Царицата на нощта

Глава шеста

Клавдия изстена и се обърна към момичето. То беше стройно и много красиво, но сега лицето му бе потънало в сълзи и мръсно, косата бе разчорлена, туниката — покрита с петна и разръфана, а краката и ръцете — наранени и в синини. Клавдия я накара да седне по-далеч от кървавите петна, взе лицето й между двете си ръце и се взря в него. Антония беше готова пак да се разкрещи. Клавдия нежно я погали по страната.

— В безопасност си! — прошепна тя. — Аз съм Клавдия, тези мъже са германски стражи, пратени от Августата. Откога си тук?

Клавдия се опита да осмисли онова, което момичето й разказа. Антония беше в потрес, ужасена. Говореше, сякаш бълнуваше, за тъмни проходи, за мъже, които са я опипвали, за отрязаната глава в скута й. Накрая я отведоха обратно в града и Бур използва властта си на градските порти, за да наеме носилка. Заведоха я в Палатинския дворец, където сенаторът Карин заедно с Августата и други знатни царедворци очакваха да пристигне. В една съседна стая Клавдия набързо описа всичко, което се беше случило. Елена изруга като стар войник, когато научи за съдбата на Херея, и се закле да отмъсти на убийците му, но рязко добави, че те ще трябва да почакат. Клавдия й разказа за нападението на инферните, за намесата на Бур, за огъня и как накрая открили Антония.

— Трябва да са те видели! — заяви Елена, която кръстосваше стаята.

Клавдия, седнала на пейката, премълча.

— Трябва да са те видели и са решили да отрежат главата на Херея и да изгорят тялото му, за да отвлекат вниманието ти. В колко часа стана това?

— Малко преди деветия — сухо отвърна Клавдия. — В действителност не знам точно.

— Трябва да са предположили, че отиваш там — повтори Елена. — Сега ще трябва да чакаме.

Тя отказа да разреши на Клавдия да си тръгне от двореца, но й позволи да отпочине или в императорските градини, или в някоя от малките трапезарии до кухните. Роби й донесоха храна и вино, но тя почти нямаше апетит. От един иконом научи, че съблекли господарката Антония, измили я, намазали я с благовонни масла и аромати, дали й вино с успокояващи билки и я сложили да спи.

По-късно същия ден сенаторът Карин, прегърнал дъщеря си през рамото, дойде при Августата и Клавдия в малката закътана градина. Всички седнаха в потънала в цветя беседка. Карин нямаше търпение да си тръгне, но Елена настоя Клавдия да зададе някои въпроси на Антония. Отначало на младата жена й беше трудно да говори. Тя поклати глава и замига. Мълчеше или гледаше баща си, сякаш за първи път го виждаше. Клавдия разбра, че Антония не е на себе си и осъзна колко дълбоко откъснато от всичко се чувства момичето. Тя й говореше меко, нежно, като по всякакъв начин й показваше, че се нуждае от помощта й, докато накрая младата жена, подкрепена от чаша бяло фалернско вино, отговори на въпросите й. Но не можа да каже кой знае какво. Отвели я от градините на баща й, сложили превръзка на очите й, запушили устата й, завързали ръцете и краката й, и я повлекли нанякъде. Край нея винаги било тъмно и студено. Давали й да яде, нещо за пиене и едно мръсно ведро за гърне. Разказа как някакъв мъж я опипвал и как бил убит; за собствените си ужаси и страхове. Елена се намеси, за да попита дали Антония знае нещо за смъртта на Херея, чиято отсечена глава бяха оставили в скута й? Антония поклати отрицателно глава.

— Миналата нощ имаше някаква суматоха — каза тя, — но те ми даваха упойващо вино. По едно време се събудих. Чух мъже да крещят и лай на кучета, само това помня. Тази сутрин дойдоха и ми казаха, че ако съм послушна, ще ме освободят. Баща ми бил платил откупа. Изправиха ме на крака и ме поведоха по тунелите. Някои бяха много тесни, други широки, понякога камъни драскаха ръцете и краката ми, после ме изведоха на чист въздух. Миришеше толкова хубаво, слънцето огряваше лицето ми. Леко ме побутнаха и ме заведоха там, където ме намерихте — тя посочи Клавдия с ръка. — Казаха ми да броя осем пъти по десет и едва тогава щели да свалят превръзката от очите ми. Бях ужасена, не знаех дали съм броила или не. Усетих дима, ужасната воня. После сложиха нещо в скута ми. През туниката усетих влага — тя млъкна и вдигна ръце към устата си. — Помислих, че е винен мях, нещо за ядене или пиене. Вдигнах китки, успях да махна превръзката и видях онези мъртви очи, вторачени в мен, зяпналата уста.

Антония със залитане стана и побягна да повърне зад един храст.

— Мисля, че ви каза достатъчно! — наведе се напред сенаторът Карин. — Августа, Клавдия, трябва да заведа детето си у дома.

— След малко! — тихо отвърна Клавдия. — Има и други въпроси, които трябва да й задам. — Изправи се, отиде при Антония и леко я потупа по рамото. — Беше много храбра! — прошепна й тя. — Всичко свърши, но трябва да те попитам за още някои неща. Знаеш ли, че Теодор е мъртъв?

Антония кимна и изтри устата си.

— Ела! — Клавдия взе Антония под ръка, но вместо да я върне при сенатора Карин, я поведе през моравата. — Огледай се, Антония: растенията, розовите храсти, цветята; виж там пауна с разперената му опашка в такива прекрасни цветове. Вдигни очи към небето. Усещаш ли вечерния ветрец? Всичко това пак е твое.

— Теодор… — попита момичето. — Убили са го, докато ме е защитавал?

— Не, не! — Клавдия набързо описа какво се беше случило. Антония пак се разплака и Клавдия я прегърна. — Искам възмездие и за неговата смърт. Кажи ми, Антония, Теодор смъкна ли маската на един от нападателите ти?

— Не, не! — отвърна Антония. — Той им се нахвърли, но те го повалиха с удар на земята. Тогава ме хванаха, запушиха устата ми и сложиха превръзка на очите ми, но не видях маската на някой от тях да е била смъкната. Защо ме питаш?

— Теодор твърдеше друго! — Клавдия леко се усмихна. — Каза, че е смъкнал маската на един от похитителите. Може би и затова са го убили, защото е разпознал някого.

— Не, не! — рязко отрече Антония. — Но Теодор си беше такъв. Непрекъснато разказваше всякакви небивалици, винаги лъжеше за нещо.

— Какви други лъжи ти е разправял? — попита Клавдия.

— О, къде е бил, откъде е дошъл…

— Нека те попитам още нещо — те спряха под прострелите се над тях клони на една сикомора. Птици в позлатени клетки пееха тъжно, сякаш оплакваха затворничеството си. — Има ли нещо, за което Теодор не те е излъгал? Говорил ли е за нещо постоянно в живота си, за семейството си или за приятели? — Клавдия накара младата жена да седне на една пейка срещу групичка дървета и клекна пред нея. — Моля ти се, Антония, спомни си, имаше ли нещо, което той никога не променяше в приказките си?

— Теодор си мислеше, че всички го обичат, включително и аз. Беше женкар. Хвалеше се какви пиеси знае, как един ден цял Рим щял да знае името му, но да, имаше едно нещо, което никога не променяше. Изпитваше голяма почит пред Господарката на веселието, на радостта — забравих името й.

— Хатор от Белите стени.

— Да, Хатор от Белите стени. Винаги говореше за почитанието си към нея. Как го покровителствала в издигането му, колко се радвал, че в Рим намерил храм, посветен на нея. Все го повтаряше — тя мрачно се усмихна: — Като си помисля, това беше единственото вярно нещо, което казваше.

— Благодаря ти. — Клавдия се изправи и изтръска полепналите по туниката й листенца и стръкове трева. — Още един въпрос, Антония.

— Много съм изморена!

— Сигурна ли си, че си била затворена в катакомбите?

— Така мисля. — Антония поклати глава: — Когато ме освободиха, изминах съвсем кратко разстояние. Навярно не повече, отколкото оттам — тя посочи към постройките на двореца, — дотук, после почувствах, че съм на слънце.

— Нещо друго? — продължи Клавдия. — Някаква миризма, вкус, докосване, гласове?

— Само един глас! — отвърна Антония. — Който ме заплашваше и ми казваше какво да правя.

Клавдия излезе от двореца и се запъти обратно към града. Дневната светлина гаснеше, търговците затваряха дюкяните си, кръчмите и гостилниците бяха оживени. Точно когато навлезе във Флавиевия квартал, Клавдия забеляза мъж, облечен в кози кожи, с чорлави брада, коси и мустаци, застанал на каменна плоча, с тояга в едната ръка и груб дървен кръст в другата. Тя спря и го загледа. Мъжът говореше на минувачите, малцина от които му обръщаха внимание, но Клавдия чу думите му.

— Човек е заченат в грях заради това, че е пристрастен към разврата! — Той продължи надуто да проповядва. Тези проповедници бяха станали нещо обичайно в Рим, религиозни фанатици, които се опълчваха срещу всичко и всички.

Клавдия продължи пътя си, като обезкуражено си проправяше път през шумната тълпа. На ъгъла на улицата, която водеше към „Магариците“, бръснарят Торкват грижливо подреждаше и прибираше инструментите си в кожена торба: бръсначи, ножове, щипки за коса, брусове, кожени каиши, масла, мехлеми, кремове и пудри. Клавдия го гледаше как внимателно затегна връвта на кожената торба, преди да почисти сгъваемия стол и тезгяха.

— Торквате?

Той вдигна глава и я погледна.

— О, Клавдия, какво искаш?

— Да те почерпя едно питие.

Клавдия посочи с глава към кръчмата на ъгъла на една уличка, „Домът на хилядите мечти“.

Торкват широко се ухили, пъхна пръсти в устата си и силно изсвири. Две момчета незабавно дотърчаха. Той им подаде торбата, стола и масата и им нареди да останат до сикомората, докато се върне, сетне двамата с Клавдия влязоха в кръчмата — плесенясала дупка с тесни прозорци над тезгяха в другия край. В центъра се намираше дълбока яма, където два петела, опръскани с кръв, насъсквани от собствениците си, се биеха като гладиатори с клюновете и шпорестите си крака; крясъците им режеха слуха, докато те се счепкваха във вихрушка от пера и облаци прах. Торкват отведе Клавдия през задната врата в спокойна градина с много беседки, изработени от борови трупи и украсени с пълзящ бръшлян и диви цветя. По цялото й протежение имаше морава. В центъра на красиво издялан фонтан се виждаха три мраморни делфина с отворени към небето усти, от които бликаше вода.

— Най-доброто от двата свята! — ухили се Торкват на учудването на Клавдия. Той поръча кани с вино и вода и чаши със сок от ябълки. Дрезгавите звуци от кръчмата се чуваха слабо. Клавдия се отпусна в последните златни отблясъци на слънцето, наслаждавайки се на вечерния ветрец, който разлюляваше лехите с цветя и носеше към нея вълни от аромати.

— Какво искаш, Клавдия?

— Знам какво искаш ти! — Клавдия отпи от ябълковия сок. Торкват, мъж с кръгло като пълна месечина лице под сплъстена сламеноруса коса, я гледаше невинно с издадена напред долна устна и почесваше трапчинката върху гладко избръснатата си буза. — Искаш кръчмата „Магариците“. Заел си пари на чичо Полибий, той не може да ти плати и сега искаш да сложиш имота му под възбрана…

— Заех пари на Полибий — прекъсна я Торкват. — Той чу за моето последно търговско начинание.

— И какво е то?

— Да внасям подправки от Пунт78…

— Богове!

— Начинанието не беше успешно, единият от корабите потъна. Полибий ми задлъжня със своя дял, който му бях заел.

— И сега си мислиш, че си притиснал чичо ми в ъгъла? — настоятелно попита Клавдия. Тя разглеждаше умелия разказвач. Винаги бе харесвала Торкват, този бъбривко, постоянно приятелски настроен и весел, пълен с безкрайни разкази и списък от лекове, на които би могъл да завиди един императорски лекар. Тя веднага съжали за думите си, когато видя засегнатия поглед на Торкват.

— Клавдия, Клавдия! — Торкват отпи голяма глътка от виното си, преди да добави вода към него. — Ти си изморена. Знам, че имаш и друга работа.

Той многозначително я погледна, и Клавдия се запита дали и той също не работи за императрицата.

— Чичо ти не ми дължи пари. Той ми ги върна благодарение на „Голямото чудо“ в „Магариците“.

Клавдия с облекчение въздъхна.

— Извинявай! — Протегна ръка през масата. — Торквате, ти познаваш Полибий; него бъркотиите го привличат както медът мухата.

Торкват плесна леко ръката й.

— Разбира се, че с удоволствие бих притежавал „Магариците“. Тя е на превъзходно място, има чудесна гостилница с добре обзаведена кухня и градина, която е още по-хубава от тази. Полибий обаче ми върна всичко, до последния денарий. Благодарение на „Голямото чудо“, той нищо не ми дължи.

Клавдия се облегна назад на мястото си и се загледа в сенките, които се удължаваха над тревата.

— Но разбира се — продължи Торкват, — Полибий буквално изскочи от едно нагорещено гърне, за да скочи отново в друго. Чувала ли си за Офелион?

Клавдия потисна една тръпка на страх и седна изправена. Разбира се, че познаваше Офелион! Той беше един от най-доверените шпиони на Елена, човек, който умееше да души, да събира всякакви незначителни нещица, роден подслушвач, със зорки очи и бърз ум.

— Какво за Офелион? — отвърна тя сухо.

— Ами той души наоколо — Торкват се наведе по-близо: — Той най-подробно разузна за тялото, намерено в кръчмата на чичо ти.

— Но ти знаеш резултата! — заяви Клавдия. — Самата императрица плати на Полибий; тя призна, че тялото е на девица мъченица, проява на Божие чудо!

Торкват се ухили при сарказма в гласа на Клавдия.

— Надявам се, че е така! — той се наведе през масата. — Аз съм ти приятел, Клавдия, желая ти доброто. Харесвам Полибий, той е роден мошеник. Както казваш, чичо ти има естествена склонност към всякакви бъркотии. Нека богът на светлината му помага — сега тонът на Торкват стана по-твърд, — ако е измамил императрицата. Ти знаеш, Клавдия — той замълча и направи гримаса, — че каквито и да са отношенията ти с Августата, ако той я е направил на глупачка, ако я е излъгал, наказанието ще бъде страшно.

— Какво е разпитвал Офелион?

— Обичайните въпроси! — отговори Торкват. — Ровичкал се в миналото, разузнавал за всяко изчезнало младо момиче, сама знаеш как стават нещата…

Клавдия прехапа устни и се загледа в пеперудите, които кръжаха над фонтана.

— Но това е странно! — прошепна тя. — Всеки ден от копторите изчезват млади жени и никой не го е грижа!

— Не те ме тревожат! — бързо отговори Торкват. — Офелион се интересува само от една. Не бива да забравяш, Клавдия, че властите сега имат трупа и внимателно ще го изследват.

Клавдия привърши пресния ябълков сок; вече се канеше да отпие от виното, но спря.

— Можеш ли да ми помогнеш, Торквате?

— С всичко, което е по силите ми.

— Ти явно знаеш много за медицината — Клавдия се примъкна по-близо до него. — Има ли някакво логично обяснение на онова, което намери Венуций?

— Мислих за това! — Торкват прокара пръст по ръба на чашата си. — Не мога да измисля нищо, но в императорската библиотека има много ръкописи. Ти би могла да надникнеш там.

Клавдия допи виното си, поблагодари на Торкват и напусна кръчмата. В „Магариците“ беше доста спокойно; денят все още не беше свършил и мнозина от редовните посетители или се занимаваха с обичайните си дребни мошеничества, други си отспиваха след погълнатото на обед вино, други изчакваха да мръкне, за да се измъкнат на улицата, без да ги забележи някой по-зорък от нощните стражи и да си спомни за нещо нередно, което бяха направили преди. Гостилницата беше пометена и миришеше на чисто, печките в кухнята още бяха студени. Прислужничката Януария седеше на стълбите към градината; тя й съобщи, че Полибий и Попея са се скрили в стаята си от дневната горещина. Клавдия тъкмо се бе упътила към своята собствена стаичка, когато Януария я повика и посочи към градината.

— Прощавай, господарке, имаш двама посетители.

Клавдия намери Салуст Издирвача в сянката на едно дърво, където споделяше кърчаг вино с подправки с един тантурест мъж, седнал срещу него на масата. Салуст изглеждаше както винаги — облечен в окъсани, прашни дрехи; с набръчкано лице под рошава бяла коса, уморените му, сълзящи очи успяха да й се усмихнат, а месестият му нос душеше въздуха, сякаш постоянно търсеше нещо. Салуст обаче съвсем не беше онова, което изглеждаше. В действителност той бе извънредно умел издирвач, човек, който — ако му бъдеше платено достатъчно — можеше да намери в Рим всичко. Бе застанал на погрешната страна в последната гражданска война между Константин и Максенций, но благодарение на Полибий и Клавдия си беше върнал императорското благоволение. Заедно с голямото си семейство Салуст бе натрупал състояние, което по нищо не личеше от запуснатия му външен вид, аскетичните му хранителни навици и дрипавата му премяна.

Издирвача стисна ръката на Клавдия и кимна с разбиране, когато тя се извини, че го е накарала да чака. После представи госта си. Целад. Беше среден на ръст, дебел, с мургаво лице, по-голямата част от което бе прикрита от кичур бяла коса и разкошни брада и мустаци. Той гърлено поздрави Клавдия. Салуст обясни, че Целад е пикт, бивш роб, сега освобожденец.

— Наистина, толкова е свободен, че вече може да прави всичко — продължи Салуст. — Покровителят му умря и сега Целад търси да го вземат някъде на работа.

Клавдия пак напълни чашите на двамата, като добави, че самата тя вече е пила достатъчно, но се радва да види Салуст. Разпита го за семейството му, за братовчедите, братята, чичовците, сестрите, синовете и дъщерите му, за всички, които му помагаха в търсенията му из Рим. Накрая разговорът стигна до същността. Клавдия попита Салуст дали е чувал за похищенията. Салуст кимна.

— Разбира се! — промърмори той. — Всички са чували.

— А някой наемал ли те е да търсиш заложниците?

Салуст поклати отрицателно глава.

— Аз не ловя риба в това езеро! — заяви той. — Твърде опасно е.

— Какво искаш да кажеш? — заинтересува се Клавдия.

— Ами…

Салуст замълча, докато търсеше думите си.

Клавдия бързо погледна Целад — благовиден мъж с уморени очи и пълни устни, с леко изкривен встрани нос. Разбра, че мустаците и брадата прикриваха дълбок белег върху дясната му страна, който стигаше до под брадичката и продължаваше по врата.

— Да, така си е! — проговори Салуст. — Който и да е замислил отвличанията, той е предводител на шайка, а аз винаги стоя по-настрана от такива работи. Както и да е — въздъхна той, — ето ти Целад, някогашен пиктски воин, пленен на юг от „Голямата стена“ преди четиринайсет години и доведен в Рим. Бил е продаден за роб в дома на Валерий Грат, където се усъвършенствал като готвач. Освободен от благодарния си господар, Целад се канеше да се настани в дома като главен готвач, когато покровителят му внезапно умря. Синът, наследник на Валерий, не се интересуваше от Целад и отказа да го подкрепи. Така Целад бе принуден да продава храна по улиците. Той е добре известен в квартала на Целийския хълм. — Салуст посочи с ръка. — Когато презвитер Силвестър ме накара да намеря някой пикт, не ми беше трудно. Семейството ми често се е угощавало с най-добрите блюда на Целад. Превъзходен готвач, наистина много добър — добави замислено той.

Клавдия любопитно огледа готвача; пиктът тъжно отвърна на погледа й. Стараеше се да изглежда колкото е възможно по-чист и спретнат, но туниката му беше оръфана и на петна. Тя забеляза белег от изгорено на лявата му ръка, намазан с мазнина, навярно гъша мас.

— Не винаги са те наричали Целад, нали? — усмихна му се тя.

Пиктът й се усмихна в отговор и показа красивите си здрави зъби, някои остри като на куче.

— Племенното ми име е Огадимла! — дрезгаво отговори той. — Идвам от племе, което живее далеч на север от „Голямата стена“. — Замълча и сви рамене: — Не съм чак такъв воин. — После се засмя: — О, мога да ти разкажа някои страшни истории, но истината е, че нашият вожд, истински глупак, харесваше как готвя. — Целад замълча, сякаш събираше мислите си. Говоримият му латински беше правилен, въпреки че трудно произнасяше някои букви и думи. — Вождът харесваше храната, която му приготвях, затова винаги ме включваха в бойния отряд. О, тогава изглеждах добре! — Той подръпна брадата си. — Брадата ми беше тъмна като нощта. Можех да квича като шопар, да вия като вълк. — Внезапно се наведе напред с лице към Клавдия и изрева: — Можех да бъда страшен като мечка.

Клавдия се засмя и плесна с ръце.

— Както и да е, за твое сведение, преди четиринайсет или петнайсет години сред племето ми се разчу, че римляните още се бият помежду си и че и някои от нас може да се облажат с добитък, жени и съкровища. Бойни отряди се връщаха, натоварени с плячка, и главният вожд реши, че също може да опита късмета си. Ние потеглихме на юг, все храбри воини. Когато доближихме „Голямата стена“, укреплението беше изоставено, а портите зееха отворени. Вмъкнахме се вътре, в открития вътрешен двор, но там нямаше почти нищо за грабене. Продължихме да напредваме навътре през местността, вървяхме сутрин или късно нощем, като се държахме встрани от главните пътища. Понякога минавахме край някоя изоставена вила, която оплячкосвахме. Всички искахме да се върнем обратно, нещо наистина не беше наред, но вождът ни продължаваше да настоява; заяви, че ще се върне у дома, натоварен с богатства, и бе решен да го направи.

— Краят скоро настъпи и то не заради римляните. Поехме на изток към крайбрежието, за да ударим по рибарските селца или някоя вила, обаче попаднахме в засада на пирати. Вече достатъчно се бяхме наиграли на воини; искахме да се върнем в селото си, затова отстъпихме на север, но бяхме уморени и се изгубихме. Скоро се сблъскахме с отряд римски конници, които претърсваха околностите, и можеш да предположиш какво стана. Пипнаха ни на открито, нищо не можехме да направим. Аз просто захвърлих тоягата и се свих на земята. Римляните се върнаха, вързаха ме и станах роб, когото продаваха ту на този, ту на онзи. Отначало мислеха, че съм страшен боец, но аз скоро им показах какво всъщност умеех. Както и да е, войските почнаха да се изтеглят, гражданската война свършваше. Бях роб на един трибун, който работеше във военните кухни; той ме доведе в Рим, но не ме искаше и ме продаде. Купи ме Валерий, единственият добър човек, когото съм срещал — пиктът скръбно добави: — Благороден мъж. Всъщност той ме науча да готвя по римски. Усъвършенствах се, но сега той е мъртъв и аз пак се скитам под небето.

— Салуст каза ли ти защо искам да се срещна с теб?

Целад издаде напред долната си устна и поклати глава.

— Може би искаш да наемеш готвач?

Клавдия погледна през рамо към кръчмата; и една мисъл мина през ума й.

— Може би — усмихна се тя, — но първо да ти кажа защо си тук.

Тя накратко разказа за убийствата на тримата ветерани и как са били обезобразени телата им. Целад я изслуша, като от време на време си промърморваше нещо.

— Какво искаш да направя, господарке? — попита той, когато тя свърши. — Аз не съм убиец. Казах ти, че не съм боец.

— Нали пиктите поругават така телата на мъртвите си врагове?

— И да, и не. Нека ти кажа. Първо, чувал съм тази история.

Клавдия се наведе напред:

— Имаш предвид Златната дева?

— О да! — кимна Целад. — Не забравяй, че макар да живеехме в пустошта, племената непрекъснато търгуваха помежду си. На юг, през морето, бяха скотите; те са червенокоси, а ние пиктите сме тъмни. Ние търгувахме със скотите, сключвахме договори и брачни съюзи. Някои от жените им — печално добави той, — са наистина много красиви, съвсем различни са от нашите, с прекрасна кожа, сини очи и коси като слънцето. Чухме, че някакъв главен вожд се оженил за една от техните принцеси, но такива истории бяха много. С времето всички племена жадно гледаха на юг, като се надяваха на богата плячка.

— А убийствата? — продължи да разпитва Клавдия. — Кастрирането?

— Всяко убийство е едно и също под небето! — отвърна Целад. — Всъщност, няма значение, нали така? — Той вдигна веждите си. — Прерязано гърло, изтърбушен корем, откъсната ръка, краят винаги е еднакъв — месо, студено като къс свинско на плочата на касапина. Аз извървях военния си път, господарке, не искам да се сражавам. Дори не искам да виждам други трупове.

— Но тези убийства, поругаването?

— За да ти отговоря честно… — Целад взе бокала си, отпи и примлясна. — Ако наистина искаш да знаеш, господарке, тези работи ги вършат жените с пленниците. Разбираш ли, римляните често плячкосваха и палеха. Ако вземеха в плен някоя от жените ни, те я изнасилваха, затова и когато ние пленявахме римлянин, което рядко се случваше, или залавяхме мъж, за когото мислехме, че е изнасилил жена или е извършил някакво поругаване, го предавахме на жените от племето, които го убиваха, а сетне го кастрираха. Затова мисля, че онзи, когото търсиш, е въвлечен в кръвна вражда. Той или тя вярва, че тези ветерани са виновни за ужасни престъпления и особено за изнасилване или за страданията на обичан човек. Те са свързани чрез кръв.

— Но тук, в Рим? Познаваш ли и други пикти? — попита Клавдия. — Имам предвид, сред робите или освобожденците?

Целад поклати глава:

— Ще бъда честен с теб, господарке. Нямам желание да разговарям с никого от моя народ. Ако разбера, че в твоята кръчма седи пикт, бих направил всичко, за да избегна срещата с него или нея.

Клавдия кимна, песента на един дрозд отклони вниманието й. Чуваше звуците, които се разнасяха от кръчмата. Не беше ли това гласът на Полибий? Погледна към небето и се запита какво ли прави Муран.

— Господарке! — Целад се премести по-близо. — Познаваш ли някой, който иска да вземе на работа готвач пикт? Мога да правя всичко.

— Какъв е специалитетът ти, Целаде?

— Пържен дроб най-вече от угоени със смокини животни. Спортистите обичат да ядат такова нещо. Най-добре е да се избягва свински дроб, той е по-твърд от телешкия или агнешкия дроб, и предпочитам да пържа, а не да го пека на скара; така месото остава по-сочно и свежо. Поръси го с мента, кориандър, сол и ще имаш чудесно ястие. Хората от моя народ го наричат нарифа.

— Нарифа! — повтори Клавдия.

— Означава победа! — ухили се Целад. — Поднесена победа, победа за сетивата, за стомаха, за езика, за небцето. Да, господарке, знаеш ли някой да търси готвач?

— Мисля, че знам! — засмя се Клавдия. — Ела с мен, Целаде!

Ветеранът Секунд гледаше тимпана над входа към разкошните бани във вилата на военачалника Аврелиан.

Започваше да се разсъмва, небето на изток бе обляно от червено и златисто; лек прохладен ветрец шепнеше сред дърветата и носеше благоухание откъм терасите с цветя. Секунд едва различаваше издялания изящен медальон с ужасяващата глава с развети коси и брада, заобиколена от крилати изображения на богинята Виктория и тритони79 с шлемове. Той се изкачи по стълбите и влезе в сенчестия портик. Свали резетата на вратата и пристъпи вътре в мрака. Посрещна го смес от различни миризми: сапун, благовонно масло, парфюм и солена вода. Секунд взе тънка свещица и запали редицата лампи, поставени в медните си вместилища. Зад тях мигом се осветиха издяланите в камъка изображения на четирите сезона, над които се възвишаваше богинята Луна. Запали още маслени лампи и забеляза, че бяха изработени във формата на горди елени с вирнати рога, които очертаваха пространството между фитила и маслото. Искаше да отдъхне малко; Крисп още не бе пристигнал, а и беше много рано.

Секунд бе спал лошо. Искаше да размисли, да събере впечатленията си и да поумува над снощната среща с военачалника Аврелиан. Повикаха него и Крисп в библиотеката на вилата, където старият им военачалник седеше зад едно писалище, както някога зад масата в императорската шатра. Аврелиан ги посрещна извънредно хладно и ги обсипа с въпроси. Секунд и Крисп бяха подготвили разказа си много внимателно. Те описаха зловещите събития, случили се преди толкова години в укреплението край „Голямата стена“ в северната част на Британия. Разказаха за самотата, за пустотата, за горчивата вода, за внезапните бури и страха от нападение. Казаха му как Постул и Статил се спречкали заради една жена, така наречената Златна дева. Как пиянството на Постул ставало все по-лошо и как той започнал да ругае и да кълне, като оставил всичко на Статил.

Военачалникът ги изслуша, като от време на време мърмореше нещо под нос и кимаше, а подобното му на ястреб лице ставаше все по-мрачно, сякаш призоваваше духовете от миналото. Крисп и Секунд не му казаха цялата истина. Премълчаха, че не са били пратени да разузнават, а решили да избягат от напрежението и все по-засилващото се зложелателство в укреплението; не искаха и да говорят за онази жена. Казаха само, че тя наистина била прекрасна, още само момиче, но запленила Постул и Статил. По-голямата част от войниците разбирали, че развръзката ще бъде кървава и всички много се страхували. Те били напълно откъснати от света, наоколо никъде не се мяркал друг войник, а пред тях се простирала само огромната пустош. Знаели, че вилите и именията на много мили на юг били изоставени. Накрая в себе си се успокоили, че Статил е взел закона в собствените си ръце и оставили пияния до невъзможност офицер сам в изоставената крепост. Постул бил убит, докато те отмъщавали на проклетите пикти, после колкото е възможно по-бързо подкарали конете си на юг. Жалко, че момичето умряло. Аврелиан ги разпита и за това. Те не казаха нищо за изтезанията на главния вожд, нито как момичето било довлечено да гледа агонията му, как загубило разсъдъка си и се убило.

Старият военачалник изглежда остана задоволен от отговорите им, но личеше, че бе разговарял с онази намесила се в цялата история непозната — Клавдия. Той непрекъснато се връщаше към един и същ въпрос: има ли някой пикт, оцелял от клането? Крисп и Секунд казаха истината; двамата обиколили тресавищата и не открили никой оцелял. Струпали телата на мъртвите на висока купчина, залели ги с евтино масло и ги подпалили.

Когато вече мислеха, че разпитът им е приключил, Аврелиан се върна към въпроса за Петилий. Защо толкова настоятелно е искал да се срещне с него? Със съзнанието, че казват истината, двамата отговориха, че не знаят. Петилий никога не се доверявал на други хора. Старият военачалник заключи, че са били добри войници. Каза, че се разтревожил от смъртта на останалите, затова решил да се погрижи за тях; в края на краищата имал нужда от добри служители, а какво по-добро от стари другари, мъже, които са били редом с него на бойната линия? Ще се грижи за тях, ще си имат стая, ще се хранят в кухните, ще се грижат за чистотата в баните и ще получат нови дрехи и дребни пари за нуждите си.

Крисп и Секунд се поздравиха за късмета си. С Рим не ги свързваше почти нищо, а военачалникът ги увери, че могат да останат във вилата толкова, колкото желаят. Двамата отидоха в кухните, където Крисп така се напи, че тази сутрин Секунд не можа да го събуди. След като прекара нощта в накъсан, изпълнен с кошмари сън, Секунд се събуди уморен на нара си. Стана, наплиска лицето си с вода и сега беше тук. Двамата с Крисп трябваше да пометат и да изтъркат подовете, да проверят водата, да слязат долу в избата и да почистят хипокауста. Военачалникът Аврелиан им каза, че от баните ще има нужда след два дни. Заповяда им да ги спрат, за да може водата да се пречисти, филтрите да се изпразнят и почистят, всяка плочка, както се изрази, да се изтърка така, че да блести. Секунд скри лице в ръцете си и се запита колко ли ще продължи това. Щяха ли Аврелиан и онова неспокойно момиче да успеят да разберат кой стои зад онези убийства? Както и да е, сега нямаше да започне да работи, поне не и докато Крисп не дойдеше.

Скочи, когато вратата се отвори. В помещението забързано влезе някаква жена с делва в ръцете, облечена в дълга туника, със сандали на краката и забулена с воал глава, която си мърмореше нещо. Не забеляза Секунд, а продължи към едно преддверие, качи се по стълбите и отвори врата, която отвеждаше към първия басейн. Секунд чу трясъка, когато делвата падна, и писъка на жената. Той тихичко изруга и, забравил всички предупреждения, скочи на крака и бързо изкачи стъпалата. Когато отвори вратата, се натъкна право на ножа, който прониза корема му. Опита се да отстъпи, но нападателката му, с воал и маска върху лицето, го последва. Виждаха се само очите й. Ужасната болка премина от гърдите му надолу към краката. В дъното на гърлото му бълбукаше кръв. Той протегна ръка. Отслабваше все повече; отначало му беше топло, после изпита студ. Отпусна се на колене, впил поглед в тези познати очи. Сега знаеше какво е видял Петилий. Усети как ножът се спуска надолу; чу как кръвта шурти от раната в корема му. Разбра, че е загубен. Фигурата пред него изчезна, после някой жестоко дръпна главата му назад и камата преряза гърлото му.

Малко по-късно Крисп бързо се изкачи по стълбите към банята. Бе разгорещен и потен, леко му се гадеше. Миналата вечер пи много и все пак не му се щеше да оставя лошо впечатление у Аврелиан. Когато влезе в преддверието, забеляза, че лампите с форма на елени пред фреската с четирите сезона бяха запалени. В трепкащата светлина те изглеждаха доста зловещи.

— Секунд! — извика той, докато се оглеждаше. Вратата към басейна беше полуотворена. Той бързо изкачи стъпалата и влезе във влажния мрак. Слънцето още не бе изгряло и през прозорците от двете страни едва проникваше слаба светлина. Крисп спря и с ужас се загледа в басейна, където плуваше тяло, обърнато с лицето надолу. Беше Секунд, кръвта му като червен облак се носеше край него. Нещо се поклащаше в дясната му ръка. Тялото леко се обърна. Крисп го наблюдаваше с опулени очи и отворена уста; от раните на гърлото и между краката изтече още кръв.

Докато ужасеният Крисп се опитваше да отвори вратата, за да избяга, от мрака изскочи някаква фигура, дребна, със скрито лице и ухаеща на парфюм. Камата се заби право в корема му, веднъж, и още, и още. Нападателката отстъпи встрани с танцуваща стъпка, лека и бърза, безмълвна като сянка. Със стонове на болка Крисп, залитайки, се помъкна обратно по стълбите и се строполи на колене. Огледа се, но не видя никого. Докато ужасен се взираше в струящата от него кръв, почувства, че някой го удря отзад по главата. Той падна напред, лицето му се блъсна в мраморния под, а жената зад него вдигна главата му и опря кама до гърлото му…

Муран и Александър излязоха от вилата доста преди зазоряване, отидоха в конюшните и оседлаха конете. Придружени от по двама коняри — по един пред и зад всеки кон — те минаха по виещия се път през портите на вилата, които един вратар със сънени очи им отвори, за да поемат по черния път. Муран още се чувстваше изморен и главата леко го наболяваше, не че беше пил много миналата вечер, но спа лошо в новите си покои, а Александър, макар и приятен млад момък, непрекъснато задаваше всякакви въпроси. Муран тъкмо се бе облякъл, бе наплискал лицето си с вода и хапваше от хляба, сиренето и маслините, които му бе донесъл един роб, когато току-що избръснатият Александър с намазано с благовонно масло лице, със сандали и гордо привързан около кръста боен колан с меч, пристигна да го обсипе с нов порой от въпроси. Муран разбра, че за да успокои младия човек, трябва да го кара да се движи. Предната вечер той поиска от военачалника Аврелиан разрешение да заведе Александър в една от гладиаторските школи в Рим, където можеха да се упражняват с дървени мечове и щитове. Муран се надяваше, че пътуването ще разсее възпитаника му, но Александър, изгарящ от любопитство, продължи със следващия порой от въпроси. Отначало на Муран му беше трудно да отговаря, но накрая реши да поеме нещата в свои ръце. Той стисна юздите на коня си и се опита да се изолира от звуците на събуждащата се за живот местност, от песните на птиците в храстите край пътя, от горските гълъби, които приканващо гукаха. Зората едва се раждаше, небето се обагряше в червено и златно, откъм близкото стопанство прохладният вятър довяваше миризмата на наторена нива и влажна трева. Муран бе решил да потеглят рано, за да избегнат горещината и градската блъсканица, и да имат време да се поупражняват преди пладне. Сега, за да позабавлява ревностния си ученик, той подхвана знаменития си разказ за гладиатора тракиец, изправен срещу рециария, въоръженият с мрежа противник.

— Разбираш ли — събра юздите в едната си ръка Муран, а с другата направи знак на Александър да замълчи, — рециарият е опасен не заради тризъбеца, а заради мрежата; хората често забравят за това! Тризъбецът е остър, има три шипа и привлича вниманието, но точно мрежата ги впримчва, именно мрежата ги убива!

Не беше лесно обаче да усмириш Александър и той веднага прекъсна Муран, за да опише последното си посещение на игрите. Гладиаторът разсеяно изръмжа нещо, едва го слушаше и оглеждаше полетата от двете страни на пътя. По тях не растеше почти нищо, земята се бе втвърдила под слънцето. Запита се какво ли ще е да си селянин. Навярно двамата с Клавдия това щяха да направят: да напуснат градската суматоха и да си купят малко стопанство в градските околности, да сеят зърно, да отглеждат животни, колкото може по-надалеч от интригите на двора и постоянните дребни мошеничества в кръчмата „Магариците“.

Муран се огледа; чувстваше се в безопасност и спокоен. Двамата слуги пред тях вървяха припряно, двамата зад тях, които носеха тояги, играеха на някаква игра, при която всеки се опитваше да удари другия по глезена. Муран се обърна напред, там, където пътят се стесняваше между две гъсти горички. В нивата отляво един селянин ореше с два впрегнати вола. Вероятно искаше да използва прохладното време, да довърши изнурителната си работа, преди горещината да го накара да я изостави. Муран сухо се засмя. Може и да не станеше земеделец!

Ято птици излетя от дърветата и с крясъци започна да кръжи над тях. Тръпка на страх охлади потта по гърба му. Птиците се виеха и кръжаха, но всичко изглеждаше наред. Селянинът се бе превил над плуга, воловете продължаваха да теглят. Муран извика на слугите отпред да бъдат нащрек, извърна се на седлото и намръщено погледна двамата млади коняри, които продължаваха да се удрят с тоягите си. Те навлязоха в тъмната сянка на горичката и Муран впи поглед в зеленината. Сега селянинът си почиваше над плуга, но не беше облечен като селянин, туниката му не беше от домашно тъкано платно. Не носеше ли кожена поличка и колан с меч?

Муран дръпна юздите, извика да предупреди слугите отпред, но беше твърде късно. Единият беше прострелян със стрела в гърба, другият в гърдите; двамата се строполиха, давейки се в собствената си кръв. Вместо да отстъпят, двамата млади коняри отзад едва не се хвърлиха в градушката стрели, а от дърветата изскочиха някакви наподобяващи демони фигури, въоръжени с мечове, тояги и брадви. Муран сграбчи юздите на коня на Александър. Нападателите в гротескните си маски се скупчиха край тях. Муран и Александър измъкнаха мечовете си и започнаха да секат, но напразно. Мъжете наближаваха и удряха с ками и тояги. Заплашен от един от нападателите, Муран чу как зад него някой диша задъхано.

Втренчен в него, с пребледняло лице и очи, черни като отчаяни езера, Александър се превиваше от ужасните рани в бедрото и стомаха. Младият мъж отвори уста да каже нещо, после се килна встрани и падна от коня. Червената мъгла на бойната ярост се спусна пред очите на Муран. Той замахна с меча си. Нападателите го притискаха, един насочи дебел кол към него и за да избегне удара, Муран не обърна внимание на друга сопа отзад. Зашеметяващият удар по главата го принуди да залитне на седлото. Виковете отекваха все по-отдалеч, потъваха в бученето в ушите му и той с трясък се стовари върху посипания с камъчета черен път…

Клавдия закусваше в градината, когато в „Магариците“ пристигна вестоносец с потно лице и ужасната новина, че Александър, единственият син на военачалника Аврелиан, е бил убит в засада на един черен път извън вилата. Четирима слуги също били убити, Муран бил тежко ранен, а военачалникът Аврелиан и жена му Урбана не били на себе си от мъка. Клавдия отмести паницата и чашата; слушаше, замръзнала от ужас, как слугата описваше нападението, смъртта на младия наследник, убийството на четиримата слуги от охраната и раняването на Муран; как гладиаторът оцелял и се довлякъл обратно във вилата с трупа на Александър, преди да припадне. Вестителят разказа също и за смъртта на двамата ветерани, ужасяващо убити в баните на вилата. Клавдия почувства, че собствените й страхове всеки момент ще избухнат, но не можеше нито да крещи, нито да плаче. Искаше да се свие в стаичката си и да се скрие. Задъха се, когато вестителят й съобщи, че господарката Урбана я викала. Самата императрица вече пътувала към вилата. Полибий, който подслушваше разговора, предложи да я придружи. Клавдия не отказа, само добави, че добре ще е и тежковъоръженият Океан да тръгне с тях.

Те наеха коне от една конюшня наблизо и тръгнаха по утринните улици. Клавдия не виждаше нищо край себе си. Не чуваше поздравите на минувачите, нито шума и гълчавата, докато търговци отваряха сергиите си. Скърцането и острите звуци на талигите, безбройните различни миризми от тълпите, които приветстваха деня, не означаваха нищо за нея. Единственото, което искаше, беше по-скоро да стигнат до вилата на Аврелиан, да се убеди, че Муран е добре, и да се опита да осмисли ужасите, които се бяха случили. През целия път не промълви нито дума, нито погледна встрани, не разбра дори, че минават през градските порти, или че пред нея вече се простират селските околности. Полибий се опита да я заговори, но Клавдия упорито продължи да мълчи.

Когато стигнаха вилата на Аврелиан, вече се виждаха знаците на обявената жалейка. По върха на колоните бяха поставени кипарисови клонки, от портите висяха черни драперии; вратарят гледаше с натежали очи, дрехите му бяха раздрани, обляното му в сълзи лице бе посипано с пепел. По същия начин изглеждаха и другите прислужници, които срещнаха, докато вървяха по пътя към огромното открито пространство пред величествените колонади. Вилата се бе превърнала в гнездо на кошмари.