Чаената роза

ПРОЛОГ

Лондон, август 1888 година

Поли Никълс, проститутка от района на Уайтчапъл, хранеше дълбока благодарност към джина. Джинът ѝ помагаше. Лекуваше я. Потискаше глада и прогонваше студа от костите ѝ. Успокояваше болката в изгнилите ѝ зъби и притъпяваше режещото физическо усещане всеки път при уриниране. Караше я да се чувства по-добре, отколкото който и да било мъж. Утешаваше я. Даваше ѝ покой.

Олюлявайки се пиянски в сумрачната пряка, тя приближи бутилката до устата си и пресуши съдържанието ѝ. Алкохолът пареше като огън. Поли се закашля, изпусна бутилката и изруга, когато тя се разби.

В далечината часовникът при Крайст чърч удари два, а кънтящият му звън беше приглушен от сгъстяващата се мъгла. Поли пъхна ръка в джоба на палтото си и докосна намиращите се там монети. Преди два часа беше седяла в кухнята на пансиона на Троул Стрийт без пукната пара. Хазаинът я беше забелязал там и си поиска четирите пенса, а когато тя не можа да му ги даде, я изхвърли. Тя руга и крещя, настояваше да ѝ запази леглото и го убеждаваше, че ще си получи сумата, обясни му, че беше изработила и изпила парите вече три пъти този ден.

— И ги имам, мръснико — промърмори сама на себе си. — Не ти ли казах, че ще ги набавя? Имам проклетите ти четири пенса и достатъчно пиене.

Откри парите и джина в панталоните на самотен пияница, който се придвижваше по посока на Уайтчапъл Роуд. Беше се наложило да го придумва известно време. Липсваха ѝ два предни зъба и месестият ѝ нос беше широк и сплескан като на боксьор, но масивните ѝ гърди все още бяха стегнати и щом ги зърна, той склони. Първо тя настоя за една голяма глътка от джина му, за да притъпи усещанията ѝ, да потуши носещата се от него воня на лук и бира. След като отпи, тя разкопча камизолата си и докато той беше ангажиран да я опипва, тикна бутилката в собствения си джоб. Мъжът беше непохватен и бавен и тя беше доволна, когато най-накрая се отдръпна и се отдалечи залитайки.

Боже, нямаше друга такава благина като джина, помисли си тя и се усмихна при спомена за извадения късмет. Да чувстваш тежестта на бутилката в ръцете си, да притискаш устните си към стъклото и да усещаш как лазурната поквара се плъзва в гърлото ти, пареща и остра! Несравнимо удоволствие! При това бутилката се беше озовала в ръцете ѝ почти пълна, а не с няколко капки на дъното. Усмивката ѝ помръкна, когато осъзна, че копнее за още. Беше пила през целия ден и познаваше мъката, която я чака, щом действието на алкохола изчезнеше. Гаденето, треперенето и, най-лошото от всичко, виденията — черни, движещи се неща, които издаваха нечленоразделни звуци и надничаха от пукнатините по стените на пансиона.

Поли навлажни дясната си длан с език и приглади косата си. После ръцете ѝ се заеха с камизолата; пръстите правеха непохватни опити да вържат на възел мръсните връзки в горната ѝ част. След това закопча блузата си и излезе от пряката, насочвайки се към Бъкс Рол, като си припяваше с пресипнал и дрезгав от джина глас:

От злата орис не търси спасение.

Ту се усмихва, ту се мръщи съдбата наша.

Остава ти едничкото решение

добро и зло да смесиш в обща чаша.

На ъгъла на Бъкс Рол и Брейди Стрийт тя внезапно спря. Погледът ѝ се премрежи. В главата ѝ зажужаха звуци, тихи и монотонни като от крилата на насекомо.

— На плещите ми тегне кошмарът на пиячката — промърмори сама на себе си.

Вдигна ръце. Те трепереха. Закопча палтото си чак до шията и ускори крачка в отчаяна жажда за още джин. Сведе глава и не забеляза стоящия на няколко метра от нея мъж, докато за малко не се блъсна в него.

— Мили боже! — извика. — Откъде изникна!

Мъжът я погледна.

— Ще ме обслужиш ли?

— Не, шефе, няма. В момента не се чувствам добре. Лека нощ.

Тя понечи да продължи, но той я сграбчи за рамото. Тя му се опълчи, вдигна свободната си ръка, готова да го удари, но тогава забеляза стиснатата между показалеца и палеца му монета от един шилинг.

— Е, това определено променя нещата — заяви.

Неговият шилинг плюс четирите пенса, които вече имаше, щяха да ѝ купят алкохол и да платят подслона ѝ за три вечери. Колкото и да не се чувстваше добре, не можеше да обърне гръб на такъв шанс.

Поли и клиентът изминаха обратния път дотам, откъдето се беше появила тя, в мълчание, като отминаваха порутени къщи и високи тухлени складове. Мъжът крачеше енергично и на нея ѝ се наложи да подтичва, за да следва темпото му. Хвърли му бегъл поглед и забеляза, че е скъпо облечен. Вероятно имаше у себе си хубав часовник. Определено щеше да пребърка джобовете му, когато се удадеше подходяща възможност. В края на Бъкс Рол, точно до входа към двора на една конюшня, той внезапно спря.

— Не тук — запротестира тя и сбърчи нос. — До железарската работилница… Малко по-нататък…

— Тук е добре — отвърна той и я притисна към двете платна оребрен метал, свързани с верига и катинар и служещи за порта.

В сгъстяващия се мрак лицето му грееше със смайваща бледност, на която контрастираха единствено студените му тъмни очи. У нея се надигна пристъп на гадене и тя се взря в тях. О, боже, помоли се мислено, не ме оставяй да повърна. Не тук. Не сега. Не и когато съм толкова близо до цял шилинг. Тя си наложи да диша дълбоко с надежда гаденето да отмине. Докато го правеше, вдъхна миризмата, носеща се от него — на брилянтин, пот и нещо друго… Какво ли беше? Чай. Мирис на чай, виж ти!

— Да се захващаме тогава — предложи тя.

Повдигна полите си и го изгледа с отегчено очакване.

Очите на мъжа вече излъчваха мрачен блясък, подобни на езера от черно олио.

— Ти, долна пачавро — проговори.

— Без мръсотийки днес, сладурче. Малко бързам. Имаш нужда от помощ ли?

Тя протегна ръка към него. Той я перна, за да я отблъсне.

— Наистина ли си мислеше, че ще ми се скриеш?

— Ама и ти сега… Да не би… — заговори Поли, но така и не довърши.

Без предупреждение той я сграбчи за гърлото и я запрати към портата.

— Недей! — изпищя тя и заразмахва ръце към него. — Пусни ме да си вървя!

Той стегна хватката си.

— Ти ни изостави — процеди, а в очите му блестеше ненавист. — Остави ни на плъховете.

— Моля те! — произнесе дрезгаво тя. — Моля те, не ме наранявай. Не знам нищо за никакви плъхове. Кълна се… Аз…

— Лъжкиня.

Поли така и не зърна вдигнатия към нея нож. Нямаше време да изкрещи, когато той потъна в корема ѝ. От устните ѝ се откъсна едва чута въздишка, докато той го измъкваше от плътта ѝ. Тя се взря в острието неразбиращо, с облещени очи и уста, оформила буква „О”. Бавно и внимателно докосна раната с пръсти. Те се обагриха с кръв.

Вдигна очи към него, гласът ѝ прерасна в пронизващ ужасен писък, озовала се лице в лице с безумието. Той вдигна ножа; острието му се заби в гърлото ѝ. Коленете ѝ поддадоха и заобикалящият я мрак се спусна върху нея, обгърна я, гъста и задушаваща мъгла, по-необятна от Темза и по-тъмна от лондонска нощ, нахлу в душата ѝ и я погълна.