Целувката

VI

Лиз затвори толкова бързо вратата, чак защипа голяма част от дългата си пола. Вон гледаше пъстрото парче плат и се чудеше, дали се е откъснало, или тя все още стой от другата страна и си играе на „дръпни — дръпни кърпичка“. „Каква странна жена! Откъде е дошла и какво търси тук?“ Секунда по-късно вратата рязко се отвори и парченцето плат изчезна.

Гарет остана известно време замислен, а после се зае с по-важните неща, които му предстояха. След като се раздели с Ким, бе минал през магазина на Картър, за да купи алармена система против крадци. Бил Картър го нямаше и се принуди да говори с неговия помощник — Майк Драйтън. Макар че идваше доста често в магазина, това бе първият път, когато се срещна очи в очи с този мъж. А Драйтън живееше в града повече от година. У Вон се пораждаше съмнението, че Майк съзнателно го отбягва. Опита се да си спомни кога точно Бил му каза, че си е взел нов работник.

„Тогава бях с колата и връщах Джими Кунц от училище. Значи, децата не са били още във ваканция.“ Потърка челото си и се напрегна да си спомни още по-точно. „Тревата беше избуяла и бе доста горещо, защото Джими носеше къси гащета и фланелка. Било е или юни, или краят на май. Така, значи Майк Драйтън се е преместил тук в началото на миналото лято. Кендис Смит бе убита през април, миналата година, в Сиатъл. Интересно къде ли е бил той по това време? Всички твърдят, че е дошъл направо от Такома. Но това истина ли е или алиби?“

Нямаше да е зле да позвъни на колегите си в Сиатъл.

Не можеше да си обясни какво го смущаваше, когато говореше с този мъж. Драйтън бе среден на ръст — около метър и седемдесет. Може би на неговата възраст. Имаше светлозелени очи, често прикрити зад тъмни очила. Признаци на ранна плешивост атакуваха кестенявата му коса и това явно се дължеше на бейзболната шапка, която неизменно носеше. Имаше малко коремче, но не беше пълен. Просто нямаше нищо подозрително във вида му, но разговорът им не бе потръгнал.

Вон притегли телефона към себе си. Трябваше му повече информация за Драйтън, а също и алармена система. В магазина на Бил Картър, за негова изненада, нямаше такава.

Калиспел Фолс бе малко, старомодно селце. Голяма част от него бе проектирана така, че да наподобява швейцарски стил. Къщите бяха пръснати по околните хълмове и на Ким й се наложи на два пъти да иска упътвания, за да открие дома на Деидре.

Преди да позвъни на вратата, разгледа двора и оградата. Деидре и Кайл бяха свършили чудесна работа. Отпред имаше малка градинка с добре подредени лехи с пъстри цветя. Пътечката, водеща до входа, бе очертана с бели петунии. Стените бяха обрасли с розови храсти и бръшлян. Всичко изглеждаше уютно и красиво, без да е прекалено показно и суетно.

Вратата се отвори и Ким се обърна. Усмивката на лицето й замръзна наполовина. Просто никога не бе харесвала Кайл. Той си оставаше момчето от големия град, надут и самоуверен. Винаги бе гледал с презрение на хората от провинцията, а Ким бе една от тях. Не знаеше само как Деидре го бе убедила да се заселят в селце като Калиспел Фолс, след като бе очевидно, че той ненавижда това място.

Какво ли правеше тук по това време? Кайл притежаваше единствения в Лилоут Крийк магазин, специализиран за мъжко облекло. Разбира се, веднага след откриването му бе разбрал, че в него трябва да има по-голям брой работни облекла, отколкото копринени костюми. Променил бе и начина си на обличане. Днес носеше дънки и спортна фланелка.

— Здрасти, Кайл, Ди вътре ли е?

Наконтен и лъснат, Кайл излъчваше мъжка сексапилност, достойна за модел на „Плейгърл“. Деидре винаги си бе падала по високи, красиви и мургави мъже.

— Да, тук е, влизай.

— Тате, тате, кой дойде?

Четиригодишната Кели притича от вътре и когато видя гостенката, се скри зад крака на баща си. После пъхна пръстче в уста и от прикритието си започна да я изучава с откровено детско любопитство.

Кайл се засмя и разроши тъмната коса на детето.

— Това е Ким, братовчедка на мама. Не помниш ли, че се запознахте миналата година на твоя рожден ден?

Кели поклати отрицателно глава.

— Е, добре, тогава си била една година по-малка. Но вече ще я запомниш, нали?

Кели се усмихна и изчурулика.

— Ким.

Кайл нежно извади пръстчето от устата на момиченцето.

— Леля Ким. Можеш да й викаш леля, разбра ли? И не си пъхай пръстите в устата, вече си голяма.

„Изглежда, той добре се разбира с децата. Е, може и да има нещо добро в него“ — помисли си Ким.

— Хайде, тичай в кухнята и кажи на мама, че имаме гости.

— Ди е в кухнята, влизай направо. Тя ми разказа за това, което се е случило снощи. Мислех, че вече си в Сиатъл — рече Кайл.

— Да, трябваше да си тръгна тази сутрин, но реших да остана още няколко дни.

— Не говориш сериозно, нали?

— За съжаление, да. Шерифът Гарет смята, че мога да помогна на следствието.

— Боже Господи, не знаех, че си толкова смела!

Тонът му бе такъв, все едно че искаше да каже, „не мислех, че си толкова тъпа“.

Ким му обърна гръб и тръгна към кухнята. Кайл изчезна. Сигурно бе отишъл да гледа телевизия. Чуваше се как спортен коментатор обявяваше началото на някаква спортна среща.

Деидре и майка й седяха около кухненската маса, отмивайки кафе от чашите си. До тях на висок детски стол двегодишният Тайлър ядеше сандвичи.

Вивиан се обърна. Лицето й бе изпито и помръкнало.

— Ким! Мислех, че Кели не е разбрала добре, като ми каза, че си била дошла. Вече очаквахме да се обадиш от Сиатъл.

— Извинявай, лельо Вив. Щях да ви се обадя отгоре, но се събудих само преди няколко часа. После дойде шерифът Гарет и говорихме доста дълго. Реших да остана в града още малко.

— Защо? Какво се е случило? — стресната попита Деидре.

— О, това е дълга история.

Накратко им разказа, какво се бе случило. Видя как изражението на братовчедка й се промени, явно готова да спори с нея.

— Моля те, Ди, каквото и да се готвиш да кажеш, няма да променя решението си. Знам какво правя. Убиецът на баща ми остана неразкрит, защото не можах нищо да обясня на полицията. Няма да оставя този, убил Трент, да бъде на свобода. Не и докато мога да помогна с нещо. Разбра ли ме?

Впечатлена от решителния й тон, Деидре кимна с глава.

— Да, права си, но сега си в голяма опасност.

— Знам това, но…

Вивиан Фарис ги прекъсна, без да взема страна в спора им.

— Ким, щом си решила да останеш, довечера ще се върна да спя при теб. Не мога да те оставя в тази стара, огромна къща.

— Не, мамо! — извика ужасена Деидре. — Не мога да го понеса, ако и двете сте там.

— Успокой се, Ди. Съжалявам, лельо, но предпочитам да остана сама. Чувствам се по-добре, ако не рискувам живота на друг човек. Сега имам и полицейска охрана, а когато се върна, ще претърсят къщата основно. Знам, че това е твой дом, лельо, и не искам да ти се налагам, но е по-добре да останеш тук. Засега съм защитена там. Ако и ти дойдеш, няма да стане по-сигурно. На мен самотата не ми прави впечатление. Изглежда съм свикнала.

Светлосините очи на Вивиан Фарис я изучаваха внимателно. Най-накрая тя вдигна рамене.

— Е, добре. Щом така си решила… но ще ти кажа нещо. Преди години, когато вуйчо ти Джейк ни напусна, не се чувствах спокойна в тази пустош. Качи се на горния етаж, в моето нощно шкафче ще намериш пистолет. Купих го тогава и винаги съм го почиствала и смазвала. Както и да е, вземи го… Дано не ти се налага, но ако трябва, използвай го.

— Ще го взема, лельо, успокой се.

— Притеснявам се за теб, детето ми. Обещай, че ще ми се обаждаш сутрин и вечер, всеки ден.

— Обещавам — увери я Ким.

В следващия миг подскочи от изненада, защото Тайлър бе запратил една курабийка в косата й.

— Ей, момченце, защо си толкова лошо? — скара му се с престорена строгост. — Сега ще си платиш за това.

Разпери застрашително пръсти и атакува дебеличките му бебешки крачета. Силният детски смях прозвуча като музика в ушите и. След като си поигра няколко минути с Тайлър, забеляза мазните петна, останали по дънките й. Това й напомни, че има нужда да заеме някакви дрехи.

— Ди, ще можеш ли да ми услужиш с нещо за обличане?

— Разбира се, какво ти трябва?

— Ами, панталоните ти ще са ми дълги, затова дай ми някоя пола, шорти и блузи. На връщане ще си купя бельо от града.

— Добре, да вървим да поразровим гардероба ми. Мамо, наглеждай Тайлър, докато се върнем.

Лиз изнесе куфарите си от асансьора и започна да оглежда вратите, търсейки номер 212. Откри го и за всеки случай го сравни с табелката на ключа, преди да го пъхне в бравата. Ключалката щракна и пред погледа й се откри светла и просторна стая — нещо твърде необичайно за хотелите в малките градчета. Остави куфарите до леглото и тръгна към прозореца.

Покривите на къщите бяха обагрени от пожара на залязващото слънце. Високите тъмни силуети на боровете се открояваха на фона на планината и пурпурното небе. Четирима младежи бяха застанали на моста с въдици в ръце. Това бе един наистина приятен град. Високо горе на хълма забеляза самотна къща.

„Дали там не живее Ким Танас? Това трябва да разбера утре сутринта.“

Отдръпна се с въздишка от прозореца и седна в края на леглото. „Господи, колко към уморена!“ Затвори очи и се отпусна назад. Не беше зле — може би бе малко твърдо, но не можеше да се сравнява с това в микробуса. Намести се по-удобно и се загледа в тавана. Беше бял, напръскан със сребърни точици. Красиво, но трудно за почистване. Вероятно бе по-лесно да се пребоядиса след време отново. „По дяволите, не мога да се успокоя!“ Мислите й бяха само в една посока. Да, очите му бяха златисти. Но нали хиляди хора имаха подобни очи. Защо бе толкова сигурна, че го е виждала преди. Не някого, който прилича на него, а самия него. Това откритие бе събудило чувства, които и сега не можеше да си обясни. В началото бяха гняв и страх, а после — болка и скръб — толкова силни, че сърцето й можеше да се пръсне. Накрая изпита щастие, радост, но и недоверие. Може би се съмняваше в своите предчувствия? „Къде съм срещала шерифа Гарет преди това? И защо, като го видях, в душата ми настъпи такава емоционална буря?“

Отдръпна се от огледалото и извади от куфара си анцуг и нова тениска. Направи няколко упражнения от йога и се опита да медитира. Беше ходила на курс, но тази техника все още не й се удаваше. Имаше нужда от малко отпускане.

Завърши упражнението за дишане й концентрация, но нищо не се получаваше. Следите от емоциите, преживяни през деня, все още й се натрапваха. Изправи се и тръгна към банята.

Спомни си, че само веднъж през живота си се бе почувствала по същия начин. Някакво подозрение се загнезди в главата и. Не, това не можеше да се случи, след толкова много години. „Всичко е възможно, детето ми“ — спомни си думите на баба си. „Е, добре.“ Наплиска лицето си със студена вода. „Утре ще поговоря с хората.“ В малкия град всичко се знаеше. След около седмица щеше да познава Вон колкото себе си, а може и по-добре. Сега беше време да хапне набързо при Ерма, а после… леглото я очакваше.

Той спеше. Спомените от миналото, освободени от случайна мисъл, дойдоха да безпокоят съня му…

… Беше хубав юлски ден. Слънцето приятно грееше. Седеше на тротоара и наблюдаваше къщата й. По-скоро, тази на баба й. Малка, едноетажна постройка, оградена с дървета и грижливо подредена градина с цветя. В задния двор имаше и няколко лехи със зеленчуци. Знаеше това, защото вече бе проучил всичко наоколо. Ако успееше да влезе вътре, сигурно щеше да мирише на карамфил, билки и курабийки. Всички стари къщи миришеха на същото.

Погледът му привлече някакво раздвижване в къщата. Белите пердета на дневната се размърдаха. Беше Кендис. Можеше да разпознае силуета й със затворени очи. За кой ли път днес се опита да се окуражи и да й извика. Искаше да я покани на кино или на забава. Вчера му се бе усмихнала по особен начин, явно го харесваше. Оставаше само да почука на вратата. Слънцето вече приличаше по-силно в гърба му, сякаш го караше да се размърда.

Как обичаше да я гледа!

Изведнъж входната врата се отвори и Кендис излезе в двора.

— Довиждане, бабо.

Чистият й приятен глас още бе запечатан в паметта му и сега звучеше като ехо.

Изглежда, че отвътре баба й й даваше някакви наставления.

— Добре, добре, не се притеснявай.

Кендис затвори вратата и тръгна по пътеката, водеща към улицата.

Беше облечена в къси дънкови панталонки, които откриваха прекрасните й, почернели от слънцето бедра. Как искаше да ги докосне. Бялата тениска подчертаваше деликатните й рамене. Беше без сутиен. Виждаше как прозират малките й гърди. Тази гледка го объркваше. Представи си я усмихната, търсеща прегръдката му. Унесен в мисли, установи, че тя се е отдалечила доста.

Трябваше да действа. Нямаше повече време.

Без да е решил нещо конкретно, изскочи от скривалището си и тръгна бързо по улицата след нея.

Вятърът рошеше златистата й коса. Беше красива като богиня. Сигурно никога нямаше да се съгласи да излезе с него. Прогони бързо нежеланата мисъл.

Кендис се обърна, явно дочула стъпките му. Устните й се разтегнаха в усмивка, а очите й блестяха като тюркоаз.

— О, здрасти. Към града ли отиваш? Ако искаш, да вървим заедно?

— Разбира се — отвърна й с глас, който сякаш не бе неговият.

От притеснение пъхна ръце в джобовете си и се загледа встрани.

— Знаеш ли, мислех си да те питам… дали…

Гърлото му пресъхна. Сигурно вече го бе помислила за пълен идиот. Пое си дълбоко въздух и на един дъх каза:

— Искаш ли да дойдеш довечера с мен на кино?

Кендис забави крачките си. Той също спря и се принуди да я погледне в очите. Те излъчваха комбинация от изненада и… съжаление. Стисна зъби, защото знаеше вече какво ще чуе. Мразеше я, не искаше да я слуша.

— Много съжалявам, но имам среща тази вечер. Обещах на Трент Фарис, още преди седмица, че ще изляза с него. Той ще ме чака след училище.

— Няма значение, и без това трябва да тръгвам…

Влачейки крака, започна да се отдалечава. Чу как Кендис го извика по име, но не се обърна.

Парливата болка в гърдите му се усили. Опита се да не обръща внимание на натрапчивото гласче, което повтаряше в главата му: „Видя ли, казвах ти, че така ще стане.“

— Ей, почакай. Ако искаш, ще излезем следващата събота?

Знаеше, че това предложение е само от съжаление. Мразеше да го съжаляват. Не си заслужаваше да се обръща.

След няколко минути видя Трент. Беше облечен в тясна фланелка, за да подчертае мускулите си. Усмивката му бе широка като на филмова звезда. „Защо някои хора могат да имат всичко, което си пожелаят, а други да нямат нищо?!“ Душата му се изпълни с омраза.

— Здрасти — поздрави го Трент, когато се разминаваха.

Успя да успокои гнева си и отвърна на поздрава му:

— Здравей, Трент.

Минута по-късно той се срещна с Кендис. Чу ги да си говорят и се смеят. „Присмиват се на мен.“ Омразата се сви в стомаха му. Даде си обещание. „Някой ден ще си платят за това. Тогава едва ли ще се смеят!…“

Вечерта ги наблюдаваше скрит зад киното. Усмихнат, Трент бе прегърнал Кендис. Момичето, което бе негово. Тя се въртеше около гордостта на училището като домашно кученце. След като свърши филма, всички тръгнаха към дома на едно от момчетата. Устройваха си забава, а той отново не бе поканен. И едва ли някога щеше да бъде…

Сънят свърши и се стопи в мрака на отдавна погребани спомени. Опита се да се обърне. „По дяволите, защо леглото е толкова неудобно!“ Отвори бавно очи. Отново бе заспал на бюрото си. Вече се смрачаваше.

Пресегна се и светна лампата. Извади последния роман на Патриша Корнуел и сведе очи. Обичаше да чете — особено книги, от които можеше да научи нещо полезно.

Клоните на близкото дърво почукваха по стъклото като живи същества. Със спускането на нощта тревогите на Ким се усилваха. Тръгна от стая в стая, като включваше всички лампи след себе си. Но дори ярката електрическа светлина не й подейства успокояващо.

Беше се преборила с кошмарите. Бе успяла да изпълни обещанието си. Достатъчно се бе връщала в миналото си, достатъчно бе плакала. За баща си, за Трент, за хубавите години, които бе пропуснала. Вече нямаше сълзи, очите й бяха подпухнали, но сухи.

Останала сама в голямата стара къща, отново започна да се чувства отвратително. Някой навярно се приближаваше с бухалка към нея.

Най-накрая реши, че вместо да се щура из къщата, по-добре е да прочете нещо. Измъкна някакво старо списание на леля си. Уви, не можеше да се съсредоточи — нито едно изречение не оставаше в съзнанието й.

— Мяу — у.

— Черъти, ела тук, пис-пис.

Хубаво бе, че имаше на кого да поговори. Котката, без да чака втора покана, скочи в скута й.

— Ох, че си тежка. Ще трябва да те оставят малко на диета.

Черъти я погледна с премрежен поглед и се отърка в коляното й, Ким започна да милва сивата й пухкава козина, докато котката замърка от удоволствие. После реши да я подразни. Изви опашката й и започна да я гъделичка по носа. Възмутена, Черъти скочи на пода, но и без това бе време за Ким да разопакова чантите си.

Деидре й бе дала цял куфар с дрехи. В началото отказваше да ги вземе, но когато видя огромния й гардероб, мълчаливо се бе съгласила. Не си бе и представяла, че има толкова много неща. Сигурно бе предимство да си омъжена за суетен мъж като Кайл.

В другата чанта бяха покупките й от „Дилайла“. Когато я отвори, стаята се изпълни с миризма на цветя. Това й създаде илюзията, че си е у дома, защото пазаруваше от същата верига магазини и в Сиатъл. Приятно се изненада, че и тук, в Лилоут Крийк, използват същия аромат.

Финото бельо бе тайната слабост на Ким. Понякога този каприз й костваше доста голяма част от доходите. Обожаваше секс бельото. Обичаше да усеща нежното му докосване по тялото си. То я караше да се чувства още по-женствена.

Вдъхна отново приятния аромат на цветя. Бавно, удължавайки удоволствието си, започна да изважда едно след друго красивите пакетчета. Копринени и сатенени бикини, комбинезони, нощница с дантели, прозрачни сутиени, чорапи с жартиери и дори един чорапогащник. Отдавна не си бе купувала чорапогащници, защото не бяха удобни, а и лесно се късаха. Но този просто бе грабнал очите й с дантелените си орнаменти.

Подреди всичко внимателно в гардероба и започна да събира празните опаковки. Стори й се, че чу някакъв шум, и рязко се обърна към прозореца. В началото не видя нищо, освен тъмнината на нощта. Но после замръзна на мястото си… Някой я наблюдаваше…