Часовникаря

1.

Вторник, 00.02 ч.

— За колко време умряха?

Мъжът, на когото бе зададен този въпрос, като че ли не го чу. Бегло погледна в огледалото и съсредоточен върху карането, отново се втренчи в пътя. Тъкмо минаваше полунощ и улиците на Манхатън бяха заледени. Студеният фронт бе изчистил небето и превърна снега, едва поръсил предишната вечер асфалта и бетона, в хлъзгава коричка. Двамата мъже пътуваха с раздрънкания лайномобил, както Умния Винсънт наричаше бежовия джип. Колата бе старичка, с износени гуми и спирачки. Но да използват краден автомобил нямаше да е разумно, особено след като наскоро в него е имало двама отвлечени, сега — мъртви.

Шофьорът — слаб мъж около петдесетте с къса черна коса — умело зави по една пресечка и продължи да кара на север без излишно превишаване на скоростта, без да застъпва с гумите централната линия, внимателно вземайки всеки завой. Щеше да шофира така, дори улиците да бяха абсолютно чисти и сухи, дори автомобилът да не беше замесен в убийство.

Внимателно, старателно.

„За колко време?“

Винсънт се запита за своята смърт. Големия Винсънт — Винсънт с дългите, подобни на кренвирши пръсти, винаги влажни, и опънатия до скъсване кафяв колан, закопчан на първата дупка. Той потрепери. След нощната смяна като машинописец на временна работа бе изчакал партньора си на улицата. Беше кучешки студ, но Винсънт не харесваше фоайето на сградата, в която работеше. Лампите светеха зеленикаво, а стените бяха покрити с големи огледала, в които можеше да се види под различни ъгли. Това го потискаше. Ето защо излезе в ясната студена декемврийска нощ и закрачи по тротоара, а докато чакаше, изяде една вафла. Е, добре, де, две.

Винсънт погледна пълната луна — потресаващо ярък бял диск, който се появи за момент между високите сгради. Часовникаря измърмори:

— За колко време са умрели, а? Интересно.

Винсънт познаваше Часовникаря — чието истинско име бе Джералд Дънкан — едва от няколко седмици, но вече знаеше, че всеки въпрос към този човек носи риск. Дори най-обикновена забележка можеше да предизвика дълъг монолог. Майко мила, този човек не си затваряше устата. Отговорите му винаги бяха обстоятелствени като на университетски преподавател. Винсънт знаеше, че през последните пет минути на мълчание Дънкан просто е обмислял отговора си.

Винсънт отвори едно „Пепси“. Беше му студено, но му се пиеше нещо сладко. Изгълта течността и прибра празната кутия в джоба си. Изяде пакетче бисквити с фъстъчено масло. Дънкан го погледна, за да се увери, че е с ръкавици. В джипа винаги носеха ръкавици.

„Старателно…“

— Мога да дам няколко отговора на този въпрос — разсеяно продължи Дънкан. — Единият е двайсет и четири. Първият умря за двайсет и четири години.

„Е, да, логично…“ — помисли си Винсънт като сърдит ученик, надхитрен за пореден път от учителя си. Наистина не се беше сетил за този отговор.

— Другият беше на трийсет и две, струва ми се. В отсрещното платно мина полицейска кола. Кръвта запулсира в слепоочията на Винсънт. Дънкан запази спокойствие. Полицаите не се заинтересуваха от крадения шевролет „Бронко“.

— Друг начин да измерим изминалото време е, отчитайки колко е изтекло от момента, когато започнах, до момента, когато сърцата им спряха да бият. Вероятно това имаше предвид, когато ми зададе въпроса. Виж, хората се стремят да вкарат времето в лесни за боравене рамки. Това е хубаво, стига да е полезно. Да знаеш, че при раждане контракциите се получават на всеки двайсет секунди, е полезно. Полезно е да знаеш, че спортист може да избяга разстояние от един километър за две минути и трийсет секунди. Точно колко време е било нужно тази нощ, за да умрат… няма голямо значение за плановете ми, стига да не е било твърде бързо. — Погледна бегло Винсънт. — Само не си мисли, че те критикувам за въпроса.

— Не — измърмори Винсънт, макар че не му дремеше дали го критикува. Винсънт Рейнолдс нямаше много приятели и бе готов да изтърпи всякакви упреци от Джералд Дънкан. — Просто ми стана любопитно.

— Ясно. Е, не обърнах внимание. Следващия път ще засека с хронометър.

— Момичето? Утре?

Дънкан кимна:

— По-точно по-късно днес.

Бе минало полунощ. С Джералд Дънкан човек трябваше да бъде точен, особено по отношение на времето.

— Да, така е.

Убиецът караше по сложен маршрут, бавно се приближаваше към временната им квартира в район Челси на Манхатън, близо до река Хъдсън. Улиците бяха пусти, температурата бе около минус десет и като прилив, предизвикан от ярката луна пред тях, вятърът духаше равномерно по тесните улици.

Умния Винсънт бе изместен от Гладния Винсънт, който с копнеж си мислеше за Джоан, следващата жертва.

„По-късно днес…“

Дънкан спря и изгаси двигателя. Слязоха. Повървяха половин пресечка. Изведнъж Дънкан спря и се взря в сянката си, очертана върху заледения тротоар под светлината на бялата луна. Вятърът свиреше. Убиецът каза:

— Хрумна ми още един отговор. Колко време е минало, докато умрат?

Винсънт леко потрепери, и не само от студ.

— От тяхна гледна точка — цяла вечност.

2.

7.01 ч.

„Какво е това?“

Едрият мъжага отпи глътка кафе, присви очи и се загледа към края на кея в ярката студена утрин. Той пазеше ремонтната работилница на река Хъдсън северно от Гринич Вилидж, точно до товарителниците на шлепове.

Един шлеп с повреден дизелов двигател трябваше да акостира след четирийсет минути, но за момента кеят беше пуст и пазачът седеше на топло в бараката, с крака върху бюрото и чаша кафе в ръка. Избърса кондензиралата влага от прозореца и пак се загледа към кея.

Какво е това?

Откъм страната на Джърси на кея бе оставена малка черна кутия. При затварянето на пристанището в шест часа предишния ден я нямаше, а след това не бяха минавали плавателни съдове. Който я е оставил, трябваше да е дошъл от сушата. Районът бе ограден с бодлива тел, за да не влизат външни лица, но от липсващите инструменти и варели за боклук (представете си!) пазачът знаеше, че ако някой иска, винаги може да проникне.

Защо обаче ще оставят нещо?

Постоя загледан в предмета. Навън бе студено, духаше. Кафето беше отлично… След кратко замисляне все пак реши да провери. Облече дебелото си сиво яке, сложи си ръкавици и шапка, отпи последната глътка кафе и смело излезе в секващия дъха студ.

Бавно закрачи по кея срещу свирепия вятър, без да отмества сълзящите си очи от черната кутия.

Какво, по дяволите, е това? Предметът бе правоъгълен, висок около педя и издигащото се ниско над хоризонта слънце се отразяваше в нещо отпред. Блясъкът го заслепяваше. Разпенените води на Хъдсън около подпорите на кея сякаш шепнеха.

На три-четири метра от кутията пазачът спря, най-после осъзна какво е това.

Часовник. Старовремски, с прозорче в горната част на циферблата, от което се показваше пълната луна, изобразена като човешко лице. Изглеждаше скъп. Пазачът погледна ръчния си часовник и установи, че и този на кея работи; беше точен. Кой ще оставя такъв хубав предмет тук? „Е, хубаво — помисли си, — някой ми е направил подарък.“

Когато пристъпи да го вземе, пазачът се подхлъзна и за момент го обхвана паника, че ще падне (тук нямаше парапет) в ледените води на пет метра отдолу. За щастие се тръсна на задните си части насред замръзналата локва, която не беше видял; причерня му.

Присви очи от болка и тежко се надигна. Погледна надолу и осъзна, че не е обикновен лед. Беше червеникавокафяв.

— Боже мой!

Замръзналата локва около часовника беше от кръв. Пазачът се наведе и с още по-голям ужас забеляза как се е озовала кръвта там. На ръба на кея имаше резки като от кървави нокти, сякаш някой с нарязани пръсти или китки отчаяно се е държал за дъските, висейки над разпенените води.

Той се приближи до ръба и погледна надолу. Във водата, разбира се, нямаше никого. Ако предположението му беше вярно, замръзналата кръв означаваше, че нещастието се е случило преди доста време, и ако никой не е се притекъл на помощ на пострадалия, тялото сигурно вече бе отнесено на половината път до Либърти Айлънд.

Пазачът непохватно измъкна мобилния си телефон, отдръпна се назад и свали със зъби едната си ръкавица. Хвърли последен поглед на часовника и забързано закрачи към бараката, като трескаво набираше 911 с дебелите си, изтръпнали пръсти.

Преди и след.

Градът беше друг — след онази септемврийска сутрин, след взривовете, след като небостъргачите изчезнаха в огромни стълбове дим.

Не можеше да се отрече. Колкото искаш можеше да си говориш за издръжливостта, за силния дух, за куража на нюйоркчани и това беше вярно. Но хората още спираха тревожно, когато някой самолет заходеше за кацане на „Ла Гуардия“ и се спуснеше малко по-ниско от обичайното, отдалеч заобикаляха някой изоставен на тротоара плик и не се изненадваха, когато видеха войници или полицаи с черни униформи и големи черни автомати.

Парадът за Деня на благодарността мина без произшествия и сега кипеше усилена подготовка за Коледа; улиците бяха пълни. Но над празничната тълпа като отражение в ярко украсена витрина сякаш още висеше образът на Кулите близнаци, които вече ги нямаше, на хората, които вече не бяха сред нас. И разбира се, големият въпрос: Какво ще последва?

Линкълн Райм имаше свое „преди и след“ и много добре разбираше какво означава това. Преди можеше да се движи и да работи, а след това — вече не. До един момент бе като всеки нормален човек, правеше оглед на местопрестъпление, а само след минути изгнилата греда счупи врата му и го остави парализиран за цял живот.

„Преди и след…“

Има моменти, които те променят завинаги.

Линкълн Райм обаче смяташе, че ако ги превърнеш в кумир, събитията те надвиват. И злодеите излизат по-силни.

Такива мисли му минаваха сега през този вторник, в ранната утрин, докато говорителката на Националното радио с монотонен глас обявяваше заплануваните за след два дни парад, тържествена церемония и среща на висши държавни служители и военни. По-логично беше тези мероприятия да се проведат в столицата, но в знак на солидарност към нюйоркчани участници и зрители (а също и демонстранти) щяха да изпълнят улиците на града, усложнявайки значително живота на местната полиция. Положението в спорта бе подобно: плейофите, които традиционно се провеждаха в Ню Джърси, сега се организираха в „Медисън Скуеър Гардън“ — като един вид демонстрация на патриотизъм. Райм иронично се запита дали тази година и бостънският маратон няма да се проведе в Ню Йорк.

„Преди и след…“

Райм смяташе, че не се е променил много в голямото След. Физическото му състояние беше друго, разбира се — хоризонтът му, така да се каже — но в общи линии той си оставаше същия като Преди: полицай и учен, нетърпелив, темпераментен (е, добре, де, понякога дори сприхав), упорит и нетърпящ посредственост и мързел. Не използваше положението си на инвалид, не хленчеше, не парадираше с безпомощното си състояние (макар че тежко и горко на всеки собственик, чиято сграда не отговаряше на изискванията по Закона за защита на хората с увреждания, ако Райм трябваше да извършва оглед там).

Чу репортаж, че някои жители на града били склонни към самосъжаление и това го подразни.

— Искам да напиша писмо — обяви той пред Том.

Стройният млад болногледач — с черни панталони, бяла риза и дебел пуловер (старата къща на Райм в Сентрал Парк имаше лоша отоплителна система и неефективна изолация) — вдигна поглед от коледната украса, която тъкмо подготвяше. Райм хареса иронията във вече разопакования подарък под малката елха върху масата — кутия с пелени за възрастни.

— Какво писмо? — осведоми се Том.

Райм обясни теорията си, че е по-патриотично да вършиш работата си, сякаш нищо не се е случило.

— Ще им дам да се разберат — заяви. — Ще го изпратя до „Таймс“.

— Щом си си наумил… — измърмори болногледачът (обичаше да казва, че най-подходящото название за човек, който работи за Линкълн Райм, е „светец“).

— Ще го направя — твърдо заяви Райм.

— Хубаво… Обаче знаеш ли какво?

Райм вдигна вежди. Криминалистът умееше да използва всички изразни средства на онази част от тялото си, която все още можеше да движи — раменете, лицето и главата.

— Повечето хора, които се заканват, че ще напишат писмо, само си приказват. Онези, които наистина са решили да напишат нещо, просто сядат и го правят. Не приказват. Забелязал ли си тази зависимост?

— Благодаря за вълнуващата лекция по психология, Том. Знаеш, че нищо не може да ме спре.

— Хубаво — повтори болногледачът.

С помощта на реагиращото на допир контролно табло на инвалидната си количка Райм се приближи до един от шестте големи плоскоекранни монитора в стаята.

— Команда — нареди на гласоразпознаващата система чрез микрофона, прикрепен към количката. — Текстова програма.

Програмата за текстообработка послушно се отвори на екрана.

— Команда, пиши. „Дами и господа.“ Команда, двоеточие. Команда, нов ред. Команда, пиши. „Вниманието ми бе привлечено…“

Някой позвъни на входната врата и Том излезе да отвори.

Райм бе затворил очи и обмисляше речта си към света, когато гласът на неканения гост прекъсна мислите му:

— Здрасти, Линк. Весела Коледа.

— Хъм, подобно — сърдито измърмори Райм.

Лон Селито — с доста излишни килограми и винаги намачкан — влезе в стаята. Дебелият детектив трябваше да внимава — през викторианската епоха помещението навярно бе изпълнявало ролята на салон или приемна, но сега беше претъпкано с научна апаратура: оптичен и електронен микроскоп, апарат за газова хроматография, колби и епруветки, пипети, петрѝеви панички, центрофуги, химикали, книги, списания, компютри; подът бе оплетен с дебели кабели. (Когато Райм започна да работи като консултант по криминалистика за полицията, бушоните често изгаряха от мощната апаратура. Електрическият ток, който сега изразходваше, вероятно надвишаваше консумацията на целия квартал.)

— Команда, сила на звука, трета степен.

Компютърната система послушно намали звука на радиото.

— Не сме настроени много празнично, а? — отбеляза детективът.

Райм не отговори. Отново се втренчи в монитора.

— Здравей, Джаксън.

Селито се наведе и погали едно дългокосместото кученце, свито на кълбо в кашон за веществени доказателства с емблемата на Нюйоркското полицейско управление. То временно живееше тук, след като възрастната леля на Том бе починала след дълго боледуване. Хаванезът Джаксън бе част от наследството на младежа. Породата, родствена на болонките, произхожда от Куба. Джаксън щеше да живее при Райм, докато Том му намери нов дом.

— Имаме сериозен случай, Линк — каза Селито; понечи да свали палтото си, но бързо се отказа. — Божичко, кучешки студ е. Температурите сигурно са рекордно ниски за сезона, как мислиш?

— Не знам. Не следя много прогнозата.

На Райм му хрумна хубав встъпителен параграф за отвореното писмо до „Таймс“.

— Сериозен случай — повтори Селито.

Райм го погледна и вдигна въпросително едната си вежда.

— Две убийства, един и същи стил на извършване. Горе-долу.

— В този град стават много „сериозни“ убийства, Лон. С какво са по-особени тези?

Както често ставаше между два случая, Райм бе в кисело настроение — от всички престъпници, с които се беше сблъсквал, най-лошият бе скуката.

Селито обаче работеше с криминалиста от години и не обръщаше внимание на сприхавия му нрав:

— Обадиха ми се от Голямата сграда. Началството иска вие с Амелия да се заемете. Настояват.

— О, настояват, така ли?

— Обещах да не ти казвам. Нали не обичаш да ти настояват.

— Защо не разкажеш кое е „сериозното“, Лон? Или не ми е позволено да знам?

— Къде е Амелия?

— В Уестчестър по едно разследване. Скоро трябва да се появи.

Детективът вдигна ръката си в знак да изчака, телефонът му иззвъня. Обади се, послуша за няколко секунди, като кимаше и си записваше нещо в бележника. Затвори.

— Така, ето какво имаме. Престъпникът… миналата нощ той хваща…

— Той ли? — прекъсна го Райм.

— Е, добре, де, не сме сигурни за рода на извършителя.

— Пол.

— Какво?

— „Род“ е граматически термин. В някои езици съществителните имена са от мъжки или женски род. „Пол“ е биологично понятие, различават се мъжки и женски организми.

— Благодаря за лекцията. Информацията може да ми е полезна, ако някой ден реша да участвам в телевизионно състезание. Както и да е, гой хваща някакъв нещастник и го завлича на кея на корабната работилница при сметището покрай Хъдсън. Не знаем как го е направил, но принуждава жертвата да виси на ръце над реката и започва да кълца с нож ръцете ѝ. Жертвата е издържала за известно време, както изглежда — достатъчно дълго, та на кея да се събере цяло езеро кръв. След това е паднала.

— Труп?

— Още няма. Бреговата охрана и службата за бедствия и аварии претърсват реката.

— Спомена за две убийства.

— Да. Пет минути по-късно получихме друг сигнал. От една пресечка на „Седар“ близо до „Бродуей“. Извършителят е хванал друга жертва. Един униформен е намерил мъж, завързан с тиксо и проснат по гръб. Престъпникът е закачил парче от желязна релса — с тегло около трийсет килограма — на врата му. Жертвата е трябвало да я държи вдигната, за да не премаже гърлото ѝ.

— Трийсет кила? Добре, съдейки по силата, която се изисква за такова престъпление, полът на извършителя най-вероятно е мъжки.

Том донесе кафе и сладки. Селито, който постоянно се тюхкаше за наднорменото си тегло, се нахвърли най-напред върху една курабийка от многолистно тесто. През празници забравяше за диетата си. Отхапа половината, избърса устата си и продължи:

— И така, жертвата е държала релсата вдигната. Издържал е за известно време, ама това са трийсет килограма. Накрая я е изпуснал.

— Кой е жертвата?

— Казва се Тиодор Адамс. Живее близо до Батъри Парк. Снощи сестра му е подала сигнал за изчезването му. Трябвало да вечерят заедно, но не се появил на срещата. Това име е дала. От участъка са ѝ оставили съобщение.

Линкълн Райм по принцип не обичаше неконкретизираните описания, но в случая „сериозен“ бе подходящо.

Също и „интересен“.

— Защо казваш, че методът на извършване е един и същ?

— Извършителят е оставил свой белег и на двете местопрестъпления. Часовници.

— Такива, дето отмерват времето?

— Да. Първият е бил до локвата кръв на кея. Вторият — до главата на Адамс. Сякаш извършителят е искал жертвите да виждат часовниците. И вероятно да ги чуват.

— Опиши часовниците.

— Старомодни, само това знам.

— Няма ли бомба?

Напоследък — в голямото След — всяко веществено доказателство се проверяваше за експлозиви.

— Не, няма взрив. Все пак са ги изпратили за проверка за биологично и химическо оръжие. Часовниците са от една марка. Зловещи, както ги описва един очевидец. На циферблата има прозорче, показващо фазите на луната. И в случай че не се досетим, престъпникът е оставил бележки. Отпечатани на компютър.

— Какво казва…?

Селито погледна записките си, не разчиташе на паметта си. Райм ценеше това при детектива. Селито не се отличаваше с особена досетливост, но беше упорит и изпилваше всичко.

— „На небето свети пълна Студената луна. На земята проснат е трупът. Минутите изтичат до смъртта и края на жизнения път“ — прочете детективът; погледна Райм. — Подпис: „Часовникаря“.

Райм вдигна вежди:

— Имаме две убийства и лунен мотив. — Често астрономическият мотив означава, че престъпникът смята да направи нов удар. — Запланувал е още убийства.

— Знам. Защо мислиш, че съм тук?

Райм погледна началото на писмото си до „Таймс“. Затвори програмата за текстообработка. Есето му за Преди и След трябваше да почака.

3.

8.08 ч.

Отвън се чу шум. Снегът тихо скърцаше.

Амелия Сакс спря. Погледна през прозореца в тихия бял двор. Нямаше никого.

Беше на половин час от града, сама в елегантна къща от епохата на Тюдорите, цареше мъртвешка тишина. Съвсем уместно сравнение, като се има предвид, че собственикът вече не беше между живите, а съпругата и детето му бяха изоставили това място на лоши спомени. След празниците къщата щеше да бъде продадена.

Пак изскърцване. Сакс бе градско чедо, свикнало с какафонията от звуци — зловещи и приятелски — на Манхатън. Провинциалната тишина я изнервяше.

Дали шумът беше от стъпки?

Високата червенокоса полицайка — с черно кожено яке, тъмносин пуловер и черни дънки — се ослуша внимателно за момент, като разсеяно се чешеше по главата. Пак чу изскърцване пред прозореца. Разкопча якето, за да може лесно да извади пистолета си. Приклекна и надникна навън. Не видя нищо.

Отново се зае с работата си. Седна на удобно кожено кресло и заоглежда съдържанието на огромното бюро. Задачата ѝ бе изнервяща, най-вече защото не знаеше какво да търси. Това често се случва при оглед на вторично, третично или „ен-тично“ местопрестъпление. Всъщност едва ли можеше да се нарече местопрестъпление. Тук престъпникът може би никога не беше стъпвал, не бяха открили труп, нито скрита плячка. Това просто беше рядко използваната вила на Бенджамин Крийли, който бе умрял на километри оттук и не беше посещавал мястото цяла седмица преди смъртта си.

Въпреки това трябваше да извърши огледа, и то внимателно — защото тук Амелия Сакс играеше малко по-различна роля, отколкото при съвместните разследвания с Линкълн Райм. Тя не просто извършваше огледа — тя бе водещ детектив на първото си разследване за убийство.

Пак изскърцване. Лед, сняг, клонче, елен, катеричка… Тя се постара да не обръща внимание на шума и продължи търсенето, което бе започнала преди няколко седмици заради един възел на парче памучно въже.

Именно това въже за простор бе сложило край на живота на петдесет и шестгодишния Бен Крийли, когото преди две седмици бяха намерили да виси от балкона на къщата си в Горен Ийстсайд. На масата било оставено предсмъртно писмо, нямаше следи от насилие.

Съпругата на Крийли обаче отказваше да приеме официалната версия за смъртта му. Тя просто не вярваше, че мъжът ѝ се е самоубил. Наистина, напоследък богатият бизнесмен и счетоводител бил потиснат, но само — според нея — защото работел до късно по някакъв много важен проект. Периодичните му избухвания били далеч от депресия, която би могла да го тласне към самоубийство. Никога не бил посещавал психиатър и не вземал успокоителни. Финансовото състояние на Крийли било стабилно. Наскоро не бил променял завещанието си и не бил сключвал нови застраховки.

Съдружникът на Крийли, Джордан Келър, беше в командировка при клиент в Питсбърг, но след кратък разговор по телефона Сакс разбра, че макар да изглеждал потиснат, покойният не бил споменавал за самоубийство.

Сакс работеше постоянно за Линкълн Райм, извършваше огледите вместо него, но искаше нещо повече от това. Отдавна настояваше пред отдела за тежки престъпления да ѝ възложат самостоятелно разследване на убийство или терористичен акт. Някой в Голямата сграда бе решил, че случаят „Крийли“ заслужава повече внимание, и така я натовариха с разследването. Извън общото мнение, че Крийли не изглеждал склонен към самоубийство обаче, Сакс нямаше доказателства за извършено престъпление. Най-неочаквано изникна улика: при аутопсията се установи, че десният палец на Крийли бил счупен при падане от колело.

С него просто не би могъл да завърже примката, за да се обеси.

Сакс го знаеше, защото пробва десетина пъти. Невъзможно бе да направи възела, без да използва палеца си. Може би Крийли бе направил клупа преди падането, седмица преди да се обеси, но в това просто нямаше логика. Кой ще държи готова примка, в случай че реши да се беси?

Тя обяви смъртта му за настъпила при съмнителни обстоятелства и откри разследване за убийство.

Случаят обаче беше труден. Основно правило при убийствата е, че ако не се разкрият през първите двайсет и четири часа, за това отиват месеци. Малкото налични улики (бутилката с алкохол, от която Крийли пил преди смъртта си, писмото и въжето) не даваха нищо. Нямаше свидетели. Полицейският доклад бе дълъг само една страничка. Детективът, работил първоначално по случая, не си беше дал много труд (което е характерно при самоубийство) и не можеше да ѝ даде повече информация.

Трудно можеше да намери следи, водещи към вероятен извършител в града, където Крийли бе живял и работил. В Манхатън не ѝ оставаше друго, освен да разпита съдружника му, Джордан Келър. Сега Сакс претърсваше един от малкото останали непроверени източници на улики — вилата, в която Крийли бе идвал твърде рядко.

Не намираше нищо. Тя се облегна назад и се загледа в една снимка на покойника, ръкуващ се с някакъв човек с вид на бизнесмен. Намираха се на самолетна писта, пред частния самолет на фирмата. Отзад се издигаха нефтени сонди и тръби. Крийли се усмихваше. Не изглеждаше потиснат, но кой изглежда така на снимка?

В този момент отново се чу изскърцване, много близо, под прозореца зад нея. После пак, още по-близо.

Това не беше катерица.

Мълниеносно извади деветмилиметровия си Глок, зареден с четиринайсет лъскави патрона. Тихо се промъкна до входната врата, излезе и заобиколи къщата, стискайки пистолета с двете си ръце, но близо до тялото (никога не дръж оръжието с протегнати ръце, когато завиваш зад ъгли, така лесно могат да ти го избият от ръцете; това, което показват във филмите, е грешно). Надникна бързо зад ъгъла. От тази страна на къщата нямаше никого. Бързо се промъкна към задната част, като внимателно стъпваше по заледената алея. Беше хлъзгаво, но ако стъпваше по твърдия сняг, хрускането му под краката ѝ щеше да я издаде; точно както бе чула стъпките на неканения гост.

Спря, ослуша се.

Да, определено бяха стъпки. Натрапникът вървеше внимателно, вероятно към задната врата.

Пауза. Стъпка. Пак спиране.

„Готови“ — рече си Сакс.

Приближи се към задния ъгъл на къщата.

В този момент кракът ѝ се подхлъзна на леда. Само с няколко сантиметра, но тя, без да иска, изпъшка. Съвсем тихичко, помисли си.

Но достатъчно силно, за да я чуят.

Чу бързи стъпки в задния двор, силно скърцане в снега.

„Мамка му…“

Сакс се приведе (ако натрапникът само се преструва, че бяга), показа се зад ъгъла и бързо вдигна пистолета. Хилав младеж с дънки и дебело яке бягаше по снега.

„По дяволите… Мразя, когато бягат.“ Сакс бе висока и имаше болни стави — артрит; комбинацията от двете ѝ причиняваше адска болка, когато тичаше.

— Полиция. Спри!

Тя хукна след него.

Сакс бе сама. Не беше предупредила уестчестърската полиция за идването си. За да повика подкрепления, трябваше да се обади, а нямаше време за това.

— Ще стрелям. Спри!

Тичаха с еднаква скорост, прекосиха големия двор и навлязоха в гората зад къщата. Сакс се задъхваше, гърдите започнаха да я болят, болката в коленете не се търпеше. Тя се опитваше да тича, колкото се може по-бързо, но беглецът увеличаваше дистанцията.

„Мамка му, ще го изпусна.“

Провидението обаче се намеси в нейна полза. Градските му обувки с гладки подметки се хлъзнаха на заледен участък от пътеката, той падна и изохка силно. Задъхана, Сакс дотича до него и притисна пистолета до врата му. Младежът застина неподвижно.

— Не стреляйте! Моля ви!

— Шът!

Тя извади белезниците.

— Ръцете зад гърба!

Той присви очи.

— Оставете ме, не съм направил нищо!

— Ръцете.

Той се подчини непохватно, което говореше, че вероятно никога не е бил арестуван. Бе по-млад, отколкото ѝ се беше сторил, вероятно още тийнейджър, лицето му бе пъпчасало от акне. Ръцете му трепереха, но не от студ.

— Не ме бийте, моля ви!

Сакс бавно нормализира дишането си и го претърси. Без документи, невъоръжен, нямаше наркотици. Само пари и ключ.

— Как се казваш?

— Грег.

— Фамилия?

След кратко колебание:

— Ларсън.

Тук ли живееш?

Той въздъхна, кимна надясно:

— В онази къща. Съседи сме на Крийли.

— На колко си години?

— На шестнайсет.

— Защо побягна?

— Не знам. Уплаших се.

— Не чу ли, че съм полицай?

— Чух, но не приличате на полицайка. Наистина ли сте от полицията?

Тя му показа служебната си карта.

— Какво правеше при къщата?

— Съсед съм.

— Вече го каза. Попитах какво правеше.

Сакс го дръпна да седне. Момчето изглеждаше уплашено.

— Видях, че има някой. Реших, че е госпожа Крийли или някой от семейството. Исках да ѝ кажа нещо. После погледнах вътре и ви видях, с пистолета. Уплаших се. Помислих си, че сте от ония.

— Кои ония?

— Ония, дето идваха в къщата. Щях да разкажа на госпожа Крийли за тях.

— Кой е влизал? Разкажѝ.

— Преди няколко седмици видях двама души да влизат в къщата им. Беше около Деня на благодарността.

— Обади ли се на полицията?

— Не. Не исках да се замесвам. Изглеждаха… лоши.

— Разкажѝ какво стана.

— Бях навън, в нашия двор и ги видях при задната врата, огледаха се и след това, такова… счупиха ключалката и влязоха.

— Бели, черни?

— Бели, струва ми се. Бях далече. Не видях лицата. Бяха просто… мъже. С дънки и якета. Единият беше по-едър.

— С каква коса?

— Не знам.

— Колко време стояха вътре?

— Около час.

— Видя ли колата им?

— Не.

— Взеха ли нещо?

— Да. Стереоуредба, дискове, телевизор. Някакви игри, струва ми се.

Сакс се замисли какво бе видяла вътре. Къщата не изглеждаше като след грабеж.

— Стани.

Сакс го вдигна, и го поведе към къщата. Забеляза, че задната врата наистина е била разбивана. Доста професионално при това.

Свали му белезниците и огледа вътре. В хола имаше голям телевизор. Една витрина на шкафа бе пълна със скъп порцелан. Имаше и много сребърни прибори. Първокачествени. Не приличаше на кражба. Може би бяха отмъкнали нещо само за да симулират грабеж.

Сакс огледа долния етаж. Всичко бе подредено освен камината. Беше газова, но вътре имаше много пепел. Едва ли е било нужно да се подпалва с хартия. Дали грабителите са искали да направят пожар?

Без да докосва нищо, Сакс освети вътре: пепел, обгорени остатъци от хартия, по които личаха ръкописни букви.

— Коминът пушеше ли, докато онези мъже бяха тук?

— Не знам, може би.

Пред камината имаше и следи от кал. В багажника си Сакс носеше основните уреди за оглед на местопрестъпления. Можеше да потърси отпечатъци около камината и бюрото, да вземе проби от пепелта и пръстта и ако намери — от други улики.

В този момент мобилният ѝ телефон завибрира. Тя погледна екранчето. Спешно съобщение от Линкълн Райм. Трябваше да се върне в града възможно най-бързо. Тя изпрати отговор, че е получила съобщението.

„Какво ли са изгорили?“ — зачуди се, докато гледаше в камината.

— Такова… — измънка Грег, като потъркваше нервно ръцете си. — Мога ли да си ходя вече?

Сакс го погледна:

— Добре, но искам да знаеш едно: След всеки смъртен случай полицията прави пълен списък на всичко, намерено в дома на починалия в деня на смъртта му.

— Така ли?

Той виновно сведе очи.

— Утре в осем ще се обадя в уестчестърската полиция и ще ги накарам да проверят по списъка дали всичко си е на мястото. Ако нещо липсва, ще им кажа името ти и те ще се обадят на родителите ти.

— Ама…

— Двамата мъже не са откраднали нищо, нали? След като са си тръгнали, ти си влязъл и си прибрал, каквото ти е харесало. Какво взе? Уредбата на Тод, телевизора и игрите?

— Само ги взех на заем. Освен това едната игра си е моя. Той така и не ми я върна.

— Двамата мъже взеха ли нещо все пак?

Той се подвоуми и сведе очи.

— Не.

— Утре в осем искам всичко, което си взел, да си е на мястото, ясно?

— Добре. Обещавам. Ще ги върна. Само че… — Грег заплака. — Взех си малко торта. От хладилника. Не мога… Ще им купя нова.

— Спокойно, полицията не описва храната.

— Наистина ли?

— Да. Върнѝ другите неща.

— Обещавам. Честна дума.

Момчето избърса лицето си с ръкава.

Понечи да си тръгне, но Сакс го спря:

— Още нещо. Когато чу, че господин Крийли се е самоубил, изненада ли се?

— Ами, да.

— Защо?

Момчето се засмя:

— Той караше седем-четирийсетка. От ония дългите. Тъй де, кой ще се самоубива, ако кара беемве?

4.

9.43 ч.

Ужасна смърт.

Амелия Сакс бе видяла всичко, или поне така си мислеше. Но тези начини на умъртвяване бяха сред най-жестоките, които си спомняше.

От Уестчестър се обади на Райм и той я накара веднага да отиде в долен Манхатън за оглед на две местопрестъпления. Двете убийства бяха извършени в рамките на часове едно от друго от престъпник, наричащ себе си „Часовникаря“.

Сакс бързо направи по-простия оглед — на кея на река Хъдсън. Не беше лесно: нямаше труп и повечето следи бяха заличени или замърсени от постоянния вятър покрай реката. Тя снима местопрестъплението от всички ъгли. Отбеляза положението на часовника (мястото бе замърсено допълнително от сапьорите, които го бяха взели, за да проверят за бомба).

Сакс прибра и бележката, напоена с кръв. Взе проби от замръзналата кръв. Огледа следите от нокти върху дъските, където жертвата се беше държала, висейки над водата. Взе един счупен нокът — широк, къс и без следи от лак, което навеждаше на мисълта, че жертвата е мъж.

Убиецът бе прерязал телената ограда около дока. Сакс взе проби със следи от инструмента. Не откри пръстови отпечатъци, следи от подметки или гуми, нито около място на влизане, нито в кървавата локва.

Нямаше свидетели.

Патоанатомът ѝ обясни, че ако жертвата е паднала в реката, до десет минути трябва да е умряла от измръзване. Полицейски водолази и бреговата охрана търсеха трупа.

Сакс вече бе на второто местопрестъпление, една пресечка на улица „Седар“ близо до „Бродуей“. Трупът на Тиодор Адамс, около трийсетте, лежеше по гръб, със запушена уста и ръце и крака, омотани с тиксо. Убиецът бе прекарал въже през парапета на аварийна стълба на три метра над него, а другия край бе завързал за тежко, двуметрово парче от релса с дупки в краищата като уши на игла. Релсата е висяла над гърлото на жертвата. Другият край на въжето бил поставен в ръцете ѝ. Тиодор бил вързан така, че да не може да изпълзи изпод релсата. Единствената му надежда е била да удържи въжето, докато случайно някой мине и му помогне.

Никой не минал.

Бе мъртъв от няколко часа и релсата още притискаше гърлото му, замръзнала в декемврийския студ. Вратът му бе станал само няколко сантиметра дебел под тежестта на метала.

Лицето му беше мъртвешки бледо и безизразно, но тя си представяше изражението му през последните десет-петнайсет минути от живота му: как почервенява от усилие, посинява, очите му се изцъклят.

Кой, за бога, би измислил такъв начин на умъртвяване, очевидно избран нарочно, та жертвата да се мъчи възможно най-дълго.

Облечена със специален бял полиетиленов костюм, за да избегне замърсяване на местопрестъплението с частици от дрехите и косата си, Сакс подготви апаратурата за събиране на веществени доказателства. В същото време обсъди видяното с колегите си Нанси Симпсън и Франк Ретиг от отдела по криминалистика в Куинс. Полевата им лаборатория, побрана в полицейски микробус, бе спряна наблизо.

Сакс постави гумени ластични ленти на обувките си, за да може да различи следите си от тези на престъпника. (Още една идея на Райм. „Защо е тази мярка? Нали нося костюм за огледи, не съм с градски обувки“ — бе изтъкнала веднъж пред Райм. Той я погледна раздразнено: „Извинявай, но не мислиш ли, че престъпникът също може да си купи полиетиленов гащеризон? Колко струват, Сакс? Четирийсет и девет и деветдесет и пет?“)

Първата ѝ мисъл бе, че убийствата са дело на организирана банда или на психопат. Местните гангстери често подреждаха такива сцени като послание към конкурентите си. От друга страна, някой социопат би могъл да измисли подобна сложна постановка за задоволяване на извратена нужда, садистична (ако престъплението е от сексуални подбуди) или от чиста жестокост, несвързана с полово задоволяване. От опита си в полицията Сакс знаеше, че причиняването на болка носи чувство за власт и води до пристрастяване.

Към нея се приближи Рей Пуласки, с униформа и кожено яке. Русокосият млад полицай работеше със Сакс в случая „Крийли“ и двамата с Райм понякога го викаха да им помага при огледите. След зле завършил сблъсък с престъпник при едно от предишните им разследвания той бе прекарал дълго време в болница и получи право да се пенсионира по инвалидност.

Новобранецът беше разказал на Сакс как с жена си Джени са обсъдили въпроса една вечер край люлката второто си бебе. Дали да се върне на служба или не? Близнакът на Пуласки, и той — полицай, също участвал в обсъждането. Накрая младежът избра да премине през физиотерапия и да се върне в полицията. Сакс и Райм бяха впечатлени от младежкия му ентусиазъм и използваха влиянието си, за да бъде прикрепен към тях. По-късно Пуласки сподели пред Сакс (никога не би го казал на Райм, разбира се), че именно нежеланието на криминалиста да се откаже от работата си въпреки парализата и строгия му терапевтичен режим са го вдъхновили да се върне на работа.

Пуласки не носеше костюм за огледи, затова спря зад жълтата лента, ограждаща местопрестъплението.

— Боже — възкликна, когато видя зловещата сцена.

„Хубаво“ — помисли си Сакс. Харесваше, когато младежът реагира така. За да работят ефикасно, полицаите се движат по тънката граница между професионализъм и възмущение от ужасите, на които стават свидетели. Добрите ченгета изпитват отвращение и шок през цялата си кариера. Самата Сакс полагаше доста усилия да не стане безразлична към жестокостите.

Пуласки ѝ каза, че Селито и други полицаи разпитват пазачите на магазините и канторите в околността. След това добави:

— Сапьорите още проверяват часовниците. По-късно ще ги изпратят на Райм… Ще запиша номерата на всички коли, паркирани наоколо. Детектив Селито ме накара.

Сакс кимна, без да го погледне. Всъщност не го слушаше много — тази информация не ѝ беше необходима в момента. Канеше се да започне огледа и искаше да се абстрахира от разсейващите фактори. При огледите на местопрестъпления се получаваше странна връзка: за да си свърши добре работата, криминалистът трябва мислено и емоционално да се въплъти в престъпника. Целият ужасяващ сценарий се разиграва във въображението му: какво си е мислил убиецът, къде е стоял, преди да вдигне пистолета, бухалката или ножа, в каква поза е застанал, забавил ли се е, за да гледа предсмъртната агония на жертвата, или веднага е избягал, какво е привлякло вниманието му на местопрестъплението, какво го е изкушило или отблъснало, откъде е избягал? Това не е профилиране (този понякога полезен и много ефектен във филмите метод за създаване на психологически портрет на престъпника), а изкуството да извършваш по-ефикасно огледите и да откриваш онези важни улики, които могат да се заведат при извършителя.

Сега Сакс се опитваше да влезе под кожата на друг човек — на онзи, който бе режисирал този ужасен край на друго човешко същество.

Огледа уличката, кофите за боклук, снега, тялото, релсата…

„Аз съм той… аз съм той… Какво си мисля? Защо съм искал да убия жертвата на кея по такъв жесток начин? Ами тази?“

Начинът за умъртвяване обаче бе толкова необичаен, мислите на убиеца — толкова далечни за нея, че не можеше да си отговори на тези въпроси. Все още. Сложи слушалките и микрофона на радиостанцията си и се обади.

— Райм, там ли си?

— Къде мога да отида? Чаках те. Къде си? На второто място ли?

— Да.

— Какво виждаш, Сакс?

„Аз съм той…“

— Тясна уличка, Райм. Задънен вход за зареждане на магазините. Жертвата е близо до улицата.

— Колко близо?

— На пет метра; цялата уличка е дълга около трийсет.

— Има ли врати близо до трупа?

— Лежи пред една.

— Значи може би жертвата е тръгвала от работа, когато извършителят я е нападнал — предположи Райм.

— Или пък престъпникът точно си е тръгвал от работа, когато е нападнал жертвата.

— А може би заедно са си тръгвали от работа.

— Лон проверява околните сгради за изчезнали служители.

— Добре. Кажи сега за вратата. Отворена ли е?

— Не, заключена е.

Лон Селито извика от дъното на уличката:

— Няма свидетели. Никой не е видял нищо. И сигурно са глухи. Дори жертвата да е от някоя от тези сгради, никой не е сигнализирал за изчезването.

Сакс предаде думите му на Райм. Той нареди да отворят вратата, която е най-близо до трупа, и тя предаде заповедта на Селито.

— Сега — обеща той и се отдалечи, като подухваше в дланите си, за да ги стопли.

Сакс засне местопрестъплението. Огледа се и не откри следи от сексуална дейност около трупа. Започна огледа по метода на мрежата, обикаляйки последователно мястото първо в една, а после в перпендикулярната посока. За разлика от много криминалисти Райм настояваше огледът да се извършва от един човек — освен при масови бедствия, разбира се — и сега Сакс работеше сама.

Престъпникът обаче не бе оставил веществени следи освен бележката, часовника, релсата, тиксото и въжето.

Сакс обясни всичко това на Райм.

— Извършителите нямат навика да ни улеснява работата, а, Сакс?

Лесно му беше да се шегува; нали не стоеше той край жертва, умъртвена по този ужасен начин. Сакс се престори, че не е чула коментара му, и продължи по стандартната процедура: първоначален оглед на трупа, за да може да бъде изпратен на патоанатома, прибиране на вещите му, търсене на отпечатъци от пръсти и обувки, събиране на микроследи с парче тиксо като онова, което се използва за почистване от кучешки и котешки косми.

Престъпникът най-вероятно бе дошъл с кола, като се има предвид тежестта на релсата, но наблизо нямаше следи от гуми. Уличката бе посипана с морска сол за разтопяване на леда и кристалите не позволяваха добър контакт между гумите и настилката.

Сакс присви очи.

— Райм, има нещо странно. На метър около тялото по земята е посипано нещо.

— Какво е според теб?

Тя се наведе и огледа с лупа частичките, които приличаха на пясък. Каза това на Райм.

— Дали е опесъчено заради снега?

— Не, само около трупа е. Никъде другаде в уличката няма. Тук са ръсили със сол за снега. — Тя се отдръпна и пак огледа — Останало е съвсем малко. Прилича… Да, Райм, точно така. Помел е. С метла.

— Метла?

— Виждам следите от сламките. Сякаш е пръснал шепа пясък на земята и след това е помел… Но може би не е бил той. На първото местопрестъпление нямаше такова нещо.

— По жертвата или релсата има ли пясък?

— Не знам… Чакай, има.

— Значи го е направил след убийството — обяви Райм. — Вероятно за заличаване на следи.

Хитрите престъпници понякога разпръскват на местопрестъплението пепел, пясък, дори брашно. След това почистват с прахосмукачка или метла и така заличават повечето микроследи.

— Защо го е направил? — почуди се Райм.

Сакс погледна трупа и павираната уличка.

„Аз съм той… Защо ще мета?“

Престъпниците често избърсват пръстовите си отпечатъци и отнасят по-едрите улики, но рядко си дават труд да използват замаскиращ прах. Тя затвори очи и си представи как довлича младия мъж и закрепва желязната релса над гърлото му.

— Може би е разсипал нещо.

— Не звучи в негов стил — измърмори Райм. — Твърде внимателен е.

Сакс се съгласи. Продължи да размишлява: „Да, внимателна съм. Но защо ще мета? Аз съм той…“

— Защо? — прошепна Райм.

— Той…

— Не той. Ти си той, Сакс. Не забравяй.

— Аз съм перфекционист — заговори тя. — Искам да премахна колкото се може повече улики.

— Така е, но каквото постигнеш, като пометеш, ще изгубиш, като стоиш по-дълго време на местопрестъплението. Мисля, че има друга причина.

Тя се вглъби в сцената, представи си как вдига релсата, как слага въжето в ръцете на жертвата, как се вглежда в ужасеното му лице, изцъклените му очи. „Поставям часовника до главата му. Той тиктака, тиктака… Гледам как умира.

Не оставям улики. Помитам…“

— Мисли, Сакс. Какво е направил?

„Аз съм той…“

Изведнъж:

— Връщам се, Райм.

— Какво?

— Връщам се на местопрестъплението. Искам да кажа, той се връща. Затова е помел. Защото не е искал да оставя абсолютно нищо, което да ни даде някаква представа за него: влакна, косми, следи от обувки, пръст. Не го е страх, че ще открием скривалището му — той е твърде предпазлив, за да изпусне такива улики. Бои се обаче, че ще намерим нещо друго, което ще ни помогне да го разпознаем, когато се върне.

— Добре, може да е това. Може би е воайор, обича да гледа как хората умират, обича да наблюдава как полицаите работят. А може би иска да види кой го преследва.

Тръпки побиха Сакс. Тя се огледа. Разбира се, както обикновено в такива случаи в началото на улицата имаше групичка зяпачи. Дали убиецът бе сред тях и я наблюдаваше в момента?

Райм добави:

— Може би вече се е върнал… Дошъл е по-рано тази сутрин, за да се увери, че жертвата е мъртва. Което означава…

— Че може би е оставил улики другаде, извън местопрестъплението. На тротоара, на улицата.

— Точно така.

Сакс се провря под лентата около местопрестъплението и огледа улицата. След това — тротоара отсреща. Там откри пет-шест следи от обувки в снега. Нямаше откъде да разбере дали някоя то тях е на Часовникаря, но няколко — оставени от големи обувки с дълбоки грайфери — показваха, че някой, вероятно мъж, е стоял няколко минути в началото на уличката, като е премествал тежестта си ту на единия, ту на другия крак. Сакс се огледа и реши, че няма причина някой да стои там — нямаше уличен телефон, пощенска кутия, витрини. Нищо.

— Намерих няколко необичайни следи от обувки в началото на уличката, на тротоара при ъгъла със „Седар“. Големи. — Сакс претърси района по-внимателно. — Тук има още нещо.

— Какво?

— Златна щипка за банкноти — Пръстите ѝ мръзнеха в гумените ръкавици, докато броеше парите. — Има триста и четирийсет в нови двайсетарки. Беше точно до следите от обувки.

— У жертвата имаше ли пари?

— Шейсет долара, също доста нови.

— Може би извършителят е взел банкнотите в държателя, но го е изпуснал, когато е бягал.

Тя прибра парите в пликче, довърши огледа, но не откри нищо интересно.

Задната врата на близката сграда се отвори. Селито и един униформен охранител от постройката се показаха. Изчакаха, докато тя огледа вратата и заснеме онова, което описа на Райм като милион отпечатъци (той само се изкиска), и тъмното антре отвътре. Не намери нищо интересно.

Изведнъж в студения въздух прозвуча уплашен женски глас:

— О, Боже, не…

Ниска набита брюнетка около трийсетте изтича към жълтата лента, където един патрулен полицай я спря. Тя закри лицето си с ръце и заплака с глас. Селито се приближи. Сакс също отиде при тях.

— Коя сте вие, госпожо? — попита детективът.

— Какво е станало, какво? Не… Божичко…

— Познавате ли го?

Жената се разтресе от хлипове, обърна се, за да не гледа ужасната сцена.

— Брат ми… Не, той… О, Боже, не може…

Падна на колене в снега.

Това явно бе жената, подала сигнал за изчезването на брат си миналата нощ.

Лон Селито беше като питбул по отношение на заподозрените, но към жертвите проявяваше неочаквано внимание. Тихо, с мек бруклински акцент, той каза:

— Много съжалявам. Мъртъв е.

Помогна на жената да се изправи и да се облегне на близката стена.

— Кой е направил това? Кой? — Жената закрещя. — Кой може да направи такова нещо? Кой?

— Не знам, госпожо — намеси се Сакс. — Съжалявам. Но ще го намерим. Обещавам.

Задъхана, жената се обърна.

— Не позволявайте дъщеря ми да види това.

Сакс видя кола, спряна на половин пресечка по улицата, където жената я бе оставила в бързината. На задната седалка седеше младо момиче и намръщено гледаше Сакс. Един детектив застана пред трупа, за да не позволи на детето да види чичо си.

Сестрата на убития, Барбара Екарт, бе изскочила от колата, без да вземе палтото си, и сега се свиваше от студ. Сакс я въведе през отворената врата в антрето, което току-що бе огледала. Жената поиска да използва тоалетна и когато излезе, още трепереше, не можеше да спре да плаче. Докато бършеше лицето си с хартиени кърпички, обясни, че живеела в Горен Ийстсайд, а брат ѝ Теди — в този квартал. Миналата нощ имали среща в ресторант, но той не се появил. Тя телефонирала в полицията и дала описанието му. Опитвала се да го намери по телефона до полунощ, след което се отказала. Тази сутрин получила известие от полицията за намерен труп. Веднага тръгнала към мястото с дъщеря си.

Барбара нямаше представа какъв мотив може да е имал убиецът. Брат ѝ бил ерген и работел в рекламната индустрия. Всички го харесвали и нямал врагове. Не бил замесен в любовни триъгълници, нито в търговия с наркотици или друга престъпна дейност. Преместил се в града само преди две години.

Фактът, че убийството не е мафиотска екзекуция, смути Сакс. Това изваждаше на преден план версията за извършител психопат, много по-опасен за обществото от професионален убиец.

Сакс обясни как ще бъде изследвано тялото. Съдебният патоанатом щеше да го предаде на близките след 24 до 48 часа. Лицето на Барбара придоби каменно изражение.

— Защо е убил Теди по този начин? Какво си мисли?

Амелия Сакс не можеше да отговори на този въпрос.

Сакс помогна на жената да се върне при колата си. Не можеше да откъсне поглед от лицето на дъщеря ѝ, която я гледаше втренчено. Трудно ѝ бе да понесе тази гледка.

Момичето сигурно знаеше, че този човек е чичо ѝ и че е мъртъв, но Сакс виждаше искрица надежда в тези очи. Надежда, която щеше да бъде разбита.

Майката се качи в колата и прегърна момичето. „Способният полицай изпитва възмущение, шок…“ Това прави моментите като този още по-мъчителни.

Глад.

Винсънт Рейнолдс лежеше на мръсния креват във временната квартира, която се намираше не другаде, а в бивша църква. Чувстваше, че душата му гладува, сякаш от съпричастност към празния му, къркорещ стомах.

Тази стара католическа сграда в пуст район на Манхатън край река Хъдсън бе главната им база. Джералд Дънкан живееше на запад, а жилището на Винсънт беше в Ню Джърси. Той предложи да останат в апартамента му, но Дънкан беше против, и дума не можело да става. Не бивало да се показват близо до местата, където живеят.

Говореше, сякаш му чете лекция, но не надуто. По-скоро като баща, който обучава сина си.

Църква ли? — попита Винсънт. — Защо?

Защото е обявена за продан от четиринайсет месеца и половина. Не е много примамлив обект. Пък и никой няма да тръгне да я купува по това време на годината. — Дънкан му хвърли бърз поглед. — Не се тревожи. Не е осветена.

Така ли? — попита Винсънт, който бе извършил достатъчно грехове, за да му гарантират директен път към ада; оскверняването на църква, осветена или не, щеше да е най-лекото му прегрешение.

От агенцията за недвижими имоти, разбира се, бяха заключили сградата, но уменията на часовникар се приближават до ключарските (както обясни Дънкан, първите часовникари са били ключари) и той лесно отключи една от задните врати и смени катинара със свой. Така можеха да влизат и излизат незабелязано. Дънкан смени и катинарите на главния вход и ги запечата с малко восък, за да види, ако някой се опита да влезе, докато ги няма. Постройката бе мрачна, студена и миришеше на евтини перилни препарати.

Дънкан спеше в бившата свещеническа спалня на втория етаж в нехрамовата част на постройката. Винсънт се настани в бившия кабинет, където лежеше и сега. Имаше легло, маса и хладилник. В църквата все още имаше електричество, в случай че някой дойде на оглед, и отоплението работеше, за да не се спука водопроводът.

Когато я видя за първи път, знаейки за вманиачеността на Дънкан по часовниците, Винсънт отбеляза:

— Жалко, че няма часовникова кула. Като „Биг Бен“.

— Всъщност така се казва камбаната, не часовникът.

— На лондонския Тауър ли?

— Не, на часовниковата кула на Парламента — отново го поправи Дънкан. — Наречен е на сър Бенджамин Хол. През петдесетте години на деветнайсети век това била най-голямата камбана в Англия. При първите часовници камбаните били единственото, което показвало времето. Нямало циферблати и стрелки.

— О.

— Английската дума за часовник — clock — идва от латинското cloca, което означава камбана.

Този човек знаеше всичко.

На Винсънт му харесваше. Харесваше много неща в Джералд Дънкан. Чудеше се дали тези двама неудачници могат да станат истински приятели. Винсънт нямаше много приятели. Понякога излизаше на чашка с някои от стажантите в юридическата кантора и другите машинописци. Дори Умния Винсънт обаче внимаваше да не приказва много от страх, че ще изпусне нещо не на място за някоя сервитьорка или жена на близка маса. От глад човек става невнимателен (ами, да, виж само какво стана със Сали Ан).

В много отношения Винсънт и Дънкан бяха противоположности, но имаха поне едно общо: тъмна тайна в сърцата си. А хора, които имат такава допирна точка, могат да изгладят много от различията си в начина на живот и политическите си разбирания.

О, да, Винсънт определено смяташе да даде шанс на приятелството им.

Той отново се върна към действителността, замисли се за Джоан, брюнетката, която скоро щяха да навестят — цветарката, следващата жертва.

Винсънт отвори малкия хладилник в стаята си. Извади малък геврек и го разряза на две с ловджийския си нож. Оръжието бе двайсетсантиметрово и много остро. Винсънт намаза геврека с топено сирене и го прокара с две кока-коли. Потрепери от студ и увеличи печката. Старателният Дънкан настояваше и тук да носят ръкавици, което беше досадно, но днес в този студ Винсънт нямаше нищо против.

Изтегна се на леглото и се опита да си представи тялото на Джоан.

„По-късно днес…“

Мъчеше го глад, умираше от глад. Червата му съхнеха от копнеж, душата му линееше. Струваше му се, че ако не си погука с Джоан, ще се изпари.

Изпи кутия „Доктор Пепър“ и изяде пакетче чипс. После пакет бисквити.

Глад…

Умираше от глад…

Винсънт Рейнолдс не би могъл да достигне сам до извода, че мисълта за изнасилване на жена е вид глад. Тази идея бе изказана от терапевта му доктор Дженкинс.

Докато лежеше в затвора заради Сали Ан — единственият случай, когато бе арестуван — докторът му обясни, че влеченията, които изпитва, никога няма да изчезнат:

— Не можеш да ги премахнеш. Те са като глада… А какво знаем за глада? Той е нещо естествено. Не можем да не чувстваме глад. Не е ли така?

— Точно така си е.

Психиатърът обясни, че за да спреш глада, трябва да го задоволиш по подходящ начин:

— Разбираш ли какво имам предвид? Трябва да имаш подходяща връзка.

— Ясно.

— Браво. Мисля, че напредваме. Съгласен ли си с мен?

Младежът бе съгласен. Но не както си мислеше добрият доктор. Защото гладът си има причина. Той ти казва кога да ядеш и ако не го направиш, умираш. Неговият глад го ръководеше. Той се хранеше, тоест „гукаше си“ с някое момиче, само когато имаше истинска нужда. Така не огладняваше и не се отчайваше — не допускаше грешки.

„Съгласен ли сте с мен, доктор Дженкинс?“

Винсънт изяде бисквитите, изпи безалкохолното и написа писмо до сестра си. Умния Винсънт нарисува няколко картинки в полето. Мислеше, че ще ѝ харесат. Винсънт не беше голям художник.

Джералд Дънкан отвори вратата и застана на прага. Пожелаха си добро утро. Стаята на Дънкан беше безупречно оправена. Всичко на бюрото бе подредено симетрично. Дрехите бяха изгладени и висяха в гардероба точно на пет сантиметра една от друга. Това можеше да е препятствие за приятелството им. Винсънт беше мърляч.

— Искаш ли нещо за ядене? — попита той.

— Не, благодаря.

Ето защо Часовникаря бе толкова хилав. Никога не ядеше, никога не огладняваше. Още едно препятствие. Винсънт обаче реши, че това не е голям недостатък. Все пак сестра му също не ядеше много, а той още я обичаше.

Дънкан си направи кафе. Докато водата се загряваше, той извади бурканче с кафе на зърна от хладилника и отмери точно две лъжици. Сложи ги в машинката за мелене и те затракаха. Дънкан завъртя ръчката десетина пъти, докато шумът спре. Внимателно изсипа смляното кафе върху конусовиден хартиен филтър във фунията на кафеварката, изравни го с лъжичка. Винсънт обожаваше да гледа как Дънкан прави кафе.

Старателно…

Дънкан извади златния си джобен часовник и го погледна. Нави го много внимателно и пак го прибра. Отпи глътка кафе и погледна Винсънт:

— Нашата цветарка. Джоан. Скоро ще отидем при нея. Ще отидеш ли да я провериш? Дали е сама, какво прави?

Нещо прищрака в корема му. Сбогом, Умен Винсънт.

— Разбира се.

— Аз ще отида да видя какво правят полицаите в пресечката на „Седар“. Искам да знам с кого си имаме работа.

„С кого…“

Дънкан облече якето си и преметна раницата си през рамо.

— Готов ли си?

Винсънт кимна и сложи шлифера, шапката и тъмните си очила.

— Кажи ми дали през ателието ѝ минават много хора и дали работи сама — заръча Дънкан. — Предпочитам да я довърша в магазина, но може да се наложи да я качим в джипа.

Часовникаря бе научил, че Джоан прекарва много време в ателието на няколко пресечки от цветарницата ѝ. Там бе тихо и тъмно. Гладния Винсънт си представи къдравата ѝ кестенява коса, продълговатото ѝ, но красиво лице и буквално му потекоха лиги.

Излязоха в уличката зад църквата.

Дънкан погледна катинара.

— О, исках да ти кажа още нещо. Обектът за утре. Също е жена. Стават две една след друга. Не знам колко често искаш да правиш твоето… как го наричаш? „Гукане“?

— Да.

— Защо го наричаш така? — поинтересува се Дънкан.

Винсънт бе забелязал, че убиецът е безкрайно любопитен.

— Не знам. Просто така му викам.

Изразът също идваше от доктор Дженкинс. Психиатърът в затвора обичаше да казва:

— Хайде, Винсънт. Да си поговорим. Да си погукаме като приятелчета.

По някаква причина изразът хареса на Винсънт. Звучеше много по-добре от „изнасилване“.

— Две една след друга е добре — каза сега на Дънкан.

„Понякога гладът се увеличава с яденето, доктор Дженкинс… Не мислите ли?“

Докато внимателно вървяха по заледения тротоар, Винсънт попита:

— Ъ… какво ще правиш с Джоан?

При убийствата Дънкан имаше едно правило: смъртта не трябваше да е бърза. Обясняваше, че това не се постига толкова лесно, колкото звучи. Имаше специална книга, наречена „Изтръгнати самопризнания“. Там се описваше как да накараш пленника си да проговори, като го подложиш на изтезания, които биха го убили, ако не признае вината си. Поставяне на тежест върху гърлото, нарязване на китките, тъй че да кървят.

Дънкан обясни:

— В нейния случай не искам да се проточва. Ще ѝ запуша устата и ще вържа ръцете ѝ зад гърба: След това ще я обърна по корем, ще омотая жица около врата ѝ и ще я завържа за глезените ѝ.

— Коленете ѝ ще са свити, така ли?

Винсънт си го представяше образно.

— Да. Описано е в книгата. Видя ли илюстрациите?

Винсънт поклати глава.

— Няма да може да държи краката си свити под такъв ъгъл твърде дълго. Когато започнат да се отпускат, жицата около врата ѝ ще се стегне и ще я удуши. Ще отнеме осем до десет минути предполагам. — Дънкан се усмихна. — Този път ще засека, както ти предложи. Когато свърши, ще те извикам и е твоя.

„За да си погукаме…“

Излязоха от уличката и ги лъхна леден вятър. Якето на Винсънт, което бе разкопчано, се разтвори.

Той уплашено се закова на място. По тротоара на няколко метра от тях вървеше младеж с проскубана брада, опърпано яке и раница през рамо. Студент, предположи Винсънт. Младежът продължи по пътя си, без да ги поглежда.

Дънкан погледна партньора си:

— Какво има?

Винсънт кимна към хълбока си, където ловджийският нож стърчеше от ножницата.

— Мисля, че той го видя… Съ… съжалявам. Трябваше да си закопчея якето, но…

Дънкан стисна устни.

„Не, не…“ Винсънт се молеше да не е разочаровал другаря си.

— Мога да се погрижа за него, ако искаш. Ако…

Убиецът погледна към студента, който бързо се отдалечаваше.

Обърна се към Винсънт:

— Убивал ли си човек?

Винсънт не можа да издържи погледа на пронизващите му сини очи.

— Не съм.

— Чакай.

Джералд Дънкан огледа улицата. Бяха само те и студентът. Убиецът извади от джоба си ножче за хартия, с което бе прерязал китките на човека на кея миналата нощ. Тръгна бързо след студента. Винсънт ги наблюдава, докато убиецът бързо настигна младежа. Завиха в близката пресечка.

Ужасно… Винсънт не внимаваше. Бе рискувал всичко: шанса си за приятелство с Дънкан, шанса си за… И все заради това пусто невнимание. Идеше му да закрещи, да заплаче.

Извади от джоба си вафла „Кит-кат“ и я налапа, изяждайки и част от обвивката.

След пет мъчителни минути Дънкан се върна с намачкан вестник в ръка.

— Съжалявам — измънка Винсънт.

— Няма нищо. Всичко е наред — тихо го успокои Дънкан.

Във вестника бе увито кървавото ножче. Дънкан го избърса в хартията и прибра острието. Хвърли вестника и окървавените ръкавици. Сложи си нови. Настояваше всеки от тях да носи по два-три резервни чифта по всяко време.

— Хвърлих трупа в един контейнер и го покрих с боклук — обясни. — Ако имаме късмет, ще се озове на бунището или в морето, преди някой да забележи.

— Добре ли си? — попита Винсънт, който забеляза червено петно на бузата на Дънкан.

Убиецът сви рамене:

— Бях невнимателен. Той се съпротивлява. Наложи се да прережа очите му. Запомни това. Ако някой се съпротивлява, прережѝ очите му. Така става беззащитен и можеш да си правиш с него, какво поискаш.

„Прережѝ очите…“

Винсънт бавно кимна.

— Ще внимаваш ли вече? — попита Дънкан.

— О, да, обещавам.

— Иди сега да провериш своята цветарка и ме чакай в музея между три и три и половина.

— Добре, тръгвам.

Дънкан се втренчи във Винсънт със светлите си сини очи. Усмихна се, което беше рядкост.

— Не се тревожи. Имаше проблем, но аз се погрижих. Нищо не се е случило.

5.

10.58 ч.

Трупът на Теди Адамс бе откаран, скърбящите близки вече ги нямаше.

Селито тъкмо бе тръгнал към Райм и местопрестъплението официално беше освободено. Рей Пуласки, Нанси Симпсън и Франк Ретиг сваляха найлоновата лента. Сакс се готвеше да тръгва към Райм.

Натъжена от отчаяната надежда в очите на младата племенничка на Адамс, тя бе огледала местопрестъплението още веднъж, дори по-внимателно от обичайното. Провери други входове, врати, възможни пътища за бягство на престъпника. Не откри обаче нищо съществено. Не си спомняше друг толкова сложен случай с толкова малко улики. Накрая прибра уредите си.

Телефонира на Сюзан Крийли, за да попита дали наскоро някой е горил нещо в камината на уорчестърската им вила. Жената обясни, че от години не са я палили, а пък и никога не горели хартия или дърва, защото била газова. Сакс я увери, че продължава да разследва, и затвори. Подготви заявка за анализ на пепелта, пръстта и други улики от вилата на Крийли. След това попълни картончетата за съхранение на събраното тук и помогна на Симпсън и Ретиг да приберат всичко в микробуса. Бяха необходими двама души, за да опаковат тежката релса в найлон.

Сакс точно затваряше вратата на микробуса, когато случайно погледна към улицата. Студът бе прогонил повече зяпачи, но тя забеляза някакъв мъж, който стоеше до една къща в ремонт на улица „Седар“ близо до „Чейс Плаза“ и четеше вестник.

„Нещо не се връзва — рече си тя. — Никой не чете вестник на улицата в това време. Ако се интересуваш от фондовия пазар или някоя катастрофа, само ще го прегледаш набързо, ще прочетеш колко пари си изгубил или колко загинали има и ще си продължиш по пътя. Няма да висиш на някой ъгъл да четеш жълтите страници.“

Не можеше да види ясно човека — той бе частично скрит зад вестника и купчина строителни отпадъци. Едно обаче привлече вниманието ѝ: обувките му. Бяха солидни, с големи грайфери подобно на онези, чиито следи бе намерила в снега. Двуцветни — кафяво и бежово, беше виждала този модел в последния каталог на „Ел Ел Бийн“.

Тя натисна бутон „1“ на мобилния си телефон.

— Райм — прошепна бързо, — искам спешно търсене в картотеката.

— Мел току-що дойде. Чакай.

Скоро от слушалките се чу спокойният глас на Мел Купър, лаборанта по криминалистика, когото Райм често използваше.

— Здравей, Амелия. Какво ти трябва?

— Изпращам ти снимка на отпечатъци от грайфери на обувка. Искам да знам името на модела и как изглежда. Спешно е.

Нямаше време да включва компютъра си. Наведе се и с мобилния си телефон засне снимката на следите, която бе направила по-рано в уличката. Изпрати я на компютъра на Райм.

— Малко е размазана — каза Купър след няколко секунди, — но ще се постарая. Изчакай.

— Давам ти трийсет секунди, Мел. Започни с „Ел Ел Бийн“.

Скоро то пак се обади:

— Да. „Ел Ел Бийн“, модел „Сторм чейсърс“.

Даде им описание, което идеално съвпадаше с обувките на съмнителния мъж.

Дали беше извършителят?

— Какво… — започна да пита Купър, но Сакс затвори, без да изпуска от поглед заподозрения, все още криещ лицето си зад вестника.

Запита се какво да прави. Повечето полицаи бяха тръгнали. Симпсън и Ретиг бяха въоръжени, но нямаха тактическа подготовка, а заподозреният бе на около метър от висока метална барикада, поставена за парада. Лесно можеше да избяга, ако Сакс тръгнеше към него от мястото, където се намираше сега — от другата страна на улицата. Трябваше да действа по-предпазливо.

Отиде при Пуласки и прошепна:

— Точно зад теб има един човек. Искам да го заговориш. Чете вестник.

— Той ли е извършителят?

— Не знам. Може би. Ето какво ще направим. Качвам се в микробуса на криминалистите. Ще ме оставят на ъгъла от изток. Искам ти… Можеш ли да караш това чудовище?

— Да.

Тя му даде ключовете от яркочервения си шевролет „Камаро“.

— Карай на запад по „Седар“ към „Бродуей“, спри рязко след десетина метра, слез, прескочи барикадата и се върни насам.

— Да го изненадам.

— Точно така. Ако е престъпникът, ще побегне към мен и аз ще го хвана. Ще ме прикриваш.

— Ясно.

Сакс се престори, че оглежда за последно местопрестъплението, след което се качи в големия кафяв полицейски микробус. Наведе се напред:

— Имаме проблем.

Нанси Симпсън и Франк Ретиг я погледнаха. Симпсън разкопча якето си и постави ръка на ръкохватката на пистолета.

— Не, няма нужда — успокои я Сакс. — Сега ще ви обясня какво ще направим. — Изложи им плана си, след което каза на Симпсън: — Карай на изток. При светофара завий наляво. Само намали скоростта. Аз ще скоча в движение.

Пуласки се качи в шевролета ѝ, запали и не се сдържа да даде газ, за да се наслади на сексапилното ръмжене на мощния двигател.

— Не искаш ли да спрем? — попита Ретиг.

— Не, само карайте по-бавно. Искам заподозреният да си помисли, че си тръгваме.

— Добре. Дадено.

Микробусът потегли на изток. В страничното огледало Сакс видя как Пуласки тръгва. „Внимателно“, предупреди го мислено (двигателят беше чудовище и скоростният лост зацепваше безотказно). Той обаче овладя „конете“ и плавно се отдалечи в противоположната посока на микробуса.

Микробусът зави на кръстовището на „Седар“ и „Насоу“ и Сакс отвори вратата.

— Продължавайте. Не спирай.

Симпсън шофираше майсторски.

— Късмет — извика.

Сакс скочи.

Ох, малко по-бързо, отколкото очакваше. Залитна, едва не падна и мислено благодари на службата за поддръжка на улиците и пътищата, че толкова обилно е наръсила сол върху леда. Тръгна по тротоара към човека с вестника, който не я виждаше.

Една пресечка, втора… Сакс разкопча якето си и постави ръка върху пистолета на хълбока си. На петнайсетина метра от заподозрения Пуласки внезапно спря, слезе и — без човекът с вестника да забележи — с лекота прескочи барикадата. Така го притиснаха между барикадата и строежа.

Планът бе добър.

С едно малко изключение.

На отсрещния тротоар, пред сградата на Управлението по жилищно настаняване и градоустройство стояха двама въоръжени охранители. Те бяха помогнали при ограждането на местопрестъплението и сега единият позна Сакс. Помаха ѝ и извика:

— Забравихте ли нещо, детектив?

Мамка му. Човекът с вестника се обърна и я видя.

Хвърли вестника, прескочи барикадата и хукна с всички сили по средата на улицата към „Бродуей“. Пуласки остана от другата страна на металната преграда. Опита се да я прескочи, но кракът му се закачи и той тежко се строполи на земята. Сакс изтича при него и му помогна да се изправи. Заедно се втурнаха след заподозрения, който имаше десетина метра преднина и им се изплъзваше.

Сакс грабна радиостанцията си и натисна копчето.

— Детектив пет осем осем пет. Преследваме заподозрян в убийството на „Седар“. Бяга на запад по улицата към „Бродуей“. Искам подкрепление.

— Прието, пет осем осем пет. Веднага ще изпратим коли.

Няколко патрулни коли сигнализираха, че са в района и веднага тръгват към мястото.

Когато наближиха Батъри Парк, беглецът изведнъж спря, почти се препъна. Огледа се и видя входа на метрото.

„О, не, само не там“ — помисли си Сакс. Имаше твърде много хора.

Не, не…

Заподозреният хвърли един поглед към тях и се втурна надолу по стълбите.

Сакс спря, извика на Пуласки:

— Тичай след него. — Пое си дълбоко въздух. — Ако е въоръжен, внимавай кой е около него, преди да стреляш. По-добре да се изплъзне, отколкото да убиеш някого по невнимание.

Новобранецът кимна. Сакс знаеше, че никога не е участвал в престрелка.

— А ти къде…

— Тичай! — изкрещя му тя.

Младежът си пое въздух и пак хукна. Сакс изтича до входа на метростанцията. Пуласки тичаше надолу, вземаше по няколко стъпала наведнъж. Тя пресече улицата и изтича на десетина метра по нея. Извади пистолета си и се скри зад една будка за вестници.

Отброи… четири… три… две…

Едно.

Показа се иззад будката и се обърна към изхода на метрото точно когато заподозреният изскочи на улицата. Насочи пистолета към него.

— Стой!

Минувачите се разбягаха, някои залегнаха. По лицето на заподозрения се изписа само разочарование, вероятно от това, че номерът му не е минал. Сакс се беше досетила, че ще постъпи така. Престорената изненада, когато видя входа на метрото, ѝ подсказа, че през цялото време е замислял този ход. Той вяло вдигна ръцете си.

— Легни, по очи.

— Хайде, стига. Само…

— Веднага! — изкрещя тя.

Той погледна пистолета и се подчини. Задъхана, със силни болки в ставите, тя коленичи и му сложи белезници. Заподозреният присви очи. Не ѝ дремеше, дори да го болеше.

— Хванали са заподозрян.

Линкълн Райм научи новината от полицай Денис Бейкър — хубав, енергичен мъж около четирийсетте. Той беше главен лейтенант в „Тежки престъпления“, отдела на Селито, и бе натоварен лично от кмета да се погрижи Часовникаря да бъде заловен колкото се може по-скоро. Именно по негово настояване Райм и Сакс бяха привлечени по случая.

Райм вдигна вежди. Заподозрян ли? Сигурно имаше някаква връзка със спешното обаждане на Сакс преди няколко минути и справката за обувките. По различни причини престъпниците често се връщат на местопрестъплението и Райм се почуди дали Сакс е заловила убиеца.

Бейкър отново вдигна мобилния си телефон, заслуша се, кимна няколко пъти. Лейтенантът имаше онова съсредоточено, сериозно изражение, характерно за най-способните началници.

— Хубаво е да е при теб — бе казал за него Селито.

— Добре, но има ли навик да се меси? — поинтересувал се беше Райм.

— Не съм забелязал.

— Какво означава това?

— Иска да се отчете с успешно разследване и смята, че ти ще му го осигуриш. Ще ти даде всякаква свобода и ще съдейства с каквото може.

Това беше добре, защото не им достигаха хора. С тях обикновено работеше и друг детектив от нюйоркската полиция, Роланд Бел, преселник от южните щати. Беше винаги във весело настроение — за разлика от Райм — но също като него работеше систематично и внимателно. В момента обаче Бел бе в отпуск с децата си в Северна Каролина при приятелката си, шериф в едно градче в Щата на катранените хълмове.

Райм често си сътрудничеше и с един агент от ФБР — Фред Делрей, известен с успешните си антитерористични акции и работата си под прикритие. Убийствата от този род не са федерално престъпление, но Делрей често помагаше на Селито и Райм с ресурсите на Бюрото. В момента обаче федералните разследваха няколко случаи на крупни фирмени измами и Делрей работеше по един от тях.

Затова присъствието на Бейкър — да не говорим за влиянието му в Голямата сграда — бе добре дошло. Лейтенантът затвори телефона и обясни, че Сакс е заловила съмнителен субект на местопрестъплението и сега го разпитва, макар че не бил много разговорлив.

Селито седеше до Мел Купър, строен лаборант по криминалистика с телосложение на танцьор. Райм използваше само него в такива разследвания. Купър страдаше заради професионализма си — можеха да го извикат по всяко време, за да анализира уликите в някое разследване. Когато Райм му телефонира тази сутрин, той се подвоуми за момент, спомена, че планирал да заведе приятелката и майка си във Флорида за почивните дни.

Райм отговори:

— Тъкмо ще си по-мотивиран да свършим по-рано.

— Идвам след половин час — измърмори Купър.

Сега, вече с ръкавици, седеше при лабораторната маса и чакаше уликите, като подхвърляше бисквитки на свития в ъгъла Джаксън.

— Внимавай да няма замърсяване с кучешки косми — недоволно измърмори Райм.

— Много е сладък — отбеляза Купър и смени ръкавиците.

„Сладък“ не беше обичайна дума в речника на Линкълн Райм.

Отвън се позвъни и след няколко секунди Том въведе един полицай, бутащ количка с уликите от двата огледа на Сакс.

„Крайно време беше…“ — помисли си Райм.

Бейкър и Купър излязоха и след малко домъкнаха тежка метална греда, увита с найлон.

Оръжието на убийство от едното местопрестъпление.

Полицаят подаде на Купър картончетата за съхранение на уликите и той ги подписа. Райм сякаш не ги забелязваше. Вниманието му вече бе съсредоточено върху уликите. Заради тези моменти живееше. След злополуката страстта (пристрастеността) му към тази игра, разкриването на престъпници, не намаля, а тя се играеше с улики от местопрестъпления.

Изпитваше възбуда и нетърпение.

Също и вина.

Защото, за да изпита това удоволствие, някой друг бе претърпял жестока загуба: жертвата от кея, Тиодор Адамс, близките и приятелите им. О, съчувстваше им, разбира се, но успяваше да не мисли за чуждата мъка, някак си се абстрахираше от нея. Някои го наричаха студен, безчувствен и може би бяха прави. Но за да върши добре работата си в някоя област, човек трябва да притежава определени черти. Острият ум на Райм, упорството и безкомпромисността му просто вървяха в комплект с емоционалната дистанцираност, характерна за най-способните криминалисти.

Докато се взираше в кутиите, дойде и Рей Пуласки. Райм се беше запознал с него още през първите месеци на младежа в полицията. Макар че това беше преди година и Пуласки имаше семейство с две деца, криминалистът не можеше да спре да мисли за него като за „новобранеца“. Човек не може да избяга от прякора си.

Райм обяви:

— Знам, че Амелия е задържала някого, но ако не е извършителят, не искам да губим време. Нека приемем, че не е той. — Обърна се към Пуласки. — Опиши ми обстановката на местопрестъплението. Първо на кея.

— Добре — смутено започна младежът. — Кеят е разположен на река Хъдсън близо до Двайсет и втора улица. Навлиза на петнайсет метра в реката и е висок шест метра над водната повърхност. Убийството…

— Откриха ли трупа?

— Мисля, че не.

— Значи предполагаемото убийство.

— Да. Точно така. Предполагаемото убийство е било извършено на края на кея, тоест на западния край, между шест часа снощи и шест часа тази сутрин. През този период кеят е бил затворен.

Имаше много малко улики: само нокътя, вероятно мъжки, и кръвта, която Мел определи като човешка с група АВ положителна — което означава, че и двата антигена А и В са налице в кръвната плазма, а няма анти-А и анти-В антитела. Купър откри още един кръвен белтък — Rh, или резус-фактор. Комбинацията от група АВ и положителен резус-фактор е една от редките кръвни групи, срещаща се само при три процента от хората. Процентът на кръвните клетки показваше, че жертвата е мъж.

Освен това стигнаха до заключението, че жертвата е по-възрастен човек поради наличието на антикоагуланти в кръвта, вещества, забавящи съсирването.

Нямаше пръстови отпечатъци, микроулики, следи от обувки или от гуми.

Сакс бе взела парче от телената ограда. Купър анализира пререзите и установи, че извършителят е използвал обикновени клещи за рязане на тел. Ако намерят инструмента, можеха да сравнят следите от челюстите, но иначе нямаше начин да го открият само по пререзите.

Райм погледна снимките от местопрестъплението, най-вече начина, по който кръвта се беше разляла върху кея. Предположи, че жертвата е висяла от ръба, изправена на нивото на гърдите, с раздалечени една от друга ръце. Следите то нокти показваха, че в крайна сметка се е изпуснала и е паднала във водата. Райм се почуди колко дълго е издържала.

— Разкажи ми за следващото местопрестъпление.

Пуласки отговори:

— Убийството е било извършено в пресечка на улица „Седар“, близо до „Бродуей“. Навътре е задънена. Широка е пет метра и е дълга трийсет и пет. Настилката е павета.

Райм си спомни, че трупът е бил на пет метра от началото на уличката.

— Кога е настъпила смъртта?

— Поне единайсет часа, преди трупът да бъде намерен. Бил е замръзнал и точният момент на настъпване на смъртта трудно може да се определи.

Младият полицай използваше твърде много клишета.

— Амелия ми каза за някаква сервизна врата и аварийни изходи в уличката. Някой сети ли се да попита в колко часа вечер ги заключват?

— В три сгради има магазини. Двете заключват задните си врати в осем и половина, другата — в десет. Има една административна сграда, която се заключва в шест. В десет часа минават да съберат боклука.

— Кога е открит трупът?

— Около седем тази сутрин.

— Така, жертвата в уличката е била мъртва поне от единайсет часа. Последната врата се заключва в десет. Значи убийството е било извършено между десет и петнайсет и единайсет. Какво е положението с паркираните коли?

— Записах регистрационните номера на всяка кола в радиус от две пресечки наоколо — обяви Пуласки и извади огромен тефтер.

— Какво е това, по дяволите?

— Записал съм подробности за всяка отделна кола. Реших, че може да помогне. Сещате се — къде е била паркирана, дали има нещо подозрително. Предмети на задната седалка.

— Чиста загуба на време. Трябват ни само номерата, за да проверим собствениците — обяви Райм. — Не ни интересува на кого са му изгнили броните, изтъркани гумите или има лула за пушене на хашиш на задното стъкло… Направи ли?

— Какво?

— Проверка на номерата?

— Още не.

Купър направи проверката на компютъра. Никой от собствениците на колите не беше обявен за издирване. По нареждане на Райм той провери и дали в района на убийството са били издадени глоби за неправилно паркиране. Нямаше.

— Добре… Мел, провери името на жертвата. Полицейско досие, нещо друго.

Адамс нямаше проблеми със закона и Пуласки разказа, че според сестра му не е имал врагове и връзки, които биха дали мотив за убийството му.

— Защо е убил тези хора? — заразмишлява на глас Райм. — Дали ги е избрал случайно… Знам, че Делрей разследва финансови злоупотреби, но това е важно. Обадете му се да провери Адамс. Дали ФБР има нещо за него.

Селито телефонира в централата на ФБР. Делрей беше кисел, защото бил затънал в „шибано блато“ от финансови злоупотреби. Все пак успя да провери във федералните картотеки и списъка на текущите разследвания. Името на Тиодор Адамс не се срещаше никъде.

— Добре — обяви Райм. — Докато не открием нещо, ще приемем, че жертвите са избрани случайно от убиец психопат. — Присви очи и се вгледа в кашоните. — Къде са часовниците, по дяволите?

Обадиха се в отдела за борба с тероризма и научиха, че часовниците са проверени за биологично и химическо оръжие и вече са изпратени за дома на Райм.

Банкнотите, които Сакс бе намерила защипани със златна щипка, изглеждаха наскоро изтеглени от банкомат. По тях нямаше отпечатъци, но Купър откри няколко добри върху щипката. Провери ги в АСИПО, Автоматизираната система за идентификация на пръстови отпечатъци към ФБР, но без резултат.

Малкото отпечатъци върху банкнотите в джоба на Адамс също не показаха съвпадение, а серийните номера показаха, че парите не са маркирани за проследяване от финансовото министерство.

— Пясъкът — нареди Райм, имайки предвид разсипаните частици по земята, които са били пометени.

— Обикновен — провикна се Купър, без да вдига очи от микроскопа. — Като този, който се използва на детските площадки, но без примеси. Предполагам, че го е купил от някой склад за строителни материали.

— На кея няма пясък, така ли?

— Не.

— Ами по крепежа?

— Кое?

— По релсата, с която е премазал врата на жертвата. Това е крепежна греда.

Райм обясни, че е изучавал строителните материали, използвани в града, понеже един от разпространените начини за отърваване от трупове било да се изхвърлят в бетона на строителни обекти. Купър и Селито измериха теглото на релсата — 36 килограма — и я качиха върху лабораторната маса. Беше дълга около метър и половина, широка около три и висока — осем. Имаше дупки в двата края.

— Използват се в корабостроенето, при тежки машини, кранове, антени и мостове.

— Това е най-тежкото оръжие на убийство, което съм виждал — отбеляза Купър.

— По-голямо от шевролет „Събърбан“? Едва ли — уточни Линкълн Райм, винаги верен на прецизността.

Намекваше за един случай отпреди няколко месеца, при който разгневена съпруга бе прегазила неверния си мъж на Трето авеню.

— О, онова ли… „Онзи развратен мерзавец!“ — изписка Купър, имитирайки истеричен женски глас.

Провери релсата за отпечатъци и не намери. Остърга няколко люспици от метала.

— Вероятно е желязна. Виждам следи от окисление.

Анализира пробата и се оказа, че е прав.

— Няма ли маркировка на производителя?

— Не.

Райм се намръщи:

— Това е проблем. В града има поне петдесет възможни източника. В момента ремонтират моста „Куинсбъро“. Те имат добро снабдяване. Да ги проверим. — Обърна се към Пуласки: — Обади се на строителите в „Куинсбъро“ и попитай какви метални греди използват и дали не са установили липси.

Новобранецът кимна и бързо извади мобилния си телефон.

Купър анализираше ситния пясък, който Сакс бе събрала от местопрестъплението. Погледна компютърния екран и обяви:

— Имаме резултат. Талиев сулфат.

— Какво е това? — попита Селито.

— Отрова за мишки — обясни Райм.

Навремето бе изучавал често използваните отрови, които обикновено са по-полезни на криминалистите в разследванията, отколкото като средство за умъртвяване на жертвата.

— Забранен е в страната, но понякога се намира в кварталите на чужди емигранти. Колко е концентриран?

— Много.

— Потърси сведения за случаи на конфискуване или оплаквания от такава отрова в района.

Купър изпрати електронно писмо до федералните и местните организации за защита на околната среда.

— Да погледнем тиксото — подкани го Райм.

Лаборантът взе парчетата лъскаво сиво тиксо, с което са били вързани ръцете и краката на жертвата и е била запушена устата ѝ. Обяви, че е обикновено и се продава в големи количества в магазини за домашни потреби, дрогерии и смесени магазини в цялата страна. По лепливата му страна се бяха задържали много малко микроследи, само няколко частички сол за посипване на заледените улици, подобна на пробите, събрани от Сакс в околността. Имаше и песъчинки от солта, с която Часовникаря бе посипал земята, за да заличи следите си.

Разочарован от липсата на конкретни следи, Райм погледна снимките от трупа на Адамс, направени от Сакс. Приближи се с количката към работната маса и се взря в компютърния монитор.

Погледни ръбовете на тиксото.

— Интересно — измърмори Купър, като се вгледа в цифровите снимки.

Изненадващото беше, че тиксото бе изрязано изключително точно и залепено много прецизно. Обикновено престъпниците просто го откъсваха, много често със зъби (при което оставяха слюнка, носеща следи от ДНК), и го омотаваха набързо около китките, глезените и устата. Тиксото, използвано от Часовникаря обаче, бе отрязано гладко с остър предмет. Парчетата бяха с еднаква дължина. Дали специално ги е мерил?

Рей Пуласки затвори телефона си и обяви:

Не държат точна сметка за изразходваните материали на строежа.

Райм не беше очаквал лесни отговори.

— Да видим въжето, с което е била вързана релсата.

Купър го погледна под микроскоп, провери в няколко електронни картотеки. Накрая поклати глава:

Най-обикновено.

Райм кимна към няколкото празни бели дъски в единия край на стаята:

— Да започнем с профила на извършителя. Ти, Рей, имаш ли хубав почерк?

— Достатъчно е четлив.

— Става. Пиши.

При всяко разследване Райм съставяше профил на извършителя и престъплението, в който описваше всички открити улики. За него бялата дъска бе като кристална топка, предсказваща бъдещето. Можеше с часове да се взира в буквите, снимките и схемите, опитвайки се да разбере къде се крие извършителят, къде планира следващия си удар. Съзерцаването на бялата дъска беше медитация за Линкълн Райм.

— Ще използваме името, което той толкова услужливо ни е оставил. Часовникаря.

Докато Пуласки пишеше под диктовката на Райм, Купър взе епруветка с малка проба от нещо, приличащо на пръст. Погледна я на микроскопа. Започна от най-малкото увеличение. (Някои по-неопитни лаборанти започваха веднага от най-голямото, при което виждаха интересни абстрактни образи, но с твърде малко значение за криминалистиката.)

— Прилича на обикновена пръст. Ще видя какво друго съдържа.

Той подготви проба за хроматографския апарат, комбиниран със спектрометър, сложна машина, която разделя и определяше различните вещества, съдържащи се в пробите.

След като получи резултата, Купър погледна монитора и обяви:

— Така, има мазнина, азот, урея, хлор… и белтъчни вещества. Я да видим… — След малко на екрана се появи допълнителна информация. — Рибни протеини.

— Може би извършителят работи в рибен ресторант — предположи Пуласки. — Или на рибния пазар на улица „Фълтън“.

Райм обичаше младежкия ентусиазъм, но понякога новаците просто трябваше да си мълчат.

— Чувал ли си израза: „Преди да заговоря, искам да ви кажа нещо“? Някои политици го използват.

— Ами… Май да.

— Звучи малко странно, защото щом го казваш, значи вече си започнал да говориш, нали?

Пуласки вдигна вежди.

— Искам да кажа, че преди да започнеш с анализирането на уликите, трябва да направиш нещо друго.

— Какво е то?

— Да се поинтересуваш откъде са събрани уликите. Откъде Сакс е събрала пръстта, съдържаща рибешки протеин?

Пуласки погледна етикета на епруветката.

— О.

— Къде е „о“?

— От якето на жертвата.

— Е, тогава, за кого можем да съдим по тази улика?

— За жертвата, не за престъпника.

— Точно така! Полезно ли е да знаем, че пробата е взета от якето на жертвата? Кой знае? Бъдещето ще покаже. Най-важното обаче е това, че няма да изпратим хората си по всички рибни ресторанти из града. Съгласен ли си с аргументите ми, Рей?

— Да, напълно.

— Радвам се. Запиши рибешката пръст в профила за жертвата и да продължаваме. — Райм погледна към таблицата. — Кога ще получим доклада от патоанатома?

— Може да се забави — отговори Пуласки. — Все пак наближава Коледа.

Селито се обади напевно:

— Най-доброто време за убиване…

Пуласки се намръщи и Райм обясни:

— През големите празници стават най-много тежки престъпления. Запомнѝ, Рей: не стресът убива хората; убиват ги други хора, но стресът е това, което ги кара да го правят. Какво знаем за колата на убиеца? Предполагам, че е използвал транспорт, иначе как ще пренесе трийсет и пет килограмовата релса?

Пуласки обясни, че мястото в уличката, където Сакс предположила, че е бил спрял колата си, също било посипано със сол, което е осуетило оставянето на ясни следи от гуми.

— Една голяма нула в графа̀та за автомобила. Да видим сега любовната бележка.

Купър извади листчето от найлоновото пликче, в което се съхраняваше.

— Така ли е? — попита Райм.

— Какво дали е така? — сепна се Пуласки, сякаш е пропуснал нещо.

— Дали е пълнолуние. Очевидно, че е. Днес.

Пуласки прелисти броя на „Ню Йорк Таймс“, който лежеше на масата.

— Да, пълнолуние е.

— Защо „Студена луна“ е с главна буква? — обади се Бейкър.

Купър проведе кратко търсене в Интернет.

— Ето. Това е един от месеците в лунния календар… Ние използваме слънчевия, триста шейсет и пет дни в годината според движението на слънцето. Лунният календар отчита времето от пълнолуние до пълнолуние. Имената на месеците описват жизнения ни цикъл от раждането до смъртта. Наречени са на различни сезони в годината: Ягодовата луна е пролетта, Житната луна, Мъзговата луна, Ловджийската луна. Студената луна е онзи месец в годината, когато всичко спи зимен сън. Това е месецът на смъртта.

От личен опит Райм бе забелязал, че престъпници, позоваващи се на луната или използващи термини от лунния календар, са серийни убийци. В литературата се срещаха сведения, че хората са по-склонни към убийство под влияние на луната, но Райм смяташе, че това се дължи по-скоро на внушение — като зачестилите сигнали за отвличане на хора от извънземни веднага след пускането по екраните на Спилбърговия „Близки срещи от трети вид“.

Провери в картотеките за името „Часовникаря“ и за „Студена луна“. Също и за другите имена на лунните месеци.

Десетминутното търсене в Картотеката за жестоки престъпления към ФБР и Националния информационен център за престъпността не доведе до нищо съществено.

Райм накара Купър да потърси откъде е стихчето, но в десетина сайта за поезия в Интернет не откри нищо. Лаборантът телефонира и на един професор по литература в Нюйоркския университет, който от време на време им помагаше. Той никога не беше чувал за това стихче. Или бе твърде неизвестно, за да бъде открито с електронните търсачки, или беше съчинено от извършителя.

— Колкото до самата бележка — обясни Купър, — написана е на обикновена принтерна хартия. Мастилото е „Хюлет Пакард“ за лазерни принтери… нищо особено.

Райм мрачно поклати глава. Ако извършителят беше сериен убиец, може би вече избираше следващата си жертва.

След малко дойде Амелия Сакс, съблече якето си. Представиха я на Денис Бейкър, който сподели колко се радва, че тя работи по случая. Славата ѝ се носела в полицейските среди, с усмивка добави хубавият и явно неженен полицай. Сакс бързо и сдържано стисна ръката му. Професионално.

Райм я осведоми какво са научили досега от уликите.

— Много малко — измърмори тя. — Този си разбира от работата.

— Какво стана със заподозрения? — поинтересува се Бейкър.

Сакс кимна към вратата:

— След малко ще го доведат. Побягна, когато се опитахме да го задържим, но не мисля, че е нашият човек. Проверих го. Женен, работил като брокер в същата фирма, не е бил арестуван. Дори не мисля, че има сили да вдигне това нещо — кимна към релсата.

На вратата се потропа.

Двама униформени въведоха намусен мъж с белезници. Ари Коб бе около трийсетте, спретнат и с маниери на бизнесмен. Беше слаб, носеше хубаво палто, може би кашмирено, макар и окаляно, вероятно при арестуването. Изглеждаше много смутен.

— Ти пък какъв си? — измърмори Селито.

— Вече разказах на госпожицата — заобяснява задържания и кимна към Сакс. — Снощи, докато отивах към метрото на улица „Седар“, съм изпуснал парите си. — Кимна към банкнотите и щипката. — Тази сутрин се досетих какво е станало и се върнах да си ги потърся. Видях полицаите. Не знам… Не исках да се замесвам. Аз съм брокер. Някои от клиентите ми са много чувствителни към проблеми с полицията. Може да навреди на бизнеса ми.

Претърсиха дрехите му и не намериха следи от финия прах или кръв, които да го свържат с убийството.

— Вземете му отпечатъци — нареди Райм.

Той също имаше предчувствие, че това не е Часовникаря, но Линкълн Райм не се осланяше на предчувствия.

Едва тогава задържаният забеляза, че Райм е в инвалидна количка. Примигна изненадано, огледа го и пак се намуси.

Купър му взе отпечатъци и установи, че са същите като върху щипката за банкноти.

След проверка в пътната полиция се установи, че Коб няма кола, а от банките, издали кредитните му карти, научиха, че не е наемал наскоро автомобил.

— Кога изпуснахте парите? — попита Селито.

Коб обясни, че си тръгнал от работа около 19.30 часа. Пийнал с приятели и около 21.00 се запътил към метрото. Извадил картата си за транспорта, когато минавал по улица „Седар“, и вероятно парите изпаднали тогава. Продължил към станцията и се прибрал у дома си в Горен Иистсайд около 21.45. Жена му била в командировка и той отишъл в бар близо до жилището им, за да вечеря. Върнал се вкъщи около 23.00.

Селито проведе няколко телефонни разговора, за да провери алибито му. Охраната в кантората потвърди, че Коб е излязъл в 19.30, касова бележка от кредитната му карта доказваше, че около 21.00 е бил в бар на улица „Уотър“, а портиерът и един съсед потвърдиха, че се е прибрал вкъщи по времето, когато твърдеше. Невъзможно бе да е отвлякъл две жертви, да е убил, едната на кея и да е подредил убийство на Теди Адамс за краткото време между 21.15 и 23.00.

— Разследваме тежко престъпление — каза му Селито. — Било е извършено близо до мястото, където сте били снощи. Забелязахте ли нещо, което би могло да ни помогне?

— Не, нищо. Кълна се, щях да помогна, ако можех.

— Става дума за убийство.

— Съжалявам. И се извинявам, че така побягнах. Не исках да се замесвам.

Селито погледна униформените:

— Изведете го за малко.

След като излязоха, Бейкър измърмори:

— Чиста загуба на време.

Сакс поклати глава:

— Знае нещо. Имам предчувствие.

Райм се отличаваше от Сакс по отношението си към това, което с пренебрежение наричаше „човешката“ страна на полицейския занаят: свидетели, психологически профили и — Боже опази — предчувствия.

— Добре — изсумтя, — но какво да правим с това предчувствие?

Селито се намеси, преди Сакс да успее да отговори:

— Имам една идея.

Разкопча сакото си, под което се видя невероятно намачканата му риза, извади телефона си и набра номер.

6.

Винсънт Рейнолдс вървеше по мразовитите улици на Сохо, под синята светлина на лампите в този складов район на квартала, източно от „Бродуей“, далеч от луксозните ресторанти и бутици. Следеше цветарката.

Джоан, жената, която щеше да е негова през следващите няколко часа.

Джералд Дънкан буквално бе неговият спасител.

След случая със Сали Ан — когато Винсънт бе арестуван, защото загуби самообладание — той си каза, че в бъдеще трябва да внимава. Да носи маска за ски, да изненадва жените отзад, за да не виждат лицето му, да използва презерватив (който освен всичко друго забавяше еякулацията му), никога да не издебва жертвите си близо до дома, да сменя методите си и кварталите, в които действа, тъй че полицаите да не се досетят, че е сериен изнасилвач. Внимателно планираше нападенията и бе готов да избяга, при най-малката опасност да го хванат.

Е, така беше поне на теория. През последните години обаче ставаше все по-трудно да овладее глада си. Виждаше някоя жена на улицата и импулсивно решаваше: „Трябва да я имам. Още сега! Не ме интересува дали ще ме видят.“ Веднъж дори един полицай го задържа, след като някаква патка се обади на спешния телефон с оплакване, че я следял. Което си беше чистата истина. Пуснаха го, защото не бе направил нищо, но този случай трябваше да му послужи за урок да внимава повече.

Но той не внимаваше.

Гладът излизаше от контрол.

Преди две седмици похапваше торта с кока-кола в закусвалнята на една пресечка от кантората, в която работеше. Случайно се загледа в сервитьорката, нова, непозната. Имаше кръгло лице и беше стройна, с буйни руси къдрици. Той се втренчи в тясната ѝ синя блуза с две разкопчани копчета и гладът се възпламени в душата му.

Тя му се усмихна, когато му донесе сметката, и той реши, че трябва да я има веднага.

Дочу я да казва, че отивала отзад да пуши. Винсънт плати и излезе. Отиде до началото на уличката зад заведението и надникна. Момичето беше там, наметнато с палто, гледаше в другата посока. Беше късно — той предпочиташе смяната от 15.00 пред тази от 11.00 — и макар че по главната улица минаваха хора, малката пресечка бе съвсем пуста. Беше студено, паветата сигурно още повече, но не му дремеше; тялото ѝ щеше да го топли. Освен това при „гукане“ той почти не усещаше температурата.

Тогава дочу глас, който пошепна на ухото му:

— Изчакай пет минути.

Винсънт подскочи, завъртя се и видя непознат с кръгло лице и стройно тяло, около петдесетте, много спокоен и спретнат. Гледаше покрай Винсънт навътре в уличката.

— Какво?

— Изчакай.

— Кой си ти?

Винсънт не се страхуваше — беше с пет пръста по-висок и двайсетина килограма по-тежък — но в очите на непознатия имаше нещо зловещо.

— Няма значение. Преструвай се, че си приказваме.

— Я си го начукай.

С разтуптяно сърце и разтреперани ръце, Винсънт понечи да си тръгне.

— Чакай — спря го непознатият със спокоен, почти хипнотизиращ глас.

Изнасилвачът изчака.

След малко вратата на една сграда от другата страна на уличката се отвори. На входа се показаха двама мъже, сервитьорката отиде при тях и им заговори. Единият беше с костюм, другият — с полицейска униформа.

— Божичко — прошепна Винсънт.

— Това е клопка — обясни непознатият. — Полицайка е. Собственикът на ресторанта се занимава със сводничество. Заложили са му капан.

Винсънт бързо се окопити:

— Какво значение има за мен?

Непознатият се усмихна:

— Ако беше направил онова, което си бе намислил, сега да си с белезници или с куршум в челото.

— Какво съм си намислил? — престори се на невинен Винсънт.

Непознатият само се усмихна:

— Тук ли живееш?

— В Ню Джърси — отговори Винсънт.

— В града ли работиш?

— Да.

— Добре ли познаваш Манхатън?

— Доста добре.

Непознатият кимна, огледа Винсънт от глава до пети. Представи се като Джералд Дънкан от „Запада“ и предложи да отидат някъде да поговорят. Влязоха в едно ресторантче след три пресечки, Дънкан си поръча кафе, а Винсънт — още една пастичка и кока-кола.

Поговориха за есенните студове, за времето, за градския бюджет, Манхатън нощем.

Накрая Дънкан рече:

— Хрумна ми нещо, Винсънт. Ако имаш нужда от допълнителни средства, на мен ми трябва човек, който не държи много да спазва закона. Дори мога да ти помогна да практикуваш твоето… хоби.

Кимна към улицата.

— Да колекционирам комедийни сериали от седемдесетте? — направи се на ударен Умния Винсънт.

Дънкан пак се усмихна и Винсънт реши, че харесва този човек.

— Какво искаш от мен? — попита.

— Бил съм само няколко пъти в Ню Йорк. Трябва ми човек, който познава града. По-късно ще ти кажа подробности.

„Хъм“ — помисли си Винсънт.

— С какво се занимаваш?

— С бизнес. Да не ти казвам повече.

„Хъм.“

Винсънт си помисли, че е най-разумно да си тръгне, но думите на Дънкан му прозвучаха примамливо — да практикува своето хоби. Всичко, което можеше да му помогне да засити глада, си струваше да бъде обмислено. Продължиха да разговарят още половин час, обмениха информация, друга премълчаха. Дънкан разказа, че неговото хоби било да колекционира хубави стари часовници, които сам поправял. Няколко дори сглобил от изхвърлени части.

Когато привършваше четвъртия си десерт за деня, Винсънт попита:

— Откъде знаеше, че сервитьорката е полицайка?

Дънкан се подвоуми за момент. След това отговори;

— В закусвалнята имаше един човек, седеше на края на бара. Помниш ли го? С черен костюм.

Винсънт кимна.

— Следя го от месец. Ще го убия.

Винсънт се усмихна:

— Будалкаш ме.

— Никога не се шегувам.

Винсънт скоро се увери, че е така — нямаше Умен Джералд, нито Гладен Джералд. Имаше само един — Спокойния старателен Джералд, който непринудено му разказа за намерението си да убие Уолтър Хандълман и изпълни обещанието си, като също толкова хладнокръвно преряза китките му и го остави да падне в леденостудените води на река Хъдсън.

Часовникаря разказа на Винсънт, че е дошъл в града, за да убие няколко души. Сред тях имаше и жени. Стига да внимава и да не се бави повече от двайсет-трийсет минути, Винсънт можел да се забавлява с телата им след смъртта да прави, каквото си поиска. В замяна трябваше да му помага — да го ориентира из града, по улиците, в транспорта, да стои на пост и от време на време да го кара.

— Е, съгласен ли си?

— Да — кратко отвърна Винсънт, макар че бе доста по-въодушевен.

Сега работеше за новия си работодател, следеше третата жертва, Джоан Харпър, Цветарката, както я беше нарекъл Умния Винсънт.

Тя извади ключа си и влезе в уличката зад ателието си.

Винсънт спря, изяде едно шоколадче и се облегна на близката лампа, надникна през прашното прозорче на ателието. Поглади изпъкналия си колан, под който висеше ловджийският му нож. Загледа се в силуета на Джоан, която запали лампите, съблече палтото си, започна да се суети в стаичката. Беше сама.

Винсънт стисна ножа.

Замисли се дали има лунички и какъв парфюм използва. Дали стенеше, когато я боли?

Не, не, не трябваше да мисли за това. Работата му бе само да гледа, да събира информация. Не можеше да разочарова Дънкан. Винсънт дълбоко вдиша болезнено студения въздух. Успокои се.

Джоан се приближи до прозореца и той я видя добре.

Дланите му започнаха да се потят.

Понякога човек просто не може да чака.

Гладът не ти дава мира.

„Следващия път се облечѝ топло. Какво очакваше?“

Кейтрин Данс държеше ръцете си над отворите за парното пред задната седалка на смрадливото такси, макар че излизащият от тях въздух не беше топъл. Разтърка пръстите си, след което приближи коленете на обутите си с черни чорапогащи крака към отдушниците.

Данс идваше от район, където температурата рядко спадаше под двайсет градуса; налагаше се да шофира със стотици километри, докато достигне места с достатъчно сняг за пързаляне, който да задоволи синчето и дъщеря. Докато в последния момент приготвяше багажа си за семинара в Ню Йорк, изобщо не ѝ мина през ума, че източно крайбрежие плюс декември е равно на полярен климат.

Сега размишляваше: „Още не съм свалила последните два килограма от онова, което наддадох в Мексико при последния случай (в който в продължение на пет дни седя в една задимена стая и разпитва заподозрения похитител), но наднорменото тегло поне ще ми послужи като топлоизолация. Не е честно…“

Плътно се уви с шала.

Малко над трийсетте, Кейтрин Данс бе специален агент в Калифорнийското бюро за разследване със седалище в Монтерей. Беше сред най-изявените американски специалисти по водене на разпити и кинесика — науката за наблюдение и анализ на жестовете и поведението на свидетели и заподозрени. От три дни бе в Ню Йорк и водеше семинар за местните полицейски служби.

Кинесиката е рядка специалност, но Кейтрин Данс не би избрала друга професия. Общуването с хора ѝ действаше като наркотик. Те я омайваха, зареждаха я с енергия. Възхищаваха я и ѝ действаха като предизвикателство. Тези милиарди странни същества, щъкащи по света, говорещи най-странните, прекрасни и ужасни неща… Споделяше чувствата им, страховете им, радостите им.

След гимназията Данс бе работила като журналистка — професия за хора без цел в живота и с незадоволимо любопитство. Стана съдебен репортер и прекарваше безброй часове в съдилищата, наблюдавайки адвокати, подсъдими и съдебни заседатели. Осъзна нещо много интересно за себе си: докато наблюдаваше и слушаше свидетеля, бързо познаваше кога казва истината и кога — не. Когато погледнеше съдебните заседатели, веднага разбираше дали се отегчават, дали са объркани или заинтригувани от делото. Познаваше кои адвокати не стават за професията си и кои ще се издигнат в нея.

Виждаше кои полицаи работят самоотвержено и кои просто чакат да съберат години за пенсия. (Един от първия тип ѝ направи особено впечатление; преждевременно прошарен агент на ФБР от клона в Сан Хосе, който духовито и разпалено свидетелстваше в дело срещу организираната престъпност. След присъдата тя го изнуди да ѝ даде специално интервю, а пък той я подмами да излязат на ресторант. Осем месеца по-късно се ожениха.)

Недоволна от репортерския живот, Кейтрин Данс реши да смени попрището си. За известно време животът ѝ се обърна надолу с главата — в ролята на майка на две малки деца, съпруга и студентка — но все пак успя само за две години и половина да завърши Калифорнийския университет в Санта Крус със специалности психология и комуникации. Отвори консултантско бюро, в което съветваше адвокатите какви съдебни заседатели да избират и кои да избягват. Справяше се отлично и печелеше добре.

Преди две години и половина животът ѝ отново се промени. С помощта на родителите си, живеещи в близкия Кармел, Кейтрин отново се захвана с учение — този път в академията на Калифорнийското щатско бюро за разследване в Сакраменто.

Кейтрин Данс стана полицай.

Калифорнийското бюро за разследване няма отделна длъжност за кинесик, затова Данс бе като всички други агенти — разследваше убийства, отвличания, наркотици, терористи и други подобни. При все това уменията ѝ бяха известни в Бюрото и скоро я признаха за експерт в тази област (което ѝ даде възможност да се отърве от работата под прикритие и криминалистиката, в които бе твърде слаба).

Тя погледна часовника си, почуди се колко време ще ѝ отнеме тази доброволческа мисия. Самолетът ѝ бе късно следобед, но трябваше да тръгне навреме — движението в този град беше ужасно, много по-зле дори от шосе 101 край Сан Хосе. Не можеше да изпусне самолета. Нямаше търпение да се върне при децата си, а пък и досиетата на бюрото ѝ имаха това странно свойство само да се трупат, докато седеше в кабинета си.

Таксито спря със свирене на гуми.

Данс погледна през прозореца.

— Това ли е адресът?

— Да.

— Не ми прилича на полицейски участък.

Шофьорът погледна старата сграда:

— Да, не прилича. Обаче номер шестстотин седемдесет и пет е това.

Да и не — рече си Данс.

Хем беше полицейски участък, хем не беше.

Лон Селито я посрещна в антрето. Предишния ден бе посетил курса по кинесика на „Полис Плаза“ номер едно и днес ѝ телефонира с молба да им помогне в един случай на серийни убийства. Когато ѝ даде адреса, тя си помисли, че става дума за полицейски участък. Къщата се оказа снабдена с апаратура по криминалистика не по-зле от лабораторията на ФБР в Монтерей. Само дето беше в частен дом.

Собственост не на друг, а на самия Линкълн Райм.

Друга подробност, която Селито беше пропуснал да спомене.

Разбира се, Данс бе чувала за Райм — много полицаи бяха слушали за гениалния паралитик — но не знаеше подробности за живота му и ролята му в Нюйоркското полицейско управление. Тя скоро престана да забелязва недъга му. В работата си Кейтрин Данс следеше най-вече очите на хората. Освен това един от колегите ѝ в Калифорнийското бюро беше парализиран от кръста надолу и тя често забравяше, че приятелят ѝ е в количка.

Селито я запозна с Райм и висока детективка на име Амелия Сакс. Данс веднага забеляза, че двамата са нещо повече от колеги. Не беше нужна голяма наблюдателност, за да се досети — когато тя влезе в стаята, Сакс държеше Райм за ръката, шепнеше му нещо и се усмихваше.

Детективката я поздрави радушно. Селито я запозна с още неколцина полицаи.

Данс чу леко бръмчене зад гърба си — над яката ѝ висяха слушалки. Тя се засмя и изключи микрокомпютъра си, който носеше винаги със себе си като апаратче за изкуствено поддържане на дишането.

Селито и Сакс ѝ разказаха за разследването — което очевидно се ръководеше от Райм, макар че беше цивилен.

Паралитикът не участваше много в разговора. Гледаше втренчено голяма бяла дъска, изписана с бележки за уликите, открити на местопрестъпленията. Докато слушаше обясненията на другите полицаи, Данс не спираше да наблюдава Райм — как се взираше в дъската с присвити очи, как си мърмореше, как поклащаше глава, сякаш се укоряваше, че е пропуснал нещо. От време на време затваряше очи, веднъж или два пъти спомена нещо за случая, но през повечето време не обръщаше внимание на Данс.

Тя се забавляваше. Свикнала бе със скептицизма. В повечето случаи го пораждаше това, че тя не приличаше много на полицай — тази привлекателна жена със сплетена на плитка тъмноруса коса, светловиолетово червило, големи обеци, златна огърлица с черупка от морско ухо, ръчно изработена от майка ѝ, да не говорим за любимите ѝ обувки, украсени със странни висулки (работата ѝ като полицай обикновено не включваше преследване на престъпници). Сега обаче разбираше, че скептицизмът на Райм се корени в друго — като повечето криминалисти той не вярваше много на кинесика и разпити.

Колкото до Данс, тя признаваше ползата от веществените доказателства, но тази наука не я привличаше. Нейната страст бе човешката страна на престъпленията и тяхното разкриване.

„Кинесика срещу криминалистика… Честен двубой, господин Райм.“

Докато хубавият, саркастичен и нервен криминалист продължаваше да се преструва, че не я забелязва, и се взираше в таблицата на уликите, Данс внимателно асимилираше подробностите по твърде странния случай. Убийствата, извършени от самопровъзгласилия се Часовникар бяха ужасни, разбира се, но Данс не се изненадваше. Бе работила по не по-малко жестоки престъпления. Все пак идваше от Калифорния, където Чарлз Мейсън бе еталон за злодей.

Друг детектив, Денис Бейкър, ѝ обясни какво искат от нея. Били намерили свидетел, който вероятно знаел важна информация, но не я споделял.

— Твърди, че не е видял нищо — добави Сакс, — но имам предчувствие, че лъже.

Данс малко се разочарова, че е само свидетел, а не заподозрян. Предпочиташе предизвикателството да разпитва самите престъпници и колкото повече лъжеха, толкова по-добре. Все пак за свидетелите трябваше по-малко време и така нямаше да изпусне полета си.

— Ще видя какво може да се направи.

Бръкна в чантичката си и извади очила с бледорозови рамки.

Сакс ѝ даде подробности за Ари Коб, какво е правил през нощта на убийство и как се е държал тази сутрин.

Данс слушаше, докато отпиваше от кафето, което ѝ сервира болногледачът на Райм. Позволи си да хапне половин суха паста.

Когато научи всички необходими подробности, помълча за няколко минути, докато подреди мислите си. Накрая каза:

— Добре, да ви кажа какво ми хрумна. Първо набързо да ви обясня за моята специалност. Лон беше на вчерашната лекция, но искам и останалите да знаете как провеждам разпитите. „Кинесиката“ по принцип изучава жестовете и мимиките и по тях прави заключения дали заподозреният лъже или не. В наши дни много хора, включително аз, използват термина за означаване на всякакъв вид общуване — не само за мимиките и жестовете, а и за всякакви устни и писмени изявления.

Първо си изграждам обща представа за свидетеля — виждам как ще отговаря на въпроси, чиито верни отговори знаем — име, адрес, месторабота, такива неща. Ще си набележа жестовете му, избора му на думи и същността на онова, което казва.

След като получа обща представа, започвам да задавам въпроси, за да установя кои от тях го тревожат. Това означава, че или лъже, или засягат важни за него теми. Дотук само го „интервюирам“. Ако заподозра, че ме лъже, започвам да го „разпитвам“. Обсипвам го с различни несвързани въпроси, използвам различни методи, докато изкопча истината.

— Чудесно — обади се Бейкър.

Данс предположи, че макар Райм да води разследването, Денис Бейкър е от главното управление — имаше вид на отруден човек, върху чиито плещи пада цялата отговорност за случая.

— Сигурно имате карта на района, за който говорим — продължи Данс. — Бих искала да се запозная с разположението. Без това разпитът не може да бъде ефикасен. Обичам да казвам, че така опознавам „терариума“ на заподозрения.

Дон Селито се изсмя кратко. Данс го погледна недоумяващо. Той обясни:

— Линкълн казва абсолютно същото за криминалистиката. Ако не познаваш географията, все едно работиш във вакуум. Нали, Линк?

— Моля?

— Терариум, харесва ли ти сравнението?

— Да, много е добро.

Райм се усмихна учтиво, както сина на Данс, когато казваше: „Все ми е тая“.

Тя разгледа плана на долен Манхатън, запомни подробностите за местопрестъплението и маршрута на Коб, когато се е прибирал от работа.

След като запамети достатъчно, заяви:

— Добре, хайде на работа. Къде е той?

— В съседната стая.

— Доведете го.

7.

След малко един униформен полицай доведе симпатичен бизнесмен със скъп костюм. Данс не знаеше дали е арестуван официално, но по начина, по който опипваше китките си, личеше, че доскоро е бил с белезници. Изглеждаше едновременно уплашен и ядосан.

Данс го поздрави и му посочи един стол. Седна срещу него така, че между тях да няма нищо, и се премести в неутрална „проксемична“ зона — пространството между свидетеля и разпитващия. Разстоянието може да се променя според това, дали целта е разпитваният да се чувства повече или по-малко удобно. Сега Данс не беше твърде близко, за да го смущава, но и не твърде далече, за да му вдъхне чувство за сигурност. („Колкото по-нервен става, толкова повече го притискаш“ — казваше на лекциите си.)

— Господин Коб, казвам се Кейтрин Данс и съм полицай. Бих искала да поговорим за онова, което сте видели снощи.

— Това е смехотворно. Казах им… — Коб кимна към Райм всичко, което съм видял.

— Е, аз току-що дойдох. Нямах възможност да чуя предишните ви отговори.

Като си водеше кратки записки, тя започна да му задава прости въпросчета — къде живее, какво работи, женен ли е и други такива. Те ѝ дадоха първоначална представа как Коб реагира на стрес. Внимателно слушаше отговорите му. („Гледането и слушането са най-важни в разпита. Говоренето идва накрая.“)

Една от първите задачи на разпитващия е да определи личностния тип на разпитвания — дали е екстроверт или интроверт. Тези типове не са каквито си ги представят повечето хора; не се отнасят до общителността или затвореността. Разликата е в това как хората вземат решения. Интровертът се ръководи повече от емоциите, отколкото от логиката и разума; при екстроверта е обратното. Определянето на характера позволява на разпитващия да си набележи какви въпроси да задава и по какъв начин. Например острият, нападателен тон ще накара интроверта да се затвори в себе си.

Ари Коб обаче бе класически екстроверт, и то арогантен — тук нямаше нужда да се пипа с меки ръкавици. Тези свидетели бяха любимите на Кейтрин. Даваха ѝ възможност да приложи най-агресивния си подход.

Коб я прекъсна при един въпрос:

— Много дълго ме задържахте. Трябва да отивам на работа. Нямам никаква вина.

Тя се усмихна. Учтиво, но хладно.

— Никой не ви обвинява… Сега, Ари, да поговорим за снощи.

— Виждам, че не ви вярвате. Наричате ме лъжец. Не съм бил там, когато е станало убийството.

— Не казвам, че лъжете. Но все пак може да сте видели нещо, което да ни е от полза. Някаква незначителна подробност. Вижте, моята работа е да помагам на хората да си спомнят такива неща. Ще ми разкажете какво сте видели снощи и може нещо да ви хрумне.

— Нищо не съм видял. Просто си изпуснах парите. Това е. Не реагирах правилно и сега съм замесен в тази гадост.

— Да се върнем на случилото се вчера. Да не прибързваме. Били сте на работа. В „Стенфелд Брадърс Инвестмънт“. В сградата „Хартсфийлд“.

— Да.

— Целия ден ли?

— Да.

— В колко часа свършихте работа?

— В седем и половина или малко по-рано.

— Какво правихте след това?

— Отидох да пийна с приятели в „Хановер“.

— Това е на улица „Уотър“ — уточни тя. (Правилото е винаги да допълваш с такива подробности, та разпитваният да си помисли, че имаш повече информация.)

— Да. Нощта бе посветена на мартини и караоке. Наричат програмата „Мартиноке“.

— Духовито — засмя се Данс.

По жестовете му ѝ се стори, че иска да допълни нещо — може би очакваше от нея да го разпитва за имена. Твърде голямата готовност с алибитата е добър индикатор, че разпитваният вероятно лъже — той си мисли, че по този начин ще заблуди полицаите и те няма да решат да проверяват повече или пък са прекадено глупави, за да се досетят, че срещата с приятели в осем часа не е алиби за грабеж в шест.

— Кога си тръгнахте от бара?

— Около девет.

— У дома ли се прибрахте?

— Да.

— В Горен Ийстсайд.

— Да.

— С такси или с лимузина?

— Да, бе, с лимузина — изсмя се иронично той. — С метрото.

— От коя станция го взехте?

— От „Уолстрийт“.

— Как отидохте дотам?

— Предпазливо. Беше заледено.

Данс се усмихна:

— Имах предвид по какъв маршрут.

— Минах по „Уотър“, после по „Седар“ до „Бродуей“ и оттам на юг.

— Разкажете ми за този участък по „Седар“.

— Няма какво да разказвам. Не забелязах нищо подозрително. По този време на нощта няма жива душа. Беше ми студено. Не съм се оглеждал много.

— Не минаваха ли коли?

— Почти никакви. Защо се интересувате толкова?

— Паметта понякога ни играе номера — измърмори Данс. — Така, вървите по „Седар“, минавате покрай уличката. И не виждате нищо необичайно, така ли?

— Да, нищо.

Той се вгледа в трите ѝ златни пръстена и сребърните ѝ обеци с форма на делфини.

— Някъде там сте изгубили щипката с парите си. Как се случи?

В тона и въпросите ѝ нямаше заплаха. Коб се поуспокои. Вече не се държеше толкова агресивно. Усмивките и тихият ѝ, спокоен глас го предразполагаха.

— Доколкото си го обяснявам, парите са изпаднали, когато съм вадил картата си за метрото.

— За колко пари става въпрос?

— Малко над триста долара.

— Леле…

— Точно така, леле.

Тя кимна към найлоновото пликче с парите и щипката.

— Изглежда, че сте ги изтеглили от банкомат. Това е най-неподходящият момент да изгубиш парите си, нали? Веднага, след като си изтеглил.

— Да.

Той се усмихна мрачно.

— Кога стигнахте до метрото?

— Около девет и половина.

— Сигурен ли сте, че не е било по-късно?

— Сигурен съм. Погледнах часовника си, когато стигнах на перона.

Той показа часовника си, голям златен „Ролекс“. Сякаш като беше скъп, гарантираше, че ще показва точно времето.

— И после?

— Върнах се в квартала, където живея, и вечерях в едно ресторантче до блока ми. Жена ми отсъстваше от града. Тя е адвокат. Занимава се с фирмено право. Партньор е в адвокатска кантора.

— Кога се прибрахте вкъщи?

— Около единайсет. Портиерът го потвърди. — Коб пак кимна към Селито. — Ама явно не ми вярват.

— Да се върнем на улица „Седар“. Имаше ли светещи прозорци? Хора, които са се прибрали у дома си?

— Не, там има само офиси и магазини. Не е жилищен район.

— Ресторанти?

— Няколко, но работят само на обяд.

— Строителни обекти?

— Ремонтират една сграда на западната страна на улицата.

— Имаше ли хора по тротоарите?

— Не.

— Бавно преминаващи коли, нещо подозрително?

— Не.

Данс усещаше, че другите полицаи ги наблюдават. Вероятно с нетърпение очакваха момента на големите признания, както си го представят повечето хора. Данс не им обръщаше внимание. Сякаш освен нея и разпитвания в стаята нямаше никого. Кейтрин Данс бе в своя свят — или зона, както казваше синът ѝ Уес — и нищо не я интересуваше.

Погледна записките си. Затвори бележника и смени очилата си, сякаш едните ѝ бяха за четене, а другите — за виждане надалеч. Всъщност бяха с еднакъв диоптър. Сега смени по-големите, кръгли очила с по-малки и правоъгълни, с черни метални рамки, които ѝ придаваха по-строг вид. Наричаше ги „терминаторските цайси“.

С малко по-остър тон попита:

— Ари, откъде всъщност са тези пари?

— Па…?

— Парите? Не сте ги изтеглили от банкомат.

Докато говореха за парите, бе забелязала увеличено ниво на безпокойство — той я гледаше, но с леко сведени очи и дишането му се беше променило; и двете подсказваха, че не е съвсем искрен в отговорите си.

— Точно от банкомат ги бях изтеглил.

— На коя банка?

Той се замисли за момент.

— Не можете да ме накарате да ви дам такава информация.

— Да, но можем да изискаме банкова разписка и да ви задържим, докато я получим. Може да отнеме ден-два.

— Изтеглих пари от шибания банкомат!

— Не това беше въпросът ми. Попитах за парите в щипката.

Той сведе очи.

— Вие ме излъгахте, Ари. Което означава сериозен проблем за вас. Кажете за парите.

— Не знам. Може би част от тях са били от оборота на фирмата.

— От вчерашния ли?

— Предполагам.

— Колко?

— Ами…

— Мога да поискам ревизия и на тези документи.

Той я погледна уплашено и бързо отговори:

— Хиляда долара.

— Къде са останалите? В щипката има триста и четирийсет. Къде са останалите?

— Една част изхарчих в „Хановер“. Друга част оставих вкъщи.

— Вкъщи ли? Жена ви прибра ли се вече? Може ли да го потвърди?

— Още я няма.

— Ще изпратят полицай да потърси парите. Къде точно вкъщи са?

— Не си спомням.

— Петстотин долара? Как може да не помните къде сте оставили петстотин долара?

— Не знам. Просто не помня. Обърквате ме с тия въпроси.

— Какво вечеряхте снощи в ресторантчето до дома ви?

— Хамбургер.

— С каква гарнитура?

— Ами, пържени картофи.

— Кой ви ги сервира?

— Барманът.

— Кой е бил на смяна снощи?

— Мисля, че Джоуи.

— Мислите? Било е снощи, а не знаете със сигурност?

— Имаше много хора.

— Нали той ви сервира?

— Мисля, че да.

— Как платихте?

— В брой.

— Колко беше сметката?

— Около десет долара.

— Пихте ли нещо?

— Две бири.

— Платили сте десет долара за хамбургер с две бири. Не е ли твърде евтино?

— Исках да кажа, че хамбургерът струваше десет.

— Попитах ви за цялата сметка, не само за хамбургера.

— Мислех за хамбургера.

Едва забележимото забавяне в отговорите му при следващите бързо един след друг въпроси, подсказа на Данс, че Коб изобщо не е бил в ресторантчето. Тя се наведе наред, в друга проксемична зона.

— Какво правехте снощи на улица „Седар“?

— Отивах към шибаното метро.

Данс грабна плана на Манхатън.

— „Хановер“ е тук. Метрото е тук. — Силно потрепваше с пръст при всяко посочване на картата. — Няма логика да минете по „Седар“, ако искате да стигнете от „Хановер“ до станцията на „Уолстрийт“. Защо минахте оттам?

— Исках да се поразходя. Да ми се слегне малко храната.

— При заледени тротоари и минусови температури? Често ли го правите?

— Не, просто така реших снощи.

— Ако не вървите често пеша, откъде знаете толкова много за „Седар“? Това, че няма жилищни сгради, работното време на ресторантите, за строежа?

— Просто така. Знам. Какво, по дяволите, означава това?

По челото му бяха избили капчици пот.

— Когато сте изпуснали парите, свалихте ли си ръкавиците, за да извадите картата си за транспорта от джоба?

— Не знам?

— Предполагам, че да. Трудно е да бръкнеш в джоба си със зимни ръкавици.

— Добре — сопна се той. — След като знаете толкова много, сигурно съм ги свалил.

— При този студ, защо решихте да извадите картата си десет минути, преди да стигнете до станцията на метрото?

— Не ми говорете така — възрази той.

— Не сте погледнали часовника си на перона на метрото, нали? — бавно и хладно изрече тя.

— Там го погледнах. Беше девет и половина.

— Не, не сте го погледнали. Никой не размахва златен часовник за пет хиляди долара по пероните на метрото посред нощ.

— Това е. Край. Спирам да отговарям.

Когато се почувства притиснат, разпитваният изпитва силен стрес и може да реагира по различни начини, за да го намали. Най-настъпателните въпроси предизвикват гняв, последван от потиснатост, отказ да сътрудничи и накрая — желание да се пазари. Работата на разпитващия е да определи в какво състояние на стрес е свидетелят и да го неутрализира. Крайната цел е разпитваният да достигне състоянието на примирение и самопризнания.

Данс прецени, че макар да показваше известен гняв, Коб е в състоянието на отричане — такива свидетели скоро започват да твърдят, че паметта им изневерява и да обвиняват разпитващия, че не ги разбира правилно. Най-добрият начин да накараш такъв човек да проговори с използваният от Данс метод на „атакуване с факти“. При екстроверт трябва да се стремиш да извадиш слабостите и противоречията в показанията му, докато съвсем разбиеш защитата му.

— Ари, тръгнали сте от кантората си в седем и половина и сте отишли в „Хановер“. Това го знаем. Останали сте там около час и половина. След това сте се отклонили с две пресечки от пътя си, за да минете по улица „Седар“. Познавате улицата добре, защото там си намирате проститутки. Между девет и девет и половина една е спряла колата си близо до входа на уличката. Спазарили сте се за цената и сте ѝ платили. Качили сте се при нея. Слезли сте около десет и петнайсет. Тогава сте изпуснали парите, вероятно докато сте проверявали мобилния си телефон дали съпругата ви е звъняла или да платите нещо допълнително за услугата. В това време убиецът е навлязъл с колата си в уличката и вие сте видели нещо. Какво? Какво видяхте?

— Не…

— Да — спокойно го прекъсна Данс и мълчаливо се втренчи в него.

Накрая той сведе глава и леко раздалечи коленете си. Устните му затрепериха. Не беше започнал със самопризнанията, но тя го бе тласнала с още една стъпка по веригата на стресовите реакции — към стадия на пазаренето. Сега Данс трябваше да смени тактиката си. Трябваше да изрази някакво съчувствие и да му даде възможност да спаси нещо. Дори при най-голяма склонност да сътрудничи разпитваният продължава да лъже и да премълчава, ако не му дадеш шанс да запази част от достойнството си и да избегне най-лошите последствия от онова, което е сторил.

Данс свали очилата си и се облегна назад:

— Слушайте, Ари, ние не искаме да съсипем живота ви. Уплашили сте се. Това е разбираемо. Този човек обаче е много опасен и ние се опитваме да го спрем. Убил е двама души и вероятно ще има още. Ако ни помогнете да го заловим, това, което научихме за вас днес, няма да се разчуе. Няма да има ревизии, няма да разговаряме със съпругата или шефа ви.

Погледна към детектив Бейкър, който каза:

— Да, гарантирам.

Коб въздъхна. Без да вдига поглед от пода, промълви:

— Мамка му. За триста проклети долара. Защо, по дяволите, се върнах тази сутрин?

Алчност и глупост, помисли си Кейтрин, но каза само:

— Всички допускаме грешки.

Той се подвоуми. Въздъхна и наведе глава.

— Сигурно ще прозвучи безумно. Не видях много и вероятно няма да ми повярвате. Почти нищо нямаше. Всъщност никого не видях.

— Ако сте искрен с нас, ще ви повярваме. Продължавайте.

— Беше около десет и половина или малко по-късно. След като слязох от… колата на момичето, тръгнах към станцията на метрото. Права сте. Спрях и извадих мобилния телефон от джоба си. Включих го и проверих за съобщения. Предполагам, че тогава са изпаднали и парите. Бях в началото на уличката. Погледнах навътре в нея и видях светлини от стопове.

— От каква кола?

— Не видях колата, само стопове. Кълна се.

Данс му повярва. Кимна на Сакс.

— Чакайте — намеси се Райм. — Навътре в уличката ли?

Значи криминалистът слушаше през цялото време.

— Да. В самото дъно на уличката. Лампичката за задната скорост светна и колата започна да се приближава към мен. Доста бързо се движеше, затова се отдръпнах. След това чух свирене на спирачки, колата спря и двигателят се изключи. Остана в уличката. Продължих по пътя си. Чух затръшване на врата и странен шум. Сякаш голямо парче метал падна на паважа. Това беше. Не видях никого. Вече бях отминал уличката. Това е истината.

Райм погледна Данс, която кимна в знак, че свидетелят казва истината.

— Опишете жената, с която сте били — намеси се Бейкър. — Искам да я разпитам.

Коб отговори бързо:

— Около трийсетте, чернокожа, с къса къдрава коса. Колата ѝ е „Хонда“, струва ми се. Не видях регистрационния номер. Беше хубава — добави като някакво жалко оправдание.

— Име?

— Тифани.

Райм се изкиска.

— Обади се в нравствения отдел — нареди на Купър. — Да проверят за момичета, които често работят на „Седар“.

Данс зададе на Коб още няколко въпроса, но накрая кимна и погледна Селито:

— Мисля, че господин Коб ни каза всичко, което знае.

— Обърна се към бизнесмена и добави искрено: — Благодаря за съдействието.

Той примигна, не знаеше как да тълкува думите ѝ. Кейтрин Данс обаче не му се подиграваше. Тя никога не приемаше лично обидните думи и гневните погледи (дори понякога плюнките и хвърлените предмети). Кинесикът трябва да помни, че врагът не е самият свидетел, а бариерите пред истината, издигнати от него.

Селито, Бейкър и Сакс се консултираха за няколко минути и решиха да освободят свидетеля, без да му предявяват обвинения. По някаква причина извършителят бе решил, че не иска да убие жертвата в дъното на уличката, затова се беше върнал на заден ход на пет-шест метра от входа ѝ… Интересен факт. Но имаше ли някаква полза от тях?

Сакс кимна:

— Може и да има. Снегът в дъното на уличката не беше изринат. Може да са останали следи от обувки или гуми.

Райм веднага телефонира — по свръхмодерната компютърна система, разпознаваща гласа му — и нареди на местопрестъплението веднага да бъдат изпратени хора. Скоро му докладваха, че са открили пресни следи от гуми в дъното на уличката. Изпратиха му цифрови снимки.

Въпреки че не се увличаше много по криминалистика, Данс с интерес наблюдаваше този екип. Райм и Сакс работеха в пълна хармония. Още повече я впечатли Мел Купър, който само след десет минути вдигна очи от компютъра и обяви:

— Шевролет „Бронко“, около две-тригодишен.

— Има възможност да е по-стар — допълни Райм.

„Откъде пък му хрумна това?“ — запита се Данс.

Сакс видя намръщеното ѝ изражение и обясни:

— Спирачките са изскърцали.

„Аха.“

Селито се обърна към Данс:

— Браво, Кейтрин. Разби го.

— Как го направи? — поинтересува се Сакс.

Данс обясни метода си:

— Първо опипвам почвата. Проверявам всичко, което вече ни е казал: за бара след работа, за метрото, парите, уличката, хронологията и географията на събитията. Докато го разпитвах, следях реакциите му на всеки въпрос. Оказа се, че парите са особено деликатна тема. Какво толкова нередно е можел да прави с тях? Екстровертен нарцисист и бизнесмен като него? Предположих, че са били или за наркотици, или за секс. Брокерите от „Уолстрийт“ обаче не си купуват евтина дрога от улицата; ако използва наркотици, сигурно си има личен снабдител. Остана да е платил на проститутка. Лесно беше.

— Мамка му, голяма майсторка си. Какво мислиш, Линк? — попита Селито.

Данс с изненада забеляза, че криминалистът може да свива раменете си.

— Добре стана — призна той. — Така получихме нови улики. Иначе можеше да не ги намерим.

Отново насочи погледа си като бялата дъска.

Калифорнийската агентка се усмихна на тази реакция.

„Благодаря за комплимента, детектив Райм…“

Обърна се към Селито:

— Обадете ми се, ако заловите извършителя. Вече има личен интерес към случая.

— Надявам се това да стане още днес — каза Сакс.

Данс им каза довиждане, облече палтото си и отново включи слушалките на миникомпютърчето си. Сега бе заредила кънтри, ирландски песни и класически парчета на „Ролинг стоунс“. (Веднъж на един концерт по молба на мъжа си бе направила кинесичен анализ на Мик Джагър и Кийт Ричардс.)

Погледна за кратко бялата дъска и отново огледа стаята. Стори ѝ се, че чувства напрежението на екипа, работещ по важно разследване. Тръгна си почти със съжаление, че не може повече да участва в усилията за залавяне на Часовникаря.

Денис Бейкър отиде в централата, за да докладва на началството докъде са стигнали, а другите отново се хванаха на работа.

Телефонът на факс машината иззвъня и Райм го погледна с надежда, че са получили нещо важно. Документите обаче бяха за Сакс. Райм се вгледа в лицето ѝ, докато тя четеше. Това изражение му беше познато. Като на куче, надушило дивеч.

— Какво е това, Сакс?

Тя поклати глава:

— Доклад за огледа във вилата на Бен Крийли в Уестчестър. Отпечатъците нямат съвпадения в картотеката, но по някои от инструментите около камината и по бюрото на Крийли са открити следи от плат. Кой отваря чекмеджета с ръкавици?

Разбира се, полицията не разполагаше с картотека за отпечатъците от ръкавици, но ако Сакс намереше при евентуалния заподозрян чифт, оставящ подобни отпечатъци, това щеше да е солидно веществено доказателство.

Тя продължи да чете:

— Пръстта, намерена пред камината, не е същата като пръстта в двора на Крийли. Има по-кисела реакция и съдържа някои замърсители. Като от индустриална зона. В камината са намерени и следи от изгаряне на кокаин. — Погледна Райм и се усмихна накриво. — Мога да се обзаложа, че жертвата на първото убийство, което разследвам, не е била ангелче.

Райм сви рамене:

— Ангел или наркопласьор, убийството си е убийство. Какво друго има?

— В камината имаше изгорени документи. От лабораторията не са успели да възстановят много, но ето какво ми изпращат. — Тя показа останки от документ, вероятно от счетоводна книга или ведомост, показващ сделки за милиони долари. — Открили са част от емблема. Все още я анализират. Изпратили са счетоводните записи на специалист, за да ги разтълкува. Освен това са намерили части от календара му. Напомняне да смени маслото на колата си, час при фризьор, такива неща — и това през седмицата, преди да се самоубие. Изглежда странно.

— Не чак толкова. Решението да се самоубиеш обикновено се взема импулсивно.

Сакс се опита да не взема присърце равнодушното му отношение:

— В деня преди смъртта му е бил в бара „Сейнт Джеймс“.

Посочи листа с фрагменти от календара на мъртвеца.

В една прикачена бележка Нанси Симпсън бе описала накратко заведението.

— Намира се на източна Девета улица — прочете Сакс. — Престъпен район. Защо счетоводител, работещ с милиони долари, ще ходи на такова място? Странно е.

Не чак толкова.

Тя хвърли кратък поглед на Райм, после се отдалечи в единия ъгъл на стаята. Той разбра намека ѝ и я последва с инвалидната количка.

Сакс клекна до него. Райм се почуди дали ще го хване за ръката (тъй като част от сетивността му се беше възстановила, държането за ръце бе от голямо значение за отношенията им). Между личния и професионалния им живот обаче имаше съвсем тънка граница и сега Сакс остана дистанцирана.

Райм — прошепна тя.

— Знам какво…

— Изслушай ме първо.

Той изръмжа.

— Трябва да водя и това разследване.

— Имаме приоритети, Сакс. Издирването на Часовникаря е по-належащо от твоето разследване. Каквото и да е станало с Крийли, дори да има друг виновник и да не е било самоубийство, извършителят вероятно не е сериен убиец. Часовникарят е. Той трябва да е с приоритет. Ако има някакви улики по случая „Крийли“, те ще се запазят и след като заловим нашия човек.

Сакс поклати глава:

— Не съм на това мнение, Райм. Аз дадох ход на нещата. Знаеш как става. Вече се знае, че водим разследване. Уликите и извършителите лесно могат да изчезнат.

— В момента Часовникаря вероятно си набелязва нова жертва. Може в момента да убива някого… И повярвай ми, ако извърши друго убийство и ние не направим нищо, ще стане лошо. Бейкър ми каза, че нареждането да поемем случая е дошло много отвисоко.

Настоявали…

— Това няма да повлияе на разследването. Ако има ново престъпление, аз ще поема огледа. Ако Бо Хауман организира тактическа операция, ще бъда там.

Райм се намръщи:

— Тактическа операция, а? Няма да получиш десерт, докато не си изядеш супата.

Тя се засмя и криминалистът почувства стискане с ръката си.

— Стига, Райм, знаеш как е в полицейската работа. Никой не води само по едно разследване. Повечето детективи в отдела за тежки престъпления са затрупани с папки. Мога да се справя с два случая.

Неясно предчувствие измъчваше Райм. Той се замисли, след което измърмори:

— Да се надяваме, Сакс. Да се надяваме.

Това бе най-доброто насърчение, което можеше да ѝ даде.

Джоан Харпър се чувстваше добре.

Стройната трийсет и две годишна жена работеше в ателието на няколко пресечки от цветарницата си в Сохо. Тя бе сред приятели.

Сиреч рози, орхидеи, стрелиции, лилии, хеликонии, червени антуриуми и пурпурна алпиния.

Ателието заемаше обширния приземен етаж на един стар склад. Вътре бе хладно и се налагаше да държи повечето стаи тъмни, за да не избледняват цветята. При все това тук ѝ харесваше, прохладата, сумракът, миризмата на люляк и тор. Джунгла насред Манхатън.

Мускулестата жена добави още малко пенопласт в огромната керамична ваза пред себе си.

Прекрасно се чувстваше.

Причините бяха две: защото работеше по творчески проект, чийто замисъл бе изцяло неин.

И защото още чувстваше тръпката от снощната си среща.

С Кевин, който знаеше, че декоративният татул се нуждае от изключително добро аериране на почвата, че пълзящият червен седум цъфти в яркочервено през целия септември, и че Дон Календенон е изпратил три топки извън игрището, благодарение на което „Мете“ са спечелили срещу „Балтимор“ през 1969 година. (Баща ѝ бе увековечил два от блестящите удари на снимка.)

Кевин беше чудесен. Имаше трапчинки и очарователна усмивка. И беше ерген.

Какво по-хубаво от това?

Пред прозореца премина сянка. Тя погледна, но не видя никого. Този участък от улица „Спринг“ беше пуст, рядко минаваха хора. Тя присви очи и се взря през стъклото. Да, трябваше да накара Хосе да ги измие. Щеше да го направи още щом времето се позатопли.

Продължи да подрежда вазата и да си мисли за Кевин. Щеше ли да излезе нещо между тях?

Може би.

Може би не.

Имаше ли значение? (Е, да, разбира се, че имаше, но мине ли трийсетте, една жена не бива да храни твърде големи надежди.) Важното бе, че двамата се забавляваха, когато бяха заедно. След неколкогодишни опити да флиртува с различни мъже след развода си тя смяташе, че има право да се забавлява с друг мъж.

Джоан Харпър, много напомняща червенокосата от „Сексът и градът“, бе дошла с идеята да стане известна художничка, да живее в скъп мезонет в Ийст Вилидж и да продава картините си в галериите „Трибека“. Артистичният свят обаче бе на друго мнение. Той беше твърде жесток, твърде посредствен, твърде… да, неартистичен. За да успееш, трябваше да шокираш публиката, да си ненормален, богат или да спиш с подходящ човек. Джоан се отказа от изобразителното изкуство и за известно време прави опити в областта на графичния дизайн, но това също не я удовлетворяваше. Постъпи в една фирма за озеленяване недалеч оттук и работата ѝ хареса. Реши, че ако ще се мре от глад, по-добре да е правейки нещо, което ѝ харесва.

Започна на шега, но дори за своя изненада пожъна успех. Преди няколко години успя да отвори собствена фирма. Сега държеше магазина на „Бродуей“ и ателието на — улица „Спринт“, откъдето ежедневно доставяше цветя за други фирми и магазини, обслужващи приеми, церемонии и специални събития.

Продължи да добавя от пенестия полимер, зелени листа и евкалиптови клонки във вазата — цветята щеше да сложи в последната минути. Джоан леко потрепери от течението. Погледна часовника върху тъмната стена. Нямаше да чака още дълго, замисли се. Кевин трябваше да изпълни няколко поръчки в града, макар че фирмата му за озеленяване бе в Ню Джърси. Беше ѝ се обадил сутринта, за да каже, че ще дойде в късния следобед. Уж небрежно подметна, че ако тя няма много работа, можели да отидат да пийнат по нещо.

Пак премина сянка, този път пред стъклото на външната врата.

Тя бързо вдигна очи. Нямаше никого. Побиха я тръпки. Погледна към задната врата, която никога не използваше. Пред нея бяха натрупани кашони. Беше заключена… всъщност дали наистина?

Джоан присви очи, но на сиянието от бледото слънце, отразяващо се в прозорците отсреща, не можеше да види. Трябваше да е заключено. Тя заобиколи работната си маса, за да отиде да провери.

Подръпна веригата. Да, беше заключено. Джоан погледна нагоре и изпищя от уплаха.

На няколко крачки от нея на тротоара отпред стоеше огромен мъжага и я гледаше. Висок и дебел, той се наведе леко и се взря през прозореца, закривайки с ръка очите си заради блясъка на стъклото. Носеше старомодни пилотски очила с огледални стъкла, спортна шапка и въпреки студа — само шлифер. Заради блясъка на слънцето в стъклата не виждаше, че тя е точно пред него.

Джоан застина от ужас. Понякога минувачи се спираха да надничат, но нещо в съсредоточения му поглед я плашеше. Кварталът не беше сред най-безопасните. Стъклото на входната врата не беше бронирано — с чук или тухла лесно можеше да се счупи. Пък и при толкова малко минувачи едно нападение лесно можеше да мине незабелязано.

Тя се отдръпна.

Може би зрението му се нагоди към светлината или пък намери чист участък от стъклото, но той я забеляза. Изненадано се дръпна. Като че ли се двоумеше. Посегна към кръста си — дали за мобилен телефон, зачуди се тя? Изведнъж се завъртя и бързо се отдалечи.

Джоан изтича напред и долепи лицето си до стъклото. Имаше нещо зловещо в този човек — в стойката му: приведен, с вдигната глава, ръце в джобовете, втренчен в прозореца през очилата. В огромното му тяло.

Джоан отмести вазата и пак надникна навън. От непознатия нямаше и следа. Тя се изкуши да изтича в магазина, да провери дневния оборот и да поговори с продавачите, докато Кевин се появи.

Облече палтото си и отиде при входната врата. Там се поколеба, промени решението си и се върна в ателието. Излезе през товарната рампа. Загърна се добре с палтото и бързо тръгна към „Бродуей“. Ярката слънчева светлина я поуспокои, дори ѝ създаваше усещане за някаква топлина след сумрака в ателието.

Джоан отново се огледа. От дебелака нямаше и следа.

„Ох, стига си се стряскала от нищо — помисли си. — Колко трябва да е изпаднал човек, за да тръгне да ограбва цветарка?“

8.

„Бил ли е тук?“

Амелия Сакс стоеше до голяма саксия, миришеща на урина, от която стърчеше едно-единствено мъртво пожълтяло стебло. Надникна през прозореца.

Бе очаквала мизерия, но не чак такава. Стоеше пред бар „Сейнт Джеймс“ на ръба на една пукнатина в бетонния тротоар. Заведението бе на източна Девета улица в Алфабет Сити — Азбучния град — наречен така, защото авенютата, ориентирани по посока север-юг, бяха означени с букви: A, B, C, D. Само преди няколко години кварталът бе сред най-опасните в града, останка от гангстерското царство в Долен Ийстсайд. Оттогава положението леко се беше подобрило (свърталищата на наркопласьори се преустройваха в луксозни жилища), но районът си оставаше престъпен. Пред краката на Сакс от снега стърчеше игла от спринцовка, а пък на един перваз на няколко сантиметра от лицето ѝ бе оставена изразходвана 9-милиметрова гилза.

Какво, по дяволите, ще прави на такова място преуспяващ счетоводител и капиталист, собственик на две къщи и скъпа кола, в деня преди смъртта си?

В момента, през деня, мизерната кръчма не беше много пълна. През мръсните прозорци Сакс видя местни старци, седнали край бара и на близките маси, отпуснати жени и съсухрени мъже, които получаваха повечето енергия, за да живеят, от бутилката. В малко помещение отзад имаше неколцина безделници, бели мъже с дънки, дочени гащеризони и работни ризи. Бяха десетина и вдигаха врява до Бога — Сакс ги чуваше дори през прозореца. Веднага се замисли за бандитите, прекарващи повечето си време в такива квартални барове. Не особено интелигентни, мързеливи, но избухливи и опасни. Един поглед ѝ беше достатъчен, за да разбере, че тези хора са готови да наранят човек.

Сакс влезе и се настани на едно столче в края на Г-образния бар, където нямаше да бие толкова на очи. Барманката бе около петдесетте, със слабо лице, червени пръсти и събрана на главата коса като на кънтри певица. Изглеждаше уморена от живота. „Не от това, че е видяла всичко — помисли си Сакс, — а от това, че всичко, което е видяла, е било по такива места.“

Детективката си поръча диетична кока-кола.

— Соня — изкрещя някой от задната стаичка.

В мръсното огледало зад бара Сакс видя русоляв младеж с много тесни дънки и шлифер. Имаше издължено лице и изглеждаше пийнал.

— Дики иска да ти каже нещо. Ама го е срам. Ела насам. Хайде, позабавлявай нашия срамежливко.

— Я си го начукай, бе — изкрещя някой отзад, вероятно Дики.

— Ела, Соня, слънчице! Седнѝ на скута на срамежливото момче. Ще ти бъде удобно. Равно. Нищо няма да ти убива.

От стаята избухна смях.

Соня знаеше, че мръсните шегички се отнасят и за нея, но извика игриво:

— По-малък е от сина ми.

— Няма проблем, всички знаем, че би спал и с майка си!

Избухна бурен смях.

Соня срещна погледа на Сакс, но бързо отмести очи, сякаш се срамуваше, че насърчава обидното отношение към жените в града. Хубавото на алкохола обаче е това, че не поддържа за дълго нито гнева, нито еуфорията и скоро младежите преминаха на спорове за мачове и мръсни вицове. Докато пиеше безалкохолното си, Сакс попита Соня:

— Е, как върви?

Жената се усмихна равнодушно:

— Отлично.

Явно не смяташе да обсъжда положението си, особено с по-млада и по-хубава жена, която не е принудена да работи в такава дупка.

Хубаво, значи можеха да говорят делово. Сакс показа полицейската си значка и снимка на Бенджамин Крийли.

— Да сте го виждали тук?

— Тоя ли? Да, няколко пъти е идвал. Свестен човек. Не като някои други. — Барманката хвърли кратък поглед към задната стаичка. — От известно време обаче не съм го виждала. Може би от месец. Последния път участва в скарване. Предположих, че може повече да не се появи.

— Какво става?

— Не знам. Само чух крясъци и в следващия момент той изхвърча през вратата.

— С кого се е скарал?

— Не видях. Само ги чух.

— Да сте го виждали да продава наркотици?

— Не.

— Не знаете ли, че се е самоубил?

Соня се ококори:

— Бога ми, не.

— Разследваме смъртта му… И ще съм ви благодарна, ако си мълчите за идването ми.

— Да, разбира се.

— Можете ли да ми кажете нещо повече за него?

— Бога ми, дори не знам името му. Струва ми се, че е идвал около три пъти. Има ли семейство?

— Да.

— Ох, лоша работа. Много лоша.

— Има син, ученик.

Соня поклати глава:

— Гърт може би знае нещо повече за него. Тя е другата барманка. Работи повече от мен.

— Сега тук ли е?

— Не. За известно време няма да я има. Искате ли да ѝ предам да ви се обади?

— Дайте ми номера ѝ.

Барманката го написа на листче. Сакс се наведе напред и кимна към снимката на Крийли:

— Срещал ли се е с някого по-често?

— Обичаше да сяда там. — Барманката кимна към задната стаичка. — Там се подвизаваше.

Бизнесмен, въртящ милиони, и онези негодяи? Дали двама от тях бяха разбили вилата на Крийли в Уестчестър и бяха палили камината му?

Сакс погледна в огледалото. Тези младежи изглеждаха стабилна компания. Може би бяха прохождащи мафиоти. В града имаше доста заведения, в които се събираха такива. Те по принцип бяха дребни риби, но понякога малките банди са по-опасни от традиционната мафия, която не закача невинни и не се занимава с наркотици. Сакс се опита да си представи връзка между Бенджамин Крийли и местните банди. Не ѝ се удаде лесно.

— Виждали ли сте ги да носят кокаин?

Соня поклати глава:

— Не.

Сакс се наведе и ѝ прошепна:

— Знаете ли с коя група са свързани?

— Каква група?

— Банда. Знаете ли кой е шефът им, кой ги командва? Поне нещо?

Соня се подвоуми за момент. Погледна Сакс, за да се увери, че говори сериозно, след което се изсмя:

— Тия там не са бандити. Мислех, че знаете. Ченгета са.

Накрая дойде ред на часовниците, визитната картичка на Часовникаря. От сапьорния отдел ги бяха изпратили, вече проверени за всякакви оръжия за масово поразяване.

— Нима не са открили миниатюрна ядрена бомба? — саркастично попита Райм.

Дразнеше го забавянето и това, че уликите са били в чужди ръце. Така рискът от замърсяване беше по-голям.

Пуласки попълни формулярите за приемане и полицаят, който донесе часовниците, си тръгна.

— Да видим какво имаме — измърмори Райм и се приближи с количката до масата, докато Купър разопаковаше часовниците.

Бяха еднакви. Единствената разлика бе в кръвта, засъхнала по основата на онзи от кея. Изглеждаха стари, но частите им бяха нови. Механизмите им бяха в херметични кутии, които сапьорите бяха отворили. И двата показваха точно време. Работеха на пружина, която се навиваше с ключе от задната страна. Кутията беше дървена, боядисана в черно, а циферблатът — от окислен бял метал. Цифрите бяха римски, а стрелките — също черни и с остри върхове. Нямаше секундна стрелка, но часовниците тиктакаха шумно.

Най-необичайната им черта бе голямо прозорче в горната част на циферблата, което показваше фазите на луната — от новолуние през първа четвърт до пълнолуние и пак обратно. По средата на прозорчетата сега стоеше пълната луна — изобразена със зловещо човешко лице със стиснати устни и заплашително втренчени очи.

„В небето грее пълна Студената луна…“

Купър се зае да анализира часовниците с обичайната си прецизност и обяви, че няма отпечатъци от пръсти. Малкото микроулики съвпадаха с пробите, събрани от Сакс на местопрестъпленията, което означаваше, че часовниците не са били сглобени в жилището или колата на престъпника.

Лаборантът добави:

— Изглежда, че отзад са имали етикети, но са били махнати. Правоъгълни лепенки. Твърде са големи, за да са етикети с цената, но едва ли са съдържали информация за производителя. Тя е щампована върху дървото.

— Лепенката вероятно е била от магазина — предположи Пуласки.

— Така ли мислиш? — саркастично попита Райм, което му спечели укорителен поглед от Том. — Кой е производителят?

— „Арнолд Продъктс“. Фреймингам, Масачузетс.

Купър проведе търсене в Интернет и прочете информацията от сайта:

— Продават часовници, кожени изделия, украса за офисни помещения, сувенири. Качествена изработка. Продуктите им не са евтини. Имат десетина модела часовници. Този е викториански. Класически месингов механизъм, дървена кутия, изработен е по модел на британски часовник от деветнайсети век. Цена на едро — петдесет и четири долара. Не се продават в търговската мрежа. Който иска да си поръча, трябва да се обърне към дистрибуторите.

— Серийни номера?

— Поставят се върху механизма, не върху самия часовник. Може с нищо да не ни помогне.

— Но може и да ни помогне — отбеляза Райм. — Да се надяваме. Добре, обади се във фирмата.

— Аз ли? — попита Пуласки.

— Ами, да, кой друг?

— Добре. Да кажа серийните номера на производителя и да го накарам да провери в кой склад за разпространение са били изпратени.

— Точно така.

Новобранецът извади мобилния си телефон, взе номера от Купър и набра.

Разбира се, можеше убиецът изобщо да не е купувал часовниците. Можеше да ги е откраднал от склада или от частен дом. Можеше да ги е купил на гаражна разпродажба.

Но „може“ не беше дума от криминалистическата терминология, размишляваше Райм.

Отнякъде трябваше да се започне.

В градската управа действа добрата стара система на властта, основаваща се на пари, покровителство и връзки, разпростиращи се като желязна паяжина навсякъде, от най-високото до най-ниското ниво, оплела политици, държавни служители, бизнесмени, директори на предприятия и най-обикновени работници… Безкрайна.

Ню Йорк, разбира се, не прави изключение, но класическата мрежа, в която Амелия Сакс сега се оказа заплетена, бе малко по-различна — в центъра на всичко бе една дама на средна възраст.

Жената бе около петдесетте, носеше синя униформа с доста висулки отпред — медали, панделки, копчета, почетни значки. И брошка с американското знаме, разбира се. Също като политиците, началниците от нюйоркската полиция са длъжни да носят американския флаг на публични места. Прошарената ѝ коса бе подстригана на черта и ограждаше като в рамка издълженото ѝ, сериозно лице.

Мерилин Флеърти беше инспектор, една от малкото жени с такъв ранг в управлението (инспектор е по-висше звание и от капитан). Беше старши офицер в оперативния отдел, директно подчинена на началника на управлението. Оперативният отдел се занимава с много неща, но най-важното е да организира сътрудничеството с други организации за различни важни събития: планирани като посещенията на високопоставени лица, или не като терористични атаки. И може би най-важната част от работата ѝ бе да поддържа връзка с кметството.

Флеърти се беше издигнала в йерархията също като Сакс (и двете бяха от Бруклин). Инспекторката бе започнала като обикновен патрулиращ полицай, след това се беше прехвърлила в детективското бюро, бе израснала до лейтенант, началник на участък, и оттам — нагоре. Строга и намръщена, тя бе страшилище във всяко отношение — едра и мускулеста, с достатъчно умения и кураж, за да нагази сред минното поле, на което се натъква всяка жена във висшето командване.

Ако не вярваше, че е успяла, достатъчно бе да погледнеш на стената снимките ѝ с различни високопоставени приятели: висши чиновници, собственици на крупни строителни фирми, дори знаменитости от света на киното. Имаше нейна снимка с достолепен пооплешивял мъж, седнал на верандата на голяма крайморска вила. Друг признак, говорещ за успеха ѝ, бе кабинетът ѝ на „Полис Плаза“ едно, където се намираха сега. Флеърти някак си се беше уредила с ъглово помещение с изглед към пристанището. Никой от познатите на Сакс инспектори не можеше да се наслаждава на такава гледка.

Сакс седеше срещу Флеърти от другата страна на скъпото лакирано бюро. Другият гост в кабинета бе заместник-кметът Робърт Уолас. Той имаше големи бузи и самодоволно изражение, а прошарената му коса беше оформена елегантно. В момента носеше обикновени дрехи — сигналът за възможна корупция сред полицаите бе привлякъл вниманието на кметството и Уолас идваше направо от вилата си на южния бряг на Лоно Айлънд където прекарваше коледната си ваканция.

— Вие сте дъщерята на Херман Сакс — отбеляза Флеърти; без да изчака отговор, погледна Уолас. — Беше патрулиращ полицай. Добър човек. Била съм на церемонията по награждаването му.

Бащата на Сакс бе получил много награди по време на службата си. Тя се почуди за коя по-точно говори инспекторката. Дали за случая, когато бе убедил пиян мъж да остави ножа, който държал на гърлото на съпругата си? Или когато беше скочил през една витрина, за да обезоръжи грабител в местен магазин? А може би когато бе изродил едно бебе в киносалона „Риалто“, докато на големия екран Стийв Макуин се сражавал срещу лошите, а майката, латиноамериканка, се гърчела в родилни мъки на покрития с пуканки под?

— За какво става дума? — поинтересува се Уолас. — Разбрах, че има подозрения за престъпна дейност, в която са замесени полицаи.

Флеърти обърна ледените си очи към Сакс и кимна.

Беше неин ред.

— Възможно е… Има подозрения за сделки с наркотици. И съмнително самоубийство.

— Добре — проточено изрече Уолас.

Беше дошъл като висш функционер на кметството, сред отговорностите му бе да следи за пълното изкореняване на полицейската корупция. Сакс беше проучила всичко за него, за да се увери, че е надежден съюзник в тази борба. Той не се беше посветил на политическа кариера, а бе бизнесмен, назначен на сегашния си пост от кмета. Явно си вършеше работата — от три години нямаше нито един скандал в полицейското управление и сега той внимателно слушаше Сакс.

Набръчканото лице на Флеърти оставаше безизразно.

Под изпитателния поглед на инспектора Сакс разказа за самоубийството на Бенджамин Крийли и подозренията си заради счупения му палец, изгорените улики във вилата му, следите от кокаин и възможната връзка с някои полицаи, посещаващи „Сейнт Джеймс“.

— От участък 118.

Това беше в Ийст Вилидж. Оказа се, че „Сейнт Джеймс“ е любимият бар на местните ченгета.

Уолас болезнено присви очи.

— Знаете ли имената им?

— Не. Дори нямам доказателства, че Крийли се е срещал с някого от тях. Все пак това е много вероятно.

Флеърти докосна пръстена с диамант на средния си пръст. Камъкът беше огромен. Освен него и една масивна златна гривна тя не носеше други бижута. Изражението на инспекторката оставаше непроницаемо, но Сакс знаеше, че новината много я тревожи. Дори само намек за корупция сред полицаите караше местните власти да треперят. Проблемът в участък 118 обаче щеше да е особено сериозен. Според статистиките това бе образцов участък с най-голям брой разкрити престъпления, но и с най-голяма смъртност сред служителите. На ключови постове в „Голямата сграда“ се назначаваха повече полицаи от този участък, отколкото от който и да е друг.

— Никога не сме получавали сведения, че там може да има проблеми — измърмори Уолас.

Флеърти се загледа в Сакс и разсеяно потърка пресата за мастило със скъпата си писалка.

— След като открих, че може да има връзка между тях и Крийли, изтеглих двеста долара от близкия автомат и ги смених срещу целия оборот на бара. Някои от банкнотите са дошли от полицаите.

Флеърти кимна:

— Хубаво. И сигурно сте проверили серийните номера.

— Да. Не намерих съвпадения със списъците за издирване от министерствата на финансите и правосъдието. Но почти всички банкноти показаха положителна проба за кокаин. Една — за хероин.

— Боже — възкликна Уолас.

— Да не си правим прибързани заключения — предупреди го Флеърти.

Сакс кимна и обясни какво има предвид инспекторката: Много двайсетдоларови банкноти в обръщение съдържат следи от наркотици. В случая обезпокоителното бе това, че почти всички банкноти на полицаите в „Сейнт Джеймс“ са имали такива следи.

— Кокаинът със същия състав ли е като намерения в камината на Крийли? — поинтересува се Флеърти.

— Не. И барманката твърди, че никога не ги е виждала да носят наркотици.

— Има ли някакви доказателства, че полицаите са замесени в смъртта на Крийли? — попита Уолас.

— О, не. Дори не намеквам за такова нещо. Версията ми е, че ако изобщо има замесени полицаи, ролята им е била само да свържат Крийли с някоя банда. Получили са процент от сделката. А може би Крийли е бил пласьорът. Във всеки случай, вероятно е станал твърде алчен или е настъпил някого, който го е изкарал от играта.

— Богат бизнесмен да търгува с наркотици?

— Може би така е спечелил част от състоянието си.

— Бил ли е арестуван в миналото?

— Крийли ли? Не. Телефонирах на жена му. Никога не го е виждала да взема наркотици. Много наркомани обаче успяват да държат пристрастеността си в тайна. Особено пласьорите, ако самите те не вземат дрога.

Инспекторката сви рамене:

— Разбира се, може да е фалшива тревога. Може би Крийли просто е срещнал някой познат в „Сейнт Джеймс“. Споменахте, че е спорил с някого вечерта, преди да умре.

— Така ми казаха.

— Може би просто някоя от сделките му не е вървяла добре. Може да няма връзка с участъка.

Сако кимна енергично:

— Точно така. Може би е просто съвпадение, че в „Сейнт Джеймс“ се събират полицаи… Може Крийли да е бил убит заради невърнати заеми или защото е видял нещо, което не е трябвало.

Уолас се изпъна и погледна през прозореца към ясното синьо небе.

— Предвид смъртния случай, мисля, че трябва да се действа бързо. Информирайте вътрешния отдел.

Отдел „Вътрешно разследване“ разкрива престъпления, извършени от полицаи, но Сакс не искаше той да се намесва. Тя водеше разследването. Не искаше да ѝ го отнемат.

Флеърти отново докосна писалката, но явно се отказа да си играе с нея. Мъжете могат да си позволят всякакви нервни тикове; жените — не, поне не на това ниво. С пръстите си, носещи безупречен маникюр, Флеърти остави писалката в горното си чекмедже.

— Не, няма да замесваме вътрешния — обяви.

— Защо не? — пожела да узнае Уолас.

Инспекторката поклати глава:

— Твърде близки са до полицаите от Сто и осемнайсети. Ще се разчуе.

Уолас бавно кимна:

— Щом мислите, че така е по-добре…

— Така мисля.

Но радостта на Сакс, че вътрешният отдел няма да се намеси в случая, не продължи дълго, защото Флеърти добави:

— Ще намеря на кого да поверя разследването. Някоя по-висша инстанция.

Сакс се подвоуми само за минута:

— Искам аз да продължа разследването, госпожо инспектор.

— Вие нямате опит — възрази Флеърти. — Не сте работили по вътрешно разследване. — Значи инспекторката също бе направила проучвания. — Това са по-особени случаи.

— Знам, но мисля, че ще се справя.

„Аз съм тази, която доведе случая до този етап. Това е първото ми разследване на убийство. Проклета да съм, ако позволя да ми го отнемат.“

— Това не е само анализ на улики.

— Аз съм водещ детектив в разследването на смъртта на Крийли — спокойно обяви Сакс. — Не съм прост анализатор на улики.

Инспекторката продължи, сякаш не я е чула:

— Добре. Ако обичате, донесете ми всички материали по случая. Всичко, което имате.

Сакс се наведе напред, нервно заби нокътя на показалеца си в кожичката на палеца. Какво трябваше да направи, за да си запази разследването?

Неочаквано заместник-кметът се намръщи:

— Чакайте. Не работите ли вие с онзи детектив, който е на инвалидна количка?

— Линкълн Райм. Да, с него работя.

Той се замисли за момент, след което погледна Флеърти:

— Предлагам да ѝ оставим разследването, Мерилин.

— Защо?

— Има добра репутация.

— Тук не ни трябва репутация. Трябва ни човек с опит. Не се обиждайте.

— Не се обиждам — спокойно отвърна Сакс.

— Това са много деликатни случаи. Взривоопасни.

Уолас обаче си беше наумил нещо:

— На кмета ще му хареса. Тя е сътрудничка на Райм, който се ползва с добро име. И е цивилен. Хората ще я приемат като независим следовател.

„Хората“ — тоест журналистите.

— Не искам голямо, шумно разследване — настоя Флеърти.

— Няма да е шумно — побърза да се намеси Сакс. — Имам само един полицай, който работи с мен.

— Кой?

— От патрулния отдел. Рей Пуласки. Способен полицай. Млад, но способен.

След кратка пауза Флеърти попита:

— Как смятате да действате?

— Ще потърся още за връзката на Крийли с участъка и „Сейнт Джеймс“. Ще потърся мотиви за убийството му, несвързани със Сто и осемнайсети. Ще разпитам деловия му партньор. Може би е имало проблем с клиенти или с някоя поръчка. Освен това трябва да намерим още информация за връзката му с търговията на наркотици.

Флеърти не изглеждаше съвсем убедена, но каза:

— Добре. Ще опитаме по този начин. Но ще ме информирате за всяко ваше действие. Мен и никого другиго.

Сакс изпита огромно облекчение.

— Разбира се.

— Ще ме осведомявате по телефона или лично. Не с имейли и доклади… — Флеърти се намръщи. — Още нещо. Работите ли по друго разследване?

Не можеш да се издигнеш на такъв пост, ако нямаш развито шесто чувство. Сакс през цялото време се беше молила началничката да не зададе този въпрос.

— Помагам при едно разследване. По случая с Часовникаря.

Флеърти се намръщи:

— О, това ли? Не знаех… В сравнение с тези серийни убийства случаят в „Сейнт Джеймс“ не е толкова важен.

Сакс си спомни думите на Райм. „Твоето разследване не е толкова спешно като търсенето на Часовникаря…“

Уолас се замисли за момент. Погледна Флеърти:

— Мисля, че трябва да разсъждаваме като зрели хора. Кое ще изглежда по-сериозно в очите на хората? Убийството на няколко човека или скандал в полицейското управление, който пресата ще разнищи преди нас? Репортерите надушват корумпираните полицаи като акули кръв. Не, този случай е приоритетен. Няма спор.

Сакс се засегна от коментара на заместник-кмета: „Убийство на няколко човека…“ Но не можеше да отрече, че имат еднакви цели. Тя искаше да докара разследването „Крийли“ до край.

За втори път този ден тя каза:

— Ще се справя и с двете разследвания. Гарантирам ви, че няма да има проблем.

В ушите ѝ отново прозвуча скептичният глас на Райм: „Да се надяваме, Сакс…“

9.

13.57 ч.

Амелия Сакс взе Пуласки от дома на Райм, отвличане, което явно не се хареса на криминалиста, макар че в момента новобранецът не изглеждаше много зает.

— Колко вдига това чудо? — попита Пуласки и погали таблото на шевролета ѝ „Камаро Ес Ес“ от 1969 г.

— Качвала съм до триста.

— Уха!

— Харесваш ли коли?

— Повече си падам по мотори, да знаеш. В гимназията с брат се разкарвахме с два.

— Еднакви ли?

— Кои?

— Моторите.

— А, защото сме близнаци ли имаш предвид? Не, не сме правили такива неща. Да се обличаме еднакво и така нататък. Мама ни караше, но ние упорствахме. Сега ни се присмива, разбира се — заради униформите. Както и да е, карахме мотори. Не сме имали възможност да отидем в магазина и да си купим, каквото ни харесва, разбира се, две еднакви хонди 850 или нещо подобно. Вземахме каквото намерим от втора и трета ръка. — Рей се усмихна лукаво. — Една нощ, когато Тони спеше, се промъкнах в гаража и размених двигателите. Така и не се усети.

— Още ли караш мотор?

— Бог те кара да избираш: деца или мотоциклет. Няколко дни, след като Джени роди, един късметлия от Куинс се сдоби с много хубав „Мото Гуци“ на добра цена. — Пак се усмихна. — С много специален двигател.

Сакс се разсмя. След това му обясни какво трябва да правят. Искаше да провери няколко следи: втората барманка в „Сейнт Джеймс“, Гърт, скоро щеше да се появи на работа и Сакс искаше да поговори с нея. Искаше също така да разпита партньора на Крийли, Джордан Келър, който скоро щеше да се върне у дома си от командировка в Питсбърг.

Но преди това имаше още една задача:

— Какво мислиш за работата под прикритие?

— Ами, мисля, че ще се справя.

— Неколцина от момчетата в бара ме загледаха, затова сега трябва да отидеш ти. Няма да носиш микрофони или други такива. В случая ни трябва само информация, не доказателства.

— Какво да правя?

— Погледни в куфарчето ми. На задната седалка.

Тя бързо смени скоростите, рязко зави и отново изправи волана на мощната кола. Пуласки вдигна куфарчето ѝ от пода.

— Взех го.

— Виж формулярите най-отгоре.

Той кимна и ги извади. Заглавието бе „Контрол на опасни веществени доказателства“. Имаше приложен циркуляр, описващ нова процедура за периодични проверки на опасни предмети, иззети като веществени доказателства — оръжия, химикали — за да се контролира правилното им съхранение.

— Не бях чувал за такова нещо.

— Защото аз го измислих.

— Ясно.

Тя обясни, че целта е да му даде повод да проникне в участък 118 и да сравни ведомостите за съхраняващи се там веществени доказателства със самите доказателства.

— Ще им кажеш, че проверяваш как се съхраняват веществените доказателства, но искам от теб да прегледаш картотеката за иззети наркотици през последната година. Запиши имената на престъпниците, датите, количествата и данните за извършените арести. Ще сравним данните с документацията на прокуратурата по същите случаи.

Пуласки кимна:

— Така ще разберем дали има изчезнали наркотици между датата на картотекиране и влизането в съда… Добра идея.

— Да се надяваме. Може никога да не узнаем кой ги е взел, но за начало е добре. Хайде, отивай да си поиграеш на шпионин.

Тя спря на няколко пресечки от участък 118, сред мизерни постройки в Ийст Вилидж. Сакс го погледна пак:

— Спокоен ли си?

— Никога не съм правил такова нещо, но ще се пробвам.

Той се подвоуми, погледна формуляра, пое си дълбоко въздух и слезе.

След като Пуласки тръгна, Сакс се обади в отдел „Тежки престъпления“ и във ФБР и Бюрото по наркотиците, за да провери дали в участък 118 има преждевременно прекъснати разследвания за наркотици при съмнителни обстоятелства. Никой не беше чувал нищо такова, но статистиката показваше, че въпреки блестящото им представяне на другите фронтове, местните полицаи водят твърде малко разследвания на организираната престъпност. Това означаваше, че детективите вероятно защитаваха местните банди. От ФБР ѝ казаха, че една традиционна мафиотска групировка напоследък се опитва да се установи в Ийст Вилидж, след като в района вече се извършва активна строителна дейност и има добри възможности за рекет на строителните и ремонтните фирми.

Сакс телефонира на един приятел, началник на отряд за борба с организираната престъпност в централен Манхатън. Той ѝ съобщи, че в Ийст Вилидж има две главни банди, които владеели цялата търговия с хероин и кокаин и нямало да се поколебаят да убият свидетел, както и всеки, който се опитва да ги лъже или не си плаща навреме.

Представянето на убийство като самоубийство обаче не било в техен стил. По-скоро щели да му пръснат набързо главата на улицата и да отидат в някой бар да се почерпят.

Не след дълго Пуласки се върна с типичните за него обемни записки. „Този момък записва всичко…“ — помисли си Сакс.

— Как мина?

Пуласки трудно сдържа самодоволството си:

— Ами, добре, струва ми се.

— Откри ли нещо интересно?

Той сви рамене:

— Сержантът на пропуска се опита да ме спре, но аз го погледнах ей така… „Какъв си ти, че да ме спираш, бе?

Искаш ли да се обадя на началството да има кажа, че не могат да получат необходимите данни заради теб?“ Той веднага омекна. Изненадващо.

— Браво.

Сакс чукна юмрука си в неговия. Личеше си колко е доволен младият полицай от представянето си.

Потеглиха и излязоха от Ийст Вилидж. Когато сметна, че са се отдалечили достатъчно от участъка, Сакс спря встрани от пътя и започна да сравнява двете колони с цифри.

След десет минути вече имаха резултат. Ведомостта на участъка и данните на прокуратурата почти съвпадаха. За една година бяха изчезнали само около двеста грама хероин и около 100 кокаин.

— Документите не изглеждаха подправени — отбеляза Пуласки. — Реших, че е хубаво да потърся и такива следи.

— Добре си се сетил. Не бях помислила за това.

Значи един от мотивите — че клиентите на „Сейнт Джеймс“ и Крийли са продавали наркотици, откраднати от хранилището за веществени доказателства на участък 118 — отпадаше. Липсващото количество беше незначително. Можеше да се е разсипало при невнимателно боравене с иззетия наркотик или грешки при записа.

Все пак това не изключваше възможността да има незаконно отклоняване на иззета дрога, ако това ставаше още преди картотекирането. А може би самият Крийли е бил доставчик.

Първата задача под прикритие на Пуласки отговори на един въпрос, но много други оставаха.

— Добре, Рей, да даваме по плана. Кажи сега кого си избираш — барманката или бизнесмена?

— Няма значение. Ако искаш, да хвърляме монета.

— Часовникаря вероятно е закупил часовниците от „Халърстейн Таймпийсиз“ — обяви Мел Купър пред Райм и Селито, след като затвори телефона. — В района Флатайрън.

Преди Сакс да го отмъкне, Пуласки бе научил от управителя на фирмата производител на кой дистрибутор са били изпратени часовниците със съответните номера. Началникът на дистрибуторската фирма току-що се беше обадил.

Купър обясни, че дистрибуторът не водел отчет на серийните номера и нямало начин да се разбере дали са били продадени в Ню Йорк, или другаде. Складът им се намирал южно от центъра, в квартал, наречен на едно старо триъгълно здание на Пето авеню и 23-та улица, което приличало на старовремска ютия1.

— Проверете склада — нареди Райм.

Купър потърси в Интернет. „Халърстейн“ нямаше собствен уебсайт, но фигурираше в списък на фирми, предлагащи стари часовници. От години бе на този пазар. Собственикът беше някой си Виктор Халърстейн. Провериха го и се установи, че няма досие. Селито се обади и без да се представя, само се осведоми дали складът е отворен. Престори се, че е ходил и преди, и попита дали говори със самия Халърстейн. Човекът от другата страна на линията отговори, че да. Селито му поблагодари и затвори.

— Ще отида да го разпитам — обяви дебелият детектив и навлече палтото си.

Винаги е по-добре да изненадаш свидетеля. Ако го предупредиш по телефона, му даваш възможност да измисли лъжи, независимо дали има нещо да крие.

— Чакай, Лон — спря го Райм.

Детективът го погледна.

— Ами ако не е продал часовника на Часовникаря?

Селито кимна:

— Да, помислих и за това. Какво да правим, ако той е Часовникаря? Не ми изглежда много вероятно. Този престъпник е достатъчно хитър, за да заличава следите си. Все пак имам план. Не се притеснявай.

Под звуците на ирландски цигулки Кейтрин Данс разсеяно оглеждаше улиците на долен Манхатън през прозореца на таксито. Коледните украси, цветни лампички и фигурки от евтин картон.

Влюбени. Ръка за ръка, ръкавица в ръкавица. Тръгнали да пазаруват. Или пък на почивка.

Замисли се за Бил. Дали щеше да му хареса тук?

Странно какви дреболии си спомня човек. Дори след две години и половина.

„Госпожа Данс, детектив Кейтрин Данс? Обажда се сержант Уилкинс. Калифорнийска пътна полиция.“ — бяха я осведомили.

Защо ще ѝ се обаждат от пътната полиция?

Кейтрин никога не се беше справяла добре в кухнята. Тогава беше започнала да приготвя вечеря за децата, тананикаше си песен на Роберта Флак и се опитваше да разбере как се борави с един уред. Искаше да направи крем супа от грах.

„Имам лоша вест, госпожо Данс. Чувате ли? За съпруга ви.“

С телефонна слушалка в едната ръка и готварска книга в другата, Кейтрин бе застинала неподвижно, втренчена в страницата. Още си спомняше илюстрацията, макар че я беше видяла само тогава. Дори помнеше надписа отдолу: „Плътна, вкусна супа, която можете да забъркате за нула време. И много хранителна.“

Помнеше рецептата наизуст.

Две години и половина не бяха много време; цял живот можеш да скърбиш. Знаеше го, защото наблюдаваше близките на жертвите, чиито убийства разследваше. Знаеше, че преди да преживее загубата, могат да минат години — поне така твърдеше психоложката ѝ. Но дали беше така? Една рана никога не заздравява напълно, все пак остава белег, нали? Просто с времето болката се притъпява. Но животът никога не е същият.

Данс се усмихна разсеяно, когато забеляза, че е свила краката и скръстила ръцете си. Един специалист по кинесика много добре знае, какво означават тези жестове.

Миризливият шевролет хвърчеше по улиците, които ѝ изглеждаха все еднакви — тъмни сгради, в сиво и мрачно кафяво, осветени от неонови реклами: „Банкомат“, „Кафене“, „Пирони по 9,95$“. Толкова различно изглеждаше от полуостров Монтерей, изпъстрен с борови, дъбови и евкалиптови горички, с пясъчни ивици, където тук-там стърчат кактуси.

Напредваха бавно. Градчето, където тя живееше, Пасифик Гроув, бе във викториански тил и се намираше на около 200 километра от Сан Франциско. Населен с около 30 000 жители, разположен между шикозния Кармел и работническия Монтерей и известен от Стайнбековия роман „Канъри Роу“, Пасифик Гроув можеше да се пресече от край до край за времето, за което таксито изминаваше разстоянието между осем пресечки.

Все пак Кейтрин обичаше жизнеността на Ню Йорк. И майката в нея се питаше как ли биха се почувствали тук децата ѝ.

Маги щеше да се прехласне. Данс бе сигурна в това. Представи си как десетгодишната ѝ дъщеричка седи насред „Таймс Скуеър“, как върти главата си на всички посоки, от което косата ѝ се развява, как възхитено разглежда рекламни табла, минувачи, амбулантни търговци, коли, киното на „Бродуей“.

Ами Уес? Той беше различен. Дванайсетгодишен, тежко бе приел смъртта на баща си. Постепенно обаче възвърна жизнерадостността и самоувереността си. Най-накрая — само преди няколко месеца — Данс се почувства спокойна да го остави при баба му и дядо му, за да отиде в Мексико за случая с екстрадирането на похитителя, първото ѝ задгранично пътуване след смъртта на Бил. Уес се справяше добре дори когато тя замина за семинара в Ню Йорк, за който колегите ѝ от местната полиция я канеха от година.

Слабичкото, хубаво момче с къдрава коса и зелени очи като майка си все още бе мрачно и разсеяно. И вечно намусено.

Типично поведение, бе обяснила психоложката.

Със задружни усилия бяха успели да отслабят този скрит гняв. Кейтрин обаче смяташе, че на Уес му трябва още малко време, преди да бъде съвсем готов за хаоса в Ню Йорк. Макар че това можеше да е и стъпка напред. Когато се прибере у дома, тя щеше да го попита дали иска да дойде тук. Данс не споделяше схващането на родителите си, че човек разбира мислите на децата си само с магия. Можеше просто да ги попиташ.

Да, така реши Данс — ако Уес се чувства добре, да го доведе догодина, точно преди Коледа. За израсналата в Бостън Кейтрин единственият недостатък на Калифорния бе това, че нямаше сезони. Климатът беше прекрасен — но през зимната ваканция човек започваше да си мечтае за малко пощипване на студа по носа, за снежна виелица, пламтящи цепеници в камината и заскрежени прозорци, докато слуша коледни песнички.

Тази година щяха да си останат вкъщи за празниците. Така бе най-добре за всички. Догодина по същото време обаче тя щеше да доведе децата в Ню Йорк.

Мелодичният звън на телефона прекъсна мислите ѝ. Мелодията често се сменяше — шега на децата (правило номер едно — никога не изключвай звъненето на мобилния телефон на полицай).

Тя погледна името на дисплея.

Хъм. Интересно. Да или не?

Кейтрин Данс се засмя и натисна зеленото копче на телефона.

10.

14.45 ч.

Докато шофираше, дебелият детектив се въртеше на седалката, поглаждаше корема си, подръпваше яката си.

Кейтрин Данс четеше езика на жестовете на Лон Селите, докато той караше цивилната „Краун Виктория“ (същата като служебната ѝ кола в Калифорния) по улиците на Ню Йорк с включени сигнални светлини, но без сирена.

Обаждането, което бе приела в таксито, беше от него. Той я помоли пак да им помогне в разследването. „Знам, че гониш самолет, знам, че искаш да се прибереш у дома, но…“

Обясни ѝ, че са открили вероятния източник, от който са взети часовниците, оставени на местопрестъпленията, и искал тя да разпита дистрибутора. Имаше малка вероятност той да е самият Часовникар и Селито се интересуваше от нейното мнение за това.

Данс се подвоуми само за момент, преди да се съгласи. Тайно бе съжалила, че трябва да си тръгне от къщата на Линкълн Райм. Кейтрин Данс не обичаше да оставя неизяснен случай, дори разследването да не беше нейно. Затова накара шофьора на таксито да обърне и да я върне при Райм, където я чакаше Селито.

Сега в колата на детектива Данс попита:

— Идеята да ми се обадите беше твоя, нали?

— Как така реши?

— Със сигурност не е била на Райм. Той ми няма голямо доверие.

Кратката пауза, преди Селито да ѝ отговори, беше красноречиво доказателство.

— Добре се справи със свидетеля — отбеляза Селито.

Данс се усмихна:

— Знам.

— Проблемът с Линкълн е това, че не иска да приема нищо лично.

— Аз също не го приемам лично. Той просто все още ми няма доверие.

— Обича твърдите доказателства — отбеляза Селито след кратко мълчание.

— Всеки си има хоби.

Детективът се засмя. Натисна копчето на сирената и мина с пълна скорост на червено.

Данс го гледаше през цялото време, наблюдаваше очите му, вслушваше се в гласа му, гледаше ръцете му. Преценката ѝ беше: „Той е твърдо решен да хване Часовникаря, а другите разследвания, които вероятно чакат на бюрото му, сигурно са маловажни.“ Както бе забелязала на лекцията предишния ден, той беше упорит и обигран, готов да отдели време колкото е необходимо, за да разбере някоя задача или метод на разпит, никога не губеше търпение.

Беше нервен, но много различен в това отношение от Амелия Сакс, която имаше склонност да се самонаранява. Мърмореше по навик, но по принцип беше човек, доволен от живота.

Данс извършваше анализите си неволно. Случаен жест, поглед, изпусната реплика се подреждаха в главата ѝ като парченца от този чудат пъзел, наречен човешки характер. Можеше да се абстрахира от тази си склонност — не е приятно да си седнал на чашка и да анализираш приятелите си (не само за теб, а и за тях) — но понякога мислите ѝ сами течаха в тази насока, по навик.

„Действа ми като наркотик…“ — мислеше си тя.

— Семейна ли си? — попита Селито.

— Имам две деца.

— Какво работи съпругът ти?

— Вдовица съм.

Понеже работата ѝ бе да изучава различните ефекти на гласа, Данс винаги казваше тези думи небрежно, но сериозно, с тон, показващ, че не иска да говори повече на тази тема. Ако събеседникът ѝ беше жена, най-често я стискаше съчувствено за ръката и прошепваше нещо утешително. Селито реагира както повече представители на своя пол — измърмори смутено, но искрено едно „Съжалявам“ и смени темата. Заговори за последните улики, които са открили по случая, но не носели никаква полза. Говореше забавно и малко недодялано.

„Ох, Бил… Знаеш ли какво? Мисля си, че щеше да харесаш този човек“ — каза си Данс. За себе си беше сигурна.

Той ѝ разказа за склада на едро, откъдето вероятно бяха взети часовниците.

— Не мисля, че той е извършителят. Не се връзва, защото нашият човек е хитър. Не би допуснал грешката да вземе часовниците от собствения си склад. Но кой знае?

— Имай предвид, че не съм въоръжена — предупреди Данс.

Законите за носене на служебно оръжие, когато не си в своя район, са много строги и на повечето полицаи е забранено да излизат въоръжени от щата си. Не че имаше значение в момента. Данс не беше използвала пистолета си освен на стрелбището и се надяваше да може да каже същото и когато се пенсионира.

— Ще те пазя — увери я Селито.

„Халърстейн Таймпийсиз“ бе самотна постройка по средата на карето между четири улици, заобиколена от други магазини на едро и складове. Кейтрин внимателно огледа мястото, фасадата на сградата бе мръсна и боята се белеше, но часовниците зад защитената с решетка витрина бяха лъскави и грижливо подредени.

Докато вървяха към вратата, Данс уточни:

— Ако нямаш нищо против, детективе, ти ще се легитимираш и ще ме представиш, след което ще оставиш аз да движа нещата. Разбрахме ли се?

На собствена територия някои полицаи трудно оставят водещата роля в чужди ръце. Данс бе преценила, че Селито не е такъв (не страдаше от комплекс за малоценност), но все пак трябваше да попита.

— Действай. Нали затова сме те повикали.

— Ще кажа някои неща, които могат да прозвучат малко странно, но това е част от метода ми. Ако заподозра, че може той да е извършителят, ще се наведа напред и ще преплета пръстите си. — С този жест щеше да изглежда по-уязвима и подсъзнателно да предразположи убиеца, намалявайки вероятността той да използва оръжие. — Ако сметна, че е безопасен, ще сваля чантичката си от рамото и ще я оставя на щанда.

— Ясно.

— Готови ли сме?

— След теб.

Данс натисна едно копче и от вътрешността на склада се чу звън. Помещението беше малко, пълно с всевъзможни часовници: високи часовници с махало, подобни на тях, но за маса, украсени със скулптури, лъскави съвременни часовници и стотина други по-малки и по-големи, също 50-60 изящни ръчни и джобни часовници.

Отидоха в дъното на магазина, където плешив мъж около седемдесетте ги гледаше предпазливо иззад щанда. Пред него бяха подредени частите на разглобен часовников механизъм.

— Добър ден — поздрави Селито.

Старецът кимна:

— Здравейте.

— Аз съм детектив Селито от полицейското управление, а това е агент Данс. — Селито показа документите си.

— Вие ли сте Питър Халърстейн?

— Аз съм.

Часовникарят свали лупата от окото си и погледна служебната карта на Селито. Усмихна се, но очите му останаха сериозни, ръкува се с полицаите.

— Вие ли сте собственикът? — попита Данс.

— Да, собственик. Също така главен готвач и мияч на чиниите. Имам този магазин от десет години. Не съм мърдал оттук. Почти единайсет.

Излишна информация. Това често е признак, че разпитваният крие нещо. Но можеше да е само защото човекът се чувства неловко в присъствието на двамата полицаи. Основните правила в кинесиката гласяха, че само един изолиран жест или мимика не означава почти нищо. Не можеш да анализираш реакциите самостоятелно, а само групово — например скръстването на ръцете винаги се тълкува в комбинация с движението на очите и пръстите на разпитвания, тона му и избора му на думи.

За да направиш недвусмислени изводи, реакциите трябва да съвпадат с едни и същи стимули.

„В кинесичния анализ — обичаше да казва Кейтрин Данс — не гоним отделни точки, а окончателна победа в мача.“

— С какво мога да ви помогна? Полиция, а? Пак ли са ограбили някого в квартала?

Селито погледна Данс, която не обърна внимание на въпроса, а се засмя и се огледа.

— Не съм виждала толкова много часовници на едно място.

— Търгувам с тях от доста време.

— Всички ли са за продан?

— Всеки за съответната цена. — Търговецът се усмихна.

— Е, има някои, които никога не бих продал. Но повечето са за това. Все пак това е магазин, нали?

— Този е много красив.

Продавачът погледна какво сочи Данс — часовник в стил „Ар Нуво“ с обикновен циферблат.

— „Сет Томас“ от хиляда деветстотин и пета. Стилна изработка, надежден.

— Скъп ли е?

— Триста долара. Само позлатен, има масово производство. Чакайте да видите какво значи скъпо. — Той посочи един керамичен в розово, синьо и лилаво, с цветчета; на Данс ѝ се стори твърде натруфен. — Струва пет пъти повече.

— Аха.

— Разбирам реакцията ви, но в света на колекционерите нещо, което ще се стори безвкусно на един, за друг е истинско произведение на изкуството.

Халърстейн се усмихна. Все още се държеше предпазливо и изглеждаше обезпокоен, но започваше да се отпуска.

Данс се намръщи:

— Какво ли става по пладне? Сигурно си слагате тапи за уши.

Часовникарят се засмя:

— При повечето можеш да изключиш звъненето. Кукувичките са тези, които ме влудяват. Така да се каже.

Данс зададе още няколко въпроса за търговията, събирайки цяла библиотека от жестове, погледи, тонове на гласа и думи — първоначалната представа за характера му.

Най-сетне, все така спокойно, попита:

— Господине, интересува ме дали някой наскоро е купувал няколко бройки от ето този часовник.

Показа му снимка на един от часовниците на „Арнолд Продъктс“, оставени на местопрестъплението. Наблюдаваше го внимателно, докато той гледаше снимката, изражението му остана неутрално. Стори ѝ се, че твърде дълго разглежда часовника, което означаваше, че се колебае за нещо.

— Нямам спомени. Продал съм много часовници, повярвайте ми.

Слаба памет — признак за стресовото състояние на отричане при човек, който лъже, също като при Ари Коб по-рано. Той отново внимателно огледа снимката, сякаш се стараеше да помогне, но съвсем леко се обърна с рамо към нея, сведе очи и тонът му се повиши едва доловимо.

— Не, струва ми се. Съжалявам, не мога да ви помогна.

Тя веднага улови лъжата; пролича по внезапната промяна на реакцията му — в случая непроницаемото изражение бе отклонение от характерната за лицето му изразителност, когато казваше истината. Но дали лъжеше, защото просто не искаше да се замесва, защото продаваше часовници на човек, за когото знаеше, че е престъпник, или защото самият той бе извършил убийствата.

Дали да събере ръцете в скута си, или да остави чантичката си на пода?

При определянето на личностния тип Данс бе преценила предишния свидетел, Ари Коб, като екстроверт; Халърстейн, напротив, беше интроверт, ръководеше се от интуицията и емоции, когато вземаше решения. Тя си направи този извод за търговеца от ясно личащата му страст към часовниците и факта, че бизнесът му бе само умерено печеливш — предпочиташе лично да продава предметите, които харесва, вместо да отвори верига от магазини, носеща по-големи печалби.

За да накара интроверт да говори истината, трябваше да постигне емоционална връзка с него, да го предразположи. Агресивният подход като при Коб щеше да го накара да се затвори в себе си.

Данс поклати глава:

— Вие бяхте последната ни надежда.

Въздъхна, хвърли кратък поглед на Селито, който, слава Богу, добре играеше ролята на разочаровано ченге, поклати глава и се намръщи.

— Надежда за какво? — поинтересува се Халърстейн.

— Човекът, който е купил тези часовници, е извършил тежко престъпление. Това е единствената следа, която може да ни заведе при него.

Загрижеността, която се изписа на лицето на Халърстейн, изглеждаше искрена, но Кейтрин Данс бе срещала доста добри актьори. Тя взе снимката, сгъна я и я прибра в чантичката си.

— Тези часовници бяха намерени до жертвите.

Очите му застинаха за момент. Реакцията му издаваше изненада, но дали беше искрена?

— Жертви ли?

— Снощи бяха убити двама души. Часовниците са били оставени като един вид послание. Още не знаем със сигурност. — Данс се намръщи. — Объркана история. Ако аз исках да убия някого и да оставя някакъв предмет, нямаше да го сложа на десет метра от жертвата. Щях да го оставя много по-близо. Озадачени сме.

Данс внимателно наблюдаваше реакцията му. Халърстейн реагира на лъжата ѝ като човек, който не е запознат с истинското положение на нещата — поклати съчувствено глава, но нищо повече. Ако беше убиецът, сигурно щеше да издаде (най-вероятно с очите си), че твърдението ѝ не съвпада с онова, което той знае. Щеше да си помисли: „Ама аз ги оставих до жертвата. Кой ги е преместил?“ Това щеше да е придружено със специфични мимики и жестове. Ако е добър артист, може би щеше да прикрие реакцията си, но повечето хора не могат. Данс следеше търговеца много внимателно и реши, че е преминал теста. Убеди се, че не е бил на местопрестъплението.

Тя остави чантичката си на щанда.

Лон Селито отмести ръката си от десния хълбок, където я бе държал през цялото време.

С това обаче трудното тепърва започваше. Бяха установили, че часовникарят не е убиецът, но защо лъжеше, че не знае нищо за часовниците? Явно му бе известно нещо. Данс трябваше да му го изкопчи.

Господин Халърстейн, жертвите на снощните убийства са умрели от мъчителна смърт.

— Чакайте, става дума за случая, дето го показваха по телевизията. Единият е бил смачкан от нещо. А пък другият бил хвърлен в реката. Казаха по новините.

— Да, това е.

— И… този часовник е бил там?

За малко да каже „моя“ часовник.

„Внимавай“ — каза си тя.

Данс кимна:

— Мислим, че ще нападне и други хора. И както вече казах, вие бяхте последната ни надежда. Ако трябва да търсим други търговци на часовници, ще загубим седмици.

По лицето на Халърстейн се изписа тревога.

Безпокойството лесно се забелязва по мимиките, но то може да се дължи на различни емоции — съчувствие, мъка, разочарование, тъга, смущение — и само методите на кинесиката могат да разкрият източника, ако разпитваният не даде доброволно информация.

Кейтрин Данс наблюдаваше очите на стареца, пръстите му върху часовниковия механизъм на щанда, езика му, докосващ леко ъгълчето на устните. Изведнъж разбра: Халърстейн се чувстваше притиснат.

Боеше се — за живота си.

Ясно.

— Господин Халърстейн, ако си спомните нещо, което може да ни помогне, ще гарантираме безопасността ви.

Данс погледна Селито, който кимна:

— О, да. Ще поставим охрана пред склада, ако трябва.

Часовникарят нервно се заигра с една малка отвертка.

Данс отново извади снимката от чантичката си.

— Бихте ли погледнали пак? Помъчете се да си спомните нещо.

Не се налагаше да поглежда. Халърстейн леко се прегърби, сви раменете си, наведе глава. Това бе състоянието на примирение.

— Съжалявам. Излъгах.

Такава реакция рядко се наблюдава. Данс му даде възможност да се оправдае, че първия път е погледнал снимката твърде бегло или е бил разсеян. Той обаче не си направи труд да прикрие лъжата си. Направо си призна.

— Веднага познах часовника. Просто… той заплаши, че ако кажа на някого, ще се върне и ще ме пребие, ще унищожи всичките ми часовници… цялата ми колекция… Но не знаех нищо за убийствата. Кълна се. Мислех, че просто е откачен.

Устните му затрепериха. Той постави ръка върху кутията на часовника, над който работеше. Жестът означаваше, че просто търси утеха.

Данс установи и друго. Специалистът по кинесика трябва да прецени дали отговорите на разпитвания са в съгласие с въпросите, които са му били зададени, и информацията, която е научил. Наистина, Халърстейн бе потресен от убийствата, страхуваше се за себе си и колекцията си, но реакцията му бе твърде силна за информацията, която му бяха дали.

Данс тъкмо се канеше да продължи с въпросите, за да установи на какво се дължи тревогата му, когато той сам разкри причината.

— Казвате, че оставя часовниците близо до местата, където убива жертвите си, така ли?

Селито кимна.

— Защото трябва да ви кажа… — гласът му премина в шепот — … че не купи само два часовника. Купи десет.

11.

15.30 ч.

— Колко? — попита Райм и поклати глава, когато Селито повтори числото. — Планирал е да убие десет души?

— Така изглежда.

Кейтрин Данс и Селито показаха на криминалиста фоторобота, който бяха направили на Часовникаря по описанието, дадено от Халърстейн. Сега тези рисунки на предполагаемия престъпник, както си го спомнят свидетелите, се правеха компютърно, не със старите методи. Извършителят беше бял мъж около петдесетте с кръгло лице, двойна брадичка, дебел нос и необикновено сини очи. Търговецът бе добавил, че убиецът бил висок малко над метър и осемдесет. Бил слаб, с черна, средно дълга коса. Нямал украшения. Халърстейн каза, че носел черни дрехи, но не си спомняше точно какви.

Данс разказа какво са научили от свидетеля. Някакъв човек се обадил в магазина преди около седмица. Интересувал се от определен вид часовници, не конкретна марка, но да бъдели компактни, да показвали фазите на луната и да тиктакали силно.

— Това било най-важното — обясни тя. — Фазите на луната и тиктакането.

Вероятно за да могат жертвите да чуват тиктакането до последната секунди, преди да умрат.

Търговецът поръчал десет часовника. Когато пристигнали, клиентът дошъл и платил в брой. Не казал името си, откъде е и защо са му часовниците, но разбирал доста от този занаят. Разговаряли за часовници с колекционерска стойност, кой наскоро е купил ценни парчета на търг и какви изложения на часовници има в града. Часовникаря не позволил на Халърстейн да му помогне да занесе покупката до колата си. Пренесъл ги на няколко курса. След това пак се върнал.

— Изглеждал, сякаш се е преобразил — обясни Данс. — Като Джекил и Хайд. Сякаш нещо се било превъртяло в главата му.

Тя описа как престъпникът се навел над Халърстейн и го заплашил, че ако каже на някого, ще се върне, ще унищожи всичко в магазина и ще счупи пръстите му. Търговецът се ужасил.

По отношение на уликите — в магазина бяха намерили твърде малко. Халърстейн не търгуваше много с пари в брой, затова повечето банкноти от деветстотинте долара, които му оставил Часовникаря, бяха още в касата, Селито ги беше иззел като веществено доказателство, но търговецът уточни:

— Едва ли ще ви помогнат, ако търсите отпечатъци. Онзи тип беше с ръкавици.

Купър прегледа банкнотите за отпечатъци и намери само от търговеца, които Селито бе снел за контрола. Серийните номера не бяха регистрирани никъде. Потърсиха микроследи, но събраха само малко прах без особени характеристики.

Опитаха се да установят кога точно Часовникаря е телефонирал в магазина и потърсиха в паметта на апарата. Взеха вероятните номера, но се оказа, че са все от обществени автомати в долен Манхатън.

От нравствения отдел се обадиха да съобщят, че не са открили никаква Тифани, проститутката, която е била с Коб по времето на убийството. Детективът обеща, че ще продължат търсенето, но заради убийството повечето момичета бяха напуснали квартала.

Имаха нужда от още улики…

Райм се загледа към таблицата на бялата дъска.

„Пръст с рибен белтък.“

Отново погледна снимките от местопрестъплението.

— Том!

Какво? — провикна се болногледачът от коридора.

— Ела бързо.

Младежът се показа на вратата.

— Какво има?

— Легни на пода.

— Защо?

— Лягай. Мел, завлечи го до онази маса.

— Помислих, че нещо не е наред.

— Така е. Хайде, лягай на пода. Веднага! Болногледачът го погледна озадачено:

— Сигурно се шегуваш.

— Бързо! Лягай.

— Не и на този под.

— Казвал ли съм ти да идваш на работа с дънки? Ти настояваш да носиш тези безбожно скъпи панталони. Сложи си яке, онова от закачалката. По-бързичко.

Том въздъхна:

— Това ще ти струва големи разходи.

Облече си якето и легна на пода.

— Чакай, прибери това псе в кашона — изръмжа Райм. Джаксън бе изскочил навън, явно си мислеше, че е дошло време за игра. Купър го прибра в кашона и му остави кокал да се забавлява.

— Натуткахте ли се вече? Не, закопчай този цип, нали е зима.

— Зима е — отговори Купър, — ама не в стаята.

Том закопча якето до яката и се излегна по гръб.

— Мел, нацапай пръстите си с малко алуминиев прах и го завлечи в другия край на стаята.

Лаборантът не попита за целта на упражнението. Само натопи пръстите си в праха и застана до Том.

— Как да го влача?

— Точно това искам да разбера. — Райм присви очи. — Кой е най-ефикасният начин?

Накара Купър да издърпа яката на Том, да я преметне върху лицето му и да го влачи така.

Лаборантът свали очилата на болногледача и го хвана за яката.

— Съжалявам — измърмори.

— Знам, че изпълняваш заповеди.

Купър го завлече на три метра в другия край на стаята. Запъхтя се от напрягане. Селито гледаше спокойно, а Данс се опитваше да прикрие усмивката си.

— Достатъчно. Свали якето и ми го покажи.

Том седна и съблече дрехата.

— Сега мога ли да стана?

— Да, да, да.

Райм се втренчи в якето. Болногледачът се изправи и изтръска дрехите си.

— За какво беше това? — поинтересува се Селито.

Райм се намръщи:

— По дяволите, новобранецът беше прав, без дори да подозира.

— Пуласки ли?

— Да. Предположи, че следите от рибен протеин са от Часовникаря. Аз смятах, че са от жертвата. Но вижте якето. Колко съм бил глупав.

Пръстите на Купър бяха оставили следи от алуминиев прах за снемане на отпечатъци от вътрешната страна на якето, на същите места, на които бе намерена пръстта по тялото на Тиодор Адамс. Следите бяха оставени от Часовникаря, докато е влачил жертвата по улицата.

— Глупаво — повтори Райм. Прибързаните заключения го вбесяваха, особено неговите собствени. — Така, следваща стъпка. Искам да знам всичко, което може да се разбере за рибните белтъци.

Когато Купър се обърна към компютъра, Райм забеляза, че Кейтрин Данс поглежда часовника си.

— Да не закъсняваш за самолета? — поинтересува се Селито.

— Имам един час. Все пак ще ми е трудно. При тези мерки за сигурност и оживлението по улиците.

— Съжалявам — измърмори дебелият детектив.

— Ако съм помогнала за залавянето на този човек, значи си струва.

Селито извади мобилния си телефон.

— Ще извикам патрулна кола да те закара. Ще стигнеш до летището за половин час. Със светлини и сирена.

— Чудесно. Така ще хвана полета.

Без да отмества поглед от таблицата с уликите, Райм измърмори:

— Имам едно предложение.

Селито и Данс го погледнаха изненадано.

Той се обърна към калифорнийската полицайка:

— Какво ще кажеш да прекараш една нощ на наши разноски в прекрасния празничен Ню Йорк?

Тя вдигна вежди.

Сакс също.

Криминалистът добави:

— Ще те помоля да останеш още един ден.

Селито се изсмя:

— Линк, не мога да повярвам. Винаги си твърдял, че свидетелите са безполезни. Да не си променяш методите?

Райм се намръщи:

— Не, Лон. Противник съм на начина, по който хората се отнасят към свидетелите — предчувствия, интуиция и такива глупости. Това е по-зле от индуктивното мислене… Напълно безсмислено. Кейтрин обаче използва методи, основаващи се на последователни и наблюдаеми реакции и прави от тях подлежащи на проверка изводи. Е, не е като пръстовите отпечатъци или изследванията на кръвта за наркотици, но пак е… — замълча, търсейки подходящите думи — … полезна.

Том се засмя:

— Това е най-големият комплимент, който можеш да получиш. „Полезна“.

— Няма нужда да тълкуваш думите ми, Том — сопна се Райм. Обърна се към Данс. — Е? Какво ще кажеш?

Кейтрин се загледа към дъската в другия край на стаята и Райм забеляза, че не чете коментарите за уликите, а се взира в снимките. Най-вече в снимката на Тери Адамс, втренчен към небето с безжизнени очи.

— Оставам.

Винсънт бавно изкачи стълбите на музея „Метрополитан“ на Пето авеню; когато стигна до края, вече се задъхваше. Ръцете му бяха много яки — полезно качество при „гукането“ с жените — но нямаше никаква издръжливост.

След като се отби покрай цветарското ателие, бе отишъл да обядва (винаги по три яденета на ден — това беше правилото му) и после дойде тук с метрото. Сега командваше Умния Винсънт, който най-рядко вземаше думата. Изкушението бе огромно, но последствията, ако разочарова приятеля си, щяха да са още по-сериозни. Освен това не смяташе, че е разумно да ядосва човек, чийто основен съвет за справяне в трудни ситуации е „прережѝ очите“.

Купи си билет и влезе в музея. Забеляза една жена, която приличаше на сестра му. Беше ѝ писал миналата седмица, за да я покани да дойде в Ню Йорк, но още нямаше отговор. Искаше да ѝ покаже забележителностите. Дали обаче щеше да има възможност, докато с Дънкан работеха? Все пак се надяваше, че ще му гостува скоро. Винсънт бе убеден, че по-честото общуване с нея ще промени живота му. Щеше да му даде стабилност, която да намали глада, или поне така се надяваше. Нямаше толкова често да изпитва нужда от гукане.

„Всъщност нямам нищо против малко да променя живота си, доктор Дженкинс. Не мислите ли?“

Сестра му можеше да дойде за Нова година.

Винсънт тръгна из залите на музея. Знаеше къде ще открие Дънкан — в отдела за големи гостуващи експозиции, например „Съкровищата на Нил“ или „Знаменити накити от Британската империя“. Сега в тези зали на първия етаж бяха изложени древногръцки предмети. Експозицията се казваше „Измерване на времето в древността.“

Дънкан бе идвал вече няколко пъти. Експозицията го привличаше както порнографските представления привличаха Винсънт. Обикновено замислен и равнодушен, убиецът грейваше от вълнение, когато застанеше пред тези експонати. Винсънт се радваше, че приятелят му все пак изпитва удоволствие от нещо.

Дънкан гледаше някакви стари грънци, означени като „тамянови часовници“. Винсънт се приближи.

— Какво откри? — попита убиецът, без да го погледне.

Виждаше отражението на Винсънт в стъклото на витрината. Такъв си беше, винаги гледаше навсякъде, винаги виждаше всичко.

— През цялото време беше сама в ателието. Никой не се появи. Преди около половин час отиде в магазинчето на „Бродуей“ и там се срещна със снабдителя. Излязоха. Обадих се и попитах за нея…

— От…

— Автомат, разбира се.

Старателен…

— Казаха ми, че отишла на кафе. Щяла да се прибере след около час, но нямало да е в магазина. Значи вероятно ще е в ателието.

Дънкан кимна:

— Добре.

— Ами ти какво откри?

— Кеят беше ограден, но нямаше никой. Полицейските катери още обикалят Хъдсън, значи вероятно не са открили трупа. На „Седар“ всичко е наред, но доста сериозно са се заели с разследването. Имаше много ченгета. Двама командваха парада. Шефката е доста красива.

— Жена ли, сериозно?

Гладния Винсънт наостри уши. Никога не му беше хрумвало да си гука с полицайка. Идеята изведнъж му хареса.

Много.

— Млада е, около трийсетте. Червенокоса. Обичаш ли червенокоси?

Винсънт никога нямаше да забрави червената коса на Сали Ан, как се беше разпиляла по мръсното, смърдящо одеяло, когато той я притисна с тялото си.

Гладът му се възбуди. Потекоха му лиги. Винсънт бързо налапа едно шоколадче. Почуди се какво цели Дънкан с тези приказки за червената коса и хубавата полицайка, но убиецът не каза нищо повече. Пристъпи към друг шкаф, в който бяха изложени стари часовници с махало.

— Знаеш ли на какво дължим точното измерване на времето?

Нова лекция, помисли си Умния Винсънт, който бе изместил Гладния Винсънт, заситен временно от шоколадчето.

— Не.

— На влаковете. Когато животът на хората бил ограничен само в едно населено място, всеки измервал деня, както си реши. Шест часа в Лондон можело да отговаря на шест и осемнайсет в Оксфорд. Какво значение имат няколко минути? Ако отиваш в Оксфорд на кон, какво толкова, ако времето малко се измести? При железницата обаче, ако влакът не тръгне в точно определен час от една гара, няма да пристигне навреме на друга и резултатът може да е неприятен.

— Да, логично.

Дънкан се отдалечи от витрината. Винсънт се надяваше, че ще тръгнат още сега, ще отидат в ателието и ще хванат Джоан, но Дънкан се приближи към друг шкаф с дебели стъкла. Беше ограден с велурено въже. До витрината стоеше едър пазач.

Дънкан се вгледа в единствения експонат зад стъклото — кутия от злато и сребро с квадратна лицева страна със страни около шейсет сантиметра и дебелина около двайсет. Отпред имаше десетина циферблата, щамповани със сфери, които напомняха планети, звезди и комети. Имаше също странни букви и символи, вероятно астрологични. Самата кутия също бе покрита с релефи и скъпоценни камъни.

— Какво е това?

— Това е механизмът от Делфи — обясни Дънкан. — От древна Гърция. На повече от хиляда и петстотин години е. Експозицията е на международно турне.

— За какво служи?

— За много неща. Виж тези циферблати. Те следят движението на слънцето, луната и планетите. — Дънкан погледна Винсънт. — Земята и другите планети са изобразени като сфери, въртящи се около Слънцето, което е била революционна, еретична идея по онова време — хиляда години преди Коперниковия модел на Слънчевата система. Удивително.

Винсънт имаше някакви спомени за Коперник от гимназията — макар че по-добре си спомняше една съученичка, Рита Джонсън. Особено ясен бе споменът за дебеличката брюнетка през една есенна вечер, просната по корем на ливадата до училище с брезентова торба на главата; как повтаряше с плахо гласче: „Не, моля те, недей“.

— Виж този циферблат — изкара го Дънкан от приятните спомени.

— Сребърния ли?

— Това е платина. Чиста платина.

— По-скъпа е от златото, нали?

— Циферблатът показва лунния календар — продължи Дънкан, сякаш не е чул въпроса. — Но той е много специален. Григорианският календар — този, който използваме — има 365 дни и месеци с различна дължина. Лунният календар е по-точен от григорианския — месеците винаги са с еднаква дължина. Те обаче не се съгласуват с движението на Слънцето. Например ако една година лунният месец започва на пети април, през следващата ще е на друга дата. Делфийският механизъм обаче показва луннослънчев календар, който е комбинация от двата. Не обичам григорианския и чистия лунен календар. — В гласа му прозвуча истинска страст. — Нищо не струват.

„Не ги обичал…“ — помисли си Винсънт.

— Лунно-слънчевият обаче е елегантен, хармоничен.

Дънкан кимна към Делфийския механизъм:

— Много хора се съмняват в автентичността му, защото учените не могат да направят изчисленията му без компютър. Не вярват, че толкова отдавна някой е успял да създаде нещо толкова сложно. Аз обаче съм убеден, че е автентичен.

— Много ли е скъп?

— Безценен е. — Дънкан замълча за миг, след което добави: — Има много слухове, че съдържа отговорите на загадките за живота и вселената.

— Мислиш ли?

Дънкан се втренчи замислено в блестящия метал.

— В известен смисъл е така. Дали има свръхестествени сили? Разбира се, че не. Но този механизъм изпълнява много важна функция — уеднаквява времето. Ние измерваме времето на конкретни интервали. Шейсет секунди в микровълновата. Десет минути до любимото ти предаване по телевизията. Един час с влак. Годишнини и рождени дни. Гледайки времето по този начин, забравяме, че то е река. Всичко е свързано. Механизмът не прави разлика между секунда и хилядолетие. И някак си успява да измери всички тези интервали с почти стопроцентова точност.

Той кимна към експоната.

— Пред нас е цялото минало и бъдеще. — Понижи глас. — Древните са смятали времето за отделна сила, всемогъщ бог. Механизмът олицетворява разбиранията им за това. Мисля, че ще е най-добре, ако всички гледахме на времето по този начин. Как една секунда сега може да се отрази на събития, които ще се случат след хиляди години. Може коренно да ги промени.

„Великата последователност на нещата…“

— Брей.

Въпреки тона си, Винсънт усети, че гласът му не издава същия ентусиазъм, с който говореше Дънкан.

Това обаче явно не подразни убиеца. Той погледна джобния си часовник. Засмя се, което бе голяма рядкост.

— Хайде, стига празни приказки. Да отидем при нашата цветарка.

Полицай Рей Пуласки живееше простичък живот: с жена си и децата, с родителите и брат си, тристайна къщичка в Куинс и малки удоволствия като пикници с приятели и семействата им (правеше специален сос за печено, негов специалитет), тичане за здраве, събиране на пари за детегледачката, за да могат със съпругата си да отидат малко на кино, работа в дворчето с размерите на голям килим.

Простичък живот. Затова Пуласки се чувстваше доста некомфортно на срещата с Джордан Келър, партньора на Бенджамин Крийли. След като жребият в колата на Сакс определи той да разпита бизнесмена, младият полицай си уговори среща с Келър, който току-що се беше върнал от командировка. (Самолетът му, буквално „му“, не кой да е самолет, тъкмо се беше приземил и шофьорът му го караше към града.)

Пуласки вече съжаляваше, че не си избра барманката. Винаги се чувстваше неловко сред богаташи.

Келър имаше кантора в долен Манхатън и искаше да отложи срещата с Пуласки. Сакс обаче настоя и бизнесменът се съгласи да го посрещне в кафенето на приземния етаж на сградата, в която работеше.

Новобранецът влезе в централното фоайе на „Пен Енерджи Трансфър“, впечатляващ салон с огромни прозорци и мраморни статуи. На стената имаше големи снимки на тръбопроводите на фирмата в различни цветове. Изглеждаха по-скоро като художествено произведение, отколкото като заводска апаратура. На Пуласки му харесаха.

В кафенето Келър забеляза униформата и му помаха. Пуласки си взе кафе и двамата се ръкуваха. Келър бе едър мъж с коса, заресана върху голото му теме. Носеше тъмносиня, безупречно изгладена риза. Яката и маншетите бяха бели, имаше лъскави златни ръкавели.

— Благодаря, че се съгласихте, да се срещнем тук — каза бизнесменът. — Опасявам се какво ще си помислят клиентите, ако видят полицай в кантората ни.

— С какво се занимавате?

— Със счетоводство. Напрегната професия. — Келър отпи глътка кафе, кръстоса краката си и добави тихо: — Това, което се случи с Бен, е ужасно. Наистина ужасно. Не мога да повярвам, че се случи… Как го приемат съпругата и синът му? — Поклати глава и си отговори сам: — Как биха могли да го приемат. Сигурен съм, че са дълбоко покрусени. И така, с какво мога да ви помогна, господин полицай?

— Както вече споменах, разследваме обстоятелствата около смъртта му.

— Ясно, готов съм да ви помогна, с каквото мога.

Келър не изглеждаше смутен, че говори с полицай, и не се държеше снизходително към човека, който печелеше хиляда пъти по-малко от него.

— Господин Крийли имаше ли проблеми с медикаменти?

— Не съм забелязал. Знам, че по едно време вземаше обезболяващи за гърба си, но това беше отдавна. Не съм забелязвал да е… как да кажа? Пристрастен. Но нека уточня, че не бяхме много близки. Бяхме различни. Заедно работехме и се познавахме от години, но не се интересувахме от личния живот на другия. Извън официалните вечери с клиенти сме излизали на ресторант веднъж — два пъти годишно.

Пуласки се върна на основната тема:

— Ами наркотици?

— Бен ли? Не.

Келър се изсмя.

Пуласки се замисли за въпросите, които искаше да зададе. Сакс му беше казала да ги запомни наизуст. Ако постоянно гледа бележките си, щял да изглежда непрофесионално.

— Срещал ли се е с хора, които са ви се сторили съмнителни, с някого, който има вид на престъпник?

— Не и в кантората.

— Казали сте на детектив Сакс, че бил потиснат.

— Да.

— Знаете ли защо?

— Не. Нали ви казах, не разговаряхме за личния си живот.

Бизнесменът постави ръцете си на масата и тежките ръкавели изтропаха силно. Цената им вероятно се равняваше на месечната заплата на Пуласки.

„Успокой се — опита се да си внуши полицаят. — Може да носи злато, но ти имаш пистолет.“

— Освен депресията забелязвали ли сте нещо необичайно в поведението му наскоро?

— Да, може да се каже. Пиеше повече от обичайното, дори когато отивахме на обяд с клиенти. Започна да играе комар. На два пъти пътува до Лае Вегас и Атлантик Сити. Преди това никога не го е правил.

— Познато ли ви е това? — Пуласки подаде на бизнесмена две снимки на останките от документи, които Сакс бе намерила във вилата на Крийли в Уестчестър. — Това е някакъв счетоводен документ.

— То се вижда — малко надменно отбеляза бизнесменът, но не нарочно.

— Това е било намерено в дома на Крийли. Имате ли представа какво означава?

— Не. Откъде са взети тези листа? Защо са толкова намачкани?

— Така ги намерихме.

Сакс бе посъветвала Пуласки да не споменава, че е имало опит да бъдат изгорени. „Да ги тикнат някъде, а?“ — попита Пуласки. После си помисли, че не би трябвало да използва този израз пред жена и се изчерви до ушите. Брат му не би се засрамил. Близнаците имаха еднакви гени освен този за срамежливостта.

— Явно става дума за много пари.

Бизнесменът пак погледна документа.

— Не са чак толкова много. Само няколко милиона. Това е нормално в нашата професия. Работим с клиенти, които въртят осем-деветцифрени суми. Понякога десетцифрени.

Пуласки се замили за няколко секунди, докато изчисли колко прави това. Десетки или стотици милиони. Милиарди. Ясно.

— Значи тези числа не ви говорят нищо конкретно, така ли?

— Не.

Келър отпи глътка кафе.

— Имаше ли щастливо семейство? — поинтересува се полицаят.

— Така изглеждаше. Не е споменавал да има проблеми.

— Да се върнем на депресията. Откъде разбрахте, че е потиснат, след като не е говорил за това?

— Крачеше нервно из кантората. Беше раздразнителен. Разсеян. Личеше си, че нещо го гложди.

— Споменавал ли се нещо за „Сейнт Джеймс“?

— Какво…?

— Един бар в Манхатън.

— Не. Понякога си тръгваше рано от работа. Мисля, че ходеше с приятели на чашка. Но никога не ми е казвал с кого.

— Водено ли е някога разследване срещу него?

— За какво?

— За каквото и да е.

— Не, поне доколкото знам.

— Някакви проблеми с клиенти?

— Не, имахме много добри отношения с всички. Средните им печалби бяха четири-пет пъти по-големи от на петстотинте в „Стандард и Пуър“. Кой няма да е доволен от такъв резултат?

„Стандард и Пуър“ — Пуласки не разбра. Все пак си го записа. След това — думата „доволен“.

— Можете ли да ми изпратите списък на тези компании?

Келър се подвоуми, преди да отговори:

— Честно казано, предпочитам да не им се обаждате.

Наведе глава и се втренчи в младежа. Пуласки не отмести погледа си.

— Защо?

— Ще се отрази зле на бизнеса. Вече ви казах.

— Е, нали всички знаят за смъртта на господин Крийли?

— Да.

— Значи, ако им зададем няколко въпроса, никой няма да се изненада, не мислите ли?

— Може би сте прав.

— Тогава?

— Ще направя списъка и ще ви го изпратя.

Амелия Сакс го беше посъветвала да запази главния въпрос за накрая.

— Какво стана с дела на господин Крийли във фирмата?

В него се съдържаше съвсем лек намек, че Келър може би е убил партньора си, за да вземе цялата фирма. Бизнесменът обаче или не усети, или не се обиди от това.

— Аз ще го изкупя. Записано е в договора ни. Сюзан, съпругата му, ще получи изгодна цена. Ще ѝ се отрази добре финансово.

Пуласки записа и това. Махна към снимката на тръбите, която се виждаше през остъклената врата:

— Повечето ви клиенти са големи компании като тази, така ли?

— Не само, те включват всички работници и ръководството… — Келър добави още едно пакетче захар в чая си и го разбърка. — Кажете, господин полицай, някога занимавали ли сте се с бизнес?

— Аз ли? — Пуласки се усмихна. — Никога. Чичо ми веднъж се захвана, но се сгромоляса. Е, не той самият. Ресторантът му.

— Вълнуващо е да създадеш фирма и да я превърнеш в нещо голямо. — Келър отпи глътка кафе, отново го разбърка и се наведе напред. — Очевидно подозирате, че смъртта на Бен не е обикновено самоубийство.

— Искаме да проверим всички версии. — Пуласки сам не знаеше какво има предвид с това, просто го изтърси. Въпросите му се бяха изчерпали. — Това беше всичко, господин Келър, благодаря.

Бизнесменът допи кафето си.

— Ако се сетя за още нещо, ще ви се обадя. Имате ли визитна картичка?

Пуласки му подаде една.

— Ами детективката, с която разговарях преди? Как ѝ беше името?

— Детектив Сакс.

— Да. Ако не успея да се свържа с вас, нея ли да търся? Още ли работи по случая?

— Да.

Келър записа името на Сакс и номера на мобилния ѝ телефон на гърба на картичката. Пуласки му даде и номера у Райм.

Келър кимна:

— Ами, да се връщаме на работа тогава.

Пуласки пак му благодари, допи кафето си и си тръгна. Спря да погледне за последно снимката на тръбите. Наистина беше впечатляваща. Дори се замисли, че някоя по-малка ще стои много добре в хола му. Съмняваше се обаче, че компании като „Пен Енерджи“ продават сувенири. Едва ли бяха като „Дисни“.

12.

15.53 ч.

В малкото кафене влезе едра жена. С черно палто, къса коса и дънки. Така се беше описала. Амелия Сакс ѝ махна от едно сепаре.

Жената беше Гърт, другата барманка в „Сейнт Джеймс“. Отиваше на работа и се беше съгласила да поговори със Сакс преди смяната си.

На стената имаше табелка, че пушенето е забранено, но барманката продължаваше жадно да всмуква дима от цигарата, смачкана между пожълтелите ѝ пръсти. Никой от персонала не ѝ направи забележка — от професионална учтивост, предположи Сакс.

Гърт присви очи и се взря в служебната карта на детективката.

Сакс предполагаше, че Соня ѝ е разказала всичко, но въпреки това отново описа всички подробности, които можеше да издаде, след което ѝ показа снимка на Бен Крийли.

— Самоубил се е и разследваме смъртта му.

По лицето на Гърт не пролича изненада.

— Виждала съм го два-три пъти. — Гърт погледна менюто. — В „Сейнт Джеймс“ мога да се храня безплатно, но сега ще пропусна обяда. Защото съм тук. Заради вас.

— Искате ли да ви почерпя?

Гърт махна на сервитьорката и си поръча.

— Ами за вас? — обърна се момичето към Сакс.

— Имате ли билков чай?

— Ако „Липтън“ е билка, значи имаме.

— Добре, един.

— Нещо за ядене?

— Не, благодаря.

Гърт изгледа детективката от глава до пети и се изсмя цинично. После попита:

— За тоя човек, дето се е самоубил? Има ли близки?

— Да.

— Лоша работа. Как се казва?

Въпросът не вдъхваше увереност, че Гърт ще е добър източник на информация. И наистина се оказа, че тази барманка едва ли ще ѝ помогне повече от другата. Спомняше си само, че е виждала Крийли в бара приблизително веднъж месечно през последните три месеца. Тя също бе останала с впечатлението, че се познава с полицаите в задния салон, но не беше сигурна.

— В бара е доста оживено — отбеляза.

„Зависи какво наричаш оживено“ — помисли си Сакс.

— Познавате ли лично някого от полицаите?

— От участъка ли? Да, няколко.

Когато донесоха поръчките им, Гърт каза малките имена на неколцина, описа ги набързо. Не знаеше фамилни имена.

— Повечето са свестни. Има и абсолютни боклуци. Но такъв е животът. А за него… — посочи снимката на Крийли — … спомням си, че не се усмихваше често. Все се озърташе, надничаше през прозорците. Беше нервен.

Сипа си сметана и захар в кафето, по много и от двете.

Соня каза, че при последното си идване се скарал с някого. Спомняте ли си и други такива случаи?

— Не. — Гърт шумно отсърба от кафето. — Поне докато съм била на смяна.

— Да сте го виждали с наркотици?

— Не.

„Няма смисъл“ — помисли си Сакс. Това приличаше на задънена улица.

Барманката силно всмукна от цигарата и издиша облак дим към тавана. Вгледа се в Сакс, присви очи и се усмихна глуповато.

— Защо толкова се интересувате от този човек?

— Рутинна проверка.

Гърт я изгледа многозначително и отбеляза:

— Двама души се появяват в „Сейнт Джеймс“ и само след месец ритват камбанката. Ей така, рутинно.

— Двама ли?

— Не знаехте ли?

— Не.

— И аз така си помислих. Иначе щяхте да споменете.

— Разкажете. И бъдете сигурна, че никой няма да узнае за разговора ни.

Гърт се смълча и се загледа встрани. Сакс се почуди дали я е страх. Жената обаче просто наблюдаваше с жив интерес хамбургера и пържените картофи, които сервитьорката носеше към масата им.

— Благодаря, сладурано — гърлено измърмори Гърт, след което пак погледна Сакс. — Сарковски. Франк Сарковски.

— Какво стана с него?

— Убит при грабеж, доколкото чух.

— Кога?

— Около началото на ноември.

— С кого се виждаше в „Сейнт Джеймс“.

Гърт сви рамене:

— Киснеше в задния салон.

— Познаваха ли се? — Сакс кимна към снимката на Крийли.

Барманката сви рамене. Погледна сандвича си, вдигна горната половина на питката, сипа малко майонеза, опита се да отпуши кетчупа. Сакс ѝ помогна.

— Как е станало?

— Не знам точно. Имало опит за грабеж. Случайното застреляли.

— Какъв е бил?

— Бизнесмен. Приличаше на обикновена отрепка, но чух, че живеел в Манхатън и бил червив от пари. Дънките му бяха „Гучи“. Не съм разговаряла с него, освен когато си поръчваше.

— Как разбрахте за него?

— Дочух оттук-оттам.

— От полицаите ли?

Гърт кимна.

— Да сте чували за друг нещастен случай като тези?

— Не.

— Други престъпления? Рекет, въоръжени нападения, корупция?

Гърт поклати глава. Заля хамбургера с кетчуп и направи езерце в чинията, за да топи пържените картофи.

— Нищо. Само това знам.

— Благодаря.

Сакс остави джет долара на масата за обяда на жената.

Гърт погледна парите и отбеляза:

— Тук десертите са превъзходни. Особено пая. Ако решите да хапнете нещо тук, поръчайте си пай.

Детективката добави още пет долара.

Гърт я погледна и се усмихна лукаво:

— Защо ви казвам всичко това? Сигурно се чудите, нали?

Сакс кимна и се усмихна. Точно това не можеше да си обясни.

— Няма да ме разберете. Ония пичове в задната стаичка, ченгетата — както ни гледат със Соня, нещата, които приказват, които премълчават. Тия подигравки по наш адрес, когато си мислят, че не ги чуваме… — Гърт поклати глава. — Да, изкарвам си хляба, като сервирам на хората. Това ми е работата. Но това не дава право на никого да ми се присмива. Всеки има право на достойнство, нали?

Джоан Харпър, приказното момиче на Винсънт, още не се беше върнала в работилницата.

Двамата мъже седяха в джипа, паркиран на улица „Спринг“ точно срещу сградата, където Дънкан щеше да убие третата си жертва, а Винсънт — да си гука с момиче за първи път от много, много време насам.

Джипът не беше голям, но беше безопасен. Часовникаря го бе откраднал отнякъде, където твърдеше, че нямало скоро да го потърсят. Беше му сложил номера, откраднати от друг кафяв шевролет „Бронко“, за да минат първоначалната проверка, ако ченгетата случайно ги спрат. (Ченгетата рядко проверявали номерата на двигателя, само регистрационните табелки, обясни Дънкан.)

Хитро. Все пак Винсънт се поинтересува какво ще стане, ако полицаят провери номера на двигателя. Нали няма да отговаря на регистрацията.

— О, тогава ще го убия — отговори Дънкан.

Ей така, небрежно…

Дънкан погледна джобния си часовник и пак го върна в джоба, закопча го. Отвори раницата си, в която имаше часовник и други часовникарски инструменти, прилежно подредени. Нави часовника, нагласи го на точното време и пак затвори раницата. Винсънт чуваше тиктакането през тънкия плат.

Сложиха си слушалки, свързани с мобилните им телефони, и Винсънт включи радиостанцията, настроена на полицейската честота (по идея на Дънкан, разбира се). От апарата се чуваха обичайните размени на информация за катастрофи, затворени улици за някакво утрешно мероприятие, някой, който получил инфаркт на „Бродуей“, джебчийска кражба…

Животът в големия град…

Дънкан се огледа внимателно, провери дали всичките му джобове за закопчани, изчетка дрехите си с четка за кучешки косми и напомни на Винсънт да направи същото преди гукането си с Джоан.

Старателен…

— Готов ли си?

Винсънт кимна. Дънкан слезе, огледа улицата и се вмъкна в страничния проход зад цветарското ателие.

Винсънт изяде две шоколадчета, нагълта ги като гладен вълк. Телефонът му започна да вибрира и той го вдигна.

— Отворих вратата — каза Дънкан. — Влизам. Как е навън?

— Минаха няколко коли. Няма пешеходци. Чисто е.

Винсънт чу няколко металически изщраквания. След това — шепот:

— Ще ти се обадя, когато е готова за теб.

След няколко минути Винсънт видя човек с тъмно палто, който отиваше към ателието. По позата и походката личеше, че е жена…

Да, цветарката. Джоан.

Той се сниши в колата, за да не го види. Натисна копчето на телефона си.

Чу само изщракване от другата страна. Никакъв говор.

Винсънт предпазливо надникна през прозореца. Прошепна по телефона:

— Тя е. Сама е. Отива към задния вход. След малко ще е при теб.

Убиецът не каза нищо, Винсънт чу изщракването от затваряне на телефон.

Аха, значи беше от срамежливите…

Джоан Харпър и Кевин току-що си бяха тръгнали от закусвалнята „Козмо“, иначе съвсем обикновено и скучно кафене в Сохо, но днес — много специално място. Цветарката навлезе в уличката зад ателието, като размишляваше какво ли не би дала, за да удължи това пиене на кафе поне с още половин час. Кевин не искаше да я пусне — имаше още много да ѝ разказва — за различни неща, за себе си — но работата я зовеше. Букетът беше за следващата вечер, но клиентът бе важен и тя искаше всичко да е изрядно. Неохотно каза на Кевин, че е време да тръгва.

Огледа уличката, още потреперваше при спомена за дебелака с шлифера и странните очила. Сега обаче не се виждаше никой.

Бързо отиде при задния вход и отключи, влезе, затръшна металната врата и два пъти превъртя ключа.

Джоан остави палтото си на закачалката и вдиша дълбоко, както винаги, когато влизаше тук, за да се наслади на стотиците аромати: жасмин, рози, люляк, гардении, тор, пръст. Миризмата я замайваше.

Светна лампата. Сега трябваше да приготви втория букет. Тръгна към шкафа да потърси подходяща ваза… и изпищя.

Бе изритала нещо и то побягна. Тя отскочи назад. Плъх!

Но когато погледна пода, се засмя. Бе ритнала голяма макара с тел за венци. Как се беше озовала на пода? Всички макари висяха на куки на близката стена. Тя се взря в полумрака и забеляза, че една някак си е паднала и се е търкулнала на пода. Странно.

Сигурно я е бутнал призракът на някой мъртъв цветар, помисли си и веднага съжали за шегата. В ателието бе достатъчно призрачно и тя пак си спомни дебелака с тъмните очила. „Не си мисли такива неща, за да се плашиш допълнително — помисли си. — Всичко е наред. Вратите и прозорците са заключени.“

Тя вдигна макарата и видя защо е паднала. Кукичката се беше откачила от дървото. Всичко беше ясно. Джоан забеляза и друго странно нещо. Макарата бе нова, тя още не беше използвала от нея. Но сигурно грешеше, защото малко тел липсваше.

Джоан се засмя. Любовта си играе такива шеги с паметта.

Изведнъж спря и се ослуша. Чу необичаен шум.

Какво беше това?

Много странно… водни капки?

Не, някакъв механичен звук. Метал…

Странно, като тиктакане на часовник. Откъде идваше? В работилницата имаше голям стенен часовник, но той беше електронен и не тиктакаше. Джоан се огледа. Доколкото успя да прецени, шумът идваше от малка тъмна ниша зад хладилната стая. След малко щеше да провери. Джоан сви рамене и се наведе да вземе кукичката.

13.

16.36 ч.

Амелия Сакс спря рязко колата си пред Рей Пуласки, който я чакаше на улицата. След като той се качи, детективката потегли към къщата на Райм и натисна газта. Новобранецът ѝ разказа за срещата си с Келър.

— Изглежда, че всичко е наред — добави накрая. — Любезен човек. Хрумна ми обаче да се обадя на госпожа Крийли да проверя какво ще получи Келър след смъртта на съпруга ѝ. Тя ми каза, че му има пълно доверие. Нямало да получи нищо повече от онова, което му се полага. Все пак не бях убеден и се обадих на адвоката на Крийли. Надявам се, че не съм сбъркал.

— Защо да сбъркаш?

— Ами, не знам. Просто питам.

— В нашата професия не е грешка да вършиш повече работа от необходимото. Проблемът е, че в повечето случаи някой не върши достатъчно.

Новобранецът поклати глава:

— Трудно ми е да си представя как мързеливец ще оцелее при Линкълн.

Тя се изкиска.

— Добре, какво каза адвокатът?

— Почти същото като Келър и вдовицата. Съдружникът на Крийли ще изкупи акциите му на пазарна цена. Всичко е законно. Келър твърдеше, че Крийли е пиел доста и е играел хазарт. Съпругата се изненада, когато го чу. Мъжът ѝ никога не е бил комарджия.

Сакс кимна:

— Хазарт. Значи може да има връзка с мафията. Снабдявал ги е с наркотици или самият той е вземал от време на време. Рискувал е.

— Явно е загубил пари. Чудя се дали е взел заем от лихвар, за да покрие загубите. Жена му обаче каза, че едва ли такова нещо е щяло да им се отрази. При тези доходи няколкостотин хиляди не били нещо особено. Е, не беше много доволна да научи за комарджийските забавления на съпруга си, както можеш да се досетиш. Така, Келър ми каза, че партньорът му бил в отлични отношения с всички клиенти, но все пак му поисках списък. Не вреди да ги поразпитаме.

— Браво — похвали го Сакс. След малко добави: — Играта се оказва по-заплетена. Има още един смъртен случай. Убийство при грабеж може би. — Разказа му за разговора с Гърт и за Франк Сарковски. — Искам да вземеш материалите от разследването.

— Дадено.

— Освен това… — Тя изведнъж замълча и погледна в огледалото; коремът ѝ се сви. — Хъм.

— Какво има?

Тя не отговори. Зави спокойно надясно, премина няколко пресечки и направи ляв завой.

— Мисля, че ни следят. Забелязах ги преди няколко минути. Онзи мерцедес направи същите завои като нас. Не поглеждай.

Зад тях караше черен мерцедес с тъмни стъкла.

Сакс направи още един завой и спря рязко. Новобранецът изръмжа заради дръпването на колана. Мерцедесът продължи напред. Сакс се обърна бързо, но не видя номера. Все пак забеляза, че колата е модел „А Ем Ге“, скъпата, луксозна версия на германското возило.

Тя направи обратен завой, но точно в този момент един камион спря на платното пред нея. Докато го заобиколи, мерцедесът бе отминал.

— Кой мислиш, че е? — попита Пуласки.

Сакс поклати глава:

— Може да е случайност. Много рядко се е случвало да ме следят и повярвай ми, още по-невероятно е да го правят с автомобил за сто и четирийсет хиляди долара.

Винсънт гали студеното тяло, проснато на бетонния под. Лицето е бледо като розите, разпилени наоколо.

Студено тяло, хладно като Студената луна, но все още меко.

Започва да реже дрехите, блузата, сутиена…

Галеше я…

Целува я…

Това си представяше Винсънт Рейнолдс, докато чакаше в джипа и се взираше в тъмните прозорци на ателието. Дишаше тежко, мечтаеше си за Джоан. Гладът го измъчваше. Радиостанцията до него изпращя:

— Патрул четирийсет и две, можете ли… искат допълнителни барикади на „Насоу“ и „Пайн“.

— Разбрано. Край.

В тези думи нямаше заплаха за тях, затова Винсънт отново се потопи във въображението си.

Целува я, гали я…

Винсънт си представяше, че убиецът ще я повали на пода, може би в момента я връзваше. Изведнъж се намръщи. Дали Дънкан ще я докосва по разни места на тялото? По гърдите, между краката?

Изведнъж изпита ревност.

Джоан беше негова, не на Дънкан. По дяволите! Ако иска секс, нека сам да си намери гадже…

Помъчи се да се успокои. Гладът те кара да си мислиш за такива неща. Понякога те влудява, превръща те в зомби като във филмите, които Винсънт обичаше да гледа. Дънкан му беше приятел. Ако иска да си поиграе с нея, добре. Можеха да си я поделят.

Винсънт нетърпеливо погледна часовника си. Дънкан му беше казал, че времето е относително. Веднъж учени направили такъв експеримент: сложили един часовник високо във въздуха, а друг — на морското равнище. Онзи, който се намирал по-високо, вървял по-бързо. От психологическа гледна точка времето също не било абсолютно.

Ако правиш нещо, което ти харесва, времето лети бързо. Ако трябва да чакаш — тече бавно.

Както сега. Хайде, хайде, де…

Радиостанцията отново изпращя. Сигурно съобщаваха за нова катастрофа, помисли си.

Но Винсънт грешеше.

— Централа до всички патрулни коли в долен Манхатън. Карайте към улица „Спринг“ източно от „Бродуей“. Търсете цветарски магазин. Сигналът е свързан със снощните убийства на кея при Двайсет и трета улица и на улица „Седар“. Бъдете внимателни.

— Боже Господи! — възкликна Винсънт.

Натисна копчето за бързо набиране на телефона си и заоглежда улицата. Още не се виждаха ченгета.

Едно позвъняване, две…

— Вдигни телефона!

Изщракване. Дънкан не каза нищо, както се бяха разбрали. Винсънт обаче знаеше, че го чува.

— Бягай, бързо! Бягай! Ченгетата идват!

Винсънт чу кратко изщракване. Връзката прекъсна.

— Патрул триста трийсет и седем. След три минути сме там.

— Прието, триста трийсет и седем… Освен това обаждане имаме сигнал десет три четири, нападение. „Спринг“ четиристотин и осемнайсет. Всички свободни коли да карат натам.

— Прието.

— Тук патрул четиристотин шейсет и едно. Тръгваме към мястото.

— Хайде, хайде, за бога — измърмори Винсънт.

Включи двигателя.

Чу се трясък и голяма саксия разби стъклото на входната врата на цветарското ателие. Дънкан излезе. Прескочи стъклата, за малко да падне на леда, изтича при джипа, скочи на дясната седалка. Винсънт даде газ.

— Бавно — измърмори убиецът. — Завий на следващата.

Винсънт отпусна газта. И добре, че го направи, защото след секунди една полицейска кола изскочи иззад ъгъла пред тях. Още две спряха по средата на улицата, отвътре изскочиха ченгета.

— Спри на светофара — тихо нареди Дънкан. — Спокойно.

Винсънт потрепери. Искаше да натисне газта, да избяга. Дънкан отгатна мислите му.

— Не. Дръж се нормално. Любопитен си. Огледай полицейските коли. Това е нормално.

Винсънт ги погледна.

Светна зелено.

— Бавно.

Винсънт потегли внимателно.

Появиха се още патрулни коли.

По радиостанцията докладваха, че към местопроизшествието са тръгнали още. Един полицай каза, че не са забелязали съмнителни лица. Никой не спомена за кафяв джип. Ръцете на Винсънт трепереха, но той успяваше да кара по права линия, точно по средата на платното, с постоянна скорост. Накрая, когато се отдалечиха достатъчно от цветарското ателие, прошепна:

— Те знаеха, че сме ние.

Дънкан го погледна изненадано:

— Какво?

— Диспечерите. Изпратиха всички коли да търсят цветарница на улица „Спринг“. Казаха, че е свързано със снощните убийства.

Джералд Дънкан се замисли. Не личеше да е уплашен или ядосан. Намръщи се:

— Знаели са, че отиваме там. Интересно. Как са се досетили?

— Накъде да карам? — попита Винсънт.

Приятелят му не отговори. Продължи да оглежда улиците. Накрая изрече спокойно:

— Засега просто карай. Трябва да помисля.

— Измъкнаха ли се? — сопна се Райм по радиостанцията. — Как успяха?

Застанал до Сакс пред цветарницата, Лон Селито отговори:

— Уцелили са момента. Или пък е чист късмет. Де да знам?

— Късмет ли? — жлъчно изсъска Райм, сякаш това бе чужда дума, която не разбираше. — Чакай… Кодирана честота ли използвате?

— За тактическите операции, да, но централата ползва общата честота. Сигурно е чул сигнала. Мамка му. Добре, по случая с Часовникаря вече ще предаваме кодирано.

— Какво казват уликите, Сакс?

— Току-що дойдох.

— Ами, започвай огледа.

Щрак. Връзката прекъсна.

Леле… Селито и Сакс се спогледаха. Веднага щом получи сигнала за нападение на „Спринт“, тя остави Пуласки да търси материалите по убийството на Сарковски и с пълна скорост потегли към местопрестъплението.

„Мога да се справя и с двете… Да се надяваме, Сакс.“

Тя хвърли чантичката си на задната седалка на колата и се запъти към местопрестъплението. Видя Кейтрин Данс да идва от цветарницата, където бе разпитала жертвата, собственичката на магазина и ателието Джоан Харпър, която като по чудо се беше спасила.

Една цивилна кола спря и сигналните ѝ светлини се изключиха. Денис Бейкър слезе и изтича при Сакс.

— Той ли беше? — попита детективът.

— Да — отвърна Селито. — Открихме още един часовник вътре. Същият модел.

„Три намерихме — мрачно си помисли Сакс. — Остават още седем.“

— Ами бележка?

— Този път, не. Но едва не го хванахме. Предполагам, че не е успял да остави.

— Чух сигнала до колите — отбеляза Бейкър. — Как се досетихте, че ще дойде тук?

— Имахме късмет. Агенцията за защита на околната среда наскоро разкри в района таен склад за талиев сулфат, чието използване е забранено. Освен това Линкълн откри за какво се използва рибешкият протеин, който открихме по дрехите на Тери Адамс — като тор за орхидеи. Проверихме всички цветарници и фирми за озеленяване в района, където са намерили талиевия сулфат.

— Отрова за мишки — изсмя се Бейкър. — Този Райм мисли за всичко.

— И пак има едно на ум — измърмори Селито.

Данс се приближи. Разказа какво е научила от Джоан Харпър: Цветарката се върнала от кафе и намерила макара с тел за венци, паднала на земята.

— Това не я обезпокоило. Чула обаче тиктакане и усетила, че в задната стаичка на ателието се крие някой. Веднага повикала полицията.

— И нашите коли бяха в района, та успяхме да я спасим.

Данс добави, че цветарката нямала представа защо някой ще реши да я напада. Била разведена отдавна и от години не знаела какво прави бившият ѝ съпруг. Нямала врагове.

Освен това казала на Данс, че някой я наблюдавал през прозореца по-рано същия ден. Едър мъж с шлифер и спортна шапка. Бил бял, но не видяла подробности заради мръсните стъкла и защото носел тъмни очила. Данс я попитала дали има връзка с убийството на Теди Адамс, но Джоан казала, че дори не е чувала за него.

— Как е тя? — попита Сакс.

— Уплашена. Но отново се хвана на работа. Не в ателието, а в цветарницата си на „Бродуей“.

— Докато заловим убиеца, ще оставя патрул пред магазина — обяви Селито.

Извади радиостанцията си и го уреди.

Нанси Симпсън и Франк Ретиг се приближиха, водеха хилав младеж с раз дърпано яке и плетена шапка. Изглеждаше, сякаш умира от студ.

— Господинът иска да ни помогне — обяви Симпсън. — Сам дойде при нас.

Данс погледна Сакс и тя кимна. Кейтрин попита младежа какво е видял. Нямаше нужда от познания по кинесика. Хлапакът с готовност изпълняваше дълга си на бдителен гражданин. Каза, че както си вървял по улицата, някой счупил стъклото на цветарското ателие и изскочил навън. Бил на средна възраст, с черно яке. Когато му показаха фоторобота, който Селито и Данс бяха направили в часовникарския магазин, младежът обяви:

— Да, може да е той.

Извършителят се качил на бежов джип. Зад волана седял бял мъж с кръгло лице и тъмни очила. Свидетелят не беше видял повече.

— Двама са — въздъхна Бейкър. — Има съучастник. Това още повече усложнява случая.

Съучастникът вероятно бе онзи, когото Джоан е видяла да наднича в ателието.

— „Бронко“ ли беше?

— Не познавам джиповете.

Селито попита за регистрационния номер. Свидетелят не го беше видял.

— Е, поне знаем цвета — отбеляза Селито и подаде сигнал за издирване.

Скоро всички патрулни коли щяха да търсят двама души с бежов шевролет „Бронко“.

— Добре, да действаме — обяви Селито.

Симпсън и Ретиг помогнаха на Сакс да се подготви за огледа. Имаше няколко района за оглеждане: самата работилница, улицата, районът около входната врата, откъдето беше избягал престъпникът, и място, където е бил спрян джипът.

Кейтрин Данс и Селито се върнаха у Райм, а Бейкър започна да търси свидетели, като показваше фоторобота на минувачи и работници в близките складове и магазини.

Сакс събра веществените доказателства, които намери, но не бяха много. След като първите часовници не съдържаха взривни устройства, нямаше нужда да се обаждат на сапьорите; обикновен полеви тест за нитрати щеше да свърши работа. Тя опакова уликите, свали специалния костюм и облече якето си. Качи се в колата си, завъртя ключа и увеличи отоплението.

Опипа дясната седалка за чантичката си, за да вземе шофьорските си ръкавици, но когато я намери, половината от съдържанието ѝ се изсипа.

Сакс се намръщи. Винаги внимаваше да затваря чантичката си. Не можеше да си позволи да изгуби нещо от вещите си, между които имаше два резервни пълнителя за служебния ѝ пистолет и сълзотворен спрей. Ясно си спомняше, че я беше затворила, когато пристигна.

Погледна стъклото до дясната седалка. Имаше размазани следи от ръкавици, сякаш е било смъкнато от външната страна. Част от уплътнението на стъклото беше отлепено.

Кражба от колата, докато извършваш оглед на местопрестъпление. Уникален случай.

Прегледа съдържанието на чантичката предмет по предмет. Нищо не липсваше. Парите и кредитните ѝ карти бяха там. Трябваше да се обади в банката, в случай че крадецът е записал номерата на картите ѝ. Боеприпасите и спреят със сълзотворен газ също бяха там. Тя постави ръка на пистолета си и се огледа. На улицата се беше събрала малка тълпа. Сакс огледа лицата на хората. Дали някой от тях бе проникнал в колата ѝ? На половин пресечка по-нататък забеляза голям черен автомобил в началото на една уличка. Сакс си спомни мерцедеса, който я беше следил, след като взе Пуласки. Не можа да види марката и колата изчезна сред другите превозни средства, преди Сакс да направи завой и да я последва.

Съвпадение или не?

Мощният двигател на шевролета започна да бълва топлина и Сакс си сложи колана. Включи на първа. Бавно потегли. Замисли се: „Е, поне нищо не са ми задигнали.“

Беше изминала половината разстояние до следващата пресечка и тъкмо превключваше на трета, когато ѝ хрумна нещо: какво са търсили? Фактът, че парите и кредитните ѝ карти не бяха изчезнали, подсказваше, че извършителят е търсил нещо друго.

Амелия Сакс знаеше, че престъпниците, чиито мотиви не можеш да отгатнеш, обикновено са най-опасните.

14.

17.54 ч.

Когато пристигна у Райм, Сакс връчи малкото събрани улики на Мел Купър.

Преди да си сложи гумени ръкавици, извади няколко кучешки бисквити от един пакет и ги даде на Джаксън, който ги изяде за секунди.

Мислил ли си да си вземеш куче водач? — обърна се към Райм.

Малко е дребничък за тази задача, не мислиш ли?

Не говоря за Джаксън. Някое по-едро куче.

Впрочем и един от терапевтите му бе предложил да си вземе куче. Много паралитици имат обучени домашни любимци. Бяха му го предложили скоро след нещастието и тогава той отхвърли идеята. Не можеше да си обясни защо, но предполагаше, че защото не искаше да зависи от нищо и от никого. Сега идеята не му се стори толкова лоша.

Райм се намръщи:

— Може ли да се обучи да ми налива уиски?

Сакс се засмя.

Криминалистът я погледна изпитателно:

— А, търсиха те. Някой си Джордан Келър.

— Кой?

— Каза, че знаеш кой е.

— О, да, чакай. Партньорът на Крийли.

— Искаше да говори с теб. Казах му, че те няма и ти остави съобщение. Заръча да ти предам, че е разговарял с останалите служители във фирмата и според тях Крийли определено е бил потиснат напоследък. Започнал е да съставя списъка на клиентите си. Щяло да му отнеме ден-два.

— Два дни?

— Така каза.

Райм се загледа в уликите, които тя подреждаше на масичката при Купър.

Умът му бързо превключи от разследването, свързано със „Сейнт Джеймс“, което наричаше „Онова разследване“, за разлика от „Своето разследване“ — „Часовникаря“. Сакс започна да вади нещата от кутиите и пликчетата. Часовникът беше същият като предишните два, тиктакаше силно и показваше точно време. Единствената разлика бе, че показваше фаза на луната малко след пълнолуние.

Заедно с Купър го разглобиха, но не намериха съществени следи.

В цветарското ателие не бяха оставени отпечатъци, следи от обувки, оръжия или други предмети. Райм се почуди дали убиецът е рязал телта по някакъв особен начин, който би могъл да им подскаже професията му. Но не, той бе използвал ножицата на Джоан.

Също като при тиксото, телта бе отрязана на парчета с точно определена дължина. Дали е смятал да я използва само за връзване или и за да я умъртви, Райм не знаеше, но Часовникаря сигурно си служеше с метър или друг измервателен инструмент, за да нагласи точната дължина.

При излизане от ателието, преди да отиде на кафе с приятеля си, Джоан Харпър бе заключила вратата. Извършителят явно бе отключил с шперц, за да влезе. Това не изненадваше Райм — човек с умения в часовникарския занаят лесно може да се научи да отваря ключалки.

В Управлението по транспортните средства имаха информация за 423 собственици на тъмни джипове шевролет „Бронко“ в района на Ню Йорк. Провериха списъка за глоби и нарушения и намериха само няколко: мъж около шейсетте се издирваше за неплащане на няколко десетки глоби за неправилно паркиране, един по-млад бе арестуван за продаване на кокаин. Райм се почуди дали този не е съучастникът на Часовникаря, но се оказа, че още излежава присъда. Убиецът можеше да е някой от останалите собственици на джипове, но нямаше начин да се провери всеки един поотделно, макар че Селито щеше да изпрати свои хора на адресите в долен Манхатън. Пътната полиция бе забелязала няколко подобни джипа, но никой от шофьорите им не отговаряше на описанието на Часовникаря или съучастника му.

Сакс бе събрала проби от микроулики от самото ателие. Пръстта и рибният белтък наистина бяха оттам.

— Рибен протеин… — измърмори Райм и поклати глава.

— Какъв е проблемът? — не разбра Селито.

— Не в самия протеин, а във факта, че го открихме по дрехите на втората жертва.

— Защо?

— Означава, че извършителят е бил в цветарското ателие по-рано — вероятно за да провери за аларми и камери. Проучва предварително местата, където смята да извърши убийство. Следователно има причина да е избрал точно тези жертви. Но каква, по дяволите, е тя?

Човекът със смачканото гърло в тъмната уличка не беше замесен в престъпна дейност и нямаше врагове. Същото важеше и за Джоан Харпър. Освен това никога не беше чувала за първата жертва, следователно между тях нямаше връзка. При все това и двамата бяха набелязани от Часовникаря. Защо? Неизвестната жертва на кея, млад бизнесмен, цветарка… и още седем души. Защо искаше да ги убие?

— Какво друго откри?

— Черни люспици — обяви Купър и показа едно пликче.

Вътре се виждаха частички като от засъхнало черно мастило.

— Те са от мястото, откъдето е взел макарата и където вероятно се е криел. Освен това намерих от тях пред вратата, когато е изскочил през стъклото и е хукнал към джипа.

— Пусни им една хроматография.

Купър включи хроматографския апарат и пусна малка проба от люспиците. След няколко минути резултатите излязоха на екрана.

— Какво е това, Мел?

Лаборантът намести очилата си на носа и се наведе напред.

— Органичен материал… Около седемдесет и три процента наситени въглеводороди, полициклични ароматни въглеводороди и тиарени.

— Аха, катран за изолация на покриви — веднага се досети Райм.

Кейтрин Данс се засмя:

— И това ли знаеш?

— Навремето Линкълн обикаляше града и събираше всичко, което сметнеше, че ще е полезно за картотеката му с данни за улики — обясни Селито. — Сигурно е било забавно да се излезе на ресторант с теб, Линк. С толкова епруветки и пликчета.

— Бившата ми жена има много да разказва — развеселено отговори Райм. Отново насочи вниманието си към парченцата катран. — Обзалагам се, че наблюдава следващата си жертва от сграда, на която ѝ слагат нов покрив.

— А може би живее в такава — добави Купър.

— Съмнявам се, че прекарва свободното си време с чашка в ръка на собствения си покрив в този студ. Да приемем, че става дума за чужд покрив. Искам да разберете на колко сгради им ремонтират покривите.

— Може да са стотици. Хиляди.

А може би не, при това време.

— Пък и откъде, по дяволите, ще вземем информация?

— От КСИТИО.

— Какво е това? — поинтересува се Данс.

— Космическа станция за измерване на термичното излъчване и отражение — разсеяно отговори Райм. Това е апарат, разположен на изкуствения спътник „Тера“, съвместен проект на НАСА и японското правителство. Прави подробни снимки на термичното излъчване от всяка точка на планетата. Обикаля Земята на всеки…

— Деветдесет и осем минути — уточни Купър, — но за пълно сканиране на земната повърхност са му необходими 16 дни.

— Поинтересувай се кога за последно е бил над Ню Йорк. Изискай снимките и нека да означат обектите, излъчващи топлина над 90 градуса. Предполагам, че това е минималната температура при изливане на катран. Така ще стесним кръга на търсенето.

— В целия град ли? — попита Купър.

— Изглежда, че работи главно в Манхатън. Да се ограничим с този район.

Купър телефонира.

— Готово — обяви след малко. — Обещаха да ни изпратят данните.

Том въведе Денис Бейкър.

— Няма други свидетели — обяви лейтенантът, като съблече якето си и с благодарност прие чаша кафе от Том. — Търсихме повече от час. Или никой не е видя нищо, или ги е страх да свидетелстват. Всички са уплашени от този негодник.

— Трябват ни още улики — обяви Райм и погледна схемата на местопрестъплението, която Сакс бе начертала.

— Къде е чакал джипът?

— От другата страна на улицата, срещу ателието — отговори тя.

— И си огледала мястото — установи той. Това не беше въпрос; Райм бе сигурен, че го е направила. — Имаше ли други коли?

— Не.

— Добре, изтичва при колата, потеглят и завиват на първата пресечка, като се надяват да се слеят с трафика. Спазва правилата за движение, затова прави хубав плавен завой.

Подобно на резките смени на скоростта и натискането на спирачки при бавните плавни завои от грайферите на гумите често изпадат важни микроулики.

— Ако улицата е още затворена, нека някой да събере материал от първата пресечка. — Райм се обърна към Бейкър. — Току-що си тръгнал оттам, нали? Преди петнайсетина минути?

— Приблизително.

Бейкър си наля още кафе. Изглеждаше уморен.

— Улицата беше ли още затворена?

— Не обърнах внимание. Мисля, че да.

— Да се провери — нареди Райм на Селито. — Изпрати хора.

Детективът веднага телефонира, но се оказа, че улицата вече е отворена. Следите, оставени от джипа на извършителя, вероятно вече бяха заличени от първата или втората преминала кола.

— По дяволите — измърмори Райм.

Отново погледна таблицата с уликите. Замисли се, че отдавна не е работил по толкова труден случай.

Том почука на касата на вратата и въведе жена на средна възраст със скъпо черно палто. На Райм му беше позната отнякъде.

— Здравей, Линкълн.

Сега си я спомни.

— Инспекторе.

Мерилин Флеърти изглеждаше състарена от времето, когато двамата бяха още капитани и си сътрудничеха по няколко съвместни разследвания. Той си я спомняше като умна и амбициозна жена — и по принуда, малко по-настървена и упорита от колегите си мъже. Поговориха си няколко минути за общи познати и колеги, минали и настоящи. Тя се поинтересува от разследването на Часовникаря.

След това инспекторката извика Сакс настрана и я попита за случая, Онзи случай. Райм не се сдържа да ги подслуша и разбра, че Сакс не е открила нищо съществено. От хранилището на участък 118 не е имало голяма кражба на наркотици. Партньорът и служителите на Крийли бяха потвърдили, че бизнесменът е бил потиснат и доста е пиел в последно време. Оказа се, че наскоро е ходил до Лае Вегас и Атлантик Сити.

— Възможно е да има връзка с организираната престъпност — изтъкна Флеърти.

— Това си мислех и аз — съгласи се Сакс.

Добави, че нямало данни за клиенти, които да са имали зъб на Крийли, но че очаква списък от фирмата.

Сюзан Крийли обаче била твърдо убедена, че съпругът ѝ не е бил замесен с наркотици и не се е самоубил.

— Освен това се оказва, че има още един смъртен случай с човек, който е пил бирата си с полицаите в „Сейнт Джеймс“ — добави Сакс.

„Още един смъртен случай?“ — изненада се Райм. Трябваше да признае, че Онзи случай става интересен.

— Кой? — поиска да знае Флеърти.

— Друг бизнесмен. Франк Сарковски. От Манхатън.

Инспекторката се намръщи:

— Как е станало?

— Още не знам подробности. Ще прегледам материалите по разследването.

Флеърти огледа лабораторията, таблицата за уликите, апаратурата.

— Информирайте ме, когато разберете повече. — Намръщи се и поклати глава. — Имате ли представа как е умрял?

— Говори се, че бил убит случайно при грабеж. Но няма да знам със сигурност, докато не прочета документацията.

По лицето на Флеърти се изписа безпокойство.

Сакс също изглеждаше напрегната. Райм разбра защо, когато инспекторката каза:

— Засега няма да намесвам вътрешния отдел.

Сакс видимо се успокои:

— Съгласна съм.

Линкълн Райм се радваше за Сакс, макар че предпочиташе да беше оставила Онзи случай на специалистите и да работи само по Неговото разследване.

Флеърти попита:

— А онзи млад полицай? Рей Пуласки? Справя ли се?

— Много добре.

— Ще докладвам на Уолас. — Инспекторката кимна на Райм: — Линкълн, радвам се, че се видяхме. Всичко хубаво.

— До скоро, инспекторе.

Флеърти излезе, крачеше като генерал на парад.

Амелия Сакс се канеше да телефонира на Рей Пуласки, за да го попита какво е научил за Сарковски, когато някой до нея прошепна:

— Великия инквизитор.

Обърна се. Селито точно слагаше захар в кафето си.

— Заповядай в кабинета ми — добави той и махна към антрето.

Излязоха в сумрачното помещение, оставяйки Райм, Данс и Купър в спалнята.

— Великия инквизитор. Така ли наричат Флеърти? — попита Сакс.

— Да. Това не означава, че не е способен полицай.

— Знам. Проверила съм я.

— Хъм — изръмжа дебелакът, докато довършваше кафето и една пастичка.

Добави по-тихо:

— Слушай, задникът ми се е подпалил от откачени часовникари, тъй че не знам какво става в „Сейнт Джеймс“, но ако има вероятност в това да са замесени полицаи, как става така, че вътрешният отдел още не е поел случая?

— Флеърти не искаше да го замесва. Уолас настояваше, но тя не позволи.

— Уолас?

— Робърт Уолас. Заместник-кметът.

— Аха, знам го. Принципен човек. Съвсем редно е да се уведоми вътрешният. Защо не е пожелала?

— Искаше разследването да се води от някого, когато да може да контролира. Каза, че Сто и осемнайсети е прекалено близо до Голямата сграда. Лесно щели да надушат, че вътрешният ги следи и да заличат дирите си.

Селито замислено прехапа устни.

— Възможно е. — Понижи глас. — И ти не си се дърпала много, защото искаш този случай, нали?

Тя го погледна в очите:

— Да.

— Поискай и ще ти дадат, а?

Той се изсмя мрачно.

— Какво има?

— Сега ти си жива мишена.

— Какво имаш предвид?

— Искам да знаеш в какво си се забъркала. Сега, ако нещо се провали, каквото и да било — оклеветяване на невинни или ако някой мръсник се измъкне — провалът ще е твой и само твой, дори да си направила всичко, както трябва, Флеърти ще си измие ръцете, а вътрешният — ни лук ял, ни лук мирисал. От друга страна, ако напипаш нещо голямо, те веднага ще поемат случая и изведнъж всички ще забравят за теб.

— Искаш да кажеш, че са ме натопили? — Сакс поклати глава. — Ама Флеърти не искаше аз да поемам разследването. Искаше да го даде на друг.

— Амелия, не бъди наивна. След романтична вечер младежът казва: „Чудесно беше, но по-добре да не те каня у нас.“ Какво казва момичето?

— „Хайде да се качим.“ Онова, за което той си е мислил през цялото време. Искаш да кажеш, че Флеърти ме е изиграла, така ли?

— Искам да кажа, че не е искала да ти отнеме случая. Ако искаше, нямаше да се колебае.

Сакс разсеяно се заигра с косата си. При мисълта за коварните политически ходове в управлението — все още непозната територия за нея — стомахът ѝ се сви.

— Не ми харесва, че водиш такова разследване точно на този етап от кариерата си — добави Селито. — Но каквото станало, станало. Едно ще те посъветвам. Стой ниско. Стани невидима.

— Ама аз…

— Изслушай ме. Внимавай да не се набиваш на очи по две причини. Първо, ако се разчуе, че разследваш полицаи, ще плъзнат слухове — че тоя взимал подкупи, че оня закрилял престъпници. Никакво значение няма, че не са верни. Слуховете са като зараза. Не можеш да ги изгониш. Те се разпространяват и съсипват живота на хората.

— Каква е втората причина?

— Това, че си полицай, не означава, че си неуязвима. Дори в Сто и осемнайсети да има подкупни ченгета, те няма да ти сторят нищо. Такива неща не стават. Цивилните, за които работят обаче, няма да са на това мнение. Нито за миг няма да се поколебаят да те приспят навеки в багажника на някоя кола на паркинга за дълъг престой на летището… Бог да ти е на помощ, малката. Пипни тия негодници. Но много внимавай. Не искам да съобщавам лоши новини на Райм. Никога няма да ми прости.

Рей Пуласки се появи и Сакс го извика в новия си кабинет — антрето на Райм.

Разказа му набързо за новия развой в разследването на Часовникаря и попита:

— Какво става със Сарковски?

Той погледна бележките си.

— Открих съпругата му и я разпитах. Мъжът ѝ е бил на петдесет и седем години и е имал фирма в Манхатън. Няма полицейско досие. Бил е убит на четвърти ноември тази година и е оставил съпруга и две деца, момче и момиче. Причина за смъртта — несъвместима с живота огнестрелна рана. Той…

— Рей? — прекъсна го тя с особен тон.

— О, да, клишетата.

Сакс си беше наумила да прекъсне лошия му навик.

Новобранецът продължи:

— Бил е собственик на сграда в Уестсайд, Манхатън, където е живял. Също имал фирма, извозваща отпадъците на големи компании и предприятия в града. Фирмата му била чиста. Не била разследвана и нямало подозрения за връзки с организираната престъпност. Самият Сарковски също нямал нарушения освен една глоба за превишена скорост през последната година.

— Изглежда изряден гражданин.

— Заподозрени?

— Няма.

— Кой участък води разследването?

— Сто трийсет и първи.

— Станало е в Куинс, не в Манхатън, така ли?

— Да.

— Къде?

— На някакъв празен парцел. Жена му не знаеше точно къде. Извършителят взел парите и портфейла му и го застрелял с три куршума в гърдите.

Ами „Сейнт Джеймс“? Чувала ли е за бара?

— Не.

— Познава ли Крийли?

— Не беше сигурна, но мисли, че не. Показах ѝ снимка и тя не го позна.

— Има ли подозрения за друг възможен мотив?

— Каза, че няколко от сделките му се провалили, изгубил доста пари. Не знае с кого ги е сключил, не искал да говори за това. Може би с мафията. Сигурно им е обещал да им осигури някакви пари, но не е успял и те са го ликвидирали.

Сакс кимна и му напомни казаното от познатия ѝ агент във ФБР, че класическата мафия отново се опитвала да печели позиции в Ийст Вилидж.

— Някой от Бруклин или Джърси плаща на ченгета в Сто и осемнайсети да бавят разследванията в квартала — предположи Пуласки. — Ние обаче не влизаме в сметката и те не са доволни. Това обяснява мерцедеса. Мафиотите ни следят. Мисля, че го видях пак.

— Така ли?

— След като ме остави, отидох пеша до дома на Сарковски. Претичах на червено и погледнах назад да видя дали има коли. Не съм много сигурен, но ми се стори, че го видях. Приличаше на мерцедес. Не видях номерата.

Сакс кимна. Погледна в ръцете на Пуласки, като държеше дебелия си бележник.

— Къде са материалите по разследването?

— Това е проблемът. Няма материали, няма улики. Претърсих цялата картотека на Сто трийсет и първи. Нищо.

— Става заплетено. Как така няма веществени доказателства?

— Изчезнали са.

— Изписали ли са ги?

— Може би, но не е отразено в компютъра. Трябва да е записано, ако са били иззети или прехвърлени другаде. Издирих обаче името на водещия детектив. Живее в Куинс. Сега е пенсионер. Арт Йънг.

Пуласки извади листче с името и адреса на детектива.

— Хубаво.

Три пъти за един ден, замисли се Сакс. Все този черен мерцедес. Кой, по дяволите, можеше да бъде?

— Искаш ли да разпитам детектив Йънг? — попита новобранецът.

— Не, аз ще отида. Искам да останеш тук и да попълваш таблицата на дъската.

— Добре. Няма да ми отнеме много време. Когато свърша, искаш ли да дойда у Йънг?

Сакс се замисли за мерцедеса. Думите на Селито още звучаха в главата ѝ.

„В багажника на някоя кола на паркинга за дълъг престой на летището.“

— Не, стой тук и помагай на Линкълн. — Тя се засмя. — Може би това ще подобри настроението му.

15.

18.27 ч.

Къщичката беше в Лонг Айлънд Сити, онзи район на Куинс, който се намира точно срещу Манхатън и Рузвелтовия остров през Ийст Ривър.

Коледната украса — изобилна — бе безупречно подредена, тротоарът — идеално почистен от лед и сняг, тойотата „Камри“ в двора — безупречно чиста въпреки падналия наскоро сняг. Черчеветата на прозорците бяха шлайфани за пребоядисване и отстрани имаше равна купчинка тухли, подготвени за постилане на нова алейка или тераса.

Къща на човек, който наскоро се е видял с премного свободно време и търси начини да го запълни.

Амелия Сакс отвори външното крило на двойната врата и потропа по вътрешното.

След няколко секунди ѝ отвори едър мъж около петдесетте, присви очи и я изгледа. Носеше син велурен спортен екип.

— Детектив Йънг?

Сакс внимаваше да не пропусне званието му. Учтивата дума железни врата отваря — казваше баща ѝ.

— Да, влез. Ти ли си Амелия?

Учтивост срещу фамилиарничене. Различен подход. Тя се усмихна, ръкува се с него и влезе. Вътре проникваше бледа синя светлина от улицата и в хола бе мрачно и студено. Сакс подуши миризма на мокра пепел от камината и котешка урина. Свали якето си и седна на един разскърцан диван. От пръв поглед забеляза, че креслото „Баркалаунджър“, до което имаше три дистанционни устройства, е кралският трон.

— Жена ми я няма — обяви той. Присви очи. — Ти ли си щерката на Херман Сакс?

„Щерка…“

— Да! Работили ли сте с него?

— За известно време. В Бруклин и няколко пъти в Манхатън. Свестен тип. Чух, че за пенсионирането му имало щур купон. Продължил цяла нощ. Нещо за пиене, безалкохолно, вода? Нямам алкохол, съжалявам.

Каза го с характерен тон и това, комбинирано с напуканите капиляри по носа му, ѝ подсказа, че и той като много полицаи на определена възраст, е имал проблеми с алкохола. Сега се опитваше да ги преодолее. Браво на него.

— Нищо не искам, благодаря… Само няколко въпроса. Разследвали сте едно убийство при грабеж малко преди да се пенсионирате. Жертвата е Франк Сарковски.

Йънг сведе очи към килима.

— Да, спомням си. Беше някакъв бизнесмен. Застреля_ли го при опит за грабеж, нещо такова.

— Интересувам се от материалите по разследването. Но са изчезнали. Веществените доказателства също.

— Изчезнали? — Йънг сви рамене. Изненада се, но не твърде много. — В хранилището на участъка винаги е пълен хаос.

— Искам да разбера какво е станало.

— Ох, не си спомням добре. — Йънг почеса мускулестата си ръка, покрита с люспици от екзема. — Сещаш се, това е един от онези случаи. Никакви следи… Абсолютно никакви. След седмица се отказваш. Трябва да ти се падне такъв, та да видиш.

Последното прозвуча почти като заяждане, намек, че е още твърде зелена и вероятно не е разследвала много такива престъпления. Или каквито и да било други.

— Разкажете ми каквото си спомняте — подкани го тя, сякаш не е разбрала забележката.

— Намериха го на празен парцел, проснат бе до колата си. Без пари и портфейл. Така и не ги открихме. Оръжието на убийството бе захвърлено наблизо.

— Какво беше?

— „Смит и Уесън“ със заличени серийни номера, избърсан грижливо, никакви отпечатъци.

Интересно. Престъпниците купуват оръжия със заличени серийни номера, когато планират убийство. Щампованите серийни номера — задължително изискване за американските производители — никога не могат да се изтрият напълно, но някои европейски фирми изобщо не слагат. Точно такива използват наемните убийци. И често ги оставят на местопрестъплението.

— Да сте научили нещо от информатори?

Много убийства се разкриват благодарение на грешки, допуснати от убиеца — ако се изпусне пред някого за извършеното престъпление или се опита да продаде откраднат предмет. Полицията често научава за това от информатори, които свидетелстват срещу дребни услуги или пари.

— Не.

— Къде в Куинс е станало?

— На празен парцел при канала. Знаеш ли големите резервоари?

— Хранилището за природен газ ли?

— Да.

— Какво е правил там?

Иънг сви рамене:

— Имал е фирма за поддръжка. Сигурно е имал клиент там и е отишъл да провери нещо.

— При огледа не се ли откри нещо? Микроследи? Отпечатъци?

— Нищо.

Иънг през цялото време я изучаваше със сълзливите си очи. Изглеждаше малко кисел. Сигурно си мислеше: „Това ли е новото поколение полицаи? Добре, че се махнах навреме“

— Убеден ли сте, че случаят е такъв, какъвто изглежда? Убийство при грабеж.

— Почти съм убеден — отговори той след кратко замисляне.

— Но не съвсем, нали?

— Възможно е да е било планирано убийство.

— Професионален удар?

Йънг сви рамене:

— Районът беше съвсем пуст. На километър до най-близкия жилищен район. Само фабрики и складове. По улиците не щъкат деца. Няма какво да правят там. Хрумна ми, че убиецът може да е взел парите и портфейла, за да го изкара като обир. Но да зареже пистолета? Намирисва ми на поръчково убийство.

Потвърждение за връзка с организираната престъпност. Мерцедесът, мафията, ченгетата от Сто и осемнайсети участък, които си затварят очите пред бандите.

— Името Бенджамин Крийли има ли някаква връзка с разследването ви?

Иънг поклати глава.

— Знаехте ли, че жертвата, Сарковски, е посещавала „Сейнт Джеймс“?

— „Сейнт Джеймс“… Чакай, онзи бар в Алфабет Сити, на една пресечка от…

— Същият — участък 118.

Йънг се умълча. След малко измърмори:

— Не знаех. Не.

— Посещавал е бара на няколко пъти. Странно за човек, който живее в Уестсайд и работи в центъра, да посещава такова изпаднало заведение. Знаете ли нещо за това?

— Не. Нищо. — Йънг се огледа. — Но ако питаш дали някой от Сто и осемнайсети е дошъл да ме накара да зарежа разследването на Сарковски, отговорът е не. Водихме го по всички правила.

Сакс го погледна в очите:

— Какво знаете за Сто и осемнайсети?

Иънг взе едно от дистанционните устройства, завъртя го разсеяно и пак го остави.

— Споменах ли нещо преди малко? — попита Сакс.

— Какво?

Тя проследи погледа му към празната полица на близкия шкаф. Още се виждаха отпечатъци от дъна на бутилки.

— Имам много лоша памет — отбеляза тя.

— Памет ли?

— Понякога забравям дори името си.

Йънг я погледна объркано:

— Млада жена като теб?

— Да, за съжаление — усмихна се тя. — Още щом изляза от къщата ви, ще забравя, че съм била тук. Ще забравя името ви, лицето ви. Нищо няма да си спомням. Странна работа е това човешката памет.

Той разбра намека, но пак поклати глава.

— Защо се занимаваш с това? — попита шепнешком. — Хлапе като теб. Има много да учиш. Не дърпай за каишката куче, което спи.

— Ами ако не спи? — Тя се наведе напред. — Вече има две вдовици и сирачета, загубили бащите си.

— Две?

— Крийли е вторият. Посещавал е същия бар като Сарковски. Изглежда, че и двамата са познавали служители от Сто и осемнайсети. И двамата са мъртви.

Йънг се втренчи в плоскоекранния телевизор. Апаратът беше впечатляващ.

— Какво сте слушали за това? — настоя Сакс.

Йънг се втренчи в килима, сякаш търсеше участъци, които трябва да се изперат. Може би поредното занимание за запълване на свободното време. Накрая заговори:

— Има слухове. Но само толкова. Ще ти кажа истината. Не знам имена. Не знам подробности.

Сакс кимна окуражително:

— И на слухове съм съгласна.

— Въртят се доста големи суми. Само толкова знам.

— Пари ли? Колко?

— Може да са ценни книжа. Става дума за сериозни числа. А може и да са само джобни.

— Уточнете.

— Не знам подробности. Дочувал съм оттук-оттам. Например вършиш си работата, някой се доближава до някого от колегите ти и му казва нещо, което не разбираш съвсем, но получаваш някаква представа.

— Спомняте ли си имена?

— Не, не. Беше отдавна. Знам само, че са замесени пари. Не знам как стават плащанията. Не знам колко и на кого. Знам само, че човекът, около когото се върти всичко, който прибира голямата печалба, има някаква връзка с Мериленд.

— Къде по-точно?

— Не знам. Не съм чувал някой да е пострадал. Бога ми, не ме карай да си измислям повече. Парите може да са просто стари заеми, които някой връща, или печалба от залагания. Така де, може да са стотици невинни неща.

Сакс се замисли, почуди се каква ли е истината. Дали Крийли или Сарковски имат къща в Мериленд, може би на брега на океана — в Оушън Сити или Риъбет? Или пък някой от ченгетата от участък 118? Дали бизнесмените са прали парите на полицаите? Може би са били убити, защото са станали твърде алчни.

Мериленд, размишляваше тя. Това може би обясняваше защо няма следа, която да води към мафиотските групировки в Манхатън, Бруклин или Джърси. Може би балтиморската мафия стоеше зад убийствата.

— Искам да видя материалите по случая „Сарковски“ — заяви тя. — Можете ли да ме насочите някъде?

Иънг се подвоуми, след което отговори:

— Ще завъртя няколко телефона.

— Благодаря.

Сакс стана.

— Чакай — спря я Иънг. — Искам да ти кажа още нещо. Нарекох те хлапе. Е, не беше правилно. Ти си смела, не се отказваш, умна си. Личи си от пръв поглед. Но отскоро си в този занаят и не разбираш някои неща. Искам да имаш предвид, че дори в Сто и осемнайсети да става нещо, то няма да е черно и бяло. Запитай се какъв е смисълът. Какво означават няколко долара в този или онзи джоб. Понякога лошо ченге спасява живота на дете. Понякога добър полицай взема нещо, което не му се полага, но после продължава да върши добре работата си. Такъв е законът на улицата. — Намръщи се смутено. — Тъй де, Бога ми, ти най-добре трябва да го разбираш.

— Аз ли?

— Ами да. — Той я изгледа от глава до пети. — Нали знаеш за клуб „Шестнайсето авеню“.

— Не знам.

— Трябва да знаеш.

И той ѝ разказа всичко.

Денис Бейкър каза:

— Чувал съм, че стреляла добре. Участва в състезания.

В лабораторията за момент бяха останали само мъже; Кейтрин Данс бе отишла да поднови престоя си в хотела, а пък Амелия работеше по Онзи случай.

Райм обясни за уменията на Сакс и състезанията, в които е участвала. Гордо обяви, че малко ѝ остава да стане най-добрия стрелец с управлението. Надявала се на състезанието през следващата година да грабне титлата.

Бейкър кимна:

— Изглежда в добра форма, сякаш е прясна от Академията.

По ирония, Райм също тренираше повече от преди. Ежедневно се упражняваше на велоергометър и компютъризирана пътека за бягане. Няколко пъти седмично си правеше акватерапия. Този режим служеше за две цели. Първо, да поддържа мускулите му за деня, когато (надяваше се) ще може да ходи. Освен това упражненията подобряваха инервацията на парализираните части на тялото му. През последните няколко години си беше възвърнал физиологични функции, за които лекарите твърдяха, че е загубил завинаги.

Бейкър обаче явно не се интересуваше особено от стрелковите умения на Сакс и това се потвърди от следващия въпрос на привлекателния и неженен полицай:

— Чух, че двамата… ходите.

Амелия Сакс бе лампа, привличаща много пеперуди, и Райм не се изненада, че детективът също е забелязал тази светлина. Той се изсмя на иронията: „Ходите“.

— Да, може да се каже.

— Сигурно е трудно — отбеляза Бейкър. — Чакай, не исках да кажа това.

Райм обаче знаеше много добре какво е имал предвид. Нямаше предвид връзката между паралитик и човек с нормални функции. Имаше предвид друг проблем.

— Искаш да кажеш, че и двамата сме полицаи.

Онзи случай и Неговият случай.

Бейкър кимна:

— Имах връзка с агентка от ФБР. Постоянно спорехме за юрисдикцията.

Райм се засмя:

— Добър израз. Бившата ми съпруга не беше полицайка, но пак срещахме трудности. Блейн ставаше за копиехвъргачка. Разделих се с две доста хубави лампи. И с микроскоп „Бош и Ломб“. Може би не е трябвало да го нося вкъщи… Е, може би проблемът не беше, че го занесох вкъщи, а в това, че го държах на нощното шкафче в спалнята.

— Сещам се за един виц, свързан с микроскопи в спалнята — обади се Селито от другия край на стаята.

— Хъм, сигурно имаш личен опит.

Докато си приказваха така, Райм се приближи до Пуласки и Купър, които се опитваха да вземат отпечатъци от макарата с тел за венци от цветарското ателие. Криминалистът се надяваше, че Часовникаря не е успял да размотае телта с ръкавици и е трябвало да ги свали. Не намериха обаче нищо.

Райм чу отваряне на врата и след малко Сакс влезе в лабораторията, свали коженото си яке и го хвърли небрежно на един стол. Изражението ѝ беше сериозно. Кимна за поздрав и попита:

— Нещо ново?

— Още не. Имаме няколко нови сигнала от пътната полиция, но описанията на шофьорите не отговарят. Дон провери собствениците на бежови джипове. Има двама с нарушения, но единият е твърде стар, а другият е в затвора.

Сакс погледна таблицата за случая „Крийли“, която Рей Пуласки бе начертал. На Райм обаче му се струваше, че гледа през дъската. Тя се обърна към Пуласки и каза:

— Рей, детективът, който е разследвал случая „Сарковски“, ми разказа за слухове, че полицаите от „Сейнт Джеймс“ са замесени в пране на пари. Има мерилендска връзка. Мисля си за мафията в Балтимор.

— Мериленд ли? Откъде го е измислил?

— Това искам да разбера — сопна се тя.

— Извинявай.

— Обадѝ се където трябва, открий дали някой от балтиморската мафия действа в Ню Йорк. И провери дали Крийли, Сарковски или някой от участък 118 им е вършил или върши някакви услуги.

— Ще се отбия в участъка и…

— Не, само се обади. Анонимно.

— Не е ли по-добре да го направя лично? Мога…

— По-добре е — сряза го тя, — ако изпълняваш, каквото ти казвам.

— Слушам.

Той вдигна безпомощно ръце.

— Линк, твоето добро настроение май е заразително — отбеляза Селито.

Сакс стисна устни. След малко добави с по-мек тон:

— Така ще е по-безопасно за теб, Рей.

Извинение в стил Линкълн Райм, но Пуласки все пак го прие:

— Добре.

Сакс отмести поглед от дъските.

— Искам да поговорим, Райм. Насаме. — Погледна Бейкър. — Ако нямаш нищо против.

Той се намръщи и поклати глава:

— Разбира се. Трябва да проверя как вървят още няколко разследвания. — Взе палтото си. — Ще съм в централата, ако ви потрябвам.

— Какво има? — тихо попита Райм.

— Горе. Сами.

Той кимна:

— Добре.

Какво ставаше? Нещо с Онзи случай ли?

Сакс и Райм се качиха на втория етаж с малкия асансьор и влязоха в спалнята.

Тя веднага седна на един компютър и започна да пише трескаво.

— Какво има? — попита Райм.

— Чакай малко.

Преглеждаше документите, които излязоха на екрана. Райм забеляза две неща: Сакс нервно човъркаше главата си и палецът ѝ бе разкървавен. Очите ѝ бяха зачервени, сякаш е плакала. Това се беше случвало само два или три пъти през всичките години, откакто се познаваха.

Тя тракаше все по-бързо по клавиатурата, страниците на екрана се движеха с все по-голяма скорост, почти невъзможно бе да ги прочетеш.

Райм се изнерви. Тревожеше се. Накрая настоя:

— Кажи ми какво става, Сакс.

Тя не отмести очи от екрана, поклати глава. Обърна се към него:

— Баща ми. Бил е корумпиран.

Задави се. Райм се приближи с количката, погледна монитора. Имаше няколко статии от вестници.

Краката ѝ трепереха от напрежение.

— Вземал е подкупи — прошепна тя.

— Не е възможно.

Райм не познаваше Херман Сакс, който бе починал от рак преди с Амелия да се запознаят. Цял живот работил като патрулиращ полицай (заради което Амелия бе получила прякора Дъщерята на стражаря). Полицейската професия била наследствен занаят за семейството. Дядото на Амелия, Хайнрих Закс, емигрирал от Германия през 1937 година, заедно с бащата на годеницата си, който бил детектив в Берлин. След като получил гражданство, Хайнрих постъпил в нюйоркската полиция.

За Райм беше немислимо някой от фамилията Сакс да е бил корумпиран.

— Току-що говорих с детектива по случая „Сейнт Джеймс“. Работил е с баща ми. В края на седемдесетте е имало скандал. Рекет, подкупи, дори насилие. Десетина униформени и детективи били арестувани. Били известни като клуб „Шестнайсето авеню“.

— Да, спомням си.

— Тогава съм била малка. — Гласът ѝ потрепери. — Не съм подозирала за това, дори след като постъпих в полицията. Но татко е бил един от тях.

— Сакс, не мога да повярвам. Попита ли майка си?

Тя кимна:

— Каза, че не било нищо сериозно. Някои от арестуваните униформени започнали да изброяват имена, за да сключат сделка с обвинението. Разпитали татко и толкова.

— Значи, нищо сериозно. Случва се при много вътрешни разследвания. Всеки се опитва да натопи някого, дори невинни.

— Не е така, Райм. Това не е всичко. Проверих във вътрешния. Там били убедени, че е виновен. Двама от арестуваните полицаи свидетелствали под клетва, че са го видели да изнудва собственици на магазини и да защитава рекетьори, дори да потулва документи и улики по важни разследвания срещу Галанте и други мафиотски фамилии в Бруклин.

— Непотвърдени слухове.

— Доказателства. Има доказателства — сопна се тя. — Негови отпечатъци по банкноти от рекет. И върху незаконно притежавани оръжия, които криел в гаража си. При балистична експертиза се установило, че едно от тях е било използвано в опит за убийство една година по-рано. Баща ми е укривал оръжие на убийство, Райм.

Криминалистът се замисли. След кратко мълчание каза:

— Как се е измъкнал при толкова доказателства?

Сакс се изсмя мрачно:

— Ето каква е иронията, Райм. Отделът по криминалистика е прецакал всичко. Картончетата за съхранение на уликите не били попълнени правилно и адвокатът му издействал да не се представят като доказателство.

Формулярите за съхранение на улики се попълват с цел да се премахне възможността за подправяне или подхвърляне на веществени доказателства. Проблемът в този случай обаче е бил, че е почти невъзможно да се сложат допълнително пръстови отпечатъци върху вече иззети предмети. При все това законът важи еднакво за всички, затова, ако формулярите не са били попълнени правилно, уликите не биха могли да се използват в съда.

— На връщане от дома на Йънг се отбих у нас. — Сакс избърса очите си. — Прегледах снимките от баща ми. Имаше десетки с някои от арестуваните полицаи. На няколко дори бяха заедно на плаж. Също на казино. Освен това… Имаше снимки с Тони Галанте.

Това бе кръстникът на мафията в Бей Ридж.

— Баща ти с Галанте?

— Двамата заедно на ресторант. Обадих се на Джо Нокс, един от униформените в квартала, който бил сред арестуваните. Излежал е присъдата си и сега има частен бизнес. Попитах го направо. Отначало не искаше да ми каже нищо. Доста се стресна, когато му се обадих, но накрая призна всичко. Татко, Нокс и още неколцина репетирали собственици на магазини и строителни фирми в продължение на близо две години. Потулвали доказателства, дори заплашвали със саморазправа неколцина души, които искали да се оплачат. Очаквали, че татко сериозно ще загази, но се измъкнал благодарение на гафа при криминалистите. Нарекли го „рибката, което се изплъзна“.

Тя избърса сълзите си и продължи да преглежда документите на екрана. Влезе в полицейски архиви, до които Райм имаше достъп заради работата, която вършеше за полицията. Той се приближи, усещаше аромата на сапуна ѝ.

— Дванайсет полицаи от клуб „Шестнайсето авеню“ са били осъдени — продължи Сакс. — Във вътрешния са знаели за други трима, но не можели да им направят нищо заради проблема с доказателствата. Баща ми е бил един от тези трима. Боже мой. Рибката, която се е изплъзнала…

Тя се отпусна отчаяно на един стол, зарови пръст в косата си и започна да дере кожата. Усети се и бързо свали ръката си в скута. По нокътя ѝ имаше следи от кръв.

— Когато се случи онова нещо с Ник… — Тя си пое дълбоко въздух. — Когато се случи онова с Ник, не можех да си представя нищо по-лошо от продажен полицай. Нищо… Сега се оказва, че баща ми е бил един от тях.

— Сакс…

Райм изпита мъка, че не може да вдигна ръката си и да я постави утешително върху нейната, да се опита да я успокои. Изпълни го гняв от безсилие.

— Говори се, че полицаите от клуб „Шестнайсето авеню“ са вземали подкупи, за да заличават улики… Колко престъпници са се измъкнали благодарение на него, Райм? — Сакс отново се втренчи в компютъра. — Колко невинни хора са загубили живота си заради него?

16.

19.20 ч.

Гладът на Винсънт се върна, заля го като вълна. Не можеше да спре да зяпа жените по улицата.

Фантазиите му още повече усилваха глада.

Ето онази блондинка с късата коса и пазарската чанта. Той си представи как притиска главата ѝ между дланите си, докато тя се гърчи под тялото му.

Тази брюнетка с дълга коса като на Сал и Ан, висяща изпод шапката ѝ. Струваше му се, че вече чувства потрепването на мускулчетата ѝ, когато обгърне кръста ѝ с ръка.

Още една русокоса, с костюм и куфарче. Дали щеше да запищи или заплаче, когато я хване? Беше готов да се обзаложи, че ще пищи.

Сега Джералд Дънкан шофираше, свърна по тясна уличка, излезе на главната, продължи на север, бързаше да се отдалечат колкото се може повече от полицаите, които претърсваха района около цветарското ателие.

— Вече не говорят за нас — отбеляза убиецът, като кимна към радиостанцията; чуваха само обичайните разговори и информация. — Сменили са честотата.

— Да се опитам ли да хвана новата?

— Сигурно е закодирана. Дори се изненадвам, че от самото начало не предаваха закодирано.

Винсънт видя друга брюнетка. О, красавица! Тъкмо излизаше от едно кафене. Носеше ботушки. Винсънт харесваше ботуши.

„Колко още ще изтърпя?“ — почуди се той.

Не много. Може би нямаше да издържи до вечерта, със сигурност не до утре сутринта. Когато срещна Дънкан, убиецът му каза, че трябва да се откаже временно от гукането, докато започнат „мисията“. Винсънт се съгласи — защо пък не? Часовникаря му обясни, че сред жертвите има пет млади жени. Имало и две по-стари, на средна възраст. Ако се интересува, можел да има и тях. („Ще бъде досадно, но някой трябва да свърши тази работа“ — помисли си Умния Винсънт.)

Вече изоставаха от плана.

Дънкан поклати глава:

— Чудех се как са разбрали, че сме ние.

„Ние“. Понякога говореше странно.

— Имаш ли представа?

— Не — отговори Винсънт.

Въпреки всичко Дънкан не се ядосваше, което изненада Винсънт. Бащата на Винсънт крещеше, когато се разгневеше, например след случая със Сали Ан. Самият Винсънт направо побесняваше, когато жените му се съпротивляваха и го удареха. Но не и Дънкан. Казваше, че гневът е нещо безсмислено. Човек трябвало да гледа широко на нещата. Важен бил големият план, малките неуспехи били незначителни, не си струвало да си хабиш енергията да се ядосваш.

— Като при времето — казваше. — Важни са вековете и хилядолетията. Същото е и при хората. Един човешки живот не означава нищо. Важни са поколенията.

Вероятно беше прав, макар че за Винсънт всяко гукане беше важно; не искаше да пропуска нито едно. Затова попита:

— Ще пробваме ли пак? С цветарката?

— Засега не. Сигурно ще я пазят. Пък и дори да я убием, ще разберат, че сме я избрали с цел. Най-важното е да си помислят, че това са случайни жертви. Сега ще…

Той замълча. Погледна в огледалото.

— Какво има?

— Ченгета. От една уличка излезе полицейска кола. Завиваше в другата посока, но спря и тръгна след нас.

Винсънт погледна назад. Видя бяла кола със сигнална лампа на покрива на около една пресечка зад тях. Настигаше ги бързо.

— Май ни гонят.

Дънкан свърна рязко в една уличка и даде газ. На следващото кръстовище зави на юг.

— Какво виждаш?

— Май не… Чакай. Да, ето я. Карат след нас. Определено.

— Онази улица, на следващата пресечка. Вдясно. Познаваш ли я? Излиза ли на Уестсайдската магистрала?

— Да. Карай по нея.

Дланите на Винсънт се изпотиха.

Дънкан зави и даде газ по еднопосочната уличка. Излезе на магистралата и зави на юг.

— Пред нас. Какво е това? Сигнални лампи?

— Да. — Винсънт ги видя ясно; приближаваха се срещу тях. Той повиши глас: — Какво ще правим?

— Завиваме в тази пряка и ще си пробваме късмета — отвърна Дънкан и спокойно завъртя кормилото, вземайки плавно на пръв поглед невъзможния завой.

Линкълн Райм се опитваше да не слуша дебелия глас на Селито, който говореше по мобилния телефон. Опита се да не слуша и Пуласки, който проверяваше за балтиморските банди.

Не искаше да ги чува… за да може да мисли за друго.

Не знаеше за какво. Просто нещо го глождеше.

Едно име, инцидент, място… не беше сигурен. Знаеше обаче, че е важно, жизненоважно.

Какво?

Затвори очи и се опита да хване мисълта. Но тя му се изплъзна.

Като дух, като пухчетата от глухарчета, които бе гонил като малък в покрайнините на Чикаго, когато тичаше сред полята, тичаше ли, тичаше. Линкълн Райм обожаваше да тича, да гони семената на глухарчетата или вертолетчетата, които се спускаха от дърветата. Обожаваше да преследва водни кончета, пеперуди, пчели.

Да ги наблюдава, изучава. Линкълн Райм бе роден за учен.

Да тича… задъхан.

Сега, парализиран, той продължаваше да тича, да гони всякакви изплъзващи се от дланите му семенца. И макар че преследването ставаше във въображението му, то не беше по-малко изморително от гонениците в детството.

Ето… ето…

Почти го хвана.

Не, не съвсем.

По дяволите.

„Не мислѝ, не я насилвай. Оставѝ я сама да дойде.“

Умът му препускаше през спомени, цели и откъслечни, както краката му навремето препускаха през уханна трева и напечена от слънцето почва, през шумолящи тръстики и царевици, под огромни буреносни облаци, издигащи се като планини с километри високо в синьото небе.

Хиляди вихри, глухарчета, скакалци, перца от червеношийки.

Хиляди убийства, отвличания, кражби, снимки от местопрестъпления, циркуляри и рапорти, списъци на улики, образи от видното поле на микроскопи, върхове и падини на графиката от масспектрометъра.

Добре, близко… близко…

Той отвори очи.

— Лупонте — прошепна.

Самодоволство изпълни безчувственото му тяло. Не знаеше защо, но беше сигурен, че има нещо много важно, свързано с Лупонте.

— Трябва ми едно досие.

Райм погледна Селито, който не отместваше очи от компютърния монитор.

— Досие! — изкрещя криминалистът. — Трябва ми едно досие.

Дебелият детектив го погледна:

— На мен ли говориш?

— Разбира се, че на теб.

Селито се подсмихна:

— Досие, а? При мен ли е?

— Не. Искам да го намериш.

— За какво? Някакво разследване?

— Така мисля. Не знам от кога. Не знам срещу кого.

— Само знам, че съдържа името Лупонте. Отпреди около година.

— Това престъпник ли е?

— По-скоро не. Може би. А може би е свидетел, може би е полицай или детектив. Или дори висш началник. Не знам.

Лупонте…

— Приличаш на котарак, преял със сметана — отбеляза Селито.

— Това някакъв израз ли е? — намръщи се Райм.

— Не знам. Просто ми харесва как звучи. Добре, значи търся досие с името Лупонте. Ще телефонирам тук-там. Важно ли е?

— След като разследваме убиец психопат, мислиш ли, Лон, че ще си губя времето с нещо, което не е важно?

Получи се факс.

— Това сателитните снимки ли са? — нетърпеливо попита Райм.

— Не — отвърна Купър, — за Амелия е. Къде е тя?

— Горе.

Райм се канеше да я извика, но тя влезе. Лицето и очите ѝ бяха сухи и вече не бяха зачервени. Тя рядко си слагаше грим, но Райм се почуди дали сега не е направила изключение, за да скрие признаците, че е плакала.

— За теб е — каза ѝ Купър и кимна към факса. — Вторичен анализ на пепелта от къщата на… как му беше името?

— Крийли.

— В лабораторията най-после са разшифровали емблемата върху листата. Оказва се, че е от софтуера за фирмено счетоводство. Нищо необичайно. Продава се на хиляди фирми в цялата страна.

Сакс сви рамене, взе листа и се зачете:

— Да̀ли са ведомостта на експерт-счетоводител. Оказва се стандартен документ за премиите на ръководството в някаква фирма. И тук нищо необичайно. — Поклати глава. — Изглежда маловажно. Предполагам, че взломаджиите са изгорили каквото са намерили, за да са сигурни, че са унищожили всичко, свързващо Крийли със „Сейнт Джеймс“.

Райм се вгледа в тревожните ѝ очи.

— Освен това е обичайна практика да се горят материали, нямащи нищо общо с целите на извършителите — отбеляза той. — За заблуда на следствието.

Сакс кимна:

— Да, така е. Има логика, Райм. Благодаря, че ми каза.

Записа го в таблицата за своето разследване.

Телефонът ѝ иззвъня.

Тя вдигна, послуша за няколко секунди, намръщи се.

— Къде… Добре. — Записа си нещо. — Тръгвам. — Обърна се към Пуласки: — Може би имаме следа по случая „Сарковски“. Отивам да проверя.

Той попита плахо:

— Да дойда ли с теб?

Сакс се беше поуспокоила. Усмихна се, но Райм видя, че е пресилено.

— Не, останѝ тук, Рей. Благодаря.

Взе якето си и без да продума повече, излезе.

В момента, когато външната врата изтрака след нея, телефонът на Селито иззвъня. Той настръхна, докато слушаше. Затвори и обяви:

— Слушайте. Засекли са бежов шевролет „Бронко“ с двама бели. Побягнали са от една патрулна кола. Сега ги гонят.

— Отново вдигна телефона на ухото си. — Ясно. — Затвори. — Проследили са ги до голям покрит паркинг край река Хъдсън. Изходите са завардени. Може би ги пипнахме.

Радиопредаването продължи и всички се заслушаха, втренчени в малките черни пластмасови колонки. Накрая двама патрулиращи полицаи съобщиха, че са намерили джипа на втория етаж, но бил изоставен. Нямало и следа от двамата пътници.

— Знам къде е гаражът — обяви Селито. — Като сито е. Може да са се измъкнали отвсякъде.

Бо Хауман и един лейтенант от местния участък докладваха, че хората им претърсват улиците около покрития паркинг.

Селито мрачно поклати глава:

— Поне хванахме колата им. От нея ще научим доста неща. Да извикаме Амелия за огледа.

Райм се замисли. Очакваше да се получи конфликт между двете разследвания, но не беше подозирал, че ще стане толкова скоро.

Да, трябваше да я извикат.

Той обаче реши да не го прави. Познаваше я може би по-добре, отколкото себе си, и разбираше, че трябва да я остави да работи по случая с полицейската корупция.

„Няма нищо по-лошо от подкупен полицай…“

Това поне можеше да направи за нея.

— Не, да я оставим на мира.

— Ама, Линк…

— Ще намеря друг.

Напрегнатото мълчание, което сякаш се проточи цяла вечност, бе прекъснато от едно:

— Аз ще отида, сър.

Райм погледна към гласа.

— Ти ли, Рей?

— Да, сър. Ще се справя.

— Съмнявам се.

Новобранецът го погледна в очите и изрецитира:

— „Важно е да се знае, че мястото, където е намерено тялото на жертвата, често е най-маловажното от множеството райони с улики от убийството. Това се дължи на факта, че повечето предпазливи извършители вземат мерки да почистят в непосредствена близост и да подхвърлят лъжливи улики за заблуда на следствието. Още по-важно е…“

— Това е…

— От вашия учебник, сър. Прочетох го. Дори два пъти.

— Научил си го наизуст?

— Само важните моменти.

— Кое не е важно?

— Имам предвид, че съм запомнил основните правила.

Райм се замисли. Пуласки беше млад и неопитен. Но поне разбираше какво става и имаше набито око.

— Добре, Рей. Но няма да правиш дори една стъпка на местопрестъплението, без да го съгласуваш с мен.

— Много добре, сър.

— „Много добре“, а? — жлъчно изсумтя Райм. — Благодаря за оценката, новак. Хайде, действай.

Задъхваха се от тичане.

Дънкан и Винсънт, натоварени с големи брезентови торби с нещата от джипа, позабавиха ход в една градинка край река Хъдсън. Бяха на две пресечки от покрития паркинг, където бяха зарязали колата.

Значи все пак носенето на ръкавици не е било излишно — бе първата мисъл на параноика Винсънт.

Той погледна назад.

— Никой не ни гони. Не са ни видели.

Дънкан се облегна на едно дръвче, изхрачи се и се изплю в тревата. Винсънт притисна гърдите си с ръка, дробовете го боляха. От устите и носовете им излизаше пара. Убиецът все още не беше ядосан, но любопитството му се беше засилило.

— Джипът… Знаели са каква кола караме. Не разбирам.

— Може би не са знаели, че сме ние. Може би са ни подгонили, защото джипът е краден.

— Не, последваха ни, преди да видят номерата… И нали видя колко полиция наобиколи гаража — пет-шест коли. Няма да хвърлят толкова сили за крадена кола. Не, не, знаели са, че сме ние… Как са разбрали? Кой ни преследва? Онази червенокоса полицайка, която видях на „Седар“. Може би тя.

Дънкан погледна встрани и се намръщи. Брезентовата торба беше отворена.

— О, не — прошепна; сега вече се разтревожи.

— Какво има?

Убиецът коленичи и разрови в торбата.

— Липсват неща. Забравил съм книгата и боеприпасите.

— Нищо с имената или отпечатъците ни, нали?

— Не. — Дънкан се огледа. — Не могат да ни разпознаят.

— Погледна Винсънт. — Обвивките от шоколадчетата и кутиите от колите ти останаха там. Нали носеше ръкавици през цялото време?

Винсънт живееше в страх да не разочарова приятеля си и винаги внимаваше. Сега кимна.

Дънкан погледна към гаража.

— Но при все това… всеки предмет, който намерят, е като зъбно колелце от часовник. Ако съберат достатъчно и са достатъчно умни, могат да разберат как действа. Дори да се досетят кой го е направил. Повече от ясно е, че са умни.

Свали якето си и го даде на Винсънт. Отдолу носеше сив анцуг. Взе шапка с козирка от торбата и си я сложи.

— Чакай ме в църквата. Отивай направо там. Не спирай никъде.

— Какво ще правиш? — прошепна Винсънт.

— Гаражът е голям и тъмен. Нямат достатъчно хора да го претърсят целия. А пък задната врата, откъдето се измъкнахме, не се вижда отвън. Може би не са я завардили… Ако имаме късмет, може още да не са намерили джипа. Ще се върна за нещата, които забравихме.

Взе ножчето за картон и го пъхна в чорапа си. Извади от джоба си малкия пистолет и провери дали е зареден. Върна го на мястото му.

— Ами ако са го намерили? — попита Винсънт.

— Зависи — спокойно отговори Дънкан. — Може пак да пробвам да ги взема.

17.

20.13 ч.

Рей Пуласки стоеше в леденостудения гараж и гледаше бежовия джип, осветен от ярки прожектори. Не беше очаквал, че може да изпитва такова напрежение.

Беше сам.

Лон Селито и Бо Хауман — две легенди от Нюйоркското полицейско управление — бяха в командния пункт на долния етаж. Двама техници бяха монтирали прожекторите, връчиха му няколко куфара и си тръгнаха, като с малко зловещ тон му пожелаха успех.

Той бе облякъл белия гащеризон над униформата си, без яке, и трепереше.

„Джени — мислено се обърна към жена си, както често правеше, когато се страхуваше, — бъди с мен. — Добави, този път на себе си: — Дано не прецакам работата.“

Носеше слушалки, чрез които би трябвало да поддържа постоянна радиовръзка с Линкълн Райм, но засега само бръмчаха.

Изведнъж от тях изгърмя сопнатият глас на Райм:

— Какво има там?

Пуласки подскочи. Намали звука.

— Ами, сър, виждам джип. На около седем метра от мен. Спрян е в сравнително пуста част на…

— „Сравнително пуст“? Това ми звучи като „доста уникален“ или „леко бременна“. Има ли коли или не?

— Има.

— Колко?

— Шест, сър. На разстояния между три и шест метра от колата на заподозрения.

— Не ме „съросвай“. Пази си гласа за по-важни неща.

— Добре.

— Колите празни ли са? Да не се крие някой в тях?

— Колегите от специалния отряд са проверили.

— Капаците им топли ли са?

— Ами, не знам. Ще проверя.

Трябваше да се сети по-рано.

Той ги докосна един по един с опакото на дланта си — не биваше да оставя отпечатъци.

— Студени са. Отдавна са тук.

— Добре, значи няма свидетели. Има ли пресни следи от гуми, водещи към изхода?

— Нищо прясно, не. Само следите на джипа.

— Значи вероятно не са имали резервна кола. Избягали са пеша. Това е по-добре за нас… Така, Рей, изгради си общ поглед към местопрестъплението.

— Трета глава.

— Проклетата книга е моя. Много добре знам какво пише в нея.

— Добре, общ поглед… джипът е спрян случайно, между две места за паркиране.

— Бързали са да се разкарат, разбира се. Знаели са, че ги преследват. Има ли видими следи от обувки?

— Не. Подът е сух.

— Къде е най-близкият изход?

— Към стълбите. На около осем метра.

— Проверен ли е от спецотряда?

— Да.

— Какво още се вижда на пръв поглед?

Пуласки се огледа, завъртя се. „Обикновен гараж — помисли си. — Нищо необичайно…“ Присви очи, искаше да види нещо важно. Но нямаше. Неохотно каза:

— Не знам.

— В тази работа човек никога не знае — заговори спокойно Райм като търпелив преподавател. — Случайността е важна. Понякога просто трябва да ти хрумне нещо. Осланяй се на впечатленията си. Отпусни се.

За момент Пуласки не може да измисли нищо. Изведнъж му хрумна:

— Защо са спрели точно тук?

— Какво?

— Попитахте какво ми хрумва. Ами, струва ми се странно, че са спрели точно тук, толкова далеч от изхода. Защо не са спрели там? И защо не са се опитали да скрият по-добре джипа?

— Добре, Рей. Трябваше сам да се досетя за този въпрос. Какво мислиш? Защо са спрели там?

— Може би се е уплашил.

— Може. Нищо по-хубаво за нас от невнимателен извършител… Помисли за това. Така, започвай огледа от изхода към колата, после около нея. Погледни отдолу и тавана отгоре. Знаеш ли как се прави оглед по метода на мрежата?

— Да.

Пуласки едва се сдържа да не добави „сър“.

През следващите двайсет минути той обикаля напред-назад, огледа пода и тавана около джипа. Не пропусна и един милиметър. Подуши въздуха — и не откри нищо съществено в миризмата на машинно масло, бензин и мухъл. Разтревожен, отново се обади на Райм и докладва, че не е открил нищо съществено. Криминалистът не реагира, само му каза да претърси самия джип.

Провериха регистрационните номера и номера на двигателя и установиха, че джипът наистина принадлежи на онзи човек от списъка, когото бяха изключили като заподозрян, защото излежаваше присъда за наркотици на Райкърс Айлънд. Джипът бил конфискуван, което означаваше, че Часовникаря го е откраднал от полицейски паркинг, където е чакал да бъде продаден на търг в полза на държавата. Умно, замисли се Райм, защото можеха да минат месеци, преди документите за продажбата да бъдат оформени. Регистрационните номера пък бяха откраднати от друг бежов шевролет „Бронко“, паркиран на летище „Нюарк“.

Ненадейно Райм изрече със странен, шепнещ глас:

— Обичам колите, Рей. Те казват много. Като книги са.

Пуласки се спомни главата от учебника, където се съдържаше тази информация. Понечи да цитира, но се спря и се задоволи да каже:

— Да, номерата на двигателя, регистрацията, лепенките по броните, лепенките от магазина, талоните за пре…

Райм се изсмя:

— Да, ако извършителят е собственикът. Само че нашият джип е краден, затова автосервизът, където си е сменял маслото и фактът, че е учил в гимназия „Джон Адамс“, не ни помагат много, нали?

— Май не.

— „Май не“ — повтори Райм. — Каква информация може да ни даде една крадена кола?

— Ами, пръстови отпечатъци.

— Много добре. В една кола има безброй неща, които можеш да пипнеш — копчета, дръжки, облегалки, държатели за чашки, стотици места. Има безброй лъскави повърхности. Благодаря, Детройт… Е, може да е Токио, или Хамбург, както и да е. Да видим какво ще намериш. Има много места. Стотици. Повечето хора използват колите си като куфарчета за документи или чекмеджета за инструменти, тъпчат в тях какво ли не. Безброй лични вещи. Колата е като дневник, в който никой не се сеща да излъже. Първо потърси такива неща. В. Д.

Веществени доказателства.

Младият полицай се наведе, но недейно чу скърцане на метал. Той подскочи и се огледа, взря се в полумрака. Знаеше предпочитанията на Райм огледите да се извършват само от един човек, затова бе отпратил всички подкрепления. Може би беше плъх. Или паднала ледена висулка. Чу щракане. Напомняше тиктакане на часовник. Може би беше от нагорещените прожектори.

„Продължавай — смъмри се Пуласки. — Сам си изпроси да си тук.“ Погледна предните седалки.

— Има трохи. Много трохи.

— Трохи ли?

— От бързи закуски, предполагам. Трохи от бисквити, пуканки, чипс, парченца шоколад. Някакви лепкави петна. От кока-кола най-вероятно. Чакай, тук има нещо. Под седалката. Кутия с патрони.

— Какви?

— „Ремингтон“. Трийсет и втори калибър.

— Какво има в кутията.

— Ами, патрони?

— Сигурен ли си?

— Не съм я отварял. Да я отворя ли?

Мълчание. Значи да.

— Да, има патрони. Трийсет и втори калибър. Но не е пълна.

— Колко липсват?

— Седем.

— Аха, това е полезна информация.

— Защо?

— Ще разбереш.

— И гледай това…

— Какво? — сопна се Райм.

— Извинявайте. Има още нещо. Книга за разпити. Но май става дума повече за изтезания.

— Изтезания ли?

— Да.

— Купена? От библиотека?

— Не, има лепенка, вътре няма заемна бележка, няма печати от библиотека. И явно собственикът много я чете.

— Браво, Рей. Не прие автоматично, че е извършителят. Бъди непредубеден. Винаги бъди непредубеден.

Не беше голяма похвала, но младежът се възгордя.

Пуласки събра микроулики от пода с парчета тиксо; после изсмука частичките изпод седалките с преносимата прахосмукачка.

— Мисля, че събрах всичко.

— Жабката.

— Проверих я. Празна е.

— Педалите?

— Изстъргах ги. Няма много частички.

— Облегалките за главите?

— О, забравих.

— Може да има косми или следи от гел.

— Може да са били с шапки — изтъкна Пуласки.

Райм се тросна:

— Има малка вероятност Часовникаря да е сикх, монахиня, астронавт или тежководолаз, та косата му да е била напълно покрита. Не философствай, а събери частиците от облегалките.

— Дадено.

След секунда Пуласки намери бели и черни косми. Призна пред Райм, но криминалистът не злорадства.

— Добре. Прибери ги в найлоново пликче. Сега отпечатъците. Искам да знам кой точно е нашият Часовникар.

Пуласки се потеше въпреки студа. В продължение на десет минути работи с четчици, спрейове, прахове, източници на ултравиолетови лъчи.

— Как върви? — попита нервно Райм.

— Ами, няма нищо — призна новобранецът.

— Искаш да кажеш, че няма цели отпечатъци, така ли? Няма проблем, частични също вършат работа.

— Не, искам да кажа, че няма никакви, сър. Никъде. В цялата кола.

— Невъзможно.

От учебника на Райм Пуласки си спомняше, че има три типа отпечатъци: пластични, които са триизмерни следи, оставени във вещества като кал или глина; видими, които се виждат с просто око; и скрити, видими само със специална апаратура. При огледи на сгради повечето отпечатъци са скрити, понеже стените, вратите и мебелите нямат повърхности, на които да се задържат видими следи. От друга страна, в колите има много стъклени и хромирани части и затова е в сила обратното твърдение.

Само не и в джипа на Часовникаря.

— Размазани?

— Няма.

— Не мога да повярвам. Не са имали време да изчистят цялата кола за пет минути. Провери отвън, навсякъде. Особено около вратите и капачката на резервоара.

С треперещи ръце, Пуласки продължи да търси. Дали държеше неправилно четчицата? Дали пръскаше неправилно със спрея? Дали не слагаше правилните очила, когато осветяваше с ултравиолетова светлина?

Тежкото нараняване на главата, което бе получил неотдавна, оказваше странични ефекти, предизвикваше стресова реакция и необоснована паника — а също и едно състояние, за което бе разказал на Джени: „Чувствам се непълноценен“. Постоянно си мислеше, че след нещастния случай вече просто не е същият човек, че е един вид бракувана стока и не е толкова умен като брат си, макар че навремето имаха еднакъв коефициент на интелигентност. Сега изпита паника, че не е умен, колкото престъпника, когото преследваше.

Но после се смъмри: „Няма време. Мислиш си, че няма да успееш. По дяволите, ти беше сред петте процента с най-висок успех в академията. Знаеш какво правиш. Работиш два пъти по-яко от повечето ченгета.“

— Сигурен съм, Линкълн. Някак са успели да не оставят отпечатъци… Чакай.

— Никъде не съм тръгнал, Рей.

Пуласки си сложи очила с увеличителни стъкла.

— Ето, тук има нещо. Памучни влакна. Бежови. Почти като цвета на човешка кожа.

— „Почти“ — повтори жлъчно Райм.

— С цвят на човешка кожа. Обзалагам се, че са от ръкавици.

— Значи престъпниците са умни и внимателни — заключи Райм.

Звучеше леко неспокойно, което разтревожи Пуласки. Не му харесваше, когато Линкълн Райм се обезпокои. Побиха го тръпки, но не от студа.

— Има ли нещо по гумите и решетката на радиатора?

Пуласки провери.

— Киша и кал.

— Вземи проби.

След като свърши, младежът обяви:

— Готово.

— Снимай с фотоапарата и камерата. Знаеш ли как?

Пуласки знаеше. Беше снимал на сватбата на брат си.

— След това провери възможните пътища за бягство.

Пуласки се огледа. Тогава отново чу стъргане, стъпки?

Шум от капки. Звучеше и като тиктакане, което го изправи на нокти. Отново започна да оглежда, напред-назад, към изхода, гледаше не само надолу, а и нагоре, както Райм съветваше в книгата си.

„Местопрестъплението е триизмерно…“

— Засега нищо.

Райм изръмжа.

Пуласки застина. Чу нещо, което прозвуча като стъпки.

Посегна към хълбока си, но установи, че е забравил пистолета си под гащеризона. Глупаво. Дали да не отвори ципа, да извади кобура и да го сложи отвън?

Не, така щеше да замърси уликите.

Рей Пуласки реши да не пипа пистолета.

„Това е само един стар гараж; разбира се, че ще има шумове. Спокойно.“

Непроницаемите лунни лица от визитните картички на Часовникаря гледаха Линкълн Райм.

Зловещите очи не издаваха нищо.

Чуваше се само тиктакане; нищо от радиостанцията. Изведнъж — странни шумове. Стъргане, тракане. Дали бяха смущения?

— Рей? Чуваш ли?

Нищо, само тик-так… тик-так…

— Рей?

Силен трясък. Метален звън.

Райм се стресна.

— Рей? Какво става?

Пак никакъв отговор.

Точно се канеше да смени честотата и да изпрати Хауман да провери новобранеца, когато радиостанцията най-после се включи.

— Помощ! — чу се уплашеният глас на Пуласки. — Десет-тринайсет, десет… Тук…

Код 10-13 бе най-спешният полицейски сигнал.

Райм изкрещя:

— Отговорѝ ми! Там ли си?

— Не мога…

Изпъшка.

Радиостанцията замлъкна.

Боже мой.

— Мел, веднага се обади на Хауман!

Купър натисна няколко копчета.

— Има връзка — извика и посочи на Райм слушалките.

— Бо, Райм е. Има проблем с Пуласки. Извика десет-тринайсет. Чу ли?

— Не, но веднага тръгваме.

— Оглеждаше по-близките стълби до джипа.

— Разбрано.

Свързан на общата честота, Райм чуваше всички предавания. Хауман изпрати няколко тактически екипа и извика бърза помощ. Заповяда на хората си да се разпръснат и да блокират всички изходи.

Райм отпусна главата си върху облегалката на инвалидната количка, беше бесен.

Бесен, защото Сакс изостави Неговото разследване, заради Онова. Бесен на себе си, защото позволи на неопитен новобранец да прави оглед на потенциално опасно местопрестъпление.

— Линк, горе сме — чу се гласът на Селито. — Не го виждаме.

— Не ми казвай какво не си намерил, мамка му!

Още гласове.

— Нищо на този етаж.

— Ето джипа.

— Къде е?

— Там има някой, вляво.

— Не. Той е от нашите.

— Още светлина! Дайте още светлина!

Минаха няколко секунди. Сякаш бяха часове.

Какво ставаше там?

„Мамка му, някой да каже!“

Никой обаче не отговори на мълчаливия му въпрос. Той превключи на честотата на Пуласки.

— Рей?

Чу няколко изщраквания, сякаш (или поне така си представяше) някой с прерязано гърло се опитва да говори, но няма глас.

18.

20.26 ч.

— Здравей, Ейми. Трябва да поговорим.

— Разбира се.

Сакс караше към Хелс Кичън в централен Манхатън, за да вземе досието по случая „Франк Сарковски“, но не мислеше за това. Мислеше за часовниците. Как времето може да тече напред или да е спряло. Мислеше си за моментите, когато ни се иска да тече по-бързо, за да ни избави от онова, което изпитваме в момента. Но това не става. В такива моменти времето се влачи ужасно бавно, понякога дори спира като сърцето на осъден на смърт в момента на екзекуцията.

— Трябва да поговорим.

Амелия Сакс си спомняше един разговор отпреди много години.

— Сериозно е — добавя Ник.

Двамата влюбени са в апартамента на Сакс в Бруклин. Тя е новобранец, с униформа, с обувки, излъскани като огледало. („Лъснатите обувки показват повече уважение от изгладената униформа — съветваше я баща ѝ. — Запомнѝ това.“ И тя го беше запомнила.)

Тъмнокосият красавец Ник също е полицай. По-старши. Луда глава, по-щур дори от Сакс сега. Тя седи върху масичката, хубава, от тиково дърво, купена преди година с последните ѝ пари, припечелени като манекенка. До нея стои тъмнокосият Ник — той също би могъл да работи като манекен. Идва от акция под прикритие. Носи тениска без ръкави, дънки и малък револвер на хълбока си. Малко е брадясал и Сакс го харесва така. Плановете за вечерта бяха следните: той се прибира и вечерят заедно. Тя е купила вино, свещи, салата и сьомга, всичко е подредено, както си трябва. От друга страна, Ник не се е прибирал от няколко дни. Затова може би ще отложат вечерята за по-късно.

Или изобщо няма да вечерят.

Но нещо не е наред. Има нещо „сериозно“.

Е, той е при нея, жив е, не са го убили при акцията под прикритие — най-опасните задачи в полицейската кариера. Трябваше да проследи банда, ограбваща тирове по магистралите. В това са замесени много пари, което означава много тежко въоръжение. Трима от най-добрите приятели на Ник са били с него. Със свито сърце тя се запитва дали някой от тях не е загинал. Познава ги всичките.

Или има друго? Дали е решил да скъса с нея?

Лошо, лошо… но поне е по-добре, отколкото някой да загине в престрелка с бандитите от Източен Ню Йорк.

— Казвай — подканва го тя.

— Виж, Ейми.

Така я наричаше на галено баща ѝ. Само двама мъже на света използваха това обръщение към нея.

— Стана така…

— Казвай направо — подканва го тя.

Амелия Сакс обича да казва нещата в очите. Очаква от другите същото.

— Сигурно скоро ще се разчуе. Исках да узнаеш първо от мен. Загазих.

Тя си мисли, че разбира. Ник е каубой, винаги готов да извади автомата си МР-5 и да влезе в престрелка с престъпниците. Сакс е по-добър стрелец, поне с пистолет, но по-рядко натиска спусъка. („Не можеш да върнеш куршумите назад“ — казваше баща ѝ.) Тя си помисля, че е имало престрелка и Ник е убил някого — може би дори някой невинен. Добре. Ще го отстранят временно, докато се събере комисия да реши дали стрелбата е била оправдана.

Тя му съчувства и ще го подкрепя, каквото и да става. Неочаквано той добавя:

— Хванаха ме с подкуп.

— Теб…

— Със Сами… и Джо… обирджиите на камиони. Хванаха ни. Яко загазихме.

Гласът му потреперва. Никога не го е чувала да плаче, но ѝ се струва, че всеки момент от очите му ще потекат сълзи.

— Взимал си подкупи? — не вярва на ушите си тя.

— Да… — Но това е само началото, той продължава: — Има обаче и по-лошо.

По-лошо? Кое може да е по-лошо?

— Ние бяхме извършителите. Ние ги ограбвахме.

— Искаш да кажеш, че тази вечер ти…

Гласът ѝ изневерява.

— О, Ейми, не само тази вечер. Цяла година. Цяла шибана година. Имахме хора в складовете. Те ни казваха, когато се очаква пратка. Спирахме камионите и… Е, сигурно разбираш. Няма нужда да ти казвам подробности. Днес ни бяха устроили клопка. Пипнаха ни с мръсни ръце. Ох, как само ни пипнаха.

Тя се замисля за нощите, когато е отсъствал, уж под прикритие, уж следи грабителите. Поне веднъж седмично.

— Случайно попаднах в играта. Нямах избор…

Няма нужда да му отговаря, да каже: „Не, не, не, божичко, винаги има избор.“ Амелия Сакс не търси оправдания за себе си, не ги приема и от другите. Той, разбира се, го знае, това е в основата на любовта им.

Това беше в основата на любовта им.

Ник престава да се оправдава:

— Прецаках всичко, Ейми. Провалих се. Дойдох само да ти кажа.

— Ще се предадеш ли?

— Най-вероятно. Не знам какво ще правя. Мамка му.

Тя е като втрещена, не се сеща какво да каже, нищичко. Спомня си за моментите им заедно — часовете на стрелбището, когато са изстрелвали килограми куршуми; в баровете на „Бродуей“, когато са пресушавали десетки чаши с дайкири; когато лежаха пред камината в апартамента ѝ.

— Ще разнищят миналото ми под лупа, Ейми. Ще им кажа, че си чиста, но пак ще те разпитват. Много ще те разпитват. Ще се опитам да не те замесвам.

Иска ѝ се да го попита защо… Ник е израсъл в Бруклин, той е типичен привлекателен нахакан хлапак. Като юноша се забърквал в бандите, но баща му някак е успял да му набие в главата здрав разум и той се е отказал от това. Защо пак е преминал на другата страна? За парите ли? (Ето още нещо, което е крил от нея; как не се е досетила?)

Защо?

Той обаче не ѝ дава възможност да попита.

— Трябва да тръгвам. Ще проверят телефонните ми обаждания, ще узнаят за нас. Скоро ще дойдат при теб. Ще гледам да не те замесвам. Ще се постарая. Обичам те.

Целува я и излиза.

Сега Амелия Сакс си спомня онези моменти като вечност, безкрайната нощ, сякаш времето е спряло, как стоеше втренчена в свещите, догарящи сред езерца от кафеникав восък.

„Ще ти се обадя по-късно…“

Но така ѝ не се обади.

Двойният удар — неговото престъпление и краят на връзката им — ѝ се отрази дълбоко; тя реши да се откаже да работи като патрул. Реши да си потърси чиновническо място. Само провидението я срещна с Линкълн Райм, който я накара да промени решението си и да запази униформата. Онзи случай обаче породи в нея безкомпромисна омраза към подкупните полицаи. За нея те бяха по-отвратителни от лъжливите политици, изневеряващите съпрузи и жестоките престъпници. Затова нищо не можеше да я спре в стремежа да узнае дали групичката от „Сейнт Джеймс“ е престъпен кръг от полицаи в участък 118. Ако беше така, нищо нямаше да ѝ попречи да ги разобличи.

Шевролетът спря със свирене на гуми.

Сакс хвърли служебната си карта за паркиране на предното табло и слезе, затръшна силно вратата, сякаш се опитваше да запуши дупката, зееща между минало и настояще.

— Отврат.

На горния етаж на покрития паркинг, където бе открит джипът на Часовникаря, полицаят, който направи този коментар, гледаше втренчено човека, проснат по корем на земята.

— Ужасно — добави друг. — Божичко.

Трети коментира с едносричното:

— Пфу!

Селито и Хауман изтичаха при тях.

— Добре ли си? Добре ли си? — изкрещя Селито.

Говореше на Рей Пуласки, застанал над проснатия на земята човек, който бе покрит с вонящ боклук. Новобранецът едва дишаше. Той кимна:

— Изкара ми ангелите, но съм добре. Човече, много беше як за бездомник.

Един санитар дотича и обърна нападателя по гръб. Пуласки му сложи белезници и металните халки издрънчаха. Очите на бездомника шареха уплашено във всички посоки, дрехите му бяха дрипави и мръсни. Вонеше нетърпимо. Беше подмокрил гащите си. (Затова бяха тези коментари: „отврат“ и „пфу“.)

— Какво стана? — попита Хауман.

— Правех оглед… — Пуласки посочи към първата площадка. — Изглежда, че извършителите са избрали този път на отстъпление…

„Без клишета“ — смъмри се на ум. Опита с други думи:

— Извършителите са избягали по тези стълби, почти съм сигурен. Затова оглеждах, търсех следи. Чух нещо зад мен и се обърнах. Този човек ме нападна. — Посочи желязната тръба, лежаща наблизо. — Не можах да извадя оръжието си, но хвърлих кофата за боклук върху него. Сборихме се и накрая успях да го стисна в мъртва хватка.

— Използването на такива е забранено — напомни му Хауман.

— Искам да кажа, че съумях успешно да го обездвижа чрез ръчен метод.

Командирът на тактическия отряд кимна:

— Добре.

Пуласки намери слушалките и отново ги включи. В ушите му изгърмя гласът на Райм:

— Мамка му, жив ли си или мъртъв? Какво стана?

— О, извинете, детектив Райм.

Пуласки обясни какво е станало.

— Добре ли си?

— Да, добре съм.

— Добре. Сега би ли ми обяснил защо, по дяволите, оръжието ти беше под гащеризона?

— Небрежност, сър. Няма да се повтори.

— Дано. Значи пътят на бягството е замърсен.

— Е, не точно.

— Как не точно?

— Само е покрит с боклук. Наложи се да овладея нападателя чрез кофа за боклук. Беше доста пълна.

— Ами, тогава започвай да чистиш. До двайсет минути те искам тук с всички улики. Ще се справиш ли?

— Да, сър. Ще…

Райм рязко прекъсна връзката.

Докато двама полицаи с гумени ръкавици отвеждаха бездомника, Пуласки се наведе и започна да маха боклуците. Опита се да си спомни какво в тона на Райм му беше познато. Накрая се досети. Да, същата смесица от гняв и облекчение, както при „лекциите“ на баща му, след като откриеше, че двамата близнаци пак са се надбягвали по железопътните релси.

Първото, което Амелия Сакс забеляза, беше чашата, пълна с жълтеникаво уиски.

Стоеше на вратата на бара „О’Трейди“ в Хелс Кичън. Пенсионираният детектив Арт Йънг седеше край надраскания, изтъркан бар.

Кимна на бармана, каза нещо и двамата избухнаха в смях.

Тя си спомни празния шкаф за алкохол у дома му. Тона му, когато казваше: „Нещо за пиене, вода, безалкохолно? Нямам алкохол, съжалявам…“

— Ъ, извинете, госпожице — измърмори зад нея някакъв мъж, който бързаше да влезе в бара, пълен със среднощни клиенти.

Тя влезе, изчака полицая да допие уискито си. Той потропа по бара с юмрук, кожата му бе зачервена и се лющеше. Барманът взе една бутилка и напълни чашата му с евтино уиски.

Сакс седна на паянтовото столче до Йънг. Кимнаха си за поздрав.

— Здрасти, момиче.

— Добър вечер, детективе.

— Да, и аз исках да кажа „детектив“. Нещо за пиене?

— Не, благодаря.

Иънг се огледа.

— Тук е по-добре, отколкото вкъщи — отбеляза. — Не искам да замесвам жена си в тези игри.

Тоест не искаше да разбере, че пак се е пропил.

Сакс седна до него. Йънг не изглеждаше добре. Лицето му беше бледо, очите му сълзяха — по-зачервени от преди. Дрехите му бяха намачкани, а палтото, преметнато на столчето, се влачеше по пода.

— Благодаря, че се обадихте — каза Сакс.

Йънг погледна бармана и поклати глава:

— Няма пак да избяга. Абсурд. Ще загуби, ако се опита.

Съсухреният мъж с татуировка на котва на ръката измърмори разсеяно:

— Може би.

Сакс почувства допир до коляното си, за момент се почуди дали старецът не се опитва да я опипва. Погледна надолу и видя листче. Искаше да ѝ го подаде, без някой да види. Беше ксерокопие от счетоводна книга или дневник.

Йънг се наведе към нея и прошепна:

— Това е страница от деловодната книга за досиетата.

Сакс погледна листа. По средата пишеше:

— Колегата, с когото работя, е проверил и каза, че във ведомостта не се споменава за изпращане на материалите някъде.

— Сигурно е търсил само в компютъра. Аз погледнах и тук. Може би е фигурирало в компютъра, но са го изтрили. Това е резервната ведомост на книга.

— Защо в Сто петдесет и осми?

— Не знам. Няма причина да го пращат там.

— Откъде взехте това? — попита Сакс и кимна към листа.

— От един приятел. Бивш колега. Надежден човек. Вече е забравил какво съм го помолил.

— Къде в Сто петдесет и осми може да са го прибрали? В хранилището?

Иънг сви рамене:

— Нямам представа.

Пресуши чашата си.

— Благодаря — каза Сакс.

Той сви рамене и потропа по барплота.

— Смятате да поработите в къщата и градината, а? — осведоми се тя.

— Да. Може да се каже.

Йънг явно не искаше да говори повече за това.

Сакс погледна часовника си.

— Слушайте, колата ми е отвън. Мога да ви откарам.

— Не, имам среща с един приятел, бивш колега. Ще поиграем билярд в Челси. Там има хубав клуб. Играеш ли билярд?

— Не. Е, само като дете, с татко. — Сърцето ѝ се сви при мисълта за баща ѝ. — Да ви откарам ли там?

Йънг се изсмя дрезгаво:

— Да не си таксиджийка? Да ме откара вкъщи, да ме откара до залата за билярд. Не, ще отида пеша. Малко физически упражнения. — Огледа бара. — Това местенце е супер, как мислиш?

— Става.

— На „Таймс Скуеър“ вече не са останали много от тия стари дупки… Работех във Втори. Знаеш ли…

— На Четирийсет и втора улица. Аз също съм била там.

— Преди да стане търговски център. Винаги съм си мислил, мамка му, каква жега. Понякога през август дори бандюгите се завираха в миша дупка, толкова беше горещо. Какви дни. — Йънг отпи глътка уиски, жълто като очите му. — Сега минавам покрай тия барове. Този, другите… На някои още стоят старите надписи, от четирийсетте и петдесетте предполагам. Че имали климатик. Странна работа, а, бар да рекламира, че има климатик, за да привлича клиенти. Сега е друго, а? Времената се менят. — Потропа с осеяния си с белези юмрук по надраскания барплот, за да привлече вниманието на бармана. — Дааа, мамка му, времената се менят.

19.

21.01 ч.

Новата им кола беше буик „Льосабр“.

— Откъде го взе? — попита Винсънт, когато седна до Дънкан.

Колата чакаше с работещ двигател пред църквата.

— От Долен Ийстсайд — отвърна Дънкан и за миг го погледна.

— Никой ли не те видя?

— Само собственикът. За кратко. Но няма да каже на никого.

Дънкан потупа по джоба си, където държеше пистолета. Кимна към ъгъла, където преди няколко часа бе заклал студента.

— Да си виждал полиция наоколо?

— Не, никой не е идвал.

— Добре. Значи вероятно са извозили контейнера и трупът вече пътува на някой шлеп.

„Прережи очите…“

— Какво стана в гаража? — попита Винсънт.

Дънкан леко се намръщи:

— Не успях да се приближа до джипа. На етажа нямаше много ченгета, но имаше някакъв клошар. Вдигна врява и след малко дотичаха полицаи. Трябваше да се махна.

Тръгнаха. Винсънт нямаше представа къде отиват. Дънкан се беше обадил преди десет минути и нареди да го чака долу. Буикът беше стар и миришеше на цигари. Не знаеше как да го нарича. Беше тъмносин, но синьомобил звучеше смешно. Не можеше да измисли име за колата. В момента Умния Винсънт не беше в много духовито настроение. След няколко минути попита:

— Какво най-много обичаш да ядеш?

— Какво…

— Любимата ти храна. Коя е.

Дънкан се намръщи леко. Често се мръщеше, вземаше всичко сериозно и за всичко имаше премислен отговор. Този въпрос обаче го изненада. Той се изсмя смутено:

— Ами, нали знаеш, че не ям много.

— Все пак трябва да имаш любима храна.

— Не съм се замислял. Защо питаш?

— Ами, мислех си да отидем някъде и да сготвя вечеря за двамата. Мога да правя много неща. Спагети… Обичаш ли спагети? Правя ги с кюфтенца. Може със сметанов сос. Наричат се „Алфредо“. Или с доматен.

— Ами, май предпочитам доматен. Така си ги поръчвам на ресторант.

— Тогава така ще ти ги направя. Ако сестра ми дойде, можем да си спретнем парти. Е, не чак парти. Само тримата.

— Това… — Дънкан поклати глава, изглеждаше трогнат. — Никой не ми е приготвял вечеря от… от много време.

— Какво ще кажеш за следващия месец?

— Става. Разкажи ми за сестра си.

— С две години е по-млада от мен. Работи в банка. И тя е хилава като теб. Не че ти си много хилав. Просто, така да се каже, в добре форма.

— Омъжена ли е, има ли деца?

— О, не. Твърде е заета с работата си. Много ѝ се удава.

Дънкан кимна:

— Добре, следващия месец. Пак ще дойда. Можем да купим храна за вкъщи. Аз не мога да ти помогна. Не мога да готвя.

— О, аз ще сготвя. Много обичам. Редовно гледам готварския канал.

— В такъв случай мога да купя десерта. Нещо готово. Знам, че обичаш сладко.

— Страхотно — въодушевено възкликна Винсънт; огледа студените, синкави улици. — Къде отиваме?

Дънкан помълча за момент. Спря на един светофар, предните колела се заковаха на самата мръснобяла стоп линия.

— Нека да ти разкажа нещо — рече след малко.

Винсънт погледна приятеля си.

— През хиляда седемстотин и четиринайсета Английският парламент обявил награда от двайсет хиляди лири стерлинги за онзи, който изобрети преносим часовник, достатъчно точен, за да се използва в морето.

— Тогава това са били много пари, нали?

— Огромна сума. Нуждаели се от часовник за корабите, защото всяка години загивали хиляди моряци заради грешки в навигацията. За да планираш маршрута на кораб, трябва да знаеш географската дължина и ширина. Ширината може да се определи астрономически. За дължината обаче е нужда да знаеш точното време. Британският часовникар Джон Харис решил да се помъчи да вземе наградата. Започнал да работи по изобретението през хиляда седемстотин трийсет пета и най-накрая създал малък часовник, който можел да се използва на кораб и изоставал само с няколко секунди за едно презокеанско пътуване. Кога мислиш, че завършил изобретението? През хиляда седемстотин шейсет и първа.

— За толкова много време?

— Сблъскал се с политически интриги, конкуренция, алчни бизнесмени и разбира се, с механични трудности — почти непреодолими. Но нищо не можело да го обезкуражи. Успял, макар и след двайсет и шест години.

Светлината стана зелена и Дънкан увеличи скоростта.

— Отговорът на въпроса ти е, че отиваме да видим следващата жена в списъка. Миналия път ни изпревариха, но това не бива да ни обезкуражава.

„Големият план…“

— Първо, в гаража има ли охранителни камери? — попита Райм.

Селито се изсмя, сякаш казваше: „Мечтай си“.

С Пуласки и Бейкър се бяха върнали в къщата на Райм и сега разглеждаха събраното от новобранеца в гаража. Бездомникът, който бе нападнал младия полицай, беше заведен в психиатрична болница. Нямаше връзка със случая и му поставиха диагноза параноидна шизофрения, дълго оставена без лечение.

— На неподходящо място в неподходящо време — измърмори Пуласки.

— Той или ти? — попита Райм; след малко добави: — Охранителни камери на паркинга, откъдето е откраднал джипа?

Селито отново се засмя мрачно.

— Да видим тогава какво е намерил Рей. Първо патроните.

Купър донесе кутията и я отвори пред Райм.

Трийсет и два калибровите патрони са необичаен боеприпас. Имат по-голям обхват от по-дребните 22-калиброви, но нямат такава мощ като по-едрите 38-калиброви и 9-милиметрови. Трийсет и два калибровите пистолети са известни повече като „дамско оръжие“. Пазарът им е ограничен, но все пак голям. Ако намерят оръжие, стрелящо с такива патрони, у заподозрян, това би било косвено доказателство, че той е Часовникаря, но Купър не можеше просто да провери в местните оръжейни магазини и да направи списък на хората, които са си купили подобен пистолет.

Понеже от кутията липсваха седем, Райм предположи, че пистолетът най-вероятно е „Отоуга Мк II“, който побира толкова патрона, но беше възможно да е „Берета Том Кат“, „Гардиън“ или Ел Дабъл-ю Ес 32. Убиецът можеше да носи едно от тези оръжия. (Ако беше въоръжен. Както изтъкна Райм, патроните навеждат на мисълта, че извършителят има пистолет, но не са твърдо доказателство.)

Райм забеляза, че куршумите са 4,6-грамови, достатъчно тежки, за да нанесат сериозни поражения, ако са изстреляни от близко разстояние.

— На дъската, новобранец — изкомандва криминалистът.

Книгата, която беше открил в джипа, се казваше „Изтръгнати самопризнания“, издание на малко издателство в Юга. Хартията, шрифтът и печатът — да не говорим за стила — бяха третокласни.

Книгата, дело на анонимен автор, който твърдеше, че бил служил в специалните части, описваше използването на мъчения, които биха довели до смърт, ако разпитваният не направи самопризнания — удавяне, удушаване, измръзване в студена вода и други. Описваше се увесване на тежест над гръкляна на пленника, а също нарязване на китките и дланите и оставяне на кърви, докато не проговори.

— Боже мой — възкликна Бейкър. — Това е неговият учебник… Решил е да убие десет души по такива начини.

— Частици? — попита Райм, загрижен повече за криминалистичното значение на книгата, отколкото за психологическото.

Купър разлисти книгата над голям бял лист, за да изтърси частичките, които са се задържали в нея. Нищо не изпадна.

Разбира се, нямаше и отпечатъци.

Никой от методите в книгата не изискваше специална екипировка; ако имаше такива, Райм би могъл да открие снабдителите. За умъртвяване на десетина души според описанията бяха достатъчни обикновени предмети като въже и кухненски ножове.

Купър откри, че книгата не се предлага от основните книжарници или книгоразпространителни вериги — никой не искаше да я продава. Все пак можеше да се купи от различни сайтове за търговия по Интернет и няколко екстремистки организации, продаващи всичко необходимо да се предпазиш от множащите се малцинства, чужди емигранти и самите американски власти. През последните години Райм бе работил като консултант в доста разследвания на терористични дейности; много от тях бяха свързани с „Ал Кайда“ и други ислямски фундаменталисти, но имаше и чисто американски групировки — заплаха, на която смяташе, че властите не обръщат достатъчно внимание.

Обадиха се на издателя, който не пожела да им сътрудничи. Райм го очакваше. Казаха му, че не продават книгата директно на читателите и ако искал да получи списък на книжарниците, които са закупили екземпляри от нея, трябвало да вземе съдебна заповед. За издаването ѝ щяха да отидат седмици.

— Не разбирате ли? — тросна се Денис Бейкър по телефона. — Някой използва вашата книга като ръководство как да убива хора.

— Ами, тя е точно за това — отвърна издателят и затвори.

— По дяволите.

Продължиха с другите веществени доказателства. Пръстта, листата и пепелта, които Пуласки бе събрал от решетката на радиатора, не показваха нищо конкретно.

— Събрах частици и от страничното огледало и тасовете на колелата — отбеляза той.

Частичките обаче бяха най-обикновена градска кал.

На пода на джипа имаше следи от пясък като онзи, с който бе посирана уличката на второто местопрестъпление.

Трохите бяха от пуканки, чипс, солети и шоколад. Също от бисквити с фъстъчено масло. Петната бяха от безалкохолни — със захар, не диетични. Разбира се, нищо от това не разкриваше пряко извършителя, това бяха само малки стъпки по пътя към разкриването му.

Късите кафеникави памучни влакна бяха, както бе предположил Пуласки, от обикновени работни ръкавици, каквито се продават в хиляди магазини. Престъпниците явно бяха изчистили внимателно всички повърхности в колата и бяха носили ръкавици през цялото време.

Това ясно показваше, че Часовникаря е изключително предпазлив и предвидлив.

Космите от облегалката бяха дълги около осемнайсет сантиметра, повече черни, но и няколко започнали да побеляват. Космите са добра улика и често падат сами или се отскубват при борба. Косъм, намерен на местопрестъплението може да доведе до разкриване на престъпника по цвета на косата, дължината ѝ или наличието на боя и други вещества. Те обаче по принцип не могат да се конкретизират — тоест да се свържат по недвусмислен начин с точно определен човек (освен ако не са изскубнати с луковицата, от която може да се вземе ДНК). Космите, намерени от Пуласки, не бяха изтръгнати с корените.

Райм забеляза, че са твърде дълги, за да са от Часовникаря — фотороботът по описанието на Халърстейн бе на мъж със средно дълга коса. Джоан Харпър беше видяла съучастника с шапка, следователно можеше да са от него. Райм обаче достигна до извода, че космите вероятно са от някого, който се е возил в колата, преди да бъде открадната от Часовникаря. Можеха да са както мъжки, така и женски, разбира се. Това, че започваха да побеляват, означаваше човек на средна възраст, а за мъж на тези години беше странно да носи коса до раменете.

— Часовникаря може да има приятелка или друга съучастничка, но това не е много вероятно… Запиши го все пак на дъската — изкомандва Райм.

— Защото никога не се знае — отбеляза Пуласки, сякаш цитираше нещо заучено. — Нали?

Райм вдигна вежди и кимна. След това попита:

— Обувки?

Единствените отпечатъци, намерени от Пуласки, бяха от обувки с гладки подметки, размер 47. Собственикът им бе стъпил в малка локва в гаража и беше оставил десетина следи към изхода. Пуласки беше почти сигурен, че са от Часовникаря или съучастника му, защото отпечатъците бяха на сравнително голямо разстояние един от друг и токовете почти не личаха.

— Означава, че е бягал — отбеляза младежът.

Отпечатъците обаче не им помагаха много. Нямаше начин да се установи марката, защото не се виждаха изразени следи от грайфери. Нямаше и необичайно износване на подметката, от което да си извадят заключение за ортопедични проблеми на собственика им.

— Поне знаем, че носи голям номер — отбеляза Пуласки.

— Не знам откъде реши, че човек с крака четирийсет и първи номер, не може да носи обувки четирийсет и седми? — изсумтя Райм.

Новобранецът кимна:

— Разбирам.

„Ще се научиш“ — помисли си Райм и погледна уликите.

— Това ли е всичко?

Пуласки кимна:

— Направих, каквото можах.

— Добре си се справил явно — измърмори криминалистът.

Може би не прозвуча много ентусиазирано, но не го беше грижа. Почуди се дали резултатът щеше да е друг, ако Сакс бе извършила огледа. Все му се струваше, че щеше да има разлика.

Той се обърна към Селито:

— Какво става с разследването на Лупонте?

— Още нямам нищо. Ако знаеше повече подробности, щях по-лесно да го намеря.

Новобранецът погледна дъската с таблицата:

— Толкова много информация… А още не знаем почти нищо за него.

„Много си прав — помисли си Райм. — Знаем само, че е дяволски хитър.“

20.

21.38 ч.

— Трябва ми едно досие.

— Аха — измуча чиновничката.

Жвакаше дъвка. Шумно.

Пльок.

Амелия Сакс бе в хранилището на участък 158 в Долен Манхатън, недалеч от Сто и осемнайсети. Даде номера на разследването „Сарковски“ на дежурната чиновничка, която затрака отсечено по клавиатурата на компютъра си. Погледна монитора.

— Няма такова.

— Сигурна ли сте?

— Няма го.

— Хъм. — Подсмихна се Сакс. — Къде ли е избягало?

— Да избяга?

— Получили сте го на двайсет и осми или двайсет и девети ноември от участък 131. Някой от вашия участък го е поискал.

Пльок.

— Ами, не е картотекирано. Сигурна ли сте, че се е получило при нас?

— Е, не хиляда процента.

— Хиляда, а? — измънка чиновничката и още по-нервно задъвка дъвката.

До нея имаше кутия цигари, готови за почивка за пушене.

— При какъв сценарий би могло да не е картотекирано?

— Сценарий?

— Нали винаги картотекирате, получените досиета?

— Ако е поискано от определен детектив, досието се получава при него и той трябва да го заведе.

— Не е било поискано от конкретен детектив.

— Тогава трябва да се е получило тук. — Чиновничката кимна към кутия с бележка „За обработка“. — Ако някой се е интересувал от него, трябва да го е взел. И да го е регистрирал. Трябва да е заведено в книгата.

— Да, ама не е.

— Трябва да е заведено. Защото иначе откъде ще знаем къде е?

Сакс почна да рови в кутията.

— Не можете да правите това — възрази чиновничката.

— Добре, но нали разбирате проблема ми?

Чиновничката примигна. Балончето от дъвка в устата ѝ се пукна.

— Сигурна съм, че досието се е получило при вас. Вие обаче не можете да го намерите. Какво предлагате да направя?

— Подайте искане. Някой ще го потърси.

— Мислите ли, че ще стане? Аз не съм убедена. — Сакс погледна към хранилището. — Ще хвърля един поглед вътре, ако не възразявате.

— Не е позволено.

— Само за няколко минути.

— Не може…

Сакс влезе в стаичката и започна да рови купищата папки. Чиновничката измърмори нещо, но тя не я чу.

Папките бяха подредени по номера и бяха с различни цветове в зависимост от това, дали разследванията са открити, приключени или очакващи да влязат в съдебна зала. Особено тежките случаи бяха означени с червена лента по края. Сакс откри папките с най-пресните разследвания и ги прегледа една по една. Разбира се, материалите по случая „Сарковски“ ги нямаше.

Тя спря, постави ръце на кръста си и се вгледа в купищата документи.

— Здравейте — чу се мъжки глас.

Тя се обърна. Зад нея стоеше висок мъж с прошарена коса, бяла риза и тъмносини панталони. Имаше стойка на военен и се усмихваше.

— Вие сте…?

— Детектив Сакс.

— Младши инспектор Джефрис.

Младшите полицейски инспектори обикновено бяха началници на участъци. Името му бе познато на Сакс, но тя не знаеше нищо за него. Освен че явно работи съвестно, защото след девет вечерта все още бе на работа.

— С какво можем да ви помогнем, детектив?

— Едно досие е било изпратено във вашия участък от участък 131. Преди около две седмици. Трябва ми за едно разследване.

Той погледна чиновничката, която се беше измъкнала гузно в коридора.

— Няма го тук, сър — побърза да каже тя. — Казах ѝ.

— Според ведомостта в Сто трийсет и първи трябва да е тук — настоя Сакс.

— Не е ли заведено? — поинтересува се Джефрис.

— Не — отвърна чиновничката.

— Ами в кутията за обработване?

— Не.

Той кимна:

— Добре, елате в кабинета ми. Ще видя какво може да се направи.

— Благодаря, сър.

Сакс излезе, като се престори, че не забелязва чиновничката. Не искаше да ѝ доставя удоволствие.

Тръгнаха мълчаливо по лабиринт от мрачни коридори. Сакс с мъка настигаше бързо крачещия мъж, ставите я боляха от артрита.

Влязоха в един кабинет, инспекторът ѝ кимна към стола срещу бюрото и затвори вратата, на която имаше голяма табела: „Холстън П. Джефрис“.

Сакс седна.

Джефрис внезапно се наведе към нея, приближи лицето си на сантиметри от нейното. Удари с юмрук по бюрото:

— Какво, по дяволите, си въобразявате?

Сакс се отдръпна, усети топлия му дъх с лек мирис на чесън върху лицето си.

— Ами… Какво имате предвид?

Успя да преглътне думата „сър“, която почти машинално ѝ дойде на езика.

— Откъде сте?

— Откъде?

— Проклета дилетантка, от кой участък сте?

Сакс занемя за момент, стъписана от гнева на инспектора.

— По принцип работя в „Тежки престъпления“…

— Какво значи „по принцип“? За кого работите?

— Водя едно разследване. Прекият ми началник е Лон Селито. В „Тежки престъпления“. Аз…

— Не сте детектив…

— Аз…

— Не смейте да прекъсвате по-висшестоящ от вас. Никога. Ясно ли е?

Сакс се запъна. Беше като занемяла.

— Ясно ли е? — изкрещя той.

— Да.

— Не сте детектив много отдавна, нали?

— Не.

— Личи си, защото ако бяхте истински детектив щяхте да спазите протокола. Щяхте да дойдете при мен и да помолите за разрешение да вземете досието. Това, което направихте… Пак ли искате да ме прекъснете?

Тя наистина се канеше да го прекъсне, но отговори:

— Не.

— Това, което направихте, е лична обида за мен.

От устата му хвърчаха слюнки като куршуми.

Той замълча. Дали щеше да е прекъсване, ако Сакс заговори сега? Не ѝ дремеше.

— Не съм искала да ви засегна. Просто водя едно разследване. Трябва ми едно досие, което се явява изчезнало.

— „Явявало се изчезнало“? Що за израз? Или се явява, или е изчезнало. Ако се отнасяте толкова небрежно към разследването, както се изразявате, нищо чудно сама да сте го изгубили и сега да се опитвате да изкарате другиго виновен.

— Досието е изписано от участък 131 и е изпратено тук.

— За кого?

— Това е проблемът. Тази графа във ведомостта е празна.

— Има ли други досиета, които са били изпратени тук?

Той седна на ръба на бюрото и се втренчи в нея.

Какво имаше предвид? Тя се намръщи.

— Други досиета, от другаде? — уточни той.

— Не разбирам какво имате предвид.

— Знаете ли с какво се занимавам аз тук?

— Моля?

— Каква е работата ми в Сто петдесет и осми?

— Ами, предполагам, че сте началник на участъка.

— Предполагате — имитира я той. — Виждал съм полицаи да загиват, защото предполагат. Отиват си ей така…

Ставаше досадно. Сакс се втренчи решително в очите му. Нямаше проблем да издържи погледа му.

Джефрис сякаш не забеляза. Продължи да крещи:

— Освен, че съм началник на участъка, както гениално се досетихте, аз ръководя комисията за разпределяне на личния състав в целия район. Преглеждам хиляди досиета всяка година, виждам какво трябва за разследванията, определям колко хора са необходими, за да се справят. Служа като буфер между градската и щатската власт, за да осигуря всичко, от което имаме нужда. Може би си мислите, че това е чиста загуба на време, а?

— Не, не мисля…

— Е, ще ви кажа, че не е, госпожичке… Аз преглеждам тези досиета и след това ги връщам… От кое разследване точно се интересувате?

Сакс понечи да каже, но замълча. Изведнъж реши, че не иска да му казва. По всяка логика, ако криеше нещо, той едва ли щеше да се държи толкова отвратително. Но от друга страна, може би се държеше така, за да разсее подозренията ѝ. Тя се замисли. Беше казала на чиновничката само номера на досието, не и името Сарковски. Тя бе твърде разсеяна и едва ли щеше да си спомни дългото число. Сакс отговори спокойно:

— Предпочитам да не казвам.

Той примигна изненадано:

— Какво…

— Няма да ви кажа.

Джефрис кимна. Изглеждаше спокоен. Изведнъж обаче пак се наведе напред и удари с юмрук по бюрото:

— Длъжна сте да ми кажете. Искам да знам за кое досие става дума. Казвайте.

— Не.

— Ще подам искане да ви отстранят за неподчинение.

— Правете, каквото искате, инспекторе.

— Искам да ми кажете името на разследването. Веднага.

— Няма.

— Ще се обадя на началника ви. Ще разбера кое е досието.

Гласът му затрепери. Той бе на ръба на истерията. Сакс се почуди дали няма да прибегне към физическо насилие.

— Той не знае за него.

— Всички сте еднакви — закрещя Джефрис. — Мислите си, че сте за златна значка, мислите си, че знаете всичко за полицията. Вие сте хлапачка, просто една хлапачка — при това нагла. Идвате в участъка ми, обвинявате ме, че крада досиета…

— Не съм…

— Това е неподчинение, обиждате ме, прекъсвате ме. Нямате представа какво е да си полицай.

Сакс го погледна спокойно. Не се страхуваше от този човек. Знаеше, че последствията могат да са лоши за нея, но за момента Джефрис не можеше да ѝ направи нищо.

— Тръгвам си — обяви тя.

— Много сте загазили, госпожичке. Запомних номера от значката ви. Пет осем осем пет. Мислите си, че не съм. Ще се погрижа да ви свалят от длъжност. Как ви харесва да се ровите в бумаги по цял ден? Не можете безнаказано да нахълтвате в чужд участък и да обиждате началника!

Сакс стана, отвори вратата и си излезе. Ръцете ѝ затрепериха, започна да се задъхва.

Той закрещя след нея:

— Ще запомня номера ви. Ще се обадя на когото трябва. Ако пак се върнете в участъка ми, горчиво ще съжалявате. Госпожичке, чувате ли?

Сержант Луси Рихтер заключи вратата на стария си апартамент в Гринич Вилидж и влезе в спалнята. Съблече тъмнозелената си военна униформа, украсена с правилно подредени пагони, ленти и значки с името ѝ. Идваше ѝ да хвърли дрехата върху леглото, но разбира се, я закачи грижливо в гардероба, куртката също, почисти и лъсна обувките и ги сложи на полицата от вътрешната страна на вратата.

Изкъпа се набързо, след което, увита със стара розова хавлия, седна със свити крака на килимчето в спалнята и се загледа през прозореца. Впери поглед в сградите от другата страна на „Бароу“, в лампите, проблясващи между разклатените от вятъра дървета, и луната, ослепителнобяла в мрака над Манхатън. Това бе позната гледка, успокояваше я. Като малка също бе седяла така.

Луси беше в отпуск. Най-после се бе окопитила от разликата във времето и отпадналостта от продължителното безсъние. Сега, докато съпругът ѝ все още беше на работа, тя нямаше желание да прави друго, освен да седи, да гледа през прозореца и да си мисли за далечното и не толкова далечното минало.

За бъдещето също, разбира се. Дните, които ни остава да видим, като че ли повече занимават ума ни, отколкото вече отминалите, размишляваше тя.

Бе израсла в тази кооперация, в този най-уютен от всички квартали на Манхатън. Обожаваше го. Когато се преместиха в по-малко жилище и в по-топъл район на страната, родителите ѝ продадоха жилището си на двайсет и две годишната си дъщеря. Три години по-късно, когато приятелят ѝ направи предложение за женитба, тя прие, но при едно условие — да живеят тук.

Като всяка енергична млада жена тя обичаше живота във Вилидж. Ежедневието в квартала, излизането с приятели, работата ту като сервитьорка, ту като секретарка (макар че не беше завършила колежа, тя си оставаше най-интелигентната сред колежките си). Обичаше атмосферата и чудатостите на големия град.

През онзи септемврийски ден обаче тя видя пламъците и дима, изпита ужаса и безкрайната мъка след това.

Обликът на града и целият ѝ живот се промениха за един ден.

Луси продължи да живее постарому, сравнително доволна от живота, във вихъра на ежедневието; чакаше гневът и мъката да отминат, празнотата да се запълни. Това обаче все не ставаше. Затова един ден слабичката млада жена, която беше демократ по убеждение, харесваше „Сайнфелд“ и сама си печеше хляб от екологично чисто брашно, излезе от дома си, взе метрото за „Тайм Скуеър“ и се записа в армията.

Както обясни на съпруга си Боб, това бе най-правилното, което можеше да направи. Той я целуна по челото, прегърна я силно и не се опита да я разубеждава. Той също бе служил в армията.

Основна подготовка в прашния Тексас, после презокеанска мисия — Боб отиде с нея за известно време благодарение на шефа му, който се оказа патриот. За една година дадоха апартамента под наем. Тя научи немски, как да се гмурка, устройството на всеки модел камион, който съществува, и един факт за себе си — че има природна дарба на организатор. Назначиха я за началник на снабдителите с гориво — хора, които осигуряват бензин и други подобни продукти на войската, където и когато се наложи.

Бензинът и дизелът печелят битки; празните резервоари ги губят. Това бе основно военно правило през последните 100 години.

Един ден командирът ѝ дойде при нея и ѝ каза две неща. Първо, че са я повишили от ефрейтор на сержант. И второ, че я изпращат на курс по арабски.

Боб се върна в Щатите, а Луси се натовари на самолета и отлетя за страната на лютивите мъгли.

Превратности на съдбата…

Луси Рихтер попадна от дома си — страна с променен завинаги пейзаж — на място, където той е еднакъв във всички посоки. Безкрайни пустинни гледки, изгаряща жега и десетки различни видове пясък — от едър, изстъргващ кожата, до съвсем ситен, като талк — това се превърна в нейно ежедневие. Задълженията ѝ придобиха нови мащаби. Ако камион остане без гориво на път от Берлин за Кьолн, просто телефонираш да ти доставят. Ако това стане на бойното поле, загиват хора.

Луси се постара това никога да не се случи.

С часове кандилкане в цистерни или камиони с боеприпаси, от време на време игра на каубой, натоварвайки овце в транспортни машини, част от импровизирани мисии за осигуряване на храна на някое откъснато от света село. Овце… Луси се засмя на себе си.

Сега бе отново тук, в страната на небостъргачите, без добитък, без пясък, без изгарящо слънце… без лютиви мъгли.

Без врагове.

Много различен живот от онзи, който бе водила отвъд океана.

Луси Рихтер обаче не живееше в мир. Затова сега гледаше на юг и търсеше отговори в Голямата празнота на променения пейзаж.

Да или не…

Телефонът иззвъня. Тя подскочи. Напоследък много се стряскаше — при всеки внезапен шум. Телефон, затръшване на врата, изгърмяване на ауспух.

Побиха я тръпки… Тя вдигна слушалката.

— Ало?

— Здрасти, момиче.

Една добра приятелка от квартала.

— Клер.

— Какво става?

— Просто ми е малко нервно.

— Хей, в коя часова зона си?

— Един Бог знае.

— Боб вкъщи ли е?

— Не. Остана да работи до късно.

— Добре, ела да хапнем нещо сладко.

— Дадено.

Луси затвори.

Още веднъж погледна черното празно небе, стана, сложи си анцуг, яке и шапка и излезе. Слезе по мрачното стълбище.

Отново се стресна, изненадано се втренчи в познат силует.

— Здравей, Луси.

Миришещ на камфор и цигари, управителят на сградата (от малка си го спомняше все толкова стар) мъкнеше вързопи вестници. С петнайсетина килограма по-тежка и с петнайсет сантиметра по-висока, Луси взе два, за да му помогне.

— Не — възпротиви се той.

— Трябва да поддържам фо̀рмата си, господин Джирадело.

— Аха, фо̀рмата. По-яка си от сина ми.

Студът защипа носа и устните ѝ. Чувството беше прекрасно.

— Видях те с униформата. Получи ли онази награда?

— В четвъртък. Тази вечер репетирах. И не е награда, а грамота.

— Каква е разликата?

— Хубав въпрос. Всъщност и аз не знам. Мисля, че наградата я спечелваш, а грамотата ти я дават вместо парична премия.

— Родителите ти се гордеят.

Това бе твърдение, не въпрос.

— Да, разбира се.

— Поздрави ги от мен.

— Непременно.

— Добре. Хайде, аз да се прибирам, че тук измръзнах. Умната.

— Лека нощ.

Луси тръгна, стъпваше внимателно по заледения тротоар. Забеляза син буик с двама мъже вътре, единият пиеше безалкохолно. „Кой пие студени напитки в това време?“ — запита се. Лично тя би предпочела ирландско кафе. Вряло и двойно. Със сметана, разбира се.

Луси огледа тротоара, спря и рязко тръгна в другата посока. Развеселена се замисли, че заледените локви вероятно са единствената опасност, на която не е била изложена през последните осемнайсет месеца.

21.

22.12 ч.

Кейтрин Данс бе у Райм. За момента бяха сами с криминалиста.

Е, и с кучето Джаксън. Кейтрин го държеше в скута си.

— Имаш ли куче? — попита Райм.

— Две. Малко по-едри са от този сладур. Децата ги извеждат на плажа по два пъти седмично. Гонят чайките, а ние тичаме след тях. Добра тренировка. И за да не прозвучи прекадено здравословно, след това отиваме във „фърст Уоч“ в Монтерей и похапваме хубаво с гофрети, за да възстановим изгубените калории.

Райм погледна към кухнята, където Том миеше съдовете. Понижи глас и я попита дали ще участва в една малка конспирация.

Данс се намръщи:

— Зависи.

— Не се бой, никой няма да ти се кара. Просто ми се иска малко от онова… — кимна към една бутилка отлежало уиски „Гленморанджи“ да се озове тук. — Кимна към чашата си. — И без много шум.

— Заради Том ли?

— От време на време въвежда сух режим. Много е досадно.

Кейтрин Дано познаваше удоволствието от дребните капризи. (Е, в Мексико ѝ беше струвало няколко килограма повече, но онова бе твърде дълга и досадна седмица.) Тя остави кучето на пода и наля на Райм порядъчна доза уиски. Постави чашата в държателя на инвалидната му количка и приближи сламката до устата му.

— Благодаря. — Той отпи жадно. — Искам да ми кажеш какъв хонорар вземаш за помощта в разследването. Ще се погрижа кметството да ти плати двойно. И ако ти се пие нещо, не се стеснявай да поискаш. Том с удоволствие ще ти сервира.

— Може да се заредя с малко кофеин.

Тя си наля черно кафе и се поглези с една курабийка от овесени ядки от чинийка, оставена от болногледача. Беше ги приготвил сам и тя му поиска рецептата.

Данс погледна часовника си. В Калифорния беше с три часа по-рано.

— Извинявай за минутка. Искам да се обадя вкъщи.

— Разбира се.

Тя телефонира. Маги се обади.

— Здравей, слънчице.

— Мамо.

Момиченцето обичаше да приказва и за десет минути Данс научи всички подробности от пазаруването за Коледа с детегледачката. Маги завърши:

— А след като се върнахме, четох „Хари Потър“.

— Новия ли?

— Да.

— Колко пъти ти станаха?

— Шест.

— Не искаш ли да прочетеш и нещо друго? Трябва да разшириш погледа си.

— Мамо, ами ти колко пъти си слушала онзи албум на Боб Дилън? „Блонд Он Блонд“? Или Ю Ту?

Непоклатима логика.

— Тук ме хвана, слънчице.

— Мамо. Кога се прибираш?

— Може би утре. Обичам те. Дай ми брат си.

Уес се обади и с него също си поговориха, но не с толкова словоизлияния и по-сериозно, макар че темата беше само спорт. Той искаше да тренира борба и я помоли да му разреши. Данс предпочиташе не толкова агресивен спорт. Неговото мускулесто тяло бе подходящо за гимнастика, но това не го привличаше.

От опит Кейтрин знаеше, че гневът е първата реакция, когато се опиташ да разобличиш лъжеца. Тя разбираше, че влечението на Уес към борбата идва от гнева, загнездил се в него като болест, и че практикуването на агресивен спорт няма да е полезно за момчето. Много е опасно да даваш воля на яростта.

Поговориха малко за това.

Разследването на Часовникаря накара Кейтрин да си дава по-добра сметка за времето. Тя зависеше от него както в работата си, така и в общуването с децата си. Така например то бързо разсейва гнева (едно яростно избухване рядко продължава повече от три минути) и отслабва опозицията понякога по-ефективно и от най-убедителните аргументи. Данс не забрани на сина си да тренира борба, но го убеди преди това да пробва за известно време с успоредките и висилките. (Веднъж го бе чула да казва на един приятел: „Да, скапано е майка ти да е ченге“.)

Ненадейно настроението му се промени и той забърбори весело за някакъв филм, който гледал по телевизията. В един момент мобилният му телефон изпиука — съобщение от приятел. Набързо каза „довиждане“ на майка си и затвори.

Щрак.

Спонтанното кратко „обичам те“ бе като награда.

Тя затвори и погледна Райм:

— Имаш ли деца?

— Аз ли? Не. Не мисля, че ще се справя.

— Никой не мисли, че ще се справи, докато не му се родят.

Той се загледа в слушалките на миникомпютърчето ѝ, които вечно висяха на врата ѝ като лекарска слушалка.

— Както виждам, обичаш музика… Какво ще кажеш за това дълбоко умозаключение?

— Музиката ми е хоби.

— Наистина ли? Свириш ли?

— Понякога пея. Бях кънтри певица. Сега обаче, когато имам малко свободно време, качвам децата и кучетата в караваната и отпрашваме нанякъде на лов за песни.

Райм се намръщи:

— О, как му се казва иначе?

— Издирване на песни.

— Да. Точно така.

Това бе страстта на Кейтрин Данс. Тя беше сред онези фолклористи, които обикалят страната и събират непознати народни песни. Алан Ломакс бе може би най-известният сред тях, събрал много образци на традиционната музика в САЩ и Европа. Данс от време на време посещаваше източното крайбрежие, но народното творчество от тази област бе добре познато, затова в последно време пътуваше във вътрешността, а също в Нова Скоуша и Канада, селскостопански райони и места — като централна Калифорния — с голям процент испаноговорящо население.

Тя разказа всичко това за Райм и му обясни как с една приятелка поддържат уебсайт с информация за музикантите, песните и самата музика. Помагали на музикантите да регистрират авторските права на песните си и им изпращали всички средства, които слушателите плащали, за да изтеглят музиката на компютрите си. Някои от тези музиканти дори сключили договори със звукозаписни компании, които купували музиката им за озвучаване на любителски филми.

Кейтрин Данс не каза на Райм за специалната си връзка с музиката.

Тя често се претоварваше. За да си върши добре работата, трябваше да се настрои на вълната на престъпника или свидетеля, когото разпитва. Разпитите можеха да се проточат с дни, изтръгването на признания от убийци бе вълнуващо занимание, но и много изтощително. Тя понякога толкова се вживяваше в разпита, че с дни на ред продължаваше да чува самопризнанията, които беше изтръгнала.

„Да, да, добре, де, убих я. Прерязах ѝ гърлото… Да, на сина ѝ също, онова хлапе. Беше там. Видя ме. Трябваше да го убия, тъй де, кой ще го остави така? Но тя си го заслужаваше. Не съм виновен, че стана така. Може ли сега да си получи цигарата, както обещахте?“

Музиката бе вълшебно лекарство. Когато слушаше Сони Тери, Брауни Макги, Ю Ту, Дилън или Дейвид Бирн, Кейтрин преставаше да чува как Карлос Аленде се оплаква, че венчалната халка на жертвата одраскала пръста му, когато прерязвал гърлото ѝ.

„Болеше, казвам ви. Много.“

— Свирила ли си някога професионално? — поинтересува се Райм.

О, и още как! Но онези години, в Бостън, после в Бъркли и Норт Бийч в Сан Франциско не ѝ носеха удовлетворение. Музиката е изливане на душата, но Кейтрин бе забелязала, че тя е и преграда между теб и слушателя. Повече се интересуваше какво искат да кажат или изпеят другите хора. Данс мислеше за себе си — в работата си и изобщо — като за професионална слушателка.

— Опитах се — каза на Райм, — но накрая реших, че е по-добре да запазя музиката като приятел.

— Затова си станала полицай. Диаметралната противоположност.

— Вероятно.

— Как стана?

— Ами, просто така — отвърна тя с достатъчно красноречиви мимика и жестове, за да му покаже, че не иска да говори за това. — Ами ти? Какво ти е отношението към музиката?

— Интригува ме — замислено отговори Райм.

Данс веднага забеляза, че не склонен да разкрива много душата си пред чужди хора, и сега не се чувстваше много комфортно. Той отпи малко уиски и продължи:

— Преди нещастието не се интересувах много от музика. След това сетивата ми много се промениха. Зрението и обонянието ми се изостриха. Започнах да усещам повече вкусове и да се вслушвам по-задълбочено в музиката. Лекарите не ми вярват, но аз не им обръщам много внимание… Доста често слушам музика. Най-вече джаз. Също и класическа. Имам чувството, че мога да я видя.

Данс вдигна вежди:

— Пробвал ли си да композираш?

— Разбира се, че не — изсмя се той. — Аз съм учен.

Тя не го остави да се измъкне с това:

— Да, но звукът се подчинява на законите на физиката, а музиката е математика. Какво по-научно от това?

— Откъде да взема толкова време? Не, не се опитвам да композирам.

Тя не се захвана за тази невинна лъжа.

Райм отпи глътка уиски и я огледа внимателно.

— Е?

Тя вдигна вежди:

— Какво „е“?

— Аз съм труден обект за кинесично изучаване. Май не можеш да ме разгадаеш, а?

Тя се засмя:

— О, ясен си ми. Жестовете и мимиката се допълват взаимно. Ти издаваш с очите и главата си толкова, колкото човек, който използва цялото си тяло.

— Сериозно?

— Така се получава. Дори си ми по-лесен, защото реакциите ти са по-концентрирани.

— Хъм, отворена книга, а?

— Никой не е отворена книга, но някои книги се четат по-лесно от други.

Той се засмя:

— Спомням си, когато разказваше за състоянията, през които преминава разпитваният. Гняв, потиснатост, отричане, пазарене… След нещастието преминах през дълга терапия. Не исках, но когато си неподвижен, какво можеш да направиш? Психиатрите ми разказаха за етапите на страданието. Почти същите са.

Кейтрин Данс много добре познаваше стадиите на страданието, но не това я интересуваше в момента.

— Да, невероятно как умът се справя с трудностите — били те физическо нараняване или стрес.

Райм отмести поглед.

— Дълго се опитвах да преодолея гнева.

Данс поклати глава, без да сваля очи от него:

— О, изобщо не си толкова сприхав, колкото искат да се изкараш.

— Аз съм инвалид — заупорства той. — Разбира се, ще съм сприхав.

— Аз пък съм полицайка. Това дава право и на двама ни да се мусим за различни неща. Потискаме се от какво ли не и понякога не приемаме действителността… Но гняв? Не, не и ти. Ти си го преодолял.

— Когато преследвам убийци… — Райм кимна към дъската — … това ми е като физиотерапия. Том дори твърди, че се претоварвам. До припадък. Това едва ли е приемане на действителността.

— Не е приемане. Ти оценяваш условията и се бориш. Не седиш по цял ден… О, всъщност май точно това правиш.

Шегата постигна целта си и Райм се засмя. Данс бе преценила, че криминалистът не обича предпазливото отношение и евфемизмите.

— Ти приемаш действителността, истината, но се опитваш да я промениш. Не се самозалъгваш.

— Мисля, че не си права.

— А, примигна два пъти. Това е стресова реакция. Не вярваш в това, което казваш.

Той пак се засмя:

— С теб не може да се спори.

— Разчетох те, Линкълн. Не можеш да ме излъжеш. Но не се тревожи. Няма да издам тайните ти на никого.

Вратата се отвори и Амелия Сакс влезе. Двете жени се поздравиха. По Стойката и изражението на Сакс личеше, че нещо я тревожи. Тя отиде при прозореца, погледна навън и спусна щорите.

— Какво има? — попита Райм и отпи от уискито.

— Един съсед ми се обади. Каза, че някакъв човек ме търсил. Представил се за един приятел от полицията, с когото съм служила заедно преди години.

— И какво?

— Значи някой знае, че сме били партньори и го е използвал като оправдание да разговаря за мен със съседите ми, та дори ако ми споменат, да не прозвучи подозрително.

— Сигурна ли си, че не е бил той?

— Преди няколко години напусна и се премести в Монтана.

— Може да се е върнал.

— В такъв случай трябва да е духът му. Миналата пролет загина при мотоциклетна катастрофа. И това не е всичко. По-рано днес някой е ровил в чантичката ми. Бях я оставила в колата, заключена.

— Къде?

— На огледа на улица „Спринт“. Освен това някой следи мен и Рей. Не знам кой и защо, но според мен сме в опасност.

Нещо загложди Кейтрин Данс, но не можеше да определи точно какво. Накрая се сети:

— Трябва да ви кажа нещо. Може да не е важно, но…

Райм свика всички: Селито, Купър, Пуласки и Бейкър.

Амелия Сакс ги огледа и заговори:

— Знам, че е късно, но искам да знаете какво става. Не е свързано с Часовникаря, а с другия случай, който разследвам. С Крийли… Някой ме следи. Кейтрин мисли, че и тя е видяла някого.

Специалистката по кинесика кимна.

Сакс погледна Пуласки:

— Каза, че си видя онзи мерцедес. След това появявал ли се е?

— Не. Последният път беше този следобед.

— Ами при теб, Мел? Нещо необичайно?

— Мисля, че не. — Стройният лаборант намести очилата си. — Но не съм се оглеждал. Рядкост е някой да следи обикновен лаборант.

Селито каза, че му се струва, че е видял да го следят.

— А теб, Денис? — попита Сакс. — Забелязал ли си да те следят, когато беше в Бруклин?

Той поклати глава:

— Аз ли? Не съм бил в Бруклин.

Тя се намръщи:

— Ама… не си ли бил?

— Не.

Сакс погледна Данс, която внимателно наблюдаваше Бейкър. Калифорнийската полицайка кимна.

Сакс премести ръката си към пистолета и се обърна към Бейкър:

— Денис, дръж ръцете си така, че да ги виждаме.

Очите му се разшириха от изненада.

— Какво?

— Трябва да поговорим.

Никой от другите (които бяха запознати с положението) не реагира, само Пуласки приближи ръката си към пистолета. Лон Селито застана зад Бейкър.

— Хей, какво става? — намръщи се Бейкър и погледна плахо дебелия детектив.

— Трябва да ти зададем няколко въпроса, Денис — каза Райм.

Това, което Кейтрин Данс сподели пред криминалиста, бе много тънко наблюдение и нямаше нищо общо със следене; Сакс го беше споменала само за да притъпи вниманието на Бейкър. Данс си спомни, че когато разказваше, че е бил на местопрестъплението в цветарското ателие, лейтенантът седеше с кръстосани крака, гледаше в земята и положението на тялото му подсказваше, че може би лъже. Твърдеше, че току-що идва от местопрестъплението, но не си спомняше дали улица „Спринг“ е отворена за движение или не. Тъй като нямаше причина да лъже за мястото, където е бил, за момента Кейтрин не му обърна внимание.

Когато обаче Сакс спомена, че някой е отварял колата ѝ, Данс си спомни поведението на Бейкър. Сакс се обади на Нанси Симпсън и попита в колко часа си е тръгнал лейтенантът.

— Веднага след вас, детективе — отговори ѝ полицайката.

Бейкър обаче ѝ беше казал, че е останал още близо час.

Симпсън спомена, че Бейкър е тръгнал за Бруклин.

Сега Сакс го попита дали е ходил в квартала, за да може Данс да следи за признаци, че лъже.

— Отворил си колата ми и си пребъркал чантичката ми — обвини го Сакс. — Разпитвал си съседите ми, като си се представял за бивш колега.

Дали щеше да отрече? Щяха да си навлекат много неприятности, ако се окажеше, че грешат.

Бейкър сведе виновно поглед.

— Вижте, станало е недоразумение.

— Ти ли си разпитвал съседите ми за мен? — гневно попита Сакс.

— Да.

Тя се приближи. Бяха почти еднакво високи, но в гнева си Сакс като че ли се извисяваше над него.

— Твой ли е черният мерцедес?

Той се намръщи:

— С полицейска заплата?

Отговорът му звучеше искрено.

Райм погледна Купър, който провери архива на Управлението по моторните средства. Лаборантът поклати глава:

— Няма такава кола.

Е, значи в това отношение бяха сбъркали. Но на Бейкър определено не му беше чиста работата.

— Добре, каква е интригата?

Бейкър погледна Сакс:

— Амелия, наистина исках да работиш по разследването. С Линкълн сте първокласен екип. И наистина се ползвате с добро име пред пресата. Исках да работя с вас. Но след като убедих началството да ви повери случая, получих телефонно обаждане. Имаше проблем.

— Какъв?

— В куфарчето ми има един лист. — Бейкър кимна на Пуласки, който стоеше до него. — Сгънат, в горния десен ъгъл.

Младежът отвори куфарчето и извади листа.

— Получих това по електронната поща — продължи Бейкър.

Сакс взе листа. Прочете го и се намръщи. За момент остана неподвижно. След това се приближи до Райм и му показа листа. Той прочете кратката поверителна бележка. Беше от един старши инспектор на „Полис Плаза“. Ставаше дума, че преди години Сакс е имала връзка с бившия детектив Никълас Карели, който преди няколко години бил осъден на затвор по различни обвинения, включително рекет, вземане на подкуп и грабеж.

Сакс не била замесена в престъпленията, но Карели бил пуснат наскоро и началството се тревожеше, че тя може пак да се свърже с него. Не я подозирали в престъпна дейност, но ако се появила в компанията му сега, би било, както гласеше писмото, „неудобно“.

Сакс се покашля, но не коментира. Райм знаеше всичко за Ник и Амелия, как са смятали да се оженят, колко близки са били, колко тежко е приела връзката му с престъпния свят.

Бейкър поклати глава:

— Съжалявам. Не знаех какво да направя. Наредиха ми да изготвя пълен доклад. Да те наблюдавам, да разуча за миналото ти. За професионалния и личния ти живот. Дали имаш връзка с Карели и приятелите му.

— Затова ли все ме подпитваш за нея? — сопна се Райм. — Това са глупости.

— С цялото ми уважение, Линкълн, аз също рискувам престижа си. И без това искаха да я отстранят от разследването. Не искат да работи по толкова важен случай с нейното минало. Аз обаче се възпротивих. Обещах да проверя всичко.

— Не съм виждала Ник от години. Дори не знаех, че са го пуснали.

— Ще докладвам за това. — Бейкър пак кимна към куфарчето си. — Записките ми са вътре.

Пуласки намери още няколко листа. Сакс ги взе, прочете ги и ги показа на Райм. Бейкър бе записал наблюденията си и въпросите, които бе задавал.

— Разбил си колата ѝ — отбеляза Селито.

— Признавам. Беше грешка. Съжалявам.

— Защо, по дяволите, не ми каза? — сопна се Райм.

— Или на някого от нас — добави Селито.

— Това ми беше изпратено от много висша инстанция. Заповядаха ми да не казвам на никого. — Бейкър се обърна към Сакс: — Виждам, че си ядосана. Съжалявам за това, но исках да продължиш да работиш по случая. Не се сетих за друг начин да го постигна. Вече изпратих доклада си. Всичко ще отшуми. Хайде, да забавим тази малка неприятност и да продължаваме да си вършим работата, става ли?

Райм погледна Сакс; най-много го натъжаваше да гледа реакцията ѝ — хладните очи, изчервеното лице. Гневът ѝ бе отминал. Повече се срамуваше, че с това противоречие е отклонила колегите си от разследването. Трудно му бе да гледа Амелия толкова уязвена.

Тя върна листа на Бейкър. Без да продума, взе якето си от близкия стол и спокойно излезе, като изваждаше ключовете си от джоба.

22.

23.18 ч.

Винсънт Рейнолдс гледаше жената в ресторанта.

Двамата мъже наблюдаваха стройната брюнетка — около трийсетте, облечена с анцуг. Късата ѝ коса бе събрана назад с големи шноли. Бяха я проследили от старата сграда в Гринич Вилидж, първо до един местен бар, а след това тук, в кафенето на няколко пресечки от дома ѝ. Беше със своя приятелка, млада блондинка и двете се забавляваха, смееха се, бърбореха безспир.

Луси Рихтер се радваше на последната вечер в живота си. Дънкан бе пуснал класическа музика на уредбата в колата. Беше замислен, както обикновено. Понякога не можеше да разбереш какво става в главата му.

Винсънт, от друга страна, се измъчваше, гладът го разкъсваше. Ядеше шоколадче след шоколадче.

„По дяволите големия план. Искам жена…“ — мислеше си.

Дънкан извади златния си джобен часовник и внимателно го нави.

Винсънт беше виждал часовника, но винаги се впечатляваше. Дънкан бе обяснил, че е изработен от Бреге, френски часовникар от далечното минало. („Според мен това е най-великият часовникар на всички времена“ — беше споделил.)

Часовникът бе простичък, с бял циферблат, римски цифри и по-малки циферблатчета, показващи фазите на луната и както обясни Дънкан, вечния календар. Имал също и „парашут“, противоударна система, изобретена от Бреге.

— Колко е стар? — попита Винсънт.

— Продаден е през дванайсетата година.

— Дванайсета? Още в римско време?

Дънкан се усмихна:

— Не, ще ти обясня. Това е датата на документа за първата му продажба, затова смятам, че е и годината на производство. Става дума за дванайсета година по френския революционен календар. След свалянето на монархията републиканците въвели нов календар, започващ от хиляда седемстотин деветдесет и втора. Той бил изграден на много интересен принцип. Седмицата имала десет дни, а месеците — по трийсет. На всеки шест години имало по една високосна, която била посветена предимно на спортовете. По някаква причина си мислели, че календарът е по-справедлив от другия и в полза на потиснатите бедняци. Оказал се обаче твърде неудобен. Задържал се само четиринайсет години. Както много други революционни идеи — изглеждали добре на хартия, но не се оказвали много практични.

Дънкан се загледа с обич в златния диск.

— Обожавам часовниците от онази епоха. Тогава те били символ на власт и богатство. Не били много хората, които можели да ги си позволят. Собственикът на часовник контролирал времето. Другите трябвало да ходят при него и да чакат, докато дойде уреченият час на срещата. Верижките и ланците били измислени за това, та дори човекът да го носи в джоба, пак да се вижда, че има часовник. Часовникарите били богове. — Дънкан замълча за момент и се засмя. — Говоря образно, но в някои отношения е вярно.

Винсънт вдигна вежди. Дънкан обясни:

— През осемнайсети век имало философско движение, което използвало часовника като метафора. Според него Бог е създал механизма на вселената, навил го и той започнал да работи. Един вид вечен часовник. Наричали Бог „Великия часовникар“. Ако щеш вярвай, но това философско течение имало много последователи. То отреждало на часовникарите жреческо положение.

Отново погледна часовника. Прибра го.

— Да тръгваме. — Дънкан кимна към жените. — Скоро ще стават.

Запали двигателя, даде мигач и потегли, оставяйки общата им жертва, която скоро щеше да даде живота си на единия, а после — честта си на другия. Но не тази нощ — Дънкан бе научил, че съпругът ѝ е останал на работа и можеше да се прибере по всяко време между шест и десет.

— Значи Луси е войник, а?

— Да. Сержант.

— Защо не носи униформа?

— Не е длъжна постоянно да се разкарва с униформа. В отпуск е.

— Откъде знаеш?

— Следя я отдавна. Както и останалите. Научих, че се е прибрала вкъщи за около седмица.

— В армията стреля ли по хора?

— Не знам. Едва ли е въоръжена. Но добре ме подсети. Ще си взема пистолета.

— Изгубихме патроните.

— Имам достатъчно.

Винсънт дишаше дълбоко, опитваше се да преодолее глада. Изяде един пакет чипс.

— Как ще я убиеш? — попита след това.

Дънкан замълча за момент.

— Вчера ме попита за колко време са умрели първите две жертви — отбеляза след малко.

Винсънт кимна.

— Е, Луси ще умре наистина бавно.

Макар че бяха загубили книгата за изтезания, Дънкан явно я беше запомнил наизуст. Започна с подробности да описва как смята да убие жертвата. Щял да я обеси за краката и да залепи устата ѝ с тиксо. После щял да налива вода в носа ѝ. Така можеш да измъчваш човека, колкото си поискаш, като от време на време му оставаш време да вдиша.

— Ще се опитам да я задържа за половин час. Или четирийсет минути, ако мога.

— Заслужила ли си го е?

— Всъщност се питаш защо убивам точно тези хора, нали? — уточни Дънкан след кратко мълчание.

— Ами…

— Не съм ти казвал досега.

— Не, не си.

„Доверието е ценно, почти колкото времето…“

Дънкан погледна Винсънт за миг, после се загледа към улицата.

— Знаеш, че на всеки от нас е отредено определено време на този свят. Може би ни остават само дни или месеци, макар че се надяваме да са много години.

— Да.

— Сякаш Бог — или в каквото друго вярваш — има голям списък с всички на земята и на всеки е определил колко точно ще живее. Когато часовникът Му удари предопределения час, край. Отиваш си… Ето, аз също си имам списък.

— Десет души.

— Да, десет… Разликата е в това, че Бог няма определена причина да отнеме живота им. Аз имам.

Винсънт замълча. В момента не беше нито умен, нито гладен. Беше си просто Обикновения Винсънт, слушащ как приятелят му споделя нещо много важно.

— Мисля, че вече мога да ти кажа каква е причината.

И Дънкан му разказа.

Луната образуваше бяла линия върху капака на автомобила, отразяваше се в очите ѝ.

Амелия Сакс караше бързо покрай Ийст Ривър, сигналната лампа на таблото ѝ светеше.

Чувстваше се, сякаш я смазва огромна тежест — бремето на всичко, което бе научила през последните дни. Вероятността корумпирани полицаи да са свързани с убийците на Бен Крийли и Франк Сарковски. Обезпокоителната мисъл, че инспектор Флеърти може всеки момент да ѝ отнеме случая — и да свали доверието. Следенето от страна на Денис Бейкър и недоверието на шефовете ѝ по отношение на връзката ѝ с Ник. Избухването на инспектор Джефрис.

Всичко това я измъчваше. Но най-вече ужасната новина за баща ѝ.

„Какъв смисъл има да си вършиш работата, да се стараеш, да жертваш спокойствието си, да рискуваш живота си, ако накрая пак ще те стъпчат?“ — питаше се тя.

Превключи на четвърта и вдигна сто и десет. Двигателят започна да вие като вълк в полунощ.

Тя не познаваше полицай, по-съвестен, по-отговорен от баща си. А ето какво се беше случило с него… Не, даде си сметка, че не може да разсъждава така. Нищо не му се беше случило. Той сам си го бе направил.

Спомняше си го спокоен, жизнерадостен, как обичаше да прекарва следобедите с приятели, да гледа състезания с коли, да обикаля с дъщеря си автомобилните морги в околността, търсейки малки съкровища — карбуратори, уплътнители, ауспуси. Вече знаеше, че е било само фасада, зад нея се е криел друг човек, лош и непознат.

В душата на Амелия Сакс бушуваше скрита сила, която не ѝ даваше спокойствие, караше я да се съмнява във всичко и да рискува, дори живота си. Тя страдаше от това. Наградата обаче бе голяма: невинната жертва — спасена, или опасен престъпник — заловен. Тя осъзнаваше, че това би било невъзможно, ако са го преследвали полицаи с по-малко устрем и плам.

Този устрем я тласкаше в една посока; но явно бе увлякъл баща ѝ в друга, коренно противоположна.

Шевролетът поднесе. Тя лесно го овладя.

Защо, защо, защо?

Сакс разбираше, че този въпрос е безсмислен. Линкълн Райм смяташе, че е няма смисъл да питаш защо някой е извършил престъпление. Че е чиста загуба на време да се чудиш дали мотивът му е бил алчност или страст, илюзия, жажда за мъст или просто прищявка. Единственият въпрос, на който трябва да си отговори детективът е този: „Правя ли това, което смятам за правилно, или се отклонявам от правия път?“ Всъщност това важи за всеки човек.

При моста „Бруклин“ тя рязко излезе от магистралата, направи десетина завоя и потегли на юг.

Накрая намери кея, който търсеше, натисна рязко спирачките и колата се закова на място след три метра спирачен път. Сакс слезе, затръшна силно вратата. Мина през малката градинка, прескочи бетонната барикада. Без да обръща внимание на предупредителния знак, излезе на кея в постоянния, тихо шепнещ вятър.

„Леле, какъв студ!“

Спря на ръба и се хвана за дървения парапет. Обхванаха я спомени:

Като десетгодишна в една лятна нощ баща ѝ я качва на стълба по средата на кея (още стоеше), държи я здраво. Не я е страх, защото той я е научил да плува и дори някой внезапен порив на вятъра да ги събори във водата, те просто ще доплуват, ще се покачат по металната стълба — и може би пак ще скочат, хванати за ръце, надолу с главите в топлата мътна вода на шест метра под тях.

Като четиринайсетгодишна пак стоят на кея — баща ѝ с кафе, тя с кока-кола — гледат във водата. Говореше ѝ за майка ѝ:

Тя изпада в такива настроения, Ейми. Това не означава, че не те обича. Не го забравяй. Просто си е такава. Но се гордее с теб. Знаеш ли какво ми каза онзи ден?

Няколко години по-късно, когато вече бе постъпила в полицията, пак стояха тук, до същия шевролет „Камаро“, който караше сега (макар че тогава беше жълт, хубав цвят за полицейски автомобил). Сакс — с униформа, Херман — с вълнено палто и дебели панталони.

— Имам един проблем, Ейми.

— Какъв проблем?

— Със здравето.

Тя затаи дъх, зачопли кожичките на пръстите си.

— Имам малко рак. Нищо сериозно. Ще постъпя на лечение.

Разказа ѝ подробностите — винаги беше искрен с дъщеря си. Изведнъж стана необичайно сериозен:

— Но по-големият проблем е, че платих цели пет долара за подстрижка, а сега цялата ми коса ще опада. — Почеса се по главата. — Трябваше да спестя тези пари.

Обичаше да ѝ разказва за онези моменти, когато човек трябва да се изправи сам пред непреодолими трудности.

— Наричам го „юмручно време“, Ейми. Понякога се налага да си пробиваш път със сила. Да се изправиш сам срещу престъпник, срещу партньора си. Дори срещу цялата полиция… Понякога най-трудната битка е да надвиеш сам себе си.

Спомени…

По бузите ѝ потекоха сълзи.

— По дяволите — смъмри се тя. — Престани.

Но не можеше. Сълзите продължаваха да текат и от влагата бузите ѝ мръзнеха.

Сакс се върна при колата, качи се и потегли към Райм. Когато пристигна, той беше на горния етаж и вече спеше.

Тя се съблече, влезе в банята и остави горещата вода да облива тялото ѝ. След доста време излезе, сложи си фланелка и шорти и отиде в спалнята.

Легна и положи главата си върху гърдите на Райм.

Добре ли си? — сънено попита той.

Тя не отговори, само го целуна по бузата. Легна по гръб и се загледа в светлите цифри на електронния часовник. Минутите течаха бавно, мъчително, сякаш всяка бе дълга колкото цял ден. Накрая, към три часа, Амелия Сакс заспа.