Бъдни вечер в столицата (Коледна шарка)

I

Бъдни вечер.

Голямата ламба с фаянсов абажур, провесена от потона, озаряваше с весела светлина трапезата, около която беше събрано семейството.

На трапезата бяха наслагани блюда с постни яденета и закуски: сърми, туршия с пиперки и с турунджави моркови, фасул, сладко, чер хайвер, мед, ябълки; като венец на всичко една дълбока фарфорова паница с армеева чорба, сгъстена със ситно нарязано кисело зеле, поляна изобилно с дървено масло и посипана разкошно с червен пипер — една от най-лакомите гозби тая вечер.

Освен тях на тая господарска трапеза стоеше още едно необикновено нещо: тучена кадилница с няколко въгленчета вътре.

Почтената старица, майката, баба Цвета, беше украсила трапезата с тия чудеса, както правеше всеки бъден вечер, за да съхрани за потомството си спомена на един простодушен и мил обичай на старината, а още — за да има през цялата година спор и берекет в къщата. Трябва да кажа, че въпреки силните протести от новото поколение, Цвета победоносно беше настояла този ден да се уважат традициите на старото и беше наложила всеобщ пост в къщата.

Макар че беше вече седем часът, вечерята се не почваше. Всички чакаха нещо, с лъжици в ръка, нетърпеливо фърляйки погледи към знаменития саламурев нектар, излязъл из армеевата каца на баба Цвета.

Очакваха още двама членове от семейството: най-стария син и най-младия. Първият се бавеше нейде в града, вторият идеше от Пловдив. Офицерин — подпоручик там, на поканата на майка си той беше отговорил телеграфически, че ще дойде днес. С тая надежда и с тая радост честитата майка беше задържала вечерята чак досега, макар че железницата от Пловдив пристига по-рано.

И тя на всяка минута се ослушваше, няма ли да чуе гърмежа на някой файтон на пътя…

Вратата се отвори, влезе един висок, четирийсетгодишен мъж. Най-стария син. По-младите почтително се поподигнаха от столовете си.

— Какво! Няма ли още Боримира? — попита той зачуден.

— Чакаме го, Драгое — отговори старата меланхолически; — днес железницата закъсня.

— Отде знаеш, мамо?

— Нали той яви, че ще дойде?

— Напразно. Железницата е пристигнала още кога… Боримир е пропуснал трена и вероятно утре ще дойде — каза Драгой.

— Ако е така, той би ни явил да му се не надяваме — каза майката, на която мъчно беше да се помири с мисълта, че ще вечерят без Боримира.

— А! Богата работа, мамо — каза Драгой, като впери алчен поглед в златисточервената чорба.

— Чакайте! Не пипайте още! Да ида да прикадя по-напред пред иконата, че после и софрата, че тогава…

И баба Цвета пусна в кадилницата зрънца от смирнев тамян, па излезе с нея да извърши благочестивия си обряд.

Един път липсал върховния надзор, дисциплината се наруши. Най-големия син пръв даде пример на деморализацията: той загреба от армеевата чорба първа лъжица, втора, третя; посегнаха и други лъжици и след една минута дълбоката паница се презполови.

Когато баба Цвета се завърна и видя опустошението, тя ги засъди весела.

— Не можахте да потраете! Като вълци сте изгладнели!

— Зазъбица ни улови, мамо — смееше се Драгой.

Майката прикади трапезата и облаци от благовонен дим заплуваха из трапезарията.

Зафана се вечерята.

Но баба Цвета нямаше кеф. Боримировото отсъствие отнимаше радостта й, отслабяше охотата й. Тя хем ядеше, хем в ума й се въртеше образа на младия подпоручик, със златните украшения по зеления мундир и цял обкръжен с някакъв ореол от сияние… Ушите не слушаха шумните разговори на трапезата, а очакваха и дебнеха друг шум, който би се задал отвън. Защото, въпреки уверенията на Драгоя, тя неволно още продължаваше да се надява и лъже, че може да пристигне героя й по някое чудо…