Бък

Пета глава

Въпреки че ранчо „Рафтър Ди“ беше най-голямото покрай река Педърнейл, голямата двуетажна каменна къща изненада Бък. Прясно боядисана, кокетна и очевидно поддържана по-добре и от къщите в Утопия, тя създаваше впечатление, че това е домът на заможен човек.

— Пак ти повтарям, че не трябваше да идваме тук! — каза Зийк. — Ако той краде кравите ни, няма да постигнеш нищо, освен, че вече ще е нащрек и ще внимава за нас.

— Това, че видяхме няколко от нашите крави на път за насам, не означава, че той ги краде — отвърна Бък.

— Тук забелязахме четири-пет пъти повече откъдето и да е другаде — настоя Зийк. — Очевидно е, че ги краде.

— Не можем да бъдем сигурни. Добитъкът непрекъснато скита из околността. Още по-лошо е през зимата. Това е най-близкото ранчо. Нормално е да са стигнали най-напред дотук.

— Според мен, да си взимаме кравите, пък после ще се обясняваме.

— Джейк казва, че е най-добре да се действа прямо и право в целта, вместо да се увърта. Това спестява много неприятности.

— Защо непрекъснато цитираш Джейк?

— А кого да ти цитирам? Баща си или може би стария Гросек?

— Това не е много мъдър съвет. Най-много да те застрелят.

— Ще видим.

— Аз няма да се показвам — продължи Зийк. — Никой няма да ти се довери, ако се появиш заедно с чернокож.

Бък се опита да разубеди Зийк, но както обикновено без успех.

Самият той не вярваше, че добитъкът се е озовал тук случайно, защото видяха само крави с малките им. Ако беше случайно, щяха да видят също и едногодишни бичета както и две до четири годишни говеда по пътя.

Бък веднага разбра, че мъжът, когото беше видял да напуска ранчото на Хана първия ден, когато пристигна, е бил готвачът.

— Аз съм Бък Хобсън. Господарят ти тук ли е?

— Ей там, при огражденията — каза готвачът и изчезна в къщата.

Лиймън Джилет наблюдаваше как един от каубоите му обяздваше кон. Външният му вид леко изненада Бък. Беше слаб, спретнат и имаше бебешко лице. Носеше бяла риза и вратовръзка под обикновената си черна жилетка. Тежкият златен ланец и двата пръстена му придаваха вид на конте. Във всеки случай, нищо в него не издаваше, че той би могъл да е крадец на добитък.

Освен очите. Погледът му беше твърд като стомана.

Предварително решил да се държи дружелюбно, Бък слезе от коня.

— Здравейте! — поздрави той. — Аз съм Бък Хобсън. Работя в ранчо „Тъмблинг Ти“.

— Тогава определено сте объркали пътя.

Бък не беше очаквал топъл прием, но това, определено, беше доста грубо отношение.

— Реших да намина да ви се представя — продължи той, опитвайки се да запази приятелския тон.

— И?

Този човек беше повече от груб. Беше направо враждебно настроен.

— Смятам, че е хубаво човек да познава съседите си.

Джилет само за миг отклони поглед от коня и ездача в ограждението. Конят вече бе приел юздата. Сега идваше ред на седлото.

— Според мен е чиста загуба на време.

Определено опитът да се държи дружелюбно също беше загуба на време.

— Открих няколко от нашите крави във вашите земи — каза Бък.

Джилет рязко извърна поглед към Бък. Явно думите бяха привлекли вниманието му.

— Какво казахте?

Очите му напомняха на Бък на гърмяща змия, готова да нападне всеки момент.

— Тази зима никой не се е грижил за добитъка в „Тъмблинг Ти“. Предполагам, че животните са се пръснали из целия окръг.

— Тук няма ваши животни.

— Но аз ги видях.

Сега вече Джилет изглеждаше, очевидно, ядосан.

— Възнамерявам да помоля останалите собственици на ранчо да направим събирането и преброяването заедно — каза Бък. — Надявам се да се присъедините и вие.

— И защо да го правя? Моят добитък не се е разпръснал.

— Може би, но колкото повече работници, толкова по-бързо и лесно ще приключим с това.

— Никой не се занимава с животните в Рафтър Ди, освен собствените ми каубои.

— Нямам нищо против това — отвърна Бък, самият той вече леко ядосан. — Просто ще отделим нашите животни, които са влезли в земите ви.

— Казвам ви, тук няма такива.

— Аз пък казвам, че има.

Бък не разбираше защо този мъж непрекъснато отричаше, след като това много лесно можеше да се установи.

— Ще говоря с хората си, като се върнат — каза Джилет. — Те може и да знаят за какво говорите.

— Да може. — Бък имаше чувството, че се движи по много тънък лед. Едно погрешно движение и…

— Ще започнем да дамгосваме едва следващия месец — продължи Джилет, наблюдавайки много внимателно Бък. — Искам да изчакам, докато всички крави се отелят.

— Ще ни уведомите ли, когато започнете?

Джилет все още се взираше преценяващо в него.

— Да, ще пратя един от хората си да ви каже.

— Може да изпратите готвача си. Той и без туй идва да купува яйца и масло от нас.

— Да, добра идея — неочаквано Лиймън Джилет се усмихна широко. — Тези жени Гросек се оказаха голяма работа. От известно време се опитвам да придумам по-младата да се омъжи за мен. Дори й предложих да купя ранчото им.

Гневът, който го завладя, свари Бък неподготвен. Въпреки контешкия си вид, Джилет беше крадец и най-вероятно изпечен мошеник. Бък веднага реши да охлади интереса му към Хана.

— Малко сте закъснял. Вчера госпожа Гросек ми продаде своята половина от ранчото.

Усмивката на Джилет замръзна на лицето му.

— Мислех, че сте само работник там.

— Разбрали сте погрешно. Бъркате и за Хана. Ще съм ви задължен, ако внимавате повече какво говорите. Не ми харесва хората да остават с погрешно впечатление.

Погледът на Джилет стана по-смразяващ от всякога.

— А ако не ме интересува с какво впечатление остават хората?

— Ще трябва да се погрижа да ви заинтересува.

Джилет впи поглед в очите на Бък. Решително, преценяващо.

— Май си лапнал голяма лъжица за твоята уста?

Бък се усмихна широко.

— А, не бих казал, даже си мисля, че не е достатъчна. — Той яхна коня си. — Ще очаквам вест от вас след около месец.

Лиймън Джилет не отговори. Просто стоеше там, наблюдавайки го с пронизващ втренчен поглед.

— Мислиш ли, че ще ни каже, като започне събирането на говедата? — попита Зийк, когато Бък му разказа какво е станало.

— Не, но той знае, че ще науча, веднага щом започне.

Известно време яздеха мълчаливо.

— Знаеш, че ще те нападне, ако само прекрачиш границите на имота му — обади се накрая Зийк.

— Знам.

— И какво ще направиш?

— Няма да спра. Ще продължа.

Зийк се ухили.

— Сега вече звучиш като Джейк. Просиш си да те застрелят.

— Никой не е застрелял Джейк.

— Този кучи син е такъв късметлия. Но ти и аз никога не сме имали късмет.

— Напротив, късмета ни се усмихна, когато Изабел ме откри и Джейк те скри от Рупърт Рейсън.

Това, че Зийк не отговори, изобщо не изненада Бък. Той мразеше да му напомнят, че е задължен някому за каквото и да било.

Продължиха да яздят. Бък разказваше за плановете си за ранчото, а Зийк му казваше колко нереални са. От време на време Бък хвърляше поглед през рамо. Нямаше да се учуди, ако Джилет бе изпратил някого подире му, за да е сигурен, че ще напусне ранчото му, но никой не ги следваше.

— Това пушек ли е? — попита Зийк, сочейки към тънката сивкава струя, която се извиваше в далечината над дърветата.

— Така изглежда. За какво ли му е на някого да пали огън по това време на деня?

— Да не мислиш, че някой се е заел да дамгосва откраднатия добитък?

— Ще ида да проверя.

— Ще те прикривам.

Обаче докато Бък стигне до мястото, където Зийк бе видял пушека, тънката струя беше изчезнала.

— И аз не го виждам вече — каза Зийк, когато настигна Бък. — Но съм сигурен, че беше пушек.

Бък обърна лице към подухващия леко следобеден ветрец.

— Подушвам го. Идва иззад онези дървета ей там.

Скоро откриха останките от загасналия вече огън.

— Тези въглени още парят — отбеляза Бък, подритвайки пясъка, с който бе загасен огънят.

— Сигурно са ни видели и веднага са офейкали — добави Зийк. — Хайде, да се опитаме да разберем къде са се скрили.

Те тръгнаха по следите от конски копита оставени в меката пръст. Когато дирята изчезна, Зийк започна да се оглежда за прекършени клонки и отъпкана трева. Съвсем скоро се натъкнаха на едно едногодишно добиче.

— Хвани го с ласото.

— Никога не съм виждал такова клеймо! — каза Зийк, когато успяха да уловят животното.

Бък се взираше замислено в звездата с шест върха.

— Нито пък аз. Но толкова добре скрива клеймото на „Тъмблинг Ти“. Много добре е измислено.

— Хайде да се върнем и да хванем копелето — извика Зийк и скочи на крака.

— Не! Това, че открихме добичето в ранчо Рафтър Ди, не ни дава достатъчно основание да обвиним Лиймън Джилет. Крадците може да нападат и неговото ранчо.

— Хич не ми се вярва.

— И на мен също, но в момента няма как да го докажем.

Бък махна ласото и остави добичето да се изправи. То изрева в знак на протест и се отправи към ниските хълмове в далечината.

— Май тръгна към каньона, където е прекарало зимата — измърмори Бък.

Изведнъж и на двамата им дойде една и съща мисъл. Ако в каньона имаше едногодишни бичета от „Тъмблинг Ти“, то значи имаше и крави. Проследиха животното само за да открият, че останалите животни вече бяха дамгосани с новото клеймо.

— Трябва да ги върнем обратно в ранчото — предложи Зийк.

— Това ще е кражба — отговори Бък. — Трябва ми време да помисля.

— Нямаме време, така че мисли по-бързо.

— Знам. Междувременно не е зле да поогледаме дали няма и други каньони.

Така и направиха. На входа на един от каньоните имаше почти невидима ограда от обвити с грамофонче клони. Всички крави, които откриха там, носеха клеймото на „Тъмблинг Ти“ и нито едно от малките телета не беше дамгосано все още.

— Тези вече ще приберем — решително каза Бък, докато унищожаваше изкуствено създадената бариера.

— Да не би да мислиш, че ще можем да ги закараме в „Тъмблинг Ти“ без никой в „Рафтър Ди“ да се усети?

— Едва ли. Ще вдигнат такъв прахоляк, че ще ни видят от мили разстояние. Ще ги подкараме в тръс. Искам да напуснем границите на „Рафтър Ди“ по най-бързия начин.

Естествено това не беше възможно. Дори ако се движеха в тръс щеше да отнеме поне час докато стигнат „Тъмблинг Ти“, а и Бък знаеше, че ако бърза прекалено, новородените телета нямаше да издържат.

Питаше се колко ли още негови животни са скрити в каньоните покрай реката. Чудеше се също как да си ги върне, без да обяви открито война на Лиймън Джилет. Естествено не знаеше с колко точно работници разполага Джилет, но във всички случаи те щяха да са мнозинство, при положение, че той разполагаше само със Зийк.

Дали и другите собственици на ранчо бяха загубили част от животните си. Трябваше на всяка цена да поговори с Уолтър Еванс за това.

Почти бяха стигнали границата на имота, когато Зийк извика:

— Идва някой.

Бък обърна поглед назад. Самотен ездач препускаше към тях в галоп. Бък се огледа, но не забеляза никого другиго. Не би се изненадал, ако Джилет бе изпратил още хора да ги следят тайно.

— Аз ще говоря с него — нареди той на Зийк. — Ти продължавай напред с животните.

Бък се обърна да пресрещне ездача — слаб мъж с пясъчноруса коса.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? — попита той, с пушка, насочена право в гърдите на Бък.

— Вече говорих с шефа ти, че ще правим общо събиране и преброяване на говедата — отвърна Бък.

Той с облекчение забеляза, че споменаването на Джилет успокои малко подозренията на ездача, но не достатъчно, за да свали пушката.

— Какво правите с тези крави? — продължи да разпитва каубоя.

— Те са наши — каза Бък. — Намерихме ги в онзи каньон ей там. Решихме, че така и така сме тук, не е зле да ги закараме обратно в ранчото. Ако искаш, можеш да провериш клеймото.

— По дяволите, проклет да съм, ако не проверя.

Той върна оръжието си обратно в кобура, пришпори коня си и препусна към стадото. Бък го последва, но без да бърза толкова. Отново обходи с поглед околността, и отново не забеляза нищо подозрително. Очевидно младият каубой ги беше последвал сам. Това предизвика възхищението му. Да препуснеш сам след двама непознати, които най-вероятно крадяха добитъка на шефа ти, изискваше голяма смелост. Точно от такива хора се нуждаеше и той.

— Намери ли животни с клеймото на „Рафтър Ди“? — попита Бък, след като каубоя привърши с проверката.

— Не. Съжалявам, че насочих оръжие срещу теб, но не можех да допусна да отведете добитъка, без да проверя.

— Разбирам. Отскоро ли работиш тук?

— Толкова ли си личи? — отпусна се каубоят и се усмихна. — Току-що дойдох и не ми се искаше да объркам нещо още първата седмица.

С каквото и да се занимаваше Джилет, този мъж тук нямаше никаква представа.

— Можеш да кажеш на господин Джилет какво си видял, но не забравяй да отбележиш, че всичките животни носят моето клеймо.

— Мислех, че „Тъмблинг Ти“ е собственост на две жени.

— Така беше, преди да откупя половината ранчо. Казвам се Бък Хобсън, а това е приятелят ми Зийк.

— Том Гладис — представи се каубоят.

— Ще се видим при събирането и преброяването на добитъка — каза Бък и препусна напред.

— Мислиш ли, че ще ни създаде проблеми? — попита Зийк, когато Бък го настигна.

— Не.

— Мислиш, че ще каже веднага на Джилет?

— Съмнявам се! — той продължи да поглежда назад, но Том Гладис бързо изчезна в далечината.

— Още колко животни, според теб, са скрили в каньоните? — продължи да разпитва Зийк, докато приближаваха границите на ранчо „Рафтър Ди“.

— Поне няколкостотин — отговори Бък. — Имали са на разположение цяла година да си крадат необезпокоявани от никого.

— А колко мислиш са дамгосали наново?

— Не знам. Не знаех за това клеймо, докато не открихме следите от огъня.

— Едва ли ще им отнеме повече от месец да дамгосат наново всичките.

Бък също се бе сетил за това, но писъкът от куршума, който профуча покрай главата му и звукът от пушечен изстрел, отправиха мислите му в съвсем друга посока.

— Някой стреля по нас! — изкрещя Зийк, привеждайки се ниско към седлото и пришпорвайки коня си в галоп към близките храсти. — Май твоят Том Гладис все пак е потърсил помощ.

Бък препусна след кравите, които бяха хукнали напред, уплашени от изстрелите.

— Гладис препусна в противоположната посока.

Чуха се още два изстрела.

— Продължавай със стадото към нашето ранчо! — изкрещя Бък.

— Ние сме в нашето ранчо! — извика Зийк в отговор.

Още един изстрел проехтя откъм хълмовете, но Бък вече беше почувствал парещата болка в рамото си. Усети как силите го напускат и вече с мъка се удържа да не падне от коня. Той прокле страхливеца, който го бе улучил от засада. Очаквал бе Лиймън Джилет да се изправи срещу него открито като мъж.

— Почти се изплъзнахме! — извика отново Зийк. — Ти прибери кравите, аз тръгвам след него.

Бък се опитваше да се задържи на седлото със сетни сили, но явно и те бяха на привършване. Усети как изпуска юздите. Върховете на кедровите храсти го зашибаха през лицето. Той затвори очи, концентриран върху усилието да остане в съзнание.

Точно когато си мислеше, че не би могъл да издържи повече, една силна ръка го сграбчи за ризата и го върна обратно на седлото.

— Защо не ми каза, че кучият син те е прострелял? — попита Зийк.

— Трябваше… да… върнем… кравите… обратно…

— Да вървят по дяволите кравите. С какво ще ти помогнат, ако си мъртъв?

Бък се опита да се усмихне. Зийк ставаше сантиментален.

Хана прекара един отвратителен ден. Нищо лошо не се беше случило, но тя се чувстваше зле през целия ден. Всичко започна с това, че майка й стана преди изгрев и приготви закуската за Бък. Сара Гросек отбягваше мъжете, не им правеше закуска. Фактът, че тя опита и невъзможното да остане незабележима, когато Зийк седна на масата, накара Хана да се чувства виновна, защото не беше спазила своята част от уговорката още първата сутрин.

— Няма смисъл и двете да ставаме толкова рано — каза майка й, веднага щом мъжете излязоха.

— Аз сключих тази сделка — отвърна й Хана. — И аз съм тази, която трябва да я спазва.

— Имаш достатъчно работа навън. Не пречи аз да се заема с готвенето.

— Да не си посмяла да не ме събудиш утре сутрин! — беше отговорът на Хана, преди да поеме към обора да издои кравите.

По-късно Хана отново остана изненадана, когато видя, че майка й не се втурна в къщата при вида на Уолтър Евънс, който се отби да ги види. От деня, в който баща й я беше ударил за това, че е почерпила Уолтър с кафе, майка й избягваше да се среща с него.

— Вие ли наехте тези млади мъже, с които разговарях вчера? — попита Уолтър, след като прие поканата да изпие чаша кафе, поднесено му от Сара.

— Не точно — отговори Хана. — Той всъщност не търсеше работа, иска да сме партньори.

— Изгони ли го?

Стори й се, че Уолтър се напрегна. Защо го интересуваше как е постъпила?

— Ами банката не ни остави избор.

Не искаше да му разкрива толкова много, но знаеше, че той рано или късно ще разбере.

— Може да е за добро. Изглежда ми много решителен млад мъж.

Той се поуспокои и се настани по-удобно на стола. Явно одобряваше постъпката й. Но какво означаваше всичко това?

— Не ме интересува какъв е, стига да ми помогне да изплатя дълговете си.

— Значи смяташ да останеш тук?

— Защо не?

Уолтър закри с ръка очите си, за да се предпази от слънцето и я погледна внимателно.

— Мислех, че майка ти би предпочела да се премести в града. Не е леко да се управлява такова ранчо.

— Ще се справим.

— Харесва ли ти работата в ранчото?

— Да.

— А на майка ти?

Леката нотка на скептицизъм, която се прокрадна в гласа на Уолтър, спря Хана, преди да каже „Да“. Тя знаеше, че не иска да живее в Утопия, но дали наистина искаше да запази ранчото, вместо да се премести в някой град? Тя със сигурност искаше да остане, но беше убедена, че майка й не иска.

Уолтър не изчака отговора й.

— Градината ви е много по-хубава от моята. Какво смятате да засадите тази година?

Впуснаха се в разговор за зеленчуците, които ще засадят, и Хана обеща да му продаде всичко, което й остане в повече.

След като Уолтър си тръгна, майка й влезе в къщата. Хана довърши работата си в градината и влезе вътре само, за да разбере, че през последните няколко часа майка й беше чистила стаята на Бък.

— Той каза, че не иска да влизаме тук — отбеляза тя.

— Не вярвам, мъжете не обичат да пипат нещата им, но пък винаги искат всичко да е в ред.

— Тогава защо Бък ми нареди да не пипам нищо?

— Това ги кара да се чувстват силни, все едно не се нуждаят от никого.

Хана зяпна, все едно виждаше майка си за първи път. Доколкото си спомняше, майка й почти не беше общувала с други мъже, освен със съпруга си. И все пак, сега говореше така, като че ли ги беше изучавала през целия си живот.

— Какво имаш предвид? — попита Хана.

Сара се усмихна леко и Хана бе разтърсена от топлината на тази усмивка. Не си спомняше вече откога не я бе виждала да се усмихва.

— Не съм прекарала в тази къща целия си живот. Също като теб и аз се омъжих по-късно.

— Аз нямам намерение да се омъжвам.

— И аз бях красива и имах много ухажори. Преди да се преместим тук, живеехме в града. Общувах с другите дами и обсъждахме техните съпрузи и многото им изисквания. Установих, че почти всички мъже са еднакви.

— Като си имала толкова много ухажори, защо си се омъжила за татко?

Майка й никога досега не бе говорила за живота си. Хана не знаеше нищо за него.

— Натаниъл Гросек предложи пари на баща ми. Виж, по-добре да измислим какво да сготвим за вечеря. Сигурна съм, че мъжете ще са гладни като вълци, когато се приберат.

Хана беше толкова изумена от това, което чу, че изобщо не се разтревожи за вечерята и евентуалните предпочитания на Зийк и Бък. За нея никога не е било тайна, че майка й не обичаше баща й, но се шокира от факта, че е била купена и продадена като робиня. Нищо чудно, че баща й се отнасяше с нея като със собственост. За него тя винаги е била точно това.

Смразяващ страх скова Хана. Ако все още беше жив, дали баща й щеше да я продаде за съпруга на Лиймън Джилет или Еймъс Мерик? Вътрешно знаеше, че би го направил.

Хана беше потънала в мислите си, когато майка й шумно изпъшка. Вдигна глава и видя, че тя е вперила поглед в хамбара, който се виждаше от кухненския прозорец.

— Какво има? — попита тя.

— Нещо се е случило с Бък — отвърна й Сара, бършейки ръце, след което грабна един чайник от печката и хукна към вратата. — Ранен е.