Чаровник по рождение

13.

Блу най-после откри Дийн сред бурените и храсталаците зад обора. Беше опрял ръце на бедрата си и се взираше в ръждясалия корпус на червения пикап. През зеещата дупка на мястото на някогашната врата до шофьора се виждаха пружини, изскочили от останките от тапицерията. Две водни кончета потрепваха над изгнилото дърво, оголените джанти и неидентифицираните части от селскостопански машини, нахвърляни в каросерията на пикапа. Блу мина по пътечката, която той беше утъпкал сред буренаците. Когато се приближи, видя останки от птиче гнездо, свито върху оста на волана.

– Разбирам колко си изкушен да размениш своя ванкуиш за тази интересна находка – рече тя, – но аз определено съм против.

Той отпусна ръце и вдигна глава към нея. В погледа му се четеше мрачно отчаяние.

– Става все по-добре и по-добре, нали?

– Няма нищо по-ефикасно за повишаване на адреналина от една мажа драма – обяви младата жена бодро, обуздавайки желанието си отново да го прегърне през кръста. – Джак каза на Райли, че ще остане една седмица – додаде тихо. – Но за уикенда ще я заведе в Нашвил. Ще видим дали той ще се върне.

Лицето на Дийн се сгърчи.

– Мамка му, как се случи всичко това? През всичките тези години го държах далеч от мен, а ето че сега само за няколко секунди всичко прецаках.

– Мисля, че беше чудесен – възрази тя. – И забележи, че това го казва човек, който обича да изтъква недостатъците ти.

По лицето му нямаше дори помен от усмивка. Той изрита ядно ръждясалата броня.

– Да не мислиш, че направих услуга на Райли?

– Така мисля. Ти се застъпи за нея.

– Само й навлякох още неприятности. Джак не го е грижа за нищо друго, освен за кариерата му. И сега, по моя вина, Райли я очаква поредното разочарование.

– Тя е прекарала с него много повече време, отколкото ти, така че вероятно го познава доста добре. Не ми се вярва да очаква много от него.

Дийн грабна едно парче изгнило дърво и го метна в каросерията на пикапа.

– По-добре кучият син да не ми се мярка много пред очите. Не искам да имам нищо общо с него.

– Сигурна съм, че той най-малко иска да демонстрира присъствието си тук. – Тя се поколеба, чудейки се как по-точно да се изрази, но Дийн я изпревари.

– Да не мислиш, че не съм разбрал, че аз съм истинската причина, заради която тя иска да остане тук? Момичето много отдавна се е отказало от Джак. Трябваше да си замина в мига, в който видях Ейприл да излиза през входната врата.

На Блу не й се искаше той да си спомни за ролята, която тя бе изиграла, за да го накара да остане във фермата. Потърка с пръст ръждата.

– Нека да погледнем на нещата откъм положителната страна.

– О, хайде, давай. Направи го, и то по-бързо.

– Сега за пръв път в живота ти твоите родители са заедно. Това е забележително.

– Не си въобразяваш, че ще последва някакво трогателно помирение, нали?

– Не. Но може би ще успееш да погребеш няколко призрака от миналото. Жестоката истина е, че те са твоето семейство, за добро или лошо.

– Много грешиш. – Младият мъж започна да събира боклуците, изпопадали наоколо, и да ги трупа на купчина. – Моето семейство е отборът. И е така, откакто започнах да играя футбол. Ако сега вдигна телефона и кажа само една дума, съм сигурен, че десетина души ще хванат първия самолет, без да задават въпроси. Колко души могат да се похвалят, че роднините им ще сторят същото?

– Няма вечно да играеш футбол. Какво ще стане после?

– Няма значение. Те пак ще бъдат до мен. – Той изрита оста на пикапа. – Освен това дотогава има още много време.

Не чак толкова, помисли си Блу. Докато се усети, вече ще е сред ветераните в отбора.

Отнякъде се разнесе писклив кучи лай. Блу се озърна през рамо и видя мръсна бяла пухкава топка да се промъква между треволяците. Като ги видя, създанието се спря. Миниатюрните му уши щръкнаха и лаят му стана още по-яростен. Козината му висеше на сплъстени валма и обрамчваше малкото му личице, а по крачетата му висяха бодливи трънки. Опитното око на Блу определи породата на бездомното кутре като някакъв вид мелез на малтийска болонка. Подобно куче би трябвало да се казва Бонбон и да се кипри с розова панделка на главата. Но изглежда, отдавна никой не бе глезил това малко създание.

Дийн се отпусна на едно коляно.

– Откъде се взе, приятелче?

Кутрето се умълча и го изгледа подозрително. Дийн протегна ръка с дланта нагоре.

– Истинско чудо е, че не те е изял някой койот.

Палето наклони глава, сетне пристъпи предпазливо към него, за да го подуши.

– Не е типично фермерско куче – заключи Блу.

– Обзалагам се, че някой го е изоставил. Просто го е изхвърлил от колата и е отпратил. – Опипа мръсната козина. – Няма каишка. Нали това се случи, готин? – Погали го отстрани. – Ребрата му стърчат. Откога не си ял? Бих искал да остана пет минути насаме в някоя тъмна алея с този, който ти е причинил това.

Нещастното създание се претърколи по гръб и разтвори крака… оказа се не „той", а „тя". Блу се втренчи в малката уличница.

– Поне накарай Дийн да се потруди за това благоволение.

– Не обръщай внимание на Бо Пийп. Тя е зажадняла за секс и това я прави злъчна. – Дийн почеса мръсното хлътнало коремче на кучето. – Хайде ела, готина. Да ти намерим нещо за ядене. – Потупа за последен път животното и се изправи.

Блу се затътри след двойката.

– Щом веднъж нахраниш куче, то става твое до гроб.

– И какво от това? Една ферма се нуждае от куче.

– От овчарка или бордър коли. Това не е селско куче.

– Добрият фермер Дийн смята, че всеки има право да получи шанс в живота си.

– Нека те предупредя за нещо! – извика тя зад гърба му. – Такива кучета са подходящи за гейове, така че ако не искаш да се разкриеш…

– Ще те предам на полицията.

Поне нещастното пале успя да отвлече Дийн от домашната драма и Блу продължи да го разсейва, разменяйки си остроти с него, докато стигнаха до предния двор.

Нямаше и следа от пикапите и товарните камионетки, които би трябвало да са задръстили алеята за коли. Никакви удари на чукове или вой на мощни бормашини не заглушаваха песните на птиците.

– Странно, какво става тук? – намръщи се младият мъж.

От къщата излезе Ейприл с телефон в ръка. Кучето я приветства с яростен лай.

– Млък! – заповяда Дийн. Животното тутакси разпозна господаря и млъкна. Дийн огледа двора. – Къде са всички?

Ейприл слезе от верандата.

– Изглежда, са сполетени от тайнствена болест.

– Всички?

– Очевидно.

Блу започна да сглобява парчетата на пъзела и получената картинка никак не й се понрави.

– Това не е, защото… Не, сигурна съм, че не е.

– Бойкотират ни. – Ейприл вдигна ръка. – Как успя толкова да вбесиш онази жена?

– Блу е постъпила съвсем правилно – заяви Дийн остро. Райли изтича на верандата.

– Чух кучешки лай! – Като я видя, глупавото пале направо пощуря. Тя се спусна тичешком по стъпалата, но забави ход, когато наближи животното. Клекна и протегна ръка също като Дийн. – Здравей, кученце.

Мръсната пухкава топка я огледа подозрително, но великодушно й позволи да я погали. Райли погледна към Дийн и смръщи вежди в привичната си тревожна гримаса.

– Твое ли е?

Той се замисли за миг.

– Защо не? Когато отсъствам, за къщата ще се грижи икономка.

– Как се казва?

– Това е улично куче. Няма име.

– Може ли… да го кръстя…? – Огледа кученцето. – Може би Пъфи?

– Аз, ъ, си мислех за нещо като Килър. Райли се втренчи замислено в палето.

– На мен повече ми прилича на Пъфи – заяви накрая.

Най-после Блу не издържа и сърцето й омекна. Повече не можеше да се преструва, че не понася симпатичното животинче.

– Хайде, да намерим нещо за хапване за Пъфи – предложи младата жена.

– Свържи се с предприемача – каза Дийн на майка си. – Искам да говоря с него.

– Опитвам се. Не ми вдига.

– Тогава може би ще се наложи лично да го посетя.

***

Ейприл искаше Пъфи да бъде прегледана от ветеринар и ваксинирана и някак си убеди Джак да вземе кучето, когато двамата с Райли потеглят за Нашвил. Блу тайно се съмняваше, че наличието на куче в къщата ще се превърне в проблем. Въпреки обещанието на Джак, тя не

вярваше, че той ще удържи на думата си и ще доведе обратно Райли. Затова, преди да тръгнат, прегърна още веднъж момичето.

– Не обръщай внимание на глупостите, които ти говорят, става ли?

– Ще се опитам – отвърна не особено уверено Райли.

Блу смяташе да отиде на автостоп до града, за да си потърси работа, но Ейприл имаше нужда от помощ, затова тя прекара остатъка от деня, заработвайки подслона и храната си – изчисти кухненските шкафове, подреди чиниите и спалното бельо в отделен гардероб. Дийн изпрати съобщение на майка си, че предприемачът е изчезнал. Според съседа бил призован от неотложни семейни проблеми.

Късно следобед Ейприл я накара да си почине и Блу излезе, за да се поразходи. Отправи се към горичката и продължи покрай потока, водещ до езерото. Остана навън по-дълго, отколкото бе възнамерявала. Когато се върна, върху кухненския плот бе подпряна бележка от Дийн.

Скъпа,

Ще се върна в неделя вечерта. Пази леглото топло за мен. Твой любящ годеник.

П.С. Защо позволи на Джак да вземе моето куче?

Блу хвърли бележката в кошчето за смет. Още един човек, към когото бе започнала да се привързва, бе тръгнал нанякъде без предупреждение. Е, и какво от това? И без това не я бе грижа чак толкова.

Беше едва петък следобед. Къде беше отишъл Дийн? Обзе я зловещо предчувствие. Хукна нагоре по стъпалата, грабна чантата си и извади портмонето. Както се опасяваше, стоте долара, които й беше дал предишната нощ, бяха изчезнали.

Любящият й годеник искаше да е сигурен, че бъдещата невеста няма да избяга.

***

Анабел Грейнждър Чампиън се взираше втренчено в Дийн от другия край на просторната дневна в модерния си чикагски дом на „Линкълн Парк", в който живееше със съпруга и двете си деца. Дийн още лежеше проснат на пода след бурното боричкане с Тревър, тригодишния й син, който сега спеше.

– Има нещо, което не ми казваш – заяви Анабел, настанила се удобно на широкия мек диван.

– Много неща не ти казвам – тросна се той, – и възнамерявам да си остане така.

– Аз съм професионална сватовница и съм чувала какво ли не.

– Хубаво. В такъв случай не е нужно да чуваш повече. – Той се изправи и се приближи към прозорците, гледащи към улицата. Имаше билет за вечерния полет за Нашвил и нямаше намерение да го пропусне. Нямаше да позволи да го изгонят от собствения му дом, а и докато Блу му служеше за буфер, всичко можеше да се подреди.

Но Блу беше много повече от буфер. Тя беше неговата…

Младият мъж не знаеше точно какво беше тя за него. Не можеше да се каже, че е точно приятел, при все че го разбираше по-добре от хора, които го познаваха от години. Освен това с нея му беше весело и приятно, по-забавно, отколкото с мнозина от тях. А и той нямаше желание да чука приятелите си, докато нея определено искаше.

Да, той беше истински жребец, няма що. Споменът за унизителното му изпълнение в четвъртък през нощта го накара да потръпне. Той я дразнеше, играеше си с нея и двамата просто разгряваха, но после чу онези гърлени стенания, усети я как потръпна цялата от удоволствие и свърши. Буквално. От самото начало на познанството им тя го смущаваше и объркваше. Спийд Рейсър, как ли пък не! При следващата възможност ще я накара да си вземе тези думи обратно.

Анабел продължаваше да се взира някак странно в него.

– Нещо става с теб – заключи – и тук е замесена жена. Цял следобед го усещам. И тя е нещо повече от поредната ти сексуална мимолетна забежка. Беше много разсеян.

Дийн повдигна насмешливо вежди.

– И откога се извъди такава велика ясновидка?

– Сватовниците са длъжни да са ясновидки. – Обърна се към съпруга си. – Разкарай се, Хийт. Той нищо няма да ми каже, докато се мотаеш наоколо. – Анабел се бе запознала с агента на Дийн наскоро, след като бе наследила брачната агенция на баба си, а Хийт случайно я бе наел да му намери красива и изискана светска съпруга. Анабел не беше нито едно от тези неща. Но големите й очи, енергичният игрив характер, както и непокорната червена грива бяха пленили сърцето му. Бракът им според Дийн бе изключително щастлив.

Хийт, наречен Питона заради навика му да поглъща враговете си цели, изви устни в змийска усмивка. Той беше хубавец, на ръст горе-долу като Дийн, с диплома от университет от Бръшляновата лига[15] и манталитет на уличен побойник.

– Бу ми споделя всичко, Анабел. Като изключим теб, той е най-добрият ми приятел. Дийн изсумтя недоволно.

– Дълбочината на твоето приятелство, Хийтклийф, изцяло зависи от големината на хонорара ти.

– Сега те улови натясно, Хийт – заяви жизнерадостно Анабел и се извърна към Дийн. – Между нас да си остане, ти го подлудяваш. Прекалено си непредсказуем.

Хийт притисна към рамото си спящата им дъщеричка.

– Хайде, хайде, Анабел, никакви задушевни разговори в присъствието на крайно ненадеждните ми клиенти.

Дийн обичаше тази двойка. Е, по-точно обичаше Анабел, но осъзнаваше, че професионалната му кариера до голяма степен зависеше от Хийт и не би могъл да попадне в по-добри ръце.

За съжаление, щом надушеше нещо интересно, Анабел се превръщаше в истинска ловна хрътка.

– Никога не си бил толкова разсеян, Дийн. Отслабнала съм с два килограма, а ти дори не забеляза. Какво става? Коя е тя?

– Нищо не става. Ако искаш да тормозиш някого, насочи се към онзи клоун там. Знаеш ли, че възнамерява да отмъкне петнайсет процента от онази одеколонова сделка?

– Искам нова кола – осведоми го Анабел. – А сега престани да го увърташ. Срещнал си някоя.

– Анабел, заминах от Чикаго преди по-малко от две седмици и докато не пристигнах във фермата, почти не съм слизал от колата. Как бих могъл да срещна някого?

– Не зная, но мисля, че си срещнал – не се предаваше Анабел и пусна босите си крака на пода. – А това не бива да се случва, когато не съм наблизо, за да надзиравам какво става. Ти се впечатляваш прекалено много от лъскава външност и красиво личице. Не казвам, че си ограничен и лекомислен, защото не е вярно. Просто винаги те привличат празноглави хубавици, а сетне се разстройваш, когато не оправдаят очакванията ти. Макар че успях да намеря страхотни партньори за някои от кандидатките, които ти отхвърли.

Дийн отлично виждаше накъде клони този разговор и се опита да смени темата.

– И така, Хийт, Фийби успя ли вече да подпише договор с Гари Кандлис? Кевин май спомена, че работата е уредена.

Но Анабел едва започваше да набира скорост.

– И когато ти намирам идеалната половинка, ти дори не й даваш шанс. Виж какво стана с Джули Шъруин.

– Хайде, започва се – промърмори Хийт.

– Тя е умна, успяла, красива – продължи Анабел, без да обръща внимание на мъжа си. – Една от най-милите жени на този свят, но ти я заряза само след две срещи!

– Зарязах я, защото тя приемаше буквално всичко, което кажех. Признай си, Анабел, че това е малко смущаващо. Толкова я изнервях, че горката не можеше да хапне почти нищо, не че беше много яшна. Раздялата ни беше акт на милосърдие.

– Просто ти въздействаш така на жените. Зная, че не го правиш нарочно, но това е истината. Всичко е заради външния ти вид. С изключение на Хийт, ти си най-трудният ми клиент.

– Аз не съм ти клиент, Анабел – възрази Дийн. – Не ти плащам нито цент.

– Правя го от добро сърце, нещо като благотворителност – изчурулика тя. Изглеждаше толкова доволна от себе си, че Дийн и Хийт прихнаха.

Дийн грабна от малката масичка ключовете за колата, която бе наел.

– Виж, Анабел. Върнах се в града за уикенда, за да събера някои вещи, които да изпратя във фермата, и да се оправя с всички задачи, които твоят съпруг е струпал на главата ми. В живота ми не става нищо разтърсващо и необичайно.

Опашата лъжа.

Докато пътуваше към аерогарата, Дийн си мислеше за Блу и се дивеше колко лесно се бе предал на тъмните сили. И заради какво? Отмъкването на онази стотачка от портмонето й все още не означаваше, че тя ще остане във фермата. Ако си наумеше да си тръгне, нищо нямаше да я спре, дори и перспективата да спи на пейка в парка. Беше останала толкова дълго заради всичките събития, които се бяха случили. Той се надяваше, че Ейприл с успяла да я замъкне през уикенда на онези антикварни разпродажби в Ноксвил, защото никак не му се искаше, когато се върне във фермата, Блу да я няма.

***

В понеделник сутринта Блу седеше на стъпалата на верандата, стиснала между длани втората си чаша с кафе. Опитваше се да си придаде спокоен, невъзмутим вид, докато Дийн се приближаваше по алеята към нея. Сутринта, като влезе в кухнята, тя зърна ключовете от колата му върху барплота, но той не дойде във фургона и сега го виждаше за пръв път, откакто бе заминал в петък.

Беше яхнал сив велосипед бегач, последна дума на техниката, който не би посрамил и Ланс Армстронг[16] насред Елисейските полета. Изглеждаше великолепно, като пришелец от бъдещето или актьор от някоя грандиозна научнофантастична продукция. Слънчевата светлина се отразяваше от сребристия шлем с аеродинамична форма, а силните мускули на краката му изпъкваха под плътно прилепналите велосипедни шорти в електриковосиньо.

Неустоимият чаровник стигна до края на старата тухлена пътека. Едва минаваше осем, но съдейки по капчиците пот, блестящи на шията му, и влажните петна по зелената мрежеста тениска, очертаваща невероятните му гърди, явно бе навъртял доста километри. С огромно усилие на волята Блу успя да се окопити и кимна нехайно към велосипеда.

– Готина играчка. Откога въртиш педалите?

– Доста надути приказки за някой, който прилича на стайно цвете. – Преметна крак през рамката и забута колелото към нея. – Реших, че е крайно време да престана да си пилея времето в тъпи игрички и отново да вляза във форма.

– Да не би да не си във форма? – слиса се Блу.

– Да кажем, че съм се отпуснал малко повечко, отколкото се полага след края на сезона. – Дийн свали шлема и го окачи на една от дръжките на кормилото на велосипеда. – Реших да превърна онази задна спалня в стая за фитнес. Не искам да се появявам на тренировъчния лагер напълнял, с отпуснати мускули.

– Според мен нямаш причина за подобни тревоги.

Дийн се усмихна и прокара пръсти през потните, прилепнали към главата коси, което тутакси му придаде секси вид.

– Ейприл ми изпрати по имейла снимки с картините и антиките, които двете сте открили този уикенд в Ноксвил. Благодаря ти, че си отишла с нея. Избраните неща ще паснат чудесно на новите мебели, които съм поръчал.

Блу сериозно бе обмисляла идеята да зареже гордостта си и да помоли Ейприл за малък заем. В такъв оживен град като Ноксвил нямаше да е трудно да си намери клиенти и за нула време щеше да си върне дълга. Но не обели и дума за пари. Също като дете, което си играе с кутийка кибрит, тя се върна във фермата. Искаше да види какво ще се случи по-нататък.

– Е, как мина твоят уикенд? – попита тя, като успя да остави чашата настрани, без да разлее кафето.

– Изпълнен с алкохол и див секс. А твоят?

– Почти същото. Дийн отново се усмихна.

– Отлетях до Чикаго. Трябваше да се погрижа за някои делови въпроси. А в случай че се интересуваш, Анабел беше единствената жена, с която се видях, докато бях там.

Интересуваше се, и още как.

– Сякаш ми пука – сви устни младата жена.

Той извади бутилка вода от багажника на велосипеда и кимна към обора.

– Поръчах в магазина да доставят два велосипеда. Вторият е по-малък, хибрид. Можеш да го караш, когато поискаш.

За по-голяма убедителност, тя стана и го удостои с най-суровия си поглед.

– Щях да ти благодаря горещо за великодушието, но благодарността ми пресъхна, когато открих, че от портмонето ми са изчезнали курвенските ми пари. Случайно да знаеш нещо за това?

– Да, извинявай. – Той сложи крак на долното стъпало и отпи от бутилката. – Трябваха ми дребни.

– Две петдесетачки не са дребни.

– В моя свят са – сви рамене Дийн и завинти отново капачката на бутилката.

– Направо си противен. Трябваше да остана в Ноксвил.

– И защо не го направи?

Тя слезе с непринудено ленива походка по стълбите, или поне се надяваше да изглежда такава.

– Защото се надявам Джак да се върне. Като говорим за шансове, такъв се пада веднъж в живота. Почти съм сигурна, че ще успея да събера смелост да го помоля за автограф.

– Боя се, че ще си прекалено заета за подобни глупости. – Измери я с дълъг многозначителен поглед. – Да ме задоволяваш в леглото, е тежка работа на пълен работен ден.

Картината, проблеснала в съзнанието й, беше толкова заслепяващо жарка, че Дийн и велосипедът му бяха изминали почти половината път до обора, когато тя най-сетне си възвърна дар словото.

– Хей, Дийн.

Той я изгледа през рамо, а тя закри с длан очи от слънцето.

– Ако говореше сериозно преди малко, не забравяй да ме предупредиш предварително, за да си освободя три минути в календара с ангажиментите.

Той не се засмя. Не че тя го очакваше. Но не очакваше и че ще я погледне така, като че ли националният химн току-що бе свършил и двамата започваха съвършено нова игра.

***

Малко по-късно, докато разтребваше кухнята, Блу чу шума от заминаващата кола на Дийн. Появи се Ейприл, облечена в стари дрехи, понесла купчина найлонови постелки.

– Явно в петък Дийн не е успял да се свърже с предприемача – рече тя, – защото тази сутрин не се появи никой от работниците. Но аз не смятам да стоя цял ден със скръстени ръце и да чакам кога ще се заемат с кухнята. Имам достатъчно боя. Искаш ли да помогнеш?

– Разбира се.

Двете едва се бяха захванали за работа, когато Ейприл излезе навън, за да проведе още един от тайнствените си разговори. Като се върна, зареди в плейъра диска на Гуен Стефани и когато гръмна „НоПаБаск ОМ", стана ясно, че танцувалните умения на Ейприл далеч надвишаваха бояджийския й опит, затова Блу се нагърби с ръководната роля.

Когато свършиха с подготвителната работа, чуха двигателя на приближаваща се кола и няколко минути по-късно Джак Пейтриът влезе с плавна походка в кухнята, облечен в изтъркани джинси и плътно прилепнала тениска с логото ИЗПЕПЕЛЯВАЩ от последното му турне. Блу не очакваше той да се върне и се препъна във въздуха. Той я подхвана малко преди тя да настъпи мечето за боядисване. Ейприл, която кършеше снага в неприлични извивки под звуците на „Бейби, върни се", мигом застина. Джак пусна Блу да стъпи на пода.

– Имаш ли някаква идея какво може да те накара да превъзмогнеш това притеснение? – обърна се той към Блу.

– Аз… да… аз… о, боже… – запелтечи, изчервена до корените на косата си. – Извинете. Сигурна съм, че мнозина ви казват, че са най-големите ви фенове, но аз наистина съм. – Притисна длан към пламналата си буза. – Аз… ами… детството ми беше доста самотно, затова пък вашите песни винаги бяха с мен, независимо къде или с кого живеех. – Веднъж разприказвала се, тя не можеше да спре, дори когато той се насочи към кафеника. – Имам всичките ви албуми. Всички до един, дори „Изчезни от пътя ми", който критиците разпердушиниха. Обаче грешат, защото албумът е страхотен, а „Вопли" е една от любимите ми песни. Все едно че надникнахте буквално в сърцето ми и разбрахте какво ме измъчваше тогава. Мамка му, зная, че дрънкам като пълна глупачка, но в истинския свят не се случва Джак Пейтриът да се появи в живота ти. Искам да кажа, че е трудно да се подготвиш за нещо такова, нали?

Той разбърка захарта с лъжичка.

– Искаш ли да се подпиша на ръката ти?

– Наистина ли?

– Не, шегувам се – засмя се той. – Едва ли на Дийн ще му хареса.

– О. – Тя облиза устни. – Предполагам, че няма.. Джак наклони глава към Ейприл.

– Ейприл, може би ти ще ни помогнеш? По-възрастната жена отметна коса.

– Преспи с него, Блу. Това много бързо ще те смъкне на земята. Той е едно огромно разочарование.

В ъгълчето на устните му се прокрадна лека усмивка.

– С „огромен" съм съгласен… Ейприл сведе очи към слабините му.

– Понякога един мъж и с огромен не може да направи дори малко завоевание. Джак подпря рамо на касата на вратата и жаркият му поглед бавно обходи тялото й.

– Все още ме вдъхновяват жени с остър език. Донеси ми лист хартия, Ейприл. Усещам как се ражда нова песен.

Въздухът помежду им бе наситен със сексуално електричество. Може и да бяха прехвърлили петдесетте, но в момента и тази кухня вреше тийнейджърска похот. Блу почти очакваше стените да се изпотят и започна да се изнизва заднешком от кухнята, но за лош късмет се спъна в една от найлоновите постелки.

Шумът развали магията и Ейприл се извърна. Джак впери изучаващ поглед в тавана, който Блу бе започнала да боядисва.

– Изчакайте да разтоваря багажа и ще ви помогна.

– Вие можете да боядисвате? – изуми се Блу.

– Баща ми беше дърводелец. Когато бях хлапе, му помагах в ремонтите на къщите.

– Ще отида да видя Райли. – Ейприл се шмугна покрай него и се запъти към страничната врата.

Блу шумно преглътна. Тя щеше да боядисва кухнята не с кого да е, а с Джак Пейтриът! Животът й с всяка минута ставаше все по-невероятен.