Часовникаря

23.

Сряда, 9.02 часа

Линкълн Райм беше буден повече от час. Млад служител от бреговата охрана бе донесъл яке, размер 44, което плавало в залива. Според капитана на катера вероятно е било на първата жертва, защото ръкавите бяха в кръв.

Марката беше „Мейси“ и нямаше частички или други следи, подсказващи самоличността на притежателя му.

Райм беше сам в спалнята с Том, който току-що бе свършил обичайните процедури — физическите упражнения и така наречения от болногледача „сутрешен тоалет“ (Райм използваше не толкова деликатен термин, макар и рядко — само когато имаше твърде изтънчени посетители).

Амелия Сакс влезе.

Когато Райм се събуди, нея вече я нямаше. Сега тя остави якето си на един стол, отиде при прозореца и дръпна пердетата. Погледна навън, към Сентрал Парк.

Том веднага усети, че искат да ги остави насаме.

— Отивам да приготвя кафе. Или нещо друго.

Излезе и затвори вратата след себе си.

„Какво означава пък това?“ — мрачно се замисли Райм. През последните дни му се бяха насъбрали прекадено много лични проблеми.

Сакс продължаваше да се взира в светлия парк.

— Какво толкова спешно имаше да вършиш? — попита Райм.

— Бях в „Арджайл Секюрити“.

Райм примигна и се вгледа в безизразното ѝ лице.

— Онези, които ти се обадиха, след като в „Таймс“ писаха за теб? След случая с илюзиониста?

— Да.

„Арджайл“ бе голяма фирма, занимаваща се с охрана на богати бизнесмени и освобождаване на отвлечени за откуп. Бяха предложили работа на Сакс. Заплатата ѝ щеше да е двойна спрямо полицейската. Бяха ѝ обещали разрешително за оръжие, валидно за повечето щати — нещо необичайно за охранителна фирма.

— Защо?

— Напускам, Райм.

— Напускаш полицията? Сериозно ли говориш?

Тя кимна:

— Абсолютно сериозно.

Райм също се загледа през прозореца, към осветените от слънцето голи дървета. Замисли се за разговора си с Кейтрин Данс предишния ден, за ранните дни на терапията си. Един лекар, умен млад мъж от полицейското управление, Тери Добинс, му беше казал: „Нищо не е вечно“. Имаше предвид депресията му. Оказа се прав.

Сега си спомни тези думи.

„Нищо не е вечно…“

— Аха.

— Мисля, че е най-правилно, Райм. Трябва да го направя.

— Заради баща ти ли?

Тя кимна, зарови пръстите си в косата и започна да се чеше. Присви очи от болка, вероятно не само физическа.

— Стига глупости. Това е лудост.

— Не мога повече да работя като полицай.

— Не мислиш ли, че е твърде прибързано?

— Цяла нощ го обмислях. През живота си не съм мислила толкова много за нещо.

— Тогава помисли още. Не можеш да вземеш такова решение заради една лоша новина.

— Лоша новина ли? Всичко, което съм знаела за татко, се оказва лъжа.

— Било е отдавна, Сакс. Клубът „Шестнайсето авеню“ беше разкрит, когато си била още бебе.

— Това правили го по-малко корумпиран? Прави ли престъпленията по-приемливи?

Райм замълча.

Сакс поклати глава:

— Може би искаш да ти го обясня. Като веществените доказателства. Добавяш малко реактив и виждаш резултата. Не става така. Знам само, че всичко това ме отвращава. Промених виждането си за цялата професия.

— Сигурно ти е трудно — тихо отбеляза той. — Но каквото и да е направил, то няма никакво отношение към това, което правиш ти сега. Важното е, че ти си добър полицай и ако напуснеш, много престъпления ще останат неразкрити.

— Ще бъдат разкрити само ако работя с желание. Но него вече го няма. Пуласки се справя добре, можеш да използваш него. По-способен е от мен, когато започнах да работя за теб.

— По-добър е, защото тя го обучаваш.

— Не правѝ така.

— Как?

— Не ме утешавай, недей с тези малки комплименти. Така майка правеше с баща ми. Знам, че не искаш да напусна, но недей да играеш тази игра.

Нямаше как. Райм бе готов на всичко, за да я спре. След нещастието на няколко пъти бе решавал да се самоубие. Отказваше се в последния момент. Това, което беше решила Сакс, се равняваше на духовно самоубийство. Ако напуснеше полицията, това би убило душата ѝ.

— „Арджайл“ не е за теб. — Той поклати глава. — Никой не приема телохранителите сериозно, дори — особено — самите клиенти.

— Заплащането е добро.

Той се изсмя:

— Откога те интересуват парите? Помислѝ добре, Сакс. Защо толкова бързаш?

Тя поклати глава:

— Ще довърша разследването за „Сейнт Джеймс“. Ще ти помогна да заловиш Часовникаря. Но след това…

— Имай предвид, че ако напуснеш, ще се задейства цяла верига от събития. С трайни последици. Ще ти се отразят сериозно, ако все пак решиш да се върнеш.

Тя приближи един стол, седна и хвана Райм за ръката — за дясната, която имаше някаква чувствителност.

— Както и да постъпя, това няма да се отрази на нас, на нашия живот. — Усмихна се. — Това, което имаме, е много повече от служебни отношения.

„Ти и аз, Райм…“

„Ти и аз, Сакс…“

Линкълн Райм беше учен, ръководеше се от ума, не от сърцето. Преди няколко години се беше запознал случайно със Сакс при разследването на тежки престъпления — серийни отвличания и убийства от човек, вманиачен да колекционира човешки кости. Никой не можеше да го спре освен тези двама неудачници — парализирания Райм и младата полицайка Сакс, все още страдаща по бившия си приятел. При все това някак си бяха успели да се сближат, взаимно да запълнят празнотите в живота си, и заловиха убиеца.

Колкото и да не искаше да го признае, тези думи, „ти и аз“, бяха станали пътеводна светлина в живота му. Бяха създали крехък свят, взел по нещо от всеки от тях: острия ум на Райм и устрема на Сакс. Той не беше убеден, че е права. Дали премахването на общата им цел в живота нямаше да ги промени?

Дали в момента не ставаше свидетел пак на онзи преход: Преди и След?

Тази мисъл го уплаши.

— Направѝ ми една услуга — каза след малко той.

— Разбира се. Каква?

— Изчакай два дни, преди да решиш. Не си ми длъжна с нищо. Просто те моля. Два дни.

Тя се намръщи. Въздъхна:

— Добре.

— Хайде сега на работа.

— Искам да разбереш…

— Няма какво да разбирам — равнодушно я прекъсна той, което изненада дори него. — Трябва да разкрием убиеца. Няма време да мислим за други неща.

Остави я сама в спалнята и слезе в лабораторията с малкия асансьор. Мел Купър вече работеше.

— Кръвта по якето е АВ положителна. Съвпада с онази на кея.

Райм кимна. Накара лаборанта да се обади в лабораторията на НАСА, за да провери за информацията от спътниковите снимки — за местата, където наскоро е бил изливан катран.

В Калифорния беше още рано, но Купър намери някого и с малко повече настоятелност уреди изпращането на снимките. Скоро се получиха. Бяха впечатляващи, но не им помогнаха много. Точно както бе предположил Селито, имаше триста-четиристотин сгради, показващи признаци на висока температура — системата не правеше разлика между сменени покриви, сгради в строеж, чистене на фасадите с пара или просто твърде нагрети комини.

Единственото, за което се сети Райм, бе да се обади в централата и да поиска информация за наскорошни прониквания с взлом в сгради с наскоро подменени покриви.

Телефонистката се подвоуми, след което обеща, че ще въведе заявката му в компютъра.

Тонът ѝ подсказваше, че не вижда смисъл в такава проверка.

Можеше ли да я обвини? Права беше.

Луси Рихтер затвори вратата и заключи.

Остави на закачалката палтото и анорака си — с щампа „4-та пехотна дивизия“ отпред, а отзад с девиза на подразделението: „Смели и лоялни…“

Всичко я болеше. В залата за бодибилдинг бе извървяла седем километра с бързо темпо и по деветпроцентов наклон на пътеката за бягане, след това в продължение на половина час прави лицеви опори и коремни преси. Това беше другото, което бе научила в армията — да се грижи за тялото си. Можеш да се отнасяш с пренебрежение към физическите упражнения, да ги отречеш като суета и губене на време, но нищо не променя факта, че действат ободряващо.

Тя сложи чайника, извади една поничка от хладилника и се замисли какво ще прави днес. Можеше да отиде на обяд с майка си. Имаше страшно много неща за вършене: да говори по телефона с приятели, да пише писма, да пече курабийки и да приготви знаменития си чийзкейк за утрешните гости. Можеше да излезе с приятелки на пазар и да купи нещо сладко от хлебарницата.

Или просто да си лежи и да гледа сериали. Да се поглези.

Това бе кратката ѝ почивка в рая — две седмици далеч от страната на лютивата мъгла — и тя смяташе да се наслади на всяка минута.

Лютивата мъгла…

Чула бе израза от един багдадски полицай; имаше предвид дима след избухването на някое СВУ — самоцелно взривно устройство.

На кино експлозиите са само ярки пламъци от запален бензин. След секунди изчезват без следа, освен върху лицата на филмовите герои. В действителност след взрива на СВУ остава гъст синкав пушек, който вони, кара очите да сълзят, задушава те. Отчасти сажди, отчасти изпарени химични съединения, отчасти дим от изгорена плът и коса, лютивата мъгла оставаше да се носи над местопроизшествието с часове.

Тя бе олицетворение на ужаса в един нов вид война. В нея не можеш да се довериш на никого, дори на съюзниците си, само на най-близките си другари. В нея няма бойни полета. Няма фронт. Нямаш представа кой е врагът. Може да е преводачът ти, готвачът, минувач, бизнесмен, дете, старец. Ами оръжията? Не оръдия и танкове, а малки пакети, изпускащи лютивата мъгла, пакети с тринитротолуол, С4, СЗ или пластичен експлозив, откраднат от собствената ти оръжейна, толкова добре прикрити, че не подозираш за тях, докато… всъщност изобщо не ги виждаш.

Луси отвори шкафа, за да вземе чая.

Лютива мъгла…

Сепна се. Какъв беше този шум?

Тя се ослуша.

Какво беше това?

Тиктакане. Коремът ѝ се сви при този звук. С Боб нямаха часовници на пружина. Тя мразеше този шум.

Какво, по дяволите, беше това?

Луси влезе в малката тоалетна, която използваха повече като склад. Беше тъмно. Тя включи лампата. Не, не се чуваше от тук.

Дланите ѝ се запотиха, едва си поемаше въздух, сърцето ѝ биеше тревожно.

„Въобразявам си… сигурно полудявам. СВУ-тата не тиктакат. Дори часовниковите механизми вече са електронни.“

Освен това кой ще сложи бомба в нюйоркския ѝ апартамент?

„Момиче, главата ти не е наред.“

Луси влезе в спалнята, двойното легло бе още неоправено. Вратата на гардероба беше отворена и ѝ пречеше да види тоалетното шкафче. Може би бе… Тя пристъпи напред, но изведнъж спря. Тиктакането идваше от друго място, не от тук.

Тя погледна в банята и се изсмя с глас.

На шкафчето до ваната имаше часовник. Стар. Беше черен и на циферблата имаше прозорче с образа на пълната луна, втренчена в нея. Откъде се беше взел? Дали леля ѝ пак е тършувала в мазето? Или Боб го е купил и го е оставил, докато я е нямало?

Но защо в банята?

Странният месец я гледаше любопитно, почти злонамерено. Напомняше ѝ за лицата на децата покрай пътя, с изкривени уста в подобие на усмивка; нямаше как да отгатнеш мислите им. Какво виждаха в теб? Спасител? Враг? Или извънземен?

Луси реши да се обади на Боб и да го попита. Влезе в кухнята. Направи си чай, взе чашата и телефона в банята, пусна водата във ваната.

Запита се дали първата ѝ топла баня от месеци ще отмие спомена за лютивата мъгла.

На улицата пред апартамента на Луси Винсънт Рейнолдс загледа две момичета, минаващи покрай него.

Гледаше ги, но гладът, вече разяждащ тялото му, не се усили. Бяха ученички, твърде малки за него. (Сали Ан също бе ученичка, но тогава и той беше юноша, тъй че всичко си беше наред.)

По мобилния телефон Дънкан прошепна:

— В спалнята съм. Тя е в банята, къпе се… Това ме улеснява.

„Къпе се…“

Понеже в сградата живееха много хора и имаше опасност да го видят как разбива ключалката, той се беше качил на една близка постройка и по покривите бе отишъл до нейната, за да слезе по аварийната стълба в спалнята на жертвата. Беше в много добра спортна форма (още една разлика между двамата приятели).

— Сега ще го направя.

„Слава…“

Но изведнъж от телефона се чу:

— Чакай.

— Какво? — попита Винсънт. — Какво има?

— Гово̀ри по телефона. Ще трябва да изчакаме.

Винсънт седеше като на тръни.

Измина една минута, две, пет.

— Какво има? — прошепна той.

— Още говори.

Винсънт беше бесен.

Мамка ѝ… Съжали, че не е горе да я види как умира. Какво ѝ е скимнало да приказва по телефона точно сега? Той налапа едно шоколадче.

Накрая Часовникаря каза:

— Ще я накарам да свърши разговора. Ще се върна на покрива, ще вляза в сградата и ще позвъня. Тя ще затвори телефона, за да провери кой е. Тогава ще я пипна. — Гласът му звучеше необичайно емоционално. — Не ми се чака вече.

„На мен ли го казваш?“ — помисли си Умния Винсънт, който се появи за момент, преди да бъде изместен от гладната си половинка.

Докато се събличаше, Луси Рихтер чу друг шум. Не тиктакането. Някъде наблизо. От спалнята? От коридора? От улицата?

Изщракване. Металическо.

Какво беше това?

Войнишкият живот преминава сред метални изщраквания: зареждане на пълнители за автомати с дългите ухаещи на смазка патрони, зареждане и блокиране на спусъка на пистолетите, заключване на автомобилни врати, щракане на катарами. Звъна на куршум от автомат „Калашников“, рикоширащ от бронетранспортьора.

Пак този шум: трак, трак.

После — тишина.

Тя почувства течение, сякаш имаше отворен прозорец. Къде? Вероятно в спалнята. Но имаше спомен, че ги затвори, преди да влезе в банята. Полугола, тя се показа на вратата и погледна. Да, прозорецът беше отворен.

Тя се разтревожи още повече…

Сетне се изкомандва: „Стига глупости, войниче. Писна ми. Тук няма СВУ, няма камикадзета. Няма лютива мъгла. Вземи се в ръце.“

Закривайки с ръка гърдите си (отсреща имаше други апартаменти), тя затвори прозореца. Погледна долу на уличката. Нямаше нищо.

В този момент някой задумка на входната врата. Луси се стресна. Навлече си хавлията и изтича в тъмното антре.

— Кой е?

След кратко мълчание чу мъжки глас:

— Полиция. Добре ли сте?

Какво е станало? Дали Боб е пострадал? Родителите ѝ?

— Какво има? — попита тя.

— Имаме спешен сигнал. Моля, отворете. Добре ли сте?

Уплашена, Луси завърза колана на хавлията и дръпна резетата. Мислеше си за прозореца на спалнята, дали имаше крадец? Тя откачи веригата.

Накрая завъртя топката на бравата. Когато вратата се отвори, за момент си помисли, че може би трябваше да поиска да види значка и служебна карта, преди да откачи веригата. Бе отвикнала от този начин на живот и беше забравила, че и тук има премного злосторници.

Амелия Сакс и Лон Селито пристигнаха пред старата кооперация в Гринич Вилидж.

— Тук ли е?

— Аха — измърмори Селито.

Пръстите му бяха посинели, ушите — червени.

Надникнаха в уличката зад сградата. Сакс я огледа внимателно.

— Как се казва?

— Рихтер. Луси.

— Кой е прозорецът ѝ?

— На третия етаж.

Тя погледна аварийната стълба.

Закрачиха към главното стълбище.

— Сигурни ли сме, че е Часовникаря? — обърна се Сакс към Франк Ретиг и Нанси Симпсън, които се гушеха до микробуса на отдела по криминалистика, спрян напряко на улица „Бароу“.

— Да, оставил е часовник — отвърна Ретиг. — С луни.

Сакс и Селито тръгнаха по стълбите.

— Да ви предупредя — обади се Нанси.

Детективите спряха и се обърнаха.

Полицайката кимна към сградата:

— Няма да е приятно.

24.

11.04 ч.

Сакс и Селито бавно изкачиха стълбите. В коридорите миришеше на мокри килими и нафта.

— Как е влязъл? — заразмишлява на глас Селито.

— Този човек е като призрак. Може да проникне, където си поиска.

Огледа стълбището. Спряха пред една врата. На табелката пишеше „Рихтер/Добс“.

„Няма да е приятно…“

— Да действаме.

Сакс отвори вратата и влезе.

Видяха мускулеста млада жена с анцуг и събрана на тила коса. Говореше с униформен полицай. Обърна се и когато видя Сакс и Селито, очите ѝ помътняха. Втренчи се в златните им значки.

— Вие ли сте главният? — попита гневно, като пристъпи към Селито.

— Аз съм един от детективите в това разследване.

Той се представи.

— Аз съм детектив Сакс.

Луси Рихтер закри устата си с длани.

— Какво си въобразявате? — изкрещя. — Знаете, че тоя психопат оставя часовници при жертвите си. Защо не го обявите официално? Не съм оцеляла толкова месеци в проклетата пустиня, за да ме изкормят в собствения ми дом само защото вие не сте предупредили хората.

Успокоиха я с доста усилия.

— Госпожо — обясни Сакс, — методът му на действие не включва оставяне на часовниците предварително, за да обяви присъствието си. Бил е в апартамента ви и явно сте извадили късмет.

Луси Рихтер определено беше късметлия.

Преди около половин час случаен минувач забелязал някой да излиза през прозореца на спалнята ѝ и да се качва на покривано аварийната стълба. Веднага се обадил в полицията. Часовникаря погледнал надолу и видял как свидетеля телефонира. Човекът му изкрещял да спре, но престъпникът избягал.

Бяха претърсили квартала, но не откриха нито следа от него, а и никой не си спомняше да е видял човек, приличащ на образа му на фоторобота.

Сакс погледна Селито, който каза:

— Съжаляваме за случая, госпожо Рихтер.

— Съжалявате — сопна се тя. — Трябва да предупредите гражданите.

Детективите се спогледаха. Селито кимна:

— Ще го направим. Още тази вечер говорителят на полицията ще го обяви в новините.

— Ако позволите, бихме искали да претърсим апартамента ви за улики, които може да е оставил — добави Сакс. — И да ви разпитаме какво точно се случи.

— След малко. Трябва да се проведа няколко телефонни разговора. Не искам родителите ми да научат от новините. Ще се разтревожат.

— Спешно е — настоя Селито.

Жената отвори мобилния си телефон и отсече:

— Казах: след малко.

— Райм, чуваш ли?

— Казвай, Сакс.

Криминалистът беше в лабораторията и слушаше Сакс по радиостанцията. Спомни си, че бяха планирали да монтират на главата ѝ камера с предавател, та да може и той да вижда онова, което вижда тя. На шега я наричаха „играчката на Джеймс Бонд“. Сърцето му се сви при мисълта, че няма да е Сакс тази, която ще носи устройството.

Постара се да пропъди чувствата. Често казваше на онези, които работят за него: „Има убиец на свобода; най-важното е да го хванем, трябва да се съсредоточим само върху това.“ Сега го напомни и на себе си.

— Показахме на Луси фоторобота. Не го позна.

— Как е влязъл?

— Не съм сигурна. Ако се придържа към метода си на действие, трябва да е отключил с шперц. Мисля обаче, че се е прехвърлил от покрива през аварийната стълба. Влязъл е, оставил е часовника и я е чакал. Тогава свидетелят го е видял и той си е плюл на петите. Избягал е пак по аварийната стълба. На покрива има вратичка. Предполагам, че е слязъл през нея и е излязъл от главния вход.

— Къде в апартамента е бил?

— Оставил е часовника в банята. Аварийният изход е в спалнята, значи е бил и там.

Тя замълча. Включи се след малко:

— Търсят свидетели, но никой не е видял нито него, нито колата му. Може би със съучастника му се движат пеша, след като изгубиха джипа.

През Гринич Вилидж минаваха десетина линии на метрото. Можеха да са се измъкнали с него.

— Едва ли — не се съгласи Райм.

Според него Часовникаря и съучастникът му щели да предпочетат да имат автомобил. Използването на кола при извършването на престъпления е част от метода на действие на извършителя. Това рядко се променя.

Сакс направи оглед на спалнята, аварийния изход, банята и пътищата, по които Часовникаря би могъл да се измъкне. Провери и покрива. Катранената настилка не беше подменяна наскоро.

— Нищо няма, Райм. Сякаш и той носи специален костюм, за да не оставя следи. Сякаш не докосва нищо.

Известният френски криминалист Едмон Локар е формулиран тъй нареченото правило на обмена, според което между престъпника и местопрестъплението винаги се извършва обмен на частици. Той оставя нещо от себе си и нещо от местопрестъплението полепва по него. Това правило е измамно обнадеждаващо, защото въпросните частици могат да са толкова малки, че да не могат да се открият, или пък да са лесни за откриване, но да не са от полза за разследването. При все това правилото на Локар важеше.

Райм често се питаше дали може да има толкова умен престъпник, който да научи законите на криминалистиката и да не оставя никакви следи. Дали Часовникаря беше такъв?

— Мислѝ, Сакс… Трябва да има още нещо. Нещо липсва. Какво казва жертвата?

— Много е разстроена. Не може да се съсредоточи.

След кратко замисляне Райм обяви:

— Изпращам ти тайното ни оръжие. Може да помогне.

Кейтрин Данс седеше срещу Луси Рихтер в хола ѝ.

На стената отзад имаше плакат на Джими Хендрикс и сватбена снимка на Луси със съпруга ѝ, весел младеж с кръгло лице и парадна военна униформа.

Данс забеляза, че жената е доста спокойна, като се имат предвид обстоятелствата, макар че, както бе споменала Амелия, нещо я тревожеше. Данс предположи, че е друго, несвързано с нападението. Нямаше признаци на посттравматичен стрес; бе обезпокоена по-дълбоко.

— Ако нямате нищо против, бихте ли описали пак какво стана?

— Разбира се, ако ще ви помогне да заловите този мръсник.

Луси обясни как сутринта е отишла в залата за бодибилдинг. След като се върнала, намерила часовника.

— Разтревожих се. Тиктакането…

На лицето ѝ се изписа лек страх. Настъпление или бягство. По настояване на Данс тя описа бомбите в Ирак.

— Помислих си, че е подарък от някого, но някак си ме уплаши. После почувствах течение и излязох да видя какво става. Прозорецът в спалнята беше отворен. Тогава дойде полицаят.

— Друго необичайно?

— Не. Поне не си спомням.

Данс ѝ зададе още няколко въпроса. Луси Рихтер не познаваше Теди Адамс и Джоан Харпър. Не се сещаше за никого, който би могъл да иска смъртта ѝ. Опита се да си спомни още нещо, което ще помогне на полицията, но не успя. Нямаше представа кой е разпитвал съседите за нея предишната вечер.

Жената беше невероятно смела („мъжко момиче“), но Данс усещаше, че нещо ѝ пречи (подсъзнателно) да се съсредоточи върху случилото се. Често се прекръстваше неволно, което бе знак не че крие нещо, а че си е изградила мислена бариера, защитаваща я от онова, което я плаши.

Агентката свали бележника в скута си.

— Какво правите в града? — попита непринудено.

Луси обясни, че е в отпуск от служба в Близкия изток. Със съпруга си, Боб, се били запознали в Германия, а пък след няколко дни щяла да получи почетна грамота.

— Поздравления.

Луси се усмихна, но устните ѝ леко потрепнаха. Това не убягна на Данс.

Спомни си за съпруга си Бил, който бе получил медал за проявена храброст в опасна ситуация, четири дни преди да загине. Данс бързо прогони тези мисли.

Тръсна глава и продължи:

— Връщате се в Щатите и какво се случва? Натъквате се на този човек. Ужасна случайност. Особено като се има предвид какво сте преживели там.

— О, там не е толкова зле. По новините го представят в по-честни краски.

— Все пак… Изглежда обаче, че се справяте добре.

Езикът на тялото ѝ говореше съвсем друго.

— О, да. Върша си работата. Не е чак толкова трудно.

Луси преплете пръсти.

— С какво се занимавате там?

— Командвам цистерните с гориво.

— Важна дейност.

Луси сви рамене:

— Може да се каже.

— Сигурно е много хубаво да си починеш малко.

— Били ли сте в армията?

— Не — отвърна Данс.

— Трябва да знаете едно правило: Никога не пропускай възможност за отпуск. Дори да е само излизане на чашка с командира и или церемония за награждаване…

Данс продължи да я обработва.

— Колко войници ще бъдат наградени заедно с вас?

— Сигурно десетина.

Луси изобщо не се чувстваше спокойна. Данс се почуди дали проблемът не е в няколкото думи, които трябваше да каже на церемонията? За повечето хора говоренето пред аудитория е по-страшно от скачане с парашут.

— Колко души ще присъстват?

— Не знам. Стотина-двеста.

— Ще има ли ваши роднини?

— О, да. Всички. След това ще ги поканим у нас.

— Както казва дъщеря ми, „купонът започва“. Какво е менюто?

— Не питайте — подсмихна се Луси. — Все пак сме във Вилидж. Ще бъде италианско. Печени макарони, раци, наденички. Мама и леля ми ще сготвят основното. Аз ще подготвя десерта.

— Това е моята слабост — отбеляза Данс. — Сладките… Ох, потекоха ми лиги. — Побърза да добави: — Извинявайте, разсеях се. — Без да вдига бележника си, погледна младата жена в очите. — Казахте, че сте направили чай. Напълнили сте ваната. Почувствали сте течение. Излезли сте в спалнята. Прозорецът е бил отворен. Какво исках да ви попитам? А, да, забелязахте ли друго необичайно?

— Не, наистина — отговори Луси бързо като преди, но изведнъж присви очи. — Чакайте. Всъщност… има още нещо.

Данс се обнадежди, че методът ѝ е подействал. Бе използвала така нареченото „наводняване“. Струваше ѝ се, че жената не се тревожи заради Часовникаря, а заради службата си зад граница, а също за церемонията по награждаването. Тези мисли я разсейваха. Данс я връщаше към тези теми и я бомбардираше с въпроси, надявайки се, че така ще блокира мислите, които я тревожат, и ще извади на преден план други спомени.

Луси стана и отиде в спалнята. Данс мълчаливо я последва. Амелия Сакс влезе с тях.

Военнослужещата обиколи стаята.

„Внимателно“ — каза си Данс. Луси си беше спомнила нещо. Данс мълчеше. Много полицаи се провалят на разпитите, защото са твърде нетърпеливи. Правилото при бледите спомени е да ги оставиш сами да изплуват, не да ги насилваш.

„Гледането и слушането са двете най-важни неща в разпита. Говоренето идва последно.“

— Нещо друго ме разтревожи, не само отворения прозорец… О, сетих се. Когато влязох първия път в спалнята, за да проверя откъде се чува тиктакането… не можах да видя тоалетното шкафче.

— Защо ви се струва необичайно?

— Защото, преди да тръгна за залата за бодибилдинг, погледнах шкафчето да видя дали слънчевите ми очила са там. Там бяха и ги взех. След като се прибрах обаче и чух тиктакането, погледнах в спалнята, но не видях шкафчето, защото вратата на гардероба беше отворена.

— Значи, след като е оставил часовника, нападателят вероятно се е криел в гардероба или зад вратата.

— Има логика — съгласи се Луси.

Данс погледна Сакс, която кимна и се усмихна:

— Браво. Да се хващаме на работа.

И отвори вратата на гардероба.

Втори неуспех.

Дънкан караше още по-внимателно, старателно. Мълчеше и беше абсолютно спокоен. Това още повече тревожеше Винсънт. Ако убиецът крещеше и беснееше като доведения му баща, дебелакът щеше да е по-спокоен. („Това ли си направил? — крещеше, имайки предвид Сали Ан. — Извратена свиня!“) Страхуваше се, че на Дънкан му е писнало и е решил да се откаже.

Винсънт не искаше приятелят му да си тръгне.

Дънкан караше бавно, гледаше платното, не нарушаваше ограниченията, не се опитваше да минава на жълто.

Дълго време не продума.

Накрая обясни на Винсънт какво се е случило: докато се качвал към покрива с намерението да влезе в сградата, да почука на вратата на Луси и да я накара да затвори телефона, погледнал надолу и забелязал, че някакъв човек го гледа. Извадил телефона си и изкрещял на Дънкан да спре. Убиецът избягал на покрива, претичал през няколко сгради и се спуснал на улицата. Изтичал при буика.

Дънкан караше старателно, да, но на посоки. Отначало Винсънт си помисли, че заради полицията, но не забеляза никакви признаци да ги преследват. След това реши, че Дънкан кара машинално в голям кръг.

Като зъбно колело на часовник.

След като уплахата му поотмина, гладът отново започна да мъчи Винсънт, устата го болеше, главата го болеше, коремът го болеше.

„Ако не ядеш, ще умреш.“

Искаше да е вкъщи в Средния запад. Искаше да е със сестра си, да похапват заедно, да гледат телевизия или видео. Сестра му обаче я нямаше, беше на стотици километри оттук, може би в момента си мислеше за него — но това изобщо не го утешаваше… Гладът беше нетърпим. „Нищо не излиза!“ — идеше му да закрещи. Винсънт щеше да има по-голям успех, ако причакваше жени в някой търговски комплекс в Ню Джърси или студентки и чиновнички, тичащи за здраве в някой пуст парк. Какъв беше смисълът от…

Дънкан прошепна:

— Съжалявам.

— Какво…

— Съжалявам.

Винсънт се трогна. Гневът му поотмина и той се смути.

— Ти ми помагаш, стараеш се. И виж какво стана. Аз не оправдах доверието ти.

Точно както майката на Винсънт му обясняваше, когато той бе на десет, че е прегрешила пред него с втория си съпруг, после с Тони, после с Рейчъл, после с третия си съпруг.

И всеки път малкият Винсънт казваше:

— Няма нищо.

— Не, не разбираш… Говоря за големия план, но това не омаловажава малките разочарования. Длъжник съм ти. Ще ти се реванширам.

Точно това майка му никога не беше казвала, камо ли да направи, и така оставяше Винсънт да търси утеха в храната, в гледане на телевизия, шпиониране на момичета и накрая — в гукането.

Не, приятелят му Дънкан явно говореше сериозно. Той искрено съжаляваше, че Винсънт не е могъл да си погука с Луси. На Винсънт още му идваше да закрещи, но вече по други причини. Не от глад или от яд. Изпитваше странно чувство. Хората рядко му говореха такива хубави неща. Хората дори не се интересуваха какво чувства.

— Слушай — каза Дънкан, — следващата, която ще убия… Сигурно няма да я искаш.

— Грозна ли е?

— Не, но… начинът, по който ще умре. Ще я изгоря.

— Ох.

— Спомняш ли си книгата? Главата за спиртното мъчение?

— Не.

На картинките в книгата бяха илюстрирани само изтезания на мъже, които не интересуваха Винсънт.

— Обливаш долната част на тялото със спирт и го запалваш. Можеш бързо да изгасиш огъня, ако жертвата проговори. Разбира се, аз няма да го направя.

Наистина, съгласи се Винсънт, нямаше да иска жената след това.

— Хрумна ми обаче нещо друго.

Дънкан обясни какво има на ум. Настроението на Винсънт се подобряваше с всяка дума.

— Не мислиш ли, че така всички ще бъдат доволни? — попита накрая.

Е, не съвсем всички, помисли си Умния Винсънт, доста ободрен.

Райм се взираше в таблицата за уликите, когато Сакс отново се включи.

— Райм, намерихме къде се е криел. В гардероба.

— Кой?

— В спалнята.

Райм затвори очи.

— Опиши ми го.

Сакс му описа цялата обстановка — коридора към спалнята, разположението на мебелите, картините на стената, пътищата за влизане и бягство на Часовникаря. Разказваше с най-малки подробности. Опитът ѝ личеше от всяка дума. Колко ли щеше да е необходимо, за да обучи друг полицай като нея, ако тя напусне полицията, запита се Райм.

Цяла вечност, помисли си цинично.

За момент го обхвана гняв. Помъчи се да пропъди чувствата и да се съсредоточи върху думите ѝ.

Сакс описа гардероба:

— Широчина — метър и деветдесет. Пълен с дрехи. Мъжките са отляво, женските — отдясно, на равни половини. На пода има обувки. Четиринайсет чифта. Четири мъжки и десет женски.

Типично разпределение за младо семейство, замисли се Райм. Спомни си своя гардероб преди няколко години.

— Къде се е крил? На пода ли е лежал?

— Не. Има прекалено много кутии.

Сакс зададе някакъв въпрос на някого. Отново се обади:

— Дрехите са подредени, но виждам, че няколко кутии са преместени и има частички от катран, каквито намерихме по-рано.

— Опиши ми дрехите, между които се е криел.

— Мъжки костюм и униформата на Луси.

— Хубаво.

Някои дрехи, като военните униформи, са много добри за събиране на улики благодарение на стърчащите пагони, копчета, отличия.

— От предната ли страна е бил или от задната?

— От предната.

— Идеално. Провери всяко копче, медал, отличие.

— Добре. Изчакай няколко минути.

Настъпи тишина.

Нетърпението му, примесено с гняв, се върна.

Най-сетне Сакс пак се обади:

— Намерих два косъма и малко влакна.

Райм понечи да ѝ напомни да вземе контролни проби от апартамента, но разбира се, не се наложи.

— Сравних космите с нейните — добави Сакс. — Не са същите.

Райм понечи да ѝ каже да вземе проба от косата на съпруга ѝ, но тя го изпревари:

— Сравних с четката за коса на съпруга ѝ. Сигурна съм на деветдесет процента, че са негови.

„Браво, Сакс. Браво.“

— Влакната обаче… Не приличат на нищо в къщата. Приличат на вълнени. Може би носи пуловер. Бяха закачени на едно копче на нивото на рамото. Вероятно са на Часовникаря, защото Луси ми каза, че току-що е взела униформата си от химическо чистене. Освен това нито тя, нито съпругът ѝ имат вълнена дреха с такъв цвят.

— Браво.

— Ами, това е.

— Добре, донеси всичко.

Райм прекъсна връзката.

Том записа информацията, която бе съобщила Сакс. След като болногледачът излезе, Райм погледна таблицата. Почуди се дали записките, които гледаше, са улики по обикновено убийство или свидетелство за по-голямо нещастие — края на съвместната му работа с Амелия Сакс.

Лон Селито си беше тръгнал, а Сакс приготвяше пликчетата с веществени доказателства. Поблагодари на Кейтрин Данс.

— Надявам се, че съм помогнала — отвърна тя.

— Това е работата на криминалиста — сви рамене Сакс. — Няколко влакна. Може да се окажат достатъчни, за да го осъдим. Е, ще видим. Сега отивам при Райм. Не знам дали ще искаш, но не можеш ли да поразпиташ хората в квартала? Незаменима си в работата със свидетели.

— Дадено.

Сакс ѝ даде няколко разпечатки с портрета на извършителя и излезе.

Данс кимна на Луси Рихтер:

— Добре ли сте?

— Да — отвърна военнослужещата със стоическа усмивка; отиде в кухнята и сложи чайника. — Искате ли чай? Кафе?

— Не. Ще отида да потърся свидетели.

Луси сведе очи към пода, ясен знак за всеки специалист по кинесика.

— Скоро ли си тръгвате за Калифорния? — попита военнослужещата.

— Вероятно утре.

Луси кимна:

— Чудя се дали искате да обядваме заедно.

Луси нервно завъртя подставката на чайника, на която пишеше „4-та пехотна дивизия. Храбри и лоялни.“

— С удоволствие.

Данс извади една визитна картичка от чантичката си и написа отпред името на хотела си и номера на стаята. Загради номера на мобилния си телефон отпред.

Даде я на Луси.

— Обадете ми се — каза Данс.

— Непременно.

— Наред ли е всичко?

— Да, добре съм.

Данс кимна и стисна ръката на другата жена. Излезе, като си припомни едно от основните правила на кинесическия анализ — понякога не е нужно да откриваш цялата истина зад лъжите, които чуваш.

25.

12.11 ч.

Амелия Сакс донесе у Райм малка кутия с материали.

— Какво имаме?

Сакс отново описа какво е намерила на местопрестъплението.

Според картотеката на Нюйоркското полицейско управление за влакна, намереното върху униформата на Луси беше от необработена вълна като яките на кожените якета, носени от пилотите. Сакс бе проверила часовника за нитрати — в този също нямаше експлозив и беше еднакъв с другите три. Не съдържаше други следи освен едно петно, което се оказа спирт за горене. Както при цветарката, тук Часовникаря не беше успял да остави стихотворение или бе предпочел да не го прави.

Райм се съгласи да обявят в средствата за масова информация за часовниците, макар да беше сигурен, че убиецът ще започне да ги оставя едва след като се убеди, че жертвата не може да извика помощ.

Сакс не беше намерила нищо на местата, откъдето най-вероятно е избягал от сградата.

— Нямаше нищо — обясни.

— Нищо ли?

Райм поклати глава.

„Правилото на Локар…“

Рей Пуласки влезе, свали палтото си и го закачи. Райм забеляза, че Сакс веднага погледна новобранеца, очакваше с нетърпение, какво ще каже.

Онзи случай…

— Нещо интересно с мерилендската връзка? — попита тя.

— В Балтимор има две текущи разследвания за корупция. Едно от тях е свързано с нашия район, но от страната на Джърси. И няма замесени наркотици. Търсят улики за подкупи и фалшиви документи за доставка. От балтиморската полиция ще ми се обадят за разследванията на щатско ниво. Нито Крийли, нито Сарковски са имали имоти в Мериленд и никой от тях не е пътувал по работата дотам. Най-близкото място, до което Крийли е стигал, е Пенсилвания, където се е срещал с редовен клиент. Сарковски пък изобщо не е пътувал. Още не съм получил списъка на клиентите от Джордан Келър. Оставих му съобщение, но не ми се е обадил. Двама от полицаите в участък 118 са родени в Мериленд, но са се преместили тук отдавна. Проверих в данъчното имената на всички работещи в участъка за имоти в Мериленд…

— Чакай — прекъсна го Сакс. — Това ли си направил?

— Грешка ли е?

— Ами, не, Рей. Правилно си постъпил. Браво.

Тя погледна Райм и се усмихна. Той се изненада.

— Може би, но нищо не излезе.

— Нищо, продължавай да търсиш.

— Разбира се.

Сакс се приближи до Селито и попита:

— Имам един въпрос. Познаваш ли Ти Джей Джефрис?

— Началника на участък 158 ли?

— Да. Какво му има? Направи ме на нищо.

— О, той така се пали.

— Значи не съм единствената, на която крещи така?

— Не. Избухва безпричинно. Как се сблъска с него?

Селито погледна Райм.

— Не съм я изпратил аз — отвърна криминалистът. — Сигурно е била по нейния случай. Не по моя.

Сърдитият ѝ поглед не го смути. Понякога дребните заяждания му доставяха голямо удоволствие.

— Трябваше ми досието за едно разследване и отидох при източника. Той си мислеше, че е трябвало да поискам позволението му.

Селито кимна:

— Но ти не искаш да издаваш пред началството какво става в Сто и осемнайсети.

— Точно така.

— Той си е такъв. Има лични проблеми. Жена му беше от хайлайфа.

— Колко страшно звучи — отбеляза Пуласки.

Селито го изгледа заплашително и новобранецът млъкна. Детективът продължи:

— Говори се, че са загубили големи пари. Наистина големи. Числа, на които не можеш да им преброиш нулите. Жена му се забъркала в някаква сделка. Той се стремял към по-висш пост — в Олбъни, струва ми се. Ама там не можеш да стигнеш без големи пари. След това жена му го изоставила. Макар че при този негов характер пак дълго е издържала.

Сакс кимна. В този момент телефонът иззвъня.

— Да… Амелия Сакс… О, не. Къде… Идвам след десет минути.

Изтича към вратата, без да каже нищо повече. Лицето ѝ беше бледо и напрегнато.

Шевролетът спря плавно на 44-та улица, недалеч от Уестсайдската магистрала. Едър мъжага с дебело палто и кожена шапка се взря в Сакс с присвити очи. Тя не го познаваше, нито той нея, но полицейското разрешително за паркиране навсякъде, което тя остави на таблото, му подсказа, че тя е онази, която чака.

Ушите и носът на младежа бяха червени, от ноздрите му излизаше пара. Потропваше с крака, за да ги раздвижи.

— Олеле, голям студ. Тая зима вече ми писна. Вие ли сте детектив Сакс?

— Да. Вие ли сте Койл?

Ръкуваха се. Той стисна силно ръката ѝ.

— Какво става?

— Елате да ви покажа.

— Къде?

— В микробуса. На един паркинг по-натам.

Докато вървяха бързо в студа, Сакс попита:

— От кой участък сте?

Когато се обади, Койл се бе представил за полицай.

Улицата беше шумна. Той не чу.

Сакс повтори въпроса си:

— От кой участък сте? Южния централен?

Той я погледна и примигна.

— Да.

Издуха носа си.

— Била съм там — отбеляза тя.

— Хъм — измърмори Койл и замълча.

Заведе я на голям паркинг в Уестсайд. Спряха пред очукан микробус „Уиндстар“. Прозорците му бяха мръсни, двигателят работеше.

Той се огледа и отвори вратата.

Докато обикаляше жилищните сгради и магазините в Гринич Вилидж около апартамента на Луси Рихтер, за да търси свидетели, Кейтрин Данс разсъждаваше за симбиозата между кинесика и криминалистика.

Специалистът по кинесика има нужда от човешко същество — свидетел, заподозрян — точно както на криминалиста му трябват улики. В това разследване обаче се сблъскваха с изненадваща липса както на живи субекти, така и на веществени доказателства.

Това я безпокоеше. Никога не беше участвала в подобно разследване.

Засега не намираше никого, който би могъл да им помогне.

— Извинете, господине, госпожо, хей, младеж, днес наблизо имаше полицейска акция, разбрахте ли, а, добре, дали случайно не сте видели някого в района да бяга или нещо подозрително, нещо необичайно, погледнете тази снимка…

Нищо не излизаше.

Данс дори не се сблъска със симптомите на „свидетелска амнезия“, когато хората знаят нещо, но твърдят, че нищо не са видели, от страх за себе си или близките си. Оказваше се, че повечето жители на този уютен и колоритен квартал не са видели нищо.

— Извинете, господине, да, документът ми е калифорнийски, но работя с нюйоркската полиция, можете да се обадите и да проверите, така, да сте виждали…

Нищичко.

Данс се стъписа, дори се уплаши, когато се опита да заговори един човек, излизащ от къщата си. Той се обърна и тя застина — толкова много приличаше на съпруга ѝ. Тя се овладя и повтори това, което казваше на всички. Човекът почувства, че нещо не е наред, намръщи се и я попита дали е добре.

Каква липса на професионализъм, смъмри се Данс.

Да, добре съм — отвърна.

Той не беше видял нищо и тя му повярва.

Обърна се да го погледне за последно и отмина.

„О, Бил… Как смъртта усложнява всичко — и то по най-неочаквани начини.“

Пропъди мислите за него и продължи да разпитва.

Данс искаше да намери следа, искаше да хване престъпника. За да го спрат, разбира се, но също и да може да го разпита. Никога не се беше сблъсквала с такъв злодей. Искаше да разбере как цъка мозъка му. (Засмя се на себе си за този избор на думи.)

Продължи да заговаря хората, но не намери никого, който можеше — или искаше — да ѝ помогне.

Докато не срещна човека с покупките.

На около пресечка от сградата на Луси той буташе препълнена пазарска количка. В отговор на въпроса ѝ присви очи и отговори, че да, видял някой да тича по „Бароу“. Погледна фоторобота на Часовникаря и каза:

— Не съм сигурен, но прилича. — Замѝсли се. — Не го видях добре. Съжалявам.

Понечи да отмине.

Кейтрин Данс обаче веднага разбра, че е видял повече.

Свидетелска амнезия.

Хрумна ми нещо. — Тя кимна към количката. — Има ли нещо, което се разваля бързо?

— Ами, не — измънка той.

— Хайде да ви почерпя едно кафе и да ви задам още няколко въпроса. Какво ще кажете?

Човекът очевидно не хареса идеята, но точно в този момент един леден порив ги разклати. Минувачът примигна със сълзливите си очи и каза:

— За няколко минути може. Но наистина не мога да ви кажа нищо повече.

„О, ще видим“ — помисли си тя.

Амелия Сакс се качи в задницата на микробуса.

Двамата с Койл се опитаха да изправят бившия детектив Арт Йънг в седнало положение. Беше неадекватен и бълнуваше.

Отначало, когато Койл отвори вратата на микробуса, Иънг лежеше проснат в безсъзнание и Сакс се уплаши, че се е самоубил. Бързо установи, че е просто пиян, макар и до несвяст. Сакс го шляпна няколко пъти. Иънг отвори очи, намръщи се.

Двамата полицаи го сложиха да седне.

— Спи ми се. Оставете ме. Спи ми се.

— Негов ли е микробусът?

— Да.

— Какво е станало? Как се е озовал тук?

— Отишъл в „Харис“ на няколко пресечки оттук. Отказали да му сервират, защото вече бил пиян, и той си тръгнал. След няколко минути отидох да си купя цигари. Барманът знае, че съм полицай, и ми каза за него. Предупреди ме да го спра, за да не се качи в колата и да сгази някого. Намерих го тук. Вашата картичка беше в джоба му.

Арт Йънг се размърда.

— Оставете ме.

Затвори очи.

Сакс погледна Койл:

— Можете да ни оставите, аз ще се погрижа.

— Сигурна ли сте?

— Да. Бихте ли ми изпратили само едно такси.

— Добре.

Полицаят слезе и се отдалечи. Сакс се наведе, докосна ръката на стареца.

— Арт?

Той отвори очи, присви ги, позна я.

— Ти…

— Арт, ще ви закарам вкъщи.

— Остави ме. Остави ме, по дяволите.

Челото му бе одрано, единият му ръкав — скъсан. Миришеше на повръщано.

— Не ти ли стига това, което ми причини? — измърмори той. — Не мислиш ли, че ме прецака достатъчно? Махай се. Искам да остана сам. Остави ме!

Изправи се на колене и се опита да се добере до шофьорската седалка.

— Махай… се!

Сакс го издърпа. Не беше дребен, но бе отслабнал от алкохола. Той избърса устата си с белещата си се ръка, опита се да се изправи, но пак падна на седалката.

— Постарал си се — отбеляза Сакс, като кимна към една празна бутилка от уиски на пода.

— Какво те интересува? Какво ти дреме?

— Какво стана? — настоя тя.

— Нима не разбираш? Ти стана. Ти.

— Аз ли?

— Защо си мислеше, че всичко ще си остане така? В това проклето управление няма тайни. Разпитах за шибаното досие, какво е станало с него… Вчера, приятелят ми, когото чаках, за да играем билярд, не се появи. С този човек сме били партньори три години, заедно планирахме океанско плаване, с жените си. Изведнъж му изникнала работа и не можел да дойде. И защо? Защото аз много питам. Едно пенсионирано ченге задава много въпроси… Трябваше да те пратя по дяволите още щом се появи на вратата ми.

— Арт, аз…

— О, не се притеснявай, момиче… Не съм казал името ти на никого. Не съм споменавал нищо.

Той взе бутилката, видя, че е празна, и я запрати настрани.

— Слушай, познавам един добър психоаналитик. Мога…

— Психоаналитик? Какво ще ми анализира? Как съм прецакал живота си?

Сакс погледна бутилката.

— Имаш затруднения. Всеки се сблъсква с трудности.

— Не за това говоря. Така стана, защото аз прецаках всичко.

— Какво искаш да кажеш, Арт?

— Защото бях ченге. Провалих всичко. Провалих живота си.

Побиха я тръпки; думите му изразяваха и нейните чувства. Точно затова искаше да напусне полицията. Въпреки това само предложи:

— Арт, хайде да те заведа у вас.

— Можех да работя сто други неща. Брат ми е водопроводчик. Сестра ми завърши полувисше и сега работи в рекламна агенция. Тя направи онази реклама с пеперудките за женските работи. Известна е. Можех да работя нещо такова.

— Просто си малко…

— Не ми приказвай така — тросна се той. — Не си видяла нищо, за да ми говориш така. Нямаш право.

Сакс сведе очи. Вярно беше. Тя нямаше право.

— Всичко, което е случи, е заради това, което търсиш. Съсипан съм. Дали съм добър или лош, няма значение. Животът ми отиде на боклука.

Гневът и мъката му караха сърцето ѝ да се свива. Тя го подхвана през кръста.

— Арт, чуй ме…

— Махни ръцете си от мен.

Той опря главата си на прозореца.

След малко дойде Койл. Водеше такси. Със Сакс помогнаха на Иънг да се качи. Тя даде на шофьора адреса, след това изпразни портфейла си и му връчи близо петдесет долара и ключовете от колата на пенсионера.

— Ще се обадя на жена му да предупредя, че се прибира.

Шофьорът кимна, затвори вратата и потегли по натоварените улици на централен Манхатън.

— Благодаря — каза тя на Койл, който кимна и си тръгна.

Сакс му беше благодарна, че не любопитстваше какво става.

След като полицаят се изгуби от поглед, тя бръкна в джоба си и извади пистолета на Иънг. Беше го взела от кобура на гърба му, когато го подхвана през кръста. Може би имаше друго оръжие вкъщи, но поне нямаше да се самоубие с този. Тя извади патроните, прибра ги и скри пистолета под дясната предна седалка. Заключи микробуса и се върна при колата си.

Зачопли с показалеца кожичката на палеца си. Сърбеше я. Гневът я изгаряше. Замисли се, че кражбата не е най-тежкото престъпление, което извършват продажните полицаи като баща ѝ. Те превръщаха простичкия ѝ стремеж да служи на истината в нещо гнусно и опасно, носещо страдание дори и на невинни хора, както я беше предупредил Лон Селито. Спокойният живот, за който Йънг си беше мечтал от години, се разпадаше. И основната причина бе онова, което се случваше в участък 118.

По същия начин животът на близките на полицаите от клуб „Шестнайсето авеню“ завинаги се беше променил заради онова, което са сторили баща ѝ и приятелите му. Съпругите и децата им бяха принудени да се откажат от спокойния живот вкъщи или учението си, за да си търсят прехрана, и завинаги щяха да бъдат заклеймени, очернени от скандала.

Тя все още имаше време да се спаси, да се откаже от полицейската работа и да се махне. Да отиде в „Арджайл“, да избяга от интригите и мръсните игри, да започне нов живот. Не беше късно. Но за Арт…

Сакс се замисли за жестоките думи, които бе наговорила на Арт Йънг. Осъзна, че най-мъчителното за нея сега е това, че не може да поговори с баща си, да го притисне. Опита се да си представи как би изглеждал един такъв спор. Но не ѝ се удаде. С баща си никога не бяха спорили.

Ами ако можеха сега да обсъдят тези неща? Дали думите щяха да се окажат слаби и те да потънат в тягостно мълчание? Дали щяха да се карат? Дали щяха да си поговорят сериозно, по мъжки и той да ѝ обясни какво е направил?

Може би е имало основателна причина да се отклони от правия път. Здравни проблеми в семейството например. Може би майка му или дядо Хайнрих. Може би са му трябвали пари за лечение. Или нещо друго мрачно и потайно е покварило баща ѝ? Сърцето ѝ се сви при мисълта, че може да е имал любовница и затова да са му трябвали пари. Звучеше невъзможно, но през последните дни Сакс се беше убедила, че няма такова нещо.

„Защо, татко? Защо?“

Амелия Сакс никога нямаше да узнае.

Като часовника с фазите на луната, отмерващ секундите до смъртта на жертвата, времето бе отминало, отнемайки ѝ възможността да получи отговор на тези въпроси.

Можеше само да гадае. От това в душата ѝ само оставаха рани, които ѝ се струваше, че никога няма да зарастат.

Можеше да си отговори само ако върне времето назад, а това, разбира се, беше невъзможно.

Тони Парсънс седеше срещу Кейтрин Данс в кафенето, количката с покупките му бе до него.

Той присви очи и поклати глава:

— Опитвам се да си спомня нещо, но не мога. Напразно си дадохте парите.

Кимна към чашата с кафе пред себе си.

— Нека да се помъчим още малко.

Данс беше сигурна, че той знае нещо. Предполагаше, че при първия им разговор се е изпуснал, без да иска (специалистите по разпитите обожават импулсивните свидетели), но след това се беше замислил, че човекът, който е видял, може би е опасен престъпник, може би дори извършителят на ужасните убийства на кея и в задънената уличка вчера. Данс знаеше, че хората, които с удоволствие свидетелстват за изневеряващи съседи или деца, крадящи от магазините, изведнъж губят желание да говорят, когато стане дума за сериозни престъпления.

Този свидетел можеше да се окаже костелив орех, замисли се тя, но това не я притесняваше. Данс обичаше предизвикателствата (въодушевлението ѝ, когато заподозреният кажеше истината, винаги се помрачаваше от мисълта, че подписът му под самопризнанията слага край на поредната битка).

Тя сипа мляко в кафето си и с копнеж загледа едно парче щрудел във витрината на щанда. Четиристотин и петдесет калории. Отново погледна Парсънс.

Той сложи още захар в чашата си и разбърка.

— Знаете ли, може би ако си поприказваме, все пак ще се сетя още нещо.

— Би било чудесно.

Той кимна:

— Добре. Да си погукаме като приятели.

И се усмихна широко.

26.

13.18 ч.

Тя бе утешителната му награда.

Подаръкът от Джералд Дънкан.

Убиецът искрено съжаляваше и за разлика от майката на Винсънт искаше да му се реваншира.

Освен това по този начин щяха да забавят полицията — като изнасилят и убият една от техните. Дънкан спомена за червенокосата полицайка, която разследвала първото убийство — на мъжа с премазаното гърло — и предложи Винсънт да се позабавлява с нея (о, да, разбира се… червена коса, като Сали Ан). Но като наблюдаваха апартамента на Луси Рихтер от буика, двамата осъзнаха, че няма как да се доберат до червенокосата, пък и тя си отиде. Другата жена обаче, цивилна детективка или нещо такова, тръгна да обикаля квартала сама, явно търсеше свидетели.

Дънкан даде на Винсънт пари да купи пазарска количка, продукти — така щеше да е по-малко подозрително (приятелят му мислеше за всичко) — и ново яке. Винсънт трябваше да обикаля улиците на Гринич Вилидж, докато не се натъкне на полицайката.

След това можеше да я вземе в мазето и да се забавлява с нея, колкото си поиска. През това време Дънкан щеше да се погрижи за следващата жертва.

— Ще има ли проблем да я убиеш? — попита той, като погледна изпитателно Винсънт.

От страх да не разочарова приятеля си дебелакът отвърна:

— Не.

Дънкан обаче се досети, че не говори искрено. Усмихна се:

— Оставѝ я в мазето. Завържи в хубаво. Когато свърша другата работа, ще дойда и ще я оправя.

От това Винсънт се почувства много по-спокоен.

Сега гледаше Кейтрин Данс и гладът го измъчваше. Гърдите ѝ бяха твърде големи, но имаше хубаво задниче. И имаше месце по кокалите, не като ония хилави манекенки. Кой ще иска да спи с жена като тях?

При вида ѝ гладът му още повече се възбуждаше.

Дори името ѝ, Кейтрин, звучеше апетитно. По някаква причина тя попадаше в категорията „Сали Ан“. Не можеше да си обясни защо. Може би защото името ѝ звучеше малко старомодно. Или заради гладните погледи, които хвърляше към десертите. „Тя е като мен!“ — помисли си той. Изгаряше от нетърпение да я заведе в мазето на сградата на няколко пресечки оттук.

Той отпи глътка кафе.

— Значи сте от Калифорния, а? — попита Винсънт… или Услужливия Тони Парсънс.

— Да.

— Сигурно е много хубаво там.

— Да, така е. На някои места… Помислете сега какво точно видяхте. Онзи човек, който бягаше. Опишете ми го.

Винсънт знаеше, че трябва да внимава какво приказва, поне докато останат сами в задния вход и той извади ножа си.

— Внимавай — бе заръчал убиецът. — Дръж се плахо. Знаеш ли какво е „плахо“? Говори така, сякаш знаеш нещо, но не искаш да приказваш. Прави се, че се колебаеш. Така би се държал един истински очевидец.

Сега той ѝ разказа — плахо и колебливо — за човека, когото видял да тича по улицата. След няколко въпроса се престори, че си е спомнил още неща и бегло описа Дънкан, макар че описанието съвпадаше доста с компютърната рисунка на убиеца, която вече имаха. Жената си записа нещо.

— Нещо характерно?

— Ами… Не си спомням. Както казах, бях далече.

— Беше ли въоръжен?

— Ами… Не мисля. Какво е направил?

— Нападна една жена.

— О, не. Някой пострадал ли е?

— Не, за щастие.

„За не-щастие“ — помисли си Умния Винсънт или Тони.

— Носеше ли нещо?

„Не се задълбочавай — напо̀мни си той. — Не се оставяй да те подведе.“

Той се намръщи, сякаш се двоуми. След малко отговори:

— Ами, май такова… носеше нещо. Плик ли, чанта ли? Не видях добре. Движеше се много бързо…

Замълча.

Кейтрин го погледна изпитателно:

— Щяхте да добавите нещо.

— Съжалявам, не ви помагам много. Знам, че е сериозно.

— Напротив — увери го жената и за момент Винсънт изпита лека вина заради онова, което щеше да я сполети след няколко минути.

Гладът обаче скоро прогони чувството за вина. Напомни му, че е нормално да я желае.

„Ако не ядеш, ще умреш… Не мислиш ли, Кейтрин, любов моя?“

Всеки отпи от кафето си. Винсънт ѝ каза още няколко подробности за заподозрения.

Тя приказваше с него като с приятел. Накрая Винсънт реши, че моментът е настъпил.

— Слушайте, има още нещо… Бях малко уплашен… Затова не ви казах. Разберете, живея тук. Ако той се върне… Може да разбере, че съм го издал.

— Никой няма да узнае името ви. Ще ви закриляме. Обещавам.

Той пак се престори, че се колебае.

— Наистина ли?

— Гарантирам. Ще изпратим полицай да ви пази.

„Това вече е интересно — помисли си Винсънт. — Може ли да е червенокосата?“

— Ами, видях къде избяга. Влезе през задния вход на една сграда.

— Вратата беше ли отключена? Или той имаше ключ?

— Отключена. Ще ви покажа, ако искате?

— Много ще ни помогнете. Свършихте ли? — Тя кимна към чашата му.

Винсънт изгълта кафето.

— Вече свърших.

Жената затвори бележника си. Трябваше да ѝ го вземе, след като свърши.

— Благодаря, агент Данс.

— Няма защо.

Тя поиска сметката и плати. Станаха и облякоха палтата си. Той излезе с количката, задържа вратата за жената. Затвори я и тя иззвъня. Тръгнаха по улицата. Кейтрин потрепери:

— Много е студено в този Ню Йорк.

— Да, нормално е.

— Умирам от студ.

„Скоро ще те стопля“ — помисли си той.

— Къде отиваме? — попита тя.

Забави крачка и погледна табелките на улиците. Присви очи заради яркото слънце. Спря, извади бележника от чантичката си и записа нещо.

— „Шърман“, нали?

— Да.

— Значи уличката между „Шърман“ и „Бароу“… — Погледна Винсънт. — От коя страна на главната улица се пада? От север или от юг? Трябва ми точно описание.

„Охо, и тя е старателна.“

Той се замисли за момент, объркан не толкова от жестокия студ, колкото от глада.

— Май се пада от югоизток.

— Дали убиецът е още там? — попита жената. — В уличката.

„Още не, но скоро ще се появи“ — помисли си той.

— Не знам — отговори.

Тя погледна бележника си и се засмя:

— Не мога да прочета какво съм написала. Толкова ми трепери ръката. От студа. Нямам търпение да се върна в Калифорния.

„Няма да стане скоро, госпожичке…“

Пак тръгнаха.

— Имате ли семейство? — попита тя.

— Да. Жена и две деца.

— И аз имам две деца. Син и дъщеря.

Винсънт кимна. „Колко ли е голяма дъщерята?“ — запита се. Вероятно твърде малка за него.

— Това ли е уличката? — попита тя.

— Да. Там избяга.

Дърпайки количката с продукти зад себе си, той се загледа в уличката, водеща към любовното им гнезденце, изоставената сграда. Бе възбуден и едва се сдържаше.

Винсънт бръкна в джоба си и стисна дръжката на ножа. Не, не можеше да я убие. Но ако се съпротивлява, щеше да се наложи да го използва.

„Прережѝ очите…“

Би било жестоко, но не беше проблем за Винсънт — и без това ги харесваше проснати по очи.

Навлязоха в уличката зад сградите. Винсънт се огледа, сградата бе на десет-петнайсет метра от тях.

Данс пак спря, отвори бележника и започна да пише, като говореше:

— Уличката е дълга около трийсет метра. С павета. Престъпникът е избягал оттук, на юг.

Отново нахлузи ръкавиците на треперещите си ръце с лакирани в кафяво нокти.

Гладът влудяваше Винсънт. Ерекцията му започна да спада. Той стисна дръжката на ножа със запотената си ръка, дишаше учестено.

Тя пак спря.

„Сега! Хвани ял“

Понечи да извади ножа от джоба си, обърна се към нея.

Изведнъж от другата страна на уличката се чу вой на сирена. Винсънт се стресна и погледна натам.

В този момент почувства дулото на пистолет до слепоочието си.

— Горе ръцете — изкрещя агент Данс. — Веднага! Стисна го за рамото.

— Ама…

— Изпълнявай.

Тя притисна оръжието до черепа му.

Не, не, не. Той пусна ножа и вдигна ръце.

Какво означаваше това?

Полицейската кола спря пред тях, зад нея дойде друга. Отвътре изскочиха четирима огромни полицаи.

„Не… О, не…“

— Легни по очи — заповяда единият. — Веднага!

Винсънт обаче не можеше да помръдне. Стоеше като вцепенен.

Данс се отдръпна и полицаите го заобиколиха, повалиха го на колене.

— Не съм направил нищо! Не съм!

— По очи! — изкрещя един.

— Студено е, мръсно е. Не съм направил нищо.

Проснаха го на замръзналия паваж като чувал с тор.

Той изстена и въздухът му излезе.

Точно както след Сали Ан, все това се повтаряше. „Не мърдай, дебелак. Изверг!“

Не, не, не!

Опипваха го навсякъде. Дръпнаха ръцете му зад гърба и ги стегнаха с белезници, заболя го. Обискираха го, извадиха джобовете му.

— Има лична карта, нож.

Сега ли ставаше или преди петнайсет години, Винсънт вече не знаеше.

— Нищо не съм направил! Какво означава това?

Агент Данс пак се появи. Един от полицаите каза:

— Чувахме те ясно и силно. Нямаше нужда да влизаш с него в уличката.

— Боях се да не побегне. Исках да остана с него колкото е възможно по-дълго.

Обхвана го паника… Какво означаваше това?

Полицайката се вгледа в обърканото му лице:

— Добре се справяше, докато не влязохме в кафенето. Още щом седнахме, разбрах, че се преструваш.

— Това е лудост. Не съм…

— Тонът и мимиките ти не си съответстваха, а по жестовете ти личеше, че мисълта ти изобщо не е в разговора ни. Беше си наумил друго и по някаква причина се опитваше да ме излъжеш… Оказа се, че в крайна сметка искаш да ме подмамиш тук.

Данс обясни, че след като излязоха от кафенето и тя извади бележника си, незабелязано е натиснала копчето за повторно набиране на телефона си. Така се свързала с полицаите, с които работеше, и те чули какво става.

Затова повтори на глас имената на улиците, за да им даде указания.

Винсънт погледна ръцете ѝ. Бяха празни. Тя проследи погледа му. Размаха химикалката си:

— Да. Това е пистолетът ми.

Той погледна другите полицаи:

— Не разбирам какво става. Това са глупости.

— Защо си хабиш гласа да приказваш? — сряза го той. — Малко преди тя да се свърже с нас, получихме сигнал, че съучастникът в престъплението е бил забелязан в квартала с пазарска количка. Бял дебелак.

„Тя се казва Сали Ан, дебелако. Обади се в полицията и ни разказа всичко…“

Хванаха го, вдигнаха го от земята и го набутаха грубо в колата. Гласът на Джералд Дънкан отново прозвуча в ушите му: „Съжалявам. Постъпих лошо с теб. Ще ти се реванширам…“

В този миг отпуснатият, дебел Винсънт Рейнолдс взе твърдо решение. За нищо на света нямаше да издаде този човек, най-истинския си приятел.

Едрият дебелак седеше до прозореца в лабораторията на Линкълн Райм. Ръцете му бяха стегнати с белезници.

От шофьорската му книжка стана ясно, че не се казва Тони Парсънс, а Винсънт Рейнолдс — двайсет и осем годишен машинописец, живущ в Ню Джърси. Работеше за пет-шест различни бюра, в никое от които не знаеха много подробности за него, освен че е съвестен, макар и малко безличен работник.

Със смесица от гняв и страх Винсънт гледаше ту пода, ту полицаите в стаята — Райм, Сакс, Данс, Бейкър и Селито.

Не беше арестуван или следствен и при проверката в апартамента му в Джърси не се откри нищо, което да го свърже с Часовникаря. Нищо не подсказваше, че има гадже, нито кои са близките му приятели и роднини. Намериха писмо до сестра му в Детройт. Селито взе номера от Мичиганската щатска полиция и телефонира. Остави съобщение на телефонния ѝ секретар.

В понеделник, деня на убийствата на кея и улица „Седар“, Винсънт бил на работа, но след това си взел отпуск.

Мел Купър изпрати по електронната поща негова снимка на Джоан Харпър. Тя отговори, че приличал на мъжа, когато бе видяла пред ателието си, но не била сигурна заради отблясъците от слънцето и мръсните стъкла.

Макар да го подозираха, че е съучастникът на Часовникаря, нямаше много улики, свързващи го с престъпленията. Следите от обувки, намерени в гаража, където бяха изоставили джипа, бяха с неговия номер — 47, но нямаше достатъчно добри отличителни белези. Сред покупките — които Райм подозираше, че е взел като прикритие, за да се добере до Данс или друг полицай — имаше чипс, бисквити и други сухи храни, същите като трохите, които Пуласки бе намерил в джипа. Нямаше обаче конкретни съвпадения, защото продуктите в количката му бяха нови.

Можеха да го задържат само за незаконно притежаване на нож и възпрепятстване на полицейско разследване — обичайните обвинения в случаи на лъжливи свидетели.

Началството в кметството и полицейското управление обаче настояваше да хвърлят цялата вина върху Винсънт и със сила или заплахи да го принудят да даде самопризнания. Това искаше и Денис Бейкър; шефовете му доста го притискаха да намери престъпника.

Кейтрин Данс обаче обяви:

— Няма да стане. Хора като него се свиват като торни бръмбари и не казват нищо. Пък и е доказано, че изтезанията не са много ефикасни за извличане на полезна информация.

Затова Райм и Бейкър я помолиха тя да води разпита. Искаха да хванат Часовникаря колкото се може по-скоро и щом със сила не можеше да се постигне нищо, решиха да дадат задачата на специалистката.

Калифорнийската агентка дръпна завесите на прозореца и седна пред Винсънт така, че между тях да няма нищо.

Придърпа стола си на един метър от него. Райм предположи, че с това целеше той да се почувства безпомощен. Даде си сметка обаче, че ако Винсънт скочи рязко напред, може сериозно да я нарани с главата и зъбите си.

Тя несъмнено го знаеше, но не даваше признаци да я е страх. Вместо това се усмихна сдържано и каза:

— Как си, Винсънт? Знам, че са ти прочели правата и си се съгласил да говориш. Много ще сме ти благодарни за всичко, което ни кажеш.

— Разбира се. Готов съм да ви помогна. Станало е голямо… — сви рамене — … недоразумение.

— Нека тогава да го изясним. Първо ще ми трябва малко обща информация.

Тя го попита за пълното му име, адреса му, на колко е години, къде работи и дали е бил арестуван.

Той се намръщи:

— Вече казах всичко на него.

Кимна към Селито.

— Съжалявам, но ще трябва да го повториш пред мен. Лявата ръка не знае какво прави дясната, нали разбираш.

— Ох, добре.

Райм предположи, че с тези въпроси за вече известни факти Данс си съставя предварителна представа за заподозрения. Процесът на разпита му ставаше все по-интересен.

Данс кимаше любезно, докато записваше отговорите на Винсънт, и от време на време му благодареше за съдействието. Учтивостта ѝ объркваше Райм. Той лично би се развикал.

Винсънт се намръщи:

— Вижте, можем да си приказваме, колкото си искаме, но се надявам, че сте изпратили някого да търси онзи човек, когото видях. Не трябва да се измъкне. Много се тревожа за това. Опитвам се да помогна, а пък ето какво става. Така се случва винаги.

Онова, което разказа на полицаите обаче, не им помагаше. Вратата, през която твърдеше, че е влязъл престъпникът, бе ръждясала и заключена. Имаше и други, но те също бяха заключени и нямаше признаци да са използвани наскоро.

— Така, би ли повторил пак какво видя? Какво точно се случи? Само че, ако нямаш нищо против, да е в обърнат хронологичен ред.

Какъв ред?

— Отзад напред. Това е добър начин за събуждане на избледнели спомени. Започваме с последното събитие и се връщаме към началото. И така, заподозреният влиза през вратата на онази стара сграда… Да обсъдим малко подробности. Какъв цвят беше вратата.

Винсънт се размърда неловко и се намръщи. След малко разказа своята версия, като започна с това как заподозреният отворил вратата (не си спомняше цвета ѝ). После разказа какво се е случило преди това: човекът влязъл в уличката. И още по-преди — как тичал по главната улица. Накрая Винсънт обясни как е забелязал човека на „Бароу“, как се огледал уплашено и побягнал.

— Добре — каза Данс, като си записваше. — Благодаря, Винсънт. — Намръщи се. — Но защо ми се представи като Тони Парсънс?

— Защото ме беше страх. Извърших добро дело, казах ви какво съм видял, а ето какво се случва. Може да се върне да ме убие. Може да научи името ми и да дойде за мен. — Устните му потрепериха. — Изобщо да не си бях отварял устата. Но без да искам, проговорих и после се уплаших. Казах ви, че ме е страх.

На Райм му звучеше правдоподобно.

— Ами ножът?

— Е, добре, не трябва да го нося, но преди няколко години ме обраха на улицата. Ужасно беше. Какъв съм глупак. Трябваше да го оставя вкъщи. Винаги, когато го взема, си навличам неприятности.

Данс съблече якето си и го остави на стола до себе си.

— Значи ме излъга, защото се боеше, че убиецът може да научи и да се върне за теб.

— Всички други са достатъчно умни, за да не се замесват. Аз не си затварям устата и ето какво става.

Той въздъхна.

Сакс го помоли да ѝ разкаже откъде е научил за убийствата и какво е правил по време на другите нападения.

Въпросите се сториха интересни на Райм. Бяха повърхностни. Тя не искаше от него алиби и не се опитваше да го разобличи в лъжа. Попаднеше ли на добра следа, веднага я зарязваше.

Нито веднъж не го попита дали има друга причина да я заведе в уличката, макар да предполагаха, че е искал да я убие — може би дори с мъчения да я принуди да му каже какво полицията знае за Часовникаря.

Данс не издаваше никаква реакция на отговорите му, само пишеше. Накрая агентката погледна Сакс:

— Амелия, ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Би ли показала на Винсънт отпечатъка от обувка, който намерихме?

Сакс стана, взе снимката и я показа на дебелака.

— Какво е това? — попита той.

— Това е обувка с твоя номер, нали?

Данс го наблюдаваше внимателно. Райм долови лека промяна в гласа ѝ. Звучеше по-агресивно.

— Горе-долу.

Тя продължи да го гледа мълчаливо.

— Добре, де, почти моят номер е…

Той смутено погледна полицайките.

— Благодаря — каза Данс на Сакс и тя се върна на мястото си.

Агентката се наведе напред, малко по-близо в личното пространство на заподозрения.

— Винсънт, любопитно ми е, откъде взе продуктите?

— От „Фууд Емпориъм“ — отвърна той след кратко колебание. — Защо?

Той също ставаше леко агресивен.

— От кой магазин?

— На Шесто авеню. И Дванайсета, струва ми се.

— Защо тогава беше на „Бароу“? Най-близката станция на градската железница е на Девета и Шесто.

Преди разпита Данс се беше запознала набързо с географията на Гринич Вилидж.

„Терариумът…“

— Исках да напазарувам за Коледа.

— След като си купил хранителните стоки?

— Да.

Данс го погледна изпитателно.

— Повечето хора пазаруват хранителните стоки последни. Много е неудобно да ги мъкнеш навсякъде.

— Имам количка. Не ми беше неудобно.

— Къде смяташе да пазаруваш коледни подаръци?

— Не бях решил. Само оглеждах. Не знам дали изобщо щях да купя нещо.

— Количката ти е нова, нали?

— Кое…

— Пазарската количка.

— И какво от това?

— Кога я купи?

— Сутринта.

Данс се приближи със стола.

— Откъде?

— От един китайски магазин.

Данс рязко повиши глас:

— Защо реши да пазаруваш тук, след като живееш в Ню Джърси?

Той наведе леко главата си напред, премести тежестта на тялото си и присви рамене.

— Винаги пазарувам в Ню Йорк. Тук можеш да намериш неща, които ги няма другаде.

Без да поглежда записките си, тя изстреля:

— Купил си бисквити „Арчуей“, чипс „Ахой“, „Доритос“, чипс „Лейс“, „Ореос“, фъстъчено масло „Скипи“ и пакет „Туизлърс“. — Беше ги запомнила по азбучен ред, забеляза Райм. — Всичко това го има и в Ню Джърси.

Той вече се ядоса:

— Вижте, това са глупави заключения. Супермаркетът е далеч от жилището ми и тротоарите не са изчистени от снега…

— Къде е супермаркетът? На какво разстояние от апартамента ти? На колко точно?

— Не знам, далече е. На няколко пресечки.

— Няколко пресечки. Колко?

— Не знам. Кой помни такива неща?

— Как се казва супермаркетът?

— „Сейфуей“.

— На коя улица е?

— На „Картър“.

— У дома ли смяташе да се прибираш, след като погледаш витрините?

— Да.

— Кога дойде в града днес?

— Не знам. Преди обяд. В отпуск съм за няколко дни.

— За коледно пазаруване, така ли?

— Да — сопна се той.

— Дошъл си в града преди обяд, но полицаите, които провериха апартамента ти, казаха, че не си си прибирал пощата от няколко дни.

Той примигна стреснато.

— Понякога я оставям така. Всеки го прави.

— Как се плаща в градската железница? С билет или с жетон?

Той се поколеба.

— С карта.

— Къде е твоята? Не намерихме в джобовете ти.

— Смятах да си купя тук.

— Значи тази сутрин си взел билет за еднократно пътуване, така ли? Не излиза ли много скъпо?

Той се замисли за момент.

— Картата ми се изразходи и я хвърлих.

Данс го погледа за няколко секунди в очите. След това се успокои и се облегна назад.

— Да, има логика. Явно е било така… Отново благодаря за помощта. Нека да обясня защо толкова много искаме да заловим този човек. — Данс описа с подробности убийствата от предишния ден и двете неуспешни нападения. — Разбираш ли колко е важно за нас да го спрем?

Той кимна бавно:

— Да. Просто… държите се така, сякаш аз съм извършил нещо.

Данс се усмихна:

— Жаден ли си? Искаш ли кока-кола?

Той примигна изненадано и измърмори:

— Да.

Данс погледна Райм:

— Може ли да му донесете нещо за пиене?

„Само си губим времето — помисли си криминалистът. — Това ли само смята да го пита? Сега пък се прави на домакиня.“ Неохотно той извика Том, който донесе чаша кока-кола. Подаде я на Данс. Тя сложи сламка и я поднесе към устата на арестанта. Той пресуши чашата за секунди.

Данс се обърна към униформените полицаи на вратата:

— Бихте ли го извели за момент?

Те го изведоха. Затвориха вратата.

— Никаква полза — измърмори Бейкър.

Данс се намръщи:

— О, напротив, много добре напредваме.

— Така ли? — изненада се Райм и погледна Сакс, която сви рамене.

— Ето какво е положението. Изградих си първоначална представа за характера му и го накарах да разкаже събитията в обратен ред, което е добър метод за разкриване на лъжци, които импровизират. Човек може да опише реалните минали събития във всякаква последователност — от началото до края и обратно. Ако обаче човек си измисля, възможна е само едната посока — от началото към края. Когато разказва отзад напред, нищо не му подсказва какво от кое си е измислил. Затова веднага разбрах, че той е съучастникът на Часовникаря.

— Така ли?

— Очевидно е. Не се страхуваше за себе си — никаква склонност към бягство или агресия — докато не го арестувахме. Не, той познава Часовникаря и е свързан по някакъв начин с престъпленията му, но още не знам как. Не му е само шофьор.

— Ама ти изобщо не го попита за това — възрази Бейкър.

— Не трябва ли да го разпитаме малко повече, не само къде е бил по време на нападенията в цветарницата и в Гринич Вилидж?

Райм също мислеше така.

— О, не. Това би било най-погрешното. Ако го бях разпитвала така, щеше да замълчи и да не ми каже нищо. Затова го атакувах с по-общи въпроси — за покупките, картата за метрото. За нас те нямат голямо значение. Този човек е сложен характер, с дълбоки вътрешни противоречия и ми се струва, че е във втората фаза на стресовата реакция. Депресия. По принцип това е гняв, насочен навътре. Много е трудно да се преодолее. С традиционните методи на разпит ще са ми нужни дни, дори седмици, за да достигна до истината. Ние обаче нямаме толкова време. Единственият ни шанс е да пробваме нещо радикално.

— Какво?

— Атаката с общите въпроси не ми помогна да се доближа до истината, но от това му пресъхна устата. Принудих го да поиска нещо за пиене. — Данс кимна към сламката, която Винсънт бе използвал. — Можете ли да пуснете изследване на ДНК?

— Да — отвърна Райм, — но ще се забави.

— Няма значение, трябва ни само доказателство, че е поръчано. — Тя се усмихна. — Никога не лъжи. Но не е нужно да казваш на заподозрения всичко.

Райм извика Купър, който още обработваше събраните материали заедно с Пуласки. Обясни му какво иска. Лаборантът сложи сламката в найлоново пликче и попълни формуляр с искане за ДНК изследване. Засмя се:

— Ето, официално е поискано. Само в лабораторията още не знаят.

Данс обясни:

— Този човек крие нещо важно и това много го смущава. Когато го попитах дали е бил арестуван някога, той ме излъга, но отговорът му беше добре заучен. Мисля, че е бил арестуван, но много отдавна. Отпечатъците му не са в картотеката, затова може би просто се е измъкнал между капките — или поради полицейска грешка, или защото е бил непълнолетен. Сигурна бях обаче, че и преди е имал проблеми със закона. Накрая разбрах какви. Затова свалих якето си и накарах Амелия да се приближи. Той щеше да ни изяде с поглед. Опитваше се да не гледа, но не можеше да се овладее. Това ме навежда на мисълта, че в миналото е бил арестува на опит за изнасилване. Ще блъфирам и ще го използвам срещу него. Има само един проблем. Може да откаже да отговаря. Тогава ще изгубим възможността да преговаряме и много трудно ще успеем да изкопчим нещо полезно.

— Какво мислиш? — обърна се Селито към Райм.

„Да, по дяволите“ — помисли си криминалистът.

— Да рискуваме — отговори.

— Ами ти, Денис?

— Давай — отговори Бейкър. — Часовникаря може би дебне следващата си жертва.

Данс погледна Селито, който каза:

— Трябва да се обадя в управлението. Но съм готов да се обзаложа, че ще одобрят. Давай.

— Има и още нещо. Трябва да отвлека вниманието му от мен. Каквото и да е смятал да прави с мен в онзи вход, не бива да го споменаваме. Ако го направя, това ще промени коренно връзката помежду ни и той ще престане да ми отговаря. Ще ни върне пак в началото.

— Ама ти знаеш ли…

— Много добре знам какво е смятал да прави. Но понякога просто трябва да се абстрахираш от такива неща.

Селито се спогледа с Бейкър и кимна.

Агентката седна пред най-близкия компютър и въведе няколко команди, потребителско име и парола. На екрана се зареди Интернет страница. Данс написа още нещо и пред нея се появи резултат от нечие изследване на ДНК.

— Да видим дали ще проработи — отбеляза тя. Отвори чантичката си и смени „добричките“ си очила със „свирепите“. — Купонът започва.

Отиде при вратата, отвори я и извика пак да доведат Винсънт.

Дебелакът, с петна от пот под мишниците, влезе непохватно и пак седна на стола, който изскърца под тежестта му. Винсънт изглеждаше неспокоен.

Данс заговори:

— С теб имаме един проблем, Винсънт.

— Не, вие имате проблем. Не можете да заловите този човек, а досаждате на мирните граждани. Обзалагам се, че за да наберете точки, ще пуснете слух в пресата, че аз съм заподозрян. Прав ли съм?

Винаги се получава така. След прекъсване на разпита заподозреният често приема нова линия на поведение, която е измислил, докато е бил на спокойствие. Дори не подозира колко е прозрачен.

— О, не е свързано с Часовникаря.

Той присви очи.

Данс му показа пликчето със сламката, от която беше пил.

— Знаеш какво е ДНК, нали?

— За какво говорите?

„Ще стане ли? — питаше се Райм. — Ще се хване ли?“

Дали Винсънт щеше да замълчи и да поиска адвокат? Имаше право да го направи. Блъфът щеше да се провали и нямаше да могат да му измъкнат нищо, докато Часовникаря не убие следващата си жертва.

— Знаеш ли какво е ДНК анализ, Винсънт? — спокойно повтори въпроса Данс.

Обърна монитора към него.

— Не знам дали си запознат с Комбинирания ДНК индекс на ФБР. Накратко КОДИС. След всяко неразкрито изнасилване или нападение с цел изнасилване телесните течности, частиците кожа и космите, оставени от извършителя върху или близо до жертвата, се събират и подлагат на ДНК анализ. Профилът се съхранява, в случай че полицията залови заподозрян. След това правят изследване на неговата ДНК и сравняват резултатите. Погледнѝ.

На монитора имаше десетина реда с числа и букви, неразбираеми за човек, незапознат със системата.

Дебелакът седеше абсолютно неподвижно, макар че дишаше тежко. Изглеждаше уплашен.

— Това са глупости — измърмори.

— Знаеш ли, Винсънт, че уликите, основаващи се на ДНК, са неоспоримо доказателство в съда. Благодарение на тях много престъпници получават присъда години след изнасилването.

Дебелакът се ококори уплашено.

— Винсънт — тихо изрече Кейтрин Данс. — Имаш голям проблем.

„Съвсем вярно — замисли се Райм. — Хванахме го с незаконно оръжие. Никога не лъжѝ…“

Той погледна екрана.

— А пък знаеш нещо, което ни интересува — продължи Данс след кратка пауза. — Не знам как е в Ню Йорк, но в Калифорния прокурорите са много благосклонни към заподозрения, ако е оказал съдействие на полицията.

Погледна Селито, който потвърди:

— Да, винаги. И тук е така. Прокурорът ще послуша препоръките ни. Ще отидем при него и ще му кажем: „Този човек ни помогна. Благодарение на него заловихме опасен убиец. Да, правил е лоши неща, но ние се застъпваме за него. Предложи му споразумение.“ Прокурорът винаги се вслушва в съветите ни.

Втренчен в ивиците на компютърния екран, стиснал зъби, Винсънт мълчеше.

Селито продължи:

— Ако ни помогнеш да го заловим и не си участвал пряко в убийствата, ще ти издействаме имунитет по случая с Часовникаря. — Кимна към монитора. — В делото за изнасилванията ще кажем на прокурора, че благодарение на теб са спасени човешки животи. Ще се погрижим да те изпратят в лечебно заведение. Няма да те тикнат при другите престъпници.

Данс добави:

— Но за това ще трябва да ни помогнеш, Винсънт. Какво решаваш?

Дебелакът гледаше втренчено екрана с резултатите от нечий ДНК анализ. Данс забеляза, че леко потропва с крак — признак на вътрешен дебат.

Той я погледна мрачно. Поклати глава.

Да или не? Какво щеше да реши?

Винсънт се намръщи. След няколко секунди проговори тихо:

— Той е бизнесмен, някъде от запад. Казва се Джералд Дънкан. Може ли още една кока-кола?

27.

13.48 ч.

— Къде е той сега? — попита Денис Бейкър.

— Отиде при някой друг, за да го…

Винсънт замълча.

— Да го убие ли?

Арестантът кимна.

— Къде?

— Не знам точно. В центъра, доколкото си спомням. Не ми каза. Наистина.

Погледнаха Кейтрин, която явно не усети лъжа и кимна.

— Не знам дали е там, или в църквата, където живеехме.

Винсънт даде адреса.

— Знам я — обяви Сакс. — Затворена е от известно време.

Селито телефонира на отряда за бързо реагиране и нареди на Хауман да проверят сградата.

— Бяхме се разбрали пак да се срещнем във Вилидж, след около час. Близо до онази сграда.

„Където — замисли се Райм — е смятал да убие и може би да изнасили Кейтрин Данс.“ Той нареди да изпратят цивилна кола да наблюдава сградата.

— Кой е следващата жертва? — попита Бейкър.

— Не знам. Наистина не знам. Не ми каза за нея, защото…

— Защо? — намеси се Данс.

— Нямаше да правя нищо с нея.

„Да прави с нея…“?

Райм разбра:

— Помагаш му и за награда той ти дава да се забавляваш с жертвите.

— Само с жените — побърза да уточни Винсънт и с отвращение поклати глава. — Не с мъжете. Не съм педал… И то чак след като умрат, значи не е изнасилване. Не е. Джералд ми обясни. Проверил е.

Данс и Селито останаха спокойни, но Бейкър присви очи. Сакс едва се владееше.

— Защо нямаше да правиш… как да се изразя… да правиш нищо със следващата жертва? — попита Бейкър.

Винсънт сведе очи.

— Защото… ще я изгори.

— Боже мой — прошепна Бейкър.

— Въоръжен ли е? — попита Райм.

Винсънт кимна:

— Има пистолет.

— Трийсет и две калибров?

— Не разбирам от оръжие.

— Каква кола кара? — поинтересува се Селито.

— Тъмносин буик. Краден. На около две години.

— Регистрационен номер?

— Не знам. Наистина.

— Къде е?

— Джералд го взе.

— В гараж ли го държи?

— Не, спираме на улицата пред църквата. Където ни падне.

Данс се намеси:

— Какво още?

— В какъв смисъл?

— Нещо свързано с кола̀та те притеснява.

Бе усетила нещо.

Той сведе очи.

Мисля, че е убил собственика. Не знаех, че ще го направи. Наистина не знаех.

— Къде?

— Не ми каза.

Купър изпрати искане за списък на всички кражби на коли, убийства и изчезнали лица, за които има сигнали.

— И…

Винсънт преглътна. Кракът му леко потрепваше.

— Какво? — настоя Бейкър.

— Уби още един човек. Някакъв студент, мисля, съвсем млад. В една уличка около църквата. При Десето авеню.

— Защо?

— Защото ни видя да излизаме от църквата.

— Как стана?

— Дънкан го наръга с нож и хвърли трупа в един контейнер.

Купър се обади в местния участък, за да проверят.

— Да го накараме да му се обади — предложи Селито, като кимна към Винсънт. — Можем да засечем мобилния му телефон.

— Няма да се свържем — отвърна дебелакът. — Той изважда батерията и СИМ-картата от телефона, когато не сме… такова, на работа.

„На работа…“

— Каза, че няма да мога да го намирам така.

— Телефонът на негово име ли е?

— Не. С предплатена сметка е. Сменя картата всяка седмица и хвърля старата.

— Вземете номера и проверете в телефонната компания — нареди Райм.

Мел Купър телефонира в няколко компании за мобилни телефонни услуги и провери. След като затвори телефона, обяви:

— „Ийст Коуст Комюникейшънс“. Предварително платена сметка, както каза той. Купил е картата с пари в брой. Няма начин да се засече, ако е извадил батерията.

— Мамка му — измърмори Райм.

Телефонът на Селито иззвъня. Бо Хауман и отрядът му бяха тръгнали към църквата. Щяха да са там след няколко минути.

— Това май е последната ни надежда — измърмори Бейкър.

Със Сакс и Пуласки излязоха, за да се включат в акцията.

Райм, Данс и Селито останаха в лабораторията, за да се опитат да научат нещо повече за Джералд Дънкан от Винсънт. Купър проверяваше полицейските картотеки за името.

— Откъде е този интерес към часовниците, времето и лунния календар? — попита Райм.

— Колекционира стари часовници. Бил е часовникар — любител. Не е имал ателие.

— Да, но някога е работил това, нали? Провери в професионалните организации на часовникарите — нареди Райм на Купър. — И на колекционерите на часовници.

— Само в Америка ли?

— Какъв е по народност? — поинтересува се Данс.

— Мисля, че американец. Няма чужд акцент.

След като провери в няколко уебсайта, Купър поклати глава:

— Часовникарството е разпространено хоби. Основните организации са Женевската асоциация на часовникарите, бижутерите и златарите, Професионалната асоциация на майсторите часовникари в Швейцария, Американският часовникарски институт, Швейцарската асоциация на търговците с часовници и бижута, Британската асоциация на колекционерите на часовници, Британският часовникарски институт, Асоциацията на швейцарските производители на часовници и Швейцарската федерация на производителите на часовници… Но има десетки други.

— Пиши им по електронната поща — нареди Селито. — Поискай информация за Джералд Дънкан, часовникар. Провери и дали не се е свързал с някоя от тях като колекционер.

— И в Интерпол — добави Райм; обърна се към Винсънт: — Как се запознахте?

Дебелакът разказа за случайната, невинна среща. Кейтрин Данс го изслуша, зададе му няколко въпроса, след което заяви, че лъже:

— Споразумяхме се да ни казваш само истината.

Наведе се напред и се втренчи в него през строгите си очила.

— Добре, де, разказах го само, така да се каже, в общи линии.

— Не ни трябва в общи линии — изръмжа Райм. — Искаме да знаем как точно се запознахте.

Изнасилвачът призна, че е било случайно, но не чак толкова невинно. Описа подробно първата им среща в един ресторант. Дънкан следял една от вчерашните жертви, а Винсънт бил хвърлил око на сервитьорката.

„Каква компанийка са били тия двамата“ — замисли се Райм.

Мел Купър вдигна очи от монитора.

— Получих някои резултати… Има един Джералд Дънкан на запад от Мисисипи, шейсет и осем годишен. Проверявам за полицейски досиета по приблизителната възраст и професията му. Не можеш ли да конкретизираш повече населеното място?

— Щях да ви кажа, ако знаех.

Данс кимна. Вярваше му. Лон Селито зададе въпроса, който току-що бе хрумнал на Райм:

— Знаем, че си набелязва точно определени жертви, следи ги предварително. Защо? Каква е причината да избере точно тях?

— Жена му — отвърна изнасилвачът.

— Женен ли е?

— Бил е женен.

— Разкажѝ.

— Преди две години с жена си дошли в Ню Йорк на почивка. Той бил на делова вечеря някъде, а тя отишла сама на театър. Докато се връщала към хотела, я блъска кола или камион. Шофьорът избягал. Тя викала, но никой не се притекъл на помощ, никой не извикал полиция. Лекарите казали, че се е мъчила десет минути след катастрофата. Дори някой без медицинско образование можел да спре кръвта и да я спаси. Достатъчно било да притиснат вената. Никой обаче не ѝ помогнал.

— Проверете във всички болници за приета пациентка с фамилия Дънкан преди осемнайсет до трийсет и шест месеца — нареди Райм.

— Не си правете труда — каза Винсънт. — Миналата година той проникнал в болницата и откраднал картона. Също и полицейския доклад. Подкупил някой чиновник. Оттогава планира тези убийства.

— Купил е десет часовника — отбеляза криминалистът.

— По една жертва за всяка минути от агонията на жена му.

— Да. Така каза и той.

— Но защо избира точно тези хора?

— При разследването полицията записала имената на десет души, които са били наблизо, докато съпругата му умирала. Дали са можели да я спасят или не… не знам, но Джералд е убеден, че са можели. През последните години ги е издирил и е разучил навиците им. Трябваше да ги хване сами, за да умрат бавно. Това е най-важното за него.

— Бавно, както е умряла жена му.

— Мъжът от кея вчера? Мъртъв ли е?

— Би трябвало. Дънкан го е принудил да виси от кея, рязал е ръцете му, след което е стоял и е гледал, докато се изпусне и падне в реката. Каза, че се опитал да плува, но в един момент спрял и водата го отнесла.

— Как се казва?

— Не си спомням. Някой си Уолтър. Не помня. За първите две жертви не съм му помагал. Кълна се.

Винсънт погледна със страх Данс.

— Какво друго знаеш за Дънкан? — попита тя.

— Това е всичко. Единственото, за което обича да говори, е времето.

— Времето ли? Какво за него?

— Всичко. Как се измерва, устройство на часовниците, календари, как хората по различен начин възприемат времето. Разказа ми например как скоростта на старите часовници с махало се регулира, като преместваш тежестта на махалото. Когато я вдигнеш, се забързват; когато я смъкнеш, се забавят… Ако беше друг, щеше да е досадно, но той говори увлекателно, кара те да се заслушаш в онова, което казва.

Купър пак се намеси:

— Получих отговори от две часовникарски организации. Нямат информация за Джералд Дънкан… Чакай, ето от Интерпол… И тук нищо… Не намирам и картотеката за тежки престъпления.

Телефонът на Селито иззвъня. Той вдигна и поговори за няколко минути. Погледна хладно изнасилвача, докато говореше. След като затвори, обяви:

— Беше съпругът на сестра ти.

Винсънт се намръщи:

— Кой?

— Мъжът на сестра ти.

Винсънт поклати глава:

— Сигурно сте сбъркали номера. Сестра ми не е омъжена.

— Омъжила се е.

Очите на изнасилвача се разшириха:

— Сали Ан се е омъжила?

Гледайки с отвращение арестанта, Селито обясни на Райм и Данс:

— Жената е била твърде разстроена, за да ми се обади лично. Беше съпругът ѝ. Преди тринайсет години Винсънт държал сестра си цяла седмица заключена в мазето на къщата, докато майка им била на меден месец с втория им баща. Държал я вързана и многократно я изнасилил. Бил е на петнайсет, а тя — на тринайсет. Лежал в затвор за непълнолетни и бил освободен след психотерапия. Документите са засекретени. Затова не намерихме името му в картотеките.

— Омъжена — прошепна Винсънт; беше пребледнял.

— Оттогава не спира да се лекува от депресия и смущения в храненето — продължи Селито. — Хващали са го да я следи многократно и има съдебна забрана да се приближава до дома ѝ. През последните три години единственият им контакт са писмата, които редовно ѝ изпраща.

— Заплашва ли я? — попита Данс.

— Не. Изпраща ѝ любовни писма. Кани я да се премести тук и да живеят заедно.

— Майко мила — възкликна иначе невпечатляващия се от нищо Мел Купър.

— Понякога ѝ пише рецепти в полетата. Понякога ѝ рисува мръсни картинки. Зет му каза, че са готови на всичко, за да го изпратят завинаги в затвора. — Селито погледна униформените полицаи. — Отведете го.

Те помогнаха на дебелака да се изправи и го поведоха към вратата. Винсънт Рейнолдс едва стъпваше, беше потресен.

— Как се е омъжила? Как е могла да ми причини това? Нали щеше да ми бъде вярна цял живот… Как е могла?

28.

14.28 ч.

Като обсада на средновековен замък.

Сакс, Бейкър и Пуласки стояха с Бо Хауман на ъгъла при църквата в едно безлично кварталче на Челси. Полицаите от специалния отряд тихо бяха заели позиции около сградата.

Църквата имаше врати само колкото да покрие изискванията за противопожарна безопасност, и на повечето прозорци имаше железни решетки. Те затрудняваха бягството на Джералд Дънкан, но също и достъпа на полицаите до сградата. Това, от своя страна означаваше, че има по-голяма опасност убиецът да е поставил смъртоносни клопки около вратите или да посрещне нападателите със стрелба. Шейсетсантиметровите каменни стени също увеличаваха риска, защото не позволяваха използването на термични и звукови сензори; просто нямаше начин да разберат какво има вътре.

— Какъв е планът? — попита Амелия Сакс и погледна застаналия до нея Бо Хауман.

Денис Бейкър стоеше наблизо, с ръка на ръкохватката на пистолета. Нервно оглеждаше улиците и тротоарите, което подсказваше, че отдавна не е участвал в тактически операции — ако изобщо някога е участвал. Тя все още му бе сърдита, задето я шпионираше, и не му съчувстваше особено.

Рей Пуласки също държеше ръката си на оръжието, потропваше с крака и тревожно гледаше внушителната, прашна сграда.

Хауман обясни, че отрядите ще извършат динамично нахлуване през всички врати едновременно, след като ги взривят. Нямаха друга възможност — вратите бяха твърде дебели, за да се разбият с таран — но взривовете щяха да издадат присъствието им и да дадат на Дънкан време да се подготви. Какво щеше да направи престъпникът, когато чуе гръм и стъпките на нападателите?

Да се предаде?

Много престъпници постъпват така.

Някои обаче не. Изпадат в паника или си въобразяват, че могат да надвият десетина въоръжени полицаи. Сакс смяташе, че Дънкан няма да е склонен да се предаде.

Нямаше начин да разберат, докато не влязат.

Сакс зае позиция при страничната врата, а Бейкър и Пуласки останаха на командния пункт с Хауман.

Сакс чу гласа на командира от слушалките си:

— Взривовете са заложени… Отрядите да докладват.

Отряди А, В и С обявиха, че са готови.

С хриплив глас Хауман извика:

— Внимание… Пет, четири, три, две, едно.

Чуха се три малки експлозии и трите врати паднаха едновременно, на улицата се включиха автомобилни аларми, прозорците на близките сгради потрепериха. Полицаите нахлуха в църквата.

Оказа се, че опасенията им от въоръжен отпор и смъртоносни клопки са били неоснователни. Лошата новина беше, че сградата е празна. Часовникаря или бе най-големият късметлия на земята, или пак ги очакваше. Защото го нямаше.

— Виж това, Рей.

Амелия Сакс стоеше на прага на малко килерче на горния етаж в църквата.

— Зловещо е — измърмори младежът.

Наистина, така беше.

Пред тях до стената бяха наредени пет часовника с фазите на луната, изобразени като лица. Лицата гледаха тайнствено, полуусмихнати, полуозъбени, сякаш знаят колко точно време ти остава до края и с голямо удоволствие ще отмерват всяка секунда.

Само единият тиктакаше и шумът изнервяше Сакс. Зловещото лице на луната и търпеливото цъкане на механизма сякаш им се подиграваха.

Пуласки бе закопчал гащеризона си за огледи и беше сложил пистолета си отвън. Сакс смяташе да огледа тук, където според Винсънт двамата мъже са прекарвали повечето време, а новобранецът — да се заеме с долния етаж на църквата.

Пуласки кимна и тревожно огледа тъмните коридори, сенките. Миналата година бе получил сериозен удар по главата и началникът му искаше да го изтегли от активна служба, да го сложи на чиновническа длъжност. Той обаче се беше възстановил от нараняванията и просто не позволи да го отстранят от истинската полицейска работа. Сакс знаеше, че понякога се плаши. По очите му виждаше как се колебае дали да предприеме едно или друго действие. Въпреки че винаги се решаваше да действа, Сакс знаеше, че много полицаи биха предпочели да не работят с него. Тя обаче предпочиташе да има за партньор човек, който всеки път преодолява страховете си. Човек с кураж.

Никога не би се поколебала да работи с него.

Тя бързо си даде сметка какво означава това и мислено добави: „Ако остана в полицията“.

Пуласки избърса дланите си, които се потяха въпреки студа, и си сложи гумени ръкавици.

Докато си разделяха апаратурата за събиране на веществени доказателства, тя каза:

— Научих, че са те нападнали, докато си извършвал огледа на джипа и гаража.

— Да.

— Гадна работа.

Той се засмя, което означаваше, че е разбрал — тя го окуражаваше, че е нормално да е неспокоен. Пуласки тръгна към вратата.

— Рей.

Той спря.

— Между другото, Райм каза, че си се справил отлично.

— Наистина ли?

„Може да се каже — помисли си тя. — Не с толкова много думи, но все пак това е Райм.“

— Да, така каза. Хайде сега да разринем тази кочина. Искам да пипнем мръсника.

— Дадено.

Той се усмихна широко.

— Това не е коледен подарък — добави Сакс. — Това е работа.

Кимна му да върви.

Не намериха нищо, което да подсказва коя ще е следващата жертва, но поне събраха доста улики.

От стаята на Винсънт Рейнолдс Сакс събра проби от десетина вида различни бързи закуски и напитки, а също свидетелства за не толкова безобидните му апетити — презервативи, тиксо и парцали, вероятно за запушване устата на жертвите. В помещението беше пълна неразбория. Миришеше на мръсни дрехи.

В стаята на Дънкан тя намери списания за часовници (без етикети за абонамент), часовникарски и други инструменти (включително клещи за тел, с които вероятно бе срязал оградата на първото местопрестъпление), както и дрехи. Помещението беше зловещо чисто и безупречно подредено. Леглото бе оправено като в казармата. Дрехите бяха идеално подредени в гардероба (с отрязани етикети, забеляза тя), на еднакви разстояния между закачалките. Предметите на бюрото бяха поставени под прав ъгъл едни спрямо други. Той внимаваше да не издава нищо за характера си; имаше два музейни каталога, от Бостън и от Тампа, скрити под кошчето за боклук, но макар да подсказваха, че е бил в тези градове, те не сочеха към града, от който Винсънт твърдеше, че е дошъл — „някъде на запад“. Имаше също четка за събиране на кучешки косми.

Сакс намери също улики от предишните престъпления — руло тиксо като това, което бе използвал в уличката и вероятно за запушване на устата на жертвата от кея. Откри стара метла, изцапана с пръст, фин пясък и сол. Предположи, че с нея е помел местопрестъплението след убийството на Теди Адамс.

Сакс се надяваше да намери нещо, което да ѝ подскаже къде е следващата жертва. В малка пластмасова купичка имаше няколко монети (без отпечатъци), три химикалки „Бик“ (също без отпечатъци), разписки от покрит паркинг в центъра на града и от аптека в Уестсайд, кибрит (с три липсващи клечки) от ресторант в Горен Ийстсайд. Освен това откри чифт обувки, между чиито грайфери се бяха задържали частички зелена боя, и празна бутилка от спирт.

Нямаше пръстови отпечатъци, но имаше много памучни влакна като намерените в джипа. Сакс откри найлонов плик с десетина чифта гумени ръкавици, но нямаше етикет от магазина или касова бележка. По плика нямаше отпечатъци.

На долния етаж Рей Пуласки не намери много неща, но имаше нещо любопитно. В една от баните по тоалетната чиния имаше отложен фин бял прах. Трябваше да го изследват, за да определят от какво е, но той смяташе, че е от пожарогасител, защото в един плик за боклук при вратата имаше кутия точно от такъв уред. Новобранецът внимателно огледа картона, но не откри етикети, подсказващи откъде може да е бил купен.

Нямаха представа защо е бил използван пожарогасителят. В банята нямаше следи от пожар.

Сакс поиска да я свържат с Винсънт в ареста и той ѝ каза, че Дънкан наистина е купил пожарогасител, но не знаеше защо го е използвал.

След като попълниха картончетата за съхранение на уликите, Сакс и Пуласки излязоха при Бейкър, Хауман и другите. Сакс се обади на Райм и разказа какво са открили.

Докато описваше уликите, Райм накара Том да ги записва на дъската.

— Бостън и Тампа ли? — попита Райм за музейните каталози. — Винсънт може и да греши. Изчакай.

Купър провери в Управлението за превозните средства и Статистическата служба за Джералд Дънкан в тези градове, но макар че имаше хора с такова име, възрастта им не отговаряше на описанието на Часовникаря.

Криминалистът замълча за момент.

— Пожарогасител… — измърмори след малко. — Обзалагам се, че го използва, за да направи запалително устройство. Ще използва спирта за гориво. Така ще изгори следващата жертва. И знаеш ли каква е другата особеност на пожарогасителите?

— Предавам се — отвърна Сакс.

— Невидими са. Може да има някой до теб и изобщо няма да му обърнеш внимание.

— Нека да разделим уликите — намеси се Бейкър. — Дано някоя да ни заведе при следващата жертва. Имаме разписка, тези каталози, обувките.

— Каквото щете правете, само да е бързо — изпращя гласът на Райм от радиостанцията. — Според Винсънт, ако не е в църквата, значи е на път към следващата жертва. Може вече да е там.

Сара Слантън вървеше бързо по заледения тротоар към кантората си в централен Манхатън. Стискаше пластмасова чашка с кафе с мляко и една шоколадова пастичка — срамно удоволствие, но заслужено преди дългия ден в офиса.

Нуждаеше се от този сладък стимул, за да се върне на работа, макар че обичаше професията си. Сара беше компютърен програмист в архитектурно ателие — единствена от целия персонал, което я изпълваше с гордост. Майка на шестгодишно дете, тя се беше върнала на работа шест години преди предвиденото заради тежък развод. След един отвратителен ден на щанда за парфюми в „Мейсис“ тя се обади на номера от една обява за компютърни курсове.

Обичаше програмирането и хората, с които работеше (е, поне повечето). Освен това работното време не беше строго фиксирано. Това беше важно за нея, за да може да подготвя сина си за училище сутрин, да го води в девет часа на 94-та улица и чак след това да тръгне за работа в централен Манхатън, а пък кога ще пристигне, зависеше само от прищевките на градския метрополитен. Днес щеше да работи повече от десет часа, а пък утре изобщо нямаше да отиде в службата, а щеше да заведе детето си да напазаруват за Коледа.

Сара прокара електронния си пропуск през ключалката и влезе през задния вход на сградата. Както всеки ден, направи следобедната си тренировка — качи се не с асансьора, а по стълбите. Ателието заемаше третия, четвъртия и петия етаж, но компютърният отдел бе малка стаичка на втория. Беше малко тясно и заедно с нея имаше само още шестима други, но на Сара така повече и харесваше. Шефовете рядко се появяваха и тя имаше възможност да работи, без да се разсейва.

Сара спря за момент на площадката, за да си почине. Посегна към дръжката на вратата и както винаги си помисли: „Защо тия врати не се отварят, без да се налага да се заключват откъм стълбите? Така ще е по-удобно за всички…“

Чу тихо тракане на метал и се стресна.

Обърна се бързо, но не видя никого.

И… това шум от дишане ли беше?

Дали някой не е пострадал?

Да провери ли? Или да извика охраната?

— Има ли някой? Ехо?

Никой не ѝ отговори.

Може би нямаше нищо, помисли си тя и влезе в коридора, водещ към задния вход на офиса ѝ, като се смееше сама на себе си. Отключи вратата и тръгна по дългия коридор на фирмата.

Съблече палтото си, остави кафето и пастичката на бюрото и седна пред компютъра.

Странно. На монитора бе излязъл прозорецът за нагласяне на датата и часа.

С тази програмка оперативната система „Уиндоус“ наглася датата, часа и часовата зона на компютъра. На екрана се виждаше календар с означена днешна дата, а отдясно — часовник с циферблат и местещи се стрелки; под него имаше електронен. И двата отмерваха секундите.

Когато Сара тръгваше за закусвалнята, на екрана нямаше нищо такова.

Нима програмата се беше включила сама? Нямаше причина да стане така. Може би някой е използвал компютъра ѝ, докато я е нямало, макар че нямаше логика да го правят.

Както и да е. Тя затвори прозореца и се приготви да работи.

Погледна надолу. Това пък какво беше?

Под бюрото си Сара видя пожарогасител. И него го нямаше преди. Все нещо ново ще изникне в тази фирма. Сменяха лампите, измисляха планове за евакуация, разместваха мебелите, и всичко това без основателна причина.

Сега пък — пожарогасители.

Може би пак заради проклетите терористи.

Сара погледна снимката на сина си, усмивката му винаги я успокояваше. Седна на бюрото си и разопакова пастичката.

Детектив Денис Бейкър вървеше бавно по пустата улица. Намираше се южно от Хелс Кичън, в предимно индустриален район западно от „Бродуей“.

По негово предложение бяха разделили уликите от църквата. Казал бе на Сакс и Хауман, че си спомня някакъв склад, боядисан със същата яркозелена боя като намерената по подметките на Часовникаря. Докато останалите от екипа проверяваха други улики, той дойде тук.

Масивната сграда се разполагаше покрай улицата, безлична, изоставена, мрачна дори на ярката слънчева светлина. Долните един-два метра от мръсната тухлена стена бяха покрити с надписи и рисунки, половината прозорци бяха счупени — някои дори от куршуми. Отгоре имаше избелял надпис с готически шрифт: „Престън — складове и хамалски услуги“.

Металната порта, боядисана в яркозелено, бе заключена с верига и катинар, но Бейкър намери страничен вход, полускрит зад един контейнер. Беше отключено. Той се огледа, отвори вратата и влезе. Тръгна през тъмното помещение, осветено само от бледи лъчи, проникващи през прозорците. Миришеше на гниещ картон, мухъл и машинно масло. Той извади пистолета си. Чувстваше се неловко с това оръжие. През цялата си полицейска кариера не беше изстрелял нито един куршум извън стрелбището.

Бейкър безшумно се приближи към главното складово помещение, по чийто под тук-там се виждаха мръсни локвички и купчини боклук. Имаше и много презервативи, с погнуса установи той. Не можеше да си представи по-малко романтично място за правене на любов.

Светъл проблясък откъм офисните помещения привлече вниманието му. Очите му се нагаждаха към полумрака и когато се приближи, той видя запалена лампа в една стаичка. Забеляза и нещо друго.

Един от черните часовници с фазите на луната, които убиецът оставяше.

Бейкър пристъпи напред.

Стъпи в голямо мазно петно, което не беше видял, и падна тежко. Изпусна пистолета, който се плъзна по мръсния бетонен под. Присви очите си от болка.

В този момент някой изскочи от един страничен коридор.

Бейкър вдигна очи и се взря в лицето на Джералд Дънкан, Часовникаря.

Убиецът се наведе.

Подаде ръка на Бейкър и му помогна да стане.

— Добре ли си?

— Само въздухът ми излезе. Трябва да внимавам. Благодаря, Джери.

Дънкан отиде при пистолета му, вдигна го и му го подаде.

— Нямаш нужда от това — отбеляза, като се усмихна.

Бейкър прибра оръжието в кобура си.

— Не се знае кого мога да срещна. Освен теб. Страшничко е.

Часовникаря махна към стаичката:

— Ела. Ще ти разкажа подробно какво ще ѝ се случи. „Какво ще ѝ се случи“ означаваше как двамата ще убият една жена.

Ставаше дума за детектив Амелия Сакс.

29.

15.54 ч.

Лейтенант детектив Денис Бейкър седна на един стол в офиса на склада, като изтръскваше панталоните си, изцапани от падането.

Италиански, скъпи. Мамка му.

— Хванахме Винсънт Рейнолдс и претърсихме църквата — съобщи той на Дънкан.

Убиецът, разбира се, го знаеше, понеже самият той бе подал сигнала, че партньорът на Часовникаря е бил забелязан да бута пазарска количка по улиците на Гринич Вилидж. (Бейкър се изненада и впечатли от Кейтрин Данс, която бе разкрила изнасилвача още преди Дънкан да издаде мнимия си партньор.) Дънкан бе предвидил също така, че изнасилвачът ще се огъне при разпита.

— Издържа малко по-дълго, отколкото очаквах — отбеляза Бейкър, — но накрая си призна всичко.

— Разбира се, че ще си признае. Той е нищожество.

Дънкан през цялото време бе планирал залавянето на извратения мръсник — беше много важно полицаите да си помислят, че Часовникаря е обезумял психопат, за какъвто се представяше, а не наемен убиец, какъвто всъщност беше. Винсънт бе онзи, който трябваше да насочи детективите в грешната посока, за да може Дънкан да изпълни плана си.

План, сложен и елегантен като майсторски изработен часовник.

Денис Бейкър бе наследствен полицай. Баща му, работил в транспортната полиция, бе загинал при престрелка в един магазин в Куинс, големият му брат беше затворнически надзирател, а чичо му — полицай в Съфолк, откъдето идваше родът му. На младини той не се интересуваше от тази професия — беше привлекателен, добре сложен младеж, запален по хубави коли, хубави яхти и хубави жени. След като загуби парите си до последното пени в несполучлив бизнес за рециклиране на отпадъци, той последва семейната традиция, премести се от Лонг Айлънд в Ню Йорк и се опита да започне нов живот като полицай.

Но късното влизане в този занаят, както и нахаканото поведение в стила на телевизионен супермен, му спечелиха неприязънта на колегите и началниците му. Той скоро установи, че напредъкът ти в йерархията се определя рано — според мускулите и настъпателността, които се наследяват по рождение. Бейкър можеше да работи като полицай, но не му беше писано да получи кабинет в Голямата сграда.

Затова реши да печели пари. Но не с бизнес. Щеше да използва значката си.

Когато започна да рекетира различни хора, той се почуди дали няма да изпитва чувство за вина.

Как пък не? Ни най-малко.

Единственият проблем бе в това, че за да живее, както искаше (тоест сред красиви жени със скъпи капризи), трябваше да изкарва доста повече от около хиляда долара на седмица от корейски магазини и дебели собственици на пицарии в Куинс. Затова през последните няколко години въртеше цяла система за изнудване заедно с един бивш партньор и осем полицаи от участък 118. Хората му крадяха малки количества наркотици от хранилището на участъка или вземаха от информаторите си на улицата. Подхвърляха дрогата на подрастващите деца на богати бизнесмени. После Бейкър разговаряше с родителите, които бяха готови да дадат шестцифрени суми, само и само материалите за залавянето да изчезнат. Ако откажеха, хлапетата отиваха в затвора и Бейкър се грижеше да получат сурови присъди.

Бейкър и съучастниците му бяха хитри. Не вземаха парите на ръка, а уреждаха жертвите им да ги загубят — или при подправени сделки като в случая с Франк Сарковски, или при мними игри на покер като с Бен Крийли. Така осигуряваха задоволително обяснение защо бизнесмените изведнъж са олекнали с двеста-триста хиляди долара.

Денис Бейкър обаче допусна една грешка. Стана ленив. Не беше лесно да намират подходящи обекти за изнудване (двама бащи дори казаха: „Тикнете го в затвора да му дойде акълът в главата“), затова реши да изнудва повторно стари жертви.

Двама от тях обаче — Сарковски и Крийли — бяха хора с характер и макар че веднъж бяха платили, за да се отърват от Бейкър, втория път вече се опъваха. Единият заплаши, че ще се оплаче в полицията, вторият — пред пресата. Хората на Бейкър отвлякоха Сарковски, закараха го в един индустриален район на Куинс близо до фабриката на негов клиент и го застреляха така, че да излезе като обир. Двама полицаи от участък 118 проникнаха в апартамента на Крийли, стегнаха въже около врата му и го обесиха от балкона.

Откраднаха и унищожиха личните ведомости, книжа и дневници на двете жертви, за да заличат всички следи.

Колкото до материалите от разследванията, в случая „Крийли“ нямаше на практика нищо, но в документите за Сарковски се споменаваха улики, от които някой бдителен следовател би могъл да си извади обезпокоителни заключения. Затова хората на Бейкър уредиха да изчезнат.

Бейкър си мислеше, че ще мине незабелязано, и продължи с машинациите — докато не се появи младата полицайка. Детектив трета степен Амелия Сакс не вярваше, че Крийли се е самоубил, и започна да се рови в случая. След това научи за Сарковски и отвори и това разследване.

Нямаше как да я спре. Не им оставаше друго, освен да я убият. След отстраняването ѝ едва ли някой щеше да се заеме да разследва толкова старателно.

Проблемът, разбира се, беше в това, че ако тя бъде убита, Линкълн Райм веднага ще се досети, че смъртта ѝ е свързана с разследването на „Сейнт Джеймс“, и тогава нищо нямаше да спре него и Селито да открият убийците.

Затова Сакс трябваше да загине в разследване, несвързано с престъпленията от участък 118.

Информаторите на Бейкър го свързаха с наемен убиец. Джералд Дънкан имаше слава на човек, умеещ да инсценира престъпления и да наглася фалшиви мотиви с точността на часовникар, отклонявайки напълно подозренията от поръчителя му.

— Мотивът е най-сигурната следа към убиеца — бе обяснил. — Ако няма мотив, няма подозрения.

Спазариха се за цена (майко мила, не беше евтино) и Дънкан се захвана за работа.

Бейкър му уреди джипа и възможност да се срещне с нещастника, който трябваше да му помага — Винсънт Рейнолдс, когото полицаят навремето бе задържал по подозрения в изнасилване, но трябваше да освободи поради липса на доказателства. Дебелакът беше наивник и прие за чиста монета всичко, което му наприказва Дънкан — че отмъщава за смъртта на жена си, като убива незаинтересовани граждани.

Предишния ден Дънкан включи плана в действие. Часовникаря уби първите две жертви — някакви хора, които бе отвлякъл от Уест Стрийт и Гринич Вилидж. Бейкър се погрижи Сакс да бъде включена в разследването. След това бяха направени още два опита за убийство — това, че не успяха, нямаше значение; извършителят пак беше Часовникаря и той трябваше да е бъде спрян.

Дънкан направи следващия ход: изпрати Винсънт да нападне Кейтрин Данс, та детективите да си помислят, че Часовникаря вече посяга и на полицаи. В същото време натопи Винсънт, за да може той да издаде „Часовникаря“ на следователите.

Беше дошло време за последния ход: Часовникаря щеше да убие друг полицай, Амелия Сакс, и смъртта щеше да се припише изцяло на жадния за отмъщение психопат, без никаква връзка с разследването на участък 118.

— Тя усети ли, че я следиш? — попита Дънкан.

Бейкър кимна:

— Ти беше прав. Кучката е умна. Но направих, каквото ти ме посъветва.

Дънкан очакваше, че тя ще се отнася с подозрение към всички освен към хората, които познава лично. Обясни на Бейкър, че когато някой те подозира, най-добре да му дадеш друго, безобидно обяснение за поведението си. Просто признаваш за друго, по-леко престъпление, преструваш се, че съжаляваш, и подозренията отпадат.

По предложение на Дънкан Бейкър разпита неколцина полицаи за Сакс. Чу слуховете, че е имала връзка с подкупен полицай, съчини писмото от началството и го използва като оправдание, че я следи. Тя се ядоса, но не заподозря нищо.

— Ето как ще стане — обясни Дънкан, като му показа схема на една офис сграда в центъра на Манхатън. — Тук работи последната жертва. Казва се Сара Стантън. Работи в една стаичка на втория етаж. Избрах това място заради разположението. Идеално е. Не оставих часовник, защото полицията обяви, че убиецът ги използва, но отворих програмата за нагласяне на часа на компютъра ѝ.

— Хитро.

Дънкан се усмихна:

— Затова го направих.

Говореше тихо, изразяваше се точно, но в гласа му личеше скромното удоволствие на занаятчия, който показва изработена от него мебел, музикален инструмент… или часовник, помисли си Бейкър.

Дънкан обясни, че се облякъл като електротехник, изчакал жената да излезе и оставил пожарогасителя, пълен със спирт, под бюрото ѝ. След няколко минути Бейкър трябваше да се обади на Райм и Селито, за да каже, че е открил улики, сочещи към мястото, където е заложено запалителното устройство. Специалният отряд и сапьорите щяха веднага да отидат.

— Така съм заложил пожарогасителя, че ако го премести, ще я облее със спирт и ще се възпламени. Спиртът развива висока температура, но изгаря бързо. Ще я убие или обгори, но няма да причини пожар.

Ако го открият навреме, обясни убиецът, дори можеха да го обезвредят и да спасят жената. Нямаше значение; Бейкър се интересуваше само Амелия Сакс да отиде в офиса.

Стаичката на Сара беше в края на тесен коридор. Сакс щеше да извърши огледа сама, както винаги. Когато се обърне с гръб, Бейкър щеше да застреля нея и всички наоколо. Щеше да използва 32-калибровия пистолет на Дънкан, зареден с куршуми от същата кутия, която умишлено бе оставил в джипа. След като убие полицайката, Бейкър щеше да счупи близкия прозорец, който бе на три метра над задната уличка. Щеше да изхвърли пистолета оттам, сякаш Часовникаря е изскочил през прозореца и е изпуснал оръжието. Необичайното оръжие, заредено с патрони от кутията в джипа, щеше да убеди детективите, че убийството е дело на Дънкан.

Сакс щеше да умре, а разследването за корупция в участък 118 — да бъде прекратено.

— Ако други полицаи първи достигнат до тялото ѝ, ще създадеш добро впечатление, ако ги разбуташ и се опиташ да ѝ окажеш първа помощ — отбеляза Дънкан.

— Ти мислиш за всичко — възхити се Бейкър.

— Най-забележителното при часовниците — обясни убиецът, като гледаше образа на луната върху часовника — е това, че не съдържат нито една част повече или по-малко от необходимите за постигане на онова, което е искал часовникарят. Нищо не липсва, няма нищо случайно и нищо излишно. — Добави тихо: — Истинско съвършенство, как мислиш?

Амелия Сакс и Рей Пуласки бродеха из студените улици на долен Манхатън. Тя размишляваше, че понякога най-големите препятствия в едно разследване идват не от извършителите, а от случайните минувачи, свидетелите, жертвите и дори колегите ти.

Спомни си, че това бяха думи на баща ѝ и отново я обзеха мрачни мисли за клуб „Шестнайсето авеню“.

„Юмручно време, Ейми…“

Бяха тръгнали по следите на една от уликите, открити в църквата — разписката от покрит паркинг недалеч от кея, където бе убита първата жертва. Пазачите обаче не им помогнаха с нищо: „Не, госпожице, не съм виждал. Не ми познат, не помни. Ахмед — може той видял… О, днес не бил тук. Не, аз не знае негов номер…“

И така нататък.

Ядосана, Сакс кимна към един ресторант срещу гаража:

— Може да е минал оттам. Да проверим.

В този момент радиостанцията ѝ изпращя.

— Амелия, чуваш ли? — прозвуча гласът на Селито.

Тя хвана Пуласки за ръката и увеличи звука, за да чува и той.

— Да, казвай.

— Къде си?

— При реката. В гаража не са видели нищо. Сега ще проверим няколко ресторанта.

— Зарежи. Тръгвай към Трийсет и втора и Седмо. Денис Бейкър е намерил следа. Излиза, че следващата жертва работи там.

— Кой е?

— Не знаем още. Вероятно ще претърсим цялата сграда. Изпратихме сапьори и пожарникари — решил е да я изгори. Дано да стигнем навреме. Тръгвай веднага.

— След петнайсет минути сме там.

Пожарната бе изпратила двайсетина души в 27-етажната сграда. Бо Хауман подготви пет ударни отряда — от по шестима вместо обичайните четирима полицаи — които да претърсват етажите.

Заради предпразничното движение Сакс стигна за близо половин час. Не беше голямо забавяне, но и тези петнайсет минути имаха значение за нея — заради тях изпусна влизането на специалния отряд. Амелия Сакс официално беше криминалист и затова мислите ѝ бяха насочени в тази посока; в сърцето си обаче беше щурмовак — от хората, които първи влизат в опасния район.

Ако Часовникаря беше тук, това може би бе последният ѝ шанс за малко напрежение, преди да напусне полицията.

Сакс и Пуласки изтичаха на командния пункт при задния вход на сградата.

— Някакви следи от него? — попита Сакс.

Хауман поклати глава:

— Още не. На записа от охранителната камера във фоайето се вижда човек, леко напомнящ фоторобота, с чанта. Но не знаем дали е излязъл. Двете задни и двете странични врати не се охраняват и нямат камери.

— Евакуирате ли хората? — попита мъжки глас.

Сакс Се обърна. Беше детектив Денис Бейкър.

— Току-що започнахме — обясни Хауман.

— Как го откри? — попита Сакс.

— Намерих друго скривалище, в един склад. Използвал го е, за да подготвя ударите си. Открих бележки и схема на тази сграда.

Полицайката още се сърдеше на Бейкър, задето я шпионираше, но не можеше да не признае, че е свършил добра работа.

— Браво, Денис.

— Е, нищо особено — усмихна се той. — Беше просто една следа.

Той погледна към сградата и сложи ръкавиците си.

30.

15.01 ч.

В стаичката си Сара Стантън чу пращене от вътрешната оповестителна система на сградата.

Шегуваха се, че фирмата нарочно е направила нещо на говорителите, та абсолютно нищо да не се разбира. Тя отново погледна компютъра си и се провикна:

— Какво казват? Нищо не разбрах.

— Нещо обявяват — извика един от колегите ѝ.

— Уф…

— Все измислят нещо. Ужасно е. Пак ли тренировка за пожар?

— Нямам представа.

След малко се чу пищене на противопожарна аларма.

Значи позна.

След единайсети септември имаха тренировка всеки месец. Първите два пъти тя послушно излизаше с всички останали. Днес температурата беше под нулата и тя бе твърде заета. Освен това, ако наистина станеше пожар и изходите бяха блокирани, можеше просто да скочи през прозореца. Офисът ѝ беше на втория етаж.

Сара отново се вгледа в монитора.

След малко обаче чу гласове от коридора, водещ към стаичката ѝ. Явно имаше нещо спешно. Чуваше и друго — дрънкане на метал. Пожарникарска екипировка? Може би наистина ставаше нещо.

Към стаичката ѝ се приближиха тежки стъпки. Тя се обърна и видя полицаи с тъмни униформи и пистолети. Полиция? Нима имаше терористично нападение? Веднага си помисли да изтича в училището на сина си и да го вземе.

— Евакуираме сградата — обяви един полицай.

— Терористи ли? — извика някой.

— Не — отвърна той, без да обясни повече. — Движете се нормално. Облечете се и не пипайте нищо.

Сара се успокои. Нямаше защо да се тревожи за сина си.

Друг полицай извика:

— Търсим пожарогасители. Има ли пожарогасители тук? Не ги пипайте. Само ни кажете. Повтарям. Не ги пипайте!

Значи все пак беше пожар, размишляваше тя, докато се обличаше. Нямаше терористи.

Почуди се защо пожарникарите не използват свои пожарогасители. Да не са ги забравили? И защо не искаха друг да ги използва?

„Повтарям, не ги пипайте…“

Полицаят идваше към стаичката ѝ.

— Хей, пожарогасител ли ви трябва? Тук има един.

Тя вдигна тежката червена бутилка.

— Не! — изкрещя полицаят и се хвърли към нея.

Слушалката изпращя силно и Сакс присви очи.

Противопожарният и сапьорният отряд — на втория етаж, югоизточни ъглови офиси, „Харолд и компания“. Бързо! Действай, действай!

Десетина огнеборци и сапьори нарамиха оборудването си и хукнаха към задната врата.

— Какво е положението? — изкрещя Хауман в микрофона.

По радиостанцията се чуваха само откъслечни викове и вой на противопожарна аларма.

— Избухна ли? — трескаво попита командирът на специалния отряд.

— Не виждам дим — отбеляза Пуласки.

Бейкър погледна към втория етаж и поклати глава.

— Ако запалителното вещество е спирт — обади се един от пожарникарите, — ще видим дим едва след като се запалят вторичните горивни материали. Или коса и кожа, разбира се — добави спокойно.

Сакс стискаше юмруци, продължаваше да оглежда прозорците. Дали жената умираше в страшни мъки в момента? Пред очите на полицаите?

— Хайде — прошепна Бейкър.

Изведнъж от радиостанцията се чу глас:

— Намерихме устройството… Да, това е. Не се взриви.

Сакс затвори очи.

— Слава Богу — измърмори Бейкър.

През вратите излизаха хора, полицаите оглеждаха всички лица, сравняваха ги с фоторобота на Дънкан.

Доведоха една жена при Сакс, Бейкър и Пуласки. В този момент пристигна и Селито.

Жертвата, Сара Стантън, обясни, че намерила пожарогасителя под бюрото си; сутринта го нямало. Тя не видяла кой го е оставил. Един от колегите ѝ си спомнил, че забелязал човек с униформа на електротехник, но не видял лицето му и не можел да го разпознае.

Какво е положението с устройството? — изкрещя Хауман в микрофона.

Не виждам часовников механизъм — отговори един полицай, — но манометърът е чист. Може това да е детонаторът. Надушвам спирт. Сапьорите го прибраха в контейнер. Ще го закарат за обезвреждане. Още претърсваме за извършителя.

Някакви следи от него? — попита Бейкър.

Не. Има две аварийни стълбища и асансьор. Може да е избягал. На етажа има още четири-пет фирми. Може да е влязъл в някоя от тях. Ще ги претърсим след малко, само да проверим за други устройства.

След пет минути сапьорите докладваха, че в сградата няма други взривни устройства.

Сакс разпита Сара, след което се обади на Райм и го информира за положението до този момент. Жената не познаваше другите жертви и никога не беше чувала за Джералд Дънкан. Много се разстрои, когато узна, че съпругата му може да е била прегазена пред апартамента ѝ, но не си спомняше нещастни случаи в квартала.

Накрая Хауман обяви край на претърсването. Часовникаря беше избягал.

— По дяволите — измърмори Денис Бейкър. — Близо бяхме.

Обезкуражен, Райм нареди:

— Добре, направи огледа и докладвай.

Хауман изпрати два екипа в склада, където Дънкан е подготвял ударите си, в случай че убиецът се върне там.

Сакс облече гащеризона за огледи и взе металния куфар с основните уреди и материали за събиране на улики.

— Ще ти помогна — обяви Пуласки и също навлече бял гащеризон.

Тя му връчи куфара и взе втория. Типично за нея, избра по-тежкия за себе си.

На втория етаж спря и огледа коридора. Другите офиси бяха освободени и служителите се връщаха на работа. След като снима коридора, Сакс влезе в архитектурното бюро, където беше работното място на Сара Стантън.

С Пуласки извадиха основните неща за събиране на улики: пликчета, епруветки, тампони, леплива лента за частички, листа за електростатично снемане на следи от обувки и всички химикали и уреди за снемане на пръстови отпечатъци.

— Какво да правя? — попита Пуласки. — Искаш ли да огледам стълбите?

Сакс се подвоуми. Стълбите трябваше да се огледат, но щеше да е най-добре да го направи лично. Те бяха най-логичният път за влизане и бягство, Сакс не искаше да пропуснат нищо. Тя огледа стаичката на Сара и забеляза до нея друго, празно работно помещение. Логично беше да предположи, че Часовникаря е изчакал там, докато получи възможност да постави бомбата.

— Огледай тук — нареди Сакс на новобранеца.

— Дадено.

Той влезе в стаичката до работното място на Сара, извади фенерчето си и прилежно заоглежда пода. Сакс забеляза, че души въздуха — друго правило на Райм за извършване на огледи. „В това момче има хляб“ — помисли си тя.

Влезе в стаичката, където бяха намерили взривното устройство. Чу някакъв шум и погледна назад. Беше Денис Бейкър. Стоеше в коридора на четири-пет метра от стаичките. Нямаше опасност да замърси местопрестъплението.

Не знаеше защо, но се радваше, че той е тук. Спомни си правилото, когато извършваш оглед, а престъпникът е още на свобода: Търсѝ добре, но си пазѝ гърба.

Това беше разликата:

Детектив Денис Бейкър — заедно с един полицай от участък 118 — бе убил Бенджамин Крийли и Франк Сарковски. Беше трудно, но го направиха без колебание. Той бе готов да убие всеки друг цивилен, който заплашва системата му за изнудване. Никакъв проблем. Пет милиона долара в брой е добро лекарство срещу гузна съвест.

Но Бейкър никога не беше убивал друг полицай.

Намръщен и неспокоен, той наблюдаваше Амелия Сакс и Рей Пуласки, които бяха лесна мишена.

Имаше голяма разлика.

Все едно да убиеш роднина.

Тъжната истина обаче бе, че Сакс, а покрай нея и Пуласки, заплашваха живота му, защото нямаше капка съмнение, че ако го тикнат в затвора, няма да преживее и една година — полицай зад решетките можеше да се смята за труп.

Затова нямаше място за колебание.

Той огледа мястото. Да, Дънкан го беше планирал до съвършенство. Имаше прозорец. Той надникна навън. Уличката, на три метра отдолу, беше пуста. До него беше сивият метален стол, за който му беше казал убиецът. С него щеше да разбие стъклото, след като застреля полицаите. Бейкър погледна големия отдушник отстрани, чиято решетка щеше да свали, за да си помислят, че убиецът се е криел там.

Пое си дълбоко въздух.

Добре, време беше. Трябваше да действа бързо, преди да се появи още някой. Сакс бе отпратила другите полицаи, но можеше някой да дойде.

Той извади гумените ръкавици от джоба си и си ги сложи. Извади пистолета и безшумно издърпа затвора, за да се увери, че е зареден. Скри оръжието зад гърба си и се приближи още. Гледаше Сакс, която се движеше, сякаш танцуваше. С точни движения, гъвкаво, абсолютно съсредоточена в това, което прави. Беше красива гледка.

Бейкър тръсна глава, за да се върне към действителността.

Кого по-напред?

Пуласки бе на три метра от него, Сакс — на пет, и двамата с гръб.

Теоретично Пуласки би трябвало да е първи, защото беше по-близо. Бейкър обаче бе научил от Линкълн Райм за уменията на Сакс като стрелец. Щеше да извади пистолета си и да стреля за секунди. Хлапето навярно не беше вадило пистолета си в бойна ситуация. Можеше да успее да извади оръжието си, но след като убие Сакс, Бейкър нямаше да му даде възможност да стреля.

Той пак си пое дъх.

Сакс, без да иска, го улесняваше. Беше клекнала, но се изправи. Гърбът ѝ бе идеалната мишена. Бейкър вдигна пистолета, прицели се високо и дръпна спусъка.

31.

17.58 ч.

За повечето хора звукът би бил просто изщракване, един от многото шумове в голямата сграда.

Амелия Сакс обаче веднага разпозна съприкосновението на ударник на автоматично оръжие със запалката на дефектен патрон. Засечка. Беше чувала този звук стотици пъти, от собственото си оръжие и пистолетите на колегите си.

След това изщракване обикновено следваше друго — когато стрелецът изважда лошия патрон и зарежда следващия в камерата. В много случаи — като сега — това действие се извършва особено трескаво. Стрелецът трябваше да зареди веднага. Можеше да е въпрос на живот и смърт.

Всичко това стана за части от секундата. Сакс хвърли лепливото руло, с което събираше малки частички. Мигновено премести дясната си ръка към хълбока — на точното място, където държеше кобура си — и след миг се извъртя, приклекна в поза за стрелба и насочи пистолета си към мястото, откъдето бе чула шума.

С периферното си зрение видя Рей Пуласки в съседното помещение, който тревожно и с недоумение погледна оръжието ѝ.

На шест-седем метра Денис Бейкър я гледаше като втрещен. Носеше ръкавици, държеше малък пистолет — 32-калибров, помисли си тя — и се опитваше да дръпне затвора. Сакс забеляза, че е „Отоуга Мк И“, каквото Райм предполагаше, че е оръжието на Часовникаря.

Бейкър примигна. За момент не можеше да намери думи.

— Чух нещо — измънка бързо. — Помислих си, че се е върнал. Часовникаря.

— Защо дръпна спусъка?

— Не съм го дърпал, само заредих.

Тя погледна пода, където се търкаляше дефектният патрон. Единствената причина да е там бе, че се е опитал да стреля и след засечката е презаредил.

Бейкър премести пистолета в лявата си ръка и спусна дясната към бедрото си.

— Трябва да внимаваме. Мисля, че се е върнал.

Сакс насочи оръжието си право в гърдите му.

— Не прави това, Денис — прошепна, като кимна към хълбока му, където висеше служебният му пистолет. — Няма да ти се размине. Предполагам, че си с бронирана жилетка. Първият ми куршум ще е в гърдите, но следващите два ще са по-високо. Няма да ти е приятно.

— Ама… Правиш грешка. — В очите му личеше паника. — Повярвай ми.

Това не беше ли една от основните фази на отричане на лъжата, за които говореше Кейтрин Данс?

— Какво става? — попита Пуласки.

— Стой там, Рей — заповяда Сакс. — Не слушай какво гово̀ри. Извадѝ пистолета си.

— Пуласки, тя се е побъркала. Нещо ѝ става.

С периферното си зрение Сакс видя как новобранецът извади оръжието си и го насочи към Бейкър.

— Денис, оставѝ трийсет и две калибровия на масата. След това с лявата си ръка хванѝ служебния си пистолет за ръкохватката — само с палеца и показалеца. Оставѝ го и се отдръпнѝ на пет крачки. След това легнѝ по корем. Ясно ли е?

— Нищо не разбираш.

— Няма какво да разбирам — бавно отговори тя. — Искам да направиш това, което ти наредих току-що.

— Ама…

Веднага.

— Ти си полудяла — измърмори Бейкър. — Хванала си ме на мушка, откакто ти казах за имейла и за гаджето ти. Искаш да ме злепоставиш… Пуласки, тя ще ме убие. Това е неподчинение. Не допускай и ти да пострадаш заради нея.

— Изпълнете нарежданията на детектив Сакс — заповяда младежът. — Иначе аз ще ви обезоръжа. Избирайте.

Минаха няколко секунди, които ѝ се сториха часове. Никой не помръдваше.

— Мамка му — изсъска Бейкър, остави пистолетите и легна на пода, както му бяха заповядали. — Много ще загазите, и двамата.

— Сложѝ му белезници — нареди Сакс на Пуласки.

Държеше Бейкър на прицел, докато новобранецът стягаше ръцете му зад гърба.

— Претърсѝ го.

Сакс вдигна радиостанцията си.

— Детектив пет осем осем пет до Хауман. Чуваш ли ме?

— Казвай.

— Случи се нещо непредвидено. Имаме арестант и искам да го отведете долу.

— Какво става? — попита командирът на специалния отряд. — Престъпника ли хванахте?

— Това и аз искам да знам — отвърна тя и прибра оръжието си.

След последното развитие на събитията пред офис сградата, където детектив Денис Бейкър бе направил опит да убие Амелия Сакс и Рей Пуласки, имаше нов посетител.

С помощта на контролното устройство под дясната си ръка Линкълн Райм се приближи с инвалидната количка до входа на постройката. Бейкър, окован с белезници, седеше в една патрулна кола наблизо. Беше бял като платно. Гледаше право напред.

Отначало твърдеше, че Сакс му има зъб заради случая с Ник Карели. Райм реши да провери. Обади се на висшия полицейски началник, който му беше изпратил писмото по електронната поща. Оказа се, че Бейкър е изказал тревога по отношение на възможната връзка на Сакс с бившия затворник. Никой от началството не му беше изпращал имейл; Бейкър го бе написал сам. Беше измислил всичко като повод да шпионира Сакс.

Когато това се разбра, Бейкър спря да протестира.

Райм се приближи с количката към мястото, където Селито и Хауман бяха организирали командния си пункт. Спря при тях и дебелият детектив разказа какво се е случило горе.

— Не разбирам — завърши отчаяно. — Нищо не разбирам.

Селито потърка голите си длани. Погледна към ясното синьо небе, сякаш едва сега осъзнаваше, че това е един от най-студените месеци в историята на града. Когато водеше разследване, не чувстваше жега и студ.

— Какво намерихте у него? — попита Райм.

— Само трийсет и два калибровия пистолет и гумени ръкавици — отвърна Пуласки. — Освен личните вещи.

След малко дойде и Амелия Сакс, носеше кутия с десетина пликчета за улики. Бе претърсила колата на Бейкър.

— Имаме напредък, Райм. Вижте това.

Показа им пликчетата едно по едно. Имаше кокаин, петдесет хиляди долара в брой, стари дрехи, касови бележки от клубове и барове в Манхатън, включително от „Сейнт Джеймс“. Вдигна едно пликче, в което на пръв поглед нямаше нищо. При внимателно вглеждане обаче можеха да се видят фини влакна.

— Чердже от кола, а? — попита криминалистът.

— Да. Кафяво.

— Обзалагам се, че са същите като от джипа.

— Това си мислех и аз.

Още една връзка с Часовникаря.

Райм кимна, втренчен в пликчето, което трептеше на вятъра. Почувства онази вълна на задоволство, както всеки път, щом парченцата на мозайката започнеха да се подреждат.

Обърна се към патрулната кола, в която седеше Бейкър:

— Кога си работил в Сто и осемнайсети?

Бейкър го изгледа злобно:

— Майната ти. Нищо няма да ви кажа. Някой се опитва да ме натопи.

Райм се обърна към Селито:

— Обадѝ се в „Личен състав“. Искам да знам къде е работил преди.

Селито телефонира и след малко докладва:

— Позна. Две години е работил в Сто и осемнайсети. В „Наркотици и убийства“. Преди три години са го повишили и е отишъл в централното управление.

— Как се запозна с Дънкан?

Бейкър се сви и отново се втренчи право напред.

— Виж ти, разследванията май се сляха.

— Какво? — не разбра Селито.

— Сливане, Лон. Събиране. Обединяване. Не решаваш ли кръстословици?

Селито изръмжа:

— Кои разследвания?

— Не е ли очевидно? Разследването на Сакс за корупция в участък 118 и случаят с Часовникаря. Изобщо не са били различни случаи. Двете страни на острието, ако мога така да се изразя — заяви Райм, доволен от сполучливата метафора.

„Моят случай и Онзи случай…“

— Би ли обяснил?

Какво толкова имаше за обясняване?

Сакс поне разбра какво става:

— Бейкър е основен играч в престъпните машинации в Сто и осемнайсети. Наел е Часовникаря, или Дънкан, да ме отстрани от разследването, защото съм била твърде близо да го разкрия.

— Това доказва, че наистина има нещо гнило в Дания.

Сега пък Пуласки не разбра:

— В Дания ли? Това не е ли Европа?

— Това е Шекспир, Рей — раздразнено отговори криминалистът.

Младежът смутено поклати глава и той се отказа да обяснява повече.

Сакс продължи:

— Това доказва, че в участък 118 наистина става нещо нередно. Очевидно не е просто потулване на материали от разследвания на организираната престъпност. Изглежда, че те са основните играчи.

Загледан разсеяно към сградата, Райм кимна; вятърът и студът не му правеха впечатление. Имаше, разбира се, неизяснени въпроси. Например не се знаеше дали Винсънт Рейнолдс наистина е партньор на убиеца, или просто е бил натопен. Освен това тепърва трябваше да търсят неизвестния съучастник на Бейкър, стоящ зад цялата престъпна схема.

— Кой е човекът в Мериленд? — попита той. — С кого работиш? С мафията или с друг?

— А бе, ти глух ли си? — изсъска Бейкър. — Нищо няма да ви кажа.

— Карайте го в участъка — нареди Селито на униформения полицай до колата. — Арестувайте го за опит за убийство. По-късно ще има и други обвинения. — Докато гледаха как автомобилът се отдалечава, детективът поклати глава: — Божичко. Какъв късмет.

— Късмет ли? — сепна се Райм, който си спомни, че Селито е споменал тази дума и преди.

— Да, че Дънкан не уби повече хора. А пък и Амелия. Ако пистолетът му не беше засякъл…

Замълча, преди да изрече какво би могло да се случи.

Линкълн Райм вярваше в късмета почти толкова, колкото в призраци или летящи чинии. Понечи да попита къде, по дяволите, виждат тук късмет, но изведнъж му хрумна нещо.

Късмет…

Изведнъж мислите като че ли се запрескачаха в ума му. Той се намръщи:

— Странно… — Замълча. След малко прошепна: — Дънкан.

— Какво има, Линк? Добре ли си?

— Райм? — разтревожи се Сакс.

— Шшшът.

С помощта на контролното табло бавно завъртя количката, огледа близката уличка, после пликчетата и кутиите, които Сакс бе събрала. Изкиска се тихо.

— Дай ми пистолета на Бейкър — нареди.

— Служебния ли? — попита Пуласки.

— Разбира се, че не. Другия. Трийсет и два калибровия. Къде е? Хайде, по-бързо!

Пуласки намери оръжието в едно пликче. Донесе му го.

— Разглобѝ го.

— Аз ли? — попита новобранецът.

— Не, тя.

Райм кимна към Сакс.

Тя разстла един найлон на земята, смени кожените си ръкавици с гумени и за няколко секунди разглоби оръжието.

— Покажѝ ми частите една по една.

Тя изпълни нареждането. Погледите им се срещнаха. Сакс се намръщи.

Райм кимна:

— Новобранец!

— Да, сър?

— Искам да говоря със съдебния лекар. Свържи ме с него.

— Слушам. По телефона ли?

Райм въздъхна и от устата му излезе облаче па̀ра:

— Можеш да пробваш и с телеграма. Можеш да отидеш у тях. Но мисля, че най-сполучливо ще е, ако използваш… проклетия… телефон! И не ме карай да чакам. Трябва ми сега.

Младежът извади бързо телефона си и започна да набира.

— Линк — измънка Селито, — какво значи…

— Искам и ти да свършиш нещо, Лон.

— Да, какво?

— Отсреща има един човек, гледа ни. В началото на онази уличка.

Селито погледна натам.

— Видях го. Изглежда ми познат.

Човекът беше слаб, носеше черни очила, въпреки че се свечеряваше, шапка, дънки и кожено яке.

— Поканѝ го при нас. Искам да му задам няколко въпроса.

Селито се засмя:

— Нали не обичаш свидетели.

— По принцип не, но в този случай ще направя изключение.

Дебелият детектив сви рамене:

— Добре. Но кой е той?

— Може и да бъркам — отвърна Райм с тон на човек, който рядко греши, — но имам предчувствие, че е Часовникаря.

32.

18.41 ч.

Джералд Дънкан седеше на тротоара до Сакс и Селито. Беше с белезници. Бяха му взели черните очила, шапката, портфейла и кървавия нож за картон.

За разлика от Денис Бейкър той се държеше учтиво и услужливо — въпреки че бе повален на земята и обискиран от трима полицаи, между които Сакс, доста груба при слагането на белезници особено при извършители като този.

Шофьорската книжка потвърждаваше самоличността му.

— Бога ми — възкликна Селито, — как го забеляза?

Заключението на Райм за самоличността на човека от уличката не беше чак толкова гениално, колкото изглеждаше. Още преди да го забележи, се бе досетил, че Часовникаря не е избягал от местопрестъплението.

Пуласки обяви:

— Ето го. Съдебният лекар.

Райм наклони главата си към телефона, който новобранецът поднесе към ухото му, и заговори с лекаря. Патоанатомът му каза някои интересни неща. Райм му благодари и кимна; Пуласки затвори телефона. Криминалистът се приближи с инвалидната количка до Дънкан.

— Вие сте Линкълн Райм — отбеляза арестуваният, сякаш се чувстваше поласкан от тази среща.

— Да. А вие сте така нареченият Часовникар.

Престъпникът се засмя многозначително.

Райм го огледа от глава до пети. Изглеждаше уморен, но излъчваше спокойствие, дори задоволство.

Райм се усмихна — голяма рядкост — и попита:

— Добре. Кой беше онзи човек? Жертвата в тясната уличка. Можем да проверим в обществените регистри, но ще е чиста загуба на време, нали?

Дънкан го изгледа изненадано:

— И това ли се досетихте?

— Какво за Адамс? — попита Селито, който осъзна, че точно за него става дума. — Какво става тук, Линк?

— Питам заподозрения за човека, когато намерихме вчера сутринта с премазано гърло. Интересува ме кой е и как е умрял.

— Този мръсник го е убил — изсъска Селито.

— Не, не го е убил. Току-що говорих със съдебния лекар. Не е готов с окончателния си доклад, но ми каза първоначалните си наблюдения. Жертвата е умряла между пет и шест часа в понеделник, не в единайсет. Смъртта е причинена от тежки вътрешни наранявания като от автомобилна катастрофа или падане от високо. Гърлото му е било премазано след това. На сутринта трупът е бил замръзнал, затова лекарите не можаха да определят точния час на настъпване на смъртта. — Райм вдигна вежди. — Е, господин Дънкан. Кой и кога?

— Казва се Джеймс Пикъринг. Загинал при катастрофа в Уестчестър.

— Продължавайте. И не забравяйте, че има много неща да обяснявате.

— Чух за това по полицейската честота. Линейката закара трупа в моргата на окръжната болница в Йонкърс. Откраднах го оттам.

— Обадѝ се в болницата — нареди Райм на Сакс.

Тя телефонира. След кратък разговор обяви:

— Трийсет и една годишен мъж, катастрофирал на „Бронкс Ривър Паркуей“ около шест часа в понеделник. Занесъл на заледен участък. Загинал моментално от вътрешни травми. Име — Джеймс Пикъринг. Трупът е бил закаран в болницата, но изчезнал. Помислили си, че по погрешка е бил откаран в друга морга, но не могли да го открият. Роднините му не са особено радостни от това, както може да се очаква.

— Съжалявам за това — измърмори Дънкан с изражение на искрено разкаяние. — Но нямах друг избор. Всичките му лични вещи са у мен, ще ги върна. Готов съм да покрия погребалните разходи.

— Ами документите и вещите, които намерихме в дрехите на трупа? — попита Сакс.

— Фалшиви са. Няма да издържат по-внимателна проверка, но трябваше да ви заблудя само за няколко дни.

— Откраднали сте трупа, закарали сте го в уличката и сте поставили релсата на врата му, за да изглежда, сякаш е умрял бавно.

Дънкан кимна.

— След това сте оставили часовника и бележката.

— Да.

Селито се намеси:

— Ами кеят, на Двайсет и трета улица? Какво ще кажете за тамошната жертва?

Райм погледна Дънкан:

— Кръвта ви АВ положителна ли е?

Дънкан се засмя:

— Добър сте.

— На кея не е бил убит никой, Лон. Било е неговата кръв. — Райм пак се обърна към арестанта: — Оставили сте бележката и часовника на кея и сте пролели своя кръв. Също и на якето, което сте хвърлили в реката. Следите от нокти също са от вас. Как си източихте кръв? Сам ли?

— Не, в една болница в Ню Джърси. Казах, че искам да си събера в резерва, защото трябва да ме оперират.

— Ето откъде са се взели антикоагулантите.

За съхранение в кръвта обикновено се добавят противосъсирващи вещества.

Дънкан кимна:

— Чудех се дали ще забележите.

— Ами парченцето от нокът?

Дънкан показа безименния си пръст. Част от нокътя му липсваше. Беше го отчупил сам. Той добави:

— Винсънт ви е разказал за един младеж, когото уж съм убил при църквата. Кръвта върху ножа и по един вестник, който хвърлих в близката кофа — ако още е там — също е моя.

— Как стана? — попита Райм.

— Беше непредвидено. Винсънт мислеше, че момчето е видяло ножа му. Затова трябваше да симулирам, че съм го убил. Иначе Винсънт можеше да ме заподозре. Последвах младежа зад ъгъла, скрих се в един вход, порязах се и размазах от кръвта си по ножа. — Той показа една прясна рана на ръката си. — Можете да я изследвате.

— О, не се тревожете. Ще я изследваме… — На Райм му хрумна още нещо. — Ами колата? Не сте убили никого, за да откраднете буика, нали?

Не бяха получили сигнали нито за изчезнал студент в Челси, нито за убийство при кражба на кола другаде в града.

Лон Селито повтори:

— Какво, по дяволите, става тук?

Беше му станало като мантра.

— Той не е сериен убиец — обясни Райм. — Изобщо не е убиец. Режисирал е всичко, за да се представи като такъв.

— И жена му не е загинала при катастрофа? — попита дебелият детектив.

— Никога не съм бил женен.

Райм се изсмя мрачно:

— Каква ирония. Всички престъпници, които сме преследвали досега, са се опитвали да прикрият следите си. Господин Дънкан е невинен, но иска да се представи за убиец.

— Как разбра? — недоумяваше Селито.

— Две неща, които ти каза, Лон, ме накараха да се усъмня.

— Аз ли?

— Първо, ти спомена името му.

— Е, какво? Знаехме го от преди.

— Именно. Защото Винсънт Рейнолдс ни го каза. Но господин Дънкан винаги носи гумени ръкавици, за да не оставя отпечатъци. Твърде предпазлив е, за да издаде истинското си име пред човек като Винсънт — освен ако не му е все едно дали ще го разкрием. Освен това ти каза, че имаме късмет, задето не е убил последните жертви и Амелия. Отначало това ме ядоса. Но после се замислих. Ти беше прав. Всъщност жертвите не бяха спасени от нас. Цветарката, Джоан. Разбира се, досетих се, че тя е следващата жертва, но тя сама се обади на полицията, след като чула шум в ателието си — шум, издаден може би нарочно.

— Да — потвърди Дънкан, — а оставих макарата на пода, за да се досети, че някой е влизал.

Сакс се намеси:

— Луси, военнослужещата в Гринич Вилидж — бил е подаден анонимен сигнал за влизане с взлом. Но не е имало случаен очевидец, нали? Вие сам сте се обадили.

Той кимна:

— Казах на Винсънт, че някой ме е видял, но аз се обадих от уличен автомат.

Райм кимна към сградата зад тях:

— Предполагам, че пожарогасителят нямаше да гръмне.

— Безвреден е. Сипах малко спирт отгоре, но иначе е пълен с вода.

Селито телефонира в участък 6, където бе командването на сапьорния отряд. След малко затвори и кимна:

— Чиста вода.

— Също като пистолета, който сте дали на Бейкър, за да убие Сакс. — Райм кимна към разглобения 32-калибров пистолет. — Проверих го, ударникът е изпилен.

— Повредих и цевта — добави Дънкан, като погледна Сакс. — Можете да проверите. Знаех, че не може да използва служебното си оръжие, защото това би го свързало с убийството.

— Добре — изръмжа Селито. — Стига толкоз! Някой да ми обясни какво става.

Райм сви рамене:

— Аз свърших, каквото зависеше от мен. Нека господин Дънкан да ни разкаже останалото. Предполагам, че през цялото време е смятал да ни осветли. Затова стоеше отсреща и наблюдаваше представлението.

Дънкан кимна:

— Много точно се изразихте, детектив Райм.

— Вече не съм детектив, цивилен съм — уточни криминалистът.

— Целта на всичко, което направих, е това, което се случи тук. И наистина, достави ми огромно удоволствие — да видя как този кучи син Денис Бейкър отива в затвора.

Продължавайте.

Дънкан заразказва:

— Преди година дойдох в Ню Йорк по бизнес, фирмата ми се занимава с отдаване под наем на машини. Работех с най-добрия си приятел. Преди двайсет години в армията той спаси живота ми. И така, цял ден работихме с документацията, след това се прибрахме в хотелите си, за да се преоблечем за вечеря. Той обаче не дойде в ресторанта. Научих, че е бил застрелян. Полицията твърдеше, че било при опит за грабеж. Нещо обаче не беше наред. Така де, колко често крадците застрелват жертвите си в челото — два пъти?

— О, убийствата с огнестрелно оръжие по време на грабеж са изключително рядко явление според последните статистически… — намеси се Пуласки, но замълча смутено под строгия поглед на Райм.

Дънкан продължи:

— Спомних си, че приятелят ми бе споделил нещо странно. Спомена, че предишната нощ е бил в един клуб край реката. Когато излязъл, двама полицаи го дръпнали настрани и казали, че са го видели да купува наркотици. Това, разбира се, бяха глупости. Той не вземаше наркотици. Знам със сигурност. Той се досетил, че го рекетират и поискал да разговаря с по-висш началник. Смятал да се обади в управлението и да се оплаче. В следващия момент няколко души излезли от клуба и полицаите го пуснали. На следващата вечер го застреляха. Твърде голямо съвпадение. На няколко пъти посетих клуба и разпитвах. Струваше ми пет хиляди долара, но накрая ми казаха, че Денис Бейкър и неколцина други изнудват клиенти на няколко скъпи бара и клуба в центъра.

Дънкан описа как полицаите подхвърляли наркотици на бизнесмени или децата им и им предлагат да оттеглят обвиненията в замяна на тлъсти суми.

— Изчезналите наркотици от Сто и осемнайсети — досети се Пуласки.

Сакс кимна:

— Не стигат за продажба, но са предостатъчно за подхвърляне като фалшиви улики.

— Чух, че централата им била в някакъв бар в Манхатън — добави Дънкан.

— „Сейнт Джеймс“.

— Звучи ми познато. Срещат се там след края на работния ден.

— Как се казва приятелят ви, когото са убили? — попита Райм.

Дънкан му каза името и Селито се обади в отдел „Убийства“? Вярно беше. Човекът бил убит при опит за грабеж, нямаше заподозрени.

— Използвах информатора си в клуба — срещу солидна сума — за да ме свърже с хората на Бейкър. Накрая се запознах и с него. Представих се за наемен убиец и му предложих услугите си, ако има нужда. За известно време имаше затишие. Вече си мислех, че са го заловили или пък се е отказал от престъпленията. Започнах да се ядосвам. Най-сетне Бейкър ми се обади и се срещнахме. Оказа се, че ме е проучвал, за да е сигурен в мен. Очевидно бе останал доволен. Не ми каза подробности, но обясни, че бизнесът му е застрашен. Заедно с друг полицай се били погрижили за някакви проблеми.

— Крийли и Сарковски — намеси се Сакс. — Спомена ли за тях?

— Не ми каза имена, но стана ясно, че говори за убийства.

Сакс поклати глава:

— Мислех си, че някой от Сто и осемнайсети взема подкупи от мафията, за да задържа разследвания. Оказва се, че истинските извършители са били полицаи.

Дънкан продължи:

— Бейкър каза, че трябва да елиминира някого, една жена, детектив. Но не можели да я очистят те, защото щяло да стане ясно, че убийството е свързано с разследването, което води. Дадох му идея да се представя за сериен убиец. Дори си измислих прякор — Часовникаря.

— Ето защо не намерихме името ви в часовникарските организации — вметна Селито.

— Да. Това си беше чисто моя измислица… Трябваше ми някой, който да ви пробута информация, за да си помислите, че наистина съм психопат. Така Бейкър ме свърза с Винсънт Рейнолдс — преди години го заловил при опит за изнасилване. След това започнах с мнимите нападения. Първите две бяха режисирани, когато Винсънт още го нямаше. Другите, след като започнах да го взимам с мен, нарочно се провалиха. Трябваше да направя така, че да откриете кутията с патрони, за да свържа Часовникаря с Бейкър. Смятах да ги оставя някъде, сякаш съм ги изпуснал. Обаче… — Дънкан се изсмя — … не се наложи. Вие намерихте джипа и за малко да ни хванете.

— Затова бяхте оставили патроните.

— Да. Книгата също.

На Райм му хрумна още един въпрос:

— Полицаят, който извърши оглед на гаража, каза, че джипът е спрян на странно открито място. Искали сте да сте сигурен, че ще го открием.

— Точно така… Всички други мними престъпления бяха само подготовка за това тук — за да хванете Бейкър, когато се опита да я убие. Така получавате официален повод да претърсите къщата и колата му и да намерите улики, за да го вкарате в затвора.

— Ами стихотворението? „Пълната Студена луна…“

— Съчиних го сам. — Дънкан се усмихна. — Повече ме бива за бизнесмен, отколкото за поет, но ми се стори достатъчно зловещо за целите ми.

— Защото избрахте точно тези хора за жертви?

— Не съм ги избирал. Избирах местата, защото позволяваха бързо бягство. Последното, този офис, беше удобно, за да устроя капан на Бейкър.

— Отмъщение за приятеля ви — измърмори Сакс. — Всеки друг просто би убил Бейкър.

Дънкан заяви искрено:

— Не мога да нараня никого. Просто не мога. Може малко да съм нарушил закона… признавам, че извърших някои престъпления, но никой не пострада. Дори колите не бяха крадени. Бейкър сам ми ги намери от полицейския паркинг.

— Ами жената, която се представи за сестра на първата жертва? — попита Сакс. — Коя беше?

— Една приятелка, която помолих да ми помогне. Миналата година ѝ дадох много пари на заем, но няма как да ми ги върне. Затова се съгласи да ми помогне.

— Ами момичето, което беше в колата ѝ?

— Дъщеря ѝ.

— Как се казва жената?

Дънкан се усмихна лукаво:

— Нека остане в тайна. Обещах да не я издавам. Както и на човека от клуба, който ме свърза с Бейкър. Това беше част от сделката.

— Кой освен Бейкър е замесен в престъпленията?

Дънкан със съжаление поклати глава:

— Де да можех да ви кажа. Иска ми се да разоблича всички. Опитах се да узная. Но той беше твърде хитър. Не говореше за престъпленията си. Знам обаче, че има партньор, на висш пост, както изглежда.

— В Мериленд или в Ню Йорк? — поинтересува се Сакс.

— Не знам. Възможно е. Колкото до другите полицаи от участъка, останах с впечатлението, че са осем или девет. Опитах се да узная кои са, но успях да подмамя само Бейкър.

До жълтата лента, ограждаща местопрестъплението, спря лъскава черна кола. От нея слезе строен пооплешивял мъж и се приближи. Това бе един от старшите районни прокурори. Райм бе свидетелствал на няколко дела, на които той беше обвинител. Криминалистът кимна в знак на съгласие и Селито разказа как са се развили нещата.

Прокурорът внимателно изслуша странния разказ. Повечето престъпници, които бе изпращал зад решетките, бяха глупаци от типа на Тони Сопрано или дори още по-глупави наркомани или бандити. Явно му бе забавно да чуе за деянията на толкова хитър престъпник — който в крайна сметка не беше извършил нищо чак толкова противозаконно. Пък и разкриването на корупция в полицията като че ли му беше доста по-интересно от залавянето на серийни убийци.

— Това разследване не трябва ли да се води от вътрешния отдел?

— Не — отвърна Сакс. — Аз го водя.

— Кой даде разрешение?

— Флеърти.

— Инспектор Мерилин Флеърти?

— Същата.

Той кимна, започна да задава въпроси и да си води записки. След пет минути спря и се намръщи:

— Добре, имаме влизане с взлом, влизане в частен имот… но няма грабеж.

Грабеж беше влизане с взлом с предумисъл за извършване на престъпление — кражба или убийство. Дънкан не смяташе да прави подобно нещо.

Прокурорът добави:

— Кражба на тленни останки…

— Вземане на заем. Не съм възнамерявал да запазя трупа за себе си — уточни Дънкан.

— Хъм, нека съдията да реши. Извършили сте обаче възпрепятстване на правосъдието и намеса в работата на полицията…

Дънкан се намръщи:

— Всъщност, след като не е имало убийства, работата на полицията е била безсмислена, следователно намесата в нея не е причинила вреда.

Райм се изкиска.

Прокурорът обаче се престори, че не е чул коментара.

— Притежание на огнестрелно оръжие…

— Цевта е запушена — контрира Дънкан. — Неизползваемо е.

— Ами крадените превозни средства? Откъде са дошли?

Дънкан обясни как Бейкър ги е взел от полицейския паркинг в Куинс. Кимна към купчината с личните си вещи, сред които имаше и ключове от кола:

— Буикът е малко по-нататък по улицата. На Трийсет и първа. Бейкър го е откраднал от същото място, като джипа.

— Как вземахте колите? Има ли други замесени?

— Отивахме заедно. Вземахме ги от паркинга на един ресторант. Бейкър имаше познати, които му ги оставяха там.

— Имена?

— Не знам.

— Кой ресторант?

— Някакво гръцко заведение. Не си спомням името. Стига се по Четиристотин деветдесет и пето шосе. Не си спомням изхода, но се намира отляво, десетина минути след изхода на тунела „Мидтаун“.

— На север — отбеляза Селито. — Ще изпратим хора да проверят. Може би Бейкър е въртял търговия и с конфискувани автомобили.

Прокурорът поклати глава:

— Надявам се, че разбирате последствията от това, което сте извършили. Не само престъпленията. Ще бъдете глобен за отклоняване на коли и личен състав. Става дума за десетки, стотици хиляди долара.

Дънкан кимна:

— Няма проблем. Преди да започна, проверих закона и препоръчителните наказания. Реших, че си струва да рискувам да полежа в затвора, ако ще разоблича Бейкър. Не бих го направил обаче, ако имаше опасност да пострадат невинни хора.

— Все пак сте изложили хора на риск — измърмори Селито. — Пуласки бе нападнат в покрития паркинг, където бяхте оставили джипа. Можеха да го убият.

Дънкан се засмя:

— Не, не разбирате, аз го спасих. Когато оставихме джипа и побягнахме, видях онзи бездомник. Не ми хареса. Държеше сопа или щанга от кола. След като с Винсънт се разделихме, аз се върнах, за да се уверя, че няма да нарани никого. Когато тръгна към вас… — Дънкан погледна Пуласки — … намерих един захвърлен тас от джанта и го ударих в стената, за да се обърнете и да го видите.

Новобранецът кимна:

— Да, така стана. Помислих си, че бездомникът се е препънал или е ритнал нещо. Каквато и да е причината, бях готов да го посрещна. Наистина наблизо имаше тас от джанта.

— Колкото до Винсънт — продължи Дънкан, — стараех се да не го допускам до жените, за да не ги нападне. Аз го издадох. Обадих се в полицията да сигнализирам за него. Мога да го докажа.

Даде подробности кога и къде е бил заловен изнасилвачът, което доказваше твърдението му.

Прокурорът изглеждаше объркан. Погледна записките си, после Дънкан и поглади лъскавото си теме. Ушите му бяха червени от студа.

— Трябва да се консултирам с главния прокурор. — Обърна се към униформените полицаи наблизо. — Заведете го в управлението.

Помогнаха на Дънкан да се изправи.

Амелия Сакс попита:

— Защо просто не дойдохте да ни кажете какво се е случило? Или да запишете Бейкър, докато признава за престъпленията си? Можехме да избегнем този фарс.

Дънкан се изсмя мрачно:

— На кого можех да се доверя? На кого да изпратя записа? Откъде да знам кой е честен и не работи за Бейкър… Това е често срещано явление.

— Кое?

— Корумпираните полицаи.

Райм забеляза, че Сакс настръхна при тези думи. Двама униформени отведоха арестанта и го качиха в една патрулна кола.

Поне засега отново бяха един екип.

„Ти и аз, Сакс…“

Случаят на Амелия Сакс се бе слял с този на Линкълн Райм и макар че Часовникаря се беше оказал безобиден, все още имаха много работа. Скандалът за корупция в участък 118 започваше „да припарва“, както се изрази Селито (на което Райм отговори жлъчно: „Какви поетични изрази си започнал да използваш“). Убиецът или убийците на Бенджамин Крийли и Франк Сарковски тепърва трябваше да се търсят сред полицаите, заподозрени в съучастничество. А пък обвиненията срещу Бейкър — и неизвестния му партньор — трябваше да се подплатят с доказателства.

Кейтрин Данс предложи да остане още и да разпита Бейкър, но той отказваше да говори, затова се налагаше да разчитат на традиционните методи за анализ на улики и разследване.

По нареждане на Райм Пуласки провери телефонните разговори на Бейкър и дневника му, за да види с кого е контактувал най-често в участък 118 и иначе, но не намери нищо полезно. Мел Купър и Сакс анализираха материалите, събрани от колата на Бейкър, къщата му в Лонг Айлънд и кабинета му на „Полис Плаза“ 1, а също от жилищата на няколкото му любовници (никоя от които не знаеше за другите). Сакс извърши огледите с типичната си старателност и донесе у Райм купища дрехи, инструменти, бележници, документи, снимки, оръжия и комплект стари автомобилни гуми с много частици между грайферите.

След един час анализиране на всичко това Купър обяви:

— Ох, най-после нещо.

— Какво? — попита Райм.

— Открих следи от пепел върху някои от дрехите в багажника на Бейкър — обясни Сакс.

— И какво? — полюбопитства Селито.

— Същата като пепелта в камината на Крийли — отвърна Купър. — Свързва го с местопрестъплението.

В пробите от колата на Бейкър намериха и влакна от черджето в джипа на Часовникаря, а от гаража му — влакна от въжето, с което е бил обесен Крийли.

— Искам да свържем Бейкър и със смъртта на Сарковски — заяви Райм. — Изпратете Нанси Симпсън и Франк Ретиг в Куинс, където е бил намерен трупът. Да вземат проби от почвата. Може по нея да разкрием някой от съучастниците на Бейкър.

— В пръстта пред камината на Крийли имаше химически вещества като от индустриална зона — напомни Сакс. — Може да намерим съвпадения.

— Добре.

Селито телефонира в отдела по криминалистика в Куинс и нареди да съберат проби.

Сакс и Купър откриха също пясък и растителни останки, които се оказаха водорасли. Пробата бе от колата на Бейкър. Подобни остатъци имаше и в гаража му.

— Пясък и водорасли — измърмори Райм. — Може да са от онази вила в Мериленд. Може би е на Бейкър или на някоя от любовниците му.

Провериха в регистрите за недвижими имоти, но установиха, че случаят не е такъв. Смутена, Сакс се вгледа в таблицата за уликите — за Онзи случай.

— Мерилендската връзка, партньорът на Бейкър. Трябва да го намерим. Щом са убили двама души и направиха опит да очистят мен и Рей, няма да се спрат. Знаят, че сме близо и ще искат да отстранят всички свидетели. Може би в момента унищожават доказателства.

Сакс замълча. Изглеждаше разтревожена.

Трудно е, когато приятелката ти е също партньор и в работата. Линкълн Райм обаче не можа да се сдържи, дори — особено — пред Амелия Сакс. Ето защо прошепна:

— Това е твой случай, Сакс. Ти си вникнала в него, не аз. Накъде водят следите?

— Не знам.

Тя ожесточено зачопли кожичките на пръстите си. Стисна устни, поклати глава и се втренчи в таблицата. Бяха в задънена улица.

— Нямаме достатъчно улики.

— Уликите никога не са достатъчно. Но това не е оправдание. Това ни е работата, Сакс. Ние сме тези, които оглеждат няколко мръсни тухли и трябва да се досетят как е изглеждал целият замък.

Тя поклати глава:

— Не знам.

— Не мога да ти помогна, Сакс… Трябва сама да се досетиш. Помисли какво имаме. Мерилендска връзка… Някой те следи с мерцедес… Солена вода и водорасли… Пари, много пари. Продажни ченгета.

— Не знам — упорито повтори тя.

Тя го погледна. В строгите му очи се четеше едно послание: „Утре можеш да се махнеш и да захвърлиш кариерата си. Но днес си все още полицай, затова си върши работата.“

Тя заби още по-силно нокти в пръстите си.

— Има още нещо, нещо пропускаш — прошепна Райм и също погледна таблицата.

— Искате да кажете да погледнем извън клетката си — намеси се Рей Пуласки.

Райм се сопна:

— Щом си в клетката, може би има причина да си там. Не гледай навън; просто помисли внимателно какво има вътре при теб… Е, Сакс, какво виждаш тук?

Тя остана загледана в таблицата за известно време.

После се усмихна и прошепна:

— Мериленд.

33.

20.36 ч.

Амелия Сакс влезе в изоставеното магазинче в Малката Италия, на юг от Гринич Вилидж в Манхатън. Прозорците бяха замацани с боя и вътре светеше самотна крушка. Вратата към тъмния склад отзад бе открехната и през нея се виждаха голяма купчина боклук, стари полици и прашни консерви доматено пюре.

Магазинчето приличаше на бивше място за явки на дребна бандитска групировка и всъщност това бе точно така допреди година, когато организацията беше разкрита. Мястото временно беше собственост на общината, която се опитваше да го пробута на някого, но засега нямаше купувачи. Според Селито бе подходящо и безопасно за среща.

Около паянтовата маса седяха заместник-кметът Робърт Уолас и млад детектив от вътрешния отдел на полицията. Детективът поздрави Сакс със силно ръкостискане, гледаше я така, сякаш я желаеше повече от всичко на света.

Тя кимна сдържано, за да му покаже, че единственото, от което се интересува, е да си свърши работата. След като премисли фактите, след като погледна вътре в клетката, както я посъветва Райм, Сакс бе достигнала до доста неприятни изводи.

— Казахте, че е възникнала деликатна ситуация — отбеляза Уолас. — Не искахте да говорите по телефона.

Тя накратко им разказа за Джералд Дънкан и Денис Бейкър. Уолас беше запознат със случая, но детективът от вътрешния отдел се изсмя изненадано:

— Този Дънкан е бил съвестният гражданин? Искал е да разобличи корумпирано ченге? Затова ли го е направил?

— Да.

— Знае ли други имена?

— Само Бейкър. В участък 118 има още десетина и мисля, че открих кой е главният играч.

— Кой, партньорът на Бейкър ли? — нетърпеливо попита Уолас.

— Да. — Сакс поклати глава. — През цялото време търсехме човек с връзки в Мериленд… Жестоко сгрешихме.

— Мериленд ли? — не разбра детективът.

Сакс се изсмя мрачно:

— Нали знаете играта „развален телефон“.

Уолас кимна:

— Когато всеки прошепва дума на седналия до него и накрая се получава нещо различно?

— Да. Източникът ми спомена Мериленд, но мисля, че става дума за Мерилин.

— Име на човек? — Уолас присви очи. — Чакайте, да нямате предвид…

— Инспектор Мерилин Флеърти.

— Не е възможно.

Детективът от вътрешния отдел поклати глава:

— Абсурд.

— Иска ми се да грешах. Но имаме доказателства. В колата на Бейкър намерихме пясък и следи от морска вода. Тя има къща в Кънектикът, близо до брега. Освен това някой ме следеше с мерцедес „А Ем Ге“. Първо си помислих, че са мафиоти от Джърси или Балтимор. Оказва се обаче, че Флеърти има такъв автомобил.

— Полицай с „А Ем Ге“? — не повярва на ушите си детективът.

— Да не забравяме, че Флеърти печели незаконно по двеста хиляди годишно — напомни му Сакс. — Освен това в джипа на Часовникаря намерихме черни и побелели косми приблизително с нейната дължина. И не забравяйте — тя упорито се противопоставяше на намесата на вътрешния отдел в разследването.

— Да, това беше странно — съгласи се Уолас.

— Защото иска да потули работата. Даде разследването на някого, за да отчете дейност. След това този човек трябваше да изчезне.

— По дяволите — възкликна детективът. — Инспектор.

— Арестувахте ли я? — поинтересува се Уолас.

Сакс поклати глава:

— Проблемът е, че не можем да открием парите. Нямаме основателна причина да поискаме ревизия на банковата ѝ сметка и да претърсим дома ѝ. Затова вие трябва да ни помогнете.

— Какво мога да направя?

— Помолих я да се срещнем тук. Ще ѝ разкажа какво е станало — леко променена версия. Искам да ѝ кажете, че кметът е назначил специална комисия за случая. Че е решил да направи всичко, за да разкрие съучастника на Бейкър. Кажете ѝ, че вътрешният отдел се е заел с разследването.

— Очаквате да се уплаши, да се опита да изтегли парите и така да я хванете?

— Така се надяваме. Партньорът ми ще сложи устройство за следене на колата ѝ, докато тя е тук тази вечер. След като си тръгне, ще я следим навсякъде… Има ли проблем да я излъжете?

— Да, има. — Уолас сведе очи към недодяланата масичка, надраскана с надписи и рисунки. — Но ще го направя.

Добре.

Детективът гледаше мрачно, очевидно всички мисли за възможното му романтично преживяване със Сакс се бяха изпарили. Поклати глава и даде оценка, с която тя нямаше как да не се съгласи:

— Гадна работа.

„Така, какво знаем?“

Рей Пуласки, свикнал да мисли в множествено число от задружното детство с брат си, си зададе този въпрос „Тоест какво аз научих от работата си в това разследване с Райм и Сакс?“

Беше решил постоянно да усъвършенства професионалните си умения и прекарваше много време да оценява кое е направил правилно и кое — не. Докато вървеше към безстопанствения магазин, където Сакс разговаряше с Уолас, той не виждаше нищо, което да не е направил както трябва. Е, разбира се, можеше да извърши по-добре огледа на джипа и да постави кобура си върху костюма за огледи — пък и да не използва мъртви хватки, докато не стане абсолютно наложително.

Но като цяло се беше справил доста добре.

При все това не беше доволен от себе си. Предполагаше, че това чувство идва от факта, че работи за детектив Сакс. Тази жена вдигаше летвата твърде високо. Беше неуморима. Винаги намираше какво още да провери, още някоя улика, още един час на местопрестъплението.

Направо да полудееш.

Ето ти пример как да станеш супер полицай.

Сега, след като тя напусне, той щеше да заеме мястото ѝ. Пуласки, разбира се, бе чул слуха и това изобщо не го радваше. Но щеше да направи, каквото се искаше от него. Само в шофирането едва ли някога щеше да я настигне. Все пак сега, докато бързо крачеше по улицата, той си мислеше главно за семейството си. Единственото, което искаше, бе да се прибере вкъщи. Да поговори с Джени как е минал денят ѝ — не, не за неговия — а после да си поиграе с децата. Обожаваше да вижда радостта в очите на синчето си. Да гледа как се изпълват с любопитство, когато видеше нещо непознато, когато се досетеше за нещо, когато се засмееше. С Джени сядаха на пода и Брад пълзеше между тях, напред-назад, стискаше с мъничките си пръстчета палеца на Пуласки.

Ами новородената им дъщеричка? Беше топчеста и набръчкана като стар грейпфрут и лежеше в люлката край тях, съвършена и щастлива.

Удоволствието да бъде със семейството си обаче трябваше да почака. Очертаваше се тежка нощ.

Той погледна номера на близката сграда. След две пресечки трябваше да стигне магазина, където имаше среща със Сакс. „Какво още научих?“ — помисли си.

„Първо, да вървиш далеч от тъмни входове и улички.“

Миналата година го бяха пребили почти до смърт само защото бе вървял твърде близо до стената, а престъпникът го дебнеше зад ъгъла. Изскочи изневиделица и го фрасна по главата с дървена палка.

Непредпазливо и глупаво.

Както бе казала детектив Сакс:

— Не си знаел. Е, сега вече знаеш.

Да, този урок го беше научил. Пуласки наближи следващата пресечка и заобиколи отдалеч входа на тъмната уличка — за всеки случай, ако някой крадец или наркоман се крие зад ъгъла, колкото и малко вероятно да беше.

Той се обърна и погледна в тесния проход между къщите. Нямаше никого. Е, поне направи всичко по правилата. Това е да си полицай, учиш се от грешките си и втори път не допускаш…

Някой го сграбчи отзад.

— Ох — извика той, докато го влачеха към отворената врата на спрян наблизо микробус.

Не го беше видял, защото гледаше в уличката. Опита се да извика за помощ, но нападателят му — младши инспектор Холстън Джефрис — запуши устата му с ръка.

Друга ръка издърпа пистолета на младежа и Пуласки изчезна в задницата на микробуса.

Вратата се отвори и Мерилин Флеърти влезе в магазина, затвори след себе си и заключи.

Огледа изпитателно мизерното помещение, кимна на двамата полицаи и Уолас. Изглеждаше по-напрегната от обичайното.

Заместник-кметът непринудено я представи на детектива от вътрешния отдел. Тя се ръкува с него и седна до надрасканата маса при Сакс.

— Защо е тази тайнственост?

— Попаднахме на гнездо на оси — отговори Сакс.

Докато разказваше, внимателно наблюдаваше лицето на инспекторката, която запази каменно изражение, не издаваше нищо. Сакс се почуди какво ли Кейтрин Данс би забелязала в напрегнатата ѝ стойка, стиснатите устни, стрелкащите се из помещението хладни очи. Флеърти седеше абсолютно неподвижно.

— Нямаме следи към партньора на Бейкър — обясни Сакс. — Никакви. Знам какво мислите за намесата на вътрешния отдел, но при цялото ми уважение, реших да ги уведомя.

— Какво…

— Съжалявам, госпожо инспектор.

Сакс се обърна към Уолас.

Заместник-кметът обаче не каза нищо. Само поклати глава и кимна на детектива от вътрешния отдел. Младежът извади пистолета си.

Сакс примигна изненадано:

— Какво… Какво правите?

Той насочи оръжието между нея и Флеърти.

— Какво е това? — възкликна инспекторката.

— Една голяма бъркотия — отвърна Уолас почти със съжаление. — Канска бъркотия. Сложете ръцете си върху масата.

Заместник-кметът ги наблюдаваше. Мнимият детектив от вътрешния отдел — всъщност просто един от съучастниците на Бейкър от участък 118, който му бе помогнал да убие Сарковски и Крийли — му подаде оръжието си и нахлузи кожени ръкавици. Извади служебния „Глок“ на Сакс от кобура ѝ. Претърси я за резервно оръжие. Не намери никакво. Провери в чантичката на инспекторката, но тя беше невъоръжена.

— Много правилно се изразихте, детектив — заговори Уолас на Сакс, която го гледаше смаяно. — Положението е сложно… Много сложно. — Извади мобилния си телефон и се обади на полицаите отвън, също участници във веригата за изнудване. — Чисто ли е всичко?

— Да.

Уолас затвори.

— Вие сте били? — възкликна Сакс. — Вие? Ама…

С недоумение погледна Флеърти.

— Какво означава това? — попита инспекторката.

Заместник-кметът кимна към Сакс:

— Голяма грешка. Тя няма нищо общо с тази работа. Отвсякъде чувахте да се говори за „партньор“ на Бейкър. Предположили сте, че е друг полицай. С Денис бяхме бизнес партньори на Южното крайбрежие. Отраснали сме заедно. Заедно отворихме фирма за рециклиране на боклук. Фалирахме и той отиде в полицейската академия, стана ченге. Аз започнах политическа кариера. През цялото време поддържахме връзка. Станах отговорник за полицията в кметството и наблюдавах кои машинации минават и кои — не. Заедно с Денис измислихме работеща схема.

— Робърт! — възкликна Флеърти. — Не, не…

— Ох, Мерилин… — тъжно поклати глава Уолас.

— Значи така — прошепна Амелия Сако и обезсърчено отпусна рамене. — Какво сте замислили за нас? — Изсмя се мрачно. — Инспекторката ме застрелва и после се самоубива… Подхвърляте пари в къщата ѝ и…

— Денис Бейкър ще умре в затвора. Може при побой от съкилийниците, може да падне по стълбите, всичко се случва. Няма да има свидетели и това ще сложи край на разследването.

— Мислите, че ще мине? Някой от Сто и осемнайсети ще пропее. Рано или късно ще ви заловят.

— Съжалявам, детектив, но сме длъжни да изгасим пожара, преди да се е разраснал, не мислите ли? А в момента вие сте доста опасен пламък.

— Слушайте, Робърт — с прегракнал глас заговори Флеърти. — Загазили сте, но още имате шанс. Убийството на полицай е най-тежкото престъпление в Ню Йорк. Ще бъдете осъден на смъртоносна инжекция.

Уолас си сложи ръкавици и кимна на младия си съучастник:

— Пак огледай улицата и кажи на Сами да приготви колата.

Заместник-кметът взе пистолета на Сакс.

Младият полицай кимна и отиде при вратата.

Уолас се втренчи с хладен поглед към Сакс и стисна пистолета.

Сакс само се намръщи и спокойно изрече:

— Сега.

Уолас примигна изненадано:

— Какво?

За негов ужас от тъмния склад на магазинчето някой извика:

— Никой да не мърда или ще стрелям!

Какво беше това?

Сащисан, Уолас се обърна към задната врата и видя полицай от специалния отряд, въоръжен с автомат, дулото се местеше тук към политика, ту към съучастника му при главната врата.

Сакс бръкна под масата и извади друг „Глок“. Явно го беше скрила преди това. Завъртя се към вратата и се прицели в младия полицай.

— Хвърлѝ оръжието. По очи на пода!

„Божичко… Било е клопка“ — ужасѝ се Уолас.

— Изпълнявай! — изкрещя полицаят с автомата.

Младежът при вратата се подчини.

Уолас стискаше глока на Сакс. Погледна го.

Без да отмества очите и пистолета си от другия полицай, Сакс каза:

— И без това е празен. Не рискувайте напразно.

Отчаяно той хвърли пистолета на масата и вдигна ръце.

Инспектор Флеърти гледаше смаяно.

Сакс наведе главата си към ревера и нареди:

— Влизайте.

Входната врата се отвори с трясък и в магазинчето нахлуха десетина спецполицаи и неколцина униформени. След тях влязоха младши инспектор Джефрис, капитан Рон Скот, началникът на вътрешния отдел, и млад русокос униформен полицай.

Спецченгетата повалиха Уолас на пода. Кръстът и ставите го заболяха. Сложиха белезници и на съучастника му. Заместник-кметът погледна навън и видя други двама полицаи от участък 118, които също бяха проснати на земята и с белезници.

— Трудно се добрах до истината — измърмори Амелия Сакс, като зареждаше пистолета си и го прибираше в кобура, — но сега всичко е ясно.

Проблемът беше не да докажат вината на Робърт Уолас — със сигурност знаеха, че е сред съучастниците на Бейкър — а дали Мерилин Флеърти е замесена.

Бяха разиграли този сценарий, за да разберат.

Лон Селито, Рон Скот и Холстън Джефрис чакаха в микробуса на няколко пресечки от магазинчето. В складовото помещение бяха скрили снайперист от специалния отряд, за да са сигурни, че Уолас няма да стреля, преди Сакс да запише разговора. Един екип, командван от Пуласки, трябваше да нахлуе през главния вход, а друг — през задния. В последния момент обаче забелязаха, че Уолас е довел и други полицаи от участък 118, които, съучастници или не, не биваше да попречат на акцията. Затова леко промениха плана.

Пуласки за малко не се сблъска с мнимите служители от вътрешния отдел и не провали всичко.

— Инспектор Джефрис ме дръпна в командния микробус точно навреме, за да не ме видят — обясни новобранецът.

Джефрис се сопна:

— Вървеше като на разходка. Ако искаш да оцелееш на улицата, хлапе, дръж очите си отворени, по дяволите.

Гневът на инспектора изглеждаше безобиден в сравнение с вчерашното му избухване пред Сакс. Поне не плюеше слюнка.

— Слушам. Следващия път ще внимавам, сър.

— Боже Господи, в тая Академия вече приемат куцо и сакато.

Сакс се опита да прикрие усмивката си. Обърна се към Флеърти:

— Моите извинения, инспекторе. Искахме да се уверим, че не сте замесена.

Обясни за уликите, които бяха възбудили подозренията, че Флеърти може да е съучастничка на Бейкър.

— Мерцедесът ли? — отговори инспекторката. — Да, мой е. И наистина бях изпратила хора от оперативния отдел да ви следят. С Пуласки сте още млади и неопитни, опасявах се, че сте се захванали с нещо твърде голямо за вас. Дадох им личния си автомобил, защото ако беше цивилна полицейска кола, веднага щяхте да забележите.

Скъпата кола бе заблудила Сакс и я накара да мисли в грешна насока. Щом мафията не беше замесена, тя започна да подозира, че Пуласки греши за партньора на Крийли и Джордан Келър може би все пак е замесен в убийствата. Може би срещу Крийли е имало разследване за финансови машинации. Келър изглеждаше единственият участник в играта, който може да си позволи такъв мерцедес.

Бързо обаче си даде сметка, че в престъпленията са замесени само полицаи и листата, изгорени в камината му, не са скандални счетоводни документи, а просто финансовите му ведомости, където може би е имало и свидетелства за изнудването.

Инспекторката кимна към Уолас:

— Как го разкрихте?

— Разкажи ѝ, Рей.

Пуласки се загледа в заместник-кмета и обясни:

— Детектив Сакс предположи… — Замълча за миг и продължи с не толкова официален тон. — Детектив Сакс намери улики в колата и къщата на Бейкър, които подсказваха, че партньорът на Бейкър може би живее на брега на океана.

— Не заподозрях инспектор Джефрис — добави Сакс, — защото ако искаше да унищожи материалите от разследването, не би ги изискал в собствения си участък. Някой обаче ги беше изпратил там и отклонил по пътя. Върнах се в участъка и попитах инспектора дали наскоро някой е влизал в хранилището им във връзка със същия случай. Отговори ми, че някой се е интересувал от разследването. Вие. — Погледна Уолас. — Зададох си логичния въпрос, имате ли връзка с Мериленд? Разбира се, че имате. Макар и не толкова очевидна.

„Погледни в клетката…“

— О, Боже — промълви той. — Бейкър ми спомена, че сте говорили за Мериленд, но не вярвах, че ще се доберете до това.

Рон Скот, началникът на вътрешния отдел, се обърна към Флеърти:

— Уолас има яхта на южния бряг на Лонг Айлънд. Регистрирана в Ню Йорк, но изработена в Мериленд. Казва се „Мериленд Монро“. Доста духовито име.

— Пясъкът, водораслите и следите от солена вода в колата и къщата на Бейкър съвпадат с пробите от пристанището, където е закотвена яхтата. Взехме съдебна заповед за претърсване на плавателния съд. Намерихме доста улики. Телефонни номера, документи, частици. Над три милиона в брой — о, и много наркотици. Големи количества спиртни напитки, вероятно контрабандни. Но те са най-малкият ви проблем.

Рон Скот кимна на двама полицаи:

— Водете го в централния арест.

Докато го отвеждаха, Уолас закрещя:

— Нищо няма да ви кажа. Ако си мислите, че ще научите от мен имена, много се лъжете.

Флеърти се изкиска, Сакс за първи път я чуваше да се смее:

— Луд ли си Робърт? Както гледам, уликите са достатъчни да те тикнат в затвора завинаги. Няма нужда да казваш нищо. Всъщност предпочитам да не си отваряш повече плювалника.