Часовникът на Пандора

28

На север от остров Възнесение

Събота сутрин, 24 декември, 6:15 ч (0715 Z)

— Най-сетне! — Юри Стеблинко почука радостно с пръст по стъклото на тактическия радар.

Беше настроил обхвата на 270 километра и вече цяла минута яркият сигнал от някакъв обект, намиращ се право пред гълфстрийма, проблясваше на екрана. Дори след седем пълни завъртания на радиолокаторния лъч обектът не промени положението си, а остана точно там, където очакваше Юри.

Погледна часовника си — щеше да достигне позиция за стрелба на около 180 километра северно от острова.

На борда на Полет 66

Възнесение бе на 270 километра разстояние и вече се улавяше на радара. Джеймс Холанд пресметна, че е време да поеме към земята, наклони носа на боинга и бавно се заспуска на автопилот. Искаше 80–90 километра преди острова да слезе на 150 метра височина.

Уморен, недоспал и с дълбоки сенки под очите, Дик Роб влезе в кабината, за да поеме задълженията си на втори пилот. Механично зае мястото си. Беше разчорлен, с разкопчана яка на ризата, без униформената вратовръзка.

Рейчъл Шъруд го погледна съчувствено, макар че в мига, в който той се появи, сърцето й скришом възнегодува. Не че имаше нещо против Роб, но в негово присъствие се чувстваше някак неловко. Когато преди половин час тя се върна в кабината, честно казано, се зарадва, че Холанд е сам. Беше се оттеглила да подремне и все още сънена, седна на столчето си. Разтърка очи, пооправи омачканата си пола, а Джеймс се обърна към нея с усмивка и взе ръката й в своята. В жеста му имаше толкова нежност и топлота, че изведнъж й се прииска да я приюти в прегръдката си. Стисна горещата му длан и усети прилив на сигурност и сила.

— Как сме с горивото, Джеймс? — прозина се Роб.

— Горе-долу според очакванията. Остават ни около десет тона и половина. — Холанд огледа партньора си загрижено. — Как си, Дик? Успя ли да си отпочинеш малко?

— Малко, да. Ще си почивам, след като се приземим и свърши цялата тази дандания. Знаеш ли, докато лежах оттатък, си мислех… дали все пак да не включим радиото? Може да чуем нещо ново. Току-виж, са надушили къде отиваме и ни готвят тържествено посрещане с букет от заряди.

— И така да е, вече нищо не можем да направим. Нямаме достатъчно гориво, за да отидем другаде.

— Прав си — въздъхна Роб.

— Всъщност, Дик, аз преди малко пробвах да уловя някоя станция с транзисторчето на един от пътниците, но нищо не се получи. Тук, под екватора, сигналът е много слаб, а и електрониката в кабината пречи. Освен шум и писукания, друго не се чува.

Роб посочи към радара. На екрана имаше обратен сигнал от стотина километра северно от острова.

— Там явно има ядро на гръмотевичен облак. Виждаш ли червеното в средата?

— Ха! Какви са тия гръмотевици преди разсъмване? — учуди се Холанд. — Доста необичайно. Да не би да е ехо от някоя вчерашна буря?

— Ще заобиколиш ли мястото?

— Да, но чак когато се доближим до него.

През прозорците на кабината безлунното небе приличаше на вълшебен виолетов плащ, обсипан с безброй звезди. Холанд намали осветлението в кабината, за да привикнат очите му към нощния мрак — слънцето щеше да озари хоризонта едва след половин час. В далечината вече се виждаха мъглявите светлини на острова. В облаците тук-там проблясваха мълнии, а червеното петно на радара сочеше, че макар и локална, бурята е с мощен гръмотевичен заряд. За да я избегне, Холанд промени курса с петнайсетина километра на запад и 45 градуса надясно.

Роб се наведе напред и се взря в странните чертички, внезапно появили се на радарния екран. Побиха го студени тръпки — точно такива чертички бе зърнал преди няколко часа, когато наближаваха африканското крайбрежие.

— Джеймс…

Холанд долови тревогата в гласа на Роб и проследи погледа му. Чертичките бяха изчезнали. Радарът сега отчиташе единствено сигналите от острова и от бурята.

— Какво има, Дик? Какво видя?

Роб се вторачи отново в екрана. Всичко е от умората, рече си, явно съм толкова уморен, че взех от мухата да правя слон.

— Появиха се някакви чертички, Джеймс, както преди да ни нападнат, затова се уплаших. Не се безпокой, не може да са ни проследили пет хиляди километра над океана.

Юри Стеблинко намали обхвата на прицелния радар. Боингът вече бе на осемнайсет километра пред него, макар и доста по-близо до острова, отколкото бе предвидил.

Няма значение — отломките след взрива, така или иначе, ще полетят към дъното на океана.

„Куантъм“-66 летеше без светлини, но радарът ясно показваше фосфоресциращата цел на атаката. Самолетът сега бе на около 1500 метра височина и продължаваше да се снижава. Очевидно командирът искаше да се движи максимално близо до повърхността, за да не го засекат вражески радари.

Ето как ми се е изплъзнал първия път, хитрецът му с хитрец!

Юри зави леко вдясно. Планът му бе прост и ясен: ще изпрати ракетата в десния вътрешен двигател на боинга и ще го откъсне от крилото. Така командирът ще се изправи пред най-страшния проблем за всеки пилот — да управлява самолет без двигатели от едната страна.

А ако имам късмет, експлозията може да отнесе цялото крило. Ако ли не — остават ми още две ракети. Пък и той едва ли подозира, че съм го догонил.

Скоростта на сближение с боинга беше 180 км/ч. Юри прецени, че е твърде близо, отне ръчките на двигателите, за да изравни скоростите, и спусна левия ракетоносач. Гълфстриймът се разклати от нахлулата въздушна струя. Оцелелият десен двигател на боинга блесна ярко на радарния екран и бойната глава веднага фиксира инфрачервената диря на целта. Двата самолета сега летяха с 250 възела на височина 500 метра и продължаваха да се спускат.

Юри реши да изчака, докато противникът му премине в хоризонтален полет, независимо колко ниско. При експлозия над водата пилотът няма къде да се приземи, а дори самолетът все още да е управляем, една прибързана маневра ще го прати безвъзвратно на морското дъно.

На 150 метра височина боингът премина в хоризонтален полет. Юри погледна към навигационния дисплей — намираха се на 90 километра северно от Възнесение. Не можеше да отлага повече!

Погали пусковия бутон за ракетата и за сетен път се замисли за командира на „Куантъм“-66. Човекът бе толкова ловък и сръчен, че направо беше грехота да го взривиш, когато почти се е добрал до острова. По-добре щеше да е, ако тези клетници бяха загинали при първата атака, преди да започнат да хранят някаква надежда за спасение!

Какво спасение? Не забравяй, че всички те са неизлечимо болни и скоро ще умрат. Част от тях сигурно вече са мъртви!

Юри натисна бутона.

В кабината прокънтя мощният рев на мотора, изстрелял ракетата към целта. Тя профуча в нощния мрак и изведнъж на мястото, където допреди секунди се намираше „Куантъм“-66, изригна огнена мълния.

Огромният боинг се разтресе от удара, дясната му страна лумна в пламъци и хвърчащи късове от експлодиралия двигател се заблъскаха в крилото и тялото. Разнесе се невъобразимо тракане, чаткане, дрънчене, сякаш целият самолет се бе превърнал в летяща грамада метални отпадъци.

— Какво става, за бога?! — изкрещяха почти едновременно Холанд и Роб.

Паническите писъци на пътниците раздраха въздуха, по-оглушителни от грохота на самата експлозия. Дон Моузис се вкопчи в облегалките на седалката си с примряло сърце, убеден, че са катастрофирали. После се осмели да надникне през прозореца, съзря затихващите пламъци и се успокои, че все още летят.

Горе в кабината Джеймс Холанд грабна щурвала, изключи автопилота и веднага погледна приборите на двигателите.

— Третият двигател е унищожен! Той пък как се взриви?

— Пак ракета, Джеймс! — Дик Роб се сети за чертичките, които мярна на радара преди малко. — Оня мръсник ни е настигнал!

— Не може да е същият! Нали…

— Скоростта! — прекъсна го Роб. — Виж скоростта.

Холанд кимна, изведе двата работещи двигателя на максимална тяга и натисна силно педала, за да компенсира тенденцията за наклон надясно.

— Колко километра остават до острова, Дик?

— Осемдесет.

Холанд изведнъж наклони самолета наляво и започна да се изкачва.

— Какво правиш, Джеймс?

— Копелето сигурно изчаква да види какво ще стане. Ако продължим право напред, веднага ще ни прати нова ракета. Смятам да му изнесем едно хубаво представление.

Боингът беше с наклон 45 градуса и пресичаше в набор 250 метра. Холанд погледна назад — нападателят също би могъл да завие, но…

— Спусни колесника, Дик! Задкрилки на едно!

Роб се стресна от изненадващото нареждане, но моментално се зае с изпълнението му, следейки показанията на приборите за евентуална несиметричност при спускането на задкрилки и предкрилки.

— Сега-засега всичко върви добре — докладва той.

Холанд отне двигателите до малък газ и изправи от наклон. Отпусна носа и снижи отново до 30 метра, преди да започне плавен завой надясно, за да се отправи на югозапад към Възнесение.

— Ако успея да го объркам още малко, може пък и да се доберем до острова!

— Джеймс, летим трийсет метра над водата! Внимавай да не я докоснеш с върха на крилото, че ще се издавим!

— Спокойно, Дик. Само следи радиовисотомера и ще видиш, че ще се измъкнем!

Веднага след експлозията Юри се изкачи нависоко, за да избегне хвърчащите отломки. Наклони надясно и измина близо километър на запад, преди да възстанови първоначалния курс.

Погледна радара — сигналът не само се усилваше, ами целта най-неочаквано завиваше наляво!

Аха, нови маневри! Само че този път няма къде да избягаш, приятелче!

Направи ляв завой. Чудеше се дали командирът на боинга ще направи пълен кръг, или ще отпраши в друга посока. А може би въобще нямаше стратегия и се луташе. За съжаление ракетата явно не бе успяла да отнесе крилото и да повреди управлението.

Премина в хоризонтален полет и пое курс на изток. Сигналите върху екрана на радара взеха да изчезват.

Значи пак ще танцуваме по вълните, така ли?

Напусна своята височина и зави наляво, надявайки се отново да улови следите на боинга. Радарът обаче не реагира дори на 100 метра височина. Някакъв обект проблесна за миг на север, след малко друг се мярна отдясно, после и двата се загубиха. Екранът остана празен.

Да не би все пак да е потънал? Не, миналия път това заключение ми излезе през носа. Явно още се мъчи там някъде. Горивото му май е на свършване. Няма къде да отиде, освен на Възнесение. Ще го пипна, преди да се приземи!

Премина в набор в посока към острова. Реши да покръжи южно от подхода на полоса изток-запад, да насочи радара към летището и да изчака боинга да се приближи.

Последните две ракети би трябвало да се справят със задачата.

На борда на Полет 66

Гари и Щефани бяха задрямали в затъмнената почивна стаичка, когато експлозията разтърси самолета и той се килна встрани. Безпомощни и сами, те инстинктивно потърсиха ръцете си в мрака.

— Щефани?

— Тук съм, Гари. Какво беше това?

— Не знам.

— Гари… би ли се отместил малко?

— Защо?

— Страх ме е. Искам да ме прегърнеш.

Гари преглътна и дори не усети острата болка в крака си, когато боингът се разтресе отново — в същия миг Щефани се намърда в леглото и притисна топлото си тяло до неговото.

Веднага щом видя буйните пламъци, Лий Ланкастър разбра какво се е случило и огледа спътниците си. Агресивният пастор и секретарят му бяха пребледнели от страх. Възрастните младоженци отзад се опитаха да му се усмихнат, но усмивката изведнъж замръзна на лицата им. Самолетът се бе наклонил наляво и стремително се издигаше!

Барб Ролинс впи нокти в седалката си и с неимоверни усилия разтегна устни в служебна усмивка. Не трябваше ли да е претръпнала досега? И все пак… никога в живота си не бе изпитвала подобен ужас. Искаше й се да позвъни на Джеймс, но реши, че надали има по-неподходящ момент да го безпокои. Тя можеше да почака — да почака и да се моли.

От прозореца на пилотската кабина се виждаше само нощната тъма. Холанд се бореше да задържи самолета, който се друсаше непокорно и ставаше все по-труден за управление на 30 метра над водата. Знаеше, че сега и най-малката грешка би била фатална. Слава богу, все още имаха две хидравлични системи и боингът беше управляем.

Двамата с Роб бяха наясно, че нападателят им няма да се откаже от намеренията си и ще се опита да ги догони. Единствената им надежда бе да летят колкото се може по-ниско над океана, за да избегнат противниковия радар.

Холанд отново зави наляво, докато зададеният курс не съвпадна с посоката на острова, от който сега ги деляха 75 километра. Изведе двата двигателя на максимален режим, отпусна носа и увеличи скоростта на 500 км/ч. До Възнесение оставаха 75 километра.

— Джеймс, колесника спуснат ли да го оставим?

— Да, по-добре да не го пипаме.

— А дали все пак да не обявим тревога? — продължи Роб.

— Няма смисъл. Всички изтребители от острова веднага ще се включат в атаката срещу нас.

— Джеймс, имаш ли представа кой ни преследва? — попита Рейчъл с пресипнал от вълнение глас. В очите й се четеше ужасът от неизвестната опасност.

— Не ми се вярва да е същият негодник, който изстреля първата ракета — ако е той, тук трябва да има пръст някаква свръхестествена сила. Никой изтребител не може да прелети пет хиляди километра, без да презареди, а къде ще зареди над океана?

— Наближаваме! — Роб наблюдаваше как разстоянието до Възкресение се стопява с осем километра в минута. — Остават само четирийсет и пет километра. Прагът на полосата е трийсетина метра над морското равнище.

— На пет-шест километра от нея ще се издигнем на безопасна височина. — Холанд погледна към екрана на компютъра. Пистата се намираше на около 40 градуса вляво от направлението, по което летяха. — Въведи ми една точка на подхода, пет километра и половина западно от полосата. Ще я използвам за набор.

Роб затрака по клавишите и на екрана се появи малко квадратче.

— Ето, Джеймс. Дотам са четиринайсет километра и половина.

— Благодаря ти. Би ли съобщил на пътниците да се приготвят за кацане?

Юри Стеблинко прелетя траверса на Възнесение на 14,5 км, на триста метра височина. Американските диспечери, обслужващи по договор летището, проследиха изумени странните показания на радара. Импулсите идваха ту от голяма височина, ту от малка — някакъв самолет кръжеше във въздуха без транспондер, без радиовръзка и без разрешение за кацане.

— Ако беше по времето на Фолкландската война — каза един от тях, — щях да си помисля, че е въздушна атака.

Обектът бе достигнал югозападната част на летището и сега, изглежда, се връщаше пак на север. Измина пет километра натам, после промени курса на юг, увеличи скоростта и отново зави на север, сякаш бродеше из небето в очакване на нещо.

Хоризонтът взе да просветлява, слънцето скоро щеше да изгрее. Хората от кулата надигнаха биноклите си, но както и да ги въртяха, не можеха да открият и следа от приближаващ самолет.

— Да не е пък НЛО? — зачуди се диспечерът.

Юри тъкмо зави на север за втора обиколка, когато сигналът от боинга засвятка на радара му. Както бе очаквал, „Куантъм“-66 летеше право към пистата.

— Падна ли ми най-сетне!

Той се втурна към целта и на половин километър от нея направи остър вираж с 60 градуса десен наклон. Боингът вече бе съвсем близо до плитчините — силуетът му се очертаваше смътно в утринната дрезгавина. В никакъв случай не биваше да достигне бреговата линия. Юри слезе на 30 метра над морското равнище и насочи ракетата към вътрешния ляв двигател.

По дяволите! Беше забравил да спусне десния ракетоносач! Пресегна се бързо и щракна ключето, но носачът не помръдна. Натисна втори път, трети, ала механизмът отказа да се задейства — явно бе изключен от електрическата мрежа.

Зад всяко от пилотските кресла имаше по десетина редици превключватели. Само че кой от допълнително монтираните в Украйна беше в електроверигата, управляваща въоръжението? Май беше чак на осмия ред от отсрещната страна, зад стола на втория пилот. Как да го достигне? Би било чисто самоубийство да прави акробатики, докато самолетът е само на 30 метра височина.

Съзнавайки, че отново ще бъде засечен от диспечерския радар, той увеличи тягата, изкачи се на 300 метра и премина на автопилот. Наклони се встрани, провря глава зад съседния стол и се вторачи в стената, но не можа да разпознае търсения бутон. Присви очи и се опита да разчете схемата, но тя се оказа неразгадаема.

Оставаха само петнайсет километра. Сега или никога, рече си Юри и поднови опитите си. Изпънал тяло в почти хоризонтално положение, той завъртя глава във всички посоки. Вече бе изгубил надежда, когато най-неочаквано, почти в края на редицата превключватели, съзря надпис „носач“.

Пресегна се, но бутонът бе твърде далеч. Наведе се още малко встрани и зашари с пръсти във въздуха — рискуваше всеки момент да се изтърколи на пода. Ръката му взе да отмалява. Стисна зъби и продължи да се пресята, докато с върха на показалеца си напипа копчето и го бутна навътре.

Въздъхна с облекчение и понечи да се изправи, но бутонът щракна и изхвръкна пак навън.

Юри изпсува гневно. До пистата оставаха осем километра, а боингът бе само на четири километра от нея. Нямаше да успее да изстреля ракетата.

Събра сетни сили и отново се пресегна към редицата копчета. Всичко го болеше — имаше чувството, че сухожилията му ще се скъсат. Този път обаче сякаш по-лесно се добра до бутона и не махна пръста си от него, докато не се увери, че е влязъл достатъчно навътре. В същото време с другата си ръка опипа командното табло и натисна ключето, задвижващо ракетоносача. Изчака да чуе познатото бръмчене на моторите, изправи се бързо и погледна индикаторите.

Сърцето му се сви — „Куантъм“-66 беше на 300–400 метра пред него и все още летеше доста ниско. Пресметна, че докато се снижи и заеме позиция за обстрел, боингът вече ще е стигнал пистата. Кацне ли и той на летището, веднага ще го арестуват, а нямаше достатъчно гориво, за да отлети на друго място. Нима трябваше да се сбогува с живота и да се гмурне в океана? Не, той не беше от хората, които лесно се предават. Та нали досега винаги бе намирал изход и от най-трудните положения.

А защо пък да не взриви боинга върху полосата? Вероятността да се спаси след това наистина бе нищожна, но все пак съществуваше. Ще зареже гълфстрийма в крайбрежните води и ще доплува до брега, а там все някак ще се оправи с малобройната охрана. Колко му е да скалъпи някоя историйка? Беше длъжен поне да опита.

Пообнадежден, Юри наклони самолета силно надясно. Щеше да направи вираж и да застане зад опашката на боинга. Ако противникът запусне допълнителната силова установка, това ще е нова цел за ракетата и тя ще се забие право в ауспуха. От подобен удар не би оцеляла дори яка машина като „Боинг 747“.

Холанд подаде команда за ново положение на задкрилките и намали вертикалната скорост на 3,5 м/сек — до пистата оставаше малко повече от половин километър. На летището не се забелязваше някакво особено раздвижване, а и от кулата не проблясваха предупредителни сигнали — диспечерите явно не бяха усетили боинга.

Редовните светлини обаче бяха включени и пистата вече се виждаше, макар и неясно, под развиделяващото се небе.

— Джеймс! — извика тревожно Роб. — Има несинхронно спускане на задкрилките!

— Къде? — Холанд извъртя щурвала наляво.

— Левите са на десет градуса и не помръдват, а десните са на седем.

— Така си и мислех. Едва удържам самолета да не се килне надясно. Пробвай с резервното управление!

Той натисна левия педал на кормилната система и увеличи режима на двигателите, но при несиметрични задкрилки и тяга само от лявата страна съществуваше сериозна опасност самолетът да се преобърне надясно.

Роб премести резервния превключвател на положение „прибрано“ и изправните задкрилки от лявата страна застанаха на 7 градуса. Самолетът излезе от наклон.

— Стига толкова! Така е добре! — каза Холанд.

Прагът на полосата се скри под носа на самолета.

— Петнайсет метра, дванайсет, десет… — занарежда Роб, следейки показанията на радиовисотомера.

Холанд отне ръчките за газ. Изправи самолета по осовата линия, изравни го плавно над полосата и го остави да опре, преди да изтегли интерцепторите и да натисне спирачките. От двете страни на пистата се издигаха стръмни баири — за да стигне до стоянката, трябваше да измине елипсовидната пътека за рулиране в ляво и да обърне посоката на движение. Намали скоростта до двайсет възела и бавно зави по пътеката.

— Слава богу! — въздъхна Роб.

— Изиграхме го оня мръсник! Като спрем окончателно и двигателите изстинат, ракетите му вече няма да уловят никакви сигнали.

Следвайки обичайната процедура при приземяване, Роб започна да щрака копчетата по командното табло. По инерция включи и допълнителната силова установка. Един мотор забръмча в опашката на боинга и задейства малкия реактивен двигател, който доставяше електричество в самолета и изпускаше навън силна струя въздух под налягане. Когато двигателят достигна определения минимум обороти в минута, контролиращият го компютър нареди на клапата за гориво да се отвори и на свещите да запалят горивото. Това ускори дейността на генератора и той изхвърли през ауспуха парещи газове с температура над 600 градуса С.

Юри отбеляза със задоволство, че противникът е включил допълнителната силова установка. Насочи ракетата към ауспуха на боинга, сведе скоростта до 200 възела и започна плавно да се спуска.

Инфрачервеният сигнал на „Куантъм“-66 неочаквано отскочи вдясно и взе да избледнява — боингът излизаше от пистата. Юри изтръпна — не изстреля ли веднага ракетата, хълмовете ще прикрият целта и няма да може да я улучи.

Натисна бързо пусковия бутон и ракетата изхвърча с вой от носача. Юри издигна самолета, за да не се разбие в хълма от дясно, и погледна надолу. В същия миг ракетата се вряза в опашката на боинга и мощна експлозия разтърси летището. Метални отломки се разхвърчаха във въздуха, а пламналата опашка се откъсна и се сгромоляса на бетона. Самолетът обаче продължи да рулира.

— Боже господи, сега пък какво стана? — изкрещя Роб, когато взривът го изхвърли от креслото му.

Рейчъл полетя с писък от столчето си и се вкопчи в раменете му.

— Дик, обади се в задния салон! Питай дали няма пожар! — нареди Холанд и се зае да проверява приборите за управление.

Роб грабна интеркома и натисна бутона за всички постове. Барб Ролинс и още няколко стюардеси се обадиха веднага.

— Барб, какво е положението там? — попита Роб.

— Страшна експлозия! — отвърна задъхано тя. — Не знам дали не е отнесла стаичката на екипажа. Отзад зее огромна дупка и една от вратите е отворена — може направо да се е откъснала! Да евакуираме ли пътниците?

— Кажи й да не прави нищо, Дик, стига салонът да не се пълни с пушек! Мястото не е подходящо за спиране — ще пробвам да стигна до стоянката.

— Задръжте така засега — предаде Роб. — Има ли пушек в салона?

— Не. Виждат се някакви пламъци отзад, може би при страничните прозорци, но вътре не влиза пушек.

— Добре, Барб — ако в салона се появи пушек, обади се веднага! Иначе стой там и чакай нареждания.

— Разбрах — каза тя.

Холанд увеличи скоростта, за да съкрати времето за рулиране обратно към пистата.

— Хидравличните системи наред ли са, Дик?

— Първа и втора все още са стабилни. Допълнителната силова установка обаче е спряла. Или генераторът е експлодирал, или… някой взриви опашката.

— Носовата част е натежала — промърмори Холанд, почти на себе си. — Имам чувството, че орем с носа си.

Юри не можеше да повярва на очите си — въпреки откъснатата опашка, „Куантъм“-66 бе останал цял и продължаваше да се движи! Как да не се възхити човек на солидната конструкция на боинга, а и на професионализма и несломимата воля на самоотвержения му командир?

Последен шанс, каза си Юри. Не биваше да се бави нито секунда. Разстоянието до мястото, където пътеката за рулиране се вливаше отново в пистата, бе твърде късо, за да кацне гладко и да причака врага там, а и времето нямаше да му стигне, за да стабилизира гълфстрийма и да атакува отзад. Единственото разрешение бе да се приземи малко по-далече на пистата и след като рулира покрай боинга, да се обърне с лице към него и да изстреля последната ракета в носовата му част.

Как ще се измъкне после, вече беше без значение. Години наред бе рискувал живота си, поставяйки дълга над всичко, и дисциплината бе станала негова втора природа. Сега можеше да мисли само за целта, която трябва да унищожи.

С бърза и опасна маневра промени курса на гълфстрийма и се спусна надолу. Ако боингът се движеше със скорост около 15 възела, Юри щеше да мине покрай носа му в мига, в който той излезе на пистата — прекалено близо, наистина, но нямаше друг начин.

След кратко колебание запали и светлините за кацане. Гълфстриймът започна да планира.

„Куантъм“-66 се бе добрал досами пистата, когато от лявата му страна изведнъж проблеснаха ярки халогенни лампи.

— Внимавай! — извика Роб. — Някой каца!

Холанд натисна рязко спирачките и рязко дръпна ръчките за газ назад, след което почти веднага ги отпусна и подаде газ.

— Какво правиш? — изрева Роб. — Да не си полудял?

— Това е оня мръсник! — Холанд включи и своите светлини за приземяване. — Иска да кацне, но не е познал!

Боингът продължи да се придвижва напред със скорост 10 възела.

Юри видя внезапно блесналите светлини на „Куантъм“-66 и тутакси разбра какъв номер му кроят.

До мястото, където пътеката за рулиране се вливаше в пистата, оставаха петнайсетина метра. Предният колесник на боинга пресичаше линията — командирът явно бе увеличил скоростта, за да препречи пътя на Юри.

Гълфстриймът опря основния колесник в земята — беше на двеста метра от боинга и се движеше с 250 километра в час. Юри кривна наляво, за да предотврати сблъсъка с противника. Боингът вече бе прекосил средата на пистата и също се насочваше към левия й край — носът му се виждаше от дясната страна на гълфстрийма сякаш на сантиметри разстояние.

С почти вдигнат от земята ляв колесник, Юри издърпа самолета още няколко метра вляво до края на бетонната настилка. Не смееше да натисне спирачка, макар че в другия край на пистата, тъй или иначе, трябваше да спре рязко, ако изобщо се добере дотам, разбира се. Опасяваше се, че всеки момент в дясното му крило ще се забие носовият колесник на боинга.

Гълфстриймът обаче като по чудо се промуши между скалистите възвишения отляво и самолета убиец отдясно. Юри пое дълбоко въздух, избърса потта от челото си и натисна спирачките. Скоростта започна постепенно да намалява.

Холанд стисна зъби от яд — надяваше се да чуе трясък от ударено крило, но за съжаление нападателят профуча покрай него невредим. Заби спирачка, лашна ръчката за управление на носовия колесник надясно и върна боинга в средата на пистата.

А дали това наистина бе нападателят им? Изглеждаше най-обикновен гълфстрийм.

— Джеймс! — изкрещя Роб. — Той е въоръжен! От дясната му страна има ракетоносач!

— Гълфстрийм с ракети?! Не е възможно!

— Нали го виждам с очите си!

— Обади се на кулата и виж дали знаят кой е.

— Че те нас не ни знаят кои сме!

— Няма значение, обади им се.

Роб бе набрал честотата на контролната кула още преди няколко часа.

— Кула Възнесение, тук „Боинг 747“. Кой е другият самолет на пистата?

— За бога, човече! — отвърна превъзбуден глас. — Та това е същият идиот, дето преди малко ви взриви опашката! Нямам представа кой е! А вие знаете ли, че самолетът ви гори?

— Да, благодаря.

Гълфстриймът бе избягал напред. Холанд мярна от лявата си страна входа към пистата, на която бе решил да спре, но изведнъж се поколеба. Ако гълфстриймът се върне…

— Дик, имаше ли още ракети на носача?

— Не съм сигурен, но май имаше.

— Значи пак ще стреля по нас. А ако разполага и с друго оръжие… — Холанд увеличи тягата.

— Какво ще правиш? — попита уплашен Роб.

— Ще му натрия носа на това мръсно копеле. Няма да му дам пак да ни стреля!

— Джеймс, моля те, недей! Нали трябва да евакуираме пътниците? Джеймс, чуваш ли ме? Джеймс? — захълца Роб.

Гълфстриймът се намираше на половин километър пред тях и на двеста-триста метра от скалистия край на пистата. Скоростта на боинга бе достигнала 28 възела и продължаваше да се качва. Холанд беше подминал пистата и съзнаваше, че е попаднал в задънена улица, но вече не му пукаше. Нямаше да остави гълфстрийма да му се изплъзне.

Все още мога да го ударя отпред! Топлината от двигателите ще е достатъчна, за да привлече ракетата! — реши Юри и ловко обърна гълфстрийма на 180 градуса. — Пък ако е рекъл господ, току-виж, в суматохата успея и да се измъкна…

Заслепяващите насрещни светлини го объркаха. Смяташе, че боингът ще е някъде по средата на пистата, ала той се движеше право срещу него, сякаш разгонваше скорост за излитане.

Какви ги върши тоя, по дяволите? Без опашка не може да лети — накъде е тръгнал?

С ужас прозря намеренията на противника си. Изходът от пистата бе твърде далеч, а нямаше как да прелети над боинга или да се размине с него. Грамадното безопашато чудовище щеше да връхлети отгоре му и да смачка скъпата играчка на принца като хлебарка.

— Мамка му мръсна! — изруга Юри, светкавично фиксира ракетата за удар в целта и натисна пусковия бутон.

Беше като в кошмар — ракетата си остана на място. Той изви врат и погледна към електрическите превключватели, но в същия миг се сети, че носачът отдавна е спуснат. Значи повредата не можеше да е там.

Пробва повторно бутона — пак нищо. Помисли си да грабне някой пистолет или автомат, но уви, самолетът на принца не бе снабден с такива елементарни оръжия.

Занатиска отчаяно бутона, ракетата обаче упорито не помръдваше. А бойната глава беше въоръжена със смъртоносен заряд — ако боингът вземе, че го удари…

Схемата на веригата! Юри едва не си прехапа езика. Студена пот го обля. Разбира се! Контролният датчик въздух-земя бе свързан с изстрелващия механизъм — самолетът трябваше да повярва, че е във въздуха, за да позволи на пилота да задейства ракетата. Протегна ръка и примирено разоръжи ракетата — работата беше абсолютно безнадеждна.

Холанд достигна скорост 80 възела и отне ръчките за газ. Осветеният гълфстрийм приличаше на подгонена сърна, която впряга сетни сили миг преди да побегне наляво или надясно.

Грабна лоста за носовия колесник, готов да завие в посоката, която противникът ще избере.

— Хайде, копеленце! — процеди през зъби. — Я да видим накъде ще отпрашиш!

Юри нажежи дроселите до червено, но гълфстриймът не беше спортна кола, та да хвръкне, щом натиснеш педала. Стори му се, че мина цяла вечност, докато потегли. Понечи да завие вляво, но командирът на боинга веднага стори същото. Бързо смени посоката надясно. Успееше ли да изпревари врага в реакциите, можеше все пак да излети от пистата под остър ъгъл и да се спаси.

— Падна ли ми в ръчичките! — изръмжа Холанд и извъртя самолета наляво.

— Майчице! — изпищя Роб и се хвана за седалката си.

Носът на боинга прелетя на милиметри от корпуса на маневриращия гълфстрийм и се заби с трясък в опашката му.

Ударът изтласка гълфстрийма още по-вдясно и вместо към ръба на пистата той се насочи право към втория двигател и централния колесник на боинга. Юри отчаяно заблъска лоста надясно, но вече беше късно — 22 тона стомана се стовариха върху лявото му крило и го отнесоха. Сякаш бясна хала изтръгна тялото му от пилотското кресло и го замята като перце из кабината под зловещия грохот на трошащия се на парчета самолет.

— Аняаа… — изрева той.

Холанд натисна спирачките докрай и изтегли назад ръчката на реверса на единствения двигател. Струваше му се, че скоростта спада кошмарно бавно. Вече беше под пет възела, а боингът се носеше устремно към отсрещните скали.

Задърпа още по-силно реверса. Самолетът се разтресе, но продължи да се придвижва към червените светлини в края на пистата и в един миг те се скриха под носа му. Предният колесник допълзя до самия ръб и чак тогава спря, сякаш неохотно.

„Куантъм“-66 закова на място.

Интеркомът веднага зазвъня тревожно.

— В задната част има пожар! — съобщи Барб Ролинс. — Пламъците преминават вече в салона!

— Започвай да евакуираш пътниците, Барб, но само от дясната страна, и то през предните четири врати.

Дежурните от кулата проследиха втрещени невероятния двубой между двата самолета — за пръв път в живота си присъстваха на подобна схватка. Вече бяха видели емблемата на „Куантъм“ върху боинга, а от Си Ен Ен научиха, че американските военни служби искат самолетът да бъде задържан там, където спре.

Веднага щом чу новините по телевизията, един от диспечерите грабна сателитния телефон и след продължителен разговор докладва развълнувано на колегите си:

— Разрешено е да им помогнем, стига да не пипаме никого без ръкавици. Обещаха да изпратят транспортни самолети с всичко необходимо, уведомили са и Лондон. Току-що се обадих и на пожарната команда.

Пътниците вече се търкаляха по аварийните пързалки, спуснати от дясната страна на самолета. На петстотин метра от боинга разбитият гълфстрийм догаряше като факел.

Първите пожарни пристигнаха на мястото на аварията. Пушекът, обвил задната част на „Куантъм“-66, се сгъстяваше и от кулата наредиха на пожарникарите да зарежат гълфстрийма и да гасят боинга.

— Внимавайте! — предупреди диспечерът. — От дясната страна се евакуират пътниците!

След като се увери, че на борда не са останали пътници, Джеймс Холанд изпрати и екипажа навън, като поръча на Роб да организира спасителната операция на земята.

Въпреки усилията на пожарните, които заливаха опашката на боинга с пяна, гъстият дим вече бе достигнал и до пилотската кабина. Холанд се придвижи назад към последния салон и понечи да се качи в почивната стаичка на екипажа, но по стълбите внезапно нахлу кълбо пушек и въздухът в тясното коридорче се нажежи.

Няма да си простя, ако е останал някой горе, помисли си той. Спусна се по най-близката пързалка, изправи се на крака и огледа с ужас поверения му самолет. От опашната площ и от корема висяха парчета разкъсан метал, а между колесниците дори се бе заклещила някаква разплескана част от корпуса на гълфстрийма.

Сети се за пилота на унищожения самолет и инстинктивно понечи да тръгне към кабината, за да му се притече на помощ, но се спря. Никой не би могъл да оцелее след подобна катастрофа. Неизвестният нападател бе заплатил своето деяние с живота си.

Няколко пътници се бяха наранили при бързото спускане по пързалките и чакаха да ги отнесат в другия край на пистата. На земята лежаха двама души със счупени крайници и един по-тежко ранен мъж в разкъсан, окървавен костюм. Холанд приклекна край него и се успокои — човекът беше в безсъзнание, но дишаше нормално, а раните по челото и гърдите му, макар и дълбоки, не изглеждаха опасни.

Взря се в лицето му — стори му се съвсем непознато и това някак го изненада, макар да бе глупаво да смята, че може да запомни всичките двеста и петдесет пътници. Явно е бил един от многобройните обитатели на туристическата класа, реши той и се изправи. Насреща му вървеше старшата стюардеса Барб Ролинс.

— Барб! — извика той и разпери ръце.

— Джеймс! — възкликна радостно тя и се затича в прегръдките му.

— Как си? Добре ли си? — запитаха се почти едновременно и се засмяха.

— Барб, онези хора от почивната стаичка — нали каза, че имало двама…

Тя не го остави да довърши — усмихна се и му посочи младата двойка, седнала на земята малко встрани от другите пътници.

— Както виждаш, Джеймс, нищо им няма! Измъкнаха се от стаичката секунди преди експлозията.

— Слава богу! — въздъхна той.

В този момент пристигна Роб заедно с началника на пожарната служба на летището. Холанд се учуди, че човекът има смелостта да се приближи до тях — нима не знаеше кои са? Нищо ли не бяха чули на острова?

— Страхотно изпълнение, капитане! — Началникът го гледаше с възхищение.

— Ние просто направихме… каквото трябва — сви рамене Холанд, смутен от похвалата. — Оня мръсник ни нападна, докато се спускахме… — Погледна отново към горящия самолет на врага и изведнъж си обясни всичко. Преследвал ги бе не изтребител, а допълнително въоръжен гълфстрийм — затова бе успял да лети толкова дълго, без да презарежда. — … Струва ми се, че е същият, който ни атакува снощи край Канарските острови.

Канарските острови ли каза? А дали не беше над Африка? Започваше да губи представа.

— Капитане? — подхвана човекът от летището.

— Да?

— Доколкото разбирам, тези са най-тежко ранените. — Той посочи с ръка тримата пътници, които още лежаха на земята. — Що се отнася до пилота на другия самолет, той несъмнено е мъртъв.

Холанд кимна.

— Скоро ще дойдат и линейките — продължи шефът на пожарната служба. — Това тук е импровизирано, но за момента нямаме избор. Английският комендант вече е тръгнал насам. Иска да говори с вас за…

— Вижте какво… — прекъсна го Холанд, пое дълбоко дъх и го погледна в очите. — Вие проявихте истинска смелост, като ни се притекохте на помощ, но трябва да предупредите другите да стоят далече от нас поне през следващите дванайсет часа.

Мъжът се усмихна озадачено.

— Защо, капитане?

— Не знаете ли кои сме? Следите ли съобщенията в медиите?

— Как да не знам! Цял свят тръпнеше в очакване да види какво ще стане с вас!

— Е, тогава трябва да ви е известно, че ние продължаваме да сме потенциална заплаха за всички. Може да сме носители на вируса от Германия.

— Капитане, още нощес бе разпространена новината, че заразата не може да се предава по въздуха. Нима не сте чули?

— Не — поклати глава Холанд. — Не смеехме да използваме собствената си радиостанция, а не можехме да уловим нито една от редовните станции.

— Ясно. Доколкото разбрах, с изключение на хората, които са имали пряк контакт с болния пътник, никой друг на борда не е изложен на реална опасност. Впрочем, току-що ни съобщиха, че от вашата военна авиация вече са тръгнали насам с лекари, медикаменти и други доставки от първа необходимост.

Джеймс Холанд погледна за последен път към обезобразения корпус на почти новия боинг и все още димящите останки от гълфстрийма — сравнително малкият самолет, който така настървено ги бе преследвал през нощта, за да ги убие. Всичко му се струваше някак нереално.

— Капитане? — Една пътничка с наметнато на раменете одеяло се бе отделила от тълпата и крачеше към него.

Холанд веднага я позна. Думите й и укорителният й поглед неведнъж се бяха появявали в съзнанието му през последните трийсет часа.

— Здравейте, госпожо. Всичко наред ли е? — попита я.

Тя не отговори веднага, а се взря в очите му, сякаш го изучаваше. После се усмихна и кимна.

— Е, оцеляхме — добави неловко той.

Жената внезапно протегна ръка към Холанд.

— Капитане, помните ли какво ви казах предишния път?

— Че ми нямате доверие, защото не мисля за себе си — отвърна той шеговито.

— Да. Оказа се, че не съм права.

— Не, госпожо. Съвсем права бяхте. — Холанд срещна погледа й. — В онзи момент беше точно така.