Чаената роза

Глава 57

Лондон, януари 1898 година

— Ето, Стан, използвай повече газ — нареди Шиън Бомбето. — Проклетото място трябва да изгори, а не само да просъска.

— Добре, добре — изсумтя Стан Кристи. — Дай ми малко време, става ли? Боже, много си нервен.

Бомбето би фраснал Стан, стига да можеше да го види. Но беше толкова тъмно в старата фабрика за пакетиране на чай на Уилям Бъртън, че едва успяваше да зърне собствената си длан пред лицето си. Единствената светлина идваше от бледата луна. Хилавите ѝ лъчи проникваха едва-едва през високите прозорци без стъкла и озаряваха изгнилите сандъци за чай и криволичещите следи от газ. Всичко останало — брави, панти, газени лампи и свещници — отдавна беше изчезнало. Бяха го изнесли бездомниците.

Чу се глух звук.

— Ох, кракът ми! Майната му! Не виждам абсолютно нищо — кресна Редж Смит.

Последва кратък кикот.

— Запали клечка кибрит — обади се Стан.

— Ти си истински смешник, Стан.

— Ей, я млъквайте! Искате някой да ни чуе ли? — изръмжа Бомбето.

— Мразя я тази работа, шефе — запротестира Редж. — Олях си целите обувки с газ. Ще вонят с дни. Защо изобщо сме се захванали с този черен труд?

— Бъртън иска да прибере парите от застраховката — отвърна Бомбето. — Фабриката е на пазара от години. Не може да намери купувачи. Ако изгори, онези от застрахователната компания ще трябва да му платят. Стига да изглежда като злополука.

— За какво са му парите от застраховката? По-богат е от Мидас — почуди се Стан.

— Вече не. Ситуацията на Бъртън се промени — обясни Бомбето. — Дадоха му да разбере, когато се опита да пробие на американския пазар с чай преди години. А плантацията му в Индия беше съсипана миналата година. Онзи, дето я управлявал, избягал с парите. Има да плаща големи дългове и са му нужни пари.

— Това, което вършим, е палеж — обяви многозначително Стан. — Преди никога не сме го правили.

— Включете го в автобиографиите си, момчета — отбеляза саркастично Бомбето, но те не схванаха подигравката.

— Наистина бихме могли да го направим — каза замислено Стан.

— Не всеки може да се похвали с нашия опит, Редж. Джебчийство, обири, влизане с взлом, изнудване…

— Нагласяване на спортни събития…

— Чупене на ръце и колене…

— Очистване на хора, не забравяй. Това е с по-голяма тежест.

— Бихме могли да водим обучение. За такива, които навлизат в бизнеса.

— Да, като нищо! — възкликна развълнувано Редж. — Но как ще го наречем?

— Училище за осакатявания и убийства на Стан Кристи и Редж Смит — предложи Бомбето.

— Добре звучи, нали? — попита Редж.

Стан се съгласи.

Докато си разменяха идеи за различни видове дисциплини, Бомбето седна на един сандък за чай и потърка лице. Нещата да стигнат до тук. Мъж с неговото положение да се мотае в някаква дупка посред нощ с типове като тези. При това заради ненормален човек като Бъртън, който с годините стана още по-непредсказуем и избухлив заради нарастващите проблеми с парите. Беше го виждал да напада собствения си управител, а веднъж дори посегна на Стан, защото се засмя неуместно. Някога дори не би помислил да изпълнява подобна задача. Би я оставил на дребните риби, на аматьорите. Но все по-трудно се намираше добре платена работа.

Сега вече всичко беше различно. Не като в добрите стари времена — 1888 пр. Дж., както обичаше да казва Бомбето — преди Джак. Този парадиращ мръсник съсипа нещата за всички. В началото на убийствата законовите и моралните съдници на Лондон превърнаха Ийст Енд в свой приоритет номер едно. По улиците излязоха повече полицаи. Имаше и повече проповедници. Нови мисии и хора, отдадени на добри дела. А и онзи вбесяващ Роди O’Меара, верен на обещанието, което даде, се движеше плътно зад него през всички тези години. Следваше го, разговаряше с него публично, като че той е някакъв долен информатор, нахълтваше в игралните домове и бардаците, контролирани от него. Преди три години настъпи малко облекчение в положението, след като O’Меара стана сержант и му се налагаше да прекарва повече време зад бюрото, но ако задълженията му сега го спираха да го тормози лично, погрижи се подчинените му да поемат тази задача.

И докато силите на реда го притискаха, неговите собствени хора ставаха все по-необуздани. Някои напълно спряха да плащат като например Дени Куин от „Тадж Махал”. Куин все претендираше, че изнемогвал, но всъщност направи купища пари в залата. Бомбето знаеше истинската причина да не плаща — онзи никаквец Сид Малоун.

Бомбето се изплю, усетил горчив вкус в устата само при мисълта за врага си. Малуон беше млад. Саморасъл. Появи се от нищото. Преди няколко години представляваше просто поредното яко момче — чупеше глави, вършеше безразборни обири, пласираше крадени стоки. Имаше стотици като него. Дребни престъпници, които крадяха, за да се нахранят или да платят за легло в някой долен приют. Малоун обаче не остана сред редиците им задълго. Ум и кураж в комбинация с репутацията му на безпощаден му осигуриха изстрелване право на върха.

Също като Бомбето, Сид Малоун контролираше печалбите от незаконни дейности и събираше пари в замяна на протекция. За разлика от Бомбето действаше южно от реката, в Ламбът, Саутуърк, Бермондси и Родърхайт. Политиката на Бомбето беше — живей и остави другите да живеят. Докато Малоун стоеше от своята страна на реката, той също нямаше да мърда от своята. Само че Малоун не кротуваше. През последните месеци използва влиянието си сред собствениците на кораби и докове да развие доста нагли и доходни дейности — транспортиране на оръжие до Дъблин, опиум до Ню Йорк, висококачествени крадени стоки до Париж. Успехът му при тези сделки изостри амбициите му. Кръжаха слухове, че се канел да се захване със северния бряг на реката — с други думи задния двор на Бомбето. И вчера те се потвърдиха. Малоун се появи в „Тадж Махал”. Редж и Стан го бяха видели. Поръчал си храна, заложил на бой и оправил една от уличниците на Куин.

Тарикат. Проклет тарикат, помисли си Бомбето. Чудеше се чий врат искаше да скърши първо: на Малоун, задето му препикава територията или на Куин, задето му позволява.

Бомбето би убил Малоун, без изобщо да се замисли, стига да му паднеше сгоден случай, но онзи се пазеше добре. За да се добереш до него, налагаше се да преминеш поне през шестима типове, всеки от които с конструкцията на тухлен нужник. Но Бомбето знаеше какво да предприеме — вместо това щеше да докопа Дени Куин. Щеше да бъде изпратено послание. Предупреждение. Жалко, той харесваше Куин, но ако допускаше такова поведение, докъде щяха да стигнат? Щяха да се понесат със задника нагоре по Темза, ето докъде. По принадлежащата на Малоун Темза.

Подуши миризма на газ и се закашля.

— Вие двамата приключихте ли вече?

— Да, шефе. Готови сме — отговори Стан.

— Как е приятелят ни, скитникът?

— Малко студен, но скоро ще го стоплим.

Очите на Бомбето бяха привикнали към тъмнината и не представляваше проблем да различи безжизненото тяло на земята или очертанията на кутията тютюн, стърчаща от джоба му. Откриха го полузаспал на една алея. Доста добре се отбраняваше. Наистина жалко, но нямаше как — старият джентълмен едва ли би се съгласил да бъде изгорен жив. Когато пламъците се развилнееха, щеше да изглежда, като че бездомникът е запалил цигара и по невнимание е подпалил сградата.

— У теб ли е бутилката? — попита.

— Ето я — отговори Редж и подаде празна бутилка от джин.

— Кибрит?

— Да.

Напуснаха безшумно сградата по същия път, по който влязоха, през една странична врата, заключиха я с ключа, осигурен им от Бъртън, и оставиха всичко по начина, по който го бяха открили. Вече навън Редж сипа газ в една бутилка, после накваси парче от чувал, усука го и го напъха в гърлото, като остави няколко сантиметра навън за фитил. После запали клечка кибрит и докосна парцала с пламъка. Той мигом се разгоря буйно.

— Сега, момче! — просъска Бомбето.

Редж запрати бутилката през празната рамка на един прозорец. Вече затичал се, Бомбето хвърли поглед назад, за да се убеди, че хората му го следват. Стан беше плътно по петите му, но Редж стоеше неподвижно в очакване да се убеди, че огънят е лумнал. Бомбето чу мощно съскане, последвано от оглушителна експлозия. Газопроводите още действат, помисли си, преди ударната вълна да го повали по гръб. Прозорците на съседните фабрики и къщи се пръснаха. Около него заваляха парчета стъкло. Докато се изправяше с мъка на крака, усети Стан наблизо.

— Да вървим! — кресна.

— Ами Реджи?

— Остави го! С него е свършено!

В рамките на няколко секунди пламъците погълнаха сградата. Улицата се изпълни с дим. И в този момент Редж изникна от гъстите сиви талази. Лицето му беше черно, а по бузите имаше порезни рани.

— Труден начин да си изкарваме прехраната — заяви мрачно. — Отсега нататък да се придържаме към изнудването.

Глава 58

— Остави бутилката, Лизи — прогърмя гласът на Роди O’Меара. — Незабавно! Една драскотина по нея и това ще ти струва три месеца на топло. Чуваш ли ме, момиче? Казах да я пуснеш.

— Вонящата малка кучка се опита да ми задигне клиента — кресна жената. — Ще ѝ накълцам мутрата. Да я видя кого ще открадне тогава.

Лизи Лайдън, проститутка, беше повалила на земята друга улична труженичка на име Маги Ригс пред кръчма, наричана „Камбаните“. Беше я възседнала и се канеше да забие счупена бутилка в шията ѝ. Маги беше вкопчила пръсти в китката на Лизи и отчаяно се мъчеше да я спре. Роди стоеше едва на около пет метра разстояние и лесно би могъл да надвие Лизи, ако се добереше до нея навреме. Ако не успееше, Маги щеше да плати цената.

— Хайде, Лизи, остави бутилката. Не ти трябват такива беди, каквито ще си навлечеш, ако ѝ прережеш гърлото.

Лизи вдигна поглед към него. Лицето ѝ беше изкривено от гняв, но в очите ѝ блестяха сълзи.

— Но аз го видях първа — каза едва-едва. — Той беше мой клиент! Отидох до тоалетната и когато се върнах, тя вече се отдалечаваше с него.

Роди направи няколко крачки към нея.

— Дай ми бутилката, драга.

— От цяла седмица не съм спала като хората — проплака тя. — Просто искам легло за през нощта, това е всичко. — Отново устреми взор към Маги. — И почти си го бях осигурила! Докато тя не ми задигна клиента.

— Пусни я. Неудобното място за спане пак е по-добро от ареста.

Лизи се засмя безрадостно.

— Тук грешиш, шефе. В затвора поне получаваш паница рядка супа. И е топло.

Роди вече приклякаше до Лизи. Протегна се към бутилката.

— Хайде, момиче — запридумва я. — Да приключваме с това.

Тя му я подаде. Той ѝ помогна да се изправи, а после и на Маги, като оглеждаше овехтелите им поли и мръсните им ръце. Бузите на Лизи бяха осеяни от ужасяващи белези, останали от отдавнашен бой. Китките на Маги, стърчащи от ръкавите на протритото лилаво палто, бяха само кожа и кости.

Роди беше напълно наясно, че е редно да ги арестува, задето са пияни и създават размирици, но нямаше да го стори. Тези жени не бяха престъпници, просто бяха отчаяни. Отчаяни, гладни и похабени. Каза им в коя мисия ще им дадат по паница супа, без да се налага да преглъщат твърде много религиозни проповеди заедно с нея, и ги предупреди, че следващия път няма да е така снизходителен. После посъветва няколкото събрали се зяпачи да си поемат по пътя и продължи да крачи по посока на Крайст Чърч на изток.

Като сержант от Роди вече не се изискваше да патрулира по улиците, но навикът беше дълбоко вкоренен и той му се отдаваше за около час всяка вечер на път за дома, където го очакваха семейството му и двуетажната му къща в безопасния и порядъчен Боу. Така успяваше да поддържа връзка с хората, които му се плащаше да защитава. Също така даваше на вредните елементи да разберат, че е там, навън, на тяхна територия, и ги наблюдава.

— Добър вечер, господине — прозвуча в мрака нечий глас.

Роди присви очи в мъглата и зърна да го приближава приведена едра фигура — с шлем и ред медни копчета на синята куртка. Усмихна се. Беше Макфърсън. Двайсет и пет години в редиците и още обикаляше улиците. Не защото не беше достатъчно кадърен да напредне. Той беше един от най-умните и корави служители на реда, които Роди познаваше и много пъти му бяха предлагали повишение, но все отказваше. Не желаеше да има нищо общо с главоболията и ядовете, съпътстващи получаването на чин.

— Спокойна ли е вечерта, полицай? — попита.

— Общо взето. А за вас?

— Попречих на една жена да накълца лицето на друга — отвърна Роди безгрижно.

— Сериозно ли?

— Да.

Макфърсън се засмя.

— Опасен сте, сержант. Повече висши не могат да дочакат да се махнат от улицата, а вие нямате търпение да се върнете. Към къщи ли сте тръгнали?

— Да, реших първо да се поразходя малко. Да видя какво е положението.

— Аз самият току-що зърнах нещо интересно.

— Така ли?

— Сид Малоун и Дени Куин. Излязоха от „Тадж Махал”.

Роди се намръщи.

— Малоун ли? Онзи тип от Ламбът?

— Самият той.

— Уайтчапъл е далече извън територията му. Чудя се какво ли е намислил.

— Сигурен съм, че нищо добро.

— Как изглежда?

Макфърсън сви рамене.

— Като всеки друг престъпник в Лондон. Едър. Як. Готов да те убие в мига, щом те погледне. Никога ли не сте го виждали?

— И да съм, било е преди години. — Роди помнеше, че Чарли Финеган беше работил в пивоварната заедно с момче на име Сид Малоун, което се беше опитало да малтретира Фиона. Малко след това той го посети и го предупреди повече да не закача Фиона. Сид Малоун, когото помнеше, беше гамен, а такива като него избираха да тормозят по-слаби от тях. Този Сид Малоун, отбил се в „Тадж Махал”, избираше битка с някой по-силен от него. Много по-силен.

— Чух, че бил много зает на южния бряг — отбеляза Макфърсън.

— Може да е решил да открива магазин в нашия квартал.

— Възможно е. Ослушвай се.

— Ще го правя. На север ли сте се запътили, сержант? Идете хвърлете око на фабриката за чай. Огънят е изпепелил почти цялата улица. Над четирийсет семейства са останали без покрив. Официално се твърди, че бездомник се вмъкнал вътре и заспал, докато пушел. Така подпалил сградата.

Роди се изплю. Изведнъж в устата му се прокрадна неприятен вкус.

— Неофициално се говори за Шиън Бомбето. Със сигурност обаче никога няма да го докажем. Както винаги, никой не е чул и не е видял.

— Нима Шиън се е превърнал в подпалвач?

— Върши мръсната работа на човека, който притежава сградата. Уилям Бъртън. Агентът по недвижима собственост, с когото говорих, твърди, че имотът е на пазара от години. Допускам, че е наел Шиън, за да му помогне да прибере застрахователен чек на голяма стойност.

— Е, избрал е подходяща нощ за пожар. Спокойна и суха. Не като днес. — Той потърка ръце една в друга. — Това време е подходящо за Изкормвача.

— Да, така е. Вече не говоря много за него. Забранена тема е в дома ни.

— И в моя.

Темата се отбягваше в семействата на всички полицаи, работили по случая. Съпругите бяха чували разказите отново и отново и им беше дошло до гуша от обсебеността на мъжете им от този луд.

— Приключи се, Роди. Свършено е — разкрещя му се Грейс скоро след сватбата им, когато той се събуди смазан от поредния кошмар.

— Откриха онова тяло в реката и всички твърдят, че това е Джак. Няма какво да сториш, за да върнеш онези жени. Нито Кейт Финеган. За бога, защо не можеш да се отърсиш от всичко това?

Защо наистина? Искаше го. Не желаеше да вижда мъртвите очи на Ани Чапман в кошмарите си. Нямаше желание да се събужда с мирис на кръв в ноздрите си. Не искаше да чува риданията на Фиона, когато полагаха бедната ѝ погубена майка в земята. Щеше му се да повярва в онова, в което се очакваше да вярва — че Монтагю Друит, младия адвокат, когото полицията измъкна от реката през 88-ма, наистина е убиецът.

Като че прочел мислите му, Макфърсън заговори:

— Твърдението на Скотланд Ярд, че Друит е Изкормвача, е пълна безсмислица. Никога не съм го вярвал.

Роди го изгледа продължително.

— Нито пък аз. Нищо не пасва. Бедният нещастник е бил чисто луд, но не и убиец. Няма предистория на насилие. Освен това не е познавал Уйтчапъл.

— Не и по начина, по който Уйтчапъл беше познат на Джак.

— Или още е — добави тихо Роди.

И двамата мъже споделяха тази идея, но рядко изричаха нещо гласно — идеята, че Джак все още е жив. И чака времето си. Всеки от тях се беше натъквал на по някое тяло през годините — наръгани или удушени скитници — и всеки се чудеше дали е било работа на Джак. Дали се беше научил да въздържа натрапчивите си импулси? Да ги задоволява не толкова често? Овладял ли беше умението да варира в методите си? Висшите полицейски служители правеха всичко възможно да пазят в тайна тези убийства. Случаят е приключен, заявяваха. Изкормвача е мъртъв.

— Предполагам, че трябва да го забравим — промълви Макфърсън. — Така и никога няма да научим със сигурност. Ще се наложи да го броим като недовършена работа.

Роди кимна. Недовършена работа. Това беше част от задълженията, за които никой не му беше споменал. Да заловиш престъпник или какво да сториш, ако те превъзхождат числено това бяха неща, които можеха да се научат. Но никакво обучение не можеше да те подготви за нерешените случаи. За задънените улици. За провалите. Като по-млад отказваше да го приеме, вярваше, че ако се труди по-усърдно, би разкрил всяко престъпление. Щеше да намери следа, някоя пропусната подробност, която да му помогне да хване крадеца, насилника на деца, убиеца. С годините се научи, че нещата стоят различно. Разбра, че понякога не съществуват следи. В някои случаи престъпниците бяха прекалено умни. Или вадеха късмет. След много години усвои умението да целуне жена си или да сложи децата си в леглата с ясното съзнание, че докато го вършеше, навън дебнеха крадци, жени биваха пребивани и се разхождаха убийци. Имаше много други, но не и някой, по-добър от Джак.

— Аз ще тръгвам — обади се Макфърсън. — Ще се разходя по Брик Лейн. По панорамния маршрут. Лека нощ, сержант. Пазете се.

— И на теб, Макфърсън. Бъди внимателен.

Роди продължи на изток. Докато крачеше, въртеше палката си, потънал дълбоко в спомени от 88-ма. В нощи като тази миналото изплуваше. Беше реално като паветата под краката му и въздуха, който вдишваше. Утеши се с единственото хубаво нещо, произлязло от цялото това нещастие — Фиона и Шийми се измъкнаха. Получиха нов живот в Америка.

Тъкмо беше получил коледна картичка от Фиона заедно с фотография на нея, мъжа ѝ Никълъс и Шийми. Беше се превърнала в толкова хубава жена. Но пък тя още като момиче беше истинска красавица. А Шийми вече беше млад мъж. Висок, с чудесна външност. Роди се зарадва много на картичката. Винаги се радваше на писмата и снимките, пращани от тях. Доставяше му удоволствие от това, което постигна тя. Търговец на чай! Най-големият в Америка.

Мъжът ѝ беше конте, Роди го виждаше по снимките, но тя каза, че бил изключително добър към нея и тя го обичала много. Както изглеждаха нещата, с него беше по-добре, отколкото би била с Джо Бристоу. Мисълта за това как се отнесе към нея Джо още го тормозеше на моменти, но отношението на Роди към него отдавна се беше смекчило.

Още виждаше как изглеждаше момчето при завръщането си от Ню Йорк. Празен. Като че сърцето му е било изтръгнато. Даде на Роди четирите лири, които му бяха останали с обещание да изплати останалото, както и вестник, публикувал снимка на Фиона с новия ѝ съпруг и му разказа за сватбата. Роди го накара да влезе и да изпие чаша уиски. Нямаше сърце да му каже, че е получил писмо от Фиона два дни след отпътуването му. След това не го беше виждал често. Отби се на два или три пъти да изплати дълга си и това беше всичко.

Във всичките писма, които получи от Фиона през годините, тя никога не попита за Джо. И Роди никога не го спомена. Защо да разравя стари рани? Също така никога нямаше да отвори дума за Шиън Бомбето или за обвинението от страна на Уилям Бъртън, че е откраднала пари. Цялата история все още го озадачаваше, но след като научи, че тя е в Ню Йорк, престана да се тревожи, че Шиън може да я нарани. Винаги я беше познавал като изключително честна, но може да е била така отчаяна, толкова да е искала да се махне от тук, да избяга от скръбта си, че да е освободила Бъртън от някоя и друга лира. Е, и какво? Той имаше предостатъчно.

Във всяко писмо, което изпращаше до нея, молеше да ги посети. Толкова би се радвал отново да види нея и Шийми и да се запознае с мъжа ѝ. Тя обаче винаги отклоняваше молбата му, като се извиняваше с лошото здраве на Никълъс. Тя също покани него и семейството му в Ню Йорк. Безброй пъти. Би му се искало да замине, но не можеше да си представи дългото пътуване по море. Чувствителният му стомах щеше да превърне двуседмичното преживяване в ад. Единствения път, когато се беше качвал на плавателен съд, беше, за да измине разстоянието от Дъблин до Ливърпул заедно с Майкъл и Пади. Прекара цялото пътуване с глава, надвесена над парапета, а братята Финеган му се смееха. Развеселен от спомена, около очите му се появиха бръчици.

Пади… Боже, как ми липсва, каза си. Усмивката му угасна. Ако само не беше поел смяната на пазач в онази нощ… нещата биха могли да са толкова различни. Сега всички щяха да са тук… Пади, Кейт, децата. Именно това винаги беше желал Пади — семейството му да е около него и той да има възможност да ги издържа. Не искаше кой знае какво. Нищо голямо.

Спомените му бяха прекъснати, когато едва не се блъсна в минаваща покрай него жена. Той вървеше с наведена глава.

— Извинявам се, шефе — промърмори тя. — Не те видях в мъглата.

Зърна нечия червена коса. Познаваше я.

— Алис? Това ти ли си?

Тя се обърна.

— Същата. Ти ли си, сержант? Тази вечер не виждам много добре.

Роди пое рязко въздух.

— Кой ти причини това? — попита.

— Клиент.

— Сега ли?

— Снощи. Той я отведе до една улична лампа и огледа лицето ѝ. Очите ѝ бяха така оттекли, че се бяха превърнали в цепки. В ъгълчето на едното имаше засъхнала кръв, а също и в ноздрите ѝ. Бузите ѝ бяха изпъстрени като развалени плодове.

— Боже, Алис. Познаваш ли го?

Тя поклати глава.

— Преди никога не съм го виждала. Не бих тръгнала с него, но ми предложи цял шилинг. Имаше вид на богаташ. Когато отидохме в стаята ми, започна да се пени. Все повтаряше: „Открих те. Открих те.” Преби ме. Не спираше да нарежда за някакви плъхове, а после ми извади нож. Няма да лъжа, мислех, че с мен е свършено, но го накарах да се увери, че няма плъхове и той се успокои.

— Трябва да отидеш на лекар за очите си.

— Вероятността е малка. Нямам никакви пари. Ще отида в „Камбаните”. Надявам се да получа някоя безплатна чаша. Това ще убие болката.

Роди бръкна в джоба си и ѝ подаде шест пенса.

— Първо хапни нещо.

Алис се помъчи да се усмихне, но вместо това направи гримаса.

— Ти как си, сержант?

— Изпълни каквото ти казвам. Поръчай си чиния супа.

— Ще го направя. Благодаря, шефе.

Друг път ще го направиш, помисли си Роди, докато я наблюдаваше как се отдалечава. Ще изтичаш право в „Камбаните" и ще изпиеш всичко. Когато мъглата я погълна, той осъзна, че дори Джак да беше мъртъв, духът му живееше по тези изпълнени с жестокост улици. У мръсника пребил Алис. У бармана, който щеше да забележи подутите ѝ очи и щеше да ѝ върне по-малко ресто. У типовете, които щяха да я нападнат и да ѝ приберат малкото останали монети, докато залиташе към къщи. Изразяваше се в глада и нещастието на всички като Алис, Лизи или Маги, които трепереха по уличните ъгли и се продаваха за четири пенса. В безмилостната бруталност на някой като Шиън Бомбето, който изгори домовете на четирийсет семейства заради няколко лири. В равнодушната амбициозност на напористи типове като Сид Малоун, когото го интересуваше единствено да надскочи себе си.

Роди потръпна от нещо, по-сериозно от студената мъгла. Внезапно му се прииска мигом да се озове в светлата и пълна с радост къща. С Грейс, която се суети около него и горещата му вечеря. Обърна се и пое на север. Към дома си. И към краткотрайно избавление от недовършените дела.

Глава 59

Никълъс Соумс, най-прославеният търговец на произведения на изкуството в Ню Йорк и любимец на градската общественост, се подпираше на бастуна си със сребърен връх и наблюдаваше с усмивка на лице съпругата си вече десет години. Макар тя лично да го беше помолила тази сутрин да дойде в тухлената сграда до реката, помещаваща „Тас Тий”, за да се запознае с най-новия ѝ проект, в момента беше така погълната от работа, че нямаше никаква представа за пристигането му.

— Новата машина е прекрасна, Ник — заяви му на закуска. — Просто смайваща. Трябва да я видиш. Ела следобед. Обещай, че ще дойдеш!

И той го стори, макар че не беше редно. В последно време и най-малкото усилие му носеше болка. Чувстваше я и в момента — в сърцето му се забиваха малки парченца стъкло. През последните две години състоянието му се влоши значително, но той успя до голяма степен да прикрие отпадането си от Фиона. Знаеше, че истината би я разстроила, а повече от всичко на света желаеше да я предпази от тревоги. Вече беше получила твърде голям дял от тях.

Тя стоеше на около двайсет метра от него, напълно погълната от огромното и шумно приспособление пред себе си. Ник поклати глава. Само неговата Фий беше способна да намери купчина метал за чаровна. Той нямаше никаква идея какво представляваше или за какво служеше; знаеше единствено, че беше поръчала изработката на машината в Питсбърг за астрономическата сума от петдесет хиляди долара и че възнамеряваше чрез нея да постигне нещо не по-малко от революция в търговията с чай. Докато я гледаше, усмивката му — дължаща се на равни части обич, гордост и забавление — се разшири още повече и озари бледото му лице.

— Виж се само! — засмя се.

Изглеждаше толкова нагласена и елегантна, когато напусна къщата по-рано през деня. Сега имаше вид на истинско плашило.

Беше захвърлила жакета си, като че е парцал. Ръкавите на бялата ѝ блуза бяха навити; върху единия имаше черно петно от грес. Косата ѝ беше разрошена; от спретнатия кок, който носеше винаги, се бяха изплъзнали кичури. Щракаше с пръсти, без да го осъзнава, докато говореше на някого, скрит от машината. Успяваше да зърне лицето ѝ в профил; изражението ѝ беше оживено и напрегнато. Само колко се възхищаваше на това лице!

Докато Ник продължаваше да се взира в жена си, машината изведнъж се събуди за живот и го стресна. Проследи погледа на Фиона по посока към пастта ѝ и видя как от нея излизат редица червени кутии „Тас Тий”, строени върху конвейерна лента. Фиона сграбчи първата кутия и отвори капака ѝ. Измъкна навън нещо, изглеждащо като миниатюрна бяла торбичка, и го огледа.

— Дявол да го вземе! — изкрещя, а произношението ѝ вече беше по-скоро американско, отколкото английско.

Измъкна още една торбичка и после още една. След това пъхна палец и показалец в устата си и изсвири пронизително. Чу се стържене на метал и машината спря.

— Стюарт! — кресна. — Продължават да се разкъсват. Всички до една.

Ник примигна озадачено, когато изпод чудовищната сбирщина от чаркове, пластини и гъсенични вериги се появи нечия глава. Там беше Стюарт Брайс, дясната ръка на Фиона. Придърпа го от „Милърдс” и го нае преди осем години.

— Какво? — викна той. — Не те чувам! Това проклето нещо ще ме оглуши.

— Сигурно е заради напрежението в ролките — навдигна тя и му подаде една от торбичките.

Изпод машината прозвуча друг глас и Ник заключи, че върви с чифта крака до главата на Стюарт.

— Не е възможно! Настройвахме ролките три пъти.

— Тогава ги настрой за четвърти път, Дън! Ти си механикът, нали така?

Ник дочу възмутено изсумтяване, последвано от думите:

— Не са ролките, госпожо Соумс. Ръбовете на скобите разкъсват материята, докато торбичките преминават.

Фиона поклати глава.

— Разрезите са прекалено оръфани. Щяха да са съвсем чисти, ако ги правеха скобите. Заради напрежението е, Дън. Муселинът е разкъсан, а не разрязан. Ще оправиш ли нещата или аз да се заема?

— Бих искал да го видя това.

О, драги господин Дън, напълно погрешен ход, помисли си Ник. Взе жакета на Фиона от табуретката, сгъна го и седна, за да наблюдава фойерверките.

Фиона остана на мястото си за няколко секунди, втренчена в краката на Дън, после грабна един гаечен ключ, пропълзя под конвейерната лента и се озова под централната част на машината. Полата ѝ се закачи на един пирон, стърчащ от дъска на пода. Тя я дръпна. Платът се разкъса. Ник потръпна. Ръчно тъкана венецианска коприна. Дрехата беше ушита в Париж от „Уърт”. Ами, какво да се прави.

Чу се сериозно пъхтене и ругаене. Изохкване. Няколко минути тишина. Триумфален вик:

— Пусни я!

Чудовището отново се пробуди за живот. Фиона изпълзя обратно навън от лабиринта от тръби и валове. Ник забеляза, че на бузата ѝ се беше появило петно от смазка, а едната ѝ ръка кървеше. Отвътре отново започнаха да излизат кутии. Тя пусна гаечния ключ, сграбчи първата и нетърпеливо огледа съдържанието ѝ. На лицето ѝ грейна усмивка.

— Да! — викна, подхвърли я високо във въздуха и се засмя. — Да! Да! Да! Успяхме!

Заваляха стотици малки торбички и в този момент тя зърна Ник. C възторжен писък взе една и затича към него. Седна на един сандък за чай и поклати торбичката от муселин — сега пълна с чай — пред него. В горния ѝ край имаше връвчица, прикрепена с малка скобка, а в другия край на връвчицата висеше червен хартиен етикет с изписани на него думите: „Тас Тий — чаша чай на мига”.

— Прекрасно е, любов моя. Наистина великолепно. Но какво за бога е това? — попита, докато бършеше кръвта от ръката ѝ с носната си кърпа. Беше се стекла по пръстите, върху сватбената ѝ халка с диаманти и ослепителния десеткаратов шлифован диамант, който ѝ подари за първата им годишнина. Намръщи се при вида на дланта ѝ. Загрубяла, мръсна, изподраскана и с белези, тя принадлежеше на чистачка или перачка, а не на най-богатата жена в Ню Йорк. Жена, притежаваща най-големия и доходоносен чаен концерн в страната, както и трийсет и пет заведения от веригата „Чаената роза” и над сто висококласни магазина за хранителни стоки.

Фиона издърпа нетърпеливо ръката си от хватката му.

— Това е торбичка за чай, Ник! — обясни развълнувано. — Ще модернизира цялата индустрия. Поставяш я в чаша, заливаш я с вряща вода, разбъркваш и готово. Няма олелия, нито прахосване. Няма нужда да миеш чайника или да приготвяш повече от необходимото.

— Звучи много ефикасно — отбеляза одобрително Ник. — Много американско.

— Именно! — викна Фиона и скочи на крака. — Свързано е изцяло със спестяване на време и усилия. Нов тип чай за новия век! Харесва ли ти? Хрумна на Нейт. Иска да се прицелим в младите, модерни хора, които смятат чая за старомоден, и да разкрием цял нов пазар. Ник, трябва да видиш скиците на Мади! На едната актриса седи в гримьорната си и пие „Тас Тий — чаша чай на мига”. Има една с машинописка, която си приготвя „Тас Тий — чаша чай на мига” на работното си място, студент пие „Тас Тий — чаша чай на мига”, докато учи и ерген, докато се бръсне. И Ник, Ник… Чуй това: Нейт е наел композитора Скот Джоплин да напише песен. Казва се: „Реге за бърза торбичка Тас Тий“. След един месец вече всички ще си я тананикат и ще танцуват на нея. О, Ник, скъпи, не разбираш ли какво става?

Неописуемите очи на Фиона искряха със син пламък. Лицето ѝ беше поруменяло. В този момент Ник си каза, както много пъти преди, че тя беше най-красивата жена, която някога е виждал. Нейната пламенност я правеше такава. Почувства се също толкова запленен от най-новото ѝ изобретение, колкото и самата тя. Открай време притежаваше тази дарба, каза си, смайваща способност да заразява околните с вълнението си от идеите и проектите. Това до голяма степен обясняваше успеха ѝ.

Помнеше ясно как преди години убеди живеещите в южните щати да консумират „Тас Тий”. Продажбите ѝ в тази част от страната бяха изключително слаби. Пробва с реклами, намаления и състезания, но като че нищо не възпламеняваше интереса. Неин познат търговец на чай ѝ заяви, че Югът е пазар, невъзможен за пробиване. Хората пиели лимонада, пунш и ментов джулеп. Много малко хора предпочитали чай; било твърде топло за него. Фиона обмисля мрачните му твърдения със седмици в опит мозъкът ѝ да роди идея, с която да опровергае конкуренцията си. И после една сутрин стремително изсипа останалото в чайника в чаша пълна с лед.

— Ако не можем да ги накараме да пият „Тас Тий” топъл, ще ги придумаме да го пият студен.

Прави смеси и експериментира, докато не усъвършенства техника за приготвянето на свеж и бистър студен чай, а после тя, Стюарт и няколко от търговските ѝ посредници се запътиха на юг. Спретнаха сергии в големи и малки градове, развяваха знамена с надпис „Тас Тий за жадни хора“. Неуморно раздаваха чаша след чаша със студен чай и купони, равняващи се на пет цента отстъпка при покупката на кутия от двеста двайсет и пет грама. Фиона очароваше, придумваше и принуждаваше хората да изпробват чая и те го намираха също толкова стимулиращ и освежаващ, колкото беше и самата тя. По времето, когато се върнаха у дома три месеца по-късно, вече напълно бяха спечелили Юга. Ник не се съмняваше и за секунда, че ще убеди цялата страна да купува и торбичките ѝ с чай.

В момента Фиона тананикаше някаква танцувална мелодийка. Засмя се, сграбчи го за ръцете, дръпна го да се изправи и започна шеметен куикстеп. Ник последва стъпките, като спазваше ритъма ѝ идеално, после изведнъж спря и я завъртя. В този миг ужасяваща болка прониза сърцето му и го накара да изстене. Положи огромни усилия, за да не се хване за гърдите.

Фиона замръзна на място. Усмивката ѝ беше угаснала.

— Какво има? — попита. — Ник, добре ли си? Кажи ми какво не е наред. Сърцето ли?

Той махна нехайно с ръка.

— Не, мила, изобщо не е сърцето. Всъщност гърбът ми се обажда. Мускулен спазъм, струва ми се. Остарявам и започвам да се разскърцвам. Сигурно съм разтегнал нещо.

Изражението на Фиона му даде да разбере, че не вярва. Накара го да седне и започна да се суети около него, но той я увери, че се чувства съвсем добре. Демонстративно започна да масажира кръста си, сигурен, че болката в гърдите му щеше да отслабне до минута или две. Неубедена, Фиона го попита дали не му се струва добра идеята да позвънят на доктор Екхард, а Стюарт доближи да го поздрави заедно с механика Дън, прошарен и свадлив човек, който — както научи Ник — беше дошъл от Питсбърг заедно с машината, за да се увери, че функционира добре, монтирана в новия си дом.

Разговорът се насочи към качествата на конструкцията и Стюарт, замаян от плановете си за световно господство, започна да бърбори за продуктивност и дистрибуция. Ник се постара да успокои дишането си с надеждата, че това ще даде покой на сърцето му. Трябваше да се махне оттук. Бързо.

Внезапно проскърцване накара Стюарт и Дън да се върнат обратно при машината. С усещането, че нечия гигантска ръка е сграбчила сърцето му, Ник се изправи и заяви безгрижно на Фиона, че той също трябва да тръгва. Обясни ѝ, че очаква Хърмайъни, управителката на галерията му, да се отбие със седмичния си доклад. Хърмайъни Мелтън беше млада англичанка, която той задигна от музея „Метрополитън“ преди две години, след като Екхард му заяви, че повече не може да работи. За негово облекчение планът му подейства. Тревожното изражение изчезна от лицето на Фиона. Попита я дали ще се прибере за вечеря. Тя отговори утвърдително. Той я целуна за довиждане и я прати да си върши работата.

Сега болката в гърдите му беше парализираща. Тръгна бавно към файтона. Покатери се вътре, настани се на седалката и затвори очи. Когато събра сили, бръкна в горния си джоб, извади малко шише и изсипа върху дланта си една бяла таблетка. Тя щеше да успокои страдащия орган, който се гърчеше и напрягаше в гърдите му като риба на сухо.

— Хайде — изстена. — Подействай.

След цяла вечност, както му се стори, файтонът спря пред наподобяващото дворец имение на Пето Авеню, което обитаваха с Фиона. Слезе и се подпря на перилата на стълбите отпред, а треперещата му ръка изглеждаше синя на фона на белия мрамор. Вратата се отвори. Погледна нагоре и видя Фостър, техния иконом. Чу как привичният поздрав за добре дошъл прераства в тревожен вик.

— Господине! Мили боже… Нека ви помогна…

Ник почувства как краката му се подкосяват, а болката в гърдите му се превръща в експлозия и го поглъща.

— Фостър… Повикай Екхард… — успя да изстене, преди да се строполи на земята.

С поли, събрани в шепа, Фиона Финеган Соумс избираше внимателно пътя си през плетеницата от релси, които разделяха фабриката ѝ от Уест Стрийт. Млад нощен пазач, може би около осемнайсетгодишен, я следваше плътно по петите.

— Не може ли да повикам файтон, госпожо Соумс? — настоя. — Не е редно да сте навън сама. Тъмно е и в този час наоколо се навъртат какви ли не типове.

— Всичко ще бъде наред, Том — отговори Фиона, докато крачеше пред него, като прикри усмивката, предизвикана от неговата загриженост. — Тази вечер имам нужда да се поразходя. Прекалено съм развълнувана заради новата машина.

— Истинска красавица, нали, госпожо Соумс? Сто торбички в минута, както ми обясни господин Брайс. Никога не съм виждал нещо подобно.

— Така е — съгласи се Фиона. Внезапно се закова на място и се обърна с лице към момчето. — Защо да е тя, Том? — попита.

— Моля, госпожо?

— Новата машина. Защо да е тя, а не той?

Том вдигна рамене.

— Предполагам по същата причина, по която и лодката е тя. Никога не знаеш какво ще я прихване. В един миг е съвсем кротка, а в следващия — по-опасна от стар канален плъх. Също като жена.

Фиона повдигна вежда.

— Така било значи?

Том осъзна грешката си твърде късно.

— Аз… Съжалявам, госпожо Соумс — започна да заеква. — Не вложих нищо в думите си. Все забравям, че сте жена.

— Много ти благодаря!

— Аз… Не исках да прозвучи така — обясни Том, вече объркан до безнадеждност. — Невероятно красива сте, госпожо Соумс, само че просто… знаете какво искате. Не сте ни най-малко глуповата и празноглава. Не пърхате с мигли и не се преструвате, сякаш не можете да пресечете и улицата сама. Нали разбирате какво имам предвид? — Той свали шапката си. — О, боже, госпожо Соумс, моля ви, не ме уволнявайте.

— Не ставай глупав — скара му се Фиона. — Да си кажеш мнението, тук не минава за обида, достойна за уволнение.

Тя очакваше момчето да почувства облекчение, но вместо това той я погледна притеснено.

— Виждате ли? — каза. — С една жена никога не си наясно за позицията си. Ако бяхте мъж, досега да сте ме изхвърлили навън за ухото.

— Значи бих била глупачка.

Объркването на Том се усили.

— Защо? Задето сте мъж ли?

Фиона се засмя.

— И за това. Но най-вече, задето уволнявам един от най-добрите си служители.

Момчето се ухили.

— Благодаря, госпожо Сомус. Вие… Бива си ви.

— Ставам като за стар канален плъх — добави Фиона и му намигна закачливо.

— Да, искам да кажа не! Искам да кажа…

— Лека нощ, Том — подвикна Фиона и пристъпи на улицата.

Докато прекосяваше Уест Стрийт, като умело отскачаше от пътя на кабриолети, конски трамваи и странни на вид автомобили, крачеше с обичайната си забързана походка с високо вдигната глава и изправени рамене, гледаше директно напред и не примигваше. Тази директност — не само във взора ѝ, но и в начина на говорене, изискванията и очакванията ѝ, в цялостното ѝ поведение — се превърна в нейна запазена марка. Беше известна с умението си да вижда отвъд самохвалството и снизхождението на банкери и бизнесмени и да забелязва мигом подправените суми и надписаните фактури на доставчици и дистрибутори. Наивната несигурност от юношеските години се беше изпарила, за да бъде заместена от непоклатима самоувереност, дължаща се на работа и успехи, на водени и спечелени битки.

Когато достигна източния край на улицата, обърна се и хвърли един последен поглед към фабриката си, доволна от изграденото с десет години усилия — огромните червени товарни фургони с бялото лого на „Тас Тий”, изрисувано от двете им страни и масивната постройка, извисяваща се над тях. Зад сградата се намираха доковете на „Тас Тий”, пристанище за цяла флота закотвени шлепове, готови да отпътуват при изгрева, когато настъпеше приливът. Някои щяха да пресекат реката, за да стигнат до Ню Джърси, други щяха да се насочат на север към оживени градове по Хъдсън: Райнбек, Олбъни и Трой. Трети щяха да стигнат и по-далече, нагоре по канала Ери до езерото Онтарио, където огромни товарни кораби очакваха да откарат продукцията на „Тас Тий” до градовете на големите езера, вход към процъфтяващите северозападни щати.

Повечето жени не биха открили никакво очарование в една фабрика край реката, но за Фиона тя беше истинска красавица. Сбърчи чело разтревожено, когато се замисли за новата си машина и надеждите, които възлагаше на нея. Струваше ѝ цяло състояние и предстоеше да харчи още. За реклама на местно и национално ниво, за пакетиране, насърчаване на покупките и нови методи за дистрибуция. За всеки план, схема и трик, които хрумваха на нея, Стюарт или Нейт. През предстоящата година щеше да изсипва пари в това ново начинание, за да проработеше по-добре.

Пое дълбоко въздух и изпусна дълбока въздишка. Жабите се бяха размърдали. Отдавна беше решила, че „усещането за пърхащи в стомаха пеперуди” е твърде деликатен начин да опише онова, което изпитваше, когато се захванеше с нов проект. Това не бяха никакви пеперуди; представляваха големи и тежки жаби. Познаваше ги добре. Посетиха я, когато за първи път отключи вратата на изоставения магазин на чичо си. И в деня, когато поръча първите петдесет сандъка чай от „Милърдс”. Бяха там и когато госпожица Никълсън, вече отдавна покойница, ѝ продаде сградата, превърнала се по-късно в „Чаената роза”. Навестиха я и когато двамата с Майкъл откриха втория магазин за хранителни стоки на Финеган на ъгъла на Седмо Авеню и Четиринайсета улица, както и всеки път, щом отваряше нова чайна, било то в Бруклин, Балтимор или Бостън.

Ник винаги разбираше кога се случва. Приготвяше ѝ чай, запарваше го толкова, че да може да свали боя. Точно както го харесваше тя.

— Залей малките мръсници с това — поръчваше ѝ. — Жабите мразят чай.

На този етап от живота си тя гледаше на жабите като на необходимо зло, малки зелени демони, чието присъствие я принуждаваше да премисли старателно всичките си заключения и очаквания, да изясни плановете си и разходите и по този начин да минимизира опасността от грешка. Вече беше разбрала, че трябва да се тревожи само когато жабите не я тормозеха.

В момента подскачаха и се лашкаха из стомаха ѝ, но акробатическите им номера не можеха да угасят ентусиазма ѝ за „Тас Тий — чаша чай на мига”. О, какви перспективи криеше новата машина. Ако „Чаша чай на мига” потръгнеше добре в САЩ, щеше да започне да го предлага и в Канада, а може би и в Англия и Франция — все пазари, готови за нов подход към чая, — с което евентуално да утрои или учетвори продажбите си.

Продължи на север и отмина Джейн Стрийт, потънала в мислите си, като несъзнателно ускоряваше крачка в усилие да потуши изпълнилото я нервно вълнение. Наистина е редно да наема файтон, каза си, не искам да карам Ник да ме чака. Но не го стори. Продължаваше да е обезпокоена и не можеше да си представи да се затвори в някой тесен файтон. Имаше нещо друго, което я тревожеше. Ако оставеше жабите настрани, налице беше по-дълбоко вкоренен страх — сериозни опасения за състоянието на Ник.

Болката, която изпита днес във фабриката — наистина ли беше гърбът му или сърцето? Не притисна ръка към гърдите си. А той винаги ги потъркваше, когато почувстваше болка. Освен това би взел лекарството, дадено му от Екхард. Поръча му да го пие веднага щом усетеше и най-бегъл признак на дискомфорт, и той изпълняваше стриктно. Челото на Фиона се пооглади леко и тя отпусна рамене. Той изглеждаше малко блед и уморен, но това можеше да се очаква. Все пак страдаше от сериозна болест и нямаше как тя да не се проявява.

— Но той наистина е добре — произнесе на глас. — Добре е.

През изминалите десет години Фиона взе всички възможни мерки във връзка със здравето на Ник. Погрижи се да се храни добре, а не да кара на шампанско и хайвер, както правеше преди. Грижеше се да почива достатъчно и да изпълнява необходимите упражнения. Дори веднъж в погрешен прилив на убеденост, че все някой някъде трябва да е способен да излекува сифилиса, а не просто да го третира, тя освободи доктор Екхард и нае поредица от лекари от Америка и Европа, за да го прегледат.

Ник се примири и търпеливо прие процедурите на първите шестима, които тя му натрапи. Понесе вонящите лапи и гнусните сиропи. Изтърпя терапевтичните вани — водни, парни и въздушни. Масажите. Бръсненето на главата. Отворени прозорци през декември и зимно бельо през юли. Но когато седмият лекар го сложи на диета, която не включваше нищо друго освен варен карфиол и сок от целина, и се опита да му забрани да слуша новия си грамофон — създавал прекалено много стрес, както заяви лекарят — търпението му свърши. Каза на Фиона, че нейните шарлатани само ще ускорят кончината му и настоя незабавното възстановяване на Екхард като негов лекар.

Отрезвяла, тя отиде в Германия да му се извини и да го моли да се върне. Той го стори без кой знае колко приказки или укори. Когато тя му благодари за добротата, като каза, че това е повече, отколкото заслужава, той само махна с ръка. Експерт във физическата дейност на човешкото сърце, той също така познаваше издъно и емоционалните му подбуди.

— Не влагайте твърде много надежди, разбрахме ли се? — предупреди я. — Надеждата, а не отчаянието е онова, което ни довършва.

Екхард можеше да говори каквото пожелае. Тя щеше да продължи да се надява. Щеше да продължи да се грижи добре за скъпоценния си Ник. Ако не беше способен да блокира заболяването, то поне успя да забави влиянието му. Не беше засегнало мозъка и нервната система на Ник, каквото беше първоначалното притеснение на Екхард. Беше се закотвило в сърцето му и остана там. И доколкото тя можеше да прецени, не беше успяло да завладее кой знае колко много нови територии от деня, когато го откри на ръба на смъртта в наетия от госпожа Маки апартамент. Нищо няма да му се случи, заубеждава сама себе си. Беше в добро състояние и това щеше да остане така. Налагаше се, защото тя не би могла да понесе да изгуби най-добрия си приятел, съпруга си.

Усмихна се сама на себе си, като си припомни първата година от налудничавия им брак. Живееха в апартамента на Ник над художествената му галерия и „Чаената роза. Тя прекарваше цялото си време да открива още чайни и магазини за хранителни стоки и да гради бизнеса си с чай, а Ник се трудеше усилено, за да се наложи като водещ търговец на творби на импресионисти в града. И двамата отсъстваха от апартамента по цял ден, тичаха по дела и печелеха пари, напълно посветени на работата си. Дотътряха се у дома, след като си приберяха Шийми от дома на Мери, отваряха бутилка вино, ядяха каквото успееха да намерят из кухнята на „Чаената роза”, проверяваха уроците на Шийми, споделяха помежду си случилото се през деня, даваха си взаимни съвети и се окуражаваха един друг.

Нито Фиона, нито Ник проявяваха интерес към домакинските задължения и започнаха да се шегуват как никой в брака им не желае да бъде съпругата. Сега горкият Фостър беше натоварен с тази задача. На него се падаше да реши какво ще ядат за вечеря, какви цветя ще подхождат на трапезарията и дали перачката е избелила достатъчно чаршафите.

— Файтон, госпожо? — викна към нея един кочияш на наемен файтон, с което я изтръгна от мислите ѝ. Канеше се да приеме предложението, когато осъзна къде се намира: насред петъчния пазар на Гейнзвоорт Стрийт. Десетки фенери искряха ярко. Оранжевите пламъци приканваха вечерните клиенти, зовяха ги да спрат за шепа кестени, печен картоф или гореща супа. Фиона дочу бъбренето на две жени, облечените им в ръкавици ръце бяха обгърнали големите кафяви купи, дъхът им и парата, издигаща се от горещата течност, се смесваха в едно в студения вечерен въздух. Зърна месар да държи връзка наденички, подуши аромата на пържени понички.

— Не, благодаря — отговори на кочияша и го отпрати.

Само след секунди вече беше завила на запад по Гейнзвоорт Стрийт, неописуемо щастлива — както винаги, — че се намира на пазара.

Остави се да бъде понесена от тълпата, като изпитваше истинска наслада просто да наблюдава и да слуша. Поглъщаше с поглед дървените ръчни колички — в Ню Йорк ги наричаха тарги, — отрупани с всякакви видове стока, от зимни плодове и зеленчуци до дрехи втора ръка, тенджери и тигани, бонбони, препарати за почистване на петна или различни видове тоник. Продавачите рекламираха предлаганото от тях и тя ги слушаше омаяна.

Бродеше доволно, а сърцето ѝ на търговката кипеше от вълнение и любопитство, тикаше нос сред стоките върху всяка сергия, оглеждаше намиращото се върху всяка тарга и в този момент го зърна. Високо русо момче с красиво лице и дяволита усмивка. Беше с гръб към нея, но тя успяваше го види в профил. Носеше изтъркано палто, тъмна шапка и червено шалче на шията. Пръстите му стърчаха от върховете на ръкавиците. Заболя я, като видя, че са посинели от студа. Тя продължи да се взира, а той намигна на клиентка, после подаде на жената — с артистичен жест — хартиена фуния, пълна с горещи кестени.

Момчето се обърна към нея и тя мигом забеляза, че не е онзи, за когото мислеше. Усмивката не беше същата, в скулите имаше известна разлика, както и в носа. Очите му бяха кафяви, а не сини.

И беше само момче, може би около седемнайсетгодишен. Онзи, за когото мислеше, вече трябва да беше трийсетгодишен. И ръководеше бизнеса на Питърсън в Ковънт Гардън, а не продаваше кестени.

— Започнаха да ти се привиждат разни неща, тъпа краво — каза сама на себе си. В резултат на комбинацията от сумрака и факта, че не беше яла цял ден. Отклони поглед, престори се на заинтересувана от старо копие на „Брулени хълмове” на близката сергия и се помъчи да се присмее на собствената си глупост. Но от устата ѝ не излезе смях.

В деня, когато се омъжи за Ник, осъзна с ужасяваща яснота, че никога няма да спре да обича Джо Бристоу. Веднъж се принуди да вярва в обратното и последствията бяха катастрофални. И макар да беше трудно да го признае, даде всичко от себе си да го приеме и да продължи напред живота си. Стараеше се никога да не мисли за него. А когато се случеше, казваше си, че е намерила покой заради постъпката му. Това беше почти вярно. С хода на времето и благодарение на необятната разлика между стария и новия ѝ живот разбирането най-накрая зае мястото на гнева. И на тъгата.

Джо беше млад и направи ужасна грешка, такава, която нарани и него самия. Допускаше, че сега вероятно е щастлив, но в онази вечер на Старите стълби, във вечерта, когато призна какво е сторил, мъката му беше искрена. Той беше умно и амбициозно момче, задържано на едно място от баща си и обстоятелствата, което допусна вкусът на първия успех да завърти главата му. Така виждаше тя нещата сега, съблазни го нещо повече от някаква си Мили — съблазниха го властта и парите на Томи Питърсън, както и собствените му огромни амбиции.

Охолството и благосъстоянието бяха трудни, почти невъзможни за устояване. Фиона знаеше, че това е чистата истина, тъй като тя самата допусна да бъде изкушена от Уилям Макклейн и привилегирования живот, предложен ѝ от него. През седмиците и месеците след сватбата ѝ с Ник за нея придобиваше все по-голямо значение да намери сили у себе си да прости на Джо, защото установи колко болезнено е да съжаляваш искрено, задето си наранил някого, но да не получаваш прошка. Уил така и не ѝ прости.

Потръпна при мисълта за последната им среща. Протече в неговия апартамент в деня след сватбата. Той се върна преждевременно от пътуването си само за да установи, че жената, която обича, жената, обещала му да се омъжи за него, всъщност се е омъжила за друг. Беше смазан от нейното предателство, нареждаше разгневено как е съсипала живота му, както и своя. После изнемощял седна и покри лицето си с длани. Ридаеща Фиона коленичи разкаяно до него и направи опит да му обясни как не е имала друг избор. Каза му, че Ник е бил застрашен от затвор и депортиране, а тя е знаела, че не би оцелял при такова стечение на обстоятелствата. В този момент Уил вдигна глава и каза:

— Очевидно Никълъс Соумс значи за теб много повече от мен.

Фиона срещна погледа му.

— Да, така е — отговори кротко.

После се изправи и при липса на какво повече да добави напусна дома му. Това беше последният случай, когато го видя насаме. Зърваха се из театри и ресторанти и разменяха най-много бегло кимване или няколко любезни думи, но нищо повече. Преди пет години той се ожени за жена от неговите кръгове — вдовица на близка до неговата възраст. Според чутото от Фиона напоследък прекарвал повече време в провинцията и оставил бизнеса в ръцете на синовете си Джеймс и Едмънд. Според клюкарските рубрики той и жена му редовно пътували до Вашингтон, за да посещават най-големия му син Уил-младши, който първо стана конгресмен, а после сенатор и според приказките на много хора някой ден щял да се кандидатира за президент.

Фиона се измъчваше ужасно, задето се отнесе така с Уил, но знаеше, че ако се наложи да го стори отново, би го повторила. Ник представляваше всичко за нея и не можеше да се помири да го изгуби. И макар бракът им да не беше традиционен, никоя друга жена не беше имала така предан съпруг. Предоставяше ѝ всичко, което би могла да иска от един мъж — топлота, хумор, интелигентност, уважение, мъдри съвети. Е, помисли си унило, докато при прелистването попадна на илюстрация на Хитклийф насред дивата пустош на Йоркшир, почти всичко.

Имаше нощи, когато се мяташе и въртеше в огромното си празно легло, затормозена от мисли за бизнеса си, слабите оценки на Шийми по латински или здравето на Ник, и тогава изпитваше физическа болка заради потребността някой да я поеме в обятията си и да се люби с нея. А с годините установи, че е податлива и на един друг тип болка — пробождаща тъга някъде дълбоко в душата ѝ всеки път щом видеше бебе. Почувства я отново преди две седмици, докато държеше съвършената малка Клара — новороденото момиченце на Мади. Дъщеричката им с Нейт. Тя толкова много искаше свои деца. Веднъж преди години го обсъдиха с Ник, той призна, че желае да бъдат истинско семейство и би сторил нужното тя да забременее, ако не беше болестта му и страхът да не ѝ я предаде.

В началото на брака им с ясното съзнание, че тя може да изпитва потребност от физически контакт, какъвто той не можеше да ѝ предложи, я окуражи да си има любовник.

— Намери си някого, Фий — предложи. — Някой, с когото да поделите романтична вечеря, бутилка вино и леглото. Не можеш да прекараш остатъка от живота си като монахиня. Твърде млада си за такова нещо.

Когато след няколко месеца още не се беше появил любовник, Ник я уведоми, че според някаква статия по съвременна психология, която чел, тя сублимирала желанията си. Фиона му заяви, че няма никаква представа за какво говори и се съмнява, че той самият има. Ник продължи да ѝ говори за Зигмунд Фройд, гениален лекар от Виена, и изумителните му теории на тема човешкото съзнание. Сублимация означава, че определен човек изпитва желания, но не може или не желае да ги осъществи. В този случай енергията, породена от желанията, бива насочена към други области от живота на въпросния човек. Работата му например. Фиона завъртя очи в гримаса, но той настоя, че тази теория обяснява изключителния ѝ успех. Тя влагала цялата енергия, която би трябвало да изразходва в леглото, в работата си.

— Защо не изпробваш това, Ник? Да си гледаш своята собствена работа — предложи му.

— О, не се прави на целомъдрена, Фий. Ако не можеш да разговаряш за секс със собствения си съпруг, с кого тогава би го обсъждала? — започна да я гълчи.

Възглавница, метната към главата му, го накара да млъкне. И въпреки мнението му Фиона беше наясно, че отказът ѝ да започне връзка с някого нямаше нищо общо с целомъдрие. Не желаеше любовник. Искаше да е влюбена. В лицето на Уил беше разполагала с любовник, при това умел, и макар тялото ѝ да отвръщаше с охота на неговото, сърцето ѝ оставаше резервирано. Помнеше как лежеше до него след първия път, когато се любиха, слушаше го как диша в съня си и се чувстваше по-сама от всякога в живота си. Копнееше за онова, което бяха имали с Джо. През последните десет години срещна стотици мъже, много от които умни, успели и красиви и много от които се влюбиха в нея. Тя направи опит да прояви страст към няколко от тях, като търсеше в очите им блясъка, който беше зърнала в очите на Джо. Но никога не го откри.

— Историята, която си избрала, си я бива, мила. Тази Бронте умее да се изразява.

Стресната, Фиона вдигна поглед и видя, че продавачката на книги, закръглена и не особено чиста на вид ирландка, я наблюдава от другия край на сергията.

— Ако можех да поискам пари само за тази история, не бих я дала за по-малко от хиляда долара — заяви жената и почука по книгата с мърлявия си показалец. — Добре ме чу! Хиляда долара. И бих казала, че сделката ще е изгодна, като се има предвид съдбата на двамата герои. В наши дни не можеш да намериш мъж, който да ти задържи вратата, а какво остава за такъв, готов да те изкопае от земята, та да те подържи в обятията си още веднъж. Кати и Хийтклиф са две души, които ги разбират тези неща. Знаят какво е това любов. Болест, ето какво е. По-лоша от коремен тиф и ще те убие не по-малко бързо. По-добре да стоиш настрана по мое мнение.

Фиона се засмя.

— Не бих могла да съм по-съгласна.

Жената се усмихна, насърчена от отговора ѝ.

— В книгата има и други линии — на Едгар, Изабела и Хиндли, но те не са така важни и бих ги дала безплатно… ако продавах историята, имай наум. Но там е работата, мила, аз продавам само книгата! Няколко листа хартия, две парчета кожа да я държат заедно. Така че мога да я дам евтино. Ужасно евтино! За теб — половин долар.

Фиона потисна вродения си инстинкт да се пазари, който допълнително беше подхранван от майка ѝ по сергиите из Уайтчапъл, и плати на жената поисканата цена. Самата тя имаше добри приходи и макар от нея да се очакваше да търси изгода, поне нямаше да подбива печалбата на някоя, която се трудеше така усилено за прехраната си. Пъхна книгата в чантата, която носеше, и се обърна да си върви у дома. Минаваше седем и не искаше да кара Ник да я чака повече.

Пое обратно към Уест Стрийт, а погледът ѝ отново беше привлечен от русокосия продавач на кестени. Мъчеше се да убеди група докери да купят стоката му, но те се бяха запътили към домовете си, където ги очакваше вечеря и не проявяваха интерес. Опита се да привлече две работнички във фабрика, а после един свещеник, но все безуспешно. Около него се навъртаха дрипави деца и го молеха за малко от горещите кестени. Фиона забеляза, че им подава по някой от време на време, забеляза как едно момиченце задържа своя в голите си длани за малко, за да поеме топлината му, преди да го погълне. После, обърнало се да издирва нови клиенти, момчето я забеляза. Мигом адресира бърборенето си към нея, усмихна се и започна да ѝ обяснява повече, отколкото Фиона желаеше да знае за кестените и по-специално за предлаганите от него.

— Хайде, госпожо, опитайте — настоя и ѝ подхвърли един, а после още един, с което я принуди да ги улови. — Ето, дами и господа — добави одобрително. Не съм срещал жена, която да не иска да сложи ръце на горещи топчета.

Дрипльовците наоколо се изкикотиха. Възрастна жена с кошница на рамото ѝ намигна. Фиона се изчерви и зарови в чантата за портмонето си, като сама се сгълча, че отново се поддава на чара на хубавия продавач.

— Една кесия ли, госпожо, или две?

— Ще взема всичко, което имаш — отговори тя и измъкна банкнота.

Това го накара да замълчи за няколко секунди.

— Какво? Всичките? — попита най-накрая.

— Да, всичките — отговори тя и втренчи поглед в посинелите му пръсти, като си мислеше, че са му нужни свестен чифт ръкавици.

— Веднага — заяви той и грабна лопатката си.

Напълни над десет хартиени фунии. Фиона му плати, а после ги подаде на хлапетата, които наблюдаваха сделката с копнеж.

— Благодаря, госпожо! — викнаха те, смаяни от щедростта ѝ.

Тя се усмихна, а те побегнаха с плячката си.

Когато момчето се обърна, след като прибра банкнотата в касата си — стара кутия от пури, — за да върне на Фиона рестото от петте долара, нея вече я нямаше. Зърна я сред тълпата да се придвижва към Уест Стрийт и викна, но тя не се обърна. Помоли съседа си да пази сергията му и хукна след нея. Беше оставила близо четири долара. Стигна до бордюра точно навреме, за да види как наемният файтон, който беше спряла, се включваше в уличното движение. Отново извика. Тя го погледна през задното стъкло. Той размаха банкнотите към нея. Фиона извърна глава. Файтонът набра скорост.

Момчето остана загледано след нея и озадачено как жена с такова красиво лице, хубави дрехи и толкова много пари, които да пръска, можеше да има толкова невероятно тъжни очи.

Глава 60

— Скъпи? Какво правиш за бога? — прозвуча глас отвътре.

Провлеченият изговор изтръгна Джо от бляновете му. Спомените му се изпариха и изчезнаха като мъгла над езеро.

Извърна се от отворения прозорец. От другия край на стаята го наблюдаваше чернокоса жена, подпряла се на лакът в резбованото си легло от абаносово дърво.

— Гледах звездите — отговори.

Тя се засмя.

— Колко странна приумица. Ще затвориш ли прозореца? Замръзвам. — Запали цигара и дръпна силно, зелените ѝ котешки очи го фиксираха жадно. Не носеше нищо освен чифт индийски обици. Безупречната ѝ кожа, винаги така бяла, изглеждаше още по-бледа на фона на червените и морави цветове на балдахина на леглото ѝ. Тялото ѝ беше слабо и стегнато, с малък бюст и тесен ханш. Правата ѝ черна коса достигаше до линията на челюстта. Беше я подстригала, смел ход дори за нея. — Върни се в леглото — промърка и изпусна облак дим.

— Не мога — отговори Джо и затвори прозореца зад себе си. — Трябва да ставам рано. Ще ходя в Камдън да проуча пазара. Да проверя дали районът може да поеме „Монтагюс”.

Разхождаше се из стаята и събираше дрехите си от пода. Говореше твърде бързо, съзнаваше това. А и извинението, което предложи, беше неубедително. Но не можеше да остане. Налагаше се да се махне, преди тя да е забелязала всепоглъщащата и съсипваща тъга, която изпитваше, след като спеше с жена, която не обичаше.

— Камдън ли? — попита тя и присви очи. — Но това е по-близо до моята къща, отколкото до твоята. Тази вечер ще предприемеш истинско пътешествие от Белгрейвия до Гринуич и после обратно до Камдън на сутринта. — Тя седна. — Каква изобщо е тази обсебеност да живееш в Гринуич?

— Харесвам къщата си — отвърна той и съблече взетия назаем халат. — Държа на овощната си градина и ми допада да съм близо до реката.

— Не, не е това — заяви тя, а очите ѝ обхождаха тялото му, поглъщаха дългите му мускулести крака, идеалните му задни части и елегантната извивка на гръбнака му.

— Не е ли?

— Не. Причината е, че оттам можеш да държиш света на една ръка разстояние. А също и любовниците си.

Джо понечи да каже нещо успокоително, но тя махна с ръка. Надяваше се да не създава проблеми.

Мод Селуин Джоунс го покани в дома си за късна вечеря. Да обсъдят нещо по работа, както обясни. Тя беше дизайнер — най-добрата в Лондон — и той я нае, за да създаде уникален облик на четирийсет и петте магазина от веригата „Монтагюс”, както и да оформи интериора на новия водещ магазин на Найтсбридж. Тя нямаше нужда да работи — не и при парите, с които разполагаше, — но казваше, че я разнообразявало и също така вбесявало баща ѝ, а това винаги било нещо забавно. Колкото беше известна с дизайнерските си умения, още по-известна беше със скандалното си поведение. Преходи из Непал. Яздене на камили в Мароко. Живот на палатки с бедуините в Арабия. Бившият ѝ съпруг, безспорен грубиян и пияница, беше убит по време на пътуване до Кайро. Обидил собственика на ресторант, след като сервираното го разочаровало и два дни по-късно бил открит намушкан в една пряка. От полицията заключили, че са крадци, но никой не повярвал. Мод, вече богата, благодарение на парите от баща си, спечелени от мини в Уелс, наследила милионите и на мъжа си. Притежаваше неспокоен дух и обичаше всяка страна, само не и Англия. Особено я привличаше Изтокът и — както твърдяха слуховете — когато не можела да отиде там, задоволявала се с Ист Енд. Заради тъмните улички на Лаймхаус и прословутите вертепи, предлагащи опиум.

Двамата изпиха порядъчно количество вино по време на вечеря, последвано от бренди в салона. След като опразниха бутилката тя приближи до него, коленичи между краката му и го целуна по устните. Той се наслади на целувката, но когато приключи, направи опит — непохватен — да ѝ обясни, че не е голям романтик… че не е…

— Какво? — попита подигравателно тя. — Не си от типа мъже подходящи за брак? Не се ласкай, драги, не се целя в сърцето ти.

После се захвана да разкопчава панталоните му и вкара в действие плътните си начервени устни, за да го накара да забрави всичко. Само за кратко. Да се отърси от безспирната болка заради отсъствието на Фиона от живота му. Преместиха се в спалнята и той се опита да изтрие от съзнанието си всичко освен прекрасното ѝ тяло, жадуващо за него. И успя… поне за известно време. Дори се залъга да повярва, че този път напълно се е отървал от тъгата. Когато всичко свърши, болката се върна с двойна сила. Както се случваше винаги, когато страстите бъдеха охладени и тялото беше задоволено, но сърцето му се чувстваше излъгано. Все така разбито, все така празно, все така пълно с копнеж, който нямаше да бъде удовлетворен никога.

— Сигурен ли си, че не предпочиташ да останеш? — попита Мод. — Можеш да се настаниш в една от стаите за гости. Няма нужда да прекарваш нощта тук. — След като той отново отклони поканата ѝ, тя заяви: — Ти си най-големият самотник, когото познавам Джо. Бдителен и страдащ като ранен тигър.

Той не отговори. Вече облечен, отиде до леглото ѝ и я целуна по челото. После дръпна завивката върху нея и ѝ поръча да се наспи.

— Аз не спя, драги — заяви тя и се наведе към нощната масичка, за да запали лампата и наргилето до нея.

Цялата прислуга на Мод си беше легнала, така че никой не придружи Джо до вратата. Докато вървеше към Екълстън Стрийт с надеждата да намери наемен файтон, познатата тъга се спусна върху него като голям черен прилеп и го обгърна в кадифените си криле.

Беше благодарен за ледената зимна нощ и доволен да е сам. Тази вечер беше грешка. Грешка, която бе допускана преди и без съмнение щеше да бъде допускана отново. И в други случаи се беше срещал с жени като Мод. Жени, които не молеха за онова, което той не можеше да им предостави. Които имаха претенции към тялото му, времето му, но никога към сърцето. Жени, отчуждени по някакъв начин. Предпазливи.

Страдащи. Колко интересно, каза си. Така Мод определи него.

Усмихна се горчиво. Намираше се отвъд това състояние. Той беше съсипан. Раздробен на безброй парченца. Беше сам на света без единствения човек, способен да го превърне отново в едно цяло. И винаги щеше да остане сам.

Глава 61

— Нищо ли, Питър? Съвсем нищо? — попита Фиона, вперила поглед в борсовия посредник. — Това е невъзможно!

— Не, не е невъзможно — отвърна Питър Хърст и се облегна в креслото си. — Просто необичайно. Както знаеш, стават все по-трудни за намиране. Миналата седмица успях да ти осигуря едва две хиляди. Преди две седмици — петстотин. Тази седмица е пълна суша.

— Защо?

— Защото никой не продава! Всеки, склонен на това, вече ги е продал — на теб. Благодарение на теб акциите на „Бъртънс Тий” са изключително неликвидни.

Фиона, която кръстосваше из офиса си, докато Питър говореше, се оказа пред прозореца с изглед към реката. Сивото небе, натежало от обещание за пролетен дъжд бе като балдахин над земята. Тя гледаше към широката река пред себе си, но не виждаше Хъдсън. Виждаше друга река. И други докове. Успяваше да зърне сивата мъгла, която ги обгръщаше и нечия тъмна фигура да се спотайва.

Да я причаква. Затвори очи, за да прогони образа, а също гнева и болката, които пробуждаше у нея онзи мъж. Все още.

През последните десет години се срещаше с Питър веднъж седмично, за да купува дялове от „Бъртънс Тий”. В началото, когато акциите вървяха между петнайсет и двайсет долара, ѝ беше трудно да плати дори минимален брой — десет дяла тази седмица, двайсет следващата. С увеличаване на състоянието ѝ тя упорито се сдобиваше с колкото успееше да докопа. Сега, поради проблемите на компанията в Индия и Америка, акциите — когато можеха да бъдат намерени — се предлагаха за около пет долара бройката. Но не цената беше проблемът на Фиона; трудността се криеше в откриването на продавачи.

Към тази дата тя беше натрупала двайсет и пет процента от „Бъртънс Тий” под различни корпоративни имена, нито едно от които — благодарение на проницателността на адвоката ѝ Теди Сисънс — не можеше да бъде свързано с нея.

Делът ѝ в „Бъртънс Тий“ бе огромен, но недостатъчен. Нямаше да спре да купува акции, докато не притежаваше петдесет и един процента — а съответно и компанията. Десетте години не бяха намалили омразата ѝ към Уилям Бъртън и каквото и да ѝ струваше, тя щеше да го разори. Това не бе правда — тя знаеше, че никога нямаше да я има, — но бе някакво възмездие. Единствената слабост в плана ѝ, както винаги, бе, че по никакъв начин не беше засегнат Шиън Бомбето. По цели нощи бе крачила из спалнята си на светлината на свещта, като си блъскаше главата за начин и той да си плати за стореното. Но засега не бе измислила такъв. Единственият шанс бе да накара Бъртън да го назове като съучастник в убийството на баща ѝ. Но за тази цел Бъртън най-напред трябваше да признае своята вина, а той никога нямаше да го стори. Без значение колко време отделяше да мисли по този проблем, тя не намираше решение. Бе живяла с онова, което Бъртън и Шиън бяха причинили на баща ѝ — на цялото им семейство — в продължение на десетилетие. И ето я, още чакаше възмездие. Още седеше в пълно безсилие, нервирана от неспособността на брокера ѝ да открие други акции и от собствената си неспособност да измисли отмъщение за Шиън. Колко още щеше да е принудена да чака?

Хърст събра документите на купче в скута си.

— Ще направя каквото мога, Фиона, но се съмнявам, че ще се добера до повече акции преди края на месеца.

Тя се завъртя на токовете си.

— Питър, нужни са ми сега, а не следващия месец! Прати някого в Лондон. Открий акционерите и им ги отмъкни.

— Разбирам недоволството ти — отговори той, изненадан от острия ѝ тон, — но трябва да си наясно, че ти притежаваш двайсет и два процента, а собственикът държи петдесет и един. Това не оставя възможност за кой знае каква циркулация.

— Не мога да повярвам, че още държи петдесет и един. Скоро ще му се наложи да продаде някаква част.

— Пазил ги е досега, Фиона, няма да тръгне да ги продава просто така.

— Но той е затънал в дългове до шия — отбеляза Фиона и приседна на ръба на бюрото си. — Заел е почти триста хиляди лири от Албион Банк. Плантацията му в Индия се разори, а опитите му да пробие на американския пазар се провалиха с гръм и трясък. — Усмихна се мрачно при тази мисъл. Тя собственоръчно режисира краха му, като яростно подби цените му дори с лични загуби. Представители на Бъртън отвориха магазин на Уотър Стрийт през юни 94-та. През януари следващата година вече го бяха затворили. — Нужен му е капитал, Питър. Ще продаде част от личните си дялове. Ще му се наложи.

Хърст поклати глава.

— Фиона, трябва да ти призная — не само като твой брокер, а и като твой приятел, — че не разбирам изключителната ти обсебеност от тези акции. Никога не съм я разбирал. Фирмата, както ти сама посочи, не е финансово стабилна. Права си за дълговете му. Твърде сериозни са. Още една сполетяла го беда и със способността му да покрива вноските си по заеми е свършено. Ти инвестира астрономически суми в „Бъртънс Тий”. Тези акции не са нищо повече от пасиви. Не са ти нужни повече. Онова, от което се нуждаеш, е…

— Питър, не си наясно от какво се нуждая! — кресна му Фиона. — Просто ми набави проклетите дялове.

Питър пребледня. Нито веднъж през всички години, в които се познаваха, тя не му беше говорила така грубо. Изправи се, прибра документите в куфарчето си и заяви, че се надява да има нещо за нея в рамките на предстоящата седмица.

Засрамена от поведението си, Фиона положи длан върху ръката му.

— Съжалявам. Нямах намерение да ти викам така. Аз просто… Днес не съм на себе си…

Той вдигна очи от претъпканото си куфарче. В погледа му загриженост беше изместила обидата.

— Знаех, че нещо не е наред, още щом влязох. Изглеждаш ужасно.

И това беше самата истина. Носеше тъмносив жакет, гарниран с черни ширити, ослепително бяла блуза с шалче на сиво-черно райе в яката и тясна черна пола. Тъмните цветове подчертаваха наскоро увеличилите се хлътнатини на бузите ѝ и факта, че е отслабнала значително. Непотушимата ѝ жизненост беше изчезнала. Изглеждаше някак смалена. Крехка.

— Свързано е с Ник, нали? — попита, а очите му се стрелнаха към фотографията, държана от нея на скрина зад бюрото ѝ.

— Да — призна тя, ядосана, че е изгубила контрол, че е допуснала страхът и емоциите да имат власт над нея.

Това беше нещо, което не желаеше да обсъжда. Разговорите за него го правеха нещо реално.

— Предположих, че е нещо, свързано със семейството. Единственият друг случай, в който съм те виждал така разстроена като сега, беше когато апендиксът на Шийми се възпали. Ник не е добре със здравето ли?

Фиона поклати глава. Лицето и се изкриви. Изруга и притисна очите си с ръце, като че се мъчеше да върне сълзите обратно вътре.

— Фиона, какво се е случило? Той добре ли е?

Тя беше неспособна да отговори. Почувства как я обгръща, чу го да мънка сконфузено утешителни думи. Когато тя най-накрая дръпна ръце, той извади бяла носна кърпа от джоба си и ѝ я подаде.

— Колко зле е?

Тя пое дълбоко въздух.

— Придавам повече значение, отколкото всъщност си струва — заговори. — Основно е слаб. И няма голям апетит. Налага му се да остава в леглото през по-голяма част от деня, но вчера например се е разхождал в градината. Каза ми го, когато се прибрах.

— Откога е така?

— От февруари.

Питър разшири очи. Фиона забеляза и съжали, че му каза. Прищя ѝ се той да си тръгне. Незабавно. Не искаше да вижда страха му. Нямаше желание да ѝ се налага да го утешава. Имаше сили единствено да продължи да успокоява себе си.

Преди два месеца — точно в деня, когато във фабриката пристигна новата машина, — се прибра у дома, нетърпелива да вечерят заедно с Ник, само за да установи, че той имал „замайване”, както го представи Фостър. Изтича на горния етаж, за да види как е и го откри в леглото. Беше изключително блед и немощен и се бореше за всяка глътка въздух. Целуна го и притисна лицето му между дланите си, почти изпаднала в истерия от тревога, докато Екхард не я изведе навън. Обясни ѝ, че Ник е пресилил сърцето си и се налага да почива.

— Все пак ще се оправи, нали? Нали, доктор Екхард? — попита тя с треперещ глас и с пръсти, забити в ръката на лекаря.

— В момента отдъхва спокойно, госпожо Соумс. Ето, вижте. Леко затруднение в дишането и е малко слаб. Ще се подобри.

Фиона кимна и се остави благият глас на лекаря да я успокои. За миг се почуди дали не си премълчаваше истината, но отпъди тази мисъл. Непоколебим реалист в повечето области в живота си, тя продължаваше да бъде целенасочено заслепена, когато се отнасяше до Ник. Искаше състоянието му да се подобри и следователно това щеше да се случи. Белези за противното я плашеха, но тя отказваше да гледа на тях като на признаци за влошаване и си ги обясняваше като незначителни неравности по пътя към възстановяването.

— Какво каза доктор Екхард? — попита Питър.

— Че симптомите ще отшумят — отговори.

Един вътрешен глас ѝ напомни, че Екхард обеща това преди два месеца, а Ник показа слабо подобрение оттогава. Заглуши го.

— Значи става дума за краткотрайно влошаване. Временно състояние.

Фиона кимна.

— Точно така. Съвсем скоро ще е на крак.

Питър се усмихна.

— Радвам се да го чуя.

Той я целуна леко по бузата и ѝ каза да разчита на него, ако има нужда от нещо. След като си тръгна, Фиона погледна часовника. Беше шест. Реши да си събере нещата и да се прибере по-рано. Можеше да приключи с останалите задачи в кабинета след вечеря.

Винаги беше обичала да се прибира вечер у дома, а прозорците да искрят в нощта и Ник да я чака в салона, нетърпелив да чуе всичко за деня ѝ, но сега установи, че започва да чувства тревога с приближаването на вечерта. Само Фостър я посрещаше. Ник винаги беше горе в леглото си. Понякога беше буден, а друг път не. Стоеше пред вратата на спалнята му, ако той спеше, и си пожелаваше да можеше да отиде при него, да поседне на леглото и да си побъбрят. Изпитваше потребност да се убеди с очите си, че не е отслабнал допълнително през този ден. Помъчи се да бъде оптимист. Може би тази вечер щеше да е в състояние да слезе долу и да седне с нея в салона. Щяха да поделят бутилка бордо пред огъня, както бяха правили винаги.

Къщата на Пето авеню беше масивна и внушителна отвън, но уютна и примамваща отвътре. Построиха я, когато Ник започна да забавя темпото. Желанието му бе да е способен да стига до парка или до музея „Метрополитън”, без да пътува. Той оформи интериора прекрасно — четирите етажа, голямото входно антре, огромната трапезария, библиотеката, кабинета, салона, остъклената веранда, просторните кухни и безбройните спални. Не бяха допуснати старомодни антики, само художествени произведения от новата вълна. Прозорците, огледалата и лампите бяха от „Луи Комфорт Тифани“. Среброто беше от „Арчибалд Нокс”. Мебелите и полилеите бяха с марка „Емил Гале”. Картините бяха на така обичаните от Ник френски художници и от новата вълна американски творци, подкрепяни от него.

Фиона се усмихна, като си припомни какви хубави времена преживяха в тази къща. Толкова много партита и танци. Рядко се завърташе у дома си денем, но вечер често се прибираше, за да завари в разгара ѝ импровизирана вечеря за приятели. Или може би празнуване на годишнината на Майкъл и Мери, които се бяха оженили през деветдесет и първа година, или пък тържество по случай рождения ден на някое от децата им. През лятото непрестанно биваха устройвани пикници в задния двор, вървящи в комплект с фенери по дърветата, музика и изгладнели художници, плюс прибралия се от пансиона Шийми, който задигаше шампанско и танцуваше с красивите студентки по изкуствата. Ник обожаваше да забавлява околните, да прекарва вечери, изобилстващи от приятели, храна и вино, от шум и смях, от клюки и драми.

Усмивката на Фиона помръкна. Бяха минали много седмици, откакто къщата за последно беше изпълвана със смях. Отбиваха се приятели, за да навестят Ник, разбира се, но доктор Екхард не допускаше дълги посещения или експанзивно поведение, нищо, което би изтощило пациента му. Почувства как устоите на надеждата и настойчивият ѝ оптимизъм се разклащат леко, а тъгата, натрапчива и задушаваща, се прокрадва от гърлото към очите ѝ. Отново бликнаха сълзи. Тя ги обърса ядосано.

— Спри, просто спри — нареди си. — На мига!

Събра документите и ги пъхна в куфарчето, после сграбчи палтото си и забърза навън, дори без да се отбие да пожелае лека нощ на секретарката. Искаше да си отиде у дома. В къщата си с масивни мраморни стени, дебела входна врата и желязна порта. Тази къща представляваше истинска крепост. През всички тези години пазеше на топло и в безопасност нея, Ник и Шийми. Докато се намираха в нея, нямаха нужда от нищо, не се бояха от нищо. До този момент. Сега нещо злокобно се промъкваше, кръжеше из въздуха и чакаше своя шанс.

Познаваше това чудовище; беше я посещавало и преди. Но тя се научи да е бдителна. Щеше да заключи вратите под носа му. Щеше да стои на пост. И този път то нямаше да се вмъкне вътре.

Глава 62

— Боже, Ник, от тук чувам как тракат зъбите ти — каза Теди Сисън. — Ще добавя още една цепеница в огъня.

— Благодаря, Теди — каза Ник и придърпа кашмиреното одеяло около раменете си.

От припадъка насам все му беше студено. Наведе се напред, напълни отново чашите им с чай и после се облегна обратно назад, уморен дори от такова минимално усилие. Състоянието му беше тежко. Екхард го уведоми, че не му остава много и той държеше да сложи делата си в ред. Знаеше, че трябва да е в леглото, а не в салона, но спалнята му с всичките шишенца с лекарства и мехлеми, дадени му от Екхард, му действаше тягостно.

От всички помещения в къщата това му беше любимото. Не можеше да мине за най-модерното, но пък можеше да се похвали като най-удобното. Беше пълно с меки дивани и кресла, с дебели възглавнички с копринена дамаска и табуретки, а освен това разполагаше c огромна камина, идеална, ако искаш да се изпържиш. Но най-важното от всичко, обичаше тази стая, защото тя пазеше много щастливи спомени от хубавите им времена с Фиона. Тук бяха прекарали безчет вечери и лениви неделни следобеди, сгушени на дивана с Шийми помежду им, кроейки планове, обсъждайки идеи, мечтаейки.

— Ето! — заяви Теди и изтръска саждите от ръцете си. — Това вече е огън!

— Огън ли? Истинска пещ е! Възможно ли беше да побереш вътре повече дърва?

— Нужна ти е топлина, ръцете ти са посинели. — Теди седна обратно на мястото си, побутна очилата на носа си и насочи вниманието си към дебелата купчина листове пред него, завещанието на Ник. — Както вече казах, струва ми се, че си прекомерно разтревожен. Дори без завещание според законите на щата цялото ти притежание, всичките ти авоари и вещи преминават директно към съпругата ти. Никой не може да го оспори.

— Не познаваш баща ми. В мига, в който си отида от този свят, знам със сигурност, че този ненавистен човек ще опита най-малкото да предотврати преминаването на моя доверителен фонд в ръцете на Фиона. Сумата е значителна. Беше над милион лири последния път, когато проверих.

— Един милион лири? Фондът ти в „Албион банк”? — попита Теди, смаян от цифрата.

— Да.

— Когато се оженихте с Фиона, този фонд възлизаше на не повече от сто хиляди лири. В какво си инвестирал, за бога?

Ник махна с ръка.

— Кой ти знае.

— Не водиш сметки за собствения си фонд?

— Всъщност не. Знам, че оригиналните акции, които баща ми купи, повишиха цената си през последните десет години. Също така съм наясно, че преди три или четири години купи голям дял от някаква фирма и ги бухна в моята сметка. Нямам представа защо го направи. Не дават приход. Всъщност изгубиха голяма част от стойността си.

— Очакването ти за един милион отразява ли и тези загуби?

— О, Теди, нямам представа — въздъхна Ник. — Попитай Хърмайъни. Тя следи извлеченията и депозира чековете. Не съм докосвал и пени от парите на баща ми от години. Щом галерията започна да дава печалби, раздавам всички приходи от фонда.

— Всички?

Ник кимна.

— Баща ми подпомага нюйоркските художници от години. Също така допринесе за финансирането на разширението на „Метрополитън” и им осигури богата колекция от произведения на съвременни американски творци. — Той се усмихна широко. — Не е ли щедро от негова страна? Когато си отида, искам Фиона да наследи фонда. Всяко пени. Ще го оползотвори добре.

— Обсъждал ли си го с нея?

— Опитах. Отказва да говори на тази тема.

— Тя тук ли е? Редно е да я известим за твоето желание и за вероятната реакция на баща ти.

— Не, няма я. Суети се около мен от дни. Лично ми носи всяко ястие и всяка чаша чай. — Той се засмя. — Дори не мога да отида до тоалетната, без тя да ме последва. Повече от седмица не е ходила на работа, но когато научи, че ще идваш, си намери причина да излезе. Бои се, предполагам. Направих всичко възможно да ѝ спестя истината и успях донякъде. Но в последно време е твърде очевидна. Виж ме само, истински призрак.

— Все още не. И да не ти хрумват разни неща, докато аз съм тук.

Ник се усмихна.

— Уреждането на погребения не ти ли влиза в задълженията?

— Не, определено не. — Той отново започна да пише. — Добре, какво друго освен фонда? Изреждай ги бавно. Едно по едно. Трябва да сме конкретни.

Ник започна да изброява притежанията си пред Теди и да дава инструкции как да бъдат разпределени. Делът му от къщата оставаше за Фиона, както и мебелите, художествената му галерия, всичките му произведения на изкуството и личните му вещи. Като добавка определяше щедро завещание за Шийми, когото винаги беше смятал за свой син и който всъщност продължаваше да го нарича татко, а не Ник. Също така оставяше парична сума на Иън Мънро и Нел Финеган, както и на Шон, Пат и Джени Финеган — децата на Майкъл и Мери — и на Стивън Фостър — техния иконом.

— Изпипай го добре, Теди — помоли Ник. — Нека всичко е точно. Не искам онзи човек да измъкне нещо от Фиона — от къщата до копчетата ми за ръкавели.

— Ник, не се тревожи. Искам да почиваш…

— …в мир? — Ник се усмихна лукаво.

Не можеше да говори такива неща пред Фиона, разстройваха я. Но пред Теди нещата стояха различно и той беше доволен. С Фиона го наричаха Непоклатимия Теди. Винаги спокоен и невъзмутим, неизменно на ниво. Спести и на двама им скандал, когато Ник беше арестуван в „Пързалката”. Преведе ги през минното поле от правила и закони, свързани с разрастването на бизнеса им. Теди представляваше съветник в пълния смисъл на думата, истинска скала. Никога не се държеше емоционално или сълзливо и в момента Ник имаше нужда точно от това. Трябваше му някой корав и несантиментален, с когото да може да се пошегува, защото беше твърдо решен да се изправи пред лицето на смъртта, както го беше правил с живота, с порядъчна доза лекомислено равнодушие.

— Канех се да кажа спокойно. Уверявам те, че стига бракът ви да е легитимен — а той е, — баща ти не би могъл да има претенции към наследството. Оженихте се в съда и после повторно в Тринити Чърч.

Ник кимна. Няколко месеца след бракосъчетанието им в съдебната зала, когато вече беше напълно убеден, че Фиона не желае развод, настоя да се оженят според англиканските традиции — тези на семейството му, — та да е сигурен, че баща му няма как да оспори легитимността на техния съюз.

— И от двете церемонии има надлежно попълнени и регистрирани документи. Всичко е наред. Сигурен ли си, че баща ти не знае, че си женен?

— Не мога да си представя как би могъл да знае. Убеден съм, че ако имаше представа, досега би се опитал да създаде неприятности. Не мисля, че изобщо знае нещо за мен.

— Изобщо ли не общувате?

— Не.

— Но сигурно прави проучвания за теб. Вероятно чрез трети лица.

— Баща ми ме мрази, Теди.

— Съжалявам. Нямах представа, че е толкова зле.

Ник вдигна рамене.

— Няма за какво да съжаляваш. Уви, човек не може да подбира роднините си. Само приятелите. — Той се облегна на възглавниците, уморен от разговора, и затвори очи за няколко секунди, докато Теди подреди записките си. Когато ги отвори, погледна към портрета на Фиона и добави: — Теди, като приятел имам нужда да те помоля за нещо друго.

Теди погледна към Ник над очилата си.

— Каквото и да е. Знаеш го.

— Грижи се за Фиона — помоли, а шеговитостта вече го беше напуснала и в очите му проблясваха сълзи. — Има нужда някой да я наглежда. Може да не дава вид, но всъщност е така. Постоянно тича напред-назад, не се храни добре и работи твърде много и…

Гласът му пресекна. Не успя да довърши. Изруга под нос, защото не желаеше да се показва емоционален пред спокойния си и уравновесен приятел.

Теди му даде една минута да дойде на себе си, а после заговори:

— Знаеш, че това също е нещо, за което няма нужда се тревожиш. Ще се грижа за нея. И същото важи за Шийми, Майкъл, Мери, Алек, Мади, Нейт, Стюарт, Питър и всички други, които я обичат.

— Искам тя отново да се омъжи. Още е млада. Може да има деца. Истинско семейство. Искам това повече от всичко друго, а няма как да го включа в каквото и да било завещание. Искам да бъдеш неин сватовник.

— Това не влиза точно в сферата на услугите ми, но ще се опитам — отговори Теди в опит да внесе лекота. — Кого имаш на ум?

— Кого наистина? Там е проблемът. Тя е по-богата от повечето мъже в града и по-умна от всичките.

Теди се засмя и Ник го последва. Но го стори насила. Вече изтощен, сбогува се и позвъни на Фостър да му помогне да се върне в леглото. Чуха стъпките на иконома да приближават по коридора и той се обърна към своя приятел и съветник, към техния Непоклатим Теди, за един последен път.

— Грижи се за нея — промълви. — Обещай ми.

— Обещавам — заяви той, като сконфузено бършеше очи с ръкава си.

Глава 63

Джо загреба шепа прясно олющен грах и го огледа. Зърната бяха без петънца, гладки и идеално кръгли като миниатюрни зелени скъпоценни камъни. Поднесе ги към носа си и вдъхна. Ухаеха така прекрасно, на богатата почва на Кент, на пролет. Толкова свежи.

“Бристоус” от Ковънт Гардън целогодишно доставяше най-добрите плодове и зеленчуци от целия свят, за да задоволи желанията на богатата си и капризна клиентела. Джо само трябваше да прати служител от офиса до склада на долния етаж, за да се наслади на лукса от сладка зряла праскова посред зима, но въпреки че имаше на разположение даровете на природата от цялото земно кълбо, той не се възхищаваше на нищо друго така, както на първите плодове на пролетта, родени от добрата английска почва.

Продължи да инспектира стоката си и изведнъж до ушите му долетя нечий глас.

— Как очакваш да имаш печалба, ако изяждаш всичко?

Джо се засмя, радостен да види своя приятел и клиент Оливие Рейно, главен готвач в „Конот”. Сграбчи огромната длан на мъжа, розова на цвят и с дебели пръсти, и сипа в нея шепа грах, като едновременно с това обясняваше с колко добро качество и колко свеж е — първа реколта! — и колко би подхождал на котлет от сьомга или колко вкусен би бил пюриран на супа със сметана и джоджен.

Оливие сложи няколко зърна в устата си, кимна и поръча шест чувала грах, петдесет килограма пресни картофи, две щайги аспержи, три спанак, двайсет и пет пръчки ванилия, четири щайги портокали и по три манго, банани и ананас.

— Изхвърлиха ли те от офиса ти най-накрая? — попита, като оглеждаше навитите ръкави на Джо и жилетката му, вече изцапана с пръст.

— О, просто помагам — отговори. — Главният снабдител се появи в пет часа, за да ми каже, че днес двама от хората му отсъстват по болест и помоли да пратя някого да помогне. Имаше само един служител и той беше зает да записва поръчките, така че аз се включих. Не исках горкият човек да се преработва.

— Искаш да кажеш, не си искал цялата веселба да е за него.

Джо се засмя, защото го бяха разкрили.

— Да, това също. Ето, погледни тук. — Той повдигна парче платно от малка сламена кошница и Оливие се усмихна възторжено. Вътре, внимателно положени върху легло от бял ориз, лежаха пресни трюфели, черни и ароматни.

— Изкопани от френска почва само преди два дни — обясни гордо Джо. — Виж само… Пипни — настоя и подаде на другия мъж особено едър екземпляр. — Твърди, едри и без никакви петънца. Най-доброто, което може да предложи Перигор. Да те включа ли с две дузини?

— Две дузини? Ти луд ли си? Дванайсет! Имам си бюджет. — Оливие поднесе трюфела към носа си, а после го заоглежда замечтано. — Какъв парфюм, неописуем е. Като аромат на секс.

Джо поклати глава.

— Вие, французите, не можете да държите кухнята и спалнята разделени, нали?

— И защо да го правим? И двете олицетворяват живота. Но как бих могъл да очаквам човек, който яде такива… боклуци — той посочи недоядената наденичка в тесто върху една щайга — да ги разбира тези неща?

— Какво ѝ има? — попита Джо. Обожаваше да дразни Оливие. — Сериозна храна за сериозен английски стомах! Въпреки слабостта му към наденички в тесто, риба и пържени картофи и още няколко ястия от детството му, кулинарните вкусове на Джо бяха също така изискани като на приятеля му.

— Пфу! Вие англичаните нямате стомаси! Нямате небце! Приятелю, дойдох в Лондон не само за да готвя, но и за да образовам хората. Да ви науча какво е истинска храна. И какво получавам? Връщат ми филето, защото било твърде сурово. Никой не яде телешкия ми мозък. Слагат проклетия сос „Уорчестър” на всичко! И камъни да им сервирам, пак няма да забележат.

— Камъни с лучен сос може би — съгласи се Джо.

— Ела в кухнята ми тази вечер и ще ти покажа какво е истинска храна — поръча Оливие и сръчка Джо с пръст в гърдите. — И доведи жена за бога. Храниш се като варварин и живееш като монах. Дай ми тези — каза и посочи към трюфелите.

— Каза дванайсет, нали?

— Не! Всичките — кресна разпенено Оливие. — Какво? Да оставя това съкровище да бъде пренебрегвано? Или още по-лошо, съсипано от някой английски нескопосник?

— Би ли желал доставка, Оливие?

— Всичко с изключение на трюфелите. Ще ги взема сега. Ще се видим довечера. Точно в девет.

Джо се усмихна, докато сприхавият му приятел се отдалечаваше. Беше доволен от себе си. Никой от младите служители, наемани от него, не беше способен да пласира такова количество плодове и зеленчуци плюс цяла кошница скъпи трюфели и като добавка да си спечели лична покана от най-добрия готвач в Лондон. Но кого можеше да заведе? Джими беше зает с подготовка на сватбата. Може би Кати.

Взе един грейпфрут и го подуши. За него този аромат беше по-сладостен от най-скъпия френски парфюм. Обърна се и огледа огромния си склад. Преливаше от носачи, които товареха поръчки във фургони, продавачи, които преговаряха с различни клиенти и готвачи от ресторанти и хотели, които правеха избора си. Почувства прилив на гордост. После погледна часовника си — беше седем — и изпита вина. Не трябваше да е тук долу в склада. Беше редно да е горе в офиса пред планината документи. И бе имал точно такива намерения. Дори дойде по-рано, но когато главният му снабдител се качи горе и каза, че му е нужен още един чифт ръце, не успя да устои. Трябваше да слезе да продава, за кратко. Обеща си да остане само час, а вече бяха изминали два. Но как да се откъсне? Вече нямаше възможност да работи тук; все преглеждаше цифри със счетоводители или обсъждаше плановете на нов магазин с архитекти и строители. Липсваше му складът. Нищо не го вълнуваше така както предизвикателството на всяка следваща сделка.

— Ето го! — чу някой да крещи. Беше заловен.

Обърна се с грейпфрута все още в ръка и се усмихна на брат си Джими, неговата дясна ръка, и на красивата си руса сестра Кати, която работеше за него в най-големия му магазин, клона на „Монтагюс” в Челси.

— Плащаме на хора да вършат това, нали знаеш? — отбеляза Джими.

— Просто гледам да съм в крак — обясни отбранително Джо.

— Трябва да му дадем ръчна количка, Джими. Да го върнем обратно на Хай Стрийт, където му е мястото да прехвърля ябълки и портокали — подразни го Кати. — Ако успееш да се накараш да оставиш този грейпфрут, би могъл да ме заведеш да видя новия магазин, който ще ръководя. Трябваше да се срещнем там преди половин час.

— По дяволите! Съвсем забравих. Извинявай, мила. Само ще си взема палтото.

Джо върна плода обратно в щайгата, а Джими и Кати се запътиха нагоре. Когато ги последва, чу да обсъждат развълнувано магазина на Найтсбридж. И тримата таяха огромни надежди, че той щеше да стане флагманският кораб на „Монтагюс”. Кати щеше да го ръководи. Тя беше умно момиче — вече осемнайсетгодишна — схватлива, пряма, на моменти прибързана. Понякога умееше да е трудна, но беше член на семейството и единственият човек, на когото Джо се доверяваше за нещо толкова важно. Джими, на двайсет и шест, вече опитен търговец на плодове и зеленчуци, си беше наумил да превърне този магазин в олицетворение на мястото с най-хубави и екзотични стоки в Лондон. Щеше да предлага всичко стандартно, разбира се, но също така да може да се похвали с продукти, каквито много лондончани дори не бяха виждали преди: боровинки, бамя и тикви от Америка, цариградско грозде, личи и кумкуат от Китай; гуаве, папая и звезден плод от тропическите страни; парещо люти чушки и огромни дини от Мексико; тамаринд и кокосови орехи от Индия. А колкото до Джо, той просто искаше магазинът да е най-добрият, най-модерният, най-богато зареденият на света — самият апогей на амбициите му.

— …но марулите, цикорията и спанака са деликатни стоки — чу да казва сестра му. — Ако е твърде топло, увяхват; твърде студено ли е, почерняват за нула време. Как ще успееш да ги съхраниш по правилния начин? От онова, което ми описа, нямаш достатъчно пространство да…

— Просто ме изслушай, става ли? Никога не ме оставяш да кажа една дума. Имаме инсталирана инсталация за овлажняване на въздуха. Идеята хрумна на Джо. Ще запази всички деликатни стоки свежи. Точно онова, за което говориш.

— Система за овлажняване на въздуха ли? — повтори Кати и побутна брат си. — Занасяш ме!

— Кълна се, Кати.

— Боже, Джими, наистина ли? — попита, вече развълнувана, а не скептична. — От „Харъдс” знаят ли? Ще се пръснат от яд.

— Никой не знае и ти не трябва да казваш на никого. Това ще накара „Харъдс” да изглеждат…

— Ще накара „Харъдс” да изглежда като посредствена дупка — заяви Джо и дръпна ушите и на двама им, докато профуча покрай тях на път за фоайето. — Елате да видите плановете.

В офиса му, разстлани върху огромната дъбова маса, лежаха чертежите за магазина. Джо и Джими ги разясниха на Кати. Първият етаж имаше открит план, таванът му беше носен от масивни колони. Тук щеше да се помещава прясната стока. Широко мраморно стълбище в дъното водеше до втория етаж, където щяха да бъдат разположени магазин за цветя, бонбони и сладкиши, щандове за чай, кафе и цигари, а също така щеше да има сектор за изискани вина. На третия етаж щеше да има ресторант, където клиентите да могат да починат и да хапнат нещо леко или да изпият чаша чай.

— О, Джо, прекрасен е — възкликна Кати. — Какъв ще е интериорът? Какви цветове си намислил?

— Ами, със сигурност мога да кажа, че ще е впечатляващ. Лондон не е виждал нищо подобно.

— Мод? — попита Кати.

— Хм… Не изцяло.

— Джо, какво си направил?

— Поръчах стенописи на четирите годишни времена за всяка от стените на приземния етаж. Изключително добри творби. Мод е съгласна. Мисли, че са прекрасни. Придават много отличителен вид на пространството. Създават усещането за лукс. За уникалност.

— Боже, Джо, това е магазин, а не музей.

Джо вдигна длани във въздуха.

— Знам, знам… Просто не казвай нищо, докато не ги видиш, Кати. Много са ефектни и неочаквани. Точно нещо, което да ни разграничи от конкуренцията.

— Какво му има на бялото? Защо не бели плочки по стените? — попита Кати.

— Ужасни са. Придават на помещенията вид на кланици.

— Ами подовете?

— Изцяло покрити с плочки. Обаче не бели, в синьо и зелено. Със скрити сифони. Ще можеш да караш момичетата си да почистват. Да сапунисват и плакнат, както е редно — обясни Джо. Кати изглеждаше облекчена. Беше вманиачена на тема хигиена и се знаеше, че уволнява мигом заради мътни прозорци и мръсни подове.

— Ами вторият етаж и ресторанта? — попита.

— Пауни — намеси се Джими.

— Пауни! Които да измърлят навсякъде? Вие двамата полудели ли сте?

— Не истински птици, само рисунки — отговори припряно Джими.

Кати премести поглед между Джо и Джими.

— Не мога да дочакам да видя това място. Завършено ли е?

— Почти — отвърна Джо. — Мод работи, без да спира, за да приключи с всичко преди пътуването си. Следващия месец заминава за Китай.

— Знам. Миналата седмица се отби в магазина в Челси, за да се накара на бояджиите. Бяха сбъркали цвета на дограмата. — Хвана един молив, все едно е цигара. — Патладжан, драга — заяви с драматичен тон. — Поръчах им цвят патладжан, а те ми излизат с ярко мораво.

Опря опакото на ръката в челото си и се хвърли на пода в престорен припадък.

— Ставай, глупаво момиче. Тя изобщо не е такава — скара ѝ се Джо.

— Точно такава е. Само да видиш косата ѝ. Подстригала я е.

— Видях косата ѝ. Готови ли сме?

— Само толкова ли видя от нея? — попита Кати и му се усмихна закачливо от пода.

Джо примигна към сестра си.

— Моля?

Кати вдигна рамене.

— Просто се чудех — обясни и скочи на крака. — Мод каза, че няма търпение да замине за Китай. Искала да е далече от някакъв дявол със сини очи. Не спомена имена. Чудех се дали знаеш кой е.

Тя погледна Джо от упор.

— Не знам — отговори безцеремонно той и посегна към палтото си. — Хайде, да вървим.

— Добре. Радвам се — отсече Кати и спря брат си, за да му нагласи вратовръзката. — Защото за теб имам на ум друга. Тя ще присъства на сватбата на Джими. Хубаво момиче от Степни…

Джо стисна сестра си за брадичката.

— Престани. Незабавно — нареди ѝ строго. — Не си търся съпруга. Женен съм за работата си и така ми харесва. Ясно ли е?

— Добре, добре — тросна се Кати и бутна ръката му настрана. — Ще си мълча.

— Много се съмнявам — отбеляза Джими.

— Само засега. Хайде, побързайте. Искам да видя магазина. Времето е пари, а вие губите и от двете. — Тя закрачи навън от офиса на Джо и запя първия куплет на „Църковните камбани“.

Джо погледна към Джими. Джими погледна към Джо. Той вдигна рамене.

— Твоя беше идеята да ѝ повериш ръководството на водещия ни магазин. Успех.

Глава 64

Ник лежеше в леглото и наблюдаваше струящите през прозореца лунни лъчи. Развълнуван, неспособен да заспи, той имаше усещането, че върху гърдите му са се стоварили десет тона. Изпитваше затруднение да диша. Струваше му толкова усилия да поеме въздух и после да го изтласка навън. Това го уморяваше неописуемо.

Претъркаля се и се опря на възглавниците си в опит да облекчи напрежението в белите си дробове. Не се получи. Вместо това през гръдния му кош премина парализираща болка и се спусна по лявата му ръка, с което я направи безчувствена.

Ник знаеше, че умира, и се боеше.

Всичко, което обичаше искрено, се намираше на този свят — Фиона, семейството ѝ, приятелите ѝ. Картини и музика. Изстудено шампанско. Бели рози. Кой да знае какво го очакваше на онзи свят? Дали изобщо имаше такъв? Строг Господ, който със сигурност нямаше да го одобри. Сдухани ангели като онези, които рисуваше Джото. Благочестиви светци. Множество набожни старци, които се носят наоколо върху облаци. Такова място не беше за него и той не желаеше да попада там.

Нов пристъп го стегна в хватката си. Той изстена леко. Заболяването го измъчваше. Пожела си да намери облекчение от него и въпреки това беше ужасен от мисълта да се предаде. Помъчи се да поеме въздух, да изтърпи тежестта в гърдите си, да накара едва мъждукащия пламък на живота да продължи да гори.

Болката отслабна леко и в главата му изникна утешаващ образ — този на старата му любов. Зърването на Хенри го облекчи. Може би там, накъдето се беше запътил, щеше да го очаква Хенри. И може да не беше чак толкова ужасно, колкото си го представяше. Може би беше някое прекрасно място. Слънчева италианска вила, където би могъл да срещне Леонардо и да го попита коя е била неговата Мона Лиза. Където би поделил бутилка вино с Микеланджело и би научил кой е неговия великолепен Давид. Или може да беше Париж, където би вечерял заедно с Винсент в някое кафене до Сена и за разнообразие Винсент нямаше да е вкиснат и недохранен, защото на небето всички купуваха картините му. Място, където юни никога не свършваше, беше топло и розите не спираха да цъфтят. Място, на което би могъл да живее щастливо с Хенри.

Облегна се на възглавниците, намерил мъничко покой, и вече не беше така уплашен. Но после го осени друга тревожеща мисъл. Ако си тръгнеше от този свят, за да бъде с Хенри, какво би се случило с Фиона?

Обърна глава и я погледна. Тя спеше на голямото кресло, което бе накарала Фостър да избута близо до леглото, с книга в скута си. През последните няколко нощи успяваше да я убеди да отиде да си легне някъде около полунощ, но тази вечер тя отказа да го остави. Седя будна, докато той ту потъваше в дрямка, ту се будеше, но накрая изтощението я пребори.

Как обичаше това лице с тази решителна брадичка, плътни устни и искрени сини очи. Можеше да е толкова властна, когато опираше до бизнеса ѝ, но към обичаните от нея беше мила, щедра и напълно предана. Предостави му толкова много радости. Той се усмихна при мисълта какви изненади криеше животът. Когато напусна Лондон, прокуден от баща си, беше напълно сам. Нямаше приятели или някого, когото да го е грижа за него. И после откри нея. Помнеше ясно вида ѝ на перона в Саутхамптън, докато събираше вещите му — разтревоженото ѝ лице, дрипавите дрехи и акцента ѝ. Никога не би допуснал, че някога ще се ожени за това кокни момиче, ще живеят в огромна къща в Ню Йорк и ще бъде щастлив и обичан.

Искаше толкова много за нея — успех и безопасност, но преди всичко желаеше тя да намери мъж, на когото да може да дари сърцето си безусловно. Някой, който да разбере какво представлява тя и да не се мъчи да я промени, някой като момчето, което беше обичала в Лондон. Този глупак беше изгубил истинско бижу в нейно лице.

Но щеше ли да се случи, зачуди се тревожно.

И после отново зърна Хенри. Отдалечаваше се от него, вървеше към красива каменна къща, разположена насред поле, покрито с лавандула. Носеше стара синя работна престилка; ръцете му бяха покрити с боя. Обърна се и му махна да го последва и внезапно Ник вдъхна сладостния летен въздух и почувства слънчевите лъчи върху лицето си. Отиваше в Арл, ето къде. В къщата им в Южна Франция. Разбира се! Нима Хенри не беше повтарял непрестанно, че трябва да живеят там?

— Не мога — прошепна през сълзи. — Не мога да я оставя.

В окъпаната от лунна светлина спалня той надигна глава, като че заслушан в далечен глас. Кимна, а после се обърна към спящата Фиона.

— Ще се справиш, Фий — прошепна. — Знам, че ще се справиш.

Фиона отвори рязко очи.

— Какво не е наред, Ник? Добре ли си? Нужен ли ти е доктор Екхард?

— Добре съм.

Тя примигна уморено към него.

— Какво има тогава?

— Само исках да ти кажа, че те обичам.

Тя се усмихна облекчено.

— О, Никълъс, и аз те обичам — промълви и го погали по бузата.

— Сега заспивай. Нужен ти е сън.

— Добре — съгласи се той с ясното съзнание, че това няма да се случи, но затвори очи, за да я зарадва.

Фиона се облегна в креслото си и взе книгата в ръце. Само след минути беше потънала отново в сън.

Сега Ник се чувстваше лек и безтегловен като нощния въздух. Имаше изключително странна фантазия как той е въздухът, и нощта, и зеленината под прозореца. Почувства една последна мъчителна болка, а после отслабналата и подпухнала артерия в основата на сърцето му се пръсна и изпълни гръдния му кош с кръв. Дишайки плитко и учестено, той затвори очи. Болката изчезна. По устните му се прокрадна усмивка.

Изтекоха няколко секунди, а после Никълъс Соумс въздъхна тихо. Голямото му и щедро сърце потрепна и спря да бие.

Глава 65

В зеления и притихнал гробищен парк към намиращата се на Бродуей и Сто петдесет и пета улица „Тринити Чърч“ преподобният Уолтър Робинс предаде тялото на Ник на земята и душата му на Бог.

Фиона стоеше до гроба по същия начин, както беше седяла в църквата, вперила поглед право напред, с безизразно лице, напълно неангажирана към службата. Изричаното от свещеника беше просто бърборене, молитвеникът и кръстът — просто реквизит. Ник беше мъртъв и нищо казано не можеше да ѝ даде утеха.

— … нашият брат Никълъс вече е в Рая, почива си в обятията на Авраам. Той сега е със Спасителя Иисус Христос и му е обещан вечен живот…

На Фиона ѝ се прииска да разполагаше с неговата самодоволна убеденост. Откъде, по дяволите, знаеше къде е Ник? Пожела си да можеше да сложи точка на това престорено познание и авторитет от страна на свещеника и на комедийното поведение и престорена смиреност от страна на скърбящите. Огледа хората, всички в траурно облекло. Черни рокли и костюми; черни ръкавици; лъскави черни игли за вратовръзки и брошки. Подсмърчане тук, бързо потисната въздишка там. Фини носни кърпички, притиснати към влажни очи. Нямаше шумни или непристойни прояви.

На Фиона ѝ се щеше да е шумна и да се държи непристойно; искаше да вие. Искаше да избута капака на ковчега на Ник, да го измъкне навън, да му позволи да зърне небето, облаците и свежите зелени листенца за последен път, преди гробарят да го зарови във влажната земя. Искаше да го притисне здраво към себе си, да го целуне по бузата и да го попита има ли представа колко щастлива я правеше и колко много го обичаше. Искаше печалните ѝ стонове да се понесат към небесата и да вие като животно, но не можеше.

Това не беше оплакване в Уайтчапъл, а светско погребение в Ню Йорк и присъстваха много хора. Хора от музея. Художници, представлявани от Ник. Нейни собствени колеги и клиенти от бизнеса ѝ с чай. Много от нейните подчинени. Шийми. Чичо ѝ Майкъл и леля ѝ Мери. Иън, който вече беше възрастен и беше станал банкер. Десетгодишната Нел. Шестгодишните близнаци Шон и Пат. Бебето Джени, сгушено в прегръдките на Мери. Алек, все още изпълнен с живот, макар и на седемдесет и пет. Фиона беше наясно, че трябва да се владее заради всички тях, да пази емоциите си скрити в себе си в малък стегнат възел. Стоеше напълно неподвижно с длани, стиснати в юмруци от двете страни на тялото ѝ, сама със своята тъга и гняв, копнееща преподобният да млъкне най-накрая. Да спре с нелепите си изказвания, да затвори молитвеника си и да признае, че няма никаква представа къде се намира Ник. И докато е на темата, би могъл да потвърди, че той също намира общото ниво на некомпетентност на Бог за напълно неприемливо.

Фиона реши отдавна, още когато изгуби семейството си и едва не се прости с живота си, че Бог не беше много повече от отсъстващ хазаин. Небрежен, незаинтересован, зает с нещо друго. Оттогава не се случи нищо, което да я накара да преосмисли заключенията си. Беше ѝ трудно да повярва в някакво свръхсъздание, което допуска майка ѝ и баща ѝ да загинат по такъв жесток начин, докато оставя убийците да живеят спокойно. Често беше чувала свещеници и преподобни да отвръщат, озадачени от трудния въпрос:

— Неведоми са пътищата Божии.

Като че това обясняваше всичко. Но не беше така. В действителност го караше да изглежда като посредствен фокусник, илюзионист, мошеник.

— … Никога не подлагайте на съмнение, че Бог ни дава сили да се справим със скръбта… — продължаваше преподобният.

Фиона го огледа по-внимателно. Беше почти момче. Русокос, с розови бузи и закръглен. Може би двайсет и две годишен. Вероятно току-що напуснал Богословския факултет. Без съмнение, скъп като зеницата на окото за майка си. Расото му беше ново и с отлично качество. Хвърли поглед към краката му. Семейни пари, каза си. Ръчно изработените обувки не бяха купени със заплатата на млад свещеник. Носеше дебела златна халка, която все още беше лъскава. Отскоро венчан. Вероятно на път беше и бебе.

Какво можеш да ми кажеш ти за скръбта, преподобни, почуди се, докато разглеждаше благото му и печално лице. Тя самата я познаваше отлично и знаеше, че няма как да понесеш непоносимото. Най-доброто, което можеш да сториш, е да го преживееш някак.

Наблюдаваше как ковчегът на Ник биваше спускан в земята. Преподобният поръси пръст, като напомни на всички присъстващи, че са дошли от прах и в прах ще се превърнат. И после всичко свърши. Хората започнаха да се отдалечават от гроба. Фиона остана на място. Щеше да има обяд в дома на Майкъл. Как щеше да го понесе, за бога? Почувства нечия силна ръка да обгръща раменете ѝ. Беше на Шийми. Целуна върха на главата ѝ. Вече можеше да го прави. На петнайсет беше с пет сантиметра по-висок от нея и представляваше копие на брат им Чарли. Беше по-висок от него на тази възраст и не така мускулест, освен това беше истински млад американски джентълмен, а не арогантен хлапак от Източен Лондон, но дяволитият поглед в зелените му очи и неизменната усмивка, доброто сърце и мъжкарският нрав бяха съвсем същите като на по-големия му брат.

Сега Чарли би бил на двайсет и шест, помисли си. Зрял мъж. Почуди се как би се развил нелекият му живот в Лондон, ако му бяха позволили да го изживее, също както се чудеше какво щеше да излезе от Шийми при неговото обучение в частни училища, летни пешеходни походи, зимни ски-ваканции и толкова много други привилегии и възможности.

В продължение на години хранеше надежди, че след като завърши, Шийми ще се върне в града, за да дели с нея къщата и бизнеса ѝ. Но докато той растеше, тя започна да има съмнения. Момчето имаше неудържим копнеж към живота на открито. Прекарваше ваканциите в излети или гребане в планините Катскил или Адирондак и умираше да проучи Скалистите планини и Големия каньон. Нищо не го вълнуваше така, както откриването на ново растение, насекомо или животно. Оценките му отговаряха на тези му страсти — беше първенец в класа по естествени науки, математика, география и история и на опашката по английски, латински и френски.

— Това момче има душа на пътешественик — повтаряше често Майкъл. — Същият е като баща ви, преди да срещне майка ви. Със сигурност няма да го убедиш да се спре на едно място и да продава чай. Ще отпътува за непознати земи.

Фиона знаеше, че чичо ѝ е прав. Шийми щеше да обикаля по света. Завещаното от Ник, плюс фонда, който учреди на негово име, щяха да му дадат тази възможност. Щеше да ѝ пише от Кайро, Калкута и Катманду и да се отбива при нея между приключенията си, но нямаше да вземе участие в търговията с чай, нито да живее на Пето Авеню. Тя щеше да остарее в своята голяма и красива къща съвсем сама.

— Хайде, Фий — прошепна Шийми и стисна леко ръката ѝ. — Време е да си вървим.

Тя облегна глава на рамото му и се остави да бъде отведена. Той се прибра у дома от училището си в Гротън два дни по-рано заради погребението и тя се радваше. Присъствието му я утешаваше по начин, по който никой друг не можеше да го стори. Заедно преминаха през най-лошото, прекосиха океана, сложиха началото на нов живот и връзката помежду им беше силна. Фиона осъзнаваше колко много щеше да се нуждае от него в предстоящите дни. След трагедията на смъртта и суматохата около погребението — именно тогава започваше трудната част. Когато останеш сам със скръбта си. Шийми винаги знаеше точно какво да ѝ каже, когато беше най-отпаднала духом, винаги усещаше кога изпитва потребността да почувства топлината на неговите ръце върху своите.

Теди Сисънс и жена му приближиха и я увериха, че може да разчита на тях за всичко, което ѝ потрябва. Последваха ги други хора със сходни думи. Хора, които ѝ мислеха доброто и я обичаха и които тя също обичаше. И въпреки това в момента не можеше да понесе близостта им. Изтърпя всичко, кимаше, благодареше, направи опит да се усмихне и почувства истинско облекчение, когато я оставиха и тръгнаха към файтоните си.

— Тази вечер оставате при нас, Фиона. Ти и Шийми — заговори Майкъл зад гърба ѝ.

Фиона се обърна. Семейството ѝ се беше събрало, готово да поеме към дома си.

Тя поклати глава.

— Не мога, чичо Майкъл. Аз…

— Не спори, Фиона — намеси се Мери. — Тази битка няма да я спечелиш. Имаме предостатъчно място и няма да ви оставим сами в тази огромна къща.

Тя успя да се усмихне.

— Благодаря — промълви и прегърна леля си.

— Ще посадя бяла роза до плочата, пълзяща. На Ник би му харесало — заяви Алек. Брадичката му потрепна. Обърна се и обърса очи. — По-добре да кажа на гробарите да не обръщат почвата на това място — добави и се отдалечи от гроба.

— Шийми, Иън, вървете с него — помоли Мери. — Вече не вижда така добре, както някога. Боя се да не се спъне.

Иън изтича след дядо си, последван от Шийми. Мери поведе потомството си към семейния файтон. Майкъл каза, че ще се присъедини към тях след минута.

— Как си, момиче? — обърна се към Фиона, когато останаха сами.

— Добре — отвърна тя. — Наистина.

Погледна към чичо си и видя, че не ѝ вярва.

— Той ми липсва, чичо Майкъл. Толкова много ми липсва.

— Знам, че ти липсва. Липсва на всички ни. — Взе ръката ѝ и я задържа, смутен от емоциите си. — Всичко ще бъде наред, Фиона, ще видиш. Само тялото го няма. Само тялото. Част от човека не отива в земята, тя остава у теб завинаги.

Фиона целуна чичо си по бузата. Оценяваше милите му думи и така ѝ се искаше да вярва в тях. Не чувстваше Ник у себе си. Всичко, което успяваше да почувства, бе необятна и причиняваща болка празнота.

— Време е да потегляме — добави Майкъл. — Искаш ли да се качиш при нас?

— Не, трябват ми няколко минути да дойда на себе си. Ще дойда сама. Ще вземете ли Шийми?

Майкъл кимна и Фиона се запъти към файтона си, нетърпелива да остане насаме дори за малко. Когато доближи, видя с гръб към нея да стои висок и скъпо облечен мъж. При звука от стъпките ѝ се обърна и свали шапка. Сега косата му беше сребриста, но продължаваше да е все така привлекателен и елегантен.

— Уил — произнесе колебливо. Не му подаде ръка от страх, че няма да я поеме. Не намираше какво да каже. Не бяха си разменяли нищо съдържателно, откакто се разделиха десет години по-рано.

— Здравей, Фиона — каза той. — Съжалявам… Исках да… Как си?

— Неособено добре — отговори тя и заби поглед в земята.

— Разбира се, че няма как да си добре. Що за глупав въпрос от моя страна? — Той остана смълчан за няколко секунди, а после добави: — Чух, че Никълъс… че е починал. Исках да дойда на погребението, но не знаех как ще го приемеш. Затова изчаках тук. За да ти изкажа съболезнования.

Фиона вдигна поглед към него.

— Защо?

Той се усмихна тъжно.

— Защото аз по-добре от всички знам колко много значеше той за теб.

Фиона отново сведе поглед. Тялото ѝ се разтресе от ридание. И после още едно. Думите на Уил, безмълвната му прошка, я трогнаха дълбоко. Стегнатият възел от емоции в гърдите ѝ се разхлаби и освободи всичката тъга и гняв, които таеше.

Заплака. Той я пое в обятията си и я остави да го направи на воля.

Глава 66

Фиона седеше в офиса си с лакти, опрени на бюрото, и пръсти, притиснати към слепоочията, в опит да прогони с масаж цепещата главата ѝ болка. Пред нея лежеше записка от Стюарт, доклад за продажбите на току-що пуснатия на пазара „Чаша чай на мига”. Вече четири пъти правеше опит да изчете написаното, но не успяваше да стигне по-далече от третото изречение. Отдолу лежаха купчина писма и фактури, на които също трябваше да обърне внимание. Секретарката ѝ ги чакаше. Осъзнаваше, че ако не се захване, както е редно, никога няма да прехвърли всичко.

През прозореца задуха свеж майски бриз, разбърка листата и помилва лицето ѝ. Тя потръпна. Пролетта ѝ се подиграваше. Навън природата се пробуждаше за живот. Лалета, фрезии и нарциси показваха ярките си лица, за да поздравят слънцето. Дряновете, магнолиите и черешите бяха отрупани с цветове. Децата тичаха из парка и надаваха възторжени писъци, протегнали ръце да посрещнат света, върнал се обратно към живота.

Но очарованието на пролетта не даряваше лекота на скърбящото ѝ сърце, а го натоварваше още повече. Потръпна под слънчевите лъчи, гъделичкащи раменете ѝ, и се намръщи на веселото чуруликане на птичките. Всичко и всички бяха замаяни от перспективата за настъпващата пролет. А тя? Тя беше мъртва отвътре. Нищо не ѝ доставяше радост — нито отварянето на нова чайна, нито успешната рекламна кампания. Не я радваше дори цъфтенето на любимите ѝ чаени рози. Всичко, което успяваше да стори, беше да се дотътря на работа всяка сутрин. Едва намираше сили да опява на Питър Хърст за още акции от „Бъртънс Тий” или да се осведоми дали е продала десет кутии от „Чаша чай на мига” или десет хиляди.

Стенният часовник удари. Два часът. Тя изстена. Всеки миг щеше да се появи Теди Сисънс, за да прегледат завещанието на Ник. Не очакваше посещението му с нетърпение. В последно време не понасяше никого около себе си. Дори размяната на няколко реплики ѝ струваше много. Въздъхна и насочи вниманието си обратно към записката на Стюарт, решена най-накрая да напредне. Беше стигнала до средата на първата страница, когато я прекъсна почукване на вратата.

— Фиона? — прозвуча глас.

— Здравей, Теди — поздрави и се насили да се усмихне. — Влез. Да ти предложа ли чаша чай?

— Не, благодаря — отговори той и остави куфарчето си на бюрото ѝ. — Предпочитам да се захващаме веднага. Трябва да бъда в съда в четири.

Фиона му освободи място. Той извади сноп листове и се настани срещу нея. Докато ги подреждаше в спретнати купчинки, очилата му се плъзнаха по носа. Тя се наведе през бюрото и ги бутна обратно нагоре.

— Благодаря — отбеляза разсеяно той. Вдигна поглед към нея. — Как я караш?

— Добре. По-добре, много по-добре.

— Ужасна лъжкиня си.

Тя се засмя уморено.

— Тогава ужасно. Това как ти звучи?

— Поне си откровена. Добре… Ето. — Той ѝ подаде копие от завещанието. — До голяма степен става дума за стандартна процедура, но има няколко неща, за които ще са ми нужни инструкциите ти.

Той започна да изрежда точките на завещанието, като описваше подробно непаричните притежания на Ник. Извини се за усложнения технически език, но обясни, че Ник настоявал всичко да бъде посочено ясно. Фиона се постара да следи максимално, но думите пробягваха пред погледа ѝ. Когато бяха достигнали до множеството банкови сметки на Ник и как да бъдат разпределени, главоболието ѝ вече беше станало нетърпимо. Точно в момента, в който си каза, че не може да понесе и секунда повече, той обърна последната страница от документа.

— Това е, Фиона — заяви. — Има само едно последно нещо.

— Какво е то? — попита тя и направи гримаса заради болката.

— Както, сигурен съм, знаеш, Ник притежаваше личен инвестиционен фонд в „Албион Банк” в Лондон. Баща му е отредил определена сума пари, след като е напуснал Англия, която е била инвестирана в различни акции и която, както се оказва, е дала печалба.

Тя кимна.

— Този фонд също остава за теб. В момента стойността му се равнява на близо седемстотин хиляди лири.

— Теди, това не може да е вярно. Това са над три милиона долара.

— Да, знам. В някакъв момент сумата дори беше по-голяма. Доста по-голяма.

— Но как? Когато се оженихме, ставаше дума за едва сто хиляди лири.

— Имало е допълнително закупуване на акции.

— От кого? От Ник? Той отказваше дори да доближи до брокер. Или банка.

— Не, от лорд Елгън. Баща му. Малко преди да умре, Ник ме уведоми, че баща му добавил акции към фонда. Също така сподели, че не очаква баща му да се откаже от парите без битка. Въпреки че фондът безспорно ти принадлежи, той би могъл да блокира трансфера и по мое мнение ще постъпи точно така. Все още не съм ставал свидетел някой да обърне гръб на нещо на стойност три милиона долара, без да спори.

— Ами, бори се с него, Теди. Направи каквото е нужно. Ще ти платя. Бащата на Ник е ужасен човек. Ще ми достави удоволствие да го лиша от тези пари. По-скоро ми допада идеята да ги използвам за нещо позитивно. Нещо, което Ник би одобрил. Стипендии за студенти по изкуствата или дарение на „Метрополитън”.

— Добре — отвърна Теди и се зарови из документите, докато не намери онзи, който търсеше. — Ще трябва да ми кажеш дали желаеш фонда в настоящия му вид, с текущите инвестиции, каквито са, или предпочиташ парите да бъдат преведени в банката ти.

— Ликвидирай го — заяви Фиона и отново започна да масажира слепоочията си.

Чувстваше се раздразнителна и нетърпелива да приключат.

— Сигурна ли си? Може би ще е по-лесно да накараме Елгън да даде акции вместо сериозна сума в брой. Доколкото си спомням, има няколко инвестиции, които дават добри печалби, и една доста калпава. Да видим… „Абигдън Пъблишърс”… „Амалгамейтид Стийл”, тази е добра… „Бийтън”, „Уикс Манюфекчърърс”… „Брайтън Милс”… О, ето я и гнилата ябълка. Фирма за търговия на чай. „Бъртънс Тий”. Боже, защо Елгън е купил толкова много от тези? И защо ги стиска така? Изгубили са две трети от първоначалната си стойност.

Фиона спря да търка слепоочията си.

— Теди, какво каза? — прошепна.

— Ами… „Бъртънс Тий”.

— Точно колко на брой са акциите? — попита тя, докато тършуваше за хартия и писалка.

Теди прокара пръст по колоната цифри.

— Всъщност доста много.

— Теди, колко?

— Четиристотин и петдесет хиляди.

Фиона затаи дъх. Теди вдигна поглед към нея. Тя го погледна с широко ококорени очи.

— Ето как го е постигнал — промълви. — Този лъжлив мошеник! Така и не схванах как задържа петдесет и един процента от дяловете си, като е така затънал в дългове. Именно така го е направил.

— Какво да е направил, Фиона?

Тя не отговори. Вместо това отвори едно чекмедже със замах и измъкна папка. Отвори я и прегледа документа вътре и изписаните цифри.

— Петдесет и два процента! — заяви с треперещ глас. — Притежавам петдесет и два процента!

— От какво?

— От „Бъртънс Тий”, Теди. Дай да видя — посегна към отчетите Фиона.

Той ѝ ги подаде. Най-новото извлечение беше най-отгоре. Тя запрелиства страниците тримесечие по тримесечие, докато не откри каквото търсеше: покупката на дял от „Бъртънс Тий”. Акциите бяха добавени към фонда на Ник през март 1894 година. Елгън беше платил близо три лири — около петнайсет долара — за бройка. Общо акциите от „Бъртънс Тий” плюс останалите акции на Ник — които до този момент бяха възлизали на малко над сто и шейсет хиляди лири, — караха сметката да набъбне до милион и половина лири, зашеметяваща сума пари. Тя бързо изрови собствените си извлечения от същото тримесечие и установи, че беше платила между осемнайсет и двайсет и един долара за дял от „Бъртън Тий”. Акциите на Ник бяха получени с отстъпка.

После сравни извлеченията на Ник от март деветдесет и четвърта година с най-скорошните му от март деветдесет и осма година. Теди беше прав: всичко с изключение на „Бъртънс Тий” носеше печалба, а загубите от „Бъртънс Тий” бяха толкова сериозни, че дори при повишаването на другите акции сметката беше изгубила половината от стойността си спрямо деветдесет и четвърта година. Четиристотин и петдесетте хиляди дяла на Ник от „Бъртънс Тий” в момента струваха малко под петстотин хиляди лири.

Датите, разликите в цените на акциите, загубите — всичко пасваше на мястото си.

— Теди, осигури ми фонда на Ник. Непокътнат — поръча Фиона и вдигна поглед от извлеченията. — На всяка цена, разбираш ли ме? Трябва да притежавам тези акции. Започни още тази вечер. Изпрати писмо до „Албион Банк”… Не, телеграма… — Внезапно я обзе паника. — Елгън не може да продаде акциите, нали? — попита разтревожено.

— Разбира се, че не. Авоарите на Ник са замразени, докато завещанието бъде легализирано тук, в Ню Йорк. Сега вече по закон принадлежат на наследниците му. А това си ти.

— Добре. Добре. Незабавно уведоми Елгън за моите желания. — Тя се изправи и започна да крачи. — Изпрати телеграмата още тази вечер, Теди. Тази вечер. Някой в офиса ти може ли да свърши тази работа? Искам да научи още утре сутринта. Хайде, Теди, върви. Кочияшът ми ще те откара. Ще имаш време да се отбиеш в офиса си, преди да отидеш в съда.

С изражение на пълно объркване Теди беше изтикан от офиса на Фиона и натоварен във файтона ѝ. Накара го да се закълне, че телеграмата ще бъде изпратена, а после нареди на кочияша да го откара до офиса му.

Обратно в своя собствен кабинет, Фиона седна пред бюрото си, напълно втрещена. Не знаеше дали да се смее, или да плаче. Дяловете от „Бъртънс Тий” от които се нуждаеше така отчаяно, се бяха намирали в инвестиционния фонд на собствения ѝ съпруг през цялото това време. Трийсет процента от тях на стойност половин милион. В самите ръце на Ник.

Всичко беше абсолютно логично. През деветдесет и четвърта година Бъртън се е нуждаел от пари, за да финансира навлизането си на американския пазар. Тогава вече е бил заел триста хиляди лири от „Албион банк”. Акционерите са го знаели и — според няколко статии, които Фиона беше прочела по въпроса — били доста смутени от това.

С цел да се сдобие с допълнителен капитал, от който се е нуждаел, без да научават инвеститорите, Бъртън вероятно е предложил да продаде лично на Елгън — а не на банката — част от личния си дял. При това е предложил акциите на впечатляващо ниска цена, както сочеха извлеченията. Бъртън е знаел, че Елгън ще пази акциите, тъй като той без съмнение го е убедил, че когато „Бъртънс Тий” се утвърди в Америка — огромна страна с увеличаващо се население, — стойността им ще нарасне. Когато това се случеше, Бъртън би използвал печалбите си от Америка, за да откупи акциите си обратно на по-висока цена и Елгън би направил огромен удар.

Тъй като сделката е трябвало да бъде пазена в тайна, Елгън не е можел да използва пари на „Албион банк. Тя вече бе публично дружество и всичките ѝ документи можеха да бъдат разглеждани от акционерите. Така че Елгън е използвал свои собствени пари и после е скътал акциите в частна сметка, в тази на Ник. Вероятно тя е обслужвана от личната му секретарка или от някой доверен висш служител. Сигурно само двама души в цялата банка знаеха, че сметката изобщо съществува. Елгън, естествено, беше приел, че акциите са на сигурно място и не е нужно да обяснява нищо на Ник. Знаел е отлично, че синът му мрази всичко, свързано с „Албион банк”. Никога не би предявил претенции към акциите; не проявяваше интерес към инвестиции, а само към приходите, които осигуряват. И Ник беше смъртно болен. Когато умреше — неженен и без потомство, — фондът просто щеше да се върне обратно при семейството му.

И двамата мъже бяха сметнали уговорката за идеална: Бъртън получаваше заема, от който се нуждаеше, а в крайна сметка Елгън щеше да се сдобие със значителна сума пари и никой нямаше да научи.

Но налице бяха две неща, за които Елгън дори не беше предполагал: първо, че разрастването на Бъртън към Америка ще претърпи провал и тази катастрофа би му попречила да изкупи акциите си обратно; и второ, че Ник нямаше да умре, без преди това да се ожени и да остави всичко, притежавано от него, включително и инвестиционния си фонд, на жена си.

Фиона пое дълбоко въздух и го издиша. Стоеше права, неспособна да си намери място, шокирана от наученото. Погледът ѝ се спря върху снимката на Ник, която държеше на скрина. Само ако беше знаела, но как би могла? Той никога не ѝ обясни какво имаше в сметката. Самият той не знаеше. Никога не беше наясно дори за съдържанието на портфейла си.

Взе фотографията. За пръв път от смъртта на Ник почувства, че той не я е оставил. Продължаваше да я закриля, да бди над нея. Макар тялото му да го нямаше, духът му живееше в сърцето ѝ. Представляваше част от нея и това винаги щеше да остане така. Точно както обеща Майкъл.

Почувства отново лек повей на вятъра и този път не потръпна. Усмихна се, защото си представи, че ласката му всъщност представлява допирът на Ник до лицето ѝ. Притисна снимката до гърдите си, затвори очи и му прошепна „Благодаря” за този последен дар.

Глава 67

Отправям най-искрените си поздравления към брат си — вдигна тост Джо, — а на моята нова снаха Маргарет… — Млъкна, като направи престорена физиономия на съжаление, а после добави: — Моите най-дълбоки съболезнования.

От страна на гостите се чуха подвиквания и освиркване, а булката и сестрите ѝ се разсмяха.

— Много смешно, Джо! — надвика глъчката Джими. — Надявам се, че плодовете, които продаваш, са по-свежи от шегите ти. Сега може ли да се храним?

— За Джими и Мег! — заяви Джо и вдигна чаша. — Дълъг живот, здраве и щастие!

— За Джими и Мег! — отвърнаха гостите. Зазвънтяха чаши, младоженецът беше призован да целуне булката, а след целувката последваха нови подсвирквания. Джо се озърна, за да се убеди, че сервитьорите бяха започнали да поднасят храната и почувства как някой подръпва ръкава му.

— Нещо не му е наред на това — заяви възрастният човек и посочи към чашата си. — Най-странната бира, която някога съм опитвал.

— Това е шампанско, дядо. От Франция.

— Френска бира? Доста странно, ако питаш мен. Какво ѝ е лошо на нашата, момче?

Джо спря един сервитьор и му поръча да донесе бира за дядо му. На друг нареди да отвори още шампанско и да налива. Гостите бяха пресушили чашите си и надигаха възгласи за още. Трети изпрати за хляб. После седна за първи път този ден.

Джо беше устроил закуската по случай сватбата на брат си в своя дом в Гринуич и искаше всичко да е идеално. Това беше подаръкът му за двойката. Обожаваше новата си снаха, момиче от семейство на търговци от Уайтчапъл, което нямаше много пари, и той желаеше да ѝ предостави един прекрасен ден. Доставчиците на храната и цветарите бяха пристигнали още при изгрев, за да подготвят балната зала в неговото имение в стил крал Джордж, но щом изгря слънцето и стана ясно, че денят ще бъде хубав, промени решението си и ги накара да изнесат всичко отвън. Балната зала беше красива, но нищо не можеше да надмине красотата на земите му.

Домът на Джо представляваше стара господарска къща, заобиколена от леко хълмисти земи и плодородни овощни градини, простиращи се до южния бряг на Темза. Вековни дъбове осейваха пейзажа, както и черешови дървета, кучешки дрян и пълзящи рози. Красиво оформените цветни градини се простираха точно зад къщата. Джо разположи масите до тях. От местата си гостите имаха възможност да виждат в далечината цъфтящите му ябълкови, крушови и дюлеви дървета и реката отвъд.

Джо се озърна наоколо, нехаещ за сервираната пред него храна, заинтересуван единствено от гостите и тяхното удоволствие и нямаше как да не се усмихне. Баща му ядеше парче прекрасна сьомга с коралов цвят и разговаряше със съседа си, търговец на риба, за предимствата на шотландските методи за опушване в сравнение с норвежките. Сестра му Елън, чийто мъж беше търговец на едро на пазара за месо в Смитфийлд, кимаше одобрително по отношение на бекона. Друга съседка от Монтагю Стрийт, госпожа Уелш, която си изкарваше прехраната като продаваше цветя пред театрите в Ийст Енд, се възхищаваше на украсата на масите. Кокни семейството на Джо и приятелите им бяха по-взискателни към масата и с по-придирчив вкус, отколкото един граф или херцог изобщо можеше да си представи. Всички търговци на хранителни стоки, всеки присъстващ мъж или жена имаха непоклатимо мнение по въпроса кой отглежда по-добри картофи — Джърси или Кент, чия храна би гарантирала по-вкусен свински бут или кои ягоди са по-качествени — английските или френските. Спореха също така разпалено кой месар е изложил по-хубава наденица и чия пържена треска е по-вкусна, както носещите титли спореха кой ресторант сервира най-добре приготвена порция „Бьоф Уелингтън“.

— Вуйчо Джо! Вуйчо Джо!

Джо се обърна. Децата на Елън, три хлапета с бялоруси коси, се спуснаха към него.

— Мама каза, че имало торта — заяви най-малката от тях, Ема. — Красива торта с цветя.

— Наистина има, сладурче. Искате ли да я видите? — И трите деца кимнаха. — В килера към кухнята е. Идете надзърнете. — Те мигом се запътиха натам. — И, Роби…

— Да, вуйчо Джо — отговори най-големият и се обърна.

— Ще взема тази вилица.

Роби закрачи обратно и му предаде вилицата, която беше тикнал в задния си джоб, а после избяга, кикотейки се.

— Тези тримата са истински палавници — отбеляза дядо му. — Няма ли да си ядеш закуската?

— Ще я ям, дядо. Първо имам да свърша нещо. Връщам се веднага.

Джо приближи към Джими и Мег.

— Всичко наред ли е? — попита ги.

— Джо, драги, всичко е прекрасно! — отвърна Мег и пое ръката му. — Благодаря ти.

Луничава и червенокоса, тя беше избрала рокля от органза в кремав цвят. Джими ѝ беше подарил перлени обици, а майка ѝ беше украсила сплетената ѝ коса с бели рози. Джо винаги я беше смятал за хубаво момиче, но руменината на бузите ѝ и синята мекота в погледа ѝ, щом зърнеше съпруга си, я правеха наистина красива.

— Радвам се, че се наслаждавате на своя ден. Може ли да отвлека мъжа ти за кратко? Няма да го задържам повече от минута.

Мег отговори, че не възразява и Джими последва Джо към къщата.

— Какво става? — попита.

— Имам сватбен подарък за теб.

— Още един? Джо, твърде много е…

— Не, не е. Хайде. — Той въведе брат си в кабинета, затвори вратата и посочи към голяма плитка кутия на бюрото. — Отвори я — каза му.

Джими повдигна капака и отмести парчето мек плат. Пред него стоеше правоъгълна месингова плочка. Прочете надписа върху нея: „СТОКИ НА ЕДРО БРИСТОУ ОТ КОВЪНТ ГАРДЪН, ДЖ. И ДЖ. БРИСТОУ, СОБСТВЕНИЦИ“, а после погледна смаяно брат си.

— Боже, Джо.

Джо пое ръката му и я разтърси.

— Партньори — заяви.

— Никога не съм очаквал подобно нещо. Защо си го сторил? Това е твоят бизнес, ти положи началото…

— И никога не бих успял без теб. Бизнесът е и твой. Просто реших, че е редно да направим нещата официални. Адвокатите подготвят документите. Би трябвало да са готови следващата седмица. Като се съберат заедно новата ти заплата и половината от печалбата от най-голямата фирма за продажба на плодове и зеленчуци, не би трябвало да имаш проблем да купиш на Мег онази къща в Айингтън, която харесва.

— Аз… Дори не знам какво да кажа. Благодаря ти.

Преливащ от емоции, той сграбчи брат си и го потупа по гърба. После взе плочката и изхвърча от кабинета, за да каже на младата си съпруга какви късметлии са.

Върнал се при гостите, Джо ги наблюдаваше — Джими се бе ухилил до уши, а Мег проследяваше с поглед надписа — с тъжна усмивка на лицето. Джими се беше подредил добре. Ожени се за прекрасно момиче, което обичаше истински. Скоро щяха да създадат потомство. И сега, с това ново партньорство, щеше да разполага със средства да задоволява всички потребности на новата си съпруга и бъдещите им деца.

Самият Джо притежаваше няколко милиона. Дори след като отстъпеше половината от бизнеса с търговия на едро, пак му оставаха всичките магазини „Монтагю“ и така доходния бизнес с доставки от врата до врата. И въпреки това, докато гледаше брат си, почувства се като последен бедняк. От тях двамата само Джими притежаваше онова, което беше наистина ценно.

Докато стоеше с ръце на кръста, Джо почувства изведнъж как някой промушва ръка през неговата.

— Много хубава постъпка, мили — заговори майка му.

— Нищо повече от онова, което заслужава — отговори Джо. — Трябваше да го направя преди много време.

Роуз носеше тъмночервена копринена рокля, купена от него, и наметка с многоцветен десен. Вече по-възрастна и побеляла, тя още му се струваше хубава. Преди години той настоя тя и баща му да се изнесат от влажната и студена къща на Монтагю Стрийт и да се преместят в хубава и нова редова къща във Финсбъри. Те останаха една седмица, но затъжени за Уайтчапъл и приятелите си се върнаха обратно в старата и отказаха повече да помръднат. Джо прие поражението си, купи къщата и плати да я ремонтират. Макар да им беше дал голяма сума, баща му продължаваше да продава на пазара всеки ден без понеделник с майка му редом до него. Най-голямото им разточителство се изразяваше в нова сергия на колела и периодично посещение на концерти.

Роуз огледа лицето на сина си. Проследи насочения му към Джими и Мег поглед.

— Мислиш за нея, нали?

— За кого?

Роуз го изгледа.

— Минаха десет години, миличък.

— Знам колко време мина, мамо, така че спри, преди да си започнала. За никого не мислех.

— Добре, няма да казвам и дума. Просто се тревожа, това е всичко — отвърна нежно Роуз. — Почти на трийсет си. Редно е да си имаш жена. Семейство. Хубав и успял мъж като теб. Познавам поне десет момичета, които биха дали зениците на очите си за такъв като теб.

Джо изсумтя, но нямаше как да бъде спряна майка му.

— Всичко, което искам за теб, е да си щастлив, мили.

— Щастлив съм, мамо. Напълно щастлив. Работата ме прави много, много щастлив.

— О, глупости. Работиш без почивка, та никога да не ти се налага да се замисляш колко нещастен си всъщност.

— Мамо, мисля, че дядо има нужда от помощ с рибата си. Защо не…

— Ето те и теб — прозвуча весел женски глас. Беше Кати. — Джо, защо се спотайваш, когато е редно да разговаряш с гостите си? Сали например много те харесва. Мисли те за безкрайно пленителен.

Джо се засмя.

— Сали Гордън? Приятелката ти от училище? На колко години е? На десет? Нужна ѝ е бавачка, а не съпруг. Сигурно още носи панделки в косата си.

— Не е вярно. Вероятно би забелязал колко хубава е станала, ако спреш да мечтаеш за един призрак.

Джо погледна встрани. От това го заболя. Кати беше стигнала чак до кокал.

— Достатъчно, момиче — смъмри я Роуз.

— Някой трябва да му каже, че си пропилява живота, мамо — заяви предизвикателно тя. — Защо да не съм аз? — Тя погледна към брат си и вирна брадичка, докато говореше. — Фиона Финеган е на хиляди километри разстояние, омъжена е за богаташ и няма да се върне. Така стоят нещата. Сали Гордън е тук и е влюбена в теб. Има избор, но все за теб говори. Само бог знае защо. Бързо би си променила мнението, ако знаеше какъв сдухан досадник си.

— Казах достатъчно! — сряза я Роуз.

Кати се отдалечи.

— Сдухан досадник? — повтори Джо, като се смееше противно на желанието си.

— От всички вас това е единственото дете, което не се научих да контролирам — възнегодува Роуз и се намръщи по посока на малката си дъщеря. — Надявам се, знаеш какво правиш, като я наемаш да ръководи новия магазин.

— Напълно. Не бих взел никого друг.

— Тя е умно момиче, не мога да го отрека — съгласи се Роуз. — И има добро сърце по своя собствен начин. Иска най-хубавото за теб, също като всички нас. — Тя стисна ръката му. — Наистина е редно да поговориш с гостите си. И Сали няма да те убие, ако я поздравиш. Просто от любезност.

Джо докосна дланта на майка си.

— Тогава да вървим да намерим Сали. Но без сватовничество. Не ми е нужна съпруга. Имам си вас с Кати да ме командвате и това е най-многото, което може да понесе един мъж.

Глава 68

— Той ще се бори, Фиона — заяви Теди Сисънс и стовари дебел сноп документи на бюрото ѝ. — Това пристигна в офиса ми сутринта. Адвокатите му са добри. Издигнали са по пътя всякакви възможни препятствия и очаквам още.

Фиона се захвана да чете, а Теди седна. Измъкна носна кърпа от джоба си, свали очилата си и обърса чело. Беше нетипично топъл юнски ден.

— Това е възмутително! — възкликна Фиона. — Предлага ми сума в брой за една трета от стойността на акциите, ако незабавно оттегля иска си. Една трета! И предложението важи шейсет дни, след който срок няма да получа нищо. Това е напълно незаконно. Можеш ли да повярваш на дързостта на този човек?

— Мога — отговори Теди и прибра кърпата си. — И като твой адвокат те съветвам да приемеш предложението му.

— Какво?

Теди постави очилата си на мястото им.

— Съветвам те да приемеш.

— Но, Теди, ти си наясно колко много искам тези акции — каза гневно тя, озадачена от отстъплението му.

— Нека довърша, Фиона. Трябва да разбереш едно. Цялата тази история ще се превърне в нещо грозно. Ти си много богата жена. Не ти трябват тези акции. Не са ти нужни битки. Откажи се.

Фиона наклони глава, сякаш не го беше чула добре.

— Не се боя от битки. Какво, за бога, те накара да решиш, че бих се помирила?

— Става дума за огромни разходи.

— Казах, че ще платя, каквото и да струва.

— Не опира само до пари, но и до време — прекъсна я безцеремонно Теди. — Преди искането изобщо да стигне до съдията, ще изгубят година или две от времето ти и хиляди от твоите долари в изискване на оригинални документи — акта ти за раждане, брачното свидетелство, завещанието на Ник, смъртния му акт — всичко нужно да докажеш самоличността си, да се потвърди тази на Ник, да се докаже, че бракът наистина се е състоял.

— Предполагам, някой от фирмата ти може да отиде до Лондон и да предаде документите на ръка. Вероятно няма да е лоша идея да имаш там човек, който да контролира нещата — предложи Фиона.

— Няма да се получи така. Никой във фирмата ми не е лицензиран да практикува в Англия.

— Сигурно имаш партньори там. Какво правиш, ако умре някой американски клиент с авоари в Англия?

Фиона се почувства, сякаш му сочеше очевидното и се почуди защо Теди, който в действителност беше такъв булдог, не го е споменал.

— Да. Работим с група лондонски адвокати.

— Тогава уреди ми среща. Другата седмица ще замина за Лондон, ако се налага.

— Ами бизнесът ти? Не можеш просто да го изоставиш.

— Стюарт Брайс е повече от способен да се справи с „Тас Тий” в мое отсъствие, а Майкъл може да поеме чайните и магазините — заяви тя.

Теди се размърда на стола си. После каза:

— Когато имаш време да се запознаеш с документите, ще ти стане ясно, че адвокатите на Елгън са се докопали до медицинския картон на Ник. Не този от Екхард — той не би им се дал, — а от доктор Хадли. Доколкото разбирам, той е поставил на Ник диагноза сифилис.

Фиона кимна.

— Да, така е. Хадли е техният семеен лекар.

— Според бележките на Хадли Никълъс се е заразил от друг мъж.

— Как са се добрали до записките адвокатите? Това е поверителна информация.

— Ако Хадли е приятел на Елгън, вероятно просто им ги е предал.

— Защо повдигаш въпроса, Теди? Какво общо има това с моя иск?

— Има много общо. Адвокатите на Елгън възнамеряват да използват сифилиса на Ник и неговите… ъъъ… неговите предполагаеми сексуални наклонности, за да претендират, че бракът ви представлява фалшификация, че Ник е бил умствено неадекватен заради болестта си, когато сте го сключили, че той никога не е бил консумиран и по тази причина нямаш права върху собствеността му.

Фиона поклати глава с широко отворени от смайване очи.

— Не биха посмели.

— При толкова много пари на куп ще посмеят и още как.

— Това не променя нищо — заяви разпалено тя. — Пак ще се боря срещу тях.

— Наистина ли?

— Да, знаеш, че ще го направя — отговори тя нетърпеливо. — Повтарям ти го отново и отново. Защо изобщо ме питаш?

Теди погледна встрани. След няколко секунди прочисти гърло и заговори:

— Фиона, ужасно трудно е да бъде доказано или отречено дали един брак е бил консумиран. Но това не спира юристите да се опитват. Разбираш ли ме?

— Не, Теди, изобщо не те разбирам! Престани да си така деликатен. Казваш, че ще ме питат дали с Ник сме се любили ли? Ще им кажа, че сме го правили.

Теди устреми взор към нея.

— Наясно си, че винаги съм се възхищавал на огромната ти воля, на отказа ти да отстъпиш пред трудностите. Но понякога силата не се изразява в упоритост. Понякога тя значи да знаеш кога да се откажеш.

— Теди, чуй ме…

— He. Ти ме чуй — прекъсна я рязко той. — Нямаш представа на какво са способни тези адвокати. Ами ако хората на Елгън настояват някой лекар — по техен избор — да те прегледа? Ами ако пристигнат в Ню Йорк да вземат показания от прислугата ти?

— Такова нещо няма да се случи.

— Няма ли? Сравни разходите да изпратиш двама юристи през океана с това да изгубиш над три милиона долара! Разбира се, че ще се случи! Ще попитат личната ти прислужница дали с Ник някога сте делили легло. Ще задават въпроси, свързани с петна по чаршафите, Фиона. Ще призоват лекаря ти и ще се поинтересуват дали някога си била бременна. Дали си претърпяла спонтанен аборт. Дали съществува причина да не успееш да заченеш за десет години брачен живот.

Фиона преглътна, погнусена само от мисълта.

— Достатъчно грозно ли е? — попита Теди. — Само почакай. Ако им се стори, че нещата не се развиват по тяхному, ще си намерят лондонско жиголо — някой нещастен сифилистик, който е болен и бедстващ. Ще му платят да заяви, че няколко пъти е правил секс с Ник. Ще посочи дати, имена, места. Ще знае дали Ник е имал бенка на задника или белег на бедрото. Ще издирят някой стар съученик с тежки проблеми с хазарта, който да свидетелства, че Ник е бил неспособен с жените.

— Не могат да постъпят така! — изплака Фиона и стовари ръце върху бюрото си.

— Не бъди толкова наивна! Могат и ще го направят. Рандолф Елгън не си играе игрички. Иска да задържи тези акции, точно колкото ти желаеш да ги получиш. Няма да се спре пред нищо. — Разстроен, задето беше повишил глас, Теди се облегна и пое дълбоко въздух.

В помещението цареше тишина, когато Фиона стана от бюрото си и наля чай в две чаши от чайника на скрина. Постави едната пред Теди и отнесе своята до прозореца. Докато отпиваше, се взираше в сивите води на Хъдсън. Беше очаквала задкулисно поведение от страна на Елгън и очакванията ѝ се бяха оправдали. Все пак беше шокирана, че би завлякъл миналото на мъртвия си син в съдебната зала. Оказваше се, че Рандолф Елгън е също толкова безскрупулен, когато опира до пари, колкото приятелчето му Уилям Бъртън.

Теди искаше тя да отстъпи. Да се отдръпне от нещо, обещаващо да бъде жестока битка. Знаеше, че съветът му е породен от желание да я защити и тя го оценяваше. Но ѝ се струваше, че Теди пропуска нещо важно. Беше прочел писмото от адвокатите на Елгън и беше забелязал единствено задаващата се съдебна битка, но тя видя и нещо друго. Нещо написано между редовете. Страх. Рандолф Елгън беше уплашен.

Очевидно се надяваше, че заплахата му да си тикне носа в личния ѝ живот и да извади на показ най-интимни подробности от брака ѝ би я стреснала. Явно се тревожеше, след като прибягваше до такива мерки, заключи тя. Сигурно мисли, че може и да победя. Адвокатите му са го уведомили, че искът ми е добър и би могъл да изгуби фонда на Ник. Ужасява се от перспективата да обясни на Бъртън, че е изгубил акциите му. Ако успее да ме принуди чрез заплаха да оттегля иска си, няма да му се наложи да го прави.

Осъзнаването, че Елгън се бои, вдъхна кураж на Фиона. Нямаше да отстъпи.

— Теди, ето какво искам да се направи — заговори и седна до него. — Пиши до адвокатите на Елгън и ги уведоми, че една трета е истинска обида. Кажи им…

— Фиона, подтиквам те да приемеш предложението. Ако държиш на иска си, не мога да продължа да те представям. Дадох думата си на Ник, че ще се грижа за теб. Бих нарушил обещанието си, ако те насърча да постъпиш така.

— Връщам се в Лондон.

Теди изпусна дълбока пораженческа въздишка.

— Кога?

— До седмица.

— Фиона — произнесе уморено той. — Моля те… умолявам те да не го правиш. Ще те разкъсат на парченца. Ще се погрижат всяко гнусно обвинение да достигне до нюйоркските вестници. Ще има скандал и този път няма да съм способен да го предотвратя. Ще бъдеш съсипана. Би могла да затвориш вратите на „Тас Тий” още днес. Всички знаехме за Ник и това не променяше нищо, той ни беше приятел. Но не всички са така широко скроени. Това, което представляваше Ник е грях според някои хора и няма да купуват чай от теб, ако те смятат за съучастничка в разврат.

Фиона пое ръката му и я стисна.

— Не ме изоставяй сега, Теди. Нужен си ми. Винаги си бил до мен. Винаги. Бъди до мен и сега.

Теди се вгледа в очите ѝ в опит — помисли си тя — да схване причината за нейната обсебеност.

— Не го прави, Фиона. Това е лудост — заговори тихо. — Ще унищожиш всичко, за което си работила.

— Грешиш, Теди — отговори. — Именно това е всичко, за което съм работила.

Глава 69

— Мина известно време, откакто кракът ми за последно е стъпвал точно в тази дупка — каза Роди, докато оглеждаше крещящо боядисаната табела на „Тадж Махал”. Насочи поглед към горните етажи на тухлената сграда и забеляза редица от счупени прозорци. — За това ли говориш?

Полицай Макфиърсън кимна.

— Всички тези прозорци плюс вратата са били разбити и касата е опразнена.

— Снощи ли?

— Да.

— Куин лично ли докладва?

— Не, един от съседите чул шум от строшено стъкло и се развикал за полиция. Чух врявата и дотичах. Обясних на Куин, че ще му съдействам, но той не пожела помощта ми. Заяви, че проблемът бил негов и той ще се погрижи. Ядове с някакви местни типове, както обясни.

— Двама зловредни мръсници на име Шиън Бомбето и Сид Малоун — отбеляза мрачно Роди.

— Да, но кой от тях? Винаги съм знаел, че Куин е човек на Шиън. Мислиш, че са сменили страните ли?

— Не знам, но възнамерявам да открия. Нещо става. Защо изведнъж Малоун започна да се появява и прозорците на Куин са изпочупени. Води се война за Източен Лондон. Чувствам го. Който и да е този хлапак, има големи планове и те включват нашата страна на реката.

— Мислиш ли, че Дени би ти дал някои отговори.

— Ще го направи, ако не иска заведението му да затвори. Хайде, да вървим.

Роди отвори вратата на „Тадж Махал” и влезе, следван плътно от Макфиърсън. Беше подготвен за обичайните неприятни изживявания — за навъсени погледи и измърморени под нос ругатни. За вулгарните забележки. За остатъците от нечия вечеря, захвърлени в краката му, за плисване на бира върху куртката му, за бутилка, запратена към главата му. Беше подготвен, че някое от момичетата на Дени ще му предложи услугите си. Дори очакваше Дени да го придърпа и да го засипе с предложения за уиски и телешки стек за сметка на заведението. Но не беше подготвен за онова, което видя.

Нищо. Абсолютно нищо.

Вътре нямаше никого. Нито жива душа. В петък вечер. Осветлението беше угасено. Масите за билярд бяха празни. Пред бара нямаше подредени комарджии. Нямаше барман. Никой не похапваше вкусно пържено. Никой не се влачеше нагоре по стълбите след някое от момичетата. Той се завъртя в кръг, смаян от тишината.

— Куин? — викна несигурно. — Дени? — Не получи отговор.

Погледна към Макфиърсън и той не беше по-наясно от него самия. С ръце върху палките си, двамата мъже заобиколиха бара и минаха през вратата, водеща към кухнята. Там също нямаше никого, но мивката беше пълна с обелени картофи. На дървена дъска лежаха ред наденички, като че някой се беше канил да ги нареже.

Космите по гърба на Роди настръхнаха. Нещо сериозно не беше наред. Той излезе от кухнята, мина през общия салон и се насочи към главното стълбище. Офисът на Куин беше съвсем наблизо. Много вероятно вътре да беше Дени или Джейни Симс, негова приятелка и мадам за набора му от уличници. Те щяха да обяснят какво става.

— Куин! — викна. Нямаше отговор. Завъртя топката, но вратата беше заключена. — Дени? Вътре ли си? — кресна и заблъска по вратата. Пак никой не отговори. Точно щеше да заблъска отново, когато чу тих и неясен стон. Отстъпи и се втурна с рамо напред. Вратата се разтресе, но не поддаде. Той я блъсна отново. Ключалката се счупи. Влетя вътре.

Денис Куин лежеше на пода, безжизнените му очи се взираха в тавана. Около тялото му се събираше локва кръв като гнусно червено цвете.

— Мили боже — промълви Макфиърсън.

Роди коленичи и опипа шията на Куин за пулс, от което от прободната рана там бликна още кръв. Очите му обходиха тялото на Дени; предницата на ризата му беше червена. Когато се изправи, чу нов стон. Отне му миг да осъзнае, че не идваше от мъртвеца, а иззад бюрото в далечния край на помещението. Знаеше какво ще завари — кого ще завари — още преди да е приближил.

Джейни Симс лежеше на една страна и се бореше за всяка глътка въздух, а кожата ѝ лъщеше от пот. Беше притиснала длан към дълбока рана на гърдите, а другата ѝ ръка беше протегната пред нея. Погледна към Роди с обезумял стъклен поглед.

— Джейни, кой направи това? Кажи ми. Дай ми име.

Джейни преглътна, опита да заговори, но не успя.

— Дръж се, драга — каза Роди. — Ще те заведем в болница. — Той съблече куртката си и я покри. Опита се да я вдигне, но тя се разпищя от болка и му се наложи да я остави обратно долу. — Знам, Джейни. Знам, че боли, просто се дръж. Ще се оправиш…

Джейни поклати глава. Вдигна ръка. Роди я пое. Тя я натисна към земята.

— Трябва да тръгваме, Джейни. Ще те вдигна отново.

Джейни затвори очи. С последните си сили повдигна ръката на Роди и я стовари на земята. Той погледна към дланта си притискана към дъските от нейната, зърна аления ѝ показалец и най-накрая видя какво се опитваше да му покаже. Беше написала на пода буквата „ес“. С кръв. Със собствената си кръв.

— Шиън — промълви той.

— Или Сид — допълни Макфиърсън.

— Кой от двамата, Джейни? Шиън или Сид беше? — попита настоятелно Роди. Знаеше, че тя няма да изкара още дълго. Джейн преглътна отново. Повдигна гърди и после рязко ги спусна. — Дръж се — каза ѝ трескаво и стисна ръката ѝ. — Ще те изнеса навън.

Но докато говореше, усещаше как животът я напуска. Вече я нямаше. Роди поклати глава и изруга. Пусна ръката ѝ. Кръвта от раните ѝ се стичаше и замацваше изписаната от нея буква. — Какво е твоето предположение? Обърна се към Макфиърсън.

— Шиън, ако Куин се е обърнал срещу него. Малоун, ако не го е направил.

— Това е сериозна помощ — отвърна Роди. — Почти толкова сериозна, колкото от нашата мъртва свидетелка, доказателството, което беше зацапано и факта, че долу е имало над петдесет човека, когато това се е случило, но никой от тях няма да свидетелства. Двама души са били убити и нямаме нищо, за което да се хванем. Съвсем нищо.

— Прав сте за това, сержант. Но сгрешихте в едно нещо, което казахте по-рано.

— Какво е то?

— Войната за Източен Лондон не назрява. Вече е започнала.

Глава 70

Невил Пиърсън, бъбрив пълен мъж с очила, малко над шейсетгодишна възраст, се промуши покрай една стълба, прескочи кофа боя и протегна ръка към Фиона.

— Госпожа Соумс, нали? — попита и разтресе дланта ѝ така яростно, че зъбите ѝ се разтракаха. — Истинско удоволствие е. Теди ми писа. Разказа ми всичко за вас.

Носеше старомоден кафяв костюм, който можеше и да е бил стилен преди двайсет години, и жълта жилетка, осеяна с петна от чай и трохи. Беше плешив с изключение на снопчетата чисто бяла коса от двете страни на главата му, а цветът на лицето му беше на човек, обичащ да пийва и хапва. Изобщо не приличаше на Теди или на другите нюйоркски адвокати с техните изискани костюми и прически, добре поддържани ръце и скъпи обувки, които Фиона познаваше. С изтърканото си куфарче под мишница и очилата, поставени ниско на носа му, Пиърсън по-скоро изглеждаше като смахнат учен, отколкото като един от най-уважаваните адвокати по граждански дела в Лондон.

— Удоволствието е мое, господин Пиърсън — отговори Фиона.

— Хм. Да, добре… — отвърна той и се озърна. — Да се опитаме да намерим някое спокойно ъгълче. Бих ви завел в моите помещения, но строителите ги изравняват със земята. Ужасно съжалявам за това. Правим ремонт. Идея на един младши адвокат. Твърди, че мястото изглеждало вехто и отживяло. Иска да имаме по-модерен вид. Прахосване на пари и създаване на неудобства, ако питате мен. Едуардс!

— Да, господин Пиърсън? — отговори младият мъж на рецепцията.

— Нужен ми е офис.

— Струва ми се, че този на господин Лейзънби е свободен, господине.

— Добре. Последвайте ме, госпожо Соумс, и пазете полите си.

Поведе я извън зоната на рецепцията и поеха по дълъг коридор,

а по пътя ѝ разказваше за многоуважаемата сграда Грейс Ин — една от четирите съдебни палати — и как части от нея са били построени през четиринайсети век и после са правени пристройки по времето на Тюдорите, как е оцеляла през всички тези години без намесата на неуки обновители.

Фиона се усмихна, докато го следваше, като се наслаждаваше на звука от гласа му. Беше ѝ липсвала мелодичността на английския изговор. Нюйоркчани изстрелваха думите от устата си, речта им беше бърза, както и всичко останало. Лондончани се радваха на езика си, всички до един. От портиера с кадифен глас в хотела ѝ, чиито устни отривисто оформяха всяка съгласна и не пропускаха да отдадат дължимото на гласните, до кочияша, който я докара до тук — човек от Ламбет, който редеше звуците с такава наслада, сякаш дъвчеше прекрасно парче говеждо.

Пътуването до офиса на Пиърсън беше първото излизане на Фиона, откакто отседна в хотел „Савой” предишния ден. През последните двайсет и четири часа видя един град на благосъстояние и изисканост — Лондон, какъвто не го беше познавала никога. Апартаментът ѝ беше разкошен и я обслужваха безупречно. Улиците, по които се движеше файтонът ѝ към Съдебната палата, бяха поддържани и красиви, къщите и магазините — изискани.

Тя знаеше обаче, че Лондон не беше само това. Истуърд беше съвсем различен — изпълнен с мизерия, страдание, глад и трудности. Беше другото лице на този град и я очакваше. Скоро щеше да се запъти натам, не до самото му сърце — Уайтчапъл още беше място, до което нямаше сили да припари, но щеше да отиде в Боу. За да види Роди. Това беше една среща, за която едновременно копнееше и от която се ужасяваше. Радваше я мисълта, че отново ще го зърне, но знаеше, че щеше да се наложи да му обясни какво в действителност се е случило на баща ѝ и осъзнаваше, че това щеше да разбие сърцето му.

— Стигнахме! — внезапно възкликна Пиърсън и спря на два метра пред нея. Отвори една врата, а после промърмори: — О, боже! Ужасно съжалявам, Лейзънби! Приятен ден. И на вас, господине. Извинете ме. — Той бързо затвори вратата и докато го правеше, Фиона чу мъжки глас, вероятно този на господин Лейзънби, да подвиква, че доколкото му е известно, офисът на господин Филипс е празен. А после чу друг глас, несъмнено на клиента на Лейзънби да уведомява Пиърсън, че не е нужно извинение.

Нещо в този глас я накара да се закове на място. Беше мъжки. Топъл глас. Жизнен и весел и с изговор, много типичен за Източен Лондон. Направи няколко крачки напред и хвана топката на вратата, опиянена от звученето му.

— Насам, госпожо… Ъъ… Госпожо… О, по дяволите.

— Соумс — каза Фиона и дръпна ръка от топката.

Какви ги вършеше, за бога? Не можеше просто да нахлуе при адвоката и неговия клиент.

— Да, разбира се, Соумс — повтори Пиърсън и я поведе към стълбище. — Да пробваме на горния етаж. Този офис е зает. Много важен клиент. Постоянно го виждам, но не мога да му запомня името. Много съм зле по отношение на имена. Бартън? Барстън? Нещо от този род. Притежава огромна верига от висококласни магазини. Как се казваха? „Монтагюс!” Точно така. — Той се обърна към Фиона и се почука по главата. — Все пак тук още нещо мърда — заяви доволно.

Не за пръв път Фиона се почуди какво точно си беше мислил Теди, когато ѝ препоръча този човек.

— Този Бартън е наистина много успял — продължи Пиърсън. — Тръгнал е от нищото. Вие сте в същия бизнес, нали? Струва ми се, помня Теди да споменава в писмото за верига магазини. Наистина трябва да отделите време да посетите някой от магазините „Монтагюс”. Много са изпипани. — Той спря на върха на стълбите. — Следващата седмица е откриването на водещия му магазин в Найтсбридж. Ще има голямо празненство. Цялата фирма е поканена. Защо не ни придружите с жена ми? Първо може да вечеряме някъде, а после да отидем на партито.

Фиона любезно отказа поканата — имаше да мисли за по-важни неща от партита, — но Пиърсън настояваше. Имаше вид, че няма да отстъпи, докато тя не се съгласи и, нетърпелива да обсъдят иска ѝ, тя прие. Доволен, той я насочи да влезе в един свободен офис и нареди на някакъв минаващ служител да им донесе чай, а после се захвана с бизнес.

Прочете документите, изпратени му от Теди, и ѝ зададе безброй въпроси. Докато го правеше, вятърничавият му маниер напълно изчезна и Фиона установи, че Теди наистина я беше оставил в ръцете на проницателен и опитен адвокат.

— Искът ви несъмнено е основателен, госпожо Соумс — заяви накрая, като все още преглеждаше документите. — И със сигурност ще издържи в съда.

— Радвам се да го чуя — отвърна облекчено Фиона.

— Но, както със сигурност Теди ви е уведомил, процесът ще бъде протяжен и скъп.

Сърцето ѝ се сви от разочарование.

— Няма ли нещо, което да предприемете и да ускорите нещата, господин Пиърсън? Няма ли стъпки, които да може да се спестят? Не съществува ли начин да прекарате делото бързо през съда?

Пиърсън я погледна над очилата си.

— Човек не може да припира пред закона, госпожо Соумс.

Тя кимна разбиращо.

— Колко време мислите, че ще отнеме?

— Ще са ми нужни няколко дни да проуча документите подробно и да направя някои запитвания. След това ще мога да дам предполагаем срок. Чувствам, че е редно да ви предупредя да не бъдете прекален оптимист. Познавам адвокатите на Елгън. Уверен съм, че в дългосрочен план ще спечелим, но те ще се погрижат победата ни да не е лесна. Нито приятна. Схващате ли какво имам предвид?

— Да, господин Пиърсън, и съм подготвена за неприятните моменти.

Пиърсън я изгледа продължително, преценявайки доколко е откровена, а после отбеляза:

— Много добре.

Каза ѝ, че ще се свърже с нея след седмица, а после се изправи, за да я изпрати до файтона ѝ. На излизане отново минаха покрай офиса на Лейзънби. И Фиона отново чу онзи глас, който я беше запленил така. Този път звучеше леко по-силно, но казаното оставаше неясно заради дебелата врата. Беше ѝ чужд — тя беше убедена, че никога не е чувала този отмерен и авторитетен изговор — и въпреки това така покоряващ. Ръката ѝ отново се насочи към топката.

— Не, не, насам, госпожо Соумс — обади се Пиърсън и ѝ посочи с ръка.

За втори път този ден Фиона се почуди какво я прихваща. Последва Пиърсън до фоайето и пое по пътя си.

Глава 71

Роди О’Меара хвърли кос поглед към елегантната жена, с която вървеше под ръка. Беше толкова изтънчена и имаше толкова доминиращо присъствие, че му беше трудно да повярва как някога е била онова босоного момиченце с кърпена рокля и престилка, което седеше до огъня и слушаше с ококорени очи приказки за феи и елфове.

Докато не насочи към него удивителните си сини очи. Момиченцето още си беше там, в очите ѝ. Лицето вече принадлежеше на жена — с фина конструкция и леко набраздено чело заради грижите и тревогите в живота, но очите… Още бяха така възбудени и жизнени, както когато беше дете. Погледът ѝ беше топъл, но излъчваше упоритост. Дори дързост.

Взела е тези очи от баща си, каза си Роди. Също и дързостта. Именно тя беше накарала Пади да погледне така сериозно на работата си в профсъюза, а това момиче да напусне Уайтчапъл и да постигне такъв невероятен успех.

Почувства се тъжен, като се замисли за стария си приятел, но се постара да го прикрие. Не желаеше да потиска Фиона, като се впуска в болезнени спомени и да съсипе прекрасната им среща. Тя дойде в къщата им за вечеря и Грейс сготви истинско английско ястие — печено говеждо и йоркширски пудинг с всичките му гарнитури. Имаше сълзи и смях, когато отвори вратата да я посрещне. И на двамата с Грейс им беше трудно да приемат колко много се е променила. А Фиона от своя страна не желаеше да пусне от прегръдката си никого от тях. Не му позволи да ѝ вземе шапката, нито на Грейс да ѝ налее чай, докато не ги нацелува до насита. Кочияшът ѝ я беше последвал с пакети в ръце, върху всеки от които стоеше името на някои изискан нюйоркски магазин. За Грейс имаше красива шапка и чифт обици с рубини, а за него — елегантно кашмирено сако и комплект златни копчета за ръкавели. За децата — Патрик, най-голям от всички, на девет; Емили, на седем; Роди-младши, на четири, и Стивън, който тъкмо беше навършил една — имаше играчки и лакомства.

Пиха по чаша чай в салона и после по време на обяда обсъждаха изминалите десет години. Той и Грейс ѝ разказаха за живота си, за неговия напредък в полицията, а Фиона им разправи за себе си. Когато приключи, тя замълча за секунда и после добави:

— Има едно нещо, за което не ви казах. Причината за внезапното ни заминаване с Шийми. Извинявам се за това. И на двама ви.

Роди усещаше, че тя изрича тези думи с мъка. Понечи да я спре, но тя настоя.

— Не, чичо Роди. Искам да ви го кажа. Тормози ме от десет години. Искрено съжалявам, задето побягнах, без да ти съобщя къде отивам, без да ти благодаря лично за подкрепата, която ми оказа. Но за всичко това си има причина. Причина, която мога да ти обясня сега… която трябва да ти обясня. — Тя премести поглед между Роди и Грейс, а после към децата. — Но не мисля, че тук ще е уместно.

— Защо двамата с Роди не се разходите, Фиона? — предложи Грейс. — Аз ще почистя, а вие ще имате възможност да поговорите. Като се върнете, ще ядем десерт.

И ето, че двамата с Фиона поеха на разходка към близкия парк. Юлският ден беше към края си, но слънцето още грееше и небето беше безоблачно.

— Няма нищо по-хубаво от лятото в Англия, нали? — заговори Фиона, докато се възхищаваше на туфа лупини. — Преди никога не съм го забелязвала. Уайтчапъл беше мрачен без значение от сезона. Но днес минах през Хайд Парк и реших, че никога не съм виждала нещо по-прекрасно.

Роди се съгласи. Слушаше бъбренето ѝ на тема времето, цветята и Лондон и се чудеше защо тя говореше за всичко друго, освен за онова, което излязоха да обсъдят. Дали имаше нещо общо с Джо? Той целенасочено не го спомена, като реши, че тя сама ще заговори за него, ако желае. Или пък имаше нещо общо с онези пари, които някога Шиън заяви, че била откраднала от Бъртън? Каквото и да беше, колебанието ѝ да захване темата му даваше да разбере, че тя още е болезнена за нея. Според него беше по-добре с такива неща да се приключва отведнъж. Като да дръпнеш превръзката от раната. По-добре да стане бързо и рязко.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, момиче? — попита накрая.

Фиона кимна. Взираше се право напред и той забелязваше как стяга и разпуска челюст. Обърна се да го погледне и той зърна, че в очите ѝ се е прокраднал нов израз: обезпокоителна смесица от тъга и гняв — не, не гняв, а ярост — и тя беше нещо ново за него. Беше зървал там опустошителна скръб, докато тя живееше при него. Също така беше виждал и безнадеждност. Но никога нещо подобно.

— Има, чичо Роди. Чудех се как да го формулирам. Мъчех се да намеря кураж.

— Фиона, момиче, не е нужно да пробуждаш призраци от миналото…

— Нужно е. Ще ми се да не беше. — Тя посочи към близката пейка. — Да седнем. — Щом се настаниха, тя започна да говори. Историята, която беше потулвала в себе си толкова дълго, се изля наведнъж. Разказа му всичко и когато свърши, Роди се беше отпуснал на пейката с усещането, сякаш някой го е ритнал в корема. — Съжалявам, чичо Роди. Толкова съжалявам — каза и пое ръката му.

Мина известно време, преди той да успее да открие гласа си.

— Защо не ми каза всичко това преди? — попита най-накрая. — Защо не дойде при мен, вместо да бягаш? Можехме да сме ги арестували.

Фиона поклати глава.

— Не, чичо Роди. Обмисли го. Нямаше други свидетели освен мен. Никой не би приел моята дума срещу тази на Бъртън. И освен това знаех, че съм в опасност.

— Щях да те защитя. Щях да те държа в безопасност.

— Как? — попита нежно тя. — Щеше да ти се наложи да стоиш с мен във всяка минута от деня. В мига щом отидеше на работа, или до кръчмата, или да се видиш с Грейс, Шиън би предприел нещо. Аз вече се намирах в опасност и не желаех да излагам на нея и теб и Грейс. Трябваше да се махна. Постъпих по най-добрия — единствения — начин, по който ми хрумна.

Роди кимна. Само можеше да си представя колко уплашена е била и колко отчаяна. Пади. Убит. Налегна го тъга. Наведе глава и няколко сълзи потекоха по бузите му. През всички тези години мислеше, че е нещастен случай — и не че му беше леко. Но това! Да изгуби най-добрия приятел, който някога беше имал, заради нечия алчност… Беше му напълно непонятно. Плака дълго и дори когато вече не му бяха останали сълзи, остана да седи неподвижно.

След известно време чу Фиона да го пита дали е добре.

Вдигна глава и обърса очи.

— Просто… си мислех за всичко това — заговори. — За несправедливостта. Случило се е преди десет години и не е имало други свидетели освен теб, но все пак… трябва да има някакъв начин да накараме Бъртън и Шиън да платят за стореното. Не спирам да го прехвърлям в главата си, но не мога да открия начин да ги притисна. Дори и единия от двама им.

— Аз мога. Струва ми се. Мога да се справя с поне единия от двамата.

— Как?

Фиона обясни плана си да завземе „Бъртънс Тий” и за предстоящото си дело с Рандолф Елгън. Роди не разбираше докрай принципа на пазара с акции, но знаеше достатъчно, за да му е ясно, че някой, разполагащ с петдесет и два процента от тях, всъщност владее фирмата.

— Значи — каза той — веднага щом получиш дяловете си, „Бъртънс Тий” става твой, така ли? Какво каза Пиърсън? Колко време, мисли, че ще им отнеме?

— Не знае. Според адвоката ми в Ню Йорк можело да продължи с години.

— Години? Боже.

— И не само че процесът ще е дълъг, но може да се превърне и в нещо грозно.

— Какво искаш да кажеш?

В предишния си разказ Фиона беше замазала истината за брака си с Ник; сега му разказа цялата история. Обясни му, че Рандолф Елгън щеше да използва хомосексуалността на Ник и да претендира, че бракът им е бил измама. Последвалият скандал можеше да навреди на бизнеса ѝ, дори да го съсипе.

— Възможно ли е наистина? — попита Роди.

— Да — отговори Фиона. Осветли го за пресата в Ню Йорк и за неутолимия ѝ апетит за клюки. — Аз самата се сдобих със съпруг в опит да бъде избегнат скандал — отбеляза. — Но истината е, чичо Роди, че в момента не давам пет пари за евентуалния скандал. На драго сърце ще се простя с бизнеса си, за да получа тези акции, но дори да успея да унищожа Бъртън, какво ще правим с Шиън?

Роди вдигна една клечка и започна да си играе с нея, докато обмисляше чутото от Фиона. После каза:

— Онова, което трябва да сторим, е да настървим плъховете един срещу друг. Но не знам как. Или поне все още не. Знам едно обаче. Никога не съм виждал адвокати да вършат нещо бързо. Трябва да има начин да ускорим нещата и да вкараме Шиън в играта. Просто още не го виждам.

Фиона въздъхна.

— Нито пък аз.

Двамата седяха смълчани, загледани в сгъстяващия се здрач. Звънът от камбаната на близката църква подсказа на Роди, че трябва да се връщат при Грейс и децата. Изправиха се. Сега Фиона му се виждаше така бледа и безсилна. Осъзна, че беше носила тази тайна в себе си в продължение на десет години. И, че той беше първият човек — единственият — с когото е споделила. Докато я наблюдаваше, сърцето му се сви от жалост. Заради огорчението и ужаса, които бе преживяла. Заради факта, че независимо от случилото се, не беше позволила да я надвият озлоблението и гневът. Да, сега в очите ѝ имаше нещо мрачно, но също така имаше и светлина. Същата силна и ясна светлина, която струеше от тях, когато беше момиче.

Безмълвно я придърпа към себе си. Това момиче си нямаше нито баща, нито майка. Дори обичният ѝ съпруг вече беше мъртъв. Но имаше него. Той я обичаше като едно от своите деца и би направил всичко по силите си да ѝ помогне. Не можеха да преправят миналото, но може би щяха да успеят да променят бъдещето.

— Вече не си сама, момиче — прошепна решително. — Ще ги пипнем. Двамата с теб.

Глава 72

Фиона се намръщи в опит да си припомни адреса на рекламната агенция, където трябваше да се намира след десет минути.

— Тависток Стрийт номер 22, нали така? — заговори на глас, застанала на тротоара до кръстовището на Савой Стрийт и Странд. — А Тависток е след Саутхамптън, която е след Странд. Или пък беше номер трийсет и две? — Тя въздъхна. — Осъзнаваш, че си говориш сама, нали? — прошепна и зарови в чантата си за адреса. Измъкна лист хартия. — Номер трийсет и две. Добре тогава. Право напред. И без повече мърморене.

Тя продължи на запад по Странд със здраво стиснати устни. Повече нямаше да си говори сама. Мразеше този свой навик; той я плашеше. Изглеждаше ѝ като първа стъпка по пътя към лудостта. Започни да го правиш и преди да се усетиш, вече си една от онези окаяни души, които ситнят по тротоара и бъбрят с невидим спътник. Обикновено контролираше импулсите си, но днес беше твърде разсеяна и ѝ убегна.

Беше се изтъркаляла цяла седмица, откакто се срещна с Невил Пиърсън и той още не се беше свързал с нея. Тя го прие като лош знак. Нещата явно са по-лоши, отколкото очакваше. Какви ли тактики замисляха адвокатите на Елгън? Какво ли щеше да се случи с тези акции? И кога?

И от Роди не беше чувала нищо. От срещата им бяха минали два дни, но тя нито получи бележка, нито пък той я посети. По нищо не личеше да е измислил начин да погне Шиън.

Ако само успееше да докопа тези акции, ако само Роди намереше как да закове Шиън. Ако само, ако само…

Фиона зави вдясно по Саутхамптън и се насочи към Ковънт Гардън. Погледна часовника си — почти четири — и ускори крачка.

Искаше някой ден да лансира в Англия „Чаша чай на мига” и знаеше, че ще ѝ трябва да е наясно как работят английските рекламни агенции. Имаше среща лично с Антъни Белкинс, шеф на фирмата, препоръчан ѝ от Нейт Фелдман, за да види образци от работата му и да обсъдят цени и стратегии. Знаеше, че ако успее да ангажира ума си с бизнес, щеше да забрави за другите си грижи. Поне за известно време.

Погълната от мисли, на самия ъгъл на Саутхамптън и Тависток, Фиона не забеляза един носач от пазара, запътил се право към нея, чиято количка беше отрупана с щайги, пълни с марули, докато вече не беше твърде късно. В старанието си да отскочи от пътя му, тя се препъна и се блъсна в стената на тухлената постройка. Мъжът се промуши покрай нея и я пропусна на косъм.

— Внимавайте къде вървите, госпожо — викна ѝ.

— Аз ли? — изломоти Фиона замаяна от падането. — Ти внимавай къде вървиш, загубеняко.

Мъжът ѝ прати въздушна целувка и изчезна зад ъгъла.

— Същински дяволи — прозвуча нечий глас. Фиона се обърна и видя жена с кошница цветя. — Добре ли си, миличка? — попита и ѝ помогна да стане.

— Така ми се струва. Благодаря.

— Трябва да внимаваш наоколо. Ще те прегазят като нищо. Довиждане.

— Довиждане — отвърна Фиона и се озърна за чантата си.

Видя я да лежи на тротоара и се наведе да я вдигне. Изпита болка в рамото. Явно се беше ударила, като падна. Изправи се, потърка болезненото място и зърна причината за неприятното усещане. Масивна месингова табела. Беше лъсната до блясък и на нея пишеше: „СТОКИ НА ЕДРО БРИСТОУ ОТ КОВЪНТ ГАРДЪН, ДЖ. И ДЖ. БРИСТОУ, СОБСТВЕНИЦИ“. Остана взряна в продължение на цяла минута, като четеше изписаното отново и отново, а после прошепна:

— Не може да бъде.

He е той, каза си. Защо би работил отделно. Той работеше във фирмата на Питърсън. Вероятно вече я ръководеше. Но трябваше да е той. Иначе кой друг? Имаше по-малък брат на име Джими — тя си го спомняше бегло — и сигурно той беше другия Дж. Бристоу. А също и сестри. Не можеше да си припомни как изглежда никоя от тях. Беше минало твърде много време. Помъчи се да преглътне, но устата ѝ беше пресъхнала. Отдаде го на падането.

Работещите на пазара минаваха край нея, някои не ѝ обръщаха внимание, а други я оглеждаха любопитно. Тя погледна вратата. Беше боядисана в наситено зелено като на техните магазини с Майкъл. Помнеше, че е виждала същия цвят на фасадата на „Фортнъм и Мейсънс”. По време на онова излизане, което си бяха устроили веднъж. И на двамата им хареса, и двамата решиха, че цветът е прекрасен за врата на магазин.

Искаше да влезе. Искаше да го види. Но се боеше. Направи крачка към вратата и спря. Недей, нареди си сама. Обърни се и си тръгни! Тогава поне ще можеш да си кажеш, че никога не си го видяла с халка на пръста, поставена му от нея, щастлив. Но не помръдна.

— Върви! — просъска сама на себе си. — Незабавно, проклета глупачке!

Накрая пое по пътя си. В началото вдървено, но после по-решително. Стигна до номер трийсет и две, стисна топката на вратата, но внезапно се обърна и затича обратно към сградата на ъгъла. Едно нещо, на което никога не се даваше, беше страхът. Можеше да се справи с тази ситуация. Беше надживяла всичко — гнева и скръбта. Просто желаеше да го види отново. Както би искала да види всеки стар приятел. Просто да провери как е и как се е развил животът му.

— Лъжкиня — прошепна.

Онова, което искаше да зърне, бяха така познатите весели сини очи.

Задъхана спря пред сградата и я огледа. Огромните леко открехнати врати разкриваха вътрешността на склад. Съмняваше се, че може да е вътре. Наситено зелената врата явно водеше към офисите, заключи. Щеше да пробва там. Пое дълбоко въздух и я отвори, изкачи едно стълбищно рамо и се озова в просторна рецепция, която се осветяваше от редица високи прозорци. Имаше дълго дървено гише, а зад него две жени седяха пред бюрата си и пишеха на машините си с бясна скорост; на трето бюро стояха два телефона, които звъняха непрестанно, вдигани от разтревожен млад мъж, чийто поглед не слизаше от часовника на стената. Щайги с пресни плодове и зеленчуци — да бъдат инспектирани и проверени, както предположи тя — бяха струпани безразборно наоколо.

Момче в бяло кухненско облекло, което тъкмо беше дошло с пощенски плик под мишницата, стоеше в центъра на помещението и отказваше да предаде посланието си на един ядосан служител.

— Това е менюто за партито — заяви предизвикателно. — Главният готвач Рейно ми поръча да го предам лично на шефа, а не на някакъв глупав служител.

Чиновникът заплаши да му извие врата. Младежът, който обслужваше телефоните, не вдигна очи дори веднъж, нито пък машинописките. Фиона започна да се отчайва, че ще привлече нечие внимание, когато забеляза млада и красива руса жена да разговаря с двама носачи близо до второто стълбище, водещо директно надолу към склада. Жената им подаде една голяма поръчка и после се обърна към нея.

— Мога ли да ви помогна?

— Бих… Бих искала да се видя с Джоузеф Бристоу — каза Фиона.

Жената се поколеба.

— Съжалявам — отговори. — Но в момента го няма.

— Кажете ми, господин Бристоу на Монтагю Стрийт ли е живял? В Уайтчапъл?

— Да.

Със сърце, блъскащо бясно, Фиона отвори чантата си и изрови визитна картичка.

— Може ли да му оставя това? — попита.

— Разбира се.

Като усещаше погледа на жената върху себе си, тя написа кратка бележка на гърба на картичката. Подаде ѝ я.

— Ако не възразявате.

— Ни най-малко. Довиждане.

— Да. Ами… Довиждане — отвърна Фиона, почувствала неудобство и разочарование. После се запъти към стълбите и към Тависток Стрийт за срещата си в „Бекинс и Браун”.

Кати Бристоу остана загледана след красивата чернокоса жена, докато тя изчезваше надолу по стълбите, а после хвърли поглед към картичката в ръката си. Там пишеше ГОСПОЖА НИКЪЛЪС СОУМС.

Тя е. Фиона. Сигурна съм в това, каза сама на себе си. Има лице, което е трудно да бъде забравено. Макар тя очевидно да е забравила моето, помисли си ядосано. Но пък на колко съм била аз тогава? Може би за последно сме се виждали, когато бях на осем.

— Кати! — ревна някой по коридора.

— Какво има, Джо? — Тя хвърли поглед покрай зоната на рецепцията надолу по коридора. Брат ѝ се беше показал на вратата на офиса си.

— Трябва ми списъка с гостите. За събота. Ще ми го донесеш ли?

— Веднага — отговори.

Той изчезна обратно. Кати отново погледна картичката. Това не е твоя работа, каза си. Все пак прочете съобщението.

Скъпи Джо, в Лондон съм за няколко седмици. Отседнала съм в хотел „Савой. Ще се радвам да те видя. Всичко най-хубаво: Фиона Финеган Соумс.”

Тя прехапа устна. Трябваше да я накараш да изчака, обади се съвестта ѝ. Трябваше да отидеш да повикаш Джо. Ще побеснее, ако разбере какво си сторила. Още можеш да я догониш, не е твърде късно. Настигни я!

Тя хукна към стълбите, а после спря. Защо, попита се. За какво? За да отворя старите рани? Фиона Финеган е омъжена. Госпожа Никълъс Соумс, така пише на картичката, нали? Няма причина да я догонвам. Абсолютно никаква. И защо изобщо иска да го види? Може би още му е ядосана, заключи. Може би търси някакъв вид отмъщение. Да му демонстрира, че е щастливо омъжена и изобщо не е на разположение.

Кати можеше да си представи изражението на брат си, ако само зърнеше картичката. Проклетият глупак би се завтекъл и би тичал по целия път до „Савой”. И след като я видеше, след като тя му разкажеше всичко за мъжа си и прекрасния си живот в Ню Йорк, той щеше да е напълно съсипан. Кати обичаше брат си много и я болеше ужасно да вижда неизменната тъга в очите му. Знаеше, че би изчезнала, ако се влюбеше отново. И знаеше, че това няма да се случи, ако се срещнеше с Фиона.

Обеща на Сали Гордън, че ще ѝ помогне да хване Джо и смяташе да удържи на думата си. Двамата говориха на сватбата на Джими и като че мина доста добре. Джо се държа много очарователно, а Сали беше толкова мила и красива. Как беше възможно да не си пада по нея? Биха били такава хубава двойка. Просто Джо трябваше да бъде накаран да го осъзнае. А повторната поява на Фиона в живота му само би объркала нещата.

— Кати! — кресна отново Джо. — Къде е списъкът с гостите?

Тя мигом взе своето решение. Накъса картичката и хвърли парченцата в боклука, а после извика:

— Изчакай малко. Идвам.

Глава 73

— Той е, сержант — заяви полицай Макфиърсън и размаха във въздуха лист хартия.

Роди загърби малкото правоъгълно огледало, висящо на вратата на гардероба му, и погледна другия мъж.

— Само че не е — отговори. — Защото няма как. Защото той е мъртъв.

— Да, прав сте — отговори чинно Макфиърсън.

— Но между нас да си остане…

— … напълно в рамките на хипотетичното…

— … според доклада на съдебния лекар…

— … мръсникът е съвсем жив и отново действа.

— Мили боже — въздъхна Роди. Обърна се обратно към огледалото и продължи да се мъчи да намести металните символи, които се очакваше да стоят правилно на яката му. Преди по-малко от десет минути беше пристигнало писмо, в което го привикваха в кабинета на началството. Трябваше да тръгне незабавно. Беше очаквал повикването, но не гореше от нетърпение да се отзове.

Два дни по-рано Макфиърсън и един друг полицай бяха уведомени за наличието на разложен труп, натъпкан в нужника зад една изоставена къща на Троул Стрийт. Намерили го някакви момчета. Макфиърсън беше разпознал палтото, ярко морава дреха и така идентифицираха трупа — беше на Маги Ригс, местна улична труженичка. Гърлото ѝ беше прерязано и беше направен опит да бъде накълцано лицето ѝ. Джобът на роклята ѝ беше съдран и у нея не откриха пари, така че Роди пусна приказка как е била обрана и нещата са загрубели. На пресата не даде описание на нараняванията с надеждата да избегне сравнения между това престъпление и убийствата на Изкормвача. Успя да задържи нещата доста спокойни, но беше стигнало до ушите на началника му. Сега щеше да се наложи да му представи доклада на открилия тялото полицай и да го увери, че хората му патрулират по улиците ден и нощ и че всичко е под контрол.

Огледа се преценяващо, като се местеше в опит да види възможно най-много в малкото парче огледало. После се обърна към Макфиърсън и попита:

— Значките ми добре ли стоят?

Макфиърсън огледа яката, раменете и горния джоб на Роди и разнообразните отличителни знаци за неговия ранг.

— Напълно.

— Ами убийството на Куин? Нещо по въпроса?

— Съвсем нищо.

— Нима никой не е чул или видял нещо?

— Сержант, някой някога да вижда нещо тук? Човек ще каже, че всеки мъж, жена или дете в Уайтчапъл са глухи, неми и слепи. Може да се случи убийство на Къмършъл Стрийт в събота на обяд и никой няма да види нищо.

Роди кимна. В Уайтчапъл никога не ръми, винаги вали из ведро, каза си. Първо двойното убийство в „Тадж Махал“, а сега и закланата проститутка.

— Продължавай да търсиш, Макфиърсън — поръча му Роди. — Възможно е да лаем под грешно дърво, като мислим, че е дело на Шиън или Малоун. Би могъл да е всеки. Кой е имал нещо срещу Дени? На кого е дължал пари? Кой е дължал на него? Притисни бармана. Името му е Потър. Дочух, че въртял доходен страничен бизнес с опиум. Заплаши го, че ще го издадеш.

— Знаете ли къде живее?

— На Дийн Стрийт.

— Благодаря, шефе. Ще оставя на бюрото ви доклада за Троу Стрийт.

Макфиърсън напусна помещението, а Роди хвърли един последен поглед в отражението си, доволен, че предния ден беше подстригал косата си и оформил брадата. Имаше уморен вид, но откакто се видя с Фиона и научи какво се е случило с Пади, имаше проблеми със съня. Колкото и да се мъчеше, не успяваше да измисли начин как да пипне Шиън. Отчаяно се стремеше да намери решение. Искаше да помогне на Фиона, не можеше да излъже доверието ѝ, но минаха цели четири дни и още нямаше нищо. Взе доклада в ръка. Щеше да подхване проблема отново вечерта, когато се прибереше у дома и съзнанието му бъдеше свободно. В момента трябваше да се яви на уговорена среща. Но точно се канеше да напусне офиса си, когато чу крясъци пред участъка.

— Влизайте тук, проклети мръсници. Хайде, и двамата.

— Хей! Я почакай — чу да крещи един от хората му.

Последва шум от боричкане и после трясък. Някой изстена от болка и после:

— Пробвай се да избягаш отново, и ще ти счупя крака.

— Риптън! Какво става, за бога? — викна Роди и се запъти по коридора към приемната.

— Не съм сигурен, сър.

Роди погледна към прага. Там стояха двама мъже. По-точно се олюляваха. Лицата им бяха направени на каша — бяха покрити със синини и кръв. Дрехите им бяха разпокъсани. Роди поклати глава, зашеметен от гледката. Приближи към мъжете и изведнъж осъзна, че ги познава — бяха Редж Смит и Стан Кристи. Хората на Шиън Бомбето.

— Добро утро, сержант O’Meapa — прозвуча нечий глас зад гърба му.

Към него пристъпи млад мъж с плашеща на вид мускулатура, тесни панталони и червено шалче. Следваше го друг с подобен вид.

Хулигани, каза си Роди. Личеше по дрехите им. Просто не можеха да се спрат. Със същия успех можеше да си сложат табелки.

— Познавам ли ви вас двамата? — попита, докато оглеждаше белега върху брадичката на първия и чупения боксьорски нос на другия.

— Том Смит — заяви първият мъж с напълно безизразно лице.

— Дик Джоунс — допълни вторият.

— Значи ни липсва само Хари Глупака — отбеляза Роди.

— Моля, сержант? — отвърна Том.

— Не ми се прави на умник, синко. Защо сте тук?

— Те имат да ви кажат нещо — заяви Том и сръчка пленниците си.

— Говорете, малоумници. Силно и ясно, та да ви чуят всички.

Нито Редж, нито Стан издадоха и звук. С убийствено изражение на лицето Том хвана едната си длан с другата и изпука шумно с кокалчета. Редж потръпна.

— Ние дадохме да се разберат на Дени и неговата пачавра — произнесе Стан с посинели и подути устни.

— И кой друг? — подкани го Том.

— Шиън Бомбето.

Роди погледна невярващо към Редж и Стан.

— Готови ли сте да дадете писмени показания и да се подпишете?

Те кимнаха нещастно и Роди накара събралите се полицаи да ги отведат. Том и Дик се насочиха към вратата.

— Почакайте — нареди им. — Как стигнаха до това състояние?

Том вдигна рамене.

— Не знаем. Така ги открихме. Пред кръчмата.

— Пред кръчмата? Пред коя точно?

— Пред която ви харесва.

— За кого работите? — попита Роди.

Том се усмихна.

— Не ви разбирам, сержант.

— О, не ме разбираш? — Роди отиде до вратата, хлопна я и я заключи. — Мислиш ли, че няколко дни в пандиза ще помогнат да ти се изясни?

— На какво основание?

— На основание, че така искам и няма кой да ми попречи. Какво ще кажете?

Том погледна към Дик. Дик кимна.

— Работим за приятел на Дени Куин. За човек, който смята, че не е редно на Шиън Бомбето да му се размине убийство.

— Приятел, друг път. Работите за Малоун. Шефът ви иска да отстрани Шиън от пътя си. Дава ми Редж и Стан и сега мисли, че аз ще довърша мръсната му работа вместо него, нали така?

Никой от двамата не отговори. Просто се взираха в Роди любезно и уважително, снизходително и вбесяващо.

— Онова, което не мога да разбера, обаче — продължи Роди, — е защо Малоун просто не е убил Редж и Стан. И защо просто не убие Шиън. Освен ако Шиън не се е покрил и на Малоун му е невъзможно да го намери. Може би е това. Може би използва двамата мръсници тук като примамка. Наясно е, че Шиън не ги иска в пандиза. Прекалено много се тревожи да не се раздрънкат. Ще дойде за тях. Ще се покаже и Малоун ще му види сметката. Прав ли съм, момчета?

Том преглътна. Дик примигна. Никой не каза и дума.

Роди отключи вратата. Беше получил своите отговори.

— Бъдете така добри, момчета — каза, — и уведомете господин Малоун да си стои от неговата страна на реката. Кажете му, че ако не го направи, много ще съжалява.

Том поспря, излизайки.

— Можете ли да ги осъдите, сержант? — попита.

— Ако подпишат признания, да.

— И Шиън също? За убийството на Куин?

— Ако успеем да съберем достатъчно доказателства срещу него или получим признание, да. — отговори Роди.

Том кимна.

— Дени Куин беше добър човек. И не заслужаваше да умре така. Шиън Бомбето го заслужава обаче. Ще увисне на въжето за това. — Усмихна се сковано. — По един или друг начин.

— Оставете това на нас. — предупреди го Роди. — Ако нещо се случи с Шиън, ще търся вас.

Но Том и Дик вече бяха поели по улицата. Роди остана загледан след тях за няколко секунди. Беше така объркан и напълно удивен от подаръка, който неволно му бяха направили, че напълно забрави за рапорта по повод убитата проститутка в ръцете си и че трябваше да е на път за кабинета на началника си.

Том беше прав. Бомбето със сигурност щеше да увисне на въжето. Не само заради Дени и Джейни, но също и за Пади Финеган.

Имаше го. Най-накрая разполагаше с план как да помогне на Фиона. Вярно, че можеше и да не е успешен, но все пак беше план. Щеше да се наложи да действа бързо. Преди да се е разнесъл слухът за ареста на Редж и Стан и преди Шиън да се е укрил така дълбоко,

че вече никога да не успее да го докопа.

— Риптън! — викна Роди.

— Да, сержант?

— Вземи шестима полицаи и ми доведи Шиън Бомбето. Преобърни всеки камък и всяко кучешко лайно в Уайтчапъл, ако се налага, но го открий.

— Веднага, сър.

— И, Риптън…

— Сър?

— Направи го, преди да са го сторили тези двамата — поръча Роди и изви палец по посока на вратата. — Нужен ми е жив.

Глава 74

— Бих казал — заяви Невил Пиърсън и присви очи зад очилата си, — че са изключително вълнуващи, нали?

— Това са четирите сезона — възкликна жена му Шарлот. — Виждаш ли? Това е пролетта, това е лятото, ето я есента и там е зимата. Всеки от тях предлага своите плодове. Каква находчива идея!

— Огромни са — отбеляза Невил. — Трябва да са към шест на девет метра. — Най-малко.

Фиона не каза нищо. Завъртя се бавно, смаяна от стенописите по четирите стени на залата на магазина „Монтагюс”. Разпознаваше художника — Джон Уилям Уотърхаус — един от английските прерафаелити. Ник беше притежавал две негови платна.

Очите ѝ обходиха всеки от сезоните. Лятото — брюнетка, облечена в яркозелена рокля, — стоеше насред ливада с горски плодове в ръката, а лицето ѝ беше насочено към слънцето. Есента береше круши в овощна градина. Медночервената ѝ коса беше дълга и развята, също като алената ѝ рокля. Зимата представляваше руса и бледа ледена кралица в бяла рокля. Стоеше сред няколко бора и носеше венец от илекс. Пролетта беше жизнено чернокосо момиче, същински воден дух в светлосинята си рокля и очи с цвят на индиго. Държеше розови пъпки в ръка и стоеше до поток. Зад нея цъфтяха черешови дървета. От черната земя под краката ѝ се показваха зелени пъпки. Тя не олицетворяваше есенната реколта или зимната отмора, а обещанието за нещо предстоящо.

На кого би хрумнало да окачи картини в магазин за хранителни стоки, почуди се Фиона. Без съмнение на същия, който беше избрал преливащи се сиви и зелени плочки вместо бели. Който осветяваше мястото с полилеи и аплици във формата на лилии. Такъв, който се беше сетил да постави огледала зад щандовете с храна, та да накара изложеното да изглежда два пъти повече. Който беше осигурил на персонала сребърни табелки с имената, на които пишеше „консултант”, а не „продавач”. На когото беше хрумнало да постави стълбището към горните етажи в дъното на основното ниво, с което правеше наложително за клиентите, запътили се за цветя или цигари, да минат покрай всякакви изкушаващи стоки.

Който и да бе, Фиона го обяви в себе си за истински гений. Всичко, което беше избрал, всяко взето решение — от картините до великолепно аранжираните цветя и артистично изложените екзотични плодове и зеленчуци — придаваше атмосфера на мястото, превръщаше го от шумна зала за продажба на храна в изискан търговски център. Невил ѝ обеща да я представи веднага щом откриеха собственика… въпросния господин Барстън или Бартън — той все така не можеше да се сети.

— Прилича на теб, Фиона — заяви Невил, сочейки към пролетта.

Фиона погледна към изрисуваното момиче.

— Много по-млада е. И далеч по-красива — отговори.

— Глупости, Невил е прав. Изглежда точно като теб, драга моя — заяви Шарлот.

Фиона махна с ръка и отвърна, че им се привиждат разни неща. Покрай тях мина сервитьор с шампанско. Невил взе чаша от подноса и отпи. Фиона също взе една от любезност, но отказа прекрасните хапки. Беше прекалено напрегната, за да яде. Съзнанието ѝ беше твърде претоварено.

По време на вечерята със семейство Пиърсън в „Савой” преди партито Невил я уведоми, че според него ще отнеме шест месеца да се доберат до акциите на Бъртън. Предложи да се срещнат в офиса му във вторник на обед, за да обсъдят подробностите. Шест месеца ѝ се струваше неописуемо дълъг период. Тя искаше акциите сега, а не след половин година. Как би могла да ръководи бизнеса си от Лондон? Щеше да се наложи постоянно да пътува напред-назад — перспектива, на която не гледаше с удоволствие.

Освен това предишния ден получи бележка от Роди, която гласеше: „Пипнах го. Дай ми два дни”. Един ден вече изтече. Оставаше още един. Как беше успял да се докопа до Шиън? И какво правеше с него, за бога? Нощем не можеше да спи от тревоги. Какво беше замислил? И щеше ли да се получи, каквото и да беше то? Чакането ѝ се струваше непоносимо, но щеше да се наложи да е търпелива. С малко късмет до понеделник можеше и вече да знае.

А на всичко отгоре и Джо. Отново се озърна из помещението, заоглежда изложените стоки, роклите на жените и всичко, което би могло да отклони мислите ѝ от факта, че бяха минали цели три дни, откакто остави визитната си картичка в офиса му. Цели три дни, в които не чу нищо от него. Постъпи глупаво, че го направи. Той очевидно не желаеше да има нищо общо с нея. Разбира се, че не желаеше. Даде да се разбере още преди десет години. Вероятно беше изхвърлил картичката секунди, след като онази жена му я бе подала. Потръпна само при мисълта. Постара се да пренебрегне мълчанието му, опита се да убеди сама себе си, че това е без значение. Но не беше вярно. Болеше я. Все още.

Напоследък като че прекарваше времето си в чакане. За отговор от Джо. За развръзка на иска ѝ срещу Рандолф Елгън. За нещо повече от Роди. Не беше свикнала да чака решения за проблемите си; беше се приучила да действа. Да бъде принудена да кротува и да стои настрана безпомощно и бездейно, я влудяваше.

— Какво мислиш, че е това? — попита Невил, стиснал между палеца и показалеца си оребрена зелена шушулка.

Беше отишъл до щанда с плодове и зеленчуци и я носеше.

— Бамя — обясни Фиона. — От Америка. Вирее в южните щати.

Почуди се как се е запазила толкова зелена и свежа. Двамата с Майкъл често срещаха трудности да получат качествена продукция от Джорджия и Каролина. Връщаха много от доставките. Сигурно е превозена в лед на бърз плавателен съд директно от южните пристанища, заключи.

— Бамя. Колко необичайно — почуди се Невил. Отхапа колебливо, направи физиономия и хвърли възмутителния зеленчук на подноса на един сервитьор. — Трябва да дойдете с мен — заяви — и да видите какво открих. Наистина е нещо забележително! Стоях пред витрина със зеленчуци и се чудех как запазват всичко така свежо в лятната жега, когато изведнъж започна да излиза мъгла.

— Мъгла? — попита Шарлот. — Не може да е така.

— Да, мъгла, скъпа моя. Много находчиво! Ела и ще видиш.

— Точно от това имаме нужда в Лондон, още мъгла — заяви Шарлот и изприпка след мъжа си.

Фиона последва семейство Пиърсън и видя какво имаше предвид Невил. Стоката беше изложена във високи витрини с оребрени рафтове от емайлиран метал. Витрините изпускаха фини капчици влага върху стоката и я поддържаха свежа. Протегна ръка към горната повърхност и опипа.

— Тук има маркуч — каза. — Явно в него има миниатюрни дупчици. Някак изстрелват вода през тях. Може би чрез помпа. Но къде ли е? — Тя пъхна глава във витрината, за да се опита да огледа по-добре, но вместо това я напръска вода. — Прав си, Невил. Гениално е! — заяви развълнувано, докато попиваше мокрите си бузи с ръкав. — Трябва да установя как точно е направено. Къде е този господин Бартън?

— Не знам — отговори Невил и се намръщи, докато оглеждаше тълпата. — Трябва да е някъде тук, но още не съм го виждал. Да се поразходим ли наоколо? — каза и ѝ предложи едната си ръка, а на жена си другата. — Няма как да не се натъкнем на него.

Докато обикаляха наоколо в издирване на собственика, тримата успяха да разгледат и останалата част от основния етаж, удивявайки се на видовете хляб — Шарлот изброи над четирийсет, — кейкове, пудинги и бисквити, от които устата на човек се пълнеше със слюнка; разнообразието от риби и морски дарове; изобилието от диви птици, еленско, глиганско и месо от лос; сочните късове говеждо и свинско; готовите храни — пастети, салати, желета с месо, украсени с плетеници от тесто и лъхащи апетитно месни пайове; кулата от сирена.

Напълно запленена от гледката, Фиона поглъщаше всичко с очи и успя да забрави за кратко акциите от „Бъртънс Тий”, презрителното отношение на Джо и случващото се с Шиън и Роди. Беше невъзможно да се тревожи, докато вкусваше парченце отлежал пармезан или разпитваше един продавач — не, консултант — за вид кафе, което преди никога не беше виждала. Преливаше от възхищение към този забележителен търговец Бартън и ставаше все по-нетърпелива да се запознае с него.

Шарлот видя приятелка и се отдели от тях, за да побъбри с нея.

— Да се качим горе — предложи Невил на Фиона. — Искам да посетя магазина за тютюн. Ще бъде наша тайна, драга моя. Шарлот не одобрява.

Фиона се засмя. Настроението ѝ се беше приповдигнало. Зад тях се извръщаха глави, докато изкачваха широкото мраморно стълбище. Хората ги гледаха любопитно, не можейки да разпознаят прекрасната усмихната жена под ръка с Пиърсън. Беше облечена в лятна рокля от копринен муселин в кремав цвят, гарнирана с брюкселска дантела и прихваната в кръста с тънка копринена лента. Отвореното деколте разкриваше стройната ѝ шия, деликатно подчертана от колие и обици с перли, опали и аметисти. Хората я стрелкаха с погледи, запленени от красотата ѝ и омаяни от нейната одухотвореност и жизненост във всеки жест.

На върха на стълбището парапетът се извиваше вляво и вдясно и се оформяха малки кътове, където посетителите можеха да застанат и да следят случващото се долу. Фиона придружи Невил до павилиона за тютюневи изделия, който се хвалеше, че предлага вградени филтри. Наблюдаваше Невил с любопитство, докато той прекара няколко пури пред носа си, като ги притискаше леко, за да прецени доколко са пресни, преди да направи своя избор. Пурите бяха платени и после старателно прибрани в горния джоб.

Обратно навън, Фиона и Невил не успяха да зърнат никъде Шарлот, така че се върнаха при парапета, за да я изчакат. Сервираха им нови чаши шампанско. Фиона беше изоставила своята недокосната някъде на долния етаж. Сега вече по-релаксирана, позволи си да отпие от тази. Привлекателен млад сервитьор ѝ подаде прекрасна червена роза.

— Подарък от нашия цветар — обясни.

— Сериозна работа — отбеляза Невил.

— Нали? — съгласи се Фиона и вдъхна аромата на розата. — Какъв невероятен магазин.

Невил опря ръце на парапета.

— Погледни всички тези хора. Само шампанското трябва да му е струвало цяло състояние.

— Да, но ще си го спечели обратно, когато станат негови клиенти — отвърна Фиона, докато обхождаше с поглед лъскавата тълпа долу. Това бяха хора с пари. С високо положение в обществото. Личеше по скъпото облекло и изтънчения изговор. Щяха да останат заслепени от партито тази вечер, щяха да се приберат по домовете си и да поръчат на прислужниците си да пазаруват от магазините „Монтагюс”. Харченото от собственика сега представляваше само малка инвестиция, обещаваща бъдещи печалби.

— Да посетим ли ресторанта? — попита Невил. — На горния етаж е. Бил неописуем.

— Да, да се качим. Само ще си довърша питието…

Гласът ѝ изведнъж пресекна. Очите ѝ, приковани в лице сред тълпата — мъжко лице, — се разшириха.

Опашката я нямаше. Сега русата коса беше спретнато подстригана, но все така гъста и леко накъдрена. Протърканата риза, шапката и червеното шалче също бяха изчезнали. Беше облечен в костюм. Идеално скроен сив редингот и панталон. Но широката великодушна усмивка си беше същата. И очите, сини и необятни като лятното небе, бяха същите. Момчето вече го нямаше. Неговото място беше заел мъж. Най-красивият мъж, когото някога беше виждала.

В главата ѝ прозвуча глас, онзи, който чу във фирмата на Невил. Беше така необяснимо привлечена, защото принадлежеше на него.

— Бартън или Барстън — каза тогава Невил. — Безпомощен съм с имената.

Не, Бристоу. Джо Бристоу. Нейният Джо.

Едва успяваше да си поеме дъх, докато го наблюдаваше. Говореше с една двойка и се усмихваше, положил длан на рамото на мъжа. Емоциите преливаха в сърцето ѝ и очите ѝ се напълниха със сълзи. Онзи ден в офиса му в Ковънт Гардън си каза, че би понесла да го види отново. Да го понесе ли? Едва успяваше да се задържи права. Само зърването му предизвика бликнали чувства на обич и копнеж. Чувства, за които мислеше, че ги е надмогнала преди много време. Искаше ѝ се да го доближи, да чуе гласа му, да докосне ръката му и да го погледне в очите още веднъж. Да го обгърне с ръце, той да направи същото и да се престорят дори само за няколко секунди, че никога не са се разделяли.

Продължаваше да го гледа, като поглъщаше всяка подробност от външността му — стойката, начина, по който беше пъхнал ръце в джобовете си, докато говореше, маниера да килва глава, докато слуша — внезапно около него се скупчиха три руси деца. Той се наведе и гушна най-малкото, а после взе сладкиш от подноса на минаващ сервитьор и му го подаде. Постави го обратно на земята, а Фиона осъзна, че малкото момиченце явно беше негово. И трите деца бяха негови. Негови и на Мили. Защото той беше женен за Мили от десет години и не искаше да има нищо общо с нея.

Тя отстъпи назад от парапета, почувствала физическа болка. Трябваше да се махне от тук. Незабавно. Преди да я е видял. Или щеше да излезе, че е някоя глупачка, страдаща от несподелена любов, която не можеше да си наложи да стои настрана. Отчаяна и достойна за съжаление жена.

Невил забеляза покрусената ѝ физиономия.

— Фиона? Какво има? Какво не е наред?

Тя си наложи да се усмихне.

— Нищо, Невил. Леко замайване, това е всичко. Не понасям височини — излъга.

После заяви, че е прекарала изключително добре, но е уморена и е имала тежък ден, така че трябва да се връща в хотела си. Помоли го да каже „довиждане” на Шарлот от нейно име и се разбраха да се видят в офиса му във вторник.

После пое надолу по дългото и широко стълбище. Забеляза една странична врата и възнамеряваше да се добере до нея по най-бързия начин. Искаше ѝ се да затича, но си наложи да се оттегли с подобаваща походка. Когато най-накрая достигна основното ниво, бързо си запроправя път към нея. Тя водеше към алея, обхождаща сградата на „Монтагюс”. Вече отвън, си позволи да затича. Изскочи от алеята и се озова на улицата, където мигом намери наемен файтон.

Най-накрая даде воля на емоциите си. Кочияшът чу хлипанията ѝ. Обърна се и загрижено я попита дали е добре.

— Не, не съм. Изобщо не съм — отговори тя, твърде разстроена да се притеснява, че плаче пред напълно непознат.

— Не ми казвайте, но е заради мъж, нали? — попита я той.

Тя кимна.

— Много сте глупава, госпожо. Хубава жена като вас… Защо? Можете да имате някой по-добър от него, когато си поискате. Пет пари не давам кой е.

Фиона въздъхна.

— И аз все това си повтарям. Може би някой ден ще го повярвам.

— Тя беше — каза Джо сам на себе си, застанал на улицата и трескаво оглеждащ тълпата за жена, облечена в кремава рокля.

Тези сини очи, това лице… Беше Фиона. Тя беше тук.

Мерна я на стълбите. Внезапния шок беше толкова голям, че изпусна чашата, която държеше. Тя се строши в краката му. Преди дори да успее да извика името ѝ, тя беше слязла по стълбите и излезе през страничната врата. Той затича след нея, но тълпата го забави. Докато стигне до улицата, тя беше изчезнала.

Фиона. Тук в Лондон. В неговия магазин. Видя я. Направи няколко крачки по тротоара, като надничаше през прозорците на файтоните; пресече улицата и се огледа в двете посоки, но не успя да я открие никъде.

Тя беше, сигурен съм, каза си. Само че работата е там, че тя живее в Ню Йорк, а не в Лондон. С мъжа си.

— Джо! — викна го някой. — Джо… Насам!

Завъртя се по посока на гласа. Беше Кати. Махаше му.

— Видях, че изтича навън. Помислих, че се е случило нещо.

— Не, нищо. Съвсем нищо. Просто ми се стори…

— Нужен си вътре. Лейди Чърчил тъкмо пристигна. Иска обиколка с придружител. — Тя го погледна съсредоточено. — Джо, какво има? Изглеждаш, сякаш умът ти е другаде.

Той поклати глава.

— Няма да повярваш, но мога да се закълна, че току-що видях Фиона Финеган.

Кати отправи смутен поглед към другия край на улицата и после обратно към него. Той осъзна, че сигурно я тревожи.

— Мислиш ме за малоумен, нали? — попита.

— Не си малоумен, мили. Просто преуморен. Повече от месец всички работим по осемнайсет часа седем дни седмично. Но магазинът вече отвори и ако се съди по тази вечер, успехът му ще е зашеметяващ. Щом нещата поутихнат, трябва да си вземеш няколко дни почивка.

Джо кимна.

— Да, мисля че ще направя точно това.

— Хайде — подкани го бодро тя. — Не е редно да караме лейди Чърчил да чака.

Кати го поведе обратно по алеята. Така щеше да е по-бързо, отколкото да се мъчат да си проправят път през главния вход. Джо спря на вратата, за да пусне сестра си пред себе си. Точно се канеше да влезе, когато зърна на земята да лежи червена роза.

Вдигна я. Фиона обожаваше червени рози. Подаряваше ѝ по някоя, когато имаше възможност.

— Джо? Идваш ли?

— Веднага.

Тикна цветето в джоба си. Наистина полудяваше. В това нямаше съмнение. Кати беше права. Няколко дни отдих щяха да му се отразят добре.

Глава 75

— Ти, мръснико! Противна гадна лайнометка такава! Не можеш да ме държиш тук! Искам да се срещна с адвоката си, при това незабавно! Знам си правата! Когато изляза от тук, O’Меара, ти също ще изхвърчиш. Ще паднеш право на пъпчивия си ирландски задник. Чуваш ли ме? Ще си изгубиш поста, мръснико! Ти и загубенякът, който ме довлече тук…

С ръце, скръстени пред гърдите, Роди наблюдаваше с насмешка мъжа от другата страна на металната решетка. След минута или две щеше да спре да се пени. Два дни без храна и вода изхабяваха и най-жилавия тип. А въпреки перченето си, Бомбето не беше толкова корав. Изобщо не беше така едър като Редж и Стан. Беше жилест и нямаше тлъстина, която да омекотява ударите. Роди предполагаше, че ще пролее доста кръв.

Откачи очуканата си палка от колана и я размаха няколко пъти за проба. Бомбето забеляза какво прави и последва нов порой нападки. Този път му липсваше цветистият израз и енергичността отпреди. Започваше да се уморява.

Беше минало доста време, откакто Роди за последно беше провеждал разпит от такъв характер. Макфиърсън предложи да помогне, но той отказа. Искаше Бомбето само за себе си.

Изчака още няколко минути, докато най-накрая Шиън седна изтощен на пейката в килията. После взе връзката ключове от колана си, отключи вратата и пристъпи вътре. Както и очакваше, Бомбето му се нахвърли в мига, щом затвори. Роди беше подготвен. Отклони удара с палката си, сграбчи Шиън за ръката, завъртя го и го запрати към решетките. Бомбето отскочи и отново се хвърли към него. Роди замахна с палката към главата му и отвори голяма рана над едното му око.

Бомбето изкрещя. Роди го сграбчи за ризата и го хвърли обратно върху пейката.

— Пади Финеган ми беше като брат — заяви.

— Какво общо има това с мен, по дяволите? — кресна Бомбето и обърса кръвта от лицето си.

— Ти си го убил. Ти и Уилям Бъртън.

— Не знам за какво говориш.

— Също така си убил Дени Куин и Джейни Симс.

Бомбето изплю малко кръв.

— Погнал си грешния човек. Беше Сид Малоун. Иска да проникне в Ийст Енд. Опита се да подчини Куин, но Куин не се поддаде. Така че Малоун му видя сметката.

Роди извади два листа хартия от джоба си, разгъна ги и ги тикна под носа на Бомбето.

— Можеш ли да четеш? — попита.

— Майната ти.

— Ще го приема за да — заключи Роди. — Прочети ги внимателно. Това са подписаните самопризнания на Редж Смит и Стан Кристи с двама от моите хора като свидетели. Твърдят, че ти лично си наръгал Куин, а Редж и Стан са заклали Джейни Симс.

Роди наблюдаваше очите на Шиън, докато той четеше документите и със задоволство забеляза, че там проблесна страх.

— И какво? — попита Бомбето щом приключи. — Така твърдят онези двамата. Аз казвам нещо различно. Не съм припарвал до „Тадж Махал”, когато Дени беше убит.

— Чуй ме, Бомбе, ще ти направя предложение. И двамата знаем, че ти си го извършил. Имам показанията на Редж и Стан, които да го потвърдят. И ако се налага, ще намеря още свидетели. Барманът Потър ще потвърди, че си бил там. Също и поне пет от момичетата на Дени.

Бомбето се усмихна.

— Не биха посмели.

— Не и ако мислят, че ще се измъкнеш — призна Роди. — Но ако ги уверя, че това няма да се случи, с теб е свършено. Чух, че Рони Блак, който държи онзи магазин за алкохол на Лем Стрийт, играел снукър, когато си пристигнал. Струва ми се, ще се радва да му платиш за всички тези години. Обзалагам се, че те мрази от дъното на душата си. Убеден съм, че ще изпее всичко като папагалче. Вярвам, че всеки присъствал там, би го сторил. Сигурен съм, че ще се радват да се отърват от теб.

Бомбето пое дълбоко въздух и изпуфка.

— Какво искаш?

— Истината. За Куин. Също и за Пади Финеган. Искам да обясниш как се стигна до убийството на Финеган. Как Уилям Бъртън те придума да го извършиш?

Бомбето кимна.

— Именно това се случи. Той ме придума да го направя.

— Така си и мислех — отговори окуражително Роди. — Бъртън е онзи, когото искам да хвана.

Бомбето се наведе напред, вече заинтригуван.

— Ако го направя, аз какво ще получа?

Ред за бесилото, помисли си Роди.

— Аз ще се погрижа за теб, Бомбе — каза. — Не съм човек, който пропуска да демонстрира благодарността си. Ще се погрижа съдията да разбере, че си помогнал и ще направя всичко да го убедя да прояви снизхождение. Ще влезеш в затвора, вместо да увиснеш, при това с право на помилване за добро поведение. След десет или петнайсет години ще си на свобода. — Направи пауза и после добави: — Но ако откажеш, ще си припомня всяка услуга, която някога съм направил, всеки дълг, който някой има към мен и ще се погрижа да увиснеш на въжето заради Куин.

Обмисляйки, Бомбето пое въздух през стиснати зъби.

— Добре — каза накрая. — Знам кога играта е свършила. Но ако затъвам, Бъртън идва с мен. Имаш ли лист хартия в тази дупка? Писалка? Да приключваме с това.

Глава 76

Облечена в делови сив костюм, Фиона крачеше забързано по Къмършъл Стрийт, отмина „Крайст Чърч” и влезе в порутена кръчма на име „Камбаните”. Беше облачна сутрин, още дори нямаше шест. Няколко работници, отрудени хора, седяха на бара, похапваха месни пайове и яйца в мляно месо и пиеха чай.

— Фиона! Насам!

Беше Роди. Седеше на една маса в сепаре. Предишната вечер ѝ изпрати бележка и я помоли да се срещнат тук. Пишеше, че има информация, отнасяща се до смъртта на баща ѝ. И до техния план. Пред него стояха чайник с чай и остатъците от топла закуска. Тя забеляза, че беше небръснат и с мътен поглед.

— Имаш вид, сякаш не си спал. Какво е станало? — попита, докато се настаняваше срещу него.

— По-скоро какво не е станало — отговори уморено той. — Викнаха ме в два сутринта. — Той се озърна и понижи глас. — Открили тяло на Фурние Стрийт. На проститутка. Гърлото ѝ беше прерязано. Някакъв човек чул писък, тръгнал да ѝ помогне и я намерил мъртва.

— Шегуваш се.

— Ще ми се да беше така.

— Звучи също като Джак.

Роди потърка лице.

— Да, така е — съгласи се. — И вестниците няма да замълчат по въпроса. Местопрестъплението беше пълно с репортери, опитващи се да получат информация. Имаме заповед да не им предоставяме нищо, но това не ги спира. Каквото не могат да научат, измислят си го. Проклетият Боб Девлин, редактор в „Клариън”, ще е подлудил целия Ийст Енд до вечерта. Поискахме подкрепления от Лаймхаус, Уопинг и Боу в случай на неприятности. Но нищо от това не е твоя грижа, момиче.

Направи пауза, когато барманката донесе нова каничка чай на масата и попита Фиона какво ще яде.

— Нищо, благодаря — отговори тя.

— В този час на деня сепаретата са само за клиенти, които поръчват храна — заяви намусено жената.

— Добре, донесете ми топла закуска.

— С пържени картофи или домати?

— Всичко. Искам от всичко — отговори Фиона, нетърпелива жената да си тръгне.

Сипа си чаша чай и доля вътре мляко, а Роди продължи.

— Помолих те да дойдеш тук, защото знаех, че днес няма да успея да се добера до теб, а исках да ти кажа какво се случи — обясни ѝ. — Преди няколко дни беше убит мъж на име Денис Куин и приятелката му Джейни Симс.

Фиона кимна, без да е сигурна какво общо имаше убийството на Куин със смъртта на баща ѝ.

— Дело е на Шиън Бомбето. Друг престъпник на име Сид Малоун го предаде в ръцете ми. По заобиколен път.

— Малоун? — повтори Фиона. — Същият Сид Малоун, който веднъж се опита да ме замъкне в някаква пряка?

— Не бих се изненадал, но не знам със сигурност. Не съм го виждал от десет години. — Роди ѝ разказа как хората на Малоун са довлекли Редж и Стан в участъка и как неговите собствени хора са открили Шиън, сврян в къщата на сестра си в Степни. — Обясних му, че ми е в ръцете за Куин — каза ѝ Роди, — но че ще придумам съдията да е милостив към него, ако признае за убийството на баща ти… и натопи Уилям Бъртън.

Фиона тропна чашата обратно в чинийката. Очите ѝ бяха станали огромни.

— И той направи ли го?

— Да.

Тя се облегна на стола си, замаяна от този внезапен обрат на събитията. Докато обмисляше всички последствия, осъзна, че няма да се наложи да чака шест месеца за дяловете на Ник. Не ѝ бяха нужни. Признанието на Шиън щеше да довърши и двама им — него и Уилям Бъртън.

— Сега можеш да арестуваш Бъртън, нали така? Можеш да вкараш в затвора, да го пратиш на съд и да увисне на бесилото заради стореното — заговори.

Роди се поколеба.

— Надявам се да е така, момиче — отговори. — Но не мога да ти гарантирам.

— Но защо? — попита отчаяно тя. — Разполагаш с признанията на Шиън.

— Всичко, което всъщност имам, е думата на всеобщо известен престъпник срещу тази на уважаван търговец. Няма пряк свидетел на убийството на баща ти. Няма как да се докаже, че твърдението на Шиън е истина — обясни Роди. — Направих всичко, което можах. И може би с малко късмет то ще е достатъчно. Изпратих двама полицаи в офиса на Бъртън да го уведомят за признанията на Шиън и да проведат официален разпит. Може да се случи чудо. Може пък да признае. Случвало се е преди. Човек може да живее с убийство, тежащо на съвестта определено време, преди вината да надделее. — Той покри дланта ѝ със своята. — Опитай се да имаш малко вяра.

Фиона кимна печално. Уилям Бъртън не беше такъв тип човек и вярата не беше силната ѝ страна. Беше така близо да отмъсти за смъртта на баща си. Роди свърши толкова много. Постави повечето от парченцата по местата им. Сега имаше нужда от малко допълнително побутване, начин да хване Бъртън в капана, да го застави да признае. Но как?

Закуската ѝ пристигна. Тя започна да побутва храната с вилицата. Всичко е наред, каза си. Роди поне беше притиснал Шиън. Той щеше да бъде обесен за стореното. А ако Бъртън не признаеше, просто щеше да се върне към първоначалния си план — Невил да се добере до акциите и тя да ги използва да унищожи Бъртън. Отпи от чая в старание да обуздае разочарованието си. Очите ѝ се спряха върху вестника на Роди. „Клариън”. Беше го оставил на масата.

Убийство в Уайтчапъл гласеше заглавието на първа страница. „Жена заклана на улицата. Отдолу имаше статия за публична свада. „Двайсет и петима ранени след сбиване в кръчма”. И отдолу: „Скандал! Местен свещеник и лека жена. Подробности на пета страница.” С подобни заглавия „Клариън” караше нюйоркските вестници да изглеждат направо сдържани, помисли си. Отново изчете заглавията. По някаква причина една дума се наби в съзнанието ѝ.

Скандал.

Тази дума ѝ беше добре позната. Омъжи се за Ник именно за да избегне скандал. И през следващите шест месеца можеше спокойно да изгуби бизнеса си с чай, ако свекърът ѝ спазеше обещанието си да сложи началото на друг.

Скандал.

Изкрещяна или прошепната, думата беше могъща. Заплашителна. Дори ужасяваща. Заради скандали пропадаха бракове. Бизнеси, репутации, съдби. Дори само лека опасност от такъв би могла да подейства опустошително. Хората предприемаха какво ли не, за да ги предотвратят. Закани се пред някого, че ще предизвикаш скандал и вече имаш власт над него. Възможност да упражняваш натиск. Контрол.

Тя бутна чинията си настрана.

— Не ни е нужно чудо, чичо Роди — произнесе тихо.

— Не ли?

— Не. Всичко, от което имаме нужда е приятел във вестник. Който и да е вестник. Колко добре познаваш човека, за когото спомена? Девлин.

— Много добре. Правили сме си много услуги през годините.

Тя отвори чантата си и остави няколко монети на масата, а после се изправи.

— Да вървим да се срещнем с него.

— Защо?

— Да проверим дали ще ни помогне да нагласим скандал. Може и да не сме способни да осъдим Бъртън за убийството на баща ми, но ще накараме хората да го вярват.

— Не разбирам. С какво ще помогне това? — попита Роди, докато смачкваше салфетката си на топка.

— С много. Надявам се. Хайде, да вървим. Ще ти обясня по пътя.

Роди спря с ръка на бравата пред сградата на „Клариън”. Обърна се към Фиона и каза:

— Знаеш ли какво, момиче, това може и да проработи.

— По-добре да е така, чичо Роди.

— Готова ли си?

— Да.

— Добре тогава. Да вървим.

Той отвори вратата и влезе в дългото и шумно помещение, където бяха разположени печатарските преси. Вътре се носеше тежка миризма на машинно масло и мастило.

— Хайде — каза и я поведе към стълбището. — Офисът на новинарския екип е насам.

Той познаваше сградата. Беше идвал много пъти. „Клариън” не беше точно „Таймс”, но представляваше борбен вестник с влияние и висок тираж. Разнищваше всички местни истории, много от които бяха подбрани от „Таймс” и други водещи вестници. Щеше да послужи добре на целта им.

Фиона му обясни плана си. Беше гениален, но дали щеше да проработи или не, зависеше изцяло от Девлин. Той беше свестен тип, но понякога се заинатяваше. За в случай, че днес се окажеше в кисело настроение, Роди се отби в участъка, за да се подсигури с малък подарък. Един вид смазка за чарковете.

Новинарският офис беше изпълнен с цигарен дим, примесен с миризма на недоядени закуски. Около дузина репортери се бяха прегърбили над бюрата си и пишеха, а в средата на помещението един нисък мъж крещеше:

— И наричаш себе си репортер, Луис? Къде са подробностите? Къде е цветът? Каза, че гърлото ѝ било прерязано. Колко дълга е била раната? Колко дълбока? Трахеята прерязана ли е била? Имало ли е кръв по земята, или се е пропила в дрехите? Такива неща искат да узнаят читателите ни. Сега се махай и не се връщай, докато не направиш истински материал.

— Но, господин Девлин, от полицията не казват нищо! Не мога да огледам оръжието. Не мога дори да се добера до пряката.

— Ти мъж ли си, Луис? Има ли нещо в тези панталони. Стига си циврил и ми осигури история! Ако от полицията не сътрудничат, намери някой, който би го сторил. Наемател в някоя околна сграда. Помощникът на съдебния лекар. Човекът, който е почистил пода след аутопсията. Няколко монети в точната шепа вършат чудеса. Намери начин!

Репортерът, момче на не повече от осемнайсет или деветнайсет, се изниза с наведена глава и пламнали бузи. Девлин го наблюдаваше, докато се отдалечава и клатеше глава, а в следващия момент забеляза Роди.

— Сержант! На какво дължа удоволствието? — попита и доближи.

— Трябва да поговоря с теб, Боби. Насаме.

Девлин кимна и ги подкани да влязат в офиса му. Роди представи Фиона и преди другият мъж да е имал възможност да започне да задава въпроси, заяви:

— Имам история за теб. Добра е. И трябва да се озове на първа страница на тазвечерния вестник.

Девлин килна глава с озадачено изражение на лицето.

— Това е нещо различно — отбеляза. — Свикнал съм да се мъчиш да не допускаш добрите истории във вестника, а не да настояваш да попаднат в него. За какво става дума?

Роди му разказа как лидер на профсъюз на име Патрик Финеган е бил убит преди десет години точно преди стачка на доковете и, че Шиън Бомбето току-що е признал за престъплението. Обясни му, че вторият заподозрян е Уилям Бъртън — търговецът на чай.

Девлин се намръщи.

— Интересна история — отсъди. — Но обвиненията не могат да бъдат доказани. Ще я публикувам, ако това ще ти помогне, но не мога да я сложа на корицата. Може би на четвърта страница. Закланата уличница получава първа страница. Надявах се, че си дошъл заради нея.

Роди беше очаквал отрицателен отговор.

— Хайде, Боби. Правил съм ти много услуги. Давал съм ти много насоки. Предоставих ти всичко за убийствата на Търнър Стрийт от деветдесет и шеста година, помниш ли? — заубеждава го. — Това ти осигури кариерата. Също и за бандата на слепия просяк. Написа цяла поредица за тези джебчии. Повишиха те до редактор.

Девлин изпухтя раздразнено, докато прехвърляше едно преспапие в ръце.

— Защо тази история е толкова важна за теб?

— He мога да ти кажа. Още не. Просто го направи, Боби. Заради онова, което ми дължиш.

— Просто не е достатъчно, дявол да го вземе. Случило се е преди десет години. Прекалено стар случай е. Хората искат пресни убийства. Като уличницата с прерязаното гърло. Това убийство си го бива.

Роди изигра своя коз.

— Бяха две — заяви.

Девлин спря да си играе с преспапието.

— Две?

— Роди кимна.

— Тялото открито на Фурние Стрийт снощи принадлежи на втора проститутка, убита в рамките на две седмици. И на двете гърлата бяха прерязани.

— Исусе Христе!

— Не искахме да всяваме паника. Помъчихме се да потулим нещата. Ако ти не знаеш, очевидно сме свършили добра работа.

— Но как…

— Излъгахме за професията на първата жертва. Казахме, че е била шивачка. Това беше наполовина истина. Тя твърдеше така пред всички. Представихме убийството ѝ като обир, излязъл от контрол.

— Изкормвача пак ли се е развилнял? — попита развълнувано Девлин. — Къде беше открита първата? В същия район ли? На каква възраст беше? Еднакъв тип оръжие ли е използвано при двете? Други рани? Натъртвания?

Вместо да отговори, Роди разкопча куртката си и извади сноп листове.

— Ето докладите от съдебния лекар за двете жени. — Девлин се протегна, но той ги дръпна. — Твои са… ако пуснеш случая с Шиън и Бъртън на първа страница тази вечер.

Девлин прехапа устна, докато премисляше. Най-накрая любопитството му надделя. Точно както Роди предполагаше, че ще се случи.

— Добре, добре — каза.

— Също така искам да осигуриш на госпожа Соумс сто предварителни копия.

— Нещо друго? Снимка на децата ти на втора страница?

— Ще го направиш ли?

— Да, сега ми дай докладите.

Роди му ги подаде.

— Трябва да ми ги върнеш след час, Боби. Един час. Изпрати някое от новите момчета. Поръчай му да ми донесе сандвич с бекон. Или риба и пържени картофи. Каквото и да е. Нека изглежда, сякаш ми носи обяд. Не трябва да личи, че е репортер. Разбра ли ме? Поемам голям риск, като ти ги давам.

Девлин кимна с очи, приковани към документите.

— Чуй това, O’Meapa. Гърлото е прерязано отляво надясно… Трахеята е прерязана… Също и хранопроводът… Белези от острието по прешлените… Обезобразяване на лицето… Вероятен опит за изкормване… Той е! — отсече доволно.

Роди се изправи. Фиона също. Той забеляза колко е бледа. Искаше да я изведе от тук. Като се имаше предвид как беше умряла майка ѝ, едва ли споделяше ентусиазма за кръв на Девлин.

— Ще предоставиш достоверна информация на читателите си, нали, Боби? — попита Роди. — Няма да извършиш нещо неразумно, като например да припишеш убийствата на Изкормвача, след като всички знаем, че е мъртъв, нали така?

— Разбира се, че не — отговори Девлин, докато още четеше.

— Добре — каза Роди с облекчение.

Девлин вдигна поглед и му се ухили.

— Ще кажем, че е духът на Изкормвача.

— Не мога да го повярвам, Роди — заговори кротко Джо. — Пади Финеган е бил у бит?

— Да, момче. За да спрат докерите да се организират.

Джо остана смълчан за няколко секунди, а после каза:

— Тя е имала нужда от мен, Роди. Нуждаела се е от мен така отчаяно, а аз я изоставих. Обърнах ѝ гръб. Не ѝ помогнах по никакъв начин.

— Помогни ѝ сега. Ако някога си я обичал, направи каквото те моля.

— Ще го направя. И ще се погрижа „Харъдс” и „Сейнсбърис”, както и още десетина други магазина да ме последват. Няма да му се размине. Не и ако зависи от мен.

— Благодаря ти, момче. Знаех, че мога да разчитам на теб. Искам да ѝ осигуря малка застраховка. От теб и останалите търговци. А също и от профсъюза. — Изправи се. Намираха се в офиса на Джо в Ковънт Гардън и го чакаше дълъг път. — Трябва да тръгвам. Предстои ми да открия Пит Милър, шефа на локал „Уапинг“.

— Роди, почакай.

— Да?

— Тя тук ли е?

Роди поклати глава.

— Не мога да ти кажа това.

— Моля те, Роди.

— Не мисля, че желае да те вижда, момче.

— Нека тя ми го каже. Остави я да ми го каже лично и повече никога няма да я безпокоя.

— Не можеш просто да ѝ се натресеш, Джо! — произнесе ядосано Роди. — Боже! Не мислиш ли, че на главата ѝ се е струпало достатъчно, без ти да се появяваш на вратата ѝ тази вечер?

— Няма да отида тази вечер. Ще отида утре. Когато всичко свърши. Няма да те лъжа, ще ми се да се втурна още сега. Но няма да го направя. Имаш думата ми.

Роди се взря в него.

— В „Савой” е — произнесе най-накрая.

Точно се канеше да му напомни за обещанието, но Джо не му даде възможност.

— Труди! — ревна и профуча покрай него на път към офиса на секретарката си. — Свържи ме с „Харъдс”.

Над Лондон се бяха струпали дъждовни облаци, тъмни и застрашителни. Силният вятър ги тласкаше от Темза навътре към сушата, над крайбрежните бордеи, на запад над счетоводните къщи на Сити и още по-навътре, над Уестминстър и Сейнт Джеймсис — анклавите на привилегированост и власт.

Задава се буря, помисли си Фиона. От изток. Успяваше да подуши аромата на реката във въздуха. Дали същият този вятър брулеше мрачните улици на Уайтчапъл, почуди се. Дали проникваше през тънките стени на порутените къщи и дрипавите дрехи на хората, живеещи там? Въобразяваше ли си или поривите му наистина носеха горчивата миризма на мизерията?

Двама добре облечени и очевидно сити мъже забързаха покрай нея и влязоха в „Уайтс”, клуба за мъже, пред който стоеше. Свекър ѝ, лорд Елгън, херцог на Уинчестър, също беше вътре. Вечеряше тук всяка вечер. Знаеше го, защото Ник ѝ беше казал, че той прекарва в клуба повече време, отколкото в дома си.

Ако всичко вървеше по план, до минути щеше да се озове лице в лице с него, А после всичко щеше да зависи от нея. На умението ѝ да играе, да се преструва, да демонстрира увереност на тема пари, пазари и типичното поведение на английските инвеститори, да блъфира пред човек, който ръководеше една от най-изтъкнатите английски банки, човек с повече познания в света на финансите, отколкото тя някога можеше да се надява да има. Как щеше да се справи, за бога? Ужасяваше се, че ще се провали, когато беше заложено толкова много.

Внезапен порив на вятъра развя полите ѝ. Приглади ги. Диамантът ѝ, онзи даден ѝ от Ник, проблесна на пръста ѝ. Ник. Как ѝ се искаше той да беше тук. Имаше нужда от него. Вятърът духна в гърба ѝ и тя изпита усещането, че нечия ръка я побутва напред. Изведнъж почувства — също както се случи, когато Теди ѝ прочете завещанието на Ник — че той още е до нея. Че се е появил от Париж или където се подвизаваше душата му сега, за да бъде с нея, да я подкрепи. Успяваше да го чуе как казва: „Давай, стара обувко, върви и му дай да разбере“.

Вдъхваше ѝ куража, от който се нуждаеше, за да изкачи стълбите.

Във фоайето я посрещна сервитьор.

— Ужасно съжалявам, госпожо — заговори рязко, — но това е частен клуб. Само за мъже.

Фиона го изгледа, сякаш беше някакво изключително отблъскващо насекомо.

— Аз съм виконтеса Елгън — заяви надменно, а титлата излезе от устата ѝ, като че я използваше всеки ден. — Херцогът на Уинчестър е мой свекър. Налага се да го видя незабавно. Спешно е. Проблем от семейно естество.

Сервитьорът кимна, внезапно станал сговорчив.

— Един момент, моля — каза и се изкачи по покритото с килим стълбище, чиито стени бяха облицовани с дървена ламперия, декорирана с английски пейзажи.

Фиона пое дълбоко въздух. Дотук добре. Беше влязла в първата си роля и я изигра умело, но следващата щеше да е далече по-трудна. Докато чакаше сервитьорът да се върне, думите на Роди, когато се разделяха звучаха в главата ѝ. „Бъди внимателна, момиче, бъди много внимателна. Виждал съм да убиват хора за една лира, а какво остава за няколкостотин хиляди.“

Тя му обеща да се пази. Роди направи толкова много за нея. Без него нямаше да е стигнала дотук — да види как несигурният ѝ план е на път да успее. Той също го желаеше. Тя трябваше да успее.

Сервитьорът се появи отново.

— Херцогът ще ви приеме. Последвайте ме, моля. — Той я придружи нагоре по стълбите и по коридора към един частен салон. Вратата прещрака зад гърба ѝ и тя остана сама. Или така си мислеше, докато не прозвуча студен и рязък мъжки глас.

— Имате голям кураж, госпожице Финеган.

Фиона прикова поглед в него. Стоеше пред едно бюро в далечния край на помещението, едър мъж в черно официално сако. Лицето му беше извънредно непривлекателно с изключение на едно — забележителните му очи с цвят на тюркоаз. Очите на Ник.

— Елгън. Госпожа Никълъс Елгън — отговори. — Или поне така пише на брачното ми свидетелство. Използвам името Соумс. Покойният ми съпруг го предпочиташе.

— Може ли да попитам защо прекъснахте една изключително добра вечеря?

Фиона извади копие от „Клариън” от куфарчето си и го хвърли на бюрото.

— Не съм запознат с тази публикация — заяви херцогът с отвращение.

— Може и да не сте — отговори тя, — но редакторите на всеки водещ вестник в града са. Вярвам, че ще е във ваш интерес да прочетете водещата история.

Той се наведе над бюрото. Тя видя очите му да пробягват по заглавието.

„Търговец на чай обвинен в убийството на водач на профсъюз” и под него „Уилям Бъртън е разпитван от полицията”. Той отвори вестника и прочете статията. За част от секундата тя зърна по внимателно овладяната му физиономия да пробягва тревога. Изчезна също толкова бързо, колкото се появи, но у нея проблесна искрица надежда, която ѝ вдъхна увереност.

— Какво общо има това с мен? — попита той бавно.

— Никълъс ви е наричал много неща, господине, но никога глупак. Наясно сте, колкото и аз, че убийците не остават на свобода. Уилям Бъртън ще бъде арестуван, осъден и обесен. Бизнесът му ще бъде съсипан. Погрижих се всеки редактор на всеки лондонски вестник, голям или малък, да получи копие от „Клариън”. До утре градът ще гърми. Копия получиха и основните акционери на Бъртън. Предполагам, ще са потресени от идеята, че са вложили пари във фирма, принадлежаща на убиец. До сутринта всички ще се надпреварват да се отърват от акциите.

— Твърде вероятно — отбеляза херцогът. — Какво искате от мен?

— Акциите на Ник от „Бъртънс Тий”.

— А ако откажа?

— Тогава ще направя всичко по силите си да унищожа „Бъртънс Тий”. Притежавам двайсет и два процента от компанията — това е без дяловете на Ник — и ви обещавам, че ще се отърва от тях по-бързо от едно примигване. До обяд пазарът ще е наводнен. Акциите няма да струват повече от хартията, на която са отпечатани. Фирмата ще бъде съсипана. И „Албион Банк” ще изгуби триста хиляди лири от инвестициите си.

Херцогът извади цигара от сребърна кутия на бюрото и я запали. Дръпна и изпусна дим, а после каза:

— Не мисля така. От полицията ще разпитат Уилям. Той, разбира се, ще отрече да е замесен и до няколко дни всичко ще бъде забравено. Без възмутени инвеститори и продажби в резултат на паника.

— Аз ще сложа началото на паниката. В мига, щом пазарът отвори.

— С каква цел? Фактът, че притежавате двайсет и два процента плюс яростната ви решимост да сложите ръце върху дяловете на покойния ми син ми казва едно нещо — искате да завладеете „Бъртънс Тий”. Как ще го постигнете, ако се освободите от акциите си?

— Няма да го постигна. Но ще докарам компанията до банкрут. Поне ще получа това удовлетворение.

Елгън помисли известно време.

— Твърде възможно, но няма гаранция. Някой би могъл да купи голяма част от акциите ви, да стабилизира пазара и да спаси фирмата. Виждал съм да се случва.

Фиона преглътна. Губеше предимството си. Изигра коза си.

— Това е банкова полица за триста хиляди лири — каза, извади лист хартия от куфарчето си и го постави на бюрото. — Сумата, равняваща се на заема, отпуснат на „Бъртънс Тий” от „Албион Банк”. В мига, щом ми предоставите дяловете на Ник, ще стане ваша.

Елгън повдигна вежда.

— Склонна сте да изплатите целия заем?

— Целия. Ще бъда в „Албион Банк” утре в осем сутринта. Тогава ще можем да направим замяната — акциите от „Бъртънс Тий” срещу моите пари. В сметката му има и други акции. На доста добра стойност. Задръжте ги. Всичките. Искам само тези от „Бъртънс Тий”. — Тя млъкна, за да го остави да осмисли. — Ами ако грешите? А ако съм права? А ако „Бъртънс Тий” затъне? На този свят има хора, които поставят морала и справедливостта над печалбата.

— Така ли? Убеден съм, че не познавам никого от тях. Много хубава реч, драга моя, но доверете ми се, инвеститорите се интересуват повече от портфейлите си, отколкото от отдавна умрял докер.

— Той угаси цигарата си. — Разговорът ни ми достави удоволствие — обикновено вечерите не ми предлагат такива драматични интерлюдии, — но се налага да се върна към компанията ми за вечеря.

Като че стените на помещението притиснаха Фиона. Изведнъж ѝ се стори трудно да поеме въздух.

Херцогът приближи до нея. Спря съвсем близо, толкова близо, че успяваше да подуши виното, което беше пил и агнешкото, което беше ял. Взря се в нея изпитателно, а после произнесе:

— Кажете ми нещо, госпожице Финеган. Девствена ли сте?

На шокираното ѝ съзнание отне няколко секунди да регистрира въпроса.

— Как смеете… — заговори, но той я прекъсна.

— Синът ми някога правил ли е секс с вас? Кажете ми истината и ще приключим с всички тези глупости. Отнесе ли се към вас като мъж или уважи само стегнатото ви дупе? Чувал съм, че така го предпочитал. Поне така каза съквартирантът му от „Итън”. На моя адвокат. Всъщност това се случи тъкмо вчера. — Той се усмихна, а тя пребледня. — Какво? Да не би някой да ви отхапа езика? Не се тревожете, имам други начини да разбера. Перачката, която сте уволнили преди три години — Маргарет Галагър, — се оказа доста разговорлива жена. И ако не успеем с нищо друго, винаги можем да поръчаме на независимо медицинско лице да направи преглед. Някой похотлив старец, който с удоволствие би разтворил тези стройни крака и би погледнал какво има помежду им.

— Мръсник! — кресна тя и вдигна ръка да го зашлеви. Но изненадващо пъргаво за едър човек той сграбчи китката ѝ и я дръпна към себе си. Тя се бореше да се освободи, но той я стискаше здраво.

— Когато блъфираш пред някого, тъпа кучко, трябва да успееш да го стреснеш. Да го накараш да мисли, че ще изгуби нещо. Аз нямам какво да губя. Утре може и да се вдигне врява, но ще отмине. „Бъртънс Тий” ще оцелее. Уилям Бъртън ще продължи да си изплаща заема. Аз ще си върна сумата, която похарчих за неговите акции, а ти, госпожице Финеган… — Той стегна хватката си до такава степен, че тя се уплаши да не счупи ръката ѝ. — …Ще оттеглиш нелепия си иск.

Пусна я и излезе от помещението. Фиона почувства слабост в краката. Облегна се на бюрото. Свърши се. Тя се провали. Безспорно и напълно.

Глава 77

Заспала на едно кресло в спалнята си пред отдавна угасналия огън, Фиона потрепна и изплака жално:

— Не… Моля ви… Помощ… Някой да ми помогне…

Зловещият мъж беше дошъл за нея и този път я хвана. Беше я проследил по ветровитите улици, вътре и навън от изоставени сгради, докато накрая тя не се озова в склад, от който нямаше изход. Сега я стискаше здраво въпреки яростната ѝ съпротива. Отново извика с надеждата, че някой ще я чуе. Но не дойде никой. Почувства дъха му на шията си и зърна проблясването на острието на ножа, когато той го вдигна над нея. И после го чу, силно и настоятелно думкане. Отвън имаше някой. Някой щеше да ѝ помогне.

— Госпожо Соумс! — прозвуча глас. — Там ли си?

— Тук вътре! — изхлипа тя. — Побързайте.

— Госпожо Соумс, трябва да поговорим.

— Помогнете ми, моля ви!

Но беше прекалено късно. Почувства изгаряща болка, когато злокобният мъж прекара острието през гърлото ѝ. Намираше се в агония и беше неспособна да диша, докато кръвта ѝ се лееше по гърдите, и после чу ново думкане. И звук от счупено стъкло. И в следващия миг беше будна, дишаше учестено и примигваше на слабата светлина на дъждовната утрин. Надигна се и се огледа, за да се убеди, че е жива и съвсем сама. Зърна полупразна бутилка вино на масичката до себе си и смачкана салфетка. Забеляза, че е напълно облечена. Припомни си как изнемощяла и съсипана се свлече в креслото, когато се прибра от „Уайтс”… преди часове… Сипа си чаша вино и после беше завладяна от неконтролируеми ридания. Явно съм плакала, докато не съм заспала, каза си. И после сънува този ужасяващ кошмар. Само споменът от него я караше да трепери. Онзи мрачен мъж, ножът, цялата тази кръв. Смътно си спомняше, че някой се опита да ѝ помогне. Беше дочула нечий глас и шума от нечий юмрук, блъскащ по дърво. Затвори очи и се постара да се успокои, а после подскочи почти до тавана, когато блъскането се поднови.

— Госпожо Соумс! Фиона, вътре ли си? Аз съм, Невил Пиърсън. Моля те, пусни ме да вляза.

Невил? Какво искаше той за бога, почуди се. Хвърли поглед към часовника си. Още нямаше и седем. Прекара ръце през косата си. Стана ѝ ясно, че видът ѝ не е за пред хора.

— Един момент! — извика, докато се мъчеше да прибере няколко освободили се кичура обратно в кока си.

Под краката ѝ захрущяха стъкла, когато се изправи. Чашата ѝ за вино. Погледна полата си. На нея имаше голямо влажно петно.

— Дявол да го вземе! — изруга. — Идвам, Невил!

Излезе забързано от спалнята и се запъти през преддверието към входната врата. Отвън имаше трима души: адвокатът ѝ, друг добре облечен мъж на около петдесет години с угрижен вид и трети, трийсет и няколко годишен с гъста черна коса, напорист и нетърпелив на вид.

— Слава богу, че си тук! — възкликна Невил, а по лицето му се изписа облекчение.

— Защо си дошъл? Какво има? — попита Фиона.

— Може ли да влезем?

— Разбира се. Извинете ме.

Тя ги покани да влязат и ги отведе в дневната.

Невил я огледа.

— Не си ли спала?

— Всъщност не, аз…

Той я прекъсна.

— Не мога да си представя, че би успяла. Не и след снощи. Ужасно лекомислено от твоя страна да отидеш право в бърлогата на лъва. Също така и ужасно смело.

— Откъде знаеш… — заговори, но Невил не я остави да довърши.

— Позволих си волността да поръчам да изпратят закуска — каза ѝ.

— Би трябвало да пристигне всеки момент. Междувременно искам да се запознаеш с Джайлс Белами, управител на „Албион Банк”…

Фиона се напрегна. Кимна на мъжа. Това не предвещаваше добри новини, каза си.

— … и Дейвид Уолтън, адвокат на лорд Елгън. Дейвид и Джайлс ми казаха за срещата ти с херцога снощи. Тук са да се погрижат за прехвърлянето на акциите на покойния ти съпруг.

— При условията, които вече обсъдихме, Невил — бързо вметна Дейвид Уолтън. — Стига госпожа Соумс да е склонна да изпълни предложеното от нея на Рандолф Елгън. Акциите срещу банкова полица. Това е изискването на херцога.

— Да, но нещата се промениха леко от снощи насам, нали, Дейвид? — отговори разпалено Невил. — Съмнявам се, че акциите изобщо вече струват нещо.

Уморена, предпазлива и вече много объркана, Фиона успя да каже единствено:

— Я почакайте… За какво говорите? Видях се с Елгън снощи, както вие, господа, явно някак вече знаете и той ми даде ясно да разбера, че не възнамерява да ми предостави дяловете на Ник.

Невил примигна към нея.

— Не си ли видяла днешните вестници?

— Не, не съм. Останах будна до късно, после заспах и…

— Ето. — Той отвори куфарчето си, извади шест вестника и ги тръсна на масичката. — Прочети ги, драга моя. — На вратата се почука дискретно. — О, това трябва да е закуската. Аз ще отворя. Седни! Джайлс, Дейвид, вие също.

Фиона взе копие от „Таймс”. Нямаше представа какво търси. Печалните заглавия, свързани с английската икономика? Новини за размирици в Индия?

— Долу вдясно — насочи я Дейвид Лоутън, докато се настаняваше на едно кресло.

Очите ѝ обходиха първата страница. И в следващия миг го зърна. „Бъртънс Тий” на ръба на финансов крах”. Тя седна, а погледът ѝ поглъщаше всеки ред от статията. Невил се върна, повел след себе си двама сервитьори с количка. Беше сипан чай и сервирана подобаваща закуска, но тя не забеляза нищо от това.

В статията се казваше, че се очаква „Бъртънс Тий” да обяви банкрут до края на деня. Повечето от основните клиенти бяха анулирали поръчките си. Като добавка към това цялото му оборудване било унищожено предишната нощ, когато неизвестни извършители се вмъкнали в складовете му. Очакваше се изпадналите в паника притежатели на дялове да наводнят пазара с обезценени акции в мига на отварянето му.

Тя ахна, докато четеше следващия абзац.

Попитан защо „Монтагюс”, един от най-сериозните клиенти на „Бъртънс Тий”, е анулирал поръчките си, Джоузеф Бристоу, собственик на популярната верига, отговори: „Разговарях с разследващите случая и съм сигурен във вината на Уилям Бъртън. Бих искал да заявя категорично, че оттук нататък „Монтагюс” няма да има нищо общо с „Бъртънс Тий”. Постигаме печалбите си по честен и морален начин и няма да подкрепяме никой доставчик, който не действа по подобни правила. Клиентите ни очакват именно това от нас. Говоря не само от свое име, а от името на целия персонал на „Монтагюс”, като заявявам своя шок и възмущение от факта, че член на търговската класа би могъл да си служи с такива долни методи.

Откъде е научил, почуди се Фиона, напълно зашеметена. Историята нямаше как да е стигнала до никое от другите вечерни издания, а тя се съмняваше той да е чел „Клариън”, Как бе разбрал, за бога? Статията продължаваше.

Много други водещи лондонски търговци, както и хотели и ресторанти последваха примера на „Монтагюс”, решени да имат същите високи морални стандарти в очите на клиентите си.

Фиона изчете имената: „Харъдс” „Сейнсбърис”, „Хоум енд Колониъл Сторс”, „Симпсънс ин дъ Странд”, „Савой”, „Кларидж”, „Конот”. Дори „Кънард Лайн” и „Уайт Стар Лайн”. Тя се отпусна назад в креслото, а главата ѝ се въртеше.

— Продължавайте да четете — настоя Дейвид. — Дори сте въвлекли профсъюза. Сериозно постижение, госпожо Соумс.

— Долни вандали. Истинска паплач — изсумтя Джайлс Белами.

Фиона обърна на втора страница и научи, че през нощта около десетина мъже — с лица, скрити зад маски и чували — са проникнали в складовете на Оливърс Уорф и са изхвърлили всеки сандък или кутия, съдържащи чай, в Темза. Унищожили бяха и пакетиращото оборудване. Банди бяха нахлули в магазини в Източен и Западен Лондон и бяха изхвърлили на улиците всяка открита кутия с чай на „Бъртънс Тий”. Собствениците на магазини били предупредени да не продават такъв чай; клиентите били предупредени да не го купуват. Работници и домакини бяха цитирани, че нямало нужда да им се казва, не желаели да имат нищо общо с опръсканите с кръв чаени листа на Уилям Бъртън.

В статията пишеше, че никой нямал представа кои са били маскираните мъже, но имало подозрения, че може да са свързани с клона на профсъюза на докерите в Уопинг. Питър Милър, местният лидер, отвърнал гневно, че профсъюзът не подкрепя каквато и да било форма на беззаконие и че репортерите би трябвало да преследват истински престъпници като Уилям Бъртън, а не него и хората му. Статията завършваше с предричане от страна на експерти за наводняване на пазара с огромен брой дялове от „Бъртънс Тий” поради нежеланието на търговците и обществеността да купуват от фирмата.

Фиона погледна към Невил, а после към Джайлс и накрая към Дейвид. Вече не беше объркана; знаеше защо са дошли. Предишната вечер беше изпитала най-дълбоко възможно отчаяние. Беше убедена, че се е провалила. Но сега ставаше ясно, че е успяла. Щеше да получи акциите. Благодарение на трима мъже — Джо Бристоу, Питър Милър и Роди O’Меара. Роди стоеше някак зад всичко това, знаеше го. Вероятно нито Джо, нито Питър Милър знаеха какво бяха направили за нея, но щяха да научат. Тя щеше да им каже. Щеше да им благодари. Щеше лично да посети Питър Милър веднага щом всичко това останеше зад гърба ѝ. Можеше да говори каквото си иска пред „Таймс”, но онези, изхвърлили чая в реката, бяха негови хора и той им беше поръчал да го сторят. И щом се прибереше в Ню Йорк, щеше да пише на Джо. Той не желаеше да я вижда и тя нямаше да потъпква достойнството си втори път и да прави опит да се среща с него, но делото му беше голямо и тя му дължеше благодарност.

— Ако може да пристъпим към действие — наруши мълчанието Джайлс.

— Разбира се — отговори Невил. — Както започнах да обяснявам, Фиона, по-рано сутринта лорд Елгън упълномощи Дейвид да сключи сделката, която си поискала ти — дяловете на Никълъс Елгън от „Бъртънс Тий” срещу банкова полица за триста хиляди лири. След това Дейвид дойде право при мен, придружаван от Джайлс, и заедно тръгнахме към теб. Уведомих тези господа, че не знам нищо за подобна оферта и дори да си я направила, ще те посъветвам да я оттеглиш. Тези акции вече имат малка, ако не и никаква стойност.

— Направи прехвърлянето, Невил — нареди му Фиона.

— Какво? Но защо? Дяловете не струват нищо.

Дейвид Уолтън се наведе напред в креслото си.

— Не е така, Невил. Не и за госпожа Соумс — отбеляза. — Знаеш ли, че клиентката ти вече притежава двайсет и два процента от „Бъртънс Тий”? Дяловете на младия Елгън биха ѝ предоставили петдесет и два процента. Пред теб стои новият собственик на „Бъртънс Тий”. Като ни дава тази полица, тя просто изплаща дълга на новата си фирма.

— Вярно ли е? — попита Невил.

— Да — отвърна Фиона.

— Заради баща ти ли?

— Да.

Той поклати глава. Сега беше негов ред да изглежда зашеметен.

— Ами, господа, тогава да се захващаме. Дейвид, у теб ли са акциите?

— Да.

Дейвид отвори куфарчето си, извади дебел сноп акции и ги подаде на Невил, който ги прегледа.

— Херцогът е изгубил цяло състояние — отбеляза.

— Херцогът е практичен човек — отговори Дейвид. — Осъзнава, че неговите пари вече ги няма. Не желае да допусне още по-голяма грешка, като изгуби и пари на „Албион Банк”.

— Къде е полицата, Фиона? — попита Невил. — В сейфа на хотела ли?

Фиона поклати глава. Бръкна в джоба на полата си и измъкна смачкано парче хартия.

— Тук е — каза.

— В джоба ти? — попита той невярващо. — Можеше да те убият в съня ти за такова нещо. Полудя ли?

— След последните двайсет и четири часа, твърде е възможно — съгласи се тя. — Преди да я предам, имам едно искане.

— Какво е то? — попита Дейвид.

— Бих искала ти, Дейвид, и ти, Джайлс, да придружите мен и Невил до „Бъртънс Тий”. Ще се изправя срещу него още днес сутринта. Веднага щом се преоблека — заяви. — Присъствието ви ще затвърди иска ми. Той и бордът на директорите може да не желаят да приемат фактите от мен или Невил, но ще се наложи да ги приемат от адвоката на Елгън и управителя на „Албион Банк”.

— Не подлежи на обсъждане — тросна се Джайлс Белами. — Това не е нещо, с което „Албион Банк” трябва да бъде свързвана. Отвратително грозна постъпка е да бъде отнемана фирмата на някого.

— Далече не така грозна, като да бъде отнет нечий живот — произнесе тихо Фиона.

Дейвид Уолтън я изгледа продължително. Суровото изражение в очите му се смекчи и за миг там проблесна възхищение.

— Довърши си закуската, Джайлс, и отиваме — каза.

— Какво става, човече? Защо не помръдваме? — изкрещя Невил Пиърсън, подал се през прозореца на файтона.

Силният дъжд го накара да се дръпне обратно вътре.

— Съжалявам, господине — викна кочияшът в отговор, а гласът му почти беше погълнат от тътена на бурята. — Улицата е задръстена. Положението е безнадеждно. По-добре да вървите пеша оттук нататък.

Всички хванаха куфарчетата и чадърите и вече навън, Фиона огледа случващото се пред нея. Улицата беше блокирана от файтони. Пред сградата на „Бъртънс Тий” се тълпеше множество.

— Кои са тези хора? — почуди се гласно.

— Ядосани акционери по мое предположение — отговори Дейвид.

— И ние сме на път да ги ядосаме още повече — вметна мрачно Невил. — Хайде, да лишим Уилям Бъртън от поста му. — Обърна се към Дейвид и Джайлс. — Наясно сте с процедурата. Оставете госпожа Соумс да говори. Тук сме само за да потвърдим правото ѝ на претенции.

Двамата мъже кимнаха. Израженията им бяха навъсени. Също и това на Фиона, но придружаващите я не можеха да видят, защото лицето ѝ беше скрито зад черна дантела, прикрепена към периферията на шапката ѝ. Подхождаше на черния копринен костюм, който носеше. Траурно облекло.

Докато групата се провираше през тълпата, Фиона биваше блъскана и ръгана грубо. Дъждът продължаваше да се сипе и тя едва успяваше да следва Невил с поглед.

— Госпожо Соумс? Къде си? — викна и се обърна да я търси.

— Тук!

Той вече беше изкачил стълбите наполовина. Тя побърза да го настигне, като се промъкваше сред морето от акционери — някои крещящи, а други онемели от объркване, — които вдигаха врява пред вратите и молеха обсадения портиер да отговори. Внезапно почувства огромно състрадание към тези хора. Мнозина от тях щяха да се сблъскат с тежки загуби, може би дори животът им щеше да е съсипан. Заради нея. Обеща пред себе си, че ще им се реваншира, като превърне „Бъртънс Тий” в печеливша компания. Щяха да си получат парите обратно и дори повече от това.

Сред вложителите имаше разпръснати репортери, които задаваха въпроси на всеки, склонен да разговаря с тях и да изкаже мнение дали според него Уилям Бъртън е виновен или невинен. Забеляза, че Невил вече е изкачил стълбите и жестикулира към портиера. Джайлс Белам беше зад него. Планът беше да кажат на портиера, че Джайлс иска да се срещне с Бъртън. Несъмнено той се беше укрил в офиса си, но бяха убедени, че не би посмял да откаже да приеме управителя на „Албион Банк”. Точно преди да се присъедини към двамата мъже обаче, ги връхлетя нов обрат на събитията.

От сградата се показа притеснен на вид чиновник, прочисти гърло нервно, а после кресна към тълпата, че след половин час господин Бъртън ще им предостави цялата информация, която искат, на събрание на акционерите. Събранието щяло да се проведе в заседателната зала на компанията, която по думите на чиновника била достатъчно голяма да побере всички и ги призова да се насочат към нея спокойно. Добави, че репортерите не са добре дошли и поканата важи само за акционерите. След обявлението му бележниците потънаха по джобовете.

— Да се опитаме ли да се срещнем с Бъртън насаме? — попита Невил, когато Фиона го настигна.

— Не — отговори тя. — Да се присъединим към събранието. — Почувства внезапно облекчение, че няма да се изправи пред Бъртън в офиса му, в същото помещение, където го чу да се присмива на смъртта на баща ѝ. В заседателната зала щеше да има много хора, наистина много на брой, а в това имаше сигурност.

Тълпата изпълни бавно заседателната зала. Помещението беше впечатляващо. Таванът беше висок, а отпред имаше подиум. Двайсет големи правоъгълни маси бяха подредени в пет реда по четири. Около тях и покрай стените имаше столове. Фиона и придружителите ѝ се настаниха в задната част. Залата се напълни. Много хора стояха прави. Извисяваха се разтревожени гласове. Минаха десет минути, а после и двайсет.

Фиона почувства, че Уилям Бъртън е влязъл, преди да го е видяла. По същия начин както газела внезапно разбира, че лъвът е наблизо, тя беше напълно наясно за присъствието му. Беше влязъл през една странична врата в предната част на помещението и сега стоеше на подиума с ръце зад гърба и наблюдаваше. Тя инстинктивно се напрегна при вида му. Смразяващ и неконтролируем ужас я сграбчиха в хватката си. Последния път, когато се беше намирала близо до този човек, едва не изгуби живота си. Положи големи усилия да потисне страха си. Сега е различно, напомни си сама. Вече не беше младо момиче, притиснато от двама убийци. Сега беше жена, която държи нещата под контрол.

Бъртън беше почти какъвто го помнеше. Добре облечен, елегантен, могъщ. В лице беше остарял, но то още беше гладко и напълно безизразно. Дори от разстояние очите му изглеждаха черни и студени като на змия.

— Добро утро — поздрави хладно.

Всички разговори замряха. Всички погледи се приковаха в него. Той започна да говори. Гласът му беше спокоен и уверен. Фиона се изненада колко добре го е запаметила, но пък от друга страна от десет години не спираше да го чува в кошмарите си.

— Както вече знаете, бях обвинен в съучастничество в убийството на бивш мой работник, профсъюзен ръководител на име Патрик Финеган. Уверявам ви, че обвиненията, повдигнати срещу мен от Томас Шиън, всеизвестен изнудван, са напълно фалшиви. Никога не съм нанасял вреда на някого от работниците си, винаги съм целял единствено да им дам по-добър живот чрез справедливо заплащане и подходящи условия за работа.

Докато Фиона слушаше тези думи, всякаква следа от страх се изпари и познатият гняв, който тлееше в продължение на толкова много години, най-накрая се разбушува.

— Имах нещастието да се срещна за пръв път с Шиън преди две години — продължи Бъртън, — след като той уведоми моя управител в Оливърс Уорф, че ще изгори мястото до основи, ако не му плащаме по сто лири на месец за закрила. След като научих за искането му, потърсих го и му дадох да разбере, че никога няма да се поддам на подобно изнудване. Той заплаши да навреди на собствеността ми и да нарани моя човек. Увеличих охраната в Оливърс Уорф, но направих глупостта да не сторя същото с една моя бивша фабрика за чай. Господин Шиън я изгори. Откъде го знам ли? Той сам ми го каза. И сега, след като се е озовал в неприятности с полицията, реши да отправи тези абсурдни обвинения. Доколкото разбирам, с цел да получи известно снизхождение във връзка с убийството на Куин.

Гневът на Фиона вече се беше разбушувал истински. Тя седеше сковано на стола си със затворени очи и ръце, сключени върху масата, като си налагаше да остане спокойна, да мълчи и да държи нещата под контрол.

Бъртън продължи, като призна, че стойността на акциите наистина е паднала на сутринта, но увери вложителите, че ще спечели обратно благоразположението на бившите си клиенти, веднага щом името му бъде изчистено и ги помоли да задържат дяловете си и да запазят вярата си в компанията, докато той преведе „Бъртънс Тий” през краткотрайната буря.

Фиона се озърна и забеляза с каква готовност бяха приемани обясненията и обещанията му от хора, отчаяни и чакащи да получат уверението, че парите им са в безопасност. Биха повярвали в опровержението му и биха престанали да го винят, ако това значеше, че инвестициите им ще бъдат спасени. Е, тя не биваше да ги оставя да го правят. Щяха да чуят истината.

Когато завърши да говори, Бъртън прие да чуе въпросите към него. Едно по едно бяха направени запитвания. Той отговаряше умело, като даваше сбити обяснения и от време на време пускаше по някоя шега, за да провокира усмивки у инквизиторите си. След като отговори на около двайсетина, обяви, че следващият ще е последен.

— Носи се слух, че „Албион Банк” настоява за пълно и незабавно изплащане на дълговете ви, господин Бъртън. Вярно ли е? — попита един мъж.

Бъртън се засмя.

— Откъде се снабдявате с информация, господине? От прилични вестници или от парцали за по едно пени? „Албион Банк” не е отправяла такова искане. Разговарях с тях по-рано тази сутрин и те изразиха пълната си подкрепа. А сега, ако няма нещо друго, свързано с бизнес, което да обсъждаме, ще се наложи да ви оставя, за да се заема с фирмените си дела и да увелича стойностите на акциите ви до необходимите нива.

Фиона се изправи на крака в изпълнената с мрачно настроение и осветена от газени лампи заседателна зала. Един репортер от „Таймс” по-късно щеше да напише, че в този миг е изглеждала като една съвременна Фурия, черен ангел на отмъщението.

— Има още нещо, господин Бъртън — произнесе и всички глави се завъртяха към нея.

— Акционер ли сте, госпожо? — попита я пренебрежително той. — Това събрание е само за акционери.

— Да, акционер съм. Всъщност аз притежавам най-големия дял акции.

— Така ли. Мислех, че аз го притежавам — отговори Бъртън, с което накара тълпата да се разсмее. — Не съм убеден, че сме се срещали. Как се казвате?

— Госпожа Никълъс Соумс — произнесе тя. — И тези почтени хора трябва да научат, че от тази сутрин аз притежавам петдесет и два процента от „Бъртънс Тий”. И в ролята си на нов собственик искам оставката ви. Незабавно.

Бъртън се взря невярващо в нея.

— Луда — отбеляза.

— Не съм луда, господин Бъртън и настоявам да се оттеглите.

— Измислици на една ненормална. Изведете я! — кресна на двама от служителите си.

Невил Пиърсън се изправи на свой ред и прочисти гърло. Фиона чу как името му пробяга през тълпата. Като видна личност той биваше разпознаван от мнозина присъстващи.

— Господин Бъртън, не е измислица — заяви високо. Клиентката ми госпожа Соумс наистина притежава „Бъртънс Тий”. Разполага с петдесет и два процента, както вече ви уведоми. — Той положи ръце върху две дебели кожени папки на масата пред него. Цялата документация е тук.

Хладнокръвието на Бъртън се пропука.

— Това е невъзможно! — викна. — Следях внимателно акциите си, господин Пиърсън. Знам със сигурност, че нито един вложител не притежава повече от пет процента.

— „Мънро Ентърпрайзис”… Двайсет и пет хиляди акции. „Челси Холдинг Инкорпорейтид”… Петнайсет хиляди акции — заизрежда Фиона. — „Шиймъс Консолидейтид”… Десет хиляди акции.

Бъртън се взираше в нея неразбиращо.

— Все дъщерни фирми на една основна фирма на име „Тас Тий Инкорпорейтид”. Тези и още много други. Това е моята фирма, господин Бъртън.

— Дори да е така, аз държа мажоритарен дял от собствената си фирма!

Дейвид Уолтън също се изправи. Фиона забеляза, че Бъртън го разпозна.

— Вече не, Уилям — заяви. — Някога държеше мажоритарния дял. Докато преди няколко години не продаде четиристотин и петдесет хиляди акции на моя клиент Рандолф Елгън. Акциите бяха пазени във фонд, принадлежащ на сина на Елгън, който почина тази пролет. Никълъс Елгън, който използваше името Соумс, се е оженил, без да е известно на семейството му. Завещал е цялата си собственост, включително и този инвестиционен фонд на жена си. Прехвърлянето стана тази сутрин.

— Истина е, Уилям — произнесе тихо Джайлс Белами, докато ставаше от стола си. — Сега госпожа Соумс притежава „Бъртънс Тий”.

Помещението изригна. Хората скочиха на крака. Върху Фиона и придружителите ѝ заваляха въпроси. Бъртън слезе от подиума и си запроправя път през тълпата, като изтикваше настрана хората, които се беше мъчил да успокои само преди минути.

— Джайлс, какво означава всичко това? — попита.

— Всички документи са налице, Уилям. Прегледай ги — отговори Джайлс. Отвори едната папка и извади акциите. Тези, които Фиона беше донесла от Ню Йорк. После отвори втората. Тя съдържаше Деловете на Ник. Сега вече нейни.

Бъртън ги взе и ги разгледа една по една. Когато всички минаха пред погледа му, направи няколко крачки назад, притисна длани към слепоочията си и каза:

— Не може да бъде. Не може да бъде.

Той стисна здраво очи, пренебрегвайки крясъците, въпросите и цялата суматоха около него. После ги отвори, погледна към Фиона и изкрещя:

— Коя си ти?

Помещението притихна. Фиона повдигна воала и срещна ненавистния му черен взор. В началото по лицето му се изписа единствено объркване, но докато стоеше загледан в нея, то постепенно бе заместено от разпознаване.

— Ти! — просъска. В залата беше тихо като в гробница.

— Значи ме помните, господин Бъртън? — попита. — Поласкана съм. И аз ви помня. Много добре. Спомням си как една вечер стоях в офиса ви и слушах как с господин Шиън обсъждахте убийството на баща ми. Бях дошла да ви моля за пари като компенсация за така наречената злополука на баща ми, та с брат ми да си купим храна и да наемем стая. Получих повече от онова, за което бях дошла. Помните ли онази вечер? Баща ми беше председател на профсъюза. Искаше да се плаща на докерите по пени повече за час. За малко повече храна за децата им, за топло палто, което да облекат за работа. Едно пени повече. А вие… — Тя замълча, завладяна от чувства. Гневът беше накарал очите ѝ да се напълнят с парещи сълзи. Усещаше горчилката в устата си. — … Вие не пожелахте да ги платите. Господин Шиън ви обясняваше как е уредил смъртта на баща ми.

А вие се засмяхте. Още чувам смеха ви в кошмарите си, господин Бъртън. Помня, че се опитах да избягам от офиса ви, но се спънах. Вие ме чухте. Вие и господин Шиън. И ме подгонихте. Същата вечер господин Шиън се опита да ме убие. Имах повече късмет от баща си. Измъкнах му се. Но не можах да се отърва от спомените. Заклех се пред себе си, че ще платите за постъпката си. И вие платихте. „Бъртънс Тий” ми принадлежи.

В помещението отново настъпи хаос. Хората вдигаха шум и крещяха. Някои притискаха носни кърпи към потните си чела. Други се натискаха да хвърлят по-близък поглед на акциите. Репортери повтаряха името на Фиона. Тя дори не ги чуваше. Очите на Бъртън бяха приковани в нейните. Тя отвърна на погледа му, без да потрепва дори. Неподправена омраза — нещо мрачно и осезаемо — прехвърчаше помежду им.

— Ти, подла кучко. Ще ми се да те бях убил, когато имах възможност — произнесе той. — Вече щеше да си в земята също като окаяния ти баща.

— Уилям… Мили боже! — възкликна Джайлс Белами.

Отстъпи назад от масата с мъртвешки бледо лице.

— Госпожо Соумс! — викна един репортер. — Госпожо Соумс, насам!

Проблесна светкавица и замириса на дим. Някой беше успял да внесе фотоапарат. Фиона примигна, заслепена от ярката светлина. Точно от това имаше нужда Бъртън. С едно бързо и плавно движение извади нож от вътрешния джоб на сакото си и се хвърли към нея.

Дейвид Уолтън успя да реагира. Сграбчи Фиона за жакета и я дръпна назад. Острието пропусна шията ѝ на косъм. Проряза жакета в зоната на ключицата ѝ и се заби в меката плът под нея.

— Някой да го спре! — кресна Невил.

Размахвайки ножа, Бъртън изтича към предната част на заседателната зала и изчезна зад подиума и после през страничната врата. Група мъже се втурнаха след него, но той я беше заключил. Организира се издирването му из сградата. Някои се присъединиха към гонитбата, а други се бяха скупчили около Фиона.

Дейвид я беше настанил на един стол. Беше притиснал своята носна кърпа и тази на Джайлс към раната, но бялата тъкан вече се беше обагрила в червено под дланта му.

— Нужни са ми още кърпи… риза… каквото и да е! — извика. Мигом му бяха подадени много кърпи. Той събра няколко на куп и ги притисна към прореза. Фиона проплака. Болката беше ужасна.

— Трябва да я заведем в болница незабавно — нареди Невил. — Джайлс, погрижи се за файтон…

— Няма време — намеси се Дейвид. — Улицата е задръстена. Ще отнеме цяла вечност на кочияша да се добере до тук. Ще се наложи да я носим. Това е най-бързият начин. Хайде!

Дейвид я вдигна на ръце, а Невил тръгна пред него, за да проправи път през тълпата, размахвайки бастуна си. Джайлс събра акциите, сега опръскани с кръв, и се втурна след останалите. Заобиколи ги и затича напред, като крещеше за файтон. Един кочияш го забеляза и спря в другия край на Минсинг Лейн.

— Към Лондонската болница. По най-бързия начин! — викна Джайлс. Покатери се вътре, последван от Невил. Двамата протегнаха ръце да поемат Фиона и я наместиха на седалката. Невил положи главата ѝ в свивката на ръката си. Тя притвори очи от ужасното замайване. Имаше усещането, че гръдният ѝ кош гори. Чувстваше как топлата и лепкава кръв напоява дрехите ѝ. Усети, че Дейвид също се качи и файтонът потегли рязко, а после набра скорост.

— По-бързо, човече, по-бързо! — крещеше Джайлс през прозореца.

— Госпожо Соумс… Фиона… Чуваш ли ме? — попита Дейвид и я потупа по лицето.

— Чувам… — промърмори тя, почти изпаднала в несвяст.

— Дръж се, моля те! Почти стигнахме!

— Припадна! — викна Джайлс. — О, боже, Невил, бяла е като платно!

— Фиона! — ревна Невил. — Чуваш ли ме? Кажи нещо.

— Има ли близки в Лондон? — попита Дейвид. — Има ли кого да уведомим за случилото се?

— … Кажи на татко, Дейвид — пророни Фиона. — Кажи на татко, че победихме.

Глава 78

— О, Иисусе! Виж се само! — Роди стоеше на прага на болничната стая с каска в ръка, напълно разбит от вида на крехката ѝ фигура в леглото.

Фиона отвори очи и му се усмихна уморено.

— Добре съм, чичо Роди.

— Дойдох веднага щом научих. Един от моите хора дотича в участъка с новината. Не можах да повярвам. Боже, момиче, бях ужасен. Реших, че си била убита. Какви изобщо си ги мислех? Не трябваше да те пускам сама.

— Не бях сама, чичо Роди. Аз…

— Трябваше да те придружа.

— Но аз съм добре…

— Да, олицетворение на крепко здраве. Имаш ли нужда от нещо? Вода? Жадна ли си?

— Пресъхнала.

Той прекоси стаята и ѝ сипа чаша вода от каната на нощното шкафче.

— Ето. Какво казаха лекарите? — попита.

— Че съм изгубила малко кръв, но ще се оправя — отговори тя, докато поемаше чашата от него.

— Защо искат да те задържат?

— Просто да ме наблюдават за ден или два. Докато си възвърна силите.

— Как се чувстваш?

Той опря опакото на ръката си в бузата ѝ. Никак не му харесваше цветът ѝ. Нито тъмните сенки под очите ѝ. Или избилата през превръзката кръв.

— Просто малко замаяна от време на време.

— Бъртън няма да успее да стигне до бесилото. Кълна се, че няма. Когато го открия, лично ще му откъсна главата.

— Още ли е на свобода?

— Боя се, че да. Ходих до Минсинг Лейн и разговарях с поелите случая, преди да дойда тук. Цялата сграда на „Бъртънс Тий” е претърсена; нито следа от него. Не се е прибирал и в къщата си. Колегите от Сити смятат, че ще се опита да стигне до континента. Ако вече не го е направил. Предупредили са всички фериботни компании. Обявена е и награда.

Роди беше бесен, че случаят не беше негов, но като част от Лондонското Сити Минсинг Лейн се намираше под юрисдикцията на тамошната полиция. Той беше част от централното управление на полицията, което бе под егидата на вътрешното министерство, не на общината, и правомощията му се разпростираха извън Сити.

Фиона се наклони към нощната масичка. Направи гримаса, докато оставяше чашата.

— Боли ли? — попита Роди.

— Малко. Лекарят каза, че раната била дълга двайсет сантиметра. — Засмя се кисело. — Без дълбоки деколтета за мен оттук нататък.

— Фиона, имаш ли представа каква късметлийка си? Ако си стояла макар и малко по-близо… ако не са те дръпнали назад навреме… ако острието на ножа е било по-дълго с един сантиметър… — Роди поклати глава. — В такъв случай бих те посетил при патологоанатома, а не в болницата.

— Но не стана така — отговори Фиона. Отново му се усмихна. — Успяхме, чичо Роди.

— Ти успя, момиче. Бог знае как, но го направи.

— С твоя помощ, ето как. Снощи си направил няколко допълнителни посещения, нали?

— Едно или две.

— Къде бих могла да открия Питър Милър?

— В „Лъва”, кръчмата, която баща ти някога посещаваше.

— Също така си говорил и с Джо Бристоу, нали?

— Да.

Фиона кимна мълчаливо и Роди успя да зърне огромната болка в очите ѝ, а тя нямаше нищо общо с раната. Още страдаше. След всички тези години още ѝ беше мъчително дори да говори за Джо. Прииска му се да не беше споделял къде е отседнала. Надяваше се, че ще стои далече от нея.

— Не желая да го виждам — произнесе бавно тя. — Направил е нещо огромно за мен и би било редно да му благодаря лично, но не мога. Все пак ще му пиша. Когато се прибера у дома. Дължа му го.

Роди кимна. Точно се канеше да я помоли да му разкаже подробно за събитията от деня от начало до край, когато чуха почукване. Една сестра в снежнобяла престилка подаде глава иззад вратата.

— Как се чувстваш, драга? — попита тя Фиона.

— Добре, благодаря. Много по-добре, отколкото на пристигане тук.

— Радвам се да го чуя. Откриха ли те онези господа?

— Господа ли? — попита Фиона.

— Доставчиците.

— Доставчици? — попита рязко Роди.

— Двама доставчици на цветя. Открих ги да бродят по коридора в издирване на стаята на госпожа Соумс. Казах им номера.

— Поръчах при госпожа Соумс да не се пускат посетители. Никой.

Роди беше наредил на старшата сестрата да ограничи достъпа само до служители на полицията. По този начин малко си присвояваше чужди задължения, но не го беше грижа.

— Не ми дръжте тон, господине! — наежи се жената. — Бяха симпатични момчета. Много любезни. Носеха огромна кошница с рози. Какво трябваше да сторя? Да я взема от тях ли? Дори не бих могла да я вдигна.

Роди мигом скочи на крака.

— Как изглеждаха?

— Аз… не знам — отговори смутено сестрата. — Розите бяха толкова красиви и аз гледах тях, а не мъжете.

— Помните ли нещо? Каквото и да е.

— Бяха с тъмни коси, струва ми се… И може би бяха на около двайсет години. Може и по-млади. Бяха едри. Мускулести.

Току-що описа половината хулигани в Уайтчапъл, помисли си Роди.

— Тази врата заключва ли се? — попита.

— Да — отговори тя и бръкна в джоба си. — Ето ключа.

— Останете с госпожа Соумс. Заключете вратата след мен. Номерът на значката ми е нула-четири-две-три. Попитайте за него, преди да отворите.

— Чичо Роди, какво има? — попита Фиона.

— Нищо надявам се — отвърна, — но дръжте вратата заключена.

Всяка клетка в тялото на Роди долавяше опасност, докато се движеше по коридора към задните стълби. Отвори вратата и надникна надолу през спираловидното стълбище. Не видя нищо, но чу нечии забързани стъпки и после под него се хлопна врата. Бързо изтича надолу и изскочи през страничната врата, озовавайки се на алея, където се складираше боклука на болницата. Задъхан, той се втурна към началото на алеята, а опитният му поглед оглеждаше бързо множеството пешеходци на Уайтчапъл Роуд в издирване на двамата мъже, описани от сестрата. Зърна няколко отговарящи — двама влязоха в кръчма, друг се качи на дилижанс, трети разговаряше с продавач. Някои се смееха или усмихваха; всички бяха спокойни и никой нямаше вид да бърза.

Може би наистина са били просто доставчици, помисли си и се почувства глупаво. И може би наистина са се изгубили. Обърна се и тръгна обратно по алеята, като се питаше дали шестото му чувство, интуицията, на която се доверяваше толкова много, се беше пренавила в резултат на събитията от последните дни и не вдигаше фалшива тревога. Изпита неудобство, задето се тросна на сестрата и разтревожи Фиона.

Докато минаваше покрай голяма метална кофа, нещо яркочервено привлече вниманието му. Завъртя глава убеден, че ще се озове пред окървавени чаршафи. Вместо това видя рози. Най-малко две дузини. Не увехнали останки от стар букет, а съвсем свежи красиви рози. Потърси картичка, нещо с обратен адрес или просто адреса на цветарския магазин, но не откри.

Нямаше значение. Не му трябваше адрес, за да се сети кой ги изпращаше… и кои са мъжете, които са ги носили. Момчетата от полицията в Сити грешаха. Уилям Бъртън не беше напуснал Лондон. Още беше тук. И се канеше да довърши започнатото.

Глава 79

— Да дам ли някакъв адрес на кочияша, сержант O’Меара? — попита пиколото.

— Не, аз ще му го кажа. Двамата с Госпожа Соумс ще пътуваме с него.

— Много добре, господине. Ще взема някои от по-леките неща сега, а после ще се върна за сандъците.

Момчето стисна под мишница кутия за шапки и хвана два куфара в ръце. Роди му задържа вратата, а после я заключи. Запромъква се към дневната покрай купчините багаж в преддверието, като по път хвърли поглед към спалнята на Фиона. Вратата беше затворена. Тя още подремваше. Щеше да я остави да си почива, докато всички куфари не бъдеха свалени долу. Опаковането я беше изтощило. Едва сутринта я изписаха от болницата и още беше слаба.

Роди се тревожеше да не я измори. Притесняваше се, че преместването, за което настоя, щеше да изхаби оскъдните ѝ запаси от сили, но също така осъзнаваше, че няма друг избор. Два дни, след като направи опит да убие Фиона, Уилям Бъртън още беше на свобода. Полицията преобръщаше града наопаки, за да го открие. Бяха поставени постове пред къщата му, на Минсинг Стрийт и пред „Албион Банк”. В няколко вестника публикуваха снимката му и към обществеността беше отправен апел да съдейства, но засега нямаше и следа от него.

Никой не знаеше къде се намира, но ако желаеше, самият той лесно би могъл научи местонахождението на Фиона. В много вестници имаше публикации за нея. Читателите желаха да открият всичко за смелата млада вдовица, която бе отмъстила за смъртта на баща си. В някои от вестниците се споменаваше, че е отседнала в „Савой”. Всичко, което трябваше да стори Бъртън, бе да вземе един от тях и да го прочете. И макар стаите да бяха само за гости, лобито беше достъпно за всички. Всеки би могъл да влезе. Стотици го правеха всеки ден. И няколко монети в ръцете на безскрупулно пиколо или камериерка лесно биха могли да купят информация за някого от гостите.

Роди реши, че Фиона щеше да е в много по-голяма безопасност в частна къща. Ангажира една агенция в Найтсбридж, като обясни на собственичката, че му е нужно напълно обезопасено място, при това незабавно. Тя откри такова още същия ден — красиво обзаведена градска къща в Мейфеър, разположена в средата на каре от сгради, до която имаше достъп само от предната страна. Принадлежеше на дипломат, който неотдавна беше изпратен в Испания. Освен това Роди изнуди Алвин Доналдсън, страшния полицейски служител, разследващ случая, да постави отпред двама полицаи.

Фиона вярваше, че Бъртън е избягал отдавна, тъй като Лондон беше твърде опасно място за него. Заяви на Роди, че се тревожи прекалено, но той държеше на своето. Бъртън уби баща ѝ, само защото представляваше дребна опасност за фирмата му. Какво би причинил на човека, който всъщност му я беше отнел? Би я очистил, без да му мигне окото. Единственото, от което се нуждаеше, беше възможност.

Докато преглеждаше дневната за забравени вещи, чу тихо почукване. Посегна към палката си. Беше сигурен, че пиколото се връщаше за още багаж, но нямаше да поема рискове.

— Кой е? — кресна с ръка на топката. Последва кратка пауза и после дойде отговор.

— Джо Бристоу.

— Дявол да го вземе — изсумтя Роди сам на себе си.

Отвори вратата.

— Здравей, Роди. Тя… тук ли е?

Роди поклати глава.

— Беше тук — излъга и посочи към струпания зад него багаж. — Но отпътува за Америка. Тази сутрин. — Нямаше намерение да допусне Джо Бристоу близо до Фиона. Не и след като тя заяви, че не желае да го вижда.

Джо придоби унило изражение.

— Не мога да повярвам, че я изпуснах — заяви. — Опитах се да я навестя в болницата, след като прочетох за случилото се по вестниците, но не позволяваха посещения. Дори не се съгласиха да ѝ предадат, че съм ходил.

— Да, аз наредих така — отговори Роди. — Боях се, че Бъртън или някой, който работи за него ще се опитат да се доберат до нея. Ще я уведомя, че си се отбил. Ще ѝ предам поздравите ти.

— Бих желал да ѝ го кажа лично — отвърна Джо. — Може ли да получа адреса ѝ в Ню Йорк?

Роди се поколеба за миг в опит да реши как да смекчи нещата, но после реши да бъде откровен.

— Джо, тя е наясно за нашата среща и за всичко, което стори за нея. Благодарна ти е. Но не желае да те вижда. Сама ми го каза. Съжалявам, момче.

Джо заби поглед в земята, а после отново погледна към Роди.

— Ще ѝ кажеш ли поне, че съм наминал?

— Ще ѝ кажа.

— Също така би ли ѝ дал това?

Той му подаде визитната си картичка.

— Ще ѝ я изпратя.

— Благодаря. Довиждане, Роди.

— Довиждане, Джо. Роди затвори вратата и тикна картичката в джоба си.

Вратата на спалнята се отвори. Фиона се показа с лице, подпухнало от съня и омачкани поли.

— Стори ми се, че чух гласове — заговори. — Имаше ли някой на вратата?

— На вратата ли? Не. Никой. Само… Амбулантен търговец, който се опитваше да си пробута боклуците.

Фиона примигна.

— Амбулантен търговец? В хотела?

— Казах ти, че охраната не е на ниво — отговори той и после бързо смени темата.

Глава 80

Фиона оглеждаше окаяните дървените кръстове, стърчащи от земята. Парцелите, които маркираха, бяха обрасли с висока трева и бурени. Два от кръстовете бяха наклонени. Един беше прекършен в основата. Четвърти беше потъмнял и покрит с ръждиви петна от пироните, с които беше скован. Едва успяваше да разчете името върху него „Патрик Финеган”.

Обърна се към спътника си, едър мъж от Източен Лондон, когото Роди нае като неин кочияш и охранител. Той носеше гребло, лопата, градинска лопатка, градински ножици, лейка и торба с тор.

— Можеш да ги оставиш на земята, Андрю — каза му.

— Да донеса ли и кошницата? Също и цветята, госпожо Соумс?

— Да, ако обичаш.

Тя положи долу пакетите, които носеше, и ги разтвори. Съдържаха млади розови храсти — чаени рози. Прекара целия следобед в придвижване от цветарница до цветарница в издирване на точния сорт рози. Църковният двор беше малък и файтонът беше точно пред портата. На Андрю му отне не повече от минута да се върне отново до нея с букет ярки иглики и плетена кошница. Остави ги на земята и после застана наблизо с ръце на кръста.

— Бих желала да остана сама за малко, Андрю. Ще ме изчакаш ли във файтона? — помоли тя.

Той се намръщи.

— Сержант O’Меара поръча да не ви оставям сама.

— Ще съм съвсем добре. За разлика от сержант O’Меара аз силно се съмнявам, че Уилям Бъртън още е в Лондон и дори да е тук, малко вероятно е да се размотава из гробищата, нали така?

— Предполагам, че сте права. Добре тогава. Викнете, ако съм ви нужен.

— Ще го направя.

Тя взе греблото и се захвана за работа. Беше ясен и безоблачен августовски ден и слънцето напичаше гърба ѝ. Беше прекрасно отново да се движи и да използва тялото си. Извадиха ѝ конците едва предишния ден. Беше си позволявала много ограничени движения, откакто Бъртън я вкара в болница близо три седмици по-рано. Гризеше си нервите под строгите ограничения на Роди и беше зажадняла за свеж въздух, свобода и време насаме.

Роди никак не беше доволен от това пътуване. Беше убеден, че Бъртън още се намира в Лондон, макар че тя не успяваше да разбере защо. Къде би могъл да се укрие? Едва тази сутрин беше посетена отново от Алвин Доналдсън, за да получи нови сведения за движението по случая — само дето такова нямаше. Домът и офисът на Бъртън, както и банката, в която държеше парите си, се намираха под постоянно наблюдение. Доналдсън смяташе, че липсата на достъп до известните му местоназначения, комбинирана с факта, че никой не го беше зървал в рамките на последните две седмици, говори, че е разполагал с известна сума пари в брой, скътани някъде, и ги е използвал да плати за частен превоз през Канала. Сега французите също го издирваха; беше само въпрос на време да бъде заловен.

Роди присъства по време на посещението на Доналдсън. Чу всичко, обяснено от него, и призна, че аргументите му са логични, но все пак не желаеше тя да напуска къщата. Днес имаше служебни задължения и я помоли да изчака до следващия ден, но тя отказа. Реши, че Уилям Бъртън е засенчвал живота ѝ твърде дълго. Не искаше той да съсипе и един ден повече.

След час Фиона вече беше почистила бурените и беше подстригала тревата на четирите парцела. След това посади розите и игликите и накрая напълни лейката с вода от един близък кран, за да полее обилно всичко. Беше окаляла ръцете и полата си, но не я интересуваше. След днес щеше да наеме градинар, който да се грижи за гробовете, но това искаше да го свърши сама. Изпитваше потребност. Беше отсъствала прекалено дълго.

Имаше църковния двор изцяло на свое разположение, докато се трудеше. Две възрастни жени я отминаха, поели да положат цветя на нечий гроб и поздравиха тихо. Също и млада майка, облечена в черно, заедно с невръстния си син. И после забеляза в далечина да крачат две момчета с ръце в джобовете. Спираха от време на време и четяха написаното по плочите. Хвърли им поглед веднъж, докато сочеха към една паметна плоча. Втория път, когато погледна, бяха по-близо. Много по-близо.

— Това, което сте направили, изглежда много хубаво. С розите и всичко останало — заговори единият.

— Благодаря — отвърна Фиона и погледна към тях. Бяха млади момчета, добре сложени. Носеха тесни панталони, памучни блузи без яки, елеци и червени шалчета. По лицата им личеше, че често налитат на бой — единият имаше белег, а носът на другия очевидно някога беше чупен.

— Търсим къде лежи дядо му — обясни същият, който я заговори, — но не можем да го намерим.

— Как е било неговото име? — попита Фиона.

— Неговото какво?

— Името му. Какво име би трябвало да пише на плочата?

— Смит. Том Смит. Също като моето — намеси се вторият мъж.

Фиона огледа съседните плочи, но на никоя не пишеше „Смит”.

— Не мисля, че е някъде наоколо — каза.

— Какво е името на този? — попита Тони Смит и посочи към кръста на гроба на баща ѝ.

— Патрик Финеган — отвърна Фиона. — Баща ми.

— Така ли? — попита Тони Смит и пристъпи до нея, за да погледне кръста. Беше така близо, че тя успя да подуши дима по дрехите му и бирата в дъха му. За част от секундата се почувства уплашена. Роди ѝ беше обяснил за двамата мъже — хора на Бъртън според него, — които бяха дошли да я търсят в болницата. Ами ако тези тук бяха същите? После забеляза Андрю. Той стоеше на едва пет или шест метра от нея и наблюдаваше момчетата и всяко тяхно движение. Те също го видяха. Том Смит докосна периферията на шапката си. Андрю кимна в отговор, без да се усмихва, с ръце, скръстени пред гърдите.

— Е, явно ще продължаваме да търсим. Все някъде тук ще е. Със сигурност не е станал да си тръгне, нали? — отбеляза ухилено Том. — Довиждане, госпожо.

— Довиждане — отговори Фиона, почувствала се глупаво.

Те бяха просто две дружелюбни момчета, които не възнамеряваха да ѝ навредят. Вероятно единият беше пратен от майка си да почисти гроба на дядо си или нещо от този род. Злокобните предупреждения на Роди я правеха нервна. Твърдо реши да ги прогони от съзнанието си. Върна се обратно към работата си и няколко минути, след като момчетата напуснаха двора, Андрю се качи обратно във файтона.

Когато свърши да обработва гробовете, разстла покривка на земята, извади термос с чай и сандвичи от кошницата и поседя за малко със семейството си. Докато ядеше, разказа им всичко, което ѝ се беше случило. Всичко за отиването ѝ в сградата на „Бъртънс Тий” преди толкова години и за станалото там. За Ню Йорк, за Майкъл и Мери, както и за цялото си разраснало се семейство. Не пропусна и бизнеса си с чай. Спомена за Уил и Ник. Разправи им за Шийми и как не биха го познали, бил израснал истински американец. Била убедена, че някой ден умният ѝ брат ще открие нещо. Лек за тежка болест, динозавър или може би цяла нова страна. Каза им какъв красавец е станал, също така хубав като Чарли. Увери ги, че могат да се гордеят с брат ѝ, както и тя се гордееше с него.

После добави как е отнела компанията на Уилям Бъртън. Каза им, че бил напълно съсипан и веднага щом го откриели, щял да отиде в затвора, а от там на бесилото.

— Не е достатъчно, татко — промълви и положи длан на гроба на баща си, — но се надявам, че поне е нещо. Надявам се да ти помогне да почиваш в малко повече покой. — В очите ѝ напираха сълзи, когато продължи: — Липсваш ми, татко. Липсваш ми всеки ден. И те обичам. Целуни мама, Чарли и бебето вместо мен. И им кажи, че обичам и тях.

Остана смълчана още няколко минути, като наблюдаваше как слънцето се спуска зад дърветата и изпъстря тревата, а после, след като обеща да не чака да минат нови десет години, преди да дойде отново, стана да си върви.

Повика Андрю и двамата отнесоха целия ѝ багаж обратно до файтона. Той ѝ помогна да се качи, затвори вратата зад гърба ѝ и подкара конете по тесните улици на Уайтчапъл обратно към Мейфеър. Докато се взираше навън, пред очите на Фиона пробягваха познати улични знаци и постройки. Видя мъже на връщане от работа и дочу гласовете им, докато подвикваха един на друг или поздравяваха децата си. Отминаха пивоварната, където някога беше работил Чарли и осъзна, че не са далече от Монтагю Стрийт. Изведнъж беше завладяна от непреодолим копнеж да види някогашната си улица, къщата, мястото, на което беше израснала.

— Андрю! — викна и почука леко по малкото плъзгащо се прозорче в предната част на купето. — Андрю, спри!

Файтонът се закова на място.

— Какво има, госпожо Соумс? Какво не е наред?

— Искам да сляза. Ще повървя малко. Сама ще се прибера.

— Не можете да постъпите така, госпожо. Сержант О’Меара поръча да не ви изпускам от поглед. Каза да ви докарам до гробището и после да ви върна право у дома.

Фиона почти не го слушаше. Отново беше видяла Уайтчапъл. Беше чула звуците му и подушила ароматите му. Той я зовеше.

— Сержант O’Меара няма да научи, ако не му кажеш, Андрю — отговори. — Моля те, не се тревожи за мен. Ще се прибера, преди да се е стъмнило.

И после въпреки протестите му изскочи навън, стиснала чантата си.

Докато изчезваше надолу по Брик Лейн, беше доволна, че е облякла стари пола и блуза. Радваше се, че ръбът на полата ѝ е покрит със засъхнала кал и че разпусна коса, докато работеше на гробовете, а после я прибра в хлабав и неугледен кок. Вписваше се; никой не я удостояваше с втори поглед. Забърза и се сля с масите работници.

Когато най-накрая зави по Монтагю Стрийт, дъхът ѝ спря. Ето я и нейната къща. Изглеждаше съвсем същата. Опушени червени тухли и черни капаци, стъпала, изтъркани до блясък. А съвсем малко по-нататък беше и тази на Джо. За миг отново беше на седемнайсет и се връщаше у дома от фабриката за пакетиране на чай с надеждата, че той ще е отвън, ще я чака седнал на стълбите.

Улицата беше пълна с хора. Крачеше редом с бащи, които бързаха да се приберат за вечеря. Майки зовяха децата си. Малки момиченца с коси, вързани на две опашки; по-големи момичета с по някое братче или сестриче за ръка. Група момчета ритаха топка. Едно я запрати през отворения прозорец на номер шестнайсет. Чу се трясък.

— Чайникът ми! — викна отвътре женски глас.

После мъжът се показа на стълбите, жаден за кръв. Но момчетата вече се бяха разпръснали като ято врабчета.

Тя се дивеше на шума и суматохата. На Пето Авеню никой никога не крещеше. Или поне не в района, където живееше тя. Нямаше деца, които да ритат топка или да скачат на въже. Не звучеше силният смях на скупчили се домакини. Младите съпруги с големи кореми не бяха съпровождани от съчувствено цъкане с език. Нямаше старци, които да се хвалят един на друг с ценни колекционерски влакчета играчки.

Тези улици бяха изпълнени с толкова много живот, имаха собствена душа. Винаги ли го беше знаела? Като момиче единственото, което желаеше, беше да се махне от тук. Защо? Никога не бе познала по-голямо щастие, отколкото по времето, когато живееше тук. В старата двуетажна къща с нужник в задния двор, където дори не можеше да нарече някоя стая своя. Нямаше нищо, наистина нищичко и все пак имаше всичко.

Стигна до края на улицата и погледна назад. Почти успяваше да дочуе как баща ѝ пее на път от доковете. А с ръце на кръста майка ѝ вика Чарли. Успяваше да зърне високо и русо момче, спиращо дъха с красотата си, да върви към нея с ръце в джобовете, а в очите му е събран целият свят.

Продължи да крачи и накрая пресече Къмършъл Роуд. Знаеше, че там лесно би спряла наемен файтон, който да я откара в Мейфеър. Здрачът падаше вече — успяваше да зърне няколко бледи звезди. Вместо това обаче краката ѝ я поведоха на юг, към Уопинг и реката. Знаеше пътя наизуст и макар някоя и друга кръчма да беше сменила името си или магазин да беше боядисан в различен цвят, всичко ѝ беше напълно познато.

Когато пресече главната улица на Уопинг, тя беше почти празна. Оливърс Уорф още си беше там. Беше странно, като си помислеше, че сега го притежава. Точно както си спомняше, отстрани минаваше тясна пътека, която водеше към Старите стълби. Застана на върха им и изгледът към така обичаната от нея лондонска река, спокойна и неподвижна, тъмнееща под вечерното небе, спря дъха ѝ. Никога не я беше виждала тъй красива.

Изтича надолу по стълбите и седна в основата им, опря брадичка в коленете си, както правеше, когато беше момиче. Наблюдаваше плавателните съдове, които се поклащаха леко от отлива, зърна силуетите на черните кранове на фона на синьото небе. В съзнанието ѝ изникнаха милиони спомени. Припомни си как седеше тук с баща си като малко момиченце, сгушваше се близо до него и си поделяха кесия пържени картофи или пай със свинско, докато той сочеше към порещите гордо реката кораби и ѝ обясняваше откъде пристигат и какво доставят. После като по-голяма седеше тук с Джо и помнеше ясно последното им идване, когато той разби сърцето ѝ. Къде ли са парченцата, почуди се. Дали са още тук? Заровени някъде в пясъка може би?

Помъчи се да мисли за други времена, по-добри. Помнеше всички онези случаи, в които бяха говорили за техния магазин, първия път, когато я целуна, първия път, когато ѝ каза, че я обича. Всичко това се случи все тук, край реката. Затвори очи и почувства топлия летен бриз да гали лицето ѝ, чу нежното разплискване на вълните. Също както когато беше момиче, и сега реката я утеши. Вля у нея сили. Вдъхнови я.

Насочи мислите си към бъдещето, вместо към миналото. Сега имаше нова фирма за чай, която да ръководи. В деня, след като я изписаха от болницата, свика събрание за новите си подчинени и ги информира, че сега тя е шефът. Уведоми ги за всичко, свързано с „Тас Тий”, и ги увери, че разполага както с прозорливост в света на бизнеса, така и с капитала, нужен да направи „Бъртънс Тий” — сега „Тас Тий Лондон” — по-силна, по-добра и по-печеливша компания от всякога преди. Заяви, че желаещите да останат са добре дошли. Онези обаче, които са лоялни към Уилям Бъртън, трябвало да си тръгнат. Никой не го направи.

Имаше много за учене. За фирмата. За собствеността ѝ както в Лондон, така и в чужбина. И за английския и европейския пазар. Разбираше, че мигом се налагаше да повика Стюарт Брайс. Обади му се малко след като завзе компанията и още успяваше да чуе гласа му.

— Дявол го взел, Фиона! Какво си направила?

Изпадна във възторг, когато научи, че имат да ръководят цяла нова фирма — с готови сгради, докове и плантация в Индия. Нямаше съмнение, че благодарение придобиването на „Бъртънс Тий” двамата със Стюарт можеха да направят „Тас Тий” не само най-голямата фирма за търговия на чай в Америка, но и в света.

Развълнувана само от мисълта за това, тя събу обувките и чорапите си и нагази сред камъчетата и калта. Повървя малко, а после загреба шепа камъчета и започна да ги запраща във водата силно колкото можеше.

— Какво мислиш, Алф? — попита Джо, поднесъл шепа зелени зърна кафе под носа на управителя си.

Алф Стивънс вдъхна и кимна.

— Определено по-добро от последната партида. Няма и помен от мухъл. Хубав ярък цвят. Гладка повърхност. Като цяло — прекрасна реколта. Бих казал, от плантацията на Оскар Санчес. Леко на север от Богота.

— Алф, ти си невероятен — възкликна Джо и потупа другия мъж по гърба. Алф Стивънс работеше като управител на Мароко, док, намиращ се на Хай Стрийт в Уопинг, в продължение на трийсет години и можеше да определи не само страната и района, но и точната плантация, в която е отгледано кафето само като го подушеше и хвърлеше един поглед.

— Намерихме си нов доставчик. Приключих с Маркес. Последната му пратка беше пълен боклук. В понеделник сутринта чакам момчетата от цеха за печене да я извозят с фургон.

— Ще съм подготвен за тях.

— Отлично. Как вървят останалите неща? Проблеми след случилото се в Оливърс Уорф? — попита Джо, като имаше предвид щетите, нанесени, след като Уилям Бъртън беше обвинен за убийството на Пади Финеган.

— Не. Всъщност нищо.

Джо долови колебание в отговора му.

— Какво има?

— Нищо, шефе. Нещо… съвсем глупаво — отвърна смутено Алф.

— Кажи ми.

— Нали знаете, че когато момчетата проникнаха в Оливърс Уорф, разбиха някои от вратите на отворите за товарене? Е, преди няколко вечери се прибирах към къщи — беше късно — и случайно погледнах нагоре към сградата. Знам, че звучи налудничаво, но видях там да стои някой. В един от отворите. Така се стреснах, че се препънах и едва не се проснах по лице. Когато погледнах отново, вече го нямаше.

— Как изглеждаше?

— Имаше сурово и бледо лице. И тъмна коса. А очите му, тях никога няма да ги забравя. Изглеждаха като реката посред нощ. Ако вярвах в духове и други подобни щуротии, бих казал, че сигурно е онзи мъж Финеган. Върнал се е от отвъдното.

Джо изгледа скептично Алф.

— Нима твърдиш, че си видял призрак?

Алф вдигна рамене отбранително.

— Нищо не твърдя.

— Сигурно е бил нощният пазач. Правел е обиколката си.

— Нямат пазач. Последният напусна след набезите срещу сградата. — Алф вдигна ръце. — Знам какво си мислиш, шефе, но бях напълно трезвен, кълна се.

— Ще мина да проверя, като си тръгвам. Ако го срещна, ще го поздравя от теб.

Закачливият тон на Джо не действаше при Алф.

— Не ми се видя особено общителен тип — отбеляза възрастният мъж. — Видиш ли го, съветът ми е да си продължиш по пътя.

Алф и Джо приключиха да инспектират новата пратка кафе, като пробиваха дупки в чували на посоки и преценяваха съдържанието. Когато останаха доволни от свършеното, Джо тръгна да си ходи и напомни на Алф за идването на момчетата от цеха за печене в понеделник. Алф изсумтя, че не му е нужно напомняне и не било редно Джо да смята, че не е наред с главата понеже му се е привидял призрак.

Джо пое на запад по Хай Стрийт и специално хвърли поглед към горните етажи на Оливърс Уорф. Не видя нищо. Само отвори за товарене. Някои затворени, а други отворени. Алкохолни призраци, каза си и поклати глава. Единствените проблеми на Алф идваха от плоска бутилка в джоба му, пълна с уиски. Продължи да се взира в сградата и се почуди защо Уилям Бъртън не беше отстранил щетите и после изведнъж му хрумна, че той вече не беше собственик. Притежаваше я жена на име Соумс. Фиона Финеган Соумс.

Опита се да отбута тази мисъл. Болеше го толкова много, че е била тук в Лондон и дори сега, след като от случилото се помежду им бяха минали десет години и тя вече беше вдовица, пак не искаше да има нищо общо с него. Чете за нея във вестниците. Посети хотелската ѝ стая така изпълнен с надежда. От вечерта, когато Роди дойде при него с молба за помощ, не можеше да си наложи да не се надява отново. Само да имаха възможност да поговорят. Ако тя допуснеше да ѝ каже колко съжалява и как никога не е спирал да я обича. Би дал всичко за втори шанс с нея. Всичко, за да си спечели прошката ѝ.

Но такова нещо нямаше да се случи. Изостави я, когато тя се нуждаеше най-много от него. Допусна тя да се бори сама в гетото на Уайтчапъл. Остави я на съмнителната милост на Шиън Бомбето и Уилям Бъртън. Сърцето ѝ беше голямо, но не чак толкова, че да прости стореното от него. И онова, което беше пропуснал да стори. Ничие сърце не е така безпределно.

Докато стоеше до складовете, вратата на „Таун ъв Рамсгейт” се отвори. Излезе мъж, повдигна шапка и пое по пътя си. От него се носеха типичните за една кръчма миризми: на цигарен дим, храна и бира. Джо осъзна, че е гладен. Реши да се отбие и да си поръча нещо за хапване. Това щеше да го отвлече мислите му.

Избра треска и пържени картофи и взе халба бира, докато чака. Наложи му се да си държи чашата, мъжете се бяха наблъскали като сардини пред бара. Огледа се за маса, но всички бяха заети. Беше натоварена петъчна вечер. Работници и моряци изпълваха заведението. Попита барманката дали на горния етаж няма да се намери някоя маса, но тя му отвърна, че там е дори по-зле. Предложи да му увие храната, за да може да я изнесе и да се нахрани на Старите стълби.

Старите стълби. Просто отлично. Точно нещото, което да откъсне мислите му от Фиона. Допи чашата си, взе вечерята — горещ и мазен пакет — и излезе. Настани се на едно стъпало на половината път до долу и мигом го налегнаха спомени. Как сините ѝ очи се разширяваха щастливо, когато я приближаваше. Начинът, по който миришеше след работа — на чай и потна кожа. Усещането за ръката ѝ в неговата. Заля го стара и така позната тъга.

Забрави, Джо, съветваха го всички. Майка му. Кати. И Джими също. Миналото е далече зад гърбовете ни. Продължи напред.

Но към какво? Беше познал най-рядко срещаното нещо — любов, истинска любов, — беше го държал в ръцете си и го захвърли. Какво имаше останало за него? Цял живот да се задоволява със заместители. С погубени мечти и болезнени спомени. Помнеше как службата при Питърсън, парите, отношението на Томи някога бяха имали огромно значение за него. Сега нищо в живота му — нито постигнатият успех, нито спечелените пари — не струваха толкова, колкото да поседи на тези стълби с любимото си момиче. Само те двамата без нищо освен няколко лири в очукана кутия от какао и мечтите им.

Алф е прав, каза си и разгъна вечерята си. Тук имаше призрак. Самотна и съсипана душа. Духът на всичко онова, което можеше да има, но го нямаше.

Погледна към плавателните съдове, които се блъскаха леко в пристаните. Нощта се беше спуснала и лунните лъчи галеха водната повърхност. Небето беше осеяно със звезди. Неговата любима, онази ярка звезда, блещукаше омагьосващо. Искреше по-силно отвсякога. Погледът му се плъзна към основата на Старите стълби. Колко пъти само беше идвал, за да я завари на онова най-долно стъпало загледана във вълните и мечтаеща.

Взрян в стълбите, осъзна, че на първото стъпало имаше нещо. Наведе се леко напред и присви очи. Чифт черни обувки. Дамски обувки. Едната стоеше изправена, а другата се беше обърнала настрани. До тях на купчинка лежаха чорапите.

О, боже, помисли си разтревожено. Надяваше се, че горката жена не е посегнала на живота си. Знаеше, че самоубийците често оставят обувките си на брега на реката, та да ги намери някой, на когото може да влязат в употреба. Тъжно малко завещание. Очите му обходиха речния бряг. Зърна я на около двайсет метра вляво. Стройна босонога жена в близост до кея. Стоеше с гръб към него, но той успяваше да види, че мята камъчета към реката бързо и със засилка. Лунните лъчи проблеснаха в черната ѝ коса, когато се наведе да загребе нова шепа. Поуспокои се. Един самоубиец не би тръгнал да хвърля камъчета.

Все пак се почуди какво правеше сама до реката в този час. Не беше най-безопасното място за жена. Наблюдаваше я, запленен от уверените ѝ грациозни движения. Забеляза, че косата ѝ се е освободила от кока и ръба на полата ѝ се влачи в калта. Изведнъж политна водна птица. Жената вдигна глава при крясъка ѝ.

Той се изправи. Храната се изтъркаля от скута му.

— Не е възможно — прошепна.

Съзнанието му играеше номера. Беше заради мястото и спомените. Копнеещото му сърце и тъмнината заговорничеха. Но очите му настояваха, че не става дума за номер. Изтича надолу по стълбите и тръгна към нея. Таящ надежда. Изпитващ страх. И преди го беше правил. Толкова много пъти. Зърваше стройна жена с черна коса и по импулс извикваше към нея само за да я накара да се обърне и да насочи към него питащи, хладно любезни очи, които никога не бяха нейните.

Приближи бавно и внимателно, защото не искаше да я уплаши. Помнеше едно момиче, което някога стоеше на същото място с окаляни поли и се кълнеше, че някой ден ще е по-голяма от Лондон.

Чула стъпките му по камъните, тя се обърна стреснато. Очите ѝ се разшириха. И после до ушите му достигна онова, което беше копнял да чуе цели десет дълги години… гласа ѝ, мълвящ неговото име.

— Джо? О, боже… Ти ли си?

Фиона стоеше като онемяла. Не чуваше нищо, нито пиянските смехове от „Таун ъв Рамсгейт”, нито шума от греблата на отминаващия ферибот. Не чувстваше нищо, нито плискащата се в краката ѝ вода, нито нощния вятър, шумолящ в полите ѝ. Не виждаше нищо освен Джо.

— Истински ли си? — прошепна и докосна бузата му с пръсти, изпоцапани с тиня от реката.

Лицето, което някога познаваше така добре, беше същото, но все пак различно. Имаше няколко едва доловими бръчици и скулите бяха малко по-изпъкнали. Но очите бяха съвсем същите — така сини и прекрасни и някак тъжни. Толкова по-тъжни, отколкото ги помнеше.

Той докосна лицето ѝ, обгърна бузата ѝ с длан и топлината върху кожата му подсказа, че е истинска. После я придърпа към себе си и я целуна. Ушите ѝ забучаха и прозвуча продължителен трясък, като че в дълбините на душата ѝ се беше пропукал дебел лед. Мирисът на кожата му, вкусът на устните му, усещането за тялото му, притиснато така плътно към нейното, всичко това я завладя. Стори ѝ се, сякаш десетте безкрайни години — десет години на копнеж по него, десет години, в които го беше обичала въпреки мъката и гнева си, десет години на болезнена самота, на пустота в тялото и душата ѝ изчезнаха в нищото за броени секунди.

Могъщи противоречиви емоции, потискани цяло десетилетие, разкъсаха оковите си, изляха се в опасен водовъртеж, заляха я и заплашиха да я удавят, да я разбият на парчета. Опита се да се отдръпне от него, но той я стисна за китките.

— Не. Няма да те пусна. Вече никога. Чуваш ли ме? Чуваш ли?

Крещеше ѝ. Тя се дърпаше, отчаяна да се откъсне от хватката му и ядосана, че не успява. И в следващия момент се вкопчи в него, сграбчи ръкавите на сакото му, ризата му, плътта под нея без да я е грижа, че може да го наранява. Зарови лице в гърдите му и ридаеше името му отново и отново.

Той я притискаше здраво към себе си.

— Не си отивай, Фиона. Моля те, не си отивай — прошепна.

Тя потърси устните му, жадна за целувка. Знаеше, че не бива да се държи така. Беше налудничаво. Беше погрешно. Той не ѝ принадлежеше. Но не можеше да се спре. Толкова много го желаеше. Ризата му се беше измъкнала от панталона. Тя пъхна ръка под нея. Усещането за ударите на сърцето му под дланта ѝ накара очите ѝ да се насълзят. Това е всичко, което винаги съм искала, каза си. Сърцето му да е мое. И моето да е негово.

Погребано в дълбините на душата ѝ отдавна забравено желание беше пробудено. Искаше да усети допира на кожата му върху своята. Да го почувства в себе си. Изпитваше потребност отново да се докосне до душата му и да знае, че той се е докоснал до нейната, както се беше случило някога в тясното легло в квартирата в Ковънт Гардън. Той също го желаеше. Успяваше да го прочете в погледа му.

Без думи или въпроси я вдигна и я отнесе между колоните. Озовали се под издадения док, далече от чужди погледи, той я пусна на земята върху едно вехто платнище. Легна на една страна до нея и тялото му пасна идеално с нейното. Както бе винаги. Тя успяваше да подуши реката и да чуе разплискването на вълните, когато той разкопча блузата и отвори камизолата ѝ. Докосна леко белега ѝ, а по лицето му пролича смесица от гняв и тъга. Тя се помъчи да го прикрие с блузата си, но той избута ръката ѝ и целуна изранената кожа. Целуна рамото ѝ, шията и после гърдите. Действаше нежно, а тя не искаше да е така. Желаеше отпечатъците от ръцете му, устните му, зъбите му върху кожата си. Нещо, с което да помни тази вечер. Утре и завинаги.

Придърпа лицето му към своето и сключи ръце на шията му. Целуна го страстно, като ѝ се искаше да го разкъса със зъби. Усети го как разкопчава панталона си и повдига полите ѝ над кръста, после се зае с бельото и се намести между краката ѝ и най-накрая, най-накрая беше в нея. Изпълни я. Превърна я в едно цяло.

— Обичам те, Фиона. О, боже, колко те обичам…

Тя поклати глава. Не искаше да чува тези думи. Той я обичаше и тя го обичаше, но нещата бяха напълно безнадеждни, както са били винаги.

— Люби се с мен, Джо. Моля те, просто се люби с мен — прошепна.

Но той не го направи. Остана напълно неподвижен и взрян в нея. Дори в тъмнината страстта в очите му беше бурна и плашеща.

— Кажи ми, че ме обичаш, Фий — изрече.

— Не искай такова нещо. Не е честно.

— Кажи го, Фиона. Просто го кажи.

Тя затвори очи.

— Обичам те, Джо — откъсна се от устата ѝ, а гласът ѝ потрепери. — Винаги съм те обичала…

И тогава той се раздвижи, проникваше все по-дълбоко в нея, пое лицето ѝ между дланите си и повтаряше отново и отново колко много я обича, докато тя не се сля в едно с него. Изстена името му и когато и двамата престанаха да се движат, тя започна да плаче, а риданията разтърсиха цялото ѝ тяло.

— Шшт... — прошепна той. — Всичко е наред, мила. Всичко е наред. Не плачи… — Той се отдръпна от нея, опря се на лакът и я прегърна.

Загубата му, внезапното усещане за празнота влоши още повече нещата. Не беше наред. Искаше го отново в себе си. Не искаше да се свършва. Не желаеше да го види как се изправя и отново си тръгва от нея. Искаше двамата да останат все така заедно. Повей на вятъра я накара да потрепери. То я придърпа още по-близо.

— Остани с мен за през нощта — помоли я. — Ела с мен у дома.

Фиона се почуди дали е чула правилно.

— Да дойда с теб в дома ти?

Той я целуна по челото.

— Да, още сега.

— Полудя ли?

Той я изгледа озадачено.

— Не. Какво не наред? Какво те спира?

— Какво ме спира ли? — попита тя с болка в гласа. — Ами Мили, Джо? Какво ще каже жена ти?

— Мили ли? — повтори той, все още объркан. После разшири очи. — Мили боже, ти не знаеш. Нямаш никаква представа…

— Какво да знам?

Той се изправи до седнало положение.

— Фиона, двамата с Мили се разведохме преди близо десет години.

— Какво?

— Разведохме се преди първата ни годишнина. И после аз се опитах да те намеря. Отпътувах за Ню Йорк. Търсих те навсякъде.

— Пристигнал си в Ню Йорк? — произнесе глухо тя.

— През 89-а година. Точно преди сватбата ти.

Внезапно тя се почувства зашеметена.

— Мили боже — промърмори.

— Мисля… — започна Джо и придърпа двете половини на блузата ѝ една към друга. — Струва ми се, че първо трябваше да поговорим.

Джо се облегна на една тухлена стена, част от Оливърс Уорф, която подпираше Старите стълби. Поклати глава и се засмя.

— Какво? — попита Фиона и лапна пържен картоф със сол и оцет. Седеше до него и ядеше от поръчаната от него нова порция риба и пържени картофи.

— Ти. Тази вечер. Всичко това е истинско чудо.

Тя се усмихна срамежливо.

— Сън.

— Сън, от който не искам да се събуждам.

— Нито пък аз.

Той погледна настрани, зачопли ронеща се тухла и после изведнъж я придърпа към себе си и я целуна. Тя изсумтя развеселено, неспособна да отвърне на целувката, защото имаше картоф в устата си. Той също се засмя и после отново отклони поглед. Чувстваха се необичайно един до друг. В един миг се протягаха за ръката на другия, взрени в лицето му, а в следващия се изчервяваха и се чувстваха неловко. Така близки и в същото време толкова непознати.

Седяха на Старите стълби и разговаряха в продължение на близо час. Като си помислеше, че е бил в Ню Йорк. Само като си представеше, че можеха да са се събрали още преди години. Сърцето я болеше от тази мисъл, но тези години бяха отминали. Отнесени като окапали листа от водата. И нищо не можеше да ги върне. Но ето, че сега бяха тук. Заедно. Отново седнали при реката.

Тя му разказа всичко, случило ѝ се от деня, когато я остави, допреди няколко часа, когато посети гробовете на семействата си и после вървя до реката. Той също ѝ разказа всичко. За разпадането на брака му и как живя в конюшня в Ковънт Гардън. Как му хрумна в каква посока се е запътила тя. За започването на собствен бизнес, пътуването до Америка, за да я открие и всичките самотни години, последвали после. Увери я, че никога не е спирал да мисли за нея и да я обича, а тя отвърна, че същото важи и за нея. Имаше сълзи и мъчително мълчание. Не беше лесно да се говори за тези неща. Тъгата и гневът все още присъстваха.

Но имаше и радост. Тя още не можеше да повярва, че до нея седи Джо. Мъжът, когото обичаше и желаеше, но също така най-старият ѝ приятел. Онзи, с когото беше отраснала и който я познаваше по-добре от всеки друг на този свят.

Погледна го, докато седеше взрян в реката. Изведнъж очите му бяха потъмнели. Изгубиха блясъка си, който беше там само преди мигове.

— Какво има? — попита тя, внезапно разтревожена, че може да съжалява за стореното. Че в крайна сметка не я желае. Че само си е въобразила казаното ѝ от него. — Какво не е наред?

Той пое ръката ѝ.

— Нищо — отвърна. — И всичко.

— Съжаляваш за това, което се случи преди малко, нали?

— Да съжалявам? Задето се любих с теб? Не, Фиона, не за това съжалявам. Боя се. Боя се, че не ме искаш. Страх ме е, че ще си тръгнем от тук и повече няма да те видя. Онова, за което съжалявам, е за стореното от мен преди десет години на същите тези стълби.

— Джо, не е нужно да…

— Нужно е. Толкова много съжалявам. За всичко. За цялата болка, която ти причиних.

— Всичко е наред.

— Не, не е. Никога не е било наред. Не и след деня, в който изкачих тези стълби и си тръгнах от теб. Тогава те нараних, знам го, но всичко, което загуби ти, беше мен. Нараних себе си милиони пъти повече, защото аз изгубих теб. Желая те и копнея за теб всеки ден оттогава насам. Да живея без теб през всички тези години… — Той преглътна с усилие и Фиона зърна в очите му да проблясват сълзи. — Все едно живеех в тъмница без капка топлина, светлина или надежда. — Отново пое ръцете ѝ в своите. — Бих дал всичко да върна времето назад и да оправя стореното, но не мога. Но ако ми позволиш, ще положа всички усилия да те направя щастлива. Наистина мисля онова, което казах по-рано. Обичам те, Фий. С цялото си сърце. Мислиш ли, че бихме могли да започнем отначало? Мислиш ли, че си способна да ми простиш?

Фиона се вгледа дълбоко в очите, които познаваше така добре, в очите, които обичаше. Бяха пълни с разкаяние, с болка. Така ѝ се искаше да заличи тази болка.

— Вече ти простих — промълви.

Джо я пое в обятията си и я стисна здраво. Останаха така много дълго време и после той каза:

— Ела с мен у дома.

Точно се канеше да му каже, че ще го направи, когато на върха на Старите стълби се появиха чифт тежки обувки.

— Ето те и теб, глупаво момиче.

Беше Роди и беше бесен.

— Какво ти има, Фиона? Никакъв здрав разум ли не притежаваш? Почти десет часът е! Андрю дойде в участъка преди часове да ми каже, че си хукнала сама. Чаках те в Мейфеър Хаус. И се побърках от тревога. Реших, че Уилям Бъртън се е докопал до теб. Къде беше?

— Ами тук… Аз… Ами… Разхождах се по брега. Събирах камъчета.

— Намери си и разни други неща — измърмори Джо под нос.

Фиона ахна, задави се и се разкашля. Беше забравила за пиперливото му чувство за хумор. Когато най-накрая успя да си поеме дъх, избухна в невъздържан смях.

— Никак не е смешно! — кресна Роди. — Стотици пъти ти обясних колко опасно е да си навън сама!

— Прав си. Не е смешно — съгласи се Фиона, като се мъчеше да се овладее. — Съжалявам, чичо Роди. Не исках да те уплаша. Съвсем добре съм. Никой не ме е закачал. Просто вървях от Уайтчапъл до тук, срещнах Джо и загубих представа за времето.

— Това го виждам — изръмжа той.

— Ела и поседни с нас — предложи тя и потупа стъпалото над тях. — Цяла вечер бях в пълна безопасност. Честно.

— Зависи какво наричаш безопасност — заяви и изгледа строго Джо. Все още мърморейки, слезе надолу по стълбите и седна до тях. Фиона му подаде останалото от вечерята ѝ. Той си взе парче картоф, после още едно и след това довърши рибата ѝ. — Умирам от глад. Не съм вечерял. Прекарах цялата вечер да те търся. Вече се канех да свикам половината полиция на Лондон.

— Ще ти купя истинска вечеря. Стой тук. Веднага се връщам — предложи тя и скочи на крака. Изтича нагоре по стълбите и забърза към заведението, нетърпелива да избяга от гнева на Роди. Докато се върнеше, можеше вече да се поуспокоил.

Джо и Роди я наблюдаваха, докато се отдалечаваше. Когато тя се скри, спогледаха се един друг и се взряха в черните води на реката.

— Върнала се била в Ню Йорк, а? — заговори Джо.

— Една сълза да пролее по твоя вина, само една, и кълна се в Господ…

— Няма да го допусна.

Последва около минута мълчание и после Роди каза:

— Има нужда да ѝ проверят главата. Ти също. Каква друга би могла да е причината да седите до грозната река и да ядете мазни пържени картофи, като имате предостатъчно пари да се храните на свястно място.

Глава 81

Роди подритна покритото с кръв безжизнено тяло на Шиън Бомбето, проснато в двора на затвора Нюгейт. На земята в близост до него лежеше още отворен бръснач.

— Не очаквам, че някой е признал за това — каза на пазача. Мъжът изсумтя.

— Всички твърдят, че го бил извършил сам, сър.

Роди повдигна вежда.

— Просто е извадил бръснач, с какъвто със сигурност не е разполагал при пристигането си, и е прерязал собственото си гърло? Насред двора?

Гардът се размърда сконфузено.

— Знаем, че е дело на някой от тях, но никой не проговаря.

— Ами другите пазачи?

— И те не са видели нищо.

— Просто чудесно — разфуча се Роди. — Като че нямам достатъчно грижи на главата. Сега и тази бъркотия.

Коленичи и огледа внимателно раната на гърлото на Шиън. Защо, почуди се. Защо са го убили? Със сигурност е имал търкания с други затворници, но неразбирателството сред престъпници не беше нещо необичайно и никой, разполагащ с половин мозък, не би жертвал собствената си глава заради някоя глупава разпра. Имаше само едно нещо, което би си заслужавало такъв риск — много голяма сума пари. Някой беше подкупил затворник или пазачите да очистят Бомбето.

На тръгване от затвора Роди се отби в офиса на надзирателите да благодари на шефа им, задето го беше уведомил за убийството на Шиън. Повикаха го в Нюгейт, защото шефът знаеше за специалното му отношение към случая и за желанието му да бъде известяван дали има някакво движение — като например въпросният затворник да бъде пречукан. В офиса се срещна с Алвин Доналдсън. Доналдсън също беше информиран за смъртта на Шиън заради отношенията на Шиън с Уилям Бъртън и заради възможно влияние върху неговия собствен случай.

— Мислиш, че е Бъртън, нали? — попита той Роди, когато си тръгнаха заедно.

— Тази мисъл мина през ума ми — отговори Роди.

— Какво се иска, за да се убедиш О’Меара? Няма го. Сигурни сме в това. Влагаме всичките си сили да сътрудничим с французите. Изпратихме снимки. В мига, щом го забележат, ще го приберат.

— Само защото не се е появил в къщата си или на Минсинг Лейн веднага приемате, че е тръгнал да пътешества из континента? — попита.

Не харесваше Доналдсън. Беше прекалено убеден в мненията си. Твърде наперен.

— Не, мисля, че е там, защото няма къде другаде да отиде. Предложена е и награда. Знаеш го. Госпожа Соумс лично я повиши до хиляда лири — добави Доналдсън. — Да допуснем в името на спора, че наистина се укрива някъде… Наистина ли мислиш, че приятелчетата му не биха го предали? Срещу хиляда лири? Лично биха го дотътрили при нас.

Роди не каза нищо.

— Знаеш, че съм прав. И ако питаш мен…

— Не те питам.

— …би трябвало да гледаш отвъд реката към нашия стар приятел Сид Малоун. Говори се, че искал да накара Шиън да плати, задето уби Куин.

— Кажи ми нещо, което не знам.

— Също така трябва да знаеш, че сваляме постовете от къщата на госпожа Соумс.

— Какво? Защо правиш това, дявол да те вземе? — попита ядосано Роди.

— По всичко личи, че Бъртън е офейкал. А ако е така, вече няма нужда да пазим госпожа Соумс от него. Не можем да ангажираме хора без причина.

— Не мисля, че идеята е добра. Ни най-малко. Ами ако грешите?

Доналдсън се усмихна.

— Не грешим.

После си тръгна и остави Роди да беснее в преддверието на затвора. Той прегледа списъка с посетители по път, но никое име не му заговори нищо. Не беше и очаквал. Всеки, достатъчно умен да уреди убийството на Шиън, би бил достатъчно умен и да запише фалшиво име.

Докато вървеше обратно към участъка, прехвърляше думите на Доналдсън в главата си отново и отново. Интуицията му говореше, че Бъртън е отговорен за смъртта на Шиън, но интуицията беше само чувство. Логиката му казваше друго. Може би Бъртън вече наистина беше напуснал Лондон. Осмисляйки този факт, той осъзна колко много му се искаше да не е така. Без значение колко уверен беше Доналдсън, ако Бъртън се бе добрал до континента, би било много трудно, ако не и невъзможно, да го заловят.

По-късно щеше да посети Фиона и да ѝ каже за случилото се с Шиън. Тя би искала да знае. Също и че е твърде вероятно Сид Малоун да е отговорен за убийството.

Може би беше дошъл моментът, макар и трудно, да преглътнат факта, че Бъртън можеше никога да не бъде арестуван, да не му бъде потърсена отговорност за извършеното. Допускаше, че именно той, а не Алвин Доналдсън беше твърде уверен в мнението си.

Глава 82

Джо отпи глътка вино, преглътна и погледна към голата жена до себе си, която спеше блажено. Лежеше на една страна. Черната ѝ коса беше разпусната и се стелеше върху възглавницата. Чаршафът покриваше по-голяма част от нея, като отвън бяха само прекрасните ѝ ръце и един дълъг и съвършен крак. Тя беше най-красивото нещо, което някога беше съзирал.

Преди малко се люби с нея. В своето легло. С огъня, хвърлящ отблясъци върху кожата ѝ. След това тя не плака, както направи при реката, и той се радваше. Не искаше никога повече да плаче. Просто се сгуши между завивките му почервеняла и усмихната, въздъхна и затвори очи.

Днес беше събота — цяла седмица, след като я срещна при реката. Най-щастливата седмица в живота му. Още не можеше да повярва на случилото се, продължаваше да не му се вярва, че отново е негова. Всяка сутрин, щом се събудеше, го обземаше паника, изпълваше го ужас, че само е сънувал вечерта до реката и последвалия я незабравим ден. Но после се обръщаше в леглото си и я придърпваше, докато тя недоволстваше сънено, за да се увери, че не беше сън, а реалност.

Целуна я по главата. Косата ѝ беше влажна. Излязоха да се разходят в овощните му градини и небето като че се изля отгоре им. Затичаха към къщата със смях и стигнаха в кухнята напълно подгизнали.

Бързо отскочи до винарната за прашна бутилка „Шато О-Брион“, преди да я отведе нагоре към спалнята си. Озовали се там, запали огън и ѝ сипа чаша от старото бордо, за да ѝ помогне да се стопли. Седяха до камината и си говориха, за да поизсъхнат в продължение на цели шейсет секунди, преди той да я вдигне от креслото, да я съблече и да я положи в леглото си. Беше толкова ненаситен за нея. Толкова нетърпелив да види прекрасното ѝ тяло, да я държи в обятията си и да я докосва, да удължи удоволствието до максимум, както не беше успял да стори при реката. Когато я погледнеше в очите, струваше му се, че никога не са били разделени. Приел факта, че му е простила, че го обича и желае да е с него, най-накрая почувства как тъгата, негова постоянна спътница, го напуска и мястото ѝ бива заемано от неописуемо щастие.

Сега дъждът плющеше по стъклата. Хвърли поглед навън и видя как вятърът люлее бясно клоните на един вековен дъб. Нека вее, негодникът, каза си той, нека издуха целия свят, ако ще. Тази стая, те двамата, това беше единственото, което имаше значение. Придърпа завивката върху раменете на Фиона, стана от леглото и облече халат.

— Не си отивай — промълви тя.

— Не си отивам, любима. Само ще сложа още малко дърва в огъня.

Пъхна две цепеници и ги побутна навътре, докато не се подпалиха и пламъците не затанцуваха весело. Напълни отново чашите им и после отиде и порови в скрина в другия край на стаята. Имаше нещо за нея. Нещо, което така силно искаше да ѝ даде. Нещо, за което всеки здравомислещ човек би казал, че е твърде рано. Наистина твърде рано. Но той не беше здравомислещ. Беше влюбен. И за него нямаше как да е твърде скоро.

Откри онова, което търсеше — малка червена кутийка от кожа с надпис „Лалик, Париж”. Остави я на нощната си масичка, свали халата и се пъхна обратно в леглото. Фиона се размърда. Възнамеряваше да сложи кутийката в ръката ѝ и да я накара да я отвори. Но след ставането му тя беше изритала завивката. Погледна я. Прекрасните ѝ заоблени гърди бяха също така хубави, както ги помнеше. Очите му продължиха надолу, следвайки контурите на тялото ѝ. Желаеше я отново. Страшно много. Щеше да се наложи кутийката да изчака.

Надвеси се над нея и я целуна. Тя се изтегна лениво и се усмихна. Той обгърна гърдите ѝ с длани и ги стисна, сведе глава, за да целуне зърното на едната.

— Ммм — изстена тя. Ръката му се придвижа надолу към корема ѝ, по бедрата и накрая помежду им. Започна да я гали, в началото нежно, а после по-настойчиво. Плъзна пръсти в нея, в тази прелестна мекота, с което я накара да се овлажни и да остане без дъх, после направи пауза, за да целуне корема ѝ и плавната извивка на ханша.

— По-добре да завършиш започнатото — чу я да прошепва.

Усмихна ѝ се широко, наслаждавайки се на факта, че тя беше така възбудена и нетърпелива. Обожаваше да я кара да го желае, обожаваше да знае, че огънят върху кожата и в утробата ѝ, стоновете ѝ са предизвикани от него. Сега обаче не искаше да е в нея. Още не. Искаше да почувства жаждата ѝ за него, да чуе името си да се откъсва от устните ѝ. Да е сигурен, че тя отново е негова. Само негова.

Захапа леко ухото ѝ и я накара да се изкиска, а после зарови лице в шията ѝ. Продължи надолу и отново пое разкошните ѝ зърна в устата си, плъзгаше език все по-надолу по розовата ѝ кожа, докато не се озова точно там, където искаше да бъде. Разтвори краката ѝ и я вкуси. Този път тя не се възпротиви, както когато беше момиче, а вместо това се разтвори за него и потръпваше от наслада, докато той проникваше все по-дълбоко. Само след няколко секунди дочу тихо проплакване, усети как тялото ѝ се напряга и я чу да шепти името му.

Да шепти, помисли и се намръщи. Това не вършеше работа. Никак дори.

Тя се беше обърнала на една страна. Лицето ѝ блестеше от избилата пот. Легна до нея, опрян на възглавниците и си поигра с кичури от косата ѝ, докато дишането ѝ се поуспокои, а после я издърпа върху себе си.

— О, Джо, не мога… — засмя се дрезгаво тя, а очите ѝ бяха помътнели, като че е пушила опиум. Възседна го, като се мъчеше да намери равновесие. — Не мърдай, ще падна — изкиска се.

Той се протегна към чашата вино и ѝ я подаде. Тя я задържа с две ръце и отпи голяма глътка. В това време той проникна в нея. Тя затвори очи. Изви гръбнак и се притисна към него. Той пое чашата точно навреме, преди тя да я изпусне и я постави на нощната масичка.

Сграбчи я за ханша и я придърпа към себе си.

Когато накрая успя да си поеме дъх и възвърна зрението си, осъзна, че тя лежи отгоре му, напълно останала без сили. Отвори очи и го погледна. Той отметна косата от лицето ѝ и каза:

— Това е достатъчно, Фий. Ще ме убиеш.

Тя избухна в смях и още се кикотеше, когато ѝ подаде червената кутийка.

— Какво е това? — попита го.

— Погледни.

Тя се изправи до седнало положение, притисна чаршафа около себе си и я отвори.

— Синият ми камък! — извика.

Той кимна. Изглеждаше доста по-различно, отколкото в деня, когато го изрови от тинята. Беше го изпратил в Париж да го полират и поставят на пръстен. Прославеният френски бижутер Рене Лалик създаде специален дизайн, включващ преливащи се вълни и водни лилии.

— Как го откри? — попита го развълнувано.

Той ѝ обясни как частният детектив го е намерил в заложната къща близо до апартамента на Роди, докато я е издирвал.

— Толкова е красив — възхити му се тя, докато го държеше високо, така че да улови светлината. — Така сияе, че не мога да повярвам как е възможно да е просто стъкълце от реката.

— Не е стъкълце, Фиона. Скарабей е. Парче от сапфир.

— Шегуваш се! — прошепна тя.

— Не. — Взе пръстена от ръката ѝ. — Поръчах да го направят веднага щом можех да си го позволя, с надеждата, че някой ден ще мога да ти го дам лично. Една седмица след като го изпратих в Париж, бижутерът ми се обади да ме информира, че е сапфир. Античен е. Изключително ценен. Продала си го твърде евтино.

Замълча, припомнил си всички тези години без нея и се натъжи отново.

— Странно е как човек е способен да държи в ръцете си скъпоценност, да я захвърли и дори да не осъзнава какво е притежавал, докато вече я няма.

Фиона пое лицето му в ръце и го целуна.

— Недей — промълви. — Без повече тъжни спомени. Само такива, които ще създаваме оттук нататък.

Той плъзна пръстена на пръста ѝ.

— Е, значи този е първият. Стар камък, но пък нов спомен.

Стана да налее още вино.

Фиона се полюбува на пръстена, а после му хвърли свенлив поглед.

— Джо?

— Аха.

— Това значи ли, че сме двойка?

— Зависи.

— От какво?

— От това дали ставаш за съпруга. Умееш ли да готвиш?

— Не.

— Да чистиш?

— Не.

— Ами гладенето? Него можеш ли го?

— Не.

— Какво умееш да правиш?

— Ела и ще ти покажа.

— Пак. Ненаситна си! Похотлива като козел. Винаги съм знаел, че жените на възраст ги обичат тези неща.

— Жените на възраст! Ти, мръснико. Ще ти покажа кой е на възраст…

Дръпна го на леглото и се люби с него, докато огънят бавно угасна и накрая те заспаха в прегръдките един на друг. Той се усмихваше, изпълнен с надежда, че казаното от нея е вярно, нямаше да има повече лоши спомени, само новите, които щяха да създадат. Между тях вече нямаше да застане нищо. И нямаше да позволят на мрачното минало да ги преследва. Щяха да имат само бъдещето, което да изградят заедно. За колкото дълго им беше отредено.

Глава 83

— Боби Девлин! — произнесе Роди и вдигна поглед от книжата на бюрото си, за да го насочи към посетителя на прага. — Винаги е удоволствие.

— Спести си любезностите, O’Meapa — отвърна Девлин. Хвърли на бюрото на Роди копие от „Клариън”. — Утрешният брой.

Роди се изтегна и погледна часовника си. Три часът.

— Боже, толкова ли е късно вече? — почуди се. Беше събота. Дойде в девет, за да навакса с изостанали дела. През последните няколко седмици беше твърде ангажиран с издирването на Уилям Бъртън и изостави останалите си задължения. Посочи с жест на Девлин да седне. — Вече вестникарче ли си? Разнасяш пресата?

— Реших, че може да те заинтересува. Засяга твоя човек Бъртън. Не мисля, че ще го видиш много скоро.

Роди се втренчи в първата страница.

„Уилям Бъртън, измамник и мошеник, напуска страната”, гласеше заглавието. И после следваше: „Близка отправя апел към него”. Като автор беше посочен Девлин. Роди бързо отвори и зачете статията. Девлин беше узнал за съществуването на стара леля на Уилям Бъртън, осемдесетгодишна жена на име Сара Бърт. Госпожица Бърт живееше в апартамент в Кенсигтън. Била се съгласила да говори открито пред „Клариън”, гласеше написаното, защото желаела да очисти името на племенника си.

В публикуваното интервю госпожица Бърт напълно оборваше известната на всички история за Уилям Бъртън и израстването му от мизерията до върха — как останал сираче като малко момче и бил отгледан от неомъжената си леля, за да се превърне в заможен търговец на чай въпреки скромния си произход.

Тя заявяваше, че наистина била прибрала Уилям. Но не защото майка му умряла, а защото изоставила Уилям, по онова време петгодишен, и брат му Фредерик на три години. Заключила ги в мърлява стая в сграда с евтини квартири без пари и храна. Поръчала им да не издават нито звук или ще си изядат боя, така че Уилям и Фредерик зачакали мълчаливо нейното завръщане. Изтекли няколко дни, преди привлечени от ужасната воня наематели в съседната стая да се досетят, че нещо не е наред. Дотогава вече било твърде късно за Фредерик. Когато разбили вратата, открили петгодишния Уилям до разлагащото се тяло на брат му. Не бил на себе си от глад и изтощение и мънкал нещо за плъхове. Едва тогава забелязали, че дясното стъпало на Фредерик е изгризано.

Девлин беше попитал госпожица Бърт защо майката е изоставила момчета. Нима не е могла да се грижи за тях? Не им ли е било възможно да живеят с надниците ѝ на шивачка? Госпожица Бърт отговаряше, че сестра ѝ Алисън Бърт е започнала като шивачка, но свършила като проститутка. Била жена с лош характер, която била пристрастена към алкохола и пребивала безмилостно момчетата си. Била отлъчена от семейството, преди някое от децата изобщо да било родено.

После Девлин питаше дали наистина бащата на Бъртън е бил морски капитан, който е отпътувал с кораба си.

— Възможно е — отвръщаше откровено госпожица Бърт. — Или пък месар, хлебар, майстор на свещи.

Нямаше представа кой е бащата на момчетата на сестра си и се съмняваше, че и сестра ѝ е знаела. После заявяваше, че това не е от значение. Важен бил фактът, че Уилям открай време бил добро момче, изключително грижлив към леля си Сара. Бил отличник в училище. И работел невероятно усърдно. Когато завършил обучението си на четиринайсет години, започнал работа в кварталния магазин в Камдън Таун, където живеели, и на седемнайсет вече бил спестил достатъчно, за да го купи от застаряващия собственик. Този магазин сложил началото на „Бъртънс Тий”.

Девлин питаше дали майката някога е била издирвана. Правеше предположение, че още може да живее в Камдън Таун. Отговорът на госпожица Бърт беше, че сестра ѝ никога не е живяла в Камдън Таун. Подвизавала се в Уайтчапъл и по-точно в Адамс Корт.

— Може и да разпознавате името — допълваше. — Там се случи последното от онези ужасни убийства. Злокобно място.

— Не мога да повярвам! — възкликна Роди. — Бъртън е живял в Адамс Корт. На същото място, където живееше Фиона и семейството ѝ.

— Излъгал е за това, както и за всичко останало — отговори Девлин.

Роди продължи да чете. Очите му пробягаха по пасажа, където госпожица Бърт обясняваше пред вестника как племенникът ѝ сменил името си от Бърт на Бъртън, защото му се струвало по-внушително и стигна до края, където Девлин молеше жената да каже честно дали е виждала племенника си предишния месец.

Госпожица Бърт отвръщаше, че не го е виждала, но преди две седмици получила писмо, че заминава в чужбина. Не пишел къде. Заявяваше, че се тревожи ужасно много за него. Винаги е бил добър с леля си Сара, допълваше. Не вярвала да е наръгал онази жена Соумс или пък, че е убил докера. Интервюто завършваше с апел от страна на госпожица Бърт към племенника ѝ да се върне в Лондон и да изчисти името си.

— Обект е на най-голямата хайка в историята на Лондон и някак се промушва през мрежата. Би могъл да е навсякъде. Франция, Италия. Вече може да е на половината път до Китай. Чудя се как го е постигнал. Дегизирал се е, може би? Използвал е фалшиво име? Ако не друго, със сигурност е умен — заключи Девлин.

— О, да, умен е, но не е на континента — отвърна Роди.

Игличките се появиха отново. По тила и по дължината на ръцете. Дълбоко в мозъка на костите му. Шестото му чувство, потискано старателно след разговора му с Доналдсън, се беше пробудило с пълна сила.

— Не те разбирам.

— Нещо не е както трябва, Боби. Твърде излъскано и нагласено е. Изкуфялата стара леля. Писмото. Твърде удобно е.

— Мислиш, че писмото е за подвеждане.

— Да. Според мен се е досетил, че рано или късно някой ще научи за съществуването на Сара Бърт. Хората от полицията или от пресата. Погрижил се е да има писмо, което да им покаже. Фалшива следа е. Иска да мислим, че е заминал в чужбина, но не го е направил. През цялото време е бил тук. Изчаква. Този самодоволен мръсник Доналдсън! Знаех, че не е заминал. Бях убеден.

Роди стана и облече сакото си. Шестото му чувство не просто предизвикваше иглички. Вече го потупваше по рамото. С ковашки чук. Искаше да покаже на Фиона интервюто със Сара Бърт. Откакто раната ѝ заздравя и се срещна с Джо, започна да излиза много по-често. Трябваше да я предупреди, да ѝ поръча да е изключително внимателна. Дори споменаваше за освобождаването на Андрю. Не можеше да ѝ позволи да го направи.

— Закъде се забърза така? — попита Девлин.

— Към къщата на Фиона. Ще ѝ покажа вестника. Тя също не вярва, че Бъртън още е тук. Твърди, че било твърде опасно за него. Че няма дом и фирма и не съществува причина да остава. Обаче греши. Има причина. И причината е тя.

Дейви О’Нийл седеше в местната кръчма, където не спираше да заглушава гласа на съвестта от десет години насам. Стискаше в ръка новичка банкнота от петдесет лири. Парите биха стигнали да прати дъщеря си, вече на единайсет и все така недобре със здравето, на санаториум в Бат за цяла година. Бяха му платени за поредната задача, която не желаеше да изпълни. Усмихна се с горчилка при тази мисъл. Какво изобщо беше искал да свърши някога за този човек, освен да счупи проклетата му глава?

Дейви прибра парите на сигурно място, поръча халба бира и я изгълта. Мигом поръча следваща, мъчейки се да заглуши обаждащата се съвест, която питаше отново и отново какви ли щяха да бъдат последствията от направената доставка.

Нямам представа и не ме е грижа, заяви на съвестта си. Беше просто задача, това е всичко. Няма нищо общо с мен. А освен това беше последната. Каза, че заминавал. Приключих. Свободен съм.

Свободен ли, присмя му се гласът. Никога няма да си свободен, Дейви. Продаде душата си. А сега продаде и нея. За няколко монети. Същински Юда си. Само че на Юда поне му е стигнало достойнството да се обеси.

— Беше само писмо — изсумтя ядосано. — Остави ме на мира.

— Какво казваш, Дейви? — попита го кръчмарят. — Гогов ли си за нова?

— Какво? Не, извинявай, Пит. Говоря на себе си.

Кръчмарят се отмести и се залови да бърше чаши. Дейви зърна отражението си в огледалото зад бара. Имаше измъчен вид и празен поглед. А беше само на трийсет и четири.

Потърка лице. Беше изтощен. Отне му дни да открие Фиона Финеган. Следеше я. Два пъти от Оливърс Уорф и три пъти от Минсинг Лейн, като все изгубваше файтона ѝ в трафика. После, на петия опит му излезе късметът. Наемният файтон, в който пътуваше, успя да се задържи близо до нейния по целия път до Мейфеър.

Видя го да спира на Гровнър Скуеър и после забеляза, че тя влезе в къщата на номер шестнайсет. След като установи нейния адрес, узна и този на Джо Бристоу в Ковънт Гардън. После оставаше само да открие мястото, където Бристоу приемаше доставките си на чай.

Той иска да ѝ навреди, обади се гласът. Наясно си с това, нали?

Просто писмо е, повтори Дейви, но този път по-тихо. Как би могло да навреди едно писмо?

В него има смъртна присъда. Парите в джоба ти са кървави.

Направих го заради Лизи. Всичко, което някога съм вършил, е било за Лизи.

Заради Лизи и уби ли?

— Никого не съм убивал! — произнесе силно.

Присъстваше, когато той уби баща ѝ. И сега повтаряш същото.

— Не! — изкрещя и стовари юмрук върху бара.

— Дейви, момче, какво те мъчи? — попита кръчмарят.

— Нищо, Пит. Ето ти за бирата ми — отговори и хвърли монета на бара. — Трябва да тръгвам.

Дейви напусна кръчмата с нормална походка, но скоро затича. Изживя последните десет години с ясното съзнание, че е съучастник в убийството на Пади Финеган и тази мисъл го изяде жив. Нямаше да прекара остатъка от живота си съсипван, че е помогнал на Бъртън да убие отново. Прецени, че има един бегъл шанс — само един — да спре онова, за което помогна да бъда задействано. И щеше да се възползва от него.

Наемният файтон забави темпо, когато наближиха ъгъла на Саутхамптън и Тависток. Дейви хвърли парите на кочияша и изскочи навън, преди той да е успял да спре.

Обратният адрес на писмото гласеше: „Джо Бристоу, Тависток Стрийт номер 4, Ковънт Гардън”. Но Бристоу не беше пратил това писмо и Дейви трябваше да го уведоми кой го е сторил. Може би той щеше да знае как да действа.

Пробяга няколкото метра до номер четири. „СТОКИ НА ЕДРО БРИСТОУ ОТ КОВЪНТ ГАРДЪН, ДЖ. И ДЖ. БРИСТОУ, СОБСТВЕНИЦИ“, пишеше на табелата. Натисна бравата, но вратата беше заключена. Заблъска.

— Господин Бристоу! — извика. — Господин Бристоу! Има ли някой?

Не последва отговор. Беше късно в събота следобед, повечето фирми бяха затворени, но все пак наоколо можеше и да се намира някой портиер или чиновник, някой, който би могъл да му каже къде е този Джо Бристоу.

— Господин Бристоу! — викна отново.

— Господин O’Нийл — прозвуча тихо нечий глас зад гърба му.

Дейви се завъртя в очакване да види там да стои Уилям Бъртън и да се взира в него с ужасните си черни очи. Но не беше Бъртън. Беше някакъв мъж. Носеше каскет и червено шалче. На брадичката му се мъдреше плашещ белег, а телосложението му беше като на бик. До него имаше още един човек.

— Би ли дошъл с нас, моля? — заговори първият.

— Откъде знаете името ми? — попита Дейви и заотстъпва.

— Да вървим, Дейви — обади се и вторият.

— Никъде не тръгвам с вас… Аз… Трябва да намеря господин Бристоу — започна да заеква Дейви.

И после побягна.

Онзи с белега го хвана и го притисна към стената.

— Не го прави отново — предупреди.

— Пусни ме — развика се Дейви, мъчейки се да се освободи.

— Когато му дойде времето. Първо имаме въпроси, на които искаме да ни отговориш. — Изтика Дейви към чакащия наблизо файтон. — Мърдай — нареди му.

— Кажете на Бъртън, че приключих — извиси се гласът на Дейви.

— Не искам да имам нищо общо с него. Имахме сделка…

Мъжът хвана ръката на Дейви, изви я на гърба му и го избута до файтона.

— Не работим за Уилям Бъртън, проклет глупако. Когато приключим с теб, обаче, може и да ти се иска да беше обратното.

— Ох! По дяволите! Ръката ми! — изстена. — Откъде сте? Кой ви праща?

— Шефът ни праща, Дейви. Сид Малоун.

Джо изкачи на един дъх стъпалата, водещи към къщата на номер шестнайсет на Гровнър Скуеър с букет яркочервени рози в ръка. Позвъни, като очакваше икономката госпожа Мъртън да отвори вратата. Вместо това пред него се изпречи едра мустаката физиономия.

— Джо? Какво правиш тук по дяволите? — попита Роди.

— И аз се радвам да те видя — отвърна Джо. Имаш ли нещо против да вляза? Къде е Фиона?

— Аз ще те попитам същото. Би трябвало да е с теб и двамата да сте в Оливърс Уорф.

Джо положи розите на масичката в преддверието.

— За какво говориш? — попита. — Нямаме такава уговорка. Приключих работа по-рано и се отбих да проверя дали би желала да хапнем и да ме придружи до Гринуич.

Роди имаше объркан вид.

— Не разбирам. Пристигнах тук преди няколко минути и госпожа Мъртън ми каза, че Фиона е излязла, за да се срещне с теб. Каза, че си ѝ пратил бележка. Нещо, свързано с пратка чай.

— Не съм пращал никаква бележка — отговори Джо, вече самият той объркан.

И разтревожен.

— Почакай… Може да не съм разбрал правилно — предположи Роди. — Госпожо Мъртън! — викна. — Госпожо Мъртън, къде сте?

Чуха забързани стъпки и икономката изникна пред тях.

— Да? Какво има?

— Казахте, че госпожа Соумс е тръгнала към Оливърс Уорф, нали така? И че е получила бележка от господин Бристоу?

— Да, точно така. Това ми каза. Каза, че няма да отсъства дълго и ще се върнат тук заедно с господин Бристоу.

— Но аз не съм писал никаква бележка — намеси се Джо, почувствал как страхът му расте все повече.

Госпожа Мъртън се намръщи.

— Сигурна съм, че госпожа Соумс спомена името ви, господине. Не съм чела лично съобщението, разбира се.

— Тук ли е още? — попита Джо. — Или е взела писмото със себе си?

— Не знам — отговори икономката и започна да прехвърля пощата, струпана на масичката. Когато не откри отворен плик, измъкна изпод нея лакирано кошче за боклук и порови в него.

— Ето — каза и подаде смачкан плик и лист хартия.

Джо ги приглади на масата, та и Роди да има възможност да прочете. На гърба на плика фигурираше адресът на офиса му. Беше изписан на машина. Бележката също беше напечатана и в нея се казваше, че пратка чай била пристигнала по-рано от очакваното на Ориент Уорф, където обикновено държал чая си, и нямало място да бъде складирана. Питаше дали би могъл да я остави в Оливърс Уорф и молеше да се срещнат там в шест. Имаше извинение, че се наложило бележката да бъде напечатана, защото бил притиснат от времето и я продиктувал на друг. По времето, когато погледът на Джо достигна до собственото му име, изписано на машина, страхът му вече беше прераснал в истински ужас.

— Боже, Роди… Бъртън е — промълви.

— Той е в Оливърс Уорф…

— … и тя е на път да се срещне с него.

Двамата изскочиха навън и в един глас изкрещяха към кочияша на Джо.

Андрю Тейлър въздъхна, а после заяви бавно:

— Сержант О’Меара поръча да не ви пускам никъде сама. Трябва да съм до вас във всеки миг.

— Андрю, просто ще вляза в складовете — отговори Фиона. — Господин Бристоу вече е вътре. А също и управителят.

— Госпожо Соумс, не можете ли да изчакате една минута да вържа конете?

— Не ставай глупав! Виж, вратата е на три метра разстояние. Ето я, Андрю. Широко отворена е! Вържи конете и ме последвай — настоя Фиона.

Андрю беше също така невъзможен като Роди. Знаеше, че е тук да се срещне с Джо. Стоеше до нея, когато каза на госпожа Мъртън, че тръгва към Оливърс Уорф. Всичко това започваше да ѝ идва в повече. Бъртън го нямаше. Шиън беше мъртъв. Доналдсън свали охраната от дома ѝ, но Роди настояваше Андрю да я придружава навсякъде. Ако желаеше да изпие чаша чай следобед, той отиваше с нея във „Фортнъм и Мейсънс”. Ако решеше да си купи нова рокля или красиво бельо, двамата се запътваха към „Харъдс”. Като че Уилям Бъртън би изскочил изпод масата или от купчината кюлоти.

Завъртя раздразнено красивия пръстен около пръста си, докато влизаше в Оливърс Уорф, но намусената гримаса бързо напусна лицето ѝ. Беше щастлива, твърде щастлива в последно време, че да бъде ядосана за нещо твърде дълго. Понякога като се замислеше за последните няколко седмици, за случилото се през тях — всичко беше напълно невероятно, — чувстваше се така объркана, че се мъчеше да спре да го обмисля. Вместо това просто се наслаждаваше. На любовта на Джо и собствената си новооткрита способност да е щастлива.

Погледна към пръстена си. Макар да се беше пошегувала с отношенията им вечерта, когато ѝ го даде, оказа се, че наистина е годежен пръстен. Двамата с Джо щяха да се женят след две седмици. И всеки път, щом си помислеше как беше уредено всичко, не можеше да не се засмее.

Преди седмица отидоха да посетят родителите му. Фиона нямаше търпение да ги види отново и не беше на себе си, докато пътуваха. Щом вратата на Монтагю Стрийт номер четири се отвори и Роуз изскочи отвътре, двете жени избухнаха в сълзи. Роуз миришеше така прекрасно, все на неща, извикващи спомени от детството на Фиона — лавандулов сапун, отрязан от огромен калъп в магазина на ъгъла, печени картофи, печени ябълки с канела, силен чай. Прегръдката ѝ, така силна и същевременно нежна, беше същата като тази на майка ѝ. Когато най-накрая намериха сили да се откъснат една от друга, Роуз я поведе навътре, за да се види с Питър и останалите членове на семейството, а Джо ги последва. Видя се също с дядото на Джо. С Джими и жена му Мег, която очакваше първото им дете, с Елън, мъжа ѝ Том и трите им деца; и накрая с Кати, която стоеше, забила сконфузено поглед в пода.

— Съжалявам за картичката — каза смутено, когато най-накрая погледна Фиона. — Приятелки?

— Приятелки — съгласи се Фиона и протегна ръка. Кати я пое в своята.

— Боже, какъв красив пръстен. Никога не съм виждала подобно нещо! — възхити се на скарабея на Фиона.

— Не е ли прекрасен? Джо ми го даде — обясни Фиона, без да се замисли.

— Така ли? Сгодени ли сте? — попита Кати.

Фиона не знаеше какво да отговори. Само се бяха шегували на тази тема. Настъпи неловко мълчание, а после Елън просъска:

— Боже, Кати. Що за въпрос?

— Защо? Дал ѝ е пръстен, нали така? Тича по нея от цяла вечност. Разбира се, че ще иска да се оженят.

— Мили боже! — въздъхна Питър и вдигна поглед към тавана.

— Кати, ти си най-грубото и невъзпитано момиче… — захвана Роуз. После млъкна и се обърна към Фиона. Изражението ѝ омекна. — Сгодени ли сте, мила?

На Фиона ѝ се прииска подът да се отвори и да я погълне. Когато това не се случи, отговори:

— Аз не… Не сме…

— Е, аз знам, че той иска да се ожени за теб — заговори разпалено Роуз. — Това е всичко, което някога е искал. Ще се омъжиш за него, нали?

Лицето на Фиона пламна и после тя се усмихна.

— Ако това ще те направи щастлива, Роуз, да, ще се омъжа за него.

Роуз се хвърли към нея и я прегърна.

— Чу ли това, момче? — викна. — Тя ще се омъжи за теб.

— Да, стана ми ясно. Благодаря, мамо. Изобщо не ми се искаше сам да предложа — изсумтя Джо.

Докато седнат да обядват, вече беше решено, че ще се оженят след три седмици, защото според Роуз толкова време щеше да е нужно да известят роднините и приятелите и да организират подобаваща сватбена закуска. Насред всичко това Фиона улови погледа на Джо и му отправи безмълвна молба да я избави или поне да съдейства да сменят темата, но той просто се усмихна и вдигна рамене, напълно безпомощен пред майка си и сестрите си.

Прекара най-прекрасния следобед със семейство Бристоу. Сред тях се чувстваше наистина като у дома и не можеше да си припомни кога за последно се е смяла така. Бяха толкова шумна и весела компания. Вечно някой казваше или вършеше нещо абсолютно неуместно. Беше така заради работата им на пазара, тя беше убедена в това. Не можеш да държиш хората зад сергия ден след ден, където да крещят, за да рекламират стоката си, и после да очакваш от тях да са тихи само защото са се озовали около масата. Скоро щяха да ѝ станат роднини. А Джо щеше да ѝ бъде съпруг. Как се случи всичко това, почуди се. Как така изведнъж един човек може да бъде засипан с толкова много щастие?

Поклати глава и се засмя, неспособна да отговори на собствения си въпрос. Отмина дървените стълби, водещи към втория етаж на Оливърс Уорф и влезе в голямото помещение на първия етаж. Вътре беше по-тъмно, отколкото навън и на очите ѝ им отне няколко секунди да свикнат. Успяваше да види в другия край на склада сандъците с чай, тъкмо пристигнали от плантацията ѝ в Индия. Също така забеляза, че на отворите за товарене бяха монтирани нови врати, за да заместят изкъртените от хората на Пит Милър.

— Джо? — извика силно. — Господин Къран?

Не се чу отговор. Докът беше ужасно тих. Улицата отвън също беше тиха.

Половин почивен ден, помисли си, припомняйки си работния график на баща си.

— Има ли някой? — изкрещя.

Пак никакъв отговор. Явно бяха на някой от по-горните етажи, реши. Точно се канеше да поеме нагоре по стълбите, когато забеляза, че в офиса на управителя свети. Той се намираше в другия край на сградата, в близост до реката. Може би бяха там вътре и не я чуваха.

Запромъква се между сандъците. Вратата беше открехната няколко сантиметра.

— Господин Къран? Вътре ли сте? — Томас Къран седеше на стола си с гръб към нея. — Ето ви и вас. Господин Бристоу пристигна ли вече?

Но Къран не ѝ отговори. Главата му беше клюмнала. Изглеждаше сякаш спи.

— Господин Къран?

Положи ръка на рамото му и го разтърси леко. Главата му увисна напред, а после се отметна назад. Твърде назад. По предницата на ризата му имаше кръв. Също и върху попивателната преса, и върху пишещата машина. Гърлото му беше прерязано.

— О, не… Не… О, боже — проплака тя и отстъпи от него. Блъсна се във вратата, неспособна да откъсне поглед от ужасяващата гледка, а после се обърна и побегна. — Джо! — изпищя. Не видя сандъка на пътя си, удари се в него и изстена от болка. — Джо! — викна отново, вече изпаднала в пълна паника. — Моля те, Джо! Ела бързо.

Но отговор така и не дойде. Запрепъва се към страничната врата, водеща към улицата.

— Джо! Андрю! Има ли някой?

На десет метра от вратата чу нечии стъпки. Бавни и отмерени.

— О, слава богу — проплака. — Джо, господин Къран е мъртъв!

Но приближаващият се към нея не беше Джо.

Фиона стисна здраво очи. Това не се случва, каза си. Не се случва. Не е реално. Само кошмар е. Той не съществува.

— Джо! — писна Фиона. — Помогни ми.

— Той не е тук — отговори Уилям Бъртън, докато вървеше към нея, отпуснал ръце. — Няма и да дойде. Аз ти пратих бележката. Няма никой друг.

Съзнанието ѝ опита да осмисли чутото. Джо не беше тук. Нямаше никого. Но той грешеше.

— Андрю! — надигна глас. — Тук вътре.

Бъртън поклати глава.

— Боя се, че той не може да те чуе. — Протегна към нея дясната си ръка и тя видя, че държеше нож. Сребристото му острие беше покрито с кръв.

— Андрю… О, не! — изплака и притисна ръка към устата си. Беше мъртъв. Андрю беше мъртъв. Само защото се опитваше да се грижи за нея. — Ти, мръснико! — кресна, внезапно изпаднала в ярост. — Ти, долен и подъл убиецо!

Той не отговори, а само се усмихна. Докато тя му крещеше, той скъсяваше разстоянието помежду им. Сега беше само на метри от нея.

Размърдай се, глупачке, нареди вътрешният ѝ глас. Заобиколи сандъка с чай пред себе си, като се мъчеше да прецени разстоянието до вратата. Само да можеше да се измъкне навън. „Таун ъв Рамсгейт” беше в непосредствено съседство. Добереше ли се до там, щеше да е в безопасност. Бъртън видя в каква посока гледа и отстъпи настрани, за да ѝ позволи да види ясно.

— Заключена е — обясни. — Предполагам, би могла да пробваш по стълбите. Ако мислиш, че ще успееш да стигнеш до тях, преди да те докопам. Но какъв изобщо е смисълът? Водят нагоре, а не навън. Само удължаваш нещата.

Тя се озърна трескаво. Нямаше къде да отиде. Стените бяха тухлени. В задния ляв ъгъл се намираше офисът на Къран. Мерна ѝ се бегла надежда. Можеше да се заключи вътре. Той не би могъл да премине през дебелата дъбова врата. Като че прочел мислите ѝ, той тръгна надясно и блокира пътя ѝ. Тя погледна зад гърба си. От страната на реката имаше отвори за товарене, но те бяха заключени. На бравите им висяха катинари на вериги. От дясната ѝ страна нямаше нищо, нито офис, нито отвори, нито прозорци — нищо. Само една абордажна кука, която някой беше окачил на стената, и няколко подпрени гребла за чай.

А Бъртън продължаваше да напредва, като я притискаше все по-близо към стената. И изведнъж тя се озова точно зад нея. Блъсна се и почувства прерязваща болка в плешката. Опита се да се притисне плътно към тухлите като животно в капан, но не успя. Нещо стърчеше и се впиваше в тялото ѝ.

Абордажната кука.

Не посмя да погледне. Изви ръка зад гърба си, като се протягаше все по-високо и по-високо, докато мускулите ѝ не закрещяха от болка.

Сега той беше само на десет метра.

— Ще ти прережа гърлото и ще гледам как умираш, госпожо Соумс — уведоми я. — А после ще опожаря това място до основи.

— Няма да ти се размине. Ще те заловят — отвърна тя, като едва успяваше да запази тона си равен. Ставите ѝ горяха. Къде беше? Къде, по дяволите, беше? Точно когато си мислеше, че ръката ѝ ще се измъкне от рамото, опипващите ѝ пръсти докоснаха метал. Лесно е, каза си. Само не я изпускай. Да не си посмяла да я изпуснеш.

— Няма. Ще съм на кораб за Кале до час.

Девет метра, осем.

— Знаеше ли, че когато баща ти падна, лежа в собствената си кръв със счупени крака в продължение на час, преди виковете му да привлекат внимание?

За миг куражът на Фиона почти я напусна и тя едва не се строполи на земята. Не го слушай, нареди си. Не му обръщай внимание. Придърпа куката от колчетата, на които беше окачена, а после я завъртя в ръка, докато гладката ѝ дървена дръжка не се озова върху дланта ѝ, а извитото желязо не се плъзна между пръстите ѝ.

Седем метра, шест, пет.

— От прерязано гърло не се умира така бавно като след падане — продължи Бъртън. — Но пак не става мигновено, както си въобразяват някои хора.

Тя стегна ръката си в юмрук. Всяка фибра в тялото ѝ преливаше от страх. Четири метра, три метра, два… Знаеше какво се случва след това, беше го виждала в сънищата си… нощ след нощ в продължение на десет дълги години.

Само че този път тя не спеше.

Замахна с куката, а от устата ѝ се откъсна вик. Извитият метал се заби в бузата на Бъртън ѝ я разпори. Той изръмжа от болка. Ножът му издрънча на пода.

Тя прелетя покрай него, придвижи се на зигзаг между сандъците с чай и се втурна към втория етаж, а после и към третия, където бе складирана нова партида сандъци, подредени по три или четири един върху друг. Чу тропота му по стълбите, а после и крясъците му от втория етаж. Чаените сандъци там не бяха струпани един върху друг; бяха отворени за инспекция. Нямаше да му отнеме много време да види, че я няма долу. Тя бързо се придвижи до средата на етажа и приклекна зад висок куп.

И в следващия миг той също се качи.

— Покажи се! — извика. — Покажи се и ще го направя бързо. Но ако се наложи да те търся, ще изтръгна проклетото ти крадливо сърце.

Фиона запуши уши и се сви на кълбо, напълно безчувствена от страх. Нямаше изход. Видяла бе новите врати на отворите за товарене — бяха заключени. А дори да не бяха, не би могла да скочи от тях. Отдолу беше докът. Падането би я убило също така сигурно както ножа на Бъртън. Всичко, което постигна, бе да си спечели малко време. След минута или две щеше да я открие и когато го стореше, всичко щеше да свърши. Започна да плаче тихичко.

Прозвуча оглушителен трясък. Беше съборил куп сандъци.

— Воняща малка кучка — изруга. Нов трясък. Този път по-близо до нея. Много по-близо. — Този склад е мой… Това е моят чай.

Тя стисна здраво очи. Той беше от другата страна на сандъците, на метър разстояние. Оставаше му да направи още две крачки и щеше да я намери.

И в този момент той спря. А тя чу шум. Идваше от долу. Ритмично тропане. Не, не тропане… Сериозно блъскане. Носеше се от предната страна на сградата. От вратите. Докато слушаше, блъскането набра темпо. Стори ѝ се като от брадви. Някой сечеше вратите.

Чу вик на ярост, усети как близките сандъци се разтресоха и после се срутиха. Два паднаха точно до нея. Третият закачи рамото ѝ, разкъса жакета и ожули кожата ѝ, преди да се разбие само на сантиметри. Тя прехапа долната си устна, за да не изплаче на глас. Прашинки чай се разлетяха навсякъде.

Блъскането спря.

— Уилям Бъртън! — прогърмя глас отдолу. — Говори сержант Роди O’Меара. Отвори вратата и се предай.

Побързай, чичо Роди! Побързай, умоляваше го мълчаливо Фиона.

Чу как Бъртън изтича към прозорците, гледащи към улицата, после чу стъпките му по стъпалата на стълбището. След няколко секунди рискува да надникне. Не се виждаше никъде. Пребори импулса си да изпълзи от скривалището си и да се втурне към стълбите. Успяваше да зърне само горната им част, а той може да се криеше някъде по-надолу. Щеше да е по-безопасно да остане тук. Само трябваше да изчака Роди да разбие вратата. Веднъж щом полицията проникнеше вътре, всичко щеше да е наред. Блъскането с брадва се поднови.

По челото ѝ избиха капки пот и се затъркаляха надолу, докато чакаше. Чувстваше се останала без въздух и ѝ беше ужасно горещо. Прашинките чай продължаваха да се носят във въздуха, полепваха по кожата ѝ и влизаха в очите ѝ. Сеченето продължаваше. Дървените врати бяха огромни и дебели, монтирани да държат натрапниците настрана.

— Побързай — прошепна. — Моля те, моля те, побързай.

Очите ѝ започнаха да сълзят. Гърлото ѝ гореше. Къде са, почуди се нетърпеливо. Какво ги бавеше толкова? Пое дълбоко въздух в опит да се успокои. И осъзна, че онова, което вдиша, не беше чай. Измъкна се иззад сандъците и погледна към стълбището. Пълнеше се с дим. Бъртън беше подпалил складовете.

На Фиона ѝ стана ясно, че трябва да се махне от третия етаж. Сградата беше като буре с барут, пълна с дървени сандъци и сухи чаени листа. Щеше да пламне за отрицателно време. Ако огънят достигнеше стълбището, никога нямаше да се измъкне. Изправи се и притича през помещението. Димът ставаше все повече. Свали жакета си и го задържа пред носа си.

Трепереше от страх, когато пое надолу, като очакваше всеки миг Бъртън да изникне пред нея и да размаха нож. Но него го нямаше. Стигна безпроблемно до втория етаж и се озърна. В центъра му бяха струпани сандъци и горяха. Пламъците танцуваха живо към дървения таван. Тръгна към основния етаж и чу някой да крещи:

— Почти сме вътре, сержант.

Захълца облекчено. Всичко, което трябваше да направи, беше да се добере до вратата — само още няколко стъпки — и щеше да е в безопасност. Пушекът вече беше гъст и черен. От очите ѝ се лееха сълзи.

— Чичо Роди! — извика. — Насам!

Протегна ръка към вратата и в мига, когато тя поддаде под брадвите, от дима изникна лице точно пред нея, ужасяваща маска на гняв и лудост, изпоцапана със сажди и кръв. Черните му очи блестяха, а раната на бузата зееше широко и излагаше на показ зъби и кости.

Бъртън я стисна за косата и я повлече нагоре по стълбите.

— Пусни я! — прогърмя глас.

Беше Джо. Пробиваше си път през дима към тях.

— Джо! Помогни ми! — изплака Фиона. Риташе и се дърпаше в опит да забави Бъртън, но той беше силен и успя да я замъкне чак до празния четвърти етаж, където работниците още не бяха правили поправки. Парчета от разтрошени сандъци осейваха пода. Отворите за товарене зееха незатворени. Той я замъкна до един от тях и застана на ръба, като с лявата ръка се опираше на тухлената арка, а с дясната я стискаше здраво за гърлото.

— Не приближавай! — извика. — Недей да приближаваш или ще скоча и ще я повлека със себе си.

Фиона почти не можеше да помръдне, но успя да извие едва шия и да зърне буйната река долу. Намираха се при най-източния отвор в самия край на сградата. Докът свършваше точно под тях. Ако паднеше, единствената ѝ надежда за оцеляване беше да го избегне и да се гмурне във водата.

— Няма да имаш възможност да скочиш, Бъртън. Преди това ще те убия.

Това беше Роди. Държеше пистолет и се целеше в главата на Бъртън.

— Пусни я. Всичко свърши — извика Джо и тръгна към тях.

Фиона почувства как хватката около шията ѝ се затяга. Погледна към Джо и очите ѝ се напълниха със сълзи. Бъртън само трябваше да направи една крачка и тя вече никога нямаше да го види.

Роди продължаваше да крещи. Джо продължаваше да говори и да крачи към тях. Фиона забеляза, че макар думите му да бяха отправени към Бъртън, гледаше към нея. Долавяше надеждата му тя да прояви сила, да запази куража си. Кимна му, а после видя как той стрелна поглед вдясно. Встрани от отвора. Веднъж. Втори път. Проследи взора му и зърна вграден в стената голям метален пръстен, използван за връзване на въжета.

Джо приближи още повече. Роди крещеше още по-силно.

— Няма да скочиш, проклет кучи сине! Ще убиеш всеки, изпречил се на пътя ти, абсолютно всеки, но не и себе си!

— Спрете! — кресна Бъртън, като местеше поглед между Роди и Джо. — Не доближавайте повече.

— Сега, Фиона! — нададе вик Джо.

С всяка капчица сила тя се хвърли напред и сграбчи пръстена. В същия този миг Джо връхлетя Бъртън и дръпна ръката му от шията ѝ. Двамата мъже се сборичкаха. Бъртън отстъпи назад, но стъпалото му попадна във въздуха. Той изгуби равновесие. Размаха ръце в опит да намери опора.

И те попаднаха върху Джо.

— Нееее! — писна Фиона, а двамата мъже полетяха през отвора.

Втурна се след тях, но чифт мощни ръце я сграбчиха и я задържаха.

— Не, Фиона, не! — викна Роди и я дръпна.

С обезумял поглед и крещейки, тя го блъсна в опит да се освободи.

— Хайде! — извика той.

Трябва да се махнем оттук незабавно или изобщо няма да можем да го направим.

Повлече я по етажа. Измежду дъските на пода проникваше пушек. Третият етаж гореше. Оранжевите езици достигаха стълбището. Когато слязоха до втория, видяха, че огънят е погълнал стълбите до приземния етаж.

— Тичай! Бързо колкото можеш — извика Роди и я спусна надолу. — Това е единственият начин.

Фиона покри глава с ръце и се завтече през пламъците. Чу силен грохот и почувства невероятна жега. Усети нетърпима болка в крака и в следващия момент бяха навън, а десетки ръце тупаха дрехите им.

Тя избута полицаите и зяпачите и затича към Старите стълби. Прелетя надолу по каменните стъпала и точно беше достигнала брега на реката, когато прозвуча тътен, сякаш бе дошъл краят на света, и тя беше запратена в тинята като парцалена кукла. В продължение на няколко секунди нито можеше да вижда, нито да чува или да помръдне крайниците си. Водата изпълни носа и устата ѝ. После изведнъж сетивата ѝ се върнаха. Кашляйки и плюейки вода, се изправи на колене и погледна назад. Старите стълби ги нямаше, бяха срутени. На тяхно място бяха останали планина тухли и горящи греди. Там, където някога се беше намирала западната стена на Оливърс Уорф, сега имаше дупка с височина поне два етажа. Отвътре изригваха пламъци и дим. Фиона не успяваше да види „Таун ъв Рамсгейт” или алеята, която водеше от Старите стълби към улицата. Къде беше Роди? Дали беше останал с другите полицаи? Или се беше спуснал след нея?

— Роди! — извика и се втурна назад към каменните стълби. — Чичо Роди!

— Фиона! Добре ли си? — Гласът звучеше силно, но от разстояние. Явно се намираше от другата страна на отломките. — Газопроводите са. Махай се оттам, преди цялата сграда да е гръмнала.

— Не мога! Трябва да намеря Джо.

Приливът се надигаше. Фиона се втурна в мътната вода под колоните, като не спираше да вика Джо. Навлизаше все по-навътре и по-навътре, а вълните я тласкаха към дървената конструкция. Мъчеше се да достигне до най-източния край, където имаше участък от брега точно до дока. Ако Джо го беше избегнал и беше паднал във водата, може и да имаше някакви шансове. Когато най-накрая се измъкна от пространството между пилоните, видя нечия фигура да лежи неподвижно на калния бряг наполовина във водата. Краката му лежаха под странен ъгъл спрямо тялото.

— Джо! — изпищя отчаяно. — О, не… Моля те, не! — Целуна лицето му, ридаейки. — Добре си! Моля те, кажи, че си добре!

— Струва ми се да. С изключение на крака ми. Ударих го в ръба на дока. Точно под коляното. Не мога да го помръдна.

— Какво стана с Бъртън? — попита Фиона и се огледа стреснато.

— Не знам. Не беше тук, когато изпълзях от водата. Мисля, че падна върху дока. — Джо се помъчи да се прибута още малко, но се свлече обратно в калта, разкъсван от болки. Фиона забеляза, че лицето му посивя и въпреки че трепереше, кожата му лъщеше от пот.

— Не мърдай — поръча му. — Аз ще те измъкна оттук.

Но как, огледа се трескаво. Приливът се покачваше с всяка секунда. Разполагаше с пет, може би десет минути, преди останалата част от калния бряг да потъне изцяло под вода. Не можеше да се върне по пътя, по който дойде. Старите стълби вече бяха напълно неизползваеми и отвъд тях се издигаха единствено високите стени на несигурния вход към Уопинг. Успяваше да види няколко баржи в реката, но те всички бяха закотвени в средата ѝ, твърде далече, за да предложат някаква помощ. Единственият друг изход беше през Новите стълби на Уопинг, но това беше значително по-далеч на изток от мястото, където се намираха. Между Оливърс Уорф и Новите стълби имаше шест плътно застроени една до друга сгради без проходи помежду им. Докато стигнеше до Новите стълби и доведеше обратно помощ, щеше да е твърде късно, приливът щеше да е пълен. Колкото до самия Оливърс Уорф, още една експлозия би го изравнила със земята. Фиона осъзна, че се налагаше да вкара Джо във водата. Новите стълби бяха единственият им изход.

Обясни му плана си.

— Можеш ли да ми намериш дъски или пръчки? — попита той. — Да направя шина на крака си.

Фиона затича към Ориент Уорф и отчаяно задири парчета дърво. Откри къс от сандък за чай и остатък от дънер. Те трябваше да свършат работа. Изтича обратно при Джо и коленичи до него. Докато късаше лента плат от полата си, за да вържат шината, Джо отметна рязко глава, а очите му се разшириха.

— Фиона, пази се! — кресна и я избута настрана.

Падна странично и почувства как нещо изсвистя покрай лицето ѝ.

— Бягай, Фиона, бягай! Махай се оттук! — изкрещя Джо.

Тя се изправи нестабилно, почувства режеща болка в рамото, обърна се и видя Уилям Бъртън. Окървавен, изпотрошен и с нож в ръка той се хвърли към нея. Фиона изпищя и отскочи. Усети горещата кръв по гърба си. Той продължаваше да настъпва и я принуждаваше да приближава все повече към Старите стълби, надалеч от Ориент Уорф, надалеч от реката и от всякаква надежда за спасение.

— Да не си я пипнал, Бъртън! — кресна Джо, докато се мъчеше да се надигне и да се добере до нея.

Ухилен, Бъртън отново замахна към нея, тласкайки я все по-далече от Джо.

— Помощ! Помогнете! — нададе вик Фиона.

— Издирвах те по толкова много улици и паркове, из къщи и стаи. Имаше толкова много подобни на теб. Все уличници, каквато си ти — заговори той.

Тя продължаваше да отстъпва назад, докато не се блъсна в стената на входа към Уопинг. Нямаше накъде повече. Свърши, всичко свърши. Щеше да я убие. Обърна се и отчаяно се помъчи да се изкатери нагоре по стената, а после се наведе, загреба шепа камъни и кал и ги запрати напосоки към него.

— Убиец! — изплака сподавено.

Бъртън продължаваше да приближава, като редеше неразбираемата си реч.

— Поли, Черната Ани, Дългата Лиз. Катрин с малкото червено цветенце. Мари, която ми попя, преди гърлото ѝ да бъде прерязано. Красивата Франсес. И онази, която реши да се меси, червенокосата…

Тези имена ѝ бяха познати. Бяха все проститутки. С изключение на една. Онази, която е решила да се меси. Червенокосата. Фиона падна на колене в калта вече отвъд страха. Отвъд ужаса. Той беше само на пет или шест метра. У нея се загнезди смразяваща кръвта убеденост.

— Ти ли си Джак? — произнесе дрезгаво.

Очите ѝ намериха неговите. По-тъмни от кръв, бликнала от сърцето. Искрящи и черни очи на луд човек.

— … Ти избяга, но аз те намерих. Ножът ми е остър и готов за действие. Няма да се спасиш, ще изтръгна сърцето ти…

— Ти ли си Джак?

Той вдигна ножа.

— Отговори ми, проклет да си! — кресна.

Във въздуха се разнесе силен пукот. И отново, и отново. Общо шест пъти. Тялото на Бъртън подскачаше и тръпнеше при всеки изстрел. Остана неподвижен за няколко секунди, а после полетя напред и се строполи на земята. Зад него стоеше мъж с пистолет в ръка. Фиона премести поглед от пистолета към Бъртън и кръвта, бълваща от устните му и изтичаща от дупките в тялото му. После започна да пищи, неспособна да спре. Сви се до каменната стена със затворени очи, но почувства нечии ръце под мишниците си, които я дърпаха нагоре.

— Хайде, госпожо Соумс, трябва да вървим — каза мъжът.

Оливър Уорф вече се беше превърнал в истински ад.

— Не! — викна тя и отскочи назад, не на себе си от страх и болка.

Един скрипец се освободи от стойките си с невъобразим трясък.

Сгромоляса се върху дока и разпръсна парчета дърво във всички посоки. Мъжът дръпна Фиона, за да я изправи на крака и я тласна към водата.

— Джо! — писна тя и се хвърли към пилоните. — Пуснете ме! Пуснете ме!

Мъжът я стисна здраво.

— Той е добре, госпожо Соумс. Прибрахме го. На лодката е. Хайде, драга.

Трепереща и в пълен шок, Фиона вдигна поглед към лицето му. Беше млад и мускулест и имаше белег напряко на брадичката.

— Познавам те — заяви. — Ти си Том. Том Смит. От гробището.

Том Смит се усмихна.

— Как се озова тук? Роди ли те прати? Чичо ми Роди?

Том се засмя.

— Не точно. Сид Малоун ни прати. Издирваше те. И добре че го направи.

Сид Малоун. Човекът, който се опита да ѝ се натрапи. Онзи, който уби Шиън Бомбето. Какво искаше от нея? Не желаеше да бъде задържана на лодка с някой като него, но нямаше избор.

Том я отведе до гемията. Беше голям плавателен съд. Мигом надолу към тях се протегнаха ръце и ги изтеглиха от достигащата до кръста вода. Щом се качиха, греблата бяха потопени и ги оттласнаха от Оливърс Уорф. На борда имаше общо петима души — двама близо до нея на кърмата, двама гребяха, а един стоеше на носа с гръб към нея.

— Къде е Джо? Къде е той? — попита, като погледа ѝ преминаваше от едно непознато лице върху друго.

Том посочи зад гърба си. Джо беше проснат на дъното на лодката, завит с одеяло. Очите му бяха затворени. Коленичи до него и ѝ стана ясно, че изпитва силни болки. Пое ръката му и я притисна до бузата си, уплашена от бледността му. После се обърна обратно към Том.

— Благодаря — каза му. — Още не ми е ясно как или защо го направи, но благодаря.

— Не бях аз, госпожо Соумс — отговори Том и кимна към фигурата на носа.

Помогна на Фиона да стигне до там.

— Господин Малоун? — заговори тя към гърба му, като се стараеше гласът ѝ да звучи равно и да не издава страх. Отговор не дойде. — Господине, къде ни водите? На приятеля ми му е нужен лекар.

— За него ще бъдат положени грижи — отговори мъжът.

Изговорът му беше със силен кокни акцент. И познат. Толкова познат.

— Не мисля, че разбирате. Той трябва да отиде в болница. — Докосна ръката му. — Господин Малоун?

Той свали шапката си и се обърна.

Фиона ахна. Краката ѝ омекнаха. Ако Том не беше до нея да я улови, щеше да се строполи на земята.

— Не е възможно — прошепна. — О, боже, не е възможно.

— Здравей, Фиона — прозвуча отново гласът му.

Глас на мъртвец.

На призрак.

Гласът на брат ѝ Чарли.

Глава 84

— Печалбите от „Чаша чай на мига” са феноменални. Зареждаме машината с десет тона чай на ден и пак не смогваме да отговорим на търсенето. Поръчахме нова машина и обещаха да пристигне в Ню Йорк до ноември. Точно навреме за празниците! Мади направи прекрасен проект за кутии като коледни подаръци. Трябва да ги видиш. Донесох скиците.

— О, остави чая, Стюарт. Ти как си? — попита Фиона. — Как са Майкъл и Мери, също Нейт и Мади? Как е Теди? И Питър?

— Добре съм. Всички са добре, Фиона. Най-големият въпрос е как си ти? Никой не може да повярва на всичко случило се. Майкъл ни даваше известна информация, но ние все го обвинявахме, че си измисля. Първо нова фирма, после съпруг… Всички решиха, че си полудяла.

Фиона се засмя. Толкова се радваше, че Стюарт е тук. Беше пристигнал от Ню Йорк същата сутрин. Уреди да го посрещнат на гарата и беше откаран в хотел „Савой”, а преди половин час тя отиде да го посети лично. Планираше да си устроят хубав обяд, но той заяви, че е уморен от седене и настоя да отидат право до Оливърс Уорф и после до Минсинг Лейн. Продавач на чай по душа, той беше по-заинтересуван от бизнес, отколкото от салата с омари.

Сега вървяха рамо до рамо през Уопинг.

— Честно, Фиона — заговори Стюарт, внезапно станал сериозен. — Шегата настрана, но звучи, сякаш наистина едва не си загубила живота си.

— По-скоро го открих.

— Но този човек за малко не те е убил! Тъкмо Уилям Бъртън сред всички хора. Преди време за малко да започна работа при него. Като момче. Преди много години. — Той поклати глава. — Не е за вярване. Казваш, че така и не са открили тялото?

— Не, докато успеят да потушат огъня, вече беше настъпил отливът. Отнесе го.

— А човекът, който го уби?

— И него не намериха — отговори Фиона и погледна встрани.

— Просто е застрелял Уилям Бъртън, спасил ви е и си е продължил по пътя?

— Беше капитан на речно корабче. Тъкмо беше превозил пътници по реката — обясни тихо тя. — Видял огъня, чул ме да крещя и спрял да помогне.

— Нямах представа, че капитаните на речни корабчета носят огнестрелни оръжия.

— Дошло му до гуша да го обират.

— И не ти каза името си?

— Не. Съвсем целенасочено, убедена съм. Уби човек. За да спаси мен и Джо, но все пак уби човек и не желаеше посещения от полицията. Спаси ни живота, Стюарт.

— Като история от приключенски роман е — отговори той и за миг Фиона се почувства, сякаш над главата ѝ е преминал черен облак и е засенчил слънцето.

— Поне завършекът е щастлив, нали? — попита Стюарт. — Скоро след това се оженихте, нали?

— Да — отговори усмихнато тя. — В къщата на Джо. В Гринуич. Където ще гостуваш тази вечер.

— И това е мъжът, когото познаваш още откакто си била момиче?

— Да.

— Добър човек ли е?

— Много добър човек.

— Личи си. Цъфтиш, Фиона. Не съм те виждал по-щастлива.

— Благодаря, Стюарт. Нямам търпение да се запознаеш с него.

Той я потупа по ръката.

— Ник би се радвал за теб. Знаеш го, нали?

Фиона кимна. Погледна надолу към ръката си, отпусната върху тази на Стюарт. Беше свалила сватбената халка от Ник и я държеше в кутията си с бижута, при другата, като от време на време поглеждаше инициалите им, гравирани от вътрешната страна и си спомняше първия си съпруг и най-скъп приятел. Сега носеше халката, дадена ѝ от Джо. И красивия скарабей. Но продължаваше да носи и диамантения пръстен, даден ѝ от Ник — на дясната ръка вместо на лявата. Джо не възразяваше. Всъщност често казваше, че е задължен на Никълъс Соумс, задето се е грижил толкова добре за нея.

— Кога се връщаш обратно в Ню Йорк?

— След месец. Сега след като вече си тук, надяваме се да вдигнем Лондонската фирма обратно на крака. През последните месеци само успявам да движа нещата някак, но не и да я направя силна, колкото се надявах. Имаме ужасно много за вършене, Стюарт. Но потенциалът е налице. Дори си имаме собствена плантация. Можеш ли да си представиш? Все пак ще се наложи да започнем от самото начало. Всичко е в пълен безпорядък. Чудех се… Ще възразиш ли да останеш за известно време. Всъщност за доста дълго време. Ще има компенсации, разбира се. Нов пост. Президент на „Тас Тий, Лондон”. И нова заплата.

— Да възразя ли? Фиона, от мига, в който получих телеграмата ти, в която ме молиш да пристигна, се надявах да поискаш от мен да ръководя новата фирма. Старата Великобритания ми липсва ужасно. Струва ми се, че губя разсъдъка си. Едва не се разплаках, като слязох от влака. Ще се радвам да се прибера у дома.

— О, Стюарт, това е прекрасно! Нещата не биха могли да се подредят по-добре! Много съм доволна.

— Ами ти? Не възразяваш ли да напуснеш Лондон?

— Ще ми е мъчно да се разделя с чичо Роди и семейството на Джо, но другата част от семейството ми липсва ужасно, Стюарт. Нямам търпение да видя Шийми, Мери и децата. — Усмихна се заговорнически. — Дори и Майкъл.

Те всички наистина ѝ липсваха. Ужасно много. Когато потегли през юли, планираше да отсъства най-много месец. Сега беше почти октомври. Липсваше ѝ и „Тас Тий”. Докато я нямаше, Стюарт се беше справял наистина отлично, но тя жадуваше да зърне складовете си, товарните си коли и фургони.

— Ами мъжът ти? Няма ли да се сърди, че го оставяш заради Ню Йорк?

— Няма да го оставя — отвърна тя и се засмя. — Идва с мен. Ще пробваме да прекарваме по три месеца там и после три месеца тук и ще видим как ще тръгне. — Спря го и посочи към тухлената сграда пред тях. — Стигнахме — обяви. — Това е. Ето го Оливърс Уорф.

— Мили боже! Огромен е — възкликна Стюарт и се наклони назад, за да огледа по-добре.

Фиона също вдигна поглед, доволна да види, че работата по него напредваше бързо. Оливърс Уорф започваше да възвръща някогашната си гордост. Черните петна от сажди по фасадата бяха изтъркани. Съборената стена беше издигната отново. Прозорците и капаците на отворите за товарене бяха подменени. Носещите колони и греди вътре бяха подновени и в момента работници полагаха нови дъсчени подове. Вътре вече имаше складиран чай. Листата „Асам”, които поръча за новата знакова марка чай на „Тас Тий Лондон” се намираха на втория етаж. Докато наблюдаваше дейността, кипяща около сградата, от реката лъхна свеж бриз.

— Да влезем — предложи Стюарт.

— Върви и огледай. Аз идвам веднага.

Той изчезна от погледа ѝ, а тя се запъти към Старите стълби — новите Стари стълби — за да поседне край водата за кратко. Изпитваше потребност да зърне така обичаната си река, да дойде на себе си и да се поуспокои от силните емоции, завладели я при спомена за случилото се в нощта, когато Оливърс Уорф изгоря. Седна на обичайното си място, на средата на пътя до долу.

Погледа чайките за кратко, видя мърляво хлапе, което ровеше за съкровища. Когато събра сили, насочи поглед през водата към Коулс Уорф, склад за зърно от южната страна на реката, където за последно видя брат си.

Очите ѝ се напълниха със сълзи, както се случваше винаги, щом си припомнеше как чу гласа му, после зърна лицето му и почувства силните му ръце да я обгръщат.

По време на пътуването им в лодката Чарли ѝ разказа как прочел за нея във вестниците, след като отнела фирмата на Бъртън. Описа ѝ какво е почувствал, когато научил, че Бъртън е убил баща им — шокът, яростта, мъката. Също и колко бил щастлив, че тя е жива и добре. Наредил на хората си да я държат под око и да открият Бъртън. Но те не успели; бил се укрил твърде добре. Едва когато Том и Дик придърпали O’Нийл, след като го проследили до къщата на Фиона и после до Ковънт Гардън, научили, че се спотайва в неизвестно за никого помещение на последния етаж на Оливърс Уорф. Но се оказало твърде късно. Все пак били достатъчно предвидливи да телефонират на Чарли, а той се вдигнал с още няколко от хората си, качили се на лодка и пристигнали, за да установят, че Бъртън е планирал да опожари мястото. Изтичали надолу по Новите стълби и преминали по брега точно навреме, за да попречат на Бъртън да я убие.

Докато Чарли говореше, хората му гребяха на юг по реката. Акостираха при Коул Уорф и влязоха вътре през една странична врата. Фиона беше смаяна да се озове в удобно, добре осветено помещение с маси и столове, храна и вино. Внимателно положиха Джо на един диван и му дадоха опиум за болката. Спешно беше доведен лекар. Кракът му беше наместен и шиниран. Не би получил по-добри грижи от личния лекар на кралицата. Той, името му беше Уолъс, също така почисти раните на Фиона и ги заши. Острието на Бъртън не беше проникнало така дълбоко, както първия път, и тя не беше загубила много кръв.

После, докато Джо почиваше, а Том Смит и другите се хранеха, Чарли отведе Фиона в по-малко и усамотено помещение. Вътре имаше голямо бюро, кресла и два дивана. Отново се прегърнаха, тя се разплака и се вкопчи в брат си, а той галеше косата ѝ и я утешаваше. Отведе я до един от диваните, настани я да седне и ѝ сипа чаша порто.

— Фий, трябва да спреш да плачеш! Моля те! Очите ти са така подути, че почти са се затворили. Тук съм, всичко е наред — каза ѝ той.

Тя кимна, но все пак продължи да плаче. Между шумните ридания успя да избърбори милион въпроси към него.

— Чарли, къде беше? Мислехме, че си умрял. Къде отиде? Извадиха тялото от реката. В джоба беше часовникът на татко. Къде беше през цялото това време? Защо не се помъчи да се свържеш с нас?

Той изгълта съдържанието на чашата си и после с очевидно затруднение ѝ разказа за последните десет години, като започна от нощта на последното убийство на Джак.

Прибирал се към къщи от „Тадж Махал”, където бил отпразнувал победата си. Било късно и тъмно и се изненадал да види струпаната в Адамс Корт тълпа. Пробил си път и видял безжизненото тяло на майка им да лежи на паветата. Кръвта ѝ се просмуквала помежду им. Чул Фиона да пищи, а бебето да плаче. Спомняше си как се опитал да задържи майка си и да попречи да я откарат. И после помнеше как побегнал. Надалече от тази ужасна сцена. Надалече от самия себе си. Продължил да тича, докато краката не го заболели, дробовете му не се подпалили, а сърцето не започнало да го умолява да спре. Дълбоко в мрачното сърце на Източен Лондон. По целия път до Айл ъф Догс. Проврял се през една ограда и се оказал в корабостроителница, където се сврял в останките на стар траулер. Колко дълго е останал там нямаше представа. Може би часове. Или дни. Когато изпълзял обратно навън, премръзнал и умрял от глад, изобщо не знаел кой е и къде се намира. Нещо се случило в главата му — и до този ден нямаше представа какво. Дени Куин му обяснил, че се наричало амнезия.

Бродел из околността, спял където намери и ядял изровеното от боклука. После се върнал обратно на запад, като се движел близо до реката. Малко по малко паметта му се върнала. От време на време му се явявали образи на старата им улица, на семейството и приятелите му. Но после бързо изчезвали. И след това най-накрая всичко се върнало, спомнил си, че има брат и две сестри, че майка им е била убита. Скръбта го погълнала напълно.

Разказа на Фиона как една вечер се върнал в Адам Корт да ги търси, но те се били преместили. Осъзнал, че си няма никого, нито къде да отиде и се върнал обратно на улицата.

— Но защо не се опита да издириш Роди? — попита Фиона. — Той щеше да ти помогне, да ти каже къде сме ние с Шийми.

— Опитах — отговори уклончиво той. — Търсих го в стария му апартамент, но го нямаше там.

Фиона продължи да упорства.

— Но след като изчезна в реката намериха тяло. Роди го разпозна. Косата беше червена и в джоба на палтото беше часовникът на татко. Онзи, който той даде на теб. Мислехме, че си ти. Чарли, кого погребахме, за бога, щом не си бил ти?

Той гледаше встрани.

— Кого, Чарли?

— Сид Малоун.

Фиона се отпусна невярващо на дивана.

— Как?

Той ѝ разказа накратко. Една вечер, тъкмо след като бил възвърнал паметта си, попаднал на Хай Стрийт в Уопинг. Ровел в боклука на една кръчма, когато някой го стиснал за шията. Бил неговият стар враг Сид Малоун.

— Виж ти, и ако това не си ти! Всички се чудят какво ти се е случило. Чух, че си избягал. Винаги съм знаел, че си страхливец — заговорил Сид.

И после го фраснал в носа и го счупил. Болката го ослепила за няколко секунди, които стигнали на нападателя му да спечели предимство. Пребъркал го. Нямал пари, които да му прибере, но задигнал часовника на баща им. Прибрал го в джоба си и засипал Чарли с дъжд от удари. Казал, че ще го убие и ще хвърли тялото му в реката. Наистина щял да го стори. Ударите му били толкова жестоки, че го повалили на земята. Чарли се помъчил да се изправи. Пръстите му търсели опора в паважа, когато открил свободно паве. Измъкнал го от мястото му и замахнал напосоки. Прозвучало изхрущяване.

Бил ударил Сид по главата. Размазал я. Опитал се да го свести, но било безполезно. Боял се, че ако някой научи, никога нямало да повярват, че става дума за самозащита. Щели да го обесят. Изпаднал в паника, сторил онова, което Сид заплашил, че ще направи: замъкнал тялото до реката и го блъснал в нея, като в бързината забравил за часовника си.

— Това е истинската причина да не отида при Роди — призна. — Тревожех се, че някой може да е станал свидетел на случилото се със Сид. Не исках да го замесвам.

— Роди би ти повярвал, Чарли — заяви Фиона и отново избухна в ридания. — Щеше да ти помогне.

— Вместо това отидох при Дени. Негова беше идеята да взема името на Сид. Обясни, че той нямал семейство. Поръча ми да кротувам и да се прехвърля от южната страна на реката, където никой не ме познава. Дени се грижеше за мен. През всички тези години. Канехме се да захванем бизнес заедно. Двамата. Бяхме на път да завладеем целия Източен Лондон, на север и на юг от реката. Той ме научи как да оцелявам, Фиона. Отнасяше се към мен като към син.

— И те е превърнал в престъпник — отвърна меко Фиона.

При тези ѝ думи той се извърна встрани, а после я погледна от упор и вдигна пръст.

— Нямах нищо! Никого! Трябваше някак да оцелея, Фиона. И го направих. Може би не по твоя начин. По-скоро в стила на Източен Лондон.

— С кражби, Чарли? С трошене на глави? Със същото, с което се занимаваше Шиън Бомбето? Нали помниш Шиън? Онзи, който уби баща ни?

Челюстта на Чарли се стегна.

— Струва ми се, че е време да те отведа у дома — заяви. — Томи! Дик! — кресна.

Фиона осъзна, че е нагазила твърде дълбоко.

— Не, Чарли. Още не. Поговори с мен, моля те.

— Кой е Чарли? — произнесе той, а в погледа му се четеше смесица от тъга и предизвикателство. — Името ми е Сид. Сид Малоун.

Целуна я за сбогом и ѝ поръча да не се опитва да го търси. После хората му я изведоха от офиса въпреки сълзите и протестите ѝ.

Последвалите дни бяха изключително тежки. Позвъни в участъка на Роди веднага щом хората на Чарли ги оставиха пред къщата на Джо. Роди не беше там, но един от полицаите го откри и го уведоми къде са. Той пристигна в Гринуич още преди да е настъпил денят, неспособен да повярва, че още са живи. Фиона му разказа всичко случило се. И той, един от най-коравите и издръжливи мъже, които познаваше, плака като малко дете, щом разбра кой е в действителност Сид Малоун. Една вечер се върнаха обратно в Коулс Уорф — тя, Джо и Роди. Пазачът не пожела да ги пусне, но Роди го принуди, като размаха значката си. Претърсиха цялата сграда — всеки етаж, — но откриха само складирана стока. Цялата мебелировка, всяка следа, че там някога е имало някой, бяха изчезнали.

Имаше разпит и множество трудни въпроси. Фиона отрече да разпознава когото и да било, замесен в спасението им, и Джо последва примера ѝ. Заявиха, че не помнят много. Било тъмно; и двамата се намирали в състояние на шок.

В сърцето си Фиона знаеше каква е истината и не я отричаше. Обичният ѝ брат беше престъпник. Крадец. Контрабандист. Изнудвач. Красив, зеленоок и опасен гангстер.

Също така знаеше и друга истина — Чарли спаси живота ѝ. И този на Джо. Нямаше никакви съмнения, че без него и двамата щяха да умрат. Плюс, че постигна онова, което тя се мъчеше да постигне от десет години, но все не успяваше — ликвидира Уилям Бъртън.

Още потръпваше, като си припомнеше последните мигове на Бъртън и колко близо беше възможността да я убие. Или като се сетеше за думите му точно преди Том да го застреля. Сподели с Джо и Роди за налудничавото му бълнуване. Роди нареди претърсване на къщата му, но хората му не откриха нищо уличаващо. Ножът, с който Бъртън възнамеряваше да я съсече, изчезна заедно с него. Роди я накара да го опише и заключи, че видът и дължината със сигурност биха могли да нанесат нараняванията, открити по телата на жените през 88-а година, както и върху тези на двете улични труженички, намерени убити неотдавна.

— Възможно е да е той — заяви Роди. — Не бих казал, че е изключено, като се има предвид какви неща е правил. Но без да му зададем въпроси, никога няма да научим със сигурност, нали така?

Не, чичо Роди, помисли си, взряна в реката, никога няма да знаем.

Понякога още си въобразяваше, че го е видяла… Бъртън… Джак… мрачния мъж… да крачи по брега в черното си палто с ръце зад гърба. Обръщаше се към нея, като че внезапно почувствал взора ѝ, повдигаше шапка, а после изчезваше в тъмните води или в сенките на Ориент Уорф. Роди я убеждаваше, че е умрял; че никой не би могъл да оживее след шест изстрела от такава близост. Тя също знаеше, че е мъртъв. И въпреки това някак продължаваше да го има. Чрез белезите, които остави по тялото ѝ. И онези, нанесени в душата ѝ.

В седмиците след разследването Роди подаде молба за прехвърляне. Обясни на началниците си, че му стига толкова в Ийст Енд и желае да премести семейството си извън Лондон. Надяваше се на назначение в Оксфордшир или Кент. С Фиона сподели, че ако остане, несъмнено пътищата им с Чарли ще се пресекат, а вероятността да му се наложи да арестува сина на Пади му идвала в повече. Заяви ѝ, че истинският Чарли Финеган е мъртъв. Умрял е още през 88-а.

— С всички ни се случи, не е ли така? — отвърна унило тя. И в известен смисъл това беше истината. Никой от тях — нито тя, нито Роди, Джо или Чарли — бяха същите хора отпреди десет години.

Сълзите отново започнаха да напират. Какво щеше да каже на Майкъл? И на Шийми, който така боготвореше по-големия си брат?

— Не им казвай нищо — предложи Джо. — Позволи на Шийми да съхрани спомените си. Дай му поне това.

Фиона прие съвета му. Но само засега. Само за днес. Нямаше да спре да се мъчи да открие Чарли без значение казаното от него, без значение делата му. Обичаше го. И някой ден щеше да си го върне. Истинския Чарли, а не Сид Малоун. Нямаше да изостави надеждите си. Никога не го бе правила.

Ветрецът, подухнал от реката, изсуши сълзите ѝ, а тя дочу стъпки зад гърба си. Обърна се като очакваше Стюарт, но видя малко червенокосо момиченце, може би девет или десетгодишно. Усмихна ѝ се срамежливо.

— Понякога и аз седя тук, за да гледам лодките — заговори. — Днес въздухът мирише прекрасно, нали? Обичам миризмата на чай.

Фиона също се усмихна.

— Да, така е. И няма как да не мирише на чай. Вчера в Оливърс Уорф бяха складирани петдесет тона най-висококачествен „Асам“.

— Обичам чай — заяви момичето вече малко по-уверено. — Чаят идва от изток. От Индия, Китай и Цейлон. Знам къде са на картата.

— Наистина ли?

— Да — отвърна развълнувано тя. — Някой ден ще отпътувам за Индия. На кораб. Ще притежавам собствена чаена плантация и ще бъда успяваща жена като онази по вестниците. Госпожа Соумс.

— Мисля, че сега е госпожа Бристоу — отговори Фиона, а очите ѝ заблестяха възторжено при вида на това дребничко ентусиазирано създание в избеляла памучна рокличка и овехтяла жилетка. — Наистина ли ще заминеш за Индия?

— Иска ми се — отговори момичето, а в големите ѝ кафяви очи се прокрадна съмнение. — Но не знам… — Заби поглед в обувките си и подритна стъпалото с върха на едната. — Госпожицата казва, че съм глупава. Твърди, че главата ми е пълна с мечти и паяжини.

— О — Фиона присви очи. — Коя е госпожицата?

— Учителката ми.

— Е, тя греши. Не си глупава. Хората с мечти са умни.

— Наистина ли?

— Наистина. В деня, когато допуснеш някой да ти отнеме мечтите, може да се запътиш направо към гробището. Все едно, че ще си мъртва.

— Истина ли е това? — попита момиченцето с широко отворени очи.

— Напълно. Един много мъдър човек ми го каза. Прекрасен човек, който някога идваше тук да гледа лодките. Също като теб. Как се казваш, миличка?

— Дейзи.

— Ами, Дейзи, ако някой ден искаш да имаш собствена плантация за чай, ще трябва да научиш ужасно много за чая.

— Вие знаете ли много за чая?

— Това онова.

— Разкажете ми! — помоли Дейзи.

— Първото, което трябва да умееш, е да различиш добрия чай от лошия. И съществуват няколко начина за това. Ела, ще ти покажа..

Фиона ѝ подаде ръката си и Дейзи я пое. Заедно изкачиха Старите стълби. Зад тях стрелите на десетки кранове се издигаха и смъкваха, баржи се разминаваха с фериботи, вятърът носеше моряшка песен, а сребристата Темза течеше. Неизменна, неумолима. Преодоляваше границите си, преливаше по бреговете си. Вечна и никога същата.