути, откакто влязоха в града, а може да бяха и часове. По улицата отпред вървяха пехотинци, които доубиваха умиращите и заповядваха на оцелелите да излязат от къщите, чиито сламени покриви продължаваха да горят. Пристигнаха още рицари и въздухът се изпълни с тропот на копита. Сред тях се виждаше знамето на Пембрук. Червени птици на фона от сини и бели райета привлякоха вниманието на Робърт. Когато отрядът приближи, той се обърна, хвана юздите на Хънтър и тръгна по съседната уличка, решил да се върне по стъпките си, за да потърси брат си.

Не беше отишъл много далеч, когато уличката зад него се изпълни с тропот на копита. Робърт се обърна и видя рицар, който яздеше към него. Имаше време да види бързо приближаващите се сини и бели райета и вдигнатия меч в ръката на рицаря, но разбра, че мъжът няма намерение да забави ход. Още разгорещен от битката, реагира моментално. Плесна Хънтър по задницата и конят се втурна в галоп по уличката, а самият той се залепи плътно до стената на една сграда, за да не е на пътя на бойния кон и размахвания меч. Рицарят и конят профучаха покрай него, преди да спрат по-надолу по разкаляната улица. С рязко дръпване на юздите рицарят изви коня обратно. Робърт посегна към шлема, който беше изпаднал от торбата, когато Хънтър препусна, и в този момент видя как рицарят вдигна визьора на шлема си. Зад желязната преграда го гледаха очите на Еймър де Валънс, искрящи от дива злоба. Човекът беше като пиян от кръвопролитието. Туниката, както и покривалото на коня бяха зацапани със засъхнала кръв. Като срита коня си в хълбоците и отново се втурна срещу Робърт, намерението му стана ясно.

Робърт се хвърли към вратата на порутената къща срещу него. Блъсна се в нея в мига, в който Еймър връхлетя върху му, а тясната уличка се изпълни с тропота на железните копита на коня. Вратата с трясък се отвори от силния сблъсък и Робърт влетя в тъмнината зад нея. Успя с мъка да се задържи на крака и установи, че се намира в невзрачна кухня, в която имаше дъсчена маса, върху която се виждаха остатъци от ядене. През процепите на капаците на прозорците от двете страни на разбитата врата се процеждаше светлина. Из стаята се търкаляха няколко дървени столчета, в огнището все още тлееше огън, но нямаше и следа от обитатели. Робърт чу как отвън конят силно изпръхтя и последва дрънчене на шпори по земята. Пусна шлема си на пода, вдигна щита с лявата си ръка и стисна изцапания с кръв меч в дясната.

Фигурата на Еймър се показа на входа и закри светлината. В ръката си държеше готов за действие меч и също носеше щит с изрисуван върху него дракон. Рицарят влезе в стаята и пълните му с омраза очи се вторачиха в притихналия Робърт, чиито гърди се повдигаха и спускаха под туниката.

— Още един селяндур, скрил се в коптора си, който чака да го заколят — каза на френски Еймър с глас, пълен със сарказъм и злоба. — Докато намерят трупа ти, отдавна ще съм заминал.

Робърт облиза неспокойно устните си.

— Добра идея — каза той и вдигна меча си, — защото важи и за двама ни.

Еймър се изсмя.

— Аз не съм Гай. Няма да бъда победен толкова лесно. — Погледът му се спря на щита върху ръката на Робърт, на който се виждаше смътно драконът, осветен от тлеещото огнище. — Мислиш, че си достоен, защото те е избрал Хъмфри, така ли? — изведнъж процеди през зъби той. — Ти си просто удобен. Заради влиянието и земите, които може да му помогнат да се издигне. Истината е, че за братята ми ти си чужденец. Външен човек!

— Това не ти дава мира, нали? Както и фактът, че мен ме избраха толкова скоро, а ти трябваше да чакаш три години, преди да те поканят да се присъединиш към ордена. Да — продължи Робърт, доволен от изражението върху лицето на Еймър, — твоите така наречени братя ми го казаха. — Пристъпи към рицаря и омразата отново разпали жаждата му за кръв. — Може и да съм чужденец, но те ми се довериха много по-бързо, отколкото на теб. Хъмфри те е преценил що за стока си, Валънс, в момента, в който те е видял.

Еймър моментално се нахвърли върху него и мечът му разсече въздуха. Рицарят се втурна насреща му, принуждавайки Робърт бързо да посрещне удара. В тясното помещение трясъкът от стоварилия се върху щита меч беше оглушителен. Робърт почувства как ръката му изтръпна, но реагира веднага, отблъсквайки с всичка сила с щита си меча на Еймър. Рицарят политна назад от натиска на Робърт, кракът му докачи едно от столчетата, което се претърколи зад него. Това отвлече вниманието му само за секунда, но тя беше достатъчна Робърт да замахне с щита и да го стовари в лицето на Еймър. Шлемът на Еймър пое по-голямата част от силата на удара, но той политна така силно назад, че загуби равновесие. При падането на пода от сътресението мечът изхвръкна от ръката му. Успя да се изправи на крака в момента, в който Робърт отново го връхлетя. Наведе се рязко под мощния му замах с меча и беше принуден да се завърти, преди да успее да вземе отново своя меч. Вдигна щита, за да отбие нов удар, насочен към главата му. Мечът на Робърт се стовари върху боядисаното дърво и остави дълбока резка през дракона. От силата на удара Еймър изпусна през зъби въздуха си, а после с мощен удар на щита отби меча на Робърт. Когато оръжието се отклони встрани, Еймър се хвърли с главата напред към врага си.

Заварен неподготвен за силния удар на рицаря, Робърт се озова притиснат от масата, която изскърца на каменните плочи. Успя да се претърколи обратно, докато не се изтегли наполовина върху дъските, а Еймър го притисна под щита, оголил зъби. Робърт вдигна меча си, пъшкайки от усилието, и го стовари върху рамото на Еймър. Ударът не беше силен и бронята на рицаря го пое, но това го извади от равновесие и даде на Робърт възможност да го отблъсне и да се изправи на крака. Хвърли се напред, за да не позволи на рицаря да вземе меча си. Еймър се наведе и сграбчи шлема, който Робърт беше изпуснал. Замахна нагоре с него и го стовари в слабините му. Робърт силно изохка и се свлече на пода. Застанал на колене, видя как Еймър се промъкна покрай него, чу как шлемът издрънча, пуснат от рицаря, и как той взе падналия си меч. През пронизващата болка чу, че шпорите му издрънчаха по каменния под. Очакването, че мечът на Еймър ще разсече черепа му, го стресна достатъчно, за да се изправи с мъка на крака и да продължи да се защитава.

С меч в ръка Еймър започна отново да нанася яростно бързи удари. Робърт никога дотогава не го беше виждал да се бие, слязъл от коня. Мускулестата му фигура и широките рамене придаваха голяма сила на ударите му. Очевидно не изпитваше страх, защото без колебание непрекъснато връхлиташе, като сечеше с меча като дървосекач и нанасяше удари с щита си като борец. Болката в слабините на Робърт беше почти отминала, но той почувства, че бързо се уморява. Не успя да нанесе навреме един удар, което позволи на Еймър да отскочи встрани и да го удари в лицето с дръжката на меча си. Робърт усети как носът му изпращя и гърлото му се напълни с кръв. Заслепен и задавен, той отстъпи, олюлявайки. През насълзените си очи видя как Еймър се усмихва. Макар че ядът го подтикваше да се хвърли напред, той продължи да отстъпва, обикаляйки масата, за да си даде време да се съвземе и да изплюе кръвта през зъбите си.

— Страхливец! — викна ядосан Еймър и усмивката му се превърна в гримаса. — Не заслужаваш щита, селяндур такъв.

Видял разкривеното лице на рицаря, Робърт почувства как гневът се надига в гърдите му. Хвърли се напред, блъсна с всички сили масата в Еймър и го събори. Рицарят се стовари върху едно столче, което се счупи под тежестта му, и той падна на пода между парчетата. Изпусна меча си, а шлемът му издрънча в каменния под и ремъкът, който го държеше, се скъса. Преди рицарят да успее да се помръдне, Робърт заобиколи масата, скочи върху него и седна на корема му. Хвърли настрани меча си и смъкна шлема от главата на рицаря. Замаян за момент от падането, Еймър започна да се съпротивлява, но Робърт го удари в лицето. Железният му юмрук размаза устните на Еймър и му счупи два зъба. Продължи да го удря, разкъсвайки кожата около едното око на Еймър, счупи му носа, а после и челюстта.

Когато, плувнал в пот и едва поемащ си дъх, Робърт се накани за пети път да стовари юмрук, до ушите му стигнаха тропот на копита и викове отвън. Спря за миг, като чу да споменават името му. Бяха хората му. Разпозна гласа на брат си и свали окървавения си юмрук.

— Тук, вътре! — извика с дрезгав глас той и се отблъсна от Еймър. Наведе се и взе меча си. Имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Спря за момент, загледан в лежащия на земята Еймър, който стенеше едва чуто през окървавени зъби. Стисна меча си и насочи острието му срещу рицаря.

— Следващия път ще те убия.

Оставил Еймър да лежи в несвяст на кухненския под, Робърт излезе, клатушкайки се, сред посивялата от дима дневна светлина.

Англичаните построиха лагера си на изпъстрения със сняг склон на хълма над Ланфаес. Долу, сред развалините, пожарите продължаваха да горят необезпокоявани и ярките им пламъци се виждаха ясно в настъпилата нощ. Рицарите докараха в лагера последните оцелели. Бяха окаяна група — плачещи деца, изплашени мъже и жени с пребледнели лица, някои бяха ранени.

Робърт стоеше сам. Мускулите го боляха, усещаше пулсираща болка в счупения си нос. По-старите рицари се радваха, доволни от бързината, с която се бяха справили с града и с бунтовниците. По-младите мъже изглеждаха потиснати, много от тях смълчани, опитали за пръв път какво значи да проливаш нечия кръв — нещо, което бяха очаквали с нетърпение. Сред тях беше и Еймър с подуто до неузнаваемост лице и с два липсващи зъба. Преди това Робърт го чу да казва на Хъмфри, че е бил нападнат от трима бунтовници. Съмняваше се, че Еймър изобщо ще каже истината на някого.

Докато Робърт гледаше, видя да докарват пред чакащите рицари и оцелелите Мадог ап Луелин, ранен, но жив. Ръцете му бяха вързани на гърба, но вървеше изправен, с предизвикателно вдигната глава между двама рицари, които го държаха. Златният обръч, който беше носил по време на битката, още беше на главата му, а покритият с вдлъбнатини метал лепнеше от кръв. Изведоха го пред Едуард. Високата му фигура стоеше изправена на фона на мрачното небе, а червеният му плащ се развяваше от вятъра. Зад краля се вееха две знамена. Едното беше неговото с кралския герб на Англия, а другото — с избелелия дракон. Кралят кимна и един свещеник в черна роба пристъпи напред, за да вземе короната от главата на Мадог. Уелският бунтовник процеди яростно през зъби няколко думи, но рицарите го държаха здраво и Мадог не можеше да спре свещеника — той взе короната на Артур и я предаде на краля на Англия.

Едуард се вгледа в изцапаната със засъхнала кръв златна корона, която беше вдигнала един народ срещу него. След това, очевидно доволен, махна с ръка да я приберат.

— Ще я почистим и поправим. — Когато свещеникът отнесе короната, погледът на краля се спря на Мадог. — Ти организира бунт, извърши убийства, навлезе в чужди земи, извърши нападения и кражби. Унищожи имущество, предизвика вълнения и смути спокойствието на краля си.

Мадог не трепна и продължи да гледа Едуард.

Робърт, който наблюдаваше заедно с останалите, се запита дали той или някой от оцелелите разбира какво казва кралят.

— Заради твоите престъпления ще бъдеш отведен в лондонския Тауър, където ще прекараш остатъка от дните си. — Кралят спря за момент, а вятърът развя знамето с дракона. — Десет години са дълго време. Хората на Уелс са забравили цената на бунта. — Едуард погледна зад себе си, където се бяха събрали Джон де Варен и английските графове. — Нужно е наново да се припомни.

Робърт чу нечий вик и когато групата се раздели, видя да влачат един човек. Беше млад мъж, с черна като катран коса.

Мадог извика и се опита да се освободи.

— Казаха ни, че това е брат ти Дейвид — рече Едуард.

Покритото със синини лице на Дейвид беше ужасено, но той плю на земята, когато рицарите го извлякоха покрай Едуард до мястото, където чакаха два коня, държани от двама оръженосци на краля. Един от рицарите вдигна юмрук, за да го удари, но кралят поклати глава. Мадог се мъчеше да се отскубне от държащите го рицари, крещеше нещо неразбрано на уелски към краля и брат си, който гледаше пребледнял конете. Към седлата и на двата коня имаше привързани дебели въжета, а войници държаха свободните им краища.

Рицарите разпънаха ръцете на Дейвид. Войниците, които държаха въжетата, пристъпиха напред, завързаха ги около китките му и провериха дали всеки възел е здраво стегнат. Конете изпръхтяха, когато оръженосците ги заведоха да застанат от двете страни на Дейвид, чиито гърди се повдигаха и спускаха. Въжетата, завързани за китките на Дейвид и за седлата, се развиха, но все още бяха отпуснати. Рицарите накараха наблюдаващите да отстъпят назад, за да не пречат на конете. Някои от оцелелите извърнаха глави, жени притиснаха лицата на децата в полите си, мъже затвориха очи, но повечето продължиха да наблюдават в мълчание. Едуард стоеше заедно с приближените си. Лицето му не изразяваше нищо.

Двама войници започнаха да се блъскат зад Робърт, за да видят по-добре Дейвид, който стоеше сам, притиснал ръце до тялото си.

Единият от войниците се ухили и каза на другия:

— Веднъж видях как ръцете на един човек бяха направо откъснати от тялото.

Робърт пропусна двамата пред себе си. Кралят даде знак на оръженосците си, а те вдигнаха камшиците и удариха с все сила конете по задниците. Животните се втурнаха в противоположни посоки, въжетата се изопнаха и разпънаха ръцете на Дейвид. Болезненият вик на Мадог се сля с писъка на брат му.

Когато измъкнатите от ставите ръце на Дейвид бяха развързани, касапницата продължи. Осакатеното му тяло беше довлечено на една маса, където той беше жестоко осакатен от ножа на екзекутора. Накрая беше нарязан на парчета и кървавите късове бяха поставени в бурета, за да бъдат разпратени из кралството като доказателство за цената на бунта. Короната, която бяха носили Брут и самият Артур, щеше да бъде предадена в Уестминстър и това щеше да представлява последният гвоздей в ковчега на уелската свобода.

Робърт остави мъчителните вопли на Мадог зад гърба си и се отдалечи надолу по склона на хълма.

Близо до градските стени кралските майстори и майстори зидари разговаряха оживено, оглеждаха терена, мереха и определяха дължини с помощта на въжета. Кралят вече беше обявил намерението си да построи друга крепост на мястото на разрушения град. Войниците откарваха труповете на убитите с каруци до морския бряг. Хвърляха телата във водата и вълните се втурваха да ги покрият. Робърт вече можеше да види гърбове и глави да се носят из канала за храна на рибите и птиците. Усети зад себе си движение, обърна се и видя Хъмфри. Рицарят носеше щита с дракона, а мечът му беше прибран в ножницата. По лицето и туниката му имаше кръв.

— Свърши се — каза с въздишка Хъмфри, загледан към водата, която бавно се пълнеше с трупове. — Скоро можем да си вървим у дома. — Когато Робърт запази мълчание, той продължи: — Не се съмнявай, приятелю, че ще бъдеш награден, когато короната на Артур бъде извадена на показ до Куртана в Уестминстърското абатство. Сега ни остава да намерим само още две реликви.

Робърт забеляза как лицето на Хъмфри се изпълни с решителност. Човекът изглеждаше напълно убеден, напълно сигурен, че върви в правилната посока и че когато напътствията на пророчеството бъдат изпълнени, всичко в кралството ще бъде наред. Поради непосредствените опасности от войната и зимата Робърт не беше имал много време да подлага на съмнение основните цели на ордена, нито убедеността на останалите в пророчествата на Мерлин. Но сега, когато водите на канала пред тях отнасяха мъртъвците, започна да се замисля. В нощта на посвещаването беше така готов да повярва! Разказите за подвизите на воини, които беше слушал като момче, пълнеха главата му със златни перспективи. Тези разкази представяха битката като нещо славно, думите на поетите издигаха героите над кървавата действителност. Робърт се сети за баща си, за това как войната го беше променила. За пръв път за миг усети, че започва да разбира. Нищо чудно, че баща му не вярваше в нещата извън мрачната истина за съвременния свят, нищо чудно, че се присмиваше на хората, които вярваха. Спомни си думите на брат му в нощта, когато беше нападнат обозът при Нефин: „Имаш ли му доверие?“

— Ти така и не ми отговори какво ще направи крал Едуард, когато събере и четирите реликви — рече Робърт и погледна втренчено Хъмфри.

— Както вече ти казах, не сме посветени във всичките му планове, Робърт. Само мъжете около Кръглата маса знаят всичките му намерения. Ние трябва да докажем, че сме достойни да ни се вярва, както на тях.

— Никога ли не си имал съмнения?

Хъмфри замълча за момент.

— Просто знам, че моят крал ще направи най-доброто за кралството.

Робърт не каза нищо. Спомни си за своето кралство, обсадено с намесата на Едуард, и у него започна да се прокрадва сянката на заплаха. Но дори и след като се появи, Робърт я пропъди. Шотландия беше самостоятелно кралство със собствен крал. Не беше Уелс или Ирландия, разпокъсани и изолирани. Колкото и да желаеше короната на Артур, Едуард беше дошъл тук най-вече за да потуши един бунт.

И все пак на този пуст бряг с Хъмфри до него Робърт имаше чувството, че се намира на кръстопът, от който тръгваха много пътища. Но в главата му всички те водеха към мрака.

35

Запалените свещи хвърляха върху редиците им ореол от светлина, която се отразяваше в очите на мъжете и в позлатата на заобикалящите ги надгробните плочи. Централно място в храма на Уестминстърското абатство заемаше гробница, в чиято каменна основа имаше стъпала, преминаващи нагоре в ниши. Гробницата, построена от крал Хенри за костите на св. Едуард Изповедника, заедно с внушителния храм, в който се помещаваше тя, беше издигната само преди двадесет и шест години, но стъпалата й вече бяха протрити и гладки от коленете на поклонниците. Върху постамента мощите на светеца се пазеха в златна костница, над която имаше балдахин, украсен с религиозни сцени. Зад нея сенките плъзваха в мрака на подземната гробница.

Под погледите на изрисуваните светци беше коленичил крал Едуард, а червената му роба се беше нагънала около него върху стъпалата. Стоеше с наведена глава. Подире му в редици стояха хората му с лица, полузакрити от сумрака отвъд пламъците на свещите. Отпред бяха най-доверените хора на краля, мъжете от Кръглата маса: Джон де Варен и епископ Бек, графовете на Линкълн и Уорик, Аръндел, Пембрук, Херефорд, сред тях и братът на краля, Едмънд от Ланкастър. Отзад бяха Рицарите на Дракона, поставили пред себе си щитовете.

Застанал между Хъмфри де Бун и Ралф де Монтърмър, Робърт почувства, че някой го гледа. Обърна се към наредилите се мъже и срещна погледа на Еймър де Валънс. След като се бяха завърнали от Ангълси, охлузванията по лицето на рицаря бяха заздравели, но на бузата му продължаваше да се вижда белегът от раната, получена по време на войната. Робърт забеляза, че счупените му в боя два зъба бяха заменени с други. Поставени в празнините, те бяха прикрепени към собствените му зъби с тънки сребърни нишки, заради които той като че ли постоянно се усмихваше със странна, лъскава усмивка. Робърт се запита откъде рицарят се беше сдобил с новите си зъби. Еймър продължи да го гледа още известно време, а после извърна глава и насочи поглед към краля. Робърт не го беше виждал от месеци. След падането на Ангълси много благородници бяха освободени от службата при краля, беше им позволено да се завърнат в именията си и Еймър беше отишъл с баща си в Пембрук. От злобния му поглед стана ясно, че времето не беше намалило омразата му. Робърт не изпитваше ни най-малко съжаление за боя, който му нанесе, но и предполагаше, че един ден той може да се опита да си отмъсти. Дори сега злорадстваше, като си спомни как беше стоварвал юмруците си в лицето на Еймър — лице, което се беше присмивало на сполетелите го беди, лице, което искаше да му причини болка и да го унижи. Копелето си го беше заслужило. Би го направил отново, без да му мигне окото.

Когато крал Едуард напусна острова, а работата по новата крепост Бомарис вече беше започнала, Робърт остана в оредялата му компания. Беше с краля, докато пътуваха първо до Карнарвън, за да видят плановете за възстановяването му, след това на юг, преминавайки през запустели крайбрежни градове и пристанища, блъскани от морските вълни, после покрай страховитите кралски крепости при Крисиет и Харлех. Мадог ап Луелин беше хвърлен окован във вериги в Тауър, осъден на доживотен затвор. След кървавата екзекуция на брат му духът на уелския бунтовник се сломи и отчаянието му символизираше състоянието на цялата страна, на която той беше принц за съвсем кратко време.

Във всяко селище Едуард приемаше официалната капитулация на уелсците, както и клетвите им за вярност. Навсякъде, където отиде през май и юни, короната на Артур беше с него като символ на върховната му власт. Лишени от принца си и скърбящи за загубата на толкова много хора, уелсците бяха смирени и уплашени. Обаче Едуард, който само преди седмици направи на парчета по-малкия брат на Мадог, сега прояви снизхождение и създаде съвет от правници, които да изслушват оплакванията на уелсците от неговите арогантни чиновници, оплаквания, довели в най-голяма степен до бунта. Той дори позволи на много бунтовници да се завърнат при семействата си, без да бъдат наказани. Робърт, изненадан от тази проява на снизходителност и готовност да се прощава, скоро разбра какво я беше предизвикало. Едуард желаеше уелсците да са доволни от управлението му, защото иска да изпълняват задълженията си и да му плащат данъци, да служат във войните и да не вдигат нови бунтове.

Въпреки успеха на краля в Уелс през лятото той имаше доста грижи. С разтопяването на снеговете и настъпването на пролетта започнаха да пристигат съобщения от Англия. Първоначалните новини, че хората на Едуард в Гаскония отнели три главни града на французите, бяха добре дошли, но когато от последвалите сведения се разбра, че оттогава няма напредък, кралят започна да изпада в мрачно настроение. Двете войни заедно с огромните разходи за построяването на Бомарис и възстановяването на Карнарвън бяха опразнили застрашително съкровищницата му. При завръщането им в Лондон Робърт дочу много разговори, в които бароните се питаха кога кралят ще започне да иска от тях повече пари.

Обаче днес в Уестминстър тези тревожни гласове не се чуваха. Цялото внимание на мъжете беше съсредоточено върху краля и олтара пред гробницата на Изповедника.

На олтара, покрит със сукно в червено и златисто, имаше три предмета. Единият беше меч. Куртана — беше прошепнал Хъмфри, когато го донесоха в параклиса. Мечът, който някога е бил носен от светеца, чиито мощи лежаха в златната костница, беше с тъп връх. Изнасяха го на всяка коронация от 1066 година насам, когато Завоевателя беше коронясан за крал на Англия. Хъмфри повтори един ред от Последното пророчество, докато с Робърт наблюдаваха как един свещеник го внася.

„Мечът на светец, носен от крале, пречупен от състрадание.“

До меча имаше проста черна кутия, която лъщеше на светлината на свещите. Когато попита за нея Хъмфри, той му каза, че е книга с оригиналното пророчество, което крал Едуард намерил в Нефин, след като завладял Уелс за пръв път. От тази книга с пророчествата на Мерлин, която беше толкова стара, че не можеше да бъде извадена отново от кутията, за да не се разпадне на прах, кралят беше накарал да направят превод. Именно думите в него го бяха подтикнали да търси четирите реликви, разделени между синовете на Брут, за да попречи на пророкуваното рухване на Британия. Сега към тях беше прибавена короната на Артур, възстановена от златарите на краля. Едуард я взе от копринената възглавница в основата на гробницата и се изправи.

Някои от присъстващите протегнаха вратове, за да наблюдават как кралят я поставя върху олтара. Няколко души се поклониха и зашепнаха молитви. Очите на Хъмфри блестяха, макар че друга част от мъжете не се вълнуваше толкова от събитието. Робърт се чувстваше някъде по средата. Част от него искаше да се хвърли с главата напред в съперничеството с Хъмфри и останалите, все още вярващ, че лоялността му към краля може да послужи на рода му. Друга част се дърпаше назад, съмняваща се в пътя, по който беше поел. Обвиненията на брат му в Нефин бяха изкарали на повърхността една не много приятна истина, напомняйки му, че в деня, в който беше посветен за рицар, бе поел обещание пред дядо си да продължава да предявява претенциите им за трона. Колкото и несигурен да беше онзи път в сравнение с този, осеян със съкровища, той не можеше да отрече, че заради положената клетва сега върви по много различен път. С това напомняне последваха и думите, които дядо му така често повтаряше:

„Мъж, който наруши клетвата си, не е достоен да диша.“

След като крал Едуард се отдръпна от гробницата на светеца, церемонията свърши. По знак на сър Джон де Варен графовете, бароните и духовниците се изнизаха през един отвор в цветната завеса, която отделяше светилището от останалата част от църквата, очаквайки с нетърпение пиршеството, организирано от краля в двореца, и възможността да мърморят против конфликта в Гаскония. Кралят не се присъедини към тях, а се отправи бавно към един от надгробните паметници в близост с гробницата на Изповедника. Най-отгоре имаше бронзово изображение на жена, а отстрани надпис:

Тук почива Елинор, над чиято душа милостивият Бог се смили.

Пред Робърт вървяха мъже, които му попречиха да види как кралят коленичи и остана сам. Той последва Хъмфри навън от светилището на храма в огромния му, подобен на пещера търбух. Прозорците по продължение на коридорите бяха от тъмночервено и синьо стъкло, декорирано с щитове, а стените между мраморните колони бяха в златисто и аленочервено.

Робърт, стигнал почти до средата на коридора, забеляза човек в раираната туника на кралски пратеник, който разговаряше с Ралф де Монтърмър. Ралф се извърна и огледа с търсещ поглед тълпата. Видя Робърт и го посочи на пратеника. Когато той се приближи, Робърт спря, последван от заинтригувания Хъмфри.

— Сър Робърт от Карик. — Пратеникът му подаде свит на руло пергамент. — Писмо от Шотландия, сър. Пристигна преди известно време, но не можахме да ви го предадем.

Робърт повдигна по-високо щита си, за да освободи ръката си и да вземе писмото, предполагайки, че е от дядо му. Беше пратил известие в Шотландия, преди да тръгне за Уелс, в което уведомяваше лорда, че е призован да изпълни дълга си към краля. Усмихна се, когато видя печата на дядо си, отвори писмото и започна да чете, докато мъжете минаваха покрай него. Постепенно усмивката му изчезна.

— Какво има? — попита Хъмфри, забелязал промяната в изражението му.

Робърт не отговори, а препрочете отново писмото. Когато Хъмфри повтори въпроса, той срещна смутен въпросителния поглед на приятеля си.

— Трябва да се върна у дома. — Замълча за момент, за да се прокашля. — За да се оженя.

— Да се ожениш?

— За една от дъщерите на сър Доналд, графа на Мар — каза, заеквайки, Робърт и се загледа в щита си, издраскан в битката. — Трябва в най-скоро време да се сбогувам с краля. — После подаде щита с дракона на Хъмфри. — Нека ти върна това. Не знам колко дълго ще отсъствам.

Хъмфри не посегна да вземе щита.

— След като веднъж си станал рицар на Дракона, оставаш такъв завинаги. Щитът е твой, Робърт, задръж го. — Накрая подсвирна леко и се засмя: — Ами в такъв случай тази нощ трябва да организираме запомнящо се пиршество, щом като ще ти е последна като ерген. Женен, значи? — Поклати глава и отново се засмя: — Предполагам, че скоро всички ще поемем това бреме.

Ралф и Томас от Ланкастър, които се присъединиха към тях, поискаха да узнаят какви вести е донесъл пратеникът. Хъмфри им каза. Ралф тупна Робърт по гърба и му изрази съжалението си.

— Познаваш ли я? — попита Томас.

В главата на Робърт изплува един образ от нощта край езерото. Дъхът му се превръщаше в бяла пара от студения въздух, когато беше пристъпил към Ева. Косата й беше като посребрена на лунната светлина. Спомни си за разговора на дядо му с графа на Мар същата нощ. Беше усетил, че планират подобен съюз.

— Красива ли е? — настоя да узнае Ралф.

— Като Дева Мария и всичките й ангели — каза накрая Робърт и колебливо се усмихна.

Смехът им проехтя покрай мраморните лица на светци и крале нагоре към тъмните висини на свода на църквата.

36

Джон Балиол стоеше на крепостната стена на замъка Стърлинг, а в очите му блестяха лъчите на залязващото слънце. В мочурливите равнини под скалата на замъка далечните локви отразяваха светлината. Кървавочервеното небе беше пълно с птичи ята. Спираловидните им формации говореха за нещо на непознатия за човека език на хвъркатите. Въздухът беше изпълнен с аромат на билки от градините, където слугите работеха в здрача и събираха зеленчуци за кухнята. Кралят видя и други хора да се движат в района на крепостта, както и по затревените площи под стените, където скалите оформяха равнина, а след нея се спускаха право надолу към изпъстрените с цветя поляни, снишаващи се плавно към бреговете на Форт. Голямата река течеше на изток от далечните планини към Единбург, където кралският замък беше кацнал като близнак на Стърлинг върху скалата. Там водният път, който разделяше Шотландия почти на две, се разширяваше и се превръщаше в море. В здрача Балиол едва различаваше над мастиленочерните води отдолу дървения мост, който свързваше двете половини на кралството. Години наред замъкът Стърлинг беше наричан ключът към Севера, защото който държеше замъка, пазещ моста, той контролираше единствения възможен път към планините.

Вечерта беше спокойна, като потънала в лятна дрямка, но Балиол усещаше приближаващия мрак от изток зад голите хълмове Очил като предвестник на нещо много повече от спускаща се нощ. Не искаше да отмества поглед от тази земя, за да види как тя потъва в мрака. Искаше да протегне ръка и да грабне слънцето от хоризонта, да го притисне до гърдите си, за да осветява лицата на враговете му. Но въздухът беше започнал да охлажда покритите му с лунички страни, а първите звезди се показаха по небето на изток.

— Милорд!

Балиол се обърна. По пътеката към него се задаваше Джон Комън. Лицето му беше като от бронз, осветено от последните слънчеви лъчи. За трите години, изминали от стъпването на Балиол на трона в Скун, лордът на Баденох почти не беше остарял. Кралят се дразнеше от здравия вид на шурея си. Знаеше, че на него същите години се бяха отразили тежко. Откакто се възкачи на трона, загуби жена си и почти цялата си власт. Усещането, че времето отминава, го накара да си спомни как бащите им участваха в битката при Луис под знамената на крал Хенри. Тогава бяха укрепени връзките на техния семеен съюз. Балиол се запита дали ако Уилям Комън не беше предложил баща му да бъде освободен от манастирската килия в Луис, той щеше да седи тук днес, изправен пред такава загуба. Дали превратностите на съдбата щяха да са по-различни, ако кланът Балиол беше тръгнал по свой път в онзи момент, вместо да позволи да стане длъжник на рода Комън? От мисълта и спомена за баща му кръвта му кипна.

— Готов ли си, милорд? Хората се събраха в залата.

— Не мога да повярвам, че това е единственият ни избор — каза Балиол, обръщайки гръб на гледката, защото знаеше, че шуреят му ще побеснее от намека в думите му.

Когато заговори, гласът на Комън беше непреклонен:

— Ти се съгласи, сир. Всички се съгласихме.

— Не, ти се съгласи. Планът беше твой, а не мой.

— Имах ли избор? — попита Комън с разтреперан от яд глас. — След като ти позволи на крал Едуард да те унижава и манипулира? След като му позволи да остане сюзерен на Шотландия въпреки сключените споразумения? Той те осъди да отстъпиш три града в онзи смешен процес, който организира миналата година. Когато ти даде такива права на един чужд крал!

— Може би ти трябваше сам да го попиташ за това, когато беше в Лондон, за да ожениш сина си за дъщерята на един от неговите съюзници.

Комън не се смути от острото обвинение.

— Мой дълг е да избера достойна съпруга на своя наследник. Също както ти имаш задължения като наш крал. Предполагаше се, че ще отстояваш правата ни. Вместо това ти ги предаде на Едуард.

— Трябва да има и друг начин, вместо дванадесет мъже да управляват вместо един!

— Те няма да те заменят, а само ще те съветват. — Скулите по лицето на Комън се изпънаха. — Мъжете на кралството дойдоха тук тази вечер с тази цел. Четирима графове, четирима епископи, четирима барони. Не можеш да ни отхвърлиш.

— А ако го направя? Какво ще стане тогава, братко? — В избледняващата червеникава светлина лицето на Балиол изглеждаше измъчено. — Ще накараш да ме убият, както постъпи с внучката на предшественика ми, така ли?

Комън се огледа наоколо, когато думите на Балиол отекнаха в настъпващата вечер.

— Внимавай, милорд! — рече тихо той. — Не бях единствен в този заговор. — Гласът му се промени и стана по-мек: — В дните, които ще дойдат оттук нататък, ти не можеш да бъдеш единственият ни глас. — Когато кралят погледна встрани, Комън застана пред него: — Ти пак ще бъдеш крал, Джон, но ще бъдеш насочван от съвета. Остави ги те да се оправят с крал Едуард. Щом сигурността на Шотландия бъде гарантирана, може би повече няма да има нужда от такова насочване.

— И кога ще стане това? — Балиол разбираше, че е загубил. Казваше му го собственият му глас, уморен и слаб.

Комън постави длани върху каменния парапет и погледна към блатистите равнини, които се простираха след скалата, където бе издигнат замъкът, около който се беше скупчил град Стърлинг.

— Това ще зависи от действията на Едуард, когато разбере, че сме сключили военен съюз с врага му. Тогава той може да отстъпи и да върне свободите ни. Войните в Уелс и Гаскония сигурно му струват скъпо. Една нова война ще е последното нещо, което ще иска.

— А ако не отстъпи?

Комън замълча за момент, но когато заговори, тонът му беше решителен:

— Тогава ще е нужно повече време.

— Крал Филип ще ни подкрепи ли с войска?

— Въз основа на първоначалните ни разговори предполагам, че ще ни подкрепи.

Кралят видя как последните лъчи на слънцето изчезнаха зад планините. Когато светлината се скри, Балиол се обърна към шурея си:

— Тогава ела да приключим с това.

Денят преваляше, когато Робърт и Едуард, придружени от свитата им, преминаха границата. След като получи разрешението на краля да напусне Уестминстър, Робърт загуби повече време, отколкото беше очаквал, за да сложи работите си в ред. След почти две седмици път последната отсечка от пътуването им се беше оказала най-дългата. Бяха заобиколили стените на Карлайл, последния английски град, и от няколко часа яздеха в напрегнато мълчание, съсредоточени върху целта на пътуването си, примамливо близка отвъд самотните блата на Солуей Фърт.

Робърт изпитваше странно усещане, завръщайки се на родна земя след много месеци отсъствие, не толкова защото тя, изглежда, изобщо не се беше променила, а защото той се чувстваше променен и телом, и духом. Беше заминал като деветнадесетгодишен младеж, а се връщаше мъж на двадесет и една години, участвал в кървава война. Ползваше се с благоволението на краля и имаше влиятелни приятели в Англия. Неразделно от чувството за завръщането си у дома беше и желанието да поговори с дядо си за всичко, което се беше случило през двегодишното му отсъствие. Вече беше решил да каже на стария човек за посвещаването му в ордена на Рицарите на Дракона и за клетвата за вярност пред крал Едуард. Не се съмняваше, че дядо му ще му каже дали решенията, които беше взел, са правилни. Заедно с тези мисли Робърт се чувстваше все по-изнервен от перспективата за женитбата, заради която го повикаха у дома. Надяваше се да е готов за тази нова промяна. Ева безспорно беше красива, но дали щеше да бъде добра съпруга? Дали щеше да бъде подходяща майка за децата му? Тази мисъл го накара да се почувства още по-неспокоен и той я прогони от главата си, докато следваха познатия път, виещ се между заоблените хълмове на Анандейл към Лохмейбън.

В розовеещата вечер стигнаха покрайнините на града. При вида на каменната кула, която се издигаше от насипа, Робърт усети как сърцето му подскочи. Обърна се да погледне брат си и видя същото вълнение, обзело и него. Подкараха уморените си коне в тръс и заедно с оръженосците минаха през града към портите на замъка. От един комин отвъд крепостната стена се виеше дим. Робърт се запита дали някой от братята или сестрите му е там. Колкото повече наближаваше Шотландия, толкова повече се улавяше, че мисли за радостния смях на Нийл и упоритото мълчание на Томас, за плахата нежност на Кристин, за необуздаността на Мери и дори за любовта към книгите на Александър. Всички му липсваха, но никой не му липсваше така, както дядо му.

Робърт не познаваше навъсените лица на мъжете при портите, но стражите ги пропуснаха веднага щом каза името си.

Във вътрешния двор цареше тишина. Срещу тях кулата се извисяваше на фона на небето.

— Няма знаме — прошепна той.

— Какво?

— Знамето на дядо не е издигнато на кулата. Прав си. Може да не е тук. — Робърт се почувства разочарован. Щом получи писмото на дядо си в Уестминстър, беше изпратил един от оръженосците си напред, за да съобщи на стария човек, че до месец ще се върнат у дома. Сега се запита дали нещо не беше забавило пратеника му и писмото, защото не се съмняваше, че дядо му не би тръгнал нанякъде, ако знае, че скоро ще пристигнат. Робърт се обърна, като чу да се отваря врата в една от сградите. Когато оттам излезе млада жена с ведро в ръка, той я поздрави.

— Къде е лордът на Анандейл?

Слугинята спря и погледна групата уморени мъже.

— Той очаква ли ви, сър?

— Не, но ще ме приеме.

Слугинята притисна нервно ведрото до гърдите си.

— Каза ни, че няма да приема повече посетители, сър.

Робърт усети, че започва да се ядосва. Беше изморен от дългото пътуване и нямаше търпение да види дядо си. Тишината в двора и непознатите слуги започнаха да го тревожат. Случило ли се беше нещо в негово отсъствие?

— Аз съм сър Робърт Брус, графът на Карик. Неговият внук — каза той на жената. — Както казах, той ще ме приеме.

Очите й се разшириха, но тя стана дори по-нерешителна.

— Сър… — започна жената.

— Кажи ми къде е лордът!

— Той е мъртъв.

Студеният глас го преряза като нож и Робърт рязко се обърна.

Видя баща си, застанал на входа на централната жилищна сграда. Едрата му фигура в черно закриваше отвора. Суровото му лице изглеждаше остаряло, прорязано от дълбоки бръчки и неприязън. Косата му беше твърда, прошарена от бели косми. След като изненадата от тази поява премина, думите на баща му стигнаха до съзнанието му.

— Мъртъв? — Думата едва се отрони от устата му.

— Дядо ти почина през март. Аз се върнах от Норвегия да поема именията. — Студените сини очи на Брус се прехвърлиха от Робърт към Едуард, а оттам — на техните придружители и върху конете. Погледът му се спря на Хънтър и той сбърчи вежди.

Робърт усети само смътна болка от безразличието на баща си, нещо като убождане с игла, едновременно със силната скръб, която го обзе заради смъртта на дядо му. Представи си сбръчканото лице с побелялата, подобна на лъвска грива коса, ястребовите очи. До него Едуард поздрави с дрезгав глас баща им. Робърт не можеше да проговори. Думите заседнаха в гърлото му. Натежали от скръб, те се бяха превърнали в раздути, неразбираеми звуци. Чувстваше как се мъчат да се освободят. С голямо усилие успя да промълви:

— Трябва да се измия. — Обърна се да върви, решен да не показва скръбта пред баща си. Не можеше да понесе солта на пренебрежението да бъде втрита в отворената му рана.

— За това ще има време по-късно — каза рязко баща му. — Първо трябва да се срещнеш с един човек. Когато получих съобщението за завръщането ти, изпратих писмо на граф Доналд. Той пристигна миналата седмица, за да доуточним уговорките му с дядо ти. Сега, когато си тук, женитбата ще стане възможно най-скоро.

Брус се обърна към главната сграда и Робърт видя друга фигура, изправена на входа. Когато баща му й кимна, жената пристъпи напред и факлата освети изпитото й лице. Изглеждаше твърде слаба в простата зелена рокля, обгърнала нервно раменете си с ръце, докато се приближаваше. Тъмнокестенявата й коса беше сплетена и прикрепена стегнато върху главата с игли, от което лицето й изглеждаше още по-изопнато и слабо. Не беше Ева. Беше по-малката й сестра. Робърт не можеше да си спомни името й. Вгледа се с безразличие в нея.

— Това е Изобел — каза баща му. — Твоята годеница.