Целувката

XIII

— Глупости, Лиз. Това са празни приказки.

Очите му я гледаха студено, но Лиз знаеше, че трябва да го накара да я слуша. Иначе щеше да го загуби завинаги.

— Не! Това е истина. Моля те, чуй ме. Моля те!

Не искаше да го моли, но имаше ли друг избор. Толкова пъти я бяха унижавали, ограбвали — какво значеше вече нейната гордост. Вон продължаваше да я гледа хладно, без да промени изражението си. За момент се обърна към Ким, навярно търсейки и нейното мнение.

— Добре, ще те изслушам. Но за друго не ме моли.

— Както искаш — опита се да се усмихне Лиз, въпреки че сърцето й се късаше. — Ти нали ще останеш, скъпа?

— Да, нямам нищо против.

— Е, добре. Това е твърде дълга история и започва твърде отдавна. Тогава бях на петнадесет… — Лиз се взря в тъмния правоъгълник на кухненския прозорец. — Аз, моите родители и баба ми, живеехме в малко селце в щата Монтана. Баща ми бе силно религиозен човек, а по днешните стандарти, дори и фанатичен. А майка ми беше кротка жена, добра съпруга, и изпълняваше всичките му желания, независимо какви са те. Изглеждаше, че двамата истински се обичат. Баща ми никога не е бил лош към нея. Тя рядко изискваше нещо, но когато го правеше, той винаги откликваше с готовност. Но най-главната в семейството бе баба ми — злобна стара жена, която ни смяташе всички за глупави. Баща ми винаги я порицаваше за богохулните й думи. А тя винаги му отговаряше по един и същ начин: „Господ ми е дал глава и език, за да говоря. Затова ще го правя, докато той не отреди друго.“ Понякога баба толкова го ядосваше, че очаквах той всеки момент да получи инфаркт.

Както и да е, извинявайте, че се отклоних. Целият ми свят се състоеше от моето семейство. Виждах други хора, само когато ходехме на църква в неделя, но това беше за по няколко часа. Позволиха ми да тръгна на училище, но с уговорката да не общувам с децата.

През това лято, когато бях на петнадесет, при нас дойде един младеж. Казваше се Ричард Уорт. Търсеше сезонна работа срещу храна и подслон. Баща ми го хареса и го нае до края на лятото. — Лиз спря и въздъхна. — Не мислех, че ще ми е толкова трудно. Господи, доста време мина оттогава.

— Нямаме бърза работа — усмихна се Ким. — Ще направя по още една чаша течен шоколад. Не знам вие как сте, но аз заспивам едва когато слънцето изгрее.

Лиз отново въздъхна и продължи.

— Ричард, всъщност, бе първият мъж, с когото имах по-продължителен контакт. Той бе добър, мил и доста привлекателен. Няколко дни след като се запознах с него, започнах да сънувам, че правим любов заедно. Той разбра за моето увлечение и около седмица се шегуваше и ми се подиграваше. Но с времето отношението му постепенно се промени. Бяха минали около четири седмици, откакто работеше при нас, когато ме прелъсти. Ще кажа в негова защита, че едва ли му е било много трудно. Въпреки религиозното ми възпитание и страха от баща ми, бях хлътнала до уши по него. — Лиз направи пауза и отпи от чашата си. — Наближаваше краят на лятото, когато Ричард трябваше да си тръгне. Точно тогава и на двама ни стана ясно, че съм забременяла.

Ким се изправи да изключи съскащия чайник и събра празните чаши.

— Аз, разбира се, изпаднах в ужас. Баща ми имаше изключително избухлив характер. Не знаех как изобщо ще му кажа. Но Ричард се оказа истински мъж. Обеща, че всичко ще е наред. След като напуснеше фермата, щеше да си потърси работа и квартира долу в градчето. А след това щеше да дойде и да ме вземе при себе си. Това ми се виждаше като единствената приемлива възможност, затова и се съгласих.

И действително, той удържа на думата си. След около шест седмици, когато бременността ми вече започваше да личи, Ричард дойде да ме вземе.

Лиз затвори очи, когато болката от миналото се върна, за да я тормози отново. Нямаше смисъл да разказва за това. За сълзите на майка й. За ужасните думи, с които баща й я ругаеше, когато му каза истината. „Ти си дете на Сатаната, аз нямам повече дъщеря. Не искам да те виждам повече.“

— Преместихме се в малък апартамент в градчето. Сякаш бях отишла на друга планета. Дотогава никога не бях излизала извън фермата. Трябваше да свиквам с хората, с толкова магазини, коли. Бях объркана и не знаех какво да правя. Но с времето се оправих и заживяхме сравнително нормален живот. Говорехме си често, че трябва да се венчаем, но някак си не се решавахме да го направим. Според тогавашните норми, ние живеехме в голям грях, затова и почти всичките ни съседи избягваха да общуват с нас. Мисля си, че жените са били много по-жестоки към мен, отколкото мъжете към Ричард. Но както и да е, прекарвахме по-голямата част от времето си заедно и се чувствахме щастливи.

Шест месеца, след като се преместихме, се роди Дени…

Лиз усети как сълзите й напират, когато си спомни за раждането на първото им дете.

— Той беше едро момченце — роди се над четири килограма. Имаше силен глас, с който често будеше хората в съседните апартаменти. Косата му бе руса, като на баща му, но очите му бяха като моите. Така си живяхме като щастливо семейство две години.

Но един ден Ричард се върна по-рано от обикновено. Бяха го изхвърлили. Цялата следваща седмица си търсеше безуспешно каквато и да е работа. Докато една вечер не се прибра изобщо…

Лиз замълча за момент, потисната от спомена за своята наивност. Бе се надявала, че е отишъл в съседния град, и че ще се върне по-късно. Но после бе открила, че е взел повечето си дрехи и част от спестените им пари… Трябваше да приеме горчивата истина.

— Макар да разбрах, че съм изоставена, продължавах да вярвам, че Ричард ще се върне. Следващата седмица всичко, което можех да си позволя, бе да купя мляко за Дени. Аз ядях овесената каша, останала отпреди. Накрая, когато и парите, и продуктите свършиха, се наложи да предприема нещо. Знаех, че не мога да си отида вкъщи. Исках да започна работа, но някой трябваше да се грижи за Дени. Съвсем скоро се убедих, че това няма да е лесна задача. Нали за хората от града детето ми бе „копеле“. Беше началото на 60-те, сексуалната революция вече започваше, но това не се отнасяше за такова затънтено място, като Рок Спрингс, Монтана. Тогава незаконородените бяха по-лоши и от черните овце. Даже и другите деца ги отбягваха и не играеха с тях. Единственият ми изход бе да дам Дени на една жена, която градът също бе изолирал. Така и не разбрах, какъв грях е извършила. Както и да е, мисис Рамси беше безцеремонна, груба и с по-остър език, дори от този на баба ми. Лиз погледна към Ким.

— Напомня ми за твоята леля Вили, донякъде. И така, мисис Рамси се съгласи да се грижи за Дени, докато аз си търсех работа. За съжаление, това се оказа много по-трудно, отколкото си мислех. Измина цяла седмица, а аз още не бях намерила нищо. Хората ме отбягваха и още от вратата ми заявяваха, че не могат да ме наемат. Не знам как щях да се справя, ако старата жена не хранеше Дени. Сигурно щях да преодолея гордостта си и да прося милостиня. Но нали само това ми бе останало — моята гордост и достойнство. Не можех да коленича пред хора, които ненавиждах.

Лиз втренчено се загледа в тъмния прозорец. След като мисис Рамси бе разбрала нейната история, без да я предупреди, бе отишла при родителите й. Вървяла бе шест мили пеш до фермата, за да им каже в очите какво мисли за тях. После баба й разказваше през смях, как мисис Рамси смесвала цитати от библията с обидни епитети. Някак си думите й бяха оказала въздействие върху баща й, защото на следващия ден той бе пристигнал заедно с майка й.

— Родителите ми ме изненадаха, когато дойдоха в града, за да ме вземат. Нямах избор и се преместих обратно при тях. Не бях толкова глупава, да повярвам, че са ми простили. Мислех си обаче, че с времето всичко ще се изглади, че отново щеше да се върне разбирателството помежду ни. Нали все пак детето им беше внук. За съжаление, оказа се, че дълбоко грешах. Това се оказа грешка, за която скъпо щях да платя. Баба веднага обикна Дени, но родителите ми не му обръщаха внимание, все едно, че не съществуваше. След около месец и половина майка ми започна да му говори и да се грижи за него. Тогава си въобразих, че всичко вече е свършило. Че най-после ледът е разчупен, и родителите ми ще го приемат.

Дени беше на две годинки и няколко месеца. Бях го оставила при майка ми, а аз чистех стаята на горния етаж. Чух вратата да се траква, както хиляди пъти досега. Но този път някак по-особено, зловещо. Ръцете ми замръзнаха. Чувствах, че веднага трябва да сляза долу. Отидох до вратата и натиснах дръжката. Не можах да отворя, някой ме бе заключил отвън. Изтичах към прозореца. Страхът от неизвестното ме бе вцепенил. Знаех, че нещо ще се случи. Дворът ми се видя особено мрачен, макар да бе огрян от силното обедно слънце. Баща ми излезе от къщата, държейки Дени в ръцете си. Вървеше по обраслата с бурени пътека към стария си червен пикап. Досетих се какво е намислил. Моето момченце ме видя, че стоя на прозореца, и се разплака, колкото сили имаше. Мяташе се и крещеше: „Мама, искам при мама!“

Лиз избърса сълзите си, свободно търкалящи се по бузите й. Когато най-после бе успяла да отвори прозореца, баща й вече се качваше в пикапа. Бе му извикала отчаяно: „Татко, моля те, недей! Ще се махнем още днес. Остави го, татко!“ Надеждата се бе върнала за малко в сърцето й, защото той бе спрял за момент. Но уви, баща й не се бе колебал, а само се бе обърнал, за да процеди през зъби: „Това дете е рожба на дявола. Трябва да го изхвърля от къщата си.“

— Тогава за последен път чух гласа на детето си. Никога не разбрах, какво се е случило с него. Баща ми отказа да ми каже. Молех после и майка си на колене, но вероятно и тя не знаеше. След две седмици аз и баба се махнахме. Никога повече не видях родителите си. Не можах да простя безсърдечието на баща си, а и безучастността на майка си. Преместихме се в по-голям град, където вече започнах работа. Едновременно с това търсех и детето си. Минаха месеци, години, а аз все не се отказвах. Независимо от болката, животът си продължаваше. Омъжих се, родиха ми се две деца — Дейвид и Кералайн. Щом пораснаха достатъчно, предупредих ги, че някъде имат по-голям брат. Сега, след толкова много години, вече почти бях загубила надеждата, че ще открия сина си. Лиз се обърна към Вон.

— Зная, че ти си моят син. Сигурна съм, защото всяка твоя черта ми напомня за Ричард. Имаш моите очи. Сърцето ми подсказва, че не греша. Дали ще приемеш това или не, зависи само от теб. Нямам възможност да ти представя никакви по-сериозни доказателства. Но и нямам никаква причина да не казвам истината. Първият ден, когато видях очите ти, останах като ударена от гръм, защото това бяха очи, които бях виждала по-рано. Очите на моя Дени.

Вон се изправи рязко и се приближи до прозореца. Ядът му бе изчезнал. На негово място се бе появило чувството за неудобство и несигурност. Лиз му бе описала подробно кошмара, който най-често го спохождаше. Дори сега, ако затвореше очи, можеше да види жената, стояща на прозореца на втория етаж. Напразно протягаше ръце, за да я достигне. Чертите на лицето й избледняваха. А после му оставаха страхът, мъката и празнотата. „Какво да направя?“ — запита се.

Или Лиз действително бе много силен медиум и бе взела тези детайли от собственото му съзнание, или тя наистина бе негова майка. И двете възможности му се виждаха еднакво невероятни. Никога досега не бе вярвал на парапсихология и предсказания. Но това му се струваше далеч по-привлекателно от идеята, че Лиз Мърфи е негова майка. Доскоро бе нямал никакви роднини и изведнъж се бе сдобил с брат, сестра, племенници.

— Вон? — обади се Ким.

— Да — отговори й, без да се обръща.

Имаше нужда от цигара повече от когато и да било. Но кутията бе останала горе в спалнята.

— Искаш ли още една чаша шоколад?

— Не, май ще ми трябва нещо по-силно, ако имаш? „Защо тази вечер? Защо тя ми разказа всичко това точно сега?“

Потърка брадичката си. Ким бе отишла в другата стая и чуваше как подрънкват бутилките в барчето на леля й.

— Вон, имаш избор от бира, уиски и ром?

— Чаша уиски.

— Лед, сода, вода?

— Сода, ако обичаш.

Отговаряше автоматично на въпросите й, защото вниманието му изцяло бе концентрирано върху Лиз.

— Откъде изведнъж стана толкова сигурна, че аз съм твой син?

— От твоя кошмар.

— Не те разбирам.

— Трябва да прибавиш към него всички тези неща, които ти разказах дотук.

Тя изглежда се колебаеше, дали да продължи. Вон чакаше. Беше се научил от опит, че ако не бърза, ще научи повече.

— Няма много да ти хареса моето обяснение.

— Давай, ще видим.

— Ти не си единственият, който страда от кошмари. Характерно е за почти всички мъже от нашата фамилия. За тях, изглежда, е по-трудно да разберат интуитивните образи на своето подсъзнание. Кошмарите се появяват, защото твоето подсъзнание се опитва да ти съобщи нещо. Синът ми Дейвид също страдаше от сомнамбулизъм, докато се научи да приема интуитивните сигнали или шестото си чувство.

Лиз говореше твърде бързо и Вон усети, че изпуска нишката на мисълта й.

— Извинявай, ще повториш ли още един път.

— Виж, ти си ченге, нали? В тази професия твърде често се налага да работиш с шестото си чувство. Права ли съм?

— Да-а — отговори и колебливо.

Лиз навлизаше в доста деликатна материя.

— Това, което се опитвам да ти кажа, е, че ще помогнеш изключително много на работата си, ако се вслушваш в своята интуиция. И аз мога да ти обясня как можеш да правиш това.

Вон се засмя гласно.

— О, сега сигурно ще ме изкараш, че съм и медиум?

Пое чашата с уиски от Ким и срещна очите й. В тях прочете упрек и неодобрение. „Какво пък иска тя? Да приема всичко, което дърдори тази лелка, за чиста монета!“

— Не. Изобщо не е смешно. — Гласът на Лиз бе спокоен, но вече се долавяха и гневни нотки. — Ти не си медиум и не можеш да бъдеш. Нашите предци са дошли в Америка от Ирландия. Ако през последните шест поколения се е раждал медиум, то това винаги е било жена. Но много от мъжете са имали силно развита интуиция. Ще ти дам един пример. Случвало ли ти се е, когато трябва да вземеш някакво решение, да усещаш тежест в гърдите или нещо подобно на гъделичкане в главата, което те кара да се чувстваш неприятно. Случвало ли ти се е да не се вслушаш в това предупреждение и после дълбоко да съжаляваш?

Вон потрепери. Понечи отново да се засмее, но не успя. Тя бе права.

— Да, така е, но каква е все пак връзката с кошмарите.

— Когато не можеш или не искаш да се вслушаш в предчувствието си, подсъзнанието ти търси друг начин да общува с теб. Това е изводът, до който стигнахме двамата с Дейвид.

— Искаш да кажеш, че моето подсъзнание се опитва да ми съобщи нещо важно. И понеже аз го пренебрегвам, то се опитва да ми го каже чрез кошмарите и сомнамбулизма.

— Да, така е.

— Не, нещо не се връзва.

— Защо?

— Защото сънят, който сънувах тази нощ, е постоянно повтарящ се още от детските ми години.

— Можеш ли да го разкажеш по-подробно?

Вон я изгледа изненадан. Тази жена искаше прекалено много.

— Не бих искал да разговарям за това.

— Е, добре. Може и засега да не е необходимо. Виж, възможно е човек да има определен повтарящ се сън, когато се чувства по особен начин. Една моя позната след напрегнат и тежък ден в работата си винаги сънуваше, че пътува с балон. Не е разбирала значението на този сън и не му е обръщала внимание. Но преживя тежък инфаркт и лекарите едва я спасиха. След като излезе от болницата, този кошмар повече не се появи. Това е било само предупреждение на подсъзнанието да намали малко темпото. Вероятно и твоят повтарящ се сън има някаква връзка със сходни чувства или определени събития от миналото или бъдещето.

Вон кимна с глава. Това, което говореше Лиз, имаше смисъл. Изключителен смисъл. Още от дете знаеше, че когато се появеше този сън, скоро му предстоеше да се сблъска с някаква опасност. Готовността за това винаги му бе помагала. През последните десет години сънят бе изчезнал, но след като бе намерил изрезката от вестник, подхвърлена в къщата му, още същата нощ всичко се бе повторило.

Нещо го заплашваше. Но какво? Имаха ли смисъл безсънните нощи, след които не знаеше, откъде ще дойде опасността.

Преди седмица Вон бе почувствал неприятно гъделичкане в главата си. И както обикновено, го бе пренебрегнал, защото просто не знаеше какво означава. Усетил го бе веднага, след като Дорийн му бе казала, че ще заминава за една седмица в Челан и че Ландън ще остане при Уилма Нилсен, докато тя се върнеше. На пръв поглед всичко това му се бе видяло нормално. Дорийн често пътуваше заради курсовете си до големия град и навярно там щеше да бъде в безопасност. Същото важеше и за Ландън, а и полицията най-сетне щеше да си поеме дъх от безкрайните нощни дежурства. Но в главата му се прокрадваше някакво подозрение. Не беше ли всичко прекалено добре?

Сега седяха един срещу друг на верандата. Вон тъкмо се канеше да й каже нещо, когато Марти Люис се появи.

— Мис Хенсън, може ли да се измия, преди да тръгна?

— Разбира се, Марти, знаеш къде е банята.

Вратата се тракна зад него, а Вон още се чудеше, струваше ли си да я убеждава, след като знаеше какъв ще е резултатът?

Ландън се бе разположил вече на задната седалка в колата и се забавляваше, чукайки на прозореца. Черен пикап, натоварен с дървесина, бе спрял в съседния двор. Майк Драйтън и Рон Обрич складираха дъските. Изглежда, че Рон се канеше да използва хубавото време, за да завърши разширението на къщата.

— Виж, не мога да те спра — поде Вон. — Но мисля, че не е много добра идея да тръгваш точно сега. Защо не отидете за няколко дни с Ландън у леля Вили?

— Не разбирам това с какво ще помогне. Нали убиецът е в града. Отдавна съм планирала да отида до Челан. Имам работа, пък и ще се видим с някои приятели, които си мислят, че съм ги забравила. Всъщност, това е единственото ми свободно време, преди да започне учебната година.

Дорийн стана и тръгна надолу по стълбите.

— Изглежда, че с нищо не мога да те накарам да се откажеш? Чакай да ти помогна с багажа.

— Виж, не разбирам, какво толкова те тревожи. Сутринта ще прекарам в къщата на Уилма. Ще пътувам посред бял ден. Вечерта ще остана да спя при приятели, а не в хотел. Какво може да се случи?

— Не знам, може и да си права. Но сякаш имам някакво предчувствие. Така ли ще пътуваш, без багаж?

— Чантата ми вече е в багажника. Аз бях готова още снощи.

Дорийн седна зад волана. Вон се протегна през отворения прозорец и щипна бузките на детето.

— Ей, юнак, накъде си тръгнал?

Момченцето заскача от възторг на седалката.

— Дуу, бу Вииви никник!

— Това значи: „Отиваме с леля Вили на пикник“ — преведе Дорийн отговора.

— Е, тогава ще ти пожелая приятно прекарване.

Вон погледна с усмивка сина си и разроши черната му коса. „Господи, та тя е същата като на Лиз. Не станаха ли прекалено много съвпаденията?!“

— Ду — ду — Ландън бе нетърпелив.

— Мисля, че е време да откараш този капризен млад мъж при Уилма.

— Вон, ще заключиш ли къщата?

— Разбира се.

Изглежда, че Дорийн прочете тревогата в очите му.

— Не се притеснявай. Ще се върна след седмица. Дано си го спипал дотогава.

Тя запали двигателя и скоро малката й тойота изчезна зад ъгъла на улицата. Гъделичкането в главата на Вон се засили. Стисна юмруци. „По дяволите, Лиз?! Защо ми каза всичко това, не ми помагаш с нищо!“ Единственото, което сега можеше да направи, бе да се надява, че интуицията му го е подвела.

Усмихвайки се доволно, той отключи вратата. Беше време да изпълни плана си. Тази нощ разбра, че Дорийн ще пътува извън града. Наблюдаваше я скрито, как не спа, а приготвяше куфара си. Това още повече го облекчаваше.

Влезе в къщата, където всички завеси предварително бяха спуснати. Обичаше тъмнината — действаше му много успокояващо. Без да светва лампите, тръгна към кухнята. Отвори гардероба, а после специалния тайник в задната му част.

Извади голяма метална кутия и я отвори на масата.

Вътре имаше всичко, което му бе необходимо: гумени ръкавици, ластици за коса, машинка за подстригване, найлоново въже, няколко презерватива. От гардероба извади работен комбинезон от синтетична материя. Това бе една от най-полезните му дрехи. В Сиатъл миналата година бе видял, как един работник, облечен в такъв комбинезон, боядисваше кола. Веднага бе разбрал, че това е перфектното облекло за неговия план. Имаше още седем, колкото бяха хората в списъка му.

Единственият му проблем бе, че нямаше готова поема. Не беше очаквал, че тъкмо днес ще се наложи да прочете присъдата на Дорийн. Потрепери от раздразнение. Мразеше чуждите стихове. Нямаше много време, трябваше да действа по-бързо. Приближи се до ъгъла на стаята и включи компютъра. Намали яркостта на монитора и набра необходимата програма. „Какво да напиша? Нещо, което ще подхожда най-добре.“ Мисълта му се върна назад във времето, когато бе открил, че Дорийн е като всички останали…

… В училището имаше забава. Реши да отиде, макар да знаеше предварително, че няма кого да покани. Всички го отбягваха, сякаш бе прокажен. Отказа се дори да влиза в залата. Стоеше скрит между дърветата и пушеше цигара. Тези, които имаха коли, вече бяха заели задните им седалки. Беше гореща лятна нощ. Гимнастическият салон бе превърнат в дансинг. Вратите му бяха широко отворени, някои от учениците танцуваха отвън на тревата. Забавата продължаваше вече няколко часа и все повече двойки търсеха усамотение в близката горичка.

Усещаше възбуждащия аромат на момичетата, преминаващи покрай него.

Стоеше в сянката на дървото и наблюдаваше. Нямаше смелост да излезе и да отиде да се весели.

Изведнъж видя, че Дорийн се отдели от тълпата на танцуващите и тръгна към него. Със сигурност не можеше да го забележи в тъмнината. Следеше я с интерес как пристъпва. Въпреки че носеше обикновена рокля, все пак си беше красиво момиче. Знаеше, че баща й е беден. Макар че Дорийн не се държеше приятелски, никога не го бе обиждала, както всички останали.

Тя се приближи само на няколко метра от него и седна на земята. Изруга грубо и започна ядосано да къса тревата около себе си. Гневът й не го притесняваше — това бе чувството, което най-често го спохождаше. Дали не си приличаха с Дорийн? Дали тя не беше красивото нещо в живота му, за което постоянно си мечтаеше. Искаше да излезе и да я целуне. Надеждата се разгоря в гърдите му. Най-после бе открил момичето, с което щеше да живее, което да го разбира. Изчака гневът й да отмине и бавно тръгна към нея.

— Извинявай, може ли да седна при теб?

Дорийн трепна изненадана. Очите й, отразяващи светлината, грееха като котешки.

— Сядай.

— Не ти ли харесва забавата?

— Гадост.

Настъпи мълчание. Стоеше и не знаеше какво да й каже. Само усещаше, че е прекрасно да бъде близо до нея. Усещаше и нейните погледи. Какво ли си мислеше? Внезапно тя скочи на крака и го дръпна за ръката.

— Хайде, ела.

— Къде?

Отидоха в сянката на голямо старо дърво. Когато се облегна на дънера, очите й заблестяха по особен начин.

— Целуни ме! — почти му заповяда и го прегърна през раменете.

Не можеше да повярва на думите й, а и на щастието си. Това, за което си мечтаеше, се случваше. Бавно и колебливо, за да не наруши магията, я притисна в обятията си. Тялото й бе горещо и меко. Нерешително докосна устните й с уста. Пръстите й се заровиха в косата му, усети езикът й да разтваря устните му. Усещането го разтърси. Господи, тя беше прекрасна! Чувстваше как възбудата се разлива по тялото му. И когато провря крака си между бедрата й… силен мъжки бас разцепи тишината.

— Дорийн, кучко, къде си се скрила?! Дяволите да те вземат!

Пиянският глас бе на един от нейните братя. Дорийн се отскубна и виновно сведе поглед.

— Господи, пак ще ме бият. Трябва да тръгвам, казаха ми да ги чакам.

— Дорийн! — отново изкрещя брат й.

Вече се виждаше и старият пикап, спрян близо до училището.

— Моля те, недей си тръгва. Остани с мен.

Тя го погледна учудено и се засмя сухо.

— Ти чуваш ли се какво говориш? Не ги познаваш, ще ме убият после.

— Защо ме целуна тогава, щом ще си тръгваш? — настоя той, едва потискайки напиращия в душата му гняв.

Дорийн вдигна рамене и отстъпи няколко крачки назад.

— Не знам. Сигурно съм искала да проверя как ще се почувствам. Чао, вече трябва наистина да тръгвам.

Той се протегна и я задържа за ръцете.

— Кога ще се видим пак?

Студеният й смях го вцепени.

— Ти майтапиш ли се?

Стисна юмруци. Гледаше я как се отдалечава, знаейки, че един ден ще дойде и нейният час. Часът на истината…

Започна да печата думите, които му се сториха най-подходящи за нейното престъпление: