Бялата планина

Глава 15Между светлината и сянката

Чен беше коленичил търпеливо пред огледалото. Наведената над него Уан Ти решеше косата му и я разделяше на снопчета. Той наблюдаваше как тя върза три от тях на темето му — пръстите й опитно и сръчно завързваха малките възелчета. После погледна отражението му, усмихна се и започна да сплита четвъртото в спретната, стегната плитка. Както винаги той се изненада от силата на ръцете й, от сръчността им и се усмихна. Добра жена беше тя. По-добра не би намерил.

— За какво си мислиш? — попита тя. Пръстите й подхванаха второто снопче, а очите й срещнаха неговите в огледалото.

— За това, че на мъжа му трябва жена, Уан Ти. И че ако всички мъже имаха жени, добри като моята, светът щеше да е по-хубаво място.

Тя се разсмя с мекия си, леко дрезгав, селски смях, който, също както толкова много други неща, които правеше, го караше да усеща дълбоко в себе си топлина. Чен сведе за миг очи и се замисли. Преди да я срещне, той беше мъртъв. Или все едно мъртъв. Там долу, под Мрежата, той просто беше съществувал, бе я карал ден за ден като гладен призрак, несвързан с нищо и пълен с тъга.

А сега? Той се усмихна и погледна издутия й корем в огледалото. След месец, най-много месец и половина щеше да се роди четвъртото им дете. Момиче, така казаха докторите. Второ момиче. Той потрепери и леко извърна глава — опитваше се да погледне подаръка, който й беше купил едва предния ден, но тя го дръпна за косата.

— Не мърдай. Само минутка и готово.

Той се усмихна и я остави да довърши прическата му.

— Готов си — тя отстъпи назад доволна. — А сега си облечи туниката. На леглото е, току-що я изгладих. След малко ще дойда да ти помогна да си обуеш клина.

Чен понечи да възрази, но тя вече беше тръгнала да нагледа децата. Чуваше врявата им от всекидневната — гласовете им надвикваха тривизора. Вторият му син, шестгодишният Ву, се караше с „бебето“ на семейство Чан Хсин, дразнеше го — често го правеше.

Чен се разсмя. Всичко вървеше добре. Не, помисли си той, никога не бе вървяло по-добре. Сякаш боговете го бяха благословили. Първо Уан Ти. После децата. А сега — всичко това. Огледа новия апартамент. Имаха осем стаи. Осем стаи! И само на четири пресечки от централата в Бремен! Разсмя се учудено, сякаш всеки момент можеше да се събуди и да се намери пак там, под Мрежата, и докато е спал, всепроникващата воня е изпълнила ноздрите му, а някаква бледа сляпа буболечка е пропълзяла по тялото му. Преди време да се измъкне от този ад беше единствената му амбиция. А всичко това — този апартамент в горната третина на Града, на ниво 224, който беше наел — изглеждаше толкова далече от него, колкото и звездите на среднощното небе.

Затаи дъх, потънал в спомена, след това поклати глава. Онзи миг на покрива на солариума — колко време беше минало оттогава? Десет години? Не, дванайсет. И все пак си го спомняше, сякаш беше вчера. Онази гледка — звездите, покритите със сняг планински върхове на лунната светлина. И после — кошмарът на дните, които последваха. И все пак — ето го тук, не мъртъв като спътника си Као Джиян, а жив: човек на танга, награден за своята вярност.

Надяна туниката си, след това се погледна в огледалото. За първи път обличаше лазурносинята церемониална дреха и се чувстваше неловко.

— Къде е онзи негодник Као Чен? — попита образа си. Забеляза колко странна изглеждаше косата му, сплетена така, колко странно стоеше плоското му, обикновено лице из тези елегантни дрехи.

— Много си хубав — обади се Уан Ти от вратата. — Трябва по-често да обличаш парадната си униформа, Чен. Отива ти.

Той притеснено попипа емблемата на гърдите си, проследи формата на младия тигър — символ на чина му като капитан от силите за сигурност на танга — и поклати глава.

— Неудобно ми е, Уан Ти. Чувствам се прекалено изтупан. Дори косата ми…

Дълбоко си пое въздух, след това пак поклати глава. Не трябваше да се оставя Уан Ти да го убеди да си сложи имплантите. През целия си съзнателен живот беше доволен от бръснатата си глава, носеше голотата й като емблема, но този път бе отстъпил пред настояванията й — знаеше колко малко иска тя от него. Вече бяха минали четири месеца от операцията, чрез която се бе сдобил с гъста, дълга, блестяща черна коса. На Уан Ти й хареса от пръв поглед, разбира се, и известно време това му стигаше, но сега недоволството му отново изплува на повърхността.

— Уан Ти… — започна той и млъкна.

Тя се приближи, докосна ръката му. Усмихна се — личеше си колко се гордее с него и това го караше да се чувства неловко.

— Какво има, съпруже?

Нищо… — отговори той. — Няма нищо…

— Тогава стой и не мърдай. Ще ти обуя клина.

Жената се беше навела над отворения канал и се опитваше да нагласи настройката, когато Лайден, по-възрастният от двамата мъже от силите за сигурност, й донесе купа ча. Тя остави телта, погледна го и смъкна запретнатите си ръкави.

— Благодаря — каза тя тихо и отпи от димящата купа.

— Колко още, Чи Ли?

Юе Хао вдигна очи в отговор на фалшивото име, изписано върху табелката на гърдите й, и се усмихна. Усмивката й беше прекрасна — топла, открита усмивка, която преобрази обикновеното й, доста тясно лице. Щом като старият страж я видя, неволно се усмихна в отговор, после се извърна притеснено. Тя се разсмя — знаеше го какво си мисли — но в смеха й нямаше никаква подигравка и когато той се обърна обратно, все още изчервен, също се смееше.

— Ако ми беше дъщеря… — подхвана той.

— Продължавай. Какво щеше да направиш? — тя все още се усмихваше, но усмивката й бе по-недоловима, а в погледа й се прокрадваше неподправено любопитство. Без да се извръща, вирна глава и прокара ръка през тъмната си къса коса.

— Кажи ми, Волфганг Лайден. Ако ти бях дъщеря… — и отново се разсмя, сякаш не го беше казвала вече десетки пъти.

— Ами… щях да те заключа вкъщи, момичето ми. Така щях да направя!

— Първо ще трябва да ме хванеш!

Той я погледна и мрежата от бръчки около очите му за миг се очерта рязко на ярката светлина на лампите. След това кимна и рече по-тихо:

— Ще те хвана, ще те хвана.

След като приключиха с обичайния си вечерен ритуал, те млъкнаха. Тя изпи чашата си, свали ръкавиците и се захвана отново за работа, приведена над канала. Той коленичи наблизо и загледа как сръчните й ръце пипат по стегнатата плетеница от нишки с жицата и търсят слаби сигнали.

Между тях имаше някакво естествено разбиране. От самото начало — вече бяха минали почти три седмици от първата им среща — той бе усетил в нея нещо по-различно — може би в начина, по който го гледаше. Или може би просто защото тя, с двайсет години по-млада от него, го беше погледнала; беше го забелязала, бе му се усмихнала с прекрасната си усмивка и го бе накарала да се чувства едновременно и млад, и стар, и щастлив, и тъжен. От този първи ден бе започнала и играта им — безсмислената закачка, която — поне за него — беше твърде натоварена със значение, за да е безопасна.

— Хоп! — обади се тя и вдигна очи. — Още една от тези малки проклетийки е издъхнала!

Лайден кимна, но в ума му все още се въртяха зъбите й, прехапали бледата й долна устна, когато се съсредоточаваше; очите й, изпълнени със странна, почти страстна напрегнатост. Сякаш виждаше всичко по по-различен начин. Виждаше го по-ясно и в по-големи подробности.

— Колко още?

Тя приклекна назад и си пое дълбоко въздух.

— Осемдесет и седем съединения, сто и шестнайсет канала, единайсет ключа и четири главни панела — усмихна се. — Три седмици работа навън.

Тя беше част от екип от трима души, изпратен да извърши прегледа на палубата, който се, провеждаше два пъти годишно. Другите двама работеха здраво някъде другаде — проверяваха транспортната мрежа за дефекти; поправяха основните системи за канализация и обслужване; прочистваха масивните шахти, които пронизваха горните палуби като гигантски „пачи крака“. И те вършеха съществена работа, но нейната беше жизненоважна. Тя беше експертът по комуникациите. В ръцете й беше сложната мрежа от компютърни връзки, от които зависеше животът на палубата. Разбира се, те имаха добра защита и беше трудно да им се нанесе истинска повреда, но все пак си беше деликатна работа — по-скоро хирургия, отколкото инженерство.

— Също като огромна глава — му беше казала тя, — пълна с фини нерви, които препредават информация. Можеш да го нараниш, нали разбираш — и той си спомни как поглеждаше тя, истинската нежност и загриженост в очите й; сякаш наистина гледаше нещо живо.

Но сега, докато я наблюдаваше, си помисли: Три седмици. Това ли ще е всичко? И после какво? Какво ще правя, когато си тръгнеш? Тя забеляза, че я гледа, наведе се и леко докосна ръката му.

— Благодаря ти за ча, но не трябва ли да си на пост?

Той се разсмя.

— То все едно нещо става тук — но забеляза, че вече е започнал да й досажда, и се обърна да си върви. Спря чак в дъното на дългата, тъмна шахта и я погледна.

Беше се преместила по-навътре към центъра. Лампата над нея, висяща на стойката и прикрепена към кръста й с тънка, подобна на паяжина нишка, хвърляше златни отблясъци по тъмната й прибрана коса, докато се бе навела над следващия канал в редицата. Погледа я още малко — главата й току сновеше между светлина и сянка като главата на плувец. После въздъхна, обърна се и тръгна да слиза.

Чен седеше и гледаше екрана в ъгъла, докато Уан Ти обличаше децата. Апаратът беше включен на местния канал „Мидтекст“ и показваше група от десетина видни граждани на издигната платформа, а огромна маса от хора се бе събрала пред тях на Главната. Предаването беше на живо от Хановер, на двеста ли на югоизток оттук.

Най-отпред на екрана се виждаше канцлерът на танга, Нан Хо — той представляваше господаря си на откриването на първия от новите здравни центрове „Нефритов феникс“. Зад него беше застанал хсиен лин, главният магистрат на Хановерския хсиен, Шу Чен-хай, висок мъж с патрицианска осанка и голо теме, което блестеше влажно на светлината на лампите. Канцлерът говореше, разпънал пред себе си голям списък, и обясняваше „новата разпоредба“ на Ли Юан за Долните нива, като в частност се разпростираше по-подробно върху плана на танга за построяване на сто и петдесет здравни центрове из цялата долна една трета на града.

— Време беше — обади се Уан Ти и вдигна поглед — в момента връзваше връзките на рокличката на най-малката им дъщеричка. — Твърде дълго пренебрегваха всичко това. Спомняш ли си какви проблеми си имахме, когато се роди Джиян? Ами че аз едва не родих още в приемната. А това беше по онова време. Оттогава нещата се влошиха много повече.

Чен изсумтя — беше си спомнил. И все пак подразбиращата се критика към танга го накара да се чувства неудобно.

— Ли Юан ни мисли само доброто — каза той. — Има и хора, които и една десета от това не биха направили.

Уан Ти го погледна преценяващо, после отмести поглед.

— Сигурна съм, но се носят слухове…

Чен рязко извърна глава. Твърдата якичка го задушаваше.

— Слухове? За танга?

Уан Ти се разсмя и лекичко побутна Чан Хсин.

— Не. Разбира се, че не. И все пак ръцете му…

Чен се намръщи.

— Ръцете му ли?

Уан Ти се изправи бавно и сложи ръка на кръста си.

— Казват, че някои дебелеят от щедростта на танга, а други обират трохите от трапезата му.

— Нещо не схващам, Уан Ти.

Тя посочи фигурите на екрана.

— Нашият приятел хсиен лин. Разправят, че през последната половин година си бил накупил много неща. Бронз, статуи, коприни на наложниците си. И още, и още…

Лицето на Чен се беше стегнало.

— Знаеш го, така ли, Уан Ти? Със сигурност?

— Не. Но слуховете…

Чен се изправи ядосан.

— Слухове! Куан Ин да ни пази! Би ли рискувала всичко това за някоя дребна неоснователна клюка?

Трите деца смаяно се втренчиха в него. Що се отнася до Уан Ти, тя сведе глава и изведнъж стана много покорна.

— Прости ми, съпруже, аз…

Рязкото движение на главата му я накара да млъкне. Той се извърна нервно, приближи се до апарата и ядосано натисна копчето за изключване. Обърна се отново към нея — лицето му беше изкривено от яд.

— Учудваш ме, Уан Ти. Да клеветиш свестен човек като Шу Чен-хай. Знаеш ли със сигурност какво е купил хсиен лин и какво не е купил? Влизала ли си в имението му? Освен това той е богат. Защо да не си купува такива неща? Защо толкова лесно хващаш вяра, че ги е купил с парите на танга, а не със свои? Какви доказателства имаш?

Той изсумтя нервно.

— Не разбираш ли колко глупаво е това? Колко опасно? Богове, ако повториш онова, което току-що ми каза, не пред когото трябва, ще навлечеш беля на всички ни! Да не би да го искаш? Да не би да искаш да изгубим всичко, за което се бъхтихме толкова време? Защото да навредиш на нечия репутация с фалшиви обвинения все още е престъпление. Понижение — за това ти говоря, Уан Ти. Понижение. Обратно под Мрежата.

Уан Ти трепна, после кимна.

— Прости ми, Као Чен. Не бях права да говоря така. Вече нищо няма да кажа за хсиен лин.

Чен се вторачи в нея, остави гнева си да се уталожи и кимна доволен.

— Добре. Няма вече да говорим за това. А сега побързай, или ще закъснеем. Обещах на Кар да бъдем там при втория звънец.

Шу Чен-хай се огледа нервно, след това, доволен, че всичко вече е готово, се опита да се отпусне.

Канцлерът на танга си беше тръгнал преди час, но макар че Нан Хо беше достатъчно високопоставен, че и тангът да слуша какво говори, следващият му гост — човек, който никога не се появяваше по медиите — беше в много отношения по-важен и от него.

За Шу това беше започнало преди година, когато бе назначен за председател на Финансовия комитет за новия здравен център. Тогава беше прозрял докъде би могло да доведе това… ако е достатъчно хитър и дързък. Беше чул за този търговец преди известно време, бе взел решение и се бе постарал да спечели приятелството му. Но чак когато ши Новачек му се обади, впечатлен повече от постоянството му, отколкото от способностите му и предложенията му за помощ, му се удаде възможността да го спечели за плана си. А сега, този следобед, дружбата им щеше да роди първия си плод.

Новачек го бе информирал как трябва да се държи. Въпреки това ръцете на Шу трепереха — изпитваше смесица от страх и възбуда при мисълта да забавлява Червен стълб 426 от истинския живот — също както в сериалите по тривизията. Повика главния иконом, избърса ръцете си в кърпата, която той му подаде, и нервно намръщи чело. Когато за първи път се бе замислил над това, той си бе представил среща с Големия шеф, със самия 489, но Новачек бързо разсея илюзиите му. Босовете на Триадите рядко се срещаха с хората, с които си имаха работа. Внимаваха и използваха посредници. Хора като Новачек и като техните Червени стълбове, „екзекуторите“ на Триадите — културни, дискретни мъже с маниери и мандарини с инстинкти на акули.

Завесите в далечния край на дългата стая се разтвориха. В стаята влязоха четирима млади, мускулести хан, а веднага след тях — Новачек. През челата си носеха жълти ленти с колело — символът на Триадата на големия кръг — избродирано отпред със синя коприна. Новачек го погледна и му се усмихна насърчително. Шу беше подготвен и за това — ала въпреки всичко мисълта, че Червените стълбове го „наблюдават“, леко го нервираше.

Действаха с впечатляваща прецизност, сякаш ставаше въпрос за нещо много по-голямо от прости предпазни мерки. Но пък ако казаното от ши Новачек беше вярно, светът долу беше такъв, че се режеха гърла и успяваха не само най-силните, но и най-предпазливите.

Новачек се приближи и се поклони на Шу Чен-хай.

— Добре сте се справили, хсиен лин Шу — рече той и посочи приготвената трапеза.

Шу му се поклони в отговор, невероятно доволен от похвалата на търговеца.

— Боя се, че е повече от скромно…

Новачек се приближи и зашепна:

— Помнете какво ви казах. Не се усмихвайте на нашия приятел, щом пристигне. Нито пък си позволявайте да покажете някакъв знак на фамилиарност. Яо Цу, също като повечето Червени стълбове, е много горд — има много силно чувство за собствено достойнство, но това е разбираемо. Човек не става Червен стълб чрез семейно влияние или като зубри за изпити. Хун мун, тайните общества, са друга школа — най-трудната школа, бихме могли да кажем — а нашият приятел, Червеният стълб, е нейният най-добър отличник. Ако някой друг ставаше за тази работа, то той щеше да бъде Червен стълб, а нашият приятел Яо Цу щеше да е мъртъв. Разбрахте ли?

Шу Чен-хай наведе глава и нервно преглътна — отново осъзнаваше какъв риск поема, като дори само се среща с този човек. Отново погледна хун мао в лицето.

— Вие ще бъдете ли до мене, ши Новачек?

Новачек му се усмихна насърчително.

— Не се безпокойте, хсиен лин Шу. Просто правете каквото ви казах и всичко ще бъде наред.

Шу Чен-хай потрепери, после отново сведе глава благодарен, че търговецът се е съгласил да му направи тази услуга. Знаеше си, че ще му излезе скъпо, но ако планът му успееше, това щеше да е малка цена.

На входа към кухнята един от бегачите се появи отново и махна отсечено на един от сънародниците си. Младежът веднага се обърна и изчезна зад завесата.

— Май всичко е наред — обади се Новачек и отново се обърна. — Елате, да отидем на входа. Нашият приятел Червеният стълб ще се появи всеки момент.

По време на вечерята не си казаха почти нищо. Яо Цу седеше с непроницаемо лице срещу Шу Чен-хай на главната маса, обкръжен и от двете страни с охрана. Ако онова, което бе казал Новачек, беше истина, самият Червен стълб беше невъоръжен, но това не означаваше, че е неподготвен за неприятности. Стражите бяха едри грубияни със зловещ вид, които просто си седяха и не ядяха нищо. Само гледаха Шу; гледаха го, гледаха го, докато първоначалната му нервност се превърна в нещо друго — студен, омаломощаващ ужас, който се просмукваше в костите му. За това Новачек не го беше подготвил и той се чудеше защо. Но не позволи да му проличи. Страхът и притесненията му, несигурността и съмненията в самия себе си оставаха скрити под плътната маска на лицето му.

Наблюдаваше как Червеният стълб внимателно избърса устни със салфетката и го погледна. Чертите на Яо Цу бяха дребни, почти детски; носът, ушите и устата му бяха изящни като на девойка, очите му — като две изрисувани топчета сред покритото с белези от шарка лице, почти хун мао по бледност. Гледаше Шу Чен-хай с безпристрастна враждебност, която като че ли си беше част от него. Щом срещна погледа му, Шу разбра, че няма нещо, което този човек не би направил. Нищо не би могло да разтревожи съня му дори за миг. Точно това го правеше толкова добър в занаята му — то го правеше 426, екзекутор.

Едва не се усмихна, но се спря навреме и зачака, както му бяха казали, Яо Цу да заговори пръв. Но вместо да заговори, Червеният стълб се извърна леко и щракна с пръсти. Един от хората му веднага се приближи и постави елегантен калъф на масата до лявата ръка на Яо Цу.

Яо Цу вдигна поглед и бутна калъфа към Шу.

Шу погледна Новачек, придърпа калъфа, после с поглед поиска от Червения стълб разрешение да го отвори. След като онзи му кимна отсечено, той щракна закопчалките и вдигна капака. Вътре върху яркочервена капитонирана коприна имаше три реда мънички, обвити в черно пакетчета. Върху всяко пакетче бяха отпечатани йероглифи хан в червено, синьо и жълто — по един ред от всеки цвят. Гледа ги известно време, след това вдигна очи и срещна погледа на Червения стълб. Отново потисна импулса да се усмихне, да се опита да установи някаква лична връзка с човека отсреща, но вътрешно ликуваше. Ако това тук беше онова, което си мислеше, че е… погледна към Новачек за потвърждение, после отново погледна към Червения стълб и сведе глава.

За първи път, след като беше изминал повече от час, Яо Цу заговори:

— Значи разбирате, Шу Чен-хай? Тук имате пълното разнообразие на последните видове наркотици, разработени така, че да задоволят всяка нужда, изработени в нашите лаборатории с най-високото качество в цяло Чун Куо в момента. През първите два месеца ще ви снабдяваме безплатно с каквото пожелаете, а вие на свой ред ще предавате безплатно капсулите на връзките си с Горните нива. После обаче започваме да определяме цени за всичко, което доставяме. Няма да е скъпо, разбира се — много по-малко от парите, които ще искате от приятелите си, нали така? — но достатъчно, за да сме доволни и ние, и вие.

Шу Чен-хай кимна едва-едва. Гърлото му беше пресъхнало, ръцете му, положени от двете страни на калъфа, трепереха.

— А моята идея?

Яо Цу сведе очи.

— Планът ви има нашето одобрение, хсиен лин Шу. Наистина, от доста време търсим начин да се задвижим в тази посока. И двамата имаме късмет, че интересите ни съвпадат, нали?

— А другите босове… няма ли да протестират?

Това беше най-голямата му тревога — единственото нещо, което вече нощи наред му пречеше да спи — и ето, сега бе изплюл камъчето. Отначало си помисли, че не е трябвало да го казва, но до него Новачек продължаваше да мълчи, а и Червеният стълб не показа никакви признаци на обида; въпреки това Шу усети как около масата отново се възцари напрежение.

— Ще се справим с това — студено отговори Яо Цу и го погледна в очите. — Когато кладенецът е дълбок, мнозина могат да вадят вода от него, нали? Освен това е по-хубаво да трупаш пари, отколкото да водиш война. Сигурен съм, че и другите босове ще мислят същото.

Шу остави напрежението му да се уталожи. Значи беше съгласувано. Усети отново как го облива вълна на чисто въодушевление.

Яо Цу го гледаше студено.

— Разбира се, вие отговаряте за вашите си работи. Ще се грижите за зарибяването и пазара. Освен това ще осигурявате всички бакшиши.

Шу наведе глава, прикривайки разочарованието си. Надяваше се, че те ще му помогнат, що се отнася до „бакшишите“ — подкупите; беше предположил, че ще му платят добре за неговите връзки, но сега стана ясно, че разбират нещата другояче. Разполагаше с много пари, защото се беше вмъкнал във финансите на Здравния проект, но все пак и тези пари си имаха свършване, а той беше натрупал богат опит в преговорите с чиновници. И те бяха като курвите, само дето курвите бяха много по-евтини.

Вдигна очи и срещна втренчения поглед на Червения стълб с внезапна увереност — знаеше, че през всичките тези изминали месеци не е грешил. Той, Шу Чен-хай, беше обречен да извърши големи дела. И синовете му също щяха да станат големци. Може би дори министри.

Когато си отидоха, той продължи да седи и да разглежда съдържанието на калъфа. Ако онова, което беше чувал, бе вярно, само това тук струваше половин милион. Замислено докосна с език предните си зъби, после извади едно от малките пакетчета.

По размер то беше съвсем еднакво с другите; наситено черната му опаковка от промазана хартия бе запечатана от обратната страна със знака на Големия кръг — синьото колело. Единствената разлика беше в знака отпред. На това пакетче йероглифите бяха в червено. Пишеше „пан шуай чи“ — „полуживот“. Другите имаха също толкова странни имена. Постави го на мястото му, облегна се назад и се взря замислено в далечината. Когато Новачек се върна, той продължаваше да седи така.

— Какво е това?

Новачек се поколеба, след това се разсмя.

— Нали знаеш?

— Знам, че са наркотици, но защо са толкова различни? Той каза, че в цяло Чун Куо нямало нищо като тях. Защо? Трябва да знам, защото ще ги продавам.

Новачек го изгледа продължително, след което кимна.

— Добре, Шу Чен-хай. Нека да ти обясня какво става… какво всъщност става тук.

— Всичкото е тръби — обади се Васка. Гласът му идваше от мрака наблизо. — Лайната се стичат надолу, водата се качва нагоре. Вода и лайна. Растеж и гниене. Стари-прастари процеси, но вече механизирани. Натикани в тесни тръби.

Топъл гърлен смях посрещна коментара на Васка.

— Как пък не го знаех досега — обади се Ерика. Коленете й опираха в тези на Юе Хао в теснотията.

— Залъгват се — продължи Васка разгорещено по темата. — Но това не е жизнено пространство, а само една проклета машина! Изключи я и ще измрат — толкова са отрязани от всичко.

— А пък ние сме съвсем различни, така ли?

Забележката на Юе Хао прозвуча остро — Васка я дразнеше, но към това чувство се прибавяше и страхът, че някой случайно може да ги чуе. Намираха се тук горе, на самия връх на нивата, точно под покрива, но кой ти знае какъв номер би могла да ти изиграе акустиката на вентилационната система? Погледна бледо светещата цифра на китката си и скръцна със зъби.

— Да, различни сме! — Васка се наведе към нея и тя усети дъха му на бузата си. — Различни сме, защото искаме да го разрушим. Да го сравним със земята и да стъпим отново на нея.

Това си беше почти обида. Като че ли тя би могла да забрави — тя, която беше в движението цели пет години повече от това… това хлапе! Нито пък тя беше искала да каже точно това. И те бяха отрязани. И те бяха прекарали живота си вътре в машината. Ами ако само си мислеха, че са различни?

Канеше се да му отговори, но Ерика се наведе напред и я докосна по ръката.

— Колко още, Чи Ли? Схванах се вече!

Вярно беше. Тук беше твърде тясно — централната подутина не беше предвидена за трима души.

— Поне още пет — тя покри дланта на Ерика със своята. Харесваше я въпреки недостатъците й, но Васка… Васка беше голяма досада. Беше срещала такива като него и преди. Верни и предани. Фанатици. Те използваха идеологията на Ю като заместител на собствената си мисъл. Останалото бяха общи приказки. Лайна и вода. Тесни тръби. Това бяха лафовете на старата Пин Тяо-интелигенция. Сякаш някой трябваше да й го напомни.

Затвори очи за миг и се замисли. Тримата бяха екип едва от месец и половина — първите трима от обучените в това, което наричаха „асимилация“. Васка, Ерика — те се казваха така, колкото и тя се казваше Чи Ли — името, изписано на табелката на гърдите й. Това бяха имена на мъртъвци от службата по поддръжката — мъже и жени, чиито самоличности Ю бе откраднала за свои цели. Тя никога нямаше да научи истинските им имена. Те бяха непознати, доведени от други клетки на Ю за тази мисия. След като приключеха тук, вече никога нямаше да ги види.

Тази система беше необходима и вършеше работа, но си имаше недостатъци. От самото начало Васка я бе предизвикал. Не беше го казал открито, но си личеше, че отхвърля нейното ръководно положение. Макар и да се предполагаше, че между мъжете и жените в движението съществува равенство, все още се очакваше лидерите да са мъже — онези, които действат и мислят, онези, които определят политиката и вземат решенията. И Васка беше от тези, които го очакваха. Не беше стигнал до открито несъгласие, но нещата вървяха нататък. Беше кисел, цупеше се, заяждаше се. Тя бе принудена отново и отново да му дава недвусмислени заповеди. А той на свой ред бе поставил под въпрос верността й към каузата и към основната догма на Ю-идеологията. Беше ги поставил под въпрос и най-накрая тя самата в миговете си на спокойствие бе започнала да се пита: „Вярвам ли в онова, което върша? Вярвам ли във видението на Мах за новия ред, който ще се възцари, след като веднъж изравним Града със земята?“ И въпреки че вярваше, сега й беше по-трудно от всякога да го каже — сякаш подобно лицемерие би я поставило на едно равнище с Васка.

Известно време се чуваше само дишането им и слабият, несекващ шум на животоподдържащите системи. После — забележката му беше предшествана от неприятен многозначителен смях — Васка отново се обади:

— Та как, казваш, е твоят човек, Чи Ли? Как е… Волф-ганг? — произнесе името на по-възрастния мъж така, че то прозвуча като незначително и абсурдно.

— Затваряй си устата, Васка! — Ерика прекъсна внезапното натрупване на напрежение. След това се наведе по-близо до Юе Хао и й прошепна: Отвори капака. Хайде да погледнем. Като че ли вече е време.

Юе Хао се усмихна в тъмното, благодарна на Ерика за намесата, после се обърна и откачи куката. В претъпкания мрак нахлу светлина и освети наблъсканите им едно до друго тела.

— Какво виждаш?

Известно време светлината й се струваше твърде ярка. След това, когато очите й се нагодиха към нея, тя забеляза, че вижда долу Главната улица — намираха се на около петдесет-шейсет чи над нея. Беше късно и тълпите вече се бяха разкарали — по Главната се мотаеха само шепа гуляйджии и един-двама работници, тръгнали да застъпват нощна смяна. Юе Хао погледна по-нататък, към малката вратичка вляво в дъното на Главната. Оттук едва се виждаше, но щом я различи, на вратата се показа фигура и вдигна ръка.

— Той е! — прошепна тя нервно. — Васка, давай. Искам този асансьор да е подсигурен — щом го отправи, се вгледа в женското лице със силни, изразителни черти, близо до нейното. — Е? Какво ще кажеш?

Ерика се замисли, след това кимна. Напрегната, стегната усмивка проясни лицето й.

— Ако е като последния път, имаме трийсет минути, четирийсет — отвън. Достатъчно време да подсигурим мястото и да подготвим нещата.

— Добре. Давай тогава да мърдаме. Втора такава възможност никога няма да ни се отвори.

Юе Хао се огледа, после кимна доволно. Стаите изглеждаха нормално — по нищо не си личеше тук да се е водила борба. Четирима от прислужниците бяха заключени в килера с вързани ръце и крака и упоени. В друга стая беше затворила жените и децата от домакинството, като се бе погрижила момченцата да поемат точната доза. Сега се обърна с лице към петия член на домакинския персонал — главния иконом. Числото и — едно — беше избродирано в червено върху зелената емблема на гърдите му, пришита към снежнобялото му пау. Той втренчи в нея оцъклените си от страх очи — беше привел леко глава и се чудеше какво ли смята да прави по-нататък тя. Преди това бе залепила на тила му леплива бомба и му бе обещала, че а е помръднал или е казал нещо, ще я задейства.

— Запомни — увери го тя. — Не тебе искаме, иконом Вон. Прави каквото ти казваме и ще останеш жив. Но Шу Чен-хай не трябва да подозира нищо. Той скоро ще се върне от онова момиче, така че му приготви ваната и се погрижи за него, както обикновено. Но помни, че ще следим всяко твое движение.

Икономът наведе глава.

— Добре — тя огледа отново стаята и потупа джоба на туниката си. Документите бяха вътре — брошурата, в която обясняваха причините да го екзекутират и официалната смъртна присъда, подписана от всичките петима членове на Висшия съвет на Ю. Щяха да ги оставят върху трупа на Шу, за да ги намери охраната. Междувременно приятели, симпатизиращи на каузата, щяха да разпространяват копия от брошурата из всички Долни нива — повече от петдесет милиона, издадени с парите на отдавна вече несъществуващата Пин Тяо. Пари, които Мах бе отмъкнал след Хелмщат и преди пълния провал в Бремен, довел до края на Пин Тяо.

— Добре. Нали знаеш какво да кажеш? Добре. Хващай се тогава на работа. Искам, като се върне, всичко да е готово.

Тя се върна при Ерика, която седеше зад бюрото в малката стая за наблюдение. Веднага започна да следи главния иконом, докато вървеше по коридора към голямата баня. Като продължаваше да го държи под око, тя огледа и другите екрани и за пореден път се отврати от лукса, от пълното прахосничество, което виждаше. Семейството на Шу Чен-хай не беше по-голямо от което и да било в Средните или Долните нива и все пак той притежаваше всичко това: двайсет и четири стаи, включително не по-малко от две кухни и три лични бани. Позор. Обида за онези, на които уж служеше. Но не затова беше тук тя — защото мнозина живееха като Шу Чен-хай, без да подозират на какво страдание се крепи тяхната алчност. Не, за избора на Шу Чен-хай си имаше специфични причини.

Разтрепери се — възмущението подсилваше гнева й. Шу Чен-хай беше измамник. И не просто измамник. Той мамеше на едро и това щеше да доведе до неописуеми страдания: деца нямаше да бъдат лекувани от осакатяващи ги болести; добри хора щяха да умират от загуба на кръв в спешните клиники; майки щяха да загиват при раждане, защото не са построени обещаните от танга помещения. Разсмя се студено. Онази церемония беше пълен фалш. Бяха развели канцлера на танга из новите отделения и операционни — все едно това беше типично за целия център. Но тя бе видяла. С очите си бе видяла празните отделения, непостроените операционни, празните пространства там, където трябваше да се намират истински, солидни помещения. Останалото не съществуваше — никога нямаше да съществува, защото Шу Чен-хай и приятелите му бяха взели отпуснатите за това пари и ги бяха похарчили по свое лично усмотрение. Тя бавно поклати глава — не можеше да престане да се смайва от мащаба на измамата. Не че беше нещо нечувано чиновници да си присвояват десет, дори петнайсет процента от някой проект. В този техен смахнат свят това дори се очакваше. Но осемдесет процента! Четири милиарда юана! Юе Хао стисна зъби. Не. Това не можеше да се търпи. Шу Чен-хай трябваше да стане пример, иначе безброй хора щяха да страдат, докато такива като Шу щяха да дебелеят за сметка на техните страдания.

Погледна към Ерика.

— Шу при кого ходи?

Ерика се усмихна, без да отмества поглед от екрана.

— При дъщерята на една своя подчинена. Момиче на тринайсет години. Майката знае, но си затваря очите. И кой би могъл да я обвини?

— Не… — и все пак при тази мисъл на Юе Хао й се догади. Това беше нов пример за поквареността на Шу — той се възползваше от дадената му власт. Власт, дадена в ръцете на дребни, безскрупулни душици. Хора, които не ставаха и за шефове на бардак, да не говорим за хсиен.

Извади ножа си и се загледа в него — чудеше се като как ли е да го забие в Шу Чен-хай и дали това би било достатъчно, за да уталожи гнева й. Не. Можеше да убие и милиони такива като Шу и пак нямаше да й стигнат. И все пак беше някакво начало. Знак и за тези Горе, и за тези Долу.

Тя заобръща ножа в ръката си, пробва колко е остър, после го прибра в ножницата.

— Готова ли си?

Ерика се разсмя.

— За мене не се притеснявай. Притеснявай се само за това, дали Васка си е свършил работата и е покрил асансьорите.

— Да… — отговори тя и се напрегна, щом видя фигурата на Шу Чен-хай — не можеше да го сбърка с никого — в далечния край на коридора. — Да. Но първо нашият човек…

Церемонията беше много напреднала. В малката претъпкана стая се възцари тишина, щом неоконфуцианският служител се обърна с лице към двойката.

Кар беше облечен в парадната си униформа — прилепнала лазурносиня туника подчертаваше масивния му торс. Ниско подстриганата му глава беше непокрита, но на врата му висеше огромният златен драконов медальон на чи чен. Тангът му го бе връчил преди два месеца и сега Кар го носеше с гордост — знаеше, че това е най-високата чест, с която властта би могла да удостои човек от простолюдието — така той беше станал Почетен помощник на императорския дом.

До Кар стоеше жената, която след миг щеше да му стане съпруга — жената, която бе срещнал в чайната „Драконовият облак“ преди шест месеца, Мари Енге. В противоположност на Кар тя беше облечена в ярка алена коприна — проста роба, пристегната в кръста. Макар и прост, ефектът беше поразителен. Изглеждаше лика-прилика на едрия мъж.

Кар се извърна и за миг срещна очите й. Усмихна се и отново се обърна с лице към служителя и заслуша внимателно стареца с мъдро лице, който им обясняваше брачните задължения.

— Трябва да ви напомня, че нито е уместно, нито прилично да показвате любовта си пред хора. Думите ви трябва да бъдат сдържани и съобразени с чувствата на обкръжаващите ви. Любовта трябва да се държи в определени граници. Не трябва да се позволява тя да пречи на мъжа да работи и да изпълнява дълга си към семейството. А ти, Мари Енге, трябва да гледаш домакинските си задължения като добра съпруга — без упреци и оплаквания. На публични събрания не трябва да сядаш до съпруга си, а да стоиш настрана. Омъжиш ли се, прекъсваш кръвните връзки. Ставаш част от семейството на съпруга си.

Старецът млъкна и заговори малко по-неофициално:

— Чувам, че сред младите не било модерно да се гледа на нещата в тази светлина, но има какво да се каже за нашите традиции. Те носят мир и стабилност, а мирът довежда до доволство и щастие. Във вашия случай, Грегор Кар и Мари Енге, разбрах, че няма семейства, с които сте длъжни да се съобразявате. При вас великата семейна верига е била разкъсана — не по ваша вина. И все пак тези традиции са в сила, защото след време и вие ще имате деца. Ще станете семейство. И така веригата ще бъде изкована отново, връзките — възсъздадени. С тази церемония вие се включвате в огромния прилив на живота в Чун Куо. Като участвате в този най-древен от всички ритуали, вие укрепвате тяхната сила и значение.

Чен, отляво на Кар, усети как при тези думи по гръбнака му премина лека тръпка. Така беше и за него, когато се ожени за Уан Ти. Сякаш се раждаше отново. Вече не беше просто Чен, а Као Чен, глава на семейство Као, свързано с бъдещето на синовете, които щяха да му се родят. Синове, които щяха да премитат гроба му и да изпълняват обредите. С женитбата си той беше станал праотец. Усмихна се — беше дълбоко трогнат за Кар, радваше се, като виждаше как едрият гледа невестата си, и знаеше, че този брак е създаден на небесата.

После той се приближи и притисна Кар мощно към себе си.

— Така се радвам за тебе, Грегор. Винаги съм се надявал… — млъкна, задавен от внезапно надигналото се чувство.

Кар се разсмя и го отдръпна от себе си.

— Какво е това, приятелю? Сълзи? Не… сега е време за радост, защото днес сърцето ми е по-преизпълнено с щастие от всякога.

Обърна се и вдигна ръка. При сигнала му вратите зад него се разтвориха и разкриха дълга стая с висок таван, цялата в кристали и дантела. Масите бяха наредени за двеста гости.

— Е, скъпи приятели, да минем оттатък. Има хапване и пиене, а по-късно ще има и танци — той погледна булката си, усмихна се широко и й протегна ръка. — Е… добре дошли всички. Тази вечер ще празнуваме!

Златното око на охранната камера се въртеше в драконовата уста и следеше приближаването на Шу Чен-хай. Мигове по-късно вратата се разтвори със свистене. Зад нея в покрития с плочки коридор го чакаше главният иконом — с наведена глава и преметнат през ръката копринен домашен халат.

Шу Чен-хай остави Вон Пао-ю да съблече връхните му дрехи и да му помогне да надене лекото пау. Пое си дълбоко въздух, наслаждавайки се на хладната тишина на антрето, после се обърна към прислужника си:

— Къде са всички?

Вон Пао-ю наведе глава.

— Първата ви съпруга, Шу Вен-по, е на гости при майка си, ваша светлост. Ще се върне утре сутринта. Втората ви съпруга, Шу Хе, заведе момчетата да купуват нови дрехи. Не много отдавна се обади и съобщи, че ще се забави още час.

Шу кимна доволен.

— А Юе Ли?

Старецът се поколеба.

— Спи, ваша светлост. Бихте ли желали да я събудя и да я изпратя в стаята ви?

Шу се разсмя.

— Не, иконом Вон. По-късно може би. Но точно сега бих искал да се изкъпя.

Вон Пао-ю отново наведе глава.

— Ваната вече е пълна, ваша светлост. Ако дойдете, сам ще се погрижа за нуждите ви.

— Не е необходимо. Само ми донеси питие.

Сам в банята, той се измъкна от тънките си шорти, остави купата с вино на земята и презглава съблече своето пау. Гол, той се протегна — беше му добре; след това вдигна с купата наздравица за себе си. Момичето се държа добре. Вече не беше толкова напрегнато, както преди. Много по-склонна беше да му угажда. Без съмнение това беше работа на майка й. Е, може би трябваше да възнагради майката. Да й изпрати някакъв малък подарък, за да я насърчи. Или следващия път да си легне и с двете — и с майката, и с дъщерята — в едно и също легло.

Мисълта го разсмя, но щом се обърна, замря — беше усетил чуждо присъствие в коридора.

— Вон Пао-ю? Ти ли си?

Пристъпи напред и спря — тежката порцеланова купа за вино изпадна от ръката му и се чукна във ваната.

— Какво, мамка му…?

Беше мъж, облечен в оранжево-жълтата униформа на работник по поддръжката — с вдигнат и насочен към него пистолет.

— Вон Пао-ю! — извика Шу, втренчен в мъжа. Осъзнаваше голотата си, уязвимостта си. — Вон Пао-ю, къде си?

Мъжът се засмя тихо и поклати глава.

— Кефа ли си правеше, а, Шу Чен-хай? Чукаме малки момиченца, а?

Гневът накара Шу да направи още две крачки и чак тогава си спомни за пистолета. Спря и се намръщи, щом забеляза странното задоволство по лицето на непознатия.

— Какво искаш? — попита той. — Всичко, което имам, е в сейфа в кабинета. Карти, пари в брой, това-онова…

— Аз не съм крадец, Шу Чен-хай. Ако бях крадец, щях да те спипам по-рано, още в коридорите.

Шу кимна, като се мъчеше да остане спокоен. Ако някой от босовете съперници на Триадите се мъчеше да се набърка в сделката, която беше сключил с Големия кръг, тогава не вървеше да показва страх пред вестоносците им. Изпъчи гърди — голотата му се превърна за него в знак за слабост.

— Кой те изпраща? Дебелият Вон? Лу без клепачите? Или да не би да е Лу Бакенбарда?

Мъжът нетърпеливо размаха пистолета и навря лист хартия в лицето му. Шу Чен-хай се извърна леко — нищо не разбираше, но след втората подкана взе листа. Погледна го и стомахът му се преобърна.

Листовка на терористи. В която се изреждаха престъпленията му. Обясняваха защо се налага да го убият.

— Вижте, аз… — започна Шу. Но нямаше как да спори. Нямаше начин да се разбере с тези копелета. Единственият му шанс беше да прескочи мъжа. Но сякаш прочел мислите му, мъжът отстъпи назад и дръпна резето. Беше вперил настоятелен поглед в Шу. Очите му горяха.

— Кеф, а! — натърти мъжът и рязко насочи пистолета напред. Шу подскочи и изхленчи леко от уплаха. — Чукаш малки момиченца, а?

Заради това ли беше? Дали неговата подчинена, Фан Шу, не беше наела някого? И дали цялата тази работа с листовката не беше просто прикритие? Протегна ръка напред, сякаш за да се защити от мъжа.

— Ще ти платя. Много ще ти платя. Много повече, отколкото ти е платила Фан Шу. Сега ще те заведа при сейфа. Ще…

— Млъкни!

Мъжът се беше озъбил, но очите му бяха студени и безжалостни и Шу Чен-хай веднага разбра, че е сгрешил. Това беше терорист. Нямаше как да сбърка лудото пламъче в окото, безкомпромисния фанатизъм.

— От такива като тебе ми се повръща — вдигна пистолета и го насочи към челото на Шу. — Мислиш си, че можеш да купиш всичко. Мислиш си, че… — млъкна и се извърна рязко нататък, накъдето гледаше Шу.

В коридора се бе появила втора фигура. Жената също беше облечена в оранжево-жълтите дрехи на поддръжката. Щом огледа положението, тя насочи пистолета си и се приближи.

— Какво си мислиш, че правиш бе, твоята мама?

Мъжът трепна гневно, после отново се обърна към Шу Чен-хай. Но лицето му се беше променило — на него не беше изписано зловещо забавление. Шу веднага разбра как стояха нещата между тях — усещаше жлъчното презрение на мъжа — и веднага започна да се чуди как да го използва. Ала беше твърде късно.

Юе Хао насочи пистолета си и стреля два пъти, след това, миг по-късно — още веднъж, приведена над строполилия се безжизнен труп, за да се увери, че е мъртъв. По керамичните плочки потече кръв. В подобната на стъкло вода във ваната — също. Обърна се към Васка. Гневът правеше гласа й писклив.

— Шибан идиот такъв! Трябваше да изпратя Ерика вместо тебе. А сега се измитай! Върви и се свържи с нея. Веднага!

Мъжът изпухтя, но отпусна пистолета и тръгна да излиза. Беше изминал две крачки, когато спря и се обърна.

— Някой идва! Чувам стъпки!

Тя поклати глава. Какъв глупак само. Какъв тъп аматьор. Защо се падна точно в нейния екип? Бързо остави листовете върху трупа. Изправи се, подмина Васка и излезе в коридора. В дъното му се бе появил мъж — бос и, както се виждаше, по домашни дрехи. Щом се приближи, тя го позна. Стражът от охраната. Лайден.

— Не… — прошепна тя. — Моля те, не…

Но той продължаваше да се приближава. На няколко крачки от нея спря.

— Чи Ли… какво става? Стори ми се, че чух изстрели. Аз… аз…

Гласът му заглъхна. Беше се намръщил и гледаше пистолета в ръката й. Част от съзнанието му разбираше, а другата отказваше да разбере.

Тя поклати глава. Нямаше време да го върже. Нямаше време дори да спори с него. Тренингът и инстинктът й подсказваха да го застреля и да се маха, ала нещо я възпираше. Васка застана до нея, погледна към мъжа и вдигна пистолет.

— Не… — понечи да го възпре тя. — Пусни го да си върви. Той не е въоръжен.

Васка се разсмя.

— Ти си глупачка. И мекушава при това — ухили се той, забравил как бе действала в съседната стая. — Дай да го утрепем и да се махаме оттук.

Лайден вече гледаше уплашено. Като местеше поглед от единия към другия, заотстъпва назад. Васка пристъпи напред, бутна ръката на Юе Хао и се прицели. Но не успя да стреля. Прокънтяха нови два изстрела и той се строполи по очи — мъртъв.

Лайден погледна към Юе Хао — с изцъклен поглед и зяпнала уста.

— Върви! — очите й го подканяха. — Върви, преди да ми се наложи да убия и тебе! — и насочи пистолета към него — пистолета, убил Шу Чен-хай и Васка. Той се колеба само миг, после се врътна и побягна обратно по коридора. Гледаше го как се отдалечава и чуваше стъпките му дълго след като той се скри от погледа й. После прекрачи трупа на Васка и бавно закрачи по коридора с насочен пред себе си пистолет.

Светлините в приемната бяха приглушени и беше разчистено място за танци. Малък оркестър от музиканти хан бяха нагласили инструментите си в ъгъла и свиреха жизнерадостна мелодия с огрени от усмивки лица, докато гледаха как танцьорите кръжат по паркета.

Чен стоеше отстрани и гледаше как Кар води младата си булка в танца. Никога не беше виждал едрия толкова щастлив; никога не бе виждал тази голяма уста да се усмихва толкова широко, сините очи — да искрят така живо. Мари срещу него като че ли беше останала без дъх от щастие. Тя се задъхваше, смееше се, отмяташе глава и пищеше от радост. Тълпата ги притискаше отвсякъде, за да сподели щастието им. Чен се усмихна, извърна глава и погледна към собственото си семейство. Джиян и малкият Ву бяха седнали на една близка маса, пиеха питиетата си със сламки и поглъщаха жадно с очи всичко. Уан Ти седеше зад тях, а издутият й корем я принуждаваше да стои с изпъчени рамене и разтворени крака. Въпреки това сякаш не забелязваше, че не й е удобно, защото държеше Чан Хсин на ръце и въртеше дъщеричката си ту насам, ту натам в ритъма на музиката.

Чен се усмихна, после отпи голяма глътка от бирата си. Хубаво беше да може да му отпусне края. Да се отпусне и да не се тревожи какво ще му донесе утрото. Последните шест месеца бяха убийствени — подготвяше нов отряд за активна служба — но след тази вечер и двамата с Кар излизаха за една седмица в отпуска. Чен се прозина, след това вдигна ръце да приглади главата си и за част от секундата се изненада, че пръстите му напипват не голо теме, а мека коса. Отпусна длан и се намръщи. Трудно беше да промениш отколешни навици. Все забравяше…

Тръгна обратно. Докато заобикаляше, улови погледа на Кар и вдигна чаша за поздрав.

— Добре ли си? — приклекна до Уан Ти. — Ако си уморена…

Тя се усмихна.

— Не, не, добре съм. Просто наглеждай момчетата. Да не изпият нещо, което не трябва. Особено Ву. Голям пакостник е.

Чен се усмихна на свой ред.

— Добре. Но ако искаш нещо, само ми кажи, става ли? И ако се умориш…

— Не ми натяквай, съпруже. Кой го носи — аз или ти? Когато искам да си тръгвам, ще си го кажа направо. Става ли?

Чен кимна доволно, после се изправи. Точно в този миг вратата в дъното се отвори и в стаята влезе униформен страж. Чен присви очи и веднага забеляза, че мъжът е куриер от специалните служби. В едната си ръка държеше папка като тези на силите за сигурност. Щом влезе в стаята, се огледа и като позна Кар, свали шапка.

Чен се приближи и пресече пътя му.

— Аз съм капитан Као — представи се той и застана между Кар и мъжа. — За какво сте дошли тук?

Куриерът се поклони.

— Простете, капитане, но нося запечатана заповед за майор Кар. Маршал Толонен ми нареди да я предам лично в ръцете на майора.

Чен поклати глава.

— Но днес той се жени. Без съмнение… — след това-онова, което беше казал мъжът, най-после стигна до ума му. От Толонен… Намръщи се. — Какво става?

Куриерът сви рамене.

— Простете, капитане, но съдържанието не ми е известно. Знам само, че въпросът е крайно спешен.

Чен отстъпи встрани и пусна мъжа да мине. После го проследи, докато се промъкваше между танцьорите и накрая застана пред Кар.

Кар се намръщи, след това сви рамене, разкъса плика и извади напечатаните документи. Зачете се, след това тръгна към Чен с мрачно лице.

— Какво има? — попита Чен, обезпокоен от внезапната промяна в настроението му.

Кар въздъхна, после подаде на Чен копието от листовката на терористите.

— Съжалявам, Чен, но имаме работа за вършене. Май Пин Тяо пак са се размърдали. Убили са висш служител. Човек на име Шу Чен-хай.

— Шу Чен-хай… — Чен вдигна поглед от листовката. Челюстта му увисна. — Хсиен лин на Хановер?

Кар се облещи насреща му.

— Точно така. Познаваше ли го?

Ала Чен се бе обърнал и гледаше към Уан Ти. Спомняше си какво му беше казала същата сутрин — спора им за слуховете, че този човек е корумпиран. А сега той беше мъртъв — убит от убийци. Пак се обърна към Кар.

— Ами брачната ти нощ…?

Кар се усмихна.

— Мари ще ме разбере. Освен това след чакането ще е по-сладко, нали? — и здравенякът се обърна и се отдалечи.

Първият труп лежеше там, където се беше строполил — по гръб на пода на банята. По лицето му нямаше белези, очите му бяха затворени, все едно спеше, но гърдите му бяха на каша. Първите две високоскоростни гилзи бяха разкъсали гръдния кош на парчета и размазали сърцето и кажи-речи целия ляв бял дроб по стената, но който и да го беше убил, явно бе искал да бъде абсолютно сигурен. И трети куршум бе изстрелян в червата му, след като бе паднал, беше разкъсал стомаха и дебелото черво и унищожил левия бъбрек.

Чен вече беше гледал компютърната симулация на сцената, но искаше сам да види пораженията; да се опита да си представи какво е станало. Остана коленичил там още миг, оглеждайки мъртвеца; опипа фината коприна на халата му, после погледна към падналата купа за вино и леко порозовялата вода в ниската мраморна вана. Медицинският доклад показваше, че Шу Чен-хай скоро е правил секс. Що се отнася до виното, едва бе отпил от купата, преди да я изтърве — както предполагаше, от изненада, защото се търкаляше на известно разстояние от тялото, а дебелият каменен перваз беше нащърбен.

Чен се изправи и отстъпи назад, огледа цялата сцена, след това се обърна и погледна в коридора, където лежеше вторият труп — по очи. Гърбът на оранжево-жълтия му работен костюм беше изцапан с червени петна под формата на числото осем там, където раните се бяха застъпили. Чен поклати глава — опитваше се да върже нещата, но засега беше безсмислено. Вторият труп се предполагаше, че е терористът. Картата му за самоличност беше фалшива и, точно както бяха очаквали, на врата му висеше медальон риба, а в джоба му бяха намерили копие от листовката. Но това ли трябваше да намерят? Не бяха ли виновни Триадите за убийството, а останалото беше за прикритие с цел да ги изпрати на погрешна следа? Без съмнение това се връзваше с недвусмисленото споменаване на сделките на Шу с Големия кръг в брошурата. Ако някой бос съперник е искал да дискредитира Железния Му или по-скоро да уплаши онези, които биха искали да си имат работа с него, то какъв по-добър начин от този, да се възродят старите страхове от фанатични терористи, които нападат като призраци между нивата?

Защото Пин Тяо бяха призраци. Бяха унищожени — клетките им бяха разбити, водачите им — убити преди по-малко от половин година. Не беше възможно да са се възстановили за толкова кратко време.

Чен извади копието от листовката от джоба на туниката си и го разгъна. Никъде там не се споменаваше Пин Тяо, но йероглифът хан за риба — Ю, символът на старата Пин Тяо, се набиваше на очи на няколко места, а и шрифтът и стилът му бяха познати. Дори и самата Пин Тяо да не беше оцеляла, част от нея — вероятно един човек, мозъкът и очите на първоначалната организация — бе оцелял. Освен ако това не беше хитър фалшификат: маска, предназначена да ги обърка и да ги отклони от дирята. Но защо?

Приближи се до трупа. Първо ниво би трябвало да бъде имунизирано срещу нападения — убежище от такова насилие. Но този мит току-що бе рухнал. Който и да беше, ко мин или Триадите, той току-що бе предизвикал вълна от страх из целия Град Европа.

Кар излезе от една врата вдясно. Щом видя Чен, му кимна да влезе.

Бяха оборудвали работна стая тук, до главния вход. Стаята беше килер, но те бяха разчистили и настанили вътре собствената си апаратура. Бюрото на Кар беше в единия край на тясната стаичка, заринато от купчина касети и хартии. На единия стол пред него седеше мъж на средна възраст, облечен в униформата на палубната охрана.

— Това е Волфганг Лайден — представи го Кар и седна от другата страна на бюрото. — Той като че ли познава екипа, отговорен за това. Нещо повече — бил е свидетел на едното убийство.

Чен се втренчи невярващо в мъжа.

— Не разбирам.

Кар погледна към мъжа.

— Лайден, разкажете на капитан Као онова, което току-що разказахте на мене.

Бавно, с леко треперлив глас, Лайден повтори всичко отначало докрай.

— Е? — попита Кар. — Някога да си чувал нещо подобно? Чен поклати глава.

— Не. Но се връзва. Бях започнал да си мисля, че всичко това е някаква работа на Триадите. Някой от големите босове се бърка в работите на друг. Но сега… — беше разбрал. Пин Тяо наистина се бяха върнали. Или някакви такива като тях. — С какво още разполагаме?

Кар вдигна очи.

— С изненадващо малко неща. Жената се е справила прекрасно с комуникационната система на палубата. За всичките три седмици няма нито един техен видеозапис.

Чен се разсмя.

— Не е възможно!

— И аз така си помислих. През цялото време стражи от силите за сигурност следят всички екрани. Ако някой угасне, ще забележат, нали? Да, обаче тя е направила друго. Камерите са работели, но в компютъра на палубата не е запазено нищо. Нарича се „осветяване“. Биха могли да го забележат само ако някой иска да направи някаква справка и прегледа записите, а на това ниво се случват толкова малко неща, че силите за сигурност правят проверки много рядко. Прегледах и техния логаритъм. Откакто са проверявали нещо в паметта, са се изнизали повече от два месеца. Нали разбираш, тук по високото има много малко престъпления. Или поне много малко отявлени престъпления.

Чен се намръщи.

— Когато говореше за това, как някой бъркал в компютърната система, ти пак каза „тя“. Откъде знаеш?

Лайден се обади:

— Нея си я биваше. Виждал съм ги такива като тях и преди — колко пъти — но никой не е бил толкова добър като нея. Седях и я наблюдавах, докато работи. Сякаш самата тя беше част от системата! — млъкна, загледа се встрани и лицето му внезапно придоби замечтан израз. — Беше такова свястно момиче. Аз… просто нищо не разбирам.

Чен се наведе към него.

— Сигурен си, че е станало както казваш, така ли? Другият… — Васка ли рече, че му било името? — вече бил извадил пистолета си, когато тя го застреляла така ли?

Лайден кимна.

— Искаше да ме убие, но тя не му позволи. Беше се прицелил в мене. В главата ми — вдигна поглед и го плъзна по лицето на Чен. — Вие ще я убиете, нали? Ще я проследите и ще я убиете!

Чен сведе очи, притеснен от обвинителния тон на Лайден.

— Четох листовката им — продължи Лайден, — и всичко в нея е вярно. Виждал съм го да идва тук за срещи. С бизнесмени. И с разни други. Други, които си нямат тук легална работа. Видял съм и какво си накупи той през последните осем месеца. Неща, които не са му по джоба. Така че може би са били прави…

Кар вдигна ръка.

— Внимавай какво говориш, приятелю. Ние с капитан Као… разбираме те как се чувстваш. Момичето ти е спасило живота и ти си й благодарен. Но има и други, които няма да са толкова разбрани като нас. Те ще сметнат твоята благодарност за симпатия към идеалите на момичето. Бих ви посъветвал да запазите мнението си за хсиен лин за себе си, ши Лайден. Що се отнася до разказа ви…

Кар се поколеба — беше забелязал стража, появил се на вратата.

— Да?

Стражът застана мирно и наведе глава.

— Простете, майоре, пристигнал е служител на Тин вей.

Тин вей беше надзорникът на съда и неговият отдел отговаряше за въртенето на колелата на справедливостта в Град Европа, ала той беше по-активен в другата роля на отдела — като официален говорител на Държавата.

Кар се обърна към Лайден:

— Простете, но трябва да присъствам на това. Както и да е, бях тръгнал да ви казвам, че показанията ви ще бъдат включени в официалното досие и ако нещата стигнат до съд, ще бъдат представени като смекчаващи вината обстоятелства. Но се боя, че не бих могъл да гарантирам, че тя ще стигне до съд. Държавната политика спрямо тероризма е най-строга и такава и трябва да бъде. Да разобличиш Шу Чен-хай е едно, да го убиеш — съвсем друго.

Лайден потрепери, после се изправи и се поклони първо на Кар, после — и на Чен. Щом излезе, Чен погледна Кар.

— Тин вей нещо много са се разбързали! Какво мислиш, че искат?

Кар изсумтя презрително.

— Да се месят — както винаги. Да оплескат всичко и да размътят и най-чистата вода. Че за какво друго ги бива?

Чен се разсмя.

— Значи ще им окажем пълно съдействие?

Кар кимна.

— И ще си свалим и гащите за по-сигурно, а?

Двамата мъже избухнаха в смях. Все още се смееха, когато влезе служителят от Тин вей, помъкнал след себе си четирима младолики, женствени убийци. И петимата бяха хан и петимата излъчваха самодоволната наглост, която беше отличителен знак на Тин вей — един вид брутална елегантност, която се отразяваше и в облеклото, и в поведението им.

Служителят се огледа неодобрително, после заговори, без дори да удостои Кар с поглед:

— Чух, че била разпространена листовка, в която хсиен лин се свързвал с определени престъпни организации.

Кар взе едно копие от листовката и понечи да му го подаде, но онзи не му обърна внимание.

— Нашата задача тук е да се погрижим истината да се разбере. Тези отвратителни лъжи трябва да бъдат разобличени и репутацията на Шу Чен-хай да бъде възвърната в предишното си бляскаво състояние.

Кар се втренчи в служителя, после се разсмя.

— Тогава се боя, че приключихте с работата си, ши…?

— Казвам се Йен Тун — студено отговори чиновникът и се обърна да вземе папка от един от помощниците си. — Аз съм трети секретар на министър Пен Лу-Хсин.

— Е, трети секретар Йен, налага се да ви осведомя, че обвиненията май ще се окажат действителни. Нашият приятел хсиен лин се е срещал с хора, с които човек с неговата… репутация… не би трябвало да се свързва. Що се отнася до парите за здравния център „Феникс“…

Йен Тун пристъпи напред и внимателно, почти нежно остави папката на ръба на бюрото на Кар.

— Простете, майор Кар, но вътре ще намерите официалния доклад за убийството на Шу Чен-хай. Той отговаря на всички зададени въпроси, както и на няколко други. Нещо повече, той обрисува пълна, здрава картина на покойника — Йен Тун отстъпи назад и изтри лявата си длан в копринените си дрехи, сякаш за да я почисти. — Копия от доклада ще бъдат разпространени за медиите утре при дванадесетия звънец. Скоро след това ще направя изявление относно залавянето на онези, които носят отговорност за това гнусно престъпление.

— Изявление ли? — Кар изведнъж придоби объркан вид. — Да не би да искате да кажете, че до дванадесетия звънец утре трябва да хванем виновните?

Йен Тун щракна с пръсти. Друг от помощниците му веднага отвори куфарчето, което носеше, и му подаде свитък. Йен Тун го разви с тържествуващ вид и зачете:

— „Бяхме информирани от нашите източници от силите за сигурност, че отрядът от четирима убийци от Триадите, отговорен за убийството на хсиен лин на Хановер, Шу Чен-хай, в ранните часове на тази сутрин е бил обкръжен от сили, лоялни на танга, и след кратка схватка те са се предали и са били заловени.“

— Разбрах — обади се след малко Кар. — Значи да зарежем всичко?

— Съвсем не, майор Кар. Вашето разследване ще си продължи, но оттук нататък откриете ли нещо, то ще бъде проверявано в моята канцелария. Ето и нареждането — той взе документа от третия си помощник и му го подаде.

Кар го огледа внимателно, след това вдигна глава.

— Значи да изкарваме бялото черно, така ли?

Йен Тун не каза нищо, само продължи да се усмихва неподвижно.

— Ами показанията на пазача Лайден?

Йен Тун вдигна въпросително вежди.

— Имаме свидетел, който е видял какво точно се е случило. Показанията му…

— … ще бъдат прегледани в канцеларията. А сега, ако ме извините, майор Кар, имам много работа.

Кар гледаше как третият секретар и свитата му си излизат, после се отпусна тежко назад и погледна към Чен.

— Можеш ли да го повярваш? Що за нахално лайненце! И всичко е готово предварително! До най-малката подробност!

Чен поклати глава.

— Няма да стане. Не и този път.

— Защо не? Тин вей доста си ги бива в тези работи и на нас с тебе може да не ни харесва онова, което правят, или начина, по който го правят, но то си е необходимо. На пропагандата на терористите трябва да се отговаря с нещо. Това смекчава общественото мнение и по този начин ни улеснява работата.

— Може би, но този път имам чувството, че що се отнася до това, ще са срещу хората, който са по-добри от тях.

Кар присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

Чен се поколеба, после най-сетне каза онова, което си мислеше от самото начало:

— Уан Ти. Тя знаеше за Шу Чен-хай. Тази сутрин, докато се приготвяхме, тя заговори за него — за това, че бил корумпиран. Най-малкото от нея бих го очаквал. Обикновено тя изобщо не се занимава с такива приказки, но май този път мълвата е била необикновено упорита. Подозирам, че някой я е пуснал далеч преди убийството. А после — и листовките…

Кар кимна. Да, щеше да е трудно да се неутрализира ефектът на листовките. В миналото те бяха циркулирали в малък мащаб, но сега идваха рапорти, че по Долните нива били разпространени милиони листовки. Всичко това говореше за много по-широкомащабна дейност отпреди. А и самото убийство беше далеч по-изпипано, далеч по-добре планирано от предишните атаки на Пин Тяо. Много по-дръзко. Който и да стоеше зад него, той се бе поучил от миналите грешки.

Чен бе отишъл до вратата. Затвори я и се обърна към Кар:

— И сега какво? Откъде да започнем?

Кар вдигна листовката.

— Ще започнем с това. Искам да знам доколко е вярно, както и откъде нашите приятелчета терористите са се докопали до информацията.

— Ами двете жени?

Кар се усмихна.

— Разполагаме с подробни описания и на двете от няколко източника — Лайден, съпругите и прислугата, тримата стражи, които са се опитали да ги задържат при асансьора. Ще накараме някой от експертите да ги сравни с наличното в досиетата и ще видим какво ще изскочи оттам. След това ще задълбаем малко повече. Да видим какво ще излезе.

— Ами после?

Въпросът изглеждаше невинен, но Кар знаеше какво иска да каже Чен. Ако пипнеха момичето, какво щяха да правят с нея? Щяха ли да я убият? Или да я предадат, за да бъде измъчвана и унищожена по прищявка на Йен Тун, чиновника от Тин вей? Или имаше и нещо друго, което биха могли да направят? Нещо не точно по буквата на закона?

Кар се облегна назад и въздъхна тежко.

— Не знам, Чен. Нека първо да я намерим, а? После ще решим.

Мястото беше тъмно и празно, всеки звук отекваше в тишината, а таванът се губеше в мрака горе. Бяха се събрали в единия край, а в средата на кръга от столове светеше една-единствена лампа. Бяха деветима, включително Юе Хао. Говореха тихо — навеждаха се към лампата и лицата им преминаваха от тъмното към светлото, чертите изплуваха от анонимността на тъмнината. Точно сега говореше човекът на име Едел:

— Има ли някакво съмнение? — и погледна към Юе Хао. — Мнозина са чули историята на пазача. Как тя е убила брат ми — застреляла го е в гръб — и е пощадила пазача.

— Така казваш ти — дългото тънко лице на Мах се протегна към светлината. — Но имаш ли свидетели? Някакви писмени показания?

Едел се разсмя презрително и отново премина в мрака.

— Сякаш те биха дошли тук! Сякаш биха рискували да си напишат имената, за да остане доволен съдът на Ю!

— Значи няма дори и свидетел на Ю? Или просто само ти така си приказваш? Чи Ли отрича обвиненията ти. Без доказателства нейната дума тежи повече от твоята.

— Изпратете някого за доказателства.

Една жена се наведе напред — беше от Съвета на петимата. Чертите на лицето й, изрязано от светлината като дърворезба, бяха силни, решителни. Когато заговори, гласът й беше твърд и безкомпромисен:

— Знаеш, че не можем. Знаеш и че като си отишъл сам там, ти си престъпил нашата най-строга заповед.

— Той ми беше брат!

— Всички сме братя.

— Май не всички. Някои са убийци.

Последва мълчание, после Мах се наведе напред.

— Ти помоли да те изслушаме, Едел. Беше си твое право. Но ти отправи обвинения, неподкрепени от доказателства. Ти постави под въпрос репутацията на добър, проверен другар. Тя отговори на обвиненията ти пълно, ала ти продължаваш да упорстваш. Някой би възразил, че това е твой дълг като брат. Но не добавяй и наглостта към списъка от всичко, което е срещу тебе.

Едел се изправи. Гласът му прокънтя и отекна в тъмното празно пространство.

— Значи не е редно да искам справедливост, така ли? Не е редно да искам да разоблича тази кучка убийца?

Пръстът му сочеше през кръга право към Юе Хао, която продължаваше да седи с наведена глава, а светлината на лампата проблясваше по тъмната й пригладена коса. Едел се задържа така известно време, след това, без да каже дума повече, седна отново и опря разтрепераните си ръце на коленете си. Свирепият му поглед не оставяше съмнение, че вярва в онова, което е казал.

— Чи Ли? — погледна я жената. — Подкрепяш ли думите си?

Юе Хао вдигна поглед и светлината огря тъмните й, влажни очи.

— Васка беше глупак. Ние с Ерика едва се измъкнахме живи. При асансьора, който той трябваше да охранява, имаше патрул. Наложи се да стреляме, за да се измъкнем. Ерика беше лошо ранена. Това са фактите. Ако можех, бих го убила заради това — че рискува живота на другите. Но не го убих. Шу Чен-хай го уби. Уби го, преди да успея да се добера до него.

Така пишеше и в официалния доклад на силите за сигурност, предоставен на медиите. Едел нямаше никакви доказателства, за да го опровергае. Разполагаше само с мълва, слухове, онези романтични легенди, които често се свързваха с подобни събития. Петимата взеха решение и го огласиха.

— Според мене липсват доказателства — изправи се Мах. — Едел, ти трябва да се извиниш или да напуснеш Ю. Такъв е нашият закон.

Едел също се изправи, но извинение не последва. Вместо това той се наведе напред и се изплю над лампата към Юе Хао. Не улучи, но Веда, жената член на Съвета, веднага се надигна и блъсна Едел назад. После заговори — бързо и рязко:

— Беше дотук. Ти току-що доказа, че за тебе няма място тук. Махай се! И не казвай нищо, нито се опитвай да навредиш по някакъв начин на Ю. Една дума да си казал — ще я чуем. И после… — вдигна пръст към гърлото си и го прокара по него.

Навъсен, вперил кръвнишки поглед в Юе Хао, Едел напусна кръга и бавно тръгна през фабриката, като спря на осветения вход в дъното на залата и се огледа назад, сякаш за да им каже, че не е свършено.

Когато се изгуби от поглед, Мах махна на един от мъжете до себе си да проследи Едел.

— Най-добре още сега, Клаус. Предупреждението на Веда няма да му подейства. Той не е способен да мисли разумно.

Мъжът кимна, след това притича през тъмната зала по дирите на Едел — вече беше извадил ножа си. Мах се обърна към Юе Хао:

— Съжалявам, Чи Ли. Това беше тъжен ден за всички нас.

Но Юе Хао сподиряше с поглед мъжа, тръгнал да преследва Едел, и се питаше дали лъжата й струва колкото живота на още един човек; дали тази сделка — неговият живот за нейния — би могла да бъде оправдана по някакъв начин. И сякаш в отговор на това пред очите й отново изникна ужасеният Лайден срещу брата на Едел — мъжа, когото познаваше само като Васка — и разбра, че е била права, като е пощадила пазача и убила другаря си. Също толкова права, колкото и когато уби Шу Чен-хай.

Веда се приближи до нея, хвана я за ръката и й заговори тихо, успокояващо:

— Всичко е наред, Чи Ли. Не беше виновна ти.

Но когато бе убила Васка, това й бе харесало. Беше искала да го убие. И как щеше да живее по-нататък?

— Чуй ме — Мах се приближи и я извърна към себе си. — Имам нова задача за тебе. Има едно място, където ходят по-младите синове. Нарича се клуб „Водно конче“…

Глава 16Водни кончета

Павилионът на изящния звук се намираше на висока кула от бял камък; изящно гравираните върхове на шестте му извити фронтона се протягаха като ръце на великани, облечени в бели одежди и издигнати в молитва към небето. И от двете му страни мостове близнаци се извисяваха над пропастта, а старинният им дървен парапет беше изгладен като полиран нефрит от милиони ръце на поклонници.

Тъмна, изобилна зеленина покриваше склона на планината Емей около древната сграда и светлината на ранното утро се процеждаше през нея, докато долу дълги, преплетени скални ръбове се протягаха към скритата в сянка клисура, а тъмните им силуети бяха опръскани от капчиците на два мънички водопада, които се срещаха сред виелица от мъгла и белота в подножието им. Малко по-нататък голяма скала с формата на сърце, черна като самата нощ, мирно се извисяваше над хладния, прозрачен като кристал поток.

Застанал до ниския дървен парапет, Ли Юан се беше загледал във водата. Повече от хиляда години пътници спираха тук по дългия си път нагоре, към върха на свещената планина, за да си почиват и съзерцават съвършенството на това място. Тук се срещаха две реки, черният дракон се сливаше с белия и двамата оформяха вихър от светлина и мрак — съвършено естествено тай чи.

Обърна се на другата страна. Цу Ма беше застанал до една маса в дъното на павилиона и наливаше вино. Бяха сами — близките помощници бяха на петстотин чи разстояние и охраняваха пътищата. От дъното на клисурата се носеше мелодичният звук на водопадите, от заобикалящите ги дървета — подобно на флейта птиче чуруликане. Ли Юан вдъхна дълбоко, поемайки омайния мирис на бор и кипарис, който изпълваше въздуха. Беше прекрасно: място на идеална хармония и покой. Усмихна се. Да, Цу Ма би избрал точно такова място за тяхната среща.

Цу Ма се приближи и подаде на Ли Юан едната купичка. Известно време остана така, загледан в прекрасната клисура, после се обърна с лице към Ли Юан и леко отпусна длан на рамото му.

— Животът е хубав, а, Юан?

Усмивката на Ли Юан стана по-широка.

— Тук човек може да мечтае за някоя отминала, по-проста епоха.

Цу Ма изсумтя.

— Никога не е било просто за онези, на които им се е налагало да управляват. Някои проблеми са вечни, нали така? Твърди се, че дори и великият Хун Ву, основателят на династията Мин, нощем е спял лошо. Натиск от страна на населението, глад, граждански вълнения, корумпирани министри, дворцови интриги, съпернически амбиции — това са били и негови проблеми също толкова, колкото са и наши. Той не се е справял с тях по-добре от нас.

Ли Юан се намръщи.

— Значи според тебе не трябва да правим нищо?

— Точно обратното. Като тангове нашата цел в този живот е да се опитаме да постигнем невъзможното: да се опитаме да наложим някакъв ред в хаоса на света. Ако не беше така, нищо не би могло да оправдае съществуването ни. И къде ли щяхме да сме?

Ли Юан се разсмя, отпи глътка вино и пак стана сериозен.

— Ами утре в Съвета? Какво ще правим?

Цу Ма се усмихна. Утрешното събрание беше важно — може би най-важното от смъртта на Ли Шай Тун преди девет месеца насам.

— Що се отнася до „Джен Син“, мисля, че си прав, Юан. Трябва да се противопоставим на предложението на Ван Со-леян. Идеята му за управляващ комитет от седем души — всеки танг да назначи по един член — по принцип е справедлива, но на практика ще се окаже неприложима. Човекът, назначен от Ван, ще бъде просто прикритие за ръководещата му десница. Той ще сграбчва и най-дребното извинение — и най-маловажната разлика в мненията по отношение на политиката — за да упражнява правото си на вето. В резултат на това „Джен Син“ ще бъде затворена и тъй като много малко от имотите на „Джен Син“ се намират в Африка, братовчед ни ще се измъкне относително невредим, докато на тебе това ще ти донесе голяма вреда. И точно затова ще подкрепя контрапредложението ти за един-единствен независим ръководител.

— А моят кандидат?

Цу Ма се усмихна.

— Не виждам причини Ван да се противопостави на това, задачата да поеме човекът на Вей Фен, Шен. Това е идеалният избор. Ван няма да посмее да твърди, че министър Шен е неподходящ за поста. Това би било равносилно на обида към господаря на Шен, танга на Източна Азия! Дори нашият кръглолик братовчед не би дръзнал да рискува по този начин.

Ли Юан се присъедини към смеха на Цу Ма, но дълбоко в себе си не беше чак толкова сигурен. Ван Со-леян до голяма степен дължеше влиянието си на обиди. Чувството му за хсяо — синовно подчинение — беше слабо. Ако този човек се бе осмелил да нареди да убият баща му, брат му да бъде доведен до самоубийство, то пред какво ли би се спрял? И все пак дискусията за „Джен Син“ беше най-дребното, което щяха да обсъждат. Както знаеше Цу Ма, Ли Юан бе подготвен да отстъпи, ако Ван не налага мнението си за по-важните неща.

— Мислиш ли, че болшинството в Съвета ще бъде срещу нас по въпроса за другите мерки?

Цу Ма впери поглед в чашата си, после сви рамене.

— Трудно е да се каже. Опитах се да преслушам Вей Фен и Ву Ши по въпроса за промените, но те бяха странно потайни. По всички други въпроси гарантирано ще ни подкрепят, но по този се боя, че гледат на нещата различно.

Ли Юан въздъхна раздразнено. Без отстъпките, осигурени чрез промяна на Едикта и възстановяването на парламента, нямаше шанс да се договорят с Горните нива за контрол над раждаемостта. Трите точки важаха в пакет, иначе изобщо не можеха да минат. Промените в Едикта бяха подсладителят — те създаваха възможност за ново процъфтяване на търговските класи, докато възстановяването на парламента не само щеше да задоволи нарастващите призиви за подходящо представяне на Горните нива във властта, но би станало и средството за прокарване на новите закони. Закони, контролиращи броя на децата, които би могъл да има човек. Закони, които може би на Седмината ще е трудно да наложат без подкрепата на Горните нива.

Цу Ма угрижено погледна към Ли Юан.

— И перверзното е, че Ван Со-леян няма да ни се противопостави, защото не е съгласен — достатъчно ясно даде да се разбере, че би искал да види промени в Едикта и парламента — отново открит — а защото просто е решил да ни се противопостави.

Ли Юан кимна.

— Може би. Но има и нещо друго, братовчеде Ма. Нещо, което досега не съм споменавал.

Цу Ма се усмихна заинтригуван.

— И какво е то?

Ли Юан се разсмя тихо, но изразът му беше тъжен, почти жаловит.

— Първо ми напълни купата и после ще ти разкажа историята за един благородник, един танг и за плана, който те са скалъпили така, че да превърнат всички мои идеи в празни приказки.

Всичко беше много по-мръсно, отколкото си го спомняше тя. По-мръсно и по-претъпкано. Юе Хао облегна гръб на бариерата и бавно издиша. Две момчета, не по-високи от коляното й, бяха застанали до нея и я гледаха. Лицата им бяха почернели от мръсотия, главите им — покрити със струпеи. Малките им ръчички се протягаха към нея с разтворени длани — просеха. Нищо не казваха, но очите им бяха достатъчно красноречиви. Въпреки това тя ги отпъди — знаеше, че ако нахрани две, ще дойдат още сто.

Главната улица се бе превърнала в нещо като лагер. Магазините, които тя си спомняше от детството си, бяха превърнати в спални помещения, а празните им витрини бяха закрити с чаршафи. Навсякъде се въргаляха боклуци, а гладките чисти стени от нейните спомени бяха целите в надписи и плакати на стотици различни политически групировки.

Никъде не се виждаше охрана от силите за сигурност, но по кръстовищата и по самата Главна стояха мъже с ленти на ръцете и поклащаха грозни бухалки. Цели семейства се гушеха до стената или лежаха — майките и бащите от края, а между тях — децата. Тези, последните, бяха предимно хан. Тук долу ги наричаха „малките тангове“ с дива ирония, защото тези тангове не притежаваха нищо — само подаянията от Горните нива и то малък дял от тях.

Бяха изминали само осем години, откакто тя се бе измъкнала оттук. Как за толкова кратко време всичко би могло да се промени до неузнаваемост?

Юе Хао си пробиваше път по Главната, блъскана от навъсени, грозни мъже, които неприкрито я събличаха с поглед. Един от тях се приближи и я сграбчи за ръката. Тя се изтръгна и замахна — бързо като живак движение, което го изненада.

— Недей… — предупреди го тя и го отблъсна. Той се дръпна — беше разбрал каква е. И другите го видяха и зашепнаха помежду си, но тя вече беше свърнала в един страничен коридор, който за разлика от останалото изглеждаше доста по-малко променен. Майка й живееше в края му.

Стаята беше окаяна. Вътре се тъпчеха три семейства. Не познаваше никого. Ядосана, притеснена, тя излезе в коридора и застана там. Сърцето й туптеше като бясно. Не си го беше и представяла…

Отсреща я повика някакъв старец:

— Ти ли си, Юе Хао? Наистина ли си ти?

Тя се разсмя и отиде при него. И от двете страни я гледаха хора, застанали по входовете или вън, в самия коридор. Тук долу не съществуваше такова нещо като уединение.

Беше чичо й Чан. Братът на майка й. Тя се приближи до него и го притисна към себе си — толкова се зарадва, че го вижда, че за миг забрави, че са се разделили зле.

— Влез, момиче. Хайде, влизай вътре! — той изгледа почти високомерно наблюдаващите ги лица и силно изпухтя, преди да я въведе и да приплъзне вратата.

Вътре беше по-тихо. Докато чичо й клечеше край кан и приготвяше ча, тя се огледа. По-голямата част от пода се заемаше от три матрака, опънати добре. Отляво, до вратата, имаше малка масичка с холограми и двуизмерни снимки на семейството. В една чинийка пред тях имаше остатък от изгоряла свещ. Стаята миришеше на евтин тамян.

— Къде е мама?

Чичо й я погледна през рамо и й се усмихна.

— На пазар. Със Су Чен.

— Су Чен?

Той притеснено извърна очи.

— Жена ми — обясни. — Не си ли чула?

Тя едва не избухна в смях. Да чуе ли? Че как да чуе? От години нямаше понятие какво става тук. Беше живяла в постоянен страх, че някой би могъл да разбере нещо за роднините й. Но никога не бе спирала да мисли за тях. През цялото време се беше чудила как са.

— И как е тя?

— По-стара — разсеяно отговори той, после доволно изсумтя — беше успял да накара кан да заработи. Юе Хао забелязваше, че той не се занимава с нищо. В ъгъла имаше видеоапарат, но той не работеше. Погледна към екрана, след това — отново към чичо си и се зачуди какво ли прави по цял ден.

Беше права да се измъкне оттук. Това място беше като смърт. Като бавно задушаване. Мисълта отново я накара да си спомни последния път, когато беше тук. Караницата. Извърна лице и стисна зъби.

Малката сребърна рибка висеше на верижката на врата й между гърдите й — усещаше хладния метал върху кожата си. Беше като талисман срещу това място — обещание за нещо по-добро.

Чичо й свърши със суетнята си и седна в края на най-близкия матрак.

— Ами ти как си?

Изгледа я от горе до долу. Очите му — слаби, воднисти — я гледаха от лицето на стареца. Когато го беше видяла за последен път, той беше по-млад, по-силен, но изразът на очите му си беше същият. Те искаха.

Беше слаб човек и слабостта му го правеше злобен. През цялото си детство бе избягвала злобата му; бе избягвала искащите му очи. Чрез неговата дребнавост тя бе закалила вътрешната си сила.

— Добре съм — отговори. И какво друго да каже? Че е станала експерт-убиец? Че е една от най-търсените личности в Града?

— Нямаш мъж? Значи и деца нямаш?

Пак я напуши на смях. Той никога не го бе разбирал.

— Не. Нямам мъж. И деца нямам — отвърна след малко. — Сама съм си.

Приклекна до масата и заразглежда снимките. Имаше и една нейна, до снимката на мъртвия й брат.

— Мислех си, че мама няма нужда от това.

— Това я успокоява. Не би й отказала поне това, нали?

Имаше и холограма на баща й — никога досега не я беше виждала. Без съмнение майка й беше купила образа от обществените досиета. В долния й край имаше дата, от която личеше, че холограмата е правена почти осем години преди тя да се роди. Тогава е бил на… — колко? — двайсет години. Потрепери и се изправи, после се обърна и погледна към чичо си.

— Трябват ли ти пари?

Веднага забеляза, че е била твърде пряма. Той отбягваше погледа й, но в него имаше някаква странна напрегнатост, от която й ставаше ясно, че той не мисли за почти нищо друго. Но да си го признае… това беше нещо друго. Той все още беше неин чичо. Все още продължаваше да я смята за малко момиченце, което зависи от него. Той сви рамене, без да я поглежда в очите.

— Може би… Ще е хубаво да си купите това-онова.

Тя понечи да каже и още нещо, когато вратата зад нея се плъзна и майка й влезе в стаята.

— Чан, аз…

Старицата млъкна, после объркано се обърна към Юе Хао. Отначало лицето й не изразяваше нищо, но след това грейна. Тя пусна пакета, който държеше, и широко разтвори ръце.

— Хао! Малката ми Хао!

Юе Хао се разсмя, наведе се и силно притисна майка си към себе си. Беше забравила колко е дребничка.

— Мамо… — погледна я в очите и пак се засмя. — Как я караш?

— Аз ли как я карам? — поклати глава старицата. Очите й се бяха изпълнили със сълзи, тя трепереше. — О, мили богове, Хао, колко е хубаво, че те виждам. Толкова години… — изхлипа тихичко, после пак се засмя, подсмръкна и посочи леглата. — Седни. Ще ти сготвя нещо. Сигурно си гладна.

Юе Хао се засмя, но я послуша и приклекна на матрака до чичо си. На вратата Су Чен, която никой не беше представил, продължаваше да гледа объркано. Но никой не се сети да й обясни какво става. След малко затвори вратата и седна от другата страна на мъжа си. Междувременно старицата се занимаваше с кан, като постоянно се извръщаше да погледне към дъщеря си, бършеше очите си и тихичко се смееше.

По-късно, след като ядоха, седяха и си приказваха, дългите години на раздяла сякаш изобщо не ги беше имало; сякаш този ден и последният бяха зашити един за друг като парчета плат. Но когато най-накрая тя си тръгна, вече знаеше, че връщане назад няма. Беше оставила това зад гърба си и бе отишла на място, където дори и майчината любов не би могла да я опази.

Докато вървеше по Главната, виждаше промени навсякъде. Времето бе повредило това място и май нямаше начин то да бъде излекувано. Най-добре беше да го разрушат. Ниво по ниво. Може би тогава щяха да имат някакъв шанс. Когато се освободят от Градовете.

Треперейки, по-сама, отколкото се беше чувствала толкова години подред, тя му обърна гръб, влезе в асансьора и се заизкачва нагоре, все по-далече от миналото си.

Черната скала с форма на сърце беше дълбоко вкопана в земята под вира като последния зъб в челюстта на някой древен старец. Повърхността й беше цялата в бразди и ями, по-тъмна на места, а дългата й стена срещу павилиона беше по-гладка от другите: като черно полирано стъкло, замъглено от капчиците, които се вдигаха над малките водопади. В подножието й студената прозрачна вода на вира лениво се плискаше над неравната скална повърхност и превръщаше белите водни вихри там, където се сливаха двете реки, в един-единствен спокоен поток.

— Добре, Юан, ти го знаеш, но откъде ще намериш доказателства? Ако това е вярно, то е страшно сериозно. Трябва да потърсим отговорност за това от Ван Со-леян. Поведението му е скандално!

Ли Юан се обърна към другия танг.

— Не, братовчеде Ма. Помисли си колко би навредило, ако открито се противопоставим на Ван. В най-добрия случай той би бил принуден да абдикира и пред нас ще изникне проблемът за наследник — проблем, който би превърнал въпроса с наследството на „Джен Син“ в чиста дреболия, а боговете знаят, че ще ни е много трудно! В най-лошия случай ще ни предизвика. Ако го направи и Ху Тун-по и Чи Хсин го подкрепят, може да започне война помежду ни.

— Това не бива да се допуска.

— Не. Но заплахата да разобличим Ван би могла да се окаже по-силна от самото разобличаване. Ако е така, можем да го използваме в наша полза.

Цу Ма сбърчи нос.

— Искаш да кажеш, да се пазарим?

Ли Юан се разсмя — твърд, ясен смях.

— Чак пък такава изтънченост! Не, искам да ти кажа, че ще изнудим копелето. Ще го принудим да ни даде онова, което искаме.

— Ами ако не успеем?

— Ще го даде, ще го даде. Както на всички ни, така и на него му харесва да бъде танг. Освен това той знае, че е твърде слаб, а приятелите му в Съвета не са подготвени за подобна война. О, ако го принудим, ще се бие, но само ако му се налага. Междувременно той си играе игричките и си клати краката, надявайки се да се облагодетелства от нашите провали. Но този път се издъни. Този път ще го притиснем.

Цу Ма кимна.

— Бива. Но как смяташ да използваш онова, което знаеш?

Ли Юан се загледа навън.

— Първо трябва да оставим нещата да си текат. Хсиян Шао-ер ще се среща с братовчед ни Ван в имението му в Тао Юан след час. Моят приятел от къщата на Ван ще присъства на събранието. До довечера ще знам какво е станало. И утре след Съвета можем да атакуваме Ван с онова, което знаем. Искам да кажа, ако стане нужда. Ако вече не сме постигнали онова, което искаме, по други, по-преки начини.

— Ами твоят… приятел! Безопасно ли е за него? Не мислиш ли, че Ван би могъл да заподозре, че в дома му има шпионин?

Ли Юан се разсмя.

— Точно тук е хитрината. Уредих да арестуват Хсиян Шао-ер, щом се върне вкъщи. Ще изглежда така, сякаш той е… изпял информацията. И наистина ще я изпее.

Цу Ма кимна замислено.

— Добре. Да се връщаме тогава. От всички тези приказки страшно огладнях.

Ли Юан се усмихна, после се огледа и още веднъж забеляза красотата на сенчестата клисура, хармонията на дърветата, скалите и водата. И все пак на тази красота нещичко не й достигаше.

Стисна гладкото дърво на парапета и се загледа в огромната скала с форма на сърце, която се издигаше твърда и веществена в средата на потока, и усети как през него премина лека тръпка. Това място и утринната светлина му внушаваха чувството на огромен покой, на единение с всичко, което го обкръжаваше, и все пак в същото време го изпълваше с кипяща смес от страхове, очаквания и надежди. И тези чувства, които протичаха като потоци близнаци във вените му, го караха да се усеща странно, дистанциран от себе си. Да бъдеш отпуснат и все пак да чувстваш такава нервност — не беше ли странно? И все пак не беше ли това състоянието, в което се намираше всичко? Не учеше ли на това великото Тао? Може би, но рядко му се случваше да го чувства толкова мощно в кръвта си.

Също като водно конче, което се носи над повърхността на поток.

Цу Ма го гледаше от моста.

— Юан? Идваш ли?

Ли Юан се обърна — за миг умът му беше отвлечен от пейзажа, — после кимна едва-едва, отдръпна се от парапета и тръгна след приятеля си.

А може би покоят никога не идваше. Може би също като живота и той беше само една илюзия, както са твърдели древните будисти. Или пък беше заради самия него. Може би собственият му живот беше неуравновесен. На моста той се обърна назад и забеляза как огромният бял водовъртеж се стича в черното, как скалата успокоява и канализира бясната му енергия.

След това се обърна и тръгна под сенките на дърветата, а тъмният образ на скалата се бе забил в мислите му.

Беше пладне и небето над Северен Хунан беше ясносиньо, без нито едно облаче — небето на ранната пролет. В градината на двореца в Тао Юан Ван Со-леян седеше на висок трон и небрежно посягаше към купичките с деликатеси на масичката до себе си, докато изслушваше мъжа, застанал с наведена глава пред него.

Тронът беше монтиран върху древна носилка — дългите й дръжки бяха извити като гневни дракони; дебелата основа беше във формата на карта на древното Средно царство, преди светът да се промени. Ван бе накарал да го отнесат в самото сърце на градината — отдясно се издигаше изящната бяла триетажна Пагода на дълбокото значение, а отляво — потокът с осемте елегантно извити моста, отчасти скрити от погледа от редицата от древни хвойни.

От едната му страна в сянката на хвойните бе застанал Сун Ли Хуа, наскоро издигнат в майстор на императорското домакинство — скръстил ръце в сиво-синкавите си ръкави, навел глава, очакващ заповедите на господаря си.

Мъжът, застанал пред Ван, беше висок хан с елегантен вид на петдесет и пет-петдесет и шестгодишна възраст. Казваше се Хсиян Шао-ер, глава на семейство Хсиян от Град Европа, роб на Ли Юан, негов кръвен васал. Но днес беше тук, за да говори с врага на своя господар. Да му предложи дружбата си. И нещо повече…

Хсиян говореше вече близо час — бе засегнал много теми, но не и онази, единствената, заради която бе дошъл. Уморен вече от това учтиво заобикаляне, Ван Со-леян вдигна поглед и заговори, като разглаждаше с пръсти яркочервена копринена кърпичка.

— Да, братовчеде, но защо си дошъл? Какво искаш от мене?

За втори път през този ден Хсиян се стресна. По-рано, когато Ван го бе поканил да поговорят навън, на открито, бе започнал да плещи, опитвайки се да намери думите, които нямаше да обидят танга; от които би станало ясно, че тези неща или е най-добре да се обсъждат на закрито, или изобщо да не се говори за тях. Но Ван беше настоял и на Хсиян не му остана нищо друго, освен да наведе глава, да го последва и да скрие притеснението си.

Сега обаче Хсиян чувстваше нещо много повече от обикновено неудобство. Той погледна нагоре, после се извърна, притеснен от прямотата на Ван Со-леян. За него това беше много важна стъпка. Щом я направеше, връщане назад нямаше. Дори присъствието му тук днес беше един вид предателство. Но това, което следваше…

Трепна и заговори по същество:

— Простете, чие хсия, но съм дошъл, защото мога да ви направя голяма услуга — вдигна леко глава и плахо погледна Ван в очите. — Има един човек, когато ние и двамата… никак не харесваме. Който ни е обидил много. Той…

Ван вдигна вежди.

— Продължавай, Хсиян Шао-ер.

Хсиян сведе очи.

— Знаете ли какво стана, чие хсия?

Ван кимна с лека усмивка. Наистина знаеше. И доста странно, но това всъщност беше едно от малкото неща, за които се възхищаваше на Ли Юан. Изправен пред подобни обстоятелства — избухването на смъртоносна епидемия от сифилис — той би действал точно като Ли Юан, дори до степен да обиди собствените си глави на Фамилии. Но не за това ставаше въпрос. Хсиян Шао-ер беше тук, защото — съвсем правилно — бе предположил, че Ван мрази Ли Юан също толкова силно, колкото и той самият. Но макар и унижението на Хсиян пред равните му да беше нещо голямо, то беше нищо в сравнение с този акт на предателство.

Хсиян вдигна очи, стегна се, гласът му стана по-твърд, щом си припомни унижението. Гневът му за миг надделя над страха.

— Значи тогава разбирате защо съм тук, чие хсия.

Ван поклати глава.

— Трябва да говориш по-ясно, братовчеде. Говориш за някого, който е обидил и двама ни. Не можеш ли да бъдеш по-точен?

Хсиян беше вперил поглед в него. Но Ван просто се извърна, взе един плод личи от купичката и безгрижно задъвка месестата му част. После пак погледна към Хсиян.

— Е?

Хсиян поклати леко глава, сякаш се беше събудил, след това заекна.

— Ли Юан. Говоря за Ли Юан.

— А-ха… — Ван кимна. — Но продължавам да не схващам, братовчеде. Казваш, че си можел да ми направиш някаква голяма услуга.

Главата на Хсиян падна на гърдите му. Явно не беше очаквал да е чак толкова трудно. Известно време като че ли се бори с някакъв вътрешен демон, после се изправи, изпъчи гърди и погледна Ван в очите.

— Ние с вас сме свързани. Свързани от омразата към този човек. Без съмнение трябва да има някакъв начин да използваме нашата омраза?

Ван леко присви очи.

— Вярно е. Не обичам братовчед си. „Омраза“ може би е твърде силна дума, но… — той се наведе напред и изплю семките. — Е, нека да го кажа направо, Хсиян Шао-ер. Ли Юан е танг. Мой равен и твой господар. Та какво предлагаш?

Не би могъл да го каже по-ясно и Ван забеляза как очите на Хсиян се разшириха от страх, преди пак да погледне надолу. Ван протегна ръка и си взе нов плод — изчакваше, наслаждаваше се на момента. Щеше ли Хсиян да се осмели да направи следващата стъпка или щеше да подвие опашка?

— Аз… — Хсиян се разтрепери. Ръцете му се вкопчиха в копринените поли на дрехата му. После, след нова титанична вътрешна борба, отново вдигна поглед. — Има едно вещество, за което съм чувал. Незаконно вещество, което, както ми казаха, е разработено в лабораториите на „Сим Фик“.

— Вещество ли?

Хсиян притеснено размърда глава.

— Да, чие хсия. Нещо, което при жените унищожава способността да произвеждат яйцеклетки.

— А… — Ван се облегна назад и се втренчи в синевата. — И какво с това вещество? Ти разполагаш с него, така ли да те разбирам?

Хсиян поклати глава.

— Не, чие хсия. То беше иззето при нападение над едно от предприятията на ши Бердичев. Силите за сигурност на покойния ви баща предприеха това нападение, мисля, ала веществото…

— Е било унищожено, така ли? — безцеремонно го прекъсна Ван. — Но кажи ми, братовчеде, ако съществуваше — ако беше останало известно количество от това вещество и вероятно се съхранява някъде незаконно, пристъпвайки Едикта — ти какво щеше да правиш с него?

Отново беше прекалено прям. Хсиян отново се дръпна назад като уплашен кон. Ала желанието за отмъщение — тази изгаряща жажда вътре в него да си върне за унижението, на което го беше подложил Ли Юан — го накара да продължи. Заговори бързо, нервно, искаше да каже всичко, преди да му е минал куражът:

— Имам намерение да организирам парти, чие хсия. В чест на официалния рожден ден на Ли Юан. Той, естествено, ще приеме, а жените му ще го придружат. Точно там ще им пробутам веществото.

Ван Со-леян се бе навел напред и го слушаше внимателно. Сега се облегна назад и се разсмя.

— Искаш да кажеш, те ще си седят и ще си траят, а ти ще им го натикваш с лъжицата в гърлото?

Хсиян раздразнено заклати глава.

— Не, чие хсия. Аз… ще сипя веществото в питиетата им.

— О, естествено! — Ван отново избухна в смях. — Ами ше ту, официалният „дегустатор“ — той какво ще е правил през цялото това време?

Хсиян сведе поглед, преглъщайки очевидния си гняв, предизвикан от подигравките на Ван Со-леян.

— Казаха ми, че това вещество няма вкус, чие хсия. Че дори ше ту не би могъл да установи присъствието му.

Ван се наведе напред — изведнъж беше станал по-отстъпчив. Погледна към Су Ли Хуа, после — отново към Хсиян Шао-ер и се усмихна.

— Нека да изясним всичко докрай, Хсиян Шао-ер. Онова, което ми предлагаш, е аз да те снабдя със специално вещество — нелегално вещество — което ти ще сипеш в питиетата на трите съпруги на Ли Юан. Вещество, което ще спре тяхната овулация.

Хсиян преглътна тежко, после кимна.

— Така е, чие хсия.

— Ами ако нашият млад приятел се ожени пак?

Хсиян се разсмя нервно.

— Чие хсия?

— Ако Ли Юан разкара тези трите и се ожени отново?

Хсиян зяпна.

Ван поклати глава.

— Няма значение. Поне засега, ако планът ти се задейства, Ли Юан ще бъде лишен от синове. Те ще са убити още преди да се родят, нали така?

Хсиян потръпна.

— Както той уби моите, чие хсия.

Не беше съвсем вярно. Синовете на Хсиян се бяха самоубили. Или поне се бяха разболели от ян мей пин — болестта на върбата и сливата, което беше плъзнала сред Низшите фамилии след онова забавление в имението на Хсиян. Ако Ли Юан бе помогнал на синовете на Хсиян да завършат безсмисления си живот с някой и друг ден по-рано, то това по-скоро му правеше чест. Те и без това си бяха обречени. Но тази софистика не интересуваше Ван. Интересуваше го само как би могъл да използва всичко това. Чувството за унижение на Хсиян го правеше полезен — почти идеалното средство да се докопа до Ли Юан. Почти.

Ван Со-леян се наведе напред и протегна десница. Матовочерната повърхност на Юе Лун, кръга на властта, обхващаше като седло показалеца му.

Хсиян се втренчи неразбиращо в пръстена, после срещна погледа на Ван, коленичи бързо и притегли пръстена към устните си веднъж, два, три пъти, а след това го пусна и продължи да стои с наведена глава пред танга на Африка.

Кар беше готов за срещата — измит и облечен в чиста униформа. Извърна се от мивката и погледна нататък. Мари беше в другата стая и се оглеждаше в голямото огледало. На светлината на лампата кожата й имаше цвят на слонова кост, а щом се наведеше, на гърба й изпъкваше дългата линия на гръбнака й.

Известно време не помръдна — гледаше я. Обля го лека радостна тръпка. Тя беше толкова силна, така идеално оформена. Усети как плътта му се раздвижва, засмя се тихо и се приближи до нея.

Затвори очи и я прегърна откъм гърба — топлата мекота на кожата й, това усещане за коприна над стоманата го опияняваше. Тя се обърна и се сгуши в прегръдките му. Лицето й се вдигна към неговото за целувка.

— Трябва да тръгваш — усмихна се тя.

— Така ли?

— Да, трябва. Освен това не ти ли омръзна вече?

Той поклати глава и се усмихна още по-широко.

— Не. Но си права. Трябва да вървя. Много работа ме чака.

Загриженост смени усмивката й.

— Трябваше да поспиш…

Той се разсмя.

— Щеше ли да ме оставиш?

Тя поклати глава.

— Не. Нито пък аз бих могъл да заспя, когато си до мене.

— И това време ще дойде…

Той се разсмя.

— Може би. Не мога да си го представя, но…

Тя вдигна ръка.

— Вземи.

Той взе от нея двете хапчета и ги глътна. Щяха да го държат буден и нащрек още около петнайсет часа — достатъчно, за да си свърши работата. После щеше да спи. Ако тя го оставеше да спи.

— Важно ли е? — в гласа на Мари се прокрадна нотка на любопитство.

— Това е задача на танга — загадъчно отговори той с каменно лице, след това се разсмя. — Трябва да се научиш на търпение, любов моя. Аз си имам задължения… е, те невинаги са приятни…

Тя допря пръст до устните му.

— Разбирам. А сега върви. Аз съм тук и ще те чакам да се върнеш.

Той се отдръпна от нея, обгърна раменете й леко с длани, после се наведе и целуна гърдите й.

— Дотогава…

Тя потръпна, след това пак се прилепи към него, вдигна се на пръсти и го целуна по носа.

— Внимавай, любов моя, каквото и да става.

— Добре, майор Кар. Можете да махнете превръзката от очите си.

Кар се огледа с истинска изненада.

— Къде сме? На Първо ниво?

Прислужникът сведе глава с уважение, но се усмихваше. Беше твърде предпазлив, беше натрупал твърде много опит в служба на господаря си, за да го хванат с такъв примитивен номер за измъкване на информация, но усещаше, че въпреки превръзката на очите Кар е схванал, че го водят надолу, а не нагоре.

— Ако ме последвате…

Кар се усмихна и тръгна след него, поразен от изяществото на стаите, през които преминаваха. И през ум не му беше минавало, че подобен лукс съществува тук, точно под Мрежата, но всъщност не беше чак толкова за учудване. Беше чул доклада за „Обединените бамбуци“; видял бе финансовите оценки за последните пет години. С годишен оборот сто и петнайсет милиарда юана Дебелия Вон, големия шеф на „Обединените бамбуци“, можеше да си позволи подобни луксове. Въпреки това беше неочаквано да ги намери на подобно място. Все едно да намериш оазис на Марс.

Кар погледна надолу и забеляза, че мозайката на пода е отражение на тази на тавана. Девет дълги дебели бамбукови пръчки бяха стиснати от една-единствена огромна длан и бледожълтият цвят на пръчките и ръката контрастираше на яркото смарагдово-зелено на фона. Кар се усмихна — беше се сетил колко често е виждал този символ на лентите на главите на мъртъвци, заловени при засади на силите за сигурност, или върху опаковката на контрабандни стоки, изкачили се нагоре от Мрежата. А сега той щеше да се срещне с главата зад стоманената длан — със самия 489.

Прислужникът беше спрял. Сега отново се обърна с лице към Кар и се поклони ниско.

— Простете, майор Кар, но трябва да ви оставя тук. Ако обичате, влезте, господарят ми след малко ще дойде.

Кар премина през едно удобно мебелирано антре и влезе в дълга просторна галерия с кръгли врати и от двата края. Тук на срещуположните стени бяха изложени знамената на трийсет и повече низши Триади, които „Обединените бамбуци“ бе завладял или асимилирал през вековете. Кар тръгна покрай тях и спря пред последното знаме.

Протегна ръка и внимателно, леко докосна древната коприна — знаеше, че това знаме е много по-старо от всички изложени тук. Пауново-синята коприна беше избеляла, но златният триъгълник в средата все още притежаваше нещо от едновремешния си блясък. На синия фон край всяка от страните на триъгълника беше избродирана дума на хан; времето бе преобразило първоначалното червено на йероглифите в мътно бежово-кафяво като древни петна кръв. Той потрепери, после тихо произнесе думите на глас:

— Тиан. Нан джен. Ту.

Небе. Човек. Земя. Обърна се и спря на място — беше забелязал фигурата, застанала от вътрешната страна на кръглата врата в дъното на галерията.

— Тихо стъпвате, Вон И-сун. Като птичка.

Дебелия Вон се усмихна, след това се приближи — обутите му в платнени пантофи крака се движеха съвсем безшумно по плочките.

— Радвам се да ви видя, майор Кар. Доброто ви име ви изпревари.

В противоположност на всички очаквания Дебелия Вон изобщо не беше дебел. Точно обратното — беше стегнат и жилав и в копринените си дрехи в прасковен цвят и белите гамаши приличаше повече на преуспял бизнесмен от Първо ниво, отколкото на пословично бесния бос на една от седемте най-големи Триади в Град Европа. Кар беше чел досието на Вон и бе виждал негови холограми; въпреки това откри, че е неподготвен за тихия учтив глас на този човек, за изтънчеността, която излъчваше.

— За мене е чест, че се съгласихте да се видим, Вон И-сун. Да бъдат хиляда пъти благословени синовете ви.

— И вашите, майоре. Разбрах, че сте младоженец. Казват, че жена ви била хубава и силна — усмивката на Вон стана по-широка. — Радвам се за вас. Предайте й най-дълбокото ми уважение. В тези нерадостни времена мъжът има нужда от силна жена до себе си, нали?

Кар наведе глава.

— Благодаря, Вон И-сун. Ще й предам любезните ви думи.

Дебелия Вон се усмихна и за първи път, откакто беше влязъл в стаята, откъсна очи от Кар. Освободен от погледа му, на Кар му се удаде възможност да го разгледа по-добре. Когато човек наблюдаваше Вон И-сун отстрани, започваше да забелязва онези качества, които го бяха направили 489. В чертите му личеше известна острота, напрегнатост, точно както пишеше и в докладите. Твърдеше се, че когато бил по-млад, влязъл в спалнята на някакъв свой съперник и отсякъл с брадвичка главата му, докато онзи любел жена си, а после взел жената за своя. После приел името Дебелия Вон, защото, както той казваше, светът бил място, където червеят червей изяжда и само най-едрите и дебели червеи изпълзяват отгоре. Оттогава бе работил денонощно, за да стане такъв червей — най-дебелият от всички. И сега беше. Или почти.

— Забелязах, че се възхищавате от старинната коприна, майоре. Знаете ли историята на това знаме?

Кар се усмихна.

— Чувал съм едно-друго за историята ви, Вон И-сун, но по въпроса за това знаме съм пълен невежа. Изглежда много старо.

Вон подмина Кар, застана пред знамето, след това се обърна и се усмихна на едрия мъж.

— Наистина е много старо. Всъщност е на повече от четиристотин години. Казвате, че познавате нашата история, майоре, но знаете ли колко отдавна започва тя? Нас ни е имало още преди Града. И когато Града вече няма да го има, нас пак ще ни има.

Вон И-сун тръгна покрай редицата от знамена, после отново се обърна с лице към Кар.

— Хората ни наричат престъпници. Твърдят, че искаме да унищожим тъканта на обществото на Чун Куо, но лъжат. Нашите корени са дълбоки. Основани сме в края на XVII век от петима монаси, чието единствено желание било да съборят чин, манджурците, и да ги сменят с пълноправните господари на Чун Куо, мин. Такава е била нашата цел сто години наред. Преди манджурците да ни заставят да минем в нелегалност, преследвайки членовете ни и отрязвайки продоволствието ни. По-нататък не ни е бил оставен никакъв друг избор. Наложило се е да импровизираме.

Кар се усмихна вътрешно. Да импровизираме. Чудесен, изящен евфемизъм за най-жестокия бизнес от всички: убийства и проституция, хазарт, наркотици и рекет.

— Така че разбирате, майор Кар — винаги сме били лоялни към традициите на Чун Куо. Точно затова за нас винаги е удоволствие да работим със Седмината. Ние не сме техни врагове. Искаме единствено да поддържаме реда в онези беззаконни територии, измъкнали се от дългата ръка на танга.

— Ами знамето? Дебелия Вон се усмихна.

— Знамето идва от манастира Фу Чоу. То е великият предшественик на всички подобни знамена. И онзи, който е начело на Великия съвет, той държи знамето.

Вон се извърна леко — позата му предполагаше Кар да се присъедини към него. Кар се поколеба, после се приближи. Умът му работеше трескаво. Дебелия Вон искаше нещо. Нещо голямо. Но да иска помощ направо беше невъзможно за Вон: защото да признае каквато и да било слабост — да признае, че съществува нещо, каквото и да е, до което не може да стигне — би означавало за него огромна загуба на достойнство. А тук Долу достойнството беше всичко. Също както и Горе.

Кар потрепери, внезапно изпълнен с увереност. Да. Тук Долу ставаше нещо. С този завоалиран намек за Великия съвет и знамето Дебелия Вон бе разкрил повече, отколкото имаше намерение да разкрива. Кар го погледна в профил и разбра, че е прав. Дебелия Вон беше подложен на натиск. Но от кого? Отвътре, от собствената си Триада, или отвън, от някой друг 489?

Последва Вон по едно широко стълбище в огромна сумрачна стая.

Стъпала водеха надолу към градина, в центъра на която имаше мъничък кръгъл шадраван. Вътре в шадравана като че ли плуваха седем златни рибки, сякаш затворени в стъкло. Но градината и шадраванът не бяха най-поразителното нещо в тази стая, защото една цяла стена притегляше окото — висока десет и широка петдесет чи, тя сякаш гледаше към Западното езеро в Хан Чу и разкриваше панорамна гледка на бледите, подобни на дантела мостове и пагоди, осеяните с върби брегове и древни храмове. Тук беше вечна пролет и ароматът на жасмин и ябълков цвят тегнеше в хладния влажен въздух.

Нейде отдалече се носеше музика, довявана от вятъра, който се носеше леко из стаята. За миг илюзията беше толкова съвършена, че Кар замря като омагьосан. После усети, че Вон го наблюдава, слезе надолу по стълбите и застана до ръба на шадравана.

— Знаете ли защо съм дошъл тук, Вон И-сун?

— Разбирам, че искате информация. За ко мин, убили хсиен лин.

— Мислехме, че бихте могли да знаете за тази група — дали имат нещо общо с Пин Тяо или не.

— Защото символът им е същият, така ли? — Вон изсумтя и лицето му изведнъж погрозня. — Не знам докъде сте стигнали с разследването, Кар, но ето какво ще ви кажа: хсиен лин се беше забъркал с неща, с които никога не би трябвало да се забърква.

Лицето на Кар остана неподвижно, но в него се надигна напрегнато любопитство. В какво се бе забъркал Шу Чен-хай, че беше ядосал Дебелия Вон? Защото нямаше съмнение, че Вон е бесен.

— Ами ко мин?

Дебелия Вон преглътна яростно питието си, след това си пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Убийците, които търсите, се наричат Ю. Друго не мога да ви кажа, освен че името им отеква из всички Долни нива.

Кар кимна замислено.

— Това е необикновено, нали?

Вон твърдо срещна погледа на Кар.

— Прав сте, майор Кар. Те са нещо по-различно. От години не сме виждали такива като тях. Аз…

Вон млъкна и се загледа към сводестия вход зад Кар.

— Влез — изкомандва отсечено и махна на прислужника.

Прислужникът му подаде нещо, после се наведе и му зашепна на ухо.

Известно време Вон се взира в трите малки пакетчета върху треперещата си от гняв ръка, след това ги протегна на Кар.

— Ваши са, както разбрах.

Кар кимна.

— Намерихме ги в апартамента на хсиен лин. Помислих си, че може да ви заинтересуват.

Вон присви очи.

— Знаехте ли какво има в тях?

Кар отново кимна. Бяха ги дали за анализ и бяха разбрали, че са нещо специално. Но какво знаеше за тях Дебелия Вон? Кар следеше движенията на лицето му и започна да разбира. Вон не беше сигурен. Преди да види пакетчетата, само беше подозирал. Но сега знаеше.

Вон се извърна и замря на място, сякаш загледан в езерото. Вятърът леко подхвана кичур от катраненочерната му коса.

— Този път са отишли твърде далече. Опитали са се да нарушат равновесието…

След това сякаш се усети, че е казал твърде много, отново се обърна към Кар и леко сви рамене. Но макар че се усмихваше, очите му го издаваха. Точно това го беше тревожило. То беше онова, голямото, с което не можеше да се справи сам. Досега той беше най-едрият, най-дебелият червей. Пазителят на древното знаме. Но сега Големият кръг се опитваха да го изместят — опит, финансиран от печалбите от нови наркотици и нови пазари.

Но какво ли искаше Дебелия Вон? Помощ, за да смаже Големия кръг? Или нещо друго — някаква друга сделка, която би накарала Големия кръг да си стои на мястото, а той да си остане най-върховен? И освен това какво ли би искал от подобна сделка собственият му господар, Ли Юан? В случай че иска и нещо друго, освен да държи Триадите където им е мястото.

Дебелия Вон стисна в шепа трите пакетчета, после ги хвърли във водата. Бръкна в одеждите си и измъкна тънък плик.

— Дайте това на вашия танг — подаде го на Кар.

— И какво да му кажа?

— Че съм му приятел. Много добър приятел.

На масата до леглото имаше холографска плочка. Мах коленичи и постави длан върху й. Обърна се леко и погледна любопитно Юе Хао. Тя се наведе над него и докосна с пръсти плочката. Във въздуха над нея мигом се оформиха две фигури.

— Брат ми — обясни тя. — Почина при трудова злополука. Или поне това е заключението на официалното разследване. Но тогава приятелите му разправяха съвсем друго. Той беше профсъюзен организатор. Беше на осемнайсет години. С четири години по-голям от мене. Батко ми. Разказваха, че пан чан го хвърлил през балкона. Падал осем нива, право в машините. Когато успели да го измъкнат, от него не било останало кой знае какво. Само парченца.

Мах си пое дъх и кимна. Юе Хао продължи да се взира в двата малки образа, после отдръпна ръката си. Болката в очите й беше остра, неуталожена с годините.

— Исках да видя — той отново се огледа. — Исках да съм сигурен.

— Сигурен ли?

— За тебе.

— А…

Той се усмихна.

— Освен това трябва да те информирам за нещо.

Тя се намръщи, след това се изправи и леко се дръпна назад.

— За какво?

— За нападението над клуба „Водно конче“. Изтегляме го напред — той отиде до чантата си, извади дебела папка и й я подаде.

Тя погледна към папката, после — отново към Мах.

— Какво е това?

— Пълно досие. Страхувам се, че не е много приятно за четене, но не е и писано за това. Но ти трябва да разбереш защо е нужно да го направим.

— Ами нападението? Кога ще ударим?

— Довечера.

— Довечера? Но нали каза, че ще трябва цяла седмица подготовка!

— Така си мислех. Но нашият човек е дежурен довечера.

Тя се намръщи.

— Нямаме време да отработим нещата. Ще действаме на сляпо.

Мах поклати глава.

— Чакай да ти обясня. Когато ти дадох поръчението, вече бях избрал водач на екипа. Но след станалото исках да ти дам шанс. Възможност да се докажеш.

Тя понечи да каже нещо, но той я прекъсна:

— Изслушай ме. Знам какво се е случило онзи ден. Знам, че ти си убила Васка. Но това няма значение. Била си права. Другото… брат му… лош късмет извадихме, но ще се справим. Важното е, че си направила каквото трябва. Ако го беше оставила да убие пазача… е, това щеше да ни навлече голяма беда, нали?

Тя се поколеба, после кимна, но той виждаше, че такова опростяване на всичко не й допада особено. Което беше хубаво. Това показваше, че не е действала хладнокръвно. Той взе папката от скута й, отвори я и обърна една от снимките към нея.

— Ето защо тази вечер отиваме там. За да приключим с всичко това. Но трябва да действаме много внимателно. Затова избрах ти да водиш екипа. Не да организираш нападението — твоят екип си знае чудесно работата. Не, твоята роля е да ги укротяваш. Да се грижиш да бъде наказан точно който трябва. Не искам никой да се вълнува прекалено. Трябва всичко да мине както трябва. Ако я оплескаме, преебаваме се отвсякъде, разбра ли ме?

Тя кимна, но очите й не се откъсваха от снимката на осакатеното момче. След миг го погледна — отвращението в очите й беше примесено с дълбока тъга.

— Кое ги кара да правят така, Ян? Как, в името на всички богове, някой би могъл да причини подобно нещо на малко момченце?

Той поклати глава.

— Не знам. Те са си такива — нежно докосна с длан бузата й. — Аз знам само, че целият този гняв, който чувстваш, цялото отвращение и възмущение… то не е здравословно. Искам да го обуздая. Да му дам всякаква възможност да се изрази — отпусна ръка. — Знаеш ли, ти ми напомняш за една стара приятелка. И тя беше като тебе. Силна. Сигурна в онова, което прави.

Юе Хао потрепери, след това отново погледна надолу.

— А кой ще ме прикрива?

Мах се усмихна, впечатлен от професионализма й, после се обърна и посочи плика до вратата.

— Всичко е там вътре. Ти само трябва да прочетеш папката. В единайсет човек ще дойде да те вземе. Влизаш вътре при втория звънец — отпусна се назад. — В папката има много материал, но прочети всичко. Особено казаното от родителите. Както казах, ти трябва да знаеш защо си там. Ще ти е по-лесно да свършиш онова, което трябва.

Тя кимна.

— Добре. Сега трябва да вървя. Смяната ми започва след час и трябва да се върна да се преоблека. Късмет, Юе Хао. Дано Куан Ин ти се усмихне довечера.

В осветената от факли тишина на Залата на вечния мир и покой Ли Юан беше коленичил върху леденостудените плочки срещу холограмата на баща си. Тънките струйки дим се издигаха бавно нагоре от жертвените пръчици и ароматът на палисандрово дърво се смесваше с хладната влага на старинната стая. Зад призрачната лъчиста фигура на мъртвия танг червеният лак на резбования параван сякаш трептеше и до известна степен беше нематериален като стареца. Юе Лун в центъра му блещукаше и трепкаше, сякаш всеки миг можеше да изчезне и да остави след себе си димящ празен кръг.

Ли Шай Тун стоеше там като жив — крехкостта от последните му дни я нямаше, някогашната му увереност оформяше всеки негов призрачен жест, докато говореше:

— Сънищата ти имат определен смисъл, Юан. Те са като най-верните министри. Те ни казват не онова, което бихме искали да ни кажат, а истината. Можем да ги отричаме, да ги прогоним в най-затънтените кътчета на душата си, но не можем да ги убием — не и без да убием себе си.

Ли Юан вдигна очи и срещна погледа на мъртвия си баща.

— А това ли сме направили? Затова ли всичко се обърка така?

Ли Шай Тун изсумтя силно, после се облегна тежко на бастуна си, сякаш се беше замислил над думите на сина си, но тази вечер Юан усещаше по-силно какво се крие зад илюзията. В малкия калъф под образа логическите вериги моментално бяха намерили и избрали сред многото възможни отговори и предварителната програма бе определила избора му. Изглеждаше спонтанен, но това бяха готови думи — предопределени като падането на камък или изгниването на атоми. А забавянето? И то беше нарочно — създадена от машина мимикрия на нещо, което някога е съществувало наистина.

Въпреки това чувстваше силно присъствието на баща си. И макар очите му да бяха празни, невиждащи — всъщност изобщо не бяха очи, а просто дим и светлина — те сякаш гледаха право през него — чак до мъничката сърцевина на безпокойството, което му пречеше да спи и което го бе довело тук в този невъзможен час.

— Татко?

Старецът вдигна леко глава, сякаш от известно време бе потънал в мисли. След това неочаквано се разсмя тихо.

— Сънища. Може би само това имаме, Юан. Сънища. Самият Град — не е ли бил и той сън? Сън, който нашите предци са направили осезаем. А нашата отколешна вяра в мира, в реда и стабилността — тя не е ли също сън? Било ли е всичко това някога истина?

Ли Юан се намръщи, разтревожен от думите на баща си. За миг мисълта му се върна към онази вечер, когато почина баща му. Спомни си колко болестно мършаво беше тялото му, колко слаб и уязвим го бе заварила смъртта.

— Но какво означава това, татко? Как да тълкувам съня си?

Мъртвият танг се взря в сина си, после леко потръпна.

— Казваш, че си сънувал водни кончета?

Ли Юан кимна.

— Огромни, смарагдовозелени водни кончета, които хвърчаха на рояци над брега на една река. Хиляди и хиляди. Прекрасни създания с криле от стъкло, с тела като от опушен нефрит. Слънцето блестеше по тях, ала вятърът беше студен. И докато ги гледах, те започнаха да падат — първо едно, после второ и накрая реката цялата се затлачи от гърчещите им се тела. И докато гледах, те се вцепениха, яркозелените им тела помръкнаха и накрая станаха отвратително сиви, плътта им взе да се лющи като пепел. А вятърът продължаваше да духа и да отнася пепелта и тя покриваше полята, затлачваше всеки вир и поток и накрая всичко стана пепелявосиво.

— И после?

— После се събудих, бях се уплашил и сърцето ми туптеше бясно.

— А-ха… — тангът докосна брадата си и дългите му пръсти разсеяно взеха да подръпват стегнатите плитчици. След това поклати глава.

— Странен и силен е този сън, ер цу. Питаш ме какво значи, ала се боя, че вече си го разбрал — погледна сина си в очите. — Доброто старо водно конче — то е самият символ на лятото, нали? А зеленият цвят символизира пролетта. По-нататък се казва, че когато зеленият цвят се появява в нечий сън, този сън ще завърши щастливо. Ала в твоя сън зеленото се превръща в пепел. Лятото умира. Вее студен вятър. Какво би могло да означава това освен зла поличба?

Ли Юан рязко сведе очи и го обля леден страх. Въпреки всичко се беше надявал, че сънят му може да се разтълкува и по друг начин, но думите на баща му просто потвърдиха най-лошите му страхове. Водното конче, макар и да беше символ на лятото, беше също и символ на слабост и неспособност, на всички най-лоши крайности на лекия, лесния живот. Нещо повече — казваха, че те се събират на огромни рояци точно преди буря.

И все пак беше ли този сън нещо повече от отражение на най-дълбоките му страхове? Сети се за онова, което беше казал баща му — за сънищата като верни министри, които казват истини, срещу които не можеш иначе да се изправиш лице в лице. Беше ли и в този случай така? Дали този сън му беше пратен, за да се изправи лице в лице с истината?

— И какво трябва да правя?

Мъртвият танг го погледна и се разсмя.

— Да правиш ли, Юан? Ами да си облечеш дебели дрехи и да се научиш да си свирукаш с вятъра. Трябва да се грижиш за съпругите и децата си. А после…

— После, татко?

Старецът се извърна, сякаш вече нямаше какво да каже.

— Ще дойде пролетта, ер цу. Дори и в най-трудния си час не го забравяй. Пролетта винаги идва.

Ли Юан се поколеба — чакаше баща му да каже още нещо, но той беше затворил очи, устата му мълчеше. Юан се наведе напред и извади горящите пръчици от порцелановото гърне. Образът веднага се сви и се нареди сред другите мънички, блестящи образи на предците му.

Изправи се и огледа осветената от факли неподвижност на Залата — огромното погребално ложе от сив камък отдясно, резбованите колони, пана и лакирани паравани — и след това й обърна гръб, ядосан сам на себе си. Имаше толкова много работа — бележката от министър Хен, пакетът от Дебелия Вон, последните приготовления за Съвета — а седеше тук и се цупеше като малко дете пред образа на баща си. И какво?

Сви юмрук, после бавно го разтвори. Не. Нямаше как да сдържи гнева си. Нито пък можеше толкова лесно да отхвърли съня. Само да затвореше очи и ги виждаше — хиляда ярки, трепкащи образи на утринната светлина с криле като завеси от най-фина дантела. Слой след слой трепкаща, огряна от слънцето дантела…

— Чие хсия…

Ли Юан се обърна и почти залитна, след това се стегна и застана срещу канцлера си.

— Да, канцлер Хан. Какво има?

Нан Хо се поклони ниско.

— Нося новина, чие хсия. Онази новина, която очаквахте.

Изведнъж Ли Юан застана нащрек.

— От Тао Юан? Имаме вест?

— Нещо повече, чие хсия. Дойде запис. Запис на срещата между Ван и Хсиян.

— Запис… — Ли Юан се разсмя, изпълнен с внезапно въодушевление — толкова силно, колкото и досегашното му отчаяние. — Значи го пипнахме, а? Пипнахме го!

Портиерът си беше свършил работата. Външната врата се плъзна веднага щом тя я докосна. Вътре беше тъмно като в рог, а камерите на охраната не работеха. Юе Хао се обърна, после кимна и мълчаливо пропусна покрай себе си останалата част от екипа.

Портиерът беше в спалното, проснат по очи на пода, с ръце зад тила. Един от екипа вече клечеше над него и връзваше ръцете и краката му.

Тя бързо се отправи към края на коридора — усети как другите се подреждат от двете страни на вратата. Изчака, докато и последните дойдат, след това пристъпи напред и силно почука на вътрешната врата.

В горния край на укрепената врата имаше малка шпионка. Тя застана с лице срещу нея, включи лампата на шлема си и протегна напред картата си за самоличност. Беше се обадила преди половин час, когато токът беше „угаснал“, така че я очакваха.

Клапанът се плъзна встрани и от осветения квадрат в нея се вторачи око.

— Приближете картата.

Тя изпълни нареждането.

— Мамка му… — лицето се отдръпна; човекът се обърна към някого вътре. — Жена, да му еба майката!

— Проблем ли има?

Лицето отново се обърна към нея.

— Ами работата е такава: това тук е мъжки клуб. Предполага се, че тук жени не влизат.

Тя си пое дъх и кимна.

— Разбирам. Но вижте сега. Аз просто трябва да прекъсна захранването от кутията вътре. Мога да направя поправките и тук, в коридора.

Стражът се обърна и се консултира с някого вътре, после пак се извърна към нея.

— Добре, но хайде по-живо, става ли? И недей да се озърташ много-много, иначе при началника ти ще постъпи рапорт.

Вратата бавно се плъзна и светлина огря коридора. Стражът се дръпна и пусна Юе Хао да мине. Вдигна ръка — искаше да посочи кутията, но така и не довърши жеста си. Ударът й го повали като чувал.

Тя се обърна и се огледа. Стаята беше голяма, шестоъгълни и от всички страни от нея тръгваха коридори. В средата й имаше кръгъл басейн, застлан с яркочервени плочки, а към дълбините му водеха пет стъпала.

Младежите в басейна май изобщо не забелязаха, че влиза. Бяха осем — голи, както майка ги е родила. Единият беше прехвърлил друг през ръба на басейна и задникът му се движеше припряно напред-назад, но май на никого не му пукаше. Останалите зад него си играеха и се смееха толкова отнесени — личеше, че са се надрусали.

Всичко това тя забеляза само като плъзна поглед нататък, но онова, което всъщност търсеше, беше вторият страж — онзи, с когото бе разговаряло поваленото приятелче. Усети как космите по врата й настръхват, след като никъде не го видя, после забеляза някакво движение, кратък проблясък на зелено между пантите на паравана отдясно.

Стреля два пъти през паравана — дебелият килим под краката й и тежките гоблени, които украсяваха стените, заглушиха шума, но той беше достатъчно силен, за да извади младежите от унеса им.

Сега и другите бяха застанали зад нея — маскирани фигури, облечени от глава до пети в черно. По неин сигнал се разпръснаха и се отправиха по коридорите.

Тя бавно прекоси стаята, небрежно държейки пистолета, и най-накрая застана до покрития с плочки ръб на басейна. Младежите се бяха дръпнали по-далече от нея и наркотичното въодушевление в очите им започна да угасва, щом започнаха да осъзнават какво става. Сношаващата се двойка се беше разделила и я гледаше с изцъклени очи, а признаците на неотдавнашната им страст все още си личаха. Други бяха вдигнали ръце в универсалния жест, че се предават.

— Вън! — ревна тя и рязко вдигна оръжието си.

Щом викна, те подскочиха, после започнаха да се дърпат назад, вече засрамени от голотата си. Страхът започна да прониква през наркотичната мараня в очите им.

Познаваше ги всички до един. Лица, имена, биографии. Местеше поглед от лице на лице и ги принуждаваше да срещнат очите й. Толкова бяха млади. Сякаш току-що бяха излезли от детството. Въпреки това не изпитваше към тях никакво съчувствие, а само отвращение.

От целия клуб се носеше шум — тупане, гневни викове и къс писък, който секна рязко. Миг по-късно мъж от екипа се появи на входа на един от коридорите.

— Чи Ли! Ела бързо…

— Какво има? — попита тя колкото се може по-спокойно, вирна леко глава и посочи с брадичка пленниците си.

Той погледна зад нея, разбра, след това се приближи и понижи глас:

— Хсяо Джен. Откачил е. По-добре го спри — измъкна пистолета от колана си. — Върви. Тия аз ще ги пазя.

Чу Хсяо Джен много преди да го види — беше се надвесил над един младеж на входа и изливаше поток от непристойни думи, докато методично млатеше пленника си по главата и раменете с приклада.

— Хсяо Джен! — кресна тя. — Ай я! Какво правиш?

Той се обърна към нея — лицето му беше позеленяло от гняв — после ръката му рязко подскочи и посочи зад поваления човек.

Тя го подмина, надникна в стаята, след това се дръпна назад разтреперана и почти уплашено срещна погледа на Хсяо Джен.

— Той ли го е направил?

Хсяо Джен кимна.

— Да…

Понечи отново да удари поваления мъж, но Юе Хао спря ръката му и тихо му заговори:

— Разбирам. Но нека да го направим както трябва, бива ли? В края на краищата сме дошли точно затова. Да сложим край на всичко това.

Хсяо Джен погледна окървавеното тяло под себе си и потръпна.

— Добре. Както кажеш.

Тя кимна, след което отмести поглед — беше потресена от видяното.

— А момчето? Мъртво е, както разбирам.

Хсяо Джен се разтрепери — гневът му бе преминал в болка.

— Как е могъл, Чи Ли? Как е могъл да стори това на дете?

Тя поклати глава — не беше способна да разбере.

— Не знам, Хсяо Джен. Просто не знам.

Когато се върна, те бяха строени в редица до басейна — всичките до един, включително слугите. Маскираните фигури на хората от Ю бяха от едната страна, вдигнали автоматичните си пистолети. Накара двама от онези да държат пребития си приятел, после тръгна по редицата и отдели прислужниците.

— Ту Ли-шан, Руук… заведете ги в кухненските помещения. Искам да ги вържете и да им запушите устата. Но не им причинявайте нищо лошо. Разбрахте ли ме?

Юе Хао се обърна към останалите мъже. Бяха двайсет и трима. По-малко, отколкото се надяваше да намери тук. Докато оглеждаше редицата, забеляза отсъствието на няколко лица от досиетата. Срамота, помисли си тя, докато плъзгаше студения си поглед по тях. Щеше й се да ги беше хванала всичките — всичките малки гадни копеленца до едно. Но и тези стигаха.

— Събличайте се! — кресна тя ядосано, макар да бе забелязала, че повече от половината вече са голи; след това се извърна и извади дебелия плик от туниката си. Това бяха смъртните присъди. Измъкна ги от плика, прелисти ги, отдели ненужните и ги напъха обратно в плика, а после се обърна отново с лице към мъжете.

Гледаха я уплашено; неколцина от тях плачеха без задръжки, ръцете и краката им се тресяха. Тя бавно тръгна надолу по редицата, като подаваше на всеки по лист; гледаше как навеждат погледи, след което отново я поглеждат със зяпнала уста, а очите им бяха изпълнени със страх.

Присъдите бяха смъртни — отделна присъда за всеки от тях — и към всеки лист беше прикрепена снимка на осъдения. Подаде и последната, след това се дръпна назад и зачака, чудейки се дали някой от тях ще има куража да каже нещо за последно, да се опита да спори, може би дори да се бори. Но един поглед към редицата й беше достатъчен.

За миг се опита да обърне нещата, да ги види от тяхната гледна точка; може би дори да извлече слаба следа на съчувствие някъде дълбоко в себе си. Но не откри нищо. Беше видяла твърде много; прочела бе твърде много; гневът й се бе втвърдил в нещо черно и непроницаемо. Те бяха гадни, безхарактерни лайненца. А онова, което правеха тук — страданието, което причиняваха — беше твърде огромно, твърде отвратително, за да може да им прости.

Юе Хао свали маската си и им позволи за първи път да видят лицето й, да видят отвращението, което изпитваше, после се върна в края на редицата и застана лице в лице с първия. Издърпа листа от треперещите му ръце и като го гледаше право в очите, започна, без дори да поглежда към листа в ръцете си, да рецитира по памет присъдата на вътрешния съвет на Ю, а след това допря дулото до слепоочието му и натисна спусъка.

Удари първият звънец. Ван Со-леян беше застанал на горната площадка на стълбището и гледаше надолу към мътно осветеното мазе. То беше огромно тъмно пространство, зле проветрено и зловонно. От дълбините му идваха постоянни стенания — съвсем отчетливо човешки, почти нечленоразделни, с болезнени признания. Подобията на думи се издигаха към него и се смесваха с гадния вкус в устата му; той се разтрепери от отвращение и разтвори ветрилото пред устата си.

Щом го видя, Хун Миен-ло се откъсна от пейката и се спусна към него.

— Чие хсия — поклони се той ниско. — За нас е чест, че сте тук.

Тангът се спусна по неравните стъпала бавно, с почти педантична загриженост. Щом слезе долу, той изгледа кръвнишки своя канцлер, сякаш думите не можеха да изразят колко вулгарно е всичко това.

Беше старомодно и варварско, ала точно затова и имаше ефект. Мъчението си беше мъчение. То нямаше нищо общо с изтънчеността. Същественото беше ужасът. А това място с неговите влажни зловонни миазми беше идеално за целите на мъчението. То вонеше на безнадеждност.

Пейката беше най-обикновена работническа пейка от отминали епохи. Твърдата й дървена рамка бе изстъргана чисто, а от жълтото дърво стърчаха четири черни железни шпила — по един във всеки ъгъл; полираният метал беше дебел в основата си, а на върха се изтъняваше до иглено острие. Ръцете и краката на пленника бяха завързани за тези шипове с намотани фини, здрави вериги, които се врязваха в плътта и тя кървеше. През голите му гърди бяха намотани няколко нагрети жици и докато се охлаждаха, те се стягаха и разрязваха плътта, а пленникът се задъхваше и се бореше за всеки дъх; всяко болезнено движение караше острите телове да се врязват още по-дълбоко в окървавената плът.

Едното му око беше извадено. Изгорено в почернялата орбита. Обръснатата глава беше цялата във фини белези от бръснач. И двете уши бяха отрязани. И четирите му крайника бяха целите в рани и отоци, а счупените кости стърчаха от кожата на няколко места. Нито на ръцете, нито на краката имаше нокти, а сухожилието на всеки пръст бе прерязано акуратно, всяко поотделно, с хирургическа сръчност. И последно: гениталиите на мъжа бяха отрязани, а раната беше залята с врял катран.

Ван Со-леян го погледна, после се извърна, като си вееше бързо с ветрилото, но Хун Миен-ло беше забелязал истинското удовлетворение в погледа му, примесено с ужаса и отвращението.

Пленникът вдигна глава — единственото му здраво око започна да снове между двамата мъже. Движенията му сякаш бяха автоматични — сякаш искаше да разбере единствено откъде ще дойде болката този път. Сякаш нито различаваше, нито разпознаваше някого. Виждаше само кръв, жега, строшени кости. Ван Со-леян познаваше това око още от дете. Беше окото на майстора на императорския дом на баща му, Сун Ли Хуа.

— Призна ли си?

— Да, чие хсия — отговори Хун, леко отпуснал длан на пейката. — Когато го доведох тук долу, дърдореше като уплашено дете. Не можа да понесе много болка. Само при мисълта за болка започна да пее като птичка.

И все пак е още жив — помисли си Ван. — Как може да е още жив, след като са му причинили всичко това? Въпреки това не заслужаваше никакво съжаление. Сун Ли Хуа го беше продал. На Ли Юан, неговия враг.

Точно както продаде баща ми на мене.

Ван се наведе и се изплю върху покритото с белези, ранено тяло. А окото, което проследи движението, остана апатично, безразлично към жеста, сякаш искаше да каже: „Това ли е всичко? Този път няма ли да има болка?“

Продължиха нататък, към другите пейки. Някои бяха по-малко увредени от Сун Ли Хуа, други едва дишаха — бяха разчленявани парче по парче като животински трупове на масата на месаря. Всички те бяха стари и доверени слуги; всички те служеха отдавна и бяха „верни“ хора на бащиния му дом. И Ли Юан беше успял да купи всичките. Нищо чудно, че последните няколко пъти копелето предусещаше как ще действа той в Съвета.

Ван се обърна към канцлера си.

— Е, чие хсия? — попита Хун Миен-ло. — Доволен ли сте?

Неприятна усмивка беше изкривила лицето на канцлера, сякаш искаше да каже, че не обича нищо повече от това, да причинява болка на другите. И щом я видя, Ван Со-леян кимна, бързо се извърна и затича нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж, за да не издаде истинските си чувства.

Никога не беше подозирал съществуването на такава страна в Хун Миен-ло. Или имаше и друга причина? Разправяха, че Хун и Сун открай време се разбират. Може би беше заради това. Както и да е, времето щеше да покаже. И тогава Хун Миен-ло наистина щеше да се научи да се усмихва. Както се усмихва труп.

Ли Юан стоеше до прозореца, докато го обличаха. Градината отвън беше потънала наполовина в сянка, наполовина — огряна от слънце; росните листа по върха на близките рододендронови храсти блещукаха под първите слънчеви лъчи. Стоеше неподвижен, докато прислужницата стягаше връзките около кръста му, после се обърна към своя майстор на вътрешните покои.

— И имаш ли представа какво искат, майстор Чан?

Чан Тен се поклони ниско.

— Никаква представа нямам, чие хсия. Маршалът каза, че било крайно спешно. И че трябва да ви събудя, ако още не сте се събудили.

Ли Юан се извърна и скри усмивката, появила се на устните му при мисълта за прямотата на Толонен. Въпреки това усети как по гръбнака му минава тревожна тръпка.

Чакаха го в кабинета му. Нетърпелив да чуе какво се е случило, той бързо прекоси стаята и застана пред тях.

— Е, Кнут? Какво има?

Толонен му подаде папка. Ли Юан я взе и я отвори. След миг вдигна очи и странно се изкиска.

— Ама че работа. Едва снощи сънувах водни кончета. А сега — това… — вгледа се в Толонен, присвил очи. — Но защо ми го показваш? Гадно е, не ще и дума, но едва ли един танг трябва да бъде събуждан заради такова нещо, нали?

Толонен сведе глава в съгласие.

— При обичайните обстоятелства би било точно така, чие хсия. Но въпросът е от върховна важност. Това е начало на нещо, което ще е добре да приемем наистина много сериозно.

Ли Юан се обърна към канцлера си:

— И какво го прави толкова различно?

Нан Хо също сведе глава.

— Това, чие хсия.

Ли Юан остави папката на един близък стол и пое листовката от канцлера. Беше отпечатана върху отделен голям лист, сгънат на четири — хартията не беше по-дебела от няколко мола, печатът — лошокачествен и неравен. Веднага разбра, че е набиран на ръка; че който и да е изготвил това, е искал да избегне дори най-малката възможност да го проследят по компютърната мрежа.

Сви рамене.

— Интересно е, но аз продължавам да не разбирам.

Нан Хо се усмихна напрегнато.

— Простете, чие хсия, но не е толкова заради листовката, колкото заради количеството, което е било разпространено. Трудно е да се прецени точно колко копия са били пуснати, но според последните оценки на силите за сигурност са някъде между четвърт милиард и милиард.

Ли Юан се разсмя.

— Не е възможно! Как ще отпечатат подобно количество? Как ще ги разпространят? И като стигнахме до това — откъде, по дяволите, ще вземат толкова пари?

Ала забеляза колко угрижен изглеждаше старецът.

— Това е нещо ново, чие хсия. Нещо опасно. Точно затова трябва веднага да се справим с него. Тъкмо затова съм дошъл. Да искам от вас разрешение да превърна елиминирането на тази нова група в най-важна задача.

Ли Юан се вгледа в маршала си, после извърна очи. Един милиард листовки. Ако това беше вярно, явно имаше повод за притеснение. Но беше ли Толонен прав, като се безпокоеше толкова, или реагираше прекалено силно? Седна зад бюрото си и се замисли.

— С какво се занимава точно сега майор Кар?

Толонен се усмихна.

— Кар вече е по следите им, чие хсия. Възложих му да разследва убийството на хсиен лин Шу Чен-хай.

— И?

Толонен поклати глава.

— И нищо, страхувам се. Разследването засега не е стигнало доникъде.

— Добре. Но искам Кар да се занимае с това, Кнут, и искам всеки ден на бюрото ми да пристига доклад, засягащ всеки предприет ход. Погрижи се той да получава всичко, което ще му е необходимо.

— Разбира се, чие хсия.

Изпроводи с поглед Толонен, после се обърна към канцлера си:

— Има ли и друго нещо?

Канцлерът се поколеба, сякаш преценяваше нещо, след това пристъпи напред, извади малко пакетче от гънките на одеждите си и го подаде на своя танг, свел глава и извърнал очи.

— Не бях сигурен дали да ви го давам, чие хсия.

Ли Юан с усмивка взе пакета, после дъхът му секна. От коприната го лъхна почти недоловим аромат. Аромат на мей хуа. Сливов цвят.

— Благодаря, Нан Хо. Аз…

Но канцлерът вече беше излязъл. Щом Ли Юан вдигна поглед, вратата в дъното на стаята се затвори.

Облегна се назад и се втренчи в малкото пакетче на бюрото. Беше от нея. От Фей Йен. Макар че на опаковката не пишеше нищо, той знаеше, че никой друг не би използвал този аромат. Никой друг не би използвал за вестоносец неговия канцлер.

Потрепери, изненадан от силата на чувствата си. След това се наведе напред и с треперещи ръце започна да разопакова пакетчето — любопитен, ала и уплашен.

Вътре имаше бележка, а под бележката — малка касета. Разгъна листчето и прочете краткото съобщение, после предпазливо вдигна касетата. Очите му бяха приковани в златните йероглифи, изписани върху черния калъф. Хан Чин — пишеше там. Синът му.

Преглътна, след това затвори очи. Какво ли искаше тя? Защо му причиняваше това? За миг стисна мъничката касета, сякаш искаше да я смачка, после отпусна длан. Не. Трябваше да я изгледа. Изведнъж усети колко много иска да замине в имението Хей Шуй и просто да остане там, без никой да го наблюдава, и да гледа как детето му си играе.

Въпреки това въпросът си оставаше. Какво искаше тя? Приближи се до дългия прозорец. Слънцето вече се беше издигнало, сенките на изток бяха много по-къси. Пое си дълбоко дъх, загледан в трепкащите по повърхността на шадравана лъчи, след това поклати глава. Може би тя не знаеше. Може би тя не разбираше каква власт има над него — дори и сега. Може би беше просто акт на любезност…

Засмя се тихо. Не. Каквото и да беше, не беше акт на любезност. Или не беше просто акт на любезност. Обърна се, погледна касетата, бележката, после отново се обърна към прозореца и се втренчи навън. Каквото и да беше, трябваше да почака. Точно сега трябваше да се подготви, да изчисти ума си от всичко освен от предстоящата борба. Тази вечер след Съвета можеше да се отпусне; можеше да си позволи да се поддаде на слабостта си. Но не и преди това. Не и докато не се е справил с Ван Со-леян.

Въздъхна, извърна се от прозореца и отново се отправи към покоите си и към очакващите го прислужници.

Отвън над езерото, под ранните утринни лъчи, едно водно конче се носеше над водите; крилете му трептяха като разтопено слънце, а тялото му беше яркозелено и по него играеха всички цветове на дъгата.

Глава 17В почернялото око

Току-що бе минало седем сутринта, но в „Черно сърце“ бизнесът вече кипеше. Мъже се тълпяха около огромната централна маса и залагаха на двамата миниатюрни състезатели, приклекнали сред рязко очертаното петно светлина.

Това бяха богомолки, отгледани в Глината. Дългите им прозрачни тела бяха издигнати заплашително, острите като бръснач предни крака бяха протегнати пред мъничките им, зловещи глави. Обикаляха бавно в кръг. За Чен, който гледаше от края на тълпата, гледката беше грозна и смразяваща. Беше виждал хора — гангстери от Триадите — да се държат по този начин и всяко тяхно движение да предполага смъртоносен покой. Мъже с мъртви очи, на които им пукаше само доколко съвършено ще е убийството. Тези студени, несимпатични същества бяха техният модел, парадигмата на тяхното поведение. Той потръпна. Да се моделираш по подобие на такова изчадие — кое ли караше човека да се унижава чак дотам?

Докато гледаше, по-едрата богомолка нападна. Размахваше толкова бързо крайниците си, че те се виждаха като в мъгла, докато се опитваше да хване и да приклещи противника си. Публиката изрева въодушевено, но атаката се провали и по-малката богомолка се измъкна. Дръпна се назад — трепереше и отговаряше с леки фалшиви движения на предните си крачка.

Чен се огледа — повдигаше му се от всички тези светнали, възбудени лица. После се върна на масата в ъгъла.

— И какво стана?

Кар вдигна поглед от картата и се усмихна уморено.

— Студено. Този път дори и приятелите от Триадите не могат да ни помогнат.

Чен се наведе и сложи пръст върху картата там, където по нея минаваше червена линия — линия, която рязко свършваше на входа на палубата, където се намираше „Черно сърце“.

— Проследихме ги дотук, нали? И после — нищо. „Осветяване“, нали?

Кар кимна.

— Камерите са работили, но някой си е играл със системата за съхранение. На записа няма нищо друго освен бяла светлина.

— Точно така. И няма нито следа някой от тях да е излизал от тази палуба, прав ли съм? Прегледани ли са записите за разпознаване на лицата?

Кар отново кимна.

— Значи какво друго ни остава? Никой не е счупил пломбите и не е слизал в Мрежата, нито някой е излитал с флаер. Което значи, че няма как да не са тук.

Кар се разсмя.

— Обаче не са. Претърсихме всичко от горе до долу и не намерихме нищо. А направо го разковахме това място от претърсване.

Чен се усмихна загадъчно.

— И ни остава какво?

Кар сви рамене.

— Може пък да са били призраци.

Чен кимна.

— Или пък образите на лентата са били призраци. Ами ако някой е бърникал в системата на компютъра за съхранение надолу по линията? — той проследи червената линия обратно с пръст и спря на мястото, където тя извиваше на шейсет градуса. — Ами ако нашите приятелчета са завили по-рано? Или са продължили направо? Прегледали ли сме записите от околните палуби?

— Прегледах ги. Нищо. Просто са изчезнали.

На игралната маса нещата се развиваха драматично. Под ярката светлина на прожектора по-дребничката богомолка май беше на път да победи. Беше приклещила щипците на по-голямата към земята като в капан, но не можеше да се възползва от позицията си, без да пусне противника. Дълго време не помръдна, после се дръпна назад с намерението да нападне веднага и да осакати противника си. Но голямата беше очаквала този момент. В мига, в който усети как безмилостният натиск на щипците на другата изчезна, тя скочи, оттласна се със задните си крака и се стовари право върху по-дребната. Щракането на щипците моментално беше последвано от хрущенето на крехка плът. Всичко свърши. По-дребната богомолка беше мъртва.

За миг те погледнаха нататък — надигналия се рев бе привлякъл вниманието им. После Кар се обърна. Сините му очи бяха изпълнени със съмнения.

— Ела… Тук няма нищо.

Точно ставаха, когато се приближи куриер — човек от Триадите, когото бяха виждали и преди. Той се поклони и подаде на Кар лист с компютърна разпечатка — копие от доклад на силите за сигурност, отбелязан с време 4.24 ч. сутринта.

Кар се зачете, след това се разсмя.

— Точно като си помислих, че нашето е умряла работа. Погледни, Чен! Виж какво ни изпращат боговете!

Чен взе разпечатката. Беше доклад за нова терористична атака над място, наречено клуб „Водно конче“. Подробностите бяха засегнати само мимоходом, но един факт изпъкваше — компютърната съпоставка на лица. Чен се втренчи в Кар.

— Онази жена! Чи Ли или както там е истинското й име!

— Да — разсмя се Кар и за първи път от два дена насам мрачното му настроение се разсея. — Тогава да вървим там, а? Преди следата да е изстинала.

Юе Хао се събуди — сърцето й туптеше в гърдите. Отметна чаршафа. В първия миг се обърка — надигна се и се огледа. Какво, в името на всички богове…?

После я забеляза — мигащата червена светлина на предупредителната верига. Пищящият алармен сигнал я беше събудил. Завъртя се, за да погледне колко е часът. 7.13. Беше спала по-малко от час.

Обличането й отне петнайсет секунди, намирането и проверката на пистолета — още десет. После застана на вратата, като дишаше дълбоко и се подготвяше. Вратата бавно се отвори.

Коридорът беше празен. Вървеше бързо, с насочен пистолет — знаеше, че ще им се наложи да използват точно този коридор.

На кръстовището забави крачка — беше чула стъпки, но те идваха отляво. Предупреждението беше дошло от приятелите й — двете момчета при асансьора — което означаваше, че нападателите ще дойдат оттам, от коридора, който водеше право напред. Прибра пистолета и пусна стареца да мине, след това зави надясно и се втурна да тича към стълбите между нивата.

В коридора зад нея, на кръстовището, се разнесе напрегнат шепот. Тя се прилепи към стената и затаи дъх. После гласовете утихнаха по посока на нейния апартамент.

Братът на Васка, Едел. Беше сигурна.

Беше изкачила осем-девет стъпала, когато си спомни за калъфа. Спря — яд я беше на себе си. Но нямаше време. Ако беше спряла, за да го измъкне от дъното на шкафа, щеше да изгуби ценни секунди. Щеше да се натъкне на тях в коридора. Но въпреки това не можеше да го остави там. Вътре беше досието на атаката.

Една група ученици хан я задмина по стълбите — бяха тръгнали на училище — и за миг стълбището се огласи от напевното им бърборене. След това пак остана сама. Поколеба се още миг, после продължи нагоре, към стаята за поддръжка на върха на палубата.

Кар се огледа сред развалините. Бяха действали по същия модел, както и преди — счупени охранителни камери, изоставени стражеви постове, спрени асансьори; следата на терористите — хитро замаскирана чрез „осветяване“. Всичко говореше за високоорганизирана операция, добре планирана предварително и изпълнена с професионализъм. Не само това — Ю добре избираха и мишените си. Дори и тук, сред този хаос, те се бяха погрижили да идентифицират жертвите си. Двайсет и четирима мъже бяха загинали тук — всичките освен един, стража — редовни членове на клуба. Към всеки бе прикрепен „етикет“, закачен на врата — кратка история на безцелния им живот. Вторият страж беше просто пребит и вързан, а на прислужниците отново не бяха сторили нищо. Това разделение впечатляваше и мълвата за него, която вървеше от ухо на ухо въпреки ясното предупреждение на Тин вей, досега беше успяла да дискредитира всеки опит на това министерство да обрисува терористите като бездушни, садистични убийци, а жертвите им — като невинни.

Поклати глава, после се приближи.

— Нещо ново? — погледна към последните няколко трупа зад Чен.

— Нищо — отговори Чен. Уморената му усмивка напомни на Кар, че двамата дежуреха вече повече от трийсет часа. — Единственото забележително нещо е колко си приличат раните. Предполагам, че може и да е замесен някакъв ритуал.

Кар направи гримаса.

— Да. А и тези мъже не са били просто убити, те са били екзекутирани. И то — ако нашите приятели ко мин са прави — съвсем оправдано.

Чен извърна поглед и през него премина тръпка на отвращение. И той беше видял холограмите, които бяха оставили убийците — снимки на техните жертви — момченца, доведени тук от Долните нива. Сцени на унижения и мъчения. Сцени, които Тин вей без съмнение щяха да скрият от очите на публиката.

Което значеше, че няма да кажат нищо за осакатения детски труп, който бяха намерили в стаята в дъното на клуба.

Кар се наведе и докосна Чен по рамото.

— Чакаме докладите от лабораторията, чакаме и от Триадите да се обадят. Точно сега не можем да направим почти нищо — защо не се прибереш вкъщи? Да прекараш малко време с жена си или да заведеш Джиян в Двореца на мечтите. Разправят, че имало ново историческо представление.

Чен се разсмя.

— Ами Мари? Май ти сега беше в меден месец?

Кар се усмихна.

— Мари ме разбира. Точно затова се омъжи за мене.

Чен поклати глава.

— А аз си мислех, че аз не съм в ред — разсмя се той. — Добре. Но веднага щом стане нещо, ми се обади.

Кар кимна.

— Добре. А сега върви.

Гледаше как Чен се отдалечава, после се изправи и усети как емоционалната тежест от всичко, станало тук, се стовари върху му. Рядко се случваше да се афектира от подобни сцени, още по-рядко — да усети някакво съчувствие към провинилите се, но този път се чувстваше точно така. Тази вечер тук Ю бяха направили голяма услуга на обществото. Бяха отървали Чун Куо от такива боклуци, от порода, която често беше срещал под Мрежата.

Въздъхна тежко, спомни си отвращението на Чен — дълбоко вътре в себе си знаеше, че всички здрави, прилични хора би трябвало да се чувстват по този начин. И все пак Тин вей щяха да се опитат да извъртят всичко така, че накрая тези недостойни перверзници, тези маскирани като хора лайна да бъдат изкарани блестящи примери за добри граждани.

Да, беше видял холограмите. Беше усетил как му се обръщат червата от треската в очите на момченцата, от тази безпомощна, останала без отговор молба. Потръпна. Сега те бяха отишли при Фурнаджията. И не бяха останали никакви доказателства освен онова мъничко, жалко трупче и тези спомени — тези перверзни документи за мръсна похот.

И трябваше ли той да гледа как изчистват доброто им име? Как ги превръщат в светци чрез куп лъжи. Изплю се ядно — беше толкова несправедливо. Затова ли беше станал човек на Толонен? За това?

Навсякъде, където се огледаше, виждаше печата на упадъка; на синове, получили от бащите си всичко — всичко освен време и внимание. Нищо чудно, че ставаха такива и им липсваше всякаква ценностна система. Нищо чудно, че си пропиляваха времето в пиене, хазарт и ходене по курви — та нали вътре в тях нямаше нищо! Нищо истинско поне. Някои от тях дори бяха достатъчно умни, за да го осъзнаят, ала всичките им усилия да изпълнят тази празнота не водеха доникъде. Празнотата беше огромна и безгранична. Да я напълниш беше все едно да се опитваш да носиш вода в сито.

Кар въздъхна — ядосваше го безсмислието на всичко това. Беше видял достатъчно, за да знае, че те дори не са виновни. Те нямаха друг избор, освен да бъдат такива — разглезени и покварени, безразлични и сардонични. Не им беше даден никакъв друг образец за следване, а сега вече беше твърде късно.

Намираше самия разкош на стаята за противен. Кар обичаше простото, оскъдното. Тук, сблъскал се с неговата противоположност, усещаше, че се зъби като срещу враг. После, щом осъзна какво прави, се разсмя притеснено и се обърна, като се принуди да остане на място.

Нямаше да е лесно да се проследят Ю, защото те не приличаха на никоя друга ко мин група, която в момента действаше в Град Европа. Те бяха движени не просто от омраза — от маниакалния подтик към унищожение, тласкал Пин Тяо и подобните им — а от мощен гняв и силно чувство за справедливост. Първият ко мин император, Мао Цзе Дун, някога беше казал нещо за истинските революционери — те били рибите, които плували сред огромното море от хора. Е, тези Ю — тези „риби“ — със сигурност бяха такива. Бяха се поучили от ексцесиите на миналото. Бяха научили, че хората ги е грижа кой е убит и кой — пощаден. Разделението — моралното разделение — беше най-мощното им оръжие и те полагаха големи усилия правото да е на тяхна страна. Поне от неговото място изглеждаше така и провалът на Тин вей в опитите да оформя общественото мнение беше потвърдил вътрешното му чувство.

А сега и това. Кар се огледа. Снощната атака — този опустошителен директен удар срещу поквареното сърце на Горните нива — щеше да е от голяма полза за укрепване на доброто мнение на масите. Да, представяше си физиономията на третия секретар на Тин вей, Йен Тун, когато разбере за това. Кар се разсмя, след което млъкна, защото смехът му, както и потокът на мислите му, беше признак на дълбоко вътрешно разделение.

Дългът му беше ясен. Като човек на Толонен той му дължеше непоколебима вярност. Ако маршалът го помолеше да проследи Ю, щеше да ги проследи. Но за първи път чувстваше, че се разкъсва, защото инстинктът му беше на страната на Ю, а не срещу тях. Ако някое от тези момченца беше негов син…

Но той беше човек на Толонен, свързан с него с най-вярна клетва. Беше се заклел да защитава Седмината от дейността на ко мин, каквато и да е тя.

Тихо заговори на празната стая:

— Ето защо аз трябва да те намеря, Чи Ли, макар и тайно да се възхищавам от стореното от тебе тук. Защото аз съм човек на танга, а ти си враг на танга. Ко мин.

А когато я намери? Кар сведе тревожен поглед. Когато я намери, щеше да я убие. Бързо, безмилостно и с чест.

Когато Юе Хао се зададе през вратата, първият от тях беше застанал срещу нея. Залитна назад, вкопчен в изтърбушения си стомах, а изстрелът отекна в коридора навън. Вторият излезе от кухнята. Стреля два пъти в гърдите му още докато той си търсеше оръжията. След него беше Едел. Нахвърли й се с малък касапски нож, с изкривено от омраза лице. Тя откъсна ръката му с изстрел, после го простреля в слепоочието. Той се строполи в краката й. Риташе безпомощно.

Юе Хао се огледа. Според наблюденията й бяха петима. Къде ли бяха другите?

Отвън се разнесоха крясъци. Силите за сигурност всеки момент щяха да пристигнат. Мина в кухнята, след това се върна и забеляза калъфа на леглото. Това беше добре. Нищо не бяха взели. Чак когато го вдигна, разбра, че греши. Бяха взели нещо. Калъфът беше празен.

— Мамка му…

Огледа се — опитваше се да разбере какво да прави. Къде бяха занесли досиетата? За какво им бяха?

В коридора се чуха стъпки.

Хвърли калъфа, метна се през стаята, застана до отворената врата и извади празния пълнител от пистолета си. Стъпките отвън заглъхнаха.

— Едел? Ти ли си?

Тя кимна мълчаливо, после пъхна нов пълнител в оръжието. Колкото повече чакаше, толкова повече щяха да се изнервят. В същото време може би просто изчакваха тя да си подаде главата през вратата.

Усмихна се. Разбираше този вид дилеми.

Започна да брои. Щом стигна до осем, се обърна, приведе се и пистолетът шумно отскочи в ръката й, когато излезе в коридора.

Там горе мънички армии, съставени от десетки хиляди бойци, се биеха на мъгляв планински фон. Ревът на битката едва се чуваше заради шумотевицата от препълнената Главна.

Огромната холограма висеше във въздуха на входа на Двореца на златния император на вечните мечти.

Тълпите се изливаха от холодвореца, докато други се редяха на опашка, за да влязат — и млади, и стари бяха изпружили вратове, за да гледат битката горе. Докато Као Чен се промъкваше, подбутвайки сина си пред себе си, се усмихна, щом видя как той също надига главица в опит да хвърли някой поглед на представлението.

— Е, Джиян? Какво мислиш?

Десетгодишното момченце погледна баща си и на лицето му грейна усмивка.

— Беше прекрасно! Онзи миг, когато Лиу Пан вдигна знамето и цялата армия изкрещя името му. Беше страхотно!

Чен се разсмя.

— Да, нали? И само като си помислиш — той е бил просто чен ше, бедняк, преди да се превърне в син на небето! Лиу Пан, основателят на великата династия Хан!

Джиян закима въодушевено.

— Трябва да ни го преподават така и в училище. Много по-интересно е от всичката оная поезия!

Чен се усмихна — сега вече се промъкваха по-лесно през тълпата.

— Може би, но не всичката поезия е лоша. Като пораснеш, ще разбереш.

Джиян направи кисела физиономия и Чен се разсмя. И той също винаги бе предпочитал историята пред поезията, но никога не бе имал шансовете на Джиян, образованието на Джиян. Не, за Джиян нещата щяха да са различни. Много различни.

Забави крачка, после отново се наведе към него.

— Искаш ли да ядем навън, Джиян, или да се прибираме?

Джиян се поколеба, след това се усмихна.

— Хайде да се връщаме, а? Мама ще ни чака, а пък аз искам да й разкажа. Тази битка между Лиу Пан и крал Хегемон беше страхотна! Беше ама съвсем като истинска. Всички тези конници… и всичко!

Чен кимна.

— Да… така беше, нали? Чудя се как ли са го направили?

— О, много е лесно — Джиян го дръпна за ръката. — Учихме го в училище преди сто години. Всичко се прави с компютърни образи и симулирано движение.

— Симулирано движение, а? — Чен се разсмя и се остави синът му да го издърпа през тълпата в един по-спокоен коридор. — И все пак изглеждаше достатъчно истинско. Че дори и аз се мръщих сегиз-тогиз при сцените в едър план.

Джиян се разсмя, после изведнъж млъкна, забави ход и спря.

— Какво има? — Чен погледна напред.

— Онези двамата… — прошепна Джиян. — Ела. Да се връщаме. Ще хванем южния коридор и ще прецепим направо.

Чен погледна към Джиян, след това — надолу към коридора. Двамата младежи хан на по шестнайсет години се бяха облегнали на стената и се преструваха, че си говорят.

Чен се наведе и сниши глас:

— Кои са тези?

Джиян срещна погледа му.

— Учат в нашето училище в по-горен клас — те са от една тон, банда. Наричат се Стражи на зеленото знаме.

— И какво искат?

— Не знам. Знам само, че с тях можеш да си довлечеш беля на главата.

— Значи нищо не си направил, така ли, Джиян? Нищо, което би трябвало да знам?

Джиян го погледна с ясни очи.

— Нищо, татко. Заклевам ти се.

— Добре. Значи тогава няма от какво да се страхуваме, нали? — той се изправи. — Искаш ли да те държа за ръка?

Джиян поклати глава.

Чен се усмихна — разбираше го.

— Добре. Тогава да вървим.

Почти се бяха изравнили с онези двамата, когато те се обърнаха и им преградиха пътя.

— Къде си ръгнал бе, говно? — ухили се по-високият на Джиян.

— Какво искате? — Чен се постара да не му личи колко е ядосан.

— Затваряй си устата, лао джен — обади се вторият и се приближи. — Имаме си работа с момчето. Дължи ни пари.

Чен се накара да се отпусне. Значи това било. Бяха им свършили парите и бяха решили, че могат да изръсят някое по-малко момче. Усмихна се, докосна малкото око на ревера на туниката си и го активира.

— Мисля, че синът ми няма работа с тебе, приятел. Така че си върви по пътя.

Първият дангалак се разсмя — фалшив, висок смях, който явно беше сигнал. Още четирима веднага изскочиха от входовете зад него.

— Както казах, момчето ни дължи пари. Двайсет юана.

Чен протегна ръка и придърпа Джиян зад себе си.

— Можете ли да представите доказателство?

— Не е у мене — обади се първият. Лицето му беше изкривено, движенията на тялото му бяха станали по-заплашителни. — Но наистина ни дължи парите. И аз си ги искам. Така че освен ако не искаш да ме наречеш лъжец…

Чен се усмихна и леко мръдна, така че камерата да може да улови лицата на всичките.

— О, сигурен съм, че няма нужда, приятел. Но синът ми няма в джоба си пукнат фен, да не говорим за двайсет юана.

Погледът на младежа се стрелна встрани, после отново се върна върху Чен. На устните му започна да се изписва усмивка.

— Е, ами ти, лао джен! Казват, че бащите отговаряли за дълговете на синовете си. Според мене няма как да нямаш двайсет юана.

Чен се усмихна, поклати глава и отстъпи назад.

— Похарчих си парите, приятел. А сега ни пусни да минем. Живеем малко по-нататък.

Иззад двамата младежи избухна подигравателен смях. Говорителят им пристъпи напред и леко отпусна длан на рамото на Чен.

— Съжалявам… приятел… но не ти вярвам. Видях те с каква банкнота плати за киното. Не може да си ги похарчил всичките, нали?

Чен погледна дланта на рамото си. Мършава, грозна длан. Щеше да е лесно — и би останал много доволен — да я махне от рамото си и да я смачка. Ала не можеше. Той беше офицер на танга. И освен това Джиян трябваше да се учи как да действа правилно.

Чен си пое дъх, после наведе глава, извади тънката измачкана банкнота от джоба си и я подаде на младежа.

— Така… — младежът стисна насърчително рамото на Чен, след това се обърна и тържествуващо вдигна банкнотата, за да я видят приятелите му. Те задюдюкаха, започнаха да подсвиркват и да ръкомахат към Чен. После с последен подигравателен поклон младежът се обърна и наперено се отдалечи. Приятелите му му направиха път, а един от тях се обърна и направи последен презрителен жест.

Чен ги сподири с поглед, след това се обърна и погледна към сина си. Джиян се беше нацупил и бе извърнал вдървено глава.

— Нямаше как… — започна Чен, но Джиян яростно разтресе глава.

— Ти го остави да пикае върху нас.

Чен усети как замира. Никога досега Джиян не беше ругал пред него. Нито пък беше чувал този гневен тон — тон на болка и свирепо неодобрение.

— Бяха шестима. Можеше да наранят някого.

Джиян го стрелна с кръвнишки поглед.

— Искаш да кажеш, тебе!

Чен не беше искал да каже това, но не му възрази. Пое си дъх и започна да обяснява, опитвайки се да накара сина си да го разбере.

— Аз съм офицер от силите за сигурност на танга, Джиян, и в момента не съм дежурен. Да се млатя по коридорите не ми влиза в задълженията.

— Те пикаха върху нас — повтори Джиян и отново гневно изгледа баща си. Аха-аха щеше да се разплаче. — А ти ги остави да си отидат. Просто им даде парите като някой тъпак от Долните нива!

Чен рязко вдигна ръка, след това я отпусна.

— Ти не разбираш, Джиян. Всичко е заснето с камера. Аз…

Джиян изпухтя презрително, обърна му гръб и тръгна.

— Джиян! Изслушай ме!

Момчето поклати глава, без да се обръща.

— Остави ги да се изпикаят върху нас.

Чен остана на място още миг, вперил поглед в него. Поклати глава, след това тръгна подире му.

Щом се върнаха вкъщи, той се отправи право към крайната спалня. Уан Ти беше седнала на леглото и сменяше чаршафите.

— Къде е той? — тихо попита Чен.

Тя го погледна, после посочи затворената врата на стаята на Джиян. Там е — прочете той на устните й. — Но го остави на мира.

Чен я погледна, след това наведе глава и въздъхна тежко. Тя спря, приближи се до него и го притегли към себе си.

— Какво има?

Той затвори вратата зад себе си и й разказа за случилото се, като й обясни и какво смята да направи. Ако се задействаше веднага, можеха да проследят банкнотата. Заедно със свидетелството на записа от камерата това щеше да е достатъчно момчетата да бъдат изпратени на по-долна палуба. Така беше редно да се действа. Това беше най-ефикасният начин, защото нивото се отърваваше от подобни отрепки. Ала този път усещаше остро чувство на неудовлетворение.

— Прав си бил, Чен — тихо му рече тя. — Направил си точно каквото трябва. Закони трябва да съществуват. Не можем да живеем като в старите времена. Ако беше иначе, и тук горе щеше да е като в Мрежата.

— Знам — отговори той. — Ала го разочаровах. Личеше си по лицето му. Той ме мисли за страхливец.

Уан Ти поклати покрусено глава.

— Ами ти, Чен? Смяташ ли се за страхливец? Не. Ти си куай, съпруже мой. С каквито и дрехи да си облечен, ти винаги ще бъдеш куай. Но понякога е най-правилно да избегнеш неприятностите. Сам ти си го казвал. Понякога човек трябва да се огъне като тръстика.

— Ай я… — той извърна глава, но тя отново нежно го обърна към себе си.

— Остави го, Чен. Ще се оправи. Но точно сега главата му е пълна с героика. Онзи филм, на който го води. Въображението му е включило на тази вълна. Но в живота не е така. Понякога, за да постигне целта си, човек трябва да прави отстъпки.

Той впери поглед в нея — знаеше, че е права, ала някаква част от него продължаваше да мисли, че би могъл да направи нещо друго. Да смачка ръката на момчето и да счупи някоя и друга луда глава. Да им даде урок.

И да впечатли сина си…

Наведе глава.

— Боли, Уан Ти. Да го беше видяла как ме гледаше. Да го беше чула какво ми наговори…

Тя нежно докосна бузата му. Ласката й, също както и гласът й, беше балсам.

— Знам, любов моя. Но не е ли и това един вид храброст? Да се изправиш лице в лице с тази болка и да я преодолееш. За добро. Като знаеш, че си постъпил правилно — тя се усмихна. — Той ще се оправи, Чен. Знам го. Той е добро момче и те обича. Така че остави го малко на мира, а?

Той кимна.

— Е… май ще е най-добре да задействам пагубната охрана по случая. След няколко часа трябва да докладвам, така че нямам много време.

Тя се усмихна, обърна се и отново продължи с опаковането.

— И, Чен…

— Да? — обърна се той на вратата.

— Не прави глупости. Помни какво ти казах. Знаеш кой си и какъв си. Нека това бъде достатъчно.

Той се поколеба, след това кимна. Но още щом се обърна, знаеше, че не му е достатъчно. Проклети да са! — помисли си той и се зачуди кое ли толкова изкривява душите на хората, че не могат да съществуват, без да измъчват другите.

В дългия широк коридор, който водеше към Залата на ведрата върховност, беше хладно, тихо и сумрачно. От черните животински усти на светилниците, вградени високо в кървавочервените стени, голи, захранвани от масло пламъци хвърляха тънко воднисто сияние, което трепкаше по мозайката от плочки на пода, а стройните колони, подредени в редица от всички страни, хвърляха по дузина трептящи сенки. Дългите силуети на дракони, които обвиваха тези колони в редуващи се червени и златни тонове, се протягаха към небесата на тавана, където сред трепкащите мрак и светлина бушуваше барелефна битка между богове и демони.

Между колоните бяха застанали стражите — в стойка мирно, без да помръдват. Светлината мъждукаше по лъскавите им униформи и разкриваше живата влага на очите им. Бяха застанали с лице срещу външната врата, готови — животът им беше стена, която защитаваше техните господари.

Зад гърбовете им имаше втора двойна врата, която сега беше заключена. Зад нея Седмината се съвещаваха. Там беше по-топло и по-светло. Всеки танг се бе отпуснал на тапициран стол, а церемониалните им облекла бяха единственият знак за ритуал. Ван Со-леян, домакин на този съвет, говореше по пакета от предложения, с които бе излязъл Ли Юан.

Ли Юан седеше срещу Ван, а в гърдите си усещаше стегнат възел от напрежение. Неочаквано топлият поздрав на младия танг на Африка го бе стъписал по-рано. Беше дошъл, очаквайки студенина, дори открита враждебност, но прегръдката на Ван и непринуденият му смях го бяха изненадали. Така беше и сега. Защото въпреки че думите му уж бяха справедливи — той като че ли подкрепяше, дори прегръщаше плана на Ли Юан за идните дни — Ли Юан не можеше да се отърве от подозрението. Ван Со-леян беше такъв съвършен актьор, такъв естествен политик, че да приемаш за чиста монета всичко, което прави или казва, значеше да му се оставиш открит, неохраняван, уязвим за следващата му прищявка или настроение.

Ли Юан отново се облегна на възглавниците, принуди се да се отпусне и се опита да прозре зад воала на думите на Ван Со-леян. Усети как до него Цу Ма се раздвижва на стола си.

— И така… — Ван отново погледна към Ли Юан с ясна, безгрижна усмивка, — според мене трябва да подкрепим идеите на Ли Юан. Иначе не бихме постъпили мъдро, а може би това би ни довело до бедствие — огледа се и вдигна пухкавите си ръце в жест на приемане. — Разбирам, че в миналото съм мислил по-иначе, но през последните шест месеца постепенно прозрях, че трябва да се изправим лице в лице с тези проблеми още сега, преди да е станало твърде късно. Че трябва да се справим с тях решително, с волята да преодолеем всички трудности.

Ли Юан усещаше колко близки са думите на Ван до тези на баща му. Но дали Ван го правеше нарочно, или това беше просто несъзнателно ехо?

Той вдигна очи, забеляза, че Ван го гледа, и кимна.

— Добре — и Ван се обърна към Ву Ши и Вей Фен; разбираше, че само тези двамата остава да бъдат убедени. — В такъв случай предлагам да съставим много по-пълен документ, който да одобрим и ратифицираме на следващата среща на този Съвет.

Ли Юан погледна изненадано към Цу Ма. Това ли беше? Нямаше ли да ги ужили накрая по опашката?

Цу Ма се наведе напред. Думите му бяха предшествани от тих смях.

— Радвам се, че гледаме еднакво на тези въпроси, братовчеде, но нека да се изясним. Ти предлагаш да приемем пакета от мерки на Ли Юан или имаш някакво предложение за… изменения по същество?

Ван Со-леян се усмихна обезкуражаващо.

— По същество не виждам нищо нередно в предложенията на Ли Юан, ала когато се отнася до подобни неща, трябва да се погрижим тънките подробности — съставянето на самите закони — да ни задоволяват, нали? Да позволим твърде малко е също толкова лошо, колкото и да позволим твърде много. Промените в Едикта трябва да бъдат прецизно регулирани, както и законите за нарастване на населението. Равновесието трябва да бъде точно каквото трябва, не си ли съгласен, Вей Фен?

Вей Фен, към когото се бяха обърнали неочаквано, се позамисли. Напоследък изглеждаше остарял, забележимо уморен и на последното събрание бе изпратил най-големия си син, Вей Чан Ин, да го замества. Но този път с оглед на това, колко важно беше събранието, бе решил да присъства лично. Той се наведе леко напред — личеше си, че го боли — и кимна.

— Така е, Ван Со-леян. И аз съм благодарен, че те чувам да говориш за равновесие. Днес чух много неща, които си мислех, че няма да чуя, докато съм жив, и все пак не мога да твърдя, че не си прав. През последните десет години нещата се промениха. И ако този пакет от мерки ще ги оправи, трябва да следваме този курс, както казва братовчед ми Ван, решително и с волята да преодолеем всички трудности. И все пак бихме направили добре, ако съгласуваме помежду си природата и степента на тези промени, преди да ги осъществим. Трябва да разберем какъв ще е вероятният изход от нашите действия.

Ван почтително сведе глава.

— Съгласен съм, почитаеми братовчеде. Голяма мъдрост има в думите ти. Точно затова предлагам да съставим обединен комитет, който да изследва вероятните последствия от подобни мерки. Нещо повече, мога ли да предложа човекът на моя братовчед Вей Фен, министър Шен, да бъде назначен за шеф на този комитет, който да рапортува направо на Съвета за откритията си?

Ли Юан се втренчи смаяно в Цу Ма. Министър Шен! Точно Шен те двамата с Цу Ма смятаха да предложат за подръководител на „Джен Син“ — Шен, който беше най-важната част от плана им да спасят компанията от финансово разорение — но Ван Со-леян някак го беше разбрал и сега ги бе изпреварил, като ги бе лишил от техния кандидат и знаеше, че нямат друг. Вей Фен кимаше, невероятно доволен от предложението. Миг по-късно гласуваха и решението беше прието единодушно, след което пристъпиха към следващия въпрос — „Джен Син“ и как трябва да бъде ръководена тази компания.

— Но първо нека да хапнем — предложи Ван и вдигна масивното си туловище от стола. — Не знам за вас, братовчеди, но аз бих нагълтал цял вол — ако трябва, суров.

Разнесе се смях, но нито Ли Юан, нито Цу Ма се присъединиха към него — още се мъчеха да се оправят от шока от последния ход на Ван. Ли Юан погледна към Ван и срещна погледа му. Преди той беше ясен, но сега в него имаше твърдост и лек проблясък на доволство.

Ли Юан преглътна гнева си, после се наведе, взе подвързаната с коприна папка, стисна я здраво и се отправи към балкона. Само преди минути имаше намерението да не използва онова, което знаеше, но сега беше твърдо решен.

Не. Още не беше свършил. Нека Ван Со-леян да празнува мъничката си победа, защото по-нататък същия този ден щеше да се смири, а властта му в Съвета да бъде пречупена за вечни времена.

И вече нищо — нищо — не можеше да го спре.

В същия този миг на двайсет хиляди ли оттам, на космодрума в Нанкин, един висок хан, облечен по чуждоземната мода на колонията на Марс, слизаше от междупланетния кораб „Вухан“. Беше преминал през изтощителна проверка на борда, но му предстоеше и друга. От опита за покушение над живота на маршал Толонен насам в Нанкин охраната беше много затегната.

Застана на опашката и безстрастно се загледа към огромната яма. Тестовете вътре в кораба го бяха заинтересували. Търсеха отклонения от нормалното — различия в структурата на ребрата и горната част на гръдния кош; признаци на необичайни структури при сканиране на мозъка. Трябваше да представи проби от урината и изпражненията си. Накараха го и да плюне в малко керамично блюдо. После стражът го бе погледнал и се бе усмихнал.

— Всичко е наред — беше се засмял той, сякаш бе повтарял тази шега хиляда пъти. — Вие сте човек.

Като че ли това означаваше нещо.

— Туан Вен-чан…

Той пристъпи напред и представи документите си. Стражът не им обърна внимание, хвана ръката му и я постави върху осветен екран на бюрото пред себе си. След миг я пусна, после смъкна един шарнир. Туан прилепи око към чашката в края му, за да сканира машината ретината му.

— Добре — обади се стражът, след това се наведе и взе документите на Туан. Разтвори ги под концентрираната светлина и затърси белези за подправяне или фалшификация. Удовлетворен, той пусна пропуска в тънката черна кутия до себе си. Миг по-късно той изскочи обратно. В Централата на силите за сигурност в Бремен компютърът бе въвел личните данни на Туан Вен чан в обща база данни.

— Добре. Разрешен ви е неограничен достъп до четирите Града, в които имате работа, и пълен достъп между ниво сто и петдесет и Първо ниво.

Туан кимна съвсем леко, после пъхна документите в джоба си и продължи.

Дълбоко вътре в себе си усещаше леко учудване. Беше много по-лесно, отколкото бе очаквал. Но разбираше защо. Цялото това общество беше обучено да не предчувства; да мисли за това, как стоят нещата и как са стояли винаги, а не за техния потенциал. Например мерките им за сигурност. Търсеха нещо, което вече е рядкост, толкова старомодно, колкото и тестовете, с които се опитваха да го открият. На Марс беше по-различно. Там ритъмът беше по-бърз. Нещата се бяха раздвижили.

Той се качи на влака, седна и зачака — търпението му беше неизчерпаемо, пътят му през големия лабиринт на Града — начертан ясно в главата му, сякаш вече го беше минавал. До Луо Ян имаше четири часа път, после — още час и половина на север, към Ян Чиян в края на Града, само на сто ли от двореца на Ван Со-леян в Тао Юан. Но записите в централния компютър щяха да покажат нещо друго — че е потеглил на юг към брега, за да хване междуконтиненталната совалка от Фучоу до Даруин. А щом централният компютър казваше така, кой ли би го оспорил? Кой ли би си направил труда да провери истина ли е това, което е записал — случило ли се е то във веществения, физически свят?

Външно лицето на Туан Вен-чан оставаше спокойно, почти непроницаемо като маска, ала дълбоко вътре в себе си той се усмихваше. Да, тук долу те бяха успели да се лишат от какви ли не качества. Качества, от които породата има нужда, за да еволюира по-нататък. И точно затова той беше тук. Да им напомни какво може да се направи. Да ги поразтресе малко.

И да тласне нещата един етап по-нататък.

Двамата младежи седяха зад еднопосочното стъкло, прилепили гърбове към стената, с вързани ръце. Предварителният разпит беше свършил. Беше време нещата да отидат по-нататък.

Чен последва сержанта. Забеляза как го погледнаха двете момчета, щом видяха униформата. После го погледнаха отново и очите им се изцъклиха, щом го познаха.

— Ай я… — измърмори по-младият под носа си, но кльощавият дългуч, тарторът, си мълчеше.

— Е, приятели — обади се сержантът с топъл, ироничен тон. — Срещали сте се с вашия обвинител и преди, но според мене не се познавате. Така че позволете ми да ви представя капитан Као от специалните елитни сили на танга.

Кльощавият вдигна очи и за миг срещна погледа на Чен.

Добре — помисли си Чен. — Значи си разбрал.

— Добре — рязко рече той. — Имахте шанса да си признаете. Сега ще бъдете изправени пред специален съдийски състав, който ще вземе решение по случая — той млъкна. — Ще присъстват и семействата ви.

Забеляза внезапния гняв по лицето на кльощавия.

— Копеле гадно — измърмори момчето. — Шибано копеле гадно!

Той отново го пропусна покрай ушите си. В края на краищата той служеше на танга.

Отведоха ги надолу с въоръжената стража към залата за събрания в дъното на палубата. Там вътре ги чакаха тримата съдии, седнали зад високите си катедри. От едната страна на залата на отделни столове седяха четиримата съучастници. Зад тях бяха насядали семействата им — мъже, жени и деца, всичко седемстотин на брой.

Всичко това — помисли си Чен, щом се огледа, изненадан колко хора се бяха насъбрали тук. — Всичко това само защото аз го поисках. Защото исках всичко да бъде направено както си му е реда.

И все пак му се струваше, че не бива така. Трябваше да строши ръката на онова малко копеленце. Трябваше да му даде прост урок по сила. Докато това тук…

Започна се. Чен седеше отстрани, докато съдиите разглеждаха доказателствата, разпитваха момчетата и си записваха отговорите им. Беше студен, почти клиничен процес. И все пак, когато Чен се изправи да говори, усети мълчаливия натиск на всички тези очи, които го обвиняваха, гневяха му се, задето е нарушил равновесието на живота им. Усети как лицето му се вцепенява, сърцето му започва да се блъска в гърдите, но виждаше накъде вървят нещата. В края на краищата той беше куай. Освен това не той беше заплашил друг човек; не той беше измъквал пари от друг и не той беше лъгал.

Вгледа се в двамата младежи; желанието да се нахвърли върху тях, да смачка дребните им физиономии му дойде твърде много. Последвалият мрак му донесе облекчение. Седеше и почти не виждаше какво става на екрана зад съдиите — прожектираха филма, който бе заснел само преди часове — и все пак, когато лампите отново светнаха, му беше трудно да се обърне срещу стената от враждебни лица.

Внимателно изслуша върховния съдия, докато онзи обобщаваше случая, после се стегна и се изправи, за да чуе присъдата. Последва миг на тишина, след това ядосано неодобрително мърморене, когато двамата гамени бяха изпратени петдесет нива по-надолу, на семействата им бе наложена тежка глоба, а на съучастниците им — също глоба и заповед да работят сто дни в полза на обществото.

Чен се огледа — усещаше насочените пръсти, обвинителните погледи и дори когато главният съдия смъмри семействата, увеличи глобите и призова главите им да въведат ред в клановете си, не се почувства по-добре. Може би бяха прави. Може би наказанието беше твърде строго. Но не там беше смисълът. За него самата природа на наказанието беше погрешна, а не степента му.

Щом семействата тръгнаха да напускат, Чен застана до Вратата и се остави да го блъскат, докато се изнизваха. Вглеждаше се в обвинителите си, предизвикваше ги да го разберат.

Видяхте какво са направили синовете ви. Видяхте ги какви са станали. Защо обвинявате мене за грешките на децата си?

И все пак те го обвиняваха.

Цуй Вей, бащата на тартора, се приближи и заплашително се наведе над Чен.

— Е, капитан Као, доволен ли сте от постигнатото днес?

Чен мълчаливо впери поглед в него.

Устните на Цуй Вей леко се нацупиха; изразът му беше огледален образ на презрителната усмивка на сина му.

— Сигурен съм, че се гордеете със себе си, капитане. Защитихте закона. Но вие трябва да живеете тук, нали така? Имате деца, нали така?

Чен усети как го побиват студени тръпки на гняв.

— Заплашвате ли ме, ши Цуй?

Цуй Вей се изправи и се усмихна — отвратителна, цинична усмивка.

— Погрешно ме разбрахте, капитане. Аз съм човек, който се подчинява на законите. Но човек трябва да живее някак, нали?

Чен се извърна, прехапа устна и побърза да излезе, преди да е направил нещо, за което после ще съжалява. Както казваше Уан Ти, той трябваше да е доволен, че си е изиграл ролята и е помогнал нивото да се разчисти. Но все пак докато се връщаше обратно, усещаше гняв, а не удовлетворение. Гняв и дълбоко чувство за несправедливост. И докато вървеше, посегна към тила си, опипа дебелата плитка и я дръпна, сякаш искаше да я изтръгне.

Току-що беше минало три, когато вдигнаха Кар от леглото. На една от палубите на югоизток от хсиен Аугсбург беше избухнала престрелка. Петима бяха мъртви, всичките — гости на палубата. Само това не би било достатъчно значително, за да го събудят, но след няколко часа до един от вътрешнопалубните асансьори бе намерена торба. Торба с пълното досие на Ю за клуб „Водно конче“.

Сега, след по-малко от половин час, Кар се намираше в спалнята на двустайния апартамент и се опитваше да схване какво се е случило.

Докато стоеше там, дежурният офицер на палубата почука и влезе. Поклони се и подаде на Кар две разпечатки.

— Юе Хао… — измърмори Кар, докато разглеждаше плоското, черно-бяло изображение на обитателката на апартамента; веднага забеляза колко много прилича на рисуваното изображение на терористката от Ю Чи Ли. Тя беше. Нямаше никакво съмнение. Но кои бяха другите?

Сканирането на петте жертви не беше разкрило почти нищо. Бяха от най-различни части на Града — макар и предимно от северно-централния хсиен. Всичките бяха инженери или техници в индустрията по поддръжката: занятия, които им позволяваха свободен достъп до това ниво. Като не се броеше това, поведението им в миналото беше примерно. Според досието те бяха прекрасни, забележителни граждани, но то очевидно грешеше.

Така че какво беше това? Фракция съперник, решила да надуе малко перки? Или пък в редиците на Ю имаше разцепление — някаква вътрешна борба за власт, чиято кулминация беше това? След всичко, което бе видял в подобни ко мин групи, това нямаше да го изненада, но този път подобно обяснение като че ли не подхождаше.

— Какво показват камерите?

— В момента обработват материала, сър. След десет-петнайсет минути ще имаме филмите.

— Ами жената, тази Юе Хао — има я на тях, нали?

— Изпратих отряд до мястото, където е засечена за последен път от камери, но нямаше и помен от нея. Беше изчезнала.

— Изчезнала ли? — Кар поклати глава. — Какво искате да кажете?

Мъжът нервно извърна очи.

— Нашите камери са я засекли да влиза в стаята по поддръжката на върха на палубата. После вече няма никакъв знак от нея. Нито една от камерите по главния канал не я е уловила.

— Значи трябва да е там, така ли?

— Не, сър. Веднага изпратих хора да проверят. Стаята е празна, а в самия канал също я няма.

Кар въздъхна. Беше ясно, че ще се наложи сам да претърси.

— По-рано споменахте, че може да е била предупредена. Че имала нещо като пост…

— Две млади момчета, господине.

— Разбирам. И сте ги проследили, нали?

— Задържахме ги, сър. Искате ли да ги видите?

Кар огледа бъркотията около себе си.

— Вашите хора са свършили тук, както разбирам?

Капитанът кимна.

— Добре. Тогава първо разчистете. Изнесете труповете и постелете нещо. Не искам нашите млади приятели да се разстройват, разбирате ли ме?

— Тъй вярно, сър!

— О, и, капитане… нека един от вашите хора да подготви досие за това, какво е правила Юе Хао през последните три месеца. Като специално обърне внимание на случаите, когато не се появява пред камерите.

Капитанът се намръщи, ала кимна.

— Както желаете, майоре.

— Добре. И ми донесете ча. Голям чун, ако ви се намира. Може да откарам тук доста време.

Чен беше застанал пред вратата и оглеждаше труповете.

— Куан Ин! Какво се е случило тук?

Кар се усмихна уморено.

— Май някаква междуособица, както изглежда. Що се отнася до това, дали става въпрос за две отделни групировки или за борба вътре в Ю, може би това ще разберем, когато намерим жената. Що се отнася до самата жена, сигурен съм, че е замесена и в клането в Хановер, и в нападението над клуб „Водно конче“. Помолих за досие за това, къде е ходила през последните три месеца. Ако съм прав за нея, на записа трябва да има празноти, които съответстват с „осветяването“ около терористичните инциденти. Нямаме данни за най-близки роднини, което е много необичайно, но ти можеш да задълбаеш малко в това, нали? О, да, дежурният капитан ще доведе тук две млади момчета. Те са й били съгледвачи. Искам да ги разпитам и да разбера какво знаят за нея. Но по-леко с тях. Според мене те са си нямали представа в какво са забъркани.

— Ами ти, Грегор? Ти какво ще правиш?

Кар се изправи и се разсмя.

— Първо ще си допия този чудесен ча, а после ще разбера как така здрава и права жена може да се разтвори във въздуха яко дим.

— И така, братовчеди мои, дойдохме до въпроса за това, кой ще наследи „Джен Син“ — Ван се огледа и очите му спряха за кратко върху Ли Юан и Цу Ма, преди да се спрат върху стария танг на Източна Азия Вей Фен. — Така, както аз го виждам, позволихме тази работа да се протака твърде дълго. В резултат на това компанията понесе вреди, дялът на акциите й в Индекса спадна драматично. Поради това наша непосредствена грижа трябва да е да осигурим стабилно ръководство на „Джен Син“, като по този начин отстраним несигурността, която в момента вреди на компанията. След това…

Ли Юан прочисти гърло.

— Прости ми, че те прекъсвам, братовчеде, но преди да обсъдим подробно това, бих искал да призова да отложим въпроса за още известно време.

Ван се разсмя невярващо.

— Прости ми, братовчеде, но правилно ли те чух? Да отложим?

— Ако това е удобно на моите братовчеди. Ясно е, че ни е необходимо още време, за да намерим задоволително решение. Още месец-два.

Ван се наведе напред; лицето му изведнъж се стегна.

— Прости ми, братовчеде, ала не разбирам. От смъртта на Клаус Еберт насам вече два пъти този въпрос е повдиган пред Съвета. И в двата случая имаше единодушно съгласие да го отложим. По основателни причини, защото не можехме да вземем задоволително решение. Но сега разполагаме с отговор. Предложението на Ху Тун-по е точно онова решение, което търсехме.

Смехът на Цу Ма беше отявлено саркастичен.

— Наричаш това решение, братовчеде? На мене ми звучи като бюрократичен кошмар — рецепта не за стабилност, а за сигурно финансово разорение.

Ху Тун-по се наведе напред, почервенял от гняв, но Ван вдигна ръка и го накара да си замълчи.

— Ако този въпрос не беше повдиган и преди, Цу Ма, и ако не разполагахме вече със задоволително решение — решение, което ще имаш пълната възможност да оспорваш — бих разбрал желанието ти да търсиш други отговори, но времето за увъртания мина. Както вече казах, трябва веднага да действаме, иначе компанията ще претърпи непоправима вреда.

Ван млъкна и погледна към Вей Фен — направо се обръщаше към стареца за подкрепа. Така, както стояха нещата, Ху Тун-по и Чи Лин щяха да подкрепят Ван, докато Цу Ма и Ву Ши щяха да застанат зад Юан. Ако се стигнеше до борба, Вей Фен имаше решаващия глас.

Ван се усмихна и се поотпусна.

— Освен това какви възражения биха могли да имат братовчедите ми срещу идеята за управляващ комитет? Не би ли дало това на всеки от нас равен дял в управлението на компанията? Не би ли демонстрирало това — по-ясно от всичко — че Седмината имат пълно доверие в бъдещия просперитет на „Джен Син“?

Ли Юан извърна поглед. Докато, ако говорим за холдинги, „Джен Син“ беше втората компания след „Мед Фак“ според индекса Хан сен, тя без съмнение беше най-важният комерсиален концерн в цяло Чун Куо и, както справедливо бе казал Цу Ма, ако позициите й отслабнеха, това щеше да засегне него много повече, отколкото Ван Со-леян.

Но не можеше да го каже. Не и открито. Защото това би дало шанс на Ван отново да подхване темата за особените отношения на неговото семейство с „Джен Син“ — отношения, които макар и да съществуваха вече цял век, че и повече, в действителност бяха срещу духа на Седмината.

Ли Юан се облегна назад и срещна погледа на Цу Ма. Трябваше да отстъпят. Министър Шен беше тяхната печеливша карта и Ван вече им я беше измъкнал от ръката.

— Братовчеде Ван — студено рече той, — отстъпвам. Нека да приемем предложението на братовчеда Ху. Както каза, какви възможни възражения бихме могли да имаме срещу подобен план?

Той си пое дъх — присъствието на подвързаната с коприна папка в скута му и мисълта за унижението, на което скоро щеше да подложи Ван, го успокояваха. После — като че ли отникъде — му хрумна нова мисъл. Той отново се наведе напред — идеята беше толкова скандална, че го напуши смях.

— Всъщност — заговори той — позволете ми сам да предложа нещо. Ако Съветът позволи, бих желал да предложа маршал Толонен да бъде заменен на високия си пост и да бъде назначен за шеф на управляващия комитет на „Джен Син“ — погледна Ван право в очите. — Както толкова красноречиво се изрази моят братовчед, имаме нужда да укрепим доверието на пазара, а какъв по-ясен знак бихме могли да дадем от назначаването на човек с подобен опит и качества за шеф на нашия комитет?

Забеляза как трепна лицето на Ван и разбра, че го е пипнал. Разбира се, Ван можеше да възрази, но на какво основание? Че кандидатът е неподходящ? Не. Защото да се оспорва това би означавало, че са сгрешили, като са повишили Толонен в маршал.

Ли Юан се огледа и забеляза, че от всички страни кимат в знак на съгласие — дори съюзниците на Ван — и разбра, че е успял да намали вредата. С Толонен начело имаше много по-голям шанс нещата да вървят. Това би означавало загуба на влияние в Съвета на генералите, но то беше нищо в сравнение с потенциалната загуба на приходите от „Джен Син“.

Тържествуващо погледна Ван в очите, но Ван не беше свършил:

— Радвам се, че братовчед ми признава спешността на проблема. Обаче съм загрижен дали моят братовчед наистина има предвид онова, което казва. В края на краищата не за първи път той обещава нещо на този Съвет само за да вземе после думата си назад.

Ли Юан рязко се наведе напред, вбесен от думите на Ван. Наоколо му се разнесе смаяно, възмутено мърморене. Пръв обаче заговори Вей Фен — сбръчканото му лице беше станало сериозно, каменно; седеше на стола си вдървено, с изправен гръб. Дрезгавият му глас прокънтя — всякакви признаци на немощ бяха изчезнали:

— По-добре се обясни, Ван Со-леян, или си вземи думите назад. Никога досега не съм чувал подобно нещо!

— Така ли? — Ван Со-леян се изправи сред вихър от коприна и се огледа предизвикателно. — Нито пък щеше да чуеш, братовчеде, ако си нямах основателна причина. Говоря за обещанието на Ли Юан пред този съвет, че ще пусне по-младите синове — обещание, към което се присъединиха и братовчедите ми Ву Ши и Цу Ма — той пристъпи от крак на крак и огледа кръга от тангове. — Шест месеца минаха, откакто дадоха това обещание, и какво стана? Върнаха ли се синовете при бащите си? Разрешен ли е въпросът, утешена ли е скръбта на гражданите? Не. Бащите остават неутешими, оправдано гневни за това, че — след като ние дадохме обещание — синовете им все още са в затвора.

Ли Юан се изправи срещу Ван.

— Има основателна причина синовете да не бъдат освободени и ти я знаеш.

— Знам я?! — Ван се разсмя презрително. — Знам само, че си дал дума! Веднага ще бъдат освободени — така каза.

— И така и щеше да бъде, ако с онези бумаги всичко беше минало гладко.

— Бумаги…?! — подигравателният смях на Ван накара Ву Ши да се изправи и да застане до Ли Юан със свити юмруци и позеленяло лице.

— Знаеш толкова добре, колкото и всички останали, че нещата се забавиха, Ван Со-леян! Като имаме предвид колко тежки са обстоятелствата, условията за освобождаване бяха просто смешни! Всичко, което поискахме от бащите, беше да подпишат обещание за добро поведение. По-малко не бихме могли да поискаме и все пак те отказаха, като се заядоха за формулировката на документите!

— И с право, ако онова, което чух, е вярно…

Ву Ши настръхна.

— И какво си чул, братовчеде?

Ван Со-леян се извърна леко, след това се обърна отново, пристъпи напред и почти навря лице в лицето на Ву Ши.

— Че вашите чиновници, а не бащите са се заяли за точната формулировка на тези… обещания. Че са се влачили и протакали чак докато се изчерпи търпението и на най-търпеливия. Че са си намирали всякакви извинения, дори и най-абсурдни, да не си свършат работата. Накратко: било им е заповядано да протакат.

— Заповядано? — Ву Ши се разтрепери от гняв, след това вдигна ръка, сякаш за да удари Ван, но Ли Юан му препречи пътя.

— Братовчеди… — настоятелно ги прекъсна той. — Нека не забравяме къде се намираме — извърна глава и яростно се втренчи във Ван. — Нищо няма да постигнем, ако се засипваме с обиди един друг.

— Вие обещахте! — дръзко заяви Ван и студено срещна погледа му. — И тримата. Веднага, така казахте. Без всякакви условия — пое си дъх, после се врътна и седна.

Ву Ши изгледа Ван на кръв, след това отстъпи назад. Вече не криеше отвращението от братовчед си. Ли Юан стоеше там, усещаше как напрежението протича като електрически потоци във въздуха около него. И разбра — за първи път го осъзна без всякакво съмнение — че това разцепление никога няма да бъде преодоляно. Отново седна и се наведе да вдигне от пода падналата папка.

— Ван Со-леян — започна той и погледна към кръглоликия си братовчед. Той беше направил първата стъпка и сега Ли Юан беше спокоен. — Има един малък въпрос, който бих искал да повдигна, преди да продължим. Въпрос на… етикет.

Ван Со-леян се усмихна.

— Както желаеш, братовчеде.

Ли Юан отвори папката и погледна тънкия лист черна пластмаса. Беше плака на холографски образ — Ван Со-леян в градината на Тао Юан на срещата с васала на Ли Юан Хсиян Шао-ер. В папката имаше и други неща — запис на разговора и показанията на майстора на императорския дом на Ван, Сун Ли Хуа, но точно холограмата беше най-заплашителното доказателство.

Понечи да я подаде на Ван, но Ван поклати глава.

— Знам какво е това, Ли Юан. Няма нужда да ми го показваш.

Ли Юан се разсмя изненадано. Какво беше това? Да не би Ван да си признаваше предателството?

С нещо като примирение Ван стана от стола, приближи се до двойната врата, отключи я и я разтвори. Махна с ръка и един прислужник веднага се приближи, понесъл голямо бяло лакирано ковчеже. Ван го взе и се обърна към танговете.

— Чудех се кога ли ще стигнеш до това — приближи се той на лакът разстояние от мястото, където седеше Ли Юан. — Ето, това го пазех за тебе. Що се отнася до предателя Сун, той намери покой. След като ми каза всичко, разбира се.

Ли Юан взе ковчежето. Сърцето му се блъскаше в гърдите.

Отвори го и ужасено се втренчи в него. Отвътре, сред червената коприна, в него се бе втренчил Хсиян Шао-ер. Очите му бяха като бледосиви подути луни на неестествено бялото лица, клепачите им — обърнати. И после бавно, много бавно, като насън устните му се раздвижиха:

— Простете… чие… хсия… признавам… предателството… си… и… ви… моля… да… не… наказвате… семейството… ми… заради… моята… подлост… и… недостойност… — отсечената глава трепна леко, после продължи; равният, почти дрезгав шепот сякаш беше гласът на самия камък: — Простете… им… чие… хсия… моля… ви… Простете… им…

Ли Юан вдигна очи и видя как неговият ужас се отразява във всички лица без едно. След това се разтрепери от погнуса и изпусна ковчежето. То падна, замразената глава се търкулна по дебелия килим и най-накрая спря, полегнала настрани, до стъпалото на Ван Со-леян. Тангът на Африка се наведе, вдигна я и я подаде на Ли Юан. Усмивката му беше като на озъбен труп.

— Това според мене си е твое, братовчеде — след което се разсмя; смехът му заизригва от него на талази. — Твое…

— Как се казваш?

— Кун Лао.

— А ти?

— Кун И-лун.

— Значи сте братя?

Деветгодишният И-лун поклати глава.

— Братовчеди — тихо отговори той. Все още не знаеше какво да мисли за този човек, който, въпреки че се държеше мило, беше облечен в униформата на танга.

Чен се облегна леко назад и се усмихна.

— Добре. Вие сте били приятели на Юе Хао, нали? Помогнали сте й, когато са дошли онези мъже, нали?

Забеляза как по-малкият, Лао, погледна към братовчед си и чак тогава кимна.

— Това е добре. Сигурно сте й спасили живота.

Забеляза как сведоха глави; как отново се спогледаха — все още не бяха сигурни за какво е всичко това.

— Сигурно ви е била много добра приятелка, за да направите това за нея, И-лун. Как стана така? Как се сприятелихте?

И-лун продължаваше да гледа надолу.

— Беше добра с нас — измънка той неохотно.

— Добра? — Чен се разсмя тихо, щом си спомни какво беше казал Кар за пазача, Лайден, и как тя сигурно му беше спасила живота. — Да, представям си. Но как се запознахте с нея?

Никакъв отговор. Опита друго.

— Хубава машина има. „Мед Рес мрежа — 6“. И аз искам да имам такава, а вие? Машина трепач. Странно обаче. Използвала я е, за да записва новини.

— Това беше нашият проект — обади се по-малкият, Лао, без да мисли, после пак млъкна.

— Проект? За училище, така ли?

И двете момчета кимнаха. И-лун отговори и за двамата:

— Тя ни помагаше за него. Винаги ни е помагала. Отделяше ни време. Не като другите. Всеки път, когато имахме проблем, можехме да отидем при нея.

Чен дълбоко си пое въздух.

— И затова я харесвахте, така ли?

Сега и двете момчета го гледаха със странно сериозни изражения на детските си лица.

— Тя беше забавна — обади се Лао замислено. — С нея не беше само работа. Тя го правеше така, че да е забавно. Превръщаше всичко в игра. Много научихме от нея, но тя не беше като учителите.

— Точно така — обади се И-лун вече по-въодушевено. — Те карат всичко да изглежда тъпо и безинтересно, но с нея всичко ставаше живо! Когато ни го обясняваше тя, всичко имаше смисъл.

— Смисъл? — Чен усети как стомахът му леко се свива. — Какво искаш да кажеш, И-лун? Какво ви говореше?

И-лун заби поглед в земята, сякаш усетил, че въпросът на Чен крие и някакво по-дълбоко значение.

— Нищо! — тросна се той.

— Нищо ли? — Чен се разсмя; знаеше, че ако натиска, няма нищо да постигне. — Вижте, просто ми е интересно, това е. Юе Хао е изчезнала и бихме искали да я намерим. Да й помогнем. Ако можем да разберем що за човек е.

— Издирвате ли я?

Чен се вгледа в двамата за момент, после се наведе. Реши да се опита да спечели доверието им.

— Юе Хао е в беда. Онези мъже са се опитали да я убият, но е успяла да избяга. Така че, Кун Лао, ние наистина трябва да я намерим. Да я издирим, ако така предпочиташ. Но колкото повече знаем — колкото повече добри неща знаем за нея — толкова по-добре за нея. Точно затова трябва да ми разкажете всичко за нея. За да й помогнете.

Лао погледна към братовчед си, след това кимна.

— Добре. Ще ти разкажем. Но трябва да ни обещаете, капитан Као. Обещайте ни, че като я намерите, ще се постараете да й помогнете.

Той погледна двете момчета и за миг видя в тях нещо от собствения си син, после кимна.

— Обещавам. Така добре ли е? А сега ми разкажете. Кога се запознахте с Юе Хао и как станахте приятели?

Стаята за поддръжка беше празна, капакът отзад — заключен, предупредителната светлина до него светеше в червено в сумрака. Кар приклекна, промъкна се през ниската врата, след това се изправи и застана абсолютно неподвижен, като се ослушваше и душеше въздуха. Усещаше се почти недоловим мирис на пот. И нещо друго… нещо, което не можеше да определи. Приближи се до капака и прилепи ухо към него. Нищо. Или почти нищо. Чуваше се слабо жужене — ниска, пулсираща вибрация.

Спря за миг, огледа канала и разбра, че трудно ще се промъкне през него — и че ще бъде уязвим за миг, ако тя чака от другата страна. Но по-вероятно беше тя вече да е далече оттук.

Той се промъкна през отвора с главата напред, набута раменете си по диагонал в тясното пространство, после сграбчи гредата отгоре и се набра, като се извъртя настрани. Пусна се и се преобърна бързо с готов за стрелба пистолет, но щом се обърна, едва се удържа — залитна и изведнъж разбра, че платформата е само пет чи широка и нататък…

Нататък имаше да пада половин ли надолу.

Дръпна се назад, дишайки тежко. Каналът беше петдесет чи широк — огромно пространство с ромбоидна форма, една от шестте големи кухи колони, които стояха в ъглите на палубата и я поддържаха. Тръбите се издигаха нагоре в мрака — масивни тръби, трийсет-четирийсет пъти колкото човешка талия — и всяка тръба беше като огромно дърво — навсякъде се простираха дебели клони и се кръстосваха в откритото пространство. Целите стени на огромния канал нагоре и надолу бяха осеяни със сервизни светлинки, но те не толкова осветяваха пейзажа, колкото подчертаваха присъщата му тъмнина.

Мястото беше студено и мрачно — място, където царяха мрак и тишина. Или поне така му се стори в първите мигове. Но после го чу — звука, фон на всички останали звуци в целия Град, звука на големите мотори, които изтласкваха водата нагоре по нивата от огромните резервоари долу, и на другите, които филтрираха онова, което се стичаше надолу. Жуженето можеше да се пипне, самият въздух вибрираше. И се усещаше следа от същата онази неопределена миризма, която беше доловил по-рано в стаята, но тук тя беше по-силна. Много по-силна.

Той подаде глава над ръба и надникна надолу, след това се дръпна назад, изпружи врат и се опита да съзре нещо сред сенките.

Накъде? Нагоре ли беше тръгнала или надолу?

Огледа се, забеляза камерите, после се намръщи недоумяващо. Нямаше как камерите да не са я засекли как излиза от стаята на платформата. Никакъв шанс. Което означаваше, първо, че изобщо не се е качвала в стаята на поддръжката, или че някой си е играл с тези камери. А тя е влязла в стаята.

Известно време Кар се вглеждаше в камерата точно насреща му, след това, поразен от абсурда, се разсмя. Всичко беше толкова лесно, да му се не види! Откакто Градът съществуваше, охраната разчиташе на очите си — на наблюдателните камери, техните стражеви кучета, които вършеха по-голямата част от наблюденията вместо тях, и нито за миг не поставяха под въпрос доколко е задоволителна тази система — просто я използваха, както ги бяха учили. Но Ю се бяха досетили колко уязвима е една подобна мрежа, колко лесно се манипулира. Бяха разбрали колко лесно е само да залепиш едно око или да му пробуташ фалшива информация. Трябваше им единствено достъп. А кой имаше достъп? Техниците. Техниците по поддръжката. Като петимата мъртъвци. И момичето. И други. Стотици други. Всички те до един бърникаха в мрежата и създаваха бели полета в зрението на света.

Бяха създали фалшиви очи. Фалшиви очи. Също както в уей чи, където една група камъни е в безопасност само ако има две очи и където целта е да ослепиш око и да вземеш група или да примамиш противника с фалшиво чувство за сигурност, като го оставиш да си мисли, че има око, докато всъщност…

Той смъкна визьора, наведе се и огледа стените за следи от топлина.

Нищо. Точно както очакваше — следата беше студена. Вдигна визьора и тежко въздъхна. Онова, от което наистина имаше нужда, беше сън. Дванайсет часа, ако е възможно, четири, ако има късмет. Хапчетата, които вземаше, за да се държи буден, имаха ограничен ефект. Мисловните процеси се влошаваха, рефлексите се забавяха. Ако не успееше да я намери скоро…

Облегна се на стената, прикрепи се с една ръка, после спря и погледна надолу. Пръстите му бяха напипали нещо меко и лепкаво. Вдигна длан към устата си и близна. Беше кръв, съсирена наскоро.

Нейна? Сигурно. Никой друг през последните няколко часа не беше идвал тук. Така че може би тя беше ранена при престрелката. Поклати озадачено глава. Ако беше така, защо не бяха открили кървава следа в коридорите навън? Освен ако не я бяха забелязали.

Приближи се до края на платформата, опипа надолу — пръстите му затърсиха и най-накрая, на върха на сервизната стълба, три стъпала по-надолу, отново напипаха лепкаво петно.

Надолу. Беше слязла надолу.

Кар се усмихна, след това извади пистолета, обърна се, прехвърли се през ръба, изви се назад и обутият му в ботуш крак се протегна към стъпалото.

Към дъното на шахтата стана по-тежко. По-тънките сервизни тръби, които се разклоняваха от огромните артерии, изобилстваха тук и на Кар му беше много трудно да се промъква и да се дърпа по-далече от стената, докато търсеше път надолу.

Кървавата диря бе свършила на една платформа на тридесет нива по-надолу от мястото, където я откри за първи път. Беше прекарал двайсет минути в търсене на други следи, но не откри нищо. Чак когато се бе доверил на инстинкта си и бе продължил да слиза надолу, намери нещо — обвивка от лейкопласт, натикана в една цепнатина в стената на канала.

Възможно беше да е излязла през някоя от капандурите на поддръжката на палубата оттатък. Възможно, но не много вероятно. Сега и охраната на всички съседни палуби беше вдигната по тревога. Нито пък тя би могла да повтори номера. Беше изгубила много кръв. В това състояние да се изкачва щеше да й дойде твърде много.

Освен това инстинктът му подсказваше къде би могъл да я намери.

Кар продължи да си пробива път нататък, нащрек и за най-дребното помръдване, най-дребното изменение в бавния ритмичен пулс, изпълващ въздуха. Интензивността на звука като че ли нарастваше, докато той слизаше надолу — дълбока вибрация, която отекваше във въздуха също толкова, колкото и в костите му. Той спря, погледна нагоре през преплетената мрежа от тръби и си представи, че огромният, висок две ли канал е гигантска флейка, огромна кун ти, която трепти на самия праг на слуха и свири една-единствена безкрайна нота в песен, написана за титани.

Продължи надолу — сега внимаваше повече, усещаше, че дъното на шахтата не може да е далече. Въпреки това се изненада, когато, докато се промъкваше през едно гнездо от стърчащи тръби, краката му не срещнаха нищо. Известно време се задържа там, напрегнал мускули, докато краката му сляпо търсеха къде да се захванат, после отново се издърпа нагоре.

Приклекна и се взря в преплетените тръби. Там долу нямаше нищо. Нищо освен мрак.

По всяка вероятност тя беше там, в тъмното, и го чакаше. Но колко надолу? Двайсет чи? Трийсет? Дръпна визьора надолу и превключи на ултравиолетово. Зрителното му поле веднага се изпълни със силно червено сияние. Разбира се… беше я усетил по-рано — топлината, която идваше отдолу. Там бяха големите помпи — точно отдолу. Кар вдигна визьора и поклати глава. Нямаше смисъл. Тя можеше да се разхожда накъдето си иска на яркия фон от топлина — знаеше, че не могат да я видят. Той не можеше да използва и лампа. Това би издало само къде се намира той самият много преди да му се удаде да я намери.

Какво тогава? Бомба светкавица? Парализиращ газ?

Последното имаше смисъл, но той продължаваше да се колебае. След това се реши, обърна се и тръгна към стената.

Трябваше да има път надолу. Стълба. Щеше да я намери и да слезе в мрака.

Тръгна надолу напрегнат, като се ослушваше и за най-малкото движение отдолу. Обутите му в ботуши крака намираха стъпалата с деликатност, изненадваща за толкова едър мъж. Тялото му беше полуизвърнато към мрака в центъра, оръжието — извадено и готово за стрелба. Въпреки това поемаше голям риск и го знаеше. Тя нямаше „нощно зрение“ беше съвсем сигурен в това — но ако беше там долу, съществуваше определена възможност тя да го види първа, макар и само като сянка върху сенките.

Спря, приклекна на стълбата и спусна ръка надолу. Кракът му се беше натъкнал на нещо. Нещо твърдо, което обаче поддаваше.

Беше мрежа. Здрава охранителна мрежа, опъната през шахтата. Протегна ръка и затърси повърхност. Да, ето! — издигнатият ръб на врата, вградена в мрежата. Опипа го. На най-далечния от стълбата ръб напипа лека вдлъбнатина, в която можеше да влезе гаечен ключ, но вратата беше заключена. Ако трябваше да продължи нататък, трябваше да я разбие.

Изправи се, вкопчи се здраво в стъпалото и се приготви, после здраво удари с крак. Ключалката поддаде с рязко изпукване и го повлече надолу със себе си — ръката му се откъсна от стъпалото, тялото му се загърчи.

Падаше. Инстинктивно се сви на топка и се приготви да посрещне удара, но той дойде по-скоро, отколкото очакваше, и го разтърси.

Претърколи се на една страна, след това се надигна и си пое дъх на пресекулки. Лявото рамо го болеше.

Зачака напрегнато в притихналия мрак — опитваше се да долови изщракването на предпазител или трополенето на граната, но не последва нищо — само дълбокият ритмичен пулс на помпите точно под него. И нещо друго — нещо толкова слабо, че отначало му се стори, че си го въобразява.

Кар несигурно се изправи на крака, после тръгна по посока на звука, опипом търсейки пътя си.

Стената се оказа по-близо, отколкото си мислеше. Известно време ръцете му търсеха безплодно, след това откриха онова, което търсеха. Коридор — малък, нисък тунел, в който едва успя да се натика. Спря се и се ослуша. Да, оттук идваше. Сега го чуваше съвсем ясно.

Обърна се настрани и навлезе навътре, като бавно се придвижваше по тесния тунел. Темето му опираше в тавана. Някъде по средата спря и отново се ослуша. Звукът сега идваше по-отблизо; не можеше да сбърка ритъма му. Протегна ръка и пръстите му напипаха решетка. Веднага позна какво е. Беше вграден шкаф — същият, какъвто имаше в общежитието.

Плъзна ръка през решетката, вдигна я и бавно я закрепи в процепа отгоре. Спря и отново се ослуша, опрял ръка на дъното на нишата, после бръкна навътре — търсеше…

Почти веднага напипа нещо топло. Леко отдръпна длан — беше усетил леката промяна в ритъма на дишането й. Изчака то да се нормализира, след това отново протегна ръка и опипа формата. Беше длан, пръстите сочеха наляво. Опипа по-нататък, после се усмихна — пръстите му напипаха нещо по-твърдо и по-студено. Пистолетът й.

Известно време не помръдна — беше затворил очи и се вслушваше в простия ритъм на дишане на жената и в дълбокото вибриране на помпите. В мрака те оформяха нещо като контрапункт и за момент той се отпусна — двата звука се преплитаха някъде дълбоко в него; Ин и Ян, които се уравновесяваха един друг.

Мигът отмина. Кар отвори очи в мрака и потръпна. Срамота. Искаше му се това да свърши по друг начин, но нямаше как. Провери оръжието си, след което дръпна визьора надолу и включи лампата. Тясната ниша веднага се изпълни със светлини и сенки.

Кар притаи дъх и се вгледа в жената. Тя лежеше на една страна с лице към входа, едната й ръка беше сгъната на гърдите й. На перлената светлина на лампата тя изглеждаше направо красива — сънят беше смекчил азиатските й черти, силата й — съвършената костна структура на лицето и раменете й — беше някак си подчертана. „Прилича на Мари“ — помисли си той и се изненада от тази мисъл. Докато я гледаше, тя помръдна, леко отмести глава и очите й потрепнаха насън под клепачите.

Той отново потръпна — спомни си какво му беше казал за нея пазачът, Лайден, и какво бяха казали двете момченца на Чен. В същото време пред очите му се появи и убитото момче в клуб „Водно конче“, и мекото, отвратително разточителство на това място. Почувства се объркан. Тя наистина ли беше негов враг? Дали това силно, красиво създание наистина беше толкова различно от него самия?

Извърна глава и си напомни, че е дал клетва за вярност пред танга. После се стегна, вдигна пистолета си, постави го на един пръст разстояние от съненото й лице и щракна предпазителя.

Звукът я събуди. Тя се усмихна, протегна се и се обърна към него. За миг тъмните й очи се взираха сънено, след това тя мигна, разбра какво беше станало и замря неподвижно.

Той се разколеба — искаше да обясни, искаше му се тя да го разбере — поне сега.

— Аз…

— Недей… — прошепна тя. — Моля те…

Думите й сякаш му сториха нещо. Отдръпна пистолета назад, взря се в нея, после отново се наведе напред, извъртя го и го допря до слепоочието й.

След това остана неподвижен там, в мрака на главната шахта. Мрежата зад главата му проблясваше на светлината на лампата на визьора му. Беше решил да я убие — да свърши с всичко чисто и честно. Но изправен лице в лице с нея, щом чу гласа й, бе изгубил мъжеството си — не беше способен да осъществи решението си.

Обърна се и отново се вгледа в потъналия в мрак вход на тунела. През цялото време беше действал под комуникационно затъмнение, така че на теория той все още можеше да я убие или да я пусне да си върви и тогава никой нямаше да бъде по-мъдър от него. Но сега знаеше, че ще изпълни онова, което дългът изискваше от него — щеше да я отведе в плен замаяна, с вързани ръце и крака.

Независимо дали това му се струваше справедливо или не. Защото такава му беше работата — онова, за което Толонен го бе избрал преди толкова много години.

Кар въздъхна, после вдигна ръка, натисна двете мънички издутинки на китката си и отново включи вградения комсет.

— Као Чен — тихо произнесе той, — чуваш ли ме?

Последва мълчание, а след това дойде и отговорът — прозвуча направо в главата му:

— Грегор… слава на боговете! Къде си?

Усмихна се — гласът на Чен го успокояваше.

— Чуй ме сега. Хванах я. Вързана е и е в безсъзнание, но според мене не бих могъл да я изнеса сам. Имам нужда от помощ.

— Добре. Веднага тръгвам. Но къде си? Почти два часа — и нито следа от тебе! Притеснихме се.

Кар се разсмя тихо.

— Чакай. Тук някъде има табела — спусна визьора си, огледа се, след това се приближи. — Добре. Ще ти трябват двама души и нещо за повдигане — макари, такива работи.

— Да — в гласа на Чен се промъкна нетърпение. — Имаш ги. Но ми кажи къде си! Все пак трябва да имам някаква представа!

— Ниво трийсет и едно — отговори Кар, обърна се и отново освети табелката, за да е сигурен. — Ниво трийсет и едно, хсиен Дахау.

Глава 18Мъртвият брат

Ли Юан стоеше на високата тераса в Хей Шуй, загледан към езерото. Беше дошъл без предупреждение. Зад него се бе строила свитата му от осем души и черните им копринени одежди се сливаха със сенките.

Лек бриз лъхаше над езерото и караше високите тръстики край брега да се люлеят. Кормораните леко кацаха по водата. Небето беше идеално синьо, далечните планини — твърди, ясно очертани черни силуети. Слънчевите лъчи се спускаха като медена мараня над всичко, блестяха по дългите стълбища и по белокаменните дъги на моста. На отсрещния бряг под изобилната зеленина на водната ливада прислужниците на Фей Йен притичваха сред дърветата на овощната градина, докато подготвяха господарката си за посещението.

От мястото, където беше застанал, виждаше люлката на детето — голяма, подобна на носилка, пълна с възглавнички и воали в пастелни цветове. Щом я съзря, сърцето му заби по-силно, а мракът вътре в него се втвърди като камък.

Обърна се нетърпеливо.

— Елате — подкани ги той отсечено, после заприпка надолу по широкото стълбище. Свитата му го следваше като сенки по белия камък.

Срещнаха се на тясното мостче. Делеше ги един човешки бой разстояние. Фей Йен стоеше там с наведена глава. Зад нея идваха прислужниците — четири от тях крепяха люлката.

Щом Ли Юан направи още една крачка напред, Фей Йен коленичи и докосна с чело камъка. Прислужниците зад нея направиха същото.

— Чие хсия…

Беше облечена в просто чи пао в блед лимоненожълт цвят, избродирано с пеперуди. Главата й беше непокрита, прекрасната й тъмна коса — събрана в стегнато сплетен кок на темето. Щом отново погледна нагоре, той забеляза, че леко се е изчервила.

— Подаръкът ти… — започна той, после млъкна, щом от люлката се разнесе звук.

Тя се обърна, проследи погледа му, след това го погледна отново.

— Събудил се е.

Погледна я безизразно, после — отново люлката. Мина между коленичилите прислужници, наведе се и дръпна воала. Вътре в уютно гнездо от възглавнички се беше събудил малкият Хан. Лежеше на една страна и протягаше мъничка, изящна ръчичка да се вкопчи в ръба на люлката. Очите му — две мънички кръгчета от абсолютно черен, течен мрак — бяха отворени и се кокореха насреща му.

Ли Юан притаи дъх, смаян от приликата.

— Хан Чин… — промълви тихо.

Фей Йен се приближи, коленичи до него, усмихна се на детето и то й отговори с щастливо гъргорене — познаваше я.

— Искате ли да го подържите, чие хсия?

Той се поколеба, втренчен в детето, обзет от болка и копнеж, толкова силни, че заплашваха да го извадят от равновесие, после кимна — не можеше да го изрече.

Тя се наведе, като се докосна до него — лекият полъх на парфюма й, топлината на допира й го накараха отново да дойде на себе си, да осъзнае, че до него е тя. Потрепери, отвратен от силата на чувствата си — изведнъж бе разбрал, че е сбъркал, като дойде. Слабост. Но сега нямаше друг избор. Щом тя вдигна детето и се обърна към него, той усети как болката се завръща, още по-остра отпреди.

— Синът ви — тя го каза толкова тихо, че само той долови думите й.

Детето се сгуши доволно в ръцете му — толкова мъничко, крехко и беззащитно, че лицето му се изкриви от болка при мисълта, че някой би могъл да му причини зло. Беше на девет месеца — на някакви си трийсет и девет седмици — ала вече беше огледален образ на брата на Ли Юан, Хан Чин, мъртъв от десет години.

Ли Юан се изправи, след това се обърна и като люлееше детето и тихо му гугукаше, тръгна между коленичилите прислужници. Щом стигна до парапета, се изправи, погледна към брега с полупритворени очи и се опита да различи нещо. Но там нямаше нищо. И него като по-малък го нямаше там да наблюдава как младият Хан Чин като гордо младо животно върви устремено през окосената трева към моста и към своята годеница.

Ли Юан се намръщи, после се обърна и се загледа през водната ливада, но там пак нямаше нищо. Нито палатка, нито спънат кон, нито мишена за лък. Беше си отишло докрай, сякаш никога не беше съществувало. И все пак детето беше тук и толкова приличаше на отдавна мъртвия му брат, че сякаш той не беше умрял, а просто бе заминал някъде на дълъг път.

— Къде беше, Хан Чин? — попита тихо, почти безгласно и усети топлия бриз по бузата си. Гледаше как ветрецът роши и развява черната коса, която се спускаше над съвършеното, с цвят на слонова кост чело на детето. — Къде беше през всичките тези години?

И все пак още щом произнесе думите, знаеше, че се заблуждава. Това тук не беше Тонджиян, а брат му Хан Чин беше мъртъв. Сам бе помагал да го погребат. Не, това беше някой друг. Непознат за големия свят. Цял нов съзидателен цикъл. Неговият син, обречен да бъде непознат.

Отново потрепери — болеше го, че е необходимо да постъпи точно така. След това пак се обърна и погледна към Фей Йен.

Тя го гледаше, допряла длани до шията си, със замъглени очи, трогната от гледката — той с детето на ръце. Всякаква пресметливост бе изчезнала. Тя беше също толкова неподготвена, колкото и той.

Зад нея бяха застанали хората от свитата му като осем черни статуи на светлината на късната утрин. Гледаха и мълчаливо чакаха господаря си.

Той се приближи до нея и й подаде детето.

— Добро дете, нали?

Тя срещна погледа му — изведнъж я беше обзело любопитство. Зачуди се за какво ли всъщност е дошъл; после сведе глава.

— Като баща си — отговори тя тихо.

Той извърна глава — за първи път днес бе забелязал красотата й.

— Изпращай ми касета всяка година на рождения му ден. Искам… — той се поколеба. Устата му изведнъж пресъхна. Отново я погледна. — Ако се разболее, искам да разбера веднага.

Тя леко се поклони.

— Както желаете, чие хсия.

— И, Фей Йен…

Тя вдигна очи и за миг не можа да се прикрие.

— Чие хсия?

Той се поколеба, вгледа се в лицето й и отново усети дълбочината на някогашните си чувства. После разтърси глава.

— Ала не трябва да предприемаш нищо освен това. Между нас всичко е минало. Не се опитвай отново да го разпалиш. Разбра ли ме ясно?

За миг тя прикова поглед в очите му, сякаш за да отрече, след това извърна очи с познатото леко трепване на главата. Гласът й беше по-твърд отпреди.

— Както желаете, чие хсия. Както желаете.

Между колоните в дъното на залата беше опънат екран като голямо бяло знаме, захапано от дракони. Пред него, на около двайсет чи стоеше Тронът за аудиенции на Ван Со-леян. Той се приближи, изкачи се и седна на мястото си, после погледна към своя канцлер.

— Е?

Хун Миен-ло трепна, след това се обърна към другия край на залата и вдигна разтрепераната си ръка.

Светлините в залата веднага помръкнаха. Миг по-късно чисто бяла светлина огря екрана. Едва след като камерата се дръпна леко назад, Ван Со-леян разбра, че гледа нещо — бледното каменно лице на нещо. После, когато зелено-сиво-синият бордюр дойде на по-добър фокус, разбра какво е това. Гробница. Врата на гробница.

И то не коя да е гробница. Това беше тяхната семейна гробница в Тао Юан, в оградената от зидове градина зад Източния дворец. Потрепери, притисна длан към стомаха си — напрегнатото чувство на ужас в гърдите му нарастваше все повече.

— Какво…?

Не довърши въпроса си. Докато гледаше, върху чисто бялата повърхност на камъка се оформи едва забележима мрежа от пукнатини. За съвсем кратък миг те почерняха, започнаха да се разширяват и западаха мънички бели отломки. Камъкът се рушеше. После толкова внезапно, че той подскочи на стола си, вратата рухна и разкри мрака отвъд.

Беше се втренчил ужасен в екрана. Гърлото му се беше свило, сърцето му туптеше бясно в гърдите. Известно време там нямаше нищо — нищо освен мрака — а после мракът се раздвижи и върху назъбения ръб на камъка се оформи сянка. Ръка.

Ван Со-леян трепереше, цялото му тяло се тресеше, ала не можеше да откъсне поглед от екрана. Бавно като в най-лошия кошмар фигурата се измъкна от мрака на гробницата като удавник, измъкващ се от океанските дълбини. Известно време постоя там, слабо очертана на утринните лъчи — прост черен силует на фона на пълния мрак оттатък — след това залитна напред и излезе на ярката слънчева светлина.

Ван изстена.

— Куан Ин…

Беше брат му, Ван Та-хун. Неговият брат, който лежеше в каменното легло през последните двайсет месеца. Но в гробницата беше пораснал и се бе превърнал в мъжа, който никога не е бил в живота. Фигурата се протегна на слънце, от савана се посипа пръст. После се огледа и примигна на ярката светлина на новия ден.

— Не може да бъде — тихо, почти безгласно промълви Ван Со-леян. — Аз наредих да го убият и да унищожат копието му.

— Ала ложето му беше празно, чие хсия.

Трупът стоеше там и леко се поклащаше, обърнал лице към слънцето. След това, като се клатушкаше като пиян, продължи напред. След себе си оставяше диря от пръст.

— Ами пръстта?

— Истинска пръст, чие хсия. Дадох я за анализ.

Ван се взря в екрана ужасен — трупът на брат му продължаваше да напредва бавно и тромаво. Беше брат му, но беше станал едър и мускулест — приличаше повече на по-големия си брат, отколкото на хърбата, която беше приживе. Докато залиташе през тревата към заключената порта и наблюдаващата камера, звукът — дрезгав, гъгнив звук — се усилваше с всяка негова крачка.

Портата падна — резбованото дърво се разцепи като гнило, брутално изтръгнато от здравите си железни панти. Образът веднага се премести на друга камера, която наблюдаваше как фигурата се приближава нагоре по широката алея покрай Източния дворец и после — надолу, по стълбите към централната градина.

— Никой ли не се опита да го спре? — попита Ван с пресъхнала уста.

Хун отговори с немощен глас:

— Никой не знаеше, чие хсия. Първият път, когато се задейства алармата, беше, когато се промъкна през главния вход. Стражите направо се вкаменили. Побягнали. И можем ли да ги обвиним?

Този път Ван Со-леян не го оспори. Докато гледаше как фигурата се препъва, усети, че иска да се скрие — на някое дълбоко, тъмно, сигурно място — или да побегне и да бяга, да бяга, до края на света. Космите на врата му бяха настръхнали, а ръцете му се тресяха като на старец. Никога не се беше чувствал толкова уплашен. Никога, дори като малък.

И все пак това не би могъл да бъде брат му. Макар че се страхуваше, част от съзнанието му отхвърляше ставащото.

Той протегна ръце, вкопчи се в облегалките на трона и се опита да се успокои, но беше много трудно. Образът на екрана въздействаше мощно, по-мощно, отколкото би могъл да понесе разумът му. Брат му беше мъртъв — бе го видял със собствените си очи; беше докоснал студената, безжизнена плът. И въпреки всичко ето го отново тук — възроден, нов човек, с блестящи от живот очи, с тяло, сияещо от странна, неземна сила.

Потрепери, след това откъсна очи от екрана и погледна надолу към бледото ужасено лице на своя канцлер.

— И къде е сега той, Хун? Къде е, в името на всички богове?

Хун Миен-ло го погледна с изцъклени очи и едва забележимо сви рамене.

— Някъде из хълмовете, чие хсия. Там някъде.

Юе Хао стоеше с гръб към Кар гола, с вързани отзад ръце. Краката й също бяха завързани на глезените. Вдясно до голата стена имаше празна медицинска кушетка. Зад жената в дъното на стаята двама от медицинския персонал подготвяха инструментите на дългата маса.

Кар прочисти гърло — беше му неудобно, дори беше леко ядосан от начина, по който се държаха с нея. Досега това никога не го бе притеснявало — обикновено онези, с които си имаше работа, заслужаваха подобно отношение — но този път беше по-различно. Погледна нервно към жената — голотата й го притесняваше. Когато мина покрай нея, за миг срещна погледа й и отново забеляза каква сила, каква дързост имаше в нея — дори може би и лек намек за морално превъзходство.

Изправи се до масата и заразглежда подредените върху бялата покривка инструменти.

— За какво са тези инструменти, доктор Ву?

Знаеше за какво служат. Беше виждал как ги използват сто, може би хиляда пъти. Но не това искаше да каже.

Ву го погледна учудено.

— Простете, майоре…?

Кар го погледна в лицето.

— Някой наредил ли ви е да ги донесете?

Старецът се разсмя.

— Не, майор Кар. Но това е стандартна практика при разпит. Предположих, че…

— Нищо няма да предполагате — прекъсна го Кар вбесен, че никой не е изпълнил недвусмислените му инструкции. — Съберете си ги и напуснете. Но преди това ще направите пълен медицински преглед на задържаната.

— Това е съвсем необичайно, майоре… — подхвана обидено старецът, но Кар му се нахвърли:

— Аз провеждам разследването, доктор Ву и ще правите каквото ви казвам! А сега се хващайте на работа. Искам след двайсет минути готов за подписване отчет.

Кар застана до вратата с гръб към момичето, докато старецът и помощникът му си вършеха работата. Едва когато приключиха, той отново се обърна.

Момичето лежеше на кушетката голо — бе изпънала гръб и това, също както и погледът й, беше жест на дързост. Кар задържа очите си върху нея, после се извърна — мъчеха го съмнения. Ако трябваше да си каже истината, се възхищаваше от тази жена. Възхищаваше се от това, как бе лежала там и бе търпяла всички унижения, на които я подлагат, и въпреки това бе запазила чувството си за достойнство. По това му приличаше на Мари.

Извърна глава, разтревожен от посоката на мислите си. В края на краищата Мари не беше терористка. Ала мисълта беше вярна. Само му трябваше да погледне момичето — осанката й — и приликата се набиваше на очи. Не ставаше дума за физическа прилика — макар и двете да бяха силни и хубави — а за някакво вътрешно качество, което се проявяваше във всяко движение, във всеки жест.

Отиде до стената от другата страна на стаята, отвори един шкаф, след това се върна и я зави с чаршаф, за да прикрие голотата й. Тя впери поглед в него учудена, после извърна глава.

— Ще ви преместят в друга килия — той се огледа; стаята беше отвратително гола. — На някое по-удобно място.

Отново погледна към нея и забеляза колко е напрегнато тялото й под чаршафа. Не му се доверяваше. Но и защо да му се доверява? Той й беше враг. Можеше сега да й направи някоя и друга добринка, но в крайна сметка ролята му беше да я унищожи и тя го знаеше.

Може би това беше също толкова жестоко. Може би трябваше просто да остави този касапин Ву да действа. Но някакъв негов вътрешен инстинкт крещеше срещу това. Тя не беше като другите, срещу които трябваше да действа — не беше като Де Вор или Бердичев. С тях знаеше, но сега…

Извърна се, бесен на себе си. Бесен, че се е уловил в такива силни симпатии към нея; че тя толкова му напомня за неговата Мари. Само това ли беше — тази дълбока прилика? Ако беше така, то това бе достатъчна причина да помоли да го отстранят от случая. Но не беше сигурен, че е така. По-скоро беше някаква прилика със самия него; същото, което може би бе видял в Мари и което го бе накарало да я избере за жена.

Погледна я отново — чистите, женствени очертания под чаршафа — и усети как през него премина лека тръпка. Дали не се заблуждаваше и не си усложняваше живота, като виждаше в нея някакво отражение на собственото си дълбоко вкоренено безпокойство? Това ли беше? Защото ако беше така…

— Майор Кар?

Обърна се. Доктор Ву беше застанал до масата, а на нея лежеше медицинският отчет.

Кар го взе, прегледа го внимателно, после извади писалката, подписа го и подаде копието на лекаря.

— Добре. Свободен сте, Ву. Аз ще се оправя тук.

Устните и очите на Ву трепнаха в лека разбираща усмивка.

— Както желаете, майор Кар.

След това наведе глава и излезе. Асистентът му — мълчалив, безцветен, подобен на бледа сянка на самия старец — го следваше на две крачки.

Кар отново се обърна към жената.

— Имате ли нужда от нещо?

Тя не отговори веднага.

— Свободата ми? Може би нова самоличност? — млъкна. На лицето й се изписа огорчено примирение. — Не, майор Кар. От нищо нямам нужда.

Той се поколеба, след това кимна.

— Ще ви преместим горе-долу до час. После, по-късно, ще се върна да ви разпитам. Ние и без това знаем много, но за вас ще бъде най-добре…

— Най-добре за мене? — тя невярващо се втренчи в него. — Правете каквото сте длъжен, майор Кар, но никога не ми обяснявайте кое е най-добро за мене. Защото вие просто не знаете. Нямате ни най-малка представа.

Усети как се разтреперва. Тя беше права. Това си беше предопределено. Беше като сценарий, който и двамата трябва да четат. Но най-добре…? Той се обърна. Това беше съдбата им, но след като веднъж свършат с всичко, той поне би могъл да го направи по-леко за нея — чисто и безболезнено. Поне това можеше да направи, макар и да беше толкова малко.

В Тао Юан, над ограденото със стени фамилно гробище на рода Ван валеше дъжд. Под покритото с плътни сиво-черни облаци небе Ван Со-леян стоеше пред отворената гробница, увит в наметалото си, и бе вперил изцъклени очи в отвъдния мрак.

Хун Миен-ло, който го наблюдаваше отблизо, усети как космите по врата му настръхват. Значи беше вярно. Гробницата беше разбита отвътре, каменният саркофаг, в който бе лежал Ван Та-хун, бе разбит на парченца като куче от порцелан. Ами съдържанието му?

Потръпна. По пръстта имаше отпечатъци от стъпки, следи от конци, но нищо убедително. Нищо, което би могло да свърже липсващия труп с разрушенията в гробницата. Освен ако не се вярва на филма.

По време на полета от Александрия насам бяха говорили само за това — настоятелността на танга граничеше с лудост. Мъртвите не възкръсват, твърдеше той, значи беше нещо друго. Някой го беше нагласил, за да го уплаши и да се опита да подкопае положението му. Но как? И кой?

Ли Юан беше очевидният кандидат — той би спечелил най-много от подобен ход, но пък за сметка на това имаше най-малка възможност да го направи. Шпионите на Хун държаха младия танг на Европа непрекъснато под око и не бяха забелязали нищо, което би могло да го свързва с тази история — дори и най-малкия намек.

Значи може би Цу Ма? Отново мотивът му беше силен, а и беше вярно, че шпионите на Хун в дома на Цу не бяха толкова добри, колкото в другите дворци, но това някак си не се връзваше с характера на Цу Ма. Защото дори хитростите на Цу Ма притежаваха някаква прямота.

Значи кой оставаше? Мах? Абсурдна мисъл. Що се отнася до другите тангове, те нямаха реален мотив — дори и Ву Ши. Сун Ли Хуа би имал основателен мотив, но той беше мъртъв, а семейството му — избито до крак чак до трето коляно.

Всичко онова, което правеше случилото се реално — рухналите каменни плочи, празният саркофаг — внушаваше още по-голямо безпокойство. На всичкото отгоре онова нещо се разхождаше някъде навън — яко, силно същество, способно да троши камъни и да вдигне каменен блок, тежък колкото четирима мъже.

Нещо нечовешко.

Хун видя как тангът влезе вътре и се извърна. Огледа разположението на мократа от дъжда градина. Освен ако не беше истинският Ван Та-хун, онова нещо е трябвало да се промъкне вътре в гробницата, преди да я разбие толкова зрелищно — но как?

Хун Миен-ло се разхождаше бавно насам-натам и се опитваше да го проумее. Възможно беше съществото да е прекарало вътре дълго време — да е било вкарано по време на погребалната церемония на Ван Та-хун или дори преди това. Но не беше много вероятно. Освен ако не беше мангана.

Как тогава? Как би могло нещо да се промъкне в гробницата, без изобщо да го забележат?

Извика началника на охраната и го разпита. Явно наблюдателните камери тук работеха на прост принцип. През повечето време не бяха включени, но при най-слабия шум или признак на движение се фокусираха върху източника му и го следяха, докато напусне полезрението им. На тъмно камерите бяха програмирани да реагират на топлинните следи на натрапниците.

Предимството на подобна система беше, че е много лесно да се провери записаното от всяка камера; нямаше нужда да се превъртат часове наред статични кадри — трябваше само да се прегледа какво се е записало на лентата.

Хун разбираше, че това има смисъл… при нормални условия. Ала все пак… ами ако само един-единствен път нещо безшумно и студено се е вмъкнало вътре в тъмното?

Приближи се до гробницата и погледна вътре. В подножието на стъпалата, сред осветената от свещи вътрешност Ван стоеше до разрушения саркофаг, втренчен в празното. Щом усети присъствието на Хун, се обърна и погледна нагоре.

— Мъртъв е. Пипнах го. Беше студен.

От думите на танга по гърба го полазиха тръпки. Нещо студено… Отстъпи назад и се поклони ниско, щом Ван започна да се изкачва по стълбите.

— Ще откриеш кой го е направил, майстор Хун. И ще намериш онова… каквото и да е то. Но дотогава се смятай за понижен, без титла. Разбра ли ме?

Хун срещна погледа на танга, после отпусна надолу глава и леко кимна в знак на примирение.

— Добре. Заемай се тогава. От цялата тази работа ме побиват тръпки.

И мене — помисли си Хун Миен-ло, горчиво преглъщайки гнева си. — И мене.

След като пожарът я бе унищожил, четиринайсета палуба в централната част на Бремен беше възстановена, макар и не по стария образец. От уважение към загиналите беше превърната в мемориален парк и пейзажът й бе моделиран по образец на древните водни градини — чуо чен юан — в Су Чоу. По тесните пътечки се разхождаха стражи, придружавани от жените и децата си или сами, и се наслаждаваха на мирната хармония на езерото, скалите, изящните мостове и помпозните павилиони. От време на време някой — или няколко души — се спираше до огромния тин, озаглавен „Прекрасен сняг, прекрасни облаци“ също като оригинала си, и се вглеждаше в големия камък — Камъкът на трайната скръб — поставен там от младия танг само преди месеци, и четеше изписаните с червено имена, изрязани върху широката бледосива плоча. Имената на всичките 11 018 мъже, жени и деца, убити тук от Пин Тяо.

По-надолу, от другата страна на езерото с лотосите, от брега навътре стърчеше каменна лодка. Това беше чайната „Пътуване по море“. На една от каменните пейки близо до носа седеше Кар — сам. Пред него имаше чун с най-добрия ча в чайната. Малко по-нататък двамата му телохранители се грижеха никой да не го безпокои.

От мястото, където беше седнал, Кар виждаше Камъка — върбите на отсрещния бряг отчасти го скриваха, а върхът му стърчеше отгоре като изпилен зъб. Загледа се в него и се опита да го вмести в контекста на последните събития.

Отпи от ча — безпокойството му се връщаше, по-силно от всякога. Както и да се опитваше да го оспорва, всичко това му се виждаше невероятно. Юе Хао никога не би направила подобно нещо. Дори и за миг не би й минало през ума да избие толкова много невинни хора. Не. Беше прочел какво е написала за брат си и то го бе трогнало. Беше чул какво бе казал за нея пазачът, Лайден. Беше гледал записа на разговора на Чен с двете момченца — нейните малки постови — и бе забелязал безкрайно силната любов в очите им. Най-накрая лично бе видял какво е станало в клуб „Водно конче“ и дълбоко в сърцето си не намираше нищо нередно в стореното от нея.

Да, тя беше убийца, но тогава и той беше убиец и кой можеше да каже какво оправдава акта на убийството, кое го прави справедлив или несправедлив? Той убиваше по заповед, тя — заради съвестта си и кой би могъл да каже кое е правилно и кое — не?

А сега — и този последен обрат. Погледна към свитъка на масата до чун и поклати глава. Трябваше да я убие, докато още имаше възможност. Никой нямаше да узнае. Само той.

Ядосано тресна купичката си на масата и ча плисна от нея. Къде, по дяволите, се губеше Чен? Какво ли, в името на всички богове, го задържаше? Но щом се обърна, видя Чен, който току-що минаваше покрай телохранителите, размахал ръка за поздрав.

— Та какво става?

— Това става — Кар бутна свитъка към него.

Чен го разгъна и се зачете.

— Измъкват го от ръцете ни — ядосано изръмжа Кар. — Разкарват ни и искам да знам защо.

Чен вдигна очи, озадачен от реакцията на приятеля си.

— Тук пише само, че трябва да предадем случая на Тин вей. Странно е, съгласен съм, но не е нещо нечувано.

Кар поклати глава.

— Не. Виж по-надолу. Предпоследният абзац. Прочети го. Виж какво пише там.

Чен отново погледна свитъка, бързо прочете съответния абзац, после вдигна поглед и се намръщи.

— Ама това наистина не е редно. „Сим Фик“ ли? Те трябва да я предадат на „Сим Фик“? Какви ги е намислил Толонен?

— Не е маршалът. Погледни. Там, най-долу. Печатът е на канцлера. Което значи, че това трябва да е одобрено от Ли Юан.

Чен се дръпна назад смаян.

— Но защо? Няма никакъв смисъл!

Кар поклати глава.

— Не. Има. Само дето ние още не знаем кое с кое се връзва.

— А ти искаш да разбереш, така ли?

— Да.

— Но това не е ли извън нашата юрисдикция? Искам да кажа…

Кар се наведе към него.

— Поразрових се малко. Като че ли Тин вей смятат да я предадат в африканския отдел на „Сим Фик“.

Чен се намръщи.

— Африка?

— Да. Странно, нали? Обаче чуй сега. Май ще я включат в специален отряд в Източна Африка. Някакво място, което се казва Кибуези. Само боговете знаят какви ги вършат там и защо я искат, но без съмнение е важно — достатъчно важно, за да изисква пряка намеса на танга. Точно затова те извиках, Чен. Нали разбираш, пак имам работа за тебе — още една задача за нашия приятел Тон Чу.

Тон Чу беше псевдоним на Чен. Беше го използвал в Плантациите, когато бе тръгнал по следите на Де Вор.

Чен си пое продължително въздух. Терминът на Уан Ти наближаваше — детето щеше да се роди след две-три седмици и той се бе надявал да присъства на раждането. Но това беше негов дълг. Затова му плащаха. Погледна Кар в очите и кимна.

— Добре. Кога започвам?

— Утре. В момента подготвят документите. Ще бъдеш прехвърлен в Кибуези от европейския клон на „Сим Фик“. До довечера ще получиш всичката необходима информация, свързана със задачата.

— Ами жената? Юе Хао? Ще я придружавам ли?

Кар поклати глава.

— Не. Ще изглежда твърде нагласено, нали? Освен това ще те преместят там чак след няколко дена. Ще ти дам време да разбереш какво става.

— А как ще ти докладвам?

— Няма да докладваш. Не и докато не дойде време да те връщаме.

Чен се замисли. Звучеше опасно, но не по-опасно отпреди. Кимна.

— Ами ако дойде време да ме връщате… какво да направя?

— Ще изпратиш съобщение. Писмо до Уан Ти. После аз ще дойда и ще те измъкна.

— Разбирам… — Чен се облегна назад и замислено зарея поглед зад едрия мъж. — Ами жената, Юе Хао… да се меся ли?

Кар сведе очи.

— Не. При никакви обстоятелства. Ще наблюдаваш, нищо повече. Не трябва дори да подозират, че сме замесени. Ако тангът научи…

— Разбрано.

— Чудесно. Тогава се прибирай, Као Чен. Сигурно ти се иска да си при Уан Ти и децата, нали? — Кар се усмихна. — И не се притеснявай. Уан Ти ще е добре. Ще я наглеждам, докато те няма.

Чен се изправи усмихнат.

— Много съм ти благодарен. Така ще се притеснявам много по-малко.

— Хубаво. О, и преди да си тръгнал… ти какво намери там долу? С кого се е срещала Юе Хао?

Чен бръкна в джоба на туниката си и извади двете снимки в рамки, които беше взел от апартамента на чичо й: снимката на майката на Юе Хао със съпруга си и тази на Юе Хао с брат си. Погледна ги и ги подаде на Кар.

Кар се загледа изненадано в снимките.

— Но те са мъртви. Тя ми каза, че са мъртви.

Чен въздъхна.

— Баща й е мъртъв. Брат й — също. Но майка й е жива, има и чичо. При тях е ходила. При семейството си.

Кар се вгледа в тях още няколко секунди, после кимна.

— Добре. Върви тогава. По-късно ще поговорим.

Когато Чен си тръгна, Кар стана, приближи се до носа на каменната лодка и се загледа над водата към Камъка. Не можеше да я спаси. Не, не можеше. Бяха я измъкнали от ръцете му. Но поне нещо можеше да направи за нея: малък, ала важен жест, с който нямаше да оправи нещата, но щеше донякъде да ги подобри — може би поне щеше да й донесе утешение, ако не друго.

За последен път погледна снимките, след това ги пусна във водата. Усмихваше се. Знаеше какво трябва да направи.

Ли Юан огледа празните ясли и подуши в тъмния мрак. По прищявка бе извикал иконома на Източния дворец, бе го накарал да донесе ключовете и после бе отишъл там сам. Не беше стъпвал тук от онзи ден, когато уби конете.

Макар че яслите бяха изчистени и дезинфекцирани, а покритият с плочки под — изчистен от сламата, мирисът на коне се усещаше силно; всяка тухла, плочка, дървена подпора на древната сграда беше напоена с него. И ако затвореше очи. Ако затвореше очи… Потрепери и отново се огледа; забеляза как лунната светлина посребряваше огромния квадрат на входа; как се стелеше като блещукащо покривало от роса по задните стълбове на яслите.

— Трябва да имам коне… — промълви тихичко на себе си. — Трябва отново да яздя и да излизам на лов със соколи. Твърде много се занимавам с работата си. Бях забравил…

Забравил какво? — запита се.

Как да живееш — дойде отговорът. — Ти я отпрати, ала тя все още те държи. Трябва да разкъсаш веригата, Ли Юан. Трябва да се научиш как да я забравиш. Имаш съпруги, Ли Юан, добри съпруги. Скоро ще имаш и деца.

Кимна, после бързо се отправи към входа, спря, подпря се на дебелата дървена греда и се загледа в луната.

Луната беше високо, почти пълна. Докато гледаше, един парцалив облак премина като мрежа над нея. Той се разсмя, изненадан от внезапно връхлетялото го чувство на радост, и погледна на североизток, към двореца на Ван Со-леян в Тао Юан, на хиляда и петстотин ли оттук.

— Кой ли те мрази повече от мене, братовчеде Ван? Кой ли те мрази толкова, че е изпратил призрака на брат ти да те преследва?

И дали това не беше причината за внезапното му доволство? Не, защото настроението не му се струваше свързано със събитието — беше като промяна в морето, както слънцето огрява вълните след разбеснялата се буря.

Излезе на покрития с чакъл параден плац, описа пълен кръг с разперени ръце и затворени очи — спомняше си. Беше утрото на дванадесетия му рожден ден и баща му беше свикал всички прислужници. Затвореше ли очи, го виждаше — виждаше баща си, застанал там, висок и властен, конярите, строени пред вратата, главният коняр Хун Фе-чан, който усмиряваше коня и му подаваше юздата.

Спря и си пое дъх. Какво се беше случило? Той ли беше това онази сутрин — онзи, който отказваше да се качи на подарения от баща му кон и искаше този на брат си? Кимна бавно. Да, той беше.

Продължи нататък и спря там, където пътеката се губеше под високата стена на Източната градина. Загледа се към хълмовете и към разрушения храм, потънал в спомени.

Толкова дълго беше отблъсквал тези спомени и се бе страхувал от тях. Но нямаше от какво да се страхува. Само призраци. Можеше да се примири с тях.

На балкона на Източната градина се появи фигура — над него, отляво. Обърна се и погледна нагоре. Беше първата му съпруга, Миен Шан. Тръгна нататък, изкачи се по стъпалата и се приближи към нея.

— Простете, господарю — заговори тя и ниско сведе глава — самата покорност. — Но толкова дълго ви нямаше. Притесних се, че…

Той се усмихна и хвана ръцете й.

— Не съм забравил, Миен Шан. Просто в една такава прекрасна нощ ми се прииска да се поразходя под луната. Ела и ти с мене.

Известно време вървяха мълчаливо по уханните пътеки, хванати за ръце под луната. После изведнъж той се обърна към нея и я притегли към себе си. Тя беше толкова дребничка, толкова изящно сложена, ароматът й — толкова сладък, че кръвта му се раздвижи. Целуна я, притисна тялото й към своето, след това я вдигна на ръце и се разсмя, щом тя тихичко изписка от изненада.

— Ела, съпруго моя — усмихна й се той и забеляза двете мънички луни, които плуваха в тъмните й очи. — Твърде дълго бях далече от леглото ти. Тази нощ ще си наваксаме, става ли? А утре… утре ще купим коне.

Формата стоеше на входа на пещерата и надничаше към осветената от луната равнина долу в ниското. Трепкащите пламъци на факлите, разпръснати тук-там из потъналото в тъмнина поле издаваха къде се намират отрядите за издирване. Цял ден ги наблюдаваше как кръстосват обширната равнина и преравят де що има горички и шубраци наоколо. Сега сигурно бяха уморени и гладни. Ако усилеше слуха си, можеше да различи гласовете им, слаби и далечни, носени от вятъра — гърлените насърчения на някой сержант или смънканите жалби на стражата.

Обърна се и фокусира зрението си в подножието на хълма точно под себе си. Там сред скалите, на по-малко от ли, отряд от шест човека претърсваше ниските склонове и сканираше мрежата от пещери с уреди, които регистрираха топлинното излъчване. Нищо нямаше да намерят. Защото формата беше студена, студена почти колкото околните скали, а тялото й беше защитено от топлинно излъчване от дебели пластове изолираща плът.

В средата на равнината, на около трийсет ли оттук, се намираше дворецът Тао Юан. Формата разшири обхвата на зрението си и се загледа нататък. Търсеше, изостряше все повече фокуса си, докато най-накрая го намери — силуета на канцлера там, в Южната градина, наведен над карта под светлината на мангал, заобиколен от хората си.

— Търси, търси, Хун Миен-ло — измърмори тя студено. Цялата тази кипяща дейност я забавляваше. — Защото господарят ти няма да мигне, докато не ме намерят.

Да, и това добре подхождаше на целта й. Защото тя не беше тук, за да навреди на Ван Со-леян, а за да завладее въображението му като семе, засадено в рохкава почва. Кимна и си спомни какво й беше казал за последно Де Вор на Марс:

— Ти си първият камък, Туан Вен-чан. Първият камък в една съвсем нова игра. И макар че могат да минат месеци, дори години, преди отново да направя ход в онази част на дъската, въпреки това ти имаш решаващо значение за моя план, защото ти си камъкът отвътре, поставен дълбоко в територията на моя противник — един-единствен бял камък, забит в мрака вътре в черепа му, сияещ като мъничка луна.

Беше вярно. Той беше камък, драконов зъб, семе. И с времето семето щеше да покълне, да поникне, да пусне черни издънки вътре в мозъка на младия танг. И после, когато му дойдеше времето…

Формата се обърна. Опънатата над мускулите кожа лъщеше на сребристата светлина, гладкият купол на почти безликата й глава беше килнат назад, а бледите й очи търсеха къде да се заловят. Започна да се изкачва нагоре.

Глава 19Бялата планина

Ракетата се приземи в Найроби на пистата, над която се извисяваха околните планини. Беше късен следобед, но въздухът беше сух и непоносимо горещ след хладината в кораба. Чен се спря, после припряно се спусна към подслона на сградите на стотина чи нататък. Когато най-сетне стигна, се беше задъхал, а ризата му беше подгизнала от пот.

— Добре дошли в Африка! — обади се единият от стражите, след това взе картата на Чен и се засмя.

Хванаха скимер на югоизток, над стария изоставен град, към Кибуези. Чен гледаше през илюминатора. Долу се виждаше прилична на черга зелено-кафява пустош, която се простираше чак до хоризонта във всички посоки. Огромни скали стърчаха над равнината. Страните им бяха набраздени и древни на вид като хълбоците на огромни спящи зверове. Той очакваше да е нещо като Плантациите. Нещо спретнато и подредено. Дори не си беше представял, че ще е толкова първично.

Станция Кибуези представляваше сборище от ниски сгради, заобиколено от висока ограда, опасана с бодлива тел. Наблюдателните кули се извисяваха като стражи на всеки ъгъл. Скимерът се сниши над централния комплекс и кацна на малка шестоъгълна площадка за приземяване. До площадката имаше сграда, която тук изглеждаше съвсем нелепо. Дълга, старомодна конструкция от дърво с висок, стръмен покрив. На верандата бяха застанали двама мъже и наблюдаваха приземяващия се скимер. Щом се приземи, единият слезе на площадката по откритите нащърбени стълби — хун мао с крехко телосложение, наближаващ трийсетте. Когато Чен слезе долу, мъжът мина между стражите, взе багажа му и му протегна ръка.

— Добре дошли в Кибуези, Тон Чу. Аз съм Майкъл Дрейк. Ще ви показвам въжетата. Но елате, влезте. Тази ужасна жега…

Чен кимна и огледа ниските безлични сгради наоколо си. И тогава го видя.

— Куан Ин! — възкликна той и излезе от сянката на скимера. — Това пък какво е?

Дрейк се приближи и застана до него.

— Наричат го Килиманджаро. Бялата планина.

Чен се загледа в далечината. Зад оградата земята се спускаше надолу. В късния следобед пространството там изглеждаше изпълнено със синьо като море. Гъста мъгла скриваше голяма част от гледката, но над нея се издигаше гигантски синьо-бял силует с плосък връх. Издигаше се нагоре и нагоре над мъглата, по-висок от всичко, което някога беше виждал Чен. По-висок, както му се струваше, и от самия Град. Чен избърса чело с опакото на ръката си и изпсува.

Дрейк се усмихна и фамилиарно го докосна по ръката.

— Както и да е, елате. Твърде е горещо, за да стоим тук.

Вътре Чен присви очи — беше му притъмняло; след това забеляза и втория мъж, седнал зад бюро в дъното.

— Влезте, Тон Чу. Назначението ви дойде малко изненадващо — обикновено ни съобщават за подобни неща доста по-рано, — но въпреки това сте добре дошли. Така че… заповядате, седнете. С какво имате навика да се тровите?

— Да се…? — после схвана. — Само бира, ако ви се намира случайно. Благодаря — прекоси стаята и седна на близкия до бюрото стол. Изведнъж беше загубил ориентация, чувстваше се откъснат от нормалното.

Зад бюрото имаше прозорец, но също като всички прозорци в стаята над него бяха спуснати щори. След жегата отвън стаята беше хладна, а единственият шум, който се чуваше, беше тихото бръмчене на климатика. Мъжът се наведе напред, махна на Дрейк да донесе питието и включи старомодната настолна лампа на бюрото.

— Нека ви се представя. Казвам се Лаело Дебренцени и съм действащ администратор на станция Кибуези.

Мъжът се надигна леко и протегна ръка.

Дебренцени беше висок, широкоплещест хун мао на четирийсет и осем-четирийсет и девет години; няколко кичура руса коса бяха сресани напреки на почернялото му от слънцето теме, но нищо не успяваха да прикрият. Имаше голяма любезна уста и меки зелени очи над правия нос.

Дрейк се върна с питиетата и подаде на Чен висока чаша, оросена с хладни капчици вода. Чен вдигна наздравица, после отпи дълга глътка. Почувства се ободрен.

— Така, така — обади се Дебренцени сякаш в отговор на Чен. — Първото нещо е да се аклиматизирате. Свикнали сте с Града. С коридори, нива и стандартен план на всеки ден. Но тук… ами тук е по-различно — усмихна се загадъчно. — Много по-различно.

Бялата планина изпълваше небето. Щом скимерът се приближи, тя изглеждаше така, сякаш се издига от самите вътрешности на Земята и се извисява над тях. Чен притисна чело към стъклото на кабината — опитваше се да види върха, но скалата се издигаше все по-нагоре и по-нагоре и се губеше от погледа.

— Колко е висока? — попита шепнешком. Тези огромни скали му внушаваха страхопочитание.

Дрейк вдигна поглед от контролното табло и се разсмя.

— Към дванайсет ли в най-високата точка, но платото е по-ниско… не повече от десет. Всъщност кратерите са два — Кебо и Мауензи. Диаметърът на цялата планина горе на върха е към пет ли и там е пълно с ледници и ледено покритие.

— Ледници ли? — Чен никога досега не беше чувал тази дума.

— Реки от лед — искам да кажа, истински лед, не пластмаса. Покриват целия връх като глазура на някаква чудовищна торта — пак погледна таблото. — Вижда се от близо четиристотин ли. Ако знаеше, че е тук, можеше да я видиш и от Найроби.

Чен погледна навън — планината ставаше все по-голяма. Намираха се в полите й, а огромните скални балвани под тях приличаха на прашинки върху хълбока на спящата планина.

— Колко е стара?

— Стара е — отговори Дрейк по-меко отпреди, сякаш просто мащабът на планината му бе повлиял и на него. — Формирала се е далеч преди да се появи човечеството. Далечните ни предци вероятно са я гледали от равнините и са се чудели какво ли е това.

Чен присви очи.

— Там горе ще ни трябват дихателни апарати — продължи Дрейк. — Въздухът е рядък и е най-добре да не рискуваме, понеже сте свикнали на климатици и коридори.

В тона на Дрейк отново се долавяше леката, добродушна подигравка, която сякаш означаваше: „Ще видиш ти, момче, че тук навън е друго.“

С маска на лицето си Чен стоеше на ръба на кратера Кебо и гледаше над тъмното гърло към високите скали и тераси на северния ледник. Не, помисли си той, докато го гледаше, не е река, а град. Огромен многоетажен град от лед, проблясващ на обедното слънце.

Вече се беше нагледал на чудеса: съвършени, изящни цветя от лед в потъналите в дълбока сянка пещери под разрушените скали по ръба на кратера, жълтеникавите, димящи гърла на изворите от лава, вонящите кристали жълта сяра, струпани непристойно около всяка дупка. На едно място бе попаднал на пресен сняг, оформил се под въздействието на вятъра и студа в странни полета от високи до коленете и остри като бръснач папратови листа. Neige penitant, така го нарече Дрейк. Молещ се сняг. Беше застанал на ръба на вътрешния кратер и се бе втренчил надолу в пепеливата му уста, четиристотин чи дълбока, и се бе опитал да си представи силите, оформили тази огромна, неестествена постройка. Не успя. Беше виждал чудеса, но тази издигаща се над всичко стена от лед му направи небивало впечатление.

— Още пет минути и ще е най-добре да се връщаме — Дрейк се приближи и застана до него. — Имам още какво да ви показвам, но трябва да почака. Първо трябва да видите някои неща в Кибуези. Това… — той вдигна ръка и описа широк кръг, — е упражнение в перспектива, ако искате. После останалото е по-лесно. Много по-лесно.

Чен се вгледа в него — не разбираше. Но изразът под маската на другия предполагаше неудобства, може би дори болка.

— Ако някога почувстваш нужда, качи се тук. Поседни, помисли си. След това се върни към задачите — Дрейк се извърна и се загледа в мъглявата далечина. — Помага, знам го. Сам вече съм го правил няколко пъти.

Чен помълча — гледаше го. После, сякаш мястото внезапно му беше омръзнало, протегна ръка и докосна лакътя на Дрейк.

— Добре. Хайде да се връщаме.

Стражите влязоха първи. Миг по-късно в килията ги последваха двама прислужници, понесли стол носилка с висока облегалка, на който седеше някой. Следваха го още четирима, млади хан, облечени в официалния син цвят. Парфюмът им изпълни килията.

Оставиха носилката в другия край на стаята, на около десетина крачки от мястото, където седеше Юе Хао с вързани ръце и крака.

Леко се наведе напред — цялата беше напрегната. По дрехите му — по кройката на одеждите и по сложната фигура на емблемата на гърдите му — личеше, че този е голяма клечка. А от осанката му — по бруталната елегантност на стойката му — тя се сети и от кое министерство е. Тин вей, надзирателството на съдилищата.

— Казвам се Йен Тун — представи се чиновникът, без да я погледне. — Трети секретар на министъра. Тук съм, за да взема решение по вашия случай.

Тя затаи дъх, изненадана от внезапната вест, после кимна едва-едва — изведнъж всички илюзии се изпариха от главата й. Те вече бяха решили съдбата й в нейно отсъствие. Точно както я беше предупредил Мах. Тази работа с Кар — неговата доброта и демонстрираното от него уважение — беше размътила бистрата вода на мислите й. Но сега знаеше. Това беше Война. Те и ние. И нямаше възможност за компромиси. Знаеше го още откакто брат й умря. От онзи ден, когато надзирателят беше изчистен от всякаква вина, след всичко, което се изговори.

Вдигна глава и огледа чиновника. Забеляза копринената кърпичка, която държеше пред носа си, леко нацупените от отвращение устни.

Третият секретар щракна с пръсти. Веднага един от четиримата младежи му подаде свитък. Йен Тун го взе и го разгъна с театрален жест. След това я погледна — за първи път, откакто беше влязъл — и зачете:

— „Аз, Юе Хао, признавам, че на седми юни, година 2208-ма, в пълно съзнание за моите действия убих почитаемия Шу Чен-хай, хсиен лин на негова най-висша светлост Ли Юан, член на Великия съвет и танг на Град Европа. Още признавам, че на девети същия месец участвах в нападението над клуб «Водно конче» и последвалото убийство на следните невинни граждани…“

Тя затвори очи и се заслуша в имената — още веднъж живо си представи лицата им, страха или презрението в очите им, когато стояха пред нея голи и разтреперани. И за първи път от онази вечер насам усети как за един съвсем кратък миг я прободе жалост към тях, съчувствие към страданието им в тези последни техни мигове.

Списъкът свърши, Йен Тун млъкна. Тя вдигна глава и забеляза, че е приковал поглед в нея — очите му бяха жестоки, странно твърди на мекото лице.

— По-нататък — продължи той, без вече да поглежда свитъка. — „Аз, Юе Хао, дъщеря на Юе Кай-чан и Юе Суа…

Усети как стомахът й се свива. Родителите й… Куан Ин, това пък как го бяха открили?

— … признавам също и че съм виновна по обвинението, че принадлежа към нелегална организация, замисляща свалянето на негова най-висша светлост…“

Тя се изправи и кресна:

— Това е лъжа! Нищо не съм признавала!

Стражите отново я смъкнаха на табуретката. Отсреща й Йен Тун се втренчи в нея, все едно че гледаше някакво насекомо, с израз на дълбоко отвращение.

— Няма значение какво искаш да кажеш. Ти си тук само за да изслушаш признанието си и да го подпишеш, като свърша.

Тя се разсмя.

— Ти си лъжец, Йен Тун, лъжци ти плащат и нищо на света не би могло да ме накара да подпиша хартийката ти!

В погледа му проблесна гняв. Той раздразнено вдигна ръка. При сигнала един от младежите скочи и я зашлеви през лицето — веднъж, втори път — жилещи удари, от които очите й се насълзиха. След това се поклони на господаря си и отстъпи назад, зад носилката.

Йен Тун се облегна леко назад и дълбоко си пое въздух.

— Добре. А сега млък, жено. Само една думица да си казала още и ще ти запуша устата.

Тя го изгледа убийствено — опита се гневът й да бъде чист, най-съвършен израз на дързостта й. Но той още не беше свършил.

— Освен това — добави той тихо, — всъщност няма нужда дори да подписваш.

Обърна страницата и й я показа. Там, най-отдолу, стоеше нейният подпис — или поне идеално негово копие.

— Така че вече разбра. Ти трябва да признаеш, после ние трябва да прочетем признанието и след това трябва да подпишеш. Така е по закон. С това вече приключихме и ти, Юе Хао, вече не съществуваш. Както и семейството ти. Всички данни вече са изтрити от официалните записи.

Тя се втренчи в него, обзета от внезапно вцепенение. Майка й… бяха убили майка й. Можеше да го прочете по лицето му.

Сякаш в мъгла ги гледаше как вдигат носилката и изнасят голямата клечка от килията.

— Копеле мръсно! — изкрещя тя с изпълнен с болка глас. — Тя не знаеше нищо. Майка ми не знаеше нищо!

Вратата се затръшна. Нищо…

— Ела — тихо, почти нежно я повика един от стражите. — Време е.

Отвън беше жега — петдесет чи жега. От една врата в оградата от бодлива тел стълбище — дванайсет стъпала, не много стръмни — водеше надолу към бункерите. Там леденият хлад действаше като шок след трийсет и осемте градуса навън.

Влизането вътре беше като моментна загуба на зрение. Чен спря точно зад вратата — сърцето му бумтеше, изчака зрението му да се нормализира, после бавно продължи нататък. Чуваше как стъпките му отекват по твърдия бетонен под. Огледа голите стени, простите, небоядисани метални врати и се намръщи. Лампите зад решетки по дългите стени с ниски тавани светеха мижаво и едва разпръскваха плътния мрак. Отначало мястото му се стори пусто, но и това, също като загубата на зрение, беше временно впечатление. Един етаж по-надолу — минаваше се през черна кръгла дупка в пода — бяха килиите. Там държаха затворниците — по петдесет души в килия, всеки — прикован към пода за китката и глезена. Веригите бяха толкова къси, че ги караха да клечат на пода като животни.

Чен слизаше долу за първи път. Дрейк мълчаливо стоеше до вратата и го оставяше да прецени сам. Килиите бяха отделени една от друга с прости прегради — стени нямаше, само редици от решетки и във всяко оградено място се влизаше през решетъчна врата, вградена в редицата. Всичко се виждаше от пръв поглед — мизерията и деградацията, в която тънеха тези мършави голи хора. И това може би беше най-лошото — откритостта, отвратителната откритост. Две редици от килии — отляво и отдясно. А помежду им — не ги беше забелязал чак докато не се натъкна на тях — бяха хидрантите. Източваха от килиите и изплакваха изпражненията и кръвта, пикнята и повръщаното надолу към огромните, покрити с решетка шахти в средата на всяка килия.

Чен гледаше онемял, отвратен, после се обърна към Дрейк. Но Дрейк се беше променил. Или по-скоро лицето на Дрейк се беше променило: беше станало по-твърдо, по-грубо, сякаш след като бе слязъл тук, той беше отхвърлил маската за пред обществото, която носеше горе, и бе разкрил истинското си лице: по-старо, по-мрачно и по-варварско лице.

Чен продължи нататък — принуждаваше се да върви, без да спира или да се обръща. Докато вървеше между редицата от килии, въртеше глава ту наляво, ту надясно. Забеляза как затворниците се дърпат назад — толкова, колкото им позволяваха веригите. Не го познаваха, ала вече се страхуваха от него. Разпознаваха, че е страж.

В края се обърна, приближи се до решетките и се взря в сумрака. Лицето му се изкриви от болка и ужас. Отначало си беше помислил, че са само мъже, но имаше и жени — с болезнено мършави ръце и крака, с подути кореми, по целите им тела имаше белези от мъчения и бой. Повечето бяха с бръснати глави. Някои пълзяха или просто лежаха — виждаше се, че ги боли, но никой не издаваше дори и най-тих хленч. Сякаш им бяха отнели всякакви сили и не можеха дори да се оплачат, да изплачат болката си от това, което им бяха сторили.

Никога не беше виждал… никога не си бе представял…

Разтреперан се извърна, но те бяха навсякъде, накъдето и да погледнеше — бледите им сухи очи го гледаха. Потърси с поглед Дрейк и го намери там, в дъното.

— Ние… — започна той, после се разсмя странно и млъкна. Но въпросът му остана на езика и разбра, че трябва да го зададе, независимо дали тези хиляда свидетели щяха да го чуят или не. — Ние това ли правим?

Дрейк се приближи.

— Да — отговори той тихо. — Това правим. Това сме наети да правим.

Чен затрепери яростно, огледа се — отвращението от пасивното страдание на затворниците, от неразбираемото примирение, изписано на всяко похабено лице, го връхлетя отново.

— Не разбирам — обади се след малко. — Защо? Какво се опитваме да постигнем тук?

Гласът му издаде колко дълбоко е объркан всъщност. Изведнъж беше станал отново дете — невинно, разголено от ужаса на всичко това.

— Съжалявам — Дрейк се приближи. Сега лицето му не беше толкова грубо, беше почти съчувствено; но съчувствието му не се простираше по-нататък от Чен. — Няма друг начин. Трябва да слезеш тук и да го видиш с очите си, неподготвен — сви рамене. — Онова, което чувстваш сега… всички сме го изпитвали. Дълбоко в себе си още го изпитваме. Но трябва да минеш през първоначалния шок. Това е… необходимо.

— Необходимо? — Чен се разсмя, но смехът му прозвуча неуместно. Секна в гърлото му. Усещаше гадене, чувстваше се омърсен.

— Да. И после… след като потъне там, надълбоко… можем да започнем с обясненията. И тогава ще разбереш.

Но Чен не разбираше. Погледна към Дрейк с нови очи, сякаш никога досега не го беше виждал, заобиколи го и се отправи към стълбите и чистата, изстъргваща жега отвън. И когато Дрейк протегна ръка да го докосне по рамото, се дръпна, сякаш протегнатата ръка беше нещо чуждо и нечисто.

— Това е ужасно! Това е…

Но за това не съществуваше дума. Обърна се и побягна обратно нагоре по стълбите и навън — навън през ледения хлад към изгарящата жега.

Беше късна нощ. Една-единствена лампа светеше в дългата стая с дървени стени. Чен седеше на нисък стол срещу Дебренцени. Мътеше и слушаше. Дори не беше докоснал питието си.

— Те са мъртви. Тоест официално. Според документите те вече са екзекутирани. Но тук намираме начин да ги използваме. Проверяваме разни теории — той прочисти гърло. — Всъщност го правим вече от години. Отначало си беше съвсем неофициално. Едно време, когато Бердичев дърпаше конците, нуждата да бъдем дискретни за тези неща беше много по-голяма. Но сега…

Дебренцени сви рамене, после протегна ръка към каната с вино и напълни чашата си. В гласа му имаше ужасяваща ирония — чувство на дълбоко недоверие в думите още докато ги изговаряше. Отпи от чашата си, след това се облегна назад и впери бледозелените си очи в Чен.

— Можехме да откажем, разбира се. Да прекратим договора и някоя прекрасна сутрин да се намерим изхвърлени в Мрежата с промити мозъци и безпомощни. Това е едната възможност. Моралната възможност, би могъл да я наречеш. Но не е кой знае какъв избор, нали така? — той се разсмя — остър, невесел смях.

— Както и да е… правим го, защото сме длъжни. Защото нашата „страна“ настоява някой да го прави и ние сме изтеглили късата клечка. Онези, с които си имаме работа тук, са убийци, разбира се — макар че съм открил, че като се замислиш, този факт почти никак не ти помага. В края на краищата ние какво сме? Предполагам, работата е в това, че те са го започнали. Те са започнали да убиват. Що се отнася до нас, ами според мене ние просто довършваме започнатото от тях.

Въздъхна.

— Виж какво, докато си тук, ще си намериш дузина рационални обяснения. Сто различни начина да заобикаляш и да се самозалъгваш. Но се доверявай на първоначалния си инстинкт, на първоначалния си отклик. Никога — каквото и да правиш — не го поставяй под въпрос. Първоначалната ти реакция — тя е правилната. Естествената. Онова, с което сме свикнали тук — то е неестественото. Може и да започне да ти изглежда естествено по някое време, но не е. Помни това през идните седмици.

— Разбирам.

— Някои забравят — Дебренцени се наведе напред и понижи глас: — На някои дори им харесва.

Чен дълбоко си пое въздух.

— Искаш да кажеш, като Дрейк?

— Не. За него не позна. Майкъл го чувства много дълбоко, може би по-силно от всички ни. Често съм се чудел как успява да го понася. Планината помага, разбира се. На всички ни помага. Място, където можеш да отидеш. Да седнеш, да обмислиш всичко — над света и цялата му дребнавост.

Чен кимна едва-едва.

— Кои са те? Искам да кажа, затворниците. Откъде идват?

Дебренцени се усмихна.

— Мислех, че си разбрал. Те са терористи. Луди глави. Сега ги изпращат тук. Всички врагове на Държавата.

Станция Кибуези беше по-голяма, отколкото Чен си бе помислил първия път. Простираше се надолу под повърхността, оградена от бодливата ограда — дълбоко надолу в земята, пласт след пласт. Тъмни килии съседстваха с ярко осветени, претрупани стаи, голи коридори с нисък таван водеха към претъпканите стаи на стражата, чиито стени бяха целите в наблюдателни екрани и червените и зелени светлинки на следящите лампи. Всичко това беше някак свързано, пронизано от лабиринт от тесни коридори и вити стълбища. Отначало му се беше сторило много по-различно от Града — място, което караше по-големия свят от нива да изглежда просторен, отворен в сравнение с него — и все пак при тази концентрираност и контрасти това място до голяма степен беше дестилат на Града. На най-ниското ниво бяха лабораториите и операционните — „тъмната страна на нещата“, както го наричаше Дрейк с онзи остър, стържещ смях, който вече лазеше по нервите на Чен. Звукът на черен и напрегнат хумор.

Чен за първи път беше на смяна в операционните. В защитно облекло и с маска, той бе застанал под яркия блясък на лампите и чакаше — не знаеше още какво да очаква — и наблюдаваше високата фигура на Дебренцени, който се миеше на мивката. След малко двама нови дойдоха, кимнаха му и отидоха да се мият. След като всички вече бяха готови и сложили маските, Дебренцени се обърна и кимна към камерата на тавана. Миг по-късно двама стражи докараха носилка.

Затворникът беше вързан здраво за носилката, тялото му бе покрито с просто зелено покривало, само бръснатата му глава се показваше над него. От мястото, където стоеше, Чен не можеше да различи чертите на лицето му — виждаше само прозрачната му плът, плътните шевове на черепа му, които се открояваха на рязката светлина. После с лек потрес, който го изкара от чувството за ужасяваща нереалност, обзело го, откакто влезе в тази стая, той осъзна, че човекът все още е в съзнание. Главата му се извърташе леко, сякаш се опитваше да види какво има отзад. За миг нещо проблесна — влажно и пронизително синьо око, което се напрягаше да види нещо — след това мускулите на врата му се отпуснаха и главата замря неподвижно.

Чен наблюдаваше как един от мъжете се наведе, стегна лентите, прекара един свободен край през устата и го завърза, после прекара и втора лента през челото, така че главата изобщо да не може да помръдне. Доволен, мъжът заобиколи тялото и стегна всички връзки, за да е сигурен, че когато започнат, затворникът няма да може да мърда.

С пресъхнала уста Чен погледна към Дебренцени и забеляза, че той също е зает — методично подреждаше скалпелите върху бялата покривка. Щом свърши, администраторът вдигна поглед и се усмихна с очи — знак, че вече е готов.

За миг нереалността на всичко това заплашваше, че ще залее Чен. Усети студ с цялото си тяло, а кръвта му сякаш пулсираше бясно в главата и дланите му. След това забеляза нещо, което досега му беше убягвало, и се засмя тихичко, притеснено. Не беше мъж. Затворникът на носилката беше жена.

Дебренцени работеше бързо и уверено — вкара иглата в четири различни точки в черепа и инжектира малко количество местно обезболяващо. После със сръчност, на която Чен дори не си представяше, че е способен, започна да пробива черепа с бургия с нажежена жица, за да пререже костта. Издължените, бледи длани се движеха изящно, почти нежно над оголения череп на жената, търсеха и намираха точните точки, в които щяха да отворят плътта и да прережат костта над мекия мозък. Чен беше застанал в горния край на носилката и наблюдаваше всичко — виждаше как единият от асистентите попива кръвта, докато другият подава инструментите. Всичко беше толкова сръчно и внимателно. И когато привършиха, дванайсетте тънки жички бяха на местата си, готови за свързване.

Дебренцени огледа черепа, проверявайки опипом собствената си работа. След което кимна, взе от покривката един спрей и покри черепа с тънък, почти пластичен слой, който блестеше като мокър на рязката светлина. Ароматът му беше сладък и неочакван, като на някой екзотичен плод.

Чен се приближи и погледна лицето на жената. През цялото време тя не беше гъкнала и почти не бе помръднала — дори когато малката ръчна бургия беше започнала да надава пронизителния си, късащ нервите вой. Беше очаквал да пищи, да проявява някакви външни признаци на съпротива, но нямаше нищо — само нейната неподвижност и изнервящата тишина.

Очите й бяха отворени. Когато той се наведе, погледът й срещна неговия, зениците се разшириха и се фокусираха върху него. Той рязко се дръпна назад — беше шокиран, че след всичко това тя е в пълно съзнание, и погледна неразбиращо към Дебренцени. Бяха й бъркали в черепа…

Изведнъж се уплаши. Всичко това никак не се връзваше. Тя реагираше съвсем неправилно. Когато нагласиха подобния на паяк шлем и свързаха жичките с онези, които сега стърчаха от бледия й, покрит с белези череп, умът му трескаво затърси начин сам да свърже нещата. Погледна ръцете й и за първи път забеляза, че трепкат, сякаш реагират на някакъв вътрешен стимул. Известно време му се струваше, че това означава нещо — предполага нещо — но после то му се изплъзна и остави в него само чувството, че тук нещо не е наред, че нещата никак не се връзват.

Щом нагласиха шлема, Дебренцени ги накара да смъкнат количката по-ниско и да нагласят жената в седнало положение. Подпряха я с възглавнички. При това покривалото се смъкна надолу и откри бледите й рамене и ръце, малките й твърди гърди, гладкия й корем. Имаше младо тяло. В противоположност на това лицето й изглеждаше старо и отнесено. Краката на металния паяк образуваха клетка около него.

Чен се вгледа в нея, сякаш я виждаше с нови очи. Преди гледаше на нея като на нещо абстрактно; сега виждаше колко е крехка и уязвима, колко индивидуално и неповторимо е тялото й. Но имаше и още нещо — нещо, което го накара да се отвърне засрамен. Беше се възбудил. Само я погледна — и бе реагирал силно и незабавно. Срам го беше, но си беше факт и щом се извърна, си го призна. Безпомощната й голота го беше накарала да я пожелае. Не между другото, не хладно, а с внезапна сила, която го бе изненадала неподготвен.

Под жалостта, която изпитваше към нея, се криеше желание. Дори и сега му се искаше да се обърне и да я погледне — да зарадва очите си с гледката на безпомощната й голота. Потръпна — презираше се. Това беше отвратително — още повече, че беше толкова неочаквано, толкова непреодолимо.

Когато отново се обърна, погледът му избягваше жената. Но Дебренцени го беше забелязал. Гледаше замислено към Чен — беше свалил маската от лицето си. Погледна го в очите — откровено, без да трепне.

— Казват, че подобна работа дехуманизира хората, които я извършват, Тон Чу. Но тук ще разбереш, че не е така. Сега го виждам при тебе, както съм го виждал и при други, които са идвали тук. Част по част то се връща при нас. Онова, което наистина представляваме. Не идеалът, а реалността. Пълната човешка реалност на онова, което сме. Животни, които мислят — това е. Животни, които мислят.

Чен извърна поглед — необяснимо защо го болеше. Не знаеше защо. Сякаш онова, което бе осъзнал Дебренцени, изведнъж му беше дошло много. И за втори път откакто беше пристигнал, той се втурна към коридора — далече от нещо, от което, дори и докато бягаше, знаеше, че не може да избяга.

Там горе денят беше преминал в нощ. Беше топло и влажно, а светлината на пълната луна къпеше откритото пространство между комплекса и къщите в изобилна сребриста светлина. В далечината тъмната сянка на Килиманджаро се извисяваше на хоризонта, плътно черна на кадифено синия фон.

Дебренцени беше застанал там и дълбоко вдишваше топлия, съживителен въздух. Лунната светлина като че ли го покриваше със сребро и за миг той се стори на Чен нереален като изображение, прожектирано на чисто черен фон. Чен понечи да протегне ръка, после я отдръпна — чувстваше се глупаво.

Гласът на Дебренцени долетя до него:

— Трябваше да останеш. Щеше да ти е интересно. Не много често правя подобни операции, а тази мина добре. Нали разбираш, сложих й жици в главата.

Чен се намръщи. Мнозина от висшите офицери от силите за сигурност имаха жици в главите — приспособени за свръзка с комсет — или като Толонен имаха специални процепи, имплантирани по хирургичен път зад ушите, така че информацията от касетите да влиза директно в мозъка им. Но това беше по-различно.

Дебренцени забеляза съмнението, изписано на лицето на Чен, и се разсмя.

— О, изобщо не е толкова грубо като онези, обичайните неща. Не, това е следващата стъпка в еволюцията. Съвсем очевидна, но стъпка, която по съвсем очевидни причини досега не е предприемана. Този вид жици нямат нужда от проводници. Използват пулсиращ сигнал. Това означава, че могат да се управляват дистанционно. Трябва ти само нужният код за достъп.

— Но това ми звучи… — Чен млъкна. Готвеше се да каже, че му звучи като прекрасна идея, но се сети за някои усложнения и те го поразиха. Съществуването на преки проводници даваше на субекта някакъв избор. Можеш да ги включиш или не. Без тях нямаше избор. Той или тя се превръщаха просто в поредните машини, управлявани от някой друг.

Разтрепери се. Значи това правеха тук. Ето защо провеждаха опити върху осъдени затворници, а не върху доброволци. Погледна отново към Дебренцени, отвратен.

— Добре — обади се Дебренцени, ала очевидно го беше заболяло от прозрението на Чен.

Чен наведе глава — изведнъж целият този маскарад му беше омръзнал. Искаше му се да може да каже на Дебренцени кой е наистина и защо е тук; беше вбесен, че му се налага да е част от това злодейство. За миг гневът му се насочи дори срещу Кар, задето го беше изпратил тук, без да знае защо; задето го беше накарал да се оправя опипом в този лабиринт от полуоткрити истини. После трепна и преглътна яда си.

Дебренцени се обърна с лице към Чен. Лунната светлина посребряваше темето му и превръщаше лицето му в черно-бяла маска.

— Всяка идея има две лица. Едно приемливо и едно неприемливо. Тук експериментираме не само с усъвършенстване на техниката на поставянето на жиците в главите, но и с това, да направим идеята приемлива.

— И след като докарате нещата до съвършенство? — попита Чен и стомахът му се сви.

Дебренцени го изгледа, след това се извърна. Осветеният му от лунната светлина профил се очертаваше рязко на фона на далечната планина. Ала не каза нищо. А Чен, докато го гледаше, изведнъж се почувства съвсем сам, уплашен и много-много малък.

Чен гледаше как стражите ги водят — трима мъже и две жени, хлабаво оковани един за друг с тънки вериги, с непрани дрехи и небръснати глави.

Разбира се, тя беше с тях — между двамата мъже отпред, извърнала глава, забила поглед в земята.

Дрейк взе папката от стража и прелисти тънките листове почти без да ги поглежда. После кимна доволно, приближи се и подаде папката на Чен.

— Имената са фалшиви. Що се отнася до останалото, май няма да можем да ги използваме по никакъв начин. В сигурността още си мислят, че е възможно да се извлича фактически материал в принудителни ситуации, но ние тук знаем как е. Причини на някого болка и ще ти признае каквото искаш. Но всъщност няма значение. Нас всъщност не ни интересува нито кои са, нито какво са направили. Всичко това е минало.

Чен изсумтя, после вдигна поглед от папката. Забеляза как го гледат затворниците — сякаш когато му бе подал папката, Дрейк беше посочил, че той командва тук. Върна му папката и се приближи до затворниците. Стражите веднага пристъпиха напред и вдигнаха пушките си, готови сякаш да се намесят, но присъствието им не му вдъхваше кой знае каква увереност. Не че се страхуваше — колко пъти бе попадал и в по-опасни ситуации — но никога не се беше сблъсквал лице в лице с такава открита омраза, с такава яростна враждебност. Усещаше как се излъчва и от петимата. Наблюдаваше я как гори в очите им. А до този миг те не го бяха виждали.

— Кой ще е пръв? — попита Дрейк и се приближи.

Чен се подвоуми.

— Момичето — каза той най-накрая. — Онази, която се представя като Чи Ли.

Гласът му беше силен, кънтящ. Изведнъж самият звук го изпълни с увереност. Веднага забеляза как външното му спокойствие, самият му тон ги впечатли. Сега зад омразата им личеше страх и уважение. Обърна им гръб, сякаш беше приключил с тях.

Чу как стражите откопчават оковите на момичето и го дърпат. Разнесе се протестиращо мърморене, звуци от кратка борба, но когато Чен отново се обърна нататък, тя стоеше на разстояние от другите, в дъното на килията.

— Добре — обади се той. — Ще видя другите по-късно.

Изведоха останалите. В килията остана един-единствен страж с гръб към вратата.

Огледа момичето. Без оковите вече не изглеждаше толкова дръзка. Сякаш беше по-уязвима. Като че ли усетила мислите му, тя изправи гръб и го погледна в очите.

— Само се опитай да направиш нещо и ще ти строша и двата крака — рече той, щом забеляза как тя оглежда ситуацията. — Сега никой не може да ти помогне — само ти самата. Ако ни съдействаш, всичко ще е наред. Ако ни се опънеш, край с тебе.

Думите бяха натруфени — Дрейк му беше казал, че трябва да изрече нещо подобно при тази ситуация — но сега, когато всичко беше истинско, прозвучаха странно зловещо. Докато ги беше репетирал, си мислеше, че са много театрални и мелодраматични, като от някоя стара опера хан, но сега насаме със затворничката те придобиха сила, от която, докато ги изговаряше, го побиха студени тръпки. Забеляза ефекта им върху нея. Забеляза колебанието й — как се напрегна, после се отпусна. Искаше му се да се усмихне, но не го направи. Кар беше прав. Тя беше привлекателна, дори и с това разбито лице. Самата й твърдост я правеше красива.

— Какво искаш да правиш? — попита Дрейк.

Чен пристъпи към него.

— Засега само ще си поговорим.

Момичето го гледаше неуверено. Беше лошо пребита. По ръцете и лицето й имаше синини, по лявата страна на врата й — незараснали рани. Чен усети внезапен пристъп на гняв. Всичко това й го бяха причинили, след като я бяха предоставили на „Сим Фик“. Нещо повече, присвитите й устни подсказваха, че е била и изнасилена. Потрепери, след което каза каквото му беше дошло наум:

— Казаха ли ти, че си мъртва?

Зад него Дрейк си пое шумно въздух. Репликата беше импровизирана. Нямаше я в сценария за първото интервю.

Момичето погледна надолу, усмихна се, но когато вдигна поглед, Чен продължаваше да я гледа с непроницаем израз.

— Да не си мислеше, че това е поредната арестантска килия? — попита той вече по-грубо. Беше ядосан и внезапно ядът му се беше насочил към нея — към детинската крехкост, скрита зад външната й сила; към простия факт, че тя беше там и го принуждаваше да постъпва така с нея.

Момичето сви рамене и не каза нищо, но Чен забеляза потта, избила по челото й. Приближи се на крачка от нея — достатъчно близо, за да го удари, ако посмее.

— Тук правим разни неща. Странни неща. Ще те разглобим и пак ще те сглобим. Но ще си друга.

Сега тя се беше втренчила в него — любопитството й надделяваше. Говореше й спокойно, делнично, сякаш й приказваше за някакви съвсем обичайни неща, но онова, за което намекваше с тези думи, беше ужасно и самата нормалност на тона му изглеждаше жестока.

— Стига — промълви тя тихо. — Просто правете каквото смятате да правите.

Очите й го молеха като обидените очи на дете; Чан Хсин го гледаше понякога по същия начин, когато я дразнеше. Тази прилика — между някаква непозната и най-малката му дъщеря — го накара да се дръпне назад, да осъзнае, че неговата честност я наранява. Ала той беше тук, за да наранява. Това му беше работата. Независимо дали си играеше ролята или не, раните си бяха истински.

Извърна се. Лека тръпка премина по гърба му.

Дрейк го гледаше странно, с полупритворени очи. Ти какво си намислил? — сякаш му казваше той.

Чен срещна погледа му.

— Тази става.

Дрейк се намръщи.

— Но още не си видял другите…

Чен се усмихна.

— Става.

Когато тя го изрита в бъбреците, все още се усмихваше.

Биха я, съблякоха я, хвърлиха я в килия. Пет дни крееше там в пълен мрак. Сутрин и вечер идваше да я нагледа страж — подаваше й яденето през дупката и вземаше стария поднос. Иначе я бяха оставили съвсем сама. Нямаше нито легло, нито мивка, нито гърне за изхождане — само облицована с метал дупка в ъгъла на пода. Използваше я отначало неохотно, после — с все по-нарастващо безразличие. В крайна сметка имаше ли значение? В живота имаше и по-гадни неща от изхождането в дупка.

През първите няколко дена нямаше нищо против. След като цял живот беше обкръжена от хора, самотата беше като облекчение, почти лукс. Но от третия ден нататък стана трудно.

На шестия ден я изведоха от килията — на ярката светлина, която я накара здраво да стисне клепачи — сякаш тънки копия от светлина пронизаха главата й. Навън я обляха с вода, след това — с дезинфектант, хвърлиха я в друга килия и я приковаха към пода за китката и глезена.

Известно време лежа на пода, докато очите й свикнат с осветлението. След утробния мрак на тясната килия имаше чувството, че я обкръжава голямо пространство, ала когато най-накрая вдигна лице, беше, за да открие, че се гледат очи в очи с някакъв гол мъж. Той беше клекнал на четири крачки пред нея с див блясък в очите. Пенисът му стърчеше надървен между краката. Тя рязко се дръпна назад; веригите удържаха внезапното й движение. И тогава го видя.

Огледа се отвратено. В килията заедно с нея имаше около четиридесет, може би петдесет голи хора — и мъже, и жени. Всичките бяха приковани към пода за китката и глезена. Някои срещнаха погледа й, но без всякакво любопитство, почти без да й обърнат внимание. Други просто лежаха съвсем отнесени. Докато ги гледаше, една жена се вдигна на пети и изля светла струя урина, а после легна отново, без да мърда, като животно, което си почива.

Разтрепери се. Значи това беше. Това беше съдбата й, последното унижение — да стане същата като тези нещастни окаяници тук. Обърна се и погледна към съседа си. Той се дърпаше към нея и сумтеше, на лицето му беше изписана груба похот, опъваше веригите, опитваше се да я докопа. С едната си ръка стискаше пениса си и усърдно я движеше напред-назад.

— Престани — обади се тихо тя. — Моля те…

Но той сякаш не разбираше думите. Наблюдаваше го ужасено — видя как лицето му се изкриви от болка, движенията му станаха още по-трескави, а след това със силен болезнен стон той свърши и семето му изпръска пода между тях.

Заби поглед надолу — лицето й гореше, сърцето й туптеше бясно в гърдите. За миг — за съвсем кратък миг — беше усетила, че откликва; беше усетила как в нея нещо тръгна да изплува на повърхността, сякаш в отговор на свирепата, животинска похот на лицето му.

Остана да лежи така, докато пулсът й се забави и мислите й се успокоят, после вдигна глава — почти я беше страх да го погледне отново. Сега той лежеше кротко на не повече от две чи от нея, а гърдите му ту се надигаха, ту се спускаха леко. Гледаше го и чувстваше огромна жалост — чудеше се кой ли е той и за какво ли престъпление го бяха изпратили тук.

Известно време той лежа неподвижно — тихото похъркване разкри, че е заспал. След това леко се извърна настрани със слаб хленч. И тогава тя видя клеймото на рамото му; видя го и дъхът й секна, а душата се сви в гърдите й.

Беше риба. Стилизирана риба.

Чен стоеше на вратата на столовата и оглеждаше сумрачната стая. Чуваше се тих шум от разговори, във въздуха витаеше аромат на тиха еуфория. На бара — сам, с висока чаша до лакътя си — седеше Дебренцени. Щом видя Чен, вдигна ръка и му махна да отиде при него.

— Как са бъбреците?

Чен се разсмя.

— Болят, но не е нищо сериозно. Лошо изпълнен удар.

— Знам. Видях — Дебренцени остана сериозен още миг, после се усмихна. — Но въпреки това се справи добре. Все едно се занимаваш с това от години.

Чен сведе глава. През последните шест дни беше в болнични, като първите два бе прекарал, гърчейки се от болка.

— Какво искаш да пиеш?

Чен вдигна поглед.

— Май най-добре да не пия нищо.

— Май си е така — Дебренцени се облегна леко назад и се огледа. — Знаеш ли, късмет извади, че тя не те уби. Ако силите за сигурност не я бяха обработили, преди да ни я пратят, сигурно щеше да успее.

Чен кимна — беше схванал иронията.

— Какво стана с нея?

— Нищо. Мислех си да изчакаме, докато пак се върнеш на работа.

Не това беше очаквал Чен.

— Искате да продължа? Дори и след това, което стана?

— Не. Заради това, което стана — Дебренцени здраво стисна рамото на Чен. — Ние тук извеждаме всичко докрай, Тон Чу. До горчивия, неизбежен край.

— Неизбежен?

— Неизбежен — повтори сериозно Дебренцени. — Колкото и да се бориш, не можеш да избягаш.

— А… — в ума си Чен виждаше момичето и пред него бавно се разгръщаше съдбата й. Неизбежен. Като гравитацията в черната дупка или дългият, бавен процес на ентропия. Неща, за които му беше разказал синът му Джиян. Изсмя се — кратък горчив смях.

Дебренцени се усмихна и дръпна ръката си.

— Значи разбираш?

Чен го погледна.

— Имам ли някакъв избор?

— Не. Тук никой няма избор.

— Значи разбирам.

— Добре. Тогава започваме утре сутринта. Точно в шест. Искам да я доведеш от килията. Ще бъда в операционната. Разбра ли ме?

Когато Чен се върна в стаята си, беше вече късно. Чувстваше се разнищен и раздразнен. Нещо повече, чувстваше срам и — за първи път, откакто беше дошъл в Кибуези — някаква вина за нещо ужасно, която щеше да изкупва цял живот. Отпусна се тежко на леглото и обхвана главата си с ръце. Днес беше денят. Преди успяваше да се разграничи от ставащото. Дори и последния път, лице в лице с нея в килията, ставащото не го беше засегнало наистина. То беше нещо абстрактно; нещо, което се случваше на някой друг — вероятно на Тон Чу, който се бе заселил в кожата му. Но сега знаеше — беше си той. Никой друг не я бе завел там и не я беше вързал, за да я оперират. Онзи, който я беше гледал, докато я режеха и слагаха разни неща в главата й, беше той.

— Аз бях — каза на глас и се разтрепери. — Там вътре бях аз.

Седна, притегли краката си под себе си, после поклати невярващо глава. Ала трябваше да повярва. Всичко беше твърде реално — твърде лично — за да не му повярва.

Преглътна тежко. Дрейк го беше предупредил. Дрейк му беше казал, че ще стане така. Първия ден — нищо, на следващия ден светът беше съвсем различен; сякаш някой си прави някакви мрачни гадни номера със зрението ти и те кара да не виждаш нищо освен смърт. Е, Дрейк беше прав. Сега и той го виждаше. Смърт. Навсякъде — смърт. И той беше неин слуга.

На вратата се почука.

— Върви си!

Чукането се повтори. После се чу глас:

— Тон Чу? Добре ли си?

Обърна се и легна с лице към стената.

— Върви си…

Юе Хао никога не беше тичала толкова бързо, нито пък бе изпитвала такава уплаха. Докато тичаше, сякаш успяваше да уравновеси вътре в себе си двата страха — страхът от онова, което беше останало зад гърба й, уравновесяваше страха от тъмнината, сред която тичаше. Инстинктът я водеше към Града. Дори и в тъмното различаваше масивния му силует на хоризонта, който засенчваше поръсения със светлинки кадифен фон.

Беше по-студено, отколкото изобщо си беше представяла. И по-тъмно. Докато тичаше, хленчеше и не смееше да се огледа назад. Когато първите утринни лъчи осветиха небето зад нея, тя изкачваше един полегат склон. Беше забавила крачка, ала още се боеше да спре и да си почине. Можеха да открият отсъствието й всеки момент. И щяха да хукнат подире й.

Щом светлината се усили, тя забави крачка, после спря и се обърна назад. Известно време стоя там със зяпнала уста. След това, когато студът и оголената откритост на мястото се стовариха върху й, тялото й се разтресе. Трети, нов страх, далеч по-голям от всичко, изпитвано досега, я накара да отстъпи назад.

Целият далечен хоризонт пламтеше. Докато гледаше, слънцето се издигна в небето — толкова огромно, толкова заплашително, че й секна дъхът. Ужасена му обърна гръб и после, в първите утринни лъчи, забеляза какво се извисява пред нея.

Отначало земята се издигаше бавно, осеяна със скали. После сякаш ставаше все по-странна и накрая — така изведнъж, че я плашеше колкото всичко останало, видяно досега — завършваше в плътен, задушаващ бял воал. Погледна още по-нагоре… Не, не воал — стена. Твърда бяла стена, която изглеждаше мека, почти безплътна. Отново се разтрепери — не разбираше. Дълбоко вкорененият първичен страх от подобни неща я накара да се свие. Ала очите й продължаваха да се насочват все по-нагоре, докато най-накрая, над горния край тя видя силуета, към който беше тичала цяла нощ. Градът…

Отново усети, че нещо не е наред. Формата му й се струваше… Каква? Ръцете й правеха странни дребни, отсечени движения; коленете й се огънаха. Тя заскърца със зъби и се опита да накара ума си да заработи, да възтържествува над тъмния безсъзнателен страх, който я заливаше вълна след вълна. За миг сякаш успя да дойде на себе си.

Какво не беше наред? Какво, в името на всички богове?

И тогава разбра. Формата му — това не беше наред. Грубата му, назъбена, неравна форма. Докато… Отново зяпна. Но ако не беше Градът… то какво беше тогава, по дяволите?

Остана така още миг, като се олюляваше между два импулса, след това колебливо, като поглеждаше през рамо нарастващия огнен кръг, се втурна отново да бяха. И докато бягаше — а тъмният образ на слънчевия полукръг танцуваше пред очите й, — стената от мъгла се спусна да я посрещне.

Точно се зазоряваше, когато двата крайцера излетяха от площадката и се отправиха на северозапад, към планината. Чен беше във втората машина, а Дрейк до него управляваше. На китката на Чен, съвсем малко по-голямо от стандартните комсети на силите за сигурност, беше прикрепено устройството за проследяване. Погледна го, после се втренчи навън през предното стъкло. Тревистата равнина се изнизваше на около петдесет чи под него.

— Ще я убием, нали?

Дрейк го погледна.

— Тя вече беше мъртва, когато дойде тук. Запомни го.

Чен поклати глава.

— Това са само думи. Не, питах те дали ние ще я убием. Ние. Лично.

— Един вид.

Чен погледна ръцете си.

— Не. Не „един вид“. Това става наистина. Ние ще я убием. Опитвах се да не мисля за това, но не мога. Струва ми се, че… — поклати глава. — Просто има дни, в които не мога да повярвам, че аз върша всичките тези неща. Аз съм добър човек. Или поне така си мислех.

Дрейк не каза нищо, прегърбен над контролното табло, все едно се съсредоточаваше, но Чен го виждаше, че мисли, че предъвква казаното от него.

— Е? — обади се Чен.

— Ами сега кацаме, вършим си работата, връщаме се. Това е.

Чен отново се вгледа продължително в Дрейк — не беше сигурен дори какво точно търси в него. Но каквото и да беше, го нямаше. Погледна малкото екранче. Под централното стъпало имаше две копчета. Бяха доста безобидни на вид, но не беше сигурен. Само Дрейк знаеше за какво служат.

Извърна се и прехапа език. Може би беше най-добре да гледа на всичко това като Дрейк. Като поредната работа, която трябва да бъде свършена. Но безпокойството му не утихна и докато планината ставаше все по-огромна там, пред предното стъкло, заедно с нея нарастваше и чувството му за нереалност.

Всичко това беше толкова безлично. Сякаш следяха нещо неодушевено — някаква друга машина, която можеше да бяга. Но Чен бе видял жената отблизо; бе я погледнал в очите и се бе взирал в лицето й, докато Дебренцени оперираше. Беше видял колко е уязвима.

И колко силно е човешкото в нея…

Беше включил нагревателя на костюма и беше спуснал визьора, ала въпреки това краката му бяха ледени, а бузите — замръзнали. Сега от планината вееше студен вятър и разкъсваше мъглата на места, ала общо взето тя си оставаше плътна, сякаш зрението му не беше наред.

В шлема му се разнесе слабо жужене, след това се чу глас:

— Тука се вдига. Сега виждаме цялата планина чак до върха.

Чен погледна нагоре към хълма, като че ли се опитваше да проникне с поглед отвъд гъстата мъгла, после отново погледна към Дрейк.

— Ами сега?

Дрейк кимна разсеяно, след което каза в микрофона си:

— Движете се в граница от сто чи. Като че ли е спряла. Густафсон, ти тръгваш на север от нея. Палмър, заобиколи от изток. Ние с Тон Чу поемаме другите точки. По този начин я обкръжаваме отвсякъде.

Дрейк се обърна и погледна към планината.

— Добре. Дай да го изпробваме това нещо както трябва.

Чен заговори зад гърба на Дрейк:

— Следачът трябва да е вграден в дисплея на визьора. Когато се катериш, това нещо е уязвимо. Пък и неудобно.

— Прав си — отговори Дрейк и започна да се изкачва. — Голяма досада. Трябва да го направят част от стандартното оборудване за глава на силите за сигурност с директно компютърно управление от разстояние.

— Искаш да кажеш, да сложат и на стражите жици в главите?

Дрейк спря. Мъглата обви фигурата му.

— Защо не? Така координаторът може да е на разстояние, извън обсега на опасността. И екипът ще е по-малко уязвим. Беглецът не би могъл да се добере до главата, до мозъка на операцията. Има смисъл, не смяташ ли?

Някъде по средата на пътя Дрейк спря и посочи:

— Ей там. Продължавай да вървиш, докато не стигнеш на юг от нея. Тогава спри и чакай. Ще ти кажа какво да направиш.

Чен тръгна бавно по трудния терен, после спря — екранът му сочеше, че се намира точно на юг от следата, приблизително на сто чи по-надолу. Даде сигнал и зачака, докато другите потвърдят, че са по местата си. Мъглата се беше разсеяла там, където беше застанал, и той виждаше и Густафсон, и Палмър. От бегълката нямаше и следа.

Гласът на Дрейк прозвуча в ушите му:

— Бъди готов всеки момент. Започваме от тебе.

Чен зачака, докато мъглата бавно изтъняваше около него. След това съвсем изведнъж планината надвисна над него — върховете близнаци Кебо и Мауензи бяха бели на фона на яркосиньото небе. Разтрепери се, загледа се нагоре и забеляза и другите на склона.

— Виждам те — обади се Дрейк, преди да успее да си върне дар-слово. — Добре. Сега се изкачи малко по-нагоре по хълма. Ще я обкръжим на около петдесет чи. Палмър, Густафсон, направете и вие същото.

Чен бавно тръгна напред — усещаше как и другите се приближават. Пред него се извисяваше стръмен перваз от гола земя. Щом го приближи, ги загуби от поглед — първо Дрейк, после — и другите двама.

— Ще трябва да се изкача горе — обади се той в микрофона. — Оттук не виждам нищичко!

Изкатери се и застана на равното над перваза, където започваше да расте гъста трева. Сега се намираше само на двайсет чи от сигнала на следача. Останалите си стояха на петдесет чи и го наблюдаваха.

— Къде е? — попита той, този път по-тихо.

— Точно където следачът показва, че е — обади се Дрейк в ухото му. — В тази вдлъбнатина точно пред тебе.

Беше я видял вече, но му се стори твърде плитка, за да може жена да се скрие в нея.

— Палмър? — пак беше Дрейк. Чен се заслуша. — Искам да провериш с ръчното устройство сигнала за лявата ръка. Обърни я бавно наляво.

Чен изчака, вперил поглед в плитката яма пред себе си. Като че ли не се случи нищо.

— Добре — обади се Дрейк. — А сега ти, Густафсон. Натисни и двете копчета едновременно. Натисни ги здраво за около двайсет секунди. Става ли?

Този път от вдлъбнатината се чу шум. Тихо стенание, което ставаше все по-силно с всяка изминала секунда. След това рязко секна. Чен трепна.

— Какво беше това?

— Просто проверка — отговори Дрейк. — Всеки наш сигнал е двупосочен. Те препредават, но имат и втора функция. Този на Палмър прекратява всякаква моторна активност в мозъчната кора. Този на Густафсон работи в така наречената „врата на болката“ — стимулира нервите в основата на мозъка.

— Ами твоят? — попита Чен. Чуваше дишането на другите по връзката.

— Моят е най-финият. Аз мога да говоря с нашата бегълка. Да говоря направо в главата й.

Линията замлъкна. От ямата отпред се чу хленчене от чист страх. После Дрейк пак се обади:

— Добре. Можете да преместете сигнала отново на начална позиция. Нашата бегълка е готова да излезе.

Зачакаха напрегнато, а след това от плитката яма се подаде глава. Жената се измъкна уморено — личеше си, че я болеше — от дълбоката дупка. Щом главата й се показа, тя погледна право към Чен. Известно време остана на място, като се олюляваше, после се строполи долу и седна на земята. Болката и умората бяха набраздили опустошеното й лице. Изглеждаше разбита и изтощена. Ръцете и краката й бяха целите в контузии и кървящи рани.

Дрейк сигурно пак й беше казал нещо, защото тя подскочи на място, огледа се и го видя. След това отново се огледа и забеляза и другите. Главата й се отпусна надолу и известно време тя просто седеше там с отпуснати ръце и дишаше тежко.

— Добре — обади се Дрейк. — Да свършваме.

Чен се обърна и погледна към Дрейк. Осветен от слънчевите лъчи, вече ослепителни, той изглеждаше като студена, чужда фигура. Костюмът му, както и на всички останали, не отразяваше светлината. Само визьорът проблясваше заплашително. Точно сега се приближаваше. На двайсет чи от жената спря. Чен наблюдаваше как Дрейк накара Палмър отново да изпробва сигнала си. Щом сигналът се изключи, жената се килна нелепо на една страна. После, само след секунди, тя отново се изправи и се огледа — чудеше се какво ли е станало с нея. След това беше ред на Густафсон. Чен видя как лицето й се напрегна, как стисна зъби и цялото й тяло се изви в дъга, а краката й заритаха от ужасни болки.

Когато тя отново се надигна, се виждаше как лицето й се криви от тикове. Нещо в нея се беше пречупило. Когато го погледна, очите й сякаш бяха празни.

Погледна към Дрейк отвратен, но Дрейк пак й говореше. Чен виждаше как мърдат устните му, после отново погледна към жената и видя как тя се опитва да запуши с длани ушите си, а на лицето й е изписан чист ужас.

Бавно, болезнено тя се изправи и забила поглед в Чен, се прехвърли през перваза и тръгна към него. Сега почти подскачаше — колчем докоснеше с наранения си крак земята, лицето й се кривеше от болка. Ала продължаваше да върви.

Той понечи да отстъпи, но гласът на Дрейк изведнъж прокънтя в ушите му по индивидуалния канал:

— Просто натисни и задръж лявото копче и докосни дясното.

Тя се беше приближила вече на не повече от два човешки боя от него и протягаше ръце. Погледна малкия екран, после натисна копчето и докосна другото.

Мек, мокър звук на експлозия изпълни въздуха. Сякаш някой беше стрелял с пушка отвътре в огромен плот. А там, където беше стигнал сигналът, вече нямаше нищо.

Вдигна очи. Тялото вече падаше — раменете и гърдите бяха разкъсани от експлозията, която бе отнесла главата. Извърна се — гадеше му се, ала вонята на изгорена плът изпълваше ноздрите му, а кървави парчета от разкъсаната й плът се бяха пръснали по целия му костюм и по визьора. Препъна се и едва не се затъркаля надолу по стръмния гол склон, но се задържа за ръба. Залитна, за да запази равновесие, като отново и отново си повтаряше, че не му се гади.

След малко се обърна, плъзна поглед по трупа и погледна Дрейк в очите.

— Копеле гадно… защо тя идваше към мене? Какво й каза?

Дрейк свали шлема си и го хвърли на земята.

— Казах й, че ще й помогнеш — отговори той и студено се разсмя. — И ти й помогна. Помогна й и още как!

Глава 20Пламъци в чаша

— Уан Ти?

Чен беше застанал на вратата изненадан, че намира апартамента потънал в тъмнина. Протегна ръка и опипа стената, после бавно запали светлините. Всичко изглеждаше нормално, всичко си беше на мястото. Въздъхна. За миг само…

Отиде в кухнята, напълни чайника и го включи. Щом се обърна и се протегна да вземе каната за ча, чу някакъв шум. Някой кашляше.

Излезе в ярко осветената всекидневна.

— Уан Ти? — повика тихо и погледна към тъмния вход на спалнята им. — Ти ли си?

Отново се разнесе кашлицата; силна, разтрисаща кашлица, която завърши с тихо стенание.

Приближи се и погледна в стаята. Там под завивките лежеше Уан Ти — веднага го забеляза. Но никога не я беше виждал такава: косата й чорлава, челото й оросено от пот. Уан Ти, която през целия си живот не беше боледувала и един ден.

— Уан Ти?

Тя изстена и леко извърна глава.

— Нммм…

Той се огледа и усети, че нещо липсва, но не се сещаше какво.

— Уан Ти?

Очите й бавно се отвориха. Щом го видя, тя изстена пак, извърна се и дръпна чаршафа над главата си.

— Уан Ти? — повика я той нежно и се приближи. — Къде са децата?

Гласът й беше слаб, приглушен от чаршафите.

— Изпратих ги долу. При чичо Мей.

— А-ха… — той приклекна до леглото. — А ти, любов моя?

Тя се поколеба, после му отговори със същия немощен, уплашен глас:

— Добре съм, съпруже.

Нещо в тона й и в начина, по който решеността й да бъде прилежна съпруга, която не се оплаква, се разколеба пред огромната тежест на страданието й — го накара да изстине отвътре. Беше се случило нещо ужасно.

Дръпна надолу чаршафа и се взря в лицето й в полумрака. Тя почти не приличаше на себе си. Устата й — силна уста, създадена за смях — беше прехапана в болезнена гримаса. Очите й — обикновено толкова топли и вдъхващи доверие — бяха стиснати, сякаш искаше да задържи вътре цялото си нещастие; клепачите бяха тежки и безцветни. От тази гледка го заболя. Той докосна с пръсти бузата й — искаше да я успокои; след това изненадано отдръпна длан. Тя плачеше.

За миг изгуби ума и дума, после усети как стомахът му се свива.

— Детето…

Уан Ти кимна, след това зарови лице във възглавницата и се разрида. Тялото й конвулсивно потръпваше под чаршафите.

Той седна на леглото до нея, притисна я към себе си и се опита да я утеши, но умът му беше в шок.

— Не… — Каза той след малко. — Винаги си била толкова силна. А и детето беше добре. Доктор Фан го каза.

Тя лежеше, без да помръдва — толкова неподвижно, че той се уплаши. Значи беше вярно. Беше загубила детето.

— Кога стана това? — попита ужасено.

— Преди седмица.

— Седмица! Ай я! — той се облегна назад и се втренчи сляпо в сенките — мислеше за болката й, за страданието й и за това, че той не е бил до нея. — Но защо никой не ми е казал нищо? Защо Кар не ми се е обадил? Трябваше да съм тук!

Тя протегна ръка и докосна гърдите му.

— Той искаше да ти се обади. Молеше ме да се обади, но аз не му позволих. Работата ти…

Той отново я погледна. Подутите й червени очи бяха изпълнени с жалост. От гледката — от загрижеността й за него — сърцето му се сви в гърдите от любов.

— О, Уан Ти, гълъбчето ми… какво, в името на всички богове, се случи?

Тя се разтрепери и отново извърна глава.

— Чаках, но никой не дойде…

Той поклати глава.

— Но докторът… Нали му платихме, за да дойде специално!

— Имаше усложнения — тя се страхуваше да го погледне в очите. — Чаках го. Три часа го чаках, но той изобщо не дойде. Джиян се опита да…

— Изобщо не дойде? — вбесено извика Чен. — Повикали са го, а той не дойде?

Тя кимна бързо, отсечено.

— Накарах Джиян да изтича до Медицинския център, но никой от лекарите не бил свободен — за миг го погледна в очите, после отново извърна глава. Едва изговаряше думите със слаб, уплашен гласец. — Или поне така му казали. Но Джиян ми каза, че си седели в някаква стая зад рецепцията и се смеели — пиели си ча и се смеели, докато моето бебе умираше.

Чен усети как отново изстина, но този път от гняв. Силен, почти заслепяващ гняв.

— И никой не дойде, така ли?

Тя поклати глава и лицето й отново се изкриви. Той я прегърна силно и я остави да плаче в прегръдките му. По собственото му лице се стичаха сълзи.

— Горкичката ми, миличката ми — говореше той. — Горкичката ми, обичната ми — но дълбоко вътре в него гневът се беше втвърдил в нещо друго — в студена, чиста ярост. Представяше си ги, насядали там, да се смеят и пият ча, докато дъщеричката му умира. Виждаше охранените им засмени лица и му се искаше да ги размаже, да усети как юмрукът му троши скулите им.

А малкият Джиян… Какво ли му е било на него, като е знаел, че майка му е в беда, сестричката му умира, а той не може да направи нищо? Какво ли му е било? Чен изстена. Така се бяха надявали. Такива планове бяха градили. Как така всичко се беше объркало?

Огледа познатата стая. Мисълта за мъртвото дете го хвърляше в агония, изгаряше гърдите му.

— Не… — промълви той и разтърси глава. — Неееее!

Изправи се, свил юмруци.

— Отивам при доктор Фан.

Уан Ти го погледна уплашено.

— Недей, Чен. Моля те. Така нищо няма да постигнеш.

Той поклати глава.

— Трябваше да дойде, този мръсник! Трябвало е да слезе само две палуби по-надолу! Три часа… Къде се е губил три часа?

— Чен… — тя протегна ръка и се опита да го спре, но той се отдръпна от нея.

— Не, Уан Ти. Този път не. Този път ще действам, както аз съм решил.

— Ти не разбираш… — започна тя. — Кар знае всичко. При него са всички доказателства. Щеше да те посрещне…

Щом забеляза, че той вече не я слуша, тя млъкна. Лицето му беше неподвижно като лице на статуя.

— Той уби дъщеря ми — тихо рече той. — Оставил я е да умре. А и ти, Уан Ти… и ти можеше да умреш.

Тя се разтрепери. Вярно беше. Едва не бе умряла, докато се напъваше да изтласка детето вън от себе си — не, щеше да умре, ако Джиян не се беше сетил да се свърже с Кар и да го извика на помощ.

Отпусна глава на възглавницата. Значи може би Чен беше прав. Може би — само този път — беше правилно да действа — да отвърне с удар на онези, които им бяха навредили, пък майната им на последствията. Може би така беше по-добре, отколкото да го остави да събира гной дълбоко вътре в себе си. По-добре, отколкото да се посрами за втори път пред сина си.

Тя затвори очи — болеше я при спомена за всичко, което й се беше случило. Без него тук беше ужасно. Толкова ужасно, че да не повярваш.

Усети дъха му на бузата си, устните му нежно се притиснаха към челото й и тя потръпна.

— Трябва да вървя — тихо се обади той и нежно отпусна длан на страната й. — Разбираш ли ме?

Тя кимна — сдържаше сълзите си, искаше този път да се покаже храбра пред него. Но беше трудно и когато той излезе, тя отново рухна и избухна в силни, неудържими ридания. Споменът за докосването му сияеше с топъл блясък в мрака.

Стаята беше студена и ярко осветена; белите фаянсови плочки, които покриваха стените и пода, подчертаваха оскъдната обстановка. В средата имаше маса за дисекции. Около нея стояха тримата хирурзи, провели аутопсията, и чакаха с наведени глави.

Трупът на масата беше тежко обгорен, крайниците му — разкривени, главата и горната част на торса — смазани; въпреки това тялото можеше лесно да се идентифицира като „Джен Син“. На три отделни места плътта беше разрязана чак до костта и се виждаше отличителният белег на „Джен Син“ — яркочервеното G, което оформяше не докрай затворена окръжност около мъничкото S вътре.

Най-накрая го бяха притиснали в ъгъла в пещерите северно от имението. Хун Миен-ло и малка група стражи се бяха борили цял час с него, преди една добра граната да свърши работата, да заглуши ответния огън на съществото и да събори покрива на пещерата отгоре му. Или поне така разправяше Хун.

Ван Со-леян беше застанал там и се взираше в трупа. Очите му попиваха всичко. На лицето му надеждата се бореше с цинизма, но когато погледна отново към своя канцлер, изражението му беше на дълбоко подозрение.

— Сигурен ли си, че е това, Хун? Лицето…

Лицето беше почти безформено. Едва-едва загатнато.

— Казвали са ми, че някои модели са такива, чие хсия. Пазят определен брой от тях за спешни поръчки и моделират лицата им в последния момент. Проверих в протоколите на „Джен Син“ и открих, че точно този модел е бил произведен преди осем години. Бил откраднат от клона им в Западна Азия — от завода в Караганда — преди близо пет години.

Ван погледна трупа, после поклати глава.

— Въпреки това…

— Простете, чие хсия, но в пещерата намерихме и други неща — Хун Миен-ло се обърна и взе малка кутия от секретаря си, след това пак се обърна, отвори я и я подаде на танга. — Сред тях и това.

Ван Со-леян се втренчи в лицето и кимна. Беше разкъсано, окаляно и цялото в дупчици, ала въпреки това си личеше чие е. Беше лицето на брат му. Или поне негово съвършено копие. Пусна го върху гърдите на трупа.

— Значи така е успяло, а? С фалшиво лице и студено тяло.

— Не е студено, чие хсия. Или поне не съвсем. Нали разбирате, този модел е бил разработен за работа при температури под нулата или при жегата в мините. Той има особено здрава и издръжлива кожа, която изолира вътрешните процеси на съществото от крайностите на жегата и студа. Точно затова камерите не са го регистрирали. През нощта те са програмирани да реагират само на топлина и тъй като това нещо не им е дало никаква следа, камерите изобщо не са се активирали.

Ван кимна. Устата му беше пресъхнала. Въпреки всичко не беше съвсем убеден.

— Ами следите от кожа и кръв, които беше оставило по камъка?

Хун леко наведе глава.

— Според нас, чие хсия, съществото ги е оставило там нарочно, за да ни накара да мислим, че наистина е вашият брат.

Ван склони глава, после се засмя с тих, огорчен смях.

— Страшно ми се иска и аз да си мисля така, канцлер Хун, но това просто не е възможно. Проверих при „Джен Син“. Те ми казаха, че не било възможно от една драскотина да се създаде копие на индивидуалната ДНК.

— От драскотина — не, чие хсия. Но защо случаят да е точно такъв? Всичко, което трябва, за да се копира ДНК, е една-единствена верига от оригинала. Увериха ме, че можела да стане дори с труп.

— И ти предполагаш това? Че някой е проникнал в гробницата, преди това същество да я разбие отвътре, отнесъл е парче от тялото на брат ми и го е използвал, за да дублира неговата ДНК?

— Това е едната възможност, чие хсия, но има и друга. Ами ако някой близък на брат ви е взел образец от неговата кожа или кръв още преди той да умре? Взел го е и го е запазил?

Ван поклати глава.

— Това е абсурд. Знам, че брат ми беше слабак и глупак, но дори и той не би стоял мирно, докато някой прислужник взема проба от кръвта му!

— Пак не това исках да кажа, чие хсия. Ами ако брат ви е претърпял някоя малка злополука и някой от прислужниците му се е погрижил за него? Ами ако прислужникът е запазил материалите, с които са превързали раната на брат ви — парче окървавена марля например или купа с кървава вода?

Ван присви очи.

— И според тебе е станало точно така?

Хун кимна.

— Точно така е станало, чие хсия. Имаме подписано признание.

— Признание? А как е получено това признание? По обичайния ти начин?

Хун се обърна, взе свитъка от секретаря си и го подаде на танга.

— Ву Мин! — Ван се разсмя невярващо. — Това ли са ви всичките доказателства — признанието на Ву Мин?

Хун Миен-ло поклати глава.

— Боя се, че не, чие хсия. Прегледах протоколите на дома за подробности около дребните злополуки с брат ви. Май през последните пет години е имало няколко подобни инцидента, но във всички случаи освен в един материалите, с които са били превързвани раните му, са били изгаряни, както е редно.

— И единствения път, когато не са били — тогава е бил замесен Ву Мин, така ли да го разбирам?

— Да, чие хсия. Ву Мин и още един. Предателят, Сун Ли Хуа.

Ван ахна от изненада.

— Това сигурно ли е?

— Абсолютно, чие хсия. Имаме запис на инцидента — как Ву и Сун се грижат за брат ви — но няма запис на унищожаването на превързочните материали.

— А… — Ван се обърна и отново погледна към трупа. Протегна ръка и проследи с пръсти контурите на лицето на брат си.

— Значи зад всичко това стои братовчед ми — промълви той. — Това е дело на Ли Юан.

— Така изглежда, чие хсия.

— Така изглежда… — и все пак нещо продължаваше да го човърка. Отново се обърна към канцлера си: — Преди колко време се е случило това?

— Преди две години, чие хсия.

— Две или почти две години? Говори по-точно, Хун Миен-ло.

— Двайсет и два месеца, ако трябва да бъдем точни, чие хсия.

— Месец преди да умре?

— Точно така, чие хсия.

Ван си пое дълбоко въздух — беше доволен. Ако беше станало по-рано, нямаше да има смисъл, защото Ли Юан нямаше да има мотив за действията си, а баща му щеше да е още жив. А така, както излизаше…

Усмихна се.

— Добре си се справил, канцлер Хун. Ти оправда доверието ми в тебе. Ала все още остават два въпроса, на които трябва да се отговори. Първо, как съществото е попаднало в гробницата, без камерите да го забележат? И, второ, къде е трупът на мъртвия ми брат?

Хун Миен-ло се поклони ниско.

— И двата въпроса ме тревожиха дълго, чие хсия, но мисля, че имам отговор.

Той се изправи, извади нещо от джоба си и го подаде на танга. Беше малък, прозрачен лъскав кръг като лещата на камера.

Ван го повъртя в ръце, после погледна към своя канцлер.

— Какво е това?

— Имиджър, чие хсия. Поставен върху обектива на камерата, той фиксира образа пред обектива и го поддържа за определен период. След това имиджърът се самоунищожава на молекулярно равнище и преминава в газообразно състояние. Докато е на обектива, можете да се разхождате съвсем свободно пред камерата без страх, че ще регистрира присъствието ви, а след това не оставя никаква следа.

— Разбрах. И според тебе нещо подобно е било използвано за затапване на камерите около гробницата?

Хун се усмихна.

— Това обяснява как вратата на гробницата е била отворена, без камерите да забележат нищо.

— Ами трупът на брат ми?

— Нито следа от него, чие хсия. Ала Намерихме следи от пепел в една дупка близо до поток северно от двореца. На средата на пътя оттук до хълмовете.

— Значи съществото е изгорило трупа?

Хун съвсем леко сви рамене.

— Не съм чак толкова сигурен. Ако е така, защо не забелязахме никакви следи? За да се изгори човешко тяло, трябва много топлина и от момента, в който се включиха алармените системи, всеки страж в двореца застана нащрек за всяко едно подозрително топло нещо. Ако съществото беше изгорило трупа, щяхме да го видим. Така че, чие хсия, аз бих предположил, че пепелта е от нещо друго, може би от някакъв малък религиозен обред. Що се отнася до трупа, мисля, че все още е там отвън, скрит някъде.

Вай се замисли, след това се разсмя.

— И там и ще си го оставим, а? Сред скалите и потоците, като министър в изгнание — отново се разсмя, вече с по-плътен и по-богат смях — смях на облекчение и на древна, непрощаваща злоба. Обърна се и погледна към трупа и маската с лицето на брат си. — Що се отнася до тези неща, изгорете ги, канцлер Хун. Отвън, пред портала на двореца, така че всички да видят.

Във фоайето на Медицинския център беше тихо. Щом Чен влезе, сестрата зад бюрото го погледна и се усмихна, но Чен тръгна право напред, бутна вратата и се отправи към стаята, в която знаеше, че държат архива си.

Някой викна подире му, но Чен не му обърна внимание. Нямаше време за формалности. Искаше на мига да разбере кой е убил детето и защо.

Двамата мъже стреснато вдигнаха погледи от екраните, когато той влезе в стаята с архива. Единият понечи да възрази, после видя пистолета и млъкна.

— Искам подробности за смъртта на едно дете — направо започна Чен. — Името е Као. К-А-О. Преди седмица се е случило. Момиче. Новородено. Искам регистрирания час на смъртта, точното време, когато са се обадили в този офис, и списък на дежурните същата вечер заедно с протоколите за дежурството на всички от списъка.

Чиновниците се спогледаха — не бяха сигурни какво трябва да правят, но яростният крясък на Чен ги накара да подскочат. Той насочи дулото на оръжието към по-висшестоящия.

— Мърдай! Веднага! На разпечатки. И дори и през ум да не ти минава да ме прецакаш. Ако не получа точно каквото искам, ще ти пусна куршум в гърдите.

Мъжът преглътна нервно, наведе глава и започна да набира на комсета си.

Щом разпечатката заизлиза с тракане от машината, отвън се разнесе шум. Чен се обърна. Трима санитари — едри, яки мъже — бяха дошли да проверят какво става. От начина, по който бяха застанали там и му преграждаха пътя, беше ясно, че нямат никакво намерение да го оставят да си излезе.

— Връщайте се на работа — рече тихо той. — Това тук не ви засяга.

Отново погледна към чиновниците. Младият беше започнал да набира нещо на клавиатурата си. Чен поклати глава.

— На твое място не бих…

Човекът спря. Миг по-късно другата машина млъкна.

Чен посегна и взе разпечатката. Един поглед потвърди онова, което беше подозирал. По времето на смъртта на дъщеря му поне четирима души от медицинския екип са били свободни. Защо тогава не са отговорили на спешното повикване? Или по-скоро кой им е наредил да го пренебрегнат?

Щеше да посети доктор Фан, главния консултант на Центъра — човека, който трябваше да дойде при Уан Ти. Щеше да го намери и да го накара да изплюе камъчето. И после щеше да ги убие. Които и да бяха те.

Чен отново се обърна с лице към санитарите.

— Не ме ли чухте, чун цу! Връщайте се на работа. Това тук не ви засяга.

Виждаше колко ги е шубе от пистолета. Беше ги шубе, но бяха решени. Мислеха си, че могат да му скочат. Е, нека се пробват тогава. Но бъркаха, ако разчитаха на едната решителност, за да го победят.

Прибра пистолета в кобура си, наведе се и измъкна дългия, остър нож от ботуша си.

— Искате да ме спрете, така ли? Я да видим как ще стане, а? Хайде де!

Минути по-късно той тропаше на вратата на апартамента на Фан Цен-ли. Знаеше, че охраната вече е под тревога. Чуваше отвътре шум от движение и бърборене на гласове. Страхливи, паникьосани гласове. Извика — гласът му беше пълен с увереност:

— Сили за сигурност! Отворете! Аз съм лейтенант Тон и съм изпратен да ви пазя!

Видя как камерата над вратата се завъртя и вдигна пропуска си, като закри името с палец. Миг по-късно вратата се отвори и трима прислужници го въведоха вътре, като му се усмихваха благодарно.

Щом извади пистолета, усмивките им замръзнаха.

— Къде е? Къде е това лайно с лице на невестулка?

— Не зная за кого говорите — отвърна най-възрастният — дядка, на чиито гърди беше избродирано числото две — но Чен го зашлеви и той млъкна.

— Сега много добре знаеш за кого говоря. За Фан. Искам да знам къде е и то веднага, а не след две минути. Първо ще застрелям тебе, лао цу, после и тебе, шибаняк дребен!

По-възрастният, номер две, заби поглед в земята и прехапа език, но най-младият от тримата започна да бърбори — страхът по чудо му беше развързал езика. Чен го изслуша внимателно, като запомняше какво му казва.

— И сега е там, така ли?

Младежът кимна.

— Добре — той погледна към домашния комсет — голяма натруфена машина, украсена с дракони. — Някой говорил ли е с него вече?

Младежът поклати глава, без да обръща внимание на сърдития поглед на стареца.

— Добре — Чен мина покрай тях и стреля два пъти в машината. — Това е, за да не се изкушавате. Но нека да ви предупредя. Само да разбера, че някой го е предизвестил, и се връщам. Така че ще слушкате, разбрахте ли ме? Крайно старателно ще ме слушкате!

Икономът на дома се усмихна и наведе глава.

— Ако изчакате тук, капитан Као, ще извикам господаря си…

Директен удар в стомаха накара човека задъхан да се прегъне на две. Чен го прескочи и тръгна нататък, откъдето се чуваха гласове и звън на чаши.

Един прислужник се спусна към него и се опита да му попречи да влезе в трапезарията. Чен го хвана за гърлото.

Отвори вратата с трясък и се огледа. Подмина стреснатите лица и щом забеляза доктор Фан от другата страна на масата, изрева яростно.

Фан Цен-ли се изправи, залитайки. Беше пребледнял, очите му се бяха изцъклили от ужас. Останалите бяха започнали да крещят като побеснели. Гледаха ту към Чен, ту към Фан и се опитваха да разберат какво става. Известно време в стаята цареше врява, после падна студена, страшна тишина.

Чен беше извадил ножа си.

— Ай я! — изхриптя Фан и се огледа нервно. — Кой е този лудият?

— Много добре знаеш кой съм, майната ти! — озъби се Чен и се приближи до масата. — И аз знам кой си ти, Фан Цен-ли. Ти си гадното копеле, което остави неродената ми дъщеричка да умре.

Лицето на Фан се скова от страх.

— Не сте разбрали правилно. Бях възпрепятстван. Един мой клиент…

Фан млъкна. Чен беше застанал само на една ръка разстояние от него и го гледаше кръвнишки — само омразата в погледа му можеше да убие човек.

— Знам те що за гадно насекомо си, Фан. Но искам да знам и кой ти е платил да оставиш дъщеря ми да умре, а жена ми — да страда — замахна диво, сграбчи Фан за косата, свлече го на колене и допря големия нож до гърлото му. — Кой беше, Фан Цен-ли? Кажи!

Около масата се надигна протестиращо мърморене, но Чен не му обърна внимание. Гледаше право в лицето на Фан, озъбен в гримаса на убийствена омраза.

— По-добре ще е да ми кажеш — той стисна още по-здраво косата на Фан, — и то веднага, Фан Цен-ли. Освен ако нямаш и втора уста под брадичката.

Фан изкриви лице, после погледна Чен в очите.

— Цуй Вей. Цуй Вей ме накара.

— Цуй Вей? — Чен се намръщи. Опитваше се да си спомни кой е той. — Той…?

Млъкна — беше се сетил. Цуй Вей. Разбира се! Така се казваше бащата на онзи младеж. Високият, кльощав мъж, който го беше заплашил, след като осъдиха сина му. Чен потрепери. Значи това беше. Затова беше умряло детето му.

Прибра ножа в ножницата, след това се обърна и огледа събралите се около масата.

— Чухте! — яростно изрече той. — И сега знаете що за изчадие е вашият приятел Фан Цен-ли.

Чен отново погледна към Фан, изсумтя диво и фрасна лицето му с коляно.

Пусна Фан и той се претърколи настрани. После заобиколи масата — виждаше ги как страхливо се дърпат пред него. На вратата прислужниците му направиха път, без дори да се опитат да му попречат. Бяха видели какво се беше случило и бяха разбрали. Някои дори се поклониха на Чен в знак на уважение. В трапезарията обаче се беше надигнала врява — ядосаните, възмутени гласове призоваваха да се предприеме нещо.

Беше застанал в мрака в дъното на ресторанта и наблюдаваше. Бяха всичко седмина — петима бяха седнали на една маса до касата. Светлината осветяваше фигурите им в гръб и лицата им не се виждаха. Другите двама бяха седнали на съседните маси. Бяха едри мъжаги и това, че се озъртаха, също както и размерите им, подсказа на Чен какви са. Петимата се бяха скупчили нагъсто и си говореха.

— Трябва да заминеш — обясняваше единият. — Все имаш някакви роднини, при които можеш да се скриеш за известно време, Цуй Вей. Докато нещата се поуталожат.

Цуй Вей се наведе агресивно към него.

— Няма да се крия от това копеле! Той изпрати сина ми надолу. Само да ме заплаши и стой, та гледай!

— Прави каквото искаш, Цуй Вей, но чух, че силите за сигурност се ровели из архива на палубата и ти събирали данните.

Цуй се облегна назад с нагло изражение.

— Е, и? Нищо не може да докаже. Просто доктор Фан трябва да си затваря устата.

Дебелият се наежи.

— Фан Цен-ли е самата дискретност. Той поне се вслуша в съвета ми и ще се покрие, докато тази работа се разнесе.

Цуй Вей изсумтя.

— Типично за това егоистично лайно! Ще ми се изобщо да не ти бях слушал глупостите. Можехме да го ударим. Да го ударим здраво. И не само с някакво си шибано неродено бебе. Можехме да го направим на луд. Дъщеричката му…

Чен се разтрепери — гневът му беше стигнал до точката на кипене. Не го очакваха. Това придаваше елемент на изненада. Но там бяха и телохранителите. Трябваше да се справи първо с тях.

Докато стоеше там и ги слушаше как заговорничат и кроят планове, усети как гневът му се превръща в дълбока погнуса. Гнусеше се от тях, но и от себе си — защото докато беше ставало всичко това, с какво се бе занимавал той самият?

Изпусна дълга, бавна въздишка. Не. Никога нямаше да е същото. Защото накъдето и да погледнеше, я виждаше как пристъпва към него като счупена кукла, чуваше избухването на взрива…

Ами детето? Затвори очи и болката се върна — стягаше като желязна лента гърдите му. Сякаш той сам беше убил детето. Сякаш беше натиснал някакво малко копче и…

Чен пристъпи на светло. Един от телохранителите вдигна поглед, когато той се приближи, после се извърна. Беше го взел точно за такъв, какъвто изглеждаше — работник от нощната смяна, спрял да изпие купичка ча на път за вкъщи. Точно на това се беше надявал и Чен.

На три крачки от мъжа той замахна с юмрук в широка дъга и го стовари в лицето на мъжа. Счупи му носа. Мъжът залитна назад, Чен се обърна, извъртя се и изрита другия в гърдите точно когато онзи се надигаше от стола. След това с два бързи удара го повали на земята.

Чен се обърна към насядалите около масата мъже. Бяха разбутали столовете си и се бяха дръпнали назад. Сега бяха втренчили в него ужасени, опулени очи.

— Я, ми кажи — заговори тихо Чен и направи крачка напред. — Дъщеричката ми… Какво щеше да й направиш, Цуй Вей? Я, ми разкажи какво си бил намислил.

С пребледняло лице Цуй Вей се опита да се дръпне назад, но се натъкна на стената. Взе да върти нервно глава — търсеше накъде да побегне, но пътят му беше блокиран и от двете страни.

Чен вдигна отрупаната маса и я метна настрани, после се наведе и измъкна големия ловджийски нож от ботуша си.

— Нямам кураж да се бия с тебе, така ли, Цуй Вей? — той се изсмя студено. Цялата му омраза и отвращение от самия него изведнъж се съсредоточиха в ръката му и големият нож затрептя на светлината.

Цуй Вей се блещи насреща му още миг, като само отваряше и затваряше уста, след това падна на колене и прилепи чело към пода. Тялото му се тресеше от страх.

— Милост! — примоли се той. — В името на всички богове, милост!

Чен си пое дъх на пресекулки — спомни си как изглеждаше Уан Ти, спомни си какво му беше, че тогава не е бил до нея; а и Джиян, горкичкият Джиян… какво ли му е било на него, като е знаел, че не може да направи нищо?

И това… това лайно тук… иска милост?

Вдигна ножа. Цялото му тяло се напрегна. Беше готов да удари…

— Татко! Не! Моля те…

Обърна се и ножът падна от ръката му. Беше Джиян. Синът му Джиян.

Момчето притича и се хвърли на врата му, прегърна го, притисна го толкова здраво, че Чен усети как нещо в него се скъса. Зарида и думите се заизливаха от устата му:

— О, Джиян… Джиян… Толкова съжалявам… Не знаех… Не знаех! Ужасно ли беше, момчето ми? Много ужасно ли беше?

Джиян притисна баща си с всичка сила и го погледна в очите. Лицето му беше мокро от сълзи.

— Всичко е наред, татко… Всичко вече е наред. Ти се върна. Сега си при нас.

Той целуна сина си по челото, после го вдигна и го прегърна здраво. Да, така беше. Но никога нямаше да е същото.

Обърна се и отново се втренчи в мрака. Там беше Кар, а зад него — отряд от неговите стражи.

— Добре ли си, Као Чен?

Чен кимна.

— Аз… — нервно се разсмя. — Щях да го убия.

— Да — тихо отговори Кар. — А аз щях да те оставя да го убиеш. Но Джиян… Е, Джиян си знае най-добре, нали? В края на краищата животът е пред тебе, Као Чен. И то — хубав живот.

Чен потрепери, прегърна още по-здраво сина си и кимна. Кар стисна леко рамото на Чен, после мина покрай него и пое командването на ситуацията.

— Добре! — ревна той, надвесен над уплашените глави. — Дайте веднага да оправим това. Вие! Всичките до един! Стройте се до стената с ръце зад тила! Арестувани сте като съучастници в убийството на дете и в заговор срещу правосъдието.

Кар седеше на каменния перваз, загледан в осветения силует на Мемориалния камък. Минаваше девет и езерото с лотосите беше потънало в тъмнина. Навсякъде под лампите, осветяващи тесните пътеки, се разхождаха влюбени и си говореха тихичко, като се държаха на почтено разстояние един от друг. Зад Кар в полумрака на чайната седеше Чен с наведена глава. Току-що бе завършил разказа си.

Известно време Кар седя, без да помръдне, после въздъхна, сякаш се събуждаше от дълбок, страшен сън.

— И това е истината?

Чен мълчеше.

Кар затвори очи, дълбоко покрусен. Разбира се, че беше истината. Такава лъжа не можеше да се измисли лесно. Не. Но не му беше жал само за Чен. Той толкова много бе харесал тази жена. Ако само беше знаел…

— Това е грешно, Као Чен. Много грешно — Кар се умълча и прокара пръст по медальона дракон на врата си, след това го извади и го погледна. Той беше чи чен, почетен помощник на императорския дом. Можеше по право да иска тангът да го приеме.

Обърна се към Чен:

— Ще се видя с Ли Юан. Ще му разкажа всичко, което ти току-що ми разказа.

— Мислиш ли, че не знае?

Кар кимна.

— Убеден съм. Той е свестен човек. Някой крие всичко това от него. Е, тогава ние ще бъдем неговите очи и уши, нали? Трябва да му кажем какво се върши в негово име.

Чен се извърна.

— А Толонен? Той ще получи доклада ми утре сутринта. Ами ако ти нареди да не предприемаш нищо?

Кар сведе поглед. Вярно беше. Той беше човек на Толонен и според правилата трябваше първо да поговори със стареца. Но някои неща бяха по-важни от правилата.

— Значи трябва да го предприема още сега.

Стената се беше променила. Беше се превърнала в гледка от Тай Шан, свещената планина, обвита в мъгли на светлината на ранното утро. Големият храм на върха беше като мъничко червено петно на синия фон на небето. Лек ветрец повяваше в стаята и разнасяше мирис на бор и акация.

Дебелия Вон отново се обърна към гостите си и вдигна чаша.

— Братя мои…

Около ниската маса бяха насядали петима мъже. Всеки от тях беше равен на Вон И-сун. И петимата бяха големи босове на големите Триади, които управляваха най-долните нива на Град Европа. Много му беше струвало да ги докара тук тази вечер, но беше успял да ги събере. Всички. Всички, които имаха значение.

Гледаха го със студени очи. Отговаряха на усмивката му само с уста — като алигатори.

— Радвам се, че дойдохте всички. Разбирам какви жертви сте направили, за да дойдете тук толкова бързо, но след като чуете какво имам да ви казвам, знам, че ще се съгласите, че съм бил прав да свикам това събрание на Съвета.

— Къде е Железния Му?

Вон се обърна към стареца, седнал в края на масата.

— Простете, генерал Фен — и дотам ще стигна.

Големият бос на 14 К го погледна намръщено.

— Съветът се състои от седмина членове, Вон И-сун, но аз виждам около тази маса само шестима.

— Нека да изслушаме Вон, Фен Шан-пао — обади се дребният мъж с бръснатата глава, седнал през две места от него, и се наведе, за да си вземе кашу от купичката. — Сигурен съм, че ще получиш отговор на всичките си въпроси.

Фен се облегна назад и го изгледа сърдито.

— Ние трябва да спазваме нашите закони, Ли Чин. Да се държим както подобава.

Ли Чин — Ли без клепачите — извърна кокалестата си глава и погледна към Фен. Прекалено големите му очи фиксираха стареца.

— Не го оспорвам, Фен Шан-пао. Но Во Ши Во би желал да чуе какво има да каже Дебелия Вон и освен ако не го оставиш да се изкаже…

Фен наведе глава. Огромните му гърди се вдигаха и спускаха бързо-бързо. После кимна.

— Добре — обади се Вон. — Нека тогава да ви обясня. Днес следобед получих писмо.

Ли Бакенбарда, бос на Куей Шуан, се наведе и обърна стопената маска на лицето си към Вон. Единственото му здраво око блестеше.

— Писмо ли казваш, Вон И-сун?

— Да — Вон измъкна писмото от гънките на одеждите си и го хвърли пред Лу. — Но преди да го отвориш, нека да кажа няколко думи.

Вон стана и огледа всички подред.

— Ние от хун мун се гордеем с наследството си. И оправдано. Още, откакто сме били основани от петимата монаси от манастира Фу Чоу, винаги сме уреждали споровете си приятелски. И това е добре, нали така? В края на краищата е по-добре да правиш пари, а не война — усмихна се, после усмивката му угасна.

— Този път обаче заплахата беше прекалено голяма. Железния Му е търсил нещо повече от печалба. Искал е да си построи силова база — база, която да смъкне Съвета от власт. Да го замени — той кимна със сериозен израз. — Нека повече да не се крием зад думите. Железния Му се е опитал да ни унищожи.

Умрелия Юно от Червената банда прочисти гърло.

— Чух те какво казваш, Вон И-сун, но намирам думите ти за странни. Говориш за неща, които всички знаем, ала говориш за тях в минало време. Защо?

Вон се усмихна, след това се обърна и се приближи до малкия шадраван. Известно време остана там, загледан в седемте златни рибки, които мързеливо плуваха сред кристалните води, после със светкавично движение улови една в шепата си, обърна се и я показа на останалите. Тя потрепна във въздуха, след което Вон я хвърли върху сухите каменни плочи.

Около масата се разнесе разбиращо мърморене.

— Значи Железния Му е мъртъв. Но как е умрял? — попита Хо Пръста и предпазливо погледна към Вон.

Вон се приближи — в ъгълчетата на устата му личеше самодоволство.

— Ще ви обясня. Всичките трийсет и седем палуби в сърцето на Големия кръг бяха ударени едновременно в разстояние на половин час. Нахлу войска от сто и тридесет хиляди хей, подкрепена от хиляда и петстотин редовни стражи.

Хей… Тази една-единствена дума предизвика вълна от страх сред насядалите мъже. Бяха виждали хей в действие на екран — огромните получовеци на „Джен Син“, които разчистваха цели палуби от бунтовници толкова безмилостно, че дори и най-фанатичните им последователи не можеха да се сравнят с тях. Известно време никой не каза нищо, само се споглеждаха и се чудеха какво ли означава това. После Ли без клепачите се наведе пред Лу Бакенбарда и взе писмото. Разгъна го и започна да чете на глас, след това млъкна и по лицето му проумя, че изведнъж е проумял.

Това писмо от Ли Юан — тази кратка бележка, с която известяваше съгласието си — променяше всичко. Никога преди на някого от тях не беше оказвано подобно благоволение. Отгоре. Никога хун мун не бяха работили ръка за ръка със Седмината. Днес Дебелия Вон беше прибавил много към престижа си. Беше укрепил положението си като Големия бащица на братствата. Ли извърна глава и се огледа. Забеляза как всички гледаха разбиращо, после се обърна отново с лице към Вон и сведе глава в знак на уважение.

Гоблените горяха. Пламъците ближеха древните конци и поглъщаха планини и гори, превръщаха ловците в пепел само за едно мигване на окото. Черен дим изпълваше въздуха, напоен с виковете на умиращите. Хей тичаха през задушаващия мрак, дългите им мечове проблясваха, очите им в дълбоките орбити се оглеждаха за всичко, което тича, ходи или пълзи.

Вратата към имението на Железния Му беше разбита преди десет минути, но една малка група от елитни бойци на Му все още се държеше. Хей се тълпяха пред последната барикада и се хвърляха към бариерата без всякаква мисъл за самосъхранение. Лице в лице с тях Яо Цу, Червен прът на Големия кръг, насърчи хората си за последно усилие. Раните по главата и гърдите му кървяха, ала той продължаваше да се бие и да замахва с ножа си към всичко, което се подаде над барикадата. Огромната купчина се задържа още миг, после трепна и започна да се свлича. Разнесе се рев и хей се втурнаха. Яо Цу отстъпи назад — ножът беше паднал от ръката му, трима от хората му бяха паднали при първата атака. Щом първият хей се появи, той скочи напред с пронизителен вой и срещна изчадието с летящ ритник, който строши ребрата на получовека. Това окуражи хората му и те нападнаха с вихър от летящи крака и юмруци, но това не беше достатъчно. Първата вълна от хей нахлу, а след това се надигна оглушителният рев на стрелба, командирът на хей беше започнал да стреля с голям автомат над рухналата барикада.

Последва тишина; димът се виеше нагоре. А после те нахлуха във вътрешното светилище.

Съпругите му бяха мъртви, тримата му синове — изчезнали. Отвън се носеха писъците на умиращите му войници. Само след секунди щяха да проникнат в покоите му. Въпреки всичко не можеше да бърза.

Железния Му се изми и се подготви. Сега седеше със скръстени крака, с разтворен халат, а ритуалният нож беше на килимчето пред него. Отзад чакаше прислужникът му, издигнал специално наточения меч, готов за последния удар.

Наведе се напред, взе ножа, завъртя го и опря острия му като игла връх о голия си корем. Съзнанието му беше странно ясно, мислите му — бистри. Търговецът Новачек беше виновен за това. Той трябваше да е. Никой друг не знаеше достатъчно. Въпреки това нямаше значение. Щеше да умре достойно. Сега само това беше важно.

Щом се напрегна, вратата се разтърси, после се отвори — някой беше разбил огромните ключалки. На входа стояха двама хей — задъхани, вперили очи в него. Миг по-късно вътре пристъпи и човек, облечен в сиво-синкавата униформа и с емблемата на полковник на гърдите. Маска филтър закриваше долната половина на лицето му.

Железния Му срещна дръзко погледа на полковника и го задържа. Сега, в последния миг не чувстваше нито страх, нито отчаяние — само яснота на целта, близка до съвършенство.

Нищо, дори и хей, които наблюдаваха, не можеше да го разсее.

Пое си дъх, после — още веднъж, по-продължително и после…

Очите на полковника се разшириха, той стисна зъби, след това се извърна и остави хей да довършат всичко. Разтрепери се — беше се впечатлил против волята си и изпитваше към този човек ново уважение. Железния Му беше умрял достойно. Много достойно. Ала въпреки това нямаше да се разчуе как е умрял. Не. Хората щяха да научат как е плакал и молил за милост, как се е крил зад съпругите си. Защото така искаха Тин вей. А онова, което Тин вей искаха, го получаваха.

Да, но докато той беше жив, смъртта на Железния Му щеше да живее в паметта му. И един ден, когато Тин вей може би вече нямаше да съществуват, щеше да разкаже своята история. Как е умрял един от великите господари на подземния свят, с какво достойнство и колко безстрашно е посрещнал мрака.

Дебелия Вон стоеше до вратата — събранието беше свършило и той благодареше на останалите босове, че са се отзовали. Когато си тръгваха, накара всеки от тях да спре и да целуне знамето.

Това трябваше да е достатъчно. Ала след като си заминаха, той не усещаше въодушевление, а бе обзет от внезапно чувство на празнота. Тази победа не беше негова. Не беше наистина негова. Сякаш я бе купил.

Приближи се до шадраванчето и се загледа във водата — опитваше се да види нещата ясно. Известно време остана неподвижен, сякаш медитираше, после извади писмото от джоба си, бавно го скъса на две, след това — още на две и го пусна на пода. Не. Нямаше да бъде подчинен на никого, дори и на един син на небето. Сега го беше прозрял окончателно. Защо Ли Юан се бе съгласил да действа, ако не от страх? И ако беше така…

Пое си дъх — дълбоко и продължително, после запретна ръкав, бръкна вътре и започна да вади рибките от водата, докато най-накрая пет златни създания, полегнали върху камъка, безпомощно трепкаха във враждебния въздух.

Пътят му беше ясен. Трябваше да обедини подземния свят. Да унищожи братята си един по един, докато остане само той. И когато приключеше с това, можеше пак да вдигне глава и да съзерцава светлината.

Погледна надолу към задъхващите се, умиращи рибки, след това се извърна и се усмихна. Не. Пътят му беше ясен. И нямаше да спре, докато не постигне своето. Изцяло и докрай.

Ли Юан стоеше на терасата под ясната пълна луна, зареял поглед над земите на двореца — усещаше колко тих и празен изглежда дворецът в тази късна доба. Никакви градинари не коленичеха в пръстта под решетките на долната градина, никакви прислужници не се разхождаха по тъмната тясна алея, която водеше към перачницата. Обърна се и погледна към конюшните. Там една-единствена лампа хвърляше бледата си кехлибарена светлина върху празната арена.

Потръпна и вдигна поглед към луната; известно време съзерцаваше този огромен бял камък и си мислеше за онова, което му беше казал Кар.

Застанал там се развълнува дълбоко под трепкащата светлина на лампата, докато слушаше разказа на едрия мъж. Не знаеше — наистина не знаеше — какво се прави в Кибуези и трогнат от суровия апел на Кар, бе обещал да затвори Кибуези и да провери как се отнасят към осъдените терористи.

Беше се върнал на приема, но разказът на Кар го беше разсеял, въпросите, които повдигаше той, го безпокояха. И докато се разхождаше между братовчедите си усмихнат и редеше любезности, всичко това изведнъж започна да му се струва една голяма преструвка, едно нищо — сякаш се разхождаше в зала, пълна с холограми. Колкото повече се усмихваше и бърбореше, толкова по-силно чувстваше върху себе си натиска от разказа на Кар.

Но сега най-накрая можеше да се изправи лице в лице с всичко това под невиждащото око на луната.

До този миг беше отричал съществуването на морален проблем, свързан с проекта „Жица в главата“. Беше възразявал, че просто зависи от гледната точка. Но проблем имаше, защото — както от самото начало твърдеше Толонен — свободата не е само илюзия и дори и свободата да се бунтуваш трябва да бъде запазена по някакъв начин, макар и само заради равновесието.

Ако беше просто въпрос на философия — на думи — всичко щеше да е наред. Но не беше. Проблемът с населението съществуваше наистина. Не можеше просто да си представи, че го няма.

Сведе очи и се втренчи в ръцете си — в големия железен пръстен на показалеца на лявата си ръка. За мъже като Као Чен в една обикновена фраза като „Ние сме ръцете на нашия господар“ имаше много по-голямо буквално значение, отколкото някога би могъл да си представи. Далеч по-голямо значение. Защото какво беше човекът? Същество, което избира и само изковава съдбата си, или просто камъче на дъската, което чака да го премести някой друг, по-голям от него?

И може би точно това го тревожеше повече от съдбата на жената. По-големият въпрос за избора.

Обърна се, погледна към стаята си и видя доклада на министър Хен на бюрото си, където го беше оставил.

Пълен доклад за „полицейската акция“ срещу Триадата на Големия кръг; доклад, който радикално се различаваше от официалната версия на Тин вей. Въздъхна — отново го обхвана дълбокото безпокойство, което бе почувствал, докато го четеше. Долу отрядите на хей за потушаване на бунтове направо бяха полудели. Убити бяха повече от двеста хиляди души, сред тях много жени и деца.

Да, и това беше още един аргумент в защита на жиците в главата. Ако ще и да е само за предотвратяване на подобни масови кланета, макар и „необходими“ като това.

Обърна се и остана така. Нощният ветрец разхлаждаше лицето му.

Луната беше високо горе. Погледна я изненадано — изведнъж бе започнал да я възприема обратно: като огромна сияйна дупка сред мрака на небето. Големият кръг на смъртта. Разтрепери се, погледна надолу и забеляза как светлината е посребрила градините като прашец.

До днес винаги се бе стремил да постъпва правилно, да бъде добър човек — благосклонният владетел на Конфуций — но сега виждаше всичко ясно. Нямаше правилен курс на действие, нямаше чисти решения, а само различни степени на несправедливост.

И така, той щеше да избере по-трудното. Разбира се, щеше да удържи на обещанието, което беше дал на Кар. Щеше да затвори станция Кибуези. Що се отнася до другото, нямаше избор. Или поне нямаше истински избор. Проектът „Жица в главата“ трябваше да продължи и така и щеше да стане — някъде другаде, скрит от любопитни погледи. Докато работата бъде свършена и системата — усъвършенствана.

Въздъхна, обърна гръб на мрака и се върна вътре. Да. Защото идваше време, когато Проектът щеше да бъде нужен.

Счупени стъкла бяха пръснати по терасата пред стражевата будка и блестяха като покрити със слана листа на лунната светлина. Наблизо първият труп беше проснат като изхвърлена кукла — лицето му беше на каша, разкъсаната му униформена туника — подгизнала от кръв. През счупения прозорец се виждаше и втори труп, превит на стола — главата му беше изкривена под необичаен ъгъл, бледото му лице се взираше с празен поглед през счупеното стъкло.

Зад него в дъното на стаята се виждаше врата. Там, на едно легло в стаята за почивка, беше проснат и последният труп, гол и потрошен. Очите му се издуваха над лицето, езикът му се подаваше непристойно между зъбите.

В дъното на неосветения коридор, сред неподвижната тишина на сигналната стая формата стоеше до трансмитера. Безполовото й тяло беше голо. От едната й страна на бюрото имаше длан — като рак на сухо. Пръстите й бяха обърнати нагоре.

Формата се напрегна — отсечената китка на лявата й ръка се притисна към входната вдлъбнатина, тънките жички затърсиха съответствията си, свързаха се с таблото, после тя се отпусна. На таблото пред нея на равнището на очите й просветна мека кехлибарена светлина. Последва миг на неподвижност — и лека тръпка разтресе съществото. След като преброи до дванайсет, треската спря също толкова рязко, колкото беше и започнала. Съобщението беше изпратено.

Зачака — минутите се нижеха бавно. Неподвижността й беше неестествена като неподвижността на машина. После дойде отговорът.

Тя потръпна, след това прекъсна връзката, рязко дръпна китката си от таблото, а от тесните й устни се откъсна странна въздишка, сякаш сред дърветата бе полъхнал вятър.

Протегна ръка, вдигна дланта и внимателно я нагласи на китката. Дванайсетте силни пластмасови закопчалки — шест на дланта, шест на китката — щракнаха. Дланта потръпна, пръстите се разтрепериха, после отново замря неподвижно.

Обърна се и се загледа през черния квадрат на прозореца. На петдесет чи нататък ограда от бодлива тел ограждаше бетонния плац. Зад оградата беше гората. Известно време остана така, взряна в мрака, след което се обърна и тръгна.

През последните няколко нощи беше сънувала. Сънувала беше черен вятър, който духаше отвъд; черен, мълчалив натиск — зад него. Сън, който приличаше на пороя от знания, който се изливаше по гръбнака й и караше нервните й окончания да трептят във внезапен екстаз. И заедно със съня беше дошло и видението — ярко и твърдо видение на свят под повърхността на този свят. Свят, управляван от играта. Игра на светлина и мрак. На слънца и луни. На самото време и пространство. Игра, която смъкваше черния воал от реалността и разкриваше бялата кост отдолу.

На терасата спря и се замисли. Разстоянието от Тао Юан до Ташкент беше шест хиляди ли. Ако пътуваше нощем, можеше да изминава по осемдесет, може би и по сто ли всяка нощ през първите десетина дни. По-късно, докато прекосяваше голямата пустиня, можеше да изминава и повече в жегата на деня — там не летяха патрулни кораби. Ако извадеше късмет, можеше да стигне за петдесет дни.

Усмихна се — спомни си наставленията на Де Вор. В Ташкент щяха да я посрещнат и да й дадат нови документи. Оттам щеше да отлети на запад, за Одеса, а после — за Нант. От Нант щеше да се качи на кораб — един от големите кораби, обслужващи големите плаващи градове сред Атлантическия океан. Там щеше да поостане и да прекара известно време, като работи за северноамериканската компания „Им Вак“ и да се вкорени в тази организация, докато не я повикат.

Остана там още миг като сребърен бог — висока, силна, изящна на лунната светлина; след това скочи долу, прекоси бързо светлия кръг и се отправи към оградата и към мрака отвъд нея.

Де Вор вдигна очи от комуникационното табло и втренчи поглед в мрака на марсианската нощ. Минаваше два и светлините на далечния град бяха приглушени. Под тях се беше ширнала стена от мрак.

Изправи се и се прозя — съобщението беше дошло и вече можеше да си легне. После се обърна и погледна към спящия.

Ханс Еберт лежеше на походното легло съвсем облечен. Чантата му беше захвърлена на пода до него. Беше се появил преди четири дена — изплашен, отчаяно търсещ помощ — и накрая Де Вор го бе „спасил“ тук от затворническата килия.

Приближи се, наведе се над спящия и го огледа. Еберт изглеждаше болнав и измършавял от изтощение. Беше отслабнал много и — по миризмата му си личеше — му се бе наложило да понесе много неща, които никога досега не беше преживявал. Тялото му беше страдало, но лицето му все още беше достатъчно известно, за да го познаят където и да било в системата.

Е, може би това беше проблем, може би не беше. Едно познато лице би могло да се окаже предимство в дните, които идваха. Особено когато зад това лице стоеше млад принц, изгарящ от амбиция и жадуващ за отмъщение. И точно затова — въпреки очевидните опасности — беше приел Еберт. Знаеше, че изхвърлените по-късно можеха да се окажат изключително полезни.

Наведе се, дръпна одеялото над гърдите на Еберт, след това се извърна, погледна навън и отново забеляза стражите, които обикаляха отвън в студа, а високо горе над тях в марсианското небе беше огромният синьо-бял кръг на Чун Куо.

Чен клечеше на планинския склон и гледаше към долината, където тъмните стръмни склонове свършваха с плоско, бяло плато. Приличаше на огромна, гигантска стена, цели две ли висока, която отрязваше долината; повърхността й беше леко перлено бяла, осветена отвътре. Чен — това беше то. Град и стена.

Луната беше високо. Беше идеален бял кръг сред кадифения мрак. Чен се взря в нея за миг омагьосан, завладян от бляскавото й невиждащо око, после погледна надолу и пръстите му започнаха да ровят из пепелта.

Обърна се, погледна към Кар, след това вдигна парчето счупено стъкло и взе да го върти из ръцете си и да си спомня.

— Какво е това място? — Кар се приближи. Плътна сянка покриваше лицето му.

Чен се вгледа в него, после извърна глава.

— Оттук започна всичко. Тук, на този планински склон, с Као Джиян. Запалихме огън — точно там, където си застанал сега. И Джиян… Джиян купи бутилка и две чаши. Спомням си как го гледах.

Лек ветрец разбърка праха и пепелта край краката му. Носеше мириса на Пустошта.

Изправи се, след това се обърна и се загледа на север. Там, недалече от мястото, където бяха застанали, започваше Градът и изпълваше огромната северна равнина на Европа. По-рано, докато летяха насам, бяха видели възстановения императорски солариум, в чието бомбардиране беше участвал преди дванайсет години. Чен дълбоко си пое въздух, после отново се обърна към едрия:

— Донесе ли бръснача, както те помолих?

Кар втренчи в него неподвижен поглед, след което измъкна финото острие от туниката си.

— За какво ти е?

Чен го погледна в очите.

— Не е някоя глупост, обещавам.

Кар се поколеба още миг, после му подаде бръснача. Чен го огледа, провери с палец колко е остър. Отново приклекна доволен, хвана с другата ръка опашката си и отряза гъстата черна коса почти до кожа.

— Као Чен…

Чен погледна едрия мъж, после, без да казва нищо, продължи. Щом свърши, отново се изправи и подаде бръснача на Кар, докато с другата си ръка опипваше черепа си и усещаше късите косъмчета.

Кар взе бръснача и огледа приятеля си. На лунната светлина лицето на Чен изглеждаше безизразно и анонимно — лице на хиляди поколения селяни хан. Лице, което можеш да видиш навсякъде Долу. Просто, незабележително с нищо лице. Докато не го погледнеш в очите…

— Защо дойдохме тук, приятелю? Какво търсим?

Чен се обърна и се огледа. Очите му попиваха всичко — планините, небето, огромния Град, ширнал се като грамаден ледник под ярката луна. Беше си все същото. Дванайсетте години почти не го бяха променили. И все пак беше съвсем различно. Така както го виждаше сега, беше изцяло преобразено. Тогава не познаваше нищо друго освен Мрежата. Беше видял този пейзаж с очи, които виждаха само на повърхността. Но сега погледът му проникваше надълбоко. Чак до костта.

Кимна бавно — сега разбираше защо трябваше да дойде тук. Защо бе помолил Кар да отклони кораба на юг и да кацне в подножието на Алпите. Понякога, за да разбереш, трябва да се върнеш — да се върнеш точно там, откъдето си тръгнал.

Трепна, изненадан от силата на спомените, които се връщаха. Беше странно колко добре си го спомняше — дори и сега, когато бяха изминали почти трийсет години. Да, съвсем живо си спомняше стария майстор, който го беше обучавал за куай — висок, жилав стар хан с длъгнесто безизразно лице и проскубана брадица, винаги облечен в червено. Старият Шан — така му викаха. Бяха петима — от Чи Су, най-големия, широкоплещест шестнайсетгодишен момък, та до самия него, грозновато шестгодишно момченце с кльощави ръце и крака. Сираче, което Шан беше прибрал.

През следващите дванайсет години апартаментът на стария Шан се превърна в негов дом. Беше делил кон с още двама, прибираше рогозката си за спане в шест сутринта и я постилаше отново в полунощ. Междувременно — дълъг ден, изпълнен с работа; никога не беше работил толкова много — нито преди, нито след това. Въздъхна. Странно как бе скрил от себе си всичките тези години, но те го бяха оформили също толкова сигурно, колкото и дървото пониква от семето. Думите на Шан, жестовете на Шан бяха станали негови собствени. Така беше в този свят. Така и трябваше да бъде. Защото без това човек беше безформен, годен само да се въргаля в отвратителния мрак на Глината.

Обърна се и погледна Кар в очите.

— Той имаше сръчни ръце. Наблюдавах го точно от мястото, където си застанал сега ти. Виждах го как гледа в чашата си — ето така — и наблюдава как пламъците трепкат и се вият като мънички змии сред мрака на виното. По онова време не разбирах какво вижда. Но сега разбирам.

Кар сведе поглед. Чен говореше за Као Джиян. Као Джиян, неговият колега убиец през онази нощ преди дванайсет години.

— Дойде съобщение — промълви той. — От Толонен.

Чен продължаваше да го гледа, но сякаш беше някъде другаде и очите му виждаха неща, за които Кар беше сляп.

— Потвърждава, че Ли Юан е наредил да затворят Кибуези.

— А… — Чен наведе глава.

Кар се умълча — гледаше приятеля си и се опитваше да разбере, да усети същото, което чувстваше той, но този път се оказа трудно. Приклекна, загреба прах и прахът потече между пръстите му.

— Приятелят ти, Као Джиян… Какво е видял?

Чен се засмя тихо, сякаш изненадан от това, че едрият не знае, после отново извърна поглед и прокара ръка по голия си череп.

— Промяна — каза тихо и през него премина лека тръпка. — И пламъци. Пламъци, танцуващи в чаша.

Край на Книга трета