Часовникаря

43.

Понеделник, 12.18 ч.

Декемврийският ден не беше много студен, но старата камина в къщата на Райм не гореше и всички бяха навлечени с дебели дрехи. От устите им излизаха облачета пара, лицата им бяха почервенели. Амелия Сакс носеше два пуловера, а Пуласки — зелено яке с дебела подплата, от което като медал висеше карта за лифтовете от курорта Килингтън във Вермонт.

Полицай скиор, помисли си Райм. Струваше му се странно, макар че не можеше да каже защо. Може би защото бе опасно да се спускаш с голяма скорост по пистите с готов да гръмне 9-милиметров пистолет на кръста.

— Къде е специалистът по камини? — сопна се Райм на болногледача си.

— Каза, че ще дойде между един и пет.

Том носеше вълненото палто, което Райм му беше подарил за Коледа, и тъмночервен кашмирен шал, подарък от Сакс. Тънките му пръсти бяха посинели.

— Аха, между един и пет. Един и пет. Знаеш ли какво, я веднага му се обади и…

— Той така каза…

— Изслушай ме. Обади му се и му кажи, че в квартала му има сериен убиец и смятаме да го заловим някъде между един и пет. Да видим дали ще му хареса.

— Линкълн, не можем…

— Тоя знае ли какво правим тук? Не знае ли, че бдим за спокойствието на хората? Обади му се и му го кажи.

Пуласки забеляза, че Том няма намерение да телефонира.

— Дали аз да не го направя? — измънка. — Да се обадя, имам предвид.

Ох, младежка наивност…

— Не му обръщай внимание — каза Том. — Държи се като куче, което иска да си играе. Ако не му обръщаш внимание, спира.

— Куче? Аз ли съм куче? — възмути се Райм. — Подиграваш ли ми се, а, Том? Точно ти, дето хапеш ръката, която те храни? — Доволен от сравнението, добави: — Кажи на каминджията, че съм получил измръзвания. Това е вярно.

— Значи все пак чувстваш… — започна Пуласки, но млъкна смутено.

— Да, мамка му, чувствам, когато ми е студено, Пуласки.

— Извинявай, казах го, без да мисля.

— Поздравления — засмя се Том.

— За какво? — не разбра новобранецът.

— Нарече те на фамилия. Вече те смята за малко повиеше същество от гол охлюв… Така се обръща към хората, които харесва. Аз например съм просто Том. Завинаги само Том.

— Ако пак му се извиниш обаче, отново ще бъдеш понижен — предупреди Сакс.

Звънецът иззвъня и Просто Том отиде да отвори.

Райм погледна часовника. Часът бе 13.02. Възможно ли беше майсторът на камини да е толкова точен?

Разбира се, че не. Лон Селито влезе, понечи да свали палтото си, но се разколеба. Втренчи се в па̀рата, излизаща от устата му.

— Бога ми, Линк, с парите, които съдираш от общинския бюджет, поне сметката за парно да си беше платил. Това кафе ли е? Топло ли е?

Том му сипа една чашка, Селито я обхвана с едната си длан, а с другата ръка отвори куфарчето си. Извади стара папка с листа, изписани с избледняло мастило и молив, имаше много задраскани изречения, свидетелство за общинската политика на икономии от канцеларски материали.

— Случаят „Лупонте“? — попита Райм.

— Същият.

— Трябваше ми за миналата седмица — изръмжа криминалистът.

Ноздрите го боляха отвътре от студа. Може би трябваше да каже на майстора, че ще му плати след един до пет месеца.

— Почти се бях отказал, Лон. Пуснах корени от чакане. Какво ще кажеш за този израз, нали обичаш поговорките?

— Сещам се за друга: „Ако направиш услуга на някого и не е доволен, кажи му да си го начука“.

— Добре звучи.

— Пък и не ми беше казал, че е толкова секретно. Наложи се сам да узная. Накрая Рон Скот ми го намери.

Детективът отвори папката и разлисти документите. Райм изпита безпокойство, чудеше се какво ще намери вътре. Можеше да е полезно, можеше да е катастрофално.

— Трябва да има официален доклад. Намери го.

Селито разрови документите. Извади един. На горната страница имаше надпис на машина: „Артър Лупонте, заместник-комисар“. Бе залепено с поизбеляла червена лента с думата „Секретно“.

— Да го отворя ли?

Райм завъртя очи.

— Линк, кажи ми, когато доброто ти настроение се завърне.

— Монтирай го на рамката за четене. Моля и благодаря.

Лон скъса червената лента и подаде документа на Том. Болногледачът го монтира на автоматичната рамка за прелистване, която Райм можеше да командва с пръста си върху контролно табло, реагиращо на допир. Зачете документа, като се опитваше да преодолее нарастващото напрежение.

— Лупонте ли? — измърмори Сакс и погледна таблицата на уликите.

Райм отгърна на следващата страница.

— Това е.

Продължи съсредоточено да чете абзац след абзац тромавия официален текст.

„О, хайде — помисли си ядосано. — Давайте по същество.“

Добра или лоша новина?

— Нещо свързано с Часовникаря ли? — попита Сакс.

Засега нямаше следа от престъпника, нито в Ню Йорк, нито в Калифорния, където Кейтрин Данс бе започнала собствено разследване.

— Нищо общо няма с него — отвърна Райм.

Сакс озадачено поклати глава:

— Но нали затова ти трябваше досието?

— Ти предположи, че затова го искам.

— Защо ти е тогава? За някой друг случай?

Сакс се загледа към таблиците, отразяващи няколко разследвания, които бяха в задънена улица.

— Не.

— За какво тогава?

— Щях да ти кажа по-скоро, ако не ме разсейваше толкова.

Сакс въздъхна.

Накрая Райм намери онова, което търсеше. Извърна глава от документа, загледа се през прозореца към голите кафяви дървета в Сентрал Парк. Имаше предчувствие, че от материалите по това разследване ще намери каквото му трябва, но Линкълн Райм беше учен и не се доверяваше на предчувствия.

„Истината е единствената цел…“

Какви истини щяха да му разкрият думите?

Той отново погледна документа и прочете абзаца, който го интересуваше. После — още веднъж.

— Искам да ти прочета нещо.

— Добре, цялата съм в слух.

Райм премести безименния пръст на дясната си ръка и документът се върна на първата страница.

— Това е от самото начало. Слушаш ли?

— Казах ти, че да.

— Добре. „Тази информация трябва да остане строго секретна. От осемнайсети до двайсет и девети юни хиляда деветстотин седемдесет и четвърта година дванайсет нюйоркски полицаи бяха осъдени за изнудване и рекет на собственици на магазини и бизнесмени в Манхатън и Бруклин, а също за забавяне и прекратяване на разследвания срещу подкуп. Четирима от тях бяха осъдени и за опит за убийство, свързан с горните престъпления. Тези дванайсет полицаи бяха членове на така наречения клуб «Шестнайсето авеню», чието име стана синоним на полицейска корупция.“

Сакс си пое дълбоко въздух. Райм я погледна — беше се втренчила в досието, сякаш беше змия. Той продължи да чете:

— „Няма нищо по-свято от доверието на обикновения гражданин на Съединените щати към служителите на реда, които го защитават. Дванайсетте души от клуб «Шестнайсето авеню» оскверниха това свещено доверие и не само извършиха престъпления, които би трябвало да предотвратяват, а и урониха престижа на храбрите си и самоотвержени другари по служба. Затова аз, кмет на град Ню Йорк награждавам с Медал за храброст следните полицаи, благодарение на които престъпниците бяха заловени: полицай Винсънт Падини, полицай Херман Сакс и детектив трети ранг Лорънс Кьопел.“

— Какво? — прошепна Сакс.

Райм продължи да чете:

— „Тези полицаи многократно рискуваха живота си, работейки под прикритие, за да съберат ключова информация за залавяне на престъпниците и доказателства срещу тях. Поради опасното естество на задачата им, отличието ще бъде връчено в тесен кръг от хора, а този документ ще бъде запечатан с цел осигуряване безопасност на споменатите полицаи и семействата им. Нека знаят обаче, че дори наградата да не стане публично достояние, това не намалява благодарността ни към тях.“

Амелия Сакс го гледаше смаяно:

— Той…

Райм кимна към папката:

— Баща ти е изпълнил дълга си, Сакс. Той наистина е бил сред тримата, които са се измъкнали. Само дето не са били престъпници, а са работили за вътрешния отдел. Той е разобличил клуба „Шестнайсето авеню“, както ти разкри групичката от „Сейнт Джеймс“, но за разлика от теб е работил под прикритие.

— Откъде знаеше?

— Не знаех. Спомних си, че имаше нещо в делото за корупция срещу Лупонте, но не бях сигурен, че баща ти е участвал. Затова исках да видя досието.

— Гле’й ти — измуча Селито с пълна уста, докато похапваше поничка.

— Виж дали няма да излезе още нещо, Лон. Трябва да има още.

Детективът извади грамота и медал — Медал за храброст, най-високото отличие в полицията. Селито го подаде на Сакс. Тя присви очи и се вгледа в написания на пергамент официален документ, носещ името на баща ѝ. С треперещи ръце взе медала.

— Страхотно. — Пуласки кимна към грамотата. — С тези заврънкулки и така нататък.

Сакс погледна Райм:

— Ами парите, които намерих скрити?

Той кимна към папката върху рамката за четене:

— Всичко е описано, Сакс. Началникът му във вътрешния отдел е искал да бъде сигурен, че престъпниците няма да заподозрат нищо. Давал е на баща ти по две хиляди всеки месец, за да изглежда, че и той събира рекет. Трябвало да изглежда истинско. При подозрение, че може да е информатор, веднага са щели да го убият, особено при положение, че и Тони Галанте е бил замесен. Вътрешният отдел е започнал фалшиво разследване. После са го прекратили поради липса на доказателства. В отдела по криминалистика нарочно са объркали документацията за уликите.

Сакс сведе глава. Засмя се тихо.

— Татко беше скромен човек. Типично за него — да държи в тайна най-високото отличие, което е имал. Никога не е споменавал за това.

— Тук можеш да прочетеш всички подробности… Баща ти се е съгласил да носи скрит микрофон, да предостави всякаква информация за Галанте и другите мафиоти, но не и да свидетелства в съда. Не е искал да застрашава живота на вас с майка ти.

Сакс се втренчи в медала, който се люлееше в ръката ѝ — като махало на часовник, мрачно си помисли Райм.

— Трябва да имам повече вяра в него — прошепна Сакс.

Замълча и се зачете в документите.

След няколко минути Лон Селито потърка ръцете си и изръмжа:

— Вижте, радвам се, че всичко се разви толкова добре, но защо не отскочим до близкото „Манис“? Не е зле да сложа нещо в стомаха си. И знаеш ли какво, Линк? Обзалагам се, че те си плащат сметките за парното.

— Съжалявам — отвърна Райм с престорено съжаление, което се надяваше, че успешно прикрива нежеланието си да излиза по заледените улици с инвалидната количка, — но пиша отворено писмо до „Таймс“. — Кимна към компютъра. — Освен това трябва да чакам майстора на камини. Между един и пет. — Поклати глава. — Един и пет.

Том понечи да каже нещо — вероятно да го убеждава все пак да излезе — но Сакс се намеси:

— И аз имам други планове.

— Ако включва излизане на снега и леда, не ме брой — измърмори Райм.

Знаеше, че Сакс и Пами Уилоуби планират разходка с новия храненик на момичето — болонката Джаксън.

Амелия Сакс обаче отговори:

— Да, свързано е с лед и сняг… — засмя се и го целуна по устата — … но не включва теб.

— Слава Богу — отбеляза Райм, издиша облаче па̀ра към тавана и се обърна към компютъра.

— Какво правиш тук?

— Здравей, детективе, как си?

Артър Йънг, застанал на прага на къщата си, огледа изпитателно Сакс. Изглеждаше малко по-добре от последната им среща — в задницата на микробуса му. Беше обаче не по-малко ядосан. Гледаше я с кръвясали очи.

Ако обаче престрелките са нещо обичайно в професията ти, сърдитият поглед на едно старче едва ли ще те впечатли. Сакс се усмихна:

— Дойдох да ти благодаря.

— Така ли? За какво?

Тя подуши миризма на алкохол и видя няколко бутилки, наредени на едно шкафче. Забеляза, че плановете му за благоустрояване на къщата са в застой.

— Случаят „Сейнт Джеймс“ приключи успешно.

— Да, научих.

— Доста е студено, детективе.

— Скъпи, кой е? — извика от вратата на кухнята възрастна жена с къса кестенява коса и весело, червендалесто лице.

— Една позната.

— Покани я. Ще направя кафе.

— Много е заета — кисело отговори Йънг. — Обикаля града, разследва разни неща, задава въпроси. Сигурно няма време.

— Всъщност тук ми е доста студено.

— Арт! Покани я да влезе.

Той въздъхна, обърна се и влезе. Сакс го последва и затвори вратата. Остави якето си на един стол.

Съпругата на Иънг дойде при тях. Ръкува се със Сакс.

— Нека да седне на креслото, Арт.

Сакс се настани на износения „Баркалаунджър“, Йънг — на дивана, който изстена под тежестта му. Надигна чаша, в която очевидно нямаше кафе. Не намали звука на телевизора, по който предаваха оспорван баскетболен мач.

Жена му донесе две чаши кафе и намали звука.

— Аз не искам — измърмори Иънг.

— Вече ти сипах. Да го изхвърля ли? Да похабя хубавото кафе?

Остави чашата на масичката до него и се върна в кухнята, откъдето се разнасяше аромат на пържен чесън.

Сакс мълчаливо отпи глътка силно кафе, Йънг зяпаше телевизора. Проследи с поглед топката при хвърляне от линията на трите точки; стисна за миг юмруци, когато тя падна в коша.

Включиха се реклами. Той смени канала.

Сакс си спомни думите на Кейтрин Данс за силата на мълчанието, когато искаш да накараш някого да проговори. Затова седеше, пиеше кафе и мълчеше.

След няколко минути, изнервен, Йънг измърмори:

— Така значи, „Сейнт Джеймс“?

— Дааа.

— Четох във вестника за Денис Бейкър. И заместник-кмета.

— Да.

— Бейкър ми беше познат. Изненадах се, когато узнах.

— На лицето му се изписа загриженост. — И убийства, а? Сарковски и онзи другия?

— И опит за убийство — добави Сакс, без да издава, че тя е била мишената.

Йънг поклати глава:

— Подкупите са едно, ама да убиваш хора… Това е съвсем друго.

— Въпрос на виждане…

— Ами връзката с Мериленд? Разбра ли се кой е?

Старият детектив имаше право да знае малко повече подробности, нали страдаше заради това, че ѝ е помогнал.

— Мръсникът се оказа Уолас. Но не става дума за щата Мериленд.

Тя му разказа за яхтата на заместник-кмета.

Йънг се изсмя мрачно:

— Стига, бе. „Мериленд Монро“? Извратено.

— Нямаше да успеем, ако не ни беше помогнал.

За части от секундата на лицето на Йънг се изписа задоволство. Но бързо си спомни, че трябва да е ядосан. Надигна се демонстративно, въздъхна тежко и си наля още уиски. Пак седна. Не докосна кафето. Смени още няколко канала.

— Може ли да те помоля за нещо? — попита внимателно Сакс.

— Как мога да ти забраня?

— Каза, че си познавал баща ми. Не са останали много хора, които го помнят. Искам да те попитам нещо за него.

— За клуб „Шестнайсето авеню“ ли?

— Не. Това не ме интересува.

— Имаше късмет, че се измъкна.

— Понякога човек минава между капките.

Йънг кимна:

— Поне след това изчисти името си. Не се е забърквал в други престъпления.

— Каза, че си работил с него. Той не обичаше да говори много за работата си. Винаги съм се питала как е било тогава. Хрумна ми да напиша нещо за него.

— За внуците ли?

— Нещо такова.

— Никога не сме били близки — отбеляза Иънг.

— Все пак си го познавал.

Той се подвоуми.

— Да.

— Разкажи ми. Например случая с онзи командир на специалния отряд… Лудия. Винаги съм се питала какво точно е станало.

Кой от всички луди? — изсумтя Иънг. — Де да беше само един.

— Онзи, който изпратил специалния отряд на грешен адрес.

— О, Карътърс ли?

— Мисля, че така се казваше. Татко бил сред полицаите, които държали похитителя на заложниците, докато отрядът намерил правилния апартамент.

— Да, да. И аз бях там. Тоя Карътърс беше голям мръсник. Малоумен… Слава Богу, че никой не пострада. Това беше същия ден, когато забрави батериите на рупора си… И още нещо: даваше обувките си на новобранците да му ги лъскат. И им подхвърляше петачета като на ваксаджийчета. Да караш полицаи да ти слугуват е достатъчно извратено, но и тия пет цента… Това беше през седемдесетте.

Иънг намали телевизора с още няколко степени. Засмя се:

— Ха, искаш ли да ти разкажа нещо смешно?

— Разказвай.

— Ами с баща ти и още няколко колеги отивахме в Гардън да гледаме мач или нещо такова. Изведнъж някакъв хлапак изскочи и извади пистолет… и знаеш ли какво беше?

Сакс каза, че не знае.

— Абсолютна самоделка. Само с един двайсет и две калибров патрон. И този нещастник искаше да ни ограби. Насред Трийсет и четвърта улица. Даваме му портфейлите си. Баща ти изпусна своя, нарочно, разбира се. Хлапакът се навежда да го вземе. Когато се изправи, напълни гащите; срещу него — дулата на четири пищака. Да беше видяла лицето му… Каза: „Днес не ми е ден“. Ега ти бисера. „Днес не ми е ден“. Цяла вечер не спряхме да се хилим… — По лицето на Йънг се разля усмивка. — О, сетих се още нещо…

Докато говореше, Сакс кимаше и записваше. Знаеше много от тези случки. Херман Сакс обичаше да говори за работата си. Двамата с часове стояха в гаража, поправяха скоростната кутия или бензиновата помпа, а той разказваше ли, разказваше — подготвяше почвата за бъдещата ѝ кариера.

Сакс, разбира се, не беше дошла при този човек, за да слуша за баща си. Бе дошла от другарска солидарност, да помогне на колега да се измъкне от безизходицата, в която бе попаднал. Не чувстваше вина за пропадането му; тя просто си вършеше работата, търсейки информацията, която ѝ трябваше.

Просто отговаряше на сигнал 10-13 — „полицай в беда“. Амелия Сакс нямаше да допусне детектив Артър Йънг да провали живота си. Ако така наречените му приятели не искаха да дружат повече с него заради ролята му за залавяне на групичката от „Сейнт Джеймс“, тя щеше да го свърже с достатъчно полицаи, които няма да странят от него: Селито, Райм, Пуласки, Фред Делрей, Роланд Бел, Нанси Симпсън, Франк Ретиг и още много други.

Сакс го разпитваше и той отговаряше — понякога с желание, понякога раздразнено, но винаги ѝ казваше нещо ново. На няколко пъти Йънг допълни чашата си с уиски, от време на време поглеждаше часовника, след това — нея, с въпросително изражение, сякаш питаше: „Ти нямаш ли друга работа?“

Тя обаче седеше спокойно на креслото, разпитваше го, дори му разказа няколко случки от своя живот. Амелия Сакс не бързаше, имаше предостатъчно свободно време.