Бъдни вечер в столицата (Коледна шарка)

II

Едно тънко пищене се чу отвън.

Тя изпусна набодката и с лице тържествующе и радостно обърна се към стария си син.

— Чуеш ли? Железницата иде от Пловдив! Сега чак иде. Какво ми казваше ти, Драгое?

Всички се ослушаха в пищенето.

— Да, железницата е — забележи Драгой. — Аз не знаех положително, но заключих, че е дошла, от новите, пловдивските вестници, които видях у Панаха.

— Сега да почакаме! — заповяда майката.

Пищенето се тънко, слабо, се продължаваше; то идеше отдалеко, омаломощено, мязаше на звук, който издава свирката на локомотив, когато приближава станция; само че тоя звук се проточи повече от обикновено.

— Защо толкова дълго свири? — питаха се.

И баба Цвета е малко позачудена от това нескончаемо пищене на железницата.

— Да не чувахте и вие, щях да кажа, че ухото ми пищи — забележи тя.

Неколцина излязоха навън да разберат по-добре.

— Навън се не чува нищо — казаха те, като се върнаха.

— Каква е тази дяволия! — фанаха да се озъртат.

Изведнаж един гърмогласен смях изпълни стаята. Стоил показа на висящата ламба.

— Вижте, тя ни измами!

Тогава чак разбраха причината на пищенето, железничния пискун бил самия фитил на ламбата, който следваше да пее своята чудата песен под влиянието на причини, които не е нужно да бъде човек Архимед, за да си обясни. Като разбра, че мистификацията му биде открита, фитилът млъкна.

Цвета изгуби и последната искра надежда да види младия сабеносец и се намръщи. Вечерята се продължи обаче, весела и шумна.

— Тоя пусти фитил, дето ни излъга! — избъбра горчиво старата пак.

— Мамо, ний най-после ще се разсърдим! — каза й полусърдито полушеговито Драгой. — Ние сме толкова души, но нас не видиш, ние те не радваме, а Боримира се… Ти правиш с това предпочитание да се породи завист в душите ни против твоя Вениамина със златните еполети!… Това не е благородно!

— Защо ме съдиш? Тури се на мое място. Петимна съм от години да ви видя всички събрани около мене. Не, не може!… Ето днеска Боримир пък липсва и бъдният ми вечер не е пълен… Който е майка, той знае само тия работи.

— Е добре, утре ще бъдем всички сбрани.

— Но мене ми се искаше на бъдни вечер… Ех, как беше хубаво тая вечер, едно време, в турско време, когато баща ви беше още жив! Вий се наредяхте като ангели при нас.

— Мамо, разкажи ни нещо от онова време — каза Драгой, като пийна дълго из чашата янтарно чирпанско вино, на което светлината даваше елмазни отливи.

Майката пак неволно се ослуша в някакъв шум на пътя, който се изгуби веднага, па като сръбна две глътки из чашата си, подзе:

— Казах: радостни бяха тогава бъдните вечери — сгреших: не всякога! Имаше и страшни бъдни вечери, когато нямаше баща ви… Хеле помня един бъдни вечер… Щяхме да умрем от страх.

— Разкажи ни, мамо! — казаха неколцина с любопитство.

— Елено, приберете софрата… Изежте всичко, за утре да не остая постно едене, че е Коледа… Хъ, та ви казвам за тоя бъдни вечер… Чакай, Доне, остави ми чашата… Само ябълките дигнете в долапа, че са сладки, а в София сладка ябълка не може да се намери: се кисели!… Скрий там и кадилницата, ама не фърляй пепелта, че трябва: с нея се пъдят гъсениците от зелето… — И като казваше това, майката не толкова от нужда, а от стопанска привичка помагаше на двете слугини да разтребват трапезата.

Навън беше излязъл вятър и глухо бучеше из потъмнелите улици.

— За бъдния вечер! — извикаха няколко гласа.