Бъдни вечер в столицата (Коледна шарка)

III

— Такъв вятър пак вееше тогава и пак гост очаквахме, както сега — подкачи баба Цвета. — Баща ви беше на път, по търговия: нямаше го от един месец. Бяхме приели писмо, че три дена преди Рождество ще си дойде. Нея година ставаха много лошотии, хайдути кръстосваха кърищата и балканите. Току наскоро що беше заклан Гену Недялков при селджиковския мост. Страхота беше, а баща ви през ония опасни места му беше пътя. Наближи Коледа. Чакаме го първата вечер — не вечеряхме до среднощ — не дойде; нам, на баба ви и мене, дойдоха триста ума. Не заспахме… Хай, рекохме, утре вечер може да си дойде. Сготвихме пак вечеря, сложихме трапезата, чакаме го, слухтим да се почука на вратнята, да чуем конско тропотене на пътя — нищо. Ние се гледаме с баба ви като втрещени, дума не си казваме. Нещо ме стиска за гърлото, та ще ме удуши. Станах плачешком, без да кусна нещо, отивам горе и фащам да чина метания пред иконата. Моля се на бога да го закрили… Но и молитва не мога — на сърцето ми куршум… През нощта съм се унесла и виждам на сън баща ви, че го носят убит… Боже! Заранта чини ми се, че цяло село знае нещо и само ние не знаем. Аз и баба ви умираме… Отивам на вратнята и гледам през дупчица на пътя, дали хората си шушукат, като минуват край нас, и дали поглеждат към нашата вратня с жално и уплашено лице. Но не изтраях и побягнах назад — фана ме страх… И тоя трети ден сме като изумели от грижа… Утре — Коледа. Каква Коледа? Всичкият свят се готви да посреща празника, шопари се колят по дворищата и пищят; но нам светът ни потъмнял! Чер мрак пред очите ни! Вечерта — бъдни вечер. Ох!… Слагаме пак вечерята за баща ви. Викаме: ако дойде сега — жив е; ако не дойде — няма го вече!… Времето минува, нощ става — няма никой. Навън на улицата нищо се не чува, вятърът само духа, и така духа лошо, сякаш че погребват някого… Стоим, мълчим, слухтим и не мърдаме. Баба ви охка, аз роня сълзи. Чакахме до много късно… Баща ви няма! Духнахме свещта, защото ни фана страх. В ония хайдушки времена не беше добре да гори ноще свещ в къщи… Легнахме. Унесло ни по едно време. Изведнаж сепвам се: вятърът млъкнал: чувам, че дюкянската врата се кърти отвътре! Вдървих се от страх. Бутам баба ви… Слушаме пак, в тъмнината. Чопли се там, вътре. Някой се е вмъкнал в дюкяна и се мъчи да отвори вратата, за да дойде на двора… — Хайдуци! — баба ви се развика: — „Минчо! Минчо!“ вика баща ви на помощ, забравила, че го няма. Завиках и аз, но гласът ми прегасна. Баба ви сети, че няма Минча, па се спотаи, като мъртва. В зимника сме само две жени и три дребни деца — те спят… Може да ни изколят като пилета и никой жив човек няма да чуе… По едно време слушаме, че зафана да се натиска и удря прозорчето ни на зимника, което гледа в дюкянската изба. Разбрахме, че кокошарите сега и тука искат да влязат… Баба ви се пак мъчи да вика, но я задавило и само гъгне в тъмницата. Прозорецът се се бута. Премряхме!

— Как ти не си ми обадила досега за тая ужасна нощ! — забележи силно развълнуван от разказа й Драгой.

— Ами дойде ли си тати тогава? — попитаха други двама, нетърпеливи да се успокоят по-скоро.

— Дойде си! Изтупурка подир малко с коня! — каза майката.

И всички си отдъхнаха, защото сърцето им се беше свило и нервите напрегнали до невъзможност.

— А обирниците побягнаха?

— Какви обирници? Мавридата била, дето правела тоя шум — каза Цвета.

— Кучето! — извикаха всичките очудени.

— Ний в уплашването си и захласът си — продължи майката — забравихме, че Мавридата сявга придружаваше баща ви на път и когато той се завръщаше и приближаваше до село, тя се спущаше пред него и дохождаше да ни извести, че си иде господарят й, да земе мюждето, после пак фукваше да иде да посрещне баща ви. Сявга тъй правеше. Мавридата се промъкнала, не зная как, през уличното прозорче на избата на дюкяна, дошла при вратата му, за да влезе в двора, бутала ги, но като не й отворили, сетила се — умно животно беше — и слезнала по стълбата в избата да бута прозорчето, за да й отворим… Когато разбрахме и я пуснахме да влезе — каква радост беше! Джавка, скача, фърля се по нас, по гърдите ни, мята се на рамената ни, чак ни цалува! То чудо: галби и милувки, та няма край! И нам ни иде да я цалунем от благодарност, че ни зарадва с весел хабер. Като се нарадва и нагали, пак изфръкна из прозореца и отиде да земе мюждето от баща ви, че ни е намерила живи и здрави.

— Горкото куче! Такава нежност у човека няма!… Какво стана Маврида, мамо? — каза Драгой.

— Убиха я!

— Кой я уби? — изкрещяха няколко гласа ожесточено.

— Баща ви поръча да я убият по-после.

При тия думи на майката настана общо изумление.

— Давило я бясно куче, кога баща ви минавал през село Дудени. Селяните го съветвали да премахне кучето, за да не направи пакост тука… Много не щял баща ви, свидело му се, но най-после склонил и вързал Мавридата за едно дърво, па дал пищова си на един селянин да я опушне… „Когато я вързах — каже баща ви — тя позна, че ще я убият, и изгледа ме така жално и умилно, така тъжно някак ме погледна в очите — молеше се като човек… Аз видях сълзи в очите й, щото сърцето ми се прободе, сякаш стрела мина през него — щях да изплача с глас! Извиках да го не убиват! Проклетият човек в тоя същи миг гръмна и кучето се търкули мъртво!“ Като ми казваше баща ви това, видях му очите, че се насълзили… Такова хитро и гальовно кученце надали е било… Та ви казвам, много страхове сме брали, но като оня страшен бъдни вечер не е имало.

Въцари се кратко мълчание. Вятърът поутихна.

— А тати защо бе закъснял? — попита Драгой.

— Разказа ми: като чул за убиването на Генка Недялков, заобиколил из други път. Но от трън, та на глог: в Кюселерския боаз три пушки изгърмели връз него. Един куршум намерихме после забит в седлото… Хайдушки времена бяха тогава.

— Мамо, ти с тия приказки ни докара меланхолия… по-харно да не спомняме ония грозни времена на робството. Попей ни по-добре „Ой, Коледо!“ както правеше баба тая вечер… — каза Георги.

— Защо? — отзова се строго и обидно майката. — Нека да ги помните, да знаете какво се е теглило и треперало! Сегашното време какво е? На всеки дол — печен вол. Рай, според тогава. Па оценяват ли? Не! Всичко забравиха днешните хора: и какво е било, и кой го измени… Сега ни човещина, ни милост… Ще се изразкъсат един други, от умраза живота си не могат да видят! Послободнели и побеснели… Седя, та ви чета вестниците, боже, света богородице! Какви са тия чудосии и срамоти? Така пише ли се на книга? Почтен челяк не е останал неомаскарен!…