Бък

Двадесет и трета глава

Бък беше щастлив, че се прибира у дома. Имаше истински късмет да улови толкова много коне за изключително кратко време. След като беше построил ограждението, очакваше, че ще му се наложи да язди поне петдесет мили, за да открие конете. Но стадо след стадо прииждаха в неговата посока. Първоначално предположи, че прериен пожар ги е подплашил към него, но така и не усети миризмата на дима.

Беше отсъствал само осем дни, но му се струваше, че го е нямало много по-дълго време. Въпреки че причината за отсъствието му беше Мелиса, не беше мислил много за нея. Хана му липсваше изключително много.

Имаше достатъчно много време за размисъл, след като Зийк не беше с него да си приказват. Но не успя да намери покой в мислите си. Първата и най-важната беше, че е бил глупак да позволи на Мелиса да застане между него и Хана. Беше толкова щастлив да я открие, толкова отчаяно искаше да я задържи в ранчото, да създаде семейството, което никога не беше имал, че не беше забелязал очевидното.

Колкото и много да обичаше сестра си и да искаше тя да остане, животът в ранчото не беше подходящ за нея. Тя беше израсла в града и никога не би се чувствала щастлива на друго място, освен там. Те не споделяха и същите ценности. Дори и да знаеше, че дрехите й бяха направени така, че да се носят при други условия, Бък не одобряваше кройката им или голямото количество грим, който тя слагаше. Караха я да изглежда евтина, а той искаше сестра му да е безупречна.

След това идваше проблемът със спането й до късно и нежеланието й да помага с работата в къщата. Бък беше свикнал всеки да се включва в общата работа и да изпълнява своята част от задълженията. А и нямаше никакво право да иска Хана да дава парите си на Мелиса.

Беше му неприятно да си го признае, но сестра му беше егоистка. Трябваше да говори с нея. Не можеше да й позволи да се възползва от добрината на Хана или да се държи грубо с нея. Той обичаше Хана. Искаше да се ожени за нея. Искаше тримата да са щастливи заедно. Хана беше изпълнила своята част от задълженията си. Сега беше ред на Мелиса.

Всичко, което Бък искаше сега, беше да се прибере у дома при Хана, да я държи в прегръдките си, да се опита да я накара да забрави за всеки път, когато се беше съмнявал в любовта й, когато беше се съмнявал в собствената си любов към нея. Не можеше да разбере как е могъл да бъде такъв глупак. Тя беше отказала на по-богати и по-красиви мъже, а на него се беше отдала доброволно.

С агонизираща болка си припомни сладостта на тялото й и всеки миг, в който бяха заедно. Само мисълта за това изпепеляваше тялото му. Беше прекарал няколко мизерни нощи, мислейки си какво би искал да й каже, какво би искал да направи. Сега, докато наближаваше ранчото, тялото му беше настръхнало в очакване.

Копнееше да отиде направо в къщата, но не беше лесно да прибере конете в заграждението сам. За известно време това завладя напълно мислите му, карайки го да забрави за всичко останало. Но докато затваряше ограждението, имаше чувството, че нещо не беше наред. Вероятно Том беше някъде из ранчото, но изглеждаше невъзможно Хана да пропусне целия този шум. Тя щеше да разбере, че се е върнал.

Защо не дойде да го посрещне? Беше тръгнал сърдит, но тя трябваше да знае, че беше ядосан на Зийк, а не на нея. Като реши, че може да разседлае коня си по-късно, той се отправи към къщата. Разтърка рамото си. Все още го наболяваше от време на време.

Когато не видя Хана в градината, се почувства по-добре. Скоро беше време за вечеря. Вероятно беше в кухнята. Но намери само Мелиса там. И което беше още по-тревожно, тя самата готвеше.

— Къде е Хана? — попита той.

— Не знам.

Мелиса дори не го погледна. Тя бъркаше нещо върху печката, но той имаше неясното усещане, че тя не желаеше да го погледне.

— Не ти ли каза къде отива?

— Не.

— Защо?

— Не знам.

Бък беше убеден, че тя знае нещо, което не му казва.

— Кога тръгна? С коня ли тръгна или пеш? Как беше облечена?

— Не знам.

Мелиса все още не го поглеждаше. Бък се приближи до печката, взе лъжицата от ръката й, хвърли я в тенджерата и я обърна към себе си.

— Виж какво направи — каза тя.

— Не ме интересува какво готвиш — сряза я Бък. — Къде е Хана?

— Не знам.

Този път тя го погледна право в очите. Лъжеше го. Гледаше по същия начин като баща им, когато лъжеше.

— Знаеш нещо. Какво е?

— Не е добра новина за теб.

— С майка й ли се е случило нещо? Или с Уолтър?

— Не.

— Тогава какво е станало? — той разтърси Мелиса толкова силно, че една от къдриците й се освободи от фибите. — Кажи ми!

— Остави ти бележка.

— Къде е?

— Изгорих я.

— Какво беше написано в бележката?

— Пишеше, че те напуска, за да се омъжи за Еймъс Мерик.

Бък имаше чувството, че Мелиса говореше на някакъв чужд език. Хана не би избягала, за да се омъжи за Еймъс. Тя му беше отказала, когато беше в беда и не виждаше никакъв изход. Дори и да не обичаше Бък, тя дори не би си и помислила за брак с Еймъс.

— Това е невъзможно. Хана не би го направила.

— Аз не я познавам чак толкова добре, колкото тебе — каза Мелиса, обидена от думите му. — Аз само прочетох бележката.

Бък знаеш, че има нещо нередно, но не би могъл да разбере, ако продължаваше да крещи на Мелиса.

— Какво пишеше?

Мелиса изглеждаше леко успокоена от факта, че той започва да й вярва.

— Пишеше, че мрази ранчото, че е уморена от това да е бедна и от непосилната работа в градината. Пишеше, че Еймъс е дошъл тази сутрин и отново й е предложил. И че най-накрая е осъзнала, че е била глупаво от нейна страна да му откаже преди.

— Това са пълни глупости. Хана обича това място.

— Пишеше също, че ме мрази — каза Мелиса, със зачервени от гнева страни. — И не би могла да понесе мисълта, че трябва да дели ранчото с мен до края на живота си.

Това беше първото нещо, на което Бък беше склонен да повярва. Хана се бе опитала да се разбира с Мелиса, но очевидно беше, че двете не можеха да живеят под един покрив.

— Имаше ли още нещо написано?

— Че си бил глупак да вярваш, че те обича. Ти си бил само една възможност да запази ранчото си. Еймъс щял да изплати напълно дълговете на ранчото и тя щяла да назначи Том да го управлява вместо нея.

Вкусът на това, да бъдеш отхвърлен, загорча в устата на Бък. През целия си живот се беше страхувал, че нещо подобно може да му се случи. Той не беше изразил чувствата си към Джейк и семейството му. Дори не си беше позволил изцяло да отговори на предаността на Зийк. Никога не си беше позволявал да допуска жена близо до себе си. Сега, когато се беше престрашил, когато беше повярвал, че някой можеше да го обича така, че да остане завинаги с него, най-ужасните му страхове се бяха сбъднали. Хана го беше изоставила.

И въпреки че вечните му страхове бяха готови да го погълнат изцяло, една малка частица от него отказваше да изпадне в отчаяние. Убеждението, че Хана не би постъпила така, се открояваше ясно на фона на целия водовъртеж от чувства, които разкъсваха съзнанието му. Можеше и да бе решила, че вече не го обича, но никога не би постъпила като страхливка, написвайки бележка и бягайки, докато него го няма. Неговата Хана беше честна и пряма. Ако искаше да му каже нещо, щеше да му го каже направо в лицето.

— Тя ще си запази ранчото и ще се сдобие с богат съпруг — добави Мелиса. — Хана те изостави, Бък. Съжалявам, но е така.

— Не мисля, че е така — отговори Бък.

— Какво искаш да кажеш?

— Не вярвам, че е избягала, за да се омъжи за Еймъс Мерик. И знам, че не би оставила просто само една бележка.

— Да не искаш да кажеш, че съм си го измислила?

— Не знам. Защо изгори бележката?

— Бях ядосана, че ти причинява всичко това.

— Как изглеждаше почеркът й?

— Не си спомням. Обикновен, предполагам. Защо?

— Хана пише с красиви, големи, полегати букви. Не е възможно да не си го забелязала.

— Аз…

— Не мисля, че тя е написала каквато и да било бележка. Мисля, че някой я е отвлякъл и е оставил тази бележка, за да ме заблуди.

— Това е невъзможно. Не бих могла да го проспя. Още повече тя би викала, ако някой я отвлича.

— Хана не би крещяла. Тя би хапала, ритала и драскала, но не би крещяла.

— Как можеш да говориш така, когато тя те е напуснала.

— Защото не вярвам, че го е направила.

Мелиса положи ръка върху неговата:

— Бък, знам колко е трудно да приемеш истината, особено когато се отнася за някого, когото обичаш, но…

Той отблъсна ръката на Мелиса и излетя от стаята. Следван от сестра си, той провери спалнята на Хана, а след това всяка една стая в къщата. Всичко си изглеждаше същото, нищо не беше преместено.

— Е, поне знам, че не е избягала — каза Бък. — Не е взела никакви дрехи със себе си.

— Защо ще са й тези парцали? — попита Мелиса. — Ако щях да се омъжвам за богаташ, щях да го накарам да ми купи нови.

— Хана не се интересува от дрехи.

— Всяка жена се интересува от това как изглежда.

Бък излезе навън и се загледа в земята. Мелиса го последва.

— Какво правиш? — настоя да разбере тя.

— Някой е идвал тук с кабриолет — отговори й Бък, показвайки на Мелиса следите от колелата. — Поне три пъти. Ако не беше тази бележка, щях да си помисля, че е била майка й. Сигурна ли си, че ми казваш истината?

Мелиса изглеждаше вбесена:

— Защо да те лъжа за нещо такова?

— Защото не харесваш Хана.

— Не, не я харесвам — отговори рязко Мелиса. — Опитах се. Не лъжа. Ако отидеш да я потърсиш при майка й, ще разбереш, че е така.

Нещо в гласа на Мелиса го подразни. Тя знаеше повече, отколкото казваше.

— Откъде знаеш, че тя не е там?

— Защото в бележката пишеше, че отива в Утопия — Мелиса почти крещеше вече.

Бък спря. Може би Еймъс беше съчинил някаква история, с която да накара Хана да отиде до Утопия с него. Много вероятно, че нещо се е случило с майка й и че е при доктор Янт. И след това някак си е оставил бележката, която Мелиса беше намерила. Не звучеше много правдоподобно, но Бък не можеше да измисли нищо друго.

— Отивам до Утопия — обяви той.

— Защо?

— Не знам защо Хана е отишла там, но знам, че не е отишла, за да се омъжи за Еймъс. Отивам да я доведа обратно.

— Бък, знам, че ти е трудно да…

— Не е трудно, невъзможно е. Не ме търси тази вечер. Ще пребия Еймъс, така че най-вероятно ще ме затворят.

— Не би могъл да го направиш. Какво ще се стане с мен? Какво ще стане с парите, които ми обеща?

— Том ще се върне скоро. Предай му, че съм казал да те заведе при майката на Хана. Тя ще се погрижи за теб, докато се върна.

— Няма да отида там! — извика Мелиса. — Тя също ме мрази.

— Тогава се моли вечерята ти да не е загоряла.

Бък се отправи към хамбара, като не обръщаше внимание на това, което крещеше Мелиса след него. Преди да беше изминал и половината път, чу тропота на препускащи конски копита. Зийк. При вида на стария си приятел, сърцето му се изпълни с радост. Но щом той отново се връщаше тук, значи нещо лошо се беше случило. Бък спря и зачака.

— Какво търси Хана в ранчото на Джилет? — извика Зийк, преди още конят му да е спрял.

Неясните страхове и надигащото се безпокойство превърнаха сърцето му във вледенена от ужас топка.

— За какво говориш? — попита Бък.

— Видях един от работниците на Джилет да излиза от ранчото — каза Зийк. — Питаше за Том. Каза, че Джилет щял да се жени и той отивал до града да доведе свещеника. Помислих си, че вероятно става дума за сестра ти, която се е завъртяла около единствения богаташ в околността. Работникът обясни, че не бил виждал булката, затова отидох с него да видя дали няма да мога да я зърна. — Той свирепо изгледа Мелиса. — Помислих си, че ако сестра ти се омъжи за Джилет, бих могъл да се върна на работа в ранчото. Но видях Хана на един от прозорците на горния етаж. Разбрах, че нещо не е наред, затова дойдох да извикам и теб.

— Как разбра, че съм се прибрал?

Зийк се усмихна. Това се случваше толкова рядко, че Бък се изненада. Зийк щеше да е много привлекателен, ако спреше да гледа така, като че ли искаше да убие някого всеки миг.

— Последвах те, когато тръгна да търсиш онези коне — обясни Зийк. — Наблюдавах те, докато се скапваше от работа, за да построиш ограждението. Знаех, че ще ти отнеме поне месец, за да намериш сам достатъчно коне, затова открих някакви и ги подгоних към теб.

— Ах ти, подъл кучи син!

Усмивката на Зийк изчезна:

— Казах ти, че няма да те изоставя, докато имаш нужда от мен. Сега престани да стоиш там с отворена уста, а се мятай на коня си.

Бък се обърна към сестра си:

— Какво прави Хана при Джилет?

— Нямам представа — тя срещна погледа му, без да трепне, но той знаеше, че тя лъже.

— Много добре знаеш.

Зийк слезе от коня си и се запъти към Мелиса:

— Кажи му, преди да съм ти прерязал гърлото.

Тя отстъпи крачка назад, изплашена от омразата, струяща от очите му.

— В бележката не пишеше, че иска да се омъжи за Еймъс. А за Джилет. Не ти казах, защото мислех, че това много ще те нарани.

— Лъже! — отсече Зийк. — Ти никога не си се съобразявала с чувствата на никого другиго, освен собствените си.

Мелиса внимаваше да държи Бък между себе си и Зийк.

— Джилет е влюбен в Хана от момента, в който е пристигнал тук — каза тя. — Той я ухажваше през цялото време, докато те нямаше. Накрая тя се предаде и го прие.

— Това е лъжа! — извика Бък. — Хана никога не би се омъжила за Джилет.

В погледа на Мелиса проблесна гняв:

— Ти вярваш на нея, а не на мен?

— Всеки би й повярвал — каза Зийк. — Ти не си нищо друго, освен една лъжлива бяла уличница.

Мелиса се втурна покрай Бък и зашлеви Зийк. Той я бутна на земята.

— Ще позволиш това да му се размине ли? — настоя тя към Бък, а от очите й струеше омраза.

— Защо Хана отиде при Джилет? — попита Бък.

Той дори не се и помръдна да помогне на сестра си. Яростни искри изхвърчаха от погледа на Мелиса:

— Тя се беше уморила от теб — злобно изсъска тя към него. — Каза, че има нужда от любовник, който не е толкова непохватен. Каза, че иска мъж, който да е богат и да ти е приятно да го гледаш, а не някакво си безпарично бостанско плашило на кон.

Зийк се запъти към нея. Тя запълзя, роклята й се влачеше в прахта след нея.

— Остави я — каза Бък. — Знам, че лъже.

Той погледна лежащата в прахта Мелиса — дрехите й бяха изцапани, косата й беше разрошена и той видя една жена, която не приличаше на сестрата, която беше плакала за него, когато баща им ги раздели. Една жена, която нямаше нищо общо с красивата му сестра, която се кълнеше, че ще дойде в мига, в който разбере къде е.

Тя беше красива, но беше също толкова себична, колкото и родителите му. Би излъгала всеки, включително и собствения си брат, ако можеше да получи това, което искаше. Вероятно го бе обичала преди тринадесет години, но вече не беше така. Той беше още един от многото безименни мъже, от които да се възползва и изостави, когато вече нямаше нужда от тях.

Не изпитваше нищо друго, освен отвращение към нея, както и към себе си за това, че е бил такъв глупак. Беше си забранил да обича толкова много прекрасни хора заради безмозъчното си схващане, че кръвната връзка е истинската връзка в едно семейство. Не беше ли разбрал, че кръвта не можа да принуди майка му и баща му да го обичат?

Джейк и Изабел го обичаха. Без причина. Просто го обичаха. Хана го обичаше, въпреки че той искаше да вземе ранчото й. Зийк го обичаше, въпреки че се сбиха. Мелиса не го обичаше, а той беше готов да й даде всичко, което имаше.

Погледна сестра си и се запита как е могъл дори да си помисли да я сравнява с Хана, Изабел или момчетата. Тя беше същата като баща му.

— Стани! — нареди й той. — Искам да си си тръгнала, преди да съм се върнал. Можеш да си сигурна, че винаги ще ти подсигуря дом, но ще трябва да се отнасяш към Хана с подобаващото уважение.

— А парите, които ми обеща? — попита Мелиса.

— Няма да ти дам и цент. Търсих те пет години из цял Тексас. Бях толкова щастлив да открия това, което мислех, че е истинското ми семейство, че щях да ти дам всичко, което имам. Но ти не ме считаш за твоето семейство. За теб съм само някой, когото да обереш. Само от чиста злоба се опита да ни разделиш с Хана.

— Изобщо не ме интересуваш, за да се притеснявам от нещо — злобно изсъска Мелиса. Когато се изправи на крака, видя калта и прахта по роклята си. — Виж какво направи, ти, безмозъчен глупако — изкрещя тя към Зийк. — Тази рокля струва много повече, отколкото ти самият.

— Хайде, Зийк — каза Бък, когато Том се появи. — Не си прави труда да слизаш от коня си — обърна се той към момчето.

— Няма смисъл да бързате — каза Мелиса със злорадо задоволство. — И без това ще бъде твърде късно, без значение кога ще пристигнете.

Бък се извърна към нея:

— Какво искаш да кажеш?

— Лиймън смяташе, че тя ще бъде по-сговорчива да се изправи пред свещеника, ако преди това изконсумират медения си месец — смехът й го удари като шамар в лицето. — Предполагам, че вече е успял да опитоми твоята скучна, малка кукла.

Нещо се скъса вътре в Бък. Изведнъж смеещото се лице на Мелиса се превърна в олицетворение на цялата злина на света. Той беше толкова ядосан, че беше готов да я удари.

— Махай се от очите ми! Ако все още си тук, когато се върна, не отговарям какво ще ти се случи. Ако оставиш дрехите си или каквото и да било твое, ще го изгоря. Ако искаш да промениш начина си на живот, ще се опитам да забравя какво ми причини, поне до толкова, че да ти помогна. Но никога отново не бих рискувал да изгубя Хана заради теб.

Бък обърна гръб на Мелиса.

— Да тръгваме — каза той на Зийк и Том.

Въпреки че през последните шест часа Хана стоеше заключена в къщата на Джилет, беше й трудно да повярва, че нещо толкова абсурдно се случва точно на нея. Нито един здравомислещ мъж не заключваше една жена в стая с ултиматум или да се омъжи за него, или ще бъде обезчестена. Беше твърде нелепо, твърде безсмислено, твърде възмутително.

Но освен ако не сънуваше лош сън, точно това й се случваше. А сега тя слизаше по стълбите към трапезарията, за да вечеря с похитителя си.

— Съжалявам, че нямаше възможност да се преоблечеш за вечеря, но не можех да те предупредя да си донесеш най-красивата рокля — беше й казал Джилет, когато отключи вратата.

— Аз нямам официална рокля — отговори му Хана.

— Колко жалко. Трябваше да помоля Мелиса да ти даде назаем една от своите.

— Тя не би го направила.

Когато стигна подножието на стълбата, Хана се огледа.

— Недей и да си мислиш да се втурваш към вратата или да се хвърляш през прозореца — каза Джилет. — Вратите са заключени, а капаците на прозорците са затворени. Веднага щом се съгласиш да се омъжиш за мен, ще можеш да ходиш, където си поискаш.

— Никога няма да се съглася.

— Тогава предлагам да влезем в трапезарията. Може би ще се почувстваш по-сговорчива, след като се навечеряш.

Хана не би могла да сложи и хапка в устата си. Колкото и да не харесваше сестрата на Бък, сега й се искаше Мелиса да бе останала. Щеше да се чувства в безопасност, ако имаше още някой с нея. Но Мелиса се беше върнала в ранчото. Хана не знаеше какво щеше да разкаже на Бък, но предполагаше, че и без това щеше да е прекалено късно. Никой мъж не искаше да има нещо общо с една обезчестена жена.

Надеждата й, че Том ще дойде да я търси, беше изтляла още преди часове. Единственото, което трябваше да направи Мелиса, беше да му се усмихне и бедното момче щеше да повярва на всичко, което му се кажеше.

— След теб — каза Джилет, когато стигнаха до трапезарията.

Хана все още продължаваше да се възхищава на дома му. Трапезарията беше осветена от два големи свещника, всеки с по три свещи. Масата беше подредена със сребърни прибори, ленени салфетки и порцеланови чинии. Дори госпожа Мерик не би могла да нареди масата по по-изискан начин.

Хана позволи на Джилет да придържа стола й, докато седне.

— Винаги ли се храниш на такава маса?

— Свещите са в твоя чест.

Веднага след като и той седна, готвачът сервира храната, като не смееше да погледне Хана в очите.

— Това вино ли е? — попита Хана, когато видя червената течност в чашата си.

— Да.

Хората в Утопия пиеха вино само при специални случаи. За неопитното й небце то имаше невероятен вкус. Супата беше топла и вкусна. Услади й се още повече, защото не се беше наложило тя да я приготвя.

През повечето време се хранеха в мълчание. Тя опита от всичко по малко, но не яде много. Джилет се хранеше със страхотен апетит. Пи така, като че ли изпитваше ненаситна жажда. Към края на вечерята, Хана можеше да познае по порозовелите му страни, че беше пил повече от необходимото. Не знаеше дали това щеше да й помогне, или не, но се надяваше да е в нейна полза.

— Ти не си обикновен собственик на ранчо — каза тя, след като си взе два пъти от шоколадовата торта, която бяха сервирали за десерт, и реши, че й беше достатъчно. — Как можеш да си позволиш да живееш по този начин? Затова ли крадеш добитък?

Джилет весело се засмя, но това не беше смях, който можеше да накара Хана да се почувства по-добре. Винаги беше имала усещането, че той може да бъде и опасен. Сега вече беше убедена в това.

— Семейството ми е доста богато — отговори Джилет. — По-богато, отколкото е добре за тях. Кара ги да се чувстват много по-важни, отколкото са в действителност.

Последните му думи бяха изпълнени с горчивина.

— Те не се интересуват от това, което правя. Казаха, че ако отида достатъчно далече, те ще ми изпращат толкова пари, колкото са ми необходими.

— Защо не отиде в Ню Орлиънс или в някое друго подобно място?

— Там е пълно с хора, дори по-лоши и от семейството ми. Тук ми харесва. Толкова много скучни хора без капка въображение. Те не биха повярвали, че крада кравите им. Правя го само за да докажа, че го мога.

— И мен ли отвлече само за да докажеш, че можеш да го направиш?

— Желая те! Още от минутата, в която те видях.

— Защо? Ти си красив и богат. Можеш да имаш буквално всяка жена, която си пожелаеш.

— Искам теб.

— Аз съм скучна и безинтересна. Аз искам да съм съпруга на човек, който се грижи за ранчото си. Искам да отглеждам пилета и прасета, да доя кравите си, сама да правя маслото си. А и не съм много красива.

— А аз смятам, че си най-красивата жена, която познавам.

Хана реши, че всеки човек, който мисли, че тя е красива, след като е видял Мелиса, има сериозен проблем.

— Наистина ли ще ме държиш затворена тук?

— Да.

— Никога няма да се съглася да се омъжа за теб.

— Ще се съгласиш, след като прекараме нощта заедно.

— Няма да стане.

Джилет не изглеждаше изненадан или притеснен.

— Репутацията ти ще бъде опетнена. Твоят каубой няма да иска да се ожени за теб. Нито пък банкерското пале.

— Знам и въпреки това, няма да се омъжа за теб.

Искаше й се да вярва, че Бък все още щеше да я обича, да иска да се ожени за нея, но знаеше, че няма да е така. Мъжете имаха различни критерии за поведението на жените и тяхното собствено. Мъж, който бе имал много жени, беше опитен. Жена, която дори само веднъж се подхлъзнеше… тя не можеше дори да си помисли тази дума.

— Ще бъдеш опетнена, ако не се омъжиш за мен. Ще трябва да напуснеш това място.

— Няма да го напусна, ще остана там, където съм.

— Никоя от жените в Утопия няма да говори с теб.

— И въпреки това, ще остана. Не виждам защо една жена трябва да се срамува, когато мъжът я е насилил.

— Не можеш да промениш начина, по който мислят хората.

— Ще е само загуба на време, ако се опитам да избягам от тук. Клюките ще ме настигнат, където и да отида.

Джилет й се усмихна, но това не беше онази спокойна, самоуверена усмивка, която тя видя, когато беше дошъл да я вземе за вечеря.

— Няма смисъл да се тревожиш за нито едно от тези неща. Омъжи се за мен и ще можеш да имаш всичко, което поискаш. Дори бих се преместил в Ню Орлиънс, ако пожелаеш.

— Не.

Погледът му стана по-суров.

— Тогава не ми оставяш никакъв избор.

— Можеш да заблудиш съвестта си с тази лъжа, ако изобщо имаш съвест — каза Хана. — Имаш много други възможности. Ти просто избра да не използваш нито една от тях.

Той седеше, наблюдавайки я, изучавайки я. Като че ли се опитваше да разбере точно какво представлява.

— Изглеждаш изключително спокойна. Не вярваш ли, че ще направя това, което ти казах?

— Сигурна съм, че можеш да го направиш. Но се надявам да не го сториш. Що се отнася за това, че съм спокойна, би ли променил намерението си ако пищях, плачех и те молех за милост?

— Не.

— Тогава щях да се унижа без причина.

— Не те разбирам. Казвам ти, че ще правя любов с теб, че ще…

— Любовта няма нищо общо с това, което възнамеряваш да направиш. Това е изнасилване.

— Това е много ужасна дума.

— Ужасно е това, което възнамеряваш да направиш.

— Но ти ще го изтърпиш?

— Двадесет години майка ми беше женена за човек, когото мразеше и презираше. Мога да преживея една нощ.

— Ти мразиш и презираш ли ме?

— Бих те намразила и презряла, ако направиш това, с което ме заплашваш.

Хана почти се усмихна при вида на смущението му. Очевидно тя не се държеше по начина, по който той бе очаквал. Бък нямаше да може да я спаси. Той можеше да отсъства със седмици. Зийк също не би могъл. Той си тръгна. Том също, защото не знаеше къде да я търси. Уолтър и майка й не биха я спасили, защото нямаха представа за това, което се случваше с нея. Беше съвсем сама. Но не беше безпомощна.

Джилет стана на крака:

— Време е да се качваме.

Хана продължи да го гледа право в очите.

— Казах, че е време да се качваме горе.

— Чух те.

— Тогава защо дори и не помръдна?

— Не би могъл да очакваш да тръгна доброволно към спалнята, където възнамеряваш да ме лишиш от добродетелността ми. — От изражението на лицето му можеше да каже, че той бе очаквал точно това. — Ако искаш да ме имаш там, трябва да ме заведеш насила.

— Но ти каза, че няма да викаш или плачеш?

— Но не казах, че няма да ти се противопоставя.

Джилет се усмихна:

— Аз съм доста по-силен от тебе.

— Вероятно.

— Накрая ще получа това, което искам.

— Възможно е.

— Не се ли страхуваш от мен. Няма ли да скочиш и да се опиташ да избягаш? Само ще си седиш там и ще повтаряш вероятно и възможно ли?

— Много вероятно.

Той бутна стола си и заобиколи масата. Протегна ръката си към нея:

— Аз наистина те желая. И ще се оженя за теб. Може дори да изтърпя достатъчно дълго семейството си и да те заведа до Филаделфия.

Хана почувства някакво съжаление към него. Той вероятно наистина я харесваше или просто се беше накарал да мисли, че е така. Можеше да се окаже дори, че е добър и свестен човек, ако се намереше някой, който да го обича. Но колкото и да й беше жал за него, нямаше намерение да жертва себе си, за да го спаси.

— Може и да ме желаеш, но не ме обичаш. Няма да подлагам под въпрос интелигентността ти, като започна да ти обяснявам какво е любов, но мога да те уверя, че няма нищо общо с това да се натрапваш на жена, която обича друг.

— Престани с тази глупава съпротива. Ела с мен. Обещавам ти, че ще те накарам да забравиш за своя каубой.

— А ти самият можеш ли да го забравиш? Не е ли присъствието ми тук повече, за да си отмъстиш на него, отколкото защото наистина ме обичаш?

Можеше веднага да каже, че е попаднала точно в целта.

— Може и така да е било, но вече отдавна го забравих.

— Жал ми е за теб.

— Защо?

— Защото няма как да отнемеш невинността ми. Вече я дадох на своя каубой.

За секунда Хана си зададе въпроса дали беше разумно от нейна страна да казва на Джилет, че вече е правила любов с Бък. Тя беше забелязала твърда непоколебимост в погледа му, но също така беше видяла и някаква топлина, която я караше да вярва, че той наистина държи на нея, поне доколкото той самият разбираше какво е да държиш на някого. Сега тази топлина беше изчезнала, заменена от нарастващ гняв. Беше й забавно, защото той реагираше така, като че ли му беше изневерила.

— И с още колко други си била? — попита грубо той. — Да не би да си обслужила и банкерското пале, а?

Хана с мъка запази самообладание. Независимо, че имаше пълното право да е ядосана, ако се случеше, това нямаше да й помогне да се измъкне невредима от тази ситуация.

— Правих любов с Бък, защото той ме обича. Даже правим планове да се женим. Никога не бих позволила на никого другиго да ме докосне.

Не беше убедена, че това по някакъв начин ще й помогне. Джилет дори изглеждаше доволен от това, което чу.

— Тогава никой няма да може да ме обвини, че съм те провалил. Като знам, че Бък едва ли не те счита за своя собственост, още повече ще ми се услади нощта с теб. Хайде вече да приключваме с това.

Хана посегна към пистолета, който по време на цялата вечеря беше лежал в скута й. Насочи го право към изненаданото лице на Джилет.

— Откъде взе това? — настоя той. — Наредих всички оръжия в къщата да бъдат заключени.

— Когато тръгнах насам, взех медицинския комплект на баща ми — обясни Хана. — Той държеше пистолета там за всеки случай — ако се наложеше да застреля животното, когато не беше възможно да му се помогне.

— Какво предлагаш да направим?

— Да те заключа в мизерната ти спалня, а аз да си тръгна.

— Не ставай смешна. Дори и да те пусна да си тръгнеш, ще се изгубиш в тъмното.

— Ще рискувам.

— Не бих ти го позволил.

— Не би могъл да ме спреш.

— Мога. Не би стреляла по мен.

— Не бих искала, но ще го направя.

Джилет скочи към нея. Хана изплашено се дръпна назад. Той се засмя.

— Видя ли? Знаех, че няма да стреляш по мен. Дай ми този пистолет сега или ще се наложи аз да го взема.

— Не искам да стрелям по теб, но ще го направя. Сега, тръгвай нагоре! Аз ще бъда точно зад теб.

Джилет отпусна ръце:

— А ако не се подчиня?

— Ще бъда принудена да те застрелям.

— Не ми даваш никакъв избор.

За момент Хана помисли, че ще я атакува, но той се обърна и тръгна бързо навън от трапезарията. Тя стана и изтича до вратата, за да не го изгуби от погледа си, но той вече се беше скрил зад ъгъла. Тя веднага спря. Знаеше, че я чака зад ъгъла, за да я нападне и да й вземе пистолета. Също така съзнаваше, че ако се затича към вратата, той ще я настигне, преди да е успяла да я отключи.

Погледна нагоре и надолу по коридора. Той можеше да изскочи от две посоки. Нямаше как да наблюдава и двете. Опря гръб в рамката на вратата на трапезарията. Така имаше някаква защита.

Хана зачака.

Напрегна слух, надявайки се да долови звука от някоя скърцаща дъска, която да й подскаже къде се е скрил Джилет. Не чу нищо. По челото й избиха капчици пот. Ръцете й се изпотиха и й стана трудно да стиска гладката дръжка на пистолета. Почувства, че куражът й започва да я напуска.

„Стегни се!“, каза си тя. Баща ти беше достатъчно суров и жесток да бие Бък почти до смърт. Ти поне трябва да имаш куража да надхитриш човека, който възнамерява да те изнасили.

Проскърцването на една дъска я накара да подскочи и да се обърне надясно. Почти веднага осъзна, че е сгрешила. Джилет я нападаше отляво. Хана се завъртя, затвори очи и натисна спусъка.