Царство от мед

14. Дара

Държаха гезирските съгледвачи в направена надве-натри колиба от завързани клони, които Дара се грижеше да държи влажни и покрити със сняг. Първоначално беше измагьосал за пленниците им малка палатка, където щеше да им е по-топло, ала вместо благодарност, двамата я бяха подпалили посред нощ и въоръжени с подпорните греди, бяха строшили костите на двама от войниците му, опитвайки се да избягат. Каквито и да бяха иначе, гезирците бяха страшно находчиви, свикнали да оцеляват и в най — негостоприемната среда. Дара нямаше да им даде друг шанс за бягство.

Снегът скърцаше под ботушите му, докато се приближаваше до колибата.

— Абу Саиф — извика предупредително. — Кажи на другаря си, че ако отново ме посрещне с камък, ще му го натикам в гърлото.

Думите му бяха последвани от забързан разговор на гезирски в палатката: Абу Саиф звучеше уморено и недоволно, по-младият съгледвач, който все отказваше да им каже името си — раздразнително.

— Влез, афшине — извика Абу Саиф.

Дара се вмъкна вътре, примигвайки на слабата светлина. Мястото беше зловонно и студено, миришещо на немити мъже и кръв. След последното им изпълнение двамата джинове бяха оковани и получаваха одеяла само в най-мразовитите нощи. И макар че Дара разбираше нуждата от предохранителни мерки, тежките условия го караха да се чувства все по-неудобно. Не беше пленил Абу Саиф и другаря му на бойното поле. Те бяха просто съгледвачи: млад мъж, за когото Дара подозираше, че това е първата му мисия, и по-възрастен воин, на когото не му оставаше дълго, преди да се оттегли от служба.

— А, виж, самият дявол пристига — подхвърли разпалено по-младият джин, когато Дара влезе; изглеждаше трескав, но го гледаше с цялата омраза, на която беше способен.

Дара отвърна на яростния му поглед, а после коленичи, остави платото, което носеше, и го побутна към краката на по-младия мъж.

— Закуска. — След това погледна към Абу Саиф. — Как си днес?

— Малко схванат — призна Абу Саиф. — Войниците ти стават все по-добри.

— Нещо, за което трябва да ти благодаря.

По-младият гезирец изсумтя.

— Да му благодариш? Каза му, че ще ме одереш жив, ако не тренира заедно с твоята шайка предатели.

Абу Саиф го стрелна с поглед, добавяйки нещо на техния неразбираем език, преди да кимне към подноса.

— Това за нас ли е?

— За него. — Дара се приближи до Абу Саиф и свали оковите му. — Ела с мен. Една разходка ще облекчи краката ти.

Дара го поведе към палатката си, подобаващо празно място за някой, който не принадлежеше никъде. Запали огъня с щракване на пръсти и даде знак на Абу Саиф да се настани на килима.

Гезирецът се подчини, потривайки ръце пред огъня.

— Благодаря ти.

— Няма за какво.

Дара седна насреща му и като щракна с пръсти, измагьоса чиния с димяща яхния и топъл хляб. Избликът на магия, докато беше в смъртната си форма, накара главата му да затупти, ала смяташе, че другият мъж го заслужава. За пръв път канеше Абу Саиф в палатката си, но не за пръв път разговаряха. Гезирецът може и да им беше враг, но това, че владееше отлично дивастийски, както и двата века, които беше прекарал във войската на джиновете, го правеха приятна компания. Дара беше искрено привързан към младите си войници и дълбоко предан на Маниже… ала, окото на Сулейман, понякога просто искаше да съзерцава планините и да размени няколко думи за коне с един възрастен мъж, който бе също толкова уморен от войните.

Дара му подаде една наметка.

— Вземи. Напоследък е студено. — Той поклати глава. — Ще ми се да се съгласиш да ти измагьосам истинска палатка. Другарят ти е идиот.

Абу Саиф придърпа чинията с яхния и си отчупи парче хляб.

— Предпочитам да остана с него. Не се справя добре с всичко това. — Уморена тъга легна върху лицето му. — Скърби за семейството си. Тъкмо преди да ни изпратят на тази мисия, научи, че жена му е бременна с първото им дете. — Той хвърли поглед към Дара. — Тя е в Девабад. Страхува се за нея.

Дара потисна жегналата го вина. Воините често трябваше да се разделят със съпругите си; това бе част от задълженията им.

— Ако си беше останала в Ам Гезира, където е мястото на всички ви, щеше да е в безопасност — заяви, говорейки с убеденост, каквато не изпитваше наистина.

Абу Саиф не се хвана на уловката. Никога не го правеше. Дара подозираше, че е войник до мозъка на костите и няма никакво желание да защитава политически решения, в които нямаше глас.

— Твоята Бану Нахида отново дойде да вземе кръв — каза вместо това. — И все още не е върнала реликвата на приятеля ми.

При тези думи Дара посегна към бокала си, гледайки го как се пълни с вино от фурми при безмълвната му заповед.

— Сигурен съм, че не е нищо особено.

В действителност нямаше представа какво прави Маниже с реликвите и потайността й започваше да го дразни.

— Според хората ти тя възнамерява да експериментира с нас. Да ни свари живи и да смели костите ни за своите отвари. — Страх се прокрадна в гласа на гезиреца. — Казват, че е в състояние да плени нечия душа, както правят ифритите, и да я заключи, така че тя никога да не види Рая.

Лицето на Дара остана безизразно, ала в гърдите му лумна раздразнение към войниците му… и към себе си, задето не беше проверил какво правят по-рано. В лагера цареше силна враждебност към джиновете и шафитите: мнозина от последователите на Маниже бяха пострадали от ръцете им. Е, да, в началото, когато го бяха съживили, Дара не мислеше особено за това. По време на собственото му въстание преди четиринайсет века той и оцелелите му другари също бяха хранили подобна омраза… и бяха извършили по-ужасни актове на отмъщение. Ала тогава скръбта им заради разгрома на Девабад все още беше прясна и отчаяно се бяха опитвали да спасят каквото могат от племето си. Ситуацията, в която хората му се намираха сега, беше различна.

Той се прокашля.

— Съжалявам да чуя, че те тормозят. Вярвай ми, ще си поговоря с тях. — Той въздъхна и смени темата: — Може ли да те попитам какво те накара да останеш толкова дълго в тази част на Девастана? Каза, че живееш тук от половин век, нали така? Не ми се струва идеалната служба за някой от пустинята.

Абу Саиф се усмихна леко.

— Научих се да ценя красотата на снега, макар студът да си остава брутален. Пък и родителите на съпругата ми са тук.

— Би могъл да поискаш назначение в Девабад и да ги вземеш с вас.

Другият мъж се засмя.

— Явно не си имал тъст и тъща, след като можеш да предложиш нещо подобно така небрежно.

Думите хванаха Дара неподготвен.

— Не — отвърна. — Никога не съм се женил.

— Никой никога не ти е хващал окото?

— Някой го направи — меко каза Дара. — Само че не можех да й предложа бъдещето, което заслужава.

Абу Саиф сви рамене.

— В такъв случай ще трябва да се довериш на моето мнение за тъстовете и тъщите. Освен това не исках пост в Девабад. Това би довело до заповеди, на които не бих искал да се подчиня.

Дара срещна погледа му.

— Говориш от опит.

Другият мъж кимна.

— Когато бях млад, се бих във войната на цар Кадер.

— Това беше бащата на Гасан, нали?

— Да. Западната половина на Карт Сахар опита да се отцепи по време на неговото царуване, преди около двеста години.

Дара направи физиономия.

— Сахрейнците имат този навик. Опитали се да сторят същото и малко преди да се родя.

Устните на Абу Саиф потръпнаха.

— Е, в интерес на истината… отцепничеството е било доста популярно по твое време.

Дара изсумтя. Ако някой друг му го беше казал, сигурно щеше да се подразни, но като се имаше предвид, че Абу Саиф бе негов пленник, той го преглътна.

— Имаш право. Значи, си се бил срещу сахрейнците?

— Не съм сигурен дали „бил" е най-подходящото описание — отвърна Абу Саиф. — Изпратиха ни да ги смажем, да всеем ужас сред групичка селца по крайбрежието. — Той поклати глава. — Невероятни места. Сахрейнците строят направо от пясъка на дъното на морето, превръщайки го в стъкло, за да издигнат домовете си по скалите. Ако повдигнеш килимите им, можеш да видиш риби да плуват под краката ти, а начинът, по който стъклото блестеше на слънцето, когато пристигнахме… — Очите му станаха замечтани. — Сринахме ги със земята, разбира се. Изгорихме корабите им, хвърлихме окованите им предводители в морето и взехме момчетата за Стражата. Кадер беше суров мъж.

— Следвали сте заповеди.

— Предполагам — отвърна Абу Саиф тихо. — Само че никога не ми се е струвало правилно. Отне ни месеци да стигнем до там и никога не разбрах каква заплаха биха могли да представляват за Девабад няколко малки селца в покрайнините на света. Защо въобще имаха нещо общо с Девабад.

Дара се размърда; не му харесваше, че на практика бе принуден да защитава един Кахтани.

— Несъмнено ако се чудиш защо Девабад властва над едно далечно сахрейнско поселище, би трябвало да се питаш и защо гезирско семейство владее град на девите.

— Предполагам, никога не съм мислил за Девабад като град на девите. — Абу Саиф изглеждаше почти изненадан. — Струва ми се, че сърцето на нашия свят би трябвало да принадлежи на всички ни.

Преди Дара да успее да отговори, отвън се разнесе звук от тичащи крака. Той скочи.

В следващия миг Мардонийе се показа на прага, останал без дъх.

— Ела бързо, афшине. Пристигна писмо от дома.