8. Али

Девабадското езеро се разстилаше пред него като мътно, зелено стъкло.

Нито вълничка не набраздяваше тъмната вода, нито една подскачаща рибка не нарушаваше повърхността му. Единственото движение идваше от туфите мъртви листа, които се носеха наоколо. Плътният студен въздух миришеше на гниеща пръст и светкавици, зловеща тишина бе надвиснала над гемията. Езерото изглеждаше мъртво, място прокълнато и изоставено много отдавна.

Али обаче знаеше, че не е така.

Като в транс, той пристъпи по-близо до ръба на палубата; тръпки плъпнаха по кожата му, докато гледаше как фериботът пори водата. Кърмата му беше като тъп нож, който някой прокарваше през мазнина, и не оставяше нито една вълна след себе си. Все още не бяха минали през завесата, а при гъстата утринна мъгла зад гърба им също не се виждаше нищо. Струваше му се, че са замръзнали във времето насред безкрайно езеро.

Кажи ми името си. Споменът го накара да потрепери, шепотът на марида му подейства, сякаш леден пръст се плъзгаше по гръбнака му. Тихо жужене на насекоми изпълни ушите му. Водата наистина бе толкова близо. Толкова лесно би било да се прехвърли през парапета на гемията. Да докосне с пръсти жадните й дълбини. Да се потопи.

Ръката на Акиса стисна китката му.

— Твърде близо си до ръба, не мислиш ли?

Али се сепна, изтръгнат от замайването си. Стискаше парапета, повдигнал леко крак, макар изобщо да не си спомняше как го е направил. Жуженето изчезна.

— Аз… чу ли това? — попита той.

— Единственото, което чувам, е как Лубейд изпразва съдържанието на стомаха си — отвърна Акиса, посочвайки с палец към приятеля им, който действително повръщаше неудържимо през борда на гемията.

Али отново потрепери и разтърка ръцете си. Имаше чувството, че нещо влажно и тежко бе полепнало по кожата му.

— Странно — промълви.

Лубейд се приближи с клатушкане към тях, лицето му беше пребледняло.

— Ненавиждам това проклето нещо. Кой джин плава с лодки? Та ние сме огнени създания, за бога.

Али го погледна съчувствено.

— Почти стигнахме, приятелю. Завесата всеки миг ще се спусне над нас.

— И когато пристигнем? Имаш ли някакъв план? — попита Акиса.

— Не. — По време на пътуването към Девабад Али беше изпратил няколко официални писма до палата, молейки аяанлийски търговци да дойдат от столицата, за да ги пресрещнат. Дори бе предложил просто да остави стоката на брега пред града. Всяко писмо получаваше един и същи отговор, написан с ръката на различен писар. Завръщането ти ни радва. — Предполагам, единственото, което можем да сторим, е да изчакаме да видим как ще ни посрещнат.

Отново се възцари мълчание и този път и тримата притихнаха. Заля го мирис на дим, както и познатото изтръпване, когато преминаха през завесата.

И ето че Девабад се извиси пред тях.

В подножието на града, корабът им изглеждаше съвсем малък, насекомо пред лъв. Гъстата мъгла бе просто пола около масивните му, блестящи стени от месинг, огромната му грамада закриваше небето. Над стената стърчаха върховете на минарета от калено стъкло и деликатни мраморни ступи, древни зикурати от пръстени тухли и храмове с пъстри плочки. А бдяща над всички тях беше назъбена кула на Цитаделата, извисяваща се гордо като символ на Ам Гезира.

Лубейд изпусна дъха си.

Това е Девабад? Това е мястото, където си отраснал?

— Това е мястото, където съм отраснал — повтори Али тихо.

Гледката на някогашния му дом го накара да се почувства така, сякаш някой беше бръкнал в гърдите му и бе преобърнал сърцето му. Докато гемията се приближаваше, очите му се вдигнаха към фигурите на отдавна починали Нахиди, вдълбани в месинговите стени на града. Далечните им метални погледи изглеждаха ефимерни, отегчени, пристигането на някакъв прокуден принц на пясъчните бълхи беше просто бележка под линия в дългата история, на която бяха станали свидетели. Въпреки че Съветът на Нахидите бе свален от власт още преди векове, никой не бе съборил статуите им. Обикновеното обяснение бе, че Кахтаните не ги е грижа; толкова бяха сигурни във властта си, че полуразрушените спомени за победените Нахиди не ги притесняваха.

Ала както много други неща в Девабад, истината бе по-сложна. Барелефите не можеше да бъдат разрушени. От никого. Работниците на Зейди едва бяха допрели длета до тях, когато по кожата им бяха избили циреи, зловонни рани, от които течеше месинг, докато от тях не бяха останали единствено пепеливи кости и локви от изстиващ метал.

Никой не се беше осмелил да опита отново.

Доковете бяха притихнали и пусти, с изключение на две дау[8] и един сахрейнски пясъчен кораб. Пристанището беше още по-западнало, отколкото когато Али си беше тръгнал. Ала дори така, упадъкът само подсилваше великолепието. Беше като да пристъпиш в отдавна изгубен рай, огромен свят, съграден от създания, които те едва разбираха.

— Слава на Всевишния… — прошепна Лубейд, докато се плъзгаха покрай статуя на воин, вдигнал лък, два пъти по-голям от Али и достатъчно познат, за да накара стомаха му да се свие.

— Никога не съм вярвал, че ще видя подобна гледка през живота си.

— А аз, да — промърмори Акиса мрачно. — Само дето предполагах, че ще имаме войска зад себе си, когато това се случи.

Тъпа болка туптеше в главата на Али.

— Не може да говориш по този начин тук — предупреди я той. — Нито дори на шега, В Девабад, ако те чуе не който трябва…

Акиса изсумтя и помилва дръжката на ханджара.

— Не ме е страх. — Тя изгледа Али подчертано. — Видях колко добре оцеляваше бъдещият им кайд в пустинята.

Али й хвърли наранен поглед.

Лубейд простена.

— Може ли да отложим кръвопролитието поне с няколко дни? Не прекосих едно прокълнато езеро в гигантска дървена купа само за да бъда обезглавен за измяна още преди да съм имал възможност да опитам царската кухня.

— Наказанието за предателство не е такова — промърмори Али.

— Какво е наказанието за предателство тогава?

— Да бъдеш стъпкан до смърт от каркадан.

Лубейд пребледня и този път Али знаеше, че не е от морска болест.

— О — подхвърли той задавено. — От какво изобретателно семейство произхождаш само!

Али отново обърна очи към стените от месинг.

— Баща ми гледа много сериозно на липсата на лоялност. — Той прокара пръст по белега на врата си. — Вярвайте ми.

* * *

Оставиха камилите и по-голямата част от стоката в един кервансарай край градската порта, Лубейд говореше топло на животните, към които се беше привързал, докато Акиса и Али чакаха нетърпеливо. Почти сигурен, че ще го арестуват в мига, в който хвърлят котва, Али се изненада, когато видя, че никой не ги чака. Не знаейки какво друго да стори, той нареди две от камилите да бъдат натоварени с най-ценното от стоката на аяанлийците: ковчежета със сурово злато, касетки с изящно изработени украшения и кашон с редки книги за царската библиотека, който неведнъж беше отварял по време на дългото пътуване.

След като осигуриха даровете, те потеглиха към палата. Преди да тръгнат, Али уви единия край на гутрата около лицето си; чертите му, смесица от аяанлийски и гезирски, не бяха чак толкова необичайни в космополитния Девабад, но добавеше ли се зулфикарът на кръста му, беше като да изкрещи името си от покривите.

Големият базар беше същински взрив от цветове и хаос — многолюдна тълпа разправящи се купувачи, ококорени туристи и най-различни магически животни. Пазарлъци на дузина различни езици кънтяха в ушите на Али, от смесващите се миризми на пот, шафитска и на джинове, пържени сладкиши, вълшебни парфюми и сандъци с подправки му се завиваше свят от носталгия. Успя да избегне едно бебе симург, което избълва кълбо зелен огън, при което, без да иска, настъпи по крака сахрейнска жена с наметало от змийска кожа, която го наруга с такива цветисти думи, че си беше направо изкуство.

Али се ухили, радостта му остана скрита под гутрата. Каквато и да бе причината да се завърне в Девабад, не можеше да отрече, че от гледката на стария му дом сърцето му заби по-бързо. Загадъчният шепот в езерото му се струваше далечен, тръпките в ума бяха изчезнали засега.

Ала когато навлязоха по-навътре в множеството, условията на базара пропъдиха носталгията му. Улиците на Девабад, които никога не се бяха славили с особена чистота (всъщност Али беше заплашил да отреже езика на неприкрито корумпирания санитарен инспектор, когато за кратко време беше изпълнявал длъжността на кайд), сега изглеждаха положително отблъскващо мръсни. Смет гниеше на купчини, а тесните канали, изкопани покрай пътя, за да отвеждат дъждовете и отпадните води, преливаха от боклуци. Още по-смущаващ бе фактът, че почти не видя членове на Царската стража да патрулират по улиците… а малцината, които зърна, бяха облечени с износени униформи, по-младите от тях бяха въоръжени с обикновени мечове, вместо с по-скъпите зулфикари. Али продължи напред, а тревогата му нарастваше с всяка изминала минута. Муса бе заявил, че Девабад е сполетян от лоши времена, но Али го беше взел за опит да го подмами да се върне у дома.

Тъкмо пресичаха оживено кръстовище дълбоко в сърцето на Девабадския квартал на шафитите, недалече от майдана, когато детски писък процепи въздуха.

Али се закова на място, дърпайки камилата, която водеше, за да я накара да спре. Звукът беше долетял от грубо скована платформа, която се издигаше между развалините на една каменна постройка. Върху платформата гезирец, облечен в жълта коприна с пъстри шарки, буташе друг мъж, шафит в мръсна препаска, към предната й част.

Баба![9]

Писъкът отекна отново и от едно оградено с колове място зад платформата изскочи малко момиченце. То изтича до шафита и се хвърли в прегръдките му.

Али гледаше, мъчейки се да разбере какво, става. Тълпа джинове се бяха събрали пред платформата, до един облечени в скъпи на вид дрехи. Зад коловете на заграждението, имаше Още Шафити — мъже, жени и деца, — охранявани от няколко добре въоръжени джинове.

Шафитът на платформата отказваше да пусне дъщеря си. Трепереше и я милваше по гърба, шепнейки нещо в ухото й, докато тя ридаеше. Дръпна се назад, когато стражите направиха вял опит да отскубнат детето от него, и ги изгледа яростно.

Гезирецът скръсти ръце над фината коприна на гърдите си и като въздъхна, се приближи до ръба на платформата.

Върху лицето му се изписа прекалено широка усмивка.

— Какво ще кажат за тези двамата онези от вас, които все още не са имали късмета да открият някой слабокръвен свой роднина? И двамата са родени в Девабад и отлично владеят джинистански. А нашият приятел тук е надарен готвач. Намерихме го да държи дюкян за закуски на базара. Ще бъде ценна придобивка в кухнята на всеки отдавна изгубен роднина.

Какво? Али се взираше недоумяващо в това, което се разиграваше пред очите му.

Акиса очевидно не споделяше объркването му.

— Продават ги — прошепна тя с нарастващ ужас. — Продават шафити.

— Не е възможно. — Лубейд изглеждаше така, сякаш пак му се повдигаше. — Това… това е забранено. Никой гезирец не би…

Али тикна безмълвно поводите на камилата си в ръцете му.

Лубейд го стисна над лакътя. Али опита да се отскубне и Лубейд кимна към редицата мъже, които охраняваха заграждението.

Погледни, прибързани глупако.

Али зяпна… но не заради стражите. Познати неща привлякоха вниманието му: грънчарски магазин с врата на сини ивици, характерният начин, по който две тесни улички минаваха близо една до друга, но не се докосваха, леко слегналото се минаре в далечината. Али познаваше този район. Знаеше какво се бе издигало тук някога, каква бе сградата, която сега лежеше в развалини.

Джамията, в която беше проповядвал шейх Анас, загиналият като мъченик някогашен предводител на „Танзим". Пое си дъх, почувствал изведнъж, че се задушава. Баща му все едно беше завъртял нож в сърцето му. Знаеше обаче, че наказанието не бе насочено към сина в далечните земи на Ам Гезира; не, то беше насочено към шафитите, чиято тежка участ бе тласнала Али към неподчинение… към онези, които биваха продавани на търг пред очите му.

Момиченцето заплака още по-силно.

— Дяволите да го вземат — сопна се Акиса и тръгна решително напред.

Али я последва, оставяйки Лубейд да ругае след тях и да се бори с камилите. Гезирският търговец очевидно ги забеляза, защото прекъсна мерзките си подкани и стоманените му очи грейнаха очаквателно.

— В името на Всевишния, вие двамата изглеждате така, сякаш току-що ви е довяла някоя пясъчна буря. — Той се изсмя. — Определено не сте обичайните ми клиенти, но предполагам, че е възможно да намериш роднини навсякъде. — Той повдигна тъмните си вежди. — Стига само този роднина да е в състояние да плати.

Ръката на Акиса се спусна към меча й. Али побърза да застане пред нея.

— Откога Девабад продава шафитските си граждани? — попита той.

— Да ги продава? — Гезирецът изцъка с език. — Никого не продаваме. Звучеше потресен. — Това би било незаконно. Ние просто съдействаме в издирването на чистокръвното семейство на този мъж… а после вземаме известна такса, за да поддържаме работата си. — Той сложи ръка на сърцето си. — По-лесно е да открие роднините си, когато стои пред тях, не е ли така?

Беше абсурдно неубедително обяснение и до Али, Акиса изръмжа. Али можеше само да си представя колко ужасно изглежда родното му място в очите на приятелите му. Като много гезирци, джиновете от Бир Набат държаха своите смесенокръвни роднини при себе си, пренебрегвайки закона, който заповядваше те да бъдат изпратени в Девабад, за да завършат живота си там. Към малцината шафити в Бир Набат се отнасяха като с равни и винаги им намираха място, каквито и да бяха магическите им умения.

Али стисна зъби.

— Не ми изглежда така, сякаш той иска да открие каквито и да било чистокръвни роднини. Ти каза, че имал начин да си изкарва прехраната. Защо не го оставиш да се върне към него?

Търговецът сви рамене.

— Шафитите са като деца. Нима би трябвало да оставим децата сами да избират съдбата си?

При тези думи Акиса сръга Али в корема и възползвайки се от отвлеченото му за миг внимание, го бутна настрани и извади ханджара си. Очите й хвърляха искри.

— Би трябвало да ти отрежа езика — сопна се тя на гезирски. — Ти си предател на племето ни и всичко, което хората ни представляват!

Търговецът вдигна ръце, а неколцина от стражите го заобиколиха.

— Нищо от това, което правим тук, не е незаконно. — Мазният тон се изпари от гласа му. — И не ми е дотрябвала една ровеща се из боклуците севернячка, която да разбунва нещата…

— Каква е цената ти? — Въпросът беше като отрова в устата на Али. — Цената за този мъж и дъщеря му?

Търговецът сви рамене към един джин в крещящо шарени одежди.

— Господинът от Агниванша предложи хиляда и двеста динара само за момичето.

Хиляда и двеста динара. Отблъскващо малка сума, на която да бъде оценен един живот, и все пак много повече, отколкото той и спътниците му бяха в състояние да съберат. Али беше беден като всички останали в Бир Набат, лишен от богатството си, когато баща му го беше прокудил в изгнание. Камилите, които водеха със себе си, бяха натоварени с дарове, но те бяха грижливо описани, дан от аяанлийците за двореца.

Али извади зулфикара изпод одеждите си.

Сега вече търговецът не просто потръпна. Пребледня и отстъпи назад в неприкрит страх.

— Е, сега, почакай малко. Не знам от кого си откраднал това, но…

— Достатъчно ли е?

Пръстите на Али се свиха около дръжката на обичното му оръжие. А след това преглътна и го подаде на търговеца.

Лукав поглед припламна в очите на мъжа.

— Не — заяви той категорично. — Не и с всички войници, които се опитват да ги заложат, преди да дезертират в Ам Гезира. Ще ти дам бащата, но не и момичето.

До този миг шафитът ги беше гледал как се пазарят, изпаднал в потресено вцепенение. Ала като чу предложението на търговеца, дъщеря му извика и той я притисна по-силно към себе си.

Не. — Думата изскочи от устата му. — Няма да ви позволя да я върнете в онази клетка. Няма да ви позволя да ми я отнемете!

Отчаянието в гласа на мъжа тласна Али отвъд границата на търпението му.

Кахтански зулфикар. — Хвърли го в краката на гезиреца и отметна гутрата, която закриваше лицето му. — Несъмнено това ще покрие цената ти.

Търговецът зяпна, а златистата му кожа придоби зелен оттенък, какъвто Али не бе вярвал, че е възможен.

— Принц Ализейд — ахна той, падайки на колене. — Господи… п-простете ми — заекна. — Никога не бих говорил с такова неуважение, ако знаех, че сте вие.

Множеството се дръпна назад по начин, който напомни на Али за това как джиновете в Ам Гезира отскачаха, когато се натъкнеха на рогати усойници. Името му се понесе във въздуха, шепот на различни езици зашумоля из множеството.

Али се опита да не им обръща внимание и вместо това остави мъничко от някогашната му арогантност да се промъкне в гласа му.

— Хайде де — подхвърли предизвикателно и посочи с брадичка към зулфикара, макар сърцето да го болеше при мисълта да се откаже от оръжието, което го беше опазило жив по време на изгнанието му. — Личното ми оръжие. То е в рода ми от поколения… несъмнено ще плати и за двамата.

Смесица от алчност и страх пробяга по лицето на търговеца.

— С него ли уби Бича?

Въпросът отврати Али. Подозирайки обаче, че отговорът ще му помогне да убеди другия мъж, излъга с лекота:

— Именно с него.

Мъжът се ухили.

— В такъв случай ще кажа, че ми беше приятно да се спазаря с вас, принце. — Той се поклони и даде знак на Али да се доближи, — Ако обичате… договорите ей сега ще са готови…

Шафитът го гледаше с изумление.

— Но вие… хората казват… — Стрелна с поглед тълпата чистокръвни и побърза да смени темата. — Моля ви, не ни разделяйте, наше височество. — Той прегърна дъщеря си още по-силно. — Умолявам ви. Ще ви служим както поискате, но моля ви, не ни разделяйте.

— Не — побърза да каже Али. — Не го направих затова.

Търговецът се върна с договорите и Али ги прочете внимателно, преди да добави подписа си. След това ги подаде на шафита.

Другият мъж изглеждаше объркан.

— Не разбирам.

— Свободни сте — заяви Али. — Както е редно. — Стрелна търговеца с най-студения си поглед и мъжът се сви. — Онези, които търгуват с живота на другите, първи ще горят в ада.

— И нека оставим нещата така!

Лубейд най-сетне се беше добрал до тях, теглейки двете мучащи камили през множеството. Тикна юздите в ръцете на Акиса и като сграбчи Али за ръба на одеждата, го издърпа от платформата.

Али се огледа наоколо, ала шафитът вече беше изчезнал в тълпата заедно с дъщеря си. Не че Али можеше да го вини. Усещаше очите на зяпачите наоколо впити в тях, докато Лубейд се залови отново да увие гутрата около лицето му.

— К-какво правиш? — попита Али, а после извика, защото приятелят му го смушка в окото. — Ау! Ще престанеш…

Думите заглъхнаха на езика му, когато забеляза причината, поради която Лубейд се опитваше да го отведе от тук.

Дузина членове на Царската стража се бяха присъединили към тях.

Али стоеше неловко, гутрата му беше изкривена на една страна, несигурен как да поздрави някогашните си другари. В продължение на миг-два те се гледаха колебливо, а после един от войниците пристъпи напред. Поднесе ръка до сърцето и до челото си в гезирски поздрав.

— Мир вам, принц Ализейд — поздрави го той тържествено. — Баща ви ме изпрати да ви доведа.

* * *

— Доста приятно място, където да бъдеш екзекутиран, не може да се отрече — подхвърли Лубейд разговорливо, докато ги водеха по един празен коридор в палата.

Ароматни лилави цветя се увиваха около колоните, петънца светлина влизаха през дървените решетки.

— Няма да ни екзекутират — заяви Али, опитвайки се да скрие от лицето си чувството, че отиват да срещнат съдбата си.

— Взеха ни оръжията — изтъкна Лубейд. — Е, взеха нашите оръжия с Акиса… ти сам се отказа от своето. Брилянтен ход, между другото.

Али му хвърли мрачен поглед.

— Оттук, принце.

Войникът спря и отвори боядисана в синьо врата, около която имаше дърворезба, изобразяваща газели в скок. Тя водеше към малка градина, около която се издигаха високи скали от бледокремав камък. В средата имаше павилион, засенчен от зелени палми. Вода ромолеше весело в каменен шадраван с формата на звезда и плочки със слънца, а насреща му беше постлан килим, отрупан със сребърни подноси, върху които имаше сладкиши с цветовете на дъгата и плодове, ярки като скъпоценни камъни.

— Баща ви всеки момент ще се присъедини към вас. За мен беше чест да се запозная с вас. — Войникът се поколеба, а после добави: — Семейството ми е от Хегра. Онова, което направихте с кладенеца ни миналата година… то ги спаси. — Погледът му срещна този на Али. — Надявам се, че знаете колко топли чувства изпитват към вас мнозина от нас в Царската стража.

Али се замисли над грижливо подбраните му думи.

— Топли чувства, които са взаимни — отвърна той. — Какво е името ти, братко?

Мъжът се поклони.

— Дауд.

— Приятно ми е да се запознаем. — Али докосна сърцето си. — Поздрави семейството си от мен, когато се видите отново.

— Ако е рекъл Господ, принце.

Войникът се поклони отново и си тръгна, затваряйки вратата след себе си.

Акиса хвърли поглед на Али.

— Създаваме си нови приятели?

Съюзници. Макар че на Али никак не му хареса колко бързо умът му се спря на тази дума.

— Нещо такова.

Пред тях Лубейд вече се беше нахвърлил на храната. Отхапа от меден сладкиш, украсен със захарни цветя, и затвори блажено очи.

— Това е най-прекрасното нещо, което съм вкусвал някога.

— Вероятно са отровени — подхвърли Акиса.

— Заслужават си да умреш.

Али, чийто корем къркореше, се присъедини към него. От години не беше слагал подобни лакомства в уста. Както обикновено, те бяха натрупани, за да впечатлят — количество, което дори Али и прегладнелите му спътници не биха могли да изядат. Това бе практика, за която не се беше замислял особено, когато беше по-млад, ала спомняйки си очевидната бедност по улиците на Девабад, тя изведнъж му се стори греховно прахосническа.

Вратата се отвори със скърцане.

— Малки Зейди!

Али вдигна очи и видя широкоплещест мъж в офицерска униформа и ален тюрбан да пристъпва в градината.

— Чичо Уаджид! — възкликна той радостно.

Грейнал, кайдът го придърпа в смазваща прегръдка.

— Господи, момче, толкова е хубаво да те видя отново!

Али почувства как част от напрежението го напуска… а може би просто се схващаше от прегръдката на Уаджид.

— И аз теб, чичо.

Уаджид го побутна леко назад, за да го огледа; в очите му имаше сълзи, но той се засмя, очевидно във възторг от вида на Али.

— Къде се е дянало дългурестото момче, което учех как да върти зулфикара? Войниците ми си шепнеха, че си изглеждал като Зейди Велики, докато си отивал към палата, облечен в дрипи и следван от другарите си.

Али подозираше, че това не е сравнение, което щеше да се понрави особено на баща му.

— Не мисля, че някой би могъл да ме сбърка със Зейди Велики — побърза да отклони сравнението той. — Но нека ти представя своите приятели. — Той улови ръката на Уаджид. — Акиса, Лубейд… това е Уаджид ал Саби, кайдът на Царската стража. Той на практика ме отгледа, когато ме изпратиха в Цитаделата.

Уаджид докосна сърцето си.

— За мен е чест — рече искрено. В грубоватия му глас се промъкна вълнение. — Благодаря ви, че сте го защитавали.

Вратата изскърца отново. Сърцето на Али пропусна един удар и той погледна натам, очаквайки да види баща си.

Само че онзи, който пристъпи в слънчевата светлина, бе Мунтадир.

Али замръзна, докато погледът на брат му срещаше и задържаше неговия. Изглеждаше по-блед, отколкото Али си го спомняше, под очите му имаше тъмни сенки. По лявото му слепоочие минаваха два тънки белега — следи от бича на афшина. Те обаче не можеха да загрозят външния му вид. Мунтадир открай време беше красивият, привлекателният, елегантният принц, който спечелваше възхищението на благородниците толкова бързо, колкото Али ги отблъскваше. Изглеждаше поразително в царските си дрехи с цветовете на рода Кахтани: обточената със злато черна роба, която се вълнуваше като дим около краката му, и яркия тюрбан от преплетени сини, лилави и златни копринени нишки, увенчаващ главата му. На врата му висеше дълъг наниз черни гезирски перли, върху златния пръстен на палеца му като капка човешка кръв блещукаше рубин.

Уаджид наведе глава в поклон.

— Емир Мунтадир — поздрави го почтително. — Мир на теб.

— И на теб мир — отвърна Мунтадир учтиво. Чувайки познатия глас на брат си, вълна от емоция се разби в тялото на Али. — Кайде, баща ми нареди да придружиш спътниците на Ализейд до помещенията за гости в Цитаделата. Моля те, погрижи се да не им липсва нищо. — Той сложи ръка на сърцето си и отправи ослепителна усмивка към Акиса и Лубейд. — Винаги ще ви бъдем благодарни за гостоприемството, което поселището ви е оказало на моя брат.

Али присви очи при тази приятно звучаща лъжа, ала нито Акиса, нито Лубейд отвърнаха с обичайния си сарказъм. Вместо това видът на девабадския емир като че ли ги изпълваше със страхопочитание.

Да, предполагам, че той представлява далеч по-впечатляваща картина от един подгизнал, умиращ от глад принц, издъхващ в скален процеп.

Пръв се съвзе Лубейд.

— Ти съгласен ли си, братко? — попита той Али.

— Естествено, че е — намеси се Мунтадир спокойно. — Несъмнено разбирате, че нямаме търпение да прекараме известно време насаме с принц Ализейд.

Ализейд не пропусна да забележи агресивната употреба на „ние", маниер на говорене, който свързваше с баща им. Зад очарователните думи на Мунтадир се спотайваше острота, която никак не му харесваше. И макар че това вероятно не вещаеше нищо добро за него, изведнъж почувства, че няма нищо против приятелите му да са далече от тук.

— Нали ще се погрижиш за тях? — попита той Уаджид.

Уаджид кимна.

— Имаш думата ми, принце.

Щеше да се наложи да се задоволи с това. Вярваше на Уаджид толкова, колкото изобщо можеше да вярва на когото и да било тук. Погледна към Лубейд и Акиса и опита да се усмихне.

— Ще се видим скоро, ако е рекъл Господ.

— Силно се надявам — отвърна Лубейд и грабна още един сладкиш, преди да се изправи.

Акиса го притисна в бърза прегръдка. Али застина, шокиран от неуместността й, но после почувства как тя плъзва нещо кораво в гънките на пояса му.

— Недей да умираш — изсъска Акиса в ухото му. — Лубейд ще бъде неутешим.

Почти сигурен, че току-що му беше дала каквото и оръжие да беше успяла да вкара в двореца, Али кимна, обзет от мълчалива благодарност.

— Грижете се за себе си.

Уаджид стисна рамото му.

— Ела в Цитаделата, когато имаш възможност. Покажи на моите девабадски хлапаци как се бием в родината.

В мига, в който те излязоха, температурата сякаш падна и учтиво празната усмивка на Мунтадир се стопи.

— Ализейд — хладно каза той.

Али потръпна; брат му рядко го наричаше с цялото му име.

— Диру. — Гласът му пресекна. — Толкова е хубаво да те видя.

Единствената реакция на Мунтадир бе лека гримаса, сякаш беше лапнал нещо кисело. Обърна гръб на Али и влезе в павилиона.

Али опита отново.

— Знам, че не се разделихме при най-добрите обстоятелства. Съжалявам. — Брат му не отговори; наля си чаша вино и отпи, сякаш Али изобщо не беше там. Али обаче не отстъпваше. — Надявам се, че си добре. Съжалявам, че не можах да присъствам на сватбата ти.

Въпреки усилията си и сам чуваше сковаността в гласа си.

При тези думи Мунтадир вдигна поглед.

— При всички блудкаво дипломатични неща, за които би могъл да бръщолевиш, ти се насочи право към нея.

Али пламна.

— Просто исках…

— Как е братовчед ти?

Али се сепна.

— Кой?

— Братовчед ти — повтори Мунтадир. — Аяанлиецът, който така удобно се разболя и ти трябваше да продължиш вместо него.

Саркастичният намек, че Али бе взел участие в кроежите на Муса, го накара да настръхне.

— Нямах нищо общо с това.

— Ама разбира се. Един аяанлийски заговор те прокужда от тук, друг те връща обратно. И насред всичко това Ализейд е невинен и в пълно неведение.

— Хайде де, Диру, несъмнено…

— Не ме наричай така — прекъсна го Мунтадир. — Наистина мислех онова, което ти казах онази нощ. Не може да си забравил, беше точно преди да срутиш покрива на лечебницата върху главата ми. Повече няма да те защитавам. — Той отпи още една глътка вино. Ръцете му трепереха и макар че гласът му беше сигурен, извърна очи, сякаш видът на малкия му брат; му причиняваше болка. — Нямам ти доверие. Нямам доверие на себе си, когато съм с теб. И това не е слабост, която възнамерявам да допусна да ме завлече надолу.

Наранен, Али се опита да намери отговор, докато в гърдите му бушуваха най-различни емоции.

Болката отговори първа:

— Спасих ти живота. Афшинът… корабът…

— Давам си сметка за това. — Гласът на Мунтадир беше рязък, ала този път чувството, припламнало в очите му, не убягна от вниманието на Али. — Така че нека ти върна услугата. Върви си.

Али го зяпна.

— Какво?

Върви си — повтори Мунтадир. — Махни се от Девабад, преди да се забъркаш в нещо друго, което не разбираш, и да навлечеш смърт на десетки невинни хора. — Яростно закрилничество се промъкна в гласа му. — И стой далече от Зейнаб. Знам, че тя ти е помагала. Това трябва да спре. Лично ще те убия, преди да замесиш малката ми сестра в някоя от твоите бъркотии.

Али потръпна, занемял от неприкритата омраза върху лицето на брат му. Не беше очаквал Мунтадир да го посрещне с отворени обятия, ала това…

Естествено, точно в този миг вратата се отвори отново и баща им пристъпи на двора.

Обучението на Али, както и цял живот, в който го бяха хокали да почита по-възрастните, го накараха да се поклони още преди да осъзнае какво прави; ръката му се вдигна към сърцето и челото му.

Спря се обаче, преди онази дума да се изтърколи от устните му.

— Царю — поздрави вместо това тържествено. — Мир вам.

— И на теб мир, дете мое — отвърна Гасан.

Али се изправи и загледа баща си, докато той се приближаваше. Беше остарял много повече, отколкото Али очакваше. Бръчки на тревога бяха вдълбани около очите му, бузите му бяха хлътнали. Върху раменете му сякаш беше легнал товар, който го караше да изглежда, ако не крехък, то поне по-стар. Изведнъж бе заприличал на мъж, който бе живял два века, цар, който бе видял и бе направил твърде много.

Гасан отвърна на погледа му, оглеждайки го с неприкрито облекчение. Дойде по-близо и като падна на едно коляно, Али улови ръката му и я докосна до челото си. Не беше нещо, което Кахтаните правеха, когато бяха насаме, но Али изведнъж усети, че неволно прибягва към формалности, нуждаещ се от дистанцията, която церемониалността предлагаше.

— Нека Бог опази властта ти — промълви той.

Изправи се и отстъпи назад, ала Гасан го улови за китката.

— Остани, момче. Нека те погледам още миг.

Давайки си сметка, че Мунтадир не ги изпуска от поглед, Али се опита да сдържи потръпването си. Ала когато баща му докосна лицето му, той настръхна.

Гасан очевидно го забеляза; в обрамчените му от бръчки очи пробяга болка, само за да изчезне след миг.

— Можеш да седнеш, Ализейд — каза тихо. — Знам, че идваш от дълъг път.

Али седна, кръстосвайки крака под себе си. Сърцето му препускаше.

— Моля те да ми простиш за неочакваното завръщане, царю — побърза да каже.

— Бир Набат не би могъл да изхрани аяанлийския керван и когато онзи мерзък търговец го изостави, не ми остана друг избор. Бях единственият, който можеше да докосва необработената сол.

— Можехте да заколите животните за месото им и да откраднете стоката — подхвърли Мунтадир небрежно. — Джиновете от Бир Набат са грабители, като всички останали на север, нали?

— Не — отвърна Али също толкова хладнокръвно. — Ние сме земеделци, а керванът пренасяше малко състояние, предназначено за хазната. Не исках поселището да си навлече неприятности.

Гасан вдигна ръка.

— Не са нужни никакви обяснения, Ализейд. Подозирах, че рано или късно, хората на майка ти ще погодят някакъв номер, за да те върнат тук.

Мунтадир го погледна с изумление.

— Наистина ли вярваш, че той не е изиграл никаква роля в това, абба?

— Изглежда, сякаш е готов да скочи от възглавницата и да се метне върху първото летящо килимче, което би могло да го отнесе обратно в пустинята. Така че, не, не мисля, че е изиграл каквато и да било роля. — Гасан си наля чаша вино. — Освен това ми изпращаше писма от всеки кервансарай от тук до Ам Гезира, предлагайки различни начини, с които да избегне тази среща.

Али пламна.

— Исках да бъда изчерпателен.

— Тогава нека бъдем изчерпателни. — Гасан махна към белега от отдавна зарасналата рана върху скулата му, към мястото, където маридът бе вдълбал печата на Сулейман в кожата му. — Изглежда по-зле от преди.

— Накълцах го с ханджара си, преди да стигна в Ам Гезира — обясни Али. — Не исках някой да го разпознае.

Мунтадир пребледня и дори баща му изглеждаше изумен.

— Не е било нужно, Ализейд.

— Това, че бях изпратен в изгнание, не означава, че лоялността ми към опазването на семейните ни тайни е намаляла — отвърна Али. — Исках да бъда дискретен.

— Дискретен? — От брат му се откъсна презрителен звук. — Ализейд Убиеца на афшини? Героят, който се бие с муасуас и покрива Ам Гезира със зеленина, докато роднините му лентяйстват в девабадския палат? Това ли е твоята представа за дискретност?

— Беше само един муасуас — защити се Али, който прекрасно си спомняше инцидента с развилнялата се магическа пясъчна риба. — И едва ли би могло да се каже, че покривам Ам Гезира със зеленина. Съвсем просто водонапояване, търсене на потоци и прокопаване на канали и кладенци.

— Чудя се как точно намираш тези извори, Ализейд? — подхвърли баща му замислено. — Извори, които никой от местните не е могъл да открие преди теб?

Али се поколеба. Нямаше обаче лъжа, на която баща му би повярвал.

— Успявам да го овладявам. Онова, което се случи в лечебницата… от години не съм бил така.

Гасан придоби мрачно изражение.

— Значи, е страничен ефект от маридското обладаване.

Али долепи длани към коленете си.

— Не е нищо — настоя. — И никой там не го е грижа. Прекалено са заети с това да се мъчат да оцелеят.

Баща му не изглеждаше убеден.

— Все още е рисковано.

Али не възрази. Естествено, че беше рисковано, само че тогава не го беше грижа. Гледката на загиващия Бир Набат, изпосталелите тела на обитателите му и децата, чиито коси бяха прошарени с ръждата на глада, бяха пропъдили тези тревоги от сърцето му.

Той срещна погледа на баща си.

— Северна Ам Гезира страдаше от години. Исках да сторя нещо добро за хората, които ме подслониха, преди да съм станал жертва на убийци.

Остави обвинението да увисне във въздуха и макар че спокойната маска на Гасан като че ли потрепна леко, гласът му, когато отговори, беше равен:

— И все пак си жив.

Потискайки порива да му се извини саркастично за това, Али отговори простичко:

— Безкрайна е Божията милост. — Мунтадир направи физиономия, но Али продължи: — Нямам никакво желание да играя политически игри в Девабад. Спътниците ми се нуждаят само от мъничко време, за да си отдъхнат, и възнамерявам да накарам аяанлийците да ни осигурят припаси за из път в замяна на това, че докарахме стоката им. Можем да отпътуваме до седмица.

Гасан се усмихна.

— Не. Всъщност, Ализейд, не можете.

Ужас сграбчи сърцето на Али, но Мунтадир реагира първи, скачайки светкавично на крака.

— Защо не? Не го ли чу? Иска да си върви?

— Ще изглежда съмнително, ако си тръгне твърде скоро. — Гасан отпи още една глътка вино. — Не си е идвал цели пет години, а си заминава след броени дни? Ще плъзнат слухове. Не искам мълвата за разрива ни да се разпространи. Не и когато аяанлийците и така вече се месят.

Мунтадир в миг си надяна безизразна маска.

— Разбирам. — Беше се вкопчил в коленете си така, сякаш потискаше желанието да удуши някого. Али, най-вероятно. — Тогава кога ще си замине?

Гасан долепи пръсти пред себе си.

— Когато получи моето разрешение да го направи… разрешение, което ти имаш сега, Мунтадир. Като излизаш, нареди на прислужника до портата да ми донесе кутията от кабинета. Той ще знае какво имам предвид.

Мунтадир не възрази. Всъщност не каза нито дума повече. Изправи се плавно на крака и си тръгна, без да погледне Али. Али обаче го проследи с поглед, докато не излезе, в гърлото му беше заседнала буца, която не можеше да преглътне.

Гасан изчака да останат сами, преди отново да проговори.

— Прости му. Напоследък се кара със съпругата си повече от обикновено и е в отвратително настроение заради това.

Съпругата му. Али искаше да попита за нея, ала не смееше още повече да влоши ситуацията.

Баща му очевидно забеляза сдържаността му.

— Някога говореше много по-свободно. И на висок глас.

Али се взираше в ръцете си.

— Бях млад.

— Все още си млад. Нямаш и четвърт век.

Между тях се възцари мълчание, неловко и напрегнато. Али усещаше изпитателния поглед на баща си и по гърба му полазиха тръпки. Не беше страхът на младостта му, осъзна той, а нещо по-дълбоко, по — сложно.

Беше гняв. Али беше изпълнен с гняв. Гняв заради жестоката присъда, която баща му беше произнесъл, гняв за това, че повече се тревожеше за слуховете в Ам Гезира, отколкото, че хората му гладуват. И беше яростен заради онова, което се случваше с Девабадските шафити в ужасните развалини на джамията на Анас.

И се гневеше на себе си, защото да изпитва подобни чувства към баща си все още го изпълваше със срам.

За щастие, в този момент се появи един прислужник, носещ простичка кожена кутия с размерите на калъф за тюрбани. Поклони се и я остави до Гасан. Когато понечи да си тръгне, царят му даде знак да се наведе и прошепна в ухото му заповед, която Али не можа да чуе. Мъжът кимна и излезе.

— Няма да те задържам, Али. Идваш от дълъг път и мога само да си представя как копнееш за топла вана и меко легло. Имам обаче нещо, което би трябвало да получиш много отдавна, в съблюдаване на традициите ни — рече Гасан и махна към кутията.

Неспокоен, Али я пое и чувствайки проницателния поглед на баща си върху себе си, я отвори предпазливо. Вътре почиваше красиво изработена права кама… кама на девите.

Позната кама. Али се намръщи.

— Това е камата на Нахри, нали?

Тя често я носеше на кръста си.

— В действителност принадлежеше на Дараявахуш — отвърна баща му.

— Трябва да й я е дал първия път, когато отпътува от Девабад. — Гасан се облегна назад. — Стаята й беше претърсена след смъртта му и не изгарях от желание да оставя подобно оръжие в нейно притежание. Ти го уби. Заслужил си я.

Стомахът на Али се сви яростно. Бяха откраднали камата от Нахри, за да му я дадат? Сякаш беше някакъв трофей?

— Не я искам. — Затвори рязко кутията и я бутна настрани. — Маридите го убиха. Просто използваха мен, за да го сторят.

— Това е истина, която не бива да повтаряш — предупреди го Гасан, думите му бяха тихи, но резки. Когато Али не понечи Да докосне кутията, баща му въздъхна. — Прави каквото искаш с нея, Ализейд. Тя ти принадлежи. Дай я на девите, ако не я искаш. Имат негово светилище във Великия храм, за което си мислят, че не знам.

Парят се изправи.

Али побърза да последва примера му.

— Онова, което Мунтадир попита… кога ще мога да се върна в Ам Гезира?

— След Навастем.

Али се олюля. Трябва да беше шега.

— Навастем е чак след седем месеца.

Гасан сви рамене.

— Никой в Девабад няма да повярва, че най-малкият ми син, един от най-добрите зулфикарини в нашия свят, ще си тръгне преди най-големите военни състезания на века, ако всичко между нас е наред. Ще останеш и ще отпразнуваш Навастем заедно със семейството си. След това ще обсъдим отпътуването ти.

Али се опита да потисне надигащата се в гърдите му паника. Не можеше да остане в Девабад толкова дълго.

— Абба — примоли се с отчаянието, изтръгнало от него думата, която не бе възнамерявал да използва за мъжа, който го бе изпратил да умре в пустинята. — Моля те. Имам отговорности в Ам Гезира.

— Сигурен съм, че можеш да си намериш отговорности и тук — отвърна Гасан нехайно. — Покрай наближаващия празник има толкова много за правене. Пък и Уаджид винаги може да те използва в Цитаделата. — Той го изгледа многозначително. — Макар че има нареждане да те пребие, ако се приближиш твърде много до градската порта.

Али не знаеше какво да каже. Струваше му се, че стените се затварят около него.

Гасан като че ли сметна мълчанието му за съгласие. Докосна го по рамото… а после тикна кутията с камата на афшина в ръцете му.

— Възнамерявам да вдигна пир в края на седмицата, за да те посрещна подобаващо. Засега си почивай. Абу Сара ще те отведе в покоите ти.

Покоите ми? Али бе все така занемял. Все още имам покои? Отправи се към вратата като вцепенен.

— Ализейд?

Той погледна през рамо.

— Уредих да ти върнат и още нещо, което ти принадлежи. — В гласа на Гасан имаше предупредителна нотка. — Погрижи се да не го изгубиш отново.

Загрузка...